#Златен кукер

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Българското анимационно кино – възраждане на най-добрите традиции?

През последните почти тридесет години често сме говорили за българското кино като за регионално, периферно изкуство, което изостава и диша праха на съвременните чужди творби по международните кинофестивали. За радост, ситуацията започна рязко да се променя. Пише специално за „въпреки.com” проф. Надежда Маринчевска от Института за изследване на изкуствата, БАН по повод VІІІ Международен фестивал на анимационния филм „Златен кукер - София“.

Първите награди от големите международни журита след падането на Берлинската стена започнаха да идват първо при анимационните ни творби, а вече повече от десетилетие – и при документалното, и игралното ни кино. Това повдигна авторитета и на международните фестивали, които се провеждат в България, и те вече успяват да привлекат в програмите си все по-качествени филми, все по-големи автори и все по-уважавани професионалисти.

Осмото издание на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София“ тази година още веднъж потвърди това, че България става привлекателна дестинация за множество автори от цял свят. За селекция кандидатстваха повече от 1200 филма, от които в конкурсната и информационните програми бяха показа��и едва около 200. Това е индикатор за порасналата взискателност на селекцията и програмирането. В конкурса бяха включени редица филми, показани на най-големите анимационни форуми като Анеси, Загреб, Щутгарт и много други. Това е свидетелство, че в България идва най-доброто от съвременното анимационно кино. В допълнение дванадесетте майсторски класове и лекции привлякоха вниманието на новите поколения художници и аниматори с разнообразните си теми – от първоначалното изграждане на сториборда, през технологичните процеси на анимацията (кукли, двуизмерни и триизмерни компютърни техники и т.н.) до музикалното изграждане на образа в рисуваното кино.

“Пътуваща страна”

За мен обаче събитието на фестивала стана българската програма от анимационни филми. За пръв път публиката успя да види толкова много и толкова артистични родни анимации, които категорично и успешно конкурираха най-доброто от световната програма и успяха да завоюват цели четири награди и дипломи от международното жури. В някои от категориите дори бяха номинирани по няколко български филми и нашата анимация имаше реален шанс да получи още няколко отличия.

Филмите от български автори в конкурса бяха 20 и това е своеобразен рекордна анимацията ни за едногодишен период. Дори на националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ до този момент сме виждали значително по-скромно количество филми, вариращо между 3 и 12 през годините, а там регламентът е стриктен и всички, субсидирани от Националния филмов център филми, са задължително показвани без селекция. В случая обаче същественото беше качеството! Артистичните достойнства на повечето български филми определено изваждат българското анимационно кино извън понятията „регионално“ и „периферно“ и определено дават оптимистична прогноза за това, че процесите в изкуството на анимирания филм са се активизирали и може би отново ще се заговори за българската „нова вълна“, още повече, че доста от филмите са дело на млади и на съвсем млади автори.

“Пътуваща страна”

„Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов идва на фестивала с вече завоювани престижни отличия по света. Не е случайно, че и в София получи Специалната награда „Пройко Пройков“. Централният образ на филма е конят, който носи върху себе си цял един народ. Това е едновременно митологична и символистично-исторична фигура, отпращаща към времената на прабългарите. Същевременно острият конфликт между идеята за свободата, за движението, за прогреса и откривателството е радикално противопоставена на поведението на слязлата на твърда земя група (народ) с желанието за уседналост, консервативност, собственост върху благата и създаване на йерархия в обществото. От мощното митологично животно остават само тотемът от откъснатата конска опашка и грубо скования (троянски?) кон. Липсата на въздуха от движението поражда обичайните недъзи в клаустрофобията на пренаселения неподвижен социум – алчност, брутална агресия, убийства, сексуално насилие, манипулация на тълпата от висшестоящите… 

Спасението е само индивидуално: лутащият се герой все пак успява да се качи отново на осакатения кон, а само невинните (децата) могат да се присъединят към мечтата му за свободен живот. Тази почти анархистична концепция на филма е реализирана с артистичен рисунък (художник Росица Ралева), съчетаващ в себе си свободното огъване на фигурите с острия геометричен абрис на детайлите в модернистична сплав. Духовното номадство и постоянно търсене, според авторите, е сложен и противоречив процес, който те са избрали да разкажат извън приетите правила на линейния наратив. Това определено поставя филма отвъд периметъра на комуникативните филми, но определено съответства на лъкатушната линия на човешкото познание, на мъчителното опипване на посоките, на недоверието към предварително зададените отговори. „Реалността“ е накъсана от спомени, сънища и подсъзнателни страхове – такива, каквито ги познаваме в световното авторско кино. Музиката на Петър Дундаков е от съществе��о значение за създаването на многопластовите значения на „Пътуваща страна“. Женските и мъжки вокали и ударните инструменти едновременно отпращат към първичното (племенно) звучене, но и апелират към чувствителността на съвременния човек, изхвърляйки го от привичните (и спокойни) прегръдки на статуквото.

“Трепет”

Късометражната българска анимация в програмата на 8-ия „Златен кукер – София“ беше изключително разнообразна и интересна. „Трепет“ (Flutter) на живеещия в САЩ Владимир Тодоров е авторски независим филм за избора между желанието да летиш и любовта. В случая авторът залага на човешката емоция и пълноценното отдаване, което изисква определена жертва от протагониста - отказ от металните му крила в свят, където всички - риби, мишки, прасета и т.н. могат да летят, а той е прикован към земята, към ръждясалите асансьори и други странни средства за придвижване. Същевременно Тодоров създава унила, постапокалиптична и депресираща среда, която да служи за фон на любовната история. Самотата и отчаянието не могат да бъдат преборени с механични заместители. Само истинските чувства създават пълнота на битието. Изграден с 3D компютърно генерирани образи, филмът е стегнато и стремително разказан и професионално анимиран. Усещането за тежест и безтегловност, съществено за развитието на сюжета, е предадено майсторски и с разбиране на градацията в отделните състояния на персонажите. А сантименталната нотка е компенсирана чрез изключително подробно разработената атмосфера, която противоречи на всяко „размекване“. „Трепет“ беше и сред номинираните за награда на журито филми.

“Жар птица”

Велислава Господинова в „Жар птица“също залага на емоционалността във вихрена танцова импресия. Митологичната енергия на жар - птицата е екстраполирана в темата за любовта, изпепеляването и възраждането. Подходът тук обаче е много различен - разчита на чувствеността и сетивната провокация. Земната любов се превръща в неземна и космическа, телата се дезинтегрират и трансформират, митологичното докосване оплодява света с мощната сила на вселената. Велислава Господинова експериментира с възможностите, които предоставя 3D компютърната технология за създаване на триизмерно пространство, дълбочина на плановете и стремително движение на гледната точка. Същевременно,обемно изградените фигури изглеждат рисувани и са реализирани в своеобразна стилистика - нещо като „органичен конструктивизъм“, в който извивките на телесните форми са подчертани с геометрични линии и овали. Хореографията на Галина Сребрева е използвана като основа за рисувания танц, но филмовата интерпретация отива далече отвъд възможностите на човешкото тяло и артистично преодолява гравитация и физични закони в съвършен ритъм и поезия.

“Аз вдъхнових смъртта”

Поетичната нишка, която стана все по-устойчива тенденция в българското анимационно кино през последните години, получи своето продължение и с още две миниатюри на Димитър Димитров – „Малоумното дете“ и „Аз вдъхнових смъртта“, визуализиращи стихове на Дилян Еленков. Сюрреалистичните образи на Димитров, песимистичното и дистанцирано-отвъдно слово на Еленков и тоталната минималистична анимация с нащърбен щрих вече станаха запазена марка на този творчески тандем, който все по-уверено печели награди по света. На „Златния кукер“ и двата филма попаднаха в номинациите в категорията за най-кратък филм до 1 минута.

“Съседски неволи”

Българското анимационно кино през последната година не е загърбило и това, което до голяма степен изграждаше славата на „българската анимационна школа“ от 60-те и 70-те години на ХХ век - сатиричният модел и абсурдът. В това отношение „Съседски неволи“ на Пламен Николов е много добър пример. Сюжетът - невъзможността да заспиш в шумовата какофония на панелния блок - не е нов. Да си спомним класиката на Фьодор Хитрук „История на едно престъпление“ от 1962 г. В случая обаче младият автор е успял да създаде прекрасна вариация върху познати мотиви и да ѝ придаде индивидуалния си почерк. Филмът е изграден в гротесково - карикатурен стил и е реализиран с техниката на тоталната анимация. Авторът е постигнал плуваща подвижност на пространството, което подсилва ефекта на дискомфорт при абсурдните „решения“ на шумовия проблем на персонажа. Фигурите се деформират, сплескват и разтягат в невъзможни перспективи, а „цирковата“ музика подсилва иронията. „Прасешка история“ на Станислава Валентинова пък е забавна история със сексуален подтекст.

“Майки”

„Майки“ на Любомир Йотов по едноименния разказ на австрийския писател Клеменс Й. Зец разчита на съвършено друг подход в иронията си и в изграждането на абсурдния сюжет – по - модерен, горчив, почти безнадежден. В сянката на нощта възрастни жени причакват клиентите си. Млади мъже купуват услугите им като „майки на час“ или за „цялата нощ“. А платената майка ще посготви, ще измие чиниите, ще погълчи за несполуките в следването и ще натяква, че все още няма внучета… Колкото до заспиването в скута ѝ – това се плаща отделно… Живеенето и емоционалните връзки напълно са изчезнали в света на сурогатните чувства, имитацията е погълнала реалността, истинските преживявания едва дишат под тежестта на тоталното отчуждение. Шокиращите обрати в действието са предадени чрез задкадровия глас на Валентин Ганев, който подсилва измамната дистанцираност на автора. Визуалното решение на Любомир Йотов се основава върху контраста между пресилената и ярка цветност на майките и почти монохромната унилост на метрополиса, лишен от любов. Гротесковата декоративност в типажите на майките, странните детайли като прически, шалчета, очила, копчета и пристегнати талии, подсилват ужаса от липсата на истинска ласка и създават усещането на един абсурден кафкиански свят, пренесен в личните отношения. С това и филмът заслужено получи номинация при обсъждането на наградите.

“Мъничка”

Детското кино също не беше пренебрегнато в програмата на „Златен кукер – София“. Филмът „Завръщане“ на ветерана - аниматор Витко Боянов е изграден върху ритъма и свободното, ръчно нарисувано движение – този път върху материал от цирка, клоунадата и детското въображение. Интересна за деца е и осъвременената приказка „Драконщини“ за самотния странен дракон с добро сърце на ��алина Вутова. Анимацията за деца като че ли беше доста пренебрегвана от авторите ни през годините. А добрите детски рисувани филми като се броят на пръсти през последния четвърт век. На фестивала обаче тази не много весела констатация беше частично опровергана и с появата на поетичните „Мъничка“ на Милена Симеонова и „Птичка“ на Елена Николова. „Легенда за първия кукер“ на Димитър Петров, макар и като незавършен пилот за сериал, е насочен едновременно към националното ни наследство, но и към вкусовете на съвременните деца, формирани от Cartoonnetwork. „Вълшебното копче“ на Мирослава Арнаудова беше може би единственият компромис в селекцията, но пък допълни картината на детското кино с куклена анимация.

“Зоотроп”

В раздела за пълнометражни филми „Зоотроп“ на Сотир Гелев получи почетен диплом на журито. Филмът е изграден от шест отделни части, свързани чрез странното бродене на два леко чалнати робота през един лабиринт. Сюжетите на отделните епизоди са съвсем различни, но по парадоксален начин са вариации на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си, обречеността на напъните да преодолеем съдбата, разминаването между желаното и реалността. Създадените светове са много различни - от полу-абстрактния сюрреализъм на „По пътя“, през митологичната ирония във „Фавън“ и причудливото фентъзи в „Полетът“ до бекетовското очакване на влака в „На гарата“ или бруталното масово убийство в „Противогаз“. Триизмерните компютърно-генерирани персонажи (худ. Пенко Гелев) са разположени върху реални декори (худ. Сатир Гелев), което създава усещането за дискомфортна „материалност” на образите, извадени от нечий кошмар. Отделните сюжети се колебаят между сюрреалистичните метафори и конкретността на узнаваемите ситуации, между по-директното послание и психоаналитичната асоциация.

“Зоотроп”

Мрачното светоусещане в епизодите е разведрено от хумора и нелепото поведение на роботите, които трополят в мистичния лабиринт и заливат зрителя с неспирно и абсурдно бърборене (това е и ��динственият диалог във филма). Не може да не се отбележи и изключително скромният екип, с който е реализиран „Зоотроп“. На фона на чуждите продукции, чиито аниматорски групи наброяват често над 300 души (а в холивудските блокбастъри и в пъти повече), този български пълнометражен филм е анимиран само от двама аниматори - Алекс Филипов и Благой Димитров с помощта на художниците и монтажа на Мария Николова. А това, че качеството на анимацията не е пострадало от минималистичния екип е достижение за българското анимационно кино.

Българската анимация получи награди и в още две категории: за екофилм – „Най-чистото море“ на Явор Калъчев и за рекламен клип - „Чувам“ на Мелина-Елина Бондокова. Първият е забавно, цветно и ангажирано послание срещу замърсяването на морето, а вторият е социална реклама за проблемите на имигрантите, реализирана с артистична сугестивна рисунка. И в двете категории имаше още достойни български участия – „Н2О“ на Ивелин Димитров и „Капитал – решението“ на Анна Стоева и Давид Джамбазов, но наградите очевидно не стигнаха за всички.

Този обстоен преглед на българските филми в конкурса на МФАФ „Златен кукер – София“ показва, че нашето кино уверено се нарежда сред най-достойните образци на световната анимация. Голямата награда получи „Паяжинка“ на Наталия Чернишова (Русия), награди за късометражен филм в различните категории получиха „В далечината“ на Флориан Гролих (Германия), „Празнота“ на Дахи Жон (Франция) и „Вярата“ на Амир Вахеди (Иран). Отличието за студентски филм беше поделено между „Граници“ на Хана Стехликова (Чехия) и „Хамлет, комедия“ на Евгений Фадеев (Русия). А наградата за детско кино отиде отново в Русия при Дина Великовская за „Кукувица“ и т.н.

И все пак за нас най-важното тази година беше българското участие, което отдавна не е било толкова масово отличавано и номинирано на международен фестивал. А важна беше и атмосферата на забавно общуване, смях и доброжелателност. В подкрепа на това даже двама от членовете на международното жури (Ник Фелпс от Белгия и Михаил Тумеля от Белорусия) на закриването на фестивала изпълниха невъобразим музикален номер с балалайка и саксофон, с което предизвикаха бурните овации на залата. ≈

Текст: Надежда Маринчевска, Институт за изследване на изкуствата, БАН

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фестивала