#Златен ритон

[vprki]

Елена Алексиева: Книгата трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана

"Оловна тишина. Историята на един разстрел" е новият документален роман на Ивайла Александрова. Авторката продължава да търси, събира и изследва фактите около делото на Никола Вапцаров.

Припомняме, че тя е сценарист на документалния филм "Пет разказа за един разстрел" (2013) с режисьор Костадин Бонев, който носител на наградата Златен ритон същата година.  С изключителна упоритост, последователност и кураж девет години Ивайла Александрова работи с архиви, с документи, изследва, прави анкети и интервюта и не спира да разследва и открива нови материали, които са част книгата над 700 страници. Това е вторият ѝ документален роман след „Горещо червено“ (2008), посветен на журналиста и художника-карикатурист Райко Алексиев (1893-1944), основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

Публикуваме предговора на писателката Елена Алексиева, написан за "Оловна тишина. Историята на един разстрел" ( редактор Младен Влашки, художествено оформление Люба Халева) с разрешението на издателство „Жанет 45“ и авторката.Благодарим!

КОЯ ИСТИНА?

Всички ние сме безсмъртни. И това не е илюзия, нито самозаблуда. Безсмъртни сме, защото живеем като безсмъртни, което е единственият възможен начин да се живее. Илюзия е не усещането ни за безсмъртие, а осъзнаването на собствената ни смъртност. Което в обичайния случай съпътства умирането, част е от него, и много по-рядко го предшества. Така е, когато смъртта идва отвътре, когато ни изненадва, но не съвсем. Ние не се изправяме пред нея, не я виждаме. И може би в това е голямата разлика. Човек, който вижда физически смъртта си пред себе си, не може и не бива да бъде съден, защото чисто и просто няма как да бъде разбран. И ме преследва натрапчивата мисъл, че тази история – по липса на по-точна и по-малко подвеждаща дума – може да бъде разказана единствено и само така, от позицията на човек, който гледа в очите смъртта си и смъртта му е друг човек. А как може да бъде разбрана, ей богу, не знам.

Елена Алексиева при представянето на книгата

Всъщност тази книга изобщо няма нужда от предговор. Не се нуждае от рамка, няма и не може да има свой Вергилий, който да те улови за ръка и да те поведе през забележителностите на ада с хладнокръвната вежливост на туристически гид. Тя няма нужда от нищо и това я прави особено чудовищна. С една дума, нищо не може да подготви читателя за онова, което му предстои.

Затова и аз още в началото се отказвам от подобна задача, при все че съм чела книгата в ръкопис два пъти. Първият път, в току-що завършения ѝ по-суров вариант, тя ме остави с усещането – или по-скоро с вътрешната потребност – за необходимост от един по-широк, авторитетен и цялостен коментар, от някакъв вид контекстуализация, която да аргументира и акушира идването й на бял свят. Впрочем авторитетни коментари и хипотези вътре не липсват, но тяхната роля не е и не може да бъде да осветляват, просто защото тъмната материя, с която работи Ивайла Александрова, не подлежи на осветляване. По-скоро те задълбочават и потвърждават кошмарната следа, по която се движи нейното откривателство. Вторият прочит обаче ме убеди окончателно, че бездната, която „Оловна тишина“ разтваря, не се нуждае дори от това. Защото в „Историята на един разстрел“ никой не съди – нито живите и мъртвите събеседници, нито самата изследователка.  И тъкмо това я прави толкова страшна.

Добрата литература, също както и доброто кино, театър и прочие, има свойството да поражда въпроси, не да дава отговори. Качествената документалистика обаче отива още една крачка по-нататък: тя елиминира даже въпросите. Точно това се случва и с дело № 585 и неговото разследване – в хода му, без да получат отговор, въпросите изчезват. Те стават маловажни, губят връзката си с материята – не с фактите, а с истината, при това не истината в нейната морална привлекателност на абстрактно понятие, а истината като безличен субпродукт на историята, онази истина, която дотолкова не върши никому работа, че е без значение как точно изглежда и има ли я изобщо. И тук нямам предвид по-конкретните и като че ли обосновани въпроси, свързани с конкретното разследване и конкретните хора в него, най-вече разбира се със самия Вапцаров, не привидно по-простите питания кой кого, как и защо е предал (ако изобщо може да се говори за предателство, когато са намесени изтезания), чия е вината и чия – жертвата, кой е могъл или не е могъл да бъде оправдан. Нямам предвид дори най-смущаващия, а всъщност може би просто идеологически вдъхновен риторичен въпрос: действително ли Вапцаров е толкова голям поет? (Впрочем на него отговор в текста има, дава го в едно изречение Бойка Вапцарова, така че тук няма да го цитирам). А ако изобщо не беше поет? Тогава? Ако, примерно, беше счетоводител? Драмата по-малка ли става? По-незначителна? Не тези въпроси, а другите имах предвид, които междувременно също отпаднаха, но отпаднаха последни и тъкмо тяхното отпадане превръща четенето на „Оловна тишина“ в такова изпитание. Защо отново този случай и защо точно сега? Нима още има значение и за кого? За хората от моето поколение имена като Цола Драгойчева и Антон Иванов  може би все още звучат смътно познати, но на по-младите те със сигурност нищо не говорят. За много от тях дори Вапцаров и Гешев са неизвестни и едва ли някой може да ги упреква за това. Къде, тогава, е нуждата да се връщаме там и да чоплим една травма, с която привидно днес нямаме нищо общо? И защо му е изтрябвало на някого да се рови из септичните ями на българската нова и най-нова история – а те не са една и две, - за да търси в тях незнайно какво?

От ляво на дясно: Младен Влашки, Елена Алексиева, Ивайла Александрова и Кирил Василев, минути преди представянето на книгата

Водили сме десетки разговори с Ивайла между двете мои четения на ръкописа, така че веднъж все пак я попитах – защо? Имах предвид и тази книга, и предишната, „Горещо червено“, за съдбата на Райко Алексиев и кръга на хората около него. Със свойственото ѝ напълно измамно простодушие тя отговори: „Има нещо там, което ме кара да търся истината и не мога да се успокоя, докато не я открия. Не знам и аз какво е.“ Тогава приех този отговор по същия начин, по който ми беше даден, и на свой ред простодушно привидях в невъзможността да се формулира неназовимото някаква симпатична наивност, а в отвратителната му кървава тяга – амбиция на талантлив изследовател с много свободно време. Истината, значи … А коя истина по-точно? Ако приемем, че изобщо нещо може да се нарича така. Истината на Коминтерна, на комунистите? На Вапцаров като уж един от тях, но и уж не от тях? На майката Елена, на съпругата Бойка? Или истината на Гешев – вероятно един от най-ефективните полицаи, които България е имала някога? А може би истината най-добре я знае оня надзирател, комуто поетът подарява своите „Моторни песни“, и който на свой ред ги подарява на бащата на авторката, хвърлен в същия, но вече на друга истина служещ зандан. Да, той със сигурност я знае най-добре, защото я е виждал „преди“ и „след“ с очите си, от първа ръка.

Спирам се така упорито на истината, тъй като за мен в това е може би най-забележителното и покъртително постижение на книгата. Първо, че успява да изрови и събере невъобразимо множество от факти, а те не спираха да изскачат до края, да се самозаявяват по един почти свръхестествен начин, сякаш чакали осемдесет и повече години точно този момент. (И отново – защо? Защо точно сега?) Измежду тях като че ли най-дребните и привидно най-незначителните внезапно придобиваха непонятна тежест, хвърляйки ужасяващата светлина на личното – което не е история и което историята често подминава с лека ръка, тъй като то съдържа опасната сила да преобърне нейния официално скрепен наратив, независимо какъв е.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

И ако Ивайла Александрова беше продължила да пише и да разследва, тази книга вероятно така и никога нямаше да бъде окончателно приключена, тъкмо заради неизчерпаемостта на фактите около нея. Но второто, и далеч по-важно постижение, е, че от дълбината на морето от факти в крайна сметка действително се е надигнала истината, и то не само тази за конкретния случай, а понятието за истина изобщо – такова, каквото най-много ни плаши. Защото истината не е окончателна, нито предлага оправдание или обяснение за нещо. Сблъскваме се с нея тук в най-суровия ѝ вид на аморфна и жива конструкция, на природна стихия, която не просто не сме в състояние да посочим и назовем, а която разтърсва из основи идеите за морално и аморално, и в крайна сметка ги прави ненужни, или най-малкото, неприложими. И така ни изправя пред пореден въпрос: съществува ли изобщо някъде там пресечна точна между истина и история? Или историята е не повече от общоприетата  - и удобна - в даден момент интерпретация на определено множество факти, докато истината е онази лична история, незащитима с доказателства и противна на обществения здрав разум, от която отделното човешко същество не може да се опази. Защото истината говори с гласа на отделния човек, не на обществата. И в този смисъл честният изследовател, какъвто Ивайла Александрова несъмнено е, може само да посочи към нея през гъстата мрежа от факти, но без да я назовава. То е посочване мълчаливо и потресаващо, каквото е и четенето на нейната книга, през гласовете на други събеседници и документи, зад които някога също са стояли живи хора. Големият талант на изследователя е именно в умението през документите да стигне до живите хора. И веднъж достигнал ги, да замлъкне пред тях.

Книгата започва и завършва със спомена на близките, с произнасянето на смъртните присъди и тяхното изпълнение, описвайки пълен кръг. Другояче не може да бъде, защото това не е линеен разказ, не е история с продължение. Всяка история рано или късно опира в смъртта и така се затваря в себе си, разказът става невъзможен нито от първо, нито от което и да било друго лице. Затваря се кръг от ада, в който мъртвите ще изчезнат, а живите ще продължат да го носят в душите си, докато не изчезнат и те. Трудно ми е да преценя за кого повече е тази книга – за живите или за мъртвите, защото всяка смърт е по някакъв начин обща и споделена. Тя отнема от онези, които остават след нея, много повече от изгубения близък човек. Такъв кръг е всяко убийство, по закон или не. То поражда свой концентричен образ във времето, какъвто в случая е съдът, само няколко години по-късно, над Трайчо Костов и смъртната присъда срещу него. Другият, предшестващ го кръг, е този на делото срещу парашутистите, пратени по заповед на Коминтерна. Но адските кръгове са много повече и се простират далеч преди и след, достигайки чак до днешното, когато могат да бъдат разнищени и проследени. А дали могат да бъдат разбрани до край? Дали онези, привидно спасените ключови партийни функционери – Трайчо Костов, Цола Драгойчева и всички останали – действително са спасени?  От дистанцията на времето става ясно, че не. Става ясно, че и още нещо е пропаднало: самата комунистическа идея, чийто провал провалът от 1942-а сякаш също съдържа и предрича.

От ляво на дясно: Елена Алексиева, Ивайла Александрова, Младен Влашки и Кирил Василев при представянето на книгата

Защото там всички предават, и то на едро. Предават се не просто един друг, но предават и най-близките си, метафорично  - или пък не толкова – казано, предават собствената си кръв. И Вапцаров не е изключение, а брънка от тази верига, когато измежду многото имена назовава дори това на брат си Борис. Съвсем малко няма да му достигне, за да доживее времето, когато такива предателства ще станат гръбнак на една система, която не само няма да ги осъжда, а ще ги търси, поощрява и възнаграждава. И с това никой от поощрените и възнаградените няма да има особен проблем – без паралел със самия Вапцаров, който като идеалист и поет вероятно би имал огромен проблем. Дали, ако беше оцелял, би приел образа, създаден му от новото време? Дали би се сраснал с него, дали би му повярвал? Съмнявам се, иска ми се да се съмнявам. По-скоро такъв образ изобщо нямаше да съществува, нито такъв монумент. Големият вододел между разстреляните и отървалите кожата по дело № 585 е, че първите поемат вината не само за своите лични предателства, а и за тези на всички останали. Плащат цялата сметка. По действащите тогава закони, логично, те са престъпници. Законите на новото време ги въздигат в герои. А всъщност са жертви и на едните, и на другите. Не невинни жертви, просто пожертвани хора, хванати в общата месомелачка, чийто механизъм 9 септември 1944 г. не променя изобщо. Сменя се само лозунгът, който виси над гилотината. Ножът си остава същият.

Залата в Клуба на архитектите беше препълнена на представянето на книгата

Историята се пише в минало време. Но всяко минало някога е било сегашно. Казват, че имала на какво да ни научи. Но не ни е научила, факт. Човекът е същество сегашно, животът му е сегашно явление, единствено по рода си, и няма защо да му се сърдим, че е така. Той рядко помни какво е закусвал, камо ли какво се е случило в собствения му свят пет-шест години назад. Евентуално може да бъде научен да мисли. А също и да бъде отучен от природната си склонност към отмъстителност и канибализъм. Впрочем отново историята доказва (и отново с факти!), че и това не е точно така. Но освен дето е фасулска работа да бъде заблуден, човекът има и свободна воля и може сам да избира дали да бъде заблуден, или да не бъде. В това горе-долу се състои мисленето. В свободата на избора и по-рядко в последиците от нея, независимо дали си поет или счетоводител. И без никакво отношение към онова, което идните ще решат да направят от теб.

В своето разследване Ивайла Александрова не громи идоли и не сваля ореоли. Оценките, доколкото ги има, не идват от нея. Тя не произнася присъди, нито контраприсъди – оставила ги е на другите, на нас, с ясното и мъдро съзнание, че повече от каквото и да било, ние всички, във всеки миг от живота си, сме автори на присъди. Това ни кара да се чувстваме ненакърними, правилни, съответни на времето си и на неговата идеология – защото, нека не се лъжем, всяко време има своя идеологи��, независимо как е маскирана, и свой, скрепен не от разбиране, а от масовост (от масово неразбиране), с твърда или с мека сила наложен морал. Остава ни само да не забравяме, че всеки съдник е и нечий подсъдим. И че всеки съд е до време, дори когато поради дефицит на мисловна способност времето не работи за нас.

Вече стана ясно, че умишлено избягвам да говоря за текста и неговите достойнства. Както казах в началото, той няма нужда от това. Неговото прочитане, дори еднократно, предизвиква специфична физиологична реакция – читателят диша учестено и плитко, като че хълца, сякаш не му достига кислород. Понякога, когато остави място за дишане, документалистиката предизвиква подобни усещания. Но читателят не бива да се плаши, те идват накрая. Иначе се чете леко, страниците се обръщат стремително, отровата влиза лесно и даже приятно, колективната съвест предпазва от сътресения. Тъкмо колективната, защото историята е колективно дело, каквото е и предателството в случая на Вапцаров, съответно, колективна е и съвестта, която преработва вината (също колективна) в героизъм. В историята по принцип – и в тази история в частност – бог знае колко място за отделната личност няма. Тя, историята, по принцип е повече склонна да обезличава, да превръща дори своите любимци в тоте��и, защото иначе не й вършат работа. Всяка героизация запечатва веднъж завинаги устата на своя обект, прави го монументален, окончателен, удобен за паметта. И беззащитен. За да накараш механизмът да тръгне назад, да извадиш от мумията на героя човека, се иска огромно усилие. А също и немалък кураж. Особено когато живият човек е трагичен и едновременно с това наясно със своята трагичност, с трагедията, до която го е довел собственият му избор. Този е същинският преход, смяната на гледната точка, която разследването на Ивайла Александрова трасира, задвижвайки тромавата машина на паметта, и не на колективната този път, а на личната. Защото там, където личната памет би могла най-много да изопачи фактите, колективната вече подправя историята. И защото единственият коректив на историята е паметта.

Кирил Василев, Младен Влашки и Ивайла Александрова

„Оловна тишина“ не просто преодолява тези ограничения, а направо ги помита с тежестта на огромния събран материал, който, макар и прецизно организиран, се срутва отгоре ти като лавина. Това не е усещане, което може да се обясни. То трябва да се преживее. Не обемът на материала, а прозренията, констатациите, доказателствата правят тази книга толкова страшна и важна. Тя не ни казва нищо, което не знаем за човешката природа и за което не можем да се досетим – и в това е целият ѝ ужас. Но в нея Вапцаров не е нито монумент, нито случайна жертва на хора и обстоятелства. Той е човек, направил своя съзнателен избор и понесъл възможно най-тежките последствия от него. Не е бил роден за конспиратор и го е знаел. Роден е бил за поет. Умрял е заради първото, вместо да живее заради второто. Но всъщност може би само на нас ни изглежда така. Може би за него не е имало второ и първо, всичко е било едно взаимосвързано цяло и поетът без проваления конспиратор чисто и просто е нямало да оцелее, изобщо е нямало да има поет. 

Опитах се да обобщя, дори само за себе си, основните посоки, в които „Оловна тишина“ ме накара да мисля. А мисленето, предизвикано от тази книга, е трескаво, разпиляно и прилича повече на блъскане на главата в стена, отколкото на нормално мислене. Сигурно е така, защото от една страна всичко в този случай е подредено, документирано, прошнуровано, както се полага на едно дело. От друга обаче е хаотично, непонятно, на моменти отвратително и стряскащо до непоносимост. Логиката в него е повече логика на събития, отколкото на хора. Докато се опитвах – и продължавам да се опитвам – да го погледна от тази или онази страна, да се отдалеча от него, да махна документалната рамка и да го оставя да расте в съзнанието ми на дълбочина и на ширина, не ми хрумна нищо по-добро от това да наложа отгоре му абстрактните на пръв поглед понятия: истина, история, памет, свобода да избираш (вероятно най-криворазбраната свобода). Абстрактни са, не защото не са съотносими към нещо конкретно, а защото тъкмо тяхната съотносимост към всичко, винаги и навсякъде, способността им безпощадно да мерят и миналото, и сегашното, и нас в него ги прави такива. Абстракцията е просто удобна и понякога необходима дистанция, също както възможността да се абстрахираме е вид спасителен механизъм. В книгата на Ивайла Александрова, обаче, те добиват плът, кръв, кости, конкретност. Не обяснения – оголване. Такова оголване, до костите, е неизбежно зловещо. Затова си мисля, че тя трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана, със същото задъхано темпо, с което се произнасят и изпълняват присъдите, но с ясното осъзнаване, че всяка присъда води до следваща.

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете,

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно…

заявява Вапцаров в стихотворението си „История“. Значи, бил е наясно. А историята не е нищо друго, освен кървавата кал, от която извайваме своите идоли.

Бележка под линия

Всеки ден, от години наред, разхождам кучето си в парка, в чийто край и сега си стои Гарнизонното стрелбище. Отначало само си стоеше, наричаше се „музеен комплекс“, а после вътре някакви хора направиха спортна зала, оборудвана с много пари, където други хора с много пари всеки ден идват да тренират. Нямам представа какво точно тренират, но съдейки по боксовите чували, трябва да е сериозно. В началото на дългия коридор – самото закрито стрелбище, където са се извършвали разстрелите – по едно време отвориха лавка, но скоро пак я затвориха. Впрочем там не са разстреляли само осъдените по дело № 585, разстрелвали са и други. Знам, че кръвта има специфичен мирис, но не знам колко дълго мирише. Сигурна съм обаче, че кръвта и на идеологическите врагове, и на идеологическите приятели мирише еднакво. Дано поне от спортната зала да се е измирисала – все пак минали са осемдесет години. Което ме навежда на мисълта, че историята може би преди всичко е едно упражнение по цинизъм. Приказка без поука, която, макар да помним уж наизуст, настояваме отново и отново да ни разказват, докато не повярваме, че не сме същите, а съвсем други, и не потънем с облекчение в дълбок и праведен сън. ≈

Текст: Елена Алексиева

Снимки: Стефан Марков

[topplovdiv]

via Пловдив

[vprki]

Критичен поглед: 24 – ият „Златен ритон” – огледало с две лица

Безспорно, „Златният ритон“ е национално събитие със собствен облик и ярка физиономия, изграждана дълги години преди и след 10 ноември 1989 година. Че даже с две самостойни физиономии, които се отразяват като в огледало с две лица – на днешното ни документално и анимационно кино, които иначе (с малки телевизионни изключения) няма къде да бъдат видени от милионите си потенциални зрители. А защо е така и какво може да се направи – в края на този текст. Това пише кинокритикът проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод на завършилия 24 – и фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив, организиран от Националния филмов център.

Не е изненадващо, че документалните филми преобладават количествено и доминират в програмата. Кохортата документалисти от всички  поколения е многобройна и активна. Докато спецификата на анимационното кино отсява много по-малко автори (режисьори, аниматори), които виждат екрана като оживени статични кадри и тъкмо в тази самостойна образност откриват параболите и метафорите на своите нестандартни послания.

“Съдбата като джаз”

В изключително богатата и общо казано, много качествена документална селекция, отчетливо са открояват две големи групи филми (и то не за първи път), а именно: филмите – портрети с различна степен на задълбочаване в персонализацията на разработвания документален персонаж; и историческите изследвания и анализи на различни периоди от националната история или отделни ярки личности, които неотменно са се вградили с делата си в общата историческа фактология. Очевидно ясно е, че рязка разделителна граница между двете категории филми няма (и не може да има), така че това категоризиране е в определена степен условно, но все пак безспорно.

Рангел Вълчанов

И тук по отношение на филмите – портрети е важно да се направи едно важно уточнение. Портретът не е само изчерпателна и прецизна фактология, но и проницателна психология. Двете заедно създават в някои случаи респектиращи примери като напр. „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за големия музикант Васил Пармаков. Фактологията е богата, а психологическото наблюдение чрез постовете на персонажа във фейсбук е твърде интересна и уплътнява психологическия му профил, въпреки неговото житейско отсъствие. По подобен начин Коста Биков е построил филма си „Рангел завинаги“, втори за неговия любим режисьор. Но за стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“ е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните „икони“ на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.

Емил Чакъров

Прави впечатление, че повечето филми - портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. Не е изненадващо – очевидно авторите им познават по-добре този житейски архетип, а много често са и лични приятели с портретирания документален персонаж. Такива са например филмите за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев - Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов). Тези предпочитания очевидно издават емоционална близост между авторите на филмите и техните бележити персонажи. По подобен модел е създаден и вълнуващият филм „Какъв цвят има този свят“ на реж. Ралица Димитрова за съвсем младата поетеса Данила Стоянова, отишла си само на 23 години. Ала тя е оставила трайна след сред приятелите си, които сега в болезнени изповедални монолози искрено и убедително очертават поетическия й талант и психологически профил.

“Какъв цвят има този свят”

Между другите интересни портрети е още „Калин и отборът на затвора“ (реж. Петко Гюлчев) с добра психологическа мотивировка на документалния герой – психолог в затвора и „бяла врана“ в системата, която неизбежно го изхвърля, пазейки себе си. От подобен тип е и „Икар от Кочериново“ (режисьорски  дебют на Емил Спахийски) за друг нестандартен персонаж (конструктор на първия български хеликоптер), който също не се вписва в обичайния каталог на средностатистическия типаж.

С такива интересни и нестандартни герои са и филмите „Формулата на Тео“ на Николай Василев (за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде цяла школа) или любопитният портрет на много възрастната Мария Зъбова, която бие камбаните на „Александър Невски“ в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова. Но тук се забелязва един любопитен феномен. И двамата главни герои, уви са медийно преекспонирани и въпреки, че са изключително интересни като психологически типажи (дори архетипни фигури), находката вече е „открадната“ от по-бързите електронни медии и те стоят някак употребени. По-добре в това отношение е филмът „Да надскочиш съдбата“ (реж. Панчо Цанков) за знаменития проф. Минко Балкански – истински възрожденски родолюбец, който в днешни дни подкрепя млади талантливи българчета за елитно образование във Франция.

“Калин и отборът на затвора”

И тъкмо на фона на подобни добросъвестно подготвени и емоционално проницателни филми като алтернативен вариант трябва да отбележим някои скучни, ужким портрети, които обаче се облягат предимно на коректна фактология и остават на равнището на биографичен очерк или екранно CV на документалния персонаж.

Във втората голяма група документални изследвания на историческа основа с прецизно, детайлно отношение към документа, факта, наследството, ние имаме сериозна филмография през годините, създадена от редица бележите режисьори. Те успяваха именно чрез портрета на известни личности от близкото или по-далечно минало да достигнат до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Днес най-активно, задълбочено и резултатно в тази област работи сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров, който отново показа висока класа с два нови филма - „Жертва на пешки“ и „Брейкинг нюз“. Впрочем, той признава, че е закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и винаги го подчертава с благодарност.

“Жертва на пешки”

Великолепен филм е „Жертва на пешки“! Ето силен материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. На тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време /разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Подобен филм е и „Гражданинът Сис“ (реж. Господин Неделчев) – също изследователски филм, който успява да извади от миналото непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето. И отново се вижда, иначе „невидимата“ работа при прецизното изследване на документалния материал от покойния сценарист Влади Киров.

“Гражданинът Сис”

Но тук възниква един нов въпрос.  Прави впечатление, че в тази толкова богата документална панорама липсва чисто политически филм? Има филми с отчетлив политически фон, но от минало време. „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, например, е де факто политически филм за чешките събития от 1968 година. Споменатият „Гражданинът Сис“ също е политически, и той в друго време. И прекрасният „Жертва на пешки“ е с безспорен политически пласт във фактографията, но също от времето на Втората световна война. Тоест, въпросът е защо днешните, съвременни политически събития, личности, доминанти не са не екрана? Те, разбира се са отразени своевременно от пъргавите всекидневни медии, но тук става дума за задълбочен, мощен, аналитичен подход, възможни изводи и прозрения с едър мащаб. Известно е, че текущата политика налага конюнктурен поглед, ала имаме автори, които могат да погледнат по-обобщено върху безспорно интересни теми и да анализират политическите механизми 30 години след 1989 година. Подобен анализ липсва.

“Тайният живот на Вера”

Затова пък своеобразен пример за любопитен кинематографичен анализ е филмът „Тайният живот на Вера“ на талантливия режисьор Тонислав Христов. В Пловдив филмът предизвика полемика за границите на режисурата в документалното кино и (не)допустимите авторски намеси в автентичния материал. Това е важен въпрос с потенциал за сериозен дискусионен разговор. В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Но при този филм възниква един (квази)теоретичен въпрос – фактически той е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има някои, разработени активно от режисьора, с дубли и т.н. Напр. ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя.

“Рози в нощта”

Уви, по неизбежност, на „Златния ритон“ анимацията остава някак в подчинена позиция – заради по-малкото и по-кратки филми, и по-малобройните труженици, посветили се на това толкова трудно, но и толкова прелестно изкуство. То е дял от семейството на киното, разбира се, особено когато талантът има необходимост и основателно посяга към игралното и документално кино, за да роди понякога прекрасни хибридни произведения. Но, уви, най- голямата болка си остава липсата на адекватна екранна перспектива и справедлива социална съдба на анимационните филми.

“Дърво от желязо”

И тази година сред селектираните 21 анимационни заглавия (19 от тях в конкурса) имаше впечатляващо разнообразие като теми, сюжети, техники (контурна анимация, тотална и обемна анимация, живопис под камера, художническа 3D анимация и други). И без съмнение забелязва се определено израстване в нашата анимация. Наблюдаваме стабилизиране на почерка и мислене на по-високи нива при автори от средното (фактически вече зряло) поколение, но и при по-младите. Ако пр��ди се радвахме на някои хрумвания в сюжета или малки анимационни вицове, намигания, сега редица автори тъкмо от различни поколения, включително и съвсем млади, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. „Рози в нощта“, например на реж. Пенчо Кунчев е филм с демонстрирано много високо умение, след предишния му великолепен филм „Луната със сините очи“. И „Дърво от желязо“ (реж. Андрей Цветков) с дискретно графичния си контурен рисунък респектира всеки познавач на изобразителните изкуства, не само от анимацията. С много финес и ненатрапчива, но ярка емоционалност се възприема филмът „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на ветерана Христо Ганев. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Те не за първи път представят анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. Филмът им определено носи заявка за комерсиален успех и неслучайно имат творчески план да направят трилогия и да показват филмите заедно.

“Лист хартия”

Новият, втори пакет от пет кратки анимационни филма по литературни (поетични) текстове „Щрих и стих“ безспорно прави впечатление с висока изобразителна култура и изобретателно въображение. При този тип анимационни „екранизации“ се предполага, че собствената анимационна образност трябва да изнесе авторовото послание със своя специфична аудиовизуална лексика. Същественият въпрос е дали винаги се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е нов, самостоен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят като слово зад кадъра, а на екрана оживяват анимационните им илюстрации? Дали не е рисков този труден синтез? Очевидно, не винаги резултатът е на една и същ�� висока степен. Получило се е по-добре в „Плитка вена“ на Йоана Александрова (по стихове на Марин Бодаков), в „Последният ден“ на Далибор Райнингер (по Мария Донева), в „Над нещата“ на Ина Николова (по Стефан Икога). Тоест, пътят е възможен и верен, необходимо е само компасът на автора да е винаги в ръката му, заедно с молива, четката, компютърната клавиатура и будното око на добрия вкус.

“Виола”

И в заключение, зачекнатия в началото болен въпрос за (не)разпространението на огромната и качествена продукция на новото ни документално и анимационно кино.

Ето какво може и би следвало да се направи, не само за неигралното ни  филми, а въобще за пълноценното социално битие на българското кино, което се създава с толкова много усилия, при оскъдно финансиране, с преодоляване на много нормативни пречки и е обречено на нелоялна и предварително загубена конкуренция със световното (американско) комерсиално кино. Ето поне две реално осъществими идеи, при това в съвсем разумни финансови граници, напълно по възможностите на националния ни икономически стандарт.

1. Крайно време е да се изгради една стрийминг платформа за българско кино с меню за игрални, документални, анимационни филми, за телевизионни сериали и други аудиовизуални произведения. Тогава български филми ще могат да се гледат без затруднение не само у нас, а практичиски в цял свят - от Канада до Нова Зеландия и от Патагония до Камчатка! Поне българските общности ще се възползват от тази технологична възможност. Нали имаме еврокомисар с доскорошен сектор „цифрова икономика и общество“, а сега с ресор „иновации, научни изследвания, култура, образование и младеж“. Колко му е нашите сръчни IT специалисти да направят такъв проект и той да получи еврофинансиране.

2. Също крайно време е в областните центрове и в други по-големи градове да се построят функционални общински миниплекси (3 кинозали, конферентна зала, кафетерия, инфраструктура), което за местните управленски органи (областни и общински) не е никакъв проблем и не иска много пари. Имаме конкретен пример: преди няколко години малка частна компания направи в София, в едно мазе  на ул. „Гладстон“ точно такъв миниплекс и сега имаме кино Г8, което е активна забележима точка в културната карта на града.

Значи – може! Останалото е въпрос на конкретни действия. ≈

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на Национален филмов център и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи своите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, Етгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.ф.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, път, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програмата. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния м��зикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Таб��ков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска филхармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на Европа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: На фестивал вкъщи

През вече далечната 1990 година поредният 21-ви национален фестивал на игралното кино „Златна роза“ се проведе, поради сложни организационно-финансови причини, не във Варна, а в София. Тогава нашият покоен колега Жоро Ангелов, Бог да го прости, роди фразата „Какъв фестивал е това, като си спя вкъщи“! Това пише кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов в рецензия за „въпреки.com“, за завършилия 25-и национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“.

Тази година обаче първата вълна на Covid кризата мощно и безапелационно наложи модела „фестивали вкъщи“ като редуцира редица подобни събития в on line версия, а някои от най-големите и престижни форуми дори бяха отменени (Кан, Карлови Вари и други). И ето че сега 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“ вместо в Пловдив (27 ноември – 3 декември), също се „качи в облака“ on line (4 -10 декември 2020). „Всяко зло за добро“, казва народът (впрочем, поговорка, която нито един чужденец не разбира и не може да си я обясни).

“Преди края” - продуцент ПроФилм – Асен Владимиров, сценарист Асен Владимиров, оператор Емил Христов, режисьор Елдора Трайкова - Голямата награда “Златен ритон” за документален филм, както и награда за режисура на Елдора Трайкова

В случая „доброто“ е, че вместо да се местим от хотела в киното и обратно, си седим у дома и гледаме на лаптоп или монитор. „Злото“ обаче е непоправимо: ��яма го големият екран, няма я пълната зала с колеги и зрители от града, няма ги живите пресконференции (по същество обсъждания с дискусии), няма го и неформалният контакт с авторите и други колеги. (Да коригирам с късна дата Жоро: вкъщи се спи по-добре, но го няма фестивалният дух, който е поне половина от аромата на събитието!)

„Пасажери“, продукция Гала филм ООД, режисьори Здравко Драгнев и Цветан Драгнев - със Специална награда на журито за документален филм 

При обичайна ситуация тук бих поставил вътрешно подзаглавие „Моите филми в Пловдив“. Но сега, по неизбежност, то изглежда така:

Моите филми on line

Още първото впечатление от програмата е респектиращо и положително: 38 документални филми (конкурс и информационна селекция „Открити хоризонти“) и 12 анимации (конкурс). Но разбира се, количествените показатели съвсем не са най-важни и определящи. Съществено е доброто общо равнище на годишната продукция.

„Парцалев“, продуцент Корунд Х ЕООД – Христо Христов, сценарий Марин Дамянов, Пенчо Ковачев, режисьор Вале��тина Фиданова – Коларова -  Специална награда за документален филмов портрет

Когато избирам „моите филми“ от някой фестивал, то винаги сред тях намират място онези, които още по време на прожекцията ме спечелват с актуалността на темата, точността на наблюденията и селекцията на документалния материал, дълбочината на анализите и не на последно място - чисто творческите (а защо да не кажем и художествени) умения на автора/режисьор, които при анимационните филми са в най-концентриран вид.

Още първото бързо наблюдение върху жанровата характеристика на документалната селекция откроява доминиращо присъствие (което не е от днес или вчера) на разнородни индивидуални или групови артистични портрети, или казано по-общо, филми с интерес към областта на изкуството: две заглавия за  Георги Парцалев, „Човекът с брадата“ (за режисьора и художник Иван Веселинов), „Моят цигански път“ (за актрисата Наталия Цекова), „Мълчание с достойнство“ (за режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков), „Балада за Галилей“ (за художника Галилей Симеонов), „Петолиние на паметта“ (за музикалната фамилия Владигерови), 

„Луци��ер“, продуцент Фор хандс студио – Сотир Гелев, Пенко Гелев, сценарист и режисьор Мария Николова -  Награда на Община Пловдив на режисьора Мария Николова    

„Луцифер“ (за картината на немския художник Франц фон Щук), „Осенение“ (за актрисата и режисьорка Диана Добрева), „Ние сме болката“ (за трима писатели), „Чакащи артисти“ (за четири актриси), „Дългият път към нощта на Аскеер“ (за театралните награди), „Високо“ (за въздушен фотограф), „Антарктика“ (за двама музиканти), „Лебед“ (за балерината Маша Илиева), „Резервно крило“ (за художника Атанас Хранов), „Предизвикателството“ (за пианистката Диляна Христова), „Обичахме ги толкова много“ (за студийните кина), „Светлин Русев – усещане за вечност“ – общо 19 филма или половината от документалните заглавия в каталога! При това някои са определено добри.

“Мълчание с достойнство”, продуцент Адела Медия, сценаристи Адела Пеева, Люсиена Крумова, режисьор Адела Пеева, съ-режисьор Антоний Дончев - Награда на Българска национална филмотека

„Мълчание с достойнство“ (реж. Адела Пеева) е драматичен разказ за творческия стоицизъм и морална издръжливост на режисьорската и семейна двойка Христо Писков – Ирина Акташева. Но и нещо повече – чрез тяхната трудна съдба в киното, особено около спрените им филми през 60-те години, се изгражда силен, плътен образ на честния професионалист и автори с безкомпромисен морален. Подобен акцент за самостойния път в изкуството се съдържа и в „Парцалев“ (реж. Валентина Фиданова – Коларова), и в „Осенение“ (реж. Николай Василев), и в „Балада за Галилей“ (реж. Ралица Димитрова), и в други филми.

“Балада за Галилей”, продукция: Б плюс филм – Пламен Герасимов, сцен. и реж. Ралица Димитрова, оператор Пламен Герасимов

Още по-ангажирано в психологическата същност на артиста се взира Борислав Колев (кинокритик по професия) в „Чакащи артисти“. Помним великолепната пиеса „Теат��р любов моя“ на Валери Петров - искрена и чувствена изповед пред професията на актьора. Сега повод за филма е новата постановка в Театър 199. Борислав Колев, със самочувствието на вече опитен режисьор (с няколко документални и един късометражен игрален филм зад гърба си) е успял да хване откровенията на четирите актриси в гримьорната, на сцената и във всекидневието им. А така изгражда увлекателен разказ за „заразата и болестта“ на тази професия,  разработва още веднъж иначе познатата тема за душата на артиста, за разполовеното битие между сцената и живота, за онази необяснима магия, която големият руски актьор Михаил Шчепкин събира в две думи „Да гримираш душата си“!

“Чакащи артисти”, продукция: Прожектор – Мария Ландова, сценарий: Мария Ландова, режисьор: Борислав Колев, оператори: Иван Тонев, Мирослав Гайдошик  

Тук е мястото да отбележим едно любопитно наблюдение: не за първи път професионално образовани киноведи се изявяват и като режисьори. Правили са го мнозина, сега можем да прибавим още Иван Иванов („Обичахме ги толкова много“) и по-младия Александър Янев („Никой не знае моето име“). Това илюстрира безспорния факт, че добре подготвените в кинематографичната материя колеги се справят не само с писалката, но и зад камерата. А още по-категоричен е големият руски режисьор Михаил Ром (1901-1971): „Режисьор може да бъде всеки човек, който не е доказал обратното“!

“Денят на жената“, продуцент Теа филмс, копродукция Агитпроп, Елемаг пикчърс, MDRC – Доля Гавански, сценарист и режисьор Доля Гавански -  Награда за дебют в документалното кино    

Разбира се, всеки от авторите на подобни филми с фокус към областта на изкуството има свои аргументи за конкретен субект, никой не може да оспорва тяхната мотивация и ангажираност към темата, при това повечето от тези филми са добре изградени и полезни като художествен резултат. Но все пак се очертава някак си неестествено съотношение и нарушен баланс към иначе твърде разнообразната социална структура на обществото. В селекцията има 2 филма за Левски и още 4 исторически, 3 за медици, един за чистачка („Никой не знае моето име“), един за космонавта Георги Иванов („Полет на ръба на безкрая“) и няколко други. А защо няма филм – портрет, да речем, за някой от абсурдните ни днешни политици или местни феодали - дерибеи? Би станала великолепна, абсурдна, но достоверна и парадоксална документална комедия в стил Молиер! Е, догодина можем да очакваме много филми за Covid 19, портрети на лекари и медицински сестри, на оцелели пациенти и уникални клинични случаи.

“Преди края”

И тъкмо в този контекст един филм с проницателен авторски поглед, с чувствителна камера и остър социален рефлекс се откроява в документалната програма. „Преди края“ на Асен Владимиров (сценарист, продуцент) и Елдора Трайкова (режисьор) е нещо като късна документална версия на „Последно лято“ (1973) на Христо Христов, но още по-болезнена и разтерзана – там селото е обречено заради завиряването на водоем, тук - заради изгребването на плодородната земя и после на лигнитните въглища под нея. Огромният роторен багер се оказва главно действащо лице в тази проста човешка драма. Защото той de facto ще изгребе хората от родната им земя (буквално, ако изгребе и селското гробище), изгребва невидимата им душа, изскубва корена им, лишава битието им от смисъл!

“Преди края”

За възрастния човек няма нищо по-сурово от откъсването му от родното парче земя (пак при Христо Христов беше „Дърво без корен“, 1974). Защото тази неотменима неизбежност разрушава вътрешния мир на човека и от субект го превръща в биологичен индивид! Искрената изповед на документалните персонажи е покъртителна, камерата (Емил Христов) ги наблюдава привидно безпристрастно, но в действителност деликатно надниква в душите им. И да отбележим специално: великолепните акценти от дълбоко драматичната музика предвещават трагичната им съдба на беззащитни хора. Няма защо да се изненадваме: музикалното оформление е на Мариана Вълканова (музикален дизайн, както пише в надписите ) и включва дори Прелюд № 1 от Бах! А така филмът наистина става трогателно тъжен, ала не прелюд, а реквием за обречени хора „преди края“!

“Срещу течението на времето”, продуцент Скрийнинг имоушънс – Поли Ангелова, Николай Тодоров, сценарист Фани Цуракова, режисьор Димитър Сарджев - Награда на Съюза на българските филмови дейци   

Към „моите филми“ ще прибавя и „Срещу течението на времето“ (реж. Димитър Сарджев) – не защото е изключителен или съвършен, дори на пръв поглед е съвсем обичаен документален портрет за една „обикновена“ лекарка, но с необикновена квалификация – доц. Бинка Попова, уникален специалист по микрохирургия. Тя през целия си професионален живот с много упоритост и изключителна всеотдайност се посвещава на тази хуманна кауза, въпреки „течението на времето“. Докато най-безхаберно е пенсионирана с чиновнически административен акт. Имам особена привързаност към подобни персонажи, които за себе си наричам „пропуснати хора“. Защото в шемета на всекидневието медиите осветяват и в крайна сметка натрапват на публичното внимание всякакви случайници с безсмислено битие и паразитна популярност. А същевременно невидими „пропуснати“ хора всекидневно крепят разклатените стълбове на обществото с високия си човешки морал и осъзнат професионален дълг. И срещу това получават не заслужено признание (за което въобще не настояват), а пенсионно удостоверение с добре известните унизителни финансови параметри.

“Осенение”, Продукция: БНТ, сцен. и реж. Николай Василев, оператор Борислав Георгиев

И две думи за Николай Василев - един от способните режисьори, които работят постоянно, присъстват ненатрапчиво в документалното кино, но заради стигмата „телевизионен филм“ остават някак несправедливо оценени. Сега той е на фестивалния екран с 4 документални заглавия, които делят мегдан с подобни образци през последните години. „Осенение“, „Високо“, „Лебед“, „Резервно крило“ са добросъвестно направени портрети, представят пред зрителите талантливи артисти от различни изкуства и най-важното – ще оставят в националния архив техни живи кадри, каквито уви, за много от забележителните им предшественици липсват.  

“Луцифер”

Преход към анимационната програма ще направя с „Луцифер“ на Мария Николова (сценарист и режисьор) плюс талантливите професионалисти братя Сотир и Пенко Гелеви (като продуценти), а Сотир още като художник и оператор. Не само защото те отдавна са изявени автори в анимацията, но и защото в този по същество документален филм се използва много удачно подходяща анимация за целите на изкуствоведския анализ. „Луцифер“ е типичен изкуствоведски етюд със специален интерес към картината на Франц фон Щук, но и към времето на немския символизъм и декаданс от края на 19 век.

“Луцифер”

И същевременно разширено изследване за психологическите мотиви на творчеството, за личната психо-емоционална нагласа на автора/художник и по този начин с определен психоаналитичен потенциал. Добър, информационно много богат, визуално изискан, естетски издържан и полезен филм. Дори необичаен в нашата традиция на изкуствоведските научнопопулярни филми, защото повдига и въпроси за психология на визуалното възприятие, за ролята и разчитането на живописната композиция, дори и за специфични детайли от авторската техника. А в цялостното стилистично изграждане на филма личи ерудираното присъствие на авторката Мария Николова. „Луцифер“ е в стандарта на добрите познавателни филми, които сега са желани сегменти в жанровите ��ериали на големите телевизионни канали. Там му е мястото!

“Призрак”, продуцент Фор хандс студио – Сотир Гелев, Пенко Гелев,  в лицето на режисьора Сотир Гелев - Специална награда на журито за анимационен филм и Награда на гилдия „Кинокритика“ към СБФД за анимационен филм

И ето го „Призрак“ на братя Гелеви – много високо творческо майсторство, пълно разгръщане и използване на възможностите на съвременната анимация и анимационни технологии, дори такива, които все още не се прилагат у нас. Първо заснемат сюжета с реални актьори по метода motion capture, монтират го като игрален филм, а след това го осъществяват с анимационна техника. Романтиката и мистиката на сюжета са намерили най-точно и пълноценно визуализиране на екрана. Впрочем, няма защо да се изненадваме – братя Гелеви от години вече потвърждават много високата си класа на съвременни анимационни автори и то като прилагат всички известни технологии.

“Сантяго”, продуцент Кулев филм продукция, сценарист Андрей Кулев, режисьор Андрей Кулев, художници Ася Кованова и Андрей Кулев -  Голямата награда “Златен ритон” за анимационен филм                

И другият талантлив и изключително грижливо направен филм „Сантяго“ на Ася Кованова и Андрей Кулев. Построен (условно) върху сюжета „Старецът и морето“ на Хемингуей, филмът е развит в нов драматургичен разказ, който се е получил благодарение на доверието, по-точно облягането на класическите драматургични принципи  и прости правила. Те са осъзнати и формулирани още в античния свят (първо в „Поетиката“ на Аристотел), но са верни и необорими до днес, защото не са кабинетно измислени и академично описани, а са извлечени от психологията на субективното възприятие на зрителя и читателя. Ала освен това сюжетът е визуализиран по много въздействащ начин, с много точно и органично изображение, с доминиращи тъмни фонове и осветени, разбираеми, привързващи с искреността си човешки лица. Добър филм, който не е необходимо да обявяваме като модел или еталон в анимацията, а да отчетем неговата универсална разбираемост и същевременно смислена дълбочина на хуманистичното авторско послание.

“Призрак”

Тук вместо заключение се изкушавам да припомня думи на големия чешки майстор Иржи Менцел, споделени при гостуването му в НАТФИЗ за удостояването с почетна степен „Доктор хонорис кауза“ (2014 г.). В академичното си слово той каза: „Баща ми беше известен чешки интелектуалец, цяла Прага го познаваше и се съобразяваше с неговото мнение. А майка ми бе обикновена жена – домакиня. Е, аз исках са правя филмите си така, че майка ми да ги разбира, а баща ми да не срамува!“ Не е лошо да се запомни тази споделена формула, която може да помогне на истински талантливите автори. Но не на останалите. ≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Юлий Стоянов намираше във филмите си непознатото в познатото

„Преди няколко седмици ми се обади Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека, във връзка с деветдесетгодишния юбилей на Юлий Стоянов. Предлагаше да покажат в кино „Одеон“ неговия филм за Валери Петров „За възможността да се живее“. Като продуцент на филма обещах да съдействам”. Написа Асен Владимиров, продуцент, режисьор и сценарист за „въпреки.com” /на снимката горе заедно с Юлий Стоянов/.

Трябваше само да придвижим някои технически подробности. А после беше обявено извънредното положение и прожекцията, насрочена за неговия рожден ден – 27 април, няма как да се състои. Може би по-нататък… Така се стигна до отбелязването на този юбилей онлайн. (на 22 април пък се навършват 100 години от рождението на Валери Петров – за него можете да прочетете тук - б. ред.)

Юлий Стоянов /1930 - 2011/ - снимка архив

Впрочем, Юлий Стоянов не обичаше юбилеите. Спомням си как се „дърпаше“ при споменаването на последния му юбилей приживе, преди десет години. Сега вече го няма и ние сме „свободни“ да го честваме. Тези редове са необходимо припомняне за един от най-ярките документалисти в историята на българското кино и за ед��н изключителен човек, с когото имах шанса и привилегията да работя и общувам в продължение на трийсет и пет години.

Запознахме се на прожекция в кино „Дружба“ /днешното „Одеон“/ на неговия филм „След години“. Той беше създаден по повод стогодишнината от Априлското въстание, но във филма отсъстваше всякаква патетика, която беше характерна при тогавашното разработване на подобни теми. Напротив, режисьорът анализираше темата за предателството, предхождащо това събитие. Изненада ме не само избора на темата, но и подхода. Снимачният екип беше пристигнал  в родното село на Нено Терзийски - Балдовеца, човека, който издал на турските власти решенията на събранието в Оборище. Режисьорът разговаряше с днешните съселяни на предателя, но не за да обвинява или произнася присъди, а да разбере тяхното отношение към това деяние, да разсъждава върху въпроса дали и доколко предателството е част от българската народопсихология.

В тази връзка искам да цитирам и откъс от едно разсъждение на Юлий Стоянов за българската народопсихология, която беше основна тема в неговото творчество: „Хората казват – ама само българите ли сме такива? Оказва се, че по силата на определени исторически обстоятелства българите си имат някаква специфика. И тая специфика, като се извади, лъсват такива едни неща – не съвсем каквито трябва да бъдат. Но наистина българинът трябва да не се поддава на всякакви изкушения – и емоционални. А малко повече да има възможност да мисли. Умният човек не трябва да има посредствена позиция, а трябва, като чуе различните становища, малко да се помъчи да разсъждава. Много неща могат да бъдат решени чрез анализ. Оказва се, че чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием…“.

Работен момент /от ляво надясно/ Асен Владимиров, Емил Дюлгеров /ас. оператор/, Иван Цонев /оператор/ и Юлий Стоянов - снимка архив

Срещата ми с Юлий Стоянов промени посоката на моя живот. Завършвах право в Софийския университет, но той ме покани да сътруднича в негов филм като асистент режисьор. Ходех на снимки, стоях с него по цели дни в монтажната. Ако трябва да взема назаем думите на класика, това бяха „моите университети“. И така, колелото се завъртя. Участвал съм под различна форма в двайсет и пет филма на Юлий Стоянов – като сценарист, редактор, продуцент, а в последния му филм „Срещи с Иречек“ и като сърежисьор. Да се говори за Юлий не е лесно. Повечето от хората, които го познаваха, го ценяха и обичаха. Те знаеха неговите достойнства. Но как да обясниш на останалите какъв е неговият принос за българското документално кино. Още повече, че филмите му почти не се показват вече. Впрочем, те не се показваха  кой знае колко често и приживе. А и той не беше от тези „борбени“ творци, които успяват да извоюват излъчване на филмите си в праймтайма.

За всеки филм Юлий натрупваше огромно количество материал. Например, за филма му „По начин най-благороден“, посветен на Съединението, операторът Иван Цонев засне с фотоапарат в различни библиотеки у нас и в чужбина стотици репродукции на статии и гравюри по темата. Чуждите статии се превеждаха, изваждаха се контактни копия на репродуцираните материали. Юлий надлежно си ги описваше, гледаше ги отново и отново, докато накрая оставаха няколко десетки, които невинаги бяха най-ефектните. Чуваха са иронични забележки от негови колеги, че „изсушава“ материала. Аз също съм бил разочарован понякога от този подход, защото се чувстваш някак си прецакан, хвърлил си огромен труд в издирвателската работа, радвал си се на малките си открития, за да установиш накрая, че трудът ти е бил напразен.

„България: база данни“ (2004), сцен. и реж. Юлий Стоянов - снимка архив

За Юлий Стоянов  беше по-интересно, по-важно, не да впечатли зрителя с непознат материал, а да го накара да открие непознатото в познатото. Трябваше ми време, за да проумея, че това е дългият път към простотата. Той ми даваше пример от прочутия документален филм на Анри Клузо „Мистерията Пикасо“. В него великият художник рисува върху едно стъкло, докато  камерата от другата страна внимателно следи процеса. Пикасо рисува бързо, почти неистово, на стъклото се натрупват очертания на фигури, лица, плетеница от линии, едни от други  по-интересни. Но идва моментът, в който художникът започва да трие нарисуваното, докато останат само няколко щриха, уловили най-важното с гениална простота.

Веднъж Юлий чу от мен английската дума „пачуърк“ /техника, при която отделни, различни по големина и цвят парчета плат, се зашиват едно за друго/. Той се вманиачи по тази дума, употребяваше я често с присъщата му тънка ирония, но и сериозно. В неговия метод на работа имаше такова съчетаване на различни на пръв поглед елементи, от които по странен начин се получаваше едно цяло. Юлий Стоянов не обичаше хронологичния разказ и всячески се стремеше да го разруши.  И нещо друго – изключително високият му критерий за етика в документалното  кино. Той никога не би направил филм за мизерстващи или за умствено непълноценни хора. Убеден беше, че има нещо неморално в това да експлоатираш нещастието на другите.

Спомням си, че по време на късния социализъм работехме върху филмова трилогия за работещите в туризма – по-скоро това беше едно изследване върху ценностната система на съвременния българин, върху народопсихологията от по-ново време. И взимаме интервю от една барманка, която в желанието си да наблегне колко е трудна нейната професия, започна да говори, че ѝ се налагало да преспива с някои от клиентите си. Аз настоявах да го включим във филма, интервюто си беше „шестица от тотото“, но Юлий категорично отказа. Той щадеше героите си дори от самите тях,  предпочиташе деликатната ирония, полутоновете, недоизказаността. Може би затова някои от зрителите не го разбираха и недоумяваха какво чак толкова има в неговите филми.

Юлий Стоянов и Иван Цонев - творчески тандем, преминал през годините - снимка архив

Нашето време е кресливо и все по-рядко срещаме подобен подход в изкуството. И затова е толкова важно да пренесем спомена за един изключителен творец и достоен човек, какъвто беше Юлий Стоянов. Накрая, юбилейно онлайн, искам да предложа на аудиторията на сайта „Въпреки“ следните линкове към три филма на Юлий Стоянов:

„30 май – 2 юни“ – 1968 г., 8 мин. /един от последните „Фокуси“, пуснати в производство от Радой Ралин/

https://vimeo.com/405819448

password: 30may

„България – база данни“ – 2004 г., 57 мин.

https://vimeo.com/405811982

password: bazadanni

„Срещи с Иречек“ – 2009 г., 78 мин.

https://vimeo.com/340918288

password: Irechek

Текст: Асен Владимиров

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Някога преди много години, за които пише Асен Владимиров, Юлий Стоянов ни запозна с него.Свързват ни не само колегиални и приятелски чувства, а и специалното, което винаги носеше в себе си и около себе си Юлий. В края на миналата година Асен Владимиров получи Голямата награда „Златен ритон“ за филма си „Жертва на пешки”. Може да прочетете разговора ни с него за филма, където той отново говори за работата си с Юлий Стоянов и какво е научил от него /тук/. А ние от своя страна си припомняме познанството и приятелството с Юлий – винаги готов да те изслуша и деликатно да ти помогне. И работещ над филмите си извън всякакви срокове, притесняващ се, че нищо не се получава, според него. Но накрая обаче резултатът се оказваше друг  – блясък и мъдрост…≈

[vprki]

Аудио-визуалното наследство и най-новото българско документално кино

С главоломното развитие на дигиталните технологии и тяхното агресивно навлизане в творческия процес в полето на аудио-визуалните изкуства и индустрии, документалното кино изживява съвременен разцвет и привлича към своите произведения все по-широки и разнотипни аудитории. Пише Росен Спасов, експерт в Българска национална филмотека /заглавието е на автора – б.р./.

Използването на новите технологии позволява на авторите да разширят традиционния арсенал от изразни средства и да поднесат посланието си по-атрактивно и по-иновативно. Спектърът от подходи непрекъснато се разширява, а възможностите за размиване на границите между видовете кино са все повече и изглежда, че много артисти са привлечени от тях.

В този контекст една привидно архаична форма на кинематографичен похват все още е широко застъпена в своята експлоатация и няма изгледи нейното влияние върху документалното кино да отслабне. Става въпрос за архивните аудио-визуални материали, които са част от световното културно наследство. В повечето случаи, когато говорим за тяхното използване във филмови продукции (документални или игрални), съответните автори издирват кадрите, които им трябват в държавни или частни културни институции като филмотеки, кинотеки, син��матеки, филмови музеи и архиви, музеи за изкуства и други. Тези институции обикновено съхраняват материалите и при определени условия ги предоставят на филмовите продуценти. Към тях се добавя и нов смислов аспект, който допълнително обезпечава тяхното сигурно присъствие в документалното (и не само) кино.

“На своя 70-годишен юбилей ФИАФ (Международната федерация на филмовите архиви – бел. авт.) призовава целия свят: ,,НЕ ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ФИЛМОВА ЛЕНТА.‘‘ (…) В културно отношение филмовата лента е незаменима, а би могла да издържи дълго, особено под грижите на експерти. (…) Филмовите елементи, съхранявани във филмовите архиви, са оригиналните материали, от които се вадят всички копия. По тях може да се определи дали едно копие е пълно или не. С развитието на дигиталните технологии изменянето и дори произволното подменяне на съдържание ще става все по-лесно. Неоправданата подмяна или злоумишленото изопачаване обаче винаги могат да бъдат разкрити при сравнение с оригиналната филмова лента, ако тя е била правилно съхранена.‘‘ (”Манифест на ФИАФ”, Кино и време, бр. 3 (30), 2008, София, БНФ, с. 3-6). Особено в документалното кино изопачаването на фактите може да стане с пълна сила. Тук идва и важната роля на горепосочените институции, но за нея ще стане въпрос по-подробно в следващ текст от рубриката.

Споменатите нови технологии имат силно влияние върху архивните кадри. Дигиталното сканиране на филмовите оригинали във все по-високи резолюции и възможността за реставрация с все по-мощни софтуерни продукти превръщат архивните кадри във все по-привлекателен драматургичен и визуален инструмент в ръцете на филмовите автори. Паралелно с това обаче се разширяват и възможностите за манипулация на тези аудио-визуални изображения. Изниква въпросът за достоверността и етиката в документалното кино. Реалността се показва, но е твърде вероятно и нейното изопачаване за целите на съответната продукция или автор. Да не говорим, че цифровата революция позволява драстични намеси в дигитализираните материали, включващи дори премахване или добавяне на обекти в картината. В крайна сметка историята на киното ще бъде натоварена със задачата да оцени финалните резултати, както в естетически план, така и по отношение на достоверността, но това е проблем, който никога не е изпадал от дневния ѝ ред.

Михаил Ром

Емблематичен е случаят с Михаил Ром и неговия легендарен филм “Обикновен фашизъм” (1965). Съветският режисьор използва извадки от оригинални архивни материали, чиято първоначална цел е да пропагандират национал-социалистическата идеология в Германия през 30-те години и по време на Втората световна война. Със средствата на монтажа той обръща смисловото, идейното, естетическото и политическото послание на използваните изображения, за да разобличи нацисткия режим и неговите злини. Използваните монтажни техники са прости, но експресивни и впечатляващи – обърнато възпроизвеждане, повторяемост на сцени и епизоди, стопиране на кадъра и други. Към тях Михаил Ром добавя ново музикално оформление и собствения си задкадров коментар, който е поднесен със спокоен и обикновен, но в същото време ироничен глас. Комбинацията от всички тези елементи представлява органично произведение с мощно емоционално въздействие върху зрителя. ,,Рядко завършекът на един творчески път е така триумфален, както при Ром. Неговият ,,Обикновен фашизъм‘‘ се превърна в истинско кинематографично събитие, което, мисля си, не е изгубило своето значение и днес. Особено днес. (…) Прегледани са милиони метри лента, документални филми и прегледи, хроника - за да се създаде най-внушителният анализ след „Нощ и мъгла” на Ален Рене - анализ на същността на нацизма. (…) Тук е целият Ром - интелигентен, ироничен, саркастичен, отдал се на стихията на „другия” филм и анализиращ един от най-страшните феномени на ХХ век - дълбоко, трезво и проницателно.” (Игнатовски, Владимир, Феноменът Михаил Ром, Култура, брой 6 (2167), 16. 02. 2001). Самият Михаил Ром определя киното като жестоко изкуство, притежаващо възможността драстично да променя миналото.

У нас най-често из��олзваните материали, както от български, така и от чужди филмови продукции са обичайните до началото на 80-те кинопрегледи (newsreels). Това са хроникално-документални кадри, репортажи заснемани и монтирани всяка седмица, и прожектирани в кината преди основните филми в афиша. Функцията им може да се сравни със сегашните новини по телевизията. Поради характера на епохата, в която тази особена киноформа заема своето място в историята на киното, а именно началото и най-вече средата на ХХ век, тя често е с пропаганден характер.

Особено място в историята на българския кинопреглед заема съществуването на фондация “Българско дело” от 1941 до 1948. Тя е създадена като част от Дирекцията на националната пропаганда на съюзническото на нацистка Германия правителство на Богдан Филов. Произвеждани и контролирани единствено от държавата, кинопрегледите на „Българско дело” се превръщат в мощно пропагандно средство и проводник на нейната официална политика и идеология. По-късно, когато завземе властта след Втората световна война, комунистическата партия  ще се възползва от този метод по същия начин – фондацията ще продължи своята работа още няколко години, с почти същия човешки ресурс, със същата техническа база, но с обърнат идеологически полюс. Кинопрегледите ще бъдат наречени „Отечествени прегледи”: „Кинопрегледът и през следващите години запазва своя решително идеологизиран дух, дори може да се каже, че го усъвършенства.” (Янакиев, Александър. Синема.bg. 100 години филмов процес. Личности/филми/кина. София: ТИТРА, 2003, с. 204). Именно материалите на фондацията, съхранявани в Българската национална филмотека, са един от основните източници на първичен визуален материал за тази неспирно експлоатирана от киното епоха.

Въпреки основно пропагандния характер на кинопрегледите, те си остават непогрешим свидетел на епохата. Използват се най-вече от документални (но и игрални) филми на историческа тематика. Те ситуират фабулата в точно определен времеви отрязък и могат да определят историческия контекст, както и да сменят филмовата епоха. Понякога детерминират и внушават емоционалната образност на произведението или пък въздействат на подсъзнателно ниво. Функциите и възможностите на това изразно средство могат да бъдат безкрайни, в зависимост от целите и таланта на авторите и техните екипи. Един кинопреглед може да съдържа няколко репортажа на различни теми и да показва различни краища на света. В един триминутен репортаж, показващ например първомайска манифестация през 1956 могат да се видят човешки изражения, плакатно изкуство, архитектура, номенклатура, деца, работници, интелектуалци, артисти, целия спектър на обществото. Дистанцията на времето позволява на евентуалните автори, документалисти и изследователи, които работят по един филм да тръгнат в разнопосочни посоки, в зависимост от крайната цел - може да се направи етнографски анализ, антитоталитарна сатира, носталгично есе или пък сравнително изследване на модата в България и по света за този момент…

Един от кинопрегледите от онова време

Възможно е да се съпоставят портретите на революционните вождове с тези от манифестация през 1950 и да се разкаже за рухването на култа към личността... и т.н. Затова от изключителна важност е овладяването на натрупания суров материал и последващата му организация и органично вплитане в драматургията и повествованието. Излишните екранни дължини увеличават времетраенето на филма, понякога неоправдано. Произведенията стават достоверни, но разтеглени и задръстени с информация. Това затруднява възприемането и в крайна сметка зрителят е получил цялата фактология, но я е възприел частично или неправилно, ако изобщо е догледал филма. Тук от ключово значение са най-вече опитът, но и интуицията на сценариста, режисьора, монтажиста, а защо не и на продуцента, но в крайна сметка всичко зависи от историята, която авторите искат да разкажат и целите, които искат да постигнат.

Традиционно в българското документално кино се наблюдават две основни тенденции – наблюдението (и намесата в) живия настоящ живот и аналитичното вглеждане в историята. Произведенията, представители на първата група се отличават с повече художественост и дори размиване на границите между видовете кино чрез интензивна манипулация на реалността и персонажите. С подобен подход се постига висока зрителска атрактивност на заглавията и актуалност на българската документалистика със световните трендове в този вид „хибридно” кино. Най-общо казано това са филмите на режисьора Тонислав Христов (носител на Голямата награда „Златен ритон” 2017 за филма “Пощальонът”) и продуцентската компания “Агитпроп” на продуцента Мартичка Божилова („Последните черноморски пирати” с режисьор Светослав Стоянов е носител на Голямата награда “Златен ритон” за 2014).  

Другата условна група, доминираща българското документално кино и с ярко присъствие  в последните пет години, са филмите, които разглеждат по-далечното или по-близкото минало. Техният основен метод е специфичното авторско изследване на запечатаната на различни видове носители отминала реалност, отразена от архивния материал. Освен всичко друго, той включва намирането и систематизирането за целите на разказа на различни видове документи, фотографии (заснети с камера или сканирани), аудио записи, и, разбира се, архивни аудио-визуални материали. Безкомпромисното и педантично вглеждане в историята и нейните уроци имат дълбоки корени в българското документално кино. Голяма част от долуизброените съвременни автори са ученици и последователи на режисьори като Юлий Стоянов и Никола Ковачев, които в условията на тоталитарен режим успяват да създадат обективни и правдиви исторически произведения, базирани на задълбочени изследвания и систематично натрупване на огромни обеми от първичен материал.

“Жертва на пешки”

В зависимост от историческия период, който са избрали за свой обект, съвременните български документалисти също търсят своите авторски теми: възрожденски и следвъзрожденски период (режисьорите Михаил Мелтев, Любомир Халачев, Светослав Овчаров, сценаристът Влади Киров); Втората световна война и социалистическия период в България (режисьорите М��лина Петрова, Атанас Киряков, Костадин Бонев, продуцентът Асен Владимиров и др.); периода на прехода, между другото много интересно разглеждан и от външни гледни точки в редица международни копродукции. По обясними причини, авторите от първия период няма как да боравят с аудио-визуални филмови материали. Тези, чиито произведения се занимават със следващите два обаче, се възползват интензивно от скъпоценностите, които архивите пазят, в това число и телевизионните кадри, които са от ключово значение за авторите, занимаващи се с последните четири десетилетия.

Авторите на филма “Опит за биография на лицето „Х” (2015, реж. Васил Живков, Награда на гилдия “Критика” към СБФД на “Златен ритон” 2015) създават драматургичен рефрен в целия разказ с един детайл в кадър от ноемврийския пленум на ЦК на БКП през1989, заснет непосредствено преди рухването на режима в България и използван многократно в документалното ни кино. В него съвсем случайно и невинно влиза една ръка, която сменя порцелановата чаша за кафе или чай на един от ораторите. За да онагледят своята хипотеза за анонимните сили, които диктуват живота в тоталитарното общество и последвалия преход към пазарна икономика, авторите на филма правят от притежателя на тази ръка основен персонаж и движеща сила на своя разказ. Този подход за нетрадиционното пре��ставяне на една до болка позната история спечели симпатиите на зрители и критика и е красноречив пример за изключителното значение на авторовия поглед към използването на архивен материал. Но също така показва една точно определена, субективна гледна точка.

“Опит за биография на лицето „Х”

„Студената война” (2017, реж. Радослав Илиев, Ивайло Пенчев), който се доближава до темата за комунизма и неговите негативни последствия, прави опит обективно да разкаже за значимия и противоречив исторически период от заглавието. Използвайки в колажна структура автентични парчета повествование, авторите овладяват огромен материал и чрез стегната драматургия разказват най-важното за Студената война. Финалният резултат е богат на информация образователен продукт с добра селекция от архивни кадри, които разширяват културата на зрителя. Комбинацията им с мненията на интервюирани историци и обществени личности обаче нарушава неговата обективност и отново изниква въпросът за крайните цели на документалното произведение, което използва съхранени аудио-визуални материали.

Филмът “Книжарят” (2017, реж. Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, Специална награда на журито, Награда на гилдия “Критика” към СБФД, Награда на Българската национална филмотека на ,,Златен ритон‘‘ 2017) разказва една не чак толкова позната история. Тя засяга приблизително същата тема, но се концентрира върху годините непосредствено след Втората световна война. Сталин и Чърчил поделят Европа на сфери на влияние. България е поделена на 75/25 % в полза на Съветския съюз. За секретар на френската легация в София е назначен Ромен Гари. Той пребивава у нас от 1946 до 1948 преди окончателното завземане на разпределените върху салфетка проценти от страна на комунистите. Държавна сигурност му отваря досие под кодовото име “Книжарят”. Филмът започва с надпис: „Текстовете на Ромен Гари и донесенията на тайните служби ни дават възможност да разкажем тази история днес.” Това обаче се отнася до разказването ѝ на хартия, а документалният филм трябва да прибегне до аудио-визуален материал, с който да “покрие” или покаже нагледно историята. За да решат този проблем авторите на филма прилагат два основни метода – овладяват и отсяват голям обем архивен материал от периода и го комбинират с артистични възстановки. Брилянтното техническо изпълнение на тази задача, за което заслуга имат както операторската група (оператор е Жером Колен), така и постпродукционният екип начело с монтажистката Ан Сурио, в комбинация с драматургията, организацията на материала и ерудираната режисьорска работа предопределят изключително хомогенния и въздействащ краен резултат.  

“Студената война”

Темите и положителните примери не се изчерпват дотук. Авторите на документално кино и в бъдеще ще имат възможността да доказват своето майсторство, креативност и упоритост, възползвайки се от възможностите, които им предоставя съхраненото аудио-визуално наследство. С течение на времето то става все по-ценно най-вече заради своята специфична възможност да консервира реалността в движещи се образи. Интерпретацията на тази реалност и етичното отношение към нея също ще са от първостепенно значение, особено в контекста на бързо развиващите се технологии и все по-комплексния свят, в който живеем.

Текст: Росен Спасов - експерт в Българска национална филмотека

Снимки: архив

P.S. Проектът на Българска национална филмотека със статии по различни теми, свързани с филмовите архиви е финансиран от Национален фонд „Култура” и е с медийното партньорство на „въпреки.com”. А ние от „въпреки.com” сме убедени, че визуалната памет е част от националното и световно културно наследство. И вярваме, че ще бъде направено всичко възможно да се съхрани тази памет…Тук обаче искаме да добавим още нещо. Използването на хрониката осмислено в нов контекст е изключително успешна практика в българското документално кино през годините. Разбира се, то има два аспекта – от една страна използването на архивите като илюстрация за времето и годините /което носи предимно информативен характер/ и осмислянето от нова гледна точка в нов контекст.

Тук обаче е необходимо не само да се споменат имената на покойните Никола Ковачев и Юлий Стоянов, но и да се отбележи такъв знаков филм, който може да се намери в БНФ като „In Memoriam”на Никола Ковачев. В него режисьорът изследва двойствеността на политиката в човешката история, в която винаги държавниците говорят за мир, а всъщност се готвят и предизвикват войни особено трагедиите на ХХ-ти век, когато и кинематографът ги е запечатал така пунктуално… И текстовете на Марко Ганчев към песните и музиката на Кирил Дончев с вплетената репетиция с изпълненията на малкия оркестър и изпълнението на Ицко Финци с Кольовата гледна точка към събитията на хуманист и артист. В контекста на днешния ден този филм би навявал още по-голяма тъга за непоучилото се човечество и особено на политиците от чудовищността на войната и омразата. Поредното прозрение на Кольо Ковачев, което едва ли е подозирал как ще звучи и днес /за него и неговите филми  можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Впрочем един от пишещите тези редове /Стефан Джамбазов – режисьор и журналист, също използвал архиви в свои филм��/ беше асистент на Никола Ковачев в работата по „In Memoriam” и беше сред прегледалите хилядите метра архивна филмова лента по този филм. А и преди повече от 40 години Стефан Джамбазов защити с отличен дипломна работа във Факултета по журналистика с тема „Монтажният документален филм”, който разглежда точно подоб��о осмисляне на филмовия архив. Рецензент беше Лили Черноколева, а две от трите части на дипломната работа бяха публикувани в тогавашното знаково списание „Киноизкуство”.

И още нещо – Асен Владимиров, който е не само продуцент, но и сценарист и режисьор, беше човекът, който дълги години работеше с Юлий Стоянов. И това личи в неговите филми. Не случайно последният засега негов документален филм „Жертва на пешки”, в който има същото внимателно и нетрадиционно отношение към филмовия документ /можете да прочетете разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” тук/ на току – що завършилия „Златен Ритон” в Пловдив получи Голямата награда „Златен Ритон” за документален филм с формулировката „за майсторския многопластов разказ за съдбата на човека и нациите, пометени от историческия водовъртеж на епохата”. Взе и наградата на БНФ, както и наградата на Съюза на българските филмови дейци. А за филма „Книжарят” можете да прочетете във „въпреки.com” – тук. Така че, в българското документално кино има традиции в това отношение, често отстоявани срещу различните цензорни институции по времето на соца, но и подкрепяни от мислещите хора в киното у нас /филмът на Никола Ковачев дълги години беше заключен в каса и все пак дори сега не е показан пълноценно по БНТ, въпреки че е нейна собственост/. И ако по-младите продължават тази традиция, то е защото го има и онова „другото кино”, което е нужно да се помни и знае…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Българското анимационно кино – възраждане на най-добрите традиции?

През последните почти тридесет години често сме говорили за българското кино като за регионално, периферно изкуство, което изостава и диша праха на съвременните чужди творби по международните кинофестивали. За радост, ситуацията започна рязко да се променя. Пише специално за „въпреки.com” проф. Надежда Маринчевска от Института за изследване на изкуствата, БАН по повод VІІІ Международен фестивал на анимационния филм „Златен кукер - София“.

Първите награди от големите международни журита след падането на Берлинската стена започнаха да идват първо при анимационните ни творби, а вече повече от десетилетие – и при документалното, и игралното ни кино. Това повдигна авторитета и на международните фестивали, които се провеждат в България, и те вече успяват да привлекат в програмите си все по-качествени филми, все по-големи автори и все по-уважавани професионалисти.

Осмото издание на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София“ тази година още веднъж потвърди това, че България става привлекателна дестинация за множество автори от цял свят. За селекция кандидатстваха повече от 1200 филма, от които в конкурсната и информационните програми бяха показани едва около 200. Това е индикатор за порасналата взискателност на селекцията и програмирането. В конкурса бяха включени редица филми, показани на най-големите анимационни форуми като Анеси, Загреб, Щутгарт и много други. Това е свидетелство, че в България идва най-доброто от съвременното анимационно кино. В допълнение дванадесетте майсторски класове и лекции привлякоха вниманието на новите поколения художници и аниматори с разнообразните си теми – от първоначалното изграждане на сториборда, през технологичните процеси на анимацията (кукли, двуизмерни и триизмерни компютърни техники и т.н.) до музикалното изграждане на образа в рисуваното кино.

“Пътуваща страна”

За мен обаче събитието на фестивала стана българската програма от анимационни филми. За пръв път публиката успя да види толкова много и толкова артистични родни анимации, които категорично и успешно конкурираха най-доброто от световната програма и успяха да завоюват цели четири награди и дипломи от международното жури. В някои от категориите дори бяха номинирани по няколко български филми и нашата анимация имаше реален шанс да получи още няколко отличия.

Филмите от български автори в конкурса бяха 20 и това е своеобразен рекордна анимацията ни за едногодишен период. Дори на националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ до този момент сме виждали значително по-скромно количество филми, вариращо между 3 и 12 през годините, а там регламентът е стриктен и всички, субсидирани от Националния филмов център филми, са задължително показвани без селекция. В случая обаче същественото беше качеството! Артистичните достойнства на повечето български филми определено изваждат българското анимационно кино извън понятията „регионално“ и „периферно“ и определено дават оптимистична прогноза за това, че процесите в изкуството на анимирания филм са се активизирали и може би отново ще се заговори за българската „нова вълна“, още повече, че доста от филмите са дело на млади и на съвсем млади автори.

“Пътуваща страна”

„Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов идва на фестивала с вече завоювани престижни отличия по света. Не е случайно, че и в София получи Специалната награда „Пройко Пройков“. Централният образ на филма е конят, който носи върху себе си цял един народ. Това е едновременно митологична и символистично-исторична фигура, отпращаща към времената на прабългарите. Съ��евременно острият конфликт между идеята за свободата, за движението, за прогреса и откривателството е радикално противопоставена на поведението на слязлата на твърда земя група (народ) с желанието за уседналост, консервативност, собственост върху благата и създаване на йерархия в ��бществото. От мощното митологично животно остават само тотемът от откъснатата конска опашка и грубо скования (троянски?) кон. Липсата на въздуха от движението поражда обичайните недъзи в клаустрофобията на пренаселения неподвижен социум – алчност, брутална агресия, убийства, сексуално насилие, манипулация на тълпата от висшестоящите… 

Спасението е само индивидуално: лутащият се герой все пак успява да се качи отново на осакатения кон, а само невинните (децата) могат да се присъединят към мечтата му за свободен живот. Тази почти анархистична концепция на филма е реализирана с артистичен рисунък (художник Росица Ралева), съчетаващ в себе си свободното огъване на фигурите с острия геометричен абрис на детайлите в модернистична сплав. Духовното номадство и постоянно търсене, според авторите, е сложен и противоречив процес, който те са избрали да разкажат извън приетите правила на линейния наратив. Това определено поставя филма отвъд периметъра на комуникативните филми, но определено съответства на лъкатушната линия на човешкото познание, на мъчителното опипване на посоките, на недоверието към предварително зададените отговори. „Реалността“ е накъсана от спомени, сънища и подсъзнателни страхове – такива, каквито ги познаваме в световното авторско кино. Музиката на Петър Дундаков е от съществено значение за създаването на многопластовите значения на „Пътуваща страна“. Женските и мъжки вокали и ударните инструменти едновременно отпращат към първичното (племенно) звучене, но и апелират към чувствителността на съвременния човек, изхвърляйки го от привичните (и спокойни) прегръдки на статуквото.

“Трепет”

Късометражната българска анимация в програмата на 8-ия „Златен кукер – София“ беше изключително разнообразна и интересна. „Трепет“ (Flutter) на живеещия в САЩ Владимир Тодоров е авторски независим филм за избора между желанието да летиш и любовта. В случая авторът залага на човешката емоция и пълноценното отдаване, което изисква определена жертва от протагониста - отказ от металните му крила в свят, където всички - риби, мишки, прасета и т.н. могат да летят, а той е прикован към земята, към ръждясалите асансьори и други странни средства за придвижване. Същевременно Тодоров създава унила, постапокалиптична и депресираща среда, която да служи за фон на любовната история. Самотата и отчаянието не могат да бъдат преборени с механични заместители. Само истинските чувства създават пълнота на битието. Изграден с 3D компютърно генерирани образи, филмът е стегнато и стремително разказан и професионално анимиран. Усещането за тежест и безтегловност, съществено за развитието на сюжета, е предадено майсторски и с разбиране на градацията в отделните състояния на персонажите. А сантименталната нотка е компенсирана чрез изключително подробно разработената атмосфера, която противоречи на всяко „размекване“. „Трепет“ беше и сред номинираните за награда на журито филми.

“Жар птица”

Велислава Господинова в „Жар птица“също залага на емоционалността във вихрена танцова импресия. Митологичната енергия на жар - птицата е екстраполирана в темата за любовта, изпепеляването и възраждането. Подходът тук обаче е много различен - разчита на чувствеността и сетивната провокация. Земната любов се превръща в неземна и космическа, телата се дезинтегрират и трансформират, митологичното докосване оплодява света с мощната сила на вселената. Велислава Господинова експериментира с възможностите, които предоставя 3D компютърната технология за създаване на триизмерно пространство, дълбочина на плановете и стремително движение на гледната точка. Същевременно,обемно изградените фигури изглеждат рисувани и са реализирани в своеобразна стилистика - нещо като „органичен конструктивизъм“, в който извивките на телесните форми са подчертани с геометрични линии и овали. Хореографията на Галина Сребрева е използвана като основа за рисувания танц, но филмовата интерпретация отива далече отвъд възможностите на човешкото тяло и артистично преодолява гравитация и физични закони в съвършен ритъм и поезия.

“Аз вдъхнових смъртта”

Поетичната нишка, която стана все по-устойчива тенденция в българското анимационно кино през последните години, получи своето продължение и с още две миниатюри на Димитър Димитров – „Малоумното дете“ и „Аз вдъхнових смъртта“, визуализиращи стихове на Дилян Еленков. Сюрреалистичните образи на Димитров, песимистичното и дистанцирано-отвъдно слово на Еленков и тоталната минималистична анимация с нащърбен щрих вече станаха запазена марка на този творчески тандем, който все по-уверено печели награди по света. На „Златния кукер“ и двата филма попаднаха в номинациите в категорията за най-кратък филм до 1 минута.

“Съседски неволи”

Българското анимационно кино през последната година не е загърбило и това, което до голяма степен изграждаше славата на „българската анимационна школа“ от 60-те и 70-те години на ХХ век - сатиричният модел и абсурдът. В това отношение „Съседски неволи“ на Пламен Николов е много добър пример. Сюжетът - невъзможността да заспиш в шумовата какофония на панелния блок - не е нов. Да си спомним класиката на Фьодор Хитрук „История на едно престъпление“ от 1962 г. В случая обаче младият автор е успял да създаде прекрасна вариация върху познати мотиви и да ѝ придаде индивидуалния си почерк. Филмът е изграден в гротесково - карикатурен стил и е реализиран с техниката на тоталната анимация. Авторът е постигнал плуваща подвижност на пространството, което подсилва ефекта на дискомфорт при абсурдните „решения“ на шумовия проблем на персонажа. Фигурите се деформират, сплескват и разтягат в невъзможни перспективи, а „цирковата“ музика подсилва иронията. „Прасешка история“ на Станислава Валентинова пък е забавна история със сексуален подтекст.

“Майки”

„Майки“ на Любомир Йотов по едноименния разказ на австрийския писател Клеменс Й. Зец разчита на съвършено друг подход в иронията си и в изграждането на абсурдния сюжет – по - модерен, горчив, почти безнадежден. В сянката на нощта възрастни жени причакват клиентите си. Млади мъже купуват услугите им като „майки на час“ или за „цялата нощ“. А платената майка ще посготви, ще измие чиниите, ще погълчи за несполуките в следването и ще натяква, че все още няма вну��ета… Колкото до заспиването в скута ѝ – това се плаща отделно… Живеенето и емоционалните връзки напълно са изчезнали в света на сурогатните чувства, имитацията е погълнала реалността, истинските преживявания едва дишат под тежестта на тоталното отчуждение. Шокиращите обрати в действието са предадени чрез задкадровия глас на Валентин Ганев, който подсилва измамната дистанцираност на автора. Визуалното решение на Любомир Йотов се основава върху контраста между пресилената и ярка цветност на майките и почти монохромната унилост на метрополиса, лишен от любов. Гротесковата декоративност в типажите на майките, странните детайли като прически, шалчета, очила, копчета и пристегнати талии, подсилват ужаса от липсата на истинска ласка и създават усещането на един абсурден кафкиански свят, пренесен в личните отношения. С това и филмът заслужено получи номинация при обсъждането на наградите.

“Мъничка”

Детското кино също не беше пренебрегнато в програмата на „Златен кукер – София“. Филмът „Завръщане“ на ветерана - аниматор Витко Боянов е изграден върху ритъма и свободното, ръчно нарисувано движение – този път върху материал от цирка, клоунадата и детското въображение. Интересна за деца е и осъвременената приказка „Драконщини“ за самотния странен дракон с добро сърце на Калина Вутова. Анимацията за деца като че ли беше доста пренебрегвана от авторите ни през годините. А добрите детски рисувани филми като се броят на пръсти през последния четвърт век. На фестивала обаче тази не много весела констатация беше частично опровергана и с появата на поетичните „Мъничка“ на Милена Симеонова и „Птичка“ на Елена Николова. „Легенда за първия кукер“ на Димитър Петров, макар и като незавършен пилот за сериал, е насочен едновременно към националното ни наследство, но и към вкусовете на съвременните деца, формирани от Cartoonnetwork. „Вълшебното копче“ на Мирослава Арнаудова беше може би единственият компромис в селекцията, но пък допълни картината на детското кино с куклена анимация.

“Зоотроп”

В раздела за пълнометражни филми „Зоотроп“ на Сотир Гелев получи почетен диплом на журито. Филмът е изграден от шест отделни части, свързани чрез странното бродене на два леко чалнати робота през един лабиринт. Сюжетите на отделните епизоди са съвсем различни, но по парадоксален начин са вариации на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си, обречеността на напъните да преодолеем съдбата, разминаването между желаното и реалността. Създадените светове са много различни - от полу-абстрактния сюрреализъм на „По пътя“, през митологичната ирония във „Фавън“ и причудливото фентъзи в „Полетът“ до бекетовското очакване на влака в „На гарата“ или бруталното масово убийство в „Противогаз“. Триизмерните компютърно-генерирани персонажи (худ. Пенко Гелев) са разположени върху реални декори (худ. Сатир Гелев), което създава усещането за дискомфортна „материалност” на образите, извадени от нечий кошмар. Отделните сюжети се колебаят между сюрреалистичните метафори и конкретността на узнаваемите ситуации, между по-директното послание и психоаналитичната асоциация.

“Зоотроп”

Мрачното светоусещане в епизодите е разведрено от хумора и нелепото поведение на роботите, които трополят в мистичния лабиринт и заливат зрителя с неспирно и абсурдно бърборене (това е и единственият диалог във филма). Не може да не се отбележи и изключително скромният екип, с който е реализиран „Зоотроп“. На фона на чуждите продукции, чиито аниматорски групи наброяват често над 300 души (а в холивудските блокбастъри и в пъти повече), този български пълнометражен филм е анимиран само от двама аниматори - Алекс Филипов и Благой Димитров с помощта на художниците и монтажа на Мария Николова. А това, че качеството на анимацията не е пострадало от минималистичния екип е достижение за българското анимационно кино.

Българската анимация получи награди и в още две категории: за екофилм – „Най-чистото море“ на Явор Калъчев и за рекламен клип - „Чувам“ на Мелина-Елина Бондокова. Първият е забавно, цветно и ангажирано послание срещу замърсяването на морето, а вторият е социална реклама за проблемите на имигрантите, реализирана с артистична сугестивна рисунка. И в двете категории имаше още достойни български участия – „Н2О“ на Ивелин Димитров и „Капитал – решението“ на Анна Стоева и Давид Джамбазов, но наградите очевидно не стигнаха за всички.

Този обстоен преглед на българските филми в конкурса на МФАФ „Златен кукер – София“ показва, че нашето кино уверено се нарежда сред най-достойните образци на световната анимация. Голямата награда получи „Паяжинка“ на Наталия Чернишова (Русия), награди за късометражен филм в различните категории получиха „В далечината“ на Флориан Гролих (Германия), „Празнота“ на Дахи Жон (Франция) и „Вярата“ на Амир Вахеди (Иран). Отличието за студентски филм беше поделено между „Граници“ на Хана Стехликова (Чехия) и „Хамлет, комедия“ на Евгений Фадеев (Русия). А наградата за детско кино отиде отново в Русия при Дина Великовская за „Кукувица“ и т.н.

И все пак за нас най-важното тази година беше българското участие, което отдавна не е било толкова масово отличавано и номинирано на международен фестивал. А важна беше и атмосферата на забавно общуване, смях и доброжелателност. В подкрепа на това даже двама от членовете на международното жури (Ник Фелпс от Белгия и Михаил Тумеля от Белорусия) на закриването на фестивала изпълниха невъобразим музикален номер с балалайка и саксофон, с което предизвикаха бурните овации на залата. ≈

Текст: Надежда Маринчевска, Институт за изследване на изкуствата, БАН

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фестивала