#Петър Дундаков
Explore tagged Tumblr posts
orleff · 8 years ago
Photo
Tumblr media
Lisa Gerrard от Dead Can Dance идва за концерт с „Мистерията на българските гласове“ Хор „Мистерията на българските гласове“ ще излезе отново на българска сцена, за да представи своя изцяло обновен репертоар от предстоящия си нов албум, който ще се появи на световния музикален пазар през есента. Хорът подготвя два големи концерта в София и Пловдив, за които в страната ни пристига магнетичната певица Лиса Джерард, която участва и в записите на проекта. Лиса е позната на меломаните от групата Dead Can Dance, а също и като композитор и изпълнител на филмова музика. През 2000 г. тя печели „Златен глобус“ за музиката към филма „Гладиатор“, създадена съвместно с композитора Ханс Цимер. Почитателите на „Мистерията на българските гласове“, чието уникално творчество бе удостоено с награда Грами през 1990 г., ще имат възможността да чуят новия репертоар на хора на 6 юни в зала „България“ (София) и на 8 юни в Античния театър в Пловдив. Освен новите хорови композиции, в двата концерта ще бъдат представени също и съвместните произведения на хора с Лиса Джерард. В част от песните участва и световният шампион по бийтбокс – SkilleR, а почти всички нови композиции от албума са подплатени от невероятното присъствие на немския перкусионист Дейвид Кукерман, който от дълги години работи и концертира с Лиса Джерард и Dead Can Dance. В песните слушателите ще доловят присъствието и на китара, гъдулка, контрабас и струнни инструменти. Всички тези произведения са включени в предстоящия нов албум на „Мистерията на българските гласове“ и през юни ще бъдат изпълнени за първи път на живо. Албумът се продуцира от Шуберт Мюзик Пъблишинг, а голяма част от песните в него са композирани от Петър Дундаков, който също така е музикален продуцент на студийните записи и музикален директор на концертите. Целта на новия проект на хора е, запазвайки традициите на българския фолклор, да потърси връзките между него и други традиции и култури, в които той се смесва без да губи идентичността си. Билетите и за двата концерта вече са в продажба в мрежата на Eventim в цялата страна, както и в OMV, THE MALL, Книжарници Ориндж, Офис 1, Билетен център на НДК, Технополис, Български пощи. Билети за концерта в зала България може да се намерят и на касата на залата.
0 notes
vprki · 5 years ago
Text
Новогодишният музикален фестивал с поклон към Николай Гяуров
Tumblr media
„Музиката е енергия“ е мотото на 33-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на 90 години от рождението на един от най-ярките оперни певци на нашето време Николай Гяуров. Той заедно с най-големи звезди на оперната сцена беше сред желаните и очаквани артисти в първите години на фестивала, създаден от диригента Емил Чакъров /на снимката двамата/. 
Миналата година 32-ият Новогодишен фестивал беше под знака на 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата  държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В годините на прехода не беше лесна съдбата на Фестивала като художествено равнище, особено след блясъка, който му даде маестро Чакъров. Причините са много, но преди всичко обяснението е сложното време на прехода, на липсата на средства, а и може би на въображение и невъзможност да се преодолее стагнацията по отношение на културата и изкуството. Но няколко  години вече се усеща стремежът на ръководствата на НДК да върнат блясъка на фестивала, въпреки проблемите да се организира и реализира такова мащабно събитие в днешно време в България.
Програмата тази година е поредното доказателство за радост на публиката. Колаборацията между НДК и БНТ да се покажат записи от тези знаменити концерти и оперни спектакли с участието на Николай Гяуров е не просто похвал��а, а особено важна и за младите поколения не само музиканти. На 16 декември в зала 4 публиката я очаква среща-разговор и дискусия с водещ Екатерина Дочева, музиковед с участието на интересни личности и музиканти работили с певеца. Тя е от хората, най-близки сътрудници на Емил Чакъров, продуцент на концертите му в НДК, на записите му в много, от които грее с участието си Николай Гяуров заедно със звездните си партньори. Екатерина Дочева от дълги години е музикален критик с остро перо, с независим и ярък поглед за случващото се в сферата на музиката не само в България. От миналото издание на фестивала заедно с музикалния продуцент на НДК Юлиана Караатанасова тя споделя тези специални моменти от фестивала като почит към големи артисти, като представяне на безценен национален архив. Това не е просто съживяване на красиви спомени, а преживяване наново, което за младите хора и не само за тях носи и определен образователен смисъл.
След срещата с Дочева, в кино „Люмиер Лидл“ от 18,30 часа почитателите на Гяуров могат да чуят и видят запис от концертното изпълнение на операта „Атила“ от Верди  /1984 г./ с участието на оркестъра и хора на Софийската опера под диригентството на Владимир Гяуров на сцената на зала 1 на НДК. На 22 декември в същата зала от 17 часа зрителите ще имат изключителен шанс да гледат знаменития запис на „Аида“ от Верди /1985 г./ на Миланската скала със звездното участие на Мариа Киара, Лучано Павароти, Гена Димитрова, Николай Гяуров, Хуан Понс, Паата Бурчуладзе под диригентството на знаменития Лорин Маазел и режисьор Лука Ронкони. Невероятно преживяване с певци, които вече ни гледат от небесата. А на 28 декември от 18 часа отново в кино„Люмиер Лидл“ концертен запис със съдействието на БНТ Оперен рецитал на Мирелла Френи и Николай Гяуров от зала 1 на НДК 1982 година под диригентството на Емил Чакъров.
Tumblr media
„Важно е фестивали като Новогодишния да се случват, защото по един или друг начин те взимат най-доброто от епохата, в която са създадени, надграждат го и ��о пренасят във времето. За нас като ръководство на НДК е ключово да съумеем да съхраним тази фестивална култура. Предизвикателството ни днес е как да адаптираме фестивала, така че той да бъде устойчив на днешното време и очакванията на публиката. Ние се опитваме да бъдем част от тази промяна без да нарушаваме традициите и устоите на изкуството“. Това каза председателят на Съвета на директорите на НДК Борислав Велков при представянето на програмата на Новогодишния музикален фестивал. И екипът на НДК като един сериозен продуцент на култура и изкуство се старае да върне блясъка на Фестивала. В това свое издание след не малко години предстои бляскаво концертно изпълнение на опера  на 21 декември в зала 1– „Евгений Онегин“ на Чайковски с участието на световна прима Красимира Стоянова като Татяна – копродукция на БНР с НДК и диригента с авторитетна международна кариера Павел Балев с прекрасните български певци от по-новото поколение Атанас Младенов - Онегин, Михаил Михайлов – Ленский, Виолета Радомирска – Олга, Петър Найденов – Гремин. Специалистите определят Красимира Стоянова като най-прелестната вердиева певица в днешно време, но тя има своите пристрастия и към руската класика, към камерната музика и много още. Тя току-що завърши майсторския си клас в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. Припомняме разговора, който имахме с нея преди време, когато й предстоеше за първи път да има майсторски клас на Фестивала на изкуствата „Аполония“. Тогава отговори на въпросите ни по мейл във време, когато имаше няколко представления в „Аида“, а й предстояха участия под диригентството на Рикардо Мути в „Реквием“ на Верди.
Tumblr media
Красимира Стоянова
Тогава тя сподели съкровено: „Музиката е моят живо��. Така ме е орисал баща ми, така и продължих и не мога да си представя всекидневието си без мисълта за нея. Не знам каква бих била, ако нямах на времето цигулката в ръцете си. Тя ми даде всичко. Операта за мен е само едно естествено продължение на любовта ми към цигулката. Чувствам живота си пълноценен и активен и съм безкрайно благодарна на Господ за това! Естествено, ние певците сме малко-по-особен вид и все трябва за нещо да внимаваме, да се пазим, да спазваме определена дисциплина. Режим…Това са нормални неща. И спортистите, и балетистите го правят, но смятам, че всеки човек, който уважава себе си се опитва да живее живота си организирано, за да е полезен на себе си и другите, колкото се може повече. Конкуренцията е стимул за развитие, но не трябва да бъде повод за прекалена амбициозност. Чух един много млад български оперен певец да казва, че човек трябва да се съревновава със себе си. Правилно, нали? Ако се научим да се владеем, да познаваме себе си, да се задълбочаваме в собственото си изграждане, тогава нещата ще стават естествено и леко. Мисля, че няма по-голям критик от собственото Аз…“. /Тук може да прочетете целия разговор с нея/.
На фестивала предстои и друго силно оперно преживяване – на 29 декември в кино „Люмиер Лидл“ публиката ще има късмета да гледа запис на спектакъла „Дон Карлос“ на Верди от 17 октомври 2017 година на Парижката опера със Соня Йончева, Елина Гаранча, Йонас Кауфман, Илдар Абдзазаков, Людовик Тезие и други с диригент Филип Жордан и режисьор Кшищоф Варликовски – звезден екип. Само да допълня, че през изминалата година имахме щастието,благодарение на Софийска филхармония да видим и слушаме оперните рецитали на невероятните певици Йончева и Гаранча. Изключителен шанс София да е част от световните сцени!
33-тият Новогодишен музикален фестивал се открива на 15 декември с концерт на Камерен оркестър на Театър Ла Скала – Милано – формация, популярна с многобройните си турнета на всички континенти. В зала 1 на НДК ще звучат популярни творби от италиански композитори с надслов „Италия – музиката е любов“. Концертът ще бъде открит с популярната Трета сюита от Антични танци и ария от Оторино Респиги. Ще чуем още много популярната Трета Соната „а куатро” на Джоакино Росини. Марко Енрико Босси, известен за времето си органист, композитор и педагог също е сред композиторите, чиито произведения ще чуем. Финалната пиеса от програмата на концерта е от нашия съвременник Емануеле Педрани. Той е известен контрабасист, в момента член на състава на оркестъра на Миланската скала, женен за българка - флейтистката Десислава Петева. Но ден преди това на 14 декември НДК ще посреща посетителите  на вход на вход А4 с великолепна фото изложбата, която представя 33 вълнуващи момента от 33-те години на Новогодишния музикален фестивал, с които организаторите отдават почит на времето, ценностите и традициите, които фестивалът носи, както и на срещата на поколенията, която се случва на сцените на фестивала през годините.
Tumblr media
Херберт фон Караян и Емил Чакъров
Тук е мястото да споменем, че фестивалът отбелязва и 30 години от смъртта на един от най-великите диригенти на отминалия 20-ти век Херберт фон Караян,  който изключително ценеше и работеше с най-големите певци на България, с българските хорове и даде благословията си и за своя ученик, най-младия с приз от конкурса за диригенти на негово име – Емил Чакъров през 1971 година. Емил тогава беше на 23 години… Забележителни са срещите и работата на маестро Караян с българските артисти от ранга на Гяуров, Анна Томова - Синтова, Райна Кабаиванска и още, и още…Това е дълга и красива история от световната музикална сцена. Но на предстоящия фестивал ще имаме възможност отново да преживеем неговото гостуване в зала 1 на НДК с Виенска филхармония през 1983 година със Симфония № 1 от Йоханес Брамс на 27 декември от 19 часа в кино „Люмиер Лидл“. Тогава в друга част от концерта той представи поредното си откритие цигуларката Ан - Софи Мутер, която беше тогава на 20 години. Но той вече я беше поканил да солира едва 13 годишна с Берлинска филхармония.
Очаква ни в зала 1 на 17 декември балетният спектакъл „Дон Кихот“ на Лудвиг Минкус на Държавната опера в Стара Загора с художествен ръководител прима балерината Силвия Томова. За трите години, от които е на тази позиция тя възроди по блестящ начин балета на най-стария ни оперен театър в България. Звезди от световна величина участват в този спектакъл. Сред тях блестят солистите на Щатсбалет Берлин примабалерината Яна Саленко и нейният партньор Мариан Валтер. Хореографията и режисурата са на Аршак Гарумян, също гост от Щатсбалет Берлин, сценографията и костюмите на италианеца Салваторе Русо.  Яна Саленко е сред най-високо ценените прими на международната балетна сцена и е постоянен гост-солист в Кралската опера „Ковънт Гардън“ - Лондон и Мариинския театър - Санкт Петербург. В спектакъла участва международната балетна трупа на Държавна опера Стара Загора. При представянето на представлението Силвия Томова разказа звездната биография на двамата солисти. Самата тя също е възпитаничка на знаменитата Петербургска  балетна школа. Извън знаменитите солисти Силвия Томова специално подчерта, че силата на спектакъла е и самата трупа на корди балета, от който тя не скри гордостта си и с право.
Тазгодишното издание на Фестивала предлага специално подбрани специални концерти за меломаните. На 14 декември в кино „Люмиер Лидл“ е хоровият концерт, който ще отбележи 25 години от създаването на женски хор „Ваня Монева“ с диригент Ваня Монева. В него имат специално участие обичаната певица Мария Илиева, дъщеря на Монева, Иван Цонков – ударни инструменти и оркестърът за народна музика на БНР. На 16 декември пък е клавирният рецитал на Антонина Бонева „Баладите на Фредерик Шопен по стиховете на Адам Мицкевич”. В концерта ще участва и талантливият ученик на Антонина Бонева – Теодор Пазов.  Великолепната пианистка и преподавателка има специални пристрастия към Шопен, а сред многобройните й ученици са  музиканти от ранга на Виктория Василенко, Георги Черкин и много друго. Концертът следва линията зададена в тазгодишното издание на Новогодишния музикален фестивал, а именно да среща на една сцена млади таланти, редом до утвърдени вече имена. Друго младо дарование - Фидоси Керчев ще изнесе клавирен рецитал „Имена от бъдещето” в зала 9 на 20 декември.  
Tumblr media
Живко Петров
Джаз концерт предстои на 18 декември в кино „Люмиер Лидл“ – Живко Петров ще представи най-новия си албум „Ten“ . На 18 декември от 20:00 часа в кино „Люмиер Лидл“ той ще го представи пред своите почитатели. „Ten” е естествено продължение на линията, която пианистът задава в „After 4“ – дебютният му солов албум, но, докато в първия прави поклон пред великите класици, тук музиката е „на кръстопът“ между джаз и поп похватите, като последните две пиеси са отново класически. „Ten“ включва 10 композиции, които се слушат и като части от едно цялостно произведение. За албума Живко Петров споделя: „В „Ten“ представям десет лични истории, изживени от мен през последната година. Усещането ми за него е, че съм 100 % себе си”.  Ключово за създаването на албума е общуването на мелодията с тишината. Неслучайно подзаглавието на диска е „The silence in between…“.
Специално събитие в навечерието на Рождество Христово ще е  мултимедийният концерт по идея и музика на Петър Дундаков – „Песента на ветровете“ на 23 декември от 19:00 часа в Театър Азарян.  „Песента на ветровете” представлява цикъл от пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма, вдъхновени от метафората на „вятъра”. Представлението обединява съвременна класическа музика, джаз, фолклор, „narrative music”- театрална и филмова музика, представени като различни състояния и картини в рамките на една музикална цялост. Спектакълът обединява на сцената великолепни интерпретатори на класическата музика, сред които Камерен ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров и майсторските изпълнения на познатите от съвременната музикална сцена джаз тромпетист Росен Захариев и сопраното Гергана Димитрова, солистка на „Мистерия на българските гласове” и „Ева квартет”.  Петър Дундаков винаги ни изненадва в великолепните си музикални проекти, а много специална за него е съвместната им работа от години със „Софийски солисти“ и маестро Пламен Джуров. По този повод преди време за „въпреки.com” композиторът сподели: „Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите. Изключително преживяване за мен е да работя със ���Софийски солисти”.
Tumblr media
Петър Дундаков и Пламен Джуров
В цялата програма на Новогодишния музикален фестивал е трудно да се определи кулминацията, но все пак като че ли един от върховните моменти е Новогодишният празничен концерт на 1 януари 2020 година от 18.30 часа в зала 1. „Вдъхновени от зимата“ е темата, избрана от диригента маестро Емил Табаков. „Тази година програмата е доста различна с много нови произведения, които ще бъдат изпълнени за първи път – „Зимното момиче“ на Едвард Григ, валсовете „Кънкьорите” от Емил Валдтойфел и „Снежинки” от Жак Офенбах, Романс от „Виелицата” на Свиридов“, сподели маестро Табаков във видеообръщение при представянето на програмата на фестивала. Солисти на вечерта ще бъдат младите 28-годишни музиканти с успешна кариера на престижните концертни подиуми извън България – цигуларката Лия Петрова, която ще изпълни „Цигански напеви” от Сарасате и виолончелистът Михаил Петров, който ще чуем с „Унгарска рапсодия” на Попер. Тук е мястото да припомним как маестро Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист. Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт.
Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,  Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Маестро Емил Табаков дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала и в началото на тази вече изтичаща 2019 година. Тогава танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ завладя публиката в първите часове на Новата година. Те традиционно бяха споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта беше флейтистът със световна слава – Патрик Галоа.
Tumblr media
Емил Табаков
Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. Преди време в разговор за „въпреки.com“ той каза много важни неща /можете да прочетете тук/. Припомняме всичко това, защото има смисъл да се връщаме в случилото се не толкова отдавна преди всичко, за да търсим и вярваме, че въпреки склонността ни към мрънкане и и самосъжаление ни се случват и прекрасни преживявания. И едно от тях безспорно е 33-ият Новогодишен музикален фестивал. А тази година организаторите са подготвили и богата програма с концерти за децата, което дава и празнично усещане за най-младата публика. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: архив и Сте��ан Джамбазов
0 notes
vprki · 7 years ago
Text
Стайко Мурджев: Моето правене на театър е бягство от лудостта
Tumblr media
„Защо аз правя театър? Предполагам и мисля, че правя театър, защото е здравословно за мен, защото през театъра по-добре преработвам фактите на реалността, които в обикновения живот не бих могъл да преработвам и биха ме вкарали в някаква лудост”. Споделя за „въпреки.com” театралният режисьор Стайко Мурджев.
И продължава: „Моето правене на театър е бягство от лудостта и защото театърът е реалност, която малко или много можеш да управляваш, която зависи от твоята воля, от твоя контрол. Защото театърът е изкуство, което все още се осланя на моралните ценности, за разлика от живота и реалността, в които живеем”.
Откъс от разговора със Стайко Мурджев можете да чуете тук
Разговаряме с него дни след премиерата на спектакъла му „Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет в Младежкия театър „Николай Бинев”. Само ще добавим, че когато се разбра за поставянето на този спектакъл от Стайко Мурджев, проф. Камелия Николова, ръководител на катедрата по театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, възкликна в социалните мрежи - „Най-после Бартлет на българска сцена!”. А режисьорът се аргументира с избора си. По-късно в текста ще си говорим за изборите му на драматургични текстове.
Tumblr media
Стайко Мурджев по време на репетиция на “Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър “Николай Бинев”
„Тръгнах към този текст и към създаването на този спектакъл с идеята и с целта да направя един комедиен спектакъл. За мен приоритетът на този спектакъл беше естетическата му страна и това е на комедията. Ако този спектакъл в един висок смисъл е отговор на нещо, той е отговор на това повсеместно локално разбиране, че комедията е нещо по-евтино, нещо по-ерзац, нещо, което няма особена тежест. Ние знаем като интелигентни хора, че това не е така. Комедията е една броеница от парадокси. Изисква се голяма интелигентн��ст,  за да разбереш парадокса, неговата форма, неговата природа и да можеш да боравиш добре с него. Някой беше казал, че
доказателство за интелигентността е чувството за хумор.
Ако има някакъв отговор на нещо отстрани – това е по-скоро естетически отговор и отговор за ключа на средствата, когато говорим за един по-парадоксален театър. Ако трябва да говорим за темите в самия спектакъл – любов, сексуалност, идентичност – това са вечни теми. Дали сега те са облечени в една форма или в друга форма, дали в момента тези теми участват активно в политическия или социалния живот, за мен това няма особено значение. Ако трябва да отговоря ребром на въпроса, който е зададен и ребром  – не, това не е отговор на никаква политическа или социална динамика. Този спектакъл, освен естетическото си търсене, той е отговор на моето вътрешно живеене. За мен това е изключително важно. Не харесвам обективния свят, в който живея, не харесвам реалността, в която се намирам. От много години съм се затворил и бягам в своята собствена реалност.
Tumblr media
Рая Пеева, Александър Хаджиангелов, Бойко Кръстанов и Михаил Билалов в “Петел” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър
Този спектакъл е плод на моята собствена вътрешна динамика
и реалност. За мен е много важно, когато говорим за този спектакъл, да подчертая, че театралният спектакъл, независимо от колко души е посетен, независимо къде е създаден, независимо от кого е създаден, театралният спектакъл има намерението да бъде и в най-добрия случай е произведение на изкуството. За мен е много важно, особено в сегашната социална динамика, изкуството да остане автономно, да остане свободно, да изразява себе си по начин, по който намери за добре. За мен този спектакъл „Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет е произведение на изкуството, което има своите жестове на изкуство в себе си и то по никакъв начин не би трябвало да бъде разглеждано като отговор на въпрос или жест към политически въпрос”. Категоричен е Стайко Мурджев, отговаряйки ни на въпроса дали постановката му не е реакция към случващото се у нас и по-конкретно към упоритата съпротива за ратифицирането на Истанбулската конвенция. Но за това също малко по-късно.
Tumblr media
Александър Хаджиангелов, Бойко Кръстанов и  Рая Пеева в “Петел” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър
Сега си говорим за неговия театър и за това, че „Петел” от комедия се превръща в неговата интерпретация в нещо по-сложно и глобално, което засяга в някаква степен всяко човешко същество. А режисьорът доизяснява не толкова спектакъла си, а търсенията и вълненията си като театрал и не само. „С��ава на Бога, че от комедия се превръща в нещо друго. Моето разбиране за съвременното изкуство и въобще за мисията на съвременното изкуство е по-скоро, че изкуството тук и сега, модерното изкуство е нещо, което е, каквото е. Какви са възпаленията, каква е инфекцията, която то създава в консумиращия, какъв е отговорът на този, който го консумира е отговорност на самия консумиращ. Изкуството днес, тук и сега е достатъчно интелигентно, достатъчно извисено,
преминало през много перипетии, за да не размахва пръст,
да не бъде дидактично. То е такова, каквото е. Този спектакъл е такъв, какъвто е. За мен той е отговор на едни мои въпроси. За вас той е отговор на други въпроси. И слава, Богу, защото тогава имаме тази универсална мисия на изкуството. Разбира се, че театърът е локално изкуство, разбира се, че театърът може да борави само единствено с локалните проблеми, но в крайна сметка трябва и да се отдели от локалните проблеми и да бъде самостоен да говори на душата, а не на разума. А душата не е локализирана”.
Tumblr media
“Еквус” от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър “Николай Бинев” - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра
Още от дипломирането на Стайко Мурджев в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков следим неговите постановки. Свързва ни и приятелство по-скоро така от разстояние, но с усещане за духовна близост, независимо от сериозната разлика във възрастта. Той по свой си начин преживява случващото се в политическия и социалния ни живот и има своята позиция. Но не смесва изкуството си с всекидневното терзание на всички ни несъгласни със случващото се около нас. Непримиримостта му е специална, с негов личен знак. „Много е важно да не започнеш да използваш изкуството като твоя лична трибуна за проповядване каквото и да било. Ако това се случи, то вече не е изкуство. Не си човек на изкуството – ти се превръщаш в един манипулативен спекулант и ако имаш късмета да имаш малко повече харизма, можеш да направиш много бели. Да произвеждаш изкуство,
да генерираш изкуство е голяма отговорност,
за която не бива да забравяш никога. Поне аз не мога да си позволя да ангажирам никого през изкуството с моите политически възгледи или за усещане на социалния ред, който би ми се искал да съществува. Това е друго, това е отделно. Да, съществува политически театър. Ние нямаме много сериозна практика тук в политическия театър. Далече сме от него, не сме Германия, не сме и други държави, в които той има своята много сериозна роля. Но дори и да имаме тази традиция на политическия театър тук, аз не се интересувам от него. За мен изкуството, колкото и патетично да звучи това, изкуството е убежище. Убежище и бягство от ��сичко онова, което произвежда в мен онзи негативен отговор на социалното и политическото. Ако трябва да сложим едно до друго моята политическа, социална ангажираност и моето производство на изкуство, моето живеене в изкуството – те са полярни. Те не взаимодействат. Напротив, едното изключва другото, едното е бягство от другото”.
Tumblr media
Стайко Мурджев е номиниран за наградата “Икар” за режисура за спектакъла “Еквус” в Младежкия театър - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра
И все пак как избира текстовете, пиесите, които да поставя повечето са преводни, класика, има и български. Този избор по свой начин определя и възгледа му като театрал и творец. „Един от моите големи учители Юлия Огнянова почти ме е заклевала: „Никога не си позволявай да посягаш към текст или тема, която не е твоя! То трябва да бъде в теб, то трябва да гори, да ври!” Тогава имаш право да говориш за това, иначе нямаш право. И тук пак стигаме до отговорността –
не можеш да боравиш с теми наизуст,
не можеш да боравиш с текстове наизуст. Те трябва да бъдат в теб, те трябва да говорят. Ти да говориш чрез тях и те чрез теб. Така стигам до тези текстове. Трябва много, много да ме интересува темата. Не даже да ме интересува на разумно ниво, а тя много да живее в мен. Толкова да живее, че да имам нужда тя някак си да избухне през всичките ми канали за комуникация с външния свят, защото всъщност театърът е комуникация”. Според него, театърът не е всекидневно изкуство, театърът няма право да се занимава с всекидневието. „Той трябва да се занимава с високата точка на кипене на съществуването, на битието. Театърът е ексцесионно изкуство, то се занимава с ексцесията, с онова живеене, което е доведено до граничното живеене. Ако може човек така да говори за себе си – това е някаква моя генерална тема, извън анормалното съществуване на духа, на тялото, ексцесионното съществуване, докъде са лимитите на един казус, на едно живеене, на едно общуване, какви са границите. Има ли граници, има ли нормално и ненормално, има ли фантазност и реалност или всичко е реалност, сменила своята форма. Една от много сериозните теми вътре в мен, тема, която е валидна за мен и не само за мен, тя някак си е вселена, вселява се във всички ни и усещаме нейната тревожност всеки ден все повече и повече. Това е темата за насилието. Изкуството, особено в днешно време трябва по-ясно да артикулира тази тема и колкото се може повече да говори за нея, да говори на нея и около нея.
Tumblr media
“Франкенщайн” от Ник Диър по романа на Мери Шели, постановка на Стайко Мурджев в театър “София” - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра 
Насилието е станало начин на живот.
Дори вече и смъртта като резултат на насилието е станала част от всекидневието ни. Ние сме свикнали с нея. Тя вече не е събитие. Ако в една романтическа пиеса, например Шилер или Гьоте, смъртта е събитие и то голямо събитие на произведението. В днешното произведение на живота, ако можем да разглеждаме живота като драматургия, смъртта е обстоятелство, тя не е събитие. Насилието е обстоятелство. Според мен, тази форма на живот, тази настройка на живота е нещо, което отдавна, отдавна сме позволили, а никога не е трябвало да се случва. Не мога да се примиря. Не мога да застана сам със себе си и да кажа: „ОК, приемам нещата такива, каквито са! Приемам своята съдба, да става, каквото ще!”.
И тук пак стигаме до отговорността. Когато ти си сложил короната на главата си, трънената корона или трънения венец на това, че ще занимаваш хората с разни неща, викаш по 600 души публика на вечер, а те и отгоре на всичко ще са платили затова, че ти си поканил и извикал, ти трябва да бъдеш отговорен за това, което говориш и артикулираш с тях. Не можеш да ги лъжеш! Не може да се занимаваме с декорации. Не може да занимаваме хората с едни декоративни истории в един декоративен контекст, когато навън се води война. Говоря най-вече в духовен смисъл. Там психичният живот, духовният живот е верният, истинският живот. Всичко друго е резултат на това вътрешно живеене”. Тук мълчим, той налага мълчанието, поемайки дъх след поредния ни въпрос.
Tumblr media
Сцена от “Франкенщайн” -  снимка Гергана Дамянова, архив на театър “София”
А това ни връща и към неговите спектакли „Евридика в подземния свят” /Драматичен театър - Пловдив/, „Еквус” /Младежки театър “Николай Бинев”, „Франкенщайн” /театър „София” - за спектакъла можете да прочетете тук/, най-новия „Петел” и много преди тях. Как те артикулират с това, което ни се случва и съпреживяваме всеки ден в нашата страна и как той усеща живота ни политически и социален. Какви са неговите отговори на общите ни въпроси как живеем и защо така живеем? „Абсолютните отговори не значат нищо, в повечето случаи. За мен тази абсолютна липса на свързаност между хората е абсолютно непонятна и нещо, което не мога да обема, не мога да го разбера с разума си и душата си тази абсолютна липса на емпатия. Правя тази голяма пауза, защото дори не мога да го вербализирам, защото каквото и да кажа усещането в мен е толкова голямо, че то не може да бъде побрано в някакви думи. За мен
живеенето в България е карма
и то много сериозна карма, сякаш изплащаш няка��ъв ��ълг за нещо, което си сторил неясно къде някъде назад. Защото ти трябва да оцелееш и да се справиш абсолютно сам. Никой не може да ти помогне в България за нищо, каквото и да е било. Абсолютна липса на емпатия, абсолютно липса на свързаност, абсолютно липса на толерантност, абсолютно липса на разбиране. Това не е патетично словоблудстване, това не е евтин плач, а нещо, което усещам винаги. Тук трябва да си готов всекидневно, всеки час, всяка секунда да се бориш и да знаеш, че тази борба е обречена на неуспех. Ние се радваме на минималното, на минималната частица светлина, за нас сякаш избухва слънцето. А слънцето ние можем да го загасим или да го светнем, един по-поетичен израз”.
Tumblr media
“Евридика в подземния свят” от Сара Рул, постановка на Стайко Мурджев в Драматичен театър - Пловдив - снимка Георги Вачев, архив на театъра
Питаме го дали изкуството може да помогне в този наш объркан свят не само в България. В този свят, в който болката е по-голяма от радостта, в този свят на непримиримост, дори омраза един към друг, дори при хора били до скоро съседи или приятели. Стайко Мурджев на секундата опровергава надеждите ни, по-скоро наивността ни за желаната ни спасителна роля на изкуството.
„Не, изкуството не може да помогне,
ако наистина говорим за нашата локация – не може. Изкуството е една надежда, а дали ще се създаде общност, дали въобще нещо ще се създаде като връзка, като свързване зависи само и единствено от личната воля на всеки един поотделно и поименно. Защото някак си ние и аз сега себе си чувам, че говорим в някакви апокалиптични клишета. Този разговор ще излезе след няколко дни, някой ще го прочете и ще каже: „Да, бе, да – нищо ново!”. Разбира се, че нищо ново! Няма как да бъде нещо ново, но, да, не е ново, че всеки един от нас и поотделно, наистина поименно носи отговорност за състоянието на контекста, в който се намираме. Защото знаем и следващото клише, което ще излезе от устата ми, че колективната вина е всъщност ничия вина. Да, на това са се облягали прадедите ми, дедите ми, сега и аз живея в този контекст. И аз често ползвам този статут на колективната вина, много често също се скривам в нея, но няма друг избор или имам…Не знам. Не можем да чакаме изкуството да създава каквото и да било. Нека ние да го създадем, а изкуството ще дава отговори. То ще дава диагнози на това, което сме създали, защото да създадеш означава да сътвориш нещо преднамерено тук и сега и с разума си и с всичките сили. А не да чакаш изкуството или не знам какво още културата или нещо невидимо, което не е много ясно. То да ти създаде, а ти просто да го използваш”.
Tumblr media
“Евридика в подземния свят” -  снимка Георги Вачев, архив на театъра
Пропуснахме да споменем, че  с режисьора си говорим в репетиционна зала, тази на маса, когато тръгва спектакълът с текста пред всеки и когато всичко предстои. Това ни провокира и да го попитаме за днешния български театър. „В нашия театър сега
не мога да приема липсата на професионализъм.
Много често се случва в работен процес да стана много остър изведнъж, налага се в работния процес да стана много експанзивен. Това много често се бърка с отговор на моето лично его. А това не е моето лично его. Моето лично его се занимава със съвсем други неща, а това е отговор на егото на професията. Аз и моите колеги се опитваме да държим много високо летвата на една много трудна професия. Една професия, която в последните години много хора и много институции се опитаха да поставят под въпрос, да покажат, че тази професия не е толкова специална. Не изисква някакъв особен статут. А това не е така. Това е една много трудна професия. Една много комплексна професия, която изисква много енергия, житейска енергия. Доста често в нашия театрален контекст професията на режисьора се поставя под съмнение и тя по особен начин бива дискредитирана. Това е моята професионална битка – да защитя достойнството на професията си от всякакви идващи, прииждащи, влизащи и излизащи с кални ботуши в театралното поле фигури. Заедно с достойнството на професията за мен е важна битката за достойнството на високия професионален театър. Не мога да приема самодейно разбиране за театър на едни такива експресни представления с кокорчене и блещене, малко повече аура и симпатичност, които в един куфар и четири колела ще пожънат велики материални и нематериални успехи. Какво, какво друго имам, освен професията си на този етап. Не виждам какво друго имам. Както човек се бори за детето си, така аз се боря за професията си”.
За себе си признава, че е някакво щастливо дете на българския театър. Така се подредили нещата, неслучайно. „Така се подреди тази кармична карта. Израснал съм в Смолян
и изведнъж се появява Юлия Огнянова,
след това се появява Крикор Азарян. И изведнъж се появяват от никъде за мен едни светила, едни колоси, които аз не съм разбирал колко големи имена са. Аз съм още ученик и те ми казват: „Ти си от нашите!”. Не съм разбирал дори какво ми се случва тогава. Сега вече си давам сметка. Приеха ме в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска и после поради независещи от нея и мен обстоятелства трябваше да се прехвърля в класа на проф. Пламен Марков и при него се дипломирах. Сега трябва да завърша една магистратура, той ми е научен ръководител. Юлия Огнянова и Крикор Азарян са големи, изумителни фигури, които са ми дали една много сериозна база за перцепция към изкуството и въобще за размишление към изкуството. Благодарен съм за образованието и методологичното обучение от страна на академичния ми учител Пламен Марков. Той несъмнено ми е дал занаята в ръцете, както се казва, но мисля, че е важно човек да не спира да намира учителите си. Архетипът на учителя е вечен, може да се прояви на много места. Важното е да бъдеш нащрек, за да не го изпуснеш!”.
Tumblr media
“Турбуленции” по текстове на Камен Донев, постановка, сценография и костюми Стайко Мурджев в  Драматичен театър - Пловдив - снимка Георги Вачев, архив на театъра
В тези негови почти сакрални общувания го питаме и за съвместната им работа с композитора Петър Дундаков /разговора ни с него може да прочетете тук/. Няма да изброяваме театралните номинации и награди и за двамата, но са специален тандем като в отношението режисьор – композитор на театрална музика. „Общуването ми с Петър Дундаков на човешко и професионално ниво е едно от събитията в живота ми. Той е една много специална фигура за мен. Работата ми с него и общуването ми около работата ми с него е нещо много специално. Имаме много духовни взаимоотношения – много се срещаме в разбирането си за света и за изкуството. С Петър сме достигнали едно много екстраординерна симбиоза на мислене. Ние нямаме толкова нужда да говорим, да използваме думи, да си обясним за какво ще става въпрос. Той прочита текста, идва на няколко репетиции, казваме си няколко изречения. Музиката или въобще звуковата картина пристига и тя вече е органична част от спектакъла, защото това е плод на нашето общуване.
Петър Дундаков е изумителен в умението да разбира
и в умението да не се страхува да приема чуждия свят и да го прави органичен на своя”.
Предстоят му много неща. Не коментирахме номинацията му за режисура на предстоящите награди „Икар” на Съюза на артистите в България. Говорим си за бъдещето му на един от най-изявените театрални режисьори, макар и само на 34 години. „Имам доста работа в следващите два сезона, имам доста подписани договори. Най-скорошните ангажименти са в Малък градски театър „Зад канала” една американска черна комедия на небезизвестния Трейси Лец „Убиецът Джо”. След това ми предстои голям спектакъл в Пловдивския театър - „Тютюн” по Димитър Димов. След това едно пътуване в Македония с гастрол там и после работа в Народния театър с пиеса на Жан-Люк Лагас „Само краят на света”. Много любопитен текст от близкото ��инало, наскоро излезе и филм, много добър, по този текст. Ще бъде много интересно за мен и за публиката”. Очакват ни поредните смели решения на Стайко Мурджев, въпреки не лекия им прочит, но със смисъл. ≈
Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов
Снимки: архив на театрите и Стефан Джамбазов
0 notes
vprki · 8 years ago
Text
Петър Дундаков: Не обичам „полицията” в музиката
Tumblr media
„Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите”, казва в разговор за сайта „въпреки.com” композиторът Петър Дундаков.
И продължава: „Аз самият се опитвам да не си поставям граници. Това, което не обичам в музиката е „полицията”. Докато учех в Ротердам имахме преподавател по джаз хармония и той говореше на шега  за „jazz police”. За първи път тогава чух този термин и ми стана интересно определението. Всъщност, под „jazz police” той имаше предвид всички, които ограничават джаз музиката, опитвайки се да я вкарат в някакви застинали рамки, свързани с определени периоди от развитието й. През годините ми прави впечатление, че всяка една музика има такава полиция - като погледнеш фолклора си има фолклорна полиция, съвременната класическа музика има също своята. От една страна това е нужно - да има хора, които да „пазят” границите, от друга страна - когато предразсъдъците по отношение на пазенето на границите  вземат превес, това може да действа много задържащо за развитието и да доведе до застой и изчерпване. И това не засяга само феномена на музикалната култура. В това отношение аз се опитвам да не страдам от предразсъдъци, защото музиката към която гледам като автор не е определена от норми или авторитети. Знам, че с времето музикалните ми търсения се задълбочават. Гледам на себе като на човек, който се развива и все още ми се вижда, че съм в началото… едва ли не. Бих се радвал да продължа по този път - всяка една работа за мен е крачка напред към намирането на уникалността на гласа ми като композитор, към на една музика, която аз с интуицията си усещам каква е”, казва Петър Дундаков.
Откъс от разговора с Петър Дундаков можете да чуете тук
Той е композитор, но и философ, защото това е първото му образование в Софийския университет. След това, през 2005 г., завършва консерваторията в Ротердам в класа по композиция на Пол Ван Брюхе, с когото по-късно работят заедно. Продължават и досега. Трудно е да се изброят всичките му музикални реализации в театъра, киното, балета, а и музикалните проекти в областта на симфоничната музика и фолклора. За всичко това става дума в нашия разговор. Но все пак най-предстоящото е наградите „Аскеер”, където Петър Дундаков е номиниран за театрална музика за спектакъла „Еквус” от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър „Николай Бинев” в София.  „Към написването на музиката за спектакли тръгвам различно. Не обичам да имам система. Понякога присъствам повече на репетиции, понякога работя чисто интуитивно. Слава Богу съм успявал да работя с хора, с които съм направил в��ъзка. За мен един спектакъл е също и форма на общуване между участниците в него. Важно е да си във връзка с работата си,  независимо, че понякога като професионалист можеш да работиш с някой, когото изобщо не познаваш, все пак  трябва да ви свързва това, което правите” –   споделя Петър Дундаков.
Tumblr media
Сцена от “Еквус” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежкия театър “Николай Бинев”
Според него в България има малко повърхностна представа, че  театралната и филмовата музика е единствено приложна. „Някакъв предразсъдък може би от 70-те и 80-те години. В крайна сметка музиката може да бъде добра или.… Не мога да се сетя кой беше казал, че  има два типа музика - хубава и такава от другия тип. От тази гледна точка филмът и театърът дават възможност да продуцираш и да създаваш музика, свързан�� с определен наратив, с определена идея, която - ако успееш да използваш пълноценно - можеш да направиш и чисто музикален принос. Единствено илюстративната интерпретация на тази музика профанизира самото естество на заниманието. Естествено, и другата крайност не е хубава. Самият аз не бих се занимавал само с театрална и филмова музика. Все повече усещам, че интересът ми отива единствено в музиката и в създаването на моя собствена музикална „крепост”. Това минава през възможността да намериш начин да  комуникираш чрез музиката си с една по-голяма аудитория. Дори с идеи, които погледнати отстрани, не са комерсиални и не са профанни. Мисля, че това е, което липсва в момента като възможност за развитие на много места в културата. Именно… възможността за привличане на по-голяма аудитория към идеи, които не са свързани само с желанието да бъде привлечена голяма аудитория. А с идеи, които имат дълбочина и хуманитарни основания. Когато успееш да интегрираш своя глас като автор към нещо по-голямо, което има хуманитарен хоризонт, тогава той може да бъде споделен и от по-голяма аудитория. Не просто, защото хората биха искали да го консумират, а защото човешкото същество има нужда от споделяне на някаква духовна истина. И не вярвам, че което и да е време може да му отнеме това”, казва композиторът.
И добавя: „Нотите за мен, когато не прехвърлят конкретността си на звуци за възпроизвеждане, могат много лесно да се превърнат във фон. А аз вярвам, че
музиката сама по себе си не е просто фон.
Не мога да отговоря какво е това, което е зад нотите. Но знам, че когато го няма, тя лесно става манипулация или тапет”, убеден е Дундаков. Според него публика за силна и интересна авторска музика има. И това не се отнася само за другите европейски страни и Америка, но и за България. „Възможността да намериш хора и да общуваш с тях чрез това, което правиш  дава и различен смисъл на изкуството. Защото то започва да работи с някаква общностна идентичност. Понякога изкуството се приема като монумент отвъд времето и историята. За мен, освен всичко друго то е също и начин за отбелязване на пребиваването ти в едно време и е обърнато към човека до теб. Поне моето разбиране е това. Такова е било и когато съм работил в  полето на поп културата през 90-те годи-ни и сме създавали техно музика, която в основата си беше освен музикално и социално явление. Естествено, когато напуснеш територията на поп - културата трябва да слезеш на по-дълбоко ниво на изразяване, а то предполага по-задълбочено познаване на фундаментите на музиката, както и  по-силен и по-уникален авторски език. Намирането му изисква време, много работа и духовни усилия, дори с риск понякога да се почувстваш изолиран”, убеден е Петър Дундаков.
Tumblr media
Трите певици в “Пандора” - оперната прима Цветана Бандаловска и двете певици от “Ева квартет” и “Мистерията на българските гласове” - Даниела Димитрова и Евелина Христова, снимка Костадин Чернев - архив на “Арабеск”
Както вече стана дума, той е завършил философия преди музикалното си образование и очевидно това е повлияло и на музиката му. „Учил съм философия, но не съм практикувал професионално и винаги съм си мислил, че в един период от живота си вероятно ще се върна повече към философията. Тя е огромно море, което изисква много време да отделиш за да започнеш да плуваш. Търсенето на по-дълбоки основания в това, което правя вероятно има  връзка с философията. Това търсене ме накара и да напусна България за определен период от живота си и да замина да уча композиране в Холандия. Имах глад към задълбочаване на музикалните си търсения, в края на 90-те години границите на поп - музиката бяха тесни за това, което исках да правя. Исках да се развия като композитор.  Усещането за пътешествие и развитие е дълбинно за мен”, казва музикантът.
С Пол Ван Брюхе, един от учителите в Холандия, изграждат връзка  освен като с учител, но и като с приятел и колега. „Работим по много проекти и в момента. И това е едно от много важните за мен неща, защото ме държи в някаква по-голяма будност по отношение на това да не влизам единствено в предразсъдъците на локалния контекст. Някак си връзката ми с него ми носи едно постоянно неспокойствие по отношение на търсене на нови неща и едно много високо изискване към музиката, която правя. За мен той е важен не само като учител, но и като един от най-близките ми хора. Направихме освен “Res nullius”, „Пандора” /спектакъл на балет „Арабеск” по музика на  Пол Ван Брюхе и Петър Дундаков с диригент Пламен Джуров и хореография на Боряна Сечанова – б.р./ и много неща като записи, филмова музика. Работим по реализирането на нов проект, който вярвам  съвсем скоро ще бъде представен пред публика”, казва Дундаков.
Сега предстои нов изключително интересен концерт.
Става дума за концерта на хор „Мистерията на българските гласове” на 6 юни в София в зала „България” и на 8 юни в Античния театър в Пловдив. За концерта пристига и магнетичната певица Лиса Джерард, която участва и в записите на проекта. Лиса е позната на меломаните от групата Dead Can Dance, а също и като композитор, и изпълнител на филмова музика. През 2000 – та година тя печели „Златен глобус“ за музиката към филма „Гладиатор“, създадена съвместно  с композитора Ханс Цимер. Освен новите хорови композиции, в двата концерта ще бъдат представени също и съвместните произведения на хора с Лиса Джерард. В част от песните участва и световният шампион по бийтбокс – SkilleR, а почти всички нови композиции от албума са подплатени от невероятното присъствие на немския перкусионист Дейвид Кукерман, който от дълги години работи и концертира с Лиса Джерард и Dead Can Dance. В песните слушателите ще доловят присъствието и на китара, гъдулка, контрабас, кавал и струнни инструменти. Всички тези произведения са включени в предстоящия нов албум на „Мистерията на българските гласове“ и през юни ще бъдат изпълнени за първи път на живо. Албумът се продуцира от Шуберт Мюзик Пъблишинг, а по-голяма част от песните в него са композирани от Петър Дундаков, който също така е музикален продуцент на студийните записи и музикален директор на концертите.
Tumblr media
Петър Дундаков с Лиса Джерард - снимка Shubert music publishing (c) фотограф: Светлана Бекярова
„Работя по този проект от около две години. Бях поканен от международната компания Шуберт Мюзик Пъблишинг и управителя на българското подразделение Бояна Бункова, които са издател и продуцент на този албум, да участвам като композитор и музикален продуцент. Още от самото начало това беше голямо предизвикателство за мен. Естествено, първо чувстваш огромен респект към нещо, което е много по-голямо от нас, каквото е традицията. От друга страна предизвикателството на това е, че можеш да не си съгласен с всичко. Например с това, което за теб се е превърнало в клише и без да го  отричаш, да виждаш възможността за някакъв различен, свой глас. Това може да бъде в някакъв смисъл самонадеяно и смело, но може и да е силен първоначален тласък.  
Фолклорната традиция е огромно богатство.
В началото си тя не е свързана с авторство в смисъла на Западно европейската музикална традиция, а по-скоро е общностен феномен. Звучност, възникнала на базата на общуване и ритуал. В един момент в хода на развитието на музикалната култура фолклорът започва да бъде преработван в духа на класическата музикална традиция от композитори.  В България той е обработен по гениален начин от някои от нашите класически композитори. В края на миналия век с получаването на наградата „Grammy” от хо��а на „Мистерия на българските гласове” този модел на интерпретация на фолклорната традиция бележи връхна точка на развитие у нас и е световно признат. Напълно разбираемо, в някакъв смисъл се превръща в реликва. Понякога обаче страхът реликвата  да не бъде докосвана е по-голям от смелостта да се опиташ да работиш с нея. За първи път в камерната опера „Пандора” с Пол Ван Брюхе използвахме два гласа, които са на певици от „Ева квартет” и „Мистерията на българските гласове”- Даниела Димитрова и Евелина Христова. Тогава си дадох сметка, че трудността в случая е не само как да създадеш музиката, но и как да я комуникираш с конкретния изпълнител, защото този изпълнител има специфична азбука, на която ти трябва да съумееш да общуваш. Целият този комплекс от фактори създава многопластовост на работата с такъв ансамбъл. Все още не мога да кажа, че съм намерил  рецептата за това, но се опитвам в работата си все повече да мога да заставам и от другата страна - тази на изпълнителя. От една страна да имам възможност да общувам с традицията по начина, по който тя умее да изявява качествата си, но от друга страна да имам свободата като композитор да я променям, да избирам решения, които не са клише. Балансът е труден и изисква усилена работа и време за да бъде намерен”, казва Петър Дундаков.
„В този концерт ще бъде представен материал от новия албум на „Мистерията на българските гласове”. В центъра са изключителните певици на хора и техния диригент Дора Христова. Проектът обаче е развит като колаборация между български и интернационални изпълнители. Освен Лиса Джерард, която е голямата звезда и уникален изпълнител, който участва в част от проекта, като интернационален гост се изявява и перкусионистът Дейвид Кукерман. Той е германец и както мене е завършил Ротердамската консерватория, която е един от центровете на World music в Европа. Дейвид е учил като започнеш от индийска перкусия, минеш през всякакви world percussion инструменти и има много широк поглед върху музикалния език на различни традиции. Той е и перкусионист на Dead Can Dance на последния им тур. Лиза Джерард го препоръча, като започнахме да работим като възможен колаборатор, и той наистина допринася много в голяма част от този албум. Дейвид ще бъде тук заедно със своя колега Себастиян и изключителните български музиканти Петър Миланов - китара, Христина Белева - гъдулка, Костадин Генчев - кавал, камерен струнен оркестър. Ще имаме и гост кибордист Jules Maxwell, който също участва като съавтор в някои от песните. Лиза ще има своя част в концерта, която ще представя нейното творчество и някои нови неща, които са направени с „Мистерия на българските гласове”, на които  тя е и композитор и автор, и аз също участвам в някои от тях като съавтор.
Tumblr media
“Мистерията на българските гласове” - снимка архив на състава
„В албума взима участие и бийт боксерът SkilleR /Александър Христов Деянов, известен като SkilleR, е български музикант, световен шампион по бийтбокс – б.р./. За мен бийтбоксът от продуцентска гледна точка е възможността за присъединяване към традиционния фолклор на някакъв, условно казано, съвременен фолклор. Бийтбоксът - за по-голямата част от публиката, която не знае - това е ритъм, който се произвежда от устата. Чисто физически това е изключително трудно нещо, за мен - ако трябва да го изпълнявам - просто невъзможно.  
Чрез бийтбокса и SkilleR в този албум правим връзка
в някакъв смисъл и с всички съвременни пулсации и модерни движения,  основани на ритъма. Бийтбоксът обаче не е електронен звук, а глас. Интересно е, че както в традицията, един фолклорен певец е повлиян от областта, от която идва, от семейството си, от времето, в което е живял, така един бийтбоксер като SkilleR, който е самобитен талант, е повлиян от теченията в музиката, които са около него. През него  можеш да вкараш влиянията на съвременната поп и електронна музика,  без  обаче да разрушиш връзката с акустичната вокалната традиция. Получи се много интересна колаборация в някои от песните. Изключително вълнуваща в този албум е и срещата за мен с китариста Петър Миланов и гъдуларката Христина Белева, както и кавалджията Костадин Генчев. Изпълнители, които също много допринасят за звученето на  албума и които успяват с интерпретацията си на фолклора да разширяват границите му. С тях общуването с фолклора не е като с музеен експонат, а като с жива движеща се форма.”, казва още композиторът.
Този проект е част от търсенията на Петър Дундаков в музиката. А те продължават и в съвместната му работа със „Софийски солисти” и диригента и композитор Пламен Джуров. Съставът вече изсвири негови произведения, извън „Пандора”. „Когато си композитор и работиш с един ансамбъл, който изпълнява музиката ти, връзката е много дълбока и може да бъде много инспирираща, доколкото изпълнителят е именно този, през чийто инструмент твоят авторски глас се сдобива с живот. Това за мен винаги е било много специално общуване - композитор - изпълнител. Когато един изпълнител или оркестър са на високо ниво те се превръщат в известен смисъл в съавтор на музиката.
Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”.
Пламен Джуров е един от хората, които чувствам много свързан с музикалната ми кариера. Когато се върнах от Холандия, БНР продуцира запис на мое произведение за струнен оркестър и тромбон – (”Нощта”, което беше селектирано  през 2006 година на Международната трибуна на композиторите в Париж). Проф. Пламен Джуров беше диригент тогава на оркестровия запис. Когато се срещнахме за първи път, в едно кафене поиска да му опиша с по една дума всяка една от трите части на произведението. Дълго мълчах. Западноевропейската традиция на композиране предполага максимално  точно записване от композитора на всичко, което е имал предвид в нотния текст. Но има неща, които не могат да бъдат изписани с чисто музикални термини, свързани са с някакви архетипи или подсъзнателни визии. Начинът, по който Пламен се обърна към произведението, ми даде много силно вдъхновение, че ��аботя с диригент, който може да гледа през видимото, и да оживява не само нотите, но и духът на музиката. Впоследствие работата със „Софийски солисти”, които са невероятни инструменталисти, за мен е едно от най-вълнуващите ми преживявания като композитор. Техният ансамбъл е музикално богатство и трябва да се стремим не само да го съхраним, но и да му се дават повече възможности и подкрепа, за да бъде активен участник на европейската сцена”, убеден е  Дундаков.
Tumblr media
Петър Дундаков - снимка Стефан Джамбазов
И отново се връщаме към музиката и комуникацията й с публиката: „Най-добре би било ако успеем да разширим аудиторията на музиката, не говоря за поп-музиката, говоря за съвременната арт музика, за дълбоката музика. Няма да я наричам  класика, джаз и т.н.  Вярвам, че тази музика има пазар като изкуство. Говоря за възможността идеите й да бъдат споделяни, а не просто продавани като бърза храна или като скъпо опаковано елитарно занимание. Аудиторията й не трябва да бъде от милиони и стотици хиляди, но може да бъде стабилна аудитория, която има траен интерес. За това се воюва. И се воюва не само чрез съхраняването на старото, но чрез създаването на ново. Генерирането на различни и нови идеи, смелостта въпреки вечността  и необятността на Традицията,  все пак да се опиташ да я пресъздадеш през своята история, историята на времето, в което живееш. Това виждам и като  един от смислите на работата си като композитор, не само в Европа, но и тук в България, където много неща понякога изглеждат като живот в ехо от едно друго време. Естествено, държавата трябва да помогне за това. Аз съм човек с изцяло пазарна ориентация. Като поп-музикант  навремето тръгнахме от едно мазе и никога до 2000 година не съм си мислил, че с нещо държавата трябва да ми помогне. Отивайки в Холандия обаче и виждайки как се развива и поддържа една силна традиция на съвременната музика, разбрах, че това не може да стане без участието на държавата и тя не трябва да абдикира от това. От друга страна музикалните дейци и то най-вече композиторите трябва действително сериозно да поставят този въпрос, защото по някакъв начин съвременният български композитор е изместен много в маргиналите.
Композиторите като общност трябва смело да изискват –
да има комисиониране (поръчка) на нова музика и да търсят общуването с публиката чрез своите произведения и отвоюването на място в съвременното общество. Чисто пазарно ако върнем нещата - един композитор може да бъде заплатен в театър, може да бъде заплатен в кино, в различни други форми на изкуства, но няма фонд, който да се занимава специално със субсидирането на музикални произведения, с изключение на Музикаутор, който е вътрешен фонд. Слава богу, Столична община има ��рограма „Култура” и аз съм благодарен, защото тя подпомогна мои произведения. Но трябва да има специален фонд, който да се занимава само със субсидиране на създаването на музикално изкуство и музикални форми. Това е единственото, което може да професионализира и да повдигне нивото. Както и самите филхармонии, опери, и музикални институции, които по някакъв начин държавата субсидира трябва да имат задължението и възможността, най-малко за няколко български премиери в годината, които да са поръчани от самите тези институции. Това ще върне кръв в съвременната музика в България. Може би звучи утопично, но държавата трябва да подпомогне, не изцяло, но поне да създаде възможност за пазар”, казва Петър Дундаков. ≈
Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов
0 notes
vprki · 7 years ago
Text
Критичен поглед: Стайко Мурджев в търсене на злото за света и човека
Tumblr media
Човешкото придобива най-особения си статут при определяне на неговото начало. Изтъкано от безброй възможности, то се превръща в обект, около който има само неопределености. Всеки инструмент за определянето му се превръща в бръснач, който желае да оповести само една болезнена истина за човека и неговите смисли. Пише за спектакъла на Стайко Мурджев „Франкенщайн” в театър „София” Валентин Славеев, поет и философ за „въпреки.com”.
„Разглеждането му може да премине през неговите стимули, начини на постигане на желаното, емоциите му, резултатите от тези стремежи и всичко, през което е преминал. Но ако за човека крайното е онова, до което се стига след  усилия и жертви, които водят до обособяване на пашкул от психологически състояния без ясен край, то тогава какъв е този край? Резултатът към кое има отношение – към създателя на последното положение, в което имаме създадено или към онзи бръснач, който е променил своя създател? Когато човешкото и нечовешкото се засрещнат, но не като противоположности, а като резултат на възникване на едното от другото, то неизбежността от множество взаимодействия помежду им е факт.  Тогава възникват въпроси по отношение на това - кое има правото да съществува? Всички тези нива на разумни автоизстрели могат да унищожават човешкото или най-малкото – да го попитат за неговия смисъл.
Tumblr media
Всичко казано дотук са само част от неизброимите основания за желанието на Стайко Мурджев да постави на българската сцена „Франкенщайн“ (Театър „София“, сезон 2017/2018). Познатата история за „създанието“ оживява, задаваща въпроси не по отношение на вдъхването на живот по невъзможен начин. След интерпретациите, назоваващи една зловеща история за грозно чудовище, идва ред за по-различен прочит, който има фина чувствителност към думите и тяхното изговаряне. Стайко Мурджев избира да срещне човешкото и нечовешкото, като ги кара да концентрират съзнанията си в едно и също. Режисьорът сякаш иска да изобличи всичко в тях, обосновавайки арте��актите на еднаквостта и различията им едновременно. Той унищожава така, както е създал тези герои, познати ни от романа на Мери Шели. Мурджев ни представя новия „Франкенщайн“, който ще ни разкаже как се ражда знанието за света - откъде се появява страхът, на какво е способно човешкото его, как оперира разумът и какво значи да изтръгнеш чувствителността си за любовта.
Tumblr media
Постановката е разделена на три основни момента. Поставени един върху друг, те образуват общата апокалиптична цикличност, но не само на спектакъла, а и на възможността за съществуване. В първия дял се изразява именно чувствителността към думите. Това става през обговарянето на „нещата“ в света. Онези, за които говорим като за назовими, които възприемаме отделно едни от други. Същите, през които описваме собственото си съществув��не. Този инстинктивен процес обикновено преминава без да му се обръща много внимание – базата, която е усвоена през първите години от човешкото израстване е създала свой инструментариум за продължение – методи за възприемане на новите „неща“. Така обаче подрастващото човешко същество не привижда пречки да разбере защо даден обект е гладък, защо има определена форма, защо го използваме. Но не пита за неговата онтология, за наличността му изобщо, за смисъла му и неговата поява. Човешкото същество не се плаши от звуците на музиката, когато те са само шум, а не красиво съзвучие. Но създанието, което чува музика за първи път осъществява разпад на онова, което сме свикнали да наричаме мелодия. Така можем да обособим създание, чието начало Франкенщайн поставя неестествено, но което дава началото на търсене на съзвучието в света, за който не предполага. В този първи етап чувствителността към думите ни отпраща към преоценка на липсите и наличността от знания за привидно най-простото. На сцената Стайко Мурджев поставя създание, което не може да говори, не познава друго освен нищото на този свят, не знае от къде идва, защо съществува в реалност, в която естествено родените не приемат неговата поява. Единственото, което Създанието познава е страхът.
Tumblr media
Във втория смислов момент в постановката, режисьорското решение позволява на грешно-родения да се докосне до познанието за нещата, изграждащи света. Процесът по конструиране на всички битийни нишки, обостря всяка възможност за чувствителност към думите, използването им за назоваване на нещата и преживяването на взаимодействията им. Именуването на нещата, обаче не е възможност за изолиране на нежеланото в света. То е само начин за изговаряне на чувствителността. В случая Създанието бележи прогрес, изразяващ се в нови възможности за ��ентална реакция към света, но не и за преодоляването му. Страхът остава страх, с единствената разлика, че вече може да бъде назован. Създанието на Франкенщайн среща възможността да получи имената на нещата само поради шанса да не бъде видяно. Обратният случай е обречен от неизбежността на отхвърлянето. И такова го спохожда. Това, което Създанието вече притежава е само апарат, с който да изразява менталните си състояния и рационалните си достижения. Прогонено и от дома на онзи, у който за първи припознава доброто, Франкенщайновият академичен връх е обречен на различие. От него ще възникват като от кутията на Пандора ужаси, които ще разяждат човекоподобността отвътре. Различието ще носи страха, който назовахме, те ще се съчетават и разпадат в самотата на ненамерения себеподобен. Всички тези тъмни, но съществуващи разпадания на човешката чувствителност ще се насядат в Създанието, като родилни белези, от които няма спасение.
Tumblr media
Тук е моментът, между втория и третия смислов пласт на постановката, в който спектакълът изобличава две неща: от една страна интересът на Мурджев да изследва темата за различието, чрез фини напречни разрези на света; и от друга –  след назоваването на нещата с истинските имена, „Франкенщайн“ се превръща в история за търсенето на злото в света. В третия момент се явяват множество смислови разклонения в установяването на единната истина за света. Това е и ситуацията, в която страхът се изправя като абсолютната противоположност на любовта, ситуацията на осъзнаване на самотата като най-висока стойност на невъзможност за хармония със света. Появява се и усещането за необратимост на всички процеси, на безсилие пред мащабите на незабележимите, но безбройни нишки, оформящи съществуващото. Всички тези неизбежни стоварвания върху съзнанието на творението на Франкенщайн, оформят Създание, чиито скрупули са далеч от нормалното.
Съчлененото живо тяло, резултат от един експеримент на гений, достига до пределите си. То желае нещо на всяка цена. Чрез манипулации, молби, въпроси, искания, условия – Създанието е решено да измъчва и убива, да преговаря и натяква заради миналото, но да получи своето. А именно да прекрати самотата си, като пожелае още едно изкуствено родено същество. Тук Стайко Мурджев прави още една стъпка към психологическия срив на нормалното. Франкенщайн променя статута си още веднъж като привнася контекста на века, в който живеем и проблемите, които той носи. Постановката поставя въпроса по отношение на двойката природно – механично. Сътворимото и природното или естественото и изкуственото са основите на двете кули, изправени на сцената на театър „София“. Между тях стой Създанието, което се лута между противоположните двойки, принадлежащо и към изкуственото, заради създаването си, и към естественото, заради онова, което изпитва.
Tumblr media
Ключовете към спектакъла са множеството решения, взети от постановъчния екип. Сценографията, дело на Марина Райчинова, въвежда подсказката за войната между технологичното и природното. Графичността и стилизирането на сцената, в стила на Мурджев, позволяват на Райчинова да изгради основа, която да задава ритъма на трусовете в постановката. Местата за активно театрално действие биват откривани на множество сцени, реконструирани по време на представлението, символизиращо разпада на нормалността в природата. Възможността за пресъздаване на многопластово преопределяне на положенията, в които се намират етапите на постановката са дело на блестящо построената сценография. Музиката (Петър Дундаков) и костюмите (отново Марина Райчинова) подчертават съвременността във визията на постановката. Правят по-лесна и възможността за възприемане на образите, имащи ясни функции и болезнени предизвикателства, доказващи необходимостта от появата на „Франкенщайн“ на българската сцена.
Tumblr media
Стайко Мурджев вдъхва живот на още един възможен прочит на различното. Чрез този спектакъл той успешно доказва нуждата от мисли за различното в света. Изчистените решения за форми, визии, общи смислови полета са доведени до крайност. В режисьорските решения на Мурджев не личи компромис. Както в „Еквус“, така и тук – психологическото напрежение в изграждането на постановките е възможност за неправолинейно изследване. Оттук произлиза и необходимостта за доказване на вътрешни сцени, осмислящи големите концепти за изясняване на кризисните ментални състояния на героите, до които публиката няма достъп.
Във „Франкенщайн“ катарзисът се състои в разглеждането на психологическите състояния на главните герои. Мурджев представя егото на Създанието и на самия Франкенщайн като автоимунно заболяване. При създателя то се изразява в постоянен копнеж за излизане извън предишното състояние – надскачане над постигнатото, изразяващо се в мания за власт над природата. Но в контекст, който на пръв поглед не може да бъде споделен. Тайната за създаването на живо от мъртвото е психологически танц, скрит в дебрите на гениалното съзнание. Невъзможността за споделяне на такава тайна предизвиква във Франкенщайн лудостта, която го затваря между четири стени. А какво предизвиква всички тези състояния? – ситуацията, в която достижението на науката излиза извън контрол.
Tumblr media
Създанието, подвластно на болестта на своя създател, е изправено пред рисковете на своето обречено съществуване. Самота, страх, копнежи, липса на скрупули, желание за разбиране от себеподобно. Комбинацията от изброените води до загуба на себе си. Отнемането и на единствения изход от насилствено дадения живот – отказа от сътворяване на поне още едно такова създание, кара първото емоционално копие да се върне в изходната точка. То трябва да преосмисли своята поява и съществуване, докато не осъзнае отново, че е единственото по рода си и е започнало живота си в лаборатория. Но с каква идея започва такова изследване? Докъде стига експериментът на един учен, който пожелава да бъде Бог? Този нов Бог може ли да отнема животи?”, пита в своята рецензия за спектакъла Валентин Славеев. ≈
 Текст: Валентин Славеев
Снимки: Гергана Дамянова – архив на Театър „София”
Tumblr media
0 notes
vprki · 7 years ago
Text
Петър Керкелов: За съвременната музика трябва да си подготвен
Tumblr media
„Цялата работа тръгна от Красимир Щерев, който беше поканен от фестивал „Аполония” да изсвири нещо като солист и той предложи да му напиша нещо. Много се радвам, че „Аполония” и артистичният й директор Маргарита Димитрова откликнаха на тази идея”. Споделя за „въпреки.com”младият композитор Петър Керкелов.
И продължава: „Двигателят е Красимир, който е изключителен виртуоз във всякаква музика. Хората могат да се убедят как може да свири Пиацола и съвременна музика, много по-сложна от моята. По-нататък са чисто музикалните търсения, обичам да се оставям на свободни асоциации. В този смисъл случайно ми попадна поемата на Гийом Аполинер „Прозорците”, написана за откриването на изложба на Робер Делоне. Неговите картини са квази поанталистични. /Поантилизъм (фр. pointillism, pointillisme) е течение в живописта, основано на системното използване на оптическо смесване. При този метод цветовете, които не са основни се получават не чрез смесване на пигменти, а от чисти основни цветове на множество малки и разположени близо една до друга точки, изглеждащи така, като че ли се сливат в окото на зрителя. Известен още като дивизионизъм. – б.а./.  Поемата на Аполинер върви уж с несвързани една с друга фрази, но имат някаква цялостна обединеност. Поемата завършва така: „Прозорецът се бели като портокал, най-сладостният плод на светлината”, т.е. някак си в далечната връзка между портокала, прозореца и светлината по някакъв начин ми донесе тези музикални колажи. Те са по-скоро музикални колажи”.
Разговаряме с него в Амфитеатъра в Созопол по време на репетицията на ансамбъл „Софийски солисти” малко след изпълнението на неговото произведение. А музикантите продължават работата си с концерта на Астор Пиацола за акордеон и китара със солисти Красимир Щерев и Георги Василев. Не познавахме Петър Керкелов, но го забелязахме как следи репетицията и след неговата творба отиде да си поговори с Красимир Щерев и маестро Пламен Джуров. Без да сме се уговаряли предварително с Петър тръгнахме към него, за да го „хванем” след репетицията на произведението му, специално подготвено за „Аполония” и предоставено на състава само две седмици преди това. Питаме го как се вмества в програмата между Шуберт /”Смъртта и момичето”, аранжимент на Густав Малер на струнен квартет № 14 в ре минор /1824 г./ на Шуберт за по-голям състав и музиката на Пиацола. Предизвикателство отвсякъде и много кураж, който явно има 33 годишният композитор. А той е много категоричен в отношението си към съвременната музика, от която е част като творец.
Tumblr media
Концертът на “Аполония”
„Първият проблем е, че въобще обсъждаме дали го има – съвременна музика ��ежду Шуберт и Пиацола. Истината е, че
за музиката не трябва да има време.
Стига вътрешните движения на пиесите, които са подбрани за дадена програма, под вътрешно движение имам предвид гъстотата на фактурата, интензитета на звука в съответното произведение. Достатъчно е това да е съпоставено удачно, независимо дали ще е средновековна музика, съвременна или класико - романтична, тя може да звучи много добре заедно. Може би за по-широката публика е насадено и битува едно мнение, че съвременната музика е анти класико-романтична. Не мисля, че е така. За целия свят се отнася, но за България степента е много по-висока. Запознаването с така наречената съвременна музика е много минимално. Учил съм в Кралската консерватория в Холандия и там постоянно можете да видите фестивали и не само фестивали и да не искате ще се сблъскате със съвременната музика. Води ги такъв интерес и го развиват към тази музика, постепенно формират естетически вкус към нея. Докато тук тя стои някак си – имам едно сравнение като идвам в София.
Съвременната музика е като някакво уличн�� куче.
Всеки го е страх от него, а то иска само да е нахранено и да има малко внимание. Българските съвременни композитори, някои от тях вече не са между ��ивите, сигурно чувстват някакво огорчение. Човек, когато пише музика и я приема толкова близко до себе си  би искал нещо да се случи с нея и, когато вижда някакво неглижиране на неговия труд, е нормално да чувства огорчение. Но в крайна сметка това ми се струва на втори план, по-важно е да се прави музика”. Приключваме с темата дотук, а и куражът на един млад човек трябва да бъде най-малкото уважаван, а изборът му оценяван. Едва ли му е лесно, но защо все пак творба за акордеон.
Tumblr media
Красимир Щерев и Петър Керкелов по време на репетицията в Созопол
Петър Керкелов се аргументира:
„Акордеонът е изключително виртуозен инструмент
и възможностите, които са постигнати в последните десет години за този инструмент са много по-големи от това, което се чува в моята пиеса. Досега не съм писал за акордеон, сравнително непознат инструмент. Слушал съм много музика, но да слушаш е едно, да пишеш е съвсем друго. И с всеки нов инструмент има едно взаимоотношение, което е хем на омраза, хем на любопитство. Малко като да търсиш път в един непознат за теб град, който в началото да изисква някаква интровертност, искаш да се пазиш от неговите улици, но ти си там да го намериш. Опознавайки го, започваш да изпитваш по-голяма топлина. В технически план затова прецених, че на фона на всичките разширени техники, които се използват за акордеон реших да го използвам по-изчистен и пак с този ярък образ с оранжевия цвят и прозрачността на прозореца”.
Tumblr media
Пламен Джуров и Петър Керкелов
Макар и толкова млад Петър Керкелов има вече завоювани авторитетни награди като композитор. На 63-тото издание на „Международна трибуна на композиторите” (International Rostrum of Composers), проект на Международния съвет за музика (IMC) при ЮНЕСКО, което се проведе от 16 до 21 май 2016 г. за първи път в Полша (Вроцлав) българската композиция „Времеви етюди” от Петър Керкелов (роден 1984 г.) се нареди сред първите десет препоръчани творби (Recommended works), които се излъчват от множество радиостанции със съдействието на Европейския съюз за радио и телевизия – едно несъмнено признание за автора и за БНР като продуцент на записа. Това не е първи успех за Керкелов на форума – през 2012 г. студийният запис на неговата композиция „Опит за ��рещене”, предложена от БНР, спечели първо място в категорията „Композитори до 30 години”.
За себе си казва, че не знае накъде отива, но може да ни каже от къде идва. „Аз съм от Пловдив. Завърших музикалната академия в Пловдив при проф. Димитър Тъпков. След това завърших магистратура в Кралската консерватория в Хага, Холандия. Там имах възможността да пиша за много професионални ансамбли за съвременна музика. След това реших да се върна, защото и на Запад има гнили дъски и те имат своите предубеждения към хора, които идват от Изток. Сега съм тук и почти завършвам докторантура по музикология в БАН. Връзката ми с фолклора в моята музика е много силна, но смея да твърдя много по-различна от второто, третото поколение български композитори. За мен
необичайността на българската музика
спрямо всички други музики е качествена. Философията на тази музика е непоследователност, не канонизация на музикалния материал и изключително минималния брой гласове, изчистеността на цялата структура, минималния брой тонове и т.н. Това са неща, които много ме интересуват, също цикличността. За мен народната музика е тази философия към структурата и оттам към звука, без да се дърпат директно ладове или да кажем нерафинираността, остротата, интуитивността, с която един народен музикант подхожда към материала. Това е, което ме привлича”. И го свързва със съвременната музика. Разпалено споделя Петър Керкелов. Обяснява, че използва есенциално подходи към тази музика, както есенциално е издърпал структурата на Аполинер и по никакъв начин не се опитва да наподобява с музика някаква програмна история, която е малко наивна, според него, за 21- век.
Tumblr media
„Не ме притеснява отношението към съвременната музика. Разбира се, едно добро отношение помага за социалното удобство на един творец, независимо дали е композитор или друг творец. Това е въпрос на достъпност и на подготвеност, както ако някой се захване да чете Джеймс Джойс трябва да бъде подготвен по много въпроси или Йосиф Бродски, например. По същия начин хората, може би, очакват да чуят нещо за първи път и ще го разберат веднага. По същия начин, както няма да разбереш Бродски, няма да разбереш и нещо, което чуеш за първи път. Много е важен моментът, на който Пиер Булез  обръща много пъти внимание, че не е достатъчно да правим една музика, както казва Пламен Джуров „премиерата да не става последна премиера”. Ние израстваме като едно дете, което знае, че трябва да завърши средно образование, т.е. това са социалните норми и ние поставяме такива социални норми �� музиката. Ако от малки не се обърне внимание на децата, че могат да имат достъп и до друга музика, те няма да развият интерес и естетическо любопитство към различно звучаща музика. Тук идва ред и на медиите и на образователна система. Аз преподавам полифония в Академията в Пловдив и забелязвам колко образованието може да херметизира вкуса, което е парадоксално, защото
музикантът би трябвало преди всичко да е отворен,
а това са едни от най-затворените хора”, показват опитът и наблюденията на младия композитор. За себе си отчита, че е щастлив човек тази година – „това е първата ми световна премиера, след това ще имам друга на фестивала за камерна музика „Аджитато”  през октомври в София в изпълнение немския ансамбъл „Краш”. Пред�� това в София на фестивал „Конкордия” с музиканти почти от цял свят, там ще участва и Георги Василев, ще има българска премиера на моята пиеса „Хоро”. Смея да твърдя, че няма нищо общо със съвременните интерпретации на хорото. Ще бъде с видеопрожекция и електроника в Sofia Live Club. Премиерата беше в Хага с една група от Ню Йорк. Хубавото на ученето в Холандия е, че те от началото те включват да работиш с професионалисти”.
Tumblr media
Коментираме заедно факта, че много български музиканти – композитори и изпълнители са учили в Холандия, между които Петър Дундаков, поколения джазмени. Интересът продължава, явно има нещо специално в тяхното образование и като атмосфера, и като отношение към музиката и студентите. А Петър Керкелов продължава личната си гледна точка: „В Холандия има една изключителна отвореност, създава се среда на непредубеденост, в която ти си свободен да говориш открито, да си изразяваш мнението. Това създава една комуна от музиканти с различни търсения и постепенно това ти се отразява. Това променя подхода към правенето ти на музика. А второто е, че имаш възможност за много практически изражения на това, което правиш. Можеш да работиш с музиканти от първа ръка на много високо ниво и практически да учиш. Това е основната разлика с България. Ако говорим чисто композиционно, теоретично не смея да твърдя, че съм научил нещо повече, отколкото при проф. Тъпков. Но тази активна среда, тази възможност да работиш директно със звука, въпреки теорията, защото теорията много пречи е нещо. Начинът, по който се работи в Холандия помага за израстването”. ≈
Текст: Зелма Алмалех
Снимки: Стефан Джамбазов
0 notes
vprki · 7 years ago
Text
Павел Койчев получи „Аполон Токсофорос”
Tumblr media
Прекрасният скулптор Павел Койчев получи наградата „Аполон Токсофорос” при откриването на 33-тите Празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Статуетката се връчва традиционно от фондация „Аполония” на творец със забележителен принос не само в българското, но и в световното изкуство.
За Павел Койчев сме говорили не един път във „въпреки.com”. В разговор с него пред нас беше споделил:  „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно.
Tumblr media
Павел Койчев сред част от скулптурите си от цикъла “Морски загар” в градската галерия в Созопол, където е подредена изложба в рамките на Празниците на изкуствата “Аполония”
Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Формата – хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, каза Павел Койчев.
Tumblr media
А това са част от “морските” творби на Павката
При него наистина няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така е и с най-новите негови творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата. Много му е помогнал Владко Явашев, племенник на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев. А за самото инсталиране му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Само Павката не знае какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…
Tumblr media
“Мистерията на българските гласове” откри “Аполония”
Иначе наградата на ОББ за артист след допитване ще бъде дадена на Лили Иванова, която също ще има концерт на „Аполония”. А на откриването се представи хор „Мистерията на българските гласове” с диригент Дора Христова. Това е съвместен проект с композитора Петър Дундаков, за който сме говорили във „въпреки.com”. И отново на висота беше още един от нетрадиционните участници - бийтбоксера SkilleR, който добави едно съвременно звучене на фолклора. И вече „Аполония” тръгва на пълни обороти. ≈
Текст: „въпреки.com”
Снимки: Стефан Джамбазов
0 notes
vprki · 8 years ago
Text
РЕФЛЕКСИИ: Българското анимационно кино – възраждане на най-добрите традиции?
Tumblr media
През последните почти тридесет години често сме говорили за българското кино като за регионално, периферно изкуство, което изостава и диша праха на съвременните чужди творби по международните кинофестивали. За радост, ситуацията започна рязко да се променя. Пише специално за „въпреки.com” проф. Надежда Маринчевска от Института за изследване на изкуствата, БАН по повод VІІІ Международен фестивал на анимационния филм „Златен кукер - София“.
Първите награди от големите международни журита след падането на Берлинската стена започнаха да идват първо при анимационните ни творби, а вече повече от десетилетие – и при документалното, и игралното ни кино. Това повдигна авторитета и на международните фестивали, които се провеждат в България, и те вече успяват да привлекат в програмите си все по-качествени филми, все по-големи автори и все по-уважавани професионалисти.
Tumblr media
Осмото издание на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София“ тази година още веднъж потвърди това, че България става привлекателна дестинация за множество автори от цял свят. За селекция кандидатстваха повече от 1200 филма, от които в конкурсната и информационните програми бяха показани едва около 200. Това е индикатор за порасналата взискателност на селекцията и програмирането. В конкурса бяха включени редица филми, показани на най-големите анимационни форуми като Анеси, Загреб, Щутгарт и много други. Това е свидетелство, че в България идва най-доброто от съвременното анимационно кино. В допълнение дванадесетте майсторски класове и лекции привлякоха вниманието на новите поколения художници и аниматори с разнообразните си теми – от първоначалното изграждане на сториборда, през технологичните процеси на анимацията (кукли, двуизмерни и триизмерни компютърни техники и т.н.) до музикалното изграждане на образа в рисуваното кино.
Tumblr media
“Пътуваща страна”
За мен обаче събитието на фестивала стана българската програма от анимационни филми. За пръв път публиката успя да види толкова много и толкова артистични родни анимации, които категорично и успешно конкурираха най-доброто от световната програма и успяха да завоюват цели четири награди и дипломи от международното жури. В някои от категориите дори бяха номинирани по няколко български филми и нашата анимация имаше реален шанс да получи още няколко отличия.
Филмите от български автори в конкурса бяха 20 и това е своеобразен рекордна анимацията ни за едногодишен период. Дори на националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ до този момент сме виждали значително по-скромно количество филми, вариращо между 3 и 12 през годините, а там регламентът е стриктен и всички, субсидирани от Националния филмов център филми, са задължително показвани без селекция. В случая обаче същественото беше качеството! Артистичните достойнства на повечето български филми определено изваждат българското анимационно кино извън понятията „регионално“ и „периферно“ и определено дават оптимистична прогноза за това, че процесите в изкуството на анимирания филм са се активизирали и може би отново ще се заговори за българската „нова вълна“, още повече, че доста от филмите са дело на млади и на съвсем млади автори.
Tumblr media
“Пътуваща страна”
„Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов идва на фестивала с вече за��оювани престижни отличия по света. Не е случайно, че и в София получи Специалната награда „Пройко Пройков“. Централният образ на филма е конят, който носи върху себе си цял един народ. Това е едновременно митологична и символистично-исторична фигура, отпращаща към времената на прабългарите. Същевременно острият конфликт между идеята за свободата, за движението, за прогреса и откривателството е радикално противопоставена на поведението на слязлата на твърда земя група (народ) с желанието за уседналост, консервативност, собственост върху благата и създаване на йерархия в обществото. От мощното митологично животно остават само тотемът от откъснатата конска опашка и грубо скования (троянски?) кон. Липсата на въздуха от движението поражда обичайните недъзи в клаустрофобията на пренаселения неподвижен социум – алчност, брутална агресия, убийства, сексуално насилие, манипулация на тълпата от висшестоящите… 
Спасението е само индивидуално: лутащият се герой все пак успява да се качи отново на осакатения кон, а само невинните (децата) могат да се присъединят към мечтата му за свободен живот. Тази почти анархистична концепция на филма е реализирана с артистичен рисунък (художник Росица Ралева), съчетаващ в себе си свободното огъване на фигурите с острия геометричен абрис на детайлите в модернистична сплав. Духовното номадство и постоянно търсене, според авторите, е сложен и противоречив процес, който те са избрали да разкажат извън приетите правила на линейния наратив. Това определено поставя филма отвъд периметъра на комуникативните филми, но определено съответства на лъкатушната линия на човешкото познание, на мъчителното опипване на посоките, на недоверието към предварително зададените отговори. „Реалността“ е накъсана от спомени, сънища и подсъзнателни страхове – такива, каквито ги познаваме в световното авторско кино. Музиката на Петър Дундаков е от съществено значение за създаването на многопластовите значения на „Пътуваща страна“. Женските и мъжки вокали и ударните инструменти едновременно отпращат към първичното (племенно) звучене, но и апелират към чувствителността на съвременния човек, изхвърляйки го от привичните (и спокойни) прегръдки на статуквото.
Tumblr media
“Трепет”
Късометражната българска анимация в програмата на 8-ия „Златен кукер – София“ беше изключително разнообразна и интересна. „Трепет“ (Flutter) на живеещия в САЩ Владимир Тодоров е авторски независим филм за избора между желанието да летиш и любовта. В случая авторът залага на човешката емоция и пълноценното отдаване, което изисква определена жертва от протагониста - отказ от металните му крила в свят, където всички - риби, мишки, прасета и т.н. могат да летят, а той е прикован към земята, към ръждясалите асансьори и други странни средства за придвижване. Същевременно Тодоров създава унила, постапокалиптична и депресираща среда, която да служи за фон на любовната история. Самотата и отчаянието не могат да бъдат преборени с механични заместители. Само истинските чувства създават пълнота на битието. Изграден с 3D компютърно генерирани образи, филмът е стегнато и стремително разказан и професионално анимиран. Усещането за тежест и безтегловност, съществено за развитието на сюжета, е предадено майсторски и с разбиране на градацията в отделните състояния на персонажите. А сантименталната нотка е компенсирана чрез изключително подробно разработената атмосфера, която противоречи на всяко „размекване“. „Трепет“ беше и сред номинираните за награда на журито филми.
Tumblr media
“Жар птица”
Велислава Господинова в „Жар птица“също залага на емоционалността във вихрена танцова импресия. Митологичната енергия на жар - птицата е екстраполирана в темата за любовта, изпепеляването и възраждането. Подходът тук обаче е много различен - разчита на чувствеността и сетивната провокация. Земната любов се превръща в неземна и космическа, телата се дезинтегрират и трансформират, митологичното докосване оплодява света с мощната сила на вселената. Велислава Господинова експериментира с възможностите, които предоставя 3D компютърната технология за създаване на триизмерно пространство, дълбочина на плановете и стремително движение на гледната точка. Същевременно,обемно изградените фигури изглеждат рисувани и са реализирани в своеобразна стилистика - нещо като „органичен конструктивизъм“, в който извивките на телесните форми са подчертани с геометрични линии и овали. Хореографията на Галина Сребрева е използвана като основа за рисувания танц, но филмовата интерпретация отива далече отвъд възможностите на човешкото тяло и артистично преодолява гравитация и физични закони в съвършен ритъм и поезия.
Tumblr media
“Аз вдъхнових смъртта”
Поетичната нишка, която стана все по-устойчива тенденция в българското анимационно кино през последните години, получи своето продължение и с още две миниатюри на Димитър Димитров – „Малоумното дете“ и „Аз вдъхнових смъртта“, визуализиращи стихове на Дилян Еленков. Сюрреалистичните образи на Димитров, песимистичното и дистанцирано-отвъдно слово на Еленков и тоталната минималистична анимация с нащърбен щрих вече станаха запазена марка на този творчески тандем, който все по-уверено печели награди по света. На „Златния кукер“ и двата филма попаднаха в номинациите в категорията за най-кратък филм до 1 минута.
Tumblr media
“Съседски неволи”
Българското анимационно кино през последната година не е загърбило и това, което до голяма степен изграждаше славата на „българската анимационна школа“ от 60-те и 70-те години на ХХ век - сатиричният модел и абсурдът. В това отношение „Съседски неволи“ на Пламен Николов е много добър пример. Сюжетът - невъзможността да заспиш в шумовата какофония на панелния блок - не е нов. Да си спомним класиката на Фьодор Хитрук „История на едно престъпление“ от 1962 г. В случая обаче младият автор е успял да създаде прекрасна вариация върху познати мотиви и да ѝ придаде индивидуалния си почерк. Филмът е изграден в гротесково - карикатурен стил и е реализиран с техниката на тоталната анимация. Авторът е постигнал плуваща подвижност на пространството, което подсилва ефекта на дискомфорт при абсурдните „решения“ на шумовия проблем на персонажа. Фигурите се деформират, сплескват и разтягат в невъзможни перспективи, а „цирковата“ музика подсилва иронията. „Прасешка история“ на Станислава Валентинова пък е забавна история със сексуален подтекст.
Tumblr media
“Майки”
„Майки“ на Любомир Йотов по едноименния разказ на австрийския писател Клеменс Й. Зец разчита на съвършено друг подход в иронията си и в изграждането на абсурдния сюжет – по - модерен, горчив, почти безнадежден. В сянката на нощта възрастни жени причакват клиентите си. Млади мъже купуват услугите им като „майки на час“ или за „цялата нощ“. А платената майка ще посготви, ще измие чиниите, ще погълчи за несполуките в следването и ще натяква, че все още няма внучета… Колкото до заспиването в скута ѝ – това се плаща отделно… Живеенето и емоционалните връзки напълно са изчезнали в света на сурогатните чувства, имитацията е погълнала реалността, истинските преживявания едва дишат под тежестта на тоталното отчуждение. Шокиращите обрати в действието са предадени чрез задкадровия глас на Валентин Ганев, който подсилва измамната дистанцираност на автора. Визуалното решение на Любомир Йотов се основава върху контраста между пресилената и ярка цветност на майките и почти монохромната унилост на метрополиса, лишен от любов. Гротесковата декоративност в типажите на майките, странните детайли като прически, шалчета, очила, копчета и пристегнати талии, подсилват ужаса от липсата на истинска ласка и създават усещането на един абсурден кафкиански свят, пренесен в личните отношения. С това и филмът заслужено получи номинация при обсъждането на наградите.
Tumblr media
“Мъничка”
Детското кино също не беше пренебрегнато в програмата на „Златен кукер – София“. Филмът „Завръщане“ на ветерана - аниматор Витко Боянов е изграден върху ритъма и свободното, ръчно нарисувано движение – този път върху материал от цирка, клоунадата и детското въображение. Интересна за деца е и осъвременената приказка „Драконщини“ за самотния странен дракон с добро сърце на Калина Вутова. Анимацията за деца като че ли беше доста пренебрегвана от авторите ни през годините. А добрите детски рисувани филми като се броят на пръсти през последния четвърт век. На фестивала обаче тази не много весела констатация беше частично опровергана и с появата на поетичните „Мъничка“ на Милена Симеонова и „Птичка“ на Елена Николова. „Легенда за първия кукер“ на Димитър Петров, макар и като незавършен пилот за сериал, е насочен едновременно към националното ни наследство, но и към вкусовете на съвременните деца, формирани от Cartoonnetwork. „Вълшебното копче“ на Мирослава Арнаудова беше може би единственият компромис в селекцията, но пък допълни картината на детското кино с куклена анимация.
Tumblr media
“Зоотроп”
В раздела за пълнометражни филми „Зоотроп“ на Сотир Гелев получи почетен диплом на журито. Филмът е изграден от шест отделни части, свързани чрез странното бродене на два леко чалнати робота през един лабиринт. Сюжетите на отделните епизоди са съвсем различни, но по парадоксален начин са вариации на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си, обречеността на напъните да преодолеем съдбата, разминаването между желаното и реалността. Създадените светове са много различни - от полу-абстрактния сюрреализъм на „По пътя“, през митологичната ирония във „Фавън“ и причудливото фентъзи в „Полетът“ до бекетовското очакване на влака в „На гарата“ или бруталното масово убийство в „Противогаз“. Триизмерните компютърно-генерирани персонажи (худ. Пенко Гелев) са разположени върху реални декори (худ. Сатир Гелев), което създава усещането за дискомфортна „материалност” на образите, извадени от нечий кошмар. Отделните сюжети се колебаят между сюрреалистичните метафори и конкретността на узнаваемите ситуации, между по-директното послание и психоаналитичната асоциация.
Tumblr media
“Зоотроп”
Мрачното светоусещане в епизодите е разведрено от хумора и нелепото поведение на роботите, които трополят в мистичния лабиринт и заливат зрителя с неспирно и абсурдно бърборене (това е и единственият диалог във филма). Не може да не се отбележи и изключително скромният екип, с който е реализиран „Зоотроп“. На фона на чуждите продукции, чиито аниматорски групи наброяват често над 300 души (а в холивудските блокбастъри и в пъти повече), този български пълнометражен филм е анимиран само от двама аниматори - Алекс Филипов и Благой Димитров с помощта на художниците и монтажа на Мария Николова. А това, че качеството на анимацията не е пострадало от минималистичния екип е достижение за българското анимационно кино.
Българската анимация получи награди и в още две категории: за екофилм – „Най-чистото море“ на Явор Калъчев и за рекламен клип - „Чувам“ на Мелина-Елина Бондокова. Първият е забавно, цветно и ангажирано послание срещу замърсяването на морето, а вторият е социална реклама за проблемите на имигрантите, реализирана с артистична сугестивна рисунка. И в двете категории имаше още достойни български участия – „Н2О“ на Ивелин Димитров и „Капитал – решението“ на Анна Стоева и Давид Джамбазов, но наградите очевидно не стигнаха за всички.
Tumblr media
Този обстоен преглед на българските филми в конкурса на МФАФ „Златен кукер – София“ показва, че нашето кино уверено се нарежда сред най-достойните образци на световната анимация. Голямата награда получи „Паяжинка“ на Наталия Чернишова (Русия), награди за късометражен филм в различните категории получиха „В далечината“ на Флориан Гролих (Германия), „Празнота“ на Дахи Жон (Франция) и „Вярата“ на Амир Вахеди (Иран). Отличието за студентски филм беше поделено между „Граници“ на Хана Стехликова (Чехия) и „Хамлет, комедия“ на Евгений Фадеев (Русия). А наградата за детско кино отиде отново в Русия при Дина Великовская за „Ку��увица“ и т.н.
И все пак за нас най-важното тази година беше българското участие, което отдавна не е било толкова масово отличавано и номинирано на международен фестивал. А важна беше и атмосферата на забавно общуване, смях и доброжелателност. В подкрепа на това даже двама от членовете на международното жури (Ник Фелпс от Белгия и Михаил Тумеля от Белорусия) на закриването на фестивала изпълниха невъобразим музикален номер с балалайка и саксофон, с което предизвикаха бурните овации на залата. ≈
Текст: Надежда Маринчевска, Институт за изследване на изкуствата, БАН
Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фестивала
Tumblr media
0 notes