#Евридика в подземния свят

[vprki]

Стайко Мурджев: Моето правене на театър е бягство от лудостта

„Защо аз правя театър? Предполагам и мисля, че правя театър, защото е здравословно за мен, защото през театъра по-добре преработвам фактите на реалността, които в обикновения живот не бих могъл да преработвам и биха ме вкарали в някаква лудост”. Споделя за „въпреки.com” театралният режисьор Стайко Мурджев.

И продължава: „Моето правене на театър е бягство от лудостта и защото театърът е реалност, която малко или много можеш да управляваш, която зависи от твоята воля, от твоя контрол. Защото театърът е изкуство, което все още се осланя на моралните ценности, за разлика от живота и реалността, в които живеем”.

Откъс от разговора със Стайко Мурджев можете да чуете тук

Разговаряме с него дни след премиерата на спектакъла му „Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет в Младежкия театър „Николай Бинев”. Само ще добавим, че когато се разбра за поставянето на този спектакъл от Стайко Мурджев, проф. Камелия Николова, ръководител на катедрата по театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, възкликна в социалните мрежи - „Най-после Бартлет на българска сцена!”. А режисьорът се аргументира с избора си. По-късно в текста ще си говорим за изборите му на драматургични текстове.

Стайко Мурджев по време на репетиция на “Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър “Николай Бинев”

„Тръгнах към този текст и към създаването на този спектакъл с идеята и с целта да направя един комедиен спектакъл. За мен приоритетът на този спектакъл беше естетическата му страна и това е на комедията. Ако този спектакъл в един висок смисъл е отговор на нещо, той е отговор на това повсеместно локално разбиране, че комедията е нещо по-евтино, нещо по-ерзац, нещо, което няма особена тежест. Ние знаем като интелигентни хора, че това не е така. Комедията е една броеница от парадокси. Изисква се голяма интелигентност,  за да разбереш парадокса, неговата форма, неговата природа и да можеш да боравиш добре с него. Някой беше казал, че

доказателство за интелигентността е чувството за хумор.

Ако има някакъв отговор на нещо отстрани – това е по-скоро естетически отговор и отговор за ключа на средствата, когато говорим за един по-парадоксален театър. Ако трябва да говорим за темите в самия спектакъл – любов, сексуалност, идентичност – това са вечни теми. Дали сега те са облечени в една форма или в друга форма, дали в момента тези теми участват активно в политическия или социалния живот, за мен това няма особено значение. Ако трябва да отговоря ребром на въпроса, който е зададен и ребром  – не, това не е отговор на никаква политическа или социална динамика. Този спектакъл, освен естетическото си търсене, той е отговор на моето вътрешно живеене. За мен това е изключително важно. Не харесвам обективния свят, в който живея, не харесвам реалността, в която се намирам. От много години съм се затворил и бягам в своята собствена реалност.

Рая Пее��а, Александър Хаджиангелов, Бойко Кръстанов и Михаил Билалов в “Петел” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър

Този спектакъл е плод на моята собствена вътрешна динамика

и реалност. За мен е много важно, когато говорим за този спектакъл, да подчертая, че театралният спектакъл, независимо от колко души е посетен, независимо къде е създаден, независимо от кого е създаден, театралният спектакъл има намерението да бъде и в най-добрия случай е произведение на изкуството. За мен е много важно, особено в сегашната социална динамика, изкуството да остане автономно, да остане свободно, да изразява себе си по начин, по който намери за добре. За мен този спектакъл „Петел” по пиесата „Cock” на Майк Бартлет е произведение на изкуството, което има своите жестове на изкуство в себе си и то по никакъв начин не би трябвало да бъде разглеждано като отговор на въпрос или жест към политически въпрос”. Категоричен е Стайко Мурджев, отговаряйки ни на въпроса дали постановката му не е реакция към случващото се у нас и по-конкретно към упоритата съпротива за ратифицирането на Истанбулската конвенция. Но за това също малко по-късно.

Александър Хаджиангелов, Бойко Кръстанов и  Рая Пеева в “Петел” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежки театър

Сега си говорим за неговия театър и за това, че „Петел” от комедия се превръща в неговата интерпретация в нещо по-сложно и глобално, което засяга в някаква степен всяко човешко същество. А режисьорът доизяснява не толкова спектакъла си, а търсенията и вълненията си като театрал и не само. „Слава на Бога, че от комедия се превръща в нещо друго. Моето разбиране за съвременното изкуство и въобще за мисията на съвременното изкуство е по-скоро, че изкуството тук и сега, модерното изкуство е нещо, което е, каквото е. Какви са възпаленията, каква е инфекцията, която то създава в консумиращия, какъв е отговорът на този, който го конс��мира е отговорност на самия консумиращ. Изкуството днес, тук и сега е достатъчно интелигентно, достатъчно извисено,

преминало през много перипетии, за да не размахва пръст,

да не бъде дидактично. То е такова, каквото е. Този спектакъл е такъв, какъвто е. За мен той е отговор на едни мои въпроси. За вас той е отговор на други въпроси. И слава, Богу, защото тогава имаме тази универсална мисия на изкуството. Разбира се, че театърът е локално изкуство, разбира се, че театърът може да борави само единствено с локалните проблеми, но в крайна сметка трябва и да се отдели от локалните проблеми и да бъде самостоен да говори на душата, а не на разума. А душата не е локализирана”.

“Еквус” от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър “Николай Бинев” - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра

Още от дипломирането на Стайко Мурджев в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков следим неговите постановки. Свързва ни и приятелство по-скоро така от разстояние, но с усещане за духовна близост, независимо от сериозната разлика във възрастта. Той по свой си начин преживява случващото се в политическия и социалния ни живот и има своята позиция. Но не смесва изкуството си с всекидневното терзание на всички ни несъгласни със случващото се около нас. Непримиримостта му е специална, с негов личен знак. „Много е важно да не започнеш да използваш изкуството като твоя лична трибуна за проповядване каквото и да било. Ако това се случи, то вече не е изкуство. Не си човек на изкуството – ти се превръщаш в един манипулативен спекулант и ако имаш късмета да имаш малко повече харизма, можеш да направиш много бели. Да произвеждаш изкуство,

да генерираш изкуство е голяма отговорност,

за която не бива да забравяш никога. Поне аз не мога да си позволя да ангажирам никого през изкуството с моите политически възгледи или за усещане на социалния ред, който би ми се искал да съществува. Това е друго, това е отделно. Да, съществува политически театър. Ние нямаме много сериозна практика тук в политическия театър. Далече сме от него, не сме Германия, не сме и други държави, в които той има своята много сериозна роля. Но дори и да имаме тази традиция на политическия театър тук, аз не се интересувам от него. За мен изкуството, колкото и патетично да звучи това, изкуството е убежище. Убежище и бягство от всичко онова, което произвежда в мен онзи негативен отговор на социалното и политическото. Ако трябва да сложим едно до друго моята политическа, социална ангажираност и моето производство на изкуство, моето живеене в изкуството – те са полярни. Те не взаимодействат. Напротив, едното изключва другото, едното е бягство от другото”.

Стайко Мурджев е номиниран за наградата “Икар” за режисура за спектакъла “Еквус” в Младежкия театър - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра

И все пак как избира текстовете, пиесите, които да поставя повечето са преводни, класика, има и български. Този избор по свой начин определя и възгледа му като театрал и творец. „Един от моите големи учители Юлия Огнянова почти ме е заклевала: „Никога не си позволявай да посягаш към текст или тема, която не е твоя! То трябва да бъде в теб, то трябва да гори, да ври!” Тогава имаш право да говориш за това, иначе нямаш право. И тук пак стигаме до отговорността –

не можеш да боравиш с теми наизуст,

не можеш да боравиш с текстове наизуст. Те трябва да бъдат в теб, те трябва да говорят. Ти да говориш чрез тях и те чрез теб. Така стигам до тези текстове. Трябва много, много да ме интересува темата. Не даже да ме интересува на разумно ниво, а тя много да живее в мен. Толкова да живее, че да имам нужда тя някак си да избухне през всичките ми канали за комуникация с външния свят, защото всъщност театърът е комуникация”. Според него, театърът не е всекидневно изкуство, театърът няма право да се занимава с всекидневието. „Той трябва да се занимава с високата точка на кипене на съществуването, на битието. Театърът е ексцесионно изкуство, то се занимава с ексцесията, с онова живеене, което е доведено до граничното живеене. Ако може човек така да говори за себе си – това е някаква моя генерална тема, извън анормалното съществуване на духа, на тялото, ексцесионното съществуване, докъде са лимитите на един казус, на едно живеене, на едно общуване, какви са границите. Има ли граници, има ли нормално и ненормално, има ли фантазност и реалност или всичко е реалност, сменила своята форма. Една от много сериозните теми вътре в мен, тема, която е валидна за мен и не само за мен, тя някак си е вселена, вселява се във всички ни и усещаме нейната тревожност всеки ден все повече и повече. Това е темата за насилието. Изкуството, особено в днешно време трябва по-ясно да артикулира тази тема и колкото се може повече да говори за нея, да говори на нея и около нея.

“Франкенщайн” от Ник Диър по романа на Мери Шели, постановка на Стайко Мурджев в театър “София” - снимка Гергана Дамянова, архив на театъра 

Насилието е станало начин на живот.

Дори вече и смъртта като резултат на насилието е станала част от всекидневието ни. Ние сме свикнали с нея. Тя вече не е събитие. Ако в една романтическа пиеса, например Шилер или Гьоте, смъртта е събитие и то голямо събитие на произведението. В днешното произведение на живота, ако можем да разглеждаме живота като драматургия, смъртта е обстоятелство, тя не е събитие. Насилието е обстоятелство. Според мен, тази форма на живот, тази настройка на живота е нещо, което отдавна, отдавна сме позволили, а никога не е трябвало да се случва. Не мога да се примиря. Не мога да застана сам със себе си и да кажа: „ОК, приемам нещата такива, каквито са! Приемам своята съдба, да става, каквото ще!”.

И тук пак стигаме до отговорността. Когато ти си сложил короната на главата си, трънената корона или трънения венец на това, че ще занимаваш хората с разни неща, викаш по 600 души публика на вечер, а те и отгоре на всичко ще са платили затова, че ти си поканил и извикал, ти трябва да бъдеш отговорен за това, което говориш и артикулираш с тях. Не можеш да ги лъжеш! Не може да се занимаваме с декорации. Не може да занимаваме хората с едни декоративни истории в един декоративен контекст, когато навън се води война. Говоря най-вече в духовен смисъл. Там психичният живот, духовният живот е верният, истинският живот. Всичко друго е резултат на това вътрешно живеене”. Тук мълчим, той налага мълчанието, поемайки дъх след поредния ни въпрос.

Сцена от “Франкенщайн” -  снимка Гергана Дамянова, архив на театър “София”

А това ни връща и към неговите спектакли „Евридика в подземния свят” /Драматичен театър - Пловдив/, „Еквус” /Младежки театър “Николай Бинев”, „Франкенщайн” /театър „София” - за спектакъла можете да прочетете тук/, най-новия „Петел” и много преди тях. Как те артикулират с това, което ни се случва и съпреживяваме всеки ден в нашата страна и как той усеща живота ни политически и социален. Какви са неговите отговори на общите ни въпроси как живеем и защо така живеем? „Абсолютните отговори не значат нищо, в повечето случаи. За мен тази абсолютна липса на свързаност между хората е абсолютно непонятна и нещо, което не мога да обема, не мога да го разбера с разума си и душата си тази абсолютна липса на емпатия. Правя тази голяма пауза, защото дори не мога да го вербализирам, защото каквото и да кажа усещането в мен е толкова голямо, че то не може да бъде побрано в някакви думи. За мен

живеенето в България е карма

и то много сериозна карма, сякаш изплащаш някакъв дълг за нещо, което си сторил неясно къде някъде назад. Защото ти трябва да оцелееш и да се справиш абсолютно сам. Никой не може да ти помогне в България за нищо, каквото и да е било. Абсолютна липса на емпатия, абсолютно липса на свързаност, абсолютно липса на толерантност, абсолютно липса на разбиране. Това не е патетично словоблудстване, това не е евтин плач, а нещо, което усещам винаги. Тук трябва да си готов всекидневно, всеки час, всяка секунда да се бориш и да знаеш, че тази борба е обречена на неуспех. Ние се радваме на минималното, на минималната частица светлина, за нас сякаш избухва слънцето. А слънцето ние можем да го загасим или да го светнем, един по-поетичен израз”.

“Евридика в подземния свят” от Сара Рул, постановка на Стайко Мурджев в Драматичен театър - Пловдив - снимка Георги Вачев, архив на театъра

Питаме го дали ��зкуството може да помогне в този наш объркан свят не само в България. В този свят, в който болката е по-голяма от радостта, в този свят на непримиримост, дори омраза един към друг, дори при хора били до скоро съседи или приятели. Стайко Мурджев на секундата опровергава надеждите ни, по-скоро наивността ни за желаната ни спасителна роля на изкуството.

„Не, изкуството не може да помогне,

ако наистина говорим за нашата локация – не може. Изкуството е една надежда, а дали ще се създаде общност, дали въобще нещо ще се създаде като връзка, като свързване зависи само и единствено от личната воля на всеки един поотделно и поименно. Защото някак си ние и аз сега себе си чувам, че говорим в някакви апокалиптични клишета. Този разговор ще излезе след няколко дни, някой ще го прочете и ще каже: „Да, бе, да – нищо ново!”. Разбира се, че нищо ново! Няма как да бъде нещо ново, но, да, не е ново, че всеки един от нас и поотделно, наистина поименно носи отговорност за състоянието на контекста, в който се намираме. Защото знаем и следващото клише, което ще излезе от устата ми, че колективната вина е всъщност ничия вина. Да, на това са се облягали прадедите ми, дедите ми, сега и аз живея в този контекст. И аз често ползвам този статут на колективната вина, много често също се скривам в нея, но няма друг избор или имам…Не знам. Не можем да чакаме изкуството да създава каквото и да било. Нека ние да го създадем, а изкуството ще дава отговори. То ще дава диагнози на това, което сме създали, защото да създадеш означава да сътвориш нещо преднамерено тук и сега и с разума си и с всичките сили. А не да чакаш изкуството или не знам какво още културата или нещо невидимо, което не е много ясно. То да ти създаде, а ти просто да го използваш”.

“Евридика в подземния свят” -  снимка Георги Вачев, архив на театъра

Пропуснахме да споменем, че  с режисьора си говорим в репетиционна зала, тази на маса, когато тръгва спектакълът с текста пред всеки и когато всичко предстои. Това ни провокира и да го попитаме за днешния български театър. „В нашия театър сега

не мога да приема липсата на професионализъм.

Много често се случва в работен процес да стана много остър изведнъж, налага се в работния процес да стана много експанзивен. Това много често се бърка с отговор на моето лично его. А това не е моето лично его. Моето лично его се занимава със съвсем други неща, а това е отговор на егото на професията. Аз и моите колеги се опитваме да държим много високо летвата на една много трудна професия. Една професия, която в послед��ите години много хора и много институции се опитаха да поставят под въпрос, да покажат, че тази професия не е толкова специална. Не изисква някакъв особен статут. А това не е така. Това е една много трудна професия. Една много комплексна професия, която изисква много енергия, житейска енергия. Доста често в нашия театрален контекст професията на режисьора се поставя под съмнение и тя по особен начин бива дискредитирана. Това е моята професионална битка – да защитя достойнството на професията си от всякакви идващи, прииждащи, влизащи и излизащи с кални ботуши в театралното поле фигури. Заедно с достойнството на професията за мен е важна битката за достойнството на високия професионален театър. Не мога да приема самодейно разбиране за театър на едни такива експресни представления с кокорчене и блещене, малко повече аура и симпатичност, които в един куфар и четири колела ще пожънат велики материални и нематериални успехи. Какво, какво друго имам, освен професията си на този етап. Не виждам какво друго имам. Както човек се бори за детето си, така аз се боря за професията си”.

За себе си признава, че е някакво щастливо дете на българския театър. Така се подредили нещата, неслучайно. „Така се подреди тази кармична карта. Израснал съм в Смолян

и изведнъж се появява Юлия Огнянова,

след това се появява Крикор Азарян. И изведнъж се появяват от никъде за мен едни светила, едни колоси, които аз не съм разбирал колко големи имена са. Аз съм още ученик и те ми казват: „Ти си от нашите!”. Не съм разбирал дори какво ми се случва тогава. Сега вече си давам сметка. Приеха ме в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска и после поради независещи от нея и мен обстоятелства трябваше да се прехвърля в класа на проф. Пламен Марков и при него се дипломирах. Сега трябва да завърша една магистратура, той ми е научен ръководител. Юлия Огнянова и Крикор Азарян са големи, изумителни фигури, които са ми дали една много сериозна база за перцепция към изкуството и въобще за размишление към изкуството. Благодарен съм за образованието и методологичното обучение от страна на академичния ми учител Пламен Марков. Той несъмнено ми е дал занаята в ръцете, както се казва, но мисля, че е важно човек да не спира да намира учителите си. Архетипът на учителя е вечен, може да се прояви на много места. Важното е да бъдеш нащрек, за да не го изпуснеш!”.

“Турбуленции” по текстове на Камен Донев, постановка, сценография и костюми Стайко Мурджев в  Драматичен театър - Пловдив - снимка Георги Вачев, архив на театъра

В тези негови почти сакрални общувания го ��итаме и за съвместната им работа с композитора Петър Дундаков /разговора ни с него може да прочетете тук/. Няма да изброяваме театралните номинации и награди и за двамата, но са специален тандем като в отношението режисьор – композитор на театрална музика. „Общуването ми с Петър Дундаков на човешко и професионално ниво е едно от събитията в живота ми. Той е една много специална фигура за мен. Работата ми с него и общуването ми около работата ми с него е нещо много специално. Имаме много духовни взаимоотношения – много се срещаме в разбирането си за света и за изкуството. С Петър сме достигнали едно много екстраординерна симбиоза на мислене. Ние нямаме толкова нужда да говорим, да използваме думи, да си обясним за какво ще става въпрос. Той прочита текста, идва на няколко репетиции, казваме си няколко изречения. Музиката или въобще звуковата картина пристига и тя вече е органична част от спектакъла, защото това е плод на нашето общуване.

Петър Дундаков е изумителен в умението да разбира

и в умението да не се страхува да приема чуждия свят и да го прави органичен на своя”.

Предстоят му много неща. Не коментирахме номинацията му за режисура на предстоящите награди „Икар” на Съюза на артистите в България. Говорим си за бъдещето му на един от най-изявените театрални режисьори, макар и само на 34 години. „Имам доста работа в следващите два сезона, имам доста подписани договори. Най-скорошните ангажименти са в Малък градски театър „Зад канала” една американска черна комедия на небезизвестния Трейси Лец „Убиецът Джо”. След това ми предстои голям спектакъл в Пловдивския театър - „Тютюн” по Димитър Димов. След това едно пътуване в Македония с гастрол там и после работа в Народния театър с пиеса на Жан-Люк Лагас „Само краят на света”. Много любопитен текст от близкото минало, наскоро излезе и филм, много добър, по този текст. Ще бъде много интересно за мен и за публиката”. Очакват ни поредните смели решения на Стайко Мурджев, въпреки не лекия им прочит, но със смисъл. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: архив на театрите и Стефан Джамбазов