#Емил Чакъров

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вече трийсет години Емил Чакъров дирижира от Небесата

Остана млад, неистов в любовта си в правенето на музика и в посвещението си тя да е неговият Бог. Обичаха го и му се възхищаваха страшно много хора в България, но много повече по света. Когато почина преди 30 години на 4 август в Парижка болница диригентът Емил Чакъров беше почетен много повече от меломаните и специалистите от различни държави, където беше гастролирал, отколкото тук, в родината му.

Всяка година на рождения му ден 29 юни музиканти от класата на Веско Пантелеев - Ешкенази припомнят в социалните мрежи какъв музикант беше Емил и как твърде млад даде тласък в кариерите на днешните ни инструменталисти, оперни звезди, за да бъдат световни. Беше „усетил” талантите им, потенциалната им мощ, за да бъдат днес владетели на световните сцени – Веско, Васко Василев, Александрина Пендачанска. А приятелството и сътрудничеството още от Музикалната академия с Минчо Минчев, Димитър Иванов, Димитър Фурнаджиев, Георги Спасов и още, и още бележи и до днес пътя им в музиката.

Винаги пиша за Емил лично, дори с риска не малко хора също били близко до него, особено в професионален план да ме упрекват за битови подробности. Все едно! Колкото и да звучи егоистично и, вероятно, нелепо съм му малко „сърдита“ – лиши ме от музиката си…

Но по-важното е, че ние тук в България не оценихме, че сме имали такъв изключителен талант, който в една още млада възраст запленяваше с работата си световните оркестри и сцени. Шансът ми да пиша за него е не просто приятелството му, а фактът, че съдбата отпреди повече от 50 години го свърза с моето семейство, с родителите ми, той да им бъде като едно от децата им и те да се чувстват отговорни за неговото бъдеще. Той беше и най-добрият ми приятел и по-големият ми брат. После имаше прекрасни моменти, когато на двама ни със Стефан Джамбазов ни е говорил за плановете си да прави клипове с класическа музика, как заедно тримата, с децата ни и приятели сме си разказвали смешни истории в лифта в Боровец за нивото на нашите управляващи тогава в познанията им за класическа музика. Но това са закачките от едно приятелство, за което не бива да се говори. И все пак държа да споделя един ден, той е паметен за много хора в абсолютно различен контекст. А по странен начин има продължение в днешни дни.

30 юни 1971 година – Емил имаше концерт с оркестъра на Музикалната академия. В този ден загинаха знаменитите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков. А Емил беше заклет левскар и много обичаше спорта. И аз си позволих нещо абсолютно забранено – когато имаше концерт Емил не контактуваш с никого, дори и в почивката, но аз пред вратата на диригентската стая му казах какво се е случило. Не ми отвори, тогава не знаех, че и за него това е ужасен ден, извън концерта му като студент по дирижиране. В този ден е кандидатствал за продължаване на образованието си в тогавашния Съветски съюз в Московската или Ленинградската консерватория и неговият идол, знаменитият проф. Константин Илиев го беше скъсал. Продължи при проф. Влади Симеонов. След малко време много щеше да му помага Добрин Петков…

Но Емил започна да се готви за конкурса за млади диригенти, създаден от Херберт фон Караян. Като диригент на младежкия симфоничен оркестър към читалище „Владимир Заимов” Емил живееше в къщата на „Парчевич” и се готвеше по партитури и слушането на музика, с плочи, без да дирижира, без оркестър. През септември същата година спечели третата награда с 40 симфония на Моцарт /обожаваше го/ на последния тур. Тогава втората награда беше за Марис Янсонс /1943-2019/, дълги години главен диригент на Кралския Концертгебау на Нидерландия с концертмайстор Веско Пантелеев - Ешкенази, а и до днес. Няколко месеца преди конкурса Янсонс беше имал на разположение оркестър с множество концерти… Емил тогава беше на 23 години. Следващата година спечели приза на Караян в Западен Берлин за младежки оркестри. Концертмайстор и солист на този оркестър беше Минчо М��нчев, а след оркестрантите млади хора, повечето студенти, много от тях от десетилетия имат световна кариера…

После всичко се разви шеметно за Емил. Но преди това, като ученик на Караян през есента на 1972 година не беше получил още стипендията си и му беше трудно дори и да се изхранва. При ��дно мое студентско пътуване да Източен Берлин му занесох сак с манджи от България. Сега звучи смешно, но си беше факт. Сподели ми, че са го канили от различни второстепенни оркестри, отказал. Попитах го защо, та той почти гладуваше. А той ми каза, че ако го направи няма никога да застане пред големите оркестри на света. Запомних го – важи и до днес какво значи да изстрадаш целта си, но това е друга тема, темата за компромиса.

После, в годините, неговата кариера се развиваше изумително, наричаха го чудо, защото се твърди, че диригентите стават световни имена на по-зряла възраст. Светът го познаваше, обичаше, а той обожаваше публиката и за онези по-стагнирани за България времена. Дирижираше световни оркестри, спектакли в Ковънт Гардън, Метрополитен опера. Ленинградска филхармония в онези сложни съветски време го прие като постоянен гост-диригент. Благодарение на неговия авторитет като музикант, видяхме и чухме най-големите светила в музиката – Караян и Виенска филхармония със забележителната цигуларка Ан-Софи Мутер, Мирела Френи, Елена Образцова, Елизабет Шварцкопф, Алексис Вайсенберг, Наталия Гудман знаменитите българи Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Маргарита Лилова, Анна Томова-Синтова и още, и още... А много от световните ни изпълнители, които не бяхме виждали от години, концертираха с удоволствие в България, защото дирижираше Емил...

Правеха се записи от най-авторитетните звукозаписни компании. Последните му концерти бяха по време на Новогодишния фестивал в НДК за Новата 1990 година... И не��найно защо тези записи не се т��ражират отново. Преди 23 години беше направен телевизионният филм “Като дъх музика”, посветен на Емил Чакъров, със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова, който получи и награди на национални фестивали. В БНТ има прекрасни записи на негови концерти със световни музиканти, БНР притежава също забележителни записи от негови концерти, включително и реализирани в чужбина... Когато Емил почина все още не беше познат за България терминът “стигма”, а се оказва, че и изкуството може да бъде дискриминирано... Той знаеше как да “скрива” различието си, което беше неговият modus vivendi, но беше жив... А сега го няма вече 30 години. Но преди време, когато се запознах с тогавашния главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР Росен Гергов, който прави добра международна кариера, ми сподели в неформален разговор, че където и да дирижира, когато се разбере, че е от България всички му споменават за Емил Чакъров…А маестро Найден Тодоров, директор на Софийска филхармония и диригент каза в началото на мандата си, представяйки сезон 2017/2018 и предстоящите събития, че като тийнейджър, гледайки концертите на Емил, решил, че ще стане диригент.

Колко са българските симфонични и оперни диригенти на неговата възраст по това време, които са успели да обърнат внимание на големи звукозаписни компании като Sony , Deutsche Grammophon, EMI Classics, Erato, Brilliant Classics и други, които да издават негови изпълнения? А неговите постижения като диригент на такива световни оркестри като Берлинската филхармония, Бостънския симфоничен оркестър, Израелската филхармония, Френския национален оркестър, Лондонския симфоничен оркестър, Оркестъра на Лос Анджелис, Оркестър Tonhalle в Цюрих, Кралския филхармоничен оркестър на Фландрия в Антверпен, Чешкия филхармоничен оркестър.

На един от първите му концерти в България с Пловдивска филхармония сред изпълненията в програмата беше симфоничната поема „Дон Жуан” на Рихард Щраус. В антракта, след изумителното му, по младежки вдъхновено изпълнение на „Дон Жуан”, без да искам дочух разговора между две достолепни възрастни дами: „Както дирижира това момче такова емоционално произведение, посветено на любовта, ще дарява и невероятна любов! Блазе на тези, на които ще дарява любовта си!”. А любовта му беше музиката. И само ще добавя, че сред многобройните му артистични прояви беше и „Така правят всички жени” на Моцарт в Софийската национална опера с незабравимите Валери Попова и Нели Божкова, да е светла паметта им и концерта за пиано и оркестър номер 3 на Рахманинов с Алексис Вайсенберг със Софийската филхармония – най-сложния концерт и за пианист, и за диригент. В него сякаш всичко е казано и за самия Емил, и за целия му сложен и зашеметяващ път. Вероятно някъде в небесата дирижира своя оркестър под зоркото око на големите си учители…

През 2018 година по повод на 70 годишнината от рождението на Емил Чакъров, роден на 29 юни 1948 година Георги Тошев направи филма си „Реквием“. Тогава Новогодишния музикален фестивал беше посветен на Емил Чакъров. В този филм съм казала повече неща за Емил, много лични, които изразяват и отношението към него, включително и към някои музиканти на наша територия. Но държи да цитирам Георги Тошев по повод на филма: „Като човек, жонглиращ с два коренно различни свята по време на Желязната завеса, той неведнъж е влизал в полезрението на Държавна сигурност. Служителите й обаче така и не успяват да го вербуват, защото, както казва авторът на филма, Емил Чакъров постига пълното припокриване на талант и морал. Днес обаче диригентът, който щеше да бъде на 70 години, тъне в забрава в родината си – нито една улица, културна институция, дори собственият му фестивал не носят името му, няма негова паметна плоча, нито музей, а записите му събират нейде прах. Затова пък по света умеят да ценят гениите. Когато в звукозаписната компания “Сони” прославената Соня Йончева помолила да чуе най-великия запис на руската опера „Евгений Онегин“ на Чайковски за всички времена, ѝ връчили изпълнение под па��ката на българина Емил Чакъров.“.

Уточнявам, че преди 2-3 години учителката по руски език на Емил в прогимназията в Бургас Радка Памукова поде инициативата да има паметник в родния му град. Организира се подписка. Не знам как се развиха нещата. Подписахме я със Стефан, но тъй като една от темите, които сме анализирали не само в публикации във „въпреки.com”, но и в различни проекти сме коментирали, че идеята за паметник на когото и да е било винаги е съпроводена и със старомодни проекти и буквализъм. Едва ли би харесало на Емил. А и той има своя паметник, където е жив и възторжен от това, което прави – записите му. Те заслужават внимание, събиране, издаване за нов живот на музиката му. В тези дни името на Емил беше споменато в доста некрасив и не отговарящ на истината контекст. Един определящ себе си за световноизвестен диригент, концертирал на три континента и отказано му да води майсторски клас в Националната музикалната академия „Панчо Владигеров“ обяви, че така били постъпили с Емил Чакъров и проф. Константин Илиев. Континентите може и да се повече, но зависи с кои оркестри и къде…Тема за размисъл. А истината, че Емил никога не е имал подобно желание и амбиции, беше твърде млад и неговата амбиция беше сцената. Колкото до Константин Илиев – той си беше редовен професор и преподавател в Академията по дирижиране и композиция. Въпросът е как това се тиражира в една национална телевизия и то със сериозни претенции. Ми водещата да беше гледала поне филма на Георги Тошев, излъчен точно по тази телевизия. Дотук, не заслужава повече внимание и не споменавам имена, за да запазя, все пак, чистота на текста…

И за ��оследно пак лично – майка ми Недялка Алмалех беше от хората най-близо до Емил още от времето преди тази знаменателна за него 1971 г., когато стана призьор на конкурса за млади диригенти, организиран от знаменития Херберт фон Караян и Берлинска филхармония. Преди 1-2 години ми писа по месиндъжъра Надя Сотирова, директорката на къщата-музей „Панчо Владигеров“ дали познавам жената на снимката, която ми беше изпратила, заедно с Емил Чакъров. Беше майка ми с него в дома на големия композитор.

След смъртта на Емил тя никога повече не отиде на концерт, а от ранните ми детски години почти не пропускаше. Но запази приятелството и много близките си отношения с майката на Емил леля Стоянка до смъртта ѝ, както и със семейството на сестра му Виолета. Мама я няма от 19 години…А наследниците на Емил – семейството на сестра му дариха неговия архив на Държавна агенция „Архиви“. Дъщерята на племенницата му Гергана, която заедно с майка ѝ са били до края с Емил в болницата в Париж се казва Ема…

За тези 30 години много любими и прекрасни хора отлетяха в отвъдното. Трудно ми е да гледам философски и да го приема с душата си. Но любовта ми е жива, те са с мен и с всички, които продължават да ги обичат. А болката ще е завинаги. Колкото до Емил - липсва ми неговата музика, както и смеха му, особено когато тримата заедно със Стефан се забавлявахме. Но съм щастливка - съдбата ме срещна с големи, целунати от божественото хора. Вярвахме си и се обичахме/ обичаме…

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив

[vprki]

Новогодишният музикален фестивал с поклон към Николай Гяуров

„Музиката е енергия“ е мотото на 33-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на 90 години от рождението на един от най-ярките оперни певци на нашето време Николай Гяуров. Той заедно с най-големи звезди на оперната сцена беше сред желаните и очаквани артисти в първите години на фестивала, създаден от диригента Емил Чакъров /на снимката двамата/. 

Миналата година 32-ият Новогодишен фестивал беше под знака на 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата  държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В годините на прехода не беше лесна съдбата на Фестивала като художествено равнище, особено след блясъка, който му даде маестро Чакъров. Причините са много, но преди всичко обяснението е сложното време на прехода, на липсата на средства, а и може би на въображение и невъзможност да се преодолее стагнацията по отношение на културата и изкуството. Но няколко  години вече се усеща стремежът на ръководствата на НДК да върнат блясъка на фестивала, въпреки проблемите да се организира и реализира такова мащабно събитие в днешно време в България.

Програмата тази година е поредното доказателство за радост на публиката. Колаборацията между НДК и БНТ да се покажат записи от тези знаменити концерти и оперни спектакли с участието на Николай Гяуров е не просто похвална, а особено важна и за младите поколения не само музиканти. На 16 декември в зала 4 публиката я очаква среща-разговор и дискусия с водещ Екатерина Дочева, музиковед с участието на интересни личности и музиканти работили с певеца. Тя е от хората, най-близки сътрудници на Емил Чакъров, продуцент на концертите му в НДК, на записите му в много, от които грее с участието си Николай Гяуров заедно със звездните си партньори. Екатерина Дочева от дълги години е музикален критик с остро перо, с независим и ярък поглед за случващото се в сферата на музиката не само в България. От миналото издание на фестивала заедно с музикалния продуцент на НДК Юлиана Караатанасова тя споделя тези специални моменти от фестивала като почит към големи артисти, като представяне на безценен национален архив. Това не е просто съживяване на красиви спомени, а преживяване наново, което за младите хора и не само за тях носи и определен образователен смисъл.

След срещата с Дочева, в кино „Люмиер Лидл“ от 18,30 часа почитателите на Гяуров могат да чуят и видят запис от концертното изпълнение на операта „Атила“ от Верди  /1984 г./ с участието на оркестъра и хора на Софийската опера под диригентството на Владимир Гяуров на сцената на зала 1 на НДК. На 22 декември в същата зала от 17 часа зрителите ще имат изключителен шанс да гледат знаменития запис на „Аида“ от Верди /1985 г./ на Миланската скала със звездното участие на Мариа Киара, Лучано Павароти, Гена Димитрова, Николай Гяуров, Хуан Понс, Паата Бурчуладзе под диригентството на знаменития Лорин Маазел и режисьор Лука Ронкони. Невероятно преживяване с певци, които вече ни гледат от небесата. А на 28 декември от 18 часа отново в кино„Люмиер Лидл“ концертен запис със съдействието на БНТ Оперен рецитал на Мирелла Френи и Николай Гяуров от зала 1 на НДК 1982 година под диригентството на Емил Чакъров.

„Важно е фестивали като Новогодишния да се случват, защото по един или друг начин те взимат най-доброто от епохата, в която са създадени, надграждат го и го пренасят във времето. За нас като ръководство на НДК е ключово да съумеем да съхраним тази фестивална култура. Предизвикателството ни днес е как да адаптираме фестивала, така че той да бъде устойчив на днешното време и очакванията на публиката. Ние се опитваме да бъдем част от тази промяна без да нарушаваме традициите и устоите на изкуството“. Това каза председателят на Съвета на директорите на НДК Борислав Велков при представянето на програмата на Новогодишния музикален фестивал. И екипът на НДК като един сериозен продуцент на култура и изкуство се старае да върне блясъка на Фестивала. В това свое издание след не малко години предстои бляскаво концертно изпълнение на опера  на 21 декември в зала 1– „Евгений Онегин“ на Чайковски с участието на световна прима Красимира Стоянова като Татяна – копродукция на БНР с НДК и диригента с авторитетна международна кариера Павел Балев с прекрасните български певци от по-новото поколение Атанас Младенов - Онегин, Михаил Михайлов – Ленский, Виолета Радомирска – Олга, Петър Найденов – Гремин. Специалистите определят Красимира Стоянова като най-прелестната вердиева певица в днешно време, но тя има своите пристрастия и към руската класика, към камерната му��ика и много още. Тя току-що завърши майсторския си клас в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Припомняме разговора, който имахме с нея преди време, когато й предстоеше за първи път да има майсторски клас на Фестивала на изкуствата „Аполония“. Тогава отговори на въпросите ни по мейл във време, когато имаше няколко представления в „Аида“, а й предстояха участия под диригентството на Рикардо Мути в „Реквием“ на Верди.

Красимира Стоянова

Тогава тя сподели съкровено: „Музиката е моят живот. Така ме е орисал баща ми, така и продължих и не мога да си представя всекидневието си без мисълта за нея. Не знам каква бих била, ако нямах на времето цигулката в ръцете си. Тя ми даде всичко. Операта за мен е само едно естествено продължение на любовта ми към цигулката. Чувствам живота си пълноценен и активен и съм безкрайно благодарна на Господ за това! Естествено, ние певците сме малко-по-особен вид и все трябва за нещо да внимаваме, да се пазим, да спазваме определена дисциплина. Режим…Това са нормални неща. И спортистите, и балетистите го правят, но смятам, че всеки човек, който уважава себе си се опитва да живее живота си организирано, за да е полезен на себе си и другите, колкото се може повече. Конкуренцията е стимул за развитие, но не трябва да бъде повод за прекалена амбициозност. Чух един много млад български оперен певец да казва, че човек трябва да се съревновава със себе си. Правилно, нали? Ако се научим да се владеем, да познаваме себе си, да се задълбочаваме в собственото си изграждане, тогава нещата ще стават естествено и леко. Мисля, че няма по-голям критик от собственото Аз…“. /Тук може да прочетете целия разговор с нея/.

На фестивала предстои и друго силно оперно преживяване – на 29 декември в кино „Люмиер Лидл“ публиката ще има късмета да гледа запис на спектакъла „Дон Карлос“ на Верди от 17 октомври 2017 година на Парижката опера със Соня Йончева, Елина Гаранча, Йонас Кауфман, Илдар Абдзазаков, Людовик Тезие и други с диригент Филип Жордан и режисьор Кшищоф Варликовски – звезден екип. Само ��а допълня, че през изминалата година имахме щастието,благодарение на Софийска филхармония да видим и слушаме оперните рецитали на невероятните певици Йончева и Гаранча. Изключителен шанс София да е част от световните сцени!

33-тият Новогодишен музикален фестивал се открива на 15 декември с концерт на Камерен оркестър на Театър Ла Скала – Милано – формация, популярна с многобройните си турнета на всички континенти. В зала 1 на НДК ще звучат популярни творби от италиански композитори с надслов „Италия – музиката е любов“. Концертът ще бъде открит с популярната Трета сюита от Антични танци и ария от Оторино Респиги. Ще чуем още много популярната Трета Соната „а куатро” на Джоакино Росини. Марко Енрико Босси, известен за времето си органист, композитор и педагог също е сред композиторите, чиито произведения ще чуем. Финалната пиеса от програмата на концерта е от нашия съвременник Емануеле Педрани. Той е известен контрабасист, в момента член на състава на оркестъра на Миланската скала, женен за българка - флейтистката Десислава Петева. Но ден преди това на 14 декември НДК ще посреща посетителите  на вход на вход А4 с великолепна фото изложбата, която представя 33 вълнуващи момента от 33-те години на Новогодишния музикален фестивал, с които организаторите отдават почит на времето, ценностите и традициите, които фестивалът носи, както и на срещата на поколенията, която се случва на сцените на фестивала през годините.

Херберт фон Караян и Емил Чакъров

Тук е мястото да споменем, че фестивалът отбелязва и 30 години от смъртта на един от най-великите диригенти на отминалия 20-ти век Херберт фон Караян,  който изключително ценеше и работеше с най-големите певци на България, с българските хорове и даде благословията си и за своя ученик, най-младия с приз от конкурса за диригенти на негово име – Емил Чакъров през 1971 година. Емил тогава беше на 23 години… Забележителни са срещите и работата на маестро Караян с българските артисти от ранга на Гяуров, Анна Томова - Синтова, Райна Кабаиванска и още, и още…Това е дълга и красива история от световната музикална сцена. Но на предстоящия фестивал ще имаме възможност отново да преживеем неговото гостуване в зала 1 на НДК с Виенска филхармония през 1983 година със Симфония № 1 от Йоханес Брамс на 27 декември от 19 часа в кино „Люмиер Лидл“. Тогава в друга част от концерта той представи поредното си откритие цигуларката Ан - Софи Мутер, която беше тогава на 20 години. Но той вече я беше поканил да солира едва 13 годишна с Берлинска филхармония.

Очаква ни в зала 1 на 17 декември балетният спектакъл „Дон Кихот“ на Лудвиг Минкус на Държавната опера в Стара Загора с художествен ръководител прима балерината Силвия Томова. За трите години, от които е на тази позиция тя възроди по блестящ начин балета на най-стария ни оперен театър в България. Звезди от световна величина участват в този спектакъл. Сред тях блестят солистите на Щатсбалет Берлин примабалерината Яна Саленко и нейният партньор Мариан Валтер. Хореографията и режисурата са на Аршак Гарумян, също гост от Щатсбалет Берлин, сценографията и костюмите на италианеца Салваторе Русо.  Яна Саленко е сред най-високо ценените прими на международната балетна сцена и е постоянен гост-солист в Кралската опера „Ковънт Гардън“ - Лондон и Мариинския театър - Санкт Петербург. В спектакъла участва международната балетна трупа на Държавна опера Стара Загора. При представянето на представлението Силвия Томова разказа звездната биография на двамата солисти. Самата тя също е възпитаничка на знаменитата Петербургска  балетна школа. Извън знаменитите солисти Силвия Томова специално подчерта, че силата на спектакъла е и самата трупа на корди балета, от който тя не скри гордостта си и с право.

Тазгодишното издание на Фестивала предлага специално подбрани специални концерти за меломаните. На 14 декември в кино „Люмиер Лидл“ е хоровият концерт, който ще отбележи 25 години от създаването на женски хор „Ваня Монева“ с диригент Ваня Монева. В него имат специално участие обичаната певица Мария Илиева, дъщеря на Монева, Иван Цонков – ударни инструменти и оркестърът за народна музика на БНР. На 16 декември пък е клавирният рецитал на Антонина Бонева „Баладите на Фредерик Шопен по стиховете на Адам Мицкевич”. В концерта ще участва и талантливият ученик на Антонина Бонева – Теодор Пазов.  Великолепната пианистка и преподавателка има специални пристрастия към Шопен, а сред многобройните й ученици са  музиканти от ранга на Виктория Василенко, Георги Черкин и много друго. Концертът следва линията зададена в тазгодишното издание на Новогодишния музикален фестивал, а именно да среща на една сцена млади таланти, редом до утвърдени вече имена. Друго младо дарование - Фидоси Керчев ще изнесе клавирен рецитал „Имена от бъдещето” в зала 9 на 20 декември.  

Живко Петров

Джаз концерт предстои на 18 декември в кино „Люмиер Лидл“ – Живко Петров ще представи най-новия си албум „Ten“ . На 18 декември от 20:00 часа в кино „Люмиер Лидл“ той ще го представи пред своите почитатели. „Ten” е естествено продължение на линията, която пианистът задава в „After 4“ – дебютният му солов албум, но, докато в първия прави поклон пред великите класици, тук музиката е „на кръстопът“ между джаз и поп похватите, като последните две пиеси са отново класически. „Ten“ включва 10 композиции, които се слушат и като части от едно цялостно произведение. За албума Живко Петров споделя: „В „Ten“ представям десет лични истории, изживени от мен през последната година. Усещането ми за него е, че съм 100 % себе си”.  Ключово за създаването на албума е общуването на мелодията с тишината. Неслучайно подзаглавието на диска е „The silence in between…“.

Специално събитие в навечерието на Рождество Христово ще е  мултимедийният концерт по идея и музика на Петър Дундаков – „Песента на ветровете“ на 23 декември от 19:00 часа в Театър Азарян.  „Песента на ветровете” представлява цикъл от пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма, вдъхновени от метафората на „вятъра”. Представлението обединява съвременна класическа музика, джаз, фолклор, „narrative music”- театрална и филмова музика, представени като различни състояния и картини в рамките на една музикална цялост. Спектакълът обединява на сцената великолепн�� интерпретатори на класическата музика, сред които Камерен ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров и майсторските изпълнения на познатите от съвременната музикална сцена джаз тромпетист Росен Захариев и сопраното Гергана Димитрова, солистка на „Мистерия на българските гласове” и „Ева квартет”.  Петър Дундаков винаги ни изненадва в великолепните си музикални проекти, а много специална за него е съвместната им работа от години със „Софийски солисти“ и маестро Пламен Джуров. По този повод преди време за „въпреки.com” композиторът сподели: „Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите. Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”.

Петър Дундаков и Пламен Джуров

В цялата програма на Новогодишния музикален фестивал е трудно да се определи кулминацията, но все пак като че ли един от върховните моменти е Новогодишният празничен концерт на 1 януари 2020 година от 18.30 часа в зала 1. „Вдъхновени от зимата“ е темата, избрана от диригента маестро Емил Табаков. „Тази година програмата е доста различна с много нови произведения, които ще бъдат изпълнени за първи път – „Зимното момиче“ на Едвард Григ, валсовете „Кънкьорите” от Емил Валдтойфел и „Снежинки” от Жак Офенбах, Романс от „Виелицата” на Свиридов“, сподели маестро Табаков във видеообръщение при представянето на програмата на фестивала. Солисти на вечерта ще бъдат младите 28-годишни музиканти с успешна кариера на престижните концертни подиуми извън България – цигуларката Лия Петрова, която ще изпълни „Цигански напеви” от Сарасате и виолончелистът ��ихаил Петров, който ще чуем с „Унгарска рапсодия” на Попер. Тук е мястото да припомним как маестро Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист. Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт.

Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,  Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Маестро Емил Табаков дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала и в началото на тази вече изтичаща 2019 година. Тогава танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ завладя публиката в първите часове на Новата година. Те традиционно бяха споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта беше флейтистът със световна слава – Патрик Галоа.

Емил Табаков

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. Преди време в разговор за „въпреки.com“ той каза много важн�� неща /можете да прочетете тук/. Припомняме всичко това, защото има смисъл да се връщаме в случилото се не толкова отдавна преди всичко, за да търсим и вярваме, че въпреки склонността ни към мрънкане и и самосъжаление ни се случват и прекрасни преживявания. И едно от тях безспорно е 33-ият Новогодишен музикален фестивал. А тази година организаторите са подготвили и богата програма с концерти за децата, което дава и празнично усещане за най-младата публика. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Борислав Велков: НДК не предлага площи под наем, а културен продукт

НДК е културен феномен – средище на култура, на изкуство. Това изисква един мъдър поглед, продуцентски умения. Сподели преди дни Борислав Велков, председател на Съвета на директорите на НДК.

И продължи: „Послание към хората на изкуството, към културните индустрии и послание към публиката – НДК има свой план за стратегическо развитие за тази и следващата година. Знаем накъде отива и най-важното да го изпълним. Нашият стратегически план е стъпил първо на традициите. Всичко, което правим днес е почнало преди 37 години и то много успешно. Културата е в много динамична среда. Говорим за минало, настояще и бъдеще“.

Зала 1 на НДК - снимка Стефан Джамблазов

И тук като свидетели на изграждането на Националния дворец на културата. Той беше създаден за отбелязването на 1300 - годишнината от създаването на българската държава, но и като грандиозна сграда, надхвърляща  мащабите на столицата ни като градоустр��йство с основна цел в нея да се провеждат форумите на тогавашната БКП или събития увековечаващи просперитета на социалистическа България. Беше почти недостъпен за редовия гражданин. Спомняме си едно от първите събития – богата етнографска изложба, интересна и любопитна за всеки един от нас. На входа ни посрещаше охрана, вероятно от УБО, която се държеше с хората, чинно наредили се на опашка, за да видят съкровищата на България, доста грубо с изискването за показване на лични паспорти, тогава. Като че ли трябваше да влезем в засекретена институция. Ние просто направихме кръгом и си тръгнахме, като вътрешно за себе си се зарекохме повече никога да не посещаваме Двореца. Е, не стана така, защото се появиха ярки културни събития – Новогодишният музикален фестивал, Киномания, а в зала 2 /пространството на сегашния театър „Азарян“/ се играеха новаторски спектакли, организираха се джаз концерти и още и още. Разбира се, конгресите си вървяха, а и след промените и други партии припознаха зала 1 на НДК като своето място…Но това е друга тема. Да се върнем към днешния ден и амбициите на сегашното ръководство на НДК.

Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол и  Борислав Велков, председател на Съвета на директорите на НДК - снимка Стефан Джамбазов

А Велков разяснява за какво става дума в стратегическата програма на Двореца делово и мениджърски. „Дигитално развитие на НДК, системата ни за продажба на билети он лайн, на развитието на билетния ни център и развитието на комуникациите са стратегическата ни цел за тази година. В рамките на 3-4месеца НДК ще заеме своето място на пазара като място за продажба на билети. Градивна политика по отношение на продуцираните събития - тази година скъсваме със стереотипа за отдаване на площи под наем. Ние не предлагаме площи под наем, а ��редлагаме културен продукт, който трябва да дадем на аудиторията и на обществото. На това трябва да се обърне специално внимание и това е наша цел. Става дума за балансирана политика, за политика, която да обхване всички пространства на НДК. Да покажем, че имаме настойчивост, че имаме визия за това какво се случва в България и какво се случва по света. Това е важно за имиджа на НДК и за приходите на НДК. Това е основна наша задача, както и да заложим на стандарти, защото има какво да научим. Всичко това не става без екип и затова трябва да обърнем специално внимание на човешкия фактор. Затова трябва да се огледаме и да знаем, че НДК е по-голям от всички нас“. Велков специално се беше подготвил да представи концепцията на екипа как ще върви напред и каква ще бъде неговата политика оттук нататък, като специално подчерта ролята на ентусиазирания си и работлив екип. И продължи и в международен план.

„Миналата седмица НДК за първи път взе участие в най-голямата световна конференция, на която се събират продуценти във всички сфери на културната индустрия. Присъствахме, защото знаем къде ни е мястото и какъв е интересът към нас, знаем какво актуално се случва на този пазар по света, да направим сериозни контакти, които да бъдат използвани за нашите цели. Ние сме малък пазар в сравнение с големите пазари, но сме част от пазара и това, което той може да даде, ние да го използваме максимално у нас“. Конференцията се е състояла в Лондон и оттам е новината, която съобщи отскоро главният продуцент на Двореца Иван Драндийски: „На 18 юли Майкъл Болтън ще има концерт в зала 1 на НДК. Технически сме оборудвани вече в продажба са билетите. Звездата включва България в световното си турне залата ще се напълни. Но преди бизнеса имаме мисията си за култура“. Допълни той казаното от Велков. И е категоричен, че НДК ще влезе сериозно в промотърския бизнес. Не може да се държим локално, ние сме част от европейския и световен пазар. Контрол на събитията, генериране приходи. Политика за достъпност. Силни класически и джаз концерти“ е неговата визия за бъдещето на Двореца, както и на целия екип.

Според Борислав Велков председателството на страната ни Съвета на Европейския съюз в първата половина 2018 година е свършило чудесна маркетингова работа, която много трудно би се свършила, ако нямаше такъв повод. За него било голяма изненада, че хората в културните индустрии познават НДК и без председателството. „Това е голяма атестация за НДК, защото се знае локацията и хората са подготвени. Този пазар е огромна индустрия. Ние сме длъжни най-доброто от това да се случи тук в зала 1или в другите пространства. Всички зали са едновременно важни, както и всички събития“. Той припомни как Киномания преди 35 години се открива не със съветски филм, а с американския „Взвод“ на Оливър Стоун, победител в четири категории на 59-та церемония на наградите „Оскар“ и посветен на война във Виетнам, а режисьорът и автор на сценария е бил пехотинец в тази война и споделя и своя опит. Не можем да не отбележим, че Киномания в онези години беше специален празник на световното кино, нямаше акредитации, нямаше пресконференции и срещи, а всички чакахме на опашки, за да се почувстваме и научим кои са големите филми на деня. И до днес този кинофорум в НДК е празник на киното и радост за зрителите, благодарение и на екипа н Двореца в лицето на Хермина Азарян и Владо Трифонов.

Един от големите концерти на миналата година в Зала 1 на НДК беше изпълнението на Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков - снимка архив НДК

Велков, както и Драндийски са изключително вдъхновени от екипа на НДК, което подчертаха нееднократно. Специално изтъкнаха вдъхновената работа на Юлияна Караатанасова, която отговаря за музикалните прояви в Двореца. Държим да припомним, че по времето, когато ръководството на НДК беше сменено с��ед пенсионирането на Христо Друмев 2012 година, тя също б��ше принудена да напусне. И тогава сподели пред нас като журналисти, че в новата структура на НДК няма отдел, който да се занимава с продуцентска и импресарска дейност и няма нито един служител с музикално образование, което би било редно поради факта, че се случват толкова концерти в НДК, дори те да са само на външни промоутъри. Извън липсата на качествени програми, остана само Киномания като събитие и съвсем невинаги качествени платени концерти, грандиозната сграда на Двореца стоеше тъмна и мрачна във вечерните часове. В някаква степен се запази и Новогодишният музикален фестивал, но не на равнището, с което беше свикнала публиката. Споменаваме всичко това, за да не забравя през какви моменти са минали не само екипът, но и публиката.

Историята е по-дълга, като включва и онези периоди, в които фоайетата на емблематичната сграда се превръщаха едва ли не на филиал на пазара в Илиенци и сърдити чичковци – охранители гледаха с презрение и страх да не окрадат щандовете с гащи, сутиени, ризи и пижами хората дошли на концерт на Найджъл Кенеди, например. Споменаваме всичко това, защото нашата памет се оказва кратка за важни моменти, които са не само знак за времето, но и дават характеристика какви фигури са управлявали и каква е била тяхната компетентност. Въпросът е принципен и той засяга не само НДК, но това е друга тема. Но смятаме това отклонение за важно.

Диригентът Емил Чакъров създаде преди години Новогодишния музикален фестивал в НДК - снимка личен архив

Домакините от НДК посочиха и като свой приоритет Новогодишния музикален фестивал, създаден навремето от незабравимия, изключително талантлив диригент Емил Чакъров. Да, беше в други времена и кохортата негови недоброжелатели продължават да коментират, че той е имал държавата зад гърба си, партийното ѝ ръководство преди промените. Но тези велики артисти идва��а в България заради него и едва ли хонорарите им са били техният мотив. Сред тези знаменити музиканти, много от които вече не са сред нас, а е в един небесен свят ни дариха с изкуството си. И не може да не споменем имената им - Анна Томова - Синтова, Николай Гяуров, Мирела Френи, Елена Образцова, Николай Геда и Алексис Вайсенберг, Минчо Минчев, Гундула Яновиц и Том Краузе, Димут Попен, Огюстен Дюме, Петер Дворски, Наталия Гутман, Олег Каган, Никола Гюзелев, Димитър Петков, Гена Димитрова и Агнес Балца, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Юрий Мазурок, Карло Косута. Гостуваха и Милчо Левиев, Алиса Фрейндлих и Мишел Льогран, изложби на Ив Сен Лоран, ревю на Слава Зайцев… Организираха се и майсторски класове на Иля Мусин, и на Алексис Вайсенберг. Повечето от тях не са вече между живите, но благодарение на маестро Чакъров българската публика имаше шанса да се радва на изкуството им. Припомняме, за да се знае и каква отговорността на НДК да продължи срещата на българската публика с такива артисти.

Диригентът Емил Табаков и цигуларят Светлин Русев в концерта “Духът на Европа” в Зала 1 на НДК - снимка архив НДК

Миналата година председателството на България на Съвета на Европа на ЕС се откри и закри именно в зала 1 на НДК с два бляскави концерта. Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с яркото участие на цигуларя Светлин Русев като солист. Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,  Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие.

Светлозар Желев, за когото литературен клуб “Перото” е сбъдната мечта - снимка Стефан Джамбазов

Големите артистични събития са въпрос на финансиране и мениджмънт, но не само. Фигура, личност, която да бъде достатъчно авторитетна, която да привлече световни артисти. Това е много повече от идеалния бизнес план, това е доверие и желание да бъдеш част от голямо събитие, държавата няма значение. Важно е преживяването за артиста, за публиката да не говорим. Едно от най-хубавите неща, които се случиха в НДК в последните години е създаването на Литературен клуб „Перото“, който от миналата година има и своята книжарница. В голяма степен това се дължи на вдъхновената работа на Светлозар Желев, който беше и първият ръководител на това прекрасно пространство на книгите. Странно и необяснимо в един момент беше сменен, но от миналата година се върна отново и това е едно от най-добрите неща, които направи сегашното ръководство на НДК. Борислав Велков специално акцентира върху изградените пространства за сценични изкуства театър „Азарян“ и ДНК, в които екипите им продуцир��т различни постановки. Според него ДНК е вече припозната сцена за съвременен танц, което все още не е толкова популярен и припознат у нас. Дворецът вече ще е домакин на Триеналето на сценичния плакат. По нов начин ще се композира и Салонът, който представя изобразителното изкуство. В колаборация с Пловдив Европейска столица на културата ще бъде експонирана и изложбата на Кольо Карамфилов и още други събития, които са в ангажиментите на изкуствоведката Илияна Китанова от екипа на Двореца.

В планове на НДК за следващата година е да подготвят интересен и по-различен традиционния Салон на изкуствата през май. Той не се проведе миналата година заради председателството, но наистина има необходимост от новаторско осмисляне на неговия формат. В този контекст ръководството на НДК обмисля своя нова фестивална политика – не само просто събития, дори и много добри, а цялостна визизия и като драматургия на този вид форуми на културата и изкуството. Друга важна цел в многостранната дейност на Двореца, чиито представители гледат на работата си като мисия за развитие на културата, е да създадат дълготрайно сътрудничество за общи проекти с други културни институти и организации. Не, че и досега не се случвало, но сега е вече приоритет за ръководството. И като първо коопериране обявиха съвместната си проява с фондация „Аполония“ - концерта на 18 октомври на италианската соул звезда Марио Бионди. „Аполония“ и НДК си сътрудничим от много години. Това не е първият ни проект. Общият ни вкус за качествена музика ни събра, а какво по-хубаво от това именно концертът на Марио Бионди да ни обедини в мисията култура“, сподели Маргарита Димитрова – артистичен директор на фондацията.  

Пианистите Стела Димитрова - Майсторова и Димо Димов бяха сред изпълнителите в пролетната “Аполония” в зала 6 на НДК - снимка архив “Аполония”

Тук е мястото да припомним, че в продължение на няколко години от края на 90-те до 2003 година „Аполония“ организира в зала 6 на НДК Пролетен фестивал с изключителни музиканти. Залата беше винаги препълнена. Фестивалните дни се превръщаха в истински празници на камерната музика или джаза с участието на камерен ансамбъл „Софийски солисти“ под диригентството на маестро Пламен Джуров или знаменитото дуо Людмил Ангелов и Веско Пантелеев – Ешкенази. Арфистката Сузана Клинчарова специално подготви програма с дамски ансамбъл арфи, пианистите Стела Димитрова - Майсторова и Димо Димов представиха програма специално за фестивала и много още знаменити не само български музиканти идваха от различни места по света специално за тези дни. 

Маестро Пламен Джуров със “Софийски солисти” също участва в пролетната “Аполония” - снимка архив “Аполония”

Това се отнася и за джаза като забележителни бяха срещите с Марио Станчев Джаз квартет, Теодосий Спасов и много други. Сега, когато се връщаме към програмите на Пролетния фестивал отчитаме, че тези концерти са били от най-значимите в концертния живот на София и то в сложни времена за финансиране. Не, че сега е по-лесно, но с въображение, артистичност и авторитет с доказана последователност да си максималист в това, което правиш като културно събитие, а не формален наниз от концерти. Екипът на „Аполония“ вече за 35-ти път тази година готви своите празници на изкуствата в Созопол, които толкова дълго време в годините успява с високи художествени изисквания да съхрани и развива този уникален за България фестивал. Ще ви разкажем за поредното му издание, когато му дойде времето. Само ще отбележим, че в един от дните на фестивала с концерт на „Фондацията“ ще бъде отбелязана 75 годишнината на Кирил Маричков, навръх рождения му ден ще има концерт в зала 1 на НДК.

Отделяме специално внимание на хубавия знак, който фондация „Аполония“ заедно с НДК дават заедно за обединяване на усилията. Много ни се иска този пример да даде тласък и други възможности за колабо��ация между Двореца и културни институции и организации. Всеки в тази сфера си дава сметка, че пазарът у нас е ограничен, независимо, че вече е богат културния афиш, особено в София, а и не само, въпреки и все пак ограничените финансови средства. Но �� това е смисъл за коопериране в името на стойностни български и международни прояви в името на публиката. А НДК готвят и ново пространство на открито – площадката пред зала 6, където вече миналата година беше отбелязан 24 май. Там беше и концертът „Балкански джаз“ от културната програма на Председателството. Полу на шега, полу наистина Борислав Велков каза, че така ще направят нещо като фестивала на „Аполония“, визирайки летния театър в центъра на Созопол, където се провеждат по-мащабните събития на Празниците на изкуствата в морския град. Амбициозните планове са налице, екипът на НДК е на ход. Оттам обещават и по-достъпни цени на билетите, защото са категорични, че преди бизнеса за тях е по-важна мисията им да развиват културата. Времето ще покаже. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/.  Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните  новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на  Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, Маргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документа��ния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само ��ъстуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ специално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният дворец на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът  е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”.  Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи,  той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много ��убава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон“, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на годината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева  – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, ��лия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Софийска филхармония назад и напред във времето

Много амбициозно и с размах тръгва към следващия си сезон Софийска филхармония под ръководството на новия си директор диригента Найден Тодоров. Той представи детайлно програмата за сезон 2017/2018 от есента на тази година до юли следващата още преди да са приключили концертите на състава в сегашния.

Предстои му първият му артистичен сезон като ръководител на Софийска филхармония със сериозни предизвикателства - 80-годишнината от откриването на  зала „България“ през октомври, българското председателство на Съвета на Европейския съюз в първата половина на 2018 г. и подготовката за честването на 90 години от създаването на най-авторитетния оркестър. Не сме изолирани от света, част сме от голямото семейство на класическата музика, убеден е маестро Найден Тодоров, който и като виенски възпитаник познава детайлно света на артистичния живот и изяви. Той каза това при представянето на програмата си, като неколкократно подчерта думата приемственост в работата си във филхармонията и постигнатото, като акцентира и върху постиженията в репертоара на съставите от и.д. директора преди него Светлина Терзиева.

Софийска филхармония - снимка архив на състава

Силен акцент в следващия сезон на филхармониците е 80-годишнината от откриването на зала „България“, единствената акустична зала в България, с изключителната цел да бъде концертна зала, с акустика съобразена с експертизата на специалисти от Херцовия институт в Берлин, средище и символ на българските музиканти. Концертът ще е на 9 октомври, като ще бъде изпълнена същата програма, дирижирана тогава от проф. Цанко П. Цанков, концертмайстор е бил Арсени Лечев. Сред солистите в първата част с произведения на Бах и Хендел са били органистът Жозеф Боне и знаменитите пианисти Люба Енчева и Самият Димитър Ненов. Във втора част само с творби от български композитори Панчо Владигеров солира в третия си концерт за пиано, създаден специално за откриването на Зала „България”.  

Програмата за откриването на зала “България” - архив

Стените й носят отпечатъка на празниците, сътворени тук от безбройните световни имена, изнасяли концерти в България, от десетките премиери на знакови български творби и място, откъдето е започнала световната кариера на стотици български музиканти. Концертът на 9 октомври ще бъде дирижиран от Найден Тодоров, концертът на Панчо Владигеров ще изпълни знаменитият ��и пианист Людмил Ангелов, световно известното ни дуо Аглика Генова и Любен Димитров концерта в до минор за два рояла на Бах, както навремето изключителните им предшественици.

На 11 октомври ще бъде повторен и първият органов концерт, прозвучал на 10 октомври 1937 г. при откриването на тогавашния орган, разрушен от бомбардировка през Втората световна война. Доста по-късно в началото на 70-те години в зала „България” отново беше изграден орган и докато траеше този не лек ремонт концертите на Софийска филхармония се провеждаха в залата на тогавашния партиен дом. По това време се състоя и първият солов концерт след емигрирането му от България по време на Холокоста като юноша на забележителния пианист Алексис Вайсенберг, ученик и близък приятел с Панчо Владигеров. По-късно той беше и един от най-желаните солисти на филхармонията под диригентството на незабравимия Емил Чакъров. Заради него маестро Найден Тодоров избрал професията на диригент, както сам сподели.

В зала “България” е дирижирал и Емил Чакъров със солист Алексис Вайсенберг /д./ - снимка личен архив

В този контекст и по повод предстоящото честване на юбилея на Софийска филхармония той обеща във фоайетата на залата богата фотоизложба с големите имена, ръководили оркестъра  Саша Попов, Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Васил Казанджиев, Влади Симеонов, Димитър Манолов и други. Спомена с възхита и името на носителя на Първа награда на конкурса за диригенти на името на Димитри Митрополус през 1969 година с председател Ленърд Бърнстейн - Месру Мехмедов. Назначен е за главен диригент на филхармонията, но не успява да я ръководи, защото едва на 35 години загива в самолетна катастрофа 1971 в Цюрих.

Емил Табаков ще дирижира отново Софийска филхармония - снимка личен архив на диригента и композитор

Но както обеща при влизането си като директор Найден Тодоров, през следващия сезон на диригентския пулт ще застане Емил Табаков, също ръководил оркестъра, както и Юлиян Ковачев, Мартин Пантелеев, Георги Димитров, Йордан Дафов, Пламен Джуров… Като директор е вгледан и напред с идеи да бъдат привлечени български ��иригенти вече с международна кариера като Павел Балев, Владимир Кираджиев и други. За себе си Найден Тодоров, независимо, че ще дирижира в различни концерти филхармониците подчерта, че е изпълнителен директор, а не главен диригент. Изборът ще бъде на оркестъра. Една много трудна и сложна задача, според маестрото, защото колкото е благодарна работата на гостуващия диригент, който избира програмата, представяща го най-добре и обира овациите, толкова не лека е работата на главния диригент, който всекидневно трябва да работи с оркестъра за неговото развитие и усъвършенстване като високо професионален.

Извън богатата информация за предстоящото пред Софийска филхармония и съставите й Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов”, „София” квартет и други Найден Тодоров изрази своята философия не само като музикант за развитието на изкуството ни, за необходимостта от близки контакти с други културни институции, които са лицето на страната ни не само у нас, но и по света. И затова трябва много да се работи, така както това се случва в съседни страни като Румъния, където концертират най-световни музиканти като Зубин Мета, например. А директорът на Белградската филхармония му казал, че концертите за предстоящия сезон са изкупени, в Скопие е построена нова концертна акустична зала, а след зала „България” преди 80 години не е построена нито една в България.

Жан - Бернар Помие със Софийска филхармония - снимка архив на състава

„Нашата цел е да показваме не просто класическата музика, а най-доброто и най-добрите в нея”, за което е използвал контактите си през годините. „Гордост за всяка световна сцена са имената, чийто домакин ще бъде Софийска филхармония. Само няколко от тях: Сара Чанг – цигулка. Получава първия си инструмент на 4 години, на осем Зубин Мета и Рикардо Мути я ангажират  като солистка на Нюйоркска и Филаделфийска филхармонии,  а на десет издава първия си албум. Вече има 20 албума и концерти из целия свят с грандиозни световни оркестри и в компанията на имена като Пинкас Цукерман, Волфганг Савалиш, Йо Йо Ма и други. Любимецът на българската публика виолистът Юрий Башмет, музикант - епоха в историята на този инструмент и на световната музика, създател и ръководител на световноизвестния състав „Московски солисти“. Патриция Копачинская – цигулка. „Босоногата звезда“, „артистичен терорист“, „огнено дарование“ са само няколко от примерите за възторжените отзиви, които Копачинская предизвиква пресата. Единайсет съвременни композитори от няколко страни създават концерти специално за нея! От барока до съвремието, нейният репертоар е огромен! Сред гостите са и диригентите Джеймс Джъд, Урош Лайовиц /преподавател на Найден Тодоров от Виена/, Саша Гьотцел, Жан - Бернар Помие и други.

В двореца “Врана” отново ще има цикъл концерти - снимка архив на филхармонията

Полагаме началото на дългосрочна програма, в която солистите на Софийската филхармония ще бъдат домакини на солисти от водещи европейски оркестри. През този сезон ще се радваме на гости от Виенска филхармония /неслучайно/. Името на великолепната фаготистка Софи Дартигалонг вече е добре известно у нас. Като част от инициативата ще ни гостуват Карл-Хайнц Шютц – флейта, Даниел Отензамер – кларинет и Волфганг Владар – валдхорна”, казва Найден Тодоров. В тази посока е и проектът на филхармонията догодина по повод председателството на страната ни Съвета на Европейския съюз да гостуват камерни състави на филхармониите от всички страни членки.

По отношение на българската музика вече има договорки с композитори, които специално да напишат творби за оркестъра, между които Добринка Табакова, Георги Арнаудов и други. Ще изпълнят и произведения на Емил Табаков. Програмата за следващия сезон е подредена  в няколко цикъла, между които „Големите симфонии” I и II, „Обичате ли, Брамс” „Годишните времена”, където ще звучи и музика на Бърнстейн, Шьонберг, Пуленк, „Човешкият глас”, в който Найден Тодоров проявява и свой вкус и доказан интерес към сценичните музикални произведения и други, както и посветени на хоровото изкуство. И цикъл, който определено ще разшири публиките „Извън петолинието” с участието и на музиканти и артисти, извън класическото музициране Теодосий Спасов, Хилда Казасян, Рашко Младенов, Ицко Финци и други.

Светлин Русев и Максим Ешкенази - двама музиканти, които отделят изключително внимание на децата с концертите на “Фортисимо” - снимка Стефан Джамбазов

Ще продължат и концертите за най-малките от вече изключително утвърдените и обичани „Фортисимо”. Според маестро Найденов подценяването през 90-те години на децата като публика и образоване и довело до днес за едно загубено поколение в областта на изкуството не само в музиката.  Той е категоричен, че отново ще се върнат четвъртъците като дни за концертите на Софийска филхармония, а неделните матинета вероятно ще бъдат не сутрин, а от 17 часа. От тази година  цикъла концерти „Сподели музиката в Двореца Врана” ще бъдат на 30 юни, 1 и 2 юли, като преди обяд ще има матинета за деца. На 2 юли ще има и безплатно ателие за деца до 16 години „Аз и ��нструментите”. Според нас специално предизвикателство е концертът 1 юли вечерта – „Барок и free”  - джаз и етно с участието на Антони Дончев – пиано и Теодосий Спасов – кавал с участието на Радослав Славчев – бас и Атанас Попов – ударни. Тези концерти под открито небе вече са вече планирани и за следващата година от 4 до 8 юли 2018 г. с участието на Мартин Пантелеев, Кристиян Райхерт, Белла Воче, Анатолий Кръстев и други.

Така е пълна зала “България” на концертите на “Фортисимо” - снимка Стефан Джамбазов

Наистина амбициозно и обнадеждаващо, но все пак в някаква степен програмите са твърде класически – главно виенската класическа школа Хайдн, Моцарт, Бетовен, Брамс… Вероятно това е предпочела и публиката, участвала в анкетата, подадена от Софийска филхармония. Затова възможността да прозвучи 8 симфония на Малер, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков в зала „България” ще е голямо събитие. Независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали, за Шьонберг да не говорим /ще бъде под палката на Пламен Джуров/. Дори Шостакович, любим и признат от маестро Найденов  за композитора, който  отразява най-добре съвремието ни е твърде скромно представен в програмите. Въпросът е и българските музиканти и публиката да намерят смисъл, предизвикателство и интерес към най-съвременната музика не само тази от края на 20-ти век, но и тази от столетието, в което вече не малко живеем.  Вярваме, че предстои. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов, лични архиви и на Софийска филхармония

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Личният прочит на проф. Боянка Арнаудова за Българската опера

Изчитам неусетно стотиците страници, увлечена от един текст, който тече леко, интригува, напомня, информира, разказва с много топлота и ясен, непосредствен език за личности и събития, рисува образи, сцени...Написа Написа за „въпреки.com” музиколожката проф. Анда Палиева за книгата на проф. Боянка Арнаудова „Златният век на българската опера“ на издателство „Лист“.

Елегантно, стилно оформено, респектиращо с обема си от 600 страници издание ( редактор Диляна Димитрова, художник на корицата Милена Вълнарова), с подзаглавие 20 портрета на големите звезди на Софийската опера. Избраните тук са Надя Афеян, Мати Пинкас, Димитър Узунов, Никола Николов, Любомир Бодуров, Николай Гяуров, Юлия Винер-Ченишева, Асен Селимски, Стоян Попов, Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Никола Гюзелев, Благовеста Карнобатлова-Добрева, Стефан Еленков, Димитър Петков, Павел Герджиков, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Христина Ангелакова, Стефка Евстатиева. „…избрах да напиша и за най-неоспоримите, и за певци, с които имам лична, емоционална връзка, с които съм била близка, а някои са били и мои ментори, подкрепяли са ме в дългия ми път в Операта. Да разкажа за артисти, с които житейски съм била свързана, защото пътят ни е вървял успоредно…“ – пояснява избора си Боянка Арнаудова, 23 години главен драматург в Софийската опера – от 1969 до 1992.  „Целта на тази книга е лично аз да обрисувам портретите на големите ни оперни изпълнители – така, както съм ги познавала, обикнала и запомнила през годините“.

Боянка Арнаудова, снимка: архив на "Площад Славейков"

Но това не е просто галерия от различни самостоятелни портрети. Защото историкът Боянка Арнаудова не може да остане само наблюдател, регистратор, макар и пристрастен, на отделни изолирани явления. В неголямото Предисловие в сбита, лаконична форма тя представя една цялостна картина на оперното ни изкуство в дадения период, с анализ на културната и социална ситуация, обусловили разгръщането на тази звездна плеада певци от мотивирано наречения „Златен век“ – с високия социален статут на човека на изкуството, вниманието на професионалната критика, пиетета на обществото. И макар, че наблюденията ѝ са свързани главно със Софийската опера, тя засяга процеси, които текат в цялата страна, а и извън нея, тенденции на времето. А самата поредица портрети надраства и познатата популярна форма на възхвала на големите таланти, и личната авторска мемоарна значимост и в своята цялост създава детайлна и обективна историческа панорама на българското оперно изкуство през 60-те – 90-те години на миналия век.

Херберт фон Караян и Анна Томова-Синтова, снимка: личен архив

Всеки един от тези портрети съгражда по възхитително различен начин индивидуалните образи, израстващи със своята психологическа специфика и почти визуално внушение – от находчивите, точно характеризиращи заглавия, през живия разказ за най-важни моменти в личния път, педагози, семейство, артистично изграждане, кариера, пътувания, срещи, решаващи житейски събития, жанрове на изява, до акценти от най-значимите сценични постижения, разкрити през внимателния съпреживяващ поглед на Боянка Арнаудова. Погледът на задълбоченият познавач на музикалната драматургия, на спецификата на всяка една роля, сравняващ различни типове интерпретация, тънко усещащ всички отсенки. Деликатно са инкрустирани и други мнения, интервюта, автобиографични цитати, отзиви от чуждестранната преса и чудесно подбрани снимки – и познати, и по-малко известни.

Николай Гяуров и Емил Чакъров, снимка: личен архив

Една книга, която ще развъ��нува всички от онази генерация, за която тези имена са били познати, скъпи личности, пиететът към които е изпълвал през годините съзнанието им, духовния им свят, като част от собствената им биография. Тази книга ще донесе огромни познания за новите поколения, за които те ще са вече само полузабравена легенда и ще запълва онези проломи в така късата ни, уви, национална културна памет. Тя ще остане и в златния фонд на българската музикално - историческа литература като автентичен документ за една значима ярка епоха в културния ни живот.

Боянка Арнаудова при представянето на книгата, снимка: архив на "Площад Славейков

Безспорно тази галерия не изчерпва всички незабравими артистични  профили на това време – логично Боянка Арнаудова обещава продължение. Ще го очакваме! ≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: архив на „Площад Славейков“ и личен архив

P.S. на „въпреки: com: "Златният век на българската опера" е история на успеха. Разказва за прочути артисти от Софийската опера - българи, които в аскетичното тоталитарно време пеят с огромен и траен успех в "Ла Скала" в Милано, Виенската и Метрополитън опера, в "Ковънт Гардън", Берлинската и Парижката опера. Феноменално поколение, създало легендата за "българската оперна школа", свързало завинаги името на България със световното оперно изкуство. Не вси��ки от включените в книгата прекрасни певци правят световна кариера, но това не значи, че не трябва да са почитани и ценени. Друга история…Проф. Боянка Арнаудова завършва Теоретичния факултет и аспирантура по история на музиката в Музикалната академия. Специализира в Париж, Пражката национална опера и Болшой театър - Москва. В продължение на 22 години е главен драматург на Националната опера – София. Паралелно се утвърждава като музикален критик и изследовател на българското оперно творчество и изпълнителско изкуство, с активна дейност в специализираните музикални издания, в националната преса, От 1992 г. е преподавател в НМУ „Л. Пипков” в София и от 1998г. – в НМА „П. Владигеров”, където е професор по оперна драматургия. Повече от десетилетие преподава история на музиката и драматургия за музикален театър в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”.

[vprki]

Приемствеността - важна мисия на Новогодишния музикален фестивал в НДК

Младите изпълнители са във фокуса на 35-то издание на Новогодишния музикален фестивал в НДК, създаден от незабравимия и талантлив диригент Емил Чакъров, твърде рано напуснал нашия свят, едва на 43 години през 1991 година. „Но ние продължаваме традицията, въпреки трудната ситуация с концертния живот в България заради пандемичната обстановка.“ Каза при представянето на програмата на фестивала музикалният продуцент на НДК Юлиана Караатанасова.

И продължи: „Надяваме се този фестивал да възвърне оптимизма, духа на празника, хубавите очаквания в навечерието на Коледа и Нова година. Музиката е тази, която може да ни донесе най-много вдъхновение и да даде комфорт на душевното ни състояние. Благодаря на всички, които се отзоваха да участват в нашата празнична новогодишна програма, на всички, които откликнаха да продължат традицията на Новогодишния музикален фестивал в НДК. Тази година акцентът е върху младите изпълнители и младото поколение. Приемствеността между утвърдените музиканти и тези, които ще поемат щафетата в бъдеще е една от най-важните мисии на Новогодишния музикален фестивал“. Уточни тя.

През годините кулминация на фестивала е бил Новогодишния концерт на 1 януари, независимо, че в програмата му и в другите дни е имало великолепни концерти със знаменити музиканти. Отново на диригентския пулт в първия ден на 2022 година ще застане Маестро Емил Табаков. Ето как той представи концерта под надслов „Музиката на двете Америки, провокиран и в най-добрия смисъл на думата, че акцентът на фестивала са младите хора. “

Емил Табаков, снимка: Стефан Джамбазов

Тук се говореше главно за млади хора, Новогодишния ко��церт ще бъде представен от малко по-възрастен човек /имаше предвид себе си, разбира се – б.а./. Винаги през годините младостта е участвала специално в новогодишните концерти, когато такава беше и политиката на НДК отпреди 20-25 години, аз понеже съм свързан с НДК някъде от миналия век, от 1998 година, когато бях и артистичен директор за 6 години на Фестивала. Нашата политика винаги е била солисти на този концерт, който имаме на 1 януари да бъдат млади хора. Много пъти са участвали музиканти от музикалното училище. Ето тук виждам един артист, който участваше в годината, когато ни приемаха в ЕС 2007 – Атанас Кръстев беше солист в пиеса на Давид Попер. /1843-1913, чешки композитор, забележителен виолончелист и педагог. 2007 година Атанас Кръстев е бил на 19 години-б.а./

Тази година за първи път правим програма заедно с Юлиана Караатанасова. За съжаление тази програма беше готова почти за миналата година по този начин, но както знаете концертът се отложи поради неприятната обстановка тук около пандемията. Радваме се, че ръководството на НДК и в лицето на ентусиазма на Юлияна, която е музикален продуцент на НДК, независимо от сложната обстановка тази година ще може да се проведе този концерт, който е много интересен. Досега винаги сме се представяли с предимно музика от Европа, тъй като сме свикнали да приемаме новогодишния концерт като музика, писана в Европа. /Независимо, че в различни издания на Новогодишни концерти в НДК Маестрото е дирижирал творби от европейски композитори, той никога не е бил подвластен на общоприетото и традиционното, както Виенска филхармония да се изпълняват предимно творби на фамилията Щраус, валсове и т.н., което всички знаем и познаваме от години-б.а/.Тази година е много интересно да представим една музика от двете Америки, т.е. от Северна и Южна. Моето виждане за програмата беше да представим големите, известните американски композитори като Джордж Гершуин. Той има и основното място в тази програма. Откриваме Новогодишния фестивал с пиеса от Гершуин, която никога н е изпълнявана в България, много приятна. Аз също не я знаех, но ние с Юлиана от две години се ровим да търсим нещо ново, непознато, което да бъде представено на публиката. И открихме една, Юлиана я откри. Тя ми изпраща по няколко килограма нови произведения и аз слушам и избирам. Това си го избрах – много приятно произведение „Funny Face”, увертюра не знам какво е оперета или мюзикъл. Увертюрата е прелестна и ще бъде изпълнена за първи път у нас. Ще закрием концерта също с Гершуин като рамка. За мен той е от най-големите композитори на Америка, ще закрием със симфоничната картина „Порги и Бес“, известна на всички. Други музикални произведения от Северна Америка ще изпълним от Ленърд Бърнстейн „Уестсайтска история“, част от нея. Интересно е да кажа, че солистка и на двете произведения на Гершуин и Бърнстейн е сопраното Евгения Ралчева, солистка на Пловдивската опера.

Евгения Ралчева, снимка: архив

Изключителна певица, с която съм работил, правили сме и Рихард Щраус „Последните песни“, правили сме и Гершуин, но не в София. Това е рамката на концерта – Гершуин – Гершуин. По средата, сме се опитали да представим, колкото е възможно повече композитори и произведения, непознати в България. Много малко музика познаваме в Българи, но избягахме от неща, които са въртени много често, за разлика единствено от „Порги и Бес“, което е свирено много, обаче, си заслужава пак да бъде представяно. Тръгваме от Канада – от Оскар Питърсън /1925-2007 джаз пианист и композитор / с „Химн на свободата“, от САЩ – Бърнстейн, Гершуин, Арън Копланд и оттам нататък отиваме на Юг. Отиваме към Мексико – Хосе Пабло Монкайо /1912-1958/, нещо, което не е свирено тук, интересно забавно. Оттам слизаме малко по- на Юг, отиваме в Бразилия. Тук е господин Росен Балкански, китара, който ще бъде солист на една пиеса, която я търсихме под дърво и камък. В скоба ще каже, че за да се свири такава музика у нас е голям проблем намирането на нотен материал и заради различните издателство.Това произведение, на което той ще бъде солист най-накрая успяхме да открием самия аранжьор след една година търсене, защото казах, че това произведение трябва да го изсвирим. Намерихме нотите, но малко ще го трансформираме, няма да изсвирим всичкото, което е написано, защото не е много хубаво направено от аранжьора. Самата музика от Вила Лобос е прекрасно сантиментална мелодия, много красива музика. Друг бразилски композитор има прекрасна песен „Момичето от Типан“, има танга. Ще представим двама аржентински композитори Карлос Гардел с прекрасно танго още и още. С една дума програмата е хубава!

От ляво на дясно: Емил Табаков, Деница Димитрова, Иван Пенчев и Юлиана Караатанасова, снимка: Орлин Огнянов

Много е хубава, забавна, интересна и разнообразна. Ще има и още един солист Михаил Шишков, който ще изпълни банджото в една от пиесите, както и саксофонистите Горан Ташев, Борис Петров и Атанас Хаджиев. Те са участници в оркестъра като оркестрова част – без саксофони, американска музика не може. Не трябва да се губи инерцията – този концерт съществува от 1986 година, когато е основан фестивалът от Емил Чакъров. Една единствена година нямаше, провали ни пандемията. Друго не успя да провали концерта, но пандемията миналата година успя и сега продължаваме с пълна сила.“ Сподели маестро Табаков, вдъхновен от предстоящия концерт.

Тук е мястото да припомним, за което сме писали във “въпреки.com” през последните години. „Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков винаги търси нови произведения и акценти извън традиционните новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Тогава темата бе „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и завладя публиката в първите часове на Новата 2019 година. Солист н�� вечерта беше флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е бешемотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който бе посветен на неговия създател - диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение.“ Това сме написали тогава, а следващата година на 1 януари 2020 година в зала 1 на НДК „Вдъхновени от зимата“ бе темата, избрана от диригента маестро Емил Табаков. „Тази година програмата е доста различна с много нови произведения, които ще бъдат изпълнени за първи път – „Зимното момиче“ на Едвард Григ, валсовете „Кънкьорите” от Емил Валдтойфел и „Снежинки” от Жак Офенбах, Романс от „Виелицата” на Свиридов“, сподели маестро Табаков тогава във видеообръщение при представянето на програмата на фестивала. Солисти на вечерта бяха младите 28-годишни музиканти с успешна кариера на престижните концертни подиуми извън България – цигуларката Лия Петрова, която изпълни „Цигански напеви” от Сарасате и виолончелистът Михаил Петров, който чухме с „Унгарска рапсодия” на Попър. А и да не забравяме как маестро Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Емил Табаков, снимка: архив на НДК

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. След 6 месеца, когато завършваше нашето председателство заключителният концерт в НДК беше отново под диригентството на Емил Табаков на знаменитата Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”, Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Но да се върнем към 35-тия Новогодишния музикален фестивал в НДК, който започва само след дни на 15 декември с два вълнуващи концерта, единият от които е в партньорство с Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”, която тази година празнува 100-годишнина. „Коледно вълшебство“ от 19:00 часа в зала 11 ще ви срещне с възпитаниците на Музикална академия и Академи��ния симфоничен оркестър. Солисти на състава ще бъдат едни от най-талантливите деца, които в момента се обучават там. Другите две събития са „Предколедни искри“ /16 декември, зала 9/ с интересна камерна програма с произведения от Йохан Хумел, Йозеф Хайдн, Ференц Лист и др. и „Брас разходка по Коледа“ /22 декември, зала 6/, когато ще тактуваме и суингираме с джаз стандартите на Ари Барозо, Фред Фишер, Дон Себески, Джералд Маркс, Сиймор Саймън и още много други.

От ляво на дясно: Столина Добрева, Венеция Караманова, Сава Димитров и Борислава Танева, снимка: Орлин Огнянов

По този повод ректорът на Музикалната академия проф. Сава Димитров каза: “Много хубава година за НМА. Три програма открива се фестивала. Стогодишнината се превърна в празник, защото с големия талант, с многото желание нашите студенти да се покажат на сцените създадохме и организирахме повече от 70 прояви на различни места. Тази годишнина ни даде възможност да направим и важни партньорства, както и с НДК. Имаме подписан меморандум за партньорство, така че НМА намира още едно място, една голяма сцена с многото разнообразни зали, които притежава НДК да можем да представяме наша продукция. НМА не е само един университет за музика, Академията се превръща в един културен феномен с многото събития, които организираме и са на най-високо професионално ниво. Нашите студенти, възпитаници, а и по-младото поколение преподаватели вече много често може да видите на различни сцени и могат да бъдат оценявани не като млади хора, а като най-талантливите в България.“

И тази година Новогодишният музикален фестивал обръща специално внимание на най-малките, които ще станат част от 35-ото издание с тематичната програма за деца. На 18 декември от 11:00 часа в зала 6 ви очаква „Коледен концерт за деца“ на ученици от Национално музикално училище „Любомир Пипков“, а в програмата ще чуете популярни творби от Чайковски, Владигеров, Сарасате, Големинов, Бах, Шопен и др. Възпитаници на училището и техните преподаватели ще въведат в света на музиката публиката от деца и родители. Следващи в програмата са двата коледни концерта на Детския хор на БНР – „Бяла коледа“ с диригент Венеция Караманова и клавирен съпровод на Сиана Атанасова – 22 декември от 18:30 и 20:30 часа в кино „Люмиер“ /зала 11/. В програмата са включени коледни песни от цял свят с музика от Хайдн, Адам, Франк, Андрисен, Бояджиев, Рабаров, Слобаков, Недялков и др. Солисти ще бъдат Мария Славова, сопран и Виолета Радомирска, мецосопран.

Цели два концерта ще бележат началото на Новогодишния музикален фестивал. Второто ни предложение за 15 декември е вокалният рецитал на Мила Михова и Василена Атанасова – „Другото белканто“ от 19:00 часа в зала 9. Заглавието не е избрано случайно - по думите на Мила и Василена белканто не е просто стил на композиране, белканто е нагласа към пеенето. Самата дума означава „красиво пеене“, а двете дами споделят, че през изминалата и настоящата година са насочили вниманието си към камерната музика.

От ляво на дясно: Василена Атанасова, Мила Михова, Росен Балкански и Атанас Кръстев, снимка: Орлин Огнянов

За Мила Михова това е завръщане на сцената на НДК след 3-годишна пауза и истинско вълнение за предстоящия концерт и среща с публиката. Сред композиторите, които двете са подбрали, ще чуете Верди, Майербеер, Щраус и Корнголд.

Специален коледен подарък ще е концертът на 23 декември в зала 9 от 19:00 часа – „Празнични импресии“ с участието на Атанас Кръстев и Виктория Василенко - едно прекрасно младо дуо, което се представя успешно на български и международни сцени. Предизвикателната и виртуозна програма включва произведения на Франк, Паганини, Чайковски и Касадо. Ето какво каза за предстоящия концерт изключително талантливият ни виолончелист Атанас Кръстев: „Това за нас е огромна чест и привилегия. В „Празнични импресии“, както е озаглавена нашата програма, сме се спрели на много предизвикателна и виртуозна програма. Говоря повече за виолончеловите солови пиеси, в частност на аранжимента на 24 каприз на Паганини за цигулка – любимо произведение на всички музиканти. Много различни инструменти се осмеляват да посегнат към него, включително и виолончелото. Аранжиментът е правен в началото на 20-ти век от Фредо Пиати, виртуозен виолончелист, който е разширил страшно много възможностите на инструмента и е показал колко красиво може да бъде виолончелото. Другата пиеса за соло чело е на Гаспарти Садо, също един от най-изявените виолончелисти на 20-ти век. В нея има много препратки към други произведения за чело, като на Золтан Кодай, както и чисто фолклорни мотиви от каталунския танц на Радано. Може би центърът на концерта ще бъде едно много красиво произведение, където ще обединим сили с Виктория – цигулковата соната на Цезар Франк във версия за виолончело и пиано и как това произведение е „прескочило“ към виолончелото е много интересна история. Още 1887 година на концерт в Париж виолончелистът Жул Делсар, който е бил колега на Цезар Франк в Парижката консерватория по това време, чува на живо в изпълнение на цигулка сонатата и толкова му харесва, че почва да моли и преследва композитора ден и нощ, за да направи аранжимент за чело.

Атанас Кръстев, снимка: Стефан Джамбазов

Цезар Франк харесва много идеята, дава благословията си и Делсар прави тази версия за чело, която е изключително вярна на оригинала, няма разлика с цигулковия щим, може би само в някакъв регистър, но като цяло всичко е едно към едно. Каним и цигуларите на концерта да кажат мнението си.“ С въодушевление споделя Атанас Кръстев. Организаторите бяха подготвили и видео среща с Виктория Василенко, която допълни, че са щастлив да бъдат на сцена с премиерни произведения за дуото на сцена. Нейното солово изпълнение за пиано е по балета „Лешникотрошачката“ на Чайковски в транскрипция на големия руски пианист Михаил Плетньов, съвсем в контекста на Коледните и Новогодишни празници. „За мен ще бъде първо изпълнение цялостно изпълнение на тази транскрипция“, уточни прекрасната ни пианистка.

Виктория Василенко, снимка: Стефан Джамбазов

„Топлина за зимните вечери“ е клавирният рецитал, който е подготвил пианистът Иван Янъков за българската публика. Събитието ще е на 27 декември от 19:00 часа в зала 11. Творбите, които той е избрал, са от Бетовен - Соната „Валдщайн”; Ноктюрни от Скрябин; Добринка Табакова; Респиги; Пуленк; Леонид Десятников и Равел - Гробницата на Купрен.

На 28 декември от 19:00 часа в зала 11 ви очаква камерният концерт „Зимна приказка“ с двете талантливи музикантки – Десислава Петева и Надежда Цанова. Последен в декемврийската програма е концертът „Стъпки в снега“ на дуото Иван Пенчев и Деница Димитрова – 29 декември, зала 11 от 19:00 часа. Поетичното заглавие на концерта насочва към програмата, която двамата са подбрали, а именно – Бах, Сен-Санс, Бизе, Римски-Корсаков, Дебюси, Масне, Равел.

Тук в контекста на Новогодишния музикален фестивал в НДК, а и извън него е важно да отбележим, че в годините в разговорите ни с най-именити български музиканти, певци и инструменталисти всички са споделяли, че за тях камерната музика е много специална и любима, защото е върхът на музицирането и когато не можеш да се скриеш зад оркестъра…Колкото до участието на толкова млади музиканти от ученици до студенти ще цитираме ректора на Музикалната академия „Панчо Владигеров“, най-младия в сто годишната ѝ история проф. Сава Димитров, че по-важно е, не че имаме 60-70 концертмайстори в световните оркестри, невероятни певци, а че възпитаниците на Академията са част и носят световния музикален дух.“ ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Орлин Огнянов, Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вълнуваща изненада – концерт на Евгений Кисин в зала България

Извън изключителната програма от концерти през март Софийска филхармония ни изненада с мечтано събитие – концерт-рецитал на самия Евгений Кисин на 11 март в зала „България“.

Забележителният пианист Евгений Кисин се включва в сезона на Софийската филхармония с рецитала си с творби от Албан Берг, Джордж Гершуин, Тихон Хренников и Фредерик Шопен. Идеята за тази програма се ражда по време на изолацията миналата година, която музикантът прекарва в Прага. На пръв поглед контрастните произведения са обединени от мотива за любовта, казва Кисин: „Аз съм всеяден човек, има много музика, която обичам, така че се надявам само на едно: да живея достатъчно дълго, за да имам време да изсвиря всичко“, допълват от Софийска филхармония.

Този концерт е знаменателно събитие за българската публика и за самата Филхармония като негов организатор, защото рециталът на Кисин е част от страхотните програми в зала „България“ през март. Един месец с концерти на световни музиканти, между които определяните за пианисти, водещи в света Марта Аргерич (на 24 март) и Евгений Кисин…какво бихме могли да мечтаем повече. Готвейки публикацията за гастрола на изключителния пианист попаднах на тъжната информация, че концерта му през май в Карнеги хол е отменен заради пандемията от Корона вируса, затворени са повечето световни концертни зали, опери, театри. Късметлии сме дори с тези малко потискащи 30% зрители в публиката. Но да се върнем към сегашния ни шанс в София да има рецитал Евгений Кисин.

Имала съм един друг шанс през далечната 1983 година да бъда сред публиката на един от първите публични концерти на невероятно талантливото момченце Женя Кисин, както тогава го наричаха с нежност. През ноември 1983 година командировка от СТФ „Екран“ ме отведе в Ленинград и винаги, когато се отзовавах в града се стремях да отида на концерт на знаменитата Ленинградска филхармония. Признавам, че заради приятелството ми с диригента Емил Чакъров, който беше редовен гост и получил извънредното право на постоянен гост-диригент в онези по-сложни времена, успявах да получа билет, независимо че това беше почти невъзможно. И така имах щастието да бъда на концерт, макар и с втория състав, тъй като първият беше на турне, на знаменития оркестър със солист Евгений Кисин. Изпълни един от концертите на Шопен. На концертния подиум излезе едно момче с къси пантлони, бяла риза и  червена връзка. Засвири и се случи чудо! Затваряш очи и въобще не може да допуснеш, че изпълнението е на едно дете.

След време Евгений, когато вече е завладял световните музикални сцени ще признае, както е описано в архивите на Санктпетербургската филхармония с днешна дата: „В Санкт Петербург имам специално настроение. И колкото повече напредвам с възрастта, толкова повече съм в състояние да усетя красотата му. С него са свързани най-ярките и най-топлите спомени от юношеството и ранната ми младост. Все още си спомням, например, едно невероятно пътуване до лицей в Царско село. В младостта си идвах в Ленинград с концерти всеки сезон и трябва да кажа, че публиката тук е специална, добре подготвена. И така, когато свирех във Филхармонията, дори гардеробиерките и барманките се вълнуваха много от всичко, което се случваше в залата, че аз съм там и свиря, което ме докосваше по необичаен начин“.

Малкият Евгений Кисин

Евгений Кисин е роден на 10 октомври 1971 година в Москва в семейството на инженер Игор Борисович Отман (1934 - 2012) и учителката по пиано в музикална школа Емилия Ароновна Кисина (родена 1937). Започва да свири по слух, слушайки по-голямата си сестра и да импровизира на пиано на две години. На шест години  постъпва в специално училище за даровити деца, Московското музикално училище „Гнесин", където е ученик на Анна Павловна Кантор, която остава единственият му учител и до днес е като част от семейството му. Учи и при пианиста Владимир Могилевский.

На 10 години за първи път изнася концерт с оркестър, като изпълнява концерт № 20 в ре минор на Моцарт. На следващата година изнася своя първи концерт – рецитал. В 1984 г. (на 12 години) изпълнява концертите за пиано и оркестър № 1 и № 2 на Шопен в Голямата зала на Московската консерватория с Московската филхармония под диригентството на Дмитрий Китаенко. 

Анна Кантор, Дмитрий Китаенко и Евгений Кисин преди концерта в Москва през 1984 година

В 1985 г. Евгений Кисин за първи път има концерти в чужбина с камерния оркестър на Владимир Спиваков, който му помага да получи разрешение за излизане от Съветския съюз. В 1987 дебютира в Западна Европа на Берлинския фестивал, на следващата едва на 17 години свири под диригентството на Херберт фон Караян на Новогодишния концерт на Берлинската филхармония, като изпълнява Първия концерт за пиано на Чайковски. Караян, който не обича да раз��ава похвали, го определя като гений През септември 1990 година е дебютът на Кисин в САЩ, където изпълнява концертите за пиано на Шопен с Нюйоркската филхармония под диригентството на Зубин Мета. Шеметната кариера на Евгений Кисин е открита. Но преодолява немалко трудности от съвсем друг характер.

Анна Кантор и Евгений Кисин

Според спомените на преподавателката му Анна Кантор, когато Женя е доведен в училище, той вече е можел да свири всичко, но той абсолютно не познавал нито музикалния инструмент, нито правилата, необходими за свиренето на пиано. Ученикът-начинаещ смаял учителката си с необичай��и музикални данни, способност да импровизира, жизненост на въображението. Първоначално тя била в някакво объркване: как да научи това дете на необходимите знания, как да не потиска изключителния му талант със сухи изисквания. Благодарение на своя опит, такт и педагогически усет, Кантор успява да отгледа истински велик пианист от талантливото момче. Отношенията с връстниците на момчето-чудо не се развиват твърде гладко. За да може синът му да не е осмиван или по някакъв начин дискриминиран, родителите му са решили да променят еврейската му фамилията Отман с фамилията на майка му Кисин, която е по-позната на руския език. В началото на 90-те години на ХХ век семейство Кисин емигрира. От 1991 г. Кисин живее в Ню Йорк, Париж, Лондон, Прага.

По-късно, след като вече е станал световноизвестен и търсен пианист от най-големите оркестри в света, Евгений Кисин в едно интервю отбелязва, че славата лишава човека от свободата му и му налага огромна отговорност. Известният пианист води активна концертна дейност в най-добрите зали с водещи световни оркестри под ръководството на изключителни диригенти като Владимир Ашкенази, Клаудио Абадо, Зубин Мета, Валери Гергиев, Евгения Светланов, Мстислав Ростропович, Даниел Баренбойм, Юрий Темирканов Карл Мария Джулини, Колин Дейвис, Джеймс Левайн, Лорин Маазел, Рикардо Мути, Сейдзи Озава, Евгений Светиртропов, Георг Солти и Марис Янсонс. Много от тях не са вече между живите, но точно в най-зрелите си бляскави години са оценили и открили невероятно талантливия пианист. Той има пристрастия към камерната музика и изнася концерти със знаменитите Марта Аргерич, Юрий Башмет, Наталия Гутман, Томас Квастоф, Гидон Кремер, Александър Князев, Миша Майски, Исак Стърн и други. Изнася и рецитали и ние ще имаме шанса да го чуем и като камерен изпълнител.

Евгений Кисин е пианист, който никога не е участвал в конкурси в живота си. Но той е носител на много награди, включително на името на Дмитрий Шостакович, наградата на Херберт фон Караян, наградата „Руски триумф", наградата „Грамми" в раздела „Най-добро соло инструментално изпълнение с оркестър" за изпълнение на втория и третия пиано концерт на Сергей  Прокофиев. Освен музиката, той има и една друга страст - чете поезия на идиш и на руски, изпълнявайки я на поетични вечери. Компактен диск със записи на творби на съвременната поезия на идиш в негово изпълнение „Af di keyboard fun yidisher poet“ е издаден през 2010 г. Според самия Кисин той носи в себе си силна еврейска идентичност от детството си. Публикува поезия и проза на идиш за нюйоркския вестник „Форвертс“. През януари 2019 г. под редакцията на Борис Сандлър беше публикувана първата му книга със стихотворения и разкази на идиш „A Yidisher Sheigets“.

Евгений Кисин е щастлив от полученото си израелско гражданство

От 1991 г. живее в Ню Йорк, Лондон и Париж, в момента живее в Прага. През 2002 г. Евгений Кисин получава британско гражданство. През декември 2013 г. Евгений Кисин става израелски гражданин. Той получи своята лична карта и израелски паспорт по време на специална церемония, на която казва: „През целия си съзнателен живот мислех за Израел и осъзнах, че вече не мога да се радвам на успех сред нарастващата омраза към страната и възраждащия се антисемитизъм дори в Западния свят. Сега се чувствам по-спокоен, всичко вече е по-естествено и на мястото си“.

Евгений Кисин и Анна Кантор

В друго негово интервю на въпрос кой, според него е би най-големият му успех, Кисин казва: „Най-големият успех, щастието беше, че от детството си бях заобиколен от добри хора. На първо място, това са моите родители. Колко примера съществуват в историята (няма да назовавам имена) как родителите на вундеркиндите започват да ги експлоатират, отглеждат ги неправилно и по т��зи начин убиват таланта им. Освен това, единствената ми учителка Анна Павловна Кантор, която ме научи на всичко, което мога да правя на пианото, когато бях малък, а и когато станах известен. Срещнах много хора, които ми помагаха по един или друг начин“. Журналистът го пита и какво слуша в моменти на тъга или меланхолия? А виртуозният пианист е лаконичен: „В такива моменти се обаждам на приятелите си по телефона, за да чуя гласа им. И ми става по-леко“.

Преди няколко години в Париж в друго свое интервю за кореспондента на руския „Известия“ във Франция споделя, че според него „Русия не може да се нарече цивилизована държава“. Отбелязва и некрасивите и не съвсем професионалните критики в руските медии към негови изпълнения при гастролите му Русия. Припомня, че така се е случвало и със самия Мстислав Ростропович, който е бил принуден и заради това да напусне родината си. И все пак признава, че любимата му публика е тази в родната му Москва. А в изминалата ковидна година Евгений Кисин е от най-активните изпълнители с рецитали в онлайн концертите на Новосибирската филхармония, една от най-забележителните в Русия…

Изключително впечатление прави избора му на програмата му за рецитала в София: Албан Берг - Соната за пиано, оп.1, Тихон Хренников - Пет пиеси за пиано, оп. 2, Джордж Гершуин - Три прелюда за пиано, Фредерик Шопен - Ноктюрно оп. 32 №1 в си мажор, Три емпромптюта и Полонез №6 в ла бемол мажор, "Героичен", оп. 53. Толкова различни не само композитори, но и светове…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи своите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Минис��ерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, Етгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.��.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, път, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програмата. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния музикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Табаков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска филхармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на Европа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да прегърнем изкуството на кинофестивала „Master of Art”

Кинофестивалът за документални филми, посветени на изкуството „Master of Art”, въпреки пандемията се откри и вече на живо, след като през април в традиционното му време на провеждане беше само онлайн.

67 заглавия са включени в Петото издание на фестивала, повечето премиерни, не са показвани в онлайн изданието на фестивала през април и много нови и вдъхновяващи истории на забележителни световни творци ще достигнат до българската публика. За годините, в които фестивалът продължава да се развива публиката се е увеличила повече от четири пъти, споделя артистичният директор и създател на артистичния кино форум Найо Тицин. Мотото на фестивала тази година е „Да прегърнем изкуството“, а още в края на миналата година традиционно Найо обяви, че цветът на рекламните материали и логото ще е в тъмно синьо, какъвто е цветът, избран за 2020 от моделиери и дизайнери. Така е всяка година с различен цвят и този щрих е винаги първият артистичен знак за предстоящото събитие. Приятно и забавно е не само от пиарска и модна гледна точка.

С филма “Прегръдката” беше открито петото издание на „Master of Art” - снимка архив НДК

С две прожекции на 27 август беше дадено началото на изданието с публика на фестивала  – българския „Прегръдката” на режисьорите Емил Христов / един от най-ярките ни и талантливи кинооператори, дебютирал и като режисьор в игралния „Цветът на хамелеона – б.а/ и Калин Серапионов /художник, чиито интереси са насочени предимно към видеоинсталациите – б.а./ и френския  „Жан-Пол Готие: Шантав и шик” на Ян Л`Еноре. Филмът „Прегръдката” представя творческия процес на създаването на скулптурата „Прегръдката”, чийто автор е българската художничка, която живее и твори в Париж – Ода Жон. Филмът проследява всички етапи от създаването на скулптурата, като преплита два творчески процеса – този на твореца, запазвайки дистанцията и този на документалния филм, решен в черно – бяло.

Найо Тицин на първото издание на фестивала - снимка Стефан Джамбазов, архив

Авторите на филма разкриват загадката на творческия процес за артиста в самота и изграждане на детайла до изливането на формите и срещата с публиката, която много често е изненадваща. А НайоТицин на пресконференцията при откриването на платформата А 6 зад НДК сподели какво още е дала „Прегръдката“ на фестивала почти пророчески: „Точно преди една година именно филмът „Прегръдката” ни даде идеята да сложим мото за тазгодишното издание – „Прегърни изкуството”, без изобщо да си даваме сметка, че само една година по-късно прегръдката ще се окаже нещо много ценно, защото е забранено помежду ни. И така в година на социална дистанция, всъщност ние можем да прегърнем изкуството и няма вирус, който да ни забранява или който да е вреден за тази прегръдка.”

“Мунк в ада”

В програмата на фестивала традиционно са включени десетки документални филми за архитектура, изобразително изкуство, дизайн, мода, литература, музика, танц, фотография, театър и кино. Кинофорумът, посветен на хората на изкуството има и едно специално преимущество пред други фестивали на документалното кино. Тук се преплитат изискванията към филма като филм и интересната личност, с която ни среща и за която разказва авторът. И понякога личната ни художествена оценка на филма може да отстъпи пред новото познание, което получаваме за конкретната творческа и личностна съдба на реалния герой, независимо дали е създавал изкуството си преди векове или е наш съвременник. Интересен казус не само за професионалисти, но и за редовия зрител, който от своя страна прави фестивалът уникален като възприятия. А и той е от малкото по света изцяло посветени на документални филми за изкуство.

„Пол Остър, ами ако?“

Master of Art 2020 ни предлага да се потопим в света и на забележителни артисти от всички сфе��и на изкуството с „Бунюел в лабиринта на костенурките”, „Мунк в ада”, „Творбите на Леонардо”, „Къде си, Жоао Жилберто?”, „Ара Маликян: Живот сред струни”, „Морис Бежар - душата на танца”, „Дора Маар между светлината и сянката”, „Форман срещу Форман”, „В търсене на Бетовен“, „Разговор с Роми Шнайдер“, за първата жена кинорежисьор „Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“, „Реквием“, посветен на диригента Емил Чакъров, който напусна нашия свят на 43 години, „Пол Остър, ами ако?“, „Салвадор Дали. Ранни дневници“, „Марсел Дюшан – изкуството на възможното“, „В търсене на Казандзакис“ и още, и още. 

Емил Чакъров - снимка архив

Специален акцент са жените в изкуството, между които „Жените от Баухаус“ - днес, 100 години след създаването на училището, майсторите от „Баухаус“ продължават да бъдат звезди в историята на архитектурата и дизайна. Само че историята на „Баухаус“ остава доминирана от мъже. Единствено експерти знаят имената на жените, допринесли за славата на тази школа в изкуството, макар че голяма част от новаторския ѝ потенциал се дължи именно на тях;„Изчезването на моята майка“ - за иконата на модния подиум от 60-те години Бенедета Барезетя, муза на Уорхол, Дали, Пен и Аведън. Като радикална феминистка през 70-те се бори за правата и еманципацията на жените. Но на 75 години ѝ омръзва от всички роли, наложени ѝ от живота, и решава да избяга от всичко и всички. Режисьор е синът й Бениамино, който въпреки съпротивата й я снима от малък; „Стихията Медея“ – за създаването на забележителния театрален проект на Снежина Петрова и други.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов, архив

Членове на журито са: канадката Жакинт Брисбоа, която ръководи програмния отдел на международния арт фестивал в Монреал повече от година. Дълги години е част от аудиовизуалната индустрия — програмиране, продукция и международни придобивания. Като директор в ICI ARTV, канала за култура на CBC / Radio-Canada, Жакинт Брисбоа отговаря за стратегическото развитие на канала в посока предоставяне на максимално качествено аудиовизуално съдържание. Като директор продажби, а след това и програмен директор, от 2001 г. тя играе важна роля за създаването и успеха на канала. Новото й назначаване във FIFA е чудесна възможност за нея да се справи с едно ново предизвикателство, което да доведе до обогатяване на изкуството и културата. Експерт в своята област, тя е била член на журито на три международни филмови фестивала: FIFA, Златна Прага и PrixItalia.

Саскиа Бодеке е член на журито по право, тъй като 2019 е удостоена с първа награди на „Master of Art” за „Азбуката на Грийнауей“. Тя е мултимедиен холандски художник и режисьор. От 1984 г. Саскиа работи в Холандската опера като помощник-режисьор в 48 международни оперни постановки с режисьори като Дарио Фо, Питър Щайн и Пиер Ауди. Първото й сътрудничество с Питър Грийнауей като сърежисьор е създаването на музикалния театрален спектакъл и филм „Роза, конска драма“ (1992), който е последван 2 години по-късно с много успешното „Да пишеш на Вермеер“. Двете дами по ясни причини ще гледат конкурсните филми онлайн.

„Къде си, Жоао Жилберто?”

Димитър Коцев - Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици „Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на късометражните филми „Вуду календар” и „Шопинг”. Носител на наградата за дебют на Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния „Отражение”. Продуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми „Лора от сутрин до вечер” и „Маймуна” (Награда на публиката, София филм фест 2016), както и на телевизионния сериал „Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Автор на романите „Лора от сутрин до вечер” и „Скарида”. Преподавател по творческо писане специалности кино-сценарий и сценарий за ТВ сериал.

„Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“

НайоТицин - създател и артистичен директор на филмовия фестивал „Master of Art”. НайоТицин е продуцент, режисьор, фотограф и журналист. Завършва Националната музикална академия в София с пиано, след което учи операторско майсторство в НАТФИЗ и Университета на Южна Калифорния (USC). От 1993 г. до 2002 г. е репортер в новините на Българската национална телевизия. От 2006 година Найо Тицин започва да работи в тясно сътрудничество с френската звукозаписна компания Хармония Мунди, която издава на DVD множество негови музикални документални филми, сред които: „Лице в лице с Аг-рипина”, „В търсене на Дон Жуан”, „Хайдн днес”, „Идоменей — послание за хуманизъм”, „Създаването на „Сътворението” и др. Продуцент е на игралните филми: „Лора от сутрин до вечер” (2011) и „Маймуна” (2016) — награда на публиката на София филм фест (2016), а през 2013 година е изпълнителен продуцент на сериала на БНТ „Четвърта власт” — награда за най-добър сериал за 2013 г. на СБФД и филмовите награди Джеймисън. По традиция младежкото жури, в което тази година са Карла Стоянова, Денис Стоянов и Стефан Гончаров ще оценяват дебютните и късометражни филми на Фестивала.

„Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“

На пресконференция преди откриването в платформата А 6 зад НДК Димитър Коцев каза, че през годините е помагал на НайоТицин в работата по фестивала. Призна, че бил скептичен за бъдещето му в началото, а тази година е вече член на журито. От своя страна НайоТицин беше категоричен, че изкуството е протест и това показват филмите, особено тези, които имат и политическа насоченост като „Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“ – реж. Лари Уайнстайн. В свят, в който достъпът до медиите е безпрецедентен, глобалният разговор за разпространяването на информация, „алтернативни факти“ и „фалшиви новини“ никога не е бил по-разгорещен. Докато медиите стават все по-поляризирани, а социалните медии управляват потоците от новини, каква е ролята на пропагандата? Как влияе тя на промените в световния ред? Филмът разкрива преобладаващите средства и методи на пропагандно убеждаване, използвани от онези, търсещи власт. Изследва и анализира настоящия пейзаж, като хвърля поглед към ключови епохи в историята, когато пропагандата определя цели нации и контролира народите.

“Духът на Баухаус”

През 2016 година, когато за първи път се проведе „Master of Art” НайоТицин сподели за „въпреки.com”: „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”, каза тогава Найо за мотивацията си да организира подобен фестивал.

„Аз съм много доволен, защото това е първа крачка към започването на отглеждането на публика, която да не се плаши от документалното кино, първо, и второ да не се плаши от документално кино за изкуство. Оказва се, че има много такова. То със сигурност е много вдъхновяващо – когато гледаш история за голям творец, или за негова творба, или за негов начин на мислене, или за хора, които са посветили живота си на опазването на културата, на културните ценности, на културното наследство – това със сигурност е инспириращо, даващо увереност, че не е загубена каузата”. И добави: „Защо съм се пренасочил към този тип дейност - по-културна? След 25 години хвърляне на сили и енергия в чисто политическото, през журналистиката, разбира се и през ПР-а после, като че ли съм дал достатъчно енергия за тази сфера. И оттук нататък повече смисъл би имало, ако повече хора, излизащи от това политическо мислене, от което съм аз, започнем да се занимаваме с неща, които културно ни засягат и вълнуват. Повече хора като вас и нас правим нещата, в които вярваме и в които сме убедени, а може би под друг ъгъл ще можем да променим средата, в която живеем. Което е всъщност основната цел”.И тогава и сега сме убедени в това.

„Бунюел в лабиринта на костенурките”

Във всички издания на фестивала сме гледали и гледаме забележителни филми за изкуството, за творчеството, за личностите, които в столетията, а и днес правят света по-добро и ��мислено. Творците създават вселената на човешкия дух, ВЪПРЕКИ. Даваме си сметка за целогодишните усилия на Найо Тицин и екипа му да организират този празник и като програма, като финансиране, като търсене и убеждаване на партньори. И нещо, много, много важно, което трябва да се подчертае – възпитават публика. А нашата публика и то от всички поколения силно се нуждае да се образова в това да разбира, да познава, да цени и уважава изкуството и създателите му.

„Master of Art“ се организира от продуцентска компания СПОТЛАЙТ, Националния дворец на културата и Фондация „Master of Art“. Той е част от Културния календар на Столична община за 2020 година и се реализира с финансова подкрепа от НФЦ. Съпътстващите събития на фестивала са подкрепени от Столична програма „Култура“. Проектът е част и от програмата „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Фестивалът продължава до 24 септември. В Пловдив той ще е от 1 до 23 септември в кино „Лъки”, а от 1 до 8-и ще гостува и със съкратена програма и във Варна, където прожекциите са във Фестивалния и конгресен център. В София освен на двете открити сцени прожекции ще има и в кино „Люмиер” на НДК, „Одеон”, Дом на киното, Културен център „G-8″, Евро Синема, зала Славейков – Френски институт, „Влайкова", Кино двор „Улица Шипка” 23. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art“

[vprki]

Софийска филхармония тръгва с блестящите Антони Вит и Иво Погорелич

Силно начало на Новата 2020 година за Софийска филхармония и нейния директор маестро Найден Тодоров. Той застана на пулта пред Немския държавен оркестър и Virtuosos Leopolis в знаменитата зала на Берлинска филхармония на 2 януари. /На снимката - покана за концерта на Иво Погорелич/.

В програмата бяха включени произведения от Моцарт, Бетовен и Чайковски. Солист в концерта беше Гай Браунщайн – ученик на Пинкас Цукерман и най-младият концертмайстор в историята на Берлинската филхармония, който преди няколко години се фокусира изцяло върху соловата си кариера.  Тази година за маестро Тодоров предстоят концерти (освен в задължителните Австрия, България и Германия) в Италия, Франция, Мексико, Китай, Гърция, САЩ, Румъния... Той използва времето си в Берлин и за поредица от срещи, свързани с бъдещи проекти на Софийската филхармония.

Найден Тодоров, Кнут Вебер и Борислав Петранов, директор на Българския културен институт в Берлин /от ляво надясно/ - снимка личен архив

Само да припомним, че в края на ноември Камерният състав на Софийска филхармония с диригент Найден Тодоров с прекрасен концерт участва в тържественото събитие в Берлин по повод 140 години българо-немски дипломатически отношения. Тогава маестрото имаше среща и с члена на Борда на директорите на Берлинска филхармония Кнут Вебер, челист. Той е австриец, оркестрант в Берлинска филхармония от 1998 година, а от 2015 е в Борда на директорите на световната музикална институция със забележителна история от 1882 година до днес.

Концертът в Мюзикферайн

А Софийска филхармония имаше великолепна 2019 година като солисти и диригенти - световни музиканти като Вадим Репин, цигулка, Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона 2019/2020 в края на миналия за гастрола на филхармониците ни във Виена: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак.

Антони Вит

А през януари Софийска филхармония отново продължава с високо равнище на концерти със знаменити солисти и диригенти. На 9 януари забележителният полски диригент Антони Вит излиза на сцената на зала България за първия концерт на Софийската филхармония през 2020 г. В програмата на концерта маестрото е подбрал шедьоври от полската класическа музика: Увертюра към операта „Халка“ от  Станислав Монюшко, „Станислав и Анна Освиенцимови“ от Мечислав Карлович, „Крешани“ от Войчех Килар и „Стабат Матер“ от  Карол Шимановски. Солисти: Ивона Хоса, Ева Марчинец и Ярослав Бренк.  Маестро Вит беше в България по покана на Софийската филхармония и Полския институт през 2018 година  за отбелязването на 100-годишнината от независимостта на Полша и установяването на дипломатически отношения между Полша и България. Той дойде тогава у нас след повече от 30 години. Първият му концерт в София е през 1983 година с Радиооркестъра в рамките на фестивала "Софийски музикални седмици". Тогава солистка е била  пианистката Марта Деянова, и още тогава българската публика е имала шанса да разбере афинитета на маестро Вит към музиката на ХХ век – в програмата са били Кшищоф Пендерецки, Рихард Щраус и Артур Онегер. Той е диригент със забележителна биография. От нея припомням: ученик на Хенрик Чиж и Кшищоф Пендерецки, студент по право в Ягелонския университет (Краков), лауреат (втора награда) на конкурса „Херберт фон Караян” – 1971 заедно със знаменития Марис Янсонс, който почина миналата година. На този конкурс трета награда печели Емил Чакъров, светла му памет, когато е едва на 23 години.

Антони Вит е ученик на големия Кшищоф Пендерецки /когото очакваме този сезон да дирижира Софийска филхармония, когато ще бъде изпълнена неговата симфония „Седемте порти на Йерусалим“ –б.а./, асистент на Херберт Фон Караян, дългогодишен директор и главен диригент на оркестъра на Полската телевизия и радио, артистичен директор на Варшавската филхармония. Антони Вит е номиниран 7 пъти за наградата „Грами“ за записите на произведения от Кшищоф Пендерецки и Карол Шимановски. Получава наградата през 2013 за записите на „Фонограми“, Концерт за валдхорна, Партита, „Пробуждането на Яков“ и „Анаксис“ от Пендерецки. Той е носител и на наградите „Diapason d'Or“, „Grand Prix du Disque de la Nouvelle Academie“ и „Classical Award“. Работил е с най-големите оркестри като Берлинската филхармония, Дрезденската държавна капела, Лондонския Кралски филхармоничен оркестър, Симфоничния оркестър на Би Би Си, Оркестъра при Академия Санта Чечилия, Петербургската филхармония, Симфоничния оркестър на NHK и мн. др. Осъществил е поредица световни премиери, включително на произведения от Пендерецки и Килар („Септемврийската симфония“ на Войцех Килар е посветена на диригента). За изтъкната творческа дейност и популяризиране на полската музика в страната и чужбина, е удостоен с „Брилянтна диригентска палка“.

Иво Погорелич

А на 26 януари с концерт ще гостува знаменитият хърватски пианист Иво Погорелич, музикант със сложна и дори драматична съдба. Той ще изпълни концерта за пиано на Роберт Шуман, а в програмата е и Седма симфония на Бетовен под диригентството на маестро Найден Тодоров. Някъде в началото на 80-те бяхме като публика възхитени от изкуството на тогава много младия Погорелич /роден е 1958 година/ на концерта му със Софийска филхармония. Роден е в Белград и едва шестгодишен, баща му, контрабасист, го води при музикален критик за мнение. Няколко миниатюри са достатъчни, за да се постави музикалната „диагноза”: „Изключителен талант. Феноменална музикалност! Може да стане голям пианист, ако го насочите колкото е възможно по-бързо към големия музикален свят!”. Първите си уроци по пиано получава на седем годишна възраст. На 11 заминава за Москва като стипендиант. Там завършва Централното музикално училище към Московската държавна консерватория „Чайковски”, а след това и самата консерватория. На 16-годишна възраст заема първо място в Конкурса за млади музиканти в Загреб. На 19 с лекота побеждава на италианския конкурс „Казагранде” в Терни, а през юни 1980 г. печели първа награда на международния конкурс в Монреал. Но най-голяма популярност на младия пианист носи неуспехът му четири месеца след безспорния му триумф в Монреал, на юбилейното издание на Международния конкурс „Фредерик Шопен” във Варшава.

След втория тур Иво Погорелич не е допуснат до финала. Това предизвикв�� бурните протести на публиката и представителите на медиите, както и силни разногласия в журито. Отстраняването му от третия тур предизвиква ожесточена дискусия, която привлича вниманието към пианиста на цялата световна музикална общественост. В знак на протест една от най-големите пианистки на нашето време Марта Аргерич демонстративно напуска журито, обявявайки Погорелич за гений. Той става истински любимец на публиката, а критиката го признава за „най-спорния пианист в цялата история на конкурса”. От тогава известността му не спира да расте. Но животът му е разтърсен от много лична драма. Много млад още в Москва се жени за една от преподавателките си пианистката Алиса Кежерадзе. Тя е 17 години по-възрастна от него, но напуска семейството си заради любовта им. Двамата напускат тогавашния Съветски съюз и започва звездната му кариера. След скандала на конкурса Шопен във Варшава, смята се, че тогава не е успял, защото съветският представител в журито му дал нула точки, носи световна слава на пианиста. Дебютите на Иво Погорелич в Лондон, Пaриж, Мадрид, Брюксел, Амстердам, Милано, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, остават легендарни. Той създава истинска сензация навсякъде, където свири. Получава покани да солира на множество големи симфонични оркестри като: Берлинската и Виенската филхармонии, всички оркестри в Лондон, Чикаго, Филаделфия, Бостън, Лос Анджелис, Ню Йоркската филхармония и още много други. Но възходът на Погорелич през 1996 година се срива – съпругата му умира от онкологично заболяване… Той дори заболява психически, лекува се. В интервюта признава и не крие, че без нея нищо не иска, не иска да свири, не иска да живее…Връща се на сцената след 11 години и свири така, както не го е правил никога, но отново възхитително и необичайно за другите пианисти.

През сезона 2012/2013 г., в допълнение на соловите си рецитали, Погорелич прави турне с Филхармоничния оркестър на Радио Франс, с концерти в Париж, Дортмунд, Люксембург, Инсбрук и Берлин с огромен успех и посрещнати от публиката с възторг и овации. През миналата година той записва албум с две сонати от Бетовен № 22 във фа мажор и № 24 във фа диез мажор и Втората соната на Рахманинов. Наскоро той подписа договор със Сони Класикъл след дълго сътрудничество с Дойче Грамофон. Изпълненията на Погорелич се отличават със своята неординерност. Музикалната критика признава безупречната му музикална техника, но го и смята за ексцентричен и маниерен. Но това не променя всеобщото мнение, че той е от най-знаменитите пианисти на нашето време. Легендарният пианист подава ръка и на млади музиканти. Преди да е навършил 30 години през 1986 година създава стипендия за надарени млади артисти в Хърватия, а през 1989 създава фестивал, който помага на обещаващи таланти да започнат кариерата си, като получат възможност да свирят на една сцена с него. Основава фонд за набиране на средства за построяване на болници в Сараево през 1994 година. Изнася благотворителни концерти за Червения кръст, застава зад каузи като борбата срещу рака и множествената склероза. Той е и посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Очакваме го, така както всеки концерт на филхармониците ни!

Найден Тодоров в Берлин

Искаме да цитираме и думите, които Найден Тодоров каза в разговор за „въпреки.com” преди време: „Когато пред един оркестър доведеш големи имена, които са не само изключителни изпълнители, но присъстват по големите сцени на света, по големите списания на света, по големите телевизии на света, тогава този оркестър си казва „аха, значи ние не сме толкова лоши, щом те работят с нас“. Дори в този момент работата на диригента минава на втори план. Те от само себе си стават по-добри, защото започват да си вярват. В момента, в който човек добие самочувствие, че нещо може да го прави, че някой друг, който е личност го уважава за това, което той може да прави,  ако не го уважава няма да дойде да работи с него. Изведнъж човек започва да дава на 200 – 300% от това, което е давал преди това. Това е част от политиката, която водя. Искам да докарваме тези големи имена, които хората тук познават. Първо да види публиката, че те са достъпни и не само най-богатите могат да отидат до Виена, или до Амстердам, или до Лондон, за да ги гледат, а да може всеки един да ги гледа. И второ, за да може нашият състав да разбере колко е добър и само заради това ще стане два пъти по-добър“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Болката Тарковски

Бях някъде в края на прогимназията, когато гледах филма „Иваново детство“ на Андрей Тарковски, заведе ме майка ми. Болката остана завинаги, не съм го гледала след това, н�� го помня с детайлите и сега тази година, когато излезе книгата му „Уловено време“ на издателство „Колибри“ и имахме възможност да гледаме филма на сина му филм „Андрей Тарковски. Киното като молитва” по време на 33-та Киномания всичко отново се повтори, но по-дълбоко и осмислено…

Тогава в ранните ми младежки години бях много наясно с Втората световна война, да от гледна точка на руснаците и не само. Бяха ме водили и бях гледала „Балада за войника“ и „Чисти криле“ на Григорий Чухрай, както и „Съдбата на човека“ на Сергей Бондарчук по повестта на Михаил Шолохов. Но и като от първото поколение, родено след войната твърде рано за възрастта си знаех какво са Освиенцим, Бухенвалд…По-късно гледах полските, американките, френските, италианските, английските филми за войната и за човешката й страна преди всичко като страдание, но това е друга история. Важен е Тарковски, защото след „Иваново детство“ /1962/ почти не смеех да гледам „Андрей Рубльов“ /1969/. Но вече бях пораснала и можех да гледам на киното като на кино с историята му, с езика му, с инвенциите му, независимо от историческото време на повествованията в тях, с отправката към днешния ден. Защо пиша толкова лично, което едва ли интересува някого? Защото да преживееш изкуството на Андрей Тарковски е много лично, без да има значене в кой край на света си роден, в какво вярваш или не, но как се отнасяш към изкуството и към човека в различни епохи, но като неповторимо създание. И затова си давам личен отговор, че вече в изминаващата година получих /ме/ два подаръка, дано имаме чувствителността да г�� разберем – книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното.

Това е и разказ за сложните му отношения с властта, за трудната съдбата на неговите филми, за ограниченията и препятствията, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива представа за развитието на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството въобще, за аспектите на творческия процес: работата със сценария, с актьорите, с композитора и оператора… Тарковски отделя особено внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него ─ екранното време, времето, уловено от камерата, зафиксирано върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се реализира животът на героите и на произведението. „Уловеното време“ е третото издание на този текст на големия режисьор след немското „Die Versiegelte Zeit“ и английското „Sculpting in the Time“. Почитателите на Тарковски в родината му все още очакват публикуването на неговата книга. Той я  е писал с години, признава, че това е във времето, когато не е имал възможността да прави кино. Тарковски напуска нашия свят на 54 години на 29 декември 1986 година. Оттогава киното много се е променило, благодарение и на технологиите, и на едва ли не задължителното отчитане на печалбите и броя зрители. Едва ли е предполагал какво ще се случи. На киното той преди всичко гледа като изкуство и се обоснова, свързвайки го с литературата и най-вече с изобразителното изкуство, но най-вече със своята гледна точка и отношението си към големите творци на 20-ти век и в предчувствията за идващия 21-ви.

„Когато завърших „Иваново детство“, за първи път усетих, че киното е някъде наблизо. Като в играта на „топло – студено“, както долавяш присъствието на човек в тъмна стая дори той да е затаил дъх и да не диша. То беше някъде наблизо. Разбрах от вълнението, което приличаше на напрежението на ловджийско куче, уловило следа. И стана чудо: филмът беше хубав! Сега вече трябваше да направя нещо друго. Трябваше да разбера какво нещо е киното. Тогава се появи идеята за „Уловеното време“. Идея, която ми позволи да се захвана да конструирам концепция, чиито рамки биха ограничили фантазията ми, докато търся форми и образни решения. Концепция, която би ми развързала ръцете и би ми позволила да премахна всичко ненужно, чуждо и незадължително. Когато ще мога сам да решавам въпроса кое трябва за филма и кое е излишно.“ Пише и се обосновава в четвъртата глава „Предназначение и съдба“ на книгата си Тарковски.

Андрей Тарковски - син

И в тази изминаваща година някак си съдбата пожела и благодарение на Киномания да имаме шанса да гледаме документалния филм на неговия син също Андрей „Андрей Тарковски. Киното като молитва”. Синът споделя, че  си поставил си за цел да отведе зрителите обратно до изворите на  режисьорската мисъл и да сподели емоцията от срещата с великия творец, великата личност и водач в живота, какъвто е бил неговият баща. Зрителите надникват зад кулисите на творчеството на Тарковски, но заедно с това чуват неизползвани досега записи на поемите на Арсений Тарковски – един от великите руски поети на 20-ти век и баща на режисьора, който силно му е повлиял не само като творец, но и като човекът, който от ранно детство му е липсвал след раздялата с майка му. По-късно пише: „Беше тежък момент. Винаги ми липсваше баща ми. Когато баща ми напусна семейството ни, аз бях на три години. Животът беше необикновено труден във всеки смисъл. Въпреки това съм получил много през живота си. Всичко най-добро, което имам в живота си, фактът, че станах режисьор, дължа всичко това на майка си.“ И той успява да сподели това, а и много други неща за себе си, за израстването си в едни много тежки времена не само за себе си в „Огледало“ /1975/. Актрисата Маргарита Терехова дори физически много прилича на майка му Мария. Това е най-изповедалният му филм. Филмът "Огледало" е пуснат с ограничен тираж и изостри скритата конфронтация между режисьора и властите. 

“Сталкер”

Подготвяйки се за нов проект, Тарковски пише сценарии, изнася лекции по режисура (1977-1978 г.) във Висшите курсове на сценаристите и режисьорите и поставя „Хамлет“ (1977 г.) в театър „Ленински комсомол“ в Ленинград, в главната роля е любимият му актьор Анатолий Солоницин /1934 – 1982/. Мечтата му е да заснеме филм по „Хамлет“, но признава, че това не е моментът, защото продукцията на Григорий  Козинцев, режисьорът, когото уважава, не е изтрита от паметта му. „Работата в театъра ми беше полезна, защото ме накара да разбера спецификата на работата на театралния режисьор, която се различава от спецификата на работата във филма“. Пише Тарковски. След време, когато вече е напуснал Съветския съюз той поставя в Ковънт Гардън в Лондон операта на Модест Мусоргски „Борис Годунов“, диригент е самият Клаудио Абадо в 1983 година.  Тогава Емил Чакъров, светла му памет, ��и беше споделил, че режисьорската версия на Тарковски е това, което тепърва трябва да разбираме за „Борис Годунов“ и Русия. Беше толкова отдавна и всички тези безумно талантливи хора са в отвъдното, но успяха да създадат невероятни неща с изкуството си, в които ни оставиха себе си.

Андрей Тарковски остави 7 игрални филма, но какви! Определят „Соларис“  /1972/ по научно-фантастичния роман на поляка Станислав Лем и „Сталкер“ /1979/ по романа на братя Стругацки „Пикник край пътя“ като фантастика. Но те са много повече, те всеки по своему са филми, които иносказателно разказват уж чрез фантастичен сюжет това, за което в онези години не може да се говори направо. Станислав Лем дори се обидил малко на режисьора, възкликвайки, че във филма „Соларис“ присъства много повече Достоевски, а не той като автор.

Основният учител и наставник на Тарковски по време на следването му във ВГИК е Михаил Ром, който е възпитал плеяда от талантливи режисьори. Представител на наративното и жанрово кино от 30-те години на миналия век, което много от учениците му отричат и критично преосмислят, Ром все пак умее да развива тяхната творческа индивидуалност и вярност към истината в тях. Той им помага и в случай на неприятности, дава им пари на заем, когато са затруднени, покровителства ги във филмовата студия на института, защитава работата им, понякога дори опровергавайки своите собствени творби. Истински мастер, както можем да кажем с днешна дата особено, когато говорим за онова време в тогавашния Съветски съюз.  Още с първите си филми Тарковски категорично застава зад за авторското кино, без да пренебрегва литературата като основа, но във филмите си винаги е воден от собствения си поглед към изкуството и света. През тези години  голямо влияние оказват върху него кинематографисти като Робер Бресон, Луис Бунюел, Ингмар Бергман, по-късно и Акира Куросава и Фелини Фелини. От руските класици най-близък му е Александър Довженко, а изразява и в книгата си сериозни несъгласия с киното на Сергей Айзенщайн. Андрей Тарковски никога няма да разглежда изкуството като занаят, забавление или източник на доходи. Киното винаги ще бъде за него смисъл на собствения му живот и той пише за това, но и за невероятните трудности, които трябва да отстоява пред съветските власти в лицето на Госкино и неговия ръководител Филип Ермаш.

“Андрей Рубльов”

През 1980 г. Тарковски е удостоен със званието народен артист на РСФСР. През същата година режисьорът заминава за Италия, за да работи по сценария за филма си „Носталгия“; Договорът с италианците за снимките е подписан през март 1982 г. През 1983 г. филмът „Носталгия“ е показан на филмовия фестивал в Кан и печели наградата за режисьор, наградата на ФИПРЕССИ и наградата на Вселенското жури. Но има и скандал. Благодарение на члена на журито от съветска страна Сергей Бондарчук гласувал „против“ Тарковски не получава голямата награда „Златна палма“. Този момент е акцентиран и във филма на сина му. Това е вероятната капка, която става причина Тарковски да реши да остане на Запад. Обявява решението си в Милано на 10 юни 1984 година. Филмите му са забранени да се показват в Съветския съюз и да се споменава името в медиите. Но, все пак, съветските власти не посмяват да му отнемат съветското гражданство. По този повод пише на баща си Арсений Тарковский: „Много ми е тъжно, че имахте чувството, че съм избрал ролята на „изгна��ик“ и едва ли не напусках Русия… Не знам кой би се възползвал от интерпретацията на трудната ситуация, в която се оказах, благодарение на многогодишното преследване от властите в Госкино и по-специално от Ермаш - неговия ръководител. Може би не сте броили, но аз за двайсет и няколко години работа в съветското кино - около 17 бях безнадеждно безработен. Госкино не искаше да работя! През цялото това време бях преследван и върхът беше скандалът в Кан, където всичко беше направено така, че да не получа Голямата награда (получих три от тях) за филма "Носталгия". Смятам този свой филм за силно патриотичен и в него са изразени много мисли, за които горчиво ме упреквате“.  Парадокс или не, но въпреки всичко Тарковски и в книгата си и в записите, използвани във филма от сина му е категоричен, че бъдещето е в Русия. Прекланя се пред нейната природа и тя има специално място във филмите му, дори и в „Соларис“, и в „Сталкер“. Това е и голямото му страдание. Напомня в някаква степен на големите руски интелектуалци, които напускат Русия след Октомврийската революция. Както казва генерал Хлудов във филма „Бяг“ /1971 по пиесата на Михаил Булгаков Бяг и романа „Бялата гвардия“/ на режисьорите Александър Алов и Владимир Наумов „Душа болит“. Но това е друга история…

Тарковски избира да живее във Флоренция, вероятно, неслучайно. Общинските власти го правят почетен гражданин на града. Последният филм на режисьора „Жертвоприношение“ е заснет в Швеция през 1985 година. През декември същата година лекарите му поставят диагноза - рак на белия дроб.   Дотогава не разрешават на сина му Андрей /дете на 13 години/. Това се случва след писмо на тогавашния президент на Франция Франсоа Митеран до новия лидер в Москва Михаил Горбачов. По този повод синът на големия режисьор споделя в интервю “Когато дойде известието, че Тарковски е тежко болен, вече нямаше смисъл властите да ме държат като заложник. Свършиха с баща ми въпреки всичко. Нас с баба ми ни пуснаха от страната, след като Митеран изпрати писмо на Горбачов. Това се случи благодарение на приятелите на баща ми. Когато той заминава на лечение в Париж, лекарят му, който лично се познава с Митеран, помогна да се разреши този въпрос. Митеран написа писмо на Горбачов, който току-що беше дошъл на власт. И Горбачов направи всичко възможно да ни пуснат от Съветския съюз само след два дни. Нямахме време да си съберем нещата. Оставихме всичко – най-накрая летяхме към баща ми“.

Андрей Тарковски умира на 29 декември 1986 година в Париж. Година е заедно със сина си.

В началото на декември тази година филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” беше показан и на фестивала за документално кино PÖFF  в Талин, Естония. В интервю за Rus.Postimees Андрей Тарковски - син споделя: „За баща ми има много филми, написани са и книги. Разсъждават за него като теория на киното и постиженията му. Странно, но започнаха да забравят какво той самият е мислил, как е живял, какво го е вълнувало. Затова реших да направя този филм, в който зрителят се среща с него без посредник. Той е изграден като монолог на баща ми, на аудиозаписите на негови лекции и интервюта, както и на стиховете на моя дядо Арсений Тарковски. Все пак поетиката на сина е дълбоко свързана с поетиката на бащата“. Синът е ръководител на  Международния институт на името на баща му изключителния кинорежисьор Андрей Тарковски, основан 1987 година от Мстислав Ростропович, Робер Бресон, Максимилиян Шел и съпругата Лариса Тарковския. Всички те са вече в отвъдното. Институтът е основан в Париж, но през 1996 година е преместен във Флоренция заедно с целия архив. Сега, както споделя синът Андрей Тарковски работят с него, организират изложби, правят ретроспективи, издават книги. „Моята лична цел е да дам възможност на колкото се може повече хора да се докоснат до Тарковски, извън призмата на критическия поглед. В тези архиви има много непубликувано и неиздадено. Най-интересното са идеите на баща ми за нови филми – записки, сценарии, те са повече от петнайсет. Там са Достоевски, Чехов…и много други неща“.

Вероятно, както обещава синът, посветил се на изключителното наследство на знаменития си баща, ни очаква ново познание за Андрей Тарковски. Доколко и докрай дали би бил разбран от хората на 21-ви век, родени след като вече него го няма е сложен въпрос. Може би ще разберем, но е важно да разберем и смисъла, защото някак си задаваните въпроси са други, чувствителността е друга на съвременния млад човек. И все пак неспиращите военни конфликти по света създават всекидневно нови момчета със съдбата на Иван. Сблъсъкът с личните демони и вини се случва, без да пътуваме към далечни планети. Зоната е някъде около нас, попадаме в нея и какво търсим, често не знаем. Пръснати по света имаме ли онова място, което сънуваме като родно. А винаги, независимо на колко години сме, мама ще е пред очите ни и винаги млада и красива, каквато е била в детството ви…Филмите на Тарковски…

Погребват го в руското гробище Сен Женевиев де Боа в околностите на Париж. Надгробният му паметник е направен впоследствие от скулптора Ернст Неизвестни. На него има следният надпис: „На Човека, който видя ангела“.

Личен послепис: Може би година след смъртта на Андрей Тарковски, когато четяхме тогавашните съветски вестници и списания, които наваксваха по времето на „перестройката“ на Михаил Горбачов с невероятни публикации времето се появи спомен на поета Андрей Вознесенки /1933 – 2010/  за режисьора. „Понякога Андрей Тарковски, мой съученик, ходеше из двора. Знаехме, че той е син на писател, но не знаехме, че е син на прекрасен поет и  бъдеще ще стане изключителен режисьор. Семейството им живееше в бедност. Но майка му го обличаше цветно и той беше единственото светло петно в мрачното дворно пространство и всекидневие.“ Свързва ги голямо приятелство в самотата им сред другите. Още в началото на шейсетте Вознесенски му посвещава стихотворение. Но след като Тарковски заминава на Запад и става ясно, че няма да се върне поетът пише стихотворението „Белият пуловер“, известно още като „Тарковски на вратата“. Историята е уж обичайна – главатарят на момчешката банда в двора между огромните московски блокове в стил „сталински барок“ определя не случайно Андрей да е вратар на футболната им игра в калта и парцалената топка. А той е с бял пуловер, но това не му пречи самоотвержено да се хвърля в калта, за да спаси вратата, със сигурност разбирайки, че нарочно мръсната топка винаги е изпращана към него. И нека прочете�� отново част от стихотворението в оригинал. 

Стоит белый свитер в воротах, 

Тринадцатилетний Андрей. 

Бей, урка дворовый, 

Бей урка дворовый, 

бутцей ворованной, 

по белому свитеру 

бей – 

По интеллигентской породе! 

В одни ворота игра.

За то, что напялился белой вороной 

в мазутную грязь двора. 

…………..

Да вы же убьёте его, суки! 

Темнеет, темнеет окрест. 

И бывшие белые ноги и руки 

Летят, как андреевский крест. 

……………..

Когда уходил он, 

зажавши кашель, 

двор понял, какой он больной. 

Он шёл, 

обернувшись к темени нашей 

незапятнанной белой спиной. 

Андрюша, в Париже ты вспомнишь ту жижу 

в поспешной могиле чужой. 

Ты вспомнишь не урок – Щипок-переулок. 

А вдруг прилетишь домой? 

Прости, если поздно. Лежи, если рано. 

Не знаем твоих тревог. 

Пока ж над страной трепещут экраны, 

как распятый 

твой свитерок. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: 24 – ият „Златен ритон” – огледало с две лица

Безспорно, „Златният ритон“ е национално събитие със собствен облик и ярка физиономия, изграждана дълги години преди и след 10 ноември 1989 година. Че даже с две самостойни физиономии, които се отразяват като в огледало с две лица – на днешното ни документално и анимационно кино, които иначе (с малки телевизионни изключения) няма къде да бъдат видени от милионите си потенциални зрители. А защо е така и какво може да се направи – в края на този текст. Това пише кинокритикът проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод на завършилия 24 – и фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив, организиран от Националния филмов център.

Не е изненадващо, че документалните филми преобладават количествено и до��инират в програмата. Кохортата документалисти от всички  поколения е многобройна и активна. Докато спецификата на анимационното кино отсява много по-малко автори (режисьори, аниматори), които виждат екрана като оживени статични кадри и тъкмо в тази самостойна образност откриват параболите и метафорите на своите нестандартни послания.

“Съдбата като джаз”

В изключително богатата и общо казано, много качествена документална селекция, отчетливо са открояват две големи групи филми (и то не за първи път), а именно: филмите – портрети с различна степен на задълбочаване в персонализацията на разработвания документален персонаж; и историческите изследвания и анализи на различни периоди от националната история или отделни ярки личности, които неотменно са се вградили с делата си в общата историческа фактология. Очевидно ясно е, че рязка разделителна граница между двете категории филми няма (и не може да има), така че това категоризиране е в определена степен условно, но все пак безспорно.

Рангел Вълчанов

И тук по отношение на филмите – портрети е важно да се направи едно важно уточнение. Портретът не е само изчерпателна и прецизна фактология, но и проницателна психология. Двете заедно създават в някои случаи респектиращи примери като напр. „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за големия музикант Васил Пармаков. Фактологията е богата, а психологическото наблюдение чрез постовете на персонажа във фейсбук е твърде интересна и уплътнява психологическия му профил, въпреки неговото житейско отсъствие. По подобен начин Коста Биков е построил филма си „Рангел завинаги“, втори за неговия любим режисьор. Но за стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“ е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните „икони“ на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.

Емил Чакъров

Прави впечатление, че повечето филми - портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. Не е изненадващо – очевидно авторите им п��знават по-добре този житейски архетип, а много често са и лични приятели с портретирания документален персонаж. Такива са например филмите за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев - Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов). Тези предпочитания очевидно издават емоционална близост между авторите на филмите и техните бележити персонажи. По подобен модел е създаден и вълнуващият филм „Какъв цвят има този свят“ на реж. Ралица Димитрова за съвсем младата поетеса Данила Стоянова, отишла си само на 23 години. Ала тя е оставила трайна след сред приятелите си, които сега в болезнени изповедални монолози искрено и убедително очертават поетическия й талант и психологически профил.

“Какъв цвят има този свят”

Между другите интересни портрети е още „Калин и отборът на затвора“ (реж. Петко Гюлчев) с добра психологическа мотивировка на документалния герой – психолог в затвора и „бяла врана“ в системата, която неизбежно го изхвърля, пазейки себе си. От подобен тип е и „Икар от Кочериново“ (режисьорски  дебют на Емил Спахийски) за друг нестандартен персонаж (конструктор на първия български хели��оптер), който също не се вписва в обичайния каталог на средностатистическия типаж.

С такива интересни и нестандартни герои са и филмите „Формулата на Тео“ на Николай Василев (за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде цяла школа) или любопитният портрет на много възрастната Мария Зъбова, която бие камбаните на „Александър Невски“ в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова. Но тук се забелязва един любопитен феномен. И двамата главни герои, уви са медийно преекспонирани и въпреки, че са изключително интересни като психологически типажи (дори архетипни фигури), находката вече е „открадната“ от по-бързите електронни медии и те стоят някак употребени. По-добре в това отношение е филмът „Да надскочиш съдбата“ (реж. Панчо Цанков) за знаменития проф. Минко Балкански – истински възрожденски родолюбец, който в днешни дни подкрепя млади талантливи българчета за елитно образование във Франция.

“Калин и отборът на затвора”

И тъкмо на фона на подобни добросъвестно подготвени и емоционално проницателни филми като алтернативен вариант трябва да отбележим някои скучни, ужким портрети, които обаче се облягат предимно на коректна фактология и остават на равнището на биографичен очерк или екранно CV на документалния персонаж.

Във втората голяма група документални изследвания на историческа основа с прецизно, детайлно отношение към документа, факта, наследството, ние имаме сериозна филмография през годините, създадена от редица бележите режисьори. Те успяваха именно чрез портрета на известни личности от близкото или по-далечно минало да достигнат до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Днес най-активно, задълбочено и резултатно в тази област работи сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров, който отново показа висока класа с два нови филма - „Жертва на пешки“ и „Брейкинг нюз“. Впрочем, той признава, че е закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и винаги го подчертава с благодарност.

“Жертва на пешки”

Великолепен филм е „Жертва на пешки“! Ето силен материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. На тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време /разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Подобен филм е и „Гражданинът Сис“ (реж. Господин Неделчев) – също изследователски филм, който успява да извади от миналото непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето. И отново се вижда, иначе „невидимата“ работа при прецизното изследване на документалния материал от покойния сценарист Влади Киров.

“Гражданинът Сис”

Но тук възниква един нов въпрос.  Прави впечатление, че в тази толкова богата документална панорама липсва чисто политически филм? Има филми с отчетлив политически фон, но от минало време. „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, например, е де факто политически филм за чешките събития от 1968 година. Споменатият „Гражданинът Сис“ също е политически, и той в друго време. И прекрасният „Жертва на пешки“ е с безспорен политически пласт във фактографията, но също от времето на Втората световна война. Тоест, въпросът е защо днешните, съвременни политически събития, личности, доминанти не са не екрана? Те, разбира се са отразени своевременно от пъргавите всекидневни медии, но тук става дума за задълбочен, мощен, аналитичен подход, възможни изводи и прозрения с едър мащаб. Известно е, че текущата политика налага конюнктурен поглед, ала имаме автори, които могат да погледнат по-обобщено върху безспорно интересни теми и да анализират политическите механизми 30 години след 1989 година. Подобен анализ липсва.

“Тайният живот на Вера”

Затова пък своеобразен пример за любопитен кинематографичен анализ е филмът „Тайният живот на Вера“ на талантливия режисьор Тонислав Христов. В Пловдив филмът предизвика полемика за границите на режисурата в документалното кино и (не)допустимите авторски намеси в автентичния материал. Това е важен въпрос с потенциал за сериозен дискусионен разговор. В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Но при този филм възниква един (квази)теоретичен въпрос – фактически той е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има някои, разработени активно от режисьора, с дубли и т.н. Напр. ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя.

“Рози в нощта”

Уви, по неизбежност, на „Златния ритон“ анимацията остава някак в подчинена позиция – заради по-малкото и по-кратки филми, и по-малобройните труженици, посветили се на това толкова трудно, но и толкова прелестно изкуство. То е дял от семейството на киното, разбира се, особено когато талантът има необходимост и основателно посяга към игралното и документално кино, за да роди понякога прекрасни хибридни произведения. Но, уви, най- голямата болка си остава липсата на адекватна екранна перспектива и справедлива социална съдба на анимационните филми.

“Дърво от желязо”

И тази година сред селектираните 21 анимационни заглавия (19 от тях в конкурса) имаше впечатляващо разнообразие като теми, сюжети, техники (контурна анимация, тотална и обемна анимация, живопис под камера, художническа 3D анимация и други). И без съмнение забелязва се определено израстване в нашата анимация. Наблюдаваме стабилизиране на почерка и мислене на по-високи нива при автори от средното (фактически вече зряло) поколение, но и при по-младите. Ако преди се радвахме на някои хрумвания в сюжета или малки анимационни вицове, намигания, сега редица автори тъкмо от различни поколения, включително и съвсем млади, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. „Рози в нощта“, например на реж. Пенчо Кунчев е филм с демонстрирано много високо умение, след предишния му великолепен филм „Луната със сините очи“. И „Дърво от желязо“ (реж. Андрей Цветков) с дискретно графичния си контурен рисунък респектира всеки познавач на изобразителните изкуства, не само от анимацията. С много финес и ненатрапчива, но ярка емоционалност се възприема филмът „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на ветерана Христо Ганев. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Те не за първи път представят анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. Филмът им определено носи заявка за комерсиален успех и неслучайно имат творчески план да направят трилогия и да показват филмите заедно.

“Лист хартия”

Новият, втори пакет от пет кратки анимационни филма по литературни (поетични) текстове „Щрих и стих“ безспорно прави впечатление с висока изобразителна култура и изобретателно въображение. При този тип анимационни „екранизации“ се предполага, че собствената анимационна образност трябва да изнесе авторовото послание със своя специфична аудиовизуална лексика. Същественият въпрос е дали винаги се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е нов, самостоен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят като слово зад кадъра, а на екрана оживяват анимационните им илюстрации? Дали не е рисков този труден синтез? Очевидно, не винаги резултатът е на една и съща висока степен. Получило се е по-добре в „Плитка вена“ на Йоана Александрова (по стихове на Марин Бодаков), в „Последният ден“ на Далибор Райнингер (по Мария Донева), в „Над нещата“ на Ина Николова (по Стефан Икога). Тоест, пътят е възможен и верен, необходимо е само компасът на автора да е винаги в ръката му, заедно с молива, четката, компютърната клавиатура и будното око на добрия вкус.

“Виола”

И в заключение, зачекнатия в началото болен въпрос за (не)разпространението на огромната и качествена продукция на новото ни документално и анимационно кино.

Ето какво може и би следвало да се направи, не само за неигралното ни  филми, а въобще за пълноценното социално битие на българското кино, което се създава с толкова много усилия, при оскъдно финансиране, с преодоляване на много нормативни пречки и е обречено на нелоялна и предварително загубена конкуренция със световното (американско) комерсиално кино. Ето поне две реално осъществими идеи, при това в съвсем разумни финансови граници, напълно по възможностите на националния ни икономически стандарт.

1. Крайно време е да се изгради една стрийминг платформа за българско кино с меню за игрални, документални, анимационни филми, за телевизионни сериали и други аудиовизуални произведения. Тогава български филми ще могат да се гледат без затруднение не само у нас, а практичиски в цял свят - от Канада до Нова Зеландия и от Патагония до Камчатка! Поне българските общности ще се възползват от тази технологична възможност. Нали имаме еврокомисар с доскорошен сектор „цифрова икономика и общество“, а сега с ресор „иновации, научни изследвания, култура, образование и младеж“. Колко му е нашите сръчни IT специалисти да направят такъв проект и той да получи еврофинансиране.

2. Също крайно време е в областните центрове и в други по-големи градове да се построят функционални общински миниплекси (3 кинозали, конферентна зала, кафетерия, инфраструктура), което за местните управленски органи (областни и общински) не е никакъв проблем и не иска много пари. Имаме конкретен пример: преди няколко години малка частна компания направи в София, в едно мазе  на ул. „Гладстон“ точно такъв миниплекс и сега имаме кино Г8, което е активна забележима точка в културната карта на града.

Значи – може! Останалото е въпрос на конкретни действия. ≈

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на Национален филмов център и Стефан Джамбазов

[vprki]

Софийска филхармония с концерт в Мюзикферайн във Виена през новия сезон

Директорът на Софийската филхармония маестро Найден Тодоров спази традицията, която въведе с влизането си в д��ъжност преди две години да представя новия сезон още преди да е свършил сегашният 90-ти за най-авторитетния ни национален оркестър.

Всеки концерт от 91-вия сезон на Филхармонията ще е празник обещава маестрото. А той, както сме се уверили изпълнява заедно с екипа си обещаното. Много вълнуващи срещи със изключителни музиканти очакват меломаните, а и не само тях, а всички, които обичат хубавата музика. Но безспорно голямото събитие е концертът на Софийска филхармония под диригентството на маестро Тодоров в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември т.г. Диригентът, който обича да изпреварва официалната информация отбеляза преди дни в социалните мрежи: „Тази година празнуваме 120 години от рождението на Панчо Владигеров. На 21 март Софийската филхармония изнесе цял концерт с произведения на големия български композитор. На 5 декември в златната зала на Musikverein нашите национални филхармоници ще изпълнят и неговата Рапсодия „Вардар“ - (https://www.musikverein.at/konzert/eventid/41328). Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Musikverein не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним...“.

Найден Тодоров

А сега допълни: „Ще изпълним още „Жар птица“ от Стравински и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак, изцяло славянска музика. Имаше предложение да свирим Брамс, защото им казах, че обичаме романтичната музика, но им казах, че на тях тяхната музика няма да им свирим. Виенска филхармония е дирижирал и българският диригент Хераклит Несторов, чието име научих едва сега“.  В този контекст Найден Тодоров специално отбеляза, че с изключение на конкурса 7/8, когато ще се изпълняват български произведения и на 3 март, когато е целодневният концерт с българска музика, който ще завърши накрая със съвместен концерт на Софийска филхармония и „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров  през сезона ще може да се чуе музика на Георги Андреев, Панчо Владигеров, Мартин Георгиев, Марин Големинов, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Любомир Пипков, Симеон Пиронков - старши под диригенството на неговия син Симеон Пиронков – младши, Петко Стайнов, Емил Табаков, Борислава Танева, Александър Текелиев и Виктор Чучков. Напомни, че преди време е планирал концерти с изцяло българска музика, но го отчита като грешка, защото според него не бива да отделяме българската музика от световната, тя е част от нея.

През сезона Националният филхармоничен хор ще отбележи своя 75-ти рожден ден с програма, събрала най-доброто от кантатно - ораториалната музикална съкровищница. За този юбилей пристига един от най-големите хорови диригенти Ервин Ортнер. И тук е мястото да отбележим, както подчерта и Найден Тодоров, че още преди 43 години Филхармоничният хор под диригентството на знаменития ни хоров диригент Георги Робев е концертирал в Мюзикферайн под диригентството на самия Рикардо Мути. Това припомняне беше поводът маестрото да уточни, че правят големи неща, но те вече са се случили. Той винаги набляга на темата за паметта и за всички големи музиканти съградили в годините това, което е днес Софийска филхармония и ще продължи да бъде.

И в предстоящия сезон филхармониците ще си партнират с изпълнители от световните сцени. Сред тях: оперните звезди Александрина Пендачанска – 17 октомври 2019, Бенджамин Апл – 23 април 2020, Елина Гаранча – 23 септември 2019, Паата Бурчуладзе – 3 ноември 2019, Соня Йончева – 15 ноември 2019. Александрина Пендачанска ще е сред солистите на Миса солемнис на Бетовен под диригентството на маестро Емил Табаков. С поредица концерти ще се отбележи и 250 години от рождението на Бетовен, в които ще видим и чуем изключителни изпълнители. Тук е моментът да отбележим изключителното присъствие на една от най-знаменитите оперни певици на нашето време Елина Гаранча. В първата част на концерта тя ще изпълни репертоар от Пучини, Верди, Чилеа, Бизе, във втората част - канцонети. „Тя ще пее сама, което мен ме изненада, обикновено певците искат да имат партньори, малко да си починат, някой друг да поеме. Тя е поела да пее сама, но за нейния ранг не е изненадващо“. Сподели Найден Тодоров за концерта ѝ под негово диригентство, който ще е в зала 1 на НДК.

снимка: http://iopera.es/elina-garanca/

В края на февруари, когато ни гостува знаменитото сопрано Анджела Георгиу в разговор за „въпреки.com” маестро Найден Тодоров ни сподели под секрет, че в следващия сезон очакват самата Елина Гаранча и ето след малко повече от три месеца тя ще бъде тук. Изключителното мецосопрано от Латвия е сред най-ярките звезди на оперната сцена, но има и своите пристрастия към камерния репертоар. Този сезон Метрополитън опера откри със „Самсон и Далила“ с Елина Гаранча и Роберто Аланя. Любопитно е, че певицата тръгва по световните сцени преди всичко с немски и френски репертоар и по-късно се насочва към белкантото. Дебютът ѝ като принцеса Еболи в „Дон Карлос“ на Верди е 2017 година в Париж. В ролята на кралица Елизабет в този спектакъл е Соня Йончева. Добавяме, че преди време в разговор с Александрина Пендачанска тя специално отбеляза възхитата си от явлението, както я нарече тогава Елина Гаранча.

Маестро Найденов с присъщата си емоционалност каза, че е най-горд с триумфалното завръщане след 50 години и този път дирижирайки Софийска филхармония на Кшищоф Пендерецки. Това може би е един от най-големите акценти в сезона, свързан тясно с годишнината на Филхармоничния хор. „Казвам нещо лично – когато стана дума какво да дирижира тук, аз казах: „Как какво – ваше произведение“. А какво да бъде? Той ще дирижира неговата симфония с много хорове, детски, оркестри и т.н. „Седемте порти на Йерусалим“. Аз съм много горд участник в неговата премиера, тогава свирих втори тромпет в оркестъра в Израел под диригентството на Лорин Маазел. Оттогава ми е мечта да видя това произведение на българска сцена. Не съм си мечтал да го дирижира лично той, но ето, че нещата отиват нататък. Имаме потвърждението на Пендерецки“. Припомняме, че този композитор и диригент, един от най-великите музиканти на 20-ти, а вече и на 21-век е бил на софийска сцена през далечната вече 1969 година. Вторият му гастрол е през 2006 година на Мартенски музикални дни в Русе. Ръководеният от него оркестър „Симфония Варсовия” изпълни тогава „Симфониета за струнен оркестър” от Пендерецки, „Камерна симфония” от Шостакович, „Холберг сюита” от Григ и „Адажио за струнен оркестър” от Сам��ел Барбър. В Русе той отбелязва, че вероятно през 1969 година властите не са одобрили произведенията му, изградени основно върху църковни мотиви и повече не получил покана за концерт в България. Неговото произведение изпълнено в Русе е композирано в памет на папа Йоан Павел II.

Много знаменити музиканти ще имат своето завръщане след дълги години в България като големият пианист Иво Погорелич, който ще изпълни Концерта за пиано на Шуман. Сред гостуващите пианисти са Паул Бадура Скода, както Найденов го нарече бащата на Филхармонията, защото той е роден през 1927 година, една година преди създаването ѝ, както и големите български музиканти Людмил Ангелов, Милена Моллова, Виктория Василенко, Георги Черкин, Евгени Божанов, Борислава Танева, Лилия Бояджиева и други. „Следващия сезон ще направим цикъл „Цигуларите“. И независимо, че цикълът е само от няколко концерта, ще има една плеяда от български и небългарски цигулари. Албена Данаилова с концерт за цигулка на Корнголд, завръщане на Вадим Репин, Веско Ешкенази, Светлин Русев с няколко концерта, Лиа Петрова, Виктория Муллова. Тя е феноменална цигуларка, която, признавам си, дебна от моите студентски години. Ходил съм в съседни държави да слушам нейни концерти. Изненадан бях, че тя не е идвала в България. Завръща се Сара Чанг. Федор Рудин, който е новият концертмайстор на Виенска филхармония и е внук на забележителния композитор Едисон Денисов /преди доста години имахме щастието да го видим и в София по покана на незабравимия диригент Емил Чакъров – б.а./ ще дойде тук да представи концерта на дядо си. Ще дойдат Шломо Минц, Юлиян Рахлин. Ще има плеяда големи цигулари на нашата сцена“. Специално подчерта маестро Найден Тодоров.

И продължи: „Понеже съм диригент са ме интересували много и диригентите, тъй като солистите носят имиджа на един оркестър, но него правят диригентите. Ще се завърне Антони Вит /той печели 1971 година втора награда заедно с Марис Янсонс на конкурса за диригенти „Херберт фон Караян, когато Емил Чакъров получава трета награда едва на 23 години – б. а. /, с когото оркестърът работи с невероятно удоволствие, може би най-добрият диригент на Полша. Ще се завърнат на наша сцена Алфред Ешве, Густав Кун, Шарл Детоа, Сперанца Скапучи /тя дирижира концерта на Александрина Пендачанска при откриването на Новогодишния музикален фестивал 2016 година с изпълнения на Александрина Пендачанска и Пловдивска филхармония – б. а. /. Във връзка с годишнината на хора пристига признатият за номер едно хоров диригент Ервин Ортнер. Едно от най-трудното за следващия сезон е, че успяхме да ангажираме знаменития немски диригент Клаус Петер Флор, който е бил на наша сцена и предстои триумфалното му завръщане 40 години по-късно. Росен Миланов идва с Верди „Реквием“. От следващия сезон Софийска филхармония има нов главен гост диригент Саша Гьоцел, така обичан от българската публика. Той е музикант на компанията Колумбия артистс и има много ангажименти и затова през следващия сезон ще има само  два концерта, но в следващите четири години ще направи две огромни поредици от големи симфонии. Имаме една сериозна палитра от силно качествени диригенти. Сезонът ще бъде завършен от Фредерик Шаслин. Завръща се един любимец на филхармонията Йоханес Вилнер. От българските диригенти, естествено, Емил Табаков, Георги Димитров, Мартин Пантелеев, Росен Миланов, Росен Гергов, Павел Балев, Пламен Джуров, Константин Илиевски“. Изброява Найден Тодоров с изключително уважение и почит към колегите си.

Емил Табаков на репетиция в зала “България” на Симфония на Хилядата от Малер

Сред звездните солисти са и изпълнителката на Дойче Грамофон виолончелистката Камил Томас на 13 май 2020 и най-популярната кларинетистка в света Шарон Кам. Ще има и други приятни изненади обещава маестрото, но предстои да ги разберем и оценим. А той с присъщото му чувство за хумор и не без ирония продължава: „Решихме, че 100 - годишнината трябва да бъде повече от 90 - годишнината – искаме да достигнем до нея с градация. Относно произведенията – старали сме се да има за всеки. Смятат ме за несериозен, защото обичам филмовата музика – ще има филмова музика. Постарали сме се да имаме програма и за твърдите фенове – тези концерти са с по-малко публика – когато свирим големите симфонии на Шостакович, на Брукнер, на Малер. Това са произведенията, които са връх в класическата музика, те са произведения, които показват, че един оркестър има определена класа. Ще открием с първа симфония от Малер /12 септември 2019, диригент Саша Гьоцел/, ще закрием с 10 симфония от Малер /25 юни 2020, диригент Фредерик Шаслин/. По средата ще чуете още Малер, но ще има и Брукнер с осма и пета симфония, отдавна неизпълнявана тук. Няма да я дирижирам аз, но феноменалният български диригент Павел Балев /19 март 2020/, а осмата ще дирижира Емил Табаков /21 ноември 2019/. Трябва да благодарим на хората, които в силни и в слаби години са подкрепяли Софийска филхармония. Всичко това правим за публиката. В този сезон са включени изпълнители и произведения, които бяха пожелани от публиката в анкетите. Щастлив съм, че част от тези желания съвпадаха и с нашите собствени желания“. Уточняваме, че анкетата, за която говори Найден Тодоров беше пусната и в социалните мрежи и както разбираме много хора са откликнали. Маестрото обещава, че всички, които са предоставили и координатите си, ще получат личен отговор от Филхармонията.

След голямото събитие – концерта на Софийска филхармония в Мюзикферайн във Виена, той ще се повтори в столицата на Хърватия Загреб. Уточняваме, че от 1 януари 2020 година Хърватия поема председателството на Съвета на Европейския съюз. Както се пошегуваха от Филхармонията вече имат опит от Българското председателство 2018 година, за което сме писали особено с грандиозния концерт на финала с 8 симфония на Малер, Симфонията на Хилядата под диригентството на маестро Емил Табаков и австрийски солисти. В рамките на шегата, но и не съвсем маестро Найденов, съобщавайки предстоящия концерт в Хърватия, вместо Загреб каза Залцбург. Поправи се веднага, но зад този лапсус разчетохме нещо, дай Боже, предстоящо. В Залцбург през 1926 година знаменитият диригент, признат за един от най-великите на нашето време Херберт фон Караян се дипломира като пианист в залцбургската консерватория Моцартеум с концерт № 1 на Панчо Владигеров.

Александър Чобанов и Найден Тодоров

На финала на традиционното представяне на следващия сезон на Софийска филхармония маестро Тодоров обяви: „Възстановяваме с Фортисимо концертите в Голямата зала, както и тези в Камерна зала за новото поколение мъничета. Тяхното място е в Камерна зала, където могат да отидат и да пипнат. Продължават и концертите с детския филхармоничен хор“. Бяха представени и детайли от детската програма, като затова се погрижи Александър Чобанов, който специално подчерта как Людмил Ангелов и Максим Ешкенази ще запознават децата с музиката на Сергей Рахманинов, чиято опера „Алеко“ по поемата на Пушкин „Цигани“ е създадена, когато е на 18 години…По - малките ще научат за музикалните инструменти от приказките, които ще им разкажат музиканти и артисти. Найден Тодоров е изключително ангажиран с нови идеи за въвличането на децата в света на музиката не, за да станат непременно музиканти, а за да открият нови светове. Споделял е тези свои идеи пред „въпреки.com”. Предстои интересен и вълнуващ сезон на Софийска филхармония, да му се насладим и зарадваме. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: За филма “Бохемска рапсодия“ – почти лично

Филмът започва и завършва с култовото изпълнение на Queen по време на концерта Live Aid. Live Aid през 1985 година, което е едно от най-ярките културни събития през 80-те и събира най-големите звезди за благотворителен концерт на две сцени – на стадион „Уембли“ в Лондон и на стадион „Джон Ф. Кенеди“ във Филаделфия на 13 юли 1985 г.

Организиран от Боб Гелдоф и Мидж Ур за набиране на средства за засегнатите от глада в Етиопия, концертът е истинско събитие в телевизионния ефир и е гледан от общо 1,9 милиарда зрители в 150 страни по света. Хората от нашето поколение си спомнят с възторг този знаменит концерт в името на солидарността и подкрепата, защото тогава имахме ш��нса да го предава и Националната ни телевизия, единствена 1985 година. Но доста преди това музиката на Queen, начело с изключителния си фронтмен Фреди Меркюри беше станала неотменна част от любовта ни към групата и личния ни стремеж към свобода. И до днес изпълненията на Queen, 27 години /24 ноември 1991 година/ след смъртта на Фреди вълнуват не само нас, но и поколенията след нас. Queen е феномен, който продължава да живее в света и с усилията и самоотвержеността на основателите на групата китариста Брайън Мей и барабаниста Роджър Тейлър. Фреди преодоля всички стереотипи, така, както музиката на групата отказа да бъде поставена под какъвто и да е знаменател. Може би затова Queen са все така любими на различни поколения и култури и си остават и до днес глобален феномен не само в музиката. Изисква се голяма смелост и кураж да се тръгне в реализацията на игрален филм за тях.

Но в подробните материали към филма „Бохемска рапсодия“, който излиза тази седмица премиерно в България с разпространител „Александра филмс” историята за реализацията на този изключително амбициозен проект е описан пътят му. „Продуцентът Греъм Кинг е убеден да откупи правата върху историята на Фреди Меркюри и Queen от отличения с награди сценарист Питър Морган. „Питър ме попита дали харесвам Queen“, спомня си той. „Казах му, че харесвам групата и тогава той сподели, че пише сценарий по темата и че никой не притежава правата за тяхната история, така че да помисля дали имам интерес“. Кинг е запознат с историята на Фреди, все пак е израснал в Лондон през 70-те и 80-те и след продължителен телефонен разговор с Джим Бийч, адвоката на Queen, Кинг е представен на основателите на групата, китариста Брайън Мей и барабаниста Роджър Тейлър, и сделката е сключена.

Както Кинг се опасява, Мей и Тейлър в началото се притесняват от идеята, но опитът на Кинг в продуцирането на отличени с награди филми за такива бележити личности като Хауърд Хюс („Авиаторът“) и Мохамед Али („Али“), както и за бившия офицер от ЦРУ Тони Мендес („Арго“), ги кара да се чувстват по-уверени. „Имам опит в големите холивудски продукции и смятах, че историята трябва да бъде представена с такъв размах“, казва Кинг. „Филмът е празник с музиката им, но също и с наследството на Queen и Фреди. Той ще покаже на едно ново поколение кой е всъщност Фреди – неговото детство в Занзибар, пристигането му в Лондон, предразсъдъците, с които се е сблъскал в началото, неговата срамежливост и неувереност по отношение на външността му, неговите битки на толкова различни фронтове, неговият невероятен талант като композитор и музикант, как групата става второто му семейство, преоткриването му като изпълнител от невероятна класа, като винаги си остава човек, който всички обожават и на който всичко, дори и най-неприемливото поведение, може да бъде простено, и всичко това подплатено с мелодии, които са иновативни и новаторски за времето си. Времето между 1970 и 1985 г. е може би най-важната част в живота на Фреди и бандата и завършва с триумфалното им участие на Live Aid“.

Мей и Тейлър са част от екипа по време на целия творчески процес, каквото е и желанието на Кинг, и тяхното участие гарантира, че филмът ще следва точно историята. „Все пак филмът разказва тяхната история и никой не е по-добре запознат с нея от самите тях“, казва той. „Знаехме, че няма да правим филм, ако всичко не е точно – историята, актьорите – всичко трябваше да си е на мястото“. Проектът преминава през няколко варианта, докато достигне до екрана и Мей и Тейлър са впечатлени от упоритостта и отдадеността на Кинг. „Греъм Кинг е прекрасен продуцент и беше с нас от самото начало“, казва Мей. „С Роджър често сме си мислили, че това никога няма да се случи. Така че фактът, че Греъм успя да събере този страхотен екип и актьорски състав, беше много вълнуващ“.

Признавам, че с вълнение и любопитство гледах филма „Бохемска рапсодия“ не само заради обичта си към Queen и Фреди Меркюри. Продължавам да се наслаждавам на музиката им, на клиповете им, нито за момент не са остарели, напротив като че ли животът им е безбрежен и едва ли подобни преживявания са единствено само мои. Но има и нещо почти лично, изживяно още в онази 1991, когато Фреди отлетя от нашия свят, но и завинаги остана с музиката си и невероятното си присъствие на сцената. Същата година, със същата зловеща диагноза СПИН, тогава си тръгна и забележителния, много талантлив диригент Емил Чакъров едва на 43 години. А той беше и си остава един от най-близките ни приятели. Почит му оказа световната музикална общественост, за разлика от българската, която прие кончината му по-скоро като клюка и сензация. Но това е друга тема, за която сме писали по друг повод. В онези години беше така, но истинска промяна на отношението към хората с това тежко страдание у нас не е променена чак толкова.

Смъртта на Фреди Меркюри стана мощен стимул за борбата със СПИН. През април 1992 г. останалите членове на Queen основават „The Mercury Phoenix Trust" - обединение, което набавя милиони лири за различни благотворителни инициативи, свързани с борбата със СПИН. Бандата издаде няколко албума след смъртта на своя фронтмен и има няколко концертни изяви. И продължава активната си дейност в тази посока, а и медицината напредна дотолкова, че ХИВ позитивните вече могат да живеят пълноценно. Но и това е друга история…Но не мога да не напомня, че през 1993 година същата съдба сполетя и един от най-големите балетисти и хореографи на ХХ век Рудолф Нуреев. А френският писател и режисьор Сирил Колар е един от първите хора на изкуството във Франция, дръзнал да признае открито, че е ХИВ позитивен. Признание получава с полуавтобиографичната си книга „Зверски нощи“, в която с разтърсваща искреност разкрива напълно освободен секс, наркотици, СПИН и липса на житейска перспектива. Своята предсмъртна изповед Колар филмира през 1992 г., като едновременно е и режисьор, и изпълнява главната роля. На български филмът Les Nuits Fauves излиза под заглавието „Диви нощи“. Колар умира на 3 март 1993 на 35 години, три дни преди филмът му да спечели четири награди „Сезар“ (за най-добър филм, най-добър дебют, най-добра режисура и най-обещаваща актриса).

Същата година през декември беше премиера на знаменития филм „Филаделфия“ на режисьора Джонатан Деми, един от първите филми в Америка, които засягат предразсъдъците свързани с ХИВ/СПИН, хомосексуалността и хомофобията в обществото. В главната роля е Том Ханкс, който спечели първия си „Оскар“ за главна мъжка роля. И не мога да не спомена съдбата на знаменития учен, популяризатор на науката и писател Айзък Азимов, който умира на 6 април 1992 г. Десет години след смъртта му редактираната от  съпругата му Джанет Азимов автобиография „Беше добър живот“ (It's Been a Good Life) разкрива, че смъртта му е причинена от СПИН; той се заразява с HIV при кръвопреливане по време на операция за сърдечен байпас. Джанет Азимов пише в епилога към „Беше добър живот“, че Азимов е искал да опов��сти това, но лекарите му го убеждават да замълчи, предупреждавайки го, че предразсъдъците около СПИН ще засегнат близките му. Семейството на Азимов обмисля разкриването на неговото заразяване, но споровете, изригнали щом Артър Аш /знаменит тенисист/ обявява, че е болен СПИН /при преливане на кръв/, ги убеждават в противното. Десет години по-късно, когато лекарите на Азимов вече са починали, семейството оповестява историята.

Споменавам всичко това, защото за мен един от най-вълнуващите епизоди в „Бохемска рапсодия“ е признанието на Фреди пред „семейството“ му Queen след завръщането му и приемането отново в бандата, независимо от огорчението на момчетата от групата. И онази прегръдка между четиримата, за да продължат напред, въпреки двегодишното му отсъствие и разочарованието им от неговото неочаквано напускане. И още нещо от онзи момент на завръщането – признанието на Фреди, че музикантите, с които е работил в Мюнхен са го слушали и изпълнявали това, което изисква от тях, но е нямало онова, което прави Queen единствени неповторими в работата им – всеки да участва, да се включва с мнение, с предложение за всяка песен, за всяко изпълнение. Много са акцентите във филма, които разказват истинската история на знаменитата банда, вероятно най-интелигентната и по своему различна, дори непредсказуема в музиката си, особено  със знаменитата им „Бохемска рапсодия“, която и с много други парчета е вече класика, без да е загубила съвременното си звучене. Продължава да ни вълнува, да ни обсебва.

И филмът следва истинската история на групата, където правенето на музиката е най-важното. И това е най-трудното за създателите му, защото зрителите по света имат своя Queen, свой Фреди Меркюри и очакванията им са максималистични и с право. Не съм филмов критик и не бих искала и да си поставям подобна задача, която според мен, би ме и отдалечила от филма. Важно е вълнението. И тук в историята за неговата реализация, много специален момент, е изборът на актьорите, които трябва да изиграят реални личности, в мнозинството си живи и активни в дейността си хора, познати и обичани. За този творчески път отново ни помагат разпространителите.

Рами Малек, отличената с „Еми“ звезда от сериала Mr. Robot, е актьорът, който Кинг и останалата част от екипа избира за ролята на Меркюри. Малек харесва музиката им и е развълнуван от възможността да разбере повече за тази музикална икона. „Знам, че Queen са велики, а Фреди Меркюри е икона и герой за мнозина“, казва Малек. „Но не си давах сметка колко важен е той за толкова много хора по света. Феновете на Queen са страшно много. Мисля, че много хора се идентифицират с Фреди и с неговите безкрайно различни превъплъщения. За мен беше удивително да се запозная с толкова много негови образи, както и с неговата много мила същност“.

Първоначалното притеснение на Малек да приеме толкова емблематична роля скоро се изпарява. „Когато трябва да изиграеш Фреди Меркюри, няма как да не си помислиш възможно ли е да успееш да влезеш в неговия образ“, казва той. „Разучих всичко в неговите изпълнения: способността му да владее сцената, неговото пеене, неговото свирене на пиано. Осъзнах, че той е една много сложна личност, която се опитва да открие своята идентичност. Можех да се справя с това. Ако започвах от тук, можех да поставя основите и да се сдобия с увереност да направя всичко останало. Това, което е абсолютно безспорно при Фреди Меркюри, е неговият магнетизъм.  Когато той е на сцената, с микрофон в ръка или пред пианото, той се чувства способен на всичко. Магично при него е влиянието му върху всеки в публиката, който може да почувства същото – той може да стигне до теб, все едно си единственият му зрител. Именно това го прави толкова уникален и забележителен творец на нашето време или на всяко друго време“.  Разказва актьорът.

Не по-малко интересна е историята и на другите актьори, особено когато до тях са самите Брайън Мей и Роджър Тейлър. А приликата не само физически на Гуилим Лий  с Мей е изумителна, дори китаристът е бил стреснат, когато е видял актьора с перуката, досущ като него. Подробностите и детайлите по работата над филма са много и дават картината на една изключителна работа, за да стигне до зрителя този емоционален и достоверен разказ за Queen и неподражаемия вокалист и музикант Фреди Меркюри.

Актрисата Луси Бойнтън е в ролята на Мери Остин, любовта на живота за Фреди, която остава негов истински приятел дори и след края на романтичната им, изпълнена с любов история. „Смятам, че Мери веднага забелязва нещо във Фреди, което е малко по-различно от всички останали момчета, които познава“, споделя Бойнтън. „От него строи светлина и в един момент тя го хваща да се гледа в огледалото. Това е наистина красив момент, защото виждаме човек, опитващ се да прецени всичките си образи и който желае да открие себе си. Това привлича Мери и когато те се заиграват с гримовете и шаловете, тя разбира какъв хамелеон е той. Това е най-вълнуващото нещо за нея“. Но тя винаги ще бъде до него и прави всичко възможно Фреди след години в Мюнхен  и раздялата да се върне в Queen и да направи с тях отново шеметни и велики концерти.

Малко след смъртта на певеца някъде прочетох кратко изказване на Мери Остин за любовта им, за преживяванията им, които ще останат и нейната тайна за чувствената им връзка. И едно малко отклонение – тяхната история е, както за Рудолф Нуреев  е връзката с прочутата при балерина на Английския кралски балет Марго Фонтейн, без да са имали интимна връзка или за Чайковски в едни много по-далечни времена с Надежда фон Мек, с която никога не се виждат, но водят голяма кореспонденция…Може би това е извън контекста на филма, но вярвам, че е необходимо нещата да се обвързват и с общочовешкия опит и познание. Тогава картината на живот и творческа мощ на артист като Фреди Меркюри придобива и философски смисъл за сложността и нееднозначността на пътя към върха и деликатността и уязвимостта на големия талант, обичан и обожаван, но не докрай разбран.

Всъщност всички от Queen са изключително интересни личности, професионалисти, преди всичко в научни и технологични специалности – астрофизик /Мей/, стоматолог /Тейлър/, електронен инженер /басистът Джон Дийкън/ и самият Фреди /дизайнер, талантлив пианист, боксьор, лекоатлет/. И никой не е професионален музикант, но студентската страст прераства във великите Queen. Нещо повече - съдба и дар за публиката по цял свят и досега! Особено важен момент в творческа биография на Queen е идеята им за „Бохемска рапсодия“, представена на първия им продуцент Джон Рийд, изиграна във филма от ирландския актьор Ейдан Гилън. Той не приема тази, според групата, рок опера, защото е доста по-дълга от три минути, какъвто е стандартът, тогава. Блестяща сцена във филма, показваща смелостта на групата да бъдат себе си. На фона на разправията звучи „Хабанерата“ на Кармен в изпълнение на великата Мария Калас. Според Гилън Queen и Фреди Меркюри заемат уникална и много важна част от културната история.

„Фреди не е изглеждал като традиционната поп звезда“, споделя той. „И въпреки това се превръща в страхотен изпълнител и невероятен секс символ. Той е бил особнякът, който успява да открие начин да стане световна суперзвезда. Той е обърквал хората. Жените са смятали, че е страхотен и секси, мъжете са го възприемали като готин. Queen са изключително популярни, но никога не са били в крак с модата. Винаги са били малко извън времето и порядките му, и точно това е запазило славата им и до днес. Това и фактът, че песните им са фантастични и супер авангардни“.

„Бохемска рапсодия“ със сценарист Антъни МакКартън по сюжет на МакКартън и Питър Морган,  продуценти Греъм Кинг и Джим Бийч,  режисьор  Брайън Сингър е филм като по любим и многократно четен роман с твоите лични представи за епохата, за сюжета, за героите и винаги нещо не ти харесва или не ти достига. Да, не ми достига знаменитото и за първи път сътрудничество между оперна звезда като Монсерат Кабайе и рок изпълнител като Фреди. За статистиците те записват знаменития албум „Барселона“ през 1987 година, когато той знае своята смъртоносна диагноза в чест на Олимпийските игри 1992 година. Парадокс – сега, когато наскоро знаменитата оперна дива напусна своя земен път светът се прости с нея с тяхната „Барселона“. След тях и други знаменитости от различни жанрове на музиката поеха съвместни проекти и светът стана по-различен, защото не бива да има затваряне и неприемане на другата музика. Когато тя е хубава, талантлива, какво значение имат жанровете! Големите го доказват всеки ден. Друг е въпросът дали публиката е достатъчно широка скроена да приеме всички превъплъщения на артиста. Това също е талант

Някога като малко момиченце бях много озадачена, когато майка ми плака, когато почина знаменитият френски актьор Жерар Филип /1922 – 1959/. Когато бях вече на нейните години беше убит Джон Ленън /1980/ и тогава я разбрах. Единайсет години по-късно почина Фреди. Тогава, както вече споменах си отиде скъп и талантлив приятел, а и за семейството ни имаше и други тежки изпитания, които преодоляхме. За себе си установих, че младостта си е отишла…Но не е така. Филмът „Бохемска рапсодия“ ми даде знак, че докато го има вълнението и очакването тя е с теб. Хубаво е да има кой да ти го припомня с началото и финала на филма, а и не само. През цялото време, докато гледах филма очаквах любимата си „Show must go on”, дори бях малко разочарована, че авторите са я „прескочили“. Тя прозвуча във финалните надписи, когато са изредени песните с авторите им. Никоя не е с един-единствен автор. Това са Queen – семейство, велика банда, неподвластна на времето с невероятната си музика, клипове, смелост. Гледайте този филм, момчета и момичета от нашето поколение и тези вече много след нас! Слагам точка и си пускам Queen! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив „Александра филмс”