#документално кино

[vprki]

Фестивалът SofiaDocuMental търси истината за времето, в което живеем

Петото издание на Международния документален филмов фестивал SofiaDocuMental с фокус върху човешките права ще се проведе между 28 септември и 6 октомври 2024 г. под мотото „Излез от балона“. Фестивалът ще представи 30 премиерни за България филми, носители на престижни международни награди. Предстоят ексклузивни срещи с режисьорите и редица специални събития, а част от програмата ще бъде достъпна онлайн в цялата страна до края на октомври в партньорство с Neterra TV.

В свят, в който властват безразличието и разделението, Sofia DocuMental ни кани да пристъпим отвъд зоната на комфорта и да разширим погледа си към реалността. Това подсказва и визуалната идентичност на фестивала, която ще оживее на ключови места из цяла София като Софийското Ларго, Дом на киното, Филмотечно кино “Одеон”, Чешки център София, Гьоте институт, Полски институт, Френски институт, клуб ДОМ, както и новооткритата културна сцена на Централни хали.

Мартичка Божилова

Припомняме, че по повод неговото трето издание Мартичка Божилова, директор на Международния фестивала  каза за „въпреки.com” тогава: „Няма да променим света, но ще го предизвикаме. Един човек да променим, би било сериозно постижение.“

През декември 2020 година в сложната ситуация на противоепидемичните мерки заради Ковид-19 се появи за първи път фестивалът Sofia DocuMental. Организаторите го нарекоха нулев, защото бе само онлайн. Той се откри  с швейцарско-мексиканската копродукция „Радиомълчание”, а ние го определихме като един нов изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал, защото неговият фокус са човешките  права. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Sofia DocuMental е първият международен фестивал в България за художествено документално кино с фокус върху човешките права. Организирано от Балкански документален център, събитието е своеобразна платформа за дебати за човешките права, която представя пред широк кръг от българска и международна публика документални филми, които търсят истината за времето, в което живеем, по визуално впечатляващ начин. Чрез прожекции, специални събития и дискусии между режисьорите и публиката, фестивалът се фокусира върху най-наболелите обществени проблеми на дневен ред, като прави тематиката достъпна за широка публика с цел повишаване степента на социална ангажираност.

С днешна дата се питаме какво се промени в света за тези години от първото издание на фестивала и, за жалост, си отговаряме и виждаме, преживяваме, че животът ни в глобален план стана/ва все по-страшен и непредсказуем. Войни, смърт на невинни хора, безправие, дори безнадеждност – този списък е много по-дълъг…

За пета поредна година фестивалът ще отличи най-добър филм на жена режисьор. Международното жури ще определи победителката, а наградата е осигурена благодарение на подкрепата на Български фонд за жените. И тази година зрителите ще могат да гласуват за най-добър филм, който ще бъде отличен с „Награда на публиката”.

Конкурсната програма, превърнала се в запазена марка на Sofia DocuMental, поощрява равенството между половете и подкрепя работата на жена режисьор. Тази година претенденти за наградите са:

"Без посока"

Копродукцията между Гърция, Швейцария, Италия, България „Без посока“ на Елина Псику, която ще има своята българска премиера на официалното откриване на фестивала на 30 септември под куполите на Софийското Ларго (за него малко по-късно в текста);

Разказът за нископлатения мигрантски труд в „Границите на Европа“ на Аполена Ричликова;

Филмът „Мирни хора“ на Оксана Карпович, който разкрива безсмислието и безчовечността на продължаващия конфликт в Украйна през прихванати телефонни разговори между руски войници и техните семейства; (по-късно в текста);

„Демокрация ноар“, режисиран от номинираната за Оскар Кони Фийлд, който се занимава с упадъка на демокрацията в Унгария при Виктор Орбан;

"Открадната планета"

Дълбоко личният филм в стил дневник „Открадната планета“ на родената по време на ислямската революция от 1979 г. иранска режисьорка Фараназ Шарифи;

„Сбогом, Тиберия“ на Лина Суалем, който чрез писма, архивни кадри и възстановки разказва историята на Палестина от гледната точка на четири поколения жени;

Въздействащото видео разследване на сексуалното насилие по време на Босненската война „Мълчание на разума“ на Кумяна Новакова;

"Снимка за спомен"

„Снимка за спомен“ на украинската режисьорка Олга Черних, който плавно свързва днешното насилие в Донбас с разрушенията от Втората световна война;

Клара Тасовска и нейното изследване на изкуството като убежище и катализатор за свобода и себеоткритие „Не съм всичко, което искам да бъда“;

Разказът за домашното насилие в привидно идиличния семеен живот по време на Германското „икономическо чудо“ във „Физика на семейното щастие“ на Аника Мейер.

Конкурсът се осъществява с подкрепата на програма „Култура“ на Столична община. Голямата награда, осигурена от Българския фонд за жените, и статуетката на София ДокуМентал – стъкленият чук, през който художничката Светлана Мирчева интерпретира силата на режисьорките документалистки – ще бъдат присъдени от жури в състав: българската филмова критичка, журналистка и кураторка Мариана Христова, редовен сътрудник на Cineuropa, The New Arab, Klassiki Journal, Българско кино общество и  списание „Кино“, носителка на наградата за филмова критика на балканския филмов сайт Altcine.com, член на СБФД, FIPRESCI, FEDEORA и Европейската филмова академия; продуцентката Анамария Анточи, член на престижни общности на киноиндустрията като EAVE, ACE Producers, European Producers Club и Inside Pictures, продуцирала игрални и документални филми, сред които MALMKROG на Кристи Пую, MEN OF DEEDS на Пол Негоеску (2022) или THINGS WE SAID TODAY на Андрей Ужица (2024); филмовият и музикален критик Стив Рикинсън, оперативен мениджър и редактор на секцията за индустрията на европейското списание за документални филми  Modern Times Review.

"Границите на Европа"

Филмът „Без посока“, с който ще се открие фестивалът ни отвежда на завладяващо пътешествие из Европа, проследявайки преплетените пътища на три жени, които поставят под въпрос рестриктивните закони на своите страни към телесната автономия. Робин преминава граници, за да получи искания от нея аборт, Катерина търси ин витро процедури в друга страна, а Кики търси място, където евтаназията е легална. Различните им пътувания разкриват резките противоречия в европейските закони, където личната свобода се сблъсква с политически и религиозни ограничения. Със свеж и динамичен кинематографичен стил „Без посока“ предлага дълбок и открит поглед върху борбата за правото на избор и предизвикателството да запазиш своята автономност в континент, белязан, както от безгранична мобилност, така и от непреодолими ограничения.

"Мирни хора"

„Мирни хора“ , 2024  (Канада, Франция, Украйна) на Оксана Карпович представя суров поглед върху войната в Украйна, като разкрива прихванати телефонни разговори между руски войници и техните семейства. Украинското разузнаване разкрива цял спектър от емоции у войниците, от погрешно разбран героизъм до дълбоко разочарование, поставяйки фокус върху жестоката реалност на войната и империалистическите мотиви зад руската агресия. Филмът съпоставя тези сурови лични записи с живи сцени от всекидневието, прекъснато от насилие, създавайки напрежение, което подчертава безсмислието и безчовечността на продължаващия конфликт. Филмът ще бъде прожектиран в Чешкия институт на 1 октомври от 18.30 и на 5 октомври от 16 часа в Полския институт заедно с филма „Кметът“, 2024 (България) на Давид Джамбазов.

"Кметът"

„Кметът“ е част от поредицата Think Freedom на регионалния клон на Фондация за свободата „Фридрих Науман“ (ФНФ), представяща серия документални портрети на вдъхновяващи и свободомислещи хора от Източна и Югоизточна Европа. ФНФ се основава на принципите на либерализма и предоставя политическо образование както в Германия, така и в чужбина. Военният ветеран Володимир е постигнал мечтата си – да стане кмет на град Чорткив, Украйна – население 28 279 души. Когато Путин разгръща бруталната си война срещу цялата страна, несломимият кмет открива, че дори мирният живот се е пре��ърнал в серия отчаяни битки. Да поддържа бомбоубежищата сухи, да оправи училището, дори да спаси живота на бактериите в пречиствателната станция – няма лесна задача. Да не говорим за нуждата да утеши тъгата и да вдъхне надежда на своите съграждани. А телефонът звъни ли, звъни…

Прожекциите се организират в партньорство с Посолството на Украйна в България, Фондация „Фридрих Науман“ и Tanuki Films.

И в петте издания на Sofia DocuMental темата за Украйна и агресията на Русия срещу нея присъства осезателно. И и по-мащабно от геометрична прогресия войната се развива все по-зловещо. Кой можеше да подозира, че този Ад ще е възможен в 21-ви век след кошмара на Втората световна война…Ужасяващо е, че сме обречени като човечество да не е възможно в света да растат поколения, които не познават войната и зловещите ѝ последствия за отделния човек…И във военните сводки него го няма, той става статистика и безименен…

Sofia DocuMental е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни в глобален план. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите, към войната! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници. Тъжна констатация, но…

С цялата програма на фестивала може да се запознаете на https://www.documental.bg/schedule/. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Sofia DocuMental и Стефан Марков

[me4ok]

Като няма с кой да седна да изям една чиния манджа, къв живот е туй!?

“От Кремона до Кремона” 2016 Режисьор - Мария Аверина

[timeheroeslove]

5 фестивала, на които да отидеш като доброволец

И защо това може да е по-добра идея, отколкото да си просто в публиката

Снимка от Зелен образователен център - гр. Шабла.

Намираме се в зноя на най-отпускарския месец, а най-различни фестивали все още дебнат зажаднелите за култура от всеки ъгъл. Ясно е, че първо ти хрумва просто да платиш билет и да отидеш, но замислял ли си се, че можеш да участваш в любимото си събитие и като доброволец?

Защо ти е да го правиш? О, и питаш. Първо, ще се запознаеш и сприятелиш с екипа, а това може да ти отвори какви ли не врати в бъдеще. Второ, ще помогнеш едно културно събитие да се случи по най-добрия начин и да развълнува възможно най-много хора. Трето, ще натрупаш знания за това как се организира фест. Четвърто, ще е вълнуващо и ще се прибереш с цяла кошница нови спомени. Пето, ще имаш непрекъснат свободен достъп до цялата програма.

Ако тези отговори са достатъчни за “вътре съм”, стигнахме до втора точка: да подбереш събитие според своите интереси и възможности.

Ето и кои фестивали имат нужда от допълнителен чифт ръце:

🐐🥛 Бъди доброволец на фестивал на спомените GOATMILK 2021 във Вършец

Кога? От 1 до 7 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 20 август 2021 г.

Къде? В град Вършец.

Фондация за нова култура е частна неправителствена организация, която работи основно в Северозападна България като интердисциплинарна мрежа от журналисти, артисти, писатели и дизайнери в областта на новите медии.

Тази година един от основните им проекти - фестивалът GOATMILK - навършва важните 18 години. Пълнолетието ще отбележат на ново място с нова енергия и нови гости - от България, Иран, Чехия, Румъния, Франция, Хърватия и Австрия. Не се променя обаче това, че GOATMILK е същото независимо и некомерсиално място за срещи и разговори по трудни теми между местни хора, артисти, изследователи и журналисти от цял свят.

Стани част от това единствено по рода си преживяване по най-автентичния начин - като помогнеш на организаторите да го създадат.

Ще трябва да запретнеш ръкави за следното:

🐐 предоставяне на информация на посетителите за програмата, активностите и разни логистични въпроси; 🐐 подпомагане на артистите, музикантите и организаторите при провеждането на събитията и дневните активностите от програмата; 🐐 насочване и помагане на публиката по време на работилниците.

Всички доброволци ще преминат през двудневно обучение преди откриването на фестивала.

🪁🌊 Бъди доброволец на Фестивал на хвърчилата 2021 в Шабла

Кога? На 4 и 5 септември 2021 от 10:00 до 18:30 ч.

Срок на кандидатстване: До 1 септември 2021 г.

Къде? В град Шабла.

В началото на септември десетки хвърчила ще изпъстрят небето над морския бряг край едно от знаковите места по родното Черноморие - Фара край Шабла. Поводът е деветото издание на Фестивала на хвърчилата, който ежегодно събира стотици малки и големи приключенци. Идеята на фестивала е по забавен начин да привлече вниманието към опазването на хората, птиците и природата на Приморска Добруджа, и по-специално - на червеногушата гъс��а.

Както винаги, екипът е подготвил куп атракции: демонстрации, работилници за изработка на хвърчила, бижута и апликации от естествени материали, био пазар на местни производители, пешеходни екскурзии за наблюдение на птици, отворена сцена и какво ли още не.

Можеш да подадеш ръка в следните задачи:

🪁 почистване на пространството; 🪁 очертаване на площите за отделните дейности; 🪁 подредба на шатри и столове; 🪁 съблюдаване за плавното протичане на събитията.

🎵 🎧 Бъди доброволец на TRAP Fest Summer 2021 Кога? От 17 юли 2021 г. до 5 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 31 август 2021 г.

Къде? София, Лятната сцена в Борисовата градина.

Фондация "Тротоара" се ражда през 2013 г. с една основна цел: да използва музиката като инструмент за социално приобщаване на ученици.

С времето тя се разраства и вече живее под името НЧ “Тротоара 2020”, а енергията на младежите се акумулира в център TRAP – територия за свободно общуване на 5 най-различни шарени събития.

През лятото обаче цялата тази артистична глъчка излиза на открито и съвсем скоро ще превземе Борисовата градина със серия от концерти, които имат за цел да подкрепят съществуването на центъра и да дадат поле за изява на младежите – главни действащи лица както в организацията, така и на сцената.

Търсят се свежи подкрепления за няколко ключови позиции по време на феста. Ето какви може да бъдат твоите задачи:

🎵 помощ на благотворителния щанд с тениски и аксесоари на "Тротоара"; 🎵 разходка сред публиката в паузите между групите с дарителска кутия в подкрепа на TRAP, тъй като събитията са с вход свободен; 🎵 раздаване на флаери и материали на "Тротоара"; 🎵 подкрепа с други бойни задачи, които изникват на терен; 🎵 търси се и любител фотограф, който да снима между 17 и 22 ч.

🍿 🎞️ Бъди доброволец на кино-литературния фестивал CineLibri 2021

Кога? От 20 септември 2021 г. до 31 октомври 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 15 септември 2021 г.

Къде? В почти всички кина в София.

CineLibri е първият фестивал у нас (и в света!), който хвърля мост между киното и литературата и събира накуп някои от най-добрите екранизации на романи – от големи класики до съвременни шедьоври от последните две години.

Тази година той се качва на голям екран за седми пореден път и от 9 до 31 октомври резервира за своите вълнуващи прожекции цяла мрежа от киносалони с всякакви размери. Както винаги, екипът ще се постарае да създаде специална атмосфера за зрителите в тях, а освен щедра програма, готви и събития с важни гости, тематични вечери, музика, коктейли и какво ли още не.

Готов си да се впуснеш в това приключение? Търсят се усмихнати и енергични доброволци за следните поддържащи роли:

🍿 от 20 септември до 9 октомври - раздаване на книжки с програмата на фестивала; 🍿 от 9 до 31 октомври - посрещане и упътване на публиката в киносалоните, проверка на билети.

🎬 📽️ Бъди доброволец на филмовия фестивал Sofia Documental

Кога? Oт 7 до 14 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 25 август 2021 г.

Къде? В София, като основните локации ще са Чешки център, подлезът на Ларгото (под президентството) и Дом на Киното.

Sofia Documental е първият фестивал за документално кино в България, който качва на екран заглавия, фокусирани изцяло върху правата на човека.

Предстои от 7 до 14 септември той за пръв път да събере публика на живо в София, а освен филмите, които хвърлят светлина върху важни теми от деня, в киносалоните ще присъстват и някои от техните автори, както и експерти, готови да обсъдят въпросите, които прожекциите открито повдигат.

Колкото повече наближава фестът, толкова по-важно става за екипа да открие своите доброволци, които споделят мисията им – тези важни документални филми да достигнат до повече очи. Ако я припознаваш, включи се – за всеки има по роля или две зад кулисите.

Запретни ръкави за следното:

🎬 помощ при организацията на прожекциите и събитията – подреждане на залата и посрещане на публиката; 🎬 упъ��ване на гостите и публиката; 🎬 посрещане и изпращане на гости; 🎬 помощ при друг вид логистика, която възникне в хода на събитието.

Готов си за това ново приключение? Ако викаш “да” с пълно гърло пред екрана (добре де, може и с една идея по-малко ентусиазъм), включи се през сайта на TimeHeroes.org, като вдигнеш дигиталната си ръка за “Ще участвам!”.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Фестивал на българското кино „Награди Васил Гендов” за трети път

И третото поредно издание на Фестивала на българското кино „Награди на СБФД Васил Гендов” в навечерието на 90-годишнината на Съюза вече е история. На 16 май в Народен театър „Иван Вазов“ се проведе най-добрата до този момент церемония. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Отново сценарист бе Димитър Стоянович, а режисьор – Лъчезар Аврамов. Водещ бе великолепният Иван Бърнев, а музикалната програма бе от възпитаници на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. От хора със 70 сладки деца от втори клас до заключителното слово на председателя на СБФД Милко Лазаров двата часа бяха истински празник. Пик на церемонията бяха думите на драматурга, сценариста и документалиста Боян Папазов след удостояването му с Наградата за принос към българското кино – мъдрецът с абсурдно чувство за хумор свърза Достоевски със спомени от детството си в Народния театър.

Боян Папазов и Иван Бърнев

Дни преди официалната церемония, от 1 до 14 май в Дома на киното се проведе Националният фестивал за българско кино „Награди на СБФД Васил Гендов“, на който бяха излъчени всички над 90 номинирани филма. Повече от 4500 зрители влязоха в салона, за да видят заглавията и да се срещнат с голяма част от авторите.

Фестивалът е най-мащабният форум на българското кино. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчиха тази година от 4 журита: за игрално, късометражно, документално и анимационно кино.

Фестивалът е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на времето наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии.

Васил Гендов

Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център и Столична община.

Съюзът на българските филмови дейци отличи с призове филми и фигури в общо 36 категории.

Журито за игрално кино бе с председател проф. Иван Ничев и членове: Мартичка Божилова, Маргита Гошева, Калоян Божилов, Любомир Младенов. Състезателните филми бяха 12. От тях - 5 дебюта и 5 независими. Журито тази година не присъди награда за сценарий.

От 9-те си номинации прославеният и щедра награждаван „Уроците на Блага” на Стефан Командарев (вкл. „Кристален глобус” от Карлови Вари, „Златна роза” от Варна и призове за невероятната Ели Скорчева) получи 3 награди: за най-добър игрален филм, за женска роля на Ели Скорчева и ��а поддържаща женска роля на младата Розалия Абгарян. От „Съдилището” насам (2014, „Златна роза”), киното на Стефан Командарев е социално неспокойно във възходяща градация. След „Посоки” (2017) и „В кръг” (2019) сега гледахме трет��та част от трилогията му за днешната българска окаяност. Този потресен филм е най-доброто, създадено досега от Командарев. Отново съсценарист е Симеон Венциславов, а оператор - прекрасният Веселин Христов.

Розалия Абгарян и Ели Скорчева

След успешния си дебют „Доза щастие” (2019), посветен на наркоманията и майчинството, Яна Титова е създала прекрасния и безпощаден „Диада” („Златна роза”), който показва днешната българска безпризорност от протоположен ъгъл на „Уроците на Блага” – през преживяванията на тийнейджърите, заснети талантливо от Мартин Балкански. От също 9-те си номинации получи 2 приза: Специалната награда на журито и за монтаж на Бохос Топакбашиян.

Вторият филм на Надежда Косева „Клопка” имаше 10 номинации. След чудесния ѝ дебют „Ирина” (2019) – филм-просветление с темата за сурогатното майчинство и невероятната Мартина Апостолова, „Клопка” грабва с първия кадър. И така – до финала. Силен, минималистичен и храбър филм с величествения Александър Трифонов, две гарги, куче, глиган, патета и Дунава, заснети живописно от Кирил Проданов. От 10-те си номинации получи три награди: за режисура, за главна мъжка роля и за художник на Ивелина Минева. При връчване на наградата Надежда Косева обяви, че наградите на "Клопка" се посвещават на Иван Черкелов - той се появява във филма за последен път.

Надежда Косева

„Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров е създаден в БНТ изцяло по „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Заснет е също от Веселин Христов. Поема от септември 1886: 8 години след Освобождението. Елегантният Захарий Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенско с официални лица да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и Бенковски (Пламен Димов). Оцелява само Захарий Стоянов. Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада. Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е важен, но мъчителен за гледане. От 6-те си номинации получи  награда за поддържаща мъжка роля на Ивайло Христов. 

Независимият черно-бял и радикален „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев с прекрасния Георги Гоцин заслужено бе награден за дебют.

Наградата за операторско майсторство отиде при невероятния Крум Родригес, заснел в магнетично черно-бяло грузинско-френско-българската копродукция „Гражданинът светец” на Тинатин Кайришвили.

Наградата за композитор бе присъдена на Петър Дундаков за въздействащата музика в сюрреалистичния „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България) на Йоргос Зоис.

Тази година имаше и отделно жури за късометражно кино. То бе с председател Орлин Милчев и членове: Слава Дойчева и Петър Крумов. От 24-те заглавия награди „Свиждане” на Веселин Бойдев.

Журито за документално кино бе с председател Атанас Киряков и членове: Биляна Кирилова, Мариана Христова, Николай Стефанов, Елица Петкова. Те имаха доста работа: 42 филма, от които 7 дебюта.

Алцек Мишев в „Да летиш с плавници”

От 5-те си номинации симпатичният, но прекалено разтеглен „Да летиш с плавници” на Мария Аверина, посветен на художника а��ангардист Алцек Мишев, получи 3 приза: Специалната награда на журито, наградата за композитор на Петър Дундаков и за монтаж на Нина Алтъпармакова.

Изключително важният, но прекален дълъг „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева имаше 4 номинации и спечели 2 награди: за най-добър документален филм и за сценарий (най-спорният му компонент). Всъщност с тези два филма компанията АГИТПРОП триумфира на церемонията – Мартичка Божилова стои зад тях./на водещата снимка/.

„Една провинциална болница”

Вълнуващият и ироничен „Следеният човек” донесе наградата за режисура на Димитър Коцев-Шошов.

Великолепната работа на Орлин Руевски бе наградена за операторско майсторство за артистичния „Последният гларус” на Тонислав Христов.

Журито за анимационно кино бе с председател Анри Кулев и членове: Боряна Матеева, Аспарух Петров, Невелина Попова, Иван Богданов. Тази година филмите не бяха много – само 8.

От 5-те си номинации чудесният „Дъщерята на художника” получи награда за режисура на Димитър Димитров и за звук на Наталия Гюрова.

Горестният и динамичен „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова имаше 4 номинации и получи 3 награди: за най-добър анимационен филм, за сценарий и за анимация за Йоана Атанасова и Янко Петров.

Божидар Манов

За оперативна критика наградата получи Божидар Манов, за книга – „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 - 1989)” на Деян Статулов. Тази година имаше и специален диплом за Александър Грозев – „Киното в България” том 4.

Деян Статулов

Освен от членовете на журитата, награди бяха връчени от Деян Донков, Ирмена Чичикова, Весела Данчева, Иван Павлов... Присъствието на страшно много официално облечени млади хора създаде усещането за бъдещност на киното ни и неговите празници. Тазгодишната церемония ще бъде запомнена и с доминантното присъствие на талантливия Петър Дундаков като композитор – получи награди и от игралното, и от документалното жури.

Петър Дундаков

Дано традицията с фестивала „Награди на СБФД „Васил Гендов” продължи. Киното ни има необходимост от този празник. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева, Стефан Марков и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ” 2024

Най-добър режисьор на игрален филм: Надежда Косева за „Клопка”

Най-добър оператор на игрален филм: Крум Родригес за „Гражданинът Светец” (Грузия/България)

Най-добра главна мъжка роля: Александър Трифонов за „Клопка”

Най-добра поддържаща мъжка роля: Ивайло Христов за „Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров

Най-добра главна женска роля: Ели Скорчева за „Уроците на Блага” (България/Германия) на Стефан Командарев

Най-добра поддържаща женска роля: Розалия Абгарян за „Уроците на Блага”

Най-добър монтаж на игрален филм: Бохос Топакбашиян за „Диада” на Яна Титова

Най-добър художник-сценограф на игрален филм: Ивелина Минева за „Клопка”

Най-добър художник по костюми на игрален филм: Ани Владимирова и Татяна Александрова за „Чума” на Иван Владимиров

Най-добър композитор на игрален филм: Петър Дундаков за „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България)

Най-добър звук на игрален филм: Александър Симеонов, Иван Андреев, Бурак Екил и Сонат Ханчер за „Тръстиката” (Тhe Reeds)

Най-добър дебют в игралното кино: „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев

Специална награда на журито за игрален филм: „Диада”

Най-добър късометражен филм: „Свиждане” на Веселин Бойдев

Най-добър пълнометражен игрален филм: „Уроците на Блага”.

Най-добър режисьор на документален филм: Димитър Коцев-Шошо за „Следеният човек”

Най-добър сценарий на документален филм: Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева за „Една провинциална болница”

Най-добър оператор на документален филм: Орлин Руевски за „Последният гларус” на Тонислав Христов

Най-добър композитор на документален филм: Петър Дундаков за „Да летиш с плавници” на Мария Аверина

Най-добър звук на документален филм: Цветелина Цветкова, Юри Цолов, Мариана Вълканова за „Железните момчета” на Станимир Трифонов

Най-добър монтаж на документален филм: Нина Алтъпармакова за „Да летиш с плавинци”

Най-добър дебют на документален филм: „Тиня” на Катя Симеонова

Специална награда на журито за документален филм: „Да летиш с плавници”

Най-добър документален филм: „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева.

Най-добър режисьор на анимационен филм: Димитър Димитров за „Дъщерята на художника”

Най-добър сценарий на анимационен филм: Йоана Атанасова за „Лодка в дъжда”

Най-добра анимация на анимационен филм: Йоана Атанасова и Янко Петров за „Лодка в дъжда”

Най-добър художник на анимационен филм: Пенко Гелев за „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дра��он Димчо”

Най-добър композитор на анимационен филм: Михаил Йосифов за „Гнездо” на Настимир Цачев

Най-добър звук на анимационен филм: Наталия Гюрова за „Дъщерята на художника”

Най-добър дебют на анимационен филм: Алекса Траянова и Калина Димитрова за „Бъбривецът”

Специална награда на журито за анимационен филм: „Свързани” на Симеон Сокеров

Най-добър анимационен филм: „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова

Награда за оперативна критика: Божидар Манов

Награда за книга: „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”, Деян Статулов

Специален диплом за книга: проф. Александър Грозев, „Киното в България” - том 4.

Награда за цялостен принос към киното – Боян Папазов.

[vprki]

Критичен поглед: Демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна

Фестивалът на българското кино – награди на СБФД „Васил Гендов” е най-мащабният форум у нас. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчват от 3 журита: за игрално, документално и анимационно кино. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

От 1 до 10 май по време на Фестивала в Дома на киното зрителите имаха възможност да видят безплатно всичките 68 филма, произведени за година, а и да се срещнат с голяма част от авторите.

Юлиян Вергов

На 16 май в Софийската опера и балет се проведе официалната церемония по връчването на наградите на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“. Тя е втора поредна след 2022, когато се състоя в Народен театър „Иван Вазов“. Салонът на Операта се оказа по-изискано и адекватно място. Водещ бе организираният и остроумен Юлиан Вергов, а оркестърът на Софийската опера и балет и солисти се включиха талантливо в събитието. Сценарист и режисьор отново бяха Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, а автор на оскъдната сценография бе Яна Криспин. И, въпреки че се раздадоха 38 награди (плюс видео обявяване на номинациите) не беше отегчително. Случи се празник, независимо от леките пробойни – например, доста се чакаха наградените да стъпят на сцената, а през това време оркестърът свиреше. Но явно нямаше друг ход в Операта. И вероятно така ще бъде и ��анапред.

Васил Гендов

Той е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на годините наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии. Днес Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център.

Валери Йорданов при представянето на фестивала CineLibri, снимка: Стефан Марков

Тази година се оказа, че демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна: например, прекрасният, искрен и неистов „Шекспир като улично куче” на Валери Йорданов получи, освен задължителната за филм, само още две – за режисура и за музика на Калин Николов. И остана абсолютно незабелязан от журито. И още – операторът Емил Христов, заснел виртуозно гротесковия, антутопичен и абсурдистки игрален дебют на бляскавия аниматор Теодор Ушев „Ф 1.618”, пронизителния черно-бял „Пролетно равноденствие” на Иван Павлов и искрения, но банален дебют на Орлин Милчев „Изкуството да падаш” (награда за най-добър филм), е номиниран само за „Пролетно равноденствие”.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимките на „Ф 1.618”

И наградата за операторско майсторство отиде при Кирил Проданов, заснел живописно в нисък ключ сръбско-българския „Мрак” на Душан Милич. Затова пък неравният, но трогателен дебют на изобретателния театрал и художник Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море” имаше 8 номинации, но не получи нито една награда.

Журито за игрално кино бе в състав: Ралица Петрова (председател), Асен Владимиров, Светла Ганева, Камен Калев и Павел Веснаков (получил м. г. наградата за най-добър филм с дебюта си „Уроци по немски”). Доколкото ги познавам, а някои от тях – отдавна, са все хора с високи критерии за кино. Изгледаха 15 пълнометражни игрални филма, 7 от които – дебюти. Повечето от наградите им бяха адекватни.

Светлана Янчева във филма "Пролетно равноденствие"

Не пропуснаха върховните актьорски постижения на Светлана Янчева в „Пролетно равноденствие” и на Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро в игралния дебют на прекрасния документалист Тонислав Христов „Добрият шофьор” (България/Финландия/Швеция, награда за дебют), както и искреното присъствие на Дария Димитрова в „Майка” (България/Германия/Хърватия) на Зорница София, вдъхновен от истинската история на театралната режисьорка Елена Панайотова.

Малин Кръстев

Страшно ме зарадваха още наградите за режисура на Иван Павлов и за монтаж на Веселка Кирякова за любимия ми „Пролетно равноденствие”. Също важни бяха наградите за звук на Александър ��имеонов и Оливие Калверт, за сценография на Сабина Христова и за костюми на Велика Прахова за постановъчно сложния „Ф1.618” . Както и за музика на Асен Вапцаров за черната комедия „Жълт олеандър” на Лъчезар Аврамов. Спорна е наградата за сценарий на „Майка”, абсурдна – за най-добър филм на „Изкуството да падаш”. И направо смехотворен е дипломът за дебют на симпатичния, но самодеен и инфантилен мюзикъл „Жири” на Петя Йосифова. Не ми стана ясно защо няма Специална награда. Но това си е работа на журито. Пък и, честно казано, това не е най-силната година на българското игрално кино. Що се отнася до 15-те късометражни филма, сред тях отново, както на „Златна роза”, бе отличен „Празник” на Антония Милчева.

Ако познавам игралните и за повечето от тях съм писала колонки в седмичника „Филтър”, по разни причини съм гледала малка част от документалните филми и нито един от анимационните. Журито за документално кино бе в състав: Елдора Трайкова (председател), Тонислав Христов, Малина Петрова, Катерина Ламбринова и Кирил Проданов. Изгледаха 20 филма, сред които – 8 дебюта. Отличиха дебюта на Николай Стефанов „Нямаш място в нашия град“ (за най-добър филм, за режисура и за монтаж на Стоян Велинов), „Воев” на Биляна Кирилова (награда на журито и за сценарий на Биляна Кирилова и Неда Миланова), „Моралът е доброто” на Веселин Диманов (за дебют), “Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов (за операторско майсторство), „Майор Томпсън – (не)нужният герой“ на Жезко Давидов (за звук на Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова).

Ралица Големанова и Николай Стефанов

От наградените съм гледала само „Теодор Ушев: Невидими връзки“ на Борислав Колев и ме зарадва отличието за музика на безподобния Никола Груев-Котарашки. „Воев” и „Моралът е доброто” са по екраните и се надявам скоро да наваксам пропуските.

Борис Мисирков /л/ и Георги Богданов /д/

Анимационните филм бяха 14, сред които – 4 дебюта. Оценява ги жури в състав: Велислав Казаков (председател), Людмила Дякова, Радост Нейкова, Симеон Сокеров, Свилен Димитров (носител на миналогодишата награда за най-добър филм за „Любовни черупки”).

Людмила Дякова и Анри Кулев

Те отличиха единствения пълнометражен филм „Меко казано” на Анри Кулев (най-добър филм и за сценарий на Валери Петров), „Флорентинска нощ” на Сотир Гелев (за режисура и музика на Румен Бояджиев-син), „Океания“ на Стефан Войводов (за дебют), „Обезличаване“ на Спартак Йорданов (за анимация на Спартак Йорданов и Весела Йоцева), „Артистът” на Димитър Димитров (за художник), „Феята вещица“ (за звук на Благомир Алексиев). Разчитам на Фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив да изгледам филмите.

Ингеборг Братоева- Даракчиева

Гилдия „Критика” при СБФД връчи три награди: за оперативна критика на Ингеборг Братоев-Даракчиева, за книга на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8); признание за особен принос – на проф. Вера Найденова. Тя се появи на видео – прекрасна, мъдра, лаконична. И каза изключителна индианска поговорка: „Колкото и рано да се събуди човек, съдбата му е станала половин час по-рано”.

Проф. Георги Дюлгеров

Почетната награда за цялостно творчество получи проф. Георги Дюлгеров – един от най-големите режисьори в българското кино и един от най-видните преподаватели. Създал „Изпит”, „Авантаж”, „Мера според мера”, „Лагерът”, „Лейди Зи”, „Буферна зона” и др., той е формирал не един и двама филмови автори. Щастлива съм, че навремето, като студенти в НАТФИЗ, нашият киноведски клас издейства той да ни преподава кинорежисура. А после ни взе в приключението „Лагерът”... При получаването на наградата Георги Дюлгеров цитира Анджей Вайда: „Когато филмът е добър, е наш, когато е слаб, е мой”.

Иван Павлов

Скромният фестивален екип, начело с Виктория Радославова, здраво се ��отрудихме. Имаше и неизбежните пропуски. По-важното е, че второто издание на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов” бе по-успешно от първото. / За него във „въпреки.com”, отново текст на Геновева Димитрова, може да прочетете тук/. Неслучайно преди церемонията валеше дъжд. И вече гледаме към третото, живот и здраве. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ“

ИГРАЛНО КИНО

Най-добър пълнометражен игрален филм – „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев.

Най-добър дебют на пълнометражен игрален филм – „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов.

Най-добър сценарий – Миглена Димова и Зорница София за „Майка“.

Най-добър режисьор – Иван Павлов за „Пролетно равноденствие“.

Най-добър оператор – Кирил Проданов за „Мрак“.

Специален диплом за дебют – на Петя Йосифова за „Жири“.

Най-добър късометражен игрален филм – „Празник“ на Антония Милчева.

Най-добър звук – Александър Симеонов и Оливие Калверт за „Ф 1.618“ на Теодор Ушев.

Най-добър композитор – Асен Вапцаров за „Жълт олеандър“ на Лъчезар Аврамов.

Най-добър художник по костюмите – Велика Прахова за „Ф1.618“.

Най-добър художник-сценограф – Сабина Христова за „Ф1.618“.

Най-добър монтаж – Веселка Кирякова за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра поддържаща женска роля – Дария Димитрова за „Майка“.

Най-добра поддържаща мъжка роля – Герасим Георгиев-Геро за „Добрият шофьор“.

Най-добра главна женска роля – Светлана Янчева за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра главна мъжка роля – Малин Кръстев за „Добрият шофьор“.

ДОКУМЕНТАЛНО КИНО

Най-добър документален филм – „Нямаш място в нашия град“.

Наградата на журито - „Воев“.

Дебют – „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов.

Най-добър режисьор - Николай Стефанов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър сценарий – Биляна Кирилова и Неда Миланова за „Воев“.

Най-добър оператор – Борис Мисирков и Георги Богданов за “Колите, с които нахлухме в капитализма“.

Най-добър монтаж – Стоян Велинов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър композитор – Никола Груев-Котарашки за „Теодор Ушев: Невидими връзки“.

Най-добър звук – Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова за „Майор Томпсън – (не)нужният герой“.

АНИМАЦИЯ

Най-добър анимационен филм – „Меко казано“ на Анри Кулев.

Наградата на журито - „Следа“ на режисьора Аспарух Петров.

Дебют – „Океания“ на Стефан Войводов.

Най-добър режисьор – Сотир Гелев за „Флорентинска нощ“. 

Най-добър сценарий – Валери Петров за „Меко казано“.

Най-добра анимация – Спартак Йорданов и Весела Йоцева за „Обезличаване“.

Най-добър художник  – Димитър Димитров за „Артистът“.

Най-добър композитор – Румен Бояджиев-син за „Флорентинска нощ“.

Най-добър звук – Благомир Алексиев за „Феята вещица“.

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ БЯХА ВРЪЧЕНИ ЗА:

–  оперативна филмова критика – на Ингеборг Братоева-Даракчиева;

– за книга или теоретичен текст – на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8);

– за особен принос – на проф. Вера Найденова

НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО ПОЛУЧИ ПРОФ. ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ.

[vprki]

Критичен поглед: На фестивал вкъщи

През вече далечната 1990 година поредният 21-ви национален фестивал на игралното кино „Златна роза“ се проведе, поради сложни организационно-финансови причини, не във Варна, а в София. Тогава нашият покоен колега Жоро Ангелов, Бог да го прости, роди фразата „Какъв фестивал е това, като си спя вкъщи“! Това пише кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов в рецензия за „въпреки.com“, за завършилия 25-и национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“.

Тази година обаче първата вълна на Covid кризата мощно и безапелационно наложи модела „фестивали вкъщи“ като редуцира редица подобни събития в on line версия, а някои от най-големите и престижни форуми дори бяха отменени (Кан, Карлови Вари и други). И ето че сега 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“ вместо в Пловдив (27 ноември – 3 декември), също се „качи в облака“ on line (4 -10 декември 2020). „Всяко зло за добро“, казва народът (впрочем, поговорка, която нито един чужденец не разбира и не може да си я обясни).

“Преди края” - продуцент ПроФилм – Асен Владимиров, сценарист Асен Владимиров, оператор Емил Христов, режисьор Елдора Трайкова - Голямата награда “Златен ритон” за документален филм, както и награда за режисура на Елдора Трайкова

В случая „доброто“ е, че вместо да се местим от хотела в киното и обратно, си седим у дома и гледаме на лаптоп или монитор. „Злото“ обаче е непоправимо: няма го големият екран, няма я пълната зала с колеги и зрители от града, няма ги живите пресконференции (по същество обсъждания с дискусии), няма го и неформалният контакт с авторите и други колеги. (Да коригирам с късна дата Жоро: вкъщи се спи по-добре, но го няма фестивалният дух, който е поне половина от аромата на събитието!)

„Пасажери“, продукция Гала филм ООД, режисьори Здравко Драгнев и Цветан Драгнев - със Специална награда на журито за документален филм 

При обичайна ситуация тук бих поставил вътрешно подзаглавие „Моите филми в Пловдив“. Но сега, по неизбежност, то изглежда така:

Моите филми on line

Още първото впечатление от програмата е респектиращо и положително: 38 документални филми (конкурс и информационна селекция „Открити хоризонти“) и 12 анимации (конкурс). Но разбира се, количествените показатели съвсем не са най-важни и определящи. Съществено е доброто общо равнище на годишната продукция.

„Парцалев“, продуцент Корунд Х ЕООД – Христо Христов, сценарий Марин Дамянов, Пенчо Ковачев, режисьор Валентина Фиданова – Коларова -  Специална награда за документален филмов портрет

Когато избирам „моите филми“ от някой фестивал, то винаги сред тях намират място онези, които още по време на прожекцията ме спечелват с актуалността на темата, точността на наблюденията и селекцията на документалния материал, дълбочината на анализите и не на последно място - чисто творческите (а защо да не кажем и художествени) умения на автора/режисьор, които при анимационните филми са в най-концентриран вид.

Още първото бързо наблюдение върху жанровата характеристика на документалната селекция откроява доминиращо присъствие (което не е от днес или вчера) на разнородни индивидуални или групови артистични портрети, или казано по-общо, филми с интерес към областта на изкуството: две заглавия за  Георги Парцалев, „Човекът с брадата“ (за режисьора и художник Иван Веселинов), „Моят цигански път“ (за актрисата Наталия Цекова), „Мълчание с достойнство“ (за режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков), „Балада за Галилей“ (за художника Галилей Симеонов), „Петолиние на паметта“ (за музикалната фамилия Владигерови), 

„Луцифер“, продуцент Фор хандс студио – Сотир Гелев, Пенко Гелев, сценарист и режисьор Мария Николова -  Награда на Община Пловдив на режисьора Мария Николова    

„Луцифер“ (за картината на немския художник Франц фон Щук), „Осенение“ (за актрисата и режисьорка Диана Добрева), „Ние сме болката“ (за трима писатели), „Чакащи артисти“ (за четири актриси), „Дългият път към нощта на Аскеер“ (за театралните награди), „Високо“ (за въздушен фотограф), „Антарктика“ (за двама музиканти), „Лебед“ (за балерината Маша Илиева), „Резервно крило“ (за художника Атанас Хранов), „Предизвикателството“ (за пианистката Диляна Христова), „Обичахме ги толкова много“ (за студийните кина), „Светлин Русев – усещане за вечност“ – общо 19 филма или половината от документалните заглавия в каталога! При това някои са определено добри.

“Мълчание с достойнство”, продуцент Адела Медия, сценаристи Адела Пеева, Люсиена Крумова, режисьор Адела Пеева, съ-режисьор Антоний Дончев - Награда на Българска национална филмотека

„Мълчание с достойнство“ (реж. Адела Пеева) е драматичен разказ за творческия стоицизъм и морална издръжливост на режисьорската и семейна двойка Христо Писков – Ирина Акташева. Но и нещо повече – чрез тяхната трудна съдба в киното, особено около спрените им филми през 60-те години, се изгражда силен, плътен образ на честния професионалист и автори с безкомпромисен морален. Подобен акцент за самостойния път в изкуството се съдържа и в „Парцалев“ (реж. Валентина Фиданова – Коларова), и в „Осенение“ (реж. Николай Василев), и в „Балада за Галилей“ (реж. Ралица Димитрова), и в други филми.

“Балада за Галилей”, продукция: Б плюс филм – Пламен Герасимов, сцен. и реж. Ралица Димитрова, оператор Пламен Герасимов

Още по-ангажирано в психологическата същност на артиста се взира Борислав Колев (кинокритик по професия) в „Чакащи артисти“. Помним великолепната пиеса „Театър любов моя“ на Валери Петров - искрена и чувствена изповед пред професията на актьора. Сега повод за филма е новата постановка в Театър 199. Борислав Колев, със самочувствието на вече опитен режисьор (с няколко документални и един късометражен игрален филм зад гърба си) е успял да хване откровенията на четирите актриси в гримьорната, на сцената и във всекидневието им. А така изгражда увлекателен разказ за „заразата и болестта“ на тази професия,  разработва още веднъж иначе познатата тема за душата на артиста, за разполовеното битие между сцената и живота, за онази необяснима магия, която големият руски актьор Михаил Шчепкин събира в две думи „Да гримираш душата си“!

“Чакащи артисти”, продукция: Прожектор – Мария Ландова, сценарий: Мария Ландова, режисьор: Борислав Колев, оператори: Иван Тонев, Мирослав Гайдошик  

Тук е мястото да отбележим едно любопитно наблюдение: не за първи път професионално образовани киноведи се изявяват и като режисьори. Правили са го мнозина, сега можем да прибавим още Иван Иванов („Обичахме ги толкова много“) и по-младия Александър Янев („Никой не знае моето име“). Това илюстрира безспорния факт, че добре подготвените в кинематографичната материя колеги се справят не само с писалката, но и зад камерата. А още ��о-категоричен е големият руски режисьор Михаил Ром (1901-1971): „Режисьор може да бъде всеки човек, който не е доказал обратното“!

“Денят на жената“, продуцент Теа филмс, копродукция Агитпроп, Елемаг пикчърс, MDRC – Доля Гавански, сценарист и режисьор Доля Гавански -  Награда за дебют в документалното кино    

Разбира се, всеки от авторите на подобни филми с фокус към областта на изкуството има свои аргументи за конкретен субект, никой не може да оспорва тяхната мотивация и ангажираност към темата, при това повечето от тези филми са добре изградени и полезни като художествен резултат. Но все пак се очертава някак си неестествено съотношение и нарушен баланс към иначе твърде разнообразната социална структура на обществото. В селекцията има 2 филма за Левски и още 4 исторически, 3 за медици, един за чистачка („Никой не знае моето име“), един за космонавта Георги Иванов („Полет на ръба на безкрая“) и няколко други. А защо няма филм – портрет, да речем, за някой от абсурдните ни днешни политици или местни феодали - дерибеи? Би станала великолепна, абсурдна, но достоверна и парадоксална документална комедия в стил Молиер! Е, догодина можем да очакваме много филми за Covid 19, портрети на лекари и медицински сестри, на оцелели пациенти и уникални клинични случаи.

“Преди края”

И тъкмо в този контекст един филм с проницателен авторски поглед, с чувствителна камера и остър социален рефлекс се откроява в документалната програма. „Преди края“ на Асен Владимиров (сценарист, продуцент) и Елдора Трайкова (режисьор) е нещо като късна документална версия на „Последно лято“ (1973) на Христо Христов, но още по-болезнена и разтерзана – там селото е обречено заради завиряването на водоем, тук - заради изгребването на плодородната земя и после на лигнитните въглища под нея. Огромният роторен багер се оказва главно действащо лице в тази проста човешка драма. Защото той de facto ще изгребе хората от родната им земя (буквално, ако изгребе и селското гробище), изгребва невидимата им душа, изскубва корена им, лишава битието им от смисъл!

“Преди края”

За възрастния човек няма нищо по-сурово от откъсването му от родното парче земя (пак при Христо Христов беше „Дърво без корен“, 1974). Защото тази неотменима неизбежност разрушава вътрешния мир на човека и от субект го превръща в биологичен индивид! Искрената изповед на документалните персонажи е покъртителна, камерата (Емил Христов) ги наблюдава привидно безпристрастно, но в действителност деликатно надниква в душите им. И да отбележим специално: великолепните акценти от дълбоко драматичната музика предвещават трагичната им съдба на беззащитни хора. Няма защо да се изненадваме: музикалното оформление е на Мариана Вълканова (музикален дизайн, както пише в надписите ) и включва дори Прелюд № 1 от Бах! А така филмът наистина става трогателно тъжен, ала не прелюд, а реквием за обречени хора „преди края“!

“Срещу течението на времето”, продуцент Скрийнинг имоушънс – Поли Ангелова, Николай Тодоров, сценарист Фани Цуракова, режисьор Димитър Сарджев - Награда на Съюза на българските филмови дейци   

Към „моите филми“ ще прибавя и „Срещу течението на времето“ (реж. Димитър Сарджев) – не защото е изключителен или съвършен, дори на пръв поглед е съвсем обичаен документален портрет за една „обикновена“ лекарка, но с необикновена квалификация – доц. Бинка Попова, уникален специалист по микрохирургия. Тя през целия си професионален живот с много упоритост и изключителна всеотдайност се посвещава на тази хуманна кауза, въпреки „течението на времето“. Докато най-безхаберно е пенсионирана с чиновнически административен акт. Имам особена привързаност към подобни персонажи, които за себе си наричам „пропуснати хора“. Защото в шемета на всекидневието медиите осветяват и в крайна сметка натрапват на публичното внимание всякакви случайници с безсмислено битие и паразитна популярност. А същевременно невидими „пропуснати“ хора всекидневно крепят разклатените стълбове на обществото с високия си човешки морал и осъзнат професионален дълг. И срещу това получават не заслужено признание (за което въобще не настояват), а пенсионно удостоверение с добре известните унизителни финансови параметри.

“Осенение”, Продукция: БНТ, сцен. и реж. Николай Василев, оператор Борислав Георгиев

И две думи за Николай Василев - един от способните режисьори, които работят постоянно, присъстват ненатрапчиво в документалното кино, но заради стигмата „телевизионен филм“ остават някак несправедливо оценени. Сега той е на фестивалния екран с 4 документални заглавия, които делят мегдан с подобни образци през последните години. „Осенение“, „Високо“, „Лебед“, „Резервно крило“ са добросъвестно направени портрети, представят пред зрителите талантливи артисти от различни изкуства и най-важното – ще оставят в националния архив техни живи кадри, каквито уви, за много от забележителните им предшественици липсват.  

“Луцифер”

Преход към анимационната програма ще направя с „Луцифер“ на Мария Николова (сценарист и режисьор) плюс талантливите професионалисти братя Сотир и Пенко Гелеви (като продуценти), а Сотир още като художник и оператор. Не само защото те отдавна са изявени автори в анимацията, но и защото в този по същество документален филм се използва много удачно подходяща анимация за целите на изкуствоведския анализ. „Луцифер“ е типичен изкуствоведски етюд със специален интерес към картината на Франц фон Щук, но и към времето на немския символизъм и декаданс от края на 19 век.

“Луцифер”

И същевременно разширено изследване за психологическите мотиви на творчеството, за личната психо-емоционална нагласа на автора/художник и по този начин с определен психоаналитичен потенциал. Добър, информационно много богат, визуално изискан, естетски издържан и полезен филм. Дори необичаен в нашата традиция на изкуствоведските научнопопулярни филми, защото повдига и въпроси за психология на визуалното възприятие, за ролята и разчитането на живописната композиция, дори и за специфични детайли от авторската техника. А в цялостното стилистично изграждане на филма личи ерудираното присъствие на авторката Мария Николова. „Луцифер“ е в стандарта на добрите познавателни филми, които сега са желани сегменти в жанровите сериали на големите телевизионни канали. Там му е мястото!

“Призрак”, продуцент Фор хандс студио – Сотир Гелев, Пенко Гелев,  в лицето на режисьора Сотир Гелев - Специална награда на журито за анимационен филм и Награда на гилдия „Кинокритика“ към СБФД за анимационен филм

И ето го „Призрак“ на братя Гелеви – много високо творческо майсторство, пълно разгръщане и използване на възможностите на съвременната анимация и анимационни технологии, дори такива, които все още не се прилагат у нас. Първо заснемат сюжета с реални актьори по метода motion capture, монтират го като игрален филм, а след това го осъществяват с анимационна техника. Романтиката и мистиката на сюжета са намерили най-точно и пълноценно визуализиране на екрана. Впрочем, няма защо да се изненадваме – братя Гелеви от години вече потвърждават много високата си класа на съвременни анимационни автори и то като прилагат всички известни технологии.

“Сантяго”, продуцент Кулев филм продукция, сценарист Андрей Кулев, режисьор Андрей Кулев, художници Ася Кованова и Андрей Кулев -  Голямата награда “Златен ритон” за анимационен филм                

И другият талантлив и изключително грижливо направен филм „Сантяго“ на Ася Кованова и Андрей Кулев. Построен (условно) върху сюжета „Старецът и морето“ на Хемингуей, филмът е развит в нов драматургичен разказ, който се е получил благодарение на доверието, по-точно облягането на класическите драматургични принципи  и прости правила. Те са осъзнати и формулирани още в античния свят (първо в „Поетиката“ на Аристотел), но са верни и необорими до днес, защото не са кабинетно измислени и академично описани, а са извлечени от психологията на субективното възприятие на зрителя и читателя. Ала освен това сюжетът е визуализиран по много въздействащ начин, с много точно и органично изображение, с доминиращи тъмни фонове и осветени, разбираеми, привързващи с искреността си човешки лица. Добър филм, който не е необходимо да обявяваме като модел или еталон в анимацията, а да отчетем неговата универсална разбираемост и същевременно смислена дълбочина на хуманистичното авторско послание.

“Призрак”

Тук вместо заключение се изкушавам да припомня думи на големия чешки майстор Иржи Менцел, споделени при гостуването му в НАТФИЗ за удостояването с почетна степен „Доктор хонорис кауза“ (2014 г.). В академичното си слово той каза: „Баща ми беше известен чешки интелектуалец, цяла Прага го познаваше и се съобразяваше с неговото мнение. А майка ми бе обикновена жена – домакиня. Е, аз исках са правя филмите си така, че майка ми да ги разбира, а баща ми да не срамува!“ Не е лошо да се запомни тази споделена формула, която може да помогне на истински талантливите автори. Но не на останалите. ≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив

[vprki]

С „Радиомълчание“ тръгва онлайн нулевото издание на София Документал

С швейцарско-мексиканската копродукция „Радиомълчание” се открива нулевото издание на един нов изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това е международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и ще бъде излъчен от 10 до 18 декември 2020, онлайн на www.documental.bg.

Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg ще бъдат достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, пишат организаторите.

“Банкси, най-търсеният”

Но да започнем с първия откриващ филм – „Радиомълчание“ /кадър от филма горе/. Режисьор е Хулиана Фанхул, а филмът е в програмата благодарение на Швейцарското посолство в България. „Радиомълчание“ е техника на военните за издаване на заповед от висшестоящ, използвана за заблуда на противника. Днес обаче терминът може да се приложи спрямо журналисти, на които се „отнема думата“ по „препоръка отгоре“. През 2015 г. Кармен Аристеги, журналистка от Мексико, е уволнена от радиостанцията, в която работи от години. С подкрепата на над 18 милиона слушатели Кармен създава онлайн канал, в който продължава борбата си срещу фалшивите новини, корупцията във властта и търговията с наркотици. Тази прожекция на 10 декември от 18 часа ще продължи от 19, 30 със среща с режисьорката на филма Хулиана Фанхул, а от 20 часа ще има дискусия, модерирана от Ирина Недева от Асоциацията на европейските журналисти, със специални гости журналистите Силвия Великова, Росен Босев и Полина Паунова.

“Епицентър”

Сред акцентите в програмата още са номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер. Други акценти на програмата са филмите „Банкси, най-търсеният” и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете.

“Процесът Олег Сенцов”

На 11-ти декември от 18 часа фестивалът организира и специално събитие, посветено на наградата на Европейския парламент за свобода на мисълта „Сахаров ” (тази година наградата се присъжда на беларуската опозиция), с прожекция на филма „Процесът Олег Сенцов ”, последвана от дискусия с режисьора на филма Асколд Куров, режисьора Явор Гърдев и беларуския режисьор и член на опозиционното движение Андрей Курейчик. Темата на дискусията ще бъде свободата на мисълта в киното и ролята на изкуството в защита на демократичните ценн��сти. Събитието се организира съвместно с Бюрото за връзка на Европейския парламент в България.

“RBG”

Уникално събитие в програмата ще бъде прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ. Очарователен, вдъхновяващ, не оставящ никого безразличен - след като го изгледа, всеки е готов да промени света. Ексклузивната прожекция ще закрие фестивала на 18-ти декември. От 20 часа ще има онлайн среща с режисьорите на филма Бетси Уест и Джули Коен, последвана от дискусия със специален гост Здравка Калайджиева, правозащитник и бивш съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Разбира се, има и още филми, които са също значими като проблематика и реализация. Един от тях е „Навални в опозиция“ на режисьора Александър Расторгуев. Филмът проследява Навални и неговия екип по време на президентската му кампания през 2017 г., предлагайки на публиката изключителен поглед зад кулисите на съвременната руска политика. Филмът е дело на Александър Расторгуев, който загива трагично заедно с двама свои колеги в Централноафриканската република, работейки върху нов филм за дейността на руски наемници.

“Българска мечта”

Но за нас в България, интерес ще предизвика и един друг филм, в който става дума за нашата страна, без да е правен от българи. Става дума за „Българска мечта“ на режисьора Сърджан Шаренац. Според него се оказва, че и ние можем да бъдем привлекателна страна за други европейци, дори и заради по-ниския ни стандарт на живот. „Българска мечта“ е един по-нестандартен поглед към различията между социалните системи и стандарти на живот на две държави от Европейския съюз. Филмът проследява историята на Петра Каленбах, германка, която решава на 65-годишна възраст, че иска по-качествен живот, и то не къде да е, а в България. В Хамбург пенсията й възлиза на 700 евро, с които преживява много трудно. В България обаче тя може да си позволи ресторант, кино и театър. Босненският режисьор Сърджан Шаренац разбива стереотипите между Западна и Източна Европа в история с много необичайна за Балканския регион гледна точка. ≈

Снимки: архив на фестивала

[vprki]

Критичен поглед: 24 – ият „Златен ритон” – огледало с две лица

Безспорно, „Златният ритон“ е национално събитие със собствен облик и ярка физиономия, изграждана дълги години преди и след 10 ноември 1989 година. Че даже с две самостойни физиономии, които се отразяват като в огледало с две лица – на днешното ни документално и анимационно кино, които иначе (с малки телевизионни изключения) няма къде да бъдат видени от милионите си потенциални зрители. А защо е така и какво може да се направи – в края на този текст. Това пише кинокритикът проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод на завършилия 24 – и фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив, организиран от Националния филмов център.

Не е изненадващо, че документалните филми преобладават количествено и доминират в програмата. Кохортата документалисти от всички  поколения е многобройна и активна. Докато спецификата на анимационното кино отсява много по-малко автори (режисьори, аниматори), които виждат екрана като оживени статични кадри и тъкмо в тази самостойна образност откриват параболите и метафорите на своите нестандартни послания.

“Съдбата като джаз”

В изключително богатата и общо казано, много качествена документална селекция, отчетливо са открояват две големи групи филми (и то не за първи път), а именно: филмите – портрети с различна степен на задълбочаване в персонализацията на разработвания документален персонаж; и историческите изследвания и анализи на различни периоди от националната история или отделни ярки личности, които неотменно са се вградили с делата си в общата историческа фактология. Очевидно ясно е, че рязка разделителна граница между двете категории филми няма (и не може да има), така че това категоризиране е в определена степен условно, но все пак безспорно.

Рангел Вълчанов

И тук по отношение на филмите – портрети е важно да се направи едно важно уточнение. Портретът не е само изчерпателна и прецизна фактология, но и проницателна психология. Двете заедно създават в някои случаи респектиращи примери като напр. „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за ��олемия музикант Васил Пармаков. Фактологията е богата, а психологическото наблюдение чрез постовете на персонажа във фейсбук е твърде интересна и уплътнява психологическия му профил, въпреки неговото житейско отсъствие. По подобен начин Коста Биков е построил филма си „Рангел завинаги“, втори за неговия любим режисьор. Но за стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“ е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните „икони“ на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.

Емил Чакъров

Прави впечатление, че повечето филми - портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. Не е изненадващо – очевидно авторите им познават по-добре този житейски архетип, а много често са и лични приятели с портретирания документален персонаж. Такива са например филмите за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев - Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов). Тези предпочитания очевидно издават емоционална близост между авторите на филмите и техните бележити персонажи. По подобен модел е създаден и вълнуващият филм „Какъв цвят има този свят“ на реж. Ралица Димитрова за съвсем младата поетеса Данила Стоянова, отишла си само на 23 години. Ала тя е оставила трайна след сред приятелите си, които сега в болезнени изповедални монолози искрено и убедително очертават поетическия й талант и психологически профил.

“Какъв цвят има този свят”

Между другите интересни портрети е още „Калин и отборът на затвора“ (реж. Петко Гюлчев) с добра психологическа мотивировка на документалния герой – психолог в затвора и „бяла врана“ в системата, която неизбежно го изхвърля, пазейки себе си. От подобен тип е и „Икар от Кочериново“ (режисьорски  дебют на Емил Спахийски) за друг нестандартен персонаж (конструктор на първия български хеликоптер), който също не се вписва в обичайния каталог на средностатистическия типаж.

С такива интересни и нестандартни герои са и филмите „Формулата на Тео“ на Николай Василев (за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде цяла школа) или любопитният портрет на много възрастната Мария Зъбова, която бие камбаните на „Александър Невски“ в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова. Но тук се забелязва един любопитен феномен. И двамата главни герои, уви са медийно преекспонирани и въпреки, че са изключително интересни като психологически типажи (дори архетипни фигури), находката вече е „открадната“ от по-бързите електронни медии и те стоят някак употребени. По-добре в това отношение е филмът „Да надскочиш съдбата“ (реж. Панчо Цанков) за знаменития проф. Минко Балкански – истински възрожденски родолюбец, който в днешни дни подкрепя млади талантливи българчета за елитно образование във Франция.

“Калин и отборът на затвора”

И тъкмо на фона на подобни добросъвестно подготвени и емоционално проницателни филми като алтернативен вариант трябва да отбележим някои скучни, ужким портрети, които обаче се облягат предимно на коректна фактология и остават на равнището на биографичен очерк или екранно CV на документалния персонаж.

Във втората голяма група документални изследвания на историческа основа с прецизно, детайлно отношение към ��окумента, факта, наследството, ние имаме сериозна филмография през годините, създадена от редица бележите режисьори. Те успяваха именно чрез портрета на известни личности от близкото или по-далечно минало да достигнат до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Днес най-активно, задълбочено и резултатно в тази област работи сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров, който отново показа висока класа с два нови филма - „Жертва на пешки“ и „Брейкинг нюз“. Впрочем, той признава, че е закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и винаги го подчертава с благодарност.

“Жертва на пешки”

Великолепен филм е „Жертва на пешки“! Ето силен материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. На тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време /разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Подобен филм е и „Гражданинът Сис“ (реж. Господин Неделчев) – също изследователски филм, който успява да извади от миналото непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето. И отново се вижда, иначе „невидимата“ работа при прецизното изследване на документалния материал от покойния сценарист Влади Киров.

“Гражданинът Сис”

Но тук възниква един нов въпрос.  Прави впечатление, че в тази толкова богата документална панорама липсва чисто политически филм? Има филми с отчетлив политически фон, но от минало време. „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, например, е де факто политически филм за чешките събития от 1968 година. Споменатият „Гражданинът Сис“ също е политически, и той в друго време. И прекрасният „Жертва на пешки“ е с безспорен политически пласт във фактографията, но също от времето на Втората световна война. Тоест, въпросът е защо днешните, съвременни политически събития, личности, доминанти не са не екрана? Те, разбира се са отразени своевременно от пъргавите всекидневни медии, но тук става дума за задълбочен, мощен, аналитичен подход, възможни изводи и прозрения с едър мащаб. Известно е, че текущата политика налага конюнктурен поглед, ала имаме автори, които могат да погледнат по-обобщено върху безспорно интересни теми и да анализират политическите механизми 30 години след 1989 година. Подобен анализ липсва.

“Тайният живот на Вера”

Затова пък своеобразен пример за любопитен кинематографичен анализ е филмът „Тайният живот на Вера“ на талантливия режисьор Тонислав Христов. В Пловдив филмът предизвика полемика за границите на режисурата в документалното кино и (не)допустимите авторски намеси в автентичния материал. Това е важен въпрос с потенциал за сериозен дискусионен разговор. В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Но при този филм възниква един (квази)теоретичен въпрос – фактически той е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има някои, разработени активно от режисьора, с дубли и т.н. Напр. ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя.

“Рози в нощта”

Уви, по неизбежност, на „Златния ритон“ анимацията остава някак в подчинена позиция – заради по-малкото и по-кратки филми, и по-малобройните труженици, посветили се на това толкова трудно, но и толкова прелестно изкуство. То е дял от семейството на киното, разбира се, особено когато талантът има необходимост и основателно посяга към игралното и документално кино, за да роди понякога прекрасни хибридни произведения. Но, уви, най- голямата болка си остава липсата на адекватна екранна перспектива и справедлива социална съдба на анимационните филми.

“Дърво от желязо”

И тази година сред селектираните 21 анимационни заглавия (19 от тях в конкурса) имаше впечатляващо разнообразие като теми, сюжети, техники (контурна анимация, тотална и обемна анимация, живопис под камера, художническа 3D анимация и други). И без съмнение забелязва се определено израстване в нашата анимация. Наблюдаваме стабилизиране на почерка и мислене на по-високи нива при автори от средното (фактически вече зряло) поколение, но и при по-младите. Ако преди се радвахме на някои хрумвания в сюжета или малки анимационни вицове, намигания, сега редица автори тъкмо от различни поколения, включително и съвсем млад��, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. „Рози в нощта“, например на реж. Пенчо Кунчев е филм с демонстрирано много високо умение, след предишния му великолепен филм „Луната със сините очи“. И „Дърво от желязо“ (реж. Андрей Цветков) с дискретно графичния си контурен рисунък респектира всеки познавач на изобразителните изкуства, не само от анимацията. С много финес и ненатрапчива, но ярка емоционалност се възприема филмът „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на ветерана Христо Ганев. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Те не за първи път представят анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. Филмът им определено носи заявка за комерсиален успех и неслучайно имат творчески план да направят трилогия и да показват филмите заедно.

“Лист хартия”

Новият, втори пакет от пет кратки анимационни филма по литературни (поетични) текстове „Щрих и стих“ безспорно прави впечатление с висока изобразителна култура и изобретателно въображение. При този тип анимационни „екранизации“ се предполага, че собствената анимационна образност трябва да изнесе авторовото послание със своя специфична аудиовизуална лексика. Същественият въпрос е дали винаги се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е нов, самостоен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят като слово зад кадъра, а на екрана оживяват анимационните им илюстрации? Дали не е рисков този труден синтез? Очевидно, не винаги резултатът е на една и съща висока степен. Получило се е по-добре в „Плитка вена“ на Йоана Александрова (по стихове на Марин Бодаков), в „Последният ден“ на Далибор Райнингер (по Мария Донева), в „Над нещата“ на Ина Николова (по Стефан Икога). Тоест, пътят е възможен и верен, необходимо е само компасът на автора да е винаги в ръката му, заедно с молива, четката, компютърната клавиатура и будното око на добрия вкус.

“Виола”

И в заключение, зачекнатия в началото болен въпрос за (не)разпространението на огромната и качествена продукция на новото ни документално и анимационно кино.

Ето какво може и би следвало да се направи, не само за неигралното ни  филми, а въобще за пълноценното социално битие на българското кино, което се създава с толкова много усилия, при оскъдно финансиране, с преодоляване на много нормативни пречки и е обречено на нелоялна и предварително загубена конкуренция със световното (американско) комерсиално кино. Ето поне две реално осъществими идеи, при това в съвсем разумни финансови граници, напълно по възможностите на националния ни икономически стандарт.

1. Крайно време е да се изгради една стрийминг платформа за българско кино с меню за игрални, документални, анимационни филми, за телевизионни сериали и други аудиовизуални произведения. Тогава български филми ще могат да се гледат без затруднение не само у нас, а практичиски в цял свят - от Канада до Нова Зеландия и от Патагония до Камчатка! Поне българските общности ще се възползват от тази технологична възможност. Нали имаме еврокомисар с доскорошен сектор „цифрова икономика и общество“, а сега с ресор „иновации, научни изследвания, култура, образование и младеж“. Колко му е нашите сръчни IT специалисти да направят такъв проект и той да получи еврофинансиране.

2. Също крайно време е в областните центрове и в други по-големи градове да се построят функционални общински миниплекси (3 кинозали, конферентна зала, кафетерия, инфраструктура), което за местните управленски органи (областни и общински) не е никакъв проблем и не иска много пари. Имаме конкретен пример: преди няколко години малка частна компания направи в София, в едно мазе  на ул. „Гладстон“ точно такъв миниплекс и сега имаме кино Г8, което е активна забележима точка в културната карта на града.

Значи – може! Останалото е въпрос на конкретни действия. ≈

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на Национален филмов център и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Кристо или страстта да създаваш по Андрей Паунов

Разтворените ръце на Кристо, които моделират триъгълник на фона на огромната пустиня е финалът на документалния филм на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода“. Кристо е на върха на един огромните пустинни хълмове. Само като точица в далечината се вижда колата, която го е довела до тук.

Епизодът е заснет седем месеца, след като е приключил проектът му „Плаващите кейове“ /2016/, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола. Новият проект насред пустинята предстои, световният артист представи неговата генерална репетиция с временната скулптура от над 7500 варела, издигната върху езерото Серпентайн в Хайд парк за цялото лято 2018 година. Но това негово творение, както и последващият го проект „Мастаба"  в пустинята откъм Абу Даби вероятно ще бъде в следващ филм. Този проект замислен от Христо Явашев и покойната му съпруга Жан-Клод датира от 1977 година. Състои се от 410 хил. варела в ярки цветове - като мозайка, вдъхновена от ислямската архитектура. Опитваме се да надникнем в бъдещето, както са избрали авторите на „Да ходиш по вода“ да провокират въображението ни преди финалните надписи.

Ръцете на Кристо пред новия проект - снимка Стефан Джамбазов от филма по време на прожекцията

Този филм, с който се откри 23 София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“. Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И в този смисъл е изключително ценен изборът на екипа на Феста да открие поредното си забележително като програма издание с документален филм. И какъв филм, дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Част от екипа на “Да ходиш по вода” - Владимир Явашев, Изабела Ценкова и Андрей Паунов /от ляво надясно/ по време на представянето на филма пред журналисти в Дома на киното в София - снимка Стефан Джамбазов

Андрей Паунов и екипът му трябва да се справят с над 700 часа заснет материал. Тук като че отново става дума за търпението и страстта. А режисьорът признава, че го интересува човека Кристо. „Човекът Кристо, аз се занимавам само с хора. Ние живеем в света на Инстаграм и цялата тази информация, която ни залива отвсякъде, така че предишните филми са били, когато хората специално отиват в киносалоните. Трудно е да направиш филм за човек, за който вече има филми и който е в интереса на всички медии. Този филм е възможност да се види човешкият аспект на Кристо. Винаги ми е било мечта да направя филм за Кристо и просто в един момент нещата се събраха. За мен беше невероятно приключение не само да се потопя в света на Кристо и в цялата тази машина, но и да направя един филм като сериозна американска продукция и по някакъв начин да го осъвременя“.

Кристо и Жан - Клод при представянето на проекта “Вратите” - снимка архив на София филм фест

За Кристо и съпругата му Жан-Клод, която напусна нашия свят преди 10 години, но той винаги подписва и последващите си проекти от името на двамата, са направени много филми. Но няма друг филм с толкова приближаване и представяне на живота му като артист, като перфекционист, като човек, който радва хората по света, а и себе си в моментите, когато реализацията отговаря на идеята, планирана с години, дори десетилетия. Това е първият реализиран проект на Кристо след смъртта на Жан - Клод, въпреки че е замислен от двамата в далечната 1970 година. Не получават разрешение да се реализира в устието на река Ла Плата в Аржентина, отказват им след време �� в Япония. Но проектът живее и идва неговият час.

“Плаващите кейове” от хеликоптер - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

Инсталацията представлява плаваща пътека с дължина 3 км и ширина 16 м, свързваща брега при Сулцано с островите Монте Изола и Сан Паоло. Пътеката е изградена от около 220 000 полиетиленови кубове с висока плътност, които са сглобени като мозайка. Те са покрити със 100 000 кв. м. жълто-оранжев плат. За 16-те дни „Плаващите кейове“ са посетени от над 1 200 000 души или средно по над 72 000 човека всеки ден. Филмът изгражда всичко това по забележителен начин, без интервюта, без „говорещи глави“, а като творчески процес в детайли с напрегнати моменти около реализацията на проекта. И тук вмъкваме много важни думи на изкуствоведа Филип Зидаров за Христо Явашев - Кристо, които не са просто смисъл, а факт, който незнайно защо понякога у нас не само подценява, но и интерпретира в гротескови и нелепи патриотарски оценки: „Кристо е единственият роден в България артист със значение за посоките и историята на съвременното изкуство.“

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

Опитваме се да си представим как от толкова часове заснет материал се прави филм и то толкова великолепен и разказващ невероятната история за раждането на фантастичен проект преди всичко през неговия създател. А Андрей Паунов е лаконичен: „Смисълът на един документален филм е да преживееш нещо, което е уникално, а не просто да рециклираш изображения. Основното е желанието да видиш проекта. И да се види цялата човешка машина около него“. И допълва: „Преди хората са ходели на кино за да видят нещо, което иначе не могат. Сега хората ходят на кино, за да видят нещо, което вече са виждали. Затова човекът Кристо е най-важен, а не проектът", казва Андрей Паунов, като уточнява, че самият артист „много обича да гледа филма, защото сякаш го съпреживява“. Кристо е наминавал да види как върви работата по сглобяването на документалната продукция, отнасяйки се с голямо уважение към Паунов и самоирония към себе си: „Има ужасно много хора, които просто биха цензурирали половината от това, което показахме._ Това е триизмерен портрет на един човек с всичките му малки странности, големи странности, усмивки, крясъци._"

Кристо при изграждането на “Плаващите кейове” - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

Това са големите. Те не се вълнуват как изглеждат пред камерата или фотоапарата, не се притесняват какво са казали и после да го редактират, за да ги помислят за по-умни. И най-важното – уважават артиста в другия и неговата гледна точка и избор. И тук неминуемо ще стане дума за свободата. Свободата, която си е извоювал Кристо, но разрешава и на другите. Въпреки, че както се вижда от филма, Кристо държи на своето усещане и не прави неизбежните компромиси, които съпътстват подобна мащабна реализация. Но търсенето на тази свобода обяснява и изборът му да остане и работи на Запад без тесните граници и в изкуството на родната му България.

Кристо работи в своето ателие сам и то преди реализацията на проектите си - снимка архив на София филм фест

Кристо не прави компромиси не само с това, което създава, но и с финансирането му. Той не търси спонсори за разлика от други свои колеги, а влага свои средства. Това наистина го прави свободен и независим да реализира своите идеи максимално. Основната част от парите за тях идва от продажби на неговите картини по съответния проект. Във филма става ясно, че той ги рисува още преди самата реализация. И така  той си доизяснява идеята. Това е възможно и заради друго – че Кристо е прекрасен рисувач още от Художествената академия в София. Така има и свободата да работи с различни изразни средства, а не както някои съвременни артисти, които не успели да овладеят живописната техника се опитват да създадат странни претенциозни творби. За Кристо важното е удоволствието за него и за хората, за които твори.

И още от ателието - снимка архив СФФ

А колкото до овладения занаят предшестващ големите му проекти, един от художниците, които му се възхищават Валентин Щинков, ученик на Иван Кирков, беше казал в разговор за „въпреки.com”: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, усмихва се Валентин Щинков.

При изграждането на “Плаващите кейове” се случват и физически контузии, както в случая с едни обувки, които подлъгали Кристо - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

В целия филм на Андрей Паунов има много планове, подтекстове, които разкриват не само вселената Кристо, а хиляди малки и големи неща, които очертават и света на хората като артистизъм, отговорност, преданост, любопитство, въображение, вдъхновение и още, и още. В този контекст във филма има невероятни епизоди като съвещанието на службите в Бреша за осигуряване безопасността на посетителите в километровото „ходене по вода“, в предаността на хората, изграждащи кейовете през езерото, в необичайното вълнение на Кристо и екипа му пред срещите с публиките. Много са. И тук едно от големите достижения на филма са и другите, извън големия артист. Жан-Клод е тук, независимо че само за кратък миг се появява портретът ѝ в ателието на Кристо. Не сянката ѝ, тя самата живее във филма, особено в хеликоптера със съпруга ѝ на борда, който отвисоко оглежда оранжевия път през водите на езерото Изола, препълнен с възторжени хора, които преживяват удоволствието да ходят по вода. Лети хеликоптерът и сянката му се отразява във водите на езерото, но сякаш това е Жан-Клод щастлива в небесата, че най-после кейовете ги има точно за тези 16 дни с три уикенда и са направили щастливи повече от милион хора да ходят по вода.

Владимир Явашев при един от напрегнатите моменти, когато се оказва, че дошлите хора на “Плаващите кейове” са значително повече от предвижданията и има опасност от инциденти заради недостатъчните организационни мерки на италианските власти - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията пред журналисти

Но има и един друг човек, който е специален много важен персонаж във филма – Владимир Явашев, племенник на Кристо, син на брат му, актьора Анани Явашев, който трийсет години е до чичо си. За щастие той е тук и неговата дума е винаги важна не само във филма. „Има различни процеси на работа и Крис��о винаги стига до правилното решение сам и с Жан-Клод преди, също. Но в един момент трябва да се замисли за някои неща. Това не е спор, това е диалог и все пак сме семейство и това го прави много по-лесно. Ако не бях от семейството, може би щях да бъда уволнен“. Казва през смях Владо, а всъщност благодарение на предаността му, на универсалните му умения едва ли не, да следи, контролира реализацията на проекта, той се случва. И отговаря за всичко – от екипа, който строи пътя през езерото, до справянето с бюрокрацията на италианските власти, до проблема със загубилото се шестгодишно момиченце по оранжевия път през водите, до лепенките по лицето на наранилия се Кристо, до продажбите, които осигуряват средства за проекта, дори „отговаря“ за неблагоприятната метеорологична прогноза с буря и дъжд над езерото. Усмихнат е, но невинаги. Внушава сигурност, че всичко ще бъде добре и с това неговото, когато най-после проработят неработещите микрофони: „Успяхме!“.

Владимир Явашев по време на пресконференцията - снимка Стефан Джамбазов

От Владо Явашев се излъчва мощ, одухотвореност и наистина, като че ли за него няма невъзможни неща. А той разказва със страхотна почит и уважение за работата си с чичо си: „Кристо никога не прави картини след като проектът се е случил. Той няма асистенти, дори слага сам картините си в рамка. Ние продаваме всичко, което има като изкуство от 1958 година досега, има много периоди и много различни неща. И изложба, с която можахме да платим разходите по този проект беше около експозицията за опаковането на Райхстага и тя е там в момента. Един германски индустриалец я купи и подари на Райхстага за 300 години и тя е изложена там. Продадохме я за доста добра сума и имахме сигурността за реализацията на проекта. Работим и с банки, имаме кредити, не може само да разчитаме на колекционери. Трябва да плащаме и на работниците всяка седмица“. А те са много и са всеотдайни, независимо от бурите и дъждовете, непосредствено преди финализирането на „Плаващите кейове“. В този контекст е и един от финалните епизоди на филма. Кристо сам в хотелската си стая опакова багажа си, сам слага тиксото на поочукания си сребрист куфар, гаси лампите. Приключил е и про��ължава. Този път към пустинята. Трябва да реализира и този проект, замислен от него и Жан-Клод през 1977 година…

Наред с многото си умения, Владо Явашев може да управлява и моторница, както демонстрира и в Созопол при показването на творбите на скулптора Павел Койчев - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем към Владо Явашев. Той беше част от екипа заедно с Росен Желязков работил също за „Плаващите кейове“ , които абсолютно безплатно реализираха проекта на забележителния ни скулптор Павел Койчев в яхтеното пристанище на Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ през 2017 година. И както в езерото Изола разходи с моторна лодка приятелите на Павката около неговите светещи скулптури и после прибрани след приключването на фестивала. Усмихнат, щастлив, че това в неголямото пространство се случва и хората са възторжени да видят това красиво творчество. Владо е също специална порода човек, всеотдаен максималист. За този човешки максимализъм е и филмът на Андрей Паунов. Мащабите на хората са различни, но винаги всеотдайността и посвещението личат, важното е да имаш сетива да ги откриеш и най-вече да разбереш. И един друг момент от филма Кристо в Сикстинската капела с взор нагоре пред величието на Микеланджело – тишина, величие, преклонение и някаква особена самота, почти като в пустинята, колкото и да е различно.

Изабела Ценкова - снимка Стефан Джамбазов

Всичко това са субективните усещания и коментари за този прекрасен филм, за който може да се говори и пише много повече. Важното е, че го има и дано да има своя път и зрители навсякъде по света. А те му предстоят. Изабела Ценкова като продуцент на филма „Да ходиш по вода“ споделя: „Въпреки, че има много филми направени за Кристо, този ще е първият много широко разпространен по кината. Вече беше показан в Локарно, Торонто, пътува по фестивали. Ще бъде разпространен в цяла Германия, почти в цяла Европа и света, супер трудно е документален филм да вкараш в кината. Шансът да се види от много хора е страхотно и в България, също, разбира се“.

Част от “Плаващите кейове” от хеликоптер - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма в Дома на киното

Да отдадем заслуженото на режисьора Андрей Паунов, който с всичките си филми досега доказва не само таланта си, но и същността на документалното кино като част от живота, без вмъкване на интервюта като от телевизионни предавания, а като процес и развитие преди всичко на човешкото присъствие, което по свой начин движи света и това, което ни се случва. Това е традиция в българското документално кино, което правеха творци като Юлий Стоянов, Никола Ковачев, Оскар Кристанов и малкото им, но талантливи последователи. Андрей Паунов с филмите си „Георги и пеперудите“, „Проблемът с комарите и други истории“ и други разшири тази традиция и по свой авторски почерк важността на човека като център на разказа в изследването да разберем кои сме, какви сме. А с този свой „Да ходиш по вода“ Андрей мощно представя човека Кристо като личност, която дава с таланта си друго познание за света на творчеството, мигновението му да съществува за дни и независимо от това принадлежността му към вечността.

„Мастаба”, както и други проекти на Кристо и Жан-Клод бяха показани на голяма изложба в Софийска градска художествена галерия през 2015 година /за изложбата във “въпреки.com” можете да прочетете тук/ – снимка Стефан Джамбазов

Тук е мястото да припомним за филмите, посветени на забележителните проекти на Кристо и Жан-Клод в годините, които отбелязват от София филм фест. Във фестивалната програма е включена специална селекция с филми, представящи прочутите инсталации на Кристо и Жан-Клод и важни моменти от съвместния им път в изкуството. Двама от най-известните американски режисьори - документалисти Албърт и Дейвид Мейзълс посвещават част от своето творчество на Кристо и Жан - Клод. Двамата са признати за пионери в „директното кино“ - ясно изразената американска версия на френското „cinema verité“ да правят не-художествени филми, в които се разгръща същността на човешкия живот такава, каквато е, без предварителен сценарий и други влияещи на реалното съдържание текстове и похвати. Мейзълс запечатват за поколенията неповторимите художествени проекти на Кристо и съпругата му Жан-Клод. Не бива да пропускаме и българските филми, правени за него, които са част от програмата на 23 – ия София филм фест. Програмата, посветена на Кристо и Жан-Клод включва и няколко документални филма на журналистката Евгения Атанасова, продукция на Българската национална телевизия. „Пътят към Портите“ e за проекта „The Gates“ в Сентръл Парк, Ню Йорк. „Кристо и Жан-Клод. Изкуството е за двама“ (2010), „Бялата планета на Кристо“ (2013) и „Опакованият Райхстаг – 20 години по-късно“.

Стефан Китанов и Евгения Атанасова при представянето на филма в Дома на киното в София пред журналисти - снимка Стефан Джамбазов

Това е историята накратко, без да споменаваме многобройно интервюта по телевизии, радиа, вестници. Но важен е този документален филм „Да ходиш по вода“, защото той е светът на Кристо, кой както иска да го разбира. И на финала нещо споделено от Евгения Атанасова, когато го попитала с какво най-много му липсва Жан-Клод след кончината ѝ, Кристо отговорил „със споровете“. Останалото е мълчание… Изключително начало за 23 – ия София филм фест, извън обичайното. С присъщото си чувство за хумор и ирония Андрей Паунов на откриването при представянето на филма отбеляза, че чак на 23-то издание на София филм фест той се открива с документален филм, дано не чакаме още 23. Още повече, че както се оказва, понякога документалното кино е по-силно и по-убедително от игралното… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест

[vprki]

Асен Владимиров: Все по-важно ми е филмът да дава знание

Предизвикателство е да направиш филм в центъра на който не е класически герой. Ние сме свикнали, че за героите се правят филмите. Това казва сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров по повод филма си „Жертва на пешки”. Той е за съдбата на българския патолог д-р Марко Марков, който е бил участник в комисията, която е излязла със становище, че от съветското НКВД са извършителите на разстрела на полските офицери край Катин.

Впоследствие Марко Марков е съден от т. нар. Народен съд, оттегля показанията си и е оправдан. Сложна е съдбата му, както е сложно и времето. А Асен Владимиров добавя: „Много лесно се идентифицирам с него, защото съм изпитвал страх и аз.

Исках да представя епохата през този човек,

защото всеки е имал някакви противоречия. Вярно, че цялата нация сега са дисиденти и това ми беше предизвикателството. Това е по-интересно драматургически”. Той казва, че е избрал това име на филма, защото е термин от професионалния речник на шахматистите. Те употребяват „жертва на пешки", именно когато жертват пешки, за да се получи някое друго предимство. А по думите му жертви са полските военнопленници, както и лекарите от комисията - българският лекар д-р Марков, и колегите му от другите националности, които, произнасяйки се според професионалната си съвест, се озовават в менгемето на интересите на големите. В случая става въпрос за една голяма политическа игра между великите сили във военно време, в която малкият човек няма значение. Германците, които откриват труповете в Катин, искат да използват това, за да противопоставят съюзниците Англия и Америка, от една страна, и СССР от друга. Самият Гьобелс нарича разкритието „изключителен шанс с поразителен ефект, който трябва да бъде използван в съответствие с всички правила на пропагандата, докато американците и англичаните накрая проговорят"..., отбелязва режисьорът.

Д-р Марко Марков - снимка архив на продукцията

Според него Чърчил и Рузвелт от самото начало са подозирали чие дело са разстрелите в Катин. Но застават твърдо зад СССР, защото не могат да си позволят да се лишат от такъв мощен съюзник. Не бива да се забравя, че в началото на 1943 току-що е завършила Сталинградската битка, провела се е Техеранската конференция на тримата големи... Точно тогава Германия обявява за разкритията край Катин, въпреки че ямите на смъртта са открити малко по-рано,

с надежда да вбие клин между тримата съюзници.

Целият замисъл на филма е да се покаже съдбата на един човек, лекар, на фона на една голяма игра и едно голямо лицемерие. От една страна, е цинично мълчанието на Рузвелт и Чърчил, но от друга страна е било ж��знено важно да опазят съюзничеството със Сталин - представете си да се бяха скарали! Войната можеше да не с�� развие по този начин..., казва още Владимиров. За него този филм е повод да представи и една българска гледна точка към трагедията в Катин. А за нея е научил при посещението си преди години още преди промените в Полша по различни фестивали. И тогава на техните прословути „ночни размувки” до сутринта е ставало дума и за това.

Показания пред сенатската комисия “Мадън” - снимка архив на продукцията

А по-късно, докато работил по филм с режисьора Светослав Овчаров му попаднал кинопреглед от 1952 г., в който имало пресконференция с д-р Марков. По онова време е започнала Корейската война и американците обвиняват севернокорейската армия, че екзекутира американски военнопленници и начинът на екзекуциите със завързани ръце напомня на разстрелите в Катин. Тогава в САЩ създават сенатската комисия „Мадън”, за да разследва Катинската трагедия. Американската комисия призовава участниците от международната комисия за Катин от 1943 г., които живеят на Запад, да свидетелстват. Те се отзовават, някои с маски, тъй като се страхували от съветските служби. Призован е бил и д-р Марков от България - доста лекомислен ход от страна на американците: по това време да получиш писмо от САЩ, и то от такава комисия, представяте си какво означава, Държавна сигурност е нащрек, отбелязва Асен Владимиров. И по този повод тук се организира естествено кампания срещу американците. В „Правда” излизат огромни материали, тук правят една пресконференция, викат д-р Марков да каже същото това. Сенатската комисия излиза с твърдо заключение, че

разстрелите в Катин са дело на съветското НКВД,

но то остава засекретено до 2012 година. Комисията дори препоръчва да се създаде Международен съд за съдене на виновниците, но не се предприема нищо. Просто спазват договореностите си от Техеран, Ялта, Потсдам. Но има и друго - един международен съд може да постави въпроса защо, след като са имали достатъчно доказателства още от 1943, САЩ и Англия нищо не са предприели, казва Асен Владимиров.

Аутопсия в Катин - снимка архив на продукцията

Пред Народния съд в България д-р Марков е имал късмет, че не е подписал първия протокол за преглеждане на труп. Той не е подписан, но подписва заключителния протокол. Д-р Марков наистина не е подписал индивидуалния протокол за датирането на труповете, а само този, които той лично е аутопсирал, и това е бил неговият шанс пред Народния съд. Колко време труповете са престояли в земята е решаващото - дали са от 1940 или от 1941 г. Ако са от 1940, значи са руснаците, защото немците още не са окупирали тази територия; ако са от 1941 - значи са немците. Той пред свои колеги и близки е казал, че самият не бил убеден, защото почвите са съвсем различни и му е трудно да даде заключение. Самият Марков се е колебал дали да участва в тази комисия, но е получил обаждане от кабинета на министър-председателя и съдбата му се обърнала. А и тогава е минала Сталинградската битка и хората започнали да се замислят за бъдещето на войната и своето… А и немците са вършили такива работи и много хора са вярвали, че това е така. По-късно д-р Марков участва и в Нюрнбергския процес. Разпитва го съветският прокурор Смирнов, защото Катин е част от съветското обвинение. От другата страна го разпитва д-р Щамер, адвокатът на Гьоринг на процеса. Д-р Марков отговаря внимателно, конкретно на въпросите, от филма може да се види какво казва.

Участниците в комисията, дала заключение, че клането в Катин е дело на съветските военни - снимка архив на продукцията

Сложна е и съдбата на останалите участници в комисията, както се вижда от екрана. Самият Асен Владимиров казва, че в известна степен съжалява, че се е хванал с този филм. Защото е бил много труден. И то не само от гледна точка на трудоемкото събиране на факти. Започнал от Държавна агенция „Архиви” - там са материалите от Народния съд, Българска национална филмотека, американски архиви, Катинския музей във Варшава, където преди две години бе открита новата му експозиция, изключително въздействаща, с хиляди предмети извадени от ямите на смъртта .... Предметите придобиват и символично значение. Например съпругите на убитите докрай се надяват да дочакат живи мъжете си, в ямите са намерени техните брачни халки... Изложени са в музея, казва режисьорът.

Но самият той е изключително депресиран от работата си по филма:

„Седиш тук, монтираш, цял ден си в трупове”. Колебаел се дали да използва във филма факти за разстрелите, които извършвал Василий Блохин – палачът на Сталин. Той собственоръчно извършил огромна част от екзекуциите. Най-ужасното дело на този прокълнат ум се случило в Катинската гора през 1940 г., когато съветските войници екзекутирали общо около 22 хил. полски военни. Блохин играел водеща роля в това. Поляците са екзекутирани в 28 последователни нощи и телата им са заравяни с булдозер на друго място. Самият Блохин застрелвал по един човек на всеки три минути и така по десет часа на нощ. Той убивал неуморно и не обичал да бъде прекъсван. По този начин руснакът се превърнал в най-масовия убиец в историята на човечеството. Убил е над 15 000 души, а по някои сведения 30 000. Само в Катинската гора около 6 хиляди души са били разстреляни собственоръчно от Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“ в Москва. Носил си немски пистолет, защото съветските засичали…

Чърчил и Сталин - снимка архив на продукцията

Асен Владимиров споделя, че като че ли над тази драма тегне проклятие. Както му разказвала една историчка преди началото на филма. А това ѝ го споделила нейна колежка, участничка в конференция за Катин точно по времето, когато става катастрофата със самолета на полския президент. И тя казала на българката, която имала публикации по темата: не се занимавай, това е проклятие. Но въпреки това, Асен Владимиров смята, че това е важно. Защото не бива да забравяме историята. А и затова, че много хора у нас не са чували нищо за Катин. Те не знаят даже за пакта Молотов – Рибентроп през 1939 година, който развързва ръцете на Германия да нахлуе в Полша.

„Това ми беше аргументът – че трябва да се говори.

Не знам как хората възприемат тези неща. Потискащо е. Филмът не е весел”, признава режисьорът. А въпреки, че Горбачов и Елцин дават през 1990-91 година документите за участието на съветското НКВД в разстрелите в Катин, 70 процента, ако не и повече от руснаците не вярват на това. Има цели форуми, които с това се занимават и привеждат показанията на Марков, казва Асен Владимиров.

“Каръци”, режисьор Ивайло Христов, продуцент Асен Владимиров - снимка  Елена Ненкова, архив на продукцията

Заговаряме и за другите му филми - като сценарист, режисьор, но и като продуцент. Споделя, че макар и продуцент на няколко игрални филма с режисьорите Ивайло Христов и Светослав Овчаров /на когото е продуцент и на документални филми/, все пак пристрастието му си остава документалното кино. Дълги години работи с режисьорката на документални филми Елдора Трайкова, но истинското начало и възпитание в неговата работа си остава срещата му с големия документалист, покойния Юлий Стоянов, с когото има и сценарии, и съвместна режисьорска работа. Иначе за себе си казва, че деветдесет процента от филмите, които е правил, са свързани с историята. С Юлий Стоянов работи от 1978 година, първо като асистент, после сценарист и на някои от филмите като сърежисьор. Юлий Стоянов беше известен със своята ��зключителна педантичност към историческите факти. Но Асен признава, че с него е било трудно да се работи. Защото Юлий, както си го спомняме, беше етичен и възпитан човек, но както се казва, може с памук да ти извади душата. И това важеше за най-близките му сътрудници. „Сега е по-лесно да се набира материал. Но тогава като ходихме по архивите, Иван Цонев /операторът на филмите на Юлий Стоянов – б.а./ заснемаше стотици снимки. След това тия снимки се гледат, вкарват се във филм, после се изкарват от филм. При Юлий беше така. Той натрупваше, после отнемаше, такъв му беше методът. Но това продължаваше месеци. Моментът на завършването на филма при Юлий беше много труден. И това малко ми пречи”, признава Асен Владимиров.

Юлий Стоянов - снимка архив на “въпреки.com”

И обяснява с усмивка, че е въпрос на „лошо” възпитание, с което не може да се пребори. Казва, че прекалено много материал набира, въпреки че сега е много по-лесно, отколкото по времето, когато са работили с Юлий Стоянов. Казва, че вече две години прави филм за чуждите военни кореспонденти в Руско – турската война. Той е озаглавен Breaking News. Твърди, че материалът е интересен, чете английски вестници, абонирал се за съответен сайт и има достъп. Но влиза съвсем малко материал и сега се бори с дължината. И добавя, че не може лесно да се пребори с възпитанието на Юлий, това му става втора природа.

„При Юлий всяка снимка беше от това време,

за което ставаше въпрос. Защото много от колегите сега са джаста – праста. Ако е снимка пред Банята, те ще сложат снимка от 50-те години и въобще няма да им дреме от това, въпреки че става въпрос за 20-те. И на това Юлий ме възпита. Той ме караше да проверявам всяко нещо, ние сме се карали. Иди да провериш, още един път, още един път… Засичаш ли? Беше абсолютен маниак на тази тема. Такава някаква етика на работата”, споделя Асен.

“Срещи с Иречек”, режисьори Юлий Стоянов и Асен Владимиров /в кадъра Ицко Финци/ - снимка архив на продукцията

Питаме го дали обаче това има някакво значение за този, който гледа такъв филм. Според него сигурно има хора, които обръщат внимание, извън етиката на самия творец. И дава пример с историк, с когото работи по филма за Руско – турската война. Той се занимавал с униформи и като гледа гравюрата пита – какъв е този австроунгарски офицер на първи план. Художниците по онова време често са работили доста условно и бъркали униформите. Първо се правели зарисовка от бойното поле. После – по-хубава рисунка в лагера и се изпращала в Европа – Париж, Лондон, Мадрид… Имало е около 100 кореспонденти, много повече от Френско-пруската война. Съществувал е бум на илюстрования печат. И вече като пристигнели в редакцията, гравьорите се занимавали с това дни, за да направят гравюрите. И понеже и те са художници, почвали да си прибавят. Та и тогава са си измисляли, разбира се, но е имало и някои, които не са си измисляли, казва Асен Владимиров.

Питаме го какво е какво е важно за него в документалния филм като документ. „Напоследък ми става все по-важно да се дава знание, научно-популярната част на филма. Това затруднява от една страна, защото губиш филмово време. Но от друга, се натъкнах на пълно непознаване на историята. И при този филм, абсолютно /„Жертва на пешки” – б.а./. Показвах го пробно на няколко души, не само че не бяха чували за Катин, но не бяха чували за договора Молотов – Рибентроп, дори. И това някак си от една страна уж ти разширява знанието, но става много по-повърхностно. Ти вече като правиш филм за Руско – турската война, трябва да кажеш, че е имало такава война”, казва Асен. И добавя, че като че ли

у нас хората не се интересуват много от своята история.

Става дума за истинските факти, а не за някакви патриотични мантри. Това важи и за интереса към истинското документално кино, което става все по-бутиково. И единствено остава да се прави по-задълбочено.

Асен Владимиров - снимки Стефан Джамбазов

Продължаваме темата за историята и отношението към нея. „Мисля, че българите са с много ниско самочувствие и това избива в някакъв патриотарски уклон. Самият факт да се говори, как Джон Атанасов е българин са пълни глупости. Разбира се, баща му е българин, но майка му е ирландка. И самият той не е изобретил компютъра. Имал е принос, а ние тръбим наляво надясно, има паметник… Ако бръкнеш в енциклопедията няма да прочетеш такова нещо. Аз самият съм правил интервю с Джон Атанасов. Едно филмче такова правихме – казваше се „Една по-сложна сметачна машина”, казва Асен Владимиров. И припомня, че в един филм с Юлий Стоянов „България - база данни” се иронизираше този наш пусти стремеж към възвеличаване по линията „И ний сме дали нещо на света”. „Какво българите са дали – чуто, недочуто, някаква мегаломания, ниско самочувствие”, казва Асен. А ние си припомняме филма на Юлий Стоянов – „След години” /1977 г./, който заедно с „Любен Каравелов - материали от едно проучване“ /1979 г./ предизвикаха на времето недоволството на идеологическите комунистически фактори, заради недостатъчния според тях патриотичен патос...

Така изглежда Ромен Гари /в образа е Ксавие Базен/ във филма “Книжарят” - снимката е на Стефан Джамбазов по време на прожекция

Не ни се говори за скандалите във филмовата общност напоследък. Парите за субсидиите са малко, режисьорите станаха много, а пък и често няма достатъчно професионални критерии при изборите за подпомагане на дадена продукция. Пък и фестивалите станаха много, всеки си хваща някакъв, размахва го и аз съм правил така, споделя с горчивина Асен… Но в крайна сметка, все пак

остава удовлетворението, когато откриеш нещо неизвестно.

Така е било във филма „Книжарят” за Ромен Гари със сценаристи и режисьори Катрин Бернщайн  /Франция/ и Асен Владимиров /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. Всъщност Асен е успял да намери първи досието на известния писател и дипломат за известно време в България. А да намериш нещо ново носи определено удовлетворение, признава режисьорът и продуцент. При работата си с Юлий Стоянов за всеки филм са намирали нещо, което не е известно. Малки дреболии като този от филма „Към биографията на Димитров”, където неговият адвокат събира трамвайните билети, за да му се осребрят. „Детайлът е много важен в киното. И в игралното, и в документалното. Понякога се оглежда цяла личност в няколко детайла. Или цяло историческо събитие. И е интересно често пъти и за зрителите”, убеден е Асен Владимиров. ≈

Текст: „въпреки.com”

[vprki]

"София ДокуМентал" – фестивал с мисия

 „Няма да променим света, но ще го предизвикаме. Един човек да променим, би било сериозно постижение.“ Каза за „въпреки.com” Мартичка Божилова, директор на Международния фестивала  София ДокуМентал по повод неговото трето издание.

Фестивалът се организира от Балкански документален център и фондация “Конрад Аденауер” в партньорство с Чешки център София и Посолството на Чешката република в София. Третото издание се проведе тази есен между 19 и 28 септември, като основната му тема отново е отстояването на демократичните ценности - свобода на словото и борбата против дискриминацията.

Тази година София ДокуМентал показа силна селекция от повече от 25 документални филми от България, Европа и света. Програмацията включваше подбор на най-стойностното премиерно за България документално кино през изминалата година.  Видяхме заглавия от световни А-фестивали - Берлинале, Кан, Сънданс, IDFA-Амстердам, ДокЛайпциг и още много други. Филмите са обвързани, освен с теми като равноправие, екология, свобода на медиите, така и с важни събития като войната в Украйна, бежанската криза, политическата нестабилност в Европа и засилването на крайно десни влияния. На фокус бяха филми за феномени като ТикТок, Навални, интернет инфлуенсъри и двата предварително най-чакани български документални филми на годината: „Колите, с които нахлухме в капитализма“ и „Нямаш място в нашия град“.

Ние продължаваме нашия разговор с Мартичка Божилова, не само директор на фестивала, но  кинодокументалистка и продуцентка, начело на екипа на продуцентска компания „Агитпроп“. Тя споделя, че са специални нейните пристрастия към документалното кино, които заедно с колегите ѝ са я вдъхновили и амбицирали за създаването на този изключителен фестивал.

„Има много добри филми, което е трудно и всеки, който разбира как се взимат филми, как се преговаря да дойдат тук, в България, е сложна задача и съм благодарна, че успяхме. Програмата е много силна / с нея разговаряхме на 22 септември, когато се връчиха наградите – б.а./, опитваме се да съберем възможно най-разнообразни филми от цял свят. Но имаме и сериозни критерии - те да са на най-високо ниво като творческа изява, като амбиция в начина, по който се разказва историята. Да бъде емоционална, да докосва зрителя, да бъде за по-широка публика, да разказва за важните, наистина, важните теми, които в съвремието ни вълнуват. Имаме отправни точки – няма как да нямаме фокуса Украйна и то най-новите филми „Марипул2“, „Вътрешни войни“.

"Вътрешни войни"

Показваме също и какво става в Русия през филми, които са финансирани извън нея, но смели документалисти са снимали там какво се случва. Това го показваме от първа ръка, има голям интерес. Показваме филми за насилие над журналисти, натиск върху съдии, нещо, което толкова ни вълнува тук в България. Хората, които гледат тези филми веднага могат да направят аналогия с нашата ситуация. Показваме най-новите български премиери, много се радвам, че се довериха на нас, и ги показваме за първи път в България. Филмът „Нямаш място в нашия град“ на режисьора Николай Стефанов, който ни  пренася в град Перник през историите на няколко негови жители, част от фен клуба на местния футболен отбор. Другият филм е на Борис Мисирков и Георги Богданов „Колите, с които нахлухме в капитализма“. /за него подробно ще разкажем в следващ наш текст/.

„Колите, с които нахлухме в капитализма“

Филмът „Навални“ ��о показваме с голяма дискусия в партньорство с Европейския парламент, тъй като той е носител на тяхната награда за свобода на мисълта на името на ак. Андрей Сахаров за 2021 г. Много хора са гледали този филм, но сега в дискусията с участието на Христо Грозев се коментира и начина как се прави разследваща журналистика в съвременния свят, когато журналистите са под прицел.“ Допълва Мартичка Божилова./филмът на режисьора Даниел Роър получи наградата на публиката, която на церемонията бе приета от Джефри Уайншенкър, съветник по обществените въпроси на Посолството на САЩ в България /.  

Мартичка Божилова и Джефри Уайншенкър

В разговора ни с Мартичка Божилова горим за младата иранка Махса Амини, която почина след като бе задържана от нравствената полиция заради неспазване на строгите правила за носене на хиджаб. „Това е страшно, ние от самото начало на фестивала имаме фокус върху жените. Имаме секция „Силни жени“, но имаме и конкурсна програма, която е широко спектърна, в която има награда за най-добър филм, направен от жена режисьор. Има много разнообразни теми и филми в този раздел, като почнем от Вуковарските жени „По-силни от травмата“  на Ведрана Прибачич, жертви на сексуално насилие по време на Югославската война, които сега разкриват какво им се е случило, въпреки техните културни задръжки. И каква травма е това! Невероятен филм.

„По-силни от травмата“

Разказваме за жените войници в Украйна в този конкурс „Вътрешни войни“ на Маша Кондакова. Има съвсем друг филм от жена за океанолога за Жак Ив Кусто, който до последния момент на живота си се бори за спасяването на планетата -  „Да станеш Кусто“ на Лиз Гарбъс. Двукратно номинираната за Оскар режисьорка Лиз Гарбъс надниква в живота на Жак-Ив Кусто, емблематичните му филми, изобретения и преживявания, които са го превърнали в най-разпознаваемия екологичен глас на 20-ти век — той е човекът, който вдъхновява поколения да пазят Земята.  Новите поколения не го знаят и затова този филм е много релевантен. Като попитах публиката, половината не го знаеха. Документалното кино е за това да работи и да държи будни хората. Защото нищо не е тръгнало от нас. Всичко си има причина в миналото и само така можем да продължим напред.

„Да станеш Кусто“

И Конференцията, която направихме, посветена на архивите в киното и филма, който разказва за Холокоста по един невероятен начин „Безкрайни три минути“.  Потресаващ филм…“

Това е много специален филм на базата на триминутна целулоидна лента, открита след много години от внука на този, който я е заснел преди повече от 80 години.  В основата на този документален исторически филм е заснетото през 1938 г. от Дейвид Курц в полско градче с преобладаващо еврейско население. Той е живял там, но заминава за САЩ, където има проспериращ бизнес и в едно пътуване до Европа се връща в градчето и снима хората. След време внукът му търси историята на тези хора и какво се е случило с тях. Малцина са оцелели след Холокостта. Но отношението към всяко от тези лица и малкото изнамерени като име и тези другите, които са унищожени в нацистките лагери на смъртта променя представата ни за време. Защото тези хора остават, макар и безименни, с присъствието и емоциите си на градския площад в полското градче. Гласът на Хелена Бонъм Картър ни води през този филм-есе, посветен на историята и спомените от времето, в което Холокостът все още не е настъпил. Невероятен филм, всъщност, за неосъществените човешки животи само защото тези хора от триминутната любителска лента са евреи.

Една от дискусиите в рамките на фестивала

Това ни връща като размисъл към книгата на американския професор от Йейлския университет Тимъти Снайдър „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“. ”Нацисткият и съветският режим превръщат хората в бройки, някои от които можем само да изчисляваме, други да пресъздаваме доста точно. На нас, като учени, се пада задачата да издирим тези бройки и да ги поставим в перспектива. На нас, като човеци, се пада задачата да превърнем бройките отново в хора. Ако не сме в състояние да го ст��рим, значи, Хитлер и Сталин са оформили не само нашия свят, но и нашата човешка природа.” Това са финалните думи в последната глава „Заключение: Човешката природа” на книгата.

Издаването на тази книга у нас от издателство „Рива“ 2015 г. става възможно с помощта на дарителска акция, инициирана от доц. Красен Станчев и от проф. Надя Данова, при която 46 души дариха средства, с които се поеха половината от издателските разходи. Прекрасният превод на „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“ е на  Аглика Маркова, а редактори са  Борислав Дичев и Емил Коен, който публикува и превежда и други важни текстове на Тимъти Снайдър. За нея във „въпреки.com” може да прочетете тук https://въпреки.com/post/123136519441#more

През 2014 година имахме възможността да присъстваме на лекцията му „Минало несвършено: Историята, Русия, Украйна и Европа” в Червената къща, която се състоя при изключителен интерес. Връщаме се за малко във времето с единствения мотив да подчертаем изключителния смисъл и важност на фестивала София ДокуМентал, защото той акцентира именно върху човека, неговите права, живота му и днес в съвременния ни свят, когато като че ли се отчитат само бройките. Загинали журналисти, изнасилени или малтретирани жени, убитите в Украйна…

А Мартичка Божилова споделя: „Опитваме се да разгледаме всички релевантни в момента теми, защото ксенофобията вилнее, антисемитизмът, също. Знам, че в момента е смело да се постъпва така, но ние трябва да го направим, въпреки че получаваме анонимни обаждания, хейт в социалните мрежи, но имаме мисията да показваме тези филми и да ги дискутираме, да създаваме дебат. “

Срещи и дискусии

Тази година София ДокуМентал постави и началото на форума “Балкански документален пазар” - първия в България международен форум за документалисти и професионалисти от индустрията. Част от програмата на този форум беше и публична презентация (пичинг) на проектите с ментор и модератор Роберт Зубер, хърватски продуцент и режисьор пред международно жури. Ще очакваме на следващо издание на фестивала наградените проекти като реализирани филми.

Международното жури на София ДокуМентал 2022 в състав Ваня Ямбрович (Хърватия), Ветон Нуркулари (Косово) и Ксения Шиманска (Украйна) присъди наградите: Специалната награда за „Красотата на звяра“ на режисьорката Анна  Немеш (Унгария), за най-добър режисьор на Маруся Сироечовская за филма „Как да спасиш мъртъв приятел“,  копродукция на Швеция,Норвегия, Франция и Германия.

„Красотата на звяра“

Припомняме, че през декември (10-18) 2020 година в сложната ситуация на противоепидемичните мерки заради Ковид-19 се появи за първи път фестивалът София Документал. Организаторите го нарекоха нулев, защото бе само онлайн. Той се откри  с швейцарско-мексиканската копродукция „Радиомълчание”, а ние го определихме като един нов изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал, защото неговият фокус са човешките  права. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук /

Миналата година от 7 до 14 септември се състоя неговото първо издание, както го нарекоха организаторите, защото беше на живо, но всъщност си беше второ издание.Тогава видяхме най-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“ в контекста за човешките права. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук /

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова още тогава заедно с партньорите си изразиха амбицията се да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. С днешна дата можем да кажем, че тази тяхна цел е изпълнена, като имаме предвид интереса и активността на публиката предимно от млади хора. Това е шанс и надежда, въпреки сложността, дори трагизма на времето, в което живеем. Но въпросът е как и можем ли да променим света. Едва ли можем да бъдем оптимисти, но усилията имат смисъл…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на фестивала

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Простреляната птица може да стане майка, но не ще може да лети

Прекрасен е филмът „Жените наистина плачат“ на талантливите, устремени Весела Казакова и Мина Милева. /на снимката/ Той не е само филм за историята на пет жени, а за живота ни в различни детайли от семейните взаимоотношения през любовта, неразбирането, неумението да кажем „обичам те“ до надеждата, до устояването или не на личното достойнство.

Филмът започва с крупни детайлни планове във ветеринарна клиника, където ветеринарите се борят за живота на простреляна майка щъркел не с една, а с много сачми. Спасяват живота ѝ и със загриженост и любов към кървящата птица. Тя дори успява по своя си начин да им благодари със страдащите си очи. А специалистът заключава, не без примирение, но с надежда в гласа, че птицата ще може да става майка, но няма да може да лети, заради жестоко простреляното ѝ крило. Оттук започва историята на героините, а ние отново ще видим птицата, грижеща се за малките си щъркелчета, но това е на финала, за който малко по-късно…

След първата прожекция на филма за журналисти в Дома на киното, ден преди откриването на 25-тия София филм фест кинокритикът Деян Статулов възкликна: „ Дълбоко вярвам, че талантливите хора в България трябва да бъдат подкрепяни. Затова е важно да поздравя Мина Милева и Весела Казакова за техния втори игрален филм WOMEN Dо CRY / „Жените наистина плачат“. В стила на Кен Лоуч, те са създали сурова, безкомпромисна и неистовa драма за жени, които живеят на ръба на отчаянието и отвъд него. Браво на целия екип и чудесните актриси!“

А филмът те разтърсва с разказаната история, с великолепната актьорска игра. Едно от големите майсторства на Весела и Мина е, че успяват в игралните си филми „Котка в стената“ и сега „Жените наистина плачат“ да ни въведат в свят, който е сякаш документално заснет и звучи като част от живота, истински и неподражаем. А документалните им филми “Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС” и „Звярът е жив“ въздействат като игрални със силните си истории с вплетени човешки съдби. Парадокс, едва ли! Това е талант и силно усещане и разбиране и на човека, времето и тегобите ни не само в България. Изключителен успех за българското кино бе участието на „Жените наистина плачат“ в конкурсната програма „Особен поглед“, като според класацията на Screen International, българо-френската продукция е една от най-добрите творби в Кан през 2021 година – сред шестте най-харесвани от критиците филми от официалната селекция, а главните героини – Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова) са поставени на корицата на „Le film francais“. В „Жените наистина плачат“ оживяват пет жени от едно българско семейство, които се опитват да отстояват себе си в страна, раздирана от хомофобия, предразсъдъци, остаряло и консервативно мислене за жената, приемана и определяна единствено като домакиня. Майка щъркел пада простреляна; млада жена, страдаща от пост родилна депресия, се опитва да се хвърли от балкона; заразено с HIV момиче носи жестоката стигма на болестта; майка се опитва да открие магия в лунния календар – събитията се случват на фона на отхвърлянето на Истанбулската конвенция и абсурдните протести срещу „джендър идеологията“. Но има и съпротива, несъгласие и признания за мълчанието, когато не е трябвало да се мълчи и за сълзите, които са стигали до гърлото и не са успявали да се излеят от очите…

Мария Бакалова

Ролите във филма са поверени на Мария Бакалова, Ралица Стоянова, Катя Казакова, Биляна Казакова, Весела Казакова, Йосиф Сърчаджиев, Росица Гевренова, Диана Спасова, Добриела Попова. Сценарият е дело на Биляна и Весела Казакови и Мина Милева, оператор е Димитър Костов, а продуценти са компаниите „Активист 38“ и „Ici et La productions“, представлявана от Кристоф Брюнше, който е и един от продуцентите на „Котка в стената“. Мина Милева обръща внимание на факта, че неговото участие им дава „сигурност и увереност при представянето на филмите на световната сцена“. Копродуцент на „Жените наистина плачат“ е и Оливие Пер от Аrte France Cinema, като филмът е реализиран с подкрепата на ИА „Национален Филмов Център“ - България, ARTE France, EURIMAGES, Ile de France.

Пред „Women & Hollywood“: Весела и Мина описват „Жените наистина плачат“: „Едно цветно късче от съвременна България, в което е уловена силата, дързостта и красотата на жените. Както и в другите наши филми, желанието ни бе да представим ситуации и факти, които често се „замитат под килима“. Искахме да дадем глас на емоциите, затворени дълбоко в нас в продължение на десетилетия. Историята се променяше и се изгради в движение, в процеса на работата, и приличаше по-скоро на психологически анализ, отколкото на филм. Немски психолози твърдят, че травмата по принцип може да бъде анализирана 25 години след самите травматизиращи събития. Това прилича на комунизма – чак сега, 30 години след промените в България, хората започват да обсъждат миналото.“

Биляна Казакова

На пръв поглед почти гранични са отношенията между петте жени – майката /Катя Казакова/, двете ѝ сестри близначки в ролите Биляна Казакова и Весела Казакова /както е в реалния живот на трите актриси/ и дъщерите Соня /Мария Бакалова/ и Лора /Ралица Стоянова, дъщеря на Катя/. Един неразтребен шкаф с дрехи може да взриви обстановката, дори Лора изхвърля дрехите на Соня през прозореца , а майка им ги умиротворява с плесници, но тогава те застават като една да се защитят. Моментът, в който медицински става ясно, че Соня е HIV позитивна Лора реагира неистово защо си го е причинила. Лекарката едва успява да я успокои. И заедно с това в следващото развитие на сюжета Лора с огромно страдание споделя на сестра си, че не би могла да живее без нея и задължително трябва да се подложи на терапия, не вярва в заклинания и обреди, които могат да я излекуват. В един много труден момент за Соня, тя тръгва да съобщи в мейли на приятелите си за болестта, в еуфория троши лаптопа си и тогава Лора разиграва изумителна сцена. Скрита зад големия портрет на баба им, която всички тези пет жени обожават, се опитва да говори на сестра си с нейния глас, с нейните думи, за да я върне в света, за да я спаси. Тази сцена ми напомни един обряд на власите от Видинско. На втория ден на Великден те играят своите Поменални хор`а /Хорото на мъртвите/, държейки в ръце портрети на починалите си близки. Хорото е бавно, за да припомня нещо на живите. Всеки го разбира по своему. За изцелението на Соня, майка ѝ е готова на всичко, дете ѝ е. Всички тези пет жени със стария вартбург отиват вероятно, съобразно показаните ритуали включително и нестинарски танц върху горящите въглени, в Странджанския край. И тук отново има сблъсък между Соня и Лора и то на едно светилище. Лора не вярва в заклинанията и провесените парцалки, а в медицината.

Ралица Стоянова

И все пак се помирява, а и заедно с лелите си връща Соня към реалността. И тук в този епизод има прекрасна сцена, когато те петте прекрасни жени се къпят в реката. Това е своего рода любовна сцена в големия смисъл на думата обич. Тези жени имат страхотна връзка помежду си, изстрадана, стаена, но истинска. Ще отворя една лична скоба като коментар. Тук на нашите балкански ширини и особено в България ние се страхуваме и някак си ни е заложено да не показваме интимните си чувства на любов, страдание, състрадание, смиреност. Въпросът защо остава отворен. Но той диша във филма.

И избухва във финала на филма с яркото присъствие на Йосиф Сърчаджиев, щастие е да го видим отново на екрана. „Той е трагикомичен герой – трябва да се справя с три дъщери и три внучки, едната от които бебе. Затова сигурно има мъжки кучета. Плаща им сметките, оправя им проблемите, осигурил ги е. Става симпатичен с това. Но има и едно тъмно минало, което прозира, което се дължи на работната му среда. Класен актьор, който се забавлява с материала и има огромна страст към работата. Благодарим и на жена му Райна Томова, която изключително помогна на процеса и даде интересни и важни предложения. Когато започнахме работа по филма, не сме си мислили, че той ще има такъв пробив. Това, което от самото начало обаче беше видимо, е, че имаше късмет във всяка стъпка, сякаш невидимо се ръководеше от нещо над нас, нещо по-голямо. Ангели и помощ от много хора, съвпадения, отдаденост, вяра. Път, който ще остане само за нас, които правехме това пътешествие. Сега, след червени килими, преса, много шампанско и истинско празнуване, идваме у дома“, споделят за медиите Мина Милева и Весела Казакова.

Той, дядото идва при внучката си Соня в болницата, за да иска съгласието ѝ да се „справи“ с този, който ѝ е причинил това. Уредил го е.

Йосиф Сърчаджиев и Мария Бакалова

Майка ѝ казва НЕ, но Соня казва ДА. И започва нова борба между баща и дъщеря, която прераства в обвинения и самопризнания. И в този момент, без да обръщат внимание на хората около тях в мизерния двор на болницата се чува изстрел и на земята пада простреляната майка щъркел. А малко преди това на върха на стария изоставен комин сме я видели как се грижи за малките си щъркелчета. Потрес, вкаменяване, болка. И те, разплакани баща и дъщеря се прегръщат, непонесли страданието на птицата. Дали си прощават?...Как ще продължи животът на героините? Въпрос на въображение и чувствителност у зрителя, ако го носи в себе си.А може да му се поиска и продължение на филма…

Идеята за филма идва от Биляна Казакова, самата тя преживяла пост родилна депресия. По този повод в интервю за БНР Катя Казакова споделя: „Водещата идея или по-скоро усещане бе да изразим това безумно състояние, в което се намира жената, грижеща се за толкова много неща, което често бива пренебрегвано, неглижирано. Нейните проблеми даже нямат разбираем източник или причинно-следственa връзка. В очите на повечето мъже, както и за обществото като цяло, тези проблеми и кризи често са нелогични и поради това неприемливи. Искахме да изразим ранимостта на жената, която е толкова свързана с децата, животните, с мистичното“. А специална роля във филма имат котката, вероятно и като препратка към „Котка в стената“. Много особена е сцената, когато Соня гримира котенцата, за да са красиви и, за да ги харесват. Но с това си спечелва и възмущението на Лора…

Биляна Казакова /л/, Ралица Стоянова/ц/ и Мария Бакалова/д/

Всяка сцена, всяка ситуация в изграждането на филмовия сюжет може да бъде анализирана, без това да прекъсва нишката на разказа, който се лее от екрана.

Мария Бакалова, избрана чрез кастинг с много кандидатки, преди „Борат 2“ на Саша Барън Коен, за който беше номинирана за Оскар, е великолепна като Соня. Трудно и невъзможно е да кажа, коя от актрисите е най-. Убедена съм, че младата Ралица Стоянова я очаква бляскаво бъдеще, дано има филми в България. Един от вълнуващите моменти от филма е присъствието на актриса като Весела Казакова – силна, неистова и сякаш, без да е в главна роля също провокира ситуациите и извежда големия смисъл на филма за свободата на личния избор и непримиримостта към случващото се у нас днес и сега.

Във филма „Жените наистина плачат“ има още много пластове, предизвикващи размисъл и тъга – за здравната ни система и поведението на някои лекари, не всички, за щастие, за отношението към жената, работеща в така наречените мъжки професии, за пълния почти консенсус, с малки изключения, за неприемането от страна на България на Истанбулската конвенция и нелепиците, че тя е в противовес с българските християнски ценности и още и още…

Мина Милева /л/ и Весела Казакова/д/

А, иначе, много ми се иска простреляната майка щъркел, все пак, да може отново да полети, както и героините на филма. Едва ли, но много ми се иска…

P.S. "Жените наистина плачат" има премиера на 25-ия "София филм фест" на 15 септември. Първата прожекция на филма на Мина Милева и Весела Казакова ще бъде на територията на фестивала Sofia Summer Fest. А от 17 септември по екраните в разпространение на Александра филмс.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на продукцията

[vprki]

Фестивалът „София ДокуМентал“ – да отстояваме човешките си права и достойнство

Първият фестивал „София докуМентал“ се включва амбициозно в разнообразието от фестивали в лятно-есенния културен сезон. Кинофорумът си поставя важната цел да покаже филми с кауза, прекрачващи всички граници, задръжки и предразсъдъци. Но, всъщност, това не е първото му издание, а първото на живо.

От 7 до 14 септември Балканският документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкият център канят публиката да гледа най-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“. Припомняме, че минала година през декември се откри нулевото издание на новия изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това беше международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и беше излъчен он лайн от 10 до 18 декември 2020. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова, която тогава обяви, че „това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък“. И този момент дойде, но вярваме, че пандемията от Covid-19 няма така мощно да се върне и да ни затвори и изолира отново един от друг.

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. За 8 дни ще бъдат показани повече от 40 заглавия. Общото между всички е фокусът върху човешките права. Част от заглавията са включени в състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино.

Друга награда ще връчи публиката. Много от прожекциите в Дома на киното, Чешкия център и подкуполното пространство на Ларгото ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит , Димитра Кузи, Таня Хорилчук и други, съобщават организаторите.

Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен филмът, с който се открива кинофорума „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance, показан и на последното „Берлинале“. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г..

„Земята е синя като портокал“

Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.

„Сабая“ (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (отвлечени и превърнати в сексуални робини). „Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова) е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. А „Другата страна на реката“ (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) представя историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния ѝ град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.

„Сабая“

Войната в Сирия е тема на „Пещерата“ (2019, Дания, Сирия ) . Новият филм на номинирания за „Оскар” Ферас Фаяд(„Последните хора в Алепо”) ни среща с обсадени цивилни, чиято надежда за безопасност е под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстоявали правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.

„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с герои, които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е „Дисидентът“ (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). В центъра на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Умело преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.

Друго много силно заглавие е „Машината на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен.

„Плодова машина"

Темата за половата идентичност и различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст”. Филмът представя портрет на едно семейство, бор��що се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.

Пет филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”.Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица.

„Аз съм Грета"

Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета" (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят.

Рон Хауърд заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния, при която пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.

Другите филми, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са: „Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия, реж. Саломе Яши) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения). Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октоподът“ (2020, Южна Африка) – носител на тазгодишния Оскар за най-добър документален филм.

„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе във всекидневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с този гигантски проблем, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм „В АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и, която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.

България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новият филм на Стефан Командарев „Живот от живота“. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи.

Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

„Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. – казва режисьорът - Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“. Филмът е включен и в програмата на 37-то издание на „Празниците на изсуствата Аполония“ в Созопол тази година.

Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова, основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника“. През 2015 г. Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат в центъра и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка ѝ оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на творбата. За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрителите от 23 европейски държави.

Третото българско заглавие е „Музика за филм“ , включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Току-що заснетият филм ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата, двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.

Един от най-интересните филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения. / С голям интерес ще гледам този филм. била съм Рамала в Израел и в автономните палестински територии и ги познавам много добре в исторически, политически, социален контекст и т.н./. Поне в анотацията нещата са представени доста еднозначно. Но и в това е и ценността на фестивала в дискусии, ако не в конкретен филм да се коментират различни гледни точки – б.ред. /

В последната вечер на фестивала ще звучи музика. За финал в програмата е включен „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на реж. Лиза Ровнер). Трейлър -Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала

P.S.на „въпреки.com”: „София докуМентал“ е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Звездният либерал - Джордж Клуни на 60

Той е пленителен, талантлив, остроумен, щедър, състрадателен. Актьор, режисьор, продуцент, сценарист, инвеститор, активист. Красивото съвпадение е, че е роден на Гергьовден. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по повод 60 годишния юбилей на Джордж Клуни.

“Тази година беше плодотворна за мен в творчески план. И сякаш ми е по-приятно на пресконференции. Е, първият въпрос бе дали пазя публикуваната си снимка с надписа: най-сексапилният мъж на планетата. Признах си – над леглото ми е.” Откровението на звездата от края на 2005 съдържа конфликта на нагласите към Клуни – личната му и стереотипната. С “Лека нощ и късмет” и “Сириана” той направи блестящ десант в сериозното кино. Дали е забравен митът д-р Рос...

Джордж Тимъти Клуни е роден на 6 май 1961 в Лексингтън, щата Кентъки. Баща му Ник Клуни е тв-звезда и Джордж се изявява на малкия екран от 5-годишен: в татковото шоу или в реклами. За кратко. Кариерата на бащата пропада. Синът се насочва към бейзбола. На 16 стига до Cincinnati Reds, но се отказва. Заради неспирен купон 3 години е студент първи курс в Северния университет на Кентъки. Отървава се от това бреме, когато Мигел Ферер, син на леля му, известната през 50-те певица Розмари Клуни, го заразява с вируса “кино”. Джордж изкарва малко пари от продажба на обувки и цигари и отпрашва към Ел Ей. Вейхайвеят става амбициозен кандидат-актьор.

Звездният му миг идва с медицинския сериал “Спешно отделение” на NBC, моментално и задълго сграбчил хиперрейтинг и 19 награди “Еми”. Клуни е сексапилният и свободолюбив д-р Рос от градската болница в Чикаго от 1994 до1999. Късокосият брюнет с волева брадичка вдъхновява домакините с опасната баналност на своето излъчване. Обявен е за национален секссимвол. Но за Клуни “Спешно отделение” е двоен късмет - режисьор на един от първите епизоди е Куентин Тарантино. И когато с Робърт Родригес започват “вампирския” проект “От здрач до зори” (1996), го канят. Сред бандитски приключения и зелена кръв, Клуни е светъл стратег на мрачния съспенс (с награда на MTV).

Джордх Клуни в “Спешно отделение”

Вместо да продължи в посока експеримент, той вкоравява имиджа си на секссимвол: в мелодрамата “Един прекрасен ден” (1996), в кошмарната четвърта част от батманиадата “Батман и Робин” (1997), в екшъна “Миротворецът” (1997), в блокбастъра-катастрофа “Перфектна буря” (2000)... Влиза от роля в роля почти на автопилот, а присъствието му спасява и най-обречените филми. И в личния му живот не е по-уютно. След къс брак с Талия Балсъм има дълга връзка с Кели Престън, а после - с Денис Кросби, Кимбърли Ръсел... Посребрен, Клуни продължаваше да е “най-желаният ерген” до 2014, когато се ожени за ослепителната Амал Аламудин.

С “О, братко, къде си?” (2000) присмехулните Джоел и Итън Коен се заиграват с “Одисея” и американския Юг от 30-те. Евърет Одисей Макгил (Джордж Клуни, “Златен глобус”) е перко, рогоносец, маниак на тема зъби, лидер на идиотско трио бегълци от каторга, прославили се като кънтри-бандата “Накиснатите дупета”... И е безобразно смешен. “Непоносима жестокост” (2003) е следващият проект на братята Коен с Клуни като маниак на тема зъби, но днес. Той е адвокатът Майлс Маси в Лос Анджелис - лъскаво-нарцистичен зевзек, пронизан с “амурни стрелички” от Катрин Зита-Джоунс. 

Джордж Клуни на премиерата на “Мъже, които се взират в кози” на Международният фестивал за филми Торонто. Снимка: Майкъл Власати

Междувременно Клуни и режисьорът Стивън Содърбърг създават компанията Section 8. Така продуцират обирджийската комедия “Бандата на Оушън” (2001), римейк на филма с Франк Синатра от 1960. Клуни отново е находчив калпазанин – Дани Оушън в Лас Вегас. Напет, нехаен и с черни очила, той е в компанията на Брад Пит, Мат Деймън, Анди Гарсия и Джулия Робъртс. Успехът е грандиозен и следва продължение. В “Бандата на Оушън-2” (2004) сладурите, “подгрени” от Катрин-Зита Джоунс, раздуват из Европа, а екипът навестява италианската вила на Клуни край езерото Комо. Последва и трета част. Докато Оушън планира обира в Лас Вегас, Клуни и Ранд Гербър, съпругът на Синди Крауфорд, решават да си построят там изискано казино - Las Ramblas (като в Барселона).

Категоричен знак за дистанциране от звездното клише той дава през 2002: играе психолога Келвин във философската фантастика “Соларис” на Содърбърг и реализира режисьорския си дебют “Самопризнанията на един опасен ум”. Филмът му проследява шизоидния life stylе на тв-кумира Чък Барис (Сам Рокуел), нает от ЦРУ за “чистач”. Вербовчикът е агент Джим Бърд (Джордж Клуни). Появява се в 19-та минута и изопва – мустакат, зализан, демоничен. Заснет по дневниците на Барис, филмът е кипежен микс от трилър, драма и документално кино срещу телевизионния и политическия цинизъм. И обира куп награди. 

Джордж Клуни в “Лека нощ и късмет”

През 2003 Клуни реагира темпераментно срещу действията на Буш в Ирак и е обявен за “предател”. Отговорът му е безкомпромисният черно-бял исторически трилър “Лека нощ и късмет” (2005, 5 награди от Венеция, “Феликс” за най-добър неевропейски филм, 6 номинации за “Оскар”...). Той проследява героичната битка на водещия от CBS Ед Мъроу (Дейвид Стрейтърн) и екипа му с тиранията на сенатора Джоузеф Маккарти и неговия “лов на вещици” през 1953. Клуни е продуцентът Франк Френдли. В инфарктна атмосфера на пушене, монитори, шантажи и бели ризи той еволюира от ироничен скептик до прецакан герой. Прекрасен филм! Когато през 2018 големият унгарски режисьор Ищван Сабо бе в София за връчването му на титлата doctor honoris causa от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, в академичното си слово специално спомена „Лека нощ и късмет” като задължителен за гледане. След успеха Клуни обявява, че „режисьорската професия е добро място за остаряване”.

“Сириана” на Стивън Гейгън, продуциран от Клуни, е също политически трилър. Разказва за петролните стратегии на САЩ в Персийския залив, за глобалната дехуманизация, за генезиса на тероризма... Джордж Клуни е Робърт Баер - пак агент на ЦРУ, ала занемарен, изоставен и разгневен. Неузнаваем е. Напълнял с 14 кг за ролята, той страда не само на екрана - по време на снимки получава тежка черепна травма. Донякъде е овъзмезден - със “Златен глобус” и с първия си “Оскар” (за поддържаща мъжка роля). 

Джордж Клуни в “Сириана”

„Майкъл Клейтън“ (2007), пак продуциран от Клуни, е дебют на Тони Гилрой - сценаристът на филмите от поред��цата за Джейсън Борн. Той също е сериозен трилър, където Джордж Клуни е търсач на истината и действието е разказано във флашбек. Само, че е далеч от политическата настървеност и епичност на режисьорските му филми или на „Сириана“. Той е по-скоро типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години той е известен като „Чистача“ (оправя бакии на на едри и дребни клиенти и изобщо е момче за всичко мръсно), подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Тотален невървеж. И изведнъж... 

Най-безспорното качество на филма са актьорите - Клуни е неотразим (макар и познат) в пестеливото си изпълнение (номинация за „Оскар“ за главна роля); страхотни са британците Тилда Суинтън („Оскар“ за поддържаща женска роля) и Том Уилкинсън (номинация за „Оскар“ за поддържаща мъжка роля), а след „Широко затворени очи“ (1999) на Кубрик колегата му Сидни Полак отново играе симпатичен злодей.

Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън”

Комедията „Момичето на отбора“ (2008) е третият режисьорски опит на Клуни с него самия в кадър. Филмът започва с 2 претъпкани стадиона в САЩ през 1925, където се играе колежански и професионален футбол. Додж Конъли (Джордж Клуни) в синя униформа с кожена каска тича бясно за своя отбор „Булдозите“ от Дълът, пътьом отпива от плоската бутилка на треньора, но пъпешовидната топка изчезва и следва... дисквалификация. Това е епохата на джаза и сухия режим, когато се наливат основите на професионалната лига в американския футбол. Додж за малко е с брада, но тъй като е щракалка и дързък стратег на професионалния футбол, набързо се съвзема, обръсва, излъсва, яхва мотор с кош и спира точно пред лъскав хотел... Оттук нататък футболът и неговите правила ще бъдат само хитър тактически ход, за да се представят американските нагласи по отношение на войната, героизма, забранения алкохол, любовта... Клуни прилага какъв ли не опит, за да бъде от достоверно по-достоверно и измисля какви ли не маймунджулъци, за да бъде от смешно по-смешно. „Момичето на отбора“ искри от виталност. Комедията на Клуни е преживяване дори за зрител, резистентен към спортните страсти.

Между два остри горни ракурса над Вашингтон е затворена най-зъбатата сатира на братя Коен след „Фарго“ (1996)  - „Изгори след прочитане” (2008). Действието започва в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния, където всезнаещият анализатор Озбърн Кокс (Джон Малкович), отговарящ за Балканите, е понижен заради пиене. Бесен и погнусен, той напуска. Изстрелва се вкъщи, но няма начин да съобщи новината на ледената си съпруга лекарка (Тилда Суинтън), тъй като е заета с приготовлението на вечеря. Там се явява напетият, брадат и дебилен охранител Хари Фарър (Джордж Клуни ), ексагент, с патлак (според думите му никога неизползван), който е със съпругата си (известна детска писателка), но се оказва любовник на Озбърновата жена...

Джордж Клуни в “Изгори след прочитане”

С “Високо в небето” (2009) младият Джейсън Райтман предлага оригинален ракурс към финансовата криза, нейната ескалация в Щатите и грижите на американската мечта. На фокус са фирмените съкращения. Райън Бингъм (Джордж Клуни, номинация за „Оскар“) е класен представител на компания, находчиво специализирана точно там - виждаме серия къси епизоди с негови “клиенти”. Той самият се появява на екран някъде по средата - хората се вайкат, а елегантният мистър Бингъм с възможно най-циничната ведрост на отработени клишета им дава кураж за бъдещето. И запрашва към поредната дестинация. Нехаен към баналностите на битието, той обича всичко на летищата, което обикновените хора ненавиждат, знае хитрини за чекиране, спи в многозвездни хотели и мечтае да направи 10 млн. мили във въздуха. В бар се запознава с хищната и сродна по небе блондинка Алекс (Вера Фармига)... 

Джейсън Райтман е създал бляскав микс от комедия, драма и roadmovie за кризата, работата, смисъла... Екранизация на роман по действителен случай, филмът изследва американската действителност с прост наратив и внушителна плътност. Само Джордж Клуни да беше, толкова е неустоим, че пак няма да премигнете - без значение дали героят му крачи, усмихва се, агитира или зацикля...

Четвъртият му режисьорски филм „Маската на властта” („Мартенските иди“, 2011, номинация за „Оскар“ за адаптиран сценарий) е за първични избори в Демократическата партия през март 2004 - който победи в Охайо, тръгва към Белия дом. Той започва с думите „Не съм християнин и атеист, моята религия е Конституцията на САЩ” - изрича ги младичкият прессекретар с огнестрелен поглед Стийв (Райън Гослинг), а всъщност подготвя речта на сенатор Майк Морис (Джордж Клуни). Последният с поривиста харизматичност ги повтаря на среща с избиратели... В телевизионна изява Морисън отсича: „Обществото трябва да е по-добро от човека”, а Стийв си ляга с русокоса стажантка от екипа (Евън Рейчъл Ууд). И звън на gsm в 2 през нощта обръща действието. Морис се отказва от надпреварата. Финалът е закован. Вълнения и закани, задкулисни игри и цинизъм, корупция и манипулация се вихрят като опустошителна стихия в поредния безкомпромисен политически трилър на Джордж Клуни. Улавят се препратки: към слоганите на Обама и към американското политическо кино от 70-те, а самият автор на пиесата Бо Уилимън е работил в предизборната кампания през 2004. Джордж Клуни преминава с финес от очарование към арогантност и гузност.

Джордж Клуни в „Мартенските иди“

Силна роля прави и в поредния чешитски филм на Александър Пейн „Потомците“ (2011). Мат Кинг (Клуни, трети „Златен глобус“, номинация за „Оскар“) е притискан от братовчедите си да продаде райското кътче на Хавай. Точно в този момент жена му претърпява инцидент с моторница и изпада в кома. Принуден е да се грижи сам за 10-годишната си страшно умна дъщеря Скоти. Решава да потърси помощ от по-голямата й сестра Александра, но 17-годишната вироглава тийнейджърка не го приема за авторитет. Мат на Джордж Клуни се присъединява към поредицата объркани герои на Александър Пейн, които трябва да си проправят път през откачения свят.

Независимият и безкомпромисен „Арго” (2012) на Бен Афлек е оригинален и плътен политически трилър, посветен на малко известен факт от конфликта САЩ-Иран през 1979-1980, избухнал заради обсесията на аятолах Хомейни и народа му по екстрадирането от САЩ на болният шах Реза Пахлави, за да бъде съден и обесен. Донася на Джордж Клуни „Оскар“ като продуцент (заедно с Грант Хеслов и Афлек).

С „Пазители на наследството” (2014) за първи път Клуни ме разочарова. Отново нонконформисткият режисьор-продуцент-сценарист-актьор е фокусиран върху обществено значим проблем, но в скъпа продукция и с нефелен сценарий. Пренася ни в Европа по време на Втората световна война. Историята пак е фон за човешка решимост, но този път е по действителен факт. За да пресече опита на Хитлер да заграби безценни произведения на изкуството за своя лелеян Фюрермузеум, американският президент Рузвелт създава елитна група за отпор, начело с мустакатия харвардски историк на изкуството Франк Стоукс (Джордж Клуни). Той събира реставратор (Мат Деймън), архитект (Бил Мъри), скулптор (Джон Гудман), театрален импресарио (Боб Балабан), впиянчен британски куратор (Хю Боневил) и бивш парижки учител по живопис (Жан Дюжарден). Срещат се в Англия. Стари и млади, наперени и тромави, до един непригодни за фронта. В контекста на войната, показана и, без това бегло, със своята интелигентска невъзможност за интегриране, повечето от тях правят „корпуса за бързо реагиране” гротесков. Но да се покаже решителната им изобретателност е и смисълът на филма. 

Джордж Клуни на премиерата на “Горе в небето” по време на Международният филмов фестивал Торонто. Снимка Кортни Сзто

В многоезичната среда (английски, немски, френски, руски) Клуни използва трикове от веселбата „Бандата на Оушън” и изглежда вдъхновен от „Гадни копилета” (2009) на Тарантино, но не постига нито адреналина на поредицата, нито издевателствата на „убиеца на Хитлер”. Изобщо, свръхамбициозната историческа фреска се превръща в хилава комедия от грешки, където тук-там се изстрелват остр��умни реплики, без афористично звучене, както сме свикнали във филмите на Клуни.

В „Аве, Цезаре!“ (2016) братя Коен се обръщат към 1952 в Холивуд и измисленото филмово студио Capitol Pictures, както беше в „Бартън Финк” (1991). Най-грандиозният му проект е „Аве, Цезаре!“, посветен на древния Рим и Христос, където в главната роля на пълководец, попаднал под неговото влияние, е голямата звезда на студиото Бърд Уитлок (Джордж Клуни). Но той е отвлечен. Когато се пробужда, се оказва сред брадати комунисти от организацията „Бъдеще“. Искат подкуп. Героят на Джордж Клуни е дебилен. Между другото, братя Коен твърдят, че „Аве, Цезаре!” завършва трилогия, започната с „О, братко, къде си?” и „Непоносима жестокост”. Единственото, което ги обединява, е бляскавото присъствие на Джордж Клуни.

В „Пулсът на парите” (2016) на Джоди Фостър Клуни и Джулия Робъртс са отново заедно. „Пулсът на парите“ е тв-предаване с водещ Лий Гейтс (Джордж Клуни) – нарцистичен, лекомислен и зализан застаряващ шут. Всеки ден той не само се кълчи в смехотворни танци, а и дава финансови съвети на драгите зрители. Режисьорката на предаването Пати Фен (Джулия Робъртс) непрестанно се опитва да го извади от гаф, но вече ѝ е писнало и сега предстои последното им предаване. Междувременно става ясно, че акциите на водещ фонд са се сгромолясали. Още в началото забелязваме младеж (Джак О’Конъл), който се прави на куриер и безпроблемно се докопва до студиото. Той е Кайл Будуел - излъган от Гейтс да вложи майчиното си наследство в споменатия фонд. И, въоръжен с пистолет и жилетка-бомба, търси реванш. Лий Гейтс, както и целият екип, са в шок. Той изглежда жалък в ролята на мишена, но постепенно се окопитва. Всички гледат на живо заложническата драма. Според Джордж Клуни, „Светът на парите е излязъл извън контрол. Когато нещата се объркат, вие всъщност не разбирате, че са се объркали, и обикновените хора остават измамени”. Въпреки че историята е измислена, героят му донякъде напомня истинския Джим Креймър, водещ на програмата „Луди пари” в CNBC. Прочее, предстои да видим Клуни и Робъртс заедно отново в комедията „Билет за Рая“.

Джордж Клуни в “Пулсът на парите”

„Събърбикон” (2017) на Джордж Клуни е оазис за сбъднали американската си мечта в края на 50-те - квартал със стотици еднакви спретнати къщи и комфортна инфраструктура. В една от тях живее епископалният християнин Гарднър Лодж (Мат Деймън) с русокосата си съпруга Роуз (Джулиан Мур) в инвалидна количка, малкия си син Ник (Ноа Джупи) и тъмнокосата си балдъза Маргарет (Джулиан Мур, актрисата е в двете роли). Тя е най-важната къща във филма. Отсреща се настанява чернокожо семейство, с чийто син лелята подстрекава Ник да играе бейзбол. Тази къща е втората по важност във филма. Иронията към американската мечта бие на очи, както обикновено във филм на Клуни - зад идиличния параван ни показва грамади от лицемерие, манипулация, алчност, жестокост... Един от най-активните демократично настроени хора в Холивуд, той гради черната си комедия като кървав трилър с политически патос. За първи път екранизира сценарий на братя Коен, писан още през 80-те и осъвременен чрез неговата намеса и тази на постоянния му съавтор Грант Хеслов. Тоест, настроението е антиТръмп.

След беглото му, но ефектно участие в „Гравитация“ (2013, 7 „Оскар“-а, 6 BAFTA и др.) на Алфонсо Куарон като ветерана-астронавта Мат Комалски, Клуни се ориентира към космическата антутопия. Седмият му режисьорски филм е „Среднощно небе” (2020), създаден за Netflix по дебютния научнофантастичен роман „Добро утро, полунощ“ (2016) на Лили Брукс-Далтън. Февруари 2049. Паническо напускане на земята заради отровен въздух. Обсерватория Барбо в Арктика. Там остава само смъртно болният Августин (Джордж Клуни). Той е астроном с библейска брада, открил навремето планета, от която сега иска да се завърне на Земята след двегодишно отсъствие екипа��ът на космическия кораб „Ефир”. 

Джордж Клуни в “Среднощно небе”

Междувременно се оказва, че старецът не е сам - при него е забравено момиченцето Айрис. Не говори, но рисува и се смее. Той играе сам шах, пие уиски. Във флашбек го виждаме млад с любимата му... Сюжетните линии на Августин и на кораба се свързват чак на финала. Иначе си вървят като два паралелни филма. „Среднощно небе” е амбициозен опит Клуни да се пробва във фантастиката, за да алармира за крещящите проблеми на Земята и възможната екологична катастрофа. Но нито е новаторски, нито е строен. Само той е направо неузнаваем – старец с отговорност и гузна съвест. Уникален актьор!

Джордж Клуни от години е лице на часовниците Omega. Занимава се свръхактивно с хуманитарна и обществена дейност. През 2009 е поставен от списание Time сред 100-те най-влиятелни хора в света. През 2018 според Forbes оглавява списъка на най-скъпоплатените актьори. В началото на 2021 Джордж Клуни разкри пред “W Magazine” как прекарва времето си у дома по време на пандемия – в домакинска работа. „Ще ви кажа нещо за новото си хоби. Пускам по две-три перални на ден и мия чинии по цял ден, защото децата ни са истински прасенца”. Той посочи и някои съвети за консумация на алкохол: „Леля ми Розмари отдавна ми каза, че никога не трябва да смесвам зърнени продукти и грозде. По този начин текилата и виното никога не вървят заедно. Също така не трябва да пиете водка с шампанско. Ние от Кентъки научаваме това много рано“.

Джордж Клуни на пресконференция  по време на събитие за корупцията в Африка през семтември 2019 година. Снимка: Хенри Николс, Ройтерс

Изключително популярен сред демократите в САЩ, Клуни няма да ни изненада, ако се впусне и в политическа кариера. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив; Хенри Николс, Ройтерс; Кортни Сзто, Майкъл Власати

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи своите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, Етгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.ф.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, път, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програма��а. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния музикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Табаков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска филхармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на Европа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Ед Харис – 105 филма без провал!

Той не е от кохортата холивудски знаменитости, които са постоянно в сензационните новини от „Мека“-та на киното. Името му не ще срещнете в клюкарските хроники на жълтите медии, нито пък в съмнителни с „достоверността“ си репортажи за шумни партита и разюздани бохемски купони. Той не се натрапва с поведението си извън екрана, нито пък задръства вестниците с присъствието си в текущите новини, освен когато се появява на екрана с нова сериозна роля в наистина значим филм. Това пише за „въпреки.com“ кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов за актьора Ед Харис, който на 28 ноември навършва 70 години.

Затова пък Ед Харис е от категорията на авторитетните, зрели и уважавани актьори от различни поколения като Робърт Дювал, Джеф Бриджис, Мат Деймън, Кевин Костнър, Анди Гарсия, Кевин Бейкън и редица други, които винаги респектират с безспорно екранно присъствие, създават запомнящи се филмови персонажи, изграждат достоверни психологически образи. Затова остават в паметта на зрителите именно като представители на уважаваната категория екранни интерпретатори, които участват в редици легендарни заглавия като еталон за актьорско поведение пред камерата, безупречно екранно присъствие и запомнящи се персонажи с достоверността на реални хора от всекидневния живот. С две думи – актьор, който присъства вече 40 години в голямото американско и световно кино именно като професионалист с трайна, забележителна и продължителна кариера, без да е правил сериозни компромиси, отстоявайки винаги високия актьорски стандарт, без да подведе зрителите и без да разочарова милионите си почитатели.

Една от ранните роли на Ед Харис - във филма “Кома” /1978/ с реж. Майкъл Крайтън, където играе служител в морга

Но преди да достигне до големите си роли, с които утвърждава името си сред най-талантливите и стабилни актьори в Холивуд, трябва да извърви дълъг житейски и творчески път. Той започва от малкото градче Tenafly в щата Ню Джърси, където е роден преди 70 години в семейство с майка – служителка в пътна агенция и баща – книжар. Но знак за внимание: бащата Робърт Ли Харис е пял професионално в мъжки хор. По-късно средното от трите им деца – Ед не става певец, но очевидно „хемоглобинът на изкуството“ е преминал в кръвта му. След завършване на гимназия постъпва в много престижния Колумбийски университет в Ню Йорк, където се увлича в активни тренировки с университетския отбор по американски футбол. Може би този мъжествен и дори суров спорт е загубил бъдеща звезда, защото много скоро студентът Ед е пленен от сцената и решава, че ще бъде актьор. Стъпката е изненадваща и  напуска университета в Ню Йорк, за да отиде в родната на родителите му Оклахома, където постъпва в театрално училище. А след неговото успешно завършване пътят му, без никакви колебания, е направо към Лос Анджелис, за да си търси работа в киното и телевизионния бизнес.

Ед Харис в „Knightriders“ (1981)

Началото не е лесно за вече 26-годишния професионален актьор. Налага се цели 5 години да се снима без пауза в 12 телевизионни продукции (предимно сериали), преди да бъде забелязан от култовия американо-канадски режисьор Джордж Ромеро, известен като майстор на horror филми и зомби трилъри (напр. „Нощта на живите мъртви“, 1968). Той го кани за главната роля в „Knightriders“ (1981) – луда екшън-драма за пътуваща трупа мотоциклетни „средновековни рицари“, които така припечелват за битието си, а чрез условния рицарски сюжет режисьорът засяга и някои социални проблеми. Това е истинското начало на филмовата му кариера в голямото американско кино, което му отваря вратата към бъдещите изключително успешни изяви в редица главни и поддържащи роли – общо 105 заглавия в личната му филмография досега!

Като Джон Глен в „The Right Stuff“

Само две години след „Knightriders“ идва истинският пробив за Ед Харис и извоювано място в рейтинга на холивудските актьори с участието му в  „The Right Stuff“ (1983) на сценариста и режисьор Филип Кауфман, където претворява на екрана легендарния американски астронавт Джон Глен. За тази роля той не получава „Оскар“ или поне номинация, но общо четирите статуетки за филма и още четири номинации го нареждат сред най-успешните продукции от стотиците заглавия в началото на 80-те години. Защото филмът се обляга на бестселъра под същото заглавие на писателя Том Уолф, който с почти документална достоверност разказва за подготовката на първите седем военни пилоти и техните тренировки за бъдещи космически полети. Ед Харис се справя блестящо с ролята на обичания и вече обвеян със слава Джон Глен, осъществил първия американски орбитален полет, макар и след руснака Юрий Гагарин (преди Глен астронавтите Уолтър Шира и Върджил Грисъм правят само „параболи“ в извънземието).

Ед Харис със съпругата си и дъщеря им при получаването на Звездата на славата в Холивуд през 2015 година

Дори може да се каже, че славата на реалния астронавт прибавя нюанс към успеха на актьора, без това да омаловажава заслугата на самия Ед Харис. Напротив, ако той не се бе справил перфектно с ролята, тъкмо това съпоставяне щеше да  работи в негов минус. И още един важен детайл: независимо, че филмът не носи очаквания касов успех, той е оценен високо от критиката и кинематографичната общност. В случая това работи за бъдещите покани към Ед Харис и предстоящата му успешна кариера. Защото с тази роля той залага характерните черти на актьорския си талант и екранно присъствие: достоверност, пестеливи външни ефекти за сметка на дълбоки и убедителни психологически нюанси, и което е най-важно – никакви евтини детайли в сдържаното му, ала толкова изразително актьорско поведение пред камерата. Спокойното му мъжествено лице лесно и бързо преминава през различни психологически състояния, без видимо усилие, но затова пък с респектираща убедителност!

Актьорският състав на „The Right Stuff“ отговаря напълно на заглавието на филма – наистина най-добрия екип. Защото на екрана е бляскава комбинация от отлични изпълнители: Сам Шепърд („Оскар“ за тази роля), Скот Глен, Денис Куейд и други прекрасни актьори. Да направим малко отклонение: тъкмо срещата му със Сам Шепърд го отвежда същата 1982 година в Ню Йорк, където прави театрален дебют в пиесата на актьора – драматург „Побъркани от любов“ (награда „Пулицър“ за драматургия). А пък Ед Харис получава престижното театрално отличие „Obie“ (ежегодната Off-Broadway награда) за своята първа сценична роля! Това вече подпечатва неофициалния му сертификат за истински добър актьор! Защото сцената не прощава фалша на посредствените изпълнители и обратно – утвърждава името на истинските таланти!

“Аполо 13″

И като се върнем в Холивуд, не е изненадващо, че 12 години по-късно, когато режисьорът Рон Хауард подбира своите актьори за следващата перфектна космическа драма „Аполо 13“, наред с Том Ханкс, Кевин Бейкън, Бил Пакстън, Гари Синийз кани и Ед Харис в новия актьорски състав. Защото е преценил, че той ще е точно на мястото си със своите комплексни актьорски качества, разбира се, но и заради спокойното, уверено, мъжествено лице, което внушава овладяна сигурност, морална сила и психическа стабилност. Рон Хауард добре си е давал сметка, че „Аполо 13“ съвсем не е фантазна космическа сага от типа „Междузездни войни“, а истинска космическа драма, която с развитието на сюжета не изключва и финал като тежка трагедия. Великолепен филм, който изключително умело пренася реалната „драматургия“ на действителния изключително рисков космически полет върху екрана и заслужено получава 2 награди „Оскар“ и 7 номинации – една от тях за Ед Харис, единствен от мъжете - актьори!

В “Шоуто на Труман”

Но междувременно в интервала от тези два „космически“ филма Ед Харис успява да прибави във филмографията си други 22 заглавия, сред които „Място в сърцето“ (1984, реж. Робърт Бентън), „Да убиеш проповедник“ (1988, реж. Агнешка Холанд), „Бездната“ (1989, реж. Джеймс Камерън), „Фирмата“ (1993, реж. Сидни Полак), „Никсън“ (1995, реж. Оливър Стоун) и други. Дори само имената на режисьорите респектират, а той е на екрана редом с такива актьори като Джин Хекман, Холи Хънтър, Том Круз, Сали Фийлд, Джон Малкович, Кристоф Ламбер, Антъни Хопкинс, Боб Хоскинс и кой ли още не!

Никълъс Кейдж, Шон Конъри и Ед Харис в “Скалата”

Стремителното му утвърждаване в професията е свързано и с респектиращи отличия, които разбира се не са най-важното, но прибавят положителен рейтинг към името му и което е по-важно – много режисьори виждат в негово лице именно актьорът, който може да изведе следващия им проект на желаната по-висока орбита. А това означава, че е станал знаково лице от екрана и участието му гарантира успех на бъдещия филм. И той доказва това в разнородни в жанрово и стилистично отношение заглавия на режисьори с широк диапазон в почерка им.  

Във “Враг пред портата”

В „Скалата“ (1996, реж. Майкъл Бей) той партнира равностойно с Шон Конъри и Никълъс Кейдж в един от най-успешните „затворнически“ филми в цялата история на киното. Защото самият затвор на малкия скалист остров Алкатраз в залива на Сан Франциско е митология в тази тема. След това в „Шоуто на Труман“ (1998, реж. Питър Уайър) не отстъпва на признатия комедиен вулкан Джим Кери, който обаче винаги си остава външен виртуоз на мимиката и пластиката, докато Ед Харис дори редом с него запазва отмереното си екранно поведение - негов специфичен актьорски щрих. „Враг пред портата“ (2001) на признатия изключително прецизен европейски режисьор Жан-Жак Ано вкарва Ед Харис във военната тема от времето на Втората световна война. Срещу руския супер снайперист (Джъд Лоу) застава немският ас на Ед Харис. Режисьор като Жан-Жак Ано няма да се подлъже само заради суровото „арийско“ лице на актьора, а залага преди всичко на отпечатания върху него скрит психологизъм.        

Ръсел Кроу и Ед Харис в “Красив ум”

От съвсем друг порядък е следващата му важна роля в „Красив ум“ (2001), отново на режисьора Рон Хауард. Той го познава много добре от предишната им обща работа и неслучайно залага тъкмо на него в този екстремно психологизиран, при това документално достоверен сюжет за живота на гениалния американски математик и нобелов лауреат Джон Наш (1928-2015), разработил своя оригинална „теория на игрите“. При това докато снима филма математикът е все още жив, макар и със сериозно увредена психика, т.е. евентуални юридически възражения или несъгласия с режисьорската трактовка са потенциално възможни. Затова за ролята на антагониста Паркър режисьорът се „застрахова“ с избора на Ед Харис и той не го подвежда.

В “Часовете”...

Ами какво да кажем за участието му в „Часовете“ (2002) на режисьора Стивън Долдри! Великолепен филм с прекрасна драматургическа и режисьорска разработка на сложен възел от тънко нюансирани психологически детайли в преплетеното общуване на три жени и съпругът на една от тях – именно Ед Харис. Той въпреки относително по-малката поддържаща роля блести с пестеливото си, ненатрапващо се присъствие в кадъра! „Оскар“-ът за главна женска роля на Никол Кидман и още 8 номинации (!) във всички основни категории говорят достатъчно убедително за качествата на филма. Една от номинациите е тъкмо за Ед Харис (поддържаща мъжка роля), другите са за филма, за Джулиан Мур, за режисьора, за композитора Филип Глас и т.н. Филм – учебник за най-трудното, но и винаги необходимо психологическо кино, което не залага на екшън-сюжет, нито на външно зрелище, а навлиза мощно и убедително в дълбините на човешката психика! За това колко търсен и ценен от режисьорите, говори поканата от Алфонсо Куарон да участва в „Гравитация“ (2013),  макар и само с гласа си като наземен оператор от Центъра за управление на полета.

Като Джаксън Полък в “Полък”

В тази задъхана актьорска работа без пауза, Ед Харис намира време и за познатото актьорско изкушение за режисьорски дебют. През 2000 г. той прави „Полък“ – биографичен филм за живота и кариерата на американския художник Джаксън Полък (1912-1956) – ексцентричен абстракционист и както се полага, неуморен алкохолик. Ед Харис се справя успешно и като режисьор, и като изпълнител на главната роля. Доказателство за това са „Оскар“-ът за поддържаща женска роля на Maрша Гей Хардън  и неговата номинация именно като актьор в главна мъжка роля! Колцина известни актьори са успели в режисьорския си дебют, а безброй повече са се провалили!

Ед Харис и Виго Мортенсен в “Апалуза” - още един режисьорски филм на Харис /там е и съсценарист, и съпродуцент, освен че изпълнява главната роля/ 

В последните години Ед Харис се завръща в паузите от  тежките филми и към ранните години на кариерата си с някои участия в телевизионни сериали, н��пример „Westworld“ (2016-2021) на режисьорите Лиза Джой и Джонатан Нолън. Но конкретно този сериал не е от най-успешните и като довърши ангажимента си през следващия сезон, спокойно може да забрави ролята на Мъжът в черно. Като всеки талантлив и признат актьор Ед Харис има в богатата си филмография редица наистина бляскави роли в силни филми, има и други - просто добри, и естествено някои недотам успешни. 

Рене Зелуегър и Ед Харис в “Апалуза” /във филма участва и Джереми Айрънс/

Но няма роля – провал в неспасяемо слаб филм. А това означава на първо място самовзискателност и отказ от недопустими компромиси. Малко актьори от шарения свят на световното кино могат да се похвалят с такава равносметка. И макар вече на 70 години, но в отлична творческа форма и физическа кондиция, навярно в още много бъдещи филми ще виждаме на екрана спокойното му, сдържано, мъжествено лице. Защото както се казва за действително призваните актьори „екранът го обича“, а той умее да му се отблагодарява. Затова зрителите са доволни и го очакват в нови запомнящи се роли. ≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив