vprki

[vprki]

Посрещаме в София Силви Вартан, почетен гост на Cinelibri

Силви Вартан, една от иконите на френската музика и най-ярката световна звезда с български корени, пристига в София през октомври като специален гост на 11-ото издание на Cinelibri. Това гостуване е неоценим жест към всички нас като публика на Международния кино-литературен фестивал, а и много повече. Припомняме, че певицата се сбогува с българските почитатели творчество ѝ на два грандиозни концерта през 2018 година в София и Варна, оттогава не е имала публични изяви на българска земя.

Но преди да разкажем за предстоящото ѝ гостуване, както съобщават организаторите, ще се върнем още малко в годините…Тя бе в София  2014 година за концерта си на 24 април в зала 1 на НДК и за представянето на книгата си „Дума по дума“, издадена от Colibri в превод на Венелин Пройков. Тогава, благодарение на организаторите на концерта ѝ BG Sound Stage тя даде интервю за „въпреки.com”. „Моето детство е оставило огромен отпечатък в сърцето ми. Струва ми се, че малкото момиче, което се качи на перона в оня студен декември през 1952 г. никога не си отиде. Моите мисли �� чувства минават през неговите възприятия, затова си мисля, че емоциите ми са български и всичко, което преживявам в живота си се дължи на наученото през онези седем години”, сподели тя много лично.

„България е страната на носталгията. Страната на родителите ми и на моето детство. Там научих всичко, което зная днес”, пише в книгата си „Дума по дума” Силви Вартан. Премиерата ѝ бе ден преди третия концерт на Силви на 24 април  в София. Тя представи в България тогава най-новия си албум „Силви в Нашвил“.  Това бе нейното трето излизане на сцената на зала 1 на НДК след  концертите ѝ през 1990 и 2009 г. Първия  път, още с появяването си на сцената, тя разплака публиката с  „Я кажи ми, облаче ле бяло“,  втория  - препълнената зала  пя заедно със Силви  най-доброто от нейното творчество.

С днешна дата не може да ни си спомним как преди 60 години в ранните си тийнейджърски години бяхме запленени от френско-италианския филм комедия и мюзикъл от 1963 година с участието на Силви Вартан, Шарл Азнавур и Джони Холидей,  режисьор Мишел Боарон. Едва ли някой от нашето поколение си спомня колко пъти сме го гледали…

А сега, благодарение на Cinelibri ще я гледаме в най-новия филм с нейно участие „Мама и чудото на живота“.

Силви Вартан каца в София навръх 24 октомври, по случай празничната Церемония по награждаване в зала 1 на НДК, когато елитното международно жури, оглавено от датския актьор Клаес Бенг, ще отличи най-завладяващата кино-литературна адаптация на годината. В рамките на церемонията Вартан лично ще връчи Почетната награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на друга голяма международна „звезда“ – режисьорката Агнешка Холанд. /Повече за нея може да прочетете при нас тук./

Програмата на Cinelibri предвижда още две вълнуващи събития с участието на Силви Вартан. На 25 октомври тя ще представи документалния филм с автор журналиста Георги Тошев „Силви Вартан. От любов“, посветен на нейния уникален жизнен и творчески път. А на 26 октомври, в присъствието на Силви Вартан и Ролан Перес, ще се състои официалната премиера на комедийната драма „Мама и чудото на живота“, дело на режисьора Кен Скот. Копродукция на Франция и Канада, филмът пресъздава действителната история на Перес, разказана от него в книгата „Майка ми, Бог и Силви Вартан“. Главната роля в това трогателно кинобижу за непоколебимата преданост и решимост на една майка да помогне на сина си да води пълноценен живот, се изпълнява от Лейла Бекти. Партнират ѝ Джонатан Коен, Жозефин Жапи и самата Силви Вартан, чието присъствие на екрана се отличава с изключително обаяние и финес. Филмът се радва на най-високия боксофис във Франция от началото на годината.

„Мама и чудото на живота“

Премиера на „Мама и чудото на живота“ с участието на Силви Вартан: 26 октомври, 19:00 часа, кино „Люмиер“.

Силви Вартан има две книги, издадени на български език от издателство Colibri – „Мама…“, в превод на Румяна Маркова,  2016 и „Дума по дума“, преводач Венелин Пройков, която вече споменахме.  Две изповеди, които служат като въздействащо свидетелство за силата на обичта и за смелостта на хората, принудени да водят живот на изгнаници. В рамките на посочените събития са предвидени разговори с публиката и възможност за автографи. Поради големия интерес към личността на Силви Вартан обявяваме начало на продажбата на билети за премиерата на „Мама и чудото на живота“. Съобщават организаторите.

Автограф от Силви Вартан при гостуването ѝ в София 2014

Световноизвестната певица и актриса е родена в с. Искрец, Софийска област, но на 7-годишна възраст се установява със семейството си във Франция. В продължение на няколко години учи интензивно френски език и, едва 17-годишна, записва първата си песен със съдействието на своя брат, музикалния продуцент Еди Вартан. Така започва нейната шеметна дългогодишна кариера на музикалната рок, поп и джаз сцена, съпроводена с паметни турнета в цял свят и знакови уч��стия в киното и театъра. Името ѝ се свързва най-често със стила „йе-йе“. Заедно с Джони Холидей, с когото са съпрузи в продължение на 15 години и родители на един син, се превръщат в „златната двойка“ на Франция и постигат феноменален успех. Самият Шарл Азнавур подарява на Силви песента “La plus belle pour aller danser“, пожънала огромна популярност и в България. При изявите си на родна земя легендарната изпълнителка никога не пропуска да изпее и песента “La Maritza”, която има автобиографичен мотив – засяга болезнената тема за емиграцията и носталгията по родната земя.

По повод документалния си филм „Силви Вартан. От любов“ Георги Тошев написа в социалните мрежи: „Имам щастието да познавам Силви вече 16 години. Да я виждам отблизо – на сцената и в живота.

Всичко, което тя прави, е от любов.

С режисьора Ема Константинова, оператора Деян Парушев и с помощта на журналиста Десислава Минчева Раул създадохме филм – също от любов. Защото отвъд славата и голямата кариера стои Човекът Силви. Скромна, щедра, винаги готова да помогне. Единствената поп певица, родена в България със световна слава и милиони тиражи на албуми.

Само кувьозите, които дари на българските болници и, с които бяха спасени толкова деца, са достатъчен повод за филм. Защото артистът е на сцената два часа, но човекът живее 24 часа с времето и обществото си.

Силви е вдъхновение.

А за нашия екип е чест, че ще споделим премиерата на този филм – на 25 октомври, кино „Люмиер“, в рамките на Cinelibri с личното участие на Силви Вартан.“

Тази година 11-ото издание на Международния кино-литературен фестивал Cinelibri ще се състои под мотото „Пяната на дните“– вдъхновено от изумителния роман парадокс на Борис Виан (1920-1959). То е съпроводено от подзаглавие, което откроява същностната връзка между литературата и киното – „Проекции на действителността“. Това не е просто абстрактна формула, а концептуален ключ към разбирането на изкуството като отражение – и пречупване – на реалното. Подзаглавието е заимствано от провокативното предисловие на Виановия роман, където авторът твърди, че описаните събития са напълно реални, защото са изцяло измислени (т.е. са проекции на действителността).

Или пък, казваме ние, защото само в изкуството „някои облаци миришат на захар и канела, други — на кориандър и билки, тортите свирят като грамофонни плочи, докато пианото произвежда коктейли…“

Романтично-фантастичната визия на Cinelibri и тази година е дело на талантливата Радослава Боор.

Създателката на фестивала Cinelibri Жаклин Вагенщайн при получаване на френския орден „Кавалер на изкуството и литературата“, 28 януари 2025

Фестивалът се открива на 10 октомври, след малко повече от 40 дни, но ние, както е традиция във Въпреки от самото му създаване през 2015 година ще ви разказваме за него в приятно предчувствие какви вълнуващи срещи с киното ни очакват. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Cinelibri и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Най-новата видеоинсталация „Пиета“ на Васил Симитчиев в галерия „Академия“

„Васил Симитчиев е българин, който принадлежи на света...Художник, който изгражда, носи и осъществява своята многолика определеност, с качеството на изначална виталност и интуитивност, съчетани с духовна откритост и огромно любопитство към безпределния свят на изкуството.“ Пише проф. Станислав Памукчиев в каталога за изложбата ( 4 ноември 2021–23 януари 2022) му в Националната галерия  Квадрат 500 – селекция от знакови произведения и нови проекти на Васил Симитчиев.

 На 26 януари 2022 беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Националната художествена академия на тържествена церемония в галерия „Академия“.

Васил Симитчиев и проф. Георги Янков

А сега се връща в пространството ѝ, в което от 1 до 3 септември 2025 г. Васил Симитчиев ще представи най-новата си видеоинсталация „Пиета“. Българският скулптор със световно признание работи през последните няколко години над творбата и сега е готов да я покаже пред публика в най-подходящото за реализацията ѝ пространство. Отбелязват от НХА.

 „Пиета“ е своеобразна авторефлексия към заобикалящото ни настояще, както в глобален, така и в личен план. Без да акцентира върху конкретни събития или директни асоциации, Симитчиев пресъздава усещане за сякаш наближаващ апокалипсис. Инсталацията може да се възприеме и като коментар върху разпада на цивилизационните ценности, познати ни до днес.

Противопоставяйки иконичния образ на произведението „Пиета“ на Микеланджело Буонароти с пламъците от бурно горяща клада, Васил Симитчиев създава въздействаща и пленителна визуална сцена, която може да бъде обобщена с думите на автора: „Изкуството е винаги нещо друго“.

Припомняме, че с този негов цитат беше озаглавена изложбата му след дълго отсъствие от България 2003 година в СГХГ. През 2012 г. в САМСИ представи големия си „Проект“ (куратор Мария Василева) на всички етажи, включително недовършените. Участвал е в изложби, фестивали, конкурси, дискусии и като цяло активното му присъствие в родния художествен живот след 1990 г. В годините още преди да създадем Въпреки (2014) сме писали за него, за проектите му по света, за философията му като артист, свързва ни дългогодишно приятелство. Няма сега да се спускаме в подробности, а вие може да прочетете при нас тук.

Васил Симитчиев направи пърформанс като изора с мощен джип една бразда зад галерията за съвременно изкуство САМСИ в София, 2012

През месец юни 2003 Стефан Джамбазов (1951-2021) реализира във филмова студия "Време" авторския си документален филм "Изкуството е винаги нещо друго" за скулптора Васил Симитчиев, който живее в Швеция. Филмът беше селекциониран и участва в състезателната програма на фестивала на документалното и анимационно кино “Златен Ритон” в Пловдив през 2003.

Васил Симитчиев показва на проф. Станислав Памукчиев и проф. Емил Попов един от проектите си - “Потъващият мавзолей”, 2016

Васил Симитчиев завършва Художествената академия, София през 1962 г., специалност „Монументална скулптура“, при професор Любомир Далчев, с уроците на пластическото изразяване и силата на скулптурната форма. Той е в енергията на обновителните процеси създали втората вълна модерност от времето на социализма. Време на паметници и на монументални комплекси, време, което роди знакови скулптори като: Галин Малакчиев, Александър Дяков, Крум Дамянов, Величко Минеков, Валентин Старчев. Васил работи в екипи по създаването на монументални обекти, но перспективата за реализация, успех и просперитет в социокултурната и идейно-политическа обусловеност на системата, се разминават с вътрешната свободолюбивост и с мечтата за едно друго изкуство. Друго изкуство, което стои с неясно очертание зад предела на затвореното в границите на локалната детерминираност въображение, но и с привиждането на жадуваната свобода.

Стъкления кей, Малмьо, 1985

Отказвайки да се адаптира в специфичния климат на българската скулптура от 60-те и началото на 70-те години, неспокойният авантюристичен дух на художника и случайният шанс, го отвеждат в Швеция. Работи в областта на пърформанса и видеоинсталацията. Получава известност с концептуалните си проекти, част от които намират реализация в монументален мащаб. „Стъкленият кей“ (1985 г.) и „Мостът“ (1996 г.) категорично го налагат като силна творческа индивидуалност с европейски мащаб.

От изложбата на Васил Симитчиев в Квадрат 500

При откриването на мащабната му ретроспективна изложба  с куратор Иво Милев в Националната галерия, Квадрат 500 Н.Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България каза: „Васил Симитчиев може да бъде разглеждан като символ на Европа. Сигурно е, че европейските исторически, политически условия и събития са оформили живота, работата и творчеството му. Той е първият истински концептуален творец в Швеция и пионер в своята област. Като преподавател и учител той участва във формирането на нови поколения шведски творци. Значителен е приносът му за интернационализацията на шведското изкуство. Иновациите със сигурност не са били характерни за Швеция през 70-те години, когато Симитчиев се мести там. Мисля, че Васил Симитчиев е допринесъл и за модернизацията на Швеция. Свободата на словото, изкуството, литературата и културата са основа на демократичното общество. Никога не трябва да ги считаме за даденост.“

Васил Симитчиев, първите години в Швеция

Критиката го окачествява като най-самобитния и интересен художник в Швеция, неповлиян от “-изми” и комерсиален модернизъм. А в един от разговорите ни 2015 Васил Симитчиев сподели: „Мои неща са претърпявали бременност с години. И им идва моментът. Аз не съм политически художник, не съм гаден художник. Както сестра ми днес каза – че съм добър човек. Мисля, че изкуството е нещо много добро, когато зад него стои човек, който не гаднее. Искам да съм свободен човек.”

 И добави една от най-новите си сентенции: „Изгревът е божествен, но залезът е величествен”.

Сега очакваме с радост и вълнение срещата с него и изкуството му в галерия „Академия“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив, Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на НХА и НГ

[vprki]

Празнични литературни срещи на „Аполония“

„Празниците на изкуствата „Аполония““ винаги са отделяли специално внимание на книгите на български автори. Така ще бъде и тази година по време на 41-вото издание на фестивала. Имаха във времето и своя дом – Градската художествена галерия сред експозициите, част от „Празниците“. Но от 2020 година заради пандемията от Covid-19 пространството на литературата е в двора на галерията.

Това си има и своите предимства. В препълнената голяма зала на галерията нямаше места за всички, които искат да присъстват на среща с любими автори и отворените прозорци не даваха достатъчно хладина от морето. Но хората изтърпяваха задуха заради вълнуващите събития. А сега в просторния двор  сред великолепните плакати от предстоящото 11-о Международно триенале на сценичния плакат, а дори и на улицата зад оградата на галерийния двор публиката е и там и слуша писателите  в тази много любима част на Созопол се лее красиво слово.

Тази година има и нови неща около „Книжната Аполония“, както я наричаме. Почти всяка вечер от 29 август до 6 септември ще бъдат представяни по три книги и среща с авторите им с разговори и дискусии (досега обичайно бяха две). В рамките няколко дневното събитие се връща и един от любимите ни модули на фестивала „Театър на маса“. Галерия „Прегърни ме“ ще представи на 30 август „Писма до… документален разказ за едно все още неразкрито престъпление“, със сценарист и режисьор Николай Поляков и участието на Станка Калчева и Рашко Младенов. Заедно с режисьора и актьорите ще навлезем в страниците на с��орника „Аз бях той“ – 121 документа за и от Георги Марков.

А преди това ще бъде представена книгата на Димитър Кенаров „Българската следа“ (издателство „Жанет 45“). Това е книга за България и българското, и за противоречивите следи, които оставяме след себе си. Събира литературни репортажи и есета, вече публикувани в някои от най-престижните американски периодични издания като Ню Йоркър, Нейшън, Бостън Ревю. В текстовете читателят ще срещне Георги Марков и Георги Господинов, Юлия Кръстева и Иво Димчев, соцпаметниците и некролозите. За нея авторитетният и по света политолог Иван Кръстев пише: „Клишето гласи, че поезията е това, което се губи в превода, но книгата на Димитър Кенаров ме кара да мисля, че това, което можем да намерим в превода, са баналните истини, ��т които толкова се страхуваме… В това е тайното очарование на тази книга – жонглира с клишета и ги превръща в прозрение.“

Красимир Димовски при получаване на Наградата Роман на годината, 2025

„Книжната Аполония“ на 29 август се открива с романа на Красимир Димовски  „Тезеят в своя лабиринт. Дневник на една П“( издадена от „Хермес“, 2024) удостоена с наградата „Роман на годината“ НДФ „13 века България“. За нея и автора ѝ може да прочетете повече при нас тук. Припомняме, че спечели този най-авторитетен приз за роман в изключителна конкуренция с „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов, изд. „Сиела Норма“ АД (представянето ѝ е на 3 септември), „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, изд. „Жанет – 45“ ( представена миналата година на 40-ото издание на „Аполония“), „Мандарини по Мариенплац“ от Теа Монева, изд. „Жанет – 45“,  „Странично осветление“ от Юрий Рахнев, изд. „Жанет – 45“ и „Убийство на булевард Стамболийски“ от Чавдар Ценов, изд. „Рива“.

След срещата с Красимир Димовски ще ни очаква Владимир Зарев, един от най-талантливите и най-четени съвременни български писатели. През 2019 г. той получи орден „Стара планина“ първа степен за големите си заслуги в областта на българската култура.

Владимир Зарев, председател на журито на Наградата за роман на годината, 2025

Сред акцентите на литературната програма тази година е последният му роман „И аз слязох“, определян от автора като най-важната му творба до момента. А преди време в разговор за „въпреки.com” по повод неговата 70-ата годишнина каза нещо много красиво: „Когато завърша роман, обличам бяла риза и пия чаша червено вино.“

В програмата на „Книжна Аполония“ има и едно великолепно дамско присъствие, напълно неочаквано до скоро. В своята биографична книга „Влюбена в живота“ (издателство „Книгомания“) Мария Конакчиева събира лични истории, културни срещи и спомени за значими фигури от българския и френския обществен живот. Мемоарите ѝ са едновременно изповед и свидетелство за  едно необикновено време, белязано от големи събития и личности. Преди време на една от пресконференциите на СФФ идват за участие от Френския културен институт. И мои колежки, виждайки групата коментират, как им личи, че не са от България, като посочиха Мария. Засмях се и им казах, че тази жена е по-българка от нас, родена и израснала в страхотен възрожденски дом в Елена, където сега се помещава Етнографския музей на града… От родния си край Мария е взела своя дух и стремеж към красота, които десетки години разнася в себе си по света – в любимата ѝ Франция, в Алжир, Англия, Ливан…

„В каква категория да класирам книгата? Трудно е да дам точен отговор на читателя, защото авторката е включила различни жанрове – може би това е свидетелство за времето, но и фантастична лична авантюра. Приканвам ви да прочетете романа на един живот, който разкрива любовта на авторката към две скъпи на сърцето ѝ страни – България и Франция.“ Казва Н. Пр.Жоел Мейер, посланик на Франция в България.

Другата литературна изненада е дебютният роман „Преди ме е нямало“ (издателство Colibri)  на Ра��ина Червенова, емблематично лице на БНТ дълги години.   Един много личен разказ, макар че авторката е категорична, че това не е нейната история. Това е историята на една чувствителна жена, търсеща светлина в собствения си мрак, която приема своята уязвимост, преодолява страховете си и намира път към по-дълбокото разбиране на самата себе си. Всъщност, универсална тема, която винаги е лична и различна…

Винаги е особено вълнуващо на литературните срещи на „Аполония“, когато се говори за поезия и фестивалът ни среща с този най-интимен разказ, споделен с хората. В този контекст ще отбележа поетичната книга на Никола Петров „Ето го разкаяния победил“ (издателство за поезия ДА). Много любимо, защото смело се е отдало на каузата на поезията с изящни издания на български и изключителни автори от света. И само ще цитирам поета, останалото всеки избира сам.

Рапунцел

Вълци пред дома ти; сняг зад вълците и вълци зад снега

следобеди от нощи между твоите стени; неща от нищо;

бъдеще от настояще;

и каквото от каквото си дадеш, Рапунцел,

ето тези прежди

ето тези малокръвни занимания

с които в книгите рисуват скуката

едва ли не красива. Ние знаем истината…

Същия ден (31 август) е представянето и на стихосбирката на Петър Чухов „В края на леглото“ (издателство „Жанет 45“), за която проф. Цочо Бояджиев пише: „Допада ми пестеливият изказ, дълбочината на мисълта и кристалната яснота на посланието. Всичко това читателят ще открие и в тази стихосбирка, която бих определил като връх в богатото творчество на един автентичен поет.“

Друг поет и преводач Владимир Левчев представя книгата си „География на съня“ (издателство „7 лъча“). Само ще го цитираме с негово стихотворение от 1983 година:

Аз чакам. Без да знам кого.

Аз виждам и не разбирам.

Животът може би наистина е сън.

Но кой така тревожно сънува моя живот?

Георги Борисов

За този (не)сънуван истински живот са и „Моите истории (1973-2023)“ ( издателство Colibri) на поета, преводача, публициста Георги Борисов. За тях пише в Предварителен послеслов“ : „Никога не съм смятал да ги публикувам. Водел съм ги в движение, на ръка и на един дъх, без да трия, зачерквам или добавям отделни думи, без да ги препрочитам и поправям. Ей така, за отскок – както загрява и тича на място юношата, преди да се засили и литне над летвата; както има нужда да се поразтъпче след продължително седене и четене на чужди ръкописи книжният роб. Или просто за да поддържам форма, или по-точно, за да придам форма на хаоса в мен, да се надвеся над собственото си отражение между капките в кладенеца, преди да изтегля кофата с вода. Не са нито поетичен, нито някакъв вид дневник, макар и да наподобяват такъв, нито спомени и опити за портрети, есеистична и документална проза, бегъл пътепис, афористични изречения, свидетелства, самопризнания…“ За всичко това може да прочетете при нас тук.

Георги Господинов на среща с публиката на "Аполония", 2023, представен от Иван Ланджев

Тази година на „Аполония“ по специален начин се представя Георги Господинов на 1 септември – един от най-успешните и награждавани български автори с изключителен международен авторитет. Той е първият българин, получил международната литературна награда „Букър“ (2023) за романа „Времеубежище“, преведен на английски от Анджела Родел. Безспорен интерес ще предизвика новото допълнено издание на „Инвентарна книга на социализма“, както и някои от най-значимите творби на автора – „Времеубежище“, „Градинарят и смъртта“ и „Невидимите кризи“.

Почти 20 години след първото издание на „Инвентарна книга на социализма“ (издателство „Жанет 45“), което отдавна е изчерпано, излиза нейното допълнено, ново издание. В книгата са включени над 500 предмета от всекидневието на социализма. Монументалното пластмасово шише Веро от онова време; кибритите, тези рекламни и пропагандни билбордове в миниатюр; радиоточката, която излъчваше само една станция. И още, програмата на телевизията от един обикновен ноемврийски ден през 1970-те с всички заглавия на предавания и краят на програмата с последните новини в 22:30, или програмата на съветската телевизия в петък през 1980-те. Ще откриете тефтера на  Партиздат, в който празното поле за лични задачи е удвоено и охранявано от съответните революционни и партийни събития, случили се на същата дата. Ще минете и през страниците на някогашните лексикони, очертали първите разминавания между истинските и заучените мечти на тогавашното дете. Ще видим също и онова, което все още е останало по улиците и домовете от онова време, както и новите кавър версии на продукти от соца, които опитаха да продадат под старите имена познати артикули.

Всъщност минало ли е или не съвсем. Оказа се, че повторните премиери, както по друг повод ни подчерта поетесата Яна Букова са ни повече от необходими…

Антония Апостолова ще представи романа си "Болката идва по-късно", една от книгите-събитие за годината.

Очакват ни още много вълнуващи и смислени срещи с българската литература в Созопол. Подробностите може да прочетете тук.

До скоро на Аполония!≈

„въпреки.com”

Снимки: Тихомира Крумова и Стефан Марков

[vprki]

Неустоими акценти на сцената на Банско Джаз фестивал

Шансът да чуя на живо дори само част от концертите в последните три фестивални вечери наново прикова вниманието ми към виталните импулси и колоритните страни на езика в света на свободната музика. Написа за наскоро завършилия великолепен Банско Джаз фест`2025 проф. Клер Леви, музикален критик.

Събитието, чиято славна история отбеляза своята 28-годишнина, видимо продължава да обновява добрите страни на стратегия в подкрепа на отворения интеркултурен диалог, на взаимното общуване, а и на така нужния социално-психологически нюанс, който стимулира смисъла на живото, на общностното музициране. Прави го при това с алюзия за онзи специален автентизъм, долавян, например, и в метафоричните думи на великия Сачмо, който казваше, че джазът е също и начин за свирене на живота...

При откриването на фестивала изключителният Христо Йоцов представи най-новия си проект с биг бенд

Казано иначе, Банско джаз фестивал се радва на обновяваща фаза, плод на щастливо премислена концепция, призвана да култивира буден вкус към несекващите метаморфози и подвижния характер на стиловете в полето на джаз музицирането, както и на похвалната идея, призвана да придърпва масовия вкус в посока на по-богати смислови пространства – не просто за да радват инертно сетивата, но и за да приобщават към тръпката на творческия експеримент, към необозримите хоризонти на невидимото и по-малко познатото.

CapriHorns е авторска музикална програма, създадена от най-ярките личности на българската брас сцена – Михаил Йосифов/ц/, Велислав Стоянов /д/ и Димитър Льолев /л/. Забележителен бе концертът им на 6 август.

И ако се съди от преобладаващите насоки в концертната програма, както и от характера на обилието от интригуващи съпътстващи изяви, няма как да не усетим, че фестивалът търси да разсее онази поостаряла представа за някои относително по-нови направления в джаза като за „трудна“, елитарна музика. Въпрос на мотивация, на адекватно поднасяне на оригинални идеи и репертоар, който – без да търси непременно опора върху популярни „джаз стандарти“ –  успява да поразчупи предполагаеми естетически интереси на една по-широка публика.

Петър Славов на финалния концерт на Банско Джаз фест

Неустоими акценти в този смисъл разигра великолепната петчленна формация, водена от забележителните авангардни саксофонисти Джери Бергонци и Джордж Гарзон /на водещата снимка/, при това с участието на басиста Петър Славов, когото винаги посрещаме с горещи овации – не само заради славата му на един от малцината световно признати българи в изключително конкурентната среда на днешната джаз сцена отвъд Океана, но и заради нестихващия му интерес към оригиналната джаз композиция (да си припомним пиесите от дебютния му албум “Little Stories”!). Неоспорим принос в проекта на тази първокласна, неподражаема артистична компания уловихме, разбира се, в пианото на изумителния Луис Пердомо и барабаните на не по-малко изобретателния Бен Перовски.

Луис Пердомо

Водещ тук се оказва, мисля, дългогодишният музикантски опит и на Бергонци, свирил навремето с Дейв Брубек (!), и на Гарзон, който – някак заразен от духа и очарованието на легендарния Джон Колтрейн – и днес дава воля на привидно сдържаната си, но всъщност неудържима търсеща природа, като отхвърля клишета, а в ролята си на лидер задава неочаквани обрати в сценичния диалог, вдъхва като на шега и с лек хумор един като че неограничен простор за увлекателни импровизационни сола на сценичните си партньори, разгръща необикновени мелодични линии, играе с колорита на потърсени тембри  – изящно, красиво, съсредоточено, без капка външна показност.

Джери Бергонци и Джордж Гарзон

С нестандартни търсения в посока на вълнуващи изразни пространства, навяващи усещане за широката и гъвкава зона на представата за етноджаз, свързвам пространните вихрени китарни импровизации на Ангел Демирев. В първата част на своя проект Ангел, прегърнал акустичната китара, представи емблематични свои фюжън композиции, в които долавяме атрактивно пипнати етно-мотиви, белязани от далечни алюзии за фламенко, но и за тукашно макамлийско звукоизвличане. Мнозина вероятно биха усетили тук  напредничав знак в метаморфозите на  музикално мислене, което не просто пробужда идеи от прашните ъгълчета на нечия общностна памет, а търси да актуализира демократичните нишки на една почти природна енергия, заложена в традициите на широко споделян музикален опит.

Ангел Демирев

Във втората част на концертната си програма Ангел насочи вниманието към не по-малко шеметното владеене на електрическата китара и неприкрития си афинитет към енергията на неукротим рокаджийски темперамент, достойно партниран от Петър Миланов (китара), Христо Минчев (контрабас/бас китара) и особено от виртуозния инструменталист Борислав Петров (ударни).

Кристиан Александров

И докато този род нестандартни търсения поставят някак на изпитание широко комуникативната страна на музицирането, идеята за споделеното преживяване пребивава съвсем плътно в доминиращо поп ориентираните композиции, представени от лъчезарния дует на Кристиан Александров (клавишни) и Шанън Гайе (вокал, перкусии), призвани сякаш да напомнят перспективите от ранните години в развитието на джаза, когато този род музика напълно покрива представите за популярни жанрове. От друга страна, вдъхновението тук, подозирам, сигурно носи и опита от годините, в които Кристиян, далеч преди да се установи в Канада, се вписва здраво в развитието на тукашната фънкарска сцена.

Христо Вичев

Обобщавайки тридневните си фестивални впечатления, нека отбележа още енергичната фюжън стилистика на японо-американската формация в състав Кен Окада (бас), Йойока (барабани), Бен Торес (тенор саксофон), Мъри Лоу (клавишни) и забележителния български китарист Христо Вичев. С емоционално наситени и наистина празнични акценти ще се помни участието и на удивителните New York Voices, чиито изпълнения оживиха славните вокални традиции на многогласното ансамблово музициране.

Камелия Тодорова

А за радост на широката публика в последната вечер, дивата на българския вокален джаз Камелия Тодорова, заедно с обиграните в импровизационното свирене инструменталисти от бенда в състав Калин Жечев (пиано), Даниеле Феббо (контрабас) и Атанас Попов (барабани), майсторски подхвана блусарската линия в полето на вокалния джаз, без да загърбва любими популярни пиеси от българския си репертоар.  

New York Voices

Силните страни по време на 10-дневния фестивал в Банско не свършват дотук. Бих откроила най-съществената. Виждам я преди всичко в създаването на една наистина празнична, комфортна, при това неформална атмосфера, стимулирала онзи неутолим стремеж към смисъла на споделеното преживяване, способно да надмогва уловките на отчужденото, самотно музициране, а и да култивира така ценното усещане за общностна принадлежност.≈

Текст: Клер Леви

Снимки: архив на Банско Джаз фест

P.S. на въпреки.com”: Нямахме възможност да бъдем през цялото време на фестивала, но всяка вечер слушахме директното излъчване на концертите от Голямата сцена по радио JAZZ FM, брилянтен звук и чудесни водещи – традиционно директорът и водещ на радиото Светослав Николов и тази година талантливата певица и преподавателка Весела Морова.

Светослав Николов и Весела Морова

За цялостната програма и философията на Джаз форума може да прочетете при нас тук и тук в разговора ни с Илияна Щерева, председател на Управителния съвет на Асоциация „Фестивалите в България“, която организира Банско Джаз фест последните четири години.

[vprki]

Критичен поглед: „Вечните приказки“ – лицето на Дните на куклите в Бургас

Август. Бургас. Сцена „Охлюва“. Фестивал „Дни на куклите“ с участието на български и чуждестранни кукленици. За дванайсети път деца и възрастни имаха възможност три пъти на ден да гледат свободно различни спектакли, подбрани от Христина Арсенова, директор на Бургаския куклен театър. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Тя и нейният екип, подпомогнати от общината на град Бургас и Министерството на културата, създадоха за пореден път празник от срещата с изкуството и затвърдиха „традицията на изненадите“. Всяко издание на фестивала „Дни на куклите“ има ясна структура - по три представления дневно и съпътстваща програма. И точно в това е елемента на изненада. Тази година имаше прекрасна изложба на художника - сценограф Юлия Лачева „Светът на Юле“ в зала „Христо Фотев“, на алеята към фонтана се представяха кукли от картон, прежда и мъниста, между представленията актьори от театъра, водени от неуморимо и��обретателната Десислава Минчева изпълняваха зашеметяващ флашмоб, а зрителите можеха да се снимат с талисмана на театъра морското конче Ники сред сапунени балончета.

Бургаските гларуси на откриването на "Дни на куклите" в Бургас

 Още с откриването на фестивала „Бургаски гларуси“ на кокили внесоха настроение сред многобройните хора в Морската градина, като впечатлиха с костюми и виртуозност в танците, занимателни етюди и изграждане на ансамбъл в това трудно, но атрактивно изпълнение. Петимата актьори: Александра Енева, Ася Атанасова, Станислава Каменова - Зафирова, Ивайло Енев, Калин Зафиров като гларуси и водещия Николай Николов създадоха незабравимо зрелище, с много настроение, чувство за хумор, подпомогнати от режисьора Петър Тодоров и сценографа Айтен Огюджу.

Бургаските гларуси на закриването на "Дни на куклите" в Бургас

Като истински професионалисти „Бургаски гларуси“ бяха и последното изпълнение в петата, последна фестивална вечер със същите персонажи, но в нова драматургична история, този път на театралната сцена.  Прекрасни артисти в чудесна театрална хрумка и така бе очертана рамката на тазгодишното издание на фестивала.

Бяха изиграни 20 представления на 14 трупи, сред които домакините и  децата от куклената школа при Държавен куклен театър Бургас. Ако трябва да обобщя какво бе лицето на тазгодишното издание  - то навярно би се събрало в определението „вечните приказки“. Гледахме адаптации на „Бременските музиканти“, „Пепеляшка“, „Рибарят и златната рибка“, „Новите дрехи на царя“, „Златното ключе“, „Жабокът принц“, „Вълкът и седемте козлета“, „Червената шапчица“ - все познати, обичани, богати на игра и поука приказки, които вълнуват и новите поколения деца.

Олга Жечева - "Дядовата ръкавичка"

И бях стъписана да осъзная, че повечето спектакли предлагат вътрешното „разграждане“ на позната история, вместо да я разкажат на днешните деца с новите усещания за вечните теми за страшното, красивото, подлото, възвишеното, обичта, омразата, егоизма, съпричастието. Гледах добри актьори от различни поколения, които пресъздаваха „накъсаните мисли и опити за остроумие“ на режисьори, които са и автори на сценичния текст, често и с намеса в сценографията и куклите. И това ме притесни. Защото публиката ще свикне с този стил, тъй като децата тепърва изграждат своя вкус. И още повече се зарадвах на представянето на актрисата Олга Жечева, която разказа своята версия на българската народна приказка „Дядовата ръкавичка“ занимателно, с изразителни кукли, на добър литературен език и с отношение към различните версии на тази история в приказките на други държави.

Крис Мигел - "Можем да летим и без крила"

Интересно, съобразено с детското възприятие, каращо малките човечета да следят с доверие виртуозното оживяване на куклите. Бразилката Крис Мигел също представи авторски спектакъл - „Може да летим и без криле“, като бе направила жест да научи малкото сценичен текст на български език. Разказа непретенциозна история за мечтите и възможността те да бъдат сбъднати, ако наистина човек си постави цел.

Павел Вангели - Танцуващи марионетки

Спектакъл с много музика, танци и добро настроение, което се предаде на зрителите. Добрата стара театрална школа видяхме в работата на чеха Павел Вангели в неговия спектакъл „Пеещи танцуващи марионетки“- ангели, дяволи, раница, от която излиза младият син на персонажа, танц и свирене - материята оживяваше съвсем естествено в ръцете на актьора, който с „лекота“ водеше чудесните си кукли и те играеха с топка, хващаха се за ръце - бяха невероятни на фона на нарисувана ролка, която сменяше мястото на действие. Един вълнуващ спектакъл, който показа неизчерпаемите възможности на кукления театър.

Петте фестивални дни са вече история. Организаторите на фестивала сигурно вече са в процес на подбор на следващия. Защото всеки празник има нужда от добре свършената работа на организиращите го. А бургаската трупа има енергия и талант за това.

Текст: Богдана Костуркова

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че миналата година на 11-ото издание на фестивала „Дни на куклите“ бе отбелязана и 70-ата юбилейна годишнина от създаването на Държавния куклен театър в Бургас. /Може да прочетете тук./

Бургаският куклен театър празнува 70 години от създаването си, 2024

А месеци по-късно с постановката на пиесата „Къде отиваш, конче“ Рада Москова бе почетена нейната 90 –ата годишнина.  Поколения са израснали с тази красива театрална приказка. Спектакълът ще се запомни с любопитния факт, че няколко „дебютанти“ бяха в основата на неговата реализация. За първи път постави куклена пиеса режисьорът Борислав Петранов, за първи път работиха за куклена сцена Момчил Алексиев - създател на мултимедийната среда, композиторът Владимир Кърпаров, хореографът Димитър Пейчев. Към тях се включи и „ветеранката“ Ханна Шварц като сценограф. /Може да прочетете тук./

Вероятно нашите читатели за забелязали, че във „въпреки.com” отделяме специално внимание на Кукления театър не само за деца, а и за възрастни и ще продължим да го правим заедно с нашите автори. Това е нашия поклон към хората, които правят великолепни представления в различни градове на страната, но и уважение и обич към най-искрените зрители децата. Те са по-верни в оценките си от нас възрастните, защото се съобразяват само със себе си. Може да се поучим на искреност и спонтанност от тях…

Публиката...

Водете децата си на куклен театър, тяхната първа среща с изкуството, а това ще ги направи и свободни хора. Радостно е, че бързо свършват билетите и виждаме в залите, а и в открити пространства като в Бургас щастливи деца…≈

„въпреки.com”

Снимки: Лидия Атанасова и архив на Бургаския куклен театър

[vprki]

Есенните изложби в Пловдив, вдъхновени от Георги Божилов-Слона (1935-2001)

На първи септември традиционно от десетилетия се откриват Есенните изложби в Стария град на Пловдив. И тази година в сърцето на Стария град започва едно от най-значимите художествени събития на годината. Куратор на изложбите е изкуствоведката Весела Ножарова с проекта ѝ „Частица от река“, с който тя спечели конкурса, организиран от Община Пловдив през пролетта.

В него участват 14 съвременни български художници от различни поколения: Антони Райжеков, Борислава Бербенко, Боряна Росса, Велизар Димчев, Калин Серапионов, Калина Димитрова, Миряна Тодорова, Надежда Олег Ляхова, Невен�� Екимова, Ния Ценкова, Правдолюб Иванов, Сияна Шишкова, Стела Василева и Стоян Дечев.

„Частица от река“ е художествен разказ за връзката между изкуството, мястото и времето – диалог между Стария Пловдив, легендарния Георги Божилов – Слона и съвременното изкуство. Проектът преплита миналото и настоящето в метафората на „животворната река“ – символ на непрекъснатия творчески поток, който извира от Небет тепе и преминава през поколения артисти“, разказва кураторът Весела Ножарова.

Весела Ножарова, снимка Боряна Пандова

Сайт-спесифик инсталации, аудио-скулптура, видео творби, керамика, пластики от рециклирани материали, абстрактна живопис, ситопечатна фотография са някои от творбите, които ще могат да се видят в Балабановата къща, Къща „Хиндлиян“, Постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ на ГХГ-Пловдив. Изложбените пространства – къщите, дворовете, дори щерните за събиране на дъждовна вода, са активни участници в изложбения разказ на проекта на Весела Ножарова.

Проектът залага на особената връзка с миналото, личността на Георги Божилов – Слона, Стария град и творчеството на 14-те автора. Заглавието е вдъхновено от текста на песента „Река си ти“ на група „Клас“:

„ Река си ти, частица от река

и носиш се във див водовъртеж.

Едва роден, току поглеж -

изчезнеш нейде в речния кипеж…“

Георги Божилов-Слона

Изложбеният пр��ект разглежда връзките между изкуството и мястото чрез диалога между творчеството на Георги Божилов-Слона, Стария град и произведенията на 14 съвременни български художници. В основата на концепцията стои фантазия, която поставя легендарната група на пловдивските художници, с техния пъстър, бохемски начин на живот, на фона на черно-бялото социалистическо битие.

В средата на 60-те години на 20-ти век това цветно художническо общество е като животворна река, извираща от върха на Небет тепе, течаща по старите каменни калдъръми, минаваща през красивите дворове, влизаща от къща в къща. Мълчаливата пушеща фигура на Георги Божилов-Слона, от чиято изложба, организирана от Начо Културата през 1967 г., започват изложбите в Стария град, маркира символичната пресечна точка между локалното и глобалното, между това, което е било и това, което ще бъде.

Калин Серапионов /в средата/ в подготовка на проекта си за Есенните изложби в Пловдив, снимка Григор Дянков

Изворите са тук и не могат лесно да пресъхнат. В коритото на реката се вливат нови и нови води. В края на лятото, когато пловдивската жега бавно започва да отстъпва, водите отново бликват. Започват Националните есенни изложби...Пише в кураторската си концепция Весела Ножарова.

Припомняме, че началото на Есенните изложби е поставено на 17 декември 1967 г., когато в дома на Атанас Кръстев (възрожденската къща на ул. „Д-р Чомаков“ № 5 в Стария град, сега е музей-галерия „Червеното пони“)  е показана самостоятелна изложба от 33 акварела на художника Георги Божилов - Слона.

През есента на 1970 г., се откриват няколко самостоятелни изложби в къщите и дворовете на Старинен Пловдив. В самото начало те са наричани Камерни изложби в Стария град и са представяли предимно пловдивски автори. Постепенно, от локално събитие за ограничен кръг от пловдивски творци, изложбите добиват авторитет и тежест на национален преглед на изкуството. /За това малко по-късно в текста –б.р./

Невена Екимова в подготовка на нейната "Златна река" за Есенните изложби Пловдив

 През 90-те години Националните есенни изложби се организират вече на кураторски принцип. От 2000 г. започва да се провежда и кураторски конкурс. От 2013 до 2024 г. изложбите имат постоянен куратор – проф. д-р Галина Лардева, която избира тематичния фокус, участниците и осъществява цялостната организация. В годините за нас от Въпреки.com Есенните изложби в Пловдив са нещо специално не само като професионален интерес, но и като художествено събитие, част от живота ни, което очакваме. Вълнувахме се всяка година каква философска, естетска, художествена посока ще избере проф. Галина Лардева, за да ни въведе в артистичен свят, който, уж, познаваме, но тя умее да ни провокира, в най-добрия смисъл на думата, и да откриваме млади и талантливи хора. /Повече може да прочетете при нас тук и тук./

През 2025 г. конкурсният принцип за избор на куратор се завръща. Кураторът Весела Ножарова от Фондация „Изкуство - Дела и Документи“ с кураторски проект „Частица от река“ е победителят в организирания от община Пловдив „Конкурс за избор на  куратор и концепция за организиране на Националните есенни изложби (1 – 30 септември 2025 г.)“.

Правдолюб Иванов работи по проекта си за Есенните изложби в Пловдив

7- членното жури, което имаше задачата да разгледа, оцени и класира постъпилите предложения за участие в конкурса. Членове на Експертната комисия тази година бяха Красимир Линков – изкуствовед, директор на Градска художествена ��алерия Пловдив; Аделина Филева –изкуствовед, директор на Софийска градска художествена галерия; д-р Пламен Петров – историк и изкуствовед, директор на Художествена галерия – Казанлък; проф. д-р Венелин Шурелов – преподавател в Националната художествена академия София; Васил Тенев – художник, представител на Дружество на пловдивските художници,  доц. Георги Лозанов – културолог, експерт по медии и журналистика и Донка Налбантова – главен експерт в отдел „Култура, археология и културно наследство“, представител на общината. Преди оценяването, комисията прие методика, по която да работи и определи тежестта на отделните критерии за оценка.

По отворената покана за избор на  куратор и концепция за организацията на  Национални  есенни  изложби (1 – 30 септември  2025 г.) бяха внесени три проектни предложения:  Сдружение „Общество арт графос“, с кураторски екип Пламена Димитрова-Рачева и Моника Роменска и кураторски проект „ГРАНИЦИ И ХОРИЗОНТИ“; Фондация „Хавън“ с куратор Яна Костова и кураторски проект „НЕВИДИМИ ТРАНСФОРМАЦИИ“  и Фондация „Изкуство - Дела и Документи“с куратор Весела Ножарова и кураторски проект: „ЧАСТИЦА ОТ РЕКА“.  Членовете на журито подчертаха тогава, че и трите проекта са доста равностойни, което е видно и от близките оценки, значими, добре разработени, с изключително интересен спектър от художествени практики и баланс в избора на автори.

Припомняме този момент от работата на журито и, за да подчертаем, че успехът на Весела Ножарова е извоюван в сериозна конкуренция, което още веднъж доказа нейния висок професионализъм като изкуствовед с ярка творческа биография.

Весела е изкуствовед и куратор, автор на книгата „Въведение в българското съвременно изкуство 1982 – 2015“, куратор на българския павилион на 52-то Венецианско биенале през 2007 г., съкуратор на българския павилион на 11-тото архитектурно биенале на Венеция, съосновател е на кураторския колектив Art Affairs and Documents Foundation. Весела е курирала множество изложби в България и чужбина (Истанбул, Виена), включително изложбата “Дим. История на тютюна”, с която се откри Пловдив - Европейска столица на културата през 2019.  През 2022 година бе член на Националното жури с председател проф. Галина Лардева, което избра проекта „Ето къде си“ на художника Михаил Михайлов и куратор Ирина Баткова да представи България на 59-ото издание на Венецианското биенале` 2022 за изкуство. Тази година Весела Ножарова  получи  престижната стипендията на Cité internationale des arts de Paris в рамките на програмата на Френския институт в Париж.

Весела Ножарова в галерия Credo Bonum при откриването на изложбата "Следобедът на годината", 2023, снимка Стефан Марков

От 2015 г. тя е куратор на галерия Credo Bonum в София. За 10 години, в които тя определя изложбената политика на пространството, се очертават ясни фокуси в програмата, каквито са екологията, човешките взаимоотношения, културното наследство и историята. /За част от тях може да прочетете при нас тук./ През последните години Весела Ножарова се занимава и с преподаване и с участие в менторски програми. Такива са лекциите по история на изкуството в рамките на платформата “Въведение в съвременното изкуство”, както и Кураторското училище реализирано в началото на 2024 г. по покана на Центъра “Кристо и Жан-Клод” в Габрово. Весела Ножарова има магистърска степен по История на изкуството от Художествената академия в София.

Сега с нетърпение очакваме мащабния ѝ, създаден с много въображение и дълбок смисъл проект на Есенните изложби в Пловдив „Частица река“, вдъхновен от изкуството на забележителния Георги Божилов-Слона, на когото отбелязваме тази година и 90 години от рождението. Признаваме, че това по специален личен за нас начин ни подготви за красиво преживяване в Стария град сред творбите на участващите талантливи артисти. За не малка част от тях сме публикували текстове във Въпреки, но със сигурност, благодарение и на избора на Весела Ножарова, ще бъдем изненадани по своеобразен път ще ги открием отново…

Георги Божилов – Слона във времето на изложбата му 1967 година

Георги Божилов – Слона (13 юни 1935 – 30 май 2001) е открояваща се фигура, интроверт по природа, мъдър, проницателен и изпълнен с духовна чистота. Известен със своята сдържаност той носеше в себе си безкрайни пространства на мисли, музика, образ и тишина. Неговото изкуство комуникира без думи – достига до уникалната честота на интелектуалното мълчание, която не изисква обяснение.

И някои уточнения, които ни представиха организаторите за Есенните изложби 2025: Балабанова къща: 1 етаж – зала около Макет Велизар Димчев,  Зала 1 етаж Антоний Райжеков,  Зала 1 етаж Калина Димитрова и Надежда Олег Ляхова; Етаж- 1 Сводеста зала Калин Серапионов,  Дълбока зала Боряна Росса; Двор Ния Ценкова, Стела Василева, Невена Екимова и * Георги Божилов-Слона „Апокалипсис“ м.б. пл.; Къща Хиндлиян: Веранда Сияна Шишкова, Двор Борислава Бербенко, Стоян Дечев, Невена Екимова и Ния Ценкова, Мааза Правдолюб Иванов; Постоянна експозиция „Мексиканско изкуство“: Двор Борислава Бербенко и Невена Екимова, зала -1 Миряна Тодорова

Националните есенни изложби ще бъдат открити на 1 септември 2025 г. от 18:00 ч. на пл. „Атанас Кръстев“ - Лапидариум, Стария град, Пловдив.

Националните есенни изложби са проект на Община Пловдив и са част от Културния календар на града за 2025 година. Партньори: Градска художествена галерия - Пловдив и ОИ „Старинен Пловдив“.

Със съдействието на Фернет България ООД и Aya Estate Vineyards.

И не забравяйте, Есенните изложби в Стария град Пловдив продължават до 30 септември! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на проекта

P.S. на редактора Зелма Алмалех: За първи път се озовах на Есенните изложби в Стария град Пловдив в далечната 1974 година като стажант-редактор в БНТ на снимките на документалния филм „Закуска в Стария град“ по картината на Христо Стефанов. Филмът бе дипломна работа на Васил Минчев като абсолвент в Пражката академия ФАМО. Сценаристи бяха поетите Петър Караангов и Христо Ганов. Тогава се запознах с тези невероятни художници Георги Божилов-Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Димитър Киров, Георги Бояджиев-Бояджана, Атанас Згалевски, Енчо Пиронков, разбира се и с невероятния Атанас Кръстев-Начо Културата…После се оказа, че това са последните снимки, в които присъства самият Златю Бояджиев…

С много от тях впоследствие се сближихме, покрай любимия ми Пловдив. Тази година си тръгна  от нашия свят и последният от тях Енчо Пиронков…Но това е друга история, свързана с този невероятен град. Пиша тези лични думи, защото Есенните изложби са били винаги чакани с любопитство и вълнение пре�� септември в повече от половината ми живот…

[vprki]

Любовта на Греди Асса живописта в първата му самостоятелна изложба в Пловдив

 „Произведенията на Греди Асса излъчват неподправена радост от материала и играта на цветовете, внушават усещане за спонтанност и непринуденост. Те са създадени като своеобразен творчески дневник, като отклик на моментни състояния, неуловими по пътя на мисловната рационалност, но отчетливо присъстващи на територията на жеста.“ Написа в текста съм към каталога на Националните есенни изложби в Пловдив, 2020 с особеното заглавие „Места до поискване“ проф. Галина Лардева, куратор на авторитетния форум от 2013 година до миналата.

И продължава: „В този план тук абстрактната форма не се явява програма, чрез която художникът се насочва към изпълнението на непосредствена задача, а временно убежище на идеята, несъществуващо в разпознаваемата действителност място, в което може да бъде уловена една индивидуална чувствителност. Тук нарисуван е мигът – с меланхолията и красотата на сепването, на излизането от делничния порядък, с всички характеристики на личното неповторимо пре��ивяване.“

Греди Асса на откриването на изложбата "Разговори с живописта"

Припомняме написаното от нея тогава, защото  на откриването на първата самостоятелна изложба “Разговори с живописта”  на Греди Асса в Пловдив в прекрасната галерия “2019” на ул. “Гладстон” №32 по покана на директора на Градската художествена галерия Красимир Линков на 25 юли художникът сподели, че неговото участие преди години в Националните есенни изложби в Стария град са му дали повод още веднъж да се влюби в Пловдив. Защото привързаността му към този необикновен град с неговите емблематични тютюневи складове и река Марица се ражда още в детските му години с гостуванията при близки на семейство му. Продължава да е запленен от неговата космополитност: “Обичам Пловдив и заради емоцията на един голям град, който свързва Запада с Ориента, който прави различни хората. Няколко дни, вървейки по улиците на Пловдив, чувах различни езици. Какво по-хубаво от това да си в Европа и да се чувстваш навсякъде - толкова далечен и толкова близък!”

Месеци преди да се открие изложбата му в Пловдив в неформален разговор Греди Асса ни сподели, че с вълнение се готви за своето представяне в галерия “2019”, изключително пространство като мащаб и възможност за изкуство. Експозицията му включва  43 живописни платна и едроформатни рисунки, създадени от художника в периода 2010 – 2025 година.

По повод тази изумителна за пореден път негова изложба той казва в интервю за БТА: “Когато човек пътува, пътува не тялото, а духът. Мисля, че когато правя изложби на различни места по света, метафорично, разширявам географската граница на България, тоест, духовната ѝ граница. Българският народ е спасил моите родители, иначе нямаше да ги има тези картини. Ще рисувам, докато мога за България, ще разширявам границите ѝ и ще допринасям за израстването на българския народ.“ Куратор на  експозицията “Разговори с живописта” на Греди Асса е Даниела Панайотова - младата уредничка в ГХГ-Пловдив.

Даниела Панайотова и Греди Асса на откриването на изложбата "Разговори с живописта"

Тя е откри като каза в словото си: „Греди Асса съчетава изкуството с визуалната емоция по напълно естествен начин. Неговата живопис е като дневник на пътешествия в картини, които са запечатали мигове на преживяното. Те разказват не само за места и култури, но и за вътрешния му пейзаж, и за начина, по който светът го докосва и преобразява. B живописта му се усеща лекота, посока на движение, въздух и пространственост - не само заради мащабните платна и копринените велатури, но и заради начина, по който цветовете и светлината проникват през маслените покрития“.

Не успяхме да присъстваме на откриването на изложбата, но тя беше повод по-късно в горещите летни дни да отидем до Пловдив специално заради нея. В пространството на галерията сред картините на Греди в тишината на срещата ни с изкуството му, както неведнъж сме писали при нас, беше възхита и радост като съпреживяване.  С неговите картини отлиташ в един свят, за който можеш само да мечтаеш. Това е светът му на чувствителност, която го дарява с вдъхновяващо въображение да предаде най-фините емоции и мисли. Да, в това красиво, голямо и заедно с това гостоприемно пространство усещанията с творбите на художника са почти зашеметяващи, те дори ти говорят с неговия неподражаем език на вдъхновен артист. Независимо дали срещата с картините на Греди Асса е в големи художествени пространства или в по-малки галерии, в които той обича да излага, винаги носи радост, обич, удивление за зрителя като дар от талантливото му изкуство.

Изминалата пролет в месеците май – юни бяха особено активни за обичания от поколения  Греди Асса. Художникът представи изложба, озаглавена „Изгорелите книги“, в Столичната библиотека, до края на месец май пък негови работи можеха да бъдат видени в галерия INTRO с експозицията „Реката“, а до 20-и юни, се насладихме на платната му на третия етаж в НДК в рамките на изложбата „Преди, сега и утре“, част от XXII-ия Салон на изкуствата, след 10-годишно прекъсване. Написа тогава за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Първата, в Столичната библиотека, разбира се, беше на първо място свързана с книгите (и с отношението книги-картини), с думите, с тяхната съкровеност, с божественото, тайнственото в изкуството и с чудото на завършването на една творба, с нейната многопластовост (била тя изобразителна или литературна), с едно безмълвно предупреждение… Във връзка със заглавието няма как да не споменем знаменитата фраза от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – „Ръкописите не горят“ – и разбира се, още една велика книга – „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. „Оказа се, че проектът е като от игла до конец подреден. Става въпрос и за гоненията на книгите, за личната му история, тази на еврейския народ, за онова религиозно-трепетно отношение към книгата… /Припомняме в този контекст, че когато окончателно Древният Израил пада под Римско владичество се допитват до равините, напуснали Йерусалим и приютили се в Цват, градче над Галилейското езеро, какво да правят. Равините отговарят кратко: „Пазете книгите!“ В този смисъл е изключителна историята на иврита и съхранените книги и език две хилядолетия. Дълга и единствена история – б.р./ В тази изложба всъщност картините наистина са книги“, каза тогава кураторът на събитието Тони Николов, журналист и философ, главен ре��актор на Портал Култура и списание „Култура“, а  Греди Асса разсъждава: „Книгите отварят усещането за въображение и пространство, а картините го затварят в едно нещо. Понякога една дума може да стане теория, проект, принцип в изграждането ти на художник. По същия начин е възможно и обратното.“

Пренасяйки се в следващата експозиция в изложбата „Реката“ в столичната галерия INTRO, забелязваме едно: колкото и тук да откриваме така типичната за художника възхвала и преклонение пред природата, толкова и отново виждаме връзката със словото, книгите, литературата – в текста към изложбата са споменати Пруст, Хераклит, Платон… Можем да добавим още толкова много – например реката като символ в „Сидхарта“ на Херман Хесе, драматичното пътуване по река Конго в „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, реката Яндзъ, представляваща както разделяща бариера и болезнена дистанция между мъж и жена, така и надежда и копнеж в "The River-Merchant’s Wife: A Letter" (по Ли Бо) на Езра Паунд. Образът на реката срещаме още и при Уилям Уърдсуърт, Емили Дикинсън, Т.С. Елиът, Тед Хюз и кой ли още не… Не мога да не спомена и един филм – „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо, където водата символизира трансформацията и метаморфозата, любовта, скритото, плашещото. В изложбата „Реката“ видяхме платна на Греди Асса от 2023, 2024 и 2025 г., изобразяващи познати и непознати води – Дунав, Марица, Осъм, Вит, Ропотамо, Сена, Рейн, вече споменатата по-горе Яндзъ… Един непрестанен поток, притежаващ памет, едно чисто движение и изтичащо време, една непрекъсната промяна, лично преживяна от автора, който сякаш познава тези магнетични води по-добре от всеки друг – в реалните срещи, в сънищата, в потрепването на ръката, държаща четката. „Най-трудно се рисуват връзките между хората“, казва художникът пред БНТ, разсъждавайки върху образа на моста като метафора и символ на нещо, което както сближава и събира, така и разделя. И добавя: „Раул Дюфи казва: „Не се занимавай с изкуство, ако нямаш нов език.“ Аз, всъщност, търся новия език на моето творчество.“

Припомняме тези негови изложби отпреди няколко месеца с мотива да подчертаем и изключителната работоспособност и неуморност на Греди Асса да твори, да създава, сякаш нови светове, Въпреки сложността на живота и трудностите, които самият той трябва да преодолява…

Изложбата на Греди Асса „Разговори за живописта“ в Пловдив  се придружава от два красиви каталога, както и от постери с репродукции на негови картини. Експозицията може да се види в Зала “2019” до 26 август. Не я пропускайте!

В годините във „въпреки.com” сме писали не малко и продължаваме за Греди Асса, професор и преподавател в НХА – за изложбите му, за великолепните неща, които направи като изпълнителен директор (2010 - 2015 ) на Национален дарителски фонд „13 века България“, за студентите му, за приятелствата, за липсите, за отношението към света…

И Греди Асса продължава да върви, да ни изненадва с всяка своя нова изложба. След нея сънуваш картините му и искаш да се потопиш в тях или по-точно – да се усамотиш с тях.

„Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия.

Греди Асса на откриването на юбилейната му изложба в СГХГ, 2024

Когато вляза в ателието, прахът от всекидневието изчезва.“ Каза за „въпреки.com” миналата година по повод юбилея си неподражаемият и прекрасен художник проф. Греди Асса.

Желаем му здраве, обич, вдъхновение! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на ГХГ, Пловдив и Стефан Марков

[vprki]

Прекрасният скулптор Валентин Старчев навършва 90 години

Звучи невероятно за този талантлив, достоен творец, аристократ на духа. Публикуваме забележителния текст на проф. Десислава Минчева, написан за Въпреки по повод неговата осемдесета годишнина в един сложен за него момент като артист. Думите съвсем не са остарели...

 

Най-трудно се пише за човек, за когото си писал няколко пъти. Само който го е правил, знае за какво говоря… Признавам и предупреждавам,че ще използвам старите си текстове. Те, на места са учудващо актуални, на места ни връщат доста назад. Не съм сигурна, че има и други важни неща за казване, освен вече изречените. И това говори добре не за мен, а за Валентин Старчев.

Но все пак годините си вървят. Светът върви също напред. Не ми се струва, че се развива в добра посока, но току виж се лъжа. След няколко дни Старчев ще стане на 80, което е направо невероятно. Запазил е спокойната си и горда осанка, не губи присъствие на духа и сините му очи те пронизват. Напоследък преживяванията около паметника “1300 години България” му нанесоха много рани, но той, като един истински боец, не се предава. Хладнокръвието ( поне външно), с което приема безумието на хората е забележително. Колкото и да е невъзможно, но признавам, опитвала съм се да се поставя на неговото място и… не съм сигурна, че бих имала неговата уравновесена, цивилизована и интелигентна твърдост. Въпрос на характер и, разбира се, въпрос на класа. Такъв култивиран стоицизъм притежават само хората без комплекси и с голям дух. Даже сега, когато пиша тези редове, не мога да се начудя на цялата цинична и агресивна буря, която неговият монумент предизвика. Все повече се убеждавам, че под тинестите пластове на политическите причини, към които включвам и управленската безотговорност, се крие по-скоро пълната липса на културна и пластическа грамотност. Някак все по-трудно можем да дефинираме усещането за форма, обем и пространство и тяхното внушение… тъжно заключение.

Валентин Старчев имаше изработен проект за реновиране на своя паметник пред НДК в София, но...

Валентин Старчев е скулптор от чист вид. Но подобно качество се приема трудно от хората (масовите зрители), които разпознават само приликата, наподобяването и красивото като плюс. Ох, това неясно понятие “красиво”!  Фигурите и композициите на художника не са еснафски приятни, не флиртуват с публиката и изобщо…не са лесни за харесване. Ще си позволя да вмъкна тук текста си от преди няколко години. Мисля, че се отнася за една много важна за скулптора (и нас) изложба.

На не много художници Господ предопределя вълнуващи в творчески план зрели години. Способността да изненадваш почитателите си ( а защо не – и неприятелите си?) е наистина голям дар… Скулптура на страстта или страст към скулптурата? Този риторичен въпрос би могъл да  изчерпи всякакъв анализ, защото е най-прекият път към разбирането на неговата ( на Валентин Старчев) пластика.  В някакъв смисъл моите думи са наистина позакъснели, тъй като изложбата вече е минало… Но голямото предимство за автора е, че новата му колекция оставя дълбока следа. Аз самата пиша по спомен сега, но не ми е особено трудно. Пред очите ми е едно цялостно изживявне – над подробностите и над конкретиката.

В ателието на Валентин Старчев

Изложбата беше събитие. Галерия „Райко Алексиев” бе преобразена. И формално, и смислово. В тъмното пространство с матови, графитени стени и с насочено навътре осветление, досущ като под театрални прожектори,  пластиките живееха в собствен свят или по-точно – като на сцена. Сцена на обикновения човешки живот, но без декор и без миманс. Само главни герои. Главни герои, които обаче не играят роли. Носители на изконни човешки чувства. Самодостатъчни във възхода си, издигащи интимността до вечен порив, преживяващи падението си с умерен патос. Герои със стаено достойнство, но и с мощно изразени състояния.  

Валентин Старчев и Десислава Минчева на нейна изложба, 2019

Вече няколко пъти пиша по нещичко за Валентин Старчев и хем ми се иска да повторя нещо – заради натрупванията и диалектиката, хем се опитвам да погледна под нов ъгъл на творчеството му – както, експериментирайки, прави той. За едни по-стари пластики в ателието му бях казала:”… Огромни, бели, гипсови фигури може би скоро ще заблестят в бронз.(Всъщност никога няма да „заблестят” благодарение на безупречния вкус на автора си)”. Сега, не знам защо, но си представям последните му творби в камък. Те са силни, динамични, едро моделирани, като някакви живи природни форми и….тежки. Монументална скулптура, невлияеща се от размера. Внушителните, едри обеми са богати, изразителни и живи. Движението е силно, повърхностите са пипнати от ръката на истински майстор. Цялата форма просто трепти…Не знам дали и как се запазва истинската, непреднамерена вибрация при леене ( да, знам, че не е невъзможно). Но все пак си ги представям в камък – докоснати лично от ръката му…дай Боже! На места грубите повърхности преминават в по-изчистени и гладки плоскости, създавайки неподражаема игра на събиращи се и раздалечаващи се пространствени структури…��гри за напреднали. Мисля, че тази изложба на Старчев е ( беше) по-драматична, по-обобщена и по-изведена като общо внушение от останалите. За мен поне тя съдържа ( не мога да се отърва от сегашното време, защо ли?) в най-голяма степен понятието „вечност”. Имам предвид не само това, че е стъпила много сигурно в територията на нашата, а и на европейската модерна класика. По-скоро в нея прозира една овладяна драматична чувствителност, а така също прави трайни естетически и духовни изводи, които са най-близко до неясното понятие “мъдрост”. Усещаш на най-дълбоко ниво, че скулпторът е постигнал някаква особена вътрешна хармония. Умиротворена страст, може би е това…

В ателието на Валентин Старчев

Дали става дума за бурна емоция в общоприетия смисъл на думата, до романтика на ежедневието или пък до смела (заради многобройните аналози) интерпретация на библейската история за Каин и Авел…. разбираш, че си в досег с артист par excellence, който отдавна е спрял да се интересува  от дребните суети, краснописността на моделирането и показната ефектност. Ще пощадя и него, и вас от клишето за излъчваща се собствена светлина, за професионализъм, хуманност и т.н. Важното е, че лаконичните и ясни в пластически смисъл обеми – лабиринти, носят нещо доста по-голямо и смислено от обикновена радост за окото. Те са пластически израз на една душевност.

Напоследък често се опитвам да разбера защо новото изкуство е такова, каквото е. И един от отговорите ми е, че хората вече не са цялостни… те са силно разпокъсани… някакви същества на парчета, което не означава – личности. Авторската позиция се превръща в доста неясно опипване на чужди вкусове и криволичене по чужди пътеки, често водещи до задънена улица. Съответно посланията се размиват във фрагментарни изводи и недостигащи до публиката си маловажни експерименти. Казвам всичко това, защото в изложбата на Валентин Старчев ( може би съм леко носталгична), но изпитах усещане за праволинейност, за превърната в художнически жест интелигентност и дълбочина.  Усещане за стабилност в развитие. За убежище, за място без компромиси, за сериозност без дидактичност – все неща, които ме вълнуват особено. Способността да превръщаш чувствата си в изкуство е присъща само на големите художници – тези, които могат да съединят емоционалност и аналитичност, деликатност и сила и да не губят тръпката…

Валентин Старчев……

Валентин Старчев и Камен Старчев на изложбата „Корабът на Калигула“ в галерия "Стубел" на Камен, 2022

Имам вкъщи една негова малка пластика - женска фигура от бронз. Пулсацията на обемите и повърхностите, стремителното движение на уж отпуснатото тяло, натежалите от сласт умерено деформирани форми будят в мен асоциации с наистина най-доброто от европейската скулптура. Когато си я избрах от ателието му, Валентин Старчев ме попита защо си взимам най-малката. Какво можех да му кажа? Просто той е голям - и в монументалните си работи, и в малките. В случая размерът нямаше никакво значение, беше любов от пръв поглед. Тази пластика, която е всеки ден пред очите ми, смея да кажа, че ми дава сигурен ориентир относно критериите в изкуството. Скоро участвахме заедно в една изложба, където за пръв път видях един много стар негов автопортрет. Добър и традиционен или традиционно добър - няма значение. Сериозен, аналитичен и верен на относителната истина според огледалото, както и дълбок и истински според авторовото вглеждане навътре в себе си. Дадох си сметка какъв път е извървял скулпторът… Изчистил е всичко излишно и е извадил от себе си онази сила, която е стояла под слоя добре научени уроци, търсения и колебания. Станал е режисьор на собствените си усещания и представи за цел и път, като ги е превърнал в контролирана стихия, неподвластна на нищо, освен на себе си. Старчев е от малкото художници, които с годините стават по-добри и при които физическата енергия  се трансформира в нещо друго. Шегуваме се с приятели, че това, неговото поколение, се оказа много жизнено и устойчиво. Дай Боже да продължава все така! Абсолютно съм сигурна, че ателието му е пълно и ще се пълни с още пластика и рисунки. Въпреки, че му пожелавам и да не се застояват прекалено!

Валентин Старчев в ателието си

Иска ми се да кажа и няколко думи за тях - рисунките на скулптора. Експресивни, лаконични, витални и толкова чувствени! Старчев знае за линията, движението и пространството повече от много други… И рисува женските си тела със замах, с мъжка увереност и с любов. Еротиката е нещо много красиво и вълнуващо, особено видяна през неговите очи.

Не искам да досаждам, но ще сложа тук и един още по-стар текст (2007), от който става ясно, че драмата с монумента "1300 години България” е твърде стара, а и поради непосредствеността от една лична среща между нас, в ателието му.

Обременените с политически предразсъдъци, но иначе по-бедни откъм пластическа култура, познават Валентин Старчев само заради паметника “1300 години България” пред НДК. За мое огромно съжаление - доведен до плачевно състояние. Което не е комплимент за културната ни политика. Но, слава Богу, скулпторът върви напред и рядко поглежда назад. Това е и нормалното поведение на един себеуважаващ се автор. А той, между другото, е познат и ценен на много места извън страната ни и стои редом със световно известни скулптори. Някои от тях - отдавна класици. Например Роден и Майол. В парка Миделхайм в Антверпен и на зелената морава - музей на открито в имението на Вутен в Белгия - работите му са намерили заслужено убежище и ще бъдат горди свидетели на променящите се времена.

Валентин Старчев работи без артистични почивки в ателието си в кв. Ситняково. Няколко красиви, дебели котки стоят на оградата, неподвижни като сфинксове, в очакване на господаря си. Щом той отваря вратата, някои се вмък��ат бързо в ателието, а други се измъкват навън. А то, ателието, е типичното скулпторно работно помещение - без излишен уют. Има такъв, но е на втория етаж и там влизат само приятели, почитатели и почитателки. Ателието обаче е пълно с прекрасните творби на създателя си, което го прави забележително, одухотворено пространство. Според очакванията… Огромни, бели, гипсови фигури лежат спокойно на земята или на постаменти.  Повечето са големи женски торсове - силни, динамични, тежки, едро моделирани, като някакви живи природни форми. По стълбата към вече споменатия втори етаж са подредени много метални и доста по-малки пластики. Изкачвайки се нагоре, ти се движиш като между редици колони в храм - нищо, че не се извисяват над тебе и реално не надвишават метър. Да, монументални са, независимо от размера си - клише, но клишето все пак е  истина. Както съм казвала и преди - въпрос е на пластически усет.  Тук, може би е моментът да спомена думата страст, надвишаваща по въздейственост още една важна за творчеството на скулптора дума - еротика. Защото виталността на торсовете понякога стига до апотеоз на самата женственост - от онази примитивна сила, без която животът би спрял, до рафинираната чувственост на голата, отпусната и поемаща светлината върху формите си фигура. Танцуващите му жени са вакханки, мадоните - струящо плодородие, къпещите се - съд за наслада… 

Валентин Старчев на изложбата на Камен Старчев "Влошаване на времето" в САМСИ, февруари 2025

Попитах за името на една от работите му. Той се позабави с отговора и аз му подсказах с усмивка: “Ами…страст!” Беше малко на шега. Но улучих. То и как ли няма да улучиш? Вижда се от всеки, и то веднага, че със страст са правени тези фигури и те самите са страст. Ясно е като бял ден. Ако пък и познаваш художника… Под една бяла шатра в сърцето на Европа и пред погледите на много и доста по-млади на години хора, Валентин Старчев танцува така, че аз изведнъж го видях по съвсем друг начин. Разбрах, че големият артист си е голям артист изобщо. Във всичко, което прави. Така или иначе, и танцът е пластика…

След като изпихме по кафе в ателието му (поне пето за деня и за него, и за мен) и без да му задам нито един въпрос, освен (с голямо неудобство) дали е професор и той ми каза, че е ( във ВИАС, това поне знам), се разделихме. Фактите имат значение, но аз повече разчитам на чувството и на паметта си за многото направени от него неща - изложби и паметници. И всичките - на изключително ниво, без компромиси, премерено експериментални, внушителни, сериозни - изяви на голям творец. Все по-рядко се срещат такива автори…  

Валентин Старчев на изложбата на Камен Старчев „Корабът на Калигула“ в галерия "Стубел" на Камен, 2022

Валентин Старчев заслужава уважение. Талантът и човешките достойнства трябва да бъдат ценени, вярвам в това! Имам предположение, че по случай своята 80 годишнина ще получи поздравителни адреси (какво понятие само!)  точно от хора, които не са били нито до, нито с него, а точно обратното. Светът ни е предвидимо перфиден, уви…

Дано е здрав и дано продължава с това, което може да прави толкова добре!                                                                                                  

С обич: Десислава  ≈

"въпреки.com"

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков

P. S. на "въпреки.com": Валентин Старчев става на 90, което е невероятно. Запазил е спокойната си и горда осанка, не губи присъствие на духа.

Валентин Старчев и Леда Старчева на изложбата на Павел Койчев „Homo sapiens – възпоменания“ в галерия Райко Алексиев", 2023

Продължава да работи и не пропуска изложба. Излъчва достойнство, аристократизъм, Въпреки света, в който живеем. Очакваме с нетърпение и радост юбилейната му изложба в Националната галерия през есента. Да е честит, здрав, обичан, неуморен!

[vprki]

Викът на поета Борис Христов, който навършва 80 години

Текстът за Борис Христов е от книгата на проф. Божидар Кунчев „Всичко мое“ , която излезе преди 10 години благодарение на изд. „Рива“. Предоставен ни бе от автора за „въпреки.com”. Публикуваме с удоволствие отново в чест на забележителния поет.

Не е за вярване, но от времето, когато излезе сборничето "Трима млади поети", в което бяха поместени и негови творби, ни делят 40 години. После видяха бял свят "Вечерен тромпет" и "Честен кръст", повестите му, кратките му стихотворения... И така до нашата 2015, до настъпващия скоро август, когато той ще навърши 70 години. Той, Борис Христов, който беше казал, че "има време да се наспиме". И че "ако трябва сега да извикам свободно, / извикал бих само: "Аз викам". Той, който насити с толкова смисъл литературата ни, живота ни...

Стиховете му разкриха драмата на нашето съществуване, онази невъзможност да бъдеш себе си, защото някои бяха решили да мислят вместо теб, и да живееш според налудничавите им предписания. Така стиховете му бяха “една трудна и неподатлива ерес” (Октавио Пас). Ние ги възприехме като вик, който идваше да стресне и заспалите, и пробудените. Този вик ни изправяше пред неумолимите въпроси на съвестта.

Казионната критика не искаше да го възприеме. Тя си даваше сметка за многопластовите внушения на това поетическо слово, което изрази цялата пустота на нашето безвремие. Когато от всички страни ни натрапваха като образ и модел безсъдържателния колективен човек, човека-маса, Борис Христов открои неизбродимите вътрешни пространства на своя “самотен човек”, на “човека в ъгъла” на живота, който не се примиряваше. Заедно с него ние вървяхме подир надеждата, очаквайки да чуем най-сетне жизнерадостното бръмчене на Самолета, който все закъсняваше.

***

На снимката прави: Атанас Кръстев-Начо Културата /л/ и Георги Божилов-Слона /д/, седнали: Борис Христов /л/ и Огнян Видев /д/

Като поетика, като нравственост и социална позиция стиховете на Борис Христов, а заедно с тях и прозата му, тотално се разминаваха с властващата идеология. По своята същност те бяха самата идеология на живота – винаги загадъчен и непредсказуем, винаги мъчително бреме за онзи, който е поискал да отиде по-далеч от безпроблемното съществуване. Но като всяка истинска поезия и неговата не остава само в годините, когато беше създадена. И сега тя въздейства с предизвикателната си мисъл, с ярката си образност, с всичко, което я изпълва до последния ред. И сега тя ни свързва директно с онова неугасващо пламъче в душите ни, което пръска освежителна светлина над нелекото настояще.

***

 Цялото творчество на Борис Христов е вик срещу безропотното съществуване, срещу страха и забраните, вик пред Стената, заради която човешкият живот не бе „отиване” и „завръщане”, а само обреченост и път към Нищото. В този вик са болката заради потъпканата хуманност и жестоките последствия от тоталния контрол на идеологията и държавата, бунтът на съвестта заради подмяната на човешкото и многообразието на живота с мимикрията и безсмислието. В този вик е също истината, утвърждаваща смисъла на нормалното, на това, което трябва да бъде човешкото съществуване. Творчеството на Борис Христов е отражение на личната му орис, на един характер, пресътворен в поезия и проза. То е като живота, в който има страх и угнетение, надежда, изоставеност и унижения. Творчеството му е самоотдаване на истината. Стремежът, който го поражда, се мотивира от една решителност и воля за свобода и действително самопознание. Истините на това самопознание са истината за нашия живот, какъвто беше и какъвто продължава да бъде. В този смисъл творчеството на Борис Христов е в съзвучие със сегашните ни болки и тревоги. То все така предизвиква много размисъл.

***

 Неподкупният му характер, съдбата му на човек, опознал добре същността на злото, това, че бе неизменно с мисълта за несвършващата драма, наречена живот, както и неговият талант, обясняват защо е толкова въздействащ. Защо, независимо от времето, когато са написани творбите му, и от темата, до която се отнасят, те не остаряват като художествена въздейственост и проблематика. В „Честен кръст”, поемата, синтезираща като образ, мисъл и позиция трайното в душевността му, а също и представата му за живота и смъртта, за изкуството и за призванието на твореца, обречен на съмненията и дълга си, но и на носталгията си по „спасителния бряг” извън познанието, Борис Христов споделяше: „Разбирам, че това са казвани неща и стари…”. Така е, но в нашата литература малцина го направиха. Колко прав е Далчев, че реализмът предполага да видиш истината, но и „смелостта да я кажеш”. Борис Христов имаше предостатъчно от тази смелост. До степен, че беше опасен за властта, която арестуваше понякога и него, и архива му, за да погуби много от творбите му. Вземеше ли перото, той искаше да ни внуши като Швайцер, че не трябва да се отричаме от „идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия”. Без нравоучителност той внушаваше като Швайцер да не станем „човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея”. Такава бе и личната му етика, обуславяща идеите на прозата и поезията му. Етиката заради един непримирим хуманизъм, до непозволеност различен от официалния, който преследваше личностното начало с тезата за колектива, тоест с морала на стадото.

***

Героите му в повестта „Сляпото куче“, във всяко отношение различни от „типичния герой” на казионните писатели, бяха вопълът на поета заради човешкия живот като нарочно унижение. Доктринерската критика не можа да преглътне автентичния му хуманизъм. В аутсайдерите от повестта на Борис Христов тя виждаше неговото предизвикателство да говори истината, неудобна за режима. Затова прибегна до дежурното си обвинение, че очернял „прекрасната” действителност. И че той останал сляп за новия човек с неговия „непрестанен възход”. Поетът нито за миг не бе повярвал в този възход. Той беше предпочел да бъде с убеждението си на „старомоден” тълкувател на човека, който е човек, доколкото е сам за себе си „камшик и кон във своята двуколка”.

***

От изложбата „Силата природата“ на Милко Божков в СГХГ, вдъхновена от поезията на Борис Христов, 30 ноември 2021-6 февруари 2022

Словото на Борис Христов е отваряне на раната, за да помним раните. Словото, обърнато към нас, за да ни каже, че трябва да живеем с мисълта за свидетелстването. Написал и повестта „Спомени за хора, камъни и риби“, той   не пропуска да заговори и за свободата, настъпила с грохота на съборените кули на затвора, но и за горчивото в тази свобода, все неосъществена до края. Борис Христов ни казва и другото:  че ако човекът м и с л и, той няма да забрави никога, че „живота / за малко ни е даден – само да извикаш” („Конче мое”). Че човекът си отива от света, без ��а е разбрал защо се „търкаля слънчевото колело” („Вик в тишината”). И в „Честен кръст” той спомена, че „малкият човек не знае / къде е ключа, с който този свят да разгадае”. Многозначителни са в този аспект и размишленията на разказвача в повестта. Те са в насоката на мисловното, присъщо на Борис-Христовата поезия, както и на прозата му, и по специално на повестта „Смъртни петна”. Страданието и тиранията, свободата и Богоя, жадуващ я с цялата си душа. Но заедно с тях и размишления за смисъла, за историята и смъртта с нейните послания, че жив или мъртъв в Подземната Библиотека, човекът чете „една и съща книга” и тя е книгата на тайната да си човек, все непроумяна, поради което ни липсва утехата. Но утехата я няма, защото и „Историята, както коня на тиранин, паднал в битка, бяга настрани, но после се завръща…” И човекът, бих добавил, все бяга настрани и не може да се върне „към доброто време” на невинността („Честен кръст”). Утеха е поне, че го има творчеството на автори като Борис Христов… ≈

Текст: Божидар Кунчев

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив

[vprki]

Илияна Щерева: На Банско Джаз фест създаваме общност

Вълнуващ фестивал със страхотна атмосфера, с талантливи музиканти беше завършилият 28-и Банско Джаз фест (1 – 10 август). Това издание беше най-мащабното в неговата история – десет дни, три сцени, и десетки световни и български джаз звезди. „Банско Джаз фестивал е не просто сцена – той е културен дух, който живее в града и обединява хора от цял свят. Това 28-мо издание е посветено на силата на музиката да свързва поколения, култури и емоции“. Каза още на 28 април по време на първата пресконференция за Джаз форума Илияна Щерева, председател на Управителния съвет на Асоциация „Фестивалите в България“, която организира събитието. И той надмина очакванията ни.

Подробно ви запознахме с програмата му дни преди да се открие на Голямата сцена в Банско. Успяхме да се срещнем и разговаряме с Илияна Щерева за „въпреки.com” в следобеда на неговия предпоследен ден сред експонатите в Постоянната експозиция „Джазът в България“ в Народно читалище „Никола Вапцаров – 1894“, минути преди поредната пресконференция…

Как избрахте толкова силна програма? За първи път на живо у нас знаменити музиканти като Джон Бийсли, New York Voices, Нилс Ландгрен, Катрин Ръсел, детето чудо Йойока, премиерно като лидери бяха Джон Бийсли и Кристиан Александров, в световни проекти слушахме артисти от ранга на Христо Вичев и Петър Славов и още и още…

Малко повече дни са и ние така го комуникираме, че това е най-мащабният в историята на фестивала, като дни, защото от осем станаха 10, заедно с това и като сцени. Добавихме още две сцени – една сутрешна в 10 часа за децата в джаза, децата от музикалните школи от училищата в страната и добавихме още една вечерна сцена в 19 часа, която я нарекохме „Световна сцена“, където събираме проекти, които са в малко по-широки граници на джаза. Така че това е най-мащабният досега в историята и си давам сметка като организатор, че се издига доста летвата и ще ни е трудно оттук нататък да я надскачам. Защото, наистина, за мен отначало, поемайки фестивала беше малко предизвикателство, тъй като фестивалът беше направил име в България. За българските музиканти той беше вече утвърден, една сцена, на която те искат да се качат и нямах трудности с подбора на българските музиканти, докато със световните изпълнители, тези които ги каним от Европа и зад океана да дойдат на една непозната сцена с леко недоверие, със съмнение, с притеснение…Така започнахме в началото. Все повече помежду им се говори, те си разказват. Този беше там, трябва да отидеш на този фестивал да свириш. И от дума на дума, от препоръка на препоръка.

А и ние започнахме редовно да посещаваме музикални форуми с шоу кейс програми, да следим тенденциите, да следим новите имена, защото нашата публика е малко консервативна. Робува на утвърдени имена, на марка /казва с усмивка/, да го наречем така, но всъщност, световната сцена има изгряващи млади музиканти, които са изключително качествени и ценни, които са във възходящата линия на кариер��та си. Това може да го видим на въпросните музикални форуми, които посещаваме и, които ни дават възможност да водим именно такива актуални имена от световната джаз сцена. Първата година ходехме да търсим срещи  - да се представяме, да разказваме за фестивала. Сега вече е обратното – те идват, търсят срещи с нас, предлагат ни проекти, предлагат ни музиканти. Стана ми изключително приятно, че двама от изпълнителите – този, който откри първата вечер Джон Бийсли, многократен носител на Грами, който е председател на световната асоциация на джаза и ��дин от инициаторите за Международния ден на джаза 30 април. / Денят се отбелязва от 2012 г. с решение на 36-ата Генерална конференция на Организацията на обединените нации (ООН) по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО) в Париж, Франция.През ноември 2011 г. ЮНЕСКО официално обявява 30 април за Международен ден на джаза, за да подчертае джаза като жанр и неговата роля в обединяването на хора от всички краища на света.- б.а./ Той каза, че е имал покани от два фестивала за този период, но предпочел нашия.

Джон Бийсли

Същото  каза и Катрин Ръсел, че е имала и други възможности, но е предпочела да дойде в Банско по препоръка на Емет Коен / Забележителният пианист, който гостува на Банско Джаз фест, 2024 – б.а./. Всичко това на мен лично ми носи огромно удовлетворение.

Всичко това е и много, много работа…Със сигурност веднага след като завърши Фестивалът започвате подготовката за следващото издание догодина.

Катрин Ръсел

Грешите, вече съм започнала…За да влезем в турнетата на някои от големите имена, ние вече сме подали заявка за интерес, за да може те да си подреждат европейските турнета и ние вече сме започнали.

С тези сцени, с концертите, с атмосферата, която се усеща и по улиците Банско стана своеобразна европейска столица на джаза, макар и за кратко – за всички поколения.

Да, така е. Аз съм председател на Асоциацията на фестивалите в България и по принцип ние у нас нямаме много ясни критерии кое е фестивал. Наричаме фестивал тези с регионално значение, дори някакви фолклорни празници на местно ниво, на общинско.Форматът, който ние в последните години създадохме, действително, е фестивален, защото той има кауза, има мисия, има образователен елемент и ние възпитаваме и публиката, и музикантите, на които им предстои да се развиват по-нататък. Даваме бъдеще и на следващите поколения.Усеща се дух на приятелство, на общност. Трудно става.

Анат Коен

Вписваме се в тази тема на общността - те идват тук, дори и да не участват в програмата. Един Владко Кърпаров е дошъл от Германия, за да се срещне с колеги, да чуе музикантите, за да посети концертите да се включи в джем сешъните. Много български музиканти дойдоха, без да са включени в програмата. Защото фестивалът се превръща в едно средище на джаз музиката и на културата, защото ние имаме и много други съпътстващи събития.

Не отделям джаза от културата, напротив! Но това е много работа – организация, събития, много хора. Виждам щастливи хора навсякъде, защото в последните години забравихме усмивките…Както винаги отбелязваме в публикациите при нас.

Тук няма негативизъм. Всички хора са щастливи. Цифрите доста говорят – 197 участника във фестивала – музиканти, 36 млади таланти, участниците в джаз-академията /която от тази година ще носи името на изключителния музикант Милчо Левиев – б.а./, около 40 души технически персонал и над 20 журналисти…Доброволците са още една кауза и мисия на фестивала, защото в тази посока хората да имат цел и мисия, да дават от себе си и да получават.

Петнайсет годишната перкусионистка от Япония Йойока

Това е изключително ценно за младите хора. Прави страхотно впечатление, че ние имаме постоянни доброволци, които идват за четвърта година и те растат в йерархията, защото вече познават позициите и реално млади хора навсякъде. Сред тях има и хора с професии, с фирми, утвърдени, реализирани. Някои си взимат платената си отпуска, за да дойдат, точно заради преживяването и атмосферата.

Много силни са и медийните ви партньорства, особено великолепната ви колаборация с радио JAZZ FM. Нямах възможност да бъда през цялото време на фестивала, но всяка вечер слушах директното излъчване на концертите от Голямата сцена по радиото, брилянтен звук и чудесни водещи – традиционно директора и водещ на JAZZ FM Светослав Николов и тази година талантливата певица и преподавателка Весела Морова /на водещата снимка/.Имаше и преки излъчвания на някои от концертите по Програма „Христо Ботев“ на БНР.

Светослав Николов е човек с мисия – идеолог на създаването на сцената с децата в джаза. Те в радиото имат формати, с които обикалят цялат�� страна. Той събира впечатления и с неговия ентусиазъм и познания от разказите му ме запали. Аз реших, че след като сме дали възможност на студентите, на младите таланти, които кандидатстват при нас с готови проекти, т.е. тече трябва да са създали някаква група и излизат с готов проект в селекцията ни, реших, че е хубаво да подготвим и децата, по-скоро да ги запалим. Защото, за да влезеш в джаз средата, те разбира се, ще минат през класиката, за да си създадем поколението, което после ще имаме на Голямата сцена.

Борис Петков

Ние от по-миналата година направихме традиция, аз като директор на фестивала давам награда на участник, по мой избор, от сцената за млади таланти да имаме възможност да влезе със свой слот в програмата на Голямата сцена. Тази година това беше младият талантлив пианист Борис Петков, той излезе с един негов проект, който направи премиера на едно парче в  добра компания - Стунджи, Васил Хаджигрудев и Арна�� Гарофе със специалното участие на Вики Алмазиду с три филмови песни на Милчо Левиев, т.е. с утвърдени имена. Ние разчитаме на тези млади хора.

Как подбирате проектите им?         

Голямата награда на Банско джаз фестивал, връчена от Илияна Щерева, председател на УС на Асоциация „Фестивалите в България“ – участие с проект на основната сцена на фестивала през 2026 получи младата и талантлива Александра Полежанова от Банско, студентка II курс в НМА "Панчо Владигеров"

Ние ги избираме, като обявяваме селекция, не е на конкурсен принцип. Правим селекция, получаваме проекти – тази година бяха 16-18. Готови проекти, това ги мотивира да се съберат, да работят. Събираме се комисия от менторите, правим си подбор, избираме, участват на срещите с музикантите от Голямата сцена, което е невероятен шанс да чуеш, да посвириш с някой от тях. Участват в програмата на дневната сцена в парка и в джаз точките в града.

А как правите подбора за Голямата сцена за тези великолепни концерти?

Със слушане…Със слушане и никак не е лесно, защото не мога да доведа всички, които бих искала. Имам си един списък, от който всяка година,успявам някого да поканя. Има музиканти, които четири години ги гоня, докато дойдат по една или друга причина, или не съвпадаме с турнето или те имат подозрение, не са чували за нас, но като дойдат тук става друго. Тази вечер артистите / New York Voices-б.а./ поискаха три часов саунд чек.

New York Voices на Голямата сцена в Банско

Нашите техници са на световно ниво, обаче те се притесняват и не са сигурни, те не познават тази сцена. В момента, в който слязат от сцената всички казват: „А, какъв звук! Какъв фестивал, каква организация!“ Но те идват с недоверие, нека да си го признаем. Затова ми е трудно и както казвам гоня ги, максимумът е четири години. Но после искат да дойдат и с друг проект. И друго ми е трудно, защото нашият фестивал поначало е заложен началото на август, когато почти няма фестивали в Европа. Те приключват с турнетата си в края на юли. Затова сега с бавни стъпки и постепенно го изтегляме по-напред и да се съобразим техните възможности. /Вече официално е обявено – догодина Банско Джаз фест ще се открие на 31 юли./

Не мога да не Ви попитам и за финансирането на Феста.  Този великолепен десетдневен празник на джаза изисква и доста сериозно обезпечаване със средства.

Много сложно е и като финансово начинание. Нашето финансиране е хибридно, както е актуално да се каже. Естествено, това е събитие на общината и те ни подкрепят не само финансово, а и логистично. Цялата местна общност е ангажирана – хотели, ресторанти, организация, почистване… В тези дни цяло Банско работи за джаза и джазът работи за местната икономика. Така че основният ни ресурс е от общината, кандидатстваме, естествено по проекти, такива, които биха получили финансиране от Министерство на културата, от НФК, спонсори. Ще разделя спонсорите и на спомоществователи, защото имаме спонсори, които рекламират по време на Джаз фестивала техни продукти и услуги.

Публиката

Ние имаме спомоществователи, които даряват средства не срещу реклама, а за развитие на културата. И се опитваме, но засега е много неуспешно и е проблем – да научим нашата публика, че културата струва пари, т.е. купуването на билети. Конфронтират ни  с някои фестивали, които залагат на безплатното. Имаме платена зона и трябва да я има. Зад блясъка на концертите стоят години труд на музикантите, усилие, творчество, интелект. Това има цена.

Вмъквам се с думите, че няма нищо безплатно. При доктор Илиев достъпът бе свободен. Но сега с платената зона на концертите на Голямата сцена много силно се вдигна нивото на фестивала като художествено събитие. Припомням, че тогава публиката влизаше, излизаше, не малко хора пушеха, ядяха кебапчета, пиеха бира…Сега публиката е на концерт по всички правила с интерес, уважение и истинско съпреживяване с музиката на сцената.

На финала на нашия разговор каня Илияна Щерева да сподели нещо, което сме пропуснали в нашия разговор.

Джери Бергонзи & Джордж Гарзон с Петър Славов, на заключителния концерт на Банско Джаз фест, 2025

Изпитвам огромно удовлетворение, че успях да реализирам всички идеи, които съм имала, защото в годините съм била до д-р Емил Илиев, но той нямаше желание да прави нови неща. Щастлива съм, че успях да си реализирам идеите си, че намерих съмишленици, които отговарят на моето мислене и на моята лудост. Благодарна съм на публиката и, че създаваме, наистина, една общност и възпитаваме нова публика.

Илияна Щерева и Михаил Йосифов заедно с менторите

Това за мен е най-голямото удовлетворение. Казва с усмивка тя. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Димитър Алексов, архив на Банско Джаз Фест

P.S. на „въпреки. com”: Очаквайте при нас професионалния анализ на музикалния критик проф. Клер Леви за концертите и музикантите на 28-ия Банско Джаз фест.

[vprki]

Павел Балев дирижира първата „Русалка“ на Дворжак в България

Едно от забележителните музикални събития за годината е безспорно предстоящата премиера на операта „Русалка“ от Антонин Дворжак на 20 август в Опера в Летния театър – Варна 2025 под палката на маестро Павел Балев /на водещата снимка с пра-правнучката на композитора Маркета Дворжак/  и с участието на световната прима Красимира Стоянова. Това е и първата постановка в България на оперния шедьовър на чешкия композитор. Вече анонсирахме във „въпреки.com“. Но сега публикуваме интервюто на Виолета Тончева, PR мениджър на Театрално-музикален продуцентски център Варна със забележителния ни диригент.

В него маестро Павел Балев споделя и за партньорството и приятелството с трима от най-големите съвременни оперни певци – Красимира Стоянова, Диана Дамрау и Кирил Манолов; честта да постави и дирижира за пръв път в България „Русалка“ от Антонин Дворжак – петата българска премиера под неговата палка, след „Рейнско злато“, „Валкюра, „Зигфрид“ от Рихард Вагнер и „Хитрата лисичка“ от Леош Яначек; музикалната и философска същност на „Русалка“ в прочита на диригента; привилегията първата българска „Русалка“ на Дворжак да влезе в оперната ни история с изключителната вокална техника, артистизма и високата класа на Красимира Стоянова.

Кирил Манолов /д/, Красимира Стоянова, Павел Балев /л/ и Симфоничният оркестър на БНР при представянето на албума „Tutto Verdi”

Маестро Балев, сред многобройните Ви оперни и симфонични ангажименти във Франция, Германия и България се открояват редовните Ви изяви на престижни сцени с елитни оперни изпълнители. Трима от тях дирижирате и във Варна – Кирил Манолов с „Tutto Verdi”, Диана Дамрау с гала концерта ѝ „Sole e Amore”, преди време Красимира Стоянова в „Тоска“, наскоро записахте с нея и оркестъра на БНР компактдиск с произведения на Моцарт, а в Опера в Летния театър звездното сопрано ще изпълни главната роля в премиерната „Русалка“ на Антонин Дворжак. Каква професионална мотивация предопределя музикалните Ви срещи с тези певци и как те се вписват в личния Ви творчески път?

Ще започна, разбира се, с Красимира Стоянова. С нея и с нейния съпруг Митко Стоянов сме силно свързвани вече над три десетилетия. Моят професионален път и израстване вървят ръка за ръка с това толкова ценно за мен приятелство. Аз съм благодарен и щастлив, че мога да бъда близо до една от най-големите световни оперни певици на нашето време.

Красимира Стоянова, Павел Балев и Симфоничният оркестър на БНР

Кирил Манолов ме е пленил с благородството и финеса си на човек и музикант. Истинска, щедра, духовно извисена личност. Толкова се радвам, че той, както и Краси Стоянова, започна да предава своето можене на младите оперни певци в България.

За Диана Дамрау говорихме много през последните седмици. Мисля, че публиката във Варна видя и почувства нашето истинско приятелство и партньорство, което е изградено на единомислие, толерантност и на силното ни желание да правим музика заедно. Ние можем да се забавляваме на сцената. Радвам се, че съм спечелил нейното доверие и чакам с нетърпение нашите следващи проекти в различните континенти и държави. Пожелавам си да съхраня възможно най-дълго тези три приятелства на сцената и в живота.

Диана Дамрау/ц/, до нея в ляво Даниела Димова, Павел Балев /д/ след концерта във Варна, 24 юли 2025

Моята професионална мотивация: да успея да създам музикален комфорт на тези изключителни певци и артисти, да ги водя и да им помагам, да поглъщам с наслада зареждащата емоция, идваща от техните прекрасни гласове и от тяхната музикална същност - там, на сцената, като техен най-близък партньор.

Докато търсех отговор на въпроса защо „Русалка“ от Дворжак не е поставяна в 78-годишната история на Варненската опера, се натъкнах на интересен факт - тази най-известна опера на големия чешки класик въобще не фигурира в българската оперна история. В този смисъл премиерата във Варна на 20 август 2025 година ще бъде и премиера за България. На какви причини, според Вас, би могло да се дължи това тотално отсъствие на „Русалка“ от Дворжак на българската оперна сцена досега?

Трудностите, с които се сблъсква един преводач на оперно заглавие при един евентуален превод на български са огромни. Трябва изключително прецизна допълнителна работа от музикален специалист. Вие си спомняте колко труд положихме за превода на „Хитрата лисичка" от Яначек. Не е лесно също така да се пее и наизустява чешкия език, но аз имам наблюдението, че нашите певци се справят прекрасно с тази задача.

Премиерния афиш на "Русалка" от Дворжак в Прага 1901

Установявам, че това ще бъде петото заглавие, чиято първа премиера в България имам честта да дирижирам - след „Рейнско злато", „Валкюра" , „Зигфрид" на Вагнер и след „Хитрата лисичка" на Яначек сега дойде времето и на „Русалка" от Дворжак. Това е огромна чест и отговорност! Пишем една малка българска оперна история! Благодаря на Варненската опера за това огромно доверие!

Дирижирали сте „Русалка“ на Дворжак извън България, но сега я поставяте и дирижирате за пръв път в родината, при това във Варненската опера, на която продължавате - за наша радост! - да сте постоянен гост диригент. Какво от предишния си опит с „Русалка“ внасяте в първата българска постановка на това заглавие?

Вярвам, че успявам да осмисля много детайли по нов начин, нови звукови характеристики и цветове, нови фрази, откривам все повече влиянието на Сметана и особено на Вагнер. Имам добър опит с оперите на тези двама композитори и мога все по-детайлирано да назовавам конкретните взаимовръзки. Това мотивира също и оркестъра по време на репетициите, прави всички нас по-креативни и по-освободени.

„Русалка“, по Вашите думи от предишното ни интервю, е „великолепна опера с изключително красива музика, емоционална, топла, гъвкава, приказно-чиста“. Как постигате с оркестъра тези качества, характерни за късния романтизъм в музиката и как влияе върху тях „фолклорното оцветяване“, както наричате мелодичното богатство на творбата, вдъхновена от чешкия фолклор?

Тук трябва да добавя към типичните славянски, чешки мелодии също и танцовите ритми на славянските народи като например полонез или полка. Намирам паралели и с бавните славянски танци на композитора. Те се чуват при нимфите, елфите и другите по-малки комедийни роли. А как се постига това с оркестър - с ясна идея и изисквания, с убедителност при прочита на музиката и със силно внушение - на техническо и емоционално ниво.

Невъзможната любов между русалката и принца трогва като лирична приказка за несъвместимостта между два различни свята, отвеждайки метафорично към разминаването между материята и духа и отчуждението на човека от природата. Как разгръщате този актуален наратив във Вашата интерпретация?

Антонин Дворжак

Ще се опитам звуково да противопоставя сцените на изобразителност и приказност с уравновесеността, пленителността и красотата на онези сцени, които са с активно действие, драматичност, отчаяние и болка.

Категоричен сте, че „Русалка“ с Красимира Стоянова „трябва да бъде чута и преживяна“. Сигурно има какво да добавите към многобройните суперлативни оценки за нейното превъзходно превъплъщение в тази роля на световната сцена?

Краси е преди всичко един забележителен музикант, от който ние всички можем много да се учим. Нейната изключителна вокална техника и образите, които изгражда с гласа си, са признати като върхови постижения по цял свят. Нека бъдем щастливи и горди, че тя е с нас тук във Варна.

Как се отразява присъствието на изключителен артист като Красимира Стоянова върху екипа? Как Вие самият се чувствате в този екип?

Красимира Стоянова

О, присъствието на Красимира Стоянова може само да ни зарежда положително и да ни издига по-близо до нивото на нейния професионализъм. Аз обичам да работя във Варна. Мисля, че това вече се знае от достатъчно много хора и се усеща в репетиционната зала и на сцената.

Как ще обобщите настроението на първата българска „Русалка“ преди премиерата?

Павел Балев

Чудесно, креативно, позитивно и оптимистично! Заслужава си да работим и представяме "Русалка" във Варна.

Опера от Антонин Дворжак

Диригент Павел Балев

Режисьор Сребрина Соколова

Сценограф Петко Танчев

Костюмограф Ася Стоименова

Хореограф Надя Димокова

Действащи лица и изпълнители:

Русалка (сопран) – Красимира Стоянова, Илина Михайлова, Жана Костова

Принца (тенор) – Жерар Шнайдер, Рейналдо Дроз, Артьом Арутюнов

Княгинята (сопран) – Ирина Жекова, Олена Арбузова

Водния дух (бас) – Петър Найденов, Божидар Божкилов

Магьосницата (алт) – Михаела Берова, Величка Минкова, Силвия Ангелова

Горския (тенор) – Артьом Арутюнов, Пламен Райков

Помощник-готвача (сопран) – Галина Великова, Мария Палматите

Първа нимфа (сопран) – Лилия Илиева, Олена Арбузова

Втора нимфа (сопран) – Жана Костова, Розалия Желязкова

Трета нимфа (алт) – Силвия Ангелова, Величка Минкова

Ловеца (баритон) – Велин Михайлов, Лев Караван.

Асистент-режисьор Димитър Левичаров, помощник-режисьори: Тихомир Трифонов, Вероника Минкова, Георги Георгиев

Премиера - 20.08, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2025

Първа постановка в България. Първа постановка в 78-годишната история на Варненската опера, изключително събитие!

Текст: Виолета Тончева

Припомняме, че Виолета Тончева е не само PR мениджър на Театрално-музикален продуцентски център Варна – Държавна опера Варна § Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, германист и преводач, а и  автор на книгата „Пристрастно. Операта на Варна“ посветена на 75-та годишнина от създаването на оперния театър в морския град от знаменития Петър Райчев. Държим да уточним, че тя не е просто фигурата за връзка с медиите, а задълбочен автор с вълнение и познание за изкуството не само в областта на оперета и театъра и винаги с радост публикуваме нейни текстове. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Варненската опера и Ани Петрова

[vprki]

Сценографията в центъра на 14-ия МКТФ „Пиеро“ в Стара Загора

 „Кукленият театър за възрастни започва да размива границите, да слива границите на всички видове сценични изкуства. Кукленото изкуство е най-синтетичното, то съдържа в себе си всички други сценични изкуства. И вече не можеш да кажеш – този спектакъл сега не е куклен или какви са тези изразни средства, не са типични за куклата”. Каза преди години Дарин Петков, директор на Държавен куклен театър Стара Загора и на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро”.

Тези негови думи за „въпреки.com” бяха споделени по време на 9-то издание на фестивала 2015 година. А ето сега ще се радваме на 14-то с богата и разнообразна програма и в тези години „Пиеро“  се развива и носи важни послания за живота ни, за изкуството и неговия смисъл да създава духовност. В тези вече 10 години,, знаем как преминахме през тях и как продължаваме да преживяваме всичко, в което светът трябва да се справи, а и ние самите тук, на наша територия, която не може да не е част от глобалното, колкото и някои да се опитват да се свием до Калотина или Капитан Андреево. Но това не е наш проблем, техен е, но се налага да го преодолеем. И хубавото е, че има хора, които го правят, както последователните ентусиасти от Кукления театър в Стара Загора.

За пръв път фестивалът (23-29 септември) тази година има основна тема, около която са организирани всички събития от паралелната програма на фестивала - „Сценография“. По този повод един от акцентите в програмата на фестивала е провеждането на кръгла маса на тема „Съвременни проблеми и перспективи пред сценографията в българския куклен театър“, която ще се състои на 29 септември от 13:00 в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“. Панелисти ще бъдат: проф. Славчо Маленов (куклен режисьор и преподавател в НАТФИЗ), д-р Михаил Байков (театровед, преподавател в НАТФИЗ, главен редактор на сп. „КуклАрт, директор на Младежкия театър „Николай Бинев“), Елица Петкова (куклен режисьор), Ивайло Николов (сценограф), Дарин Петков (директор на Старозагорския куклен театър и куклен актьор). Съобщават организаторите.

Седмица преди началото на фестивала ще се проведе сценографски пленер на тема „Невидимо за очите“, който ще бъде с художествен ръководител  Мариета Голомехова. Резултатите от него ще бъдат показани в двора на Кукления театър веднага след откриващия спектакъл от програмата – в 20:00 часа на 23 септември.

Мариета Голомехова

„Човешкото око има ограничени възможности, човешкия слух също, онова, което разумът отчита като присъствие и действ��е, също има граници. Покрай нас съществуват непознати светове, които чакат да бъдат открити.Тук до нас, покрай нас, съвсем близко, ако протегнеш ръка, можеш да ги докоснеш.Има големи групи артисти, които виждат света през точно определена призма и сформират групи спрямо лещата на светогледа си. Защото някой виждат материята като геометрични структури, други сформират изображението с изграждане на точкова наситеност, сякаш прозират през материята, атомите и молекулите, други хващат спектъра на емоционалното избухване и стопа в пика на емоционалния взрив…Нашата задача като творци е не да даваме научни отговори, а да споделим световете, които виждаме през лещата на вътрешното си зрение. Интерактивните инсталации ще позволят на публиката да преживее заедно с нас и да докосне НЕВИДИМОТО.“ Пише Мариета Голомехова в контекста на предстоящото събитие и своя опит като един от най-забележителните ни сценографи.

Силва Бъчварова и Васил Рокоманов при получаване на наградата, 2023

Припомняме, че на миналото издание на фестивала „Пиеро“ Наградата за цялостен принос в развитието на куклено-театралното изкуство в България получиха  сценографите Силва Бъчварова и проф. Васил Рокоманов. Във всички свои издания организаторите на „Пиеро“ отделят специално внимание не само на сценографията, а и на литературата, на театъра в цялост, на киното, на плаката в контекста на изкуството и неговата художествена и социална значимост.

В рамките на фестивала ще бъдат представени няколко изложби. Фестивалът ще бъде открит на 23 септември в Художествената галерия със сценографската изложба на Ива Гикова и Ивайло Николов (награда „Икар, 2025 за сценографиите и куклите на „��ентървилският призрак“ по Оскар Уайлд, драматизация и реж. Елица Петкова, Държавен куклен театър – Пловдив и „Небивалици с букви“ по книгата на Цветанка Брестничка „Небивалици с буквите от А до Я“, драматизация и реж. Елица Петкова, Столичен куклен театър)– двама от най-добрите млади куклени сценографи в страната, които през последните 10 години са реализирали заглавия като „Алиса в страната на чудесата“, „Джелсомино в страната на лъжците“, „Тайната на Ленхен“ (в Куклен театър Стара Загора), „Продаденият смях“, „Магьосникът от Оз“, „Небивалици с букви“ (Столичен куклен театър), „Невидимият Тонино“, „Незнайко в слънчевия град“, „Кентървилският призрак“ (Куклен театър Пловдив) и други. Най-често работят в екип с режисьора Елица Петкова и композитора Пламен Петков. Имат множество национални и международни отличия за своята работа.

„Кентървилският призрак“

Веднага след това в Изложбена зала „Лубор Байер“ ще бъде представена и изложбата „Кръговрата на квадрата“ на русенските художници и сценографи Таня и Георги Пасеви, куратор Димитър Трайчев. Георги Пасев и Таня Пасева са сред водещите имена в съвременното българско изкуство. Те работят в области като живопис, колаж, асамблаж и сценография. Творбите им се отличават с нестандартни форми, креативност и дълбочина. Двамата са част от творческия екип на Куклен театър – Русе, където създават забележителни сценографии и кукли за постановките на института, като и за други театри в страната. Някои от най-известните заглавия, върху които са работили са „Кучето, което не можело да лае“, „Червената шапчица“ и „Криворазбраната цивилизация“.

Таня и Георги Пасеви

Организаторите подготвят и изложба с архивни плакати на емблематични български куклени спектакли за възрастни, създавани от различни театри и режисьори през годините.  И не само това, а и експозиции, свързани с историята на Стара Загора, нейната архитектура и защо градът е известен и с прозвището „град на поетите“.

Важна част от паралелната програма ще бъде и представянето на „Аз те обичам, ти си върхът… а сега – промени се!“ – дипломен спектакъл-мюзикъл студенти в специалност „Актьорство за куклен театър“, клас доц. Боряна Георгиева, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От създаването си „Пиеро“ е не само платформа за представяне на професионални спектакли в областта на кукленото изкуство за възрастни, но и такава за изява на завършващите класове в катедра „Куклено изкуство“ в Академията. За поредна година абсолвентите от специалност „Актьорство за куклен театър“ ще имат възможността да покажат дипломната си работа и тя да бъде видяна както от любители на театралното изкуство, така и от професионалисти в областта на кукления театър.

В конкурсната програма на фестивала са включени спектакли на трупи от България, Испания, Италия, Казахстан, Словакия, Франция, Сърбия. В рамките на паралелната програма на фестивала кукленият театър в Стара Загора ще представи и два най-нови спектакъла за възрастни – „Невидимо дете“ и „Сън“.

Весела Данчева

Има и още прекрасни събития в дните на фестивала – панорама на новите български анимационни филми, селекция на проф. Надежда Маринчешка, Майсторският клас по анимация за куклени актьори на Весела Данчева и Ива Токмакчиева (Compote Collective), чието първо издание бе 2023 година. Темата му сега е „В търсене на връзката между кукления театър и анимационното кино – как анимационните похвати могат да вдъхнат нов живот на куклите от сцената и да ги превърнат в герои на градския живот.“ Както и в предишното му издание с помощта на реквизит и кукли от представления на театъра и под творческото ръководство на Весела Данчева и Ива Токмакчиева, участниците ще създадат кратки анимационни филми, част от които ще бъдат заснети в различни ключови локации из Стара Загора.

Предстои да ви запознаем с цялостната програма на Международния фестивал за куклен театър за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора. Само ще открехнем завесата, че 14-ото  издание ще се открие с вълнуваща сценична среща между миналото и настоящето – спектакъла „Кентървилският призрак“ ( награда на публиката на Икар, 2025) по класическия разказ на Оскар Уайлд на Държавен куклен театър Пловдив, драматизация и режисура Елица Петкова.

"Сън"

А закриващият спектакъл е от Паралелна програма на 14-ото издание на МКТФ „Пиеро“  „Сън“ на Старозагорския куклен театър, чиято премиера бе в началото на юли с автор и режисьор Любомир Желев. С нетърпение очакваме и старозагорската премиера на „Невидимото дете“ (25 септември) след бляскавата му премиера в Габрово. Спектакълът е копродукция между Куклен театър, Стара Загора и Драматичен театър – Габрово, посветен на живота и музиката на покойния фронтмен на група P.I.F. – Димо Стоянов. Режисьор е Веселка Кунчева, сценография, кукли и костюми Мариета Голомехова, драматургия: Полина Христова и Веселка Кунчева.

"Невидимото дете"

На 24 септември в Културен център Стара Загора ще бъде представен и късометражния филм RENT / „Под наем“, продуциран от Куклен театър – Стара Загора, който получи редица награди от значими международни филмови фестивали от цял свят през последните месеци. Това е първото куклено-театрално филмово начинание на театъра, реализирано в сътрудничество с Monkey’s Theatre и режисьора Любомир Желев, с официална премиера на фестивала „Пиеро“ през 2025 г. „Под наем“ е значим културен проект – експ��риментален, креативен и международно признат. Той отваря нова глава в историята на театъра и показва потенциала на съвременното българско куклено кино.

„Под наем“ се развива в загадъчно имение, където нов наемател в търсене на спокойствие открива, че зад мъгливите стени се крие мистериозно и зловещо огледално пространство. Всяка от пет заключени стаи представя различен аспект на човешката природа и смъртните грехове. Това е сюрреалистичен разказ за изкушението, вътрешните конфликти и цената на изкуплението.

Дарин Петков

„Пиеро“ е отличен от Европейската фестивална асоциация и има вече шести Европейски лейбъл за качество EFFE 2024-2025 за своята значимост в семейството на европейските фестивали, защото за пореден път се проявява като форум на професионални предизвикателства, като място за срещи и споделяне на идеи и намерения, като възможност и пространство за изява на различни творчески енергии към зрителите. Заслужено!

Представяме  първи поглед към „Пиеро“ 2025, с който най-вече се стремим да покажем смисъла и атмосферата на събитието, което ни предстои. Както сме се уверили в годините форумът ни обогатява с нови преживявания, срещи, радост от пълните зали, опашките за билети,  които създават усещането, че светът, благодарение на изкуството, може да е по-добър, колкото и действителността и в глобален план да ни опровергава, за жалост…Очаквайте ни с нови публикации за МКТФ „Пиеро“. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Александър Богдан Томпсън, архив на фестивала „Пиеро“

[vprki]

Ярка и силна изложба на номинираните в годината на пълнолетието на БАЗА

За 18-и пореден път в България се представи изложбата с номинираните за Наградата за съвременно изкуство БАЗА, инициирана от Мария Василева и организирана от Института за съвременно изкуство – София и Фондация „Едмонд Демирджиян“. По обща оценка на експертите тя е най-ярката в тези вече не малко години. БАЗА е част от Международна мрежа за награди за млади художници YVAA (www.yvaawards.org), основана през 1990 г. в Чехия и съществуваща днес в дванадесет държави от Централна и Източна Европа.

Изложбата с куратор Марина Славова тази година е изключително силна и журито е дълбоко впечатлено от работата на всички участващи артисти. Наложи му се да избере 7 портфолиа измежду 48 подадени, което е много трудна задача. Но те: Барбара Стеле (арт критик, куратор и професор, Ню Йорк), Бояна Джикова (куратор и галерист), Калина Цонева (културолог и критик), Лъчезар Бояджиев (художник) и Теодора Коцева (куратор и галерист) са възхитени от крайния резултат – това е една прекрасна изложба, която може да видите до 31 август в СГХГ.

Номинираните /на водещата снимка/ за 18-ото издание на Наградата БАЗА бяха: Аарон Рот, който се интересува от въпросите за желанието, митовете за национализма и историята, както и от икономиката и корупцията; Биляна Токмакчиева, чиято работа изследва социално-политически теми чрез медиите живопис, скулптура, видео арт, пърформанс и инсталация; Мартиан Табаков, който създава интерактивни звукови скулптури и специфични за дадено място скулптурни инсталации; Наталия Йорданова, чиято артистична практика е проекция – субективен синтез и материално предложение за това, което определя настоящия момент; Невелин Иванов, който експериментира в областта на рисунката и концептуалната мода; Слава Джордж, която разглежда теми в сферата на психологията, антропологията, етнографията, човешките права, колективните ритуали и алхимията; Тодор Рабаджийски, който се интересува от начина, по който материалите носят значения и как те се променят във времето. Някои от тях като Мартиан Табаков и Ааарон Рот не за първи път участваха в конкурса.

Марина Славова, Мария Василева и Аделина Филева заедно с номинираните и журито

Традиционно журито заседава в деня на откриването на 29 юли и  каквито са избраните правила никой от номинираните и многобройните гости не знае резултата до финалния момент на откриването.

Тази година, както вече е известно, Наградата беше присъдена на Слава Джордж (р. 1995, Павел баня), която живее и работи в София. Завършва Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн в Казанлък със специалност Промишлен дизайн, а след това получава бакалавърска степен по Мода в Националната художествена академия в София. Работи в различни области на визуалните изкуства, като инсталация, скулптура, пърформанс, видео, фотография и концептуален моден дизайн. В своите произведения използва материали като метал, стъкло, коса, текстил. Темите, които разглежда в творчеството си, са в сферата на психологията, антропологията, етнографията, човешките права, колективните ритуали и алхимията.

Барбара Стеле

„Работата на Слава Джордж изпъкна със своята поетична елегантност. Нейната творба, озаглавена „Вяра като острие“, е тиха, но силна рефлексия върху реалността, в която живеем. Нейната прямота и отказ от осъждане докоснаха всеки от нас. Изпитахме силна емоционална и интелектуална реакция. Избрахме Слава за резиденцията в Ню Йорк и вярваме, че тя ще ѝ донесе голяма полза“, каза Барбара Стеле, член на журито, която обяви наградата и я връчи на победителката. „С творбата си исках да кажа, че без значение колко безнадеждно може да изглежда дадена ситуация и как може да се чувстваме спрямо всичко, което се случва около нас, ние никога не трябва да спираме да вярваме“. Успя да каже развалнуваната и нескрито изненадана Слава Джордж.

Слава Джордж

За 18-и път конкурсът за наградата БАЗА потвърди смисъла си като едно от най-важните събития за младите художници в България. Признание за тях, независимо кой  печели приза, това ще даде тласък за техните изяви и за напред. „Шансът да покажат работите си в пространството на институция като СГХГ е и отговорност. Особена е кураторската работа в такава изложба. Впечатляващо за мен в тази изложба беше присъствието на толкова светлина, прави впечатление и в подредбата. За поредна година е впечатляваща смелата гражданска позиция на младите автори за всичко около нас, както и използването на самоиронията работите им.“ Споделя Марина Славова, която за четвърти път е куратор на експозицията на номинираните за наградата.

От изложбата, на преден план творбата на Мартиан Табаков

В неформален разговор още преди обявяването на победителя Аделина Филева, директор на СГХГ и домакин от първото издание на  наградата БАЗА 2008 бе категорична, че тази година изложбата е изключителна с великолепни творби. Определи я като най-добрата досега. А пред многобройната публика предимно от млади хора каза: „Това едно дълготрайно сътрудничество за нас като институция. Така се вглеждаме в най-младите художници, макар че между тях има вече и много утвърдени, но те всички вървят по своя път. Всичко това се дължи на Мария Василева, на нейната устойчивост, желание за работа с млади хора, които да бъдат привличани и то с грижа за развитието им в бъдеще. За нас е също голям шанс не само да ги представим в нашето пространство, но и да обогатим нашия фонд.“

Творбата "Вяра като острие" на Слава Джордж

Началото на международния проект е поставено през 1990 г. в Чехия от създателката и директорката на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс. Днес наградата съществува в 12 европейски страни и се е превърнала в едно от най-престижните отличия и сериозна професионална атестация. Сред държавите, присъединили се към наградата, са: Чехия, Словакия, Хърватия, Косово, Сърбия, Унгария, Македония, Босна и Херцеговина, Словения, Албания, Черна гора и България. Преговорите за включването на България започват през 2007 г. Зад организирането на наградата застава Институтът за съвременно изкуство – София. По-късно към него се присъединява и Фондация „Едмонд Демирджиян“, а от 2021 г. фондация „Лъчезар Цоцорков“ подпомага номинираните автори за продукционните разходи по създаването на техните произведения.  Първото издание на наградата е през 2008 г. Оттогава го следим и ние като журналисти, независимо в коя медия сме работили. В този контекст Мария Василева, основен двигател на българското участие честити пълнолетието на това активно участие на младите художници. В този смисъл наградата БАЗА с конкурсното си начало е вече своего рода културна институция в художествения пейзаж на страната със силно представяне и по света.

Мария Василева и Аделина Филева

 Самата Мария Василева също не знаеше избраника на журито, но говори  какво означава това пълнолетие. „От самото начало БАЗА отдавна е надскочила първоначалната си идея – тя е не само огледало на това, което се случва в съвременното изкуство, но и въобще в съвременния свят. 18 години са много време, но не чак толкова. Те са много, защото за 18 години успяхме да изградим история. През наградата БАЗА са минали над 120 художници и голяма част от тях продължават да работят много активно, да показват свои работи в България, в чужбина, да се представят на международни форуми, включително и от ранга на Венецианското биенале за изкуство /Рада Букова заедно с Лаз��р Лютаков, 2019, Красимира Буцева заедно Лилия Топузова и Джулиан Шехирян, 2024 – б.р/. През последните няколко години художниците започнаха да създават специално произведения за изложбата. Това е най-хубавото в нашата професия - възможността да поемем тези рискове. Сигурна съм, че наградата БАЗА сред произведенията, които виждаме тук показва, че изкуството не бяга от действителността. Напротив, то е самата действителност, т.е. това, което се случва в момента в изкуството и в световната история, политика, в социума, всичко, което ни заобикаля. Убедена съм, че всеки един от вас ще намери нещо, което да му бъде интересно. Нека всичко, което виждаме днес тук, ще бъде част от нашата история утре. Честито пълнолетие!“

От изложбата в СГХГ

Припомняме, че в контекста на наградата БАЗА през 2022 година в галерия „Структура“ в края на юни се откри изложба на носителите на наградата 2008-2021 по повод 15-ата им годишнина „Спонтанни връзки между несвързани явления“ с куратор Марина Славова. По същото време отново в СГХГ журито даде наградата БАЗА Красимира Буцева.

Досегашните носители на наградата от България са: Рада Букова (съвместно с Лазар Лютаков), Самуил Стоянов, Антон Терзиев, Викенти Комитски, Леда Екимова, Кирил Кузманов, Зоран Георгиев, Александра Чаушова, Димитър Шопов, Мартина Вачева, Мартин Пенев, Вълко Чобанов, Мария Налбантова, Марта Джурина. Към тях в последващите години се присъединиха Красимира Буцева, Виктор Петров, Цветомира Борисова и сега Слава Джордж.

От изложбата в СГХГ

Тази изложба бе великолепен проект на екипа на галерия „Структура“ начело с Мария Василева, един от основните двигатели България  и младите ѝ артисти да се включат в това забележително начинание в тяхна подкрепа и стимул за развитието им и да излязат на международната сцена на визуалното изкуство. Тогава организаторите написаха към въведението на изложбата: „Експозицията призовава публиката да прекара време с историята на всеки от авторите – отвъд контекста на надпреварата за първото място. След повече от две години на социална изолация, невъзможност за пътуване и обществена несигурност, предизвикани от COVID-пандемията, светът едва успя да си поеме глътка въздух, преди да бъде застигнат от следващата международна криза –трагедията на руската инвазия в Украйна. Обръщането на фокуса обратно към индивидуалното, а не към общото, са основен инструмент в справянето с проблемите на заобикалящия ни свят. Идеята за интимност и споделяне, за съпреживяване на лична история е по-важна от всяка политическа критика или обществен дискурс в това кризисно време. Именно затова изложбата кани публиката да стане част от диалога между отделните творби, да потърси взаимовръзките между тях и да формулира своите собствени въпроси и отговори.“

От изложбата в СГХГ

Светът стана за трите години оттогава по-непрогнозируем, дори опасен с това какво ни се случва и какво ни предстои. Но казаното по-горе за тогавашната изложба звучи, сякаш е казано днес и за авторите и творбите им 18-ото издание на БАЗА.

Почти на финала на този текст ще цитираме члена на журито, един от ярките ни съвременни художници Лъчезар Бояджиев, който сподели пред нас за БАЗА: „Нивото на изложбата е много по-високо от последните години, а конкуренцията - сериозна. Браво на младите ни художници и дано така продължават! Опитвам да говоря с всеки от участниците по конкретните работи, но това си тече извън конкурса. Почти при всички има нещо прекомерно в текстовете. Като цяло - браво!“

От изложбата в СГХГ

Целта на Наградата е да осигури подкрепа за младите художници, като им открие нови възможности за образование, изследване и професионална реализация. Наградата създава позитивен контекст за младото съвременно изкуство и благоприятна среда за развитието му.

От изложбата в СГХГ

Конкурсът е отворен за творци до 35 години, работещи във всички медии на съвременното изкуство. Участието е свободно, както и по предложение на поканени институции, активни в областта на съвременното изкуство. Кандидатите трябва да бъдат български граждани или постоянно пребиваващи на територията на страната. Наградата е стипендия и шестседмичен престой в Ню Йорк, и самостоятелна изложба в галерията на ИСИ-София. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Варна обича графиката и графиката обича Варна

Международното биенале на графиката – Варна, един от най-престижните форуми на графичното изкуство на Балканите, ще открие своето 23-то издание на 14 август 2025 г. Организатори са Община Варна, Министерството на културата и Съюзът на българските художници. Реализацията на експозицията е Галерията за графично изкуство – Варна. Събитието се провежда под патронажа на кмета на Варна Благомир Коцев. 515 творби на 358 автори от 59 страни са селекционирани за участие.

Престижният форум ще разположи експозициите и събитията си на три локации в морския град. Основната експозиция ще бъде в Градската художествена галерия на Варна “Борис Георгиев“.

Международното биенале на графиката – Варна е първото в България и едно от десетте най-стари прояви на графичното изкуство в Европа. Първото издание на форума е през 1981 г., като негови инициатори са проф. Стоимен Стоилов и проф. Христо Нейков (1929-1999), един от изявените ученици в НХА на забележителния художник Илия Бешков . Новото издание на форума е първото, в което ръководител на Галерията за графично изкуство е проф. Валери Чакалов /на водещата снимка/. Нова е и официалната визия на форума, чийто автор е прекрасният варненски художник и график дизайнер Димитър Трайчев.

Тази година интересът за участие е огромен. Подадени са над 1600 графики на автори от 63 държави. След селекцията са допуснати 515 творби на 358 автори от 59 страни. Сред участниците са и носители на награди от предходни издания като Охая Хитоши (Япония), Дебора Чапман (Канада), Патипон Супанпонг (Тайланд), Лиу Фу (Китай), Агата Гертчен и Марчин Бялаш (Полша). Селекционното жури, което направи първата селекция, се състои от изявени български художници и графици: Петър Лазаров - председател, членове - Емануела Ковач, Димо Колибаров, Димо Миланов и Моника Роменска. Международното жури ще разгледа тази селекция на 12 и 13 август и ще присъди наградите на 23-тото издание, които ще станат известни на церемонията за откриването на 14 август от 18:30 в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна.

проф. Стоимен Стоилов

Международното жури се състои от изявени изкуствоведи и графици, доказали се на световната художествена сцена. Негов почетен председател е проф. Стоимен Стоилов, членове на журито са още Ричард Нойс (Великобритания), Елспет Ламб (Шотландия), Анка Боериу (Румъния) и Жанг Лианг (Китай). Наградите на Биеналето са по традиция - Голямата награда на град Варна, Специалната награда на журито и три равностойни награди. Освен тях тази година форумът ще присъди и редица нови призове - награда на Съюза на българските художници, награда на галерия „Папийон“, награда на Grand Mall и други институции.

В очакване на решенията на международното жури проф. Валери Чакалов представя накратко школите и техниките, открояващи се в новото издание на Биеналето: “В експозициите ще видим произведения на автори от водещи графични школи като Япония и Китай. Най-многобройни са графиците от  Тайланд и Полша. При първите прави впечатление младата възраст на авторите, високия професионализъм в използваните техники и сюжети. Все по-сериозно творческо и многобройно присъствие заявяват и държави като  Мексико, Индия (те предпочитат теми със  силно подчертана връзка на човека с природата, част от тяхната култура), Канада и Италия. Франция също се представя с повече автори в това издание, с работи, изпълнени с лиричност и финес. Тази година ще се запознаем и с творчеството на екзотични държави като Мароко, Намибия и Шри Ланка, Колумбия. Интерес предизвиква и представянето на графичното изкуство от Пуерто Рико, Чили, Малайзия и Индонезия, което разкрива съвсем различни културни наслоявания и светоглед.

Буян Филчев, България, Специална награда на журито на 22-рото издание на Графичното биенале през 2023 г.

В българските творби откриваме силно присъствие на теми, свързани с човешкия мир  и преживявания. Варненското биенале е един от малкото графични форуми, който отстоява своята традиция във времето – да представя класически графични техники. При турските автори, например, силно се застъпва високопечатната техника - ксилография. Стилът при тях е изразителен - на границата между абстрактното и реалното, в хармонични цветни гами, силно наслоено мастило. Като цяло се наблюдава и стремеж към нови изразни средства - използват се  смесени техники в най-различни вариации.”

Изложението ще се проведе на три локации във Варна: Градска художествена галерия „Борис Георгиев“: откриване на 14 август. На 16 и 17 август - дискусии и презентации на членове на международното жури. Галерия „Ларго“: откриване на 15 август. Галерия „Графит“: на 19 август среща-разговор на тема „Вечни теми, нови форми“. Биеналето ще бъде съпътствано от лекции на членовете на международното жури, прожекции на документални филми, беседи и уъркшопове. Изложбата ще гостува и в други градове в страната.

Жинту Мохан Калита, Индия, Голямата награда на Варна от 22-рото издание на Графичното биенале през 2023 г.

Припомняме, че наскоро проф. Валери Чакалов  пое поста на директор на Галерията за графично изкуство във Варна. Той  е дългогодишен преподавател и а��министративен ръководител във висши учебни заведения в направленията изкуствознание, графика, визуални изкуства. Работи в областта на графиката, живописта и новите художествени практики и има реализирани над 30 самостоятелни изложби и над 200 участия в национални и международни изложби, графични биеналета и арт проекти. Той е носител на национални и международни награди. Тук може да прочетете при нас за изложбата заедно с добрия му приятел Стефан Божков в столичната галерия „Ракурси“ миналата година. А наскоро откри великолепната изложба на талантливата  Емануела Ковач, график и преподавател в НХА, член на селекционната комисия на Биеналето, във варненската галерия A&G Art Meeting.

проф. Валери Чакалов

В интервю за Портал Култура проф. Чакалов споделя за предстоящия форум: Определено тази година броят на участниците надхвърли очакванията и беше предизвикателство за селекционното жури, което заседаваше няколко дни в Галерията за графично изкуство. Кандидатите от 63 държави изпратиха над 1600 графики, като накрая бяха селектирани 515 творби от 358 автори от 59 страни. Разбира се, това предизвикателство беше в посока към създаването на една по-голяма и мащабна експозиция поради факта, че тази година участват автори от много страни, които досега не са били толкова широко представени. В българските творби откриваме силно присъствие на теми, свързани с човешкия свят и преживявания. Като цяло се наблюдава и стремеж към нови изразни средства – използват се смесени техники в най-различн�� комбинации, както и трансфери, при които се ползват по-съвременни технологии. Посетителите ще могат да открият автори, които развиват нова естетика с мощно въздействие и емоция. Техниката е инструмент, а емоцията, естетиката и духът на артиста са езикът, който отключва връзката между него и публиката.“

Миналата година Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, отвори вратите на най-новата си постоянна експозиция - “Графика и рисунка”. В едно наситено с произведения пространство тя представя най-значимите български художници с постижения в тази изобразителна сфера от периода 1970 – 2000 година - силен творчески период в развитието на българската графика. В тези последни три десетилетия на миналия век Варна се превръща в активен и водещ център в графичното изкуство – припомниха тогава съставителите от екипа на Галерията. В легендарния комплекс с ателиета в някогашната фабрика “Вулкан“ е създадена графична база за висок и дълбок печат.

Творба на проф. Стоимен Стоилов в постоянна експозиция "Графика и рисунка" в ГХГ във Варна

През 1981 г. във Варна се провежда първото издание на Международното биенале на графиката, което продължава да функционира и до днес като голямо и важно визуално събитие, което в онзи първи период импулсира българските художници и особено варненските да сътворяват изразителни и новаторски графични произведения. През 2023 се проведе неговото 22-ро издание. Поради това експозицията акцентира творчеството на варненските художници, които са доказали изключително високото си професионално равнище.

През 1975 г. във Варна, една стара сграда от тридесетте години на ХХ век, останала тогава в самия център на града, се превърна в база на художниците и в едно от най-добрите графични средища у нас. Всичко това разбира се, не прави от само себе си тази „свободна територия на изкуството“, наречена по-късно Фабрика „Вулкан“, в която група млади графици и художници, между които Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Петьо Маринов, Милко Божков, Венцислав Антонов, се поселват, ремонтирайки я, създавайки първите ателиета и обединявайки около себе си и други техни колеги. И въпреки различната им посока, част от тях бяха завършили във Велико Търново, други в София, трети, присъединили се малко по-късно към тях, като Димитър Трайчев – в Москва, Мария Зафиркова – в Прага, те бяха едно обединение, постигнато благодарение на изключителните професионални и лични качества на своя лидер Стоимен Стоилов. Този, който със своята толерантност, организационна гъвкавост и контакти, успя да консолидира разноликите, експанзивни и в много случаи абсолютно непредвидими като реакции и изяви варненски художници, да ги импулсира в създаването на петото в Европа Международно графично биенале, събрало най-добрите в тази област от света, и не без значение да допринесе за митологията, създала се около Фабрика „Вулкан“. Не случайно битката около нейното оцеляване в началото на 90-те години предизвика така силни реакции от страна на самите художници и на гилдията въобще. През 1991 г. Стоимен Стоилов  получава престижната награда „Готфрид фон Хердер“ за цялостно творчество на Университета във Виена. Малко по-късно запалват ателието му във Варна. От същата година той се премества да живее и твори във Виена.

Логото на Биеналето на графиката, 2025, автор Димитър Трайчев

Миналата година във Варна и в София по повод 80 годишния юбилей имаше прекрасни изложби на Стоимен Стоилов, ученик НХА на неподражаемия, любим на поколения студенти и вече утвърдени художници проф. Владислав Паскалев /повече може да прочетете при нас тук и тук/.

Очакваме красивия празник на изкуството графиката във Варна! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Биеналето на графиката и Стефан Марков

[vprki]

Юбилейна изложба на Александър Капричев и във Варна…

Във варненската галерия A&G Art Meeting се откри юбилейна изложба на забележителния художник Александър Капричев (1945-2008). Припомняме, че през февруари т. г. в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 бе експонирана мащабна негова изложба, която ознаменува един несъстоял се юбилей – през настоящата година, той щеше да навърши 80 години.

Тя съдържаше маслени картини, акварели, гоблени и графики, с една дума представя всички основни области на неговото творчество.

Изложбата във Варна откри неговият приятел и именит художник Димитър Трайчев с емоционални думи, далеч от изкуствоведческия анализ, но силни и ярки в контекста на днешния ден. Словото ни изпрати галеристката на A&G Art Meeting Анна Халамян, но то e много лично…

Публикуваме текста на проф. Чавдар Попов, написан за „въпреки.com” по повод 80-ата годишнина на Александър Капричев.

На снимката от ляво на дясно: Герхард Хорнман, Анна Халамян, Димитър Трайчев и Милица Капричева

Живописното кредо на Александър Капричев е подчертано ориентирано към нефигуративното начало, към абстрактния пластически изказ. Опусите му в преобладаващата си част осцилират между лирическата абстракция и абстрактния експресионизъм. Интерпретацията и третирането на живописната материя се характеризира с пулсираща напрегнатост, с богати и фини нюансировки и степенувания на тоновете.

За Капричев по принцип творбата рядко е завършена в традиционния смисъл на думата. Тя е по-скоро в процес на неспирно „ставане”, на интензивно формиране, понякога сякаш на мъчителната материализация. За автора като че ли не съществува успокоена, окончателна хармония. Картината се очертава преди всичко като своеобразен терен за проектиране на определени динамични конфликти, спирка по пътя за незнайно къде, „поле”, заредено с неспокойствие и с напрежение.

От изложбата на Александър Капричев в галерия A&G Art Meeting

Този живописен почерк е производен, естествено, от определен тип пластически мироглед. Светът е изтъкан от противоречия и тези противоречия безспир импулсират творческия акт. Живописта по принцип не може да „изобрази“ духовното, „умопостижимото“, но може да търси пътища и средства за максимално възможно приближение към него. Една от тези възможности дава абстрактния идиом. Не случайно, Василий Кандински, пионерът на абстрактното изкуство озаглави основното си съчинение „За духовното в изкуството“.

От друга страна Александър Капричев отдава изключително значение на естетиката, на пластиката на творбата. Ето защо, ако бихме могли да говорим за хармония в по-нестандартен смисъл, той я търси и я формулира най-вече в тоналните съпоставки, в колоритните решения, в подбора на гамите. Екзистенциалните конфликти, на пръв поглед парадоксално, намират своя особен контрапункт в затворения и в автономния „самоценен” пластически свят на произведението. От значение е напрежението между силите на привличане и на оттласкване. „Бинарните” опозиции – хармония/конфликт, дифузия/контраст, и т.н. са онези едновременно и мирогледни, и формални елементи на синтаксиса на художника, чрез които се реализира визуалният образ.

От изложбата на Александър Капричев в галерия A&G Art Meeting

Композиционният скелет на картината, за основа на която той често използва геометризирани елементи и въвежда определени линейно изразени закономерности и ритмични групи, често пъти се съчетава с трепетно нанесени мазки, изключително разнообразни като тонални стойности и като фактура.

Авторът обича широките имагинерни пластически пространства, понякога  подробно и съсредоточено обработва двумерната плоскост на живописната субстанция, на живописния материал. Това му позволява да разгърне своя талант както в мащабите на голямата композиция, така и в малките форми.

Освен дължимото към паметта на Александър Капричев, изложбата е важен знак за необходимостта от актуализиране и от търсене на форми на социализация на онзи сегмент от пластическите изкуства в България от близкото минало, който по една или друга причина все още остава далеч от светлината на прожекторите. Бих искал да вярвам, че популяризирането на творчеството му внася своя скромен дял в необходимите усилия, насочени към формиране на една по-пълна, цялостна и адекватна картина за процесите в българското изкуство, до голяма степен освободена от стереотипи, от субективни преценки и от манипулации.

Произведения на художници от рода на Александър Капричев няма да видим в залите на т.н. „Квадрат 500“, чиято постоянна експозиция е толкова постоянна и неподвластна на времето, че има всички шансове да надживее днешните поколения, а може би и Второто пришествие.

Текст: Чавдар Попов

Проф. Чавдар Попов на изложбата на Александър Капричев в галерията на СБХ на "Шипка" 6, февруари 2025

Припомняме и, че през есента 2014 година в галерия „Академия“ на НХА беше експонирана великолепна изложба живопис и акварел на Александър Капричев, озаглавена „Енергийни пространства“. Във въведението към нея изкуствоведът проф. Чавдар Попов написа тогава: “ Александър Капричев заема твърде специфично място в художествената ни култура. Би могъл да бъде ситуиран малко настрани от магистралните тенденции през последните четири десетилетия на XX в. Заедно с това в неговото творчество можем да открием всички онези проблеми и тенденции, които съставляват някои от най-важните – при това авангардни – черти от физиономията на пластичните изкуства в България в края на отминалото и началото на настоящето столетие.

От изложбата на Александър Капричев в галерия A&G Art Meeting

Изложбата в галерия „Академия“ тогава представи творби, създадени в Англия в периода от 1999 до 2006 г. Можем да кажем, че този „късен“ период на Александър Капричев е и период на истинска творческа зрялост и на пълноценно разгръщане на значителния му потенциал като художник.“. Проф. Чавдар Попов е автор на монографията „Александър Капричев. Познат и непознат", 2013.

От изложбата на Александър Капричев в галерия A&G Art Meeting

Тогава при откриването на изложбата с творби на Александър Капричев в галерия „Академия“ 2014 година проф. Чавдар Попов ни запозна със съпругата на художника Милица. Оттогава запазихме връзката си с нея чрез социалните мрежи. Възхищава ни с предаността и любовта си към забележителното му изкуство, с желанието си то да продължава да бъде представяно, разбирано, оценявано. Прекрасно е, че много галерии не само в родната му Варна отварят пространствата за изключителното му творчество.

Александър Капричев

Изложбата на Александър Капричев във варненската галерия A&G Art Meeting продължава до 9 август. Не я пропускайте! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерия A&G Art Meeting и Стефан Марков

[vprki]

Гауденц Б. Руф: По-важно за мен е подпомагането на изкуството, отколкото притежанието

 „Изключително съм доволен, защото за къс срок с малко средства България беше представена изключително изчерпателно с много високо качество”. Каза преди почти десет години през октомври 2015 година в разговор за „въпреки.com” Гауденц Б. Руф  за приключилия тогава в края на септември във Виена Панаир на изкуствата viennacontemporary, където за първи път България беше фокусна страна с неговата изключителна подкрепа.

Припомняме този наш разговор със забележителния дипломат, колекционер, меценат и страстен почитател на изкуството с огромен принос българското съвременно изкуство и неговите автори още от средата на 90-те години на миналия век да се включат, да участват в художествените процеси не само в България. Преди дни, на 24 юли, в Националната галерия, филиал Двореца се откри изложбата "Изкуството да колекционираш време" - Дарението на Гауденц Б. Руф. Колекцията отразява ангажирания му интерес към автори от различни поколения, подбрани с чувствителност към социалния и политически контекст, в който работят – от Коста Богданович, Лъчезар Бояджиев, Михаел Милунович, Сашо Стоицов (представен с най-много произведения), Правдолюб Иванов и Кирил Прашков до Леда Екимова, Коста Тонев и Нестор Ковачев и други.

Иван Милев, Мартина Йорданова /ц/ и Мария Василева /д/ на откриването на изложбата

 Експозицията представя цялостното дарение на Гауденц Б.  Руф, направено към Националната галерия на България преди две години. Тя включва творби живопис, фотография, обекти и видео на 21 автори от България, Сърбия, Черна гора и Хърватия, като 12 от тях са българи, и над 150 техни произведения, създадени между 1987 и 2019 г. Някои от работите са в серии, като 71 рисунки с черен молив върху ръчно изработена хартия на Нестор Ковачев, които разказват по свой начин епизоди от филма, недопуснат на времето до екран, на Бинка Желязкова "Привързаният балон", създаден през 1967 г. по едноименната новела на Йордан Радичков. Широката публика го видя едва след промените 1989…

Нестор Ковачев, рисунка от цикъла "Привързаният балон"

Авторите са много различни, от различни поколения, но всички творят в областта на съвременното изкуство. Интересно е, че има и автори от Черна гора, Хърватия и Сърбия, тъй като след мандата си в България Руф е бил посланик на Швейцария и в Сърбия. И в дарението присъстват някои от най-значимите сръбски творци, родени в средата и края на XX век – Коста Богданович, Здравко Йоксимович (който в момента има голяма изложба в Музея за Съвременно изкуство в Белград, Сърбия), Владимир Перич (известен под псевдонима "Talent"), Михаел Милунович, който живее между Париж и Белград, но главно във френската столица и успя да дойде лично за откриването на изложбата в София, единств��н от сънародниците си.

„Наистина имена, утвърдени на световната сцена и това за нас е изключително важно, защото за съжаление през последните години Националната галерия не е имала възможност да попълва своите фондове по отношение на регионално изкуство.“ Споделя Мартина Йорданова, куратор на изложбата.

На откриването на изложбата Михаел Милунович/д/ до него Лъчезар Бояджиев

Дългогодишен партньор и съмишленик на Гауденц Руф е изкуствоведката Мария Василева, която е и "главният виновник“ той да реши да дари част от колекцията си на България", отбеляза  още Мартина Йорданова. Това е второ негово дарение към българска институция след това за Софийската градска художествена галерия през 2014 г. Тогава Мария Василева бе главен уредник на галерията.

„С господин Руф ние сме в професионални отношение от много години от средата на 90-те, когато той се появи на българската сцена и започна да подкрепя съвременното изкуство. Продължава да го прави, което е достойно за възхищение. Човек, който има мисия, има стратегия. Създаде колекция от творби на съвременни български артисти още в едни времена, когато българските културни институции не правеха никакви откупки и сега я връща на страната ни с благороден жест да я включат към постоянната сбирка на Националната галерия. Би било много ценно тя да намери и достойно място в постоянната експозиция на галерията. Той поема убедено рискове да подкрепя млади художници и се включва активно �� динамиката на художествените процеси.“ Коментира Мария Василева не само в контекста на сегашната изложба.

Урош Джурич "Портрет на Гауденц Руф"

Гауденц Руф е посланик на Швейцария в София в периода от 1995 до 2000 г. и участва активно в културния живот, превръщайки резиденцията си в средище на зараждащата се тогава съвременна художествена сцена в България. След приключване на дипломатическата си кариера се завръща в страната този път в ролята на меценат и създава награда за изкуство, чиято цел е да стимулира изявата на млади и утвърдени артисти. В периода от 2007 до 2011 г. в конкурса „Gaudenz B. Ruf Award for New Bulgarian Art” участват общо 560 художници. Ежегодните изложби от конкурса са документирани в серия от каталози, които проследяват хронологията на тенденции и имена в българското изкуство през този период. http://ruf-award.org/.

От 2012 г. наградата на Гауденц Руф функционира под формата на „Support Programme“, подпомагайки реализацията на нови произведения и кураторски проекти. Запален ценител и колекционер на съвременно изкуство Гауденц Руф въведе и разви нов стандарт за меценатство на българската художествена сцена, който се основава на личното отношение и последователен ангажимент.

Гауденц Руф и Правдолюб Иванов преди години

Припомняме, че през 2019 година г-н Руф организира за последен път своята Награда за съвременно изкуство „Гауденц Б. Руф”. Изложбата FINALE, бе показана в галерия „Структура“ с работите на предварително селектирани от международно жури художници, всички до 40 годишна възраст. Изложбата Thank you Mr. Ruf! се откри ден след това, в галерия Credo Bonum  и като израз на благодарност и внимание, но и своеобразна изненада за нейния вдъхновител.

Защо тези изложби, както и настоящата в Националната галерия  са събитие? Скромните финансови възможности на държавните културни институции в годините след демократичните промени и днес правят все по-трудно и все по-рядко откупуването на произведения на изкуството за попълване на фондовете. Особено в областта на съвременното изкуство. Но преди всичко – изложбите са събитие, заради подкрепата към българското изкуство, заявена от Гауденц Руф още при пристигането му у нас през 1995 г. като посланик на Швейцария.

Михаел Милунович "Корона"

Това е едно дългогодишно посвещение на господин Руф да колекционира съвременно изкуство. До ден днешен той е постоянен спомоществовател на проекти, художници, инициативи и изложби на територията на България и извън нея. Изложбата "Изкуството да колекционираш време"  показва не само вкуса на колекционера, но и регионален и дългосрочен ангажимент към културната сцена на Балканите. Това дарение за Националната галерия е важен жест към България, като превръща личното отношение към съвременното изкуство в част от културната памет, отбелязват организаторите.

Творби на Сашо Стоицов /д/ и Кирил Прашков /л/

Гауденц Руф  е удостоен с най-високото отличие на България за заслуги в областта на науката, културата и образованието, ордена „Св.Св. Кирил и Методий” - Първа степен през 2013 година.

Гауденц Руф, който често идва в България и с огромно внимание следи и подкрепя голяма част от художествения ни живот винаги усмихнат и заедно с това вглъбен и разбиращ. За себе си и България в цитирания в началото разговор с нас сподели: „Аз подпомагам и колекционирам изкуство и от други държави. През целия си живот съм поддържал изкуството в държавите, в които съм живял. В течение на моята кариера, всъщност, аз съм живял в половината свят. Но съм съгласен, че България за мен има особена роля. Както знаете, аз живях тук в продължение на 5 години. През тези 5 години имах много добри контакти и създадох едни много топли приятелства. Сега идва нещо специфично за българите, което изигра основна роля – българите ми останаха верни. Когато вече бях в пенсия и се замислих, че бих могъл да правя нещо с изкуство, още не знаех какво, си помислих първо за България. Когато стъпих тук, хубаво казано на н��мски, стъпих на плодородна почва. Веднага срещнах разбиране, веднага получих подкрепа за моите инициативи и проекти. По-важно за мен е подпомагането на изкуството, отколкото притежанието.“

Гауденц Руф на изложба в София

Гауденц Руф е безспорната личност като дипломат, колекционер, меценат задълбочено разбиращ изкуството за развитието на българския артистичен живот и присъствието му днес не само на родната сцена. На шега му казахме тогава още преди 10 години, че е добрият дух и вълшебник за много от българските творци. „Моят принос е много малък в това отваряне (на българското съвременно изкуство към света). Всъщност огромните политически промени направиха най-вече това отваряне на България. На първо място България е член на Европейския съюз, това отваря всички граници. България е част от тази голяма общност. И разбира се, България е част от цялото глобално общество и от този начин на комуникиране в съвременния свят, в който е абсолютно едно и също от Токио до Буенос Айрес и България е някъде по средата. Така, че винаги е някак си „в играта”.”

Мария Василева на откриването на изложбата

А за себе си скромно добави тогава: „Това беше моят исторически късмет да бъда тук в точното време, както в други източноевропейски страни точно след падането на Берлинската стена, след отварянето, когато хората имаха нужда да видят някой, който идва отвън, който подпомага изкуство как държавите се отварят към старата Европа и как нещата започват да потръгват взаимно”.

В годините често сме го виждали на изложби в София. Той е един от сериозните дарители на СГХГ.  2014 година подари 24 творби и серии от творби на галерията от колекцията си, която беше показана в експозицията „Следва продължение… Колекцията от съвременно българско изкуство на Гауденц Б. Руф”. И се ето го това изключително продължение в Националната галерия – Двореца.

Йелица Радованович и Деян Анджелкович "Времето е на моя страна"

Изложбата продължава до 5 октомври, не я пропускайте! Гауденц Руф не е имал възможност да дойде за откриването ѝ, но организаторите, а и художниците го очакват през септември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Националната галерия и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Карлови Вари’25 – най-добрият фестивал между Кан и Венеция

Твърдението, която реших да използвам за заглавие на този свой текст за неотдавна завършилото 59-то издание на международния кинофестивал в Карлови Вари (4-12 юли) ми беше казано от художествения му директор Карел Ох по време на интервюто ми с него. Написа специално за „въпреки.com” Павлина Желева, кинокритик и продуцент.

Това, разбира се, не е евтина хвалба (на този човек подобно поведение му е напълно неприсъщо), а оценка на авторитетното списание „Холивуд рипортър“, отразяващо събитията и филмите със завидно професионален тон (впрочем, за Карлови Вари пишат и „Варайъти“ и „Скрийн интернешенъл“ и други важни световни медии). Та, в този смисъл, не би било излишно да се замислим: „как, през всичките тези години, Карлови Вари успя да задържи висок стил и завидна самостоятелност?“ Без, надявам се, да п��дам до нивото на „оценки“ от типа на „то пък един Кан, нищо особено за гледане няма там“ или „с толкова много звезди Венеция е най-готиният фестивал в света“ и пр. „умни“ твърдения.

Макар и да познавам доста добре някои от големите международни фестивали, не съм адвокат на нито един. Старая се да съм наясно, че събития с подобни бюджети, които, на всичкото отгоре нарастват всяка година, имат своя собствена първопричина на развитие (най-вече политико-икономическа) и своя крайна идейна цел (най-вече културно-естетическа). Знам, че чрез тях се прави „друга“ дипломация, с която държавите поддържат своя авторитет (в този ред на мисли, естествено е, да кажем, че става дума най-вече за Кан, Венеция, Берлинале и Торонто, но погледнато от европейска гледна точка последният е „друга“ бира.)   

Лого на Филмовия фестивал Карлови Вари’25

Сериозните анализи не винаги са много лесни, та затова, нека кажа веднага – основното предизвикателство, което, поне от десетилетие в някаква степен дестабилизира големите кинофестивали идва от безпрецедентния натиск на глобалните стриймъри  (Netflix, Amazon, Apple) върху тях. Не е тайна, че последните настояват световната премиера на един или друг техен филм да бъде съчета��а с едновременното му пускане като собствена глобална услуга. Това, на практика, работи срещу фестивалните изненади, чиято първа цел е да придърпват любопитството на световните медии към самите себе си. В същото време стриймърите желаят фестивалите да ги обслужват, да са красивите  инструменти, които да работят за техните финансови интереси. В този смисъл, не от вчера, на „червените килими“ тече промяна в йерархията на престижите. Понякога тя среща отпор, но по-често – не. Класически е примерът с Кан, който продължава да не допуска в официалния си конкурс филми, които, след участието си в него, не планират разпространение в киносалоните на страната. От своя страна Венеция, а в някои случаи и Берлин, нямат нищо против в конкурсите им да се състезават високо бюджетни филми на известни имена, щедро финансирани от стриймъри. Те твърдят, че  балансират между собствената си артистична визия и пазарната логика на дигиталните технологии.

Да, вярно е, че през последните години киноиндустрията преживя някои сериозни трансформации. Водещи стриймъри като посочените по-горе влагат сериозни пари в уважавани автори от най-висока класа като Мартин Скорсезе, Спайк Лий, Алфонсо Куарон, София Копола. Стратегическата  им цел е да увеличават доверието в себе си, да се превръщат в нещо като културни институции, които обаче притежават пълен контрол над съдържанието и  неговата, глобална, дистрибуция.

Как обаче се „води диалог“ с финансови гиганти, чиито бюджети дори само за един филм/сериал, могат да са с пъти над бюджетите на самите фестивали? Как се запазва фокусът върху културната визия и политиката за подкрепа на творческото разнообразие? Както казах по-горе, за сега, от „големите“ единствено удържа Кан – за него гледането на филм в киносалон е равносилно на ритуал, който не може да се сравнява с пасивното възприятие чрез която и да е платформа, колкото и глобална да е тя.

И така, Карлови Вари е между двата главни световни гиганта, които демонстрират сходни позиции, гарнирани с някои, вече не чак толкова дребни, концептуални разлики (не поддържам мнението, че двата фестивала са във война, напротив, те активно си помагат, информират се взаимно за степента на готовност на едно или друго заглавие, уважават най-добрите режисьори на националните си кинематографии и им търсят подходящо, разбирай, престижно място в официалните си конкурси). 

Карел Ох, артистичен директор на фестивала Карлови Вари

Казаното в „Холивуд рипортър“ на практика означава, че списанието  поставя Карлови Вари над Сараево и най-вече над Локарно. Нека поясня, не става дума за подценяване на последните два, а за подчертаване, че Карлови Вари успешно е напуснал терена на регионалността (по една или друга причина, през последните години Локарно загуби придобитата временна преднина) и че  вече разполага със собствена тежест, както като период на провеждане (средата на годината), така и като местоположение (в сърцето на Европа). Това му дава отличната възможност да търси и открива ценни заглавия, нито много големи, но много малки, чиито автори обаче имат, какво да кажат. Заради това, Карлови Вари днес си е извоювал репутацията на добронамерен и ценен домакин, отварящ вратата си за филми, които, без него, биха останали анонимни. В същото време, той все още не търпи в толкова голяма степен натиска на стриймърите и продължава да диша, с пълни гърди, въздуха на чистото кино. Прави го сериозно, но и със симпатична доза самоирония, на която държи и от която няма данни да иска да се отказва.

Тази година Карлови Вари беше под особен знак – почитане паметта на преждевременно починалия първи и единствен негов президент, известният и уважаван актьор Иржи Бартошка. Това стана чрез прожекцията на документалния филм/разговор с него от 2021 „Вкарахме в го кадър“. Централната пешеходна зона на града, между хотелите „Термал“ и „Пуп“ приюти 60 огромни черно-бели авторски снимки на известния фотограф Тоно Стано, разкриващи три десетилетия от вдъхновяваща връзка на актьора с фестивала.

Иржи Бартошка

„Позицията президент се роди с Бартошка и ще си отиде с него“ - уточни Карел Ох в разговора си с мен. „Няма как да намерим друга толкова вдъхновена и комплексна личност, която успешно да го замести.“ Кратко, точно, делово и без напудрени емоции.

Така говори Ох и за необходимостта от създаването и прекратяването на популярната международна секция Изток - Запад  (2005-2021) и замяната ѝ с Проксима – глобален конкурс за новаторски кино без географски ограничения. Според Ох, още от средата на 90-те години фестивалът е имал мисия да подпомага талантливи, млади творци от Източна Европа, но след като осъзнал, че тя вече е изпълнена, решил да се преориентира. Вече на четири години Проксима все по-уверено се превръща в една от главните фестивални естетически платформи за иновативно и рисково кино, както и за жанрово преосмисляне на филмовия разказ. Освен дебюти и втори филми, в него могат да участват и утвърдени автори, стига да нарушават конвенционални структури или пък да се доказват чрез хибридни форми.  

Нека веднага дам подходящ пример: голямата награда на  тазгодишното издание на Проксима отиде при Махде Хасан /на водещата снимка с екипа си/, абсолютно неизвестен млад режисьор от Бангладеш за филма му „Пясъчен град“ - заради „впечатляващата тишина в отразяването на самотата в един от най-гъсто населените градове в света, какъвто е град Дака“.

"Пясъчен град"

Разбира се, че разговарях с този непресторен млад човек, влюбен в Кафка и Кундера, натрупал огромни знания в областта на европейската култура. Ето, малка част от разговора ни: „понеже обожавам Шантал Акерман, това автоматично се отнася и до работата на нейната предпочитана операторка Бабет Манголт.  Заради статичната ѝ камера, продължителните кадри, прецизно композираните пространства и фокус върху, на пръв поглед, незначителни детайлите от ежедневието.“ Та, точно такъв оператор търсел Хасан за филма си и го намерил в лицето на ръководителя на департамента по операторско майсторство на френското кино училище La Fémis Матьо Джиомбини. Той знае как да изгражда минималистични композиции чрез светлина и силна визуална атмосфера и как да интерпретира наследството на  режисьори като Педру Коща, Антониони, Дейвид Линч. Джиомбини не познавал Хасан, не знаел нищо за Дака, нито за зверския му трафик, нито пък за урбанистичния хаос, а най-малкото това, че в този абсолютно сюрреалистичен град, съществува „мафия на пясъка“, която го краде от дъната на реките и после го продава за луди пари. След като се разговорили обаче и след като усетил сериозния потенциал за жестока южноазиатска екзистенциална драма, той, големият оператор Джиомбини, се съгласил да снима филма на един напълно неизвестен режисьор за символичен хонорар (целият бюджет е 60 000 евро).

И страхотният шестчленен селекционен екип на Карел Ох „уловил“ този филм, дал му престижно място в Проксима, а пък журито (присъствието на Юлия Евина Бхара, известната на европейските филмови среди индонезийска филмова продуцентка не остана незабелязано) му даде най-голямата си награда (за щастие на режисьора, тя никак не е символична, тъй като се равнява на 15 000 долара). Така, разказът за една самотна, млада жена, случайно изровила парче от отрязан женски пръст с лакиран нокът изпод купчина пясък и постепенно започнала да изпитва дълбока емпатия към тялото, на което този пръст е принадлежал, се превърна в новия хит на интелектуалното кино. Май нямаше по по-подходящ начин да бъде илюстрирана новата мисия на новия конкурс!

"Как така всичко е зелено"

В него имаше и филм на сръбския режисьор Никола Лезаич. След впечатляващия му дебют „Тилва Рош“ спечелил още през 2010 Сърцето на Сараево „Как така тук всичко е зелено?“ е вторият му игрален филм. Близо петнадесет години Лезаич не е снимал нищо съществено. Защо? Защото, защото… Както и да е, заниманията му предимно с реклама, никога не са му харесвали кой знае колко, но пък са му дали известен финансов комфорт, за да се замисли и да осмисли житейското минало на семейството си, завинаги останало разделено между днешна Сърбия и Хърватия. И да превърне спомените си във филм. Той не получи награда, но и думите на Ох не са за пренебрегване: „радвам се, че сте забелязала потенциала на тъкмо на това заглавие в Проксима.“

Forensics (в свободен превод „Съдебно0медицинска експертиза“)

И понеже всичките 13 заглавия няма как да бъдат разказани, нека допълня: специалната награда на журито отиде при един документален филм от Колумбия Forensics (в свободен превод „Съдебно-медицинска експертиза“) на режисьора Федерико Атеортуа Артеага. Най-общо казано, става дума за  безследно изчезнали (и изчезващи) хора в Колумбия с много архиви, анимации, географски карти, рисунки. Трудна, но дълбоко субективна памет на една печална обективност – избягване идентификацията като роднина на изчезнал човек. Наградата, освен всичко друго, внушава емпатия към страданието на засегнатите от нехайството на държавните „органи“, особено в Латинска Америка, където темата за смъртта е част от културното въображение, обединяващо болка и спомени.

Със своите близо 10 000 акредитирани гости и 465 прожекции на 175 филма и близо 130 000 продадени билети фестивалът наистина показа жизнеността на артистичната си визия. Разбира се, най-важен дял от нея се пада на главния международен конкурс.

„По-добре да полудееш в дивата природа“

Там филмите бяха 12. Два от тях бяха чешки (с финансовата подкрепа на Словакия). И двата бяха отличени: „По-добре да полудееш в дивата природа“ на словака Миро Неро получи Кристалния глобус и 25 000 долара, а младата актриса Катержина Фалброва от игралния дебют на Ондржей Прозавник  и първи  чешки #Me too филм „Прекършени гласове“ - безценния за нея специален диплом. 

"Прекършени гласове"

 Дали Ох и екипът му са вярвали, че тъкмо един необуздан  документален филм за двама братя отшелници, живеещи шумно, колоритно и без угризения, а също и без никакъв контакт с „нормалния“ свят, ще се открои толкова ярко в родината си тази година? Или че един роден игрален филм за много широка аудитория (по истинска история за сексуални издевателства над непълнолетни момичета) ще влее нов устрем на чешкото кино и ще мотивира продуценти и сейлс агенти уверено да го лансират на световната сцена. Естествено, че не. Заслугата на добрите програмат��ри е да създават необходимите условия.

"Бидад"

Тази година такива имаше и за иранския „Бидад“ на Сохейл Бейраги, в който силното желание за пеене (въпреки абсолютната забрана за това) на главната героиня намира безрезервна подкрепа единствено от маргиналния приятел пънкар (специална награда на журито). Но също и за споделилите наградата за режисура литовец Витаутас Каткус („Посетителят“) и французин Натан Аброзиони („Децата за добре“) - последният успял да спечели и наградата на критиците.

"Децата са добре"

В този смисъл, Карлови Вари очевидно е успял да проследи и улови възходящото напоследък движение на младото литовско кино, както и трайната любов на френската филмова традиция към невидимите семейни тайни. Но и възхода на  норвежците („Не ме наричай мамо“) - награда за женска роля на Пиа Тиелта и на каталунците  („Когато реката става море“) - награда за мъжка роля на Алекс Брендемул. 

Пиа Тиелта в "Не ме наричай мамо"

Като изключим филма от Иран (подобно на Кан и Карлови Вари подкрепя забраненото кино на тази страна) повечето от откроилите се филми се оказаха европейски. Синдром или симптом - това ще стане ясно догодина. ≈

Текст: Павлина Желева

Снимки: архив на фестивала

P.S. на „въпреки.com”: Преди фестивала в Карлови Вари` 2025 Павлина Желева написа за нас важен текст за форума, а и с ретроспекция за българското участие в годините. Тема и за размисъл в контекста на днешното ни кино – кои сме,  къде сме.