#сподели си тъгата | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 3 years ago

Text

За Марин…

„Това което мен най-много ме плаши е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене”, каза Марин Бодаков, поет, издател, преподавател, литературовед и журналист, преди години за „въпреки.com”.

Сега, когато сме в шока и болката, че Марин така внезапно и безмилостно напусна нашия свят, всяка негова дума, всичко споделено в поезията му, в критическите му текстове, в разговорите ни, е безценното богатство на душата му. А той беше невероятно щедър човек, раздаваше познание, човечност, доброта. Осиротяхме всички, но най-вече прекрасната му съпруга Зорница Христова, чудните им момичета Анна и Ния, майка му. Огромна болка! Светът ни обедня…

Тогава, когато водихме нашия разговор, той каза още много важни неща, не без болка: „Децата ни не са щастливи в училище. Нашето училище не знае за какво ги готви. Светът се е променил, училището подтичва след него. Много често училището повече изпитва, отколкото преподава.Изпитването е стратегически ход на по-неопитните учители, с който те дисциплинират един клас. В хормоналната буря сплашването с оценки се оказва бързо, бързо решение, но решение, което предизвиква купища беди занапред. Виждаме след това как се колекционират магистърски дипломи, които нищо не значат. Виждаме „калинки”. Виждаме едно втренчване върху формата, далеч не и върху съдържанието”, сподели мнението си тогава Марин Бодаков.

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Те двамата със Зорница Христова създадоха великолепното издателство „Точица“ заради обичта си към децата, заради вътрешната си убеденост да помагат на родителите, заради всички ни, за да бъдем добри и свободни хора.

На този тъжен до ужас 8 септември 2021 година, когато Марин отлетя така внезапно трябваше да участваме с него и десетина колеги в жури. Връзката и дискусията ни беше он лайн. Него го нямаше, не отговаряше и на телефона си. А той беше от най-точните хора на света и поетият ангажимент за него беше повече от закон…Нямало е как вече да се обади. После видях написаното от Силвия Чолева във фейсбук: „ЗАГУБИХ НАЙ-ДОБРИЯ СИ ПРИЯТЕЛ!“ И разбрах, че е станало най-страшното с Марин…А поетесата Белослава Димитрова написа: Най-чувствителният поет на нашето време си отиде. Сбогом,Марине! Пишеше и се вълнуваше с другите хора. Не живя егоистично. Раздаде много обич и подкрепа. Прости.“.

Силвия Чолева посвети предаването „Артефир“ на Програма „Христо Ботев“ на БНР на 9 септември на Марин Бодаков, ден след като го покоси смъртта. Публикувам думите ѝ, защото трябва да се четат. Пускам и линк към предаването https://bnr.bg/hristobotev/post/101524274/marin-bodakov?fbclid=IwAR1kJ4HjEOBOXdb-aVLV8Oc-vYo87p_fX5i64F-On66XDQPEcNJgJ1s3RRo, защото трябва и да я чуете, а тя припомня и гласа на Марин и негови думи, съхранени в Златния фонд на БНР, чете и негови стихове. Силвия разговаря и с негови близки приятели – проф. Алберт Бенбасат, Копринка Червенкова, Георги Арнаудов и Георги Борисов.

„Много ми е тежко и трудно да говоря за Марин Бодаков в минало време. За мен и за много хора, с които той е общувал, на които е помагал, които е обичал ще бъде също толкова трудно и предполагам няма да говорим за него в минало време, защото се пишат думи „отишъл си, напусна ни, отлетя“. Пишат се клишета, с които искаме да изразим тъгата си за човека.

Силвия Чолева/ц/ и Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Но Марин Бодаков ще остане не само в паметта на приятелите си,а в паметта на българската литература с огромната работа, която той свърши за нея. Казвам го, без никакво преувеличение. От ранна утрин до късно през нощта той контрабандираше, израз от едно негово стихотворение литература във всичко, в целия живот. Не познавам друг човек, който да прави това. Толкова да изличи на себе си заради литературата. Много трудно е да се говори днес за него, за неговия внезапно спрял живот на 50 години, навърши ги на 28 април. Не поиска, както се прави събитие, литературно четене, не поиска да му се издаде събрано, избрано…Но някак си в последните години се отдалечаваше от всичко, въпреки че сякаш беше в центъра на събитията. Буквално сутринта преди да си отиде си писахме в чата и го попитах на другия ден кога ще е на щанда на Алеята на книгата, а той ми отговори вероятно следобед. Как е възможно питат хората, вчера беше тук. Неговата поезия е тази, която ще остане, неговата критика, той е един от критиците, от много малкото критици, които следяха оперативно българската литература и не само българската, но основно българската. Не само я следяха, но и пишеха, а и редактираха тези книги. Той играеше много роли в литературния ни живот, но основната му роля беше на поет. Писа ми в чата още, като че ли е знаел какво ще се случи, макар и неочаквано и за самия него, предполагам. „Много вече предпочитам да ме няма, не дадох на себе си, каквото можех, дадох на другите повече от необходимото, късно е да се поправи. Живея по инерция. Обичах и пишех, както мога. Не сполучих с нищо. Идва момент, в който спираш да се самозалъгваш.“. Всъщност той направи страшно много!“. Това са горестните, изпълнени с много обич думи на Силвия Чолева в памет на Марин Бодаков.

НМарин Бодаков чете стихове, снимка: Яна Лозева

Обич

Помня този човек,

раната му като кораб,

корабът му като завивка,

завивката като мочурище,

мочурището като звезда

и звездата като рана.

Човек като човек.

Марин Бодаков

Опелото на поета Марин Бодаков ще се състои на 11 септември, събота от 13.00 ч. в Храм "Свети Седмочисленици"

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Яна Лозева

НP.S.на Зелма Алмалех: Благодаря на Силвия Чолева за това предаване. Марин Бодаков ни предложи за Националната литературна награда „Хр. Г.Данов“ 2015 година, с която бяхме удостоени в категория „Електронно издание и нови технологии“. Тогава бяхме заедно ние със Стефан, Марин, Зорница, дъщерите им Анна и Ния. „Точица“получи наградата в издания за деца с „Когато искам да мълча“ от Зорница Христова. Колко бяхме щастливи. Сега нашите момчета ги няма…Но Марин, толкова млад...

#Марин Бодаков #Силвия Чолева

1 note · View note

the--last--word · 8 years ago

Quote

Стоя и гледам в тъмнината - представям си, че си до мен. Повтарям си на глас словата, които сподели със мен… Разлива се една усмивка, задава се като мусон - една отпусната въздишка, един напразен, жалък стон. Загледан съм сред тъмнината, навън е тихо и блести светука - може би позната, във нея ли се прероди? Нима ме пазиш от тъгата, от празните, студени дни - прекарани тук на Земята, затворници ли сме, кажи? И вярваш ли, че светлината, която носиш ще спаси - душа погребана в тъгата, живееща от спомени …

/З.З./

#поезия #българско #последното слово #бг блог #бг пост #стихове

44 notes · View notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журналисти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиално заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, става дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важн�� - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура… Всякакви неща правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той ��е се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че в рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от е��ип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей. Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това ��ясто е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални резултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на битовизма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да споменем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Министерство на културата #СГХГ #Теодор Ушев #Павел Койчев #Цветозар Томов #Любен Зидаров #Хари Потър #Музеят - възможен или невъзможен #галерия Структура

1 note · View note

vprki · 3 years ago

Text

Мартенски музикални дни – превъзходен финал

Няма как да се изведат в заглавието всички артисти, които сътвориха еуфоричния финален концерт (3.10) на фестивала под палката на Емил Табаков. За да участват в него отвсякъде пристигнаха бившите възпитаници на русенското музикално училище и образуваха отново фестивалния оркестър. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

Заедно със Светлин Русев те са вдъхновили Табаков да напише своя Концерт за цигулка, чиято световна премиера чухме именно на този заключителен концерт. В това събитие имаше толкова съдържание, толкова смисъл, такова пренасяне в друг, по-различен свят – на изкуство, на споделена емоция, на духовно събиране…За този концерт в Русе пристигна певицата Красимира Стоянова, също завършила това училище, която, на фона на невероятната си световна кариера, пожела да се включи във фестивала в неговото 60-то издание.

В програмата – Адажието от Малер, Четири последни песни от Рихард Щраус със солистка Красимира Стоянова – в първата част. Във втората – цигулковият концерт на Емил Табаков със солист Светлин Русев. Метаморфози бе сполучливото заглавие на цялото събитие, с оглед на музиката му – и в трите композиции метморфозираха лириката, романтичното преживяване, представите за виртуозното. Виртуоз – тази толкова изхабена от неграмотна и нелепа употреба дума, тук изгря в изконния си смисъл, означаващ завършена в своята образованост личност. Прочитът и изпълнението на всяка една от творбите постигнаха една извънредност, която се създаваше и споделяше от всеки на сцената. Усещането, че случващото се е само в този момент, в това общо събиране, с този диригент и тези солисти в тази музика, бе много релефно, много плътно. Може би то допринесе за атмосферата на концерта. Може би също и фактът, че Красимира Стоянова помоли публиката да почете паметта на съвсем наскоро напусналия ни Георги Делиганев – вокалния педагог, ко��то бе всъщност последната легенда на града и когото познаваха ��сички – и на сцената, и в залата. Тя посвети своето изпълнение на него, което прибави още емоционална енергия у всички.

Красимира Стоянова и Емил Табаков

Концертът започна с Малеровото Адажието – пиеса, чието излъчване въздейства безотказно. И често подвежда диригенти със среден капацитет на прочит да спекулират със същността на нейната емоционалност. Емил Табаков отлично знае как да нанесе в оркестъра специфичната ортография в музикалния текст на Малер – той има дългогодишен, осмислен и реализиран в концерти, както и в интегрален запис, опит със симфониите на композитора. Адажиетото, което той извая с фестивалния оркестър бе промълвено с впечатляваща интензивност, но с абсолютна дисциплина по отношение на многобройните за тази кратка част от Пета симфония авторови напътствия, с баланс между импулса във фразирането и чувствена недоизказаност в характера му, която изведе пределно изповедното в пиесата. Табаков отлично знае как да подчертае и колебанията в агогиката, как да изтръгне ефекта от хармоничните модулации, как да дозира оркестровия звук, да вдъхнови оркестъра в това толкова деликатно действие, как да нагнети и да успокои динамическото развитие в пиесата. Един само пример бе потъването от фортисимо до пълна тишина върху два тона в последните четири такта на пиесата, чието значение така рядко се взима под внимание от диригентите.

Дирижира Емил Табаков...

Към тази покъртителна изповед се прибави настроението на Четири последни песни от Рихард Щраус в знаменателното изпълнение на Красимира Стоянова. На пресконференцията преди концерта голямата певица сподели: “Четири последни песни е едно много сериозно и специално произведение. Редът, в който се изпълняват не е направен от Рихард Щраус, но според мен този ред е действително много удачен, защото той е своеобразно житейско описание – едно минаване през живота. От пролетта през златното залязващо лято с есента и тъгата с уюта на вечерта и с онзи много спокоен friedlich, както казват германците, покой, но това всъщност е разделянето със живота. Гледайки, анализирайки ги човек си мисли, че да минеш през живота не е чак толкова сложно. Достатъчно е да отпуснеш душата си да се наслаждава на всичко, което те заобикаля, да си един наблюдател и да усетиш упоението от природата, от живота. И това го е казала хармонията на композитора, която е типично негова – богата, златиста с изключително причудливите хармонични ходове…Всяка песен е като една малко новела и този разказ трябва да бъде твърде увлекателен, за да може публиката да се наслади и да тръгне с нас. Песните дават много голямо предизвикателство, не само инструментално, но и вокално. Забелязала съм, защото пея отдавна този композитор, че той в голяма степен употребява човешкия глас като инструмент, като част от оркестровата партитура. И много често гласът не е толкова важен да излезе като присъствие над оркестъра, колкото да се слее с общата палитра. Всъщност това е най-голямото предизвикателство – да може диригентът така да направи релефа, че гласът да се слее и едновременно с това да изпъкне.”

Красимира Стоянова

Беше поразително изпълнение с гъвкавостта на настроенията, които изрази. Надежда и копнеж в “Пролет”, светъл звук, пълноценна отдаденост в чудно излетите дълги легатирани фрази и метафоризиране на вокалната линия, изцяло обагрена и от оркестъра. В “Септември” пълнокръвието на звука се разпредели между глас и оркестър в щастливо излъчване от сякаш реализирания копнеж. Стоянова постоянно слуша оркестъра, а диригентът умее да “подложи” пищната инструментална тъкан така, че всеки нюанс, от богатата й палитра да се излъчи, да се открои. В края на своята партия върху текста “И бавно затваря очите свои уморени” Стоянова смени блендата, направи емисията си по-матова, и “подаде” на корната да изпълни своето соло като продължение на настъпващото тайнство на залеза, на смирението. В “На заспиване” певицата създаде атмосферата на размисъл и спокоен вътрешен диалог, подготви появата на завършващия глас на корната и солото на цигулката като рефлексия на този размисъл и като импулс за следващо душевно състояние. Бе предадено от солистката и допълнено от диригент и оркестър с въздействаща сдържаност в отражение на отключения душевен полет като отзвук от мечтите. “По залез” маркира финала и тук гласът на Стоянова метаморфозира великолепно, излъчващ предчувствие и примирение, красиво утешение, обагрен от флейти и соло цигулка, като подчерта деликатно, но ясно ключови думи от текста с основното настроение на финала, което тя извиси с леко но не лесно филиране и придаде впечатляваща безплътност на думата Tod която диригентът сякаш пое и “доизказа” с оркестъра до финала на песента. В тази първа своя среща на концертния подиум Табаков и Стоянова имаха обща мисъл, чувство, общи прозрения за душевния безкрай на тази музика.

Концертът за цигулка от Емил Табаков не само е посветен на Светлин Русев и на Фестивалния оркестър – Русе. Той е като портрет, фиксирал музикалната природа и на солиста, и ��а оркестъра. Портрет с щедро нанесени контури, още по-щедри цветове и щедра инструментална проблематика, която изисква щедро вложена енергия. Както Светлин Русев се изрази “Концертът е много труден, но в него няма нищо, което не може да се изсвири.”

Светлин Русев и Емил Табаков

Композиторът от своя страна споделя: “Разбира се, че концертът е много виртуозен за цигулката, но както във всички мои инструментални концерти солиращата партия не е единствено изявена. Искал съм винаги да се получи равностойна игра между солиста и оркестъра. Във всичките ми концерти е така. За мен оркестърът е много важен инструмент. Така че независимо, че концертът е за определен инструмент, оркестърът винаги е равностоен партньор, а не просто акомпаниращ солиста. Цигулката, от своя страна, има огромни възможности и винаги е предизвикателство за композитора. Особено когато я мислиш и я чуваш в звуковата среда на такъв оркестър.” За първи път Табаков пише четиричастен инструментален концерт. Както винаги той дава лаконично обяснение за това: “Просто съм търсил баланс между по-бързите, по-енергичните и по-бавните части. Допускам, че на това се дължи.” Но когато чух творбата в интерпретация на нейния автор и на Светлин Русев установих, че сферите на мека лирика, съзерцание, меланхолия и някаква латентна тревога заемат основополагащо място в драматургията на композицията. Още повече, че характерът на композициите на Табаков почти винаги се определя от първоначалната тема-идея. Тя е тази, която е в основата на едно безпределно разработване, което формира симфонизма на композитора. Тук още в първоначалната си поява в соло-цигулка, изсвирена проникновено, гъвкаво с великолепен звук от солиста, тя отключва дълбока, но сдържана емоционалност, която до последната част създава, определя, владее атмосферата на творбата. Оркестърът на Табаков е безкрайна амалгама от идеи в разработването, в тембровото обагряне, в деликатното включване на отделни групи, в характерното за оркестровия език на Табаков прибавяне и изваждане на инструменти, в целенасочено движение на гласовете, в изваяна темброва полифония. Табаков играе изобретателно, не е пресилено да кажа виртуозно с всеки елемент на музикалното слово, но всичко е събрано лог��чно, в контекста на органичното развитие на формата. По-спокойното изложение на първата част буквално се пресича от скоростта на изложението във втората. Там композиторът експериментира с възможностите, които предлага един тип движение, в екстремно преплитане на различни гласове от оркестъра с този на соловия инструмент. Напрежението на формата не се отлага за миг – икономията в тематизма е майсторски компенсирана от разнообразни фази на мелодически, ритмически и темброви пресечки, които създават интригуваща асиметрия в движението. Красиво, бленувано пространство очертава третата, бавна част на концерта с една търсена протяжност, създадена от прозрачна, тънка звучност, в която метрумът се стопява в безметежно реене. Играта тук е предимно с високи инструментални регистри, във филигранно инструментално движение, в което звуковият диалог и вариабилната структура на оркестровата тъкан градят красива мрежа от звуци, в която солиращата цигулка шепне разказ.

Светлин Русев

Много естетска част, отново изпълнена с удивително търпение във фразирането, в разполагането на всеки участник в нея – бавно и внимателно. Деликатно, красиво, споделено звучеше цигулката на Светлин Русев, който очевидно бе взел много присърце творбата и демонстрира фантастичен инструментализъм. В кулминационната четвърта част основният импулс отново бе зададен от него. За да се разрази в истинска инструментална вакханалия, триумфално изпълнена от оркестъра, въпреки невероятната сложност на фактурата, с непредвидими паузи, включени в този, спиращ дъха, шемет, не, сякаш торнадо, което се изсипа към залата – вихрените пасажи в цигулката, непрекъснато бяха пресрещани от категори��ния мотив в различни духови, след което започна бясното надсвирване между цигулката и оркестровите групи. Беше невероятен спектакъл – оркестър, солист и диригент бяха като обсебени от възможността да изпробват сили в тази светкавична надпревара, която приключи съвсем неочаквано. Като в магия! Много ефектно, майсторски изпълнено творение!

Така завърши фестивалът в своето най-изстрадано, 60-то издание. Въпреки трикратното си отлагане и страховете, че промяната на някои концерти и невъзможността на някои от изпълнителите да съчетаят своите предварителни ангажименти с промените в датите на фестивала, този забележителен музикален форум съумя да “отиграе” победоносно трудния мач с ковид-обстановката. Чухме музика, достойна за историята на фестивала, за музикалните традиции на Русе, за личностите, които са ги създали и чийто дух продължава да съживява, да обновява арт-климата в града.

Доходното здание в Русе, където се провежда Фестивалът

Бих искала за край да цитирам отново Красимира Стоянова, която говори за специалното значение на културата и атмосферата на Русе: “Аз съм безкрайно радостна, щастлива и чувствам душата си действително в полет. Да изразя това чувство за мен е действително много, много трудно. Човек трябва да е преживял това, което преживяваме ние като възпитаници на това училище, на този град. Дишали сме този въздух. И това, което искам да кажа в тази връзка е, че щастието е много голямо. Защо? Русе е един специален център, специално притегателно място, в което човек, за да разбере какво говоря, трябва действително по някакъв начин да е бил тук. Поне за три дни. Несравнима е обстановката, несравнимо е настроението. Както каза маестро Табаков и както и Мария (Дуканова) всички тези хора, които са дошли в този фестивален оркестър, са дошли с едно огромно желание, с точно това чувство. Те са дошли със спомена за този въздух, който са дишали и за тази атмосфера, която са преживели. Тази атмосфера, която ги е научила, която им е дала много специално възпитание и едно бъдеще, което просто така човек не може да си го получи. Трябва да си бил на правилното място в правилния момент. И аз съм щастлива да кажа, че Русе все още е правилното място в правилния момент, защото тук има хора, които дишат, живеят и сърцата им бият за това. Това не е лесно в днешно време. И без да се опитвам да говоря патриотични фрази, както много се прави в днешния свят, особено в политическия, особено в предизборния, аз искам просто да кажа, че това не са случайни неща. Това са други души, друго възпитание, друго мислене и друго изповядване на живота. В лицата на госпожа Ива Чавдарова и на госпожа Мария Дуканова аз напълно виждам тези две личности, които да пробуждат духа и да разказват с поведението си и с начина си на живот това, което е било, това, което е и това, което, много се надяваме, ще бъде. Благодаря на маестро Табаков, който с цялата си енергия, с невероятния си талант не само като диригент, като музикант цялостно, но и като композитор, е тук, точно в този град, в така наречената малка Виена и дава, продължава да пръска от душата си, от сърцето си тези чисти чувства. Това е толкова важно днес…това е толкова важно!

Красимира Стоянова и Емил Табаков след изпълнението на Последните четири песни на Рихард Щраус

И ние трябва наистина да сме щастливи от този факт. Защото наравно с всички безумия и данни, цялата тази статистика….с тия тъжни новини, ние имаме щастието да бъдем в един различен свят. В един наистина великолепен свят. Това е раят.”

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Николай Василев, архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

#РЕФЛЕКСИИ #Екатерина Дочева #Емил Табаков #мартенски музикални дни #Красимира Стоянова #Русе #Светлин Русев

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Критичен поглед: Пътешествия с Олга Токарчук във време на изолация

Досега във „въпреки.com” някак си се бяхме разминавали с книгите на Олга Токарчук. Знаехме, че е лауреат на Нобеловата награда за литература за 2018 година, но вниманието ни беше като че ли по-скоро насочено към другия нобелист обявен заедно с нея, макар и за 2019 година – Петер Хандке.

Което беше малко несправедливо, защото прозата на Токарчук е космополитна, но и по-близка да нашето славянско светоусещане. Но може би и скандалите ��коло наградата на Хандке отместиха нашето внимание. А и той има перфектен преводач – проф. Владко Мурдаров, който сподели пред „въпреки.com” преди време защо превежда Хандке /прочетете тук/. Впрочем, и Токарчук има прекрасен и отдаден преводач като Силвия Борисова. Но в крайна сметка всяка истинска среща се получава, когато сме узрели за нея. Така стана и с нашето запознанство с книгите на Токарчук. По време на изолацията, когато книжарниците бяха затворили, а издателствата не печатаха книги, ровейки в домашната библиотека, за да намерим нещо непрочетено, попаднахме на „Правек и други времена” от Олга Токарчук. Книгата е издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи. И когато издателствата започнаха да печатат отново се появи „Карай плуга си през костите на мъртвите” /издателство ICU в превод на Силвия Борисова/.

Бяхме пропуснали срещата с полската писателка при посещението й в България, но сега в изолация имахме възможност да се докоснем до нейния свят. А той е изключително богат – на интелект, ерудиция, наблюдения, позиции, оценки, случки. При това, тя не пише псевдоинтелектуално, неразбираемо и маниерно, както има доста случаи в съвременната литература, включително и в българската. Стилът й е четивен, но същевременно не за сметка на разкриването в дълбочина философията на човешкото битие. А на Панаира на книгата пред НДК тази година открихме и „Бегуни” /изд. ICU в превод на Силвия Борисова/ от Токарчук – роман за движението и пътешествията, които точно в този момент ни бяха отнети. И така, този роман, както и другите й, за които споменахме, попаднаха на точното място в точното време за нас. Книгите на Олга Токарчук са ��аистина полифонични произведения и разказват за пътешествията на духа. Това не са романи в класическото им разбиране, особено „Бегуни”, а модерна проза, в която няма и не е нужна чистота на жанровете.

Даже някои отричат определението за роман на „Бегуни”, въпреки че това е един истински постомодерен роман. А писателят Георги Господинов го определя така: „Книга лична и световна едновременно. Роман отвъд конвенциите на романа, отвъд уседналостта на света и литературата, който не се страхува да събира истории, да наблюдава, да спира и тръгва пак. Роман за пътуващия през света и времето човек. За бягащия, за неуседналия и тревожния. За неспокойството да си жив и любопитен. Една от най-добрите европейски писателки днес с един от най-хубавите романи на новия век”. Заглавието препраща към руската старообрядческа секта на бегуните, които вярват, че съприкосновението със злото може да бъде избегнато чрез непрестанно движение в пространството. Останеш ли на място, си уязвим; движиш ли се, душата ти може да бъде спасена. Токарчук извайва множество истории с различни герои и различна дължина – от няколко изречения до цели страници. Читателят следва пътешествениците от век във век, от пристанище на пристанище и от летище до летище. Това физическо пътуване е предпоставка за едно друго, по-дълбоко и напълно непредсказуемо пътешествие – навътре към глъбините на собствената ти душа. Общото между всички истории е копнежът по свободата и търсещият дух.

Олга Токарчук и Георги Господинов - снимка архив

Художествено и реално се преплитат, а до тях се нареждат разсъжденията на Токарчук по най-разнообразни теми: козмет��ка за път; структура на летищата и тяхното въздействие върху човешката психика, маорите, Уикипедия, и още, и още… Съв��ршено преплетени разкази, предназначени за пътуване, както и размисли на тема човешкото, животът и смъртта. Олга Токарчук повежда читателя отвъд повърхностния пласт на модерността, все по-дълбоко и по-дълбоко, до сърцевината на човешкото. А самата тя казва в лекцията си при получаването на Нобеловата награда: „Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост”.

Иска ни се да направим и един паралел на нейния стил и творби с български автор – Георги Господинов. При него по подобен начин във „Физика на тъгата”/изд. „Жанет 45”/, а и във „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/се преплитат случки, истории, времена без да са извън времето и пространството. Впрочем, голямата литература е точно такава – без да е външно актуална, да попада в тъканта и епицентъра на събитията и времето. Така, както се случва във „Времеубежище” на Георги Господинов и в „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото в романа на Токарчук има теми, които станаха актуални не само заради изолацията. Да споменем реакцията на света срещу расовата дискриминация и възмутените писма в романа на Йозефина Солиман до Франц I, император на Австрия по повод на неговата Стая на чудесата, където е поставено посмъртно чучело на баща й, чернокожия Анжело Солиман, дворянин при чичо му император Йозеф. При това гостите на монарха могли да разглеждат екземпляра, облечен само с препаска от трева. И друга актуална тема, която е в „Карай плуга си през костите на мъртвите” – за природата, животните и нашето място в техния свят. А не за тяхното място в нашия жесток свят на ловци и мошеници.

Олга Токарчук по време на нейната реч при получаването на Нобеловата награда - снимка архив

Или пък за отговорността на полската държава към своите евреи, за която някои националисти в нейната страна искат едва ли не изгонването й. Но както казва Токарчук: „Няма полска култура без еврейска култура“. Токарчук оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, написал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша.

И за още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук ни се иска да отбележим. Както във „Физика на тъгата”, така и в „Бегуни” липсва класическата фабула и действието се изгражда от фрагменти на истории, които тръгват, после изчезват и по-късно се появяват пак дори без финал, спомени, случки, притчи, преживявания. Те заедно създават енергията и движението на сюжета, потопен в минало, настояще и бъдеще. Това определено е в съзвучие и с фрагментираното светоусещане на съвременния човек. Подобно повествование обаче не винаги се възприема добре от публиката. Една българска читателка /Ина/ беше написала във форума под „Бегуни”: „Трудно разбираема. Накъсани истории без връзка помежду им. Неясно послание. Не успях да я прочета до края. За мен загубено време”. На което пък преводачката Силвия Борисова беше отговорила: „Колко жалко. Разминали сте се с една уникална по форма и съдържание хубава смислена книга, Ина”. А друга читателка Р. Я. беше категорична: „Не ми хареса. Стилът е кичозно - интелектуален, мисълта - хаотична, но не в романтичния смисъл, като цяло не открих нищо, което да си заслужава в книгата”…

Впрочем, тези мнения са разбираеми. Защото българският читател не е много приучен да възприема по – сложната извънфабулна литература. Въпреки, че много читатели пък харесват книгите на Георги Господинов. И има, разбира се, и други мнения по повод на „Бегуни”. Читател Узунов в свой текст беше написал: „Писането, от което имам нужда - на пръв поглед хаотично, разказва множество истории, в които можеш да се изгубиш, истории, в които привидно няма единна фабула, няма стиковка, но писане, което преживяваш. Може би преди време не бях дозрял за тази книга, затова и я оставих”. И още: „Искало ли ви се е да пътувате, да не седите на едно място, да не сте потънали в делника - с една дума да бъдете БЕГУН? Копнея да бягам без посока, да изследвам света в неизследваните му кътчета; да се губя из летищата, да се сблъсквам с множество хора, които никога повече няма да видя. В известен смисъл да живея като номад, защото животът е движение, той не харесва уседналостта. Спреш ли, значи вече си мъртъв - това е посланието на „Бегуни". И завършва: „Не може да я преразказваш, не може да я опишеш по някакъв друг начин, но трябва да препускаш с нея, с историите й, за да осъзнаеш, че посланието, което животът винаги ти е давал, е изразено с думите на авторката: „Мърдай, върви, не спирай. Благословени вървящите”!

Токарчук пише в книгата: Какво говореше онази жена, бегунката

– Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволно и безсилно.

Значи движи се, клати се, люшкай се, върви, тичай, бягай, à си забравила и си спряла, à са те сграбчили ръчищата му, ще те превърнат в кукла, ще те задуши дъхът му, вонящ на дим и изгорели газове, и на големите извънградски сметища. Той ще превърне твоята пъстра душа в малка плоска душичка, изрязана от хартия, от вестник и ще те заплашва с огън, болести и война, ще те преследва, докато не изгубиш покой и не те замъчи безсъние. Ще те дамгоса и ще те впише в списъците си, ще ти даде документи за падението. Ще наблъска мислите ти с маловажни неща, какво да купиш и какво да продадеш, къде е по-евтинко, къде скъпо. И ще почнеш да се вълнуваш само от незначителни въпроси – цената на бензина и влиянието й върху изплащането на кредитните вноски. Ще се мъчиш всеки ден, сякаш живееш за наказание, но никога няма да узнаеш кой и кога е извършил престъплението и какво е то /…/

/…/ Който спре – ще се вкамени, който се задържи, ще бъде закарфичен като пеперуда, сърцето му ще бъде прободено от дървена игла, ръцете и краката му – продупчени и приковани към прага и пода.

Точно така умря този, който се разбунтува. Хванаха го, приковаха тялото му към кръста, да не мърда като насекомо, на показ пред човешките и нечовешките очи, особено обаче пред нечовешките, щото те най-много обичат всякакво театро; не е чудно, че го пресъздават всяка година и се молят тържествено пред едно мъртво тяло.

Тъкмо затова всички тирани, слуги адови носят в кръвта си омраза към номадите – затова преследват циганите и евреите, затова насила изселват и разместват по земята свободните люде, дамгосват ни с адрес, който е присъда за нас /…/

В крайна сметка романите, за които стана дума – на Олга Токарчук и на Георги Господинов, ни карат да преосмислим пътуването – дали да бъде просто мъкнене насам – натам, без особен смисъл и просто да се преместваме в пространството, за да избягаме от себе си. Или да намерим себе си и свободата в тишината на дома, но да пътуваме с книгата и духа като интелектуално предизвикателство. И още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук – тяхната кинематографичност. Но не от гледна точка на тяхната възможност за визуализиране, въпреки че и такава има, както доказа Тео Ушев с филма по „Физика на тъгата”. А от структурирането и композирането на фрагментите, чрез който се изгражда цялостното повествование по нелинеен път.

Не говорихме подробно в този текст за другите два романа, които споменахме – „Правек и други времена” и „Карай плуга си през костите на мъртвите”. За „Карай плуга си през костите на мъртвите”, който представи у нас преди време, Токарчук сподели, че е нещо като предизвикателство да пробва възможностите си да напише криминален роман. Резултатът е наречен от критиците „еко трилър” и става по-скоро многопосочна творба, надхвърляща границите на жанра. Макар да има всички негови белези, книгата поставя важните теми на съвремието за отношението към природата и животните, за равновесието, което е нарушено, но също говори и за проблемите на посттоталитарното общество. А в „Правек и други времена” Токарчук умело преплита усещането за времето и успоредното протичане на човешкия живот в селището Правек, колкото реално, толкова и сякаш откъснато от света, но не и от хода на историята място. Един микрокосмос на съдби и истории — истории за природата, ангелите и човека. „Метафизическа приказка”, както самата Олга Токарчук го нарича.

Олга Токарчук с романа си “Книгите на Яков” - снимка архив

А ние се надяваме, че ще можем скоро да прочетем един друг много нашумял неин роман – „Книгите на Яков”. Основната фабула в него се върти около живота на историческата личност Яков (Якуб) Лейбович Франк – евреин по произход, живял във втората половина на 18 век. Човекът, дал началото на религиозното движение – сектата на франкистите. Сменил три религии – юдаизъм, ислям и католицизъм и създал своя собствена. Пребивавал 13 години в католическия затвор в Ясна гура – Ченстохова – едно от най-светите места за поляците. Книгата проследява историята на неговите последователи, преминавайки между другото и през богомилите. Част от действието се развива във Влашко, където Франк пребивава като дете. Почти 1000 страници, на които авторката търси отговор на въпроса за облика на днешна Европа и разказва за един изключително неудобен за католическа Полша образ и историческа личност.

Когато Токарчук за първи път прочита за Франк, тя разбира, че много хора имат силни мотиви да забравят историята му: полските католици, смутени от начина, по който Франк се отнася към църквата (той е бил затворен в манастир за тринадесет години); ортодоксалните евреи, които смятат Франк за предател; и дори полските потомци на Франкистите, неговите последователи, които може би не искат да им се припомнят еврейските корени. Така че очакваме и на български език този нашумял роман на Токарчук, в който както и до сега авторката върви смело, компетентно и майсторски през времето и историята. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. Сред престижните призове, на които е носителка, е Man Booker International 2018 за английския превод на „Бегуни” (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда IMPAC, през 2012 г. е номинирана за Нобеловата награда за литература, а през 2019-а я получава. Тогава е и финалист за Man Booker International. Психолог по образование, Токарчук е последователка на Карл Юнг, чиито произведения сочи за свое вдъхновениe. Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

#Критичен поглед #Олга Токарчук #Георги Господинов #Нобелова награда #Петер Хандке

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Трябва да имаш идея преди да седнеш пред белия лист

„В България ако искате да станете аниматори, отидете в Художествената академия и учете плакат. Това е нещо, което дава култура. Защото анимацията преди всичко е графична култура”. Това каза Теодор Ушев на срещата му в Софийска градска художествена галерия с ученици и студенти от художествени учебни заведения в София.

Тази среща беше много интересна за младите хора. Защото те видяха не звездата, успелия художник, а един творец, споделящ даже не толкова успехи, колкото провали и съмнения, и начините да ги преодолееш. И ако някой смята, че тези дни Тео Ушев и Георги Господинов са били прекалено експонирани в медийното пространство, тази среща ни показа другото лице на един талантлив човек. Въпреки, че според него е имало много дори по-талантливи хора в неговото следване и път, но анализира защо някои от тях не са успели.

Кадър от “Физика на тъгата”

Само ще припомним, че в рамките на Киномания премиера в България имаше неговият филм „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. Той получи Наградата на НДК за принос към българската култура - статуетката „Възраждане”, реплика на едноименната статуя на художника Димитър Бойков, разположена в Централното фоайе на НДК. Кметът на София Йорданка Фандъкова пък му връчи Грамота за принос, популяризиране, опазване и развитие на културата в София от Столична община и му благодари за всичко, което прави за нашия град. Впрочем Йорданка Фандъкова, Малина Едрева, председател на групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет и зам. кметът доц. д-р Тодор Чобанов бяха на срещата и се включиха в нея.

Колкото на въпроса от присъстващите за това къде е добре да се учи анимация, Тео Ушев още отбеляза: „Моят съвет е, ако искате да станете аниматор, трябва да сте абсолютно сигурни, че искате да се занимавате с това.

Анимацията е къртовски труд.

Много често зле платена. Особено в началото”. И добави, че ако искат да правят манга, това все пак не е истинската творческа анимация /манга е японската дума за комикси и карикатури. Създателят (авторът) на манга се нарича мангака. Извън Япония думата се употребява за означаване на комикси, създадени първоначално в Япония (т.е. японски комикси, комикси в японски стил), но понякога се прилага и за чуждестранни комикси, които наподобяват стила на японската манга – б.р./. За себе си казва, че е щастлив, защото с това, което му е детското хоби, си изкарва прехраната: „Не съм богат, не съм милионер, возя се на метро и това ми е най-голямото удоволствие, защото наблюдавам хората - типажите и настроенията”, признава Ушев. И се връща на плаката: „Имах страшно добър учител – Иван Газдов, който е страхотен. И той ми вкара в главата, че трябва да има идея преди да седнеш пред белия лист. Трябва да имаш идея, концепт. Но можеш да седнеш пред листа така без нищо”. А колкото до обучението в чужбина, според него, то създава контакти и среда, което също е важно за бъдеща кариера, въпреки че е доста скъпо.

Теодор Ушев и Георги Господинов в клуб “Перото” в НДК преди премиерата на “Физика на тъгата”

Както вече стана дума, Тео Ушев сподели и за свои неуспехи с кандидатствания в учебни заведения и по проекти за филми: „Всъщност тези провали ме научиха на едно нещо. Аз естествено не бях най-талантливия от моите съученици, където имаше много по-талантливи от мен. Имаше едно момиче, което имаше страхотна ръка. За два часа правеше портрет, извайваше характер, брилянтен портрет. Това момиче след това не успя да влезе в академията, не стана дори художник. И наблюдението на всички тези неща ми даде урока, че всъщност не най-талантливите по природа успяват да станат големи художници. И тогава си направих извода, че това, което разделя успелите от другите е

трудът, упоритостта и вярата,

че твоята идея, която си измислил, е правилна. Никога не е било лесно, но големите художници успяват, защото имат една изначална идея, че това, което правят е истинско. Независимо от коментарите, независимо от критиките”, казва Тео Ушев. Отбелязва, че винаги повтаря на всички хора, които искат да се занимават с изкуство и анимация – за да успееш в тази професия, трябва да имаш мотивация и желание. Второто нещо е издръжливост, защото дори и да са мотивирани, трябва да го правят с часове и третото е воля. Очевидно при него това го има, защото само за „Физика на тъгата” е направил над 15 000 рисунки с техниката енкаустика. А по филма работи осем години, като представя свой личен прочит. Но в срещата, той настояваше да чуе и несъгласия с филма, което едно момиче изрази. То е по посока на известно дублиране между текст и изображение. И Тео Ушев прие, че трябва да се замисли.

Иначе в началото на следването му най-вече се е научил от улицата по време на протестите тогава. „Това е изкуство на социалното общуване – на противоборството, на спора. Започваш да комуникираш. Много важно за един художник е не само да стои в ателието и да рисува, но и да коментира, да обяснява”, казва Ушев. А за начина на приемането на съответното творчество е убеден, че става с постепенно натрупване. Не всички да те харесват, но един по един в аритметична прогресия да расте подкрепата.

„Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално.

Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, са препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

И още нещо, което е важно за всяко изкуство: „Винаги

това, което правите да не е само за вашите приятели.

Мислете винаги това нещо може ли някой да го хареса, примерно, ако живее в Африка. И обикновено отговорът е само един – Да, ако е искрено. Ако това е вашата история. Ако не е базирана на някакви догми, щампи, идеологии. Примерно, най-опасното нещо е идеологическият национализъм. Той е роден в главите на хора, които са комплексирани, които не могат да успеят, нямат идея за собствена преценка. Този национализъм е много пагубен за изкуството. Той е провалил страшно много талантливи хора. И продължава да проваля. Защото това ви обрича на тотално зацикляне в една такава общност. Има много примери с известни автори – българи, които не са успели да се наложат в света. По някакъв начин големите български художници не са станали световни художници именно защото са се опитвали да се харесват на местната публика. Когато Майстора /Владимир Димитров – Майстора – б.а./ се е върнал от Италия или Париж, в този момент, той се е закопчал. Картините му продължават да са все така хубави, но той се движи по една линия, която не расте. Той става национален, аз много го харесвам, но точно така започва да зацикля по някакъв начин. И се усеща. Аз страшно харесвам цариградските му акварели. И след това се забива в тези круши, тези неща, които също са хубави. Но те не са развитие, те са един вид връщане назад. Знам, че това, което говоря е абсолютно спорно, абсолютно субективно, че много хора няма да се съгласят, но това е мое мнение”, заявява Теодор Ушев. Има за какво да се замислят всички, които се занимават с изкуство, след тези думи. Защото все повече светът става по-малък и проблемите на хората са подобни. И могат да бъдат разбрани навсякъде. Така, както е с филма и книгата „Фи��ика на тъгата”… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Теодор Ушев #Георги Господинов #Физика на тъгата #СГХГ #среща #Владимир Димитров - Майстора #Иван Газдов #Национална художествена академия #НХА #анимация #Тео Ушев

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Голямото „завръщане“ на Тео Ушев на Киномания 2019

„Направих първите плакати за Киномания – 3 или четири през 90-те години. Тогава Хермина Азарян от екипа на НДК, която ме покани, изигра огромна роля в развитието ми като плакатист, като графичен дизайнер, художник“. Каза през септември във видеообръщение знаменитият артист Тео Ушев при първото представяне на 33-та Киномания.

И продължи: „Аз много се гордея с тези плакати и ги показвам в абсолютно всички изложби, които правя на плакатите си и са от най-хубавите неща, които съм правил някога“. Тазгодишното издание на Киномания ще започне на 14 ноември в зала 1 на НДК с прожекция на филма „Засукан свят“ с режисьор Мариус Куркински – екранизация по едноименния разказ от сборника „Диви разкази“ на писателя Николай Хайтов. Филмовата панорама ще бъде до 28 ноември, а акцентите в програмата са повече от любопитни. Киномания 2019 предложи на своята публика повече емоции с първото издание на Танц Филм Фест, който предшества фестивала през септември, затова и наричат това издание 33 ½. Както повелява традицията амбициите на организаторите от НДК са да ни представят най-новите български филми, но и тези от световния екран не само нашумели по авторитетните международни фестивали.

Мариус Куркински в “Засукан свят”

Остават броени дни до откриването на Киномания, а организаторите неуморно ни представят обогатена програма, в която ще съжителстват най-нови творби и филми отдавна станали класика в световното кино. Но за това малко по-късно. Сред специалните и може би най-интригуващи и очаквани акценти в програмата на 33 ½ издание на Киномания, е „Нарисувай ми тъга“ – вечер на Тео Ушев на 17 ноември от 19 часа в зала 1 на НДК. Тогава ще имаме шанса да гледаме българската премиера и единствена прожекция на филма на Тео Ушев „Физика на тъгата“ по едноименния роман на Георги Господинов. Филмът имаше своята световна премиера на фестивала в Торонто, а беше отличен и със специална награда в категория „Късометражно кино“ от престижния международен фестивал. За най-новия си филм Ушев казва, че не следва стриктно сюжета на книгата, не е филм-биография, а филм-лабиринт, капсула на времето, в която са събрани обекти, случки, спомени, мелодии. Филм за носталгията, пропилените шансове и неслучилите се мечти на цяло едно поколение, премерен през личния разказ.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата”

Другото събитие, с което ще започне вечерта, озаглавена „Нарисувай ми тъга“, е музикално-визуалният спектакъл „Четирите годишни времена” на Вивалди. Проектът е реализиран от Токийския университет на изкуствата, като визуалните картини на четирите годишни времена са дело на четирима художници от Естония, Япония, Русия и България в лицето на Тео Ушев. Музикалното изпълнение на живо в зала 1 на НДК ще бъде на Quatro ансамбъл със солист Иван Пенчев. „Възможността да представя пред българска публика в този кино-концерт двата ми най-амбициозни проекта през последните 8 години, е огромна радост и вълнение за мен. Надявам се за зрителите той да бъде любопитно и интересно пътешествие чрез картини и музика“, каза в посланието си Тео Ушев и обясни: „Моят сезон е зимата, анимацията е новата цигулка в оркестъра. Не знам защо избраха мен за зимата, може би, защото живея в Канада. Ще видите най-лятната зима, която сте гледали в живота си“. Колкото до избора си да работи по романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов е лаконичен. „Прочетох я за една нощ, не го познавах тогава, не бяхме приятели още. Филмът не следва директно книгата. Използва текстове от книгата, но това, което се случва е доста различно. Това е портрет на една генерация. Вечерта е озаглавена „Нарисувай ми тъга“. Изображението ще осмисли тъгата, да видим накъде ни води тъгата и откъде идва и по този начин да се почувстваме по-малко тъжни, след като излезем от залата“. Тео Ушев е работил 8 години върху този свой проект.

Тео Ушев - снимка Стефан Джамбазов

А ние припомняме, че през февруари 2018 година в СГХГ той представи за първи път в България инсталация с миксирана реалност - най-новия си визуален авторски проект тогава „Като в тъмно огледало / In the mirror, dimly”. В дните на експозицията пред галерията се виеха опашки от желаещи да я видят, усетят и преживеят.„И тъй остават ти трите: любов, вяра, надежда, но най-голямото е любовта”. Това бе част от споделеното от артиста в тази негова особена реалност, в която ни въведе. „Като в тъмно огледало“ беше разсъждение върху смисъла и безсмислието на живота отвъд привидното. Но беше и конкретен в посланията си към нас, които живеем тук и сега в България, където, има три Българии – мислеща, ретроградна и индиферентна, според него. Нямаше как да го опровергаем. Тогава сподели и, че е дълбоко е потресен от липсата на емпатия и, че агресията е завладяла до такава степен обществото ни. Извод, който много от събеседниците ни във „въпреки.com”, независимо от артистичните сфери, в които творят споделят с тъга и огорчение.

Част от „Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly” - снимка Стефан Джамбазов

„Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly” беше първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготви у нас извън киното. Готвил го е шест месеца. Проектът беше финансиран по Програма „Култура” на Столична община, в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Националния филмов борд на Канада /NFB/. През 2017 година анимационният му филм „Сляпата Вайша” по разказа на Георги Господинов беше номиниран за „Оскар” и оттогава Тео Ушев е член на Филмовата академия за високия приз. През 2018 година гледахме и дебюта му в игралното кино „Кристин, която маха от влака", по едноименния разказ на Георги Господинов, част от филма-омнибус „8 минути и 19 секунди“ (8’19”) по шест кратки разказа на писателя, показан в рамките на 22-рия София филм фест. Припомняме тези важни моменти от творчеството на артиста, за да покажем поне малка част от едновременно последователността и неуморността му да създава и да подчинява по своему и технологиите, които му служат да разкрие и ни предаде художествения си и фил��софски поглед към света на човека, уязвим и тъжен. Очакваме неговия нов разказ, вдъхновен от обичания роман на Георги Господинов.

“Засукан свят”

За 12-и път Киномания е част от Културния календар на София в партньорството на НДК и Столична община. Организаторите от Двореца отново откриват кинофорума с премиера на български филм – „Засукан свят“ по разказа на Николай Хайтов с режисьор и в главната роля Мариус Куркински, и продуцент и оператор Иван Тонев. Ивайловград, Долно Луково, Мандрица и Свирачи са магическите места в Родопите, в които ще ни отведе филмът. Красивата природа на магичната планина, богатата българска култура и съхраненият през годините бит са неговият естествен декор. Тази година организаторите провеждат специална кампания „Гледай“, инспирирана от „Засукан свят“, с която целят чрез цитати от филма и разказа, както и загадъчни визии с очите на актьорите, да привлекат вниманието на аудиторията. Да гледаме с отворени сетива, да гледаме през очите на другия и да се вглеждаме повече в детайлите са само част от посланията на откриващия филм. А киноизкуството е онзи магичен обектив, през който гледаме една история, а виждаме себе си, убедени са от екипа на Киномания.

“Котка в стената”

В програмата е и българският филм „Котка в стената”, игрален дебют на режисьорския тандем Мина Милева и Весела Казакова. Награждаван и номиниран многократно на едни от най-престижните кинофестивали, филмът ще има своята софийска премиера в рамките на Киномания. Преди дни„Котка в стената” получи престижната Награда на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на кинокритиците) във Варшава. Филмът заслужено беше отличен и с Награда за дебют на фестивала „Златна роза 2019” във Варна, а преди това беше в конкурсните програми на фестивалите в Локарно и Сараево. „Скрийн Интернешънъл” постави филма на челно място от всички филми от световните летни фестивали, а немското списание „Максимум синема” го класира на четвърто място в своята селекция от 11-те най-добри филми от Локарно тази година. Сюжетът разказва за българско семейство във Великобритания, което влиза в остър конфликт с живеещите на социални помощи свои съседи заради изоставена котка. Докато спорът се разгаря, зрителите виждат непозната, разяждана от противоречия Великобритания. Семейната комедийна драма умело съчетава политическата тема за Брекзит с емигрантския живот на българите в Лондон.

„Един дъждовен ден в Ню Йорк”

Програматорите на Киномания Владимир Трифонов и Хермина Азарян влагат много усилия да ни представят силни премиерни заглавия, които ще видим в зала 1 - „Един дъждовен ден в Ню Йорк”, режисьор Уди Алън , „Болка и величие“, режисьор Педро Алмодовар, както и други хитови заглавия от световното кино. Традицията е спазена и тази година в програмата присъства най-новият филм на режисьора Уди Алън – „Един дъждовен ден в Ню Йорк”. Романтичната комедия събира на едно място звездите Тимоне Шаламе, Ел Фанинг, Селена Гомес, Лийв Шрайбър, Джуд Лоу и дава сериозна заявка, че ще се превърне в едно от събитията на тазгодишното издание на фестивала, продуциран от НДК. Забавен и очарователен, „Един дъждовен ден в Ню Йорк” е най-романтичният филм на легендарния режисьор Уди Алън от години насам, заснет виртуозно от трикратния носител на „Оскар”, операторът Виторио Стораро.

Антонио Бандерас в “Болка и величие”

Филмът „Болка и величие“ (Dolor y gloria) на знаменития испански режисьор Педро Алмодовар, чиято 70-та годишнина отбелязахме тази година, плени жури и публика на кинофестивала в Кан тази година. За участието си в него Антонио Бандерас получи наградата за най-добър актьор на фестивала. „Болка и величие“ е вдъхновен от филма „8½“ на Фелини и разказва историята на остаряващ режисьор, който се връща към важни събития от миналото си. Творбата засяга големите теми за любовта, смъртта, вдъхновението и празнотата от невъзможността да твориш. Филмът търси отговор и на въпроса дали човек намира смисъл в живота си без творчеството. В ролята на режисьора Салвадор Майо се превъплъщава Антонио Бандерас, който майсторски пресъздава пътуването в миналото на един самотен вече творец и емоцията от срещите му с всички онези хора, които оставят траен отпечатък в живота му.

Пенелопе Крус

Изключителната Пенелопе Крус ще се появи в реконструирания свят на Салвадор Майо като важна част от неговия емоционален пъзел. „Хората си мислят вероятно, че ние живеем на червения килим, но това не е вярно. Ние страдаме много, правим саможертви и у всеки актьор има много болка. Но има и слава, и това е моята нощ на слава.” Това каза Антонио Бандерас при получаване на наградата в Кан, която той посвети на Алмодовар. „Това е зряла творба, майсторски изваяна, от която бликат много от познатите щрихи на Алмодовар – ярките цветове, страстните прегръдки, както и препратки към вдъхновявалите го филми (от Лиз Тейлър до Фелини), всичко това опаковано в най-добрата партитура на постоянния му композитор Алберто Иглесиас до днес. Алмодовар взема съзнателното решение да отхвърли явната мелодрама в търсене на по-фина автентичност. За зрителите, които са му верни в последните 30 години, това е неговият най-катарзисен филм – за пръв път виждаме душата на маестрото така искрено разкрита.” Това е откъс от рецензия за „Болка и величие“ на Питър Дебрюге в престижното сп. „Variety”.

Антонио Бандерас с наградата в Кан

По повод на играта на Бандерас Питър Дебрюге пише: „В ролята на Салвадор, Бандерас не „играе” Алмодовар по подразбиране. Изпълнението му е повлияно от тяхното десетилетно приятелство, разбира се, но няма подражание. Ставаме свидетели на акт на дълбока признателност и доверие към близък артист, заради което Бандерас сваля маската на звездна мъжественост и се представя емоционално уязвим, като своя режисьор.” След епизодичните им появи в „Свалки в облаците“ (2013), това е първият филм на Алмодовар, в който двама от предпочитаните му актьори – Антонио Бандерас и Пенелопе Крус - играят главни роли. И двамата са изключително свързани творчески и приятелски с режисьора през годините.

“Укротяване на опърничавата”

Киномания отдава почит на големия италиански режисьор Франко Дзефирели, който ни напусна тази година на 96-годишна възраст със селекция от негови филми. Публиката в кино „Люмиер Лидл” ще се наслади на едни от най-известните му филмови заглавия, като „Укротяване на опърничавата“ /негов дебют 1967 с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън / , „Ромео и Жулиета“ /1968, който го прави известен и обичан в киното/ „Хамлет“, и „Братко Слънце, Сестро Луна“. Дзефирели е носител на награда БАФТА, два пъти е печелил награда „Еми“, пет пъти – наградата „Давид на Донатело“ и има две номинации за „Оскар“. Дзефирели е преди всичко забележителен оперен режисьор, има поставени над 100 оперни постановки, като е работил с най-големите певци на неговото време като Лучано Павароти, Гена Димитрова, Елена Образцова, Пласидо Доминго и още, и още. Милиони хора по света свързват и до днес Ромео и Жулиета с лицата на актьорите, увековечени във филма на Франко Дзефирели. Със своята отдавна превърнала се в обичана класика екранизация, режисьорът дръзва да наруши традицията за ролите на Ромео и Жулиета да се избират утвърдени актьори. Той залага на абсолютните дебютанти Ленард Уайтинг и Оливия Хъси, тогава на 17 и 15 години, както е в пиесата на Шекспир.

“Ромео и Жулиета”

Безспорно голяма част от филмите на Дзефирели предизвикват изключителен интерес. Сред тях е и екранизацията на шекспировия „Хамлет“ от 1990 г., в чиято главна роля е Мел Гибсън. Както може да се очаква, актьорът предлага една силова версия на Хамлет във всяка сцена – предизвикателен, гневен и затормозен. Дзефирели мотивира съкращенията си на шекспировия текст с ефикасния си финален резултат – стегнат, приземен и съвременен прочит на пиесата, което му носи награда „Давид на Донатело“, две номинации за „Оскар“ и номинация за БАФТА. Друг филм на големия режисьор, който е широко дискутиран и ще имаме възможност да гледаме е „Братко Слънце, Сестро Луна“ от 1972 г. Филмът разказва за живота на Свети Франциск – невероятно сложна и противоречива фигура, чието влияние върху обществото в неговото време е било наелектризиращо. Дори и днес много хора са повлияни от неговите визионерски послания за универсална толерантност.

“Александър Невски”

Една от изненадите на Киномания са прожекциите на част от признатите като най-великите класически филми - дело на най-голямата руска и съветска кинокомпания „Мосфилм” от миналия век. Режисьорите Сергей Айзенщайн и Дмитрий Василиев създават истинска новаторска творба с филма „Александър Невски” през 1938 година, първият филм със звук на Айзенщайн. В главната роля е знаменитият актьор Николай Черкасов. Като драматизира усилието на княз Невски да отблъсне бруталните тевтонски рицари от Свята Русия от XIII в., филмът залага на установените литературни и артистични средства на изразяване. Новаторското е, че зрелищното действие е до такава степен синхронизирано със специално написаната музика на Сергей Прокофиев, че самият Айзенщайн нарича структурата на филма си „симфонична”. А кантата „Александър Невски“ на композитора се изпълнява и до днес от филхармониите в света и големите хорове. Тук само вмъкваме почти с образователна цел, че композитори като ��рокофиев, Дмитрий Шостакович и Алфред Шнидке не са били долюбвани от Съветската власт, не са изпълнявани произведенията им. Разрешавало им се да пишат театрална или филмова музика, но и тя е авангардна и забележителна.

“Дерсу Узала”

Съветско-японската продукция „Дерсу Узала“ /1975 година/ с режисьор знаменития Акира Куросава по мотиви от книгите на руския учен и пътешественик Владимир Арсениев е за походите му из Усурийския край в началото на 20-ти век и срещата му с местен ловец. Филмът получава изключително международно признание - 1975 г. – Златен медал и премия ФИПРЕССИ на IX Московски международен кинофестивал;1976 г. – Награда „Оскар“ в категорията „Най-добър чуждоезичен филм“;1977 г. – Награда „Давид на Донатело“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм“, Италия и Награда „Сребърна лента“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм – най-добър чуждестранен режисьор“ на Италианския национален съюз на филмовите журналисти; 1978 г. – Награда в категорията „Най-добър чуждестранен филм“ на Френския съюз на филмовите критици. Киноманите ще имат възможността да гледат и легендарната постановка на Болшой театър балета „Спартак”, музика Арам Хачатурян постановка на хореографа Юрий Григорович 1975 година и заснета и показана 1977 година. Изключителен спектакъл в главните роли двама от считаните за едни от най-великите балетисти на отминалото столетие Владимир Василиев /Спартак/ и Марис Лиепа /Крас/. По-възрастното поколение е гледало и познава тези филми, но за младите ще бъдат ново познание за историята на киното.

До началото на фестивала вероятно организаторите ще ни зарадват и с други изненади от света на киното. Те правят и един много мил и красив жест в памет на големия и незабравим киноман Георги Ангелов, който напусна нашия свят преди месец. Той беше човекът, може би и единственият, който не пропускаше нито един филм не само на Киномания. Как успяваше? Остава загадка. Той е кръстникът на Киномания, която е създаден�� преди 33 години под името Световна кинопанорама, а през 1993 г. променя наименованието си на Киномания по негово предложение. Фестивалът обявява награда за Киноман на годината, посветена на Георги Ангелов. Всеки зрител на Киномания може да претендира за наградата, като гледа филмите от програмата от фестивала във всички кина в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и запази билетите си от прожекциите. Зрителят с най-голям брой билети ще получи Наградата „Георги Ангелов“ за Киноман на годината – безплатен достъп до всички филми от програмата на фестивала през следващата година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

#Киномания 2019 #НДК #филми #кино #Тео Ушев #Мариус Куркински #Георги Господинов #Педро Алмодовар #Уди Алън #Франко Дзефирели

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: 30 сезона „Сфумато“ – сборник студии

Сборникът студии „30 сезона „Сфумато“е посветен на 30 годишния юбилей на Театрална работилница „Сфумато“. Той съдържа пет задълбочени анализа на театроведите Камелия Николова, Николай Йорданов, Анна Топалджикова, Венета Дойчева Ромео Попилиев. Художник на корицата е Венелин Шурелов.

Те са имали привилегията да гледат всички представления на Театралната работилница още от самото ѝ създаване през 1989 година. Публикуването на студиите в отделна книга, съвместно издание на Сдружение „Антракт“ и на Фондация “Homo Ludens”, има за цел да съпостави субективни наблюдения и оценки за дейността на „Сфумато“, но същевременно и да покаже повтарящите се изводи за мястото на Театралната работилница в културния ни ��ивот през последните три десетилетия. Припомняме, че по време на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, юни, 2019 година се състоя конференция „30 години „Сфумато““, като част от програмата на форума. Публикуваме резюме от студията на Николай Йорданов в сборника, предоставено ни от автора.СФУМАТО, или тъгата по вишневата градина… „Сфумато“ е театрална лаборатория, в която се търси автентичността на живеенето и на театралния език. Театърът в своя лабораторен вид се стреми да инсценира и архивира човешкия опит. Един специфичен архив, записан на нетрайни носители като човешката памет. Погледната отвън, театралната лаборатория изглежда като капсула на времето, запечатала духа му през последни 30 години. Но и не само… В „Сфумато“ отекват и се събират открития на българския театрален ХХ век, както и от европейската сцена с нейните авангардни и неоавангардни шлейфове. Тази театрална работилница е кръстопътят, където се срещат множество идеи и интуиции, за да се претопят в процеса на изграждането на спектаклите, на тренинга в ателиетата, на прозренията в работните дискусии.

В естетиката на „Сфумато“ има графичност, суровост, неумолимост на протичащия живот и носталгия. Носталгия по един вече отминал свят, който е предмодерен, поетичен и изпълнен с жизнена енергия. В разговор, мисля, че беше в Авиньон, Иван Добчев ми сподели, че след като човек е стъпил на Луната, се е загубило нещо от поетичния ѝ образ. В съжалението му се проектират много от представите, които формират идеологията и естетиката на „Сфумато“. Това е театър, който иска да се върне към изворите на човешката култура, който търси първичността на живеенето с неговите инстинкти, докато модерният начин живот, техниката и технологиите накърняват природната хармония, което ще рече и човешката природа.

Някакво своеобразно продължение на Хайдегеровото убеждение, че техниката все повече откъсва човека от земята и от неговите корени. Затова можем да оприличим усилията на „Сфумато“ на едно дълго, вече 30-годишно пътуване към свят, който още не е разомагьосан от модерността, към света на примитива, архетипа, мита. Естествено, този пожелан свят е само блян, експресивно и сюрреално скициран в рамките на театралната сцена – сякаш сме сред дърветата от дивната вишнева градина на Чехов, а в същото време до нас достига затихващ и печален звук, звук от ударите на брадва по дърво… „Сфумато“ въвежда в българския контекст естетическата и организационна форма на театралния уъркшоп (откъдето идва и наименованието му „театрална работилница”). Кумирите са Гротовски, А. Василиев, Брук, съществува някаква връзка и с визионерството на Арто… Ако търсим обобщените театрални категории, можем да кажем, че имаме базата на психологическия театър, с ясно изразеното преместване на акцента от индивидуалното към колективното несъзнавано, върху която основа са насложени подходите на театралната антропология и на авторския режисьорски театър. Но смисълът е най-вече в самия процес на творческото търсене. Неслучайно в описанието на мисията на „Сфумато“ манифестно е заявено, че целта е „по-скоро път, който трябва да бъде извървян“.

Маргарита Младенова и Иван Добчев

Графичността е цветовата гама, в която не просто са решени спектаклите на „Сфумато“, тя се разпростира върху дизайна на сградата, на сцената, на логото на театралната работилница, върху фотографиите от техните събития, дори върху дрехите, които носят двамата режисьори. Но графичната тоналност не е само дизайн; тя е сърцевината на тази театрална естетика. Графичността „екранира” жеста, окрупнява го, изчиства го от странични разсейвания. А за „Сфумато“ жестът е телесна експресия на един преди всичко духовен израз; всеки актьор-персонаж в техните спектакли трябва да стигне до своя върховен жест – можем да го наречем по примера на Михаил Чехов основен психологически жест, а следвайки донякъде Брехт, гестус на живота. Този върховен жест, заедно с предхождащите го и последващи експресии, които изваждат човешкото тяло от реализма на изображението и го пр��връщат чрез конвулсии и агонии в трептяща струна на страданието (да си спомним звука на скъсана струна в мъгла, който се дочува при сечта на вишневите дървета в Чеховата пиеса), същностно се нуждае от графичност, от приглушената палитра на светлосенките, за да се открои неговата яркост и изключителност. Разбира се, това е стилът на „Сфуматo".

Театралната работилница привлича едни от най-интересните актьори от поколенческата вълна, появила се в края на 70-те и през 80-те години като Жорета Николова, Светлана Янчева, Диляна Хаджиянкова, Петър Пейков, Красимир Доков, Михаил Илийков, Йордан Биков, Румен Трайков, Таня Шахова, Чавдар Монов, Валентин Танев, Владимир Пенев, Веселин Мезеклиев, Малин Кръстев и др. Но към тях се включват и актриси като Цветана Манева и Невена Мандаджиева, дебютирали още през 60-те и получили вече високо професионално признание. Инцидентно в спектакли на „Сфумато“ участват едни от най-ярките актьори от още по-възрастното поколение: Наум Шопов, Ицхак Финци, Емилия Радева. А с течение на годините постъпват и нови попълнения от наскоро завършили образованието си актьори като Снежина Петрова, Албена Георгиева, Цветан Алексиев, Йосиф Шамли, Деян Донков, Иван Юруков, Христо Петков, Маргита Гошева, Мирослава Гоговска, Елена Димитрова и др. Всеки от тях има своето по-дълго или по-кратко пребиваване в „Сфумато“, което оставя отпечатък върху неговото/нейното развитие.

Всички те минават през репетициите и ателиетата на театралната работилница, където успяват да придобият техники на безусловна актьорска игра и да стигнат до максималната експресивност на своята актьорска природа. „Безусловна актьорска игра” за философията и естетиката на „Сфумато” означава актьорът да стигне до пределите на своите психо-физически възможности в процеса на изтръгване от подсъзнанието си на архетипни образи, желания, страхове. При пълно потъване в работния процес вече не може да става дума за индивидуален актьорски стил или маниер. Търсят се единствено автентични преживявания, инстинктивни реакции, изненадващи решения от актьора в една или друга ситуация. При подобен начин на работа кристализират ясно характеристиките и възможностите на всеки актьорски натюрел. Затова за голяма част от актьорите времето, когато са работили в „Сфумато“, е свързано с едни от най-запомнящите им се роли.

Програма Достоевски

„Сфумато“ се стреми към постигането на метод в работата с актьора, макар и трудно поддаващ се докрай на систематизация, защото е неразривно свързан с една неустойчива категория като колективното несъзнавано. Подобен интерес към дълбоките зони на колективната памет води и до силните групови актьорски образи, създадени в постановки като „Луда трева” по Радичков, авторските спектакли „Апокриф”, „Черното руно” и др. Колективният образ на сцената, аналог на античния хор, е нетипична за театралния мейнстрийм актьорска практика; в нея индивидуалната изява на актьорите е приглушена за сметка на търсенето на общ ритъм и мултиплицирания в много тела сценичен жест. Усилената от актьорската група психо-физическа енергия на сцената въздейства не само на рационално ниво, но и подсъзнателно на зрителите. Този ход е радикален по отношение на позицията на актьора в представлението. Актьорът трябва да стане част от колективно тяло, което има своя кинетична и духовна енергия; подобно на древногръцкия хор, колективният сценичен образ понякога се превръща в огледална проекция на общността, която го гледа.

Можем да откроим два основни приноса на „Сфумато“ за развитието на актьорското изкуство – безусловната актьорска игра и груповото (хорово) присъствие на сцената. Към тази констатация трябва да се прибави и фактът, че през всичките години на прехода „Сфумато“ е своеобразен инкубатор за актьори, които искат да усвоят техники и методи, различни от психологическия реализъм ала Станиславски във версиите, в които е познат до 1989 г. Но „Сфумато“ е не само инкубатор за актьори. Театралната работилница успява да изгради свой артистичен и интелектуален кръг, към който в различни моменти се присъединяват за по-дълго или по-кратко различни професионалисти – писатели, режисьори, сценографи, композитори, преводачи, философи, езиковеди и др.Особено внимателна е работата с текста. В някои случаи създаването на текстовата основа става в тандем със специално поканен за целта драматург.

Имената на Кирил Мерджански, Георги Тенев, Стефан Иванов, самите те автори на текстове за театър, съпътстват съвместната работа върху литературния материал на театралната работилница през годините. Кирил Мерджански създава драматургичната основа на „Тирезий Слепият” по „Едип цар“ на Софокъл; Георги Тенев – тази на програмата „Достоевски”, а съвместно с Иван Добчев – „Стриндберг в Дамаск”, „Завръщане във Витенберг”, „Книга за изгаряне”; Стефан Иванов пък е съавтор с Добчев на „Медея - майка ми”, а прави своя самостоятелен дебют като драматург с „Между празниците” (2013). Иван Добчев ( и Маргарита Младенова – б.р.) създава авторски спектакли по текстове на съвременни български автори - Ани Илков, Георги Господинов, Калин Янакиев, Борис Христов и др. Трябва да подчертаем, че именно на сцената на „Сфумато“ Иван Добчев се изявява активно и като драматург– повечето от неговите спектакли са драматизации и адаптации на литературен или документален материал.

От ляво на дясно Венета Дойчева, Камелия Николова, Николай Йорданов, Маргарита Младенова и Иван Добчев

В постановъчната работа „Сфумато“ привлича и дава място за първите професионални стъпки на млади режисьори. Именно на тази сцена Явор Гърдев – един от най-ярките режисьори в съвременния български театър, – реализира запомнящите се спектакли „Сънят на Одисей“ по Х. Мюлер, Й. Бродски, Г. Тенев и К. Мерджански (1997/98) и „Квартет“ от Х. Мюлер (1998/99). Стоян Радев пък поставя „Соларис“ по романа на Станислав Лем – също един от първите му успешни спектакли. Тук се завръща работещият в Германия български режисьор Иван Станев със спектакъла „Изкопни материали“ по А. Платонов (2005/06). А сред по-младите режисьори, поставяли в „Сфумато“, можем да открием имената на Стилиян Петров, Димитър Сарджев, Ованес Торосян, Васил Дуев, Йордан Сл��вейков, Боян Крачолов и др.

Отварянето към младите професионалисти и даването на възможност за тяхна изява е тенденция, която се усилва през последните години. За това допринася и фестивалът „Малък сезон“, иницииран преди 20 години от „Сфумато“, който се превръща в инструмент за откриване на нови идеи и таланти. С мисъл за бъдещето на „Сфумато“ е и лансираният проект „Пристройката“, който е в ход и предвижда реконструкция и разширяване на съществуващата в момента сграда. Идеята, която прозира зад този проект, е разрастването на театралната работилница в център, който си поставя още по-мащабни цели в правенето на театър, в обучението на млади професионалисти, в осъществяването на международни и интердисциплинарни колаборации.Можем да обобщим, че за изминалите 30 години „Сфумато“ успя да се превърне от една алтернативна идея за театър, в културно пространство, което продължава и днес да бъде генератор на силни духовни енергии. В някакъв смисъл неговите основатели и неизменни лидери успяха да сбъднат мечтите на Пенчо Славейков „Театърът трябва да бъде автономен! Управлението му подчинено на волята на онзи само, който го управлява” , докато държавата, която го субсидира, само бди „… за изпълнението на неговата цел” .

През 1909 г. П. Славейков всъщност предлага един модел за театър (тогава той си го представя като национална институция), който става територия на духа, воден от силна творческа фигура, автономна в своите решения. Можем да твърдим, че този модел остава недокрай разбран от културните политики на българската държава повече от 110 години след неговото лансиране. Защото публично субсидираните театри в България днес много повече приличат на тези, които П. Славейков наричаше „народни” – тяхната основна цел е „развлечение и удоволствие на буржоа и работници” , докато негов идеал бе театърът като „храм, в който да се богослужи с българска реч и чрез нея да се манифестира в художествени форми и образи творческата ни мощ и нашето съзнание на живот...”. (всички цитати са от Славейков, Пенчо. Национален театър. [1909] В: Съчинения. Т. 2, София: Български писател, 1966, с. 428 – б.а.). От съществуващите театрални формации в България „Сфумато“ в най-голяма степен се доближи до Пенчо Славейковия завет, защото, по��обно на големия поет, през цялото това време имаше съзнание за културна мисия. ≈

Програма Радичков

Текст: Николай Йорданов

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков и архив на „Сфумато“

P.S. на „въпреки.com”: Представянето на Сборника се състоя в парковото пространство около Театрална работилница „Сфумато“ с участието на авторите му, Маргарита Младенова и Иван Добчев, театрали, студенти от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Тогава беше и премиерата на 24-то издание на списанието за театър “Homo Ludens”. За него – в следваща публикация на „въпреки.com”.

#рефлексии #Сфумато #НиколайЙорданов #МаргаритаМладенова #ИванДобчев #театър

0 notes

vprki · 6 years ago

Text

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/. Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални т��орби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”, Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, ��аргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документалния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само състуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ специално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният дворец на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”. Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи, той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много хубава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от някол��о обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон“, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на ��одината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, Юлия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

#Критичен поглед #Емил Табаков #Емил Чакъров #Новогодишен концерт #НДК #Ангел Заберски #Атанас Пацев #СГХГ #Красимир Илиев #Георги Господинов #Милен Русков

1 note · View note

vprki · 7 years ago

Text

Н. Пр. Кшищоф Краевски: За мен е голяма радост да участвам в базара

„Радвам се, че пак сме тук. Много е добра идеята за този благотворителен базар. Участваме от много години и се радваме, че можем да помогнем на хората, които се нуждаят от помощ тук в България”. Това каза пред „въпреки.com” извънредният и пълномощен посланик на Република Полша в Република България Н. Пр. Кшищоф Краевски, който беше един от посланиците взели участие в Благотворителния коледен базар в Интер Експо Център в София.

Посланик Краевски продаваше с голямо удоволствие билетчета от благотворителна томбола на полския щанд. И добави пред нас: „И ние като Полско посолство организираме всичко, което е възможно, за да има повече щастливи хора”. Отбелязваме колко много неща правят от посолството и културния институт за взаимното опознаване и приятелството. Директорът на Полския институт Ярослав Годун, с когото сме разговаряли преди време във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/, също е на щанда.

Посланик Кшищоф Краевски с голямо удоволствие продаваше билетчета от благотворителната томбола

А ние си припомняме неговата инициатива, в която участваха всички полски дипломати със своите семейства, включително и посланикът, за рецитации на българска поезия миналата година на 3 март и тази на 24 май. И то на български език, което снимаха в клипове, които имаха над 260 хиляди гледания в социалните мрежи Facebook и YouTube. „Ние правим много неща, защото обичаме България, чувстваме се тук много добре. Вие сте много добри хора, много сърдечни хора, ние се познаваме много добре. Имаме една обща душа и обща ценност. И за мен е голяма радост да съм тук. И вижте как всички хора се радват. Ние правим това от сърце”, каза още Н. Пр. Кшищоф Краевски.

И наистина удоволствието беше за всички – и за участниците, и за посетителите. Като че ли коледната атмосфера зарази присъстващите. Благотворителният базар се организира за 23-та поредна година и обединява усилията на 56 държави и техните култури за набирането на средства за български каузи. На техните щандове посетителите можеха да се намерят разнообразни храни, сувенири, автентични ръчно изработени материали и редица още забавления. Международният женски клуб – София, който е организатор е създаден през 1989 от съпруги на бизнесмени или дипломати.

Основната му цел е да подкрепя благотворителни каузи /единствено в рамките на страната/, като най-голямото му събитие всяка година е традиционният Благотворителен базар. Идеята е прекрасна, защото събира в едно, макар и не малко пространство културите, обичаите на много страни, но заедно с това за един ден представителите на страни, които враждуват помежду си, но участват в обща кауза в името на доброто. Това чудесно събитие показва, че е възможно светът да бъде различен от това, което познаваме от новините и, което безспирно ни тревожи и дори угнетява. Тази година мотото на Благотворителния базар е „Светът идва при теб”.

Националната палестинска група за танцово изкуство игра вдъхновено на сцената на базара

И той наистина дойде в Интер Експо Център за ден. Ароматите, музиките, питиетата, костюмите се смесваха в празнична пъстрота. На сцената можеха да се видят палестински танцьори, български групи, бразилска самба, ирландски танци и музика, специално участие на Орлин Павлов, Устата, Веси Бонева и ред други изпълнители. С всяка изминала година гостите и посетителите се увеличават. Пред залата се вият дълги опашки през целия ден. Какво е важното за този форум? Разбира се, не само пъстротата и удоволствието. Защото културата на един народ е в кулинарните му традиции, в ръчно изработените сувенири, които винаги ни запознават с представата за красивото на хората от различните краища на света. Защото различието е богатството, което трябва да уважаваме и отглеждаме. И не на последно място тази среща ни дава макар и само за часове шанса да разберем, че светът би могъл да бъде прекрасно място за съжителство, за любопитство да откриеш другия, който също като теб обича красиви неща, но те са създадени и се създават от обичаите на народа му.

Посланичката на Израел в България Н. Пр. Ирит Лилиан беше също на щанда на страната си

Главната цел на Благотворителния базар е да привлече вниманието на обществото към каузите, които Благотворителната фондация към Международен женски клуб – София подкрепя, както и да събере средства за тях. Всяка година Базарът дарява събраните средства на образователни програми и на фондации, които се занимават със социална интеграция и с подкрепа за възрастни хора, хора с увреждания и жени и деца в нужда. Всяка година на Базара се продават сувенири, играчки, бижута, козметика и всякакви артикули от целия свят. Със сигурност децата са сред най-щастливите по традиция, защото за тях забавленията са безкрай. Не, че за възрастните са по – малко, но за децата това усещане за заедност е изключително важно, за да разберат и като израснат, че тук на нашата не толкова голяма планета всички имаме близки стремежи и въжделения за света – да е по-добър и гостоприемен към всеки един от нас. Това е приятелството и грижата към другия, дори и родината му да е на хиляди километри от София.

На миналогодишния Благотворителен базар Ангелина Алексиева, член на Клуба и координатор за спонсорите на базара сподели пред нас, че жените - чужденки се включват с огромно желание в събитието. Заедно с това като българка много силно се надява, ние българите да приемем нещо от този дух за благотворителност. И продължи: „Не просто да дадеш, а да можеш сам да си съпричастен, да отидеш, да направиш, да изработиш нещо. Трябва да се поучим от тях. Всички, които участват в базара абсолютно си финансират участието. Всяко едно посолство, дамите от посолствата работят, готвят, изработват предмети. Изключително е това и трябв�� да сме горди, че сме част от тях и можем да се научим как става.”

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Кшищов Краевски #Ярослав Годун #Благотворителен базар #Международен женски клуб #Интер Експо център #Ирит Лилиан #Израел #Полша

0 notes

vprki · 7 years ago

Text

„Светът идва при теб” през декември

За 23-ти път Международният женски клуб – София събира света в Интер Експо център в София на Благотворителния базар на 3 декември. Клубът е създаден през 1989 от съпруги на бизнесмени или дипломати. Основната му цел е да подкрепя благотворителни каузи (единствено в рамките на страната), като най-голямото му събитие всяка година е традиционният Благотворителен базар.

Идеята е прекрасна, защото събира в едно, макар и не малко пространство културите, обичаите на много страни, но заедно с това за един ден представителите на страни, които враждуват помежду си, но участват в обща кауза в името на доброто. Това чудесно събитие показва, че е възможно светът да бъде различен от това, което познаваме от новините и, което безспирно ни тревожи и дори угнетява. Тази година мотото на Благотворителния базар е „Светът идва при теб”.

Базарът обединява усилията на повече от 50 държави и техните култури, чиято цел е набирането на средства за множество български каузи – здравни, образователни, социални. Участниците от десетките страни представят пред посетителите на Базара своите традиции, ръчно изработени сувенири, изкуство, музика и култура, и автентичната си национална кухня. Благотворителният базар се реализира с подкрепата на представители на международната общност в България – посланици, представители на дипломатически мисии и техните семейства, компании, както и благодарение на многобройни сърцати доброволци.

С всяка измината година гостите и посетителите се увеличават. Пред залата се вият дълги опашки през целия ден. Тази година се очакват много повече посетители и затова организаторите за втора година предлагат и билети за събитието он-лайн, за да преодолеят големите опашки, на които сме били свидетели през годините пред входа на залата. Защо пишем за този форум – защото културата на един народ е в кулинарните му традиции, в ръчно изработените сувенири, които винаги ни запознават с представата за красивото на хората от различните краища на света, защото различието е богатството, което трябва да уважаваме и отглеждаме. И не на последно място тази среща ни дава макар и само за часове шанса да разберем, че светът би могъл да бъде прекрасно място за съжителство, за любопитство да откриеш другия, който също като теб обича красиви неща, но те са създадени и се създават от обичаите на народа му.

И все пак, без да ни помислят за лакомници може би най-привлекателното са кулинарните щандове на всяка една държава. Основно изискване на организаторите за топлите щандове на всички страни участнички е порциите храна да са мънички, за да могат посетителите на Базара да опитат колкото се може повече ястия. Освен това друго си е, когато дипломат от ранга на посланик ти предложи нещо вкусно, може би и приготвено от него или любимо на семейството му ястие особено по коледните празници. А дори и съответната страна да отбелязва други празници, съобразно вероизповеданието си, вкусотиите са не по-малко привлекателни. И питиета, разбира се – белгийската бира се радва на специален интерес, да не говорим за ирландското уиски или нашенските вина и ракии. Въпрос на вкус!

Със сигурност децата ще са сред най-щастливите по традиция, защото за тях забавленията са безкрай. Не, че за възрастните ще са по – малко, но за децата това усещане за заедност е изключително важно, за да разберат и като израснат, че тук на нашата не толкова голяма планета всички имаме близки стремежи и въжделения за света – да е по-добър и гостоприемен към всеки един от нас. Това е приятелството и грижата към другия, дори и родината му да е на хиляди километри от София.

На миналогодишния Благотворителен базар Ангелина Алексиева, член на Клуба и координатор за спонсорите на базара сподели пред нас, че жените - чужденки се включват с огромно желание в събитието. Заедно с това като българка много силно се надява, ние българите да приемем нещо от този дух за благотворителност. И продължи: „Не просто да дадеш, а да можеш сам да си съпричастен, да отидеш, да направиш, да изработиш нещо. Трябва да се поучим от тях. Всички, които участват в базара абсолютно си финансират участието. Всяко едно посолство, дамите от посолствата работят, готвят, изработват предмети. Изключително е това и трябва да сме горди, че сме част от тях и можем да се научим как става.”

А ние самите се уверяваме в това всяка година. В цялото многообразие на Благотворителния базар винаги има и сериозно българско присъствие - сурвачките, нашенските вкусотии, сувенири, българска козметика със знака на розата. Ще очакваме, разбира се, и изненади от всички, които ще представят своите култури и традиции, за да бъде и още по-приятно и забавно за многобройните посетители. Очаква ни едно прекрасно събитие, въпреки страховете и тъгата в света. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#Благотворителен базар #Международен женски клуб #Интер Експо център #базар

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Животът ни като „Оптически илюзии”

В последните години с особено нетърпение очакваме спектаклите на режисьорката Катя Петрова, независимо на коя театрална сцена се случват. От тях лъха доброта, тревога, вълнение за света, в който живеем и се лее талант и вдъхновение. Преживяхме го отново с последната й премиера в Театрална работилница „Сфумато” с „Оптически илюзии” („Цирк”) по текстове на Даниил Хармс, Михаил Булгаков и Юлиан Тувим.

В камерната зала на „Сфумато” се завърта цялото ни всекидневно битие тук и сега, независимо, че текстовете на тези забележителни автори са писани едва ли не преди век. Но са в непреходната, като че ли Дяволиадата почти по Булгаков не спира в света, в който живеем. Всичко е цирк, макар и лош, не този на сцената, а този в живота ни. Сега го наричаме реалити шоу. Дори и да се дистанцираме с поведението си и начина си на живот, той е тук около нас, залива ни. И хаосът става пълен. Възрастните ни родители живеят пред телевизора или нелепите вестници /не могат да се отърват от желанието си да ги четат, извън възможността да получават и друга информация от постиженията на интернет, не че тя е винаги най-добрата/, децата са вперени в главно в по-лошата част на възможностите, които дават новите технологии, а средното поколение се лутаме в различните крайности.

А Катя Петрова формулира избора си тези автори да създаде този спектакъл, приет от Маргарита Младенова и Иван Добчев като част от „Малкия сезон” на Театрална работилница „Сфумато” в репертоарния й афиш. „Екипът, с който създадохме “Семейство Замза” по Кафка, отново се събра, този път провокирани от текстове на двама руски писатели и един полски поет - Даниил Хармс, Михаил Булгаков и Юлиан Тувим, живели по едно и също време – първата половина на 20 - ти век. Автори, за които абсурдът не е средство, а стратегия. Автори, които интерпретират духа на своето време по сходен начин, с аромата на лудостта, която ни заобикаля и сега. Спектакълът представлява некласически модел на цирк. Движение по ръба, когато не стъпваш на земята или падаш, но това няма никакво значение; жонглираш със собствените си мисли и с мислите на хората; правиш фокус, в който можеш да разглобиш човека на частите му, но когато ги събереш - те не съвпадат. Тогава, когато стойностите са обърнати с главата надолу или са разместени. Объркан, хаотичен свят, в който и хората и предметите не са на мястото си. Човешки цирк, в който смъртта е толкова абсурдна, колкото и самият живот.Това e словесен, игрови опит да се създаде портрет на човека във време, изпълнено с парадокси и противоречия, в което има подмяна на ценностните критерии. Модел на човешкото общество, който започва от баналното, конкретното, реалното и постепенно се разгражда, свежда до сюрреализъм и изчезва.

Чрез общуване със зрителя, което не е конвенционално и е осъществимо при условие, че той приеме да има роля в играта, където предварително знае, че го очакват поражения, защото авторите му (основно Даниил Хармс), са задали правилата и са си осигурили победата със своите неочаквани финали. И ще завърши безапелационно с едно небрежно махване с ръка. Без какъвто и да е коментар. Спектакълът е създаден чрез импровизация и това даде възможност да преобърнем общоприетите представи за правене на театър”.

Това е личният й кратък анонс към спектакъла, който е много по-дълбок и преживян от нея й и от екипа й от „Замза”, към който е привлечен и младият сценограф Борис Далчев, ученик на проф. Светослав Кокалов от НХА. Единствената кукла в спектакъла, създадена от Петя Караджова е също решена в сиво като шлиферите в представлението. Тя се разпада и съживява отново като нашия си живот, някак предвкусен от тези трима смели, неординерни неразбрани приживе автори Хармс, Булгаков и Тувим, платили си жестоко като житейска съдба своите усещания за света и своето авангардно мислене да разбират и да предвещават. Сценографията е работа на целия екип, а костюмите са на младия сценограф Борис Далчев. Петя Караджова е завършила куклена сценография в НАТФИЗ и вече е преподавател. Познаваме я от „Семейство Замза”, от „Светулки” в театър 199 „Валентин Стойчев”, постановка на Катя Петрова и други. Музикалното оформление е на Светлозар Георгиев. За участниците и екипа на „Оптически илюзии. Цирк” вдъхновили режисьорката да посегне смело към тези текстове Катя Петрова сподели преди премиерата на спектакъла, че те на годините на нейната дъщеря, която е звездичка горе в небесата. Дафина Георгиева – Роня, талантливото, прекрасно момиче, което нелепостта и безотговорността отне живота му преди години. Но Катя продължава напред със смелост и дух напред и заради тази своя Роня, която някак си расте и с нейните артисти и ги заразява с необичайност и вдъхновение да тръгват към това, което правят.

В малката камерна зала на Театрална работилница „Сфумато” се разиграва всъщност сивотата не само като сценографско - художествено решение със сивите шлифери, с оградените като затворнически килийки прозорци на комуналните квартири от 20-те години в Съветска Русия. Сега сивите шлифери са бели якички, комуналките са светналите прозорци не само на панелните апартаменти, където едва ли не всеки апартамент е под 9 ключа, но винаги има вероятност някой да влезе, да тършува, да ограби по някакъв си негов начин собствения ни живот. Това са просто различни асоциации, предизвикани от спектакъла, въпрос на избор. Към днешния ден ��зикът на „Оптически илюзии”, на тези избрани автори бихме могли и да го наречем Езоповски. Може би, но не съвсем. Независимо, че решението е преди всичко като реализация на физически и театър и Анна-Валерия Гостанян, Ангел Калев, Велислава Маринкова, Дайяна Димитрова, Иван Шумаров, Любомир Желев с изключителна енергия показват понякога и едва ли не невъзможни неща като игра с телата си, както е в цирка, но те не се отклоняват от посланието на избрания текст за абсурдността на живота ни. На този живот видян и преосмислен в текстовете на Хармс, Булгаков, Тувим.

Някой би казал: „Е, да, но това е от онова съветско време през 20-те години на миналия век!”. Да, но не съвсем, защото тук и сега по наш начин, с факти можем да интерпретираме или да опишем Хармсовата история: „Една баба се надвеси от прозореца от прекомерно любопитство, падна и се преби. От прозореца се подаде друга баба и се загледа в размазаната долу, но от прекалено любопитство също се изхлузи от прозореца, падна и се преби. После от прозореца се изтърси трета баба, след нея четвърта, след нея пета. Когато и шестата се прекатури, ми омръзна да ги гледам и отидох на Малцевския пазар, където, казват, на един слепец му подарили плетен шал”. Продължението вече от днешните ни български медии: „Паднало дърво зат��сна жена и всички започнаха да снимат с мобилните си телефони или пребиха момиче пред дискотека – всички снимаха инцидента…”. Иначе, спомняте ли си „Кучешки сърце” на Булгаков или цитата от Тувим „Водката погубва народа, но на сам човек нищо не може да му направи”. Асоциации?

Катя Петрова играе с текстовете на тези знаменити автори в превод за спектакъла на Ася Григорова и Патриция Николова с желание, вероятно, да разбуди сетивата ни, чувствителността ни, за да не бъдем безропотни участници в реалити шоуто, което живеем, дори без да искаме, но не му се противопоставяме, е не всички, но… Има много смях в този спектакъл и публиката реагира, участва. Но после остава тъгата и вероятно някакво желание за противопоставяне, ако не го потиснем още в зародиш. А от някъде ни гледат тези тримата автори, едва ли подозирали, че и почти след 100 години ще се нуждаем от тях не само като творчество, но и като разтърсване. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Никола Грозданов, архив на „Сфумато”

#РЕФЛЕКСИИ #Катя Петрова #Сфумато #Оптически илюзии #театър

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Военният реквием на Бритън – повик за помирение след ужаса на войните

„Невероятен е текстът на поета Уилфред Оуен във Военния реквием на Бенджамин Бритън, много ми се иска да бъде разбран, прочетен”, казва Александрина Пендачанска след една от репетициите в зала „България” на забележителното произведение на един от най-големите композитори на 20-ти век. Личност, космополитна, нетрадиционна с не лека съдба като житейски път, с изстрадано творчество и трудно възприет в родната си Англия заради различността си – това е великият Бритън.

А Александрина сбъдва мечтата си в София да бъде изпълнен Военният реквием на Бритън и тя в сопрановата партия. Заедно с нея над 220 музиканти от Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на БНР, Хоровата капела “Светослав Обретенов”, Смесения хор на БНР и Детския радиохор ще изпълнят „Военен реквием” в Деня на Европа 9 май 2017 г. от 19,30 ч. в зала “България. Диригент на мащабната продукция ще е Росен Гергов, а солисти са и Александрина, и младият английски тенор Магнус Уокър, и немският баритон Карстен Мевес.

Произведение, което копнее и говори за мир. Първият досег с Реквиема на Александрина беше в Москва преди три години с Лондонската филхармония под диригентството на Владимир Юровски време на фестивала на името Мстислав Ростропович, организиран от неговата и на Галина Вишневская дъщеря Олга Ростропович. Произведението е написано от Бритън в началото на 60-те години с идеята за помирение и с идеята да включи в солистичния състав певци от воюващите страни през Втората световна война в знак на помирение. Така и става - солисти са руското сопрано Галина Вишневская, английският тенор Питър Пиарс /дългогодишният партньор на композитора/ и германецът, един от най-ярките баритони на 20-ти век Дитер Фишер -Дискау. Премиерата е през февруари 1962 г. в реставрираната катедрала на Ковънтри, разрушена по време на войната. Първият запис е направен през 1963 г. отново с този солистичен състав. Той е музикалната картина на филма „Реквием за войната”, създаден през 1988 г. и финансиран от BBC с режисьор Дерек Джарман, продуцент Дон Бойд, в главната роля самият Лорънс Оливие, за когото това е последната роля. За озвучаването на филма е използван първият аудиозапис на реквиема от 1963 г. Записът е реализиран с Лондонски симфоничен оркестър и Бах-хор, под диригентството на самия композитор. Продуцентът е Decca Records, от където изискват единствено да звучи този запис, без добавени звукови ефекти или други тракове.

Катедралата в Ковънтри

С днешна дата Александрина Пендачанска споделя, че този концерт в Москва е бил за нея голямо изпитание. Но много й се приискало Военният реквием на Бритън да бъде изпълнен в България. Когато я поканили за концерт от Софийска филхармония тя им предложила да изпълнят тази грандиозна творба. Малко преди началото на сезона тогавашната и.д. директор на филхармониците Светлина Терзиева акцентира, че за концерта с диригент Росен Гергов на 9 май 2017 г. – „Военен реквием” на Бенджамин Бритън, един от най големите композитори на 20- ти век съвместно със Симфоничния оркестър и смесения хор на БНР, участието на НФХ „Светослав Обретенов” и Детския радиохор са поканени като солисти Александрина Пендачанска, Магнус Уокър и Карстен Мевес. Гениално произведение, написано през 1961 г., когато все още споменът за Втората световна война е жива рана. Творбата не е изпълнявана в България повече от 30 години, когато диригент е бил Иван Маринов с участието на хор „Родина” от Русе с диригент незабравимия Васил Арнаудов.

Наскоро в разговора ни за “въпреки.com” по време на София филм фест с режисьора Тони Палмър той сподели, че именно Бенджамин Бритън го е вдъхновил към избора му преди всичко да се занимава с филми, посветени на музиката и на големите личности в света. „По чудо аз попаднах на световната премиера на Военния реквием на Бенджамин Бритън във възстановената катедрала на Ковънтри. Спомням си, че в края на изпълнението на Военния реквием не просто не можеше да се говори, а нямаше възможността да се говори. Човек оставаше безмълвен. Сега вече зная, че по някакъв начин изпъл��ението беше смълчаващо. Това беше първият път, когато имах сблъсък с такова нещо. След финала всички стояха сковани, не можеха да ръкопляскат. В катедралата всички бяхме останали с виснали уста и изпълнителите не знаеха какво да правят, защото нямаше аплодисменти. И много интересно - по-късно попитах самия Бритън и той каза, че по някакъв начин е било провал, защото не е имало никакви аплодисменти. Но аз му казах, че ние не можехме да ръкопляскаме, защото бяхме слисани. Когато отидох зад кулисите заедно с двамата диригенти /на хора и оркестъра/, единият реагира, че всичко е брилянтно, а Бритън каза: „Мисля, че идеята беше добра!”. Това е единственото, което е казвал за една от най-важните творби на 20-ти век нейният автор. Това ме шокира, потресе ме и за дълго време не можех да се откъсна. И не бих искал да кажа, че цялата ми страст идва от този момент, пробуждането. Това беше моментът, в който осъзнах, че това е нещо много важно. Смятам, че музиката е най-красноречивият език, с който разполагаме и надминава думите, както е при Бритън и при Шостакович - музиката описва живота, в който живеем и никой никога не може да го забрави”. Палмър е създател на не един филм за Бритън, включително и на „Ноктюрно” по повод 100 годишнината от рождението на композитора.

Но да се върнем към „Военният реквием”. Композиторът се вдъхновява от английския поет Уилфред Оуен, описал с шокиращ реализъм ужасите в окопите на Първата световна война. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията лежи в песента…има само едно нещо, което един поет може да направи днес: да предупреждава“, се казва в поемата „Днес“ на Оуен. Той загива в окопите на тази война малко преди края й през 1918 година. А Александрина Пендачанска, извън своята бляскава артистична кариера по световните сцени отбелязва, че това е мисията на артистите да търсят обединение, да търсят еднаквостите между нас, независимо от вяра, пол, убеждения. „Ние сме хора преди всичко, независимо от различията ни – това е вопълът на поета и вопълът на композитора. Оуен е загинал в окопите на Първата световна война и всъщност 100 години има плашещо актуален смисъл неговата поезия, толкова дълъг период без война в Европа и прекалено много с лекота го приемаме за даденост, а изисква всекидневно усилие да се запази”, казва Александрина Пендачанска.

Във „Военен реквием” английските стихове на поета Оуен са съчетани с латинските текстове на Реквиема като образност и всестранност на изказа за болката, тъгата от смъртта, покосила без време живота, особено под ударите на войната. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията е в страданието... Единственото, което поетът може да направи днес, е да предупреждава.“ - това са думи на Уинфред Оуен, чиито военни поеми са вплетени в либретото наред с каноничния литургичен текст на католическата заупокойна меса.

Бенджамин Бритън

Присъствахме на две репетиции в зала „България”, едната по-техническа и генералната. Александрина държеше да знае как звучи в този грандиозен ансамбъл на два оркестъра и три хора. Детският Радиохор е разположен от двете страни на сцената в ложите на първи балкон. На генералната репетиция записа правеше прекрасната ни пианистка и педагог Антонина Бонева, сестра на сестрата на майка й незабравимото сопрано Валери Попова. Извън емоцията в това изпълнение на Военния реквием за Джиджи, както приятелите наричат Александрина Пендачанска тя държи да усети себе си на висотата на тази, наистина божествена музика. Полу на шега, полу с професионално изискване към самата себе си подхвърля като за приятели, че такава мощ на гласа, който да се извиси над този огромен оркестър и грандиозен хор трябват възможностите на Гена Димитрова или Бригит Нилсен. Но Александрина го прави така, че спира дъха и те завладява с вопъла си, с преживяването си. Божествена музика, изпълнена с болка и надежда войната да не случи, а тя уви се случва и е тук до нас. И нашата Европа, в която се е воювало през вековете непрекъснато, един изстрадал континент, но поучил се в такъв ден като 9 май трябва да припомни личната болка на хилядите, загинали по нейните полета, за да не повтори.

Военният реквием, който ще звучи в зала „България”, както при първото си изпълнение със солисти от различни страни ни дава важен знак да отстояваме постигнатия мир, който носи човешко щастие от живеенето в мир. Това са теми, които силно вълнуват Александрина, която е звезда на световните оперни сцени със своите почти 70 роли, но и с пристрастия към камерната и ораториалната музика. Натоварената й професионална кариера по никакъв начин не й пречи винаги да изразява своята гражданска позиция. В един съвсем не топъл ноемврийски ден преди почти четири години на антинацистко шествие в София си помислихме за Александрина, че въпреки страхотната си кариера на оперна прима, не се притесняваше за гласа си в студения ден да изрази позицията си на хуманист и космополит. Срещата с нея, с изкуството й правят света около нас не само по-поносим, но и по-надежден за самите нас като избор и лична ангажираност.

А този Ден на Европа, когато ще прозвучи Военен реквием на Бритън не е само празник и фойерверки, а ден за размисъл, за почит и разбиране на собствената ни отговорност към света, в който живеем. Мирът все още не е победил. ≈

Текст: Зелма Алмалех

#РЕФЛЕКСИИ #Бенджамин Бритън #Военен реквием #Александрина Пендачанска

0 notes