#София филм фест | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 27 days ago

Text

Светослав Овчаров: След толкова години „Залог“ излиза на екран, Зако ми се усмихва от небето

София Филм Фест е верен на традицията да бъдат представяни българските филми пред възможно най-широка и разнолика аудитория. Вече се готвим като вярна публика и приятели за неговото 29-ото издание, което ще се проведе от 13 до 31 март 2025. И една от първите новини, които идват от изключителния екип на Феста е, че ще го открие новият игрален филм „Залог“ на режисьора Светослав Овчаров.

Филмът е поредното доказателство за непрестанния стремеж на автора му като разказвач към истории, които подреждат важни елементи от пъзела на българската народопсихология. Това е негова избрана и неотменна посока и игралното, и в документалното кино още от дебютния му филм „Коста Паница – черти из живота и времето му“ (1985) до ден днешен, вече 40 години…

Светослав Овчаров

Филмът „Залог“ разчита на добре познати и обичани български актьори, на честно и увлекателно пресъздаване на факти от нашата история, чиито уроци са все още ненаучени от няколко поколения. „Залог“ покорява и с бурните чувства, които са способни да преведат силните личности през Възраждането и освободителните войни, за да участват в съграждането на новата, дълго мечтана България. Главните роли във филма са поверени на Захари Бахаров, Асен Блатечки /двамата на водещата снимка/, Деян Донков и румънската актриса Офелия Попии, в актьорския екип са още Иван Савов, Валентин Ганев, Малин Кръстев, Стефан Мавродиев, Гергана Плетньова. Оператор на филма е Веселин Христов, художник е Мира Каланова, художник по костюмите е Габриела Кърджилова, звукорежисьор е Валерия Попова. Продуцентските отговорности и монтажа са в ръцете на Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров.

Деян Донков във филма "Залог"

Ето какво споделя сценаристът и режисьор на „Залог“ Светослав Овчаров за пътя на филма към неговите зрители: “ „Беше 1991 година. Киноцентърът беше затворен, държавата не отделяше никакви средства за култура. По това време ние често се срещахме със Зако Хеския (1922-2006), бяхме приятели. Малко е странно: той беше с трийсет и пет години по-възрастен, но си говорехме с часове – той за миналото, аз за бъдещето. Особеното беше, че в тези разговори Зако беше оптимист, а аз песимист. Веднъж Зако дойде вкъщи и ми каза: „Трябва да направиш игрален филм за Стамболов, Паница и Фердинанд!“. Аз се смях: как да се реализира игрален филм във време, когато в държавата нямаше ��ари за хляб. Зако настояваше. „Ще идвам всеки ден и ще седя на диванчето, докато не го напишеш!“ – каза Зако. Така и направи. Идваше всеки ден в осем, сядаше на дивана, докато написах сценария. „Е, пошегувах се, сигурно, когато стана на твоите години, Зако, ще направя този филм!“. Тази горчива шега се оказа истина. Днес аз съм на годините на Зако, когато водихме този разговор.

Зако Хеския (1922-2006)

През 1986-та направих документалния филм „Коста Паница - черти из живота и времето му“, през 1990-та - „Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят“, през 1994-та – „Фердинанд Български“. В следващите години издадох в съавторство с приятели три книги с научни изследвания, посветени на Стамболов, Княз Фердинанд и тяхното време. През всичкото това време току се сещах за „Залог“.

Можем да си помислим: защо се обръщаме към събития от преди 140 години? Няма ли важни и тревожни теми днес? Има, разбира се, но една от най-тревожните е, че век и половина по-късно България е все така полу-европейска, полу-азиатска страна. Все така „полу“. Геополитическите орбити, в които кръжи, са същите. Дефицитът на личности е същият. Посредствеността е същата.

Убеден съм, че разказването за хора, които пробиват с главите си мрачния небосклон, под който живеем, носи светлина. Вярвам, че това е необходимо на обществото ни. Ние трябва да познаваме себе си като народ. Загърбването на миналото ни лишава от бъдеще.

Офелия Попии във филма "Залог"

Героите във филма нямат имена. Те се казват Майора, Министър-председателя, Княза, Жената… „Залог“ е филм за любовта. Между двама мъже. И една жена. И България. За любовта, която е толкова силна, че може да се съизмери само със смъртта... Увлечени в своята страстност, двамата мъже не забелязват, че загърбват жената на живота си. Любовта им към България е тъй всепоглъщаща, че изяжда простичката човешка любов. И накрай, след всичките огнени чувства и действия остава... пепелище... Разказваме „Залог“ с любов към героите си, искахме филмът да бъде интимен, но без умиление.

Заснехме го по време на Ковид, но във филма нито един човек от екипа не се разболя. Беше кучи студ, сняг до колене, вятър да ти отбрули ушите, но никой не се оплака: нито актьорите, нито кучетата, нито конете. То и в надписите си пише – няма пострадали животни.

Кадър от филма "Залог"

След толкова години „Залог“ излиза на екран. Сигурен съм, че Зако ме гледа от небето и се подсмихва с хитрата си усмивчица. „Казах ли ти, че един ден ще го направиш?!“

Светослав Овчарoв e автор на три книги, няколко театрални пиеси и сценарии за тв сериали. Той e сценарист и режисьор на документални филма, сред които „Коста Паница – черти из живота и времето му“, „Стефан Стамболов – създателят и съсипателят“, „Фердинанд Български“, „Десет притчи за десет български солдати“, „Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно“ , „Второто освобождение“ със съценарист проф. Евелина Келбечева, предизвикал изключителен отзвук, което не е много характерно у нас за документален филми, и други. Има и осем игрални филма – „Юдино желязо“, „България, това съм аз“, „Лист отбрулен“ „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Зад кадър“, „��рагове“ и други. Професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ.

Признаваме пристрастието си към документалните филми на Светослав Овчаров, дори сме убедени, че трябва да се изучават не само в киноспециалностите, а сред студенти и гимназисти. Те не са в тесния смисъл филми за нашата история, а са и изследователски за нашата народопсихология, за конкретната човешка съдба през силата на документалната достоверност.

Игралните му филми, независимо от идеята по презумпция, са фикция винаги са неговото лично преживяване с историята и отново чрез човешките вълнения. В контекст по повод един от предишните му игрални филми „Врагове“ (с премиера на 21-ия СФФ, 2017) той споделя пред „киното.бг“ преди време за личното си отношение към историята на България, особено след Освобождението.

Светослав Овчаров

„Това е времето, в което могат да се търсят причините за всичко онова, което сме днес. Няма смисъл да заничаме в Средновековието, защото между днешните българи и прадедите ни от преди шест века има толкова общо, колкото между съвременните гърци и Перикъл.(Ако ги питаш тях, те всички са потомци или на воина Леонид, или на философа Платон. Гърците са нагледен пример за това докъде води безогледното цитиране и позоваване на историята.) Българската нация започва да се оформя и придобива съвременната си физиономия след двайсетте години на 19-и век и окончателно се осъзнава след 1879-та. Погледнете само българския печат след руско-турската война: езикът му се развива със светлинна скорост – отначало е пълен с турцизми, после за кратко ги заменя с русизми, а съвсем скоро е изкован новият български книжовен език. Направил съм доста филми, които се занимават с различни хора и явления от последните сто и трийсет години. Всеки филм отнема поне година. Една година, в която живея с тия хора. Времето тече двойно – и в наши дни и в миналото. Тъй че – преживял съм трийсетина години повече.“

И нещото, на което не изневерява като кинематографист и личност толкова десетилетия, всъщност, го каза с едно изречение: "Самочувствието на нацията ни трябва да се гради от изправянето лице в лице с истината".

Стефан Китанов

А ние тепърва предстои да ви разказваме за 29-то издание на София Филм Фест. Фестивала, който независимо в кои медии сме работили от самото си създаване от Стефан Китанов-Кита е на нашето внимание с преживени филми, срещи…Успех и на добър час на забележителния екип! Или, както традиционно се обръщат към зрителите неговите организатори, „ОЧАКВАМЕ ВИ НА КИНО!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Анелия Николова, архив на СФФ и Стефан Марков

#СФФ #Светослав Овчаров #Зако Хеския #Стефан Китанов

0 notes

vprki · 11 months ago

Text

Лилия Топузова: „Съседите“ е проект отвъд мълчанието за лагерите

„Това е нашето поколение – живеем в един друг свят, където имаме и възможност, но и нашата нагласа вече е да се чувстваме граждани на света. Тя от години е такава и това е, което дава надежда на проекта ни.“ Каза за „въпреки.com” проф. Лилия Топузова, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април - 24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Лилия продължава: „От 21 години работя по темата на проекта. Тя се превърна в тема на живота ми: документален филм, докторска дисертация и след това научна кариера. Сега е проектът. Никога не съм мислила, че това ще бъде пътят ми.“

Лилия Топузова е професор по история в Универс��тета на Торонто (University of Toronto). Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Срещата ни с нея е в новото ателие, където творческият екип вече работи по проекта, за да го доизгради и представи в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията във ��енеция. И четиримата гледат на пространството на ателието, разположено в промишлени складове не просто като на работно място, а като на творческа лаборатория. Щастливи са, че в него има повече светлина и гледат отвисоко на софийския пейзаж с изглед към Витоша. За сътворяването и доразвиваното на проекта ще разказваме по-подробно в следващи текстове.

С Лилия отиваме в близкото заведение, където обикновено отиват да похапнат на бързо. Всъщност, с Лилия се запознахме заедно с режисьорката Анна Петкова (1944-2022) преди 21 години в офиса на продуцентска компания Агитпроп. Бяха ни поканили, за да гледат нейния филм, на който съм съсценарист за комунистическите лагери „Обвинението” от дилогията „Присъдата” („Вината” и „Обвинението”). Беше пак март 2003 година, защото си спомням, че с Ани Петкова отидохме след една прожекция от София Филм Фест.

„Ние тогава се видяхме с вас и гледахме откъси от филми. Имам много ранни бележки по тази тема от разговора си с вас и с Анна Петкова в студиото на „Агитпроп“, което беше на „Будапеща“. Току що бях пристигнала от Лондон, започнахме ранни разговори – вие и Анна ми дадохте много ценен, смислен съвет тогава – какво мога да очаквам, как мога да бъда приета и т.н. След тази моя първа ранна работа завърших филма заедно с Андрей и с „Агитпроп“ („Проблемът с комарите и други истории“ (2007). Сценарист Лилия Топузова, режисьор Андрей Паунов, продуцент Мартичка Божилова, Агитпроп) . Аз живях в Белене общо около 1 година. След тази моя работа на терен с репресираните влязох в архива, още преди да бъде разсекретен. Постепенно започнах да навлизам в различните ъгли на тази история – на терен с очевидци; в архива – с институционалния разказ, с който винаги трябва да внимаваме, защото това е разказът на институциите, ��оито са репресивни: на бившата Държавна сигурност, на Министерството на вът��ешните работи, след това – на Държавния архив. Работейки с оцелели, получих много от техните лични архиви. Те ми дадоха ненаписаните си спомени, самиздатите си, всякакви малки неща от тяхната лична памет. Започнах да работя с тях. Аз съм школувана и работя в Северна Америка, влязох в архива на ЦРУ, в архива на Британските външни сили (Foreign Office, Британското разузнаване, МИ 6) и в архива на радио „Свободна Европа“, който тогава беше в Унгария, в „Отворено общество“.“ Припомня си първите години на изследователската си работа Лилия Топузова, която продължава и до днес. За нея както и за по-младите ѝ колеги от екипа изследването и разказът по темата за комунистическите лагери е повече от кауза.

Васил Владимиров и Лилия Топузова

„От години моята изследователска работа не е само дисертация, а книга. Дисертацията е отпреди доста години (аз съм вече доцент доктор в Университета). Книгата е на английски, казва се On Silence in the History L of the Bulgarian Gulag. Много съм си мислила как да преведа – за silencing и silence, има две много хубави думи на български. Едната е безмълвие, другата е мълчание. И това е един вид прекъсване на безмълвието, на мълчанието. Както аз го наричам на английски act of insilencing, т.е. един жест да отидем отвъд мълчанието за историята, за паметта, за българския ГУЛАГ. Това е самата книга. Преди тя да излезе имам много публикации в различни форми – научни, литературни есета, които предлагат различни части от историята. Тук е примерно една академична публикация (показва я на лаптопа си), която спечели една от големите награди в постсоциалистическите научни изследвания. Тя е за Юлия Ръжгева (една от зловещите надзирателки в концлагера в Ловеч, която е заснета във филма на Анна Петкова, благодарение на военния прокурор Лилко Йоц��в, който я привика за снимките тогава с призовка – б.а.) и за ранната ми работа с надзиратели, по принцип с извършителите на насилието. Моята ранна етнографска работа беше с тях.“ Разказва Лилия Топузова с много вълнение, връщайки се в различни периоди от десетилетното си изследване и последвалите публикации. А малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за проекта „Съседите“.

Заедно коментираме, всеки по своя път в годините, работата си, свързана с темата и това, че все още историята не е разказана докрай, не е преживяна травмата. Лилия Топузова има наблюдения върху процеса вече десетилетия и знае и е проучила много детайли от „мълчанието“ или по-точно прикриването от страна на държавните институции.

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е "хляб" с камъчета от кариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене...

„Ние започваме историята на инсталацията. Интуитивно като историк е да започнем с отварянето на лагерите 1945 година, с първата наредба-закон. Във филма вие използвате наредбата-закон, и Атанас Киряков прави същото, и Христо Христов прави същото, и моят колега Борислав Скочев прави същото, Даниела Колева… Ние сме малцина, които работим, но работим сериозно по темата от години. За мене това е логично чисто хронологически, исторически, но не е лоялно за самата история. Защото какво се случва? 1990 г., когато излизат първите спомени, когато за първи път се чува и се говори публично, се случват две неща. Естествено, това е един разрез от българското общество, една травма, която е очевидна, става ясно веднага. В този момент Министерството на вътрешните работи създава комисия, оглавена от генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), наричат я Комисията срещу извращенията. 11 от членовете на комисията са от МВР, другите 11 са репресирани хора и общественици. Това е една от първите комисии. Една от първите комисии на Истината. Те започват по един смислен начин да се опитват да разберат какво се е случвало.

Обаче по-малко от месец преди да се създаде въпросната комисия, те създават една друга тяхна вътрешна комисия, пак оглавявана от Семерджиев, имам записани кои 4 или 5 от членовете ѝ са и в т.нар. Комисия за истината. И преди да седнем да говорим, да мислим за истината, те прочистват архива. Естествено, не знаем какво точно е прочистено, но знаем, че всякакви свидетелства за лагерите са приоритет. Защо? Защото не са си свършили работата по идеален начин. той казва директно – имаме този транскрипт, който е останал – „Споменът за Белене да изчезне. Да не остане нищо“. След това тези от нас, които работим близко с архива, виждаме как се случва това. Тръгваме да търсим информация, доклади, списъци – те липсват! Когато са прочистени 40 процента от архива на репресивната институция, ние сме поставени пред мълчание. И аз започвам историята на лагерите с опита тя да се заличи. За мен този опит е важен, институционален, умишлен опит – да няма следа.“ Коментира Лилия Топузова основната трудност в работата си.

Припомних ѝ, че когато нас ни допуснаха лятото на 1990 година в архива на ЦК на БКП в тогавашния Партиен дом, сега Народно събрание попаднахме на документи от 1959-1962 година, дешифрирани май 1990…Имаше параф „Да не се дешифрира никога стенографския запис“. Освен това, те не бяха стенографирани от стенографка-служителка, каквито имаше с името им, а от тогавашния шеф на Организационния отдел на ЦК на БКП Георги Владиков…

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Лилия Топузова продължава в този контекст за работата на екипа: „Всъщност, имаме свидетелства, но те не са п��лни. И сега, когато работя с Джулиан (Шехирян) и с Краси (Буцева), за мен беше важно да се установи в научен аспект това, което се е случило. Не е само фактология, която да се изведе на бял път, а да се публикува и това да влезе в научния канон, което винаги е било моята цел и това е моята научна работа. Но също и по някакъв начин да се предаде преживяното – академичният, научният език е важен, но той не може да предаде преживяното. И тъй като работя и като режисьор, и като документалист, работата ми с Красимира и с Джулиан беше работа, с която искахме да предадем преживяното от самите хора. Пресъздавайки апартаментите, където са правени мнозинството от моите и на Красимира интервюта, пресъздавайки как споменът, наистина, съществува фрагментирано, както и самите разкази са фрагментирани, ние стоим много близо до формата на това как съществува миналото и как то постепенно изчезва.

Това беше идеята – да излезем, да вземем това, което теоретичната, научната рамка – тя е в дълбочината на нашия проект, но езикът, с който ние го изразяваме вече тримата заедно, е съвсем друг.“

В този контекст се връщам във времето, когато в Съдебната палата Анна Петкова разговаря с Юлия Ръжгева, епизод във филма на режисьорката, който години по-късно предоставихме колегиално да присъства в „Проблемът с комарите и други истории“.

„Когато две години по-късно направих интервю с Ръжгева, 20 дни след това тя се самоуби. Тя вече беше друг човек. Този опит, който Анна и ти сте имали с нея… Когато аз се запознах с нея, тя вече беше на края на живота си. В много напреднал Паркинсон и с някакво друго съзнание за това, което всъщност е било. Спомням си много добре думите на Анна тогава.“ Споделя Лилия като подчертава, че това е травма, която е обществена травма, тя е на нашето общество. И ние някак си сме свързани с нея – тя е тежка, тя боли, но тя ни свързва. И ето, ние сме заедно пак, почти 21 години по-късно…

Питам Лилия Топузова, както преди в разговора с Джулиан Шехирян как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“.

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Аз режисирам филми, пиша сценарии, самата работя изключително много с визуалното и с имиджа – той е изначален за мен. За мен винаги играта е между думите и как да са репрезентирани – въпреки че има и научен аспект, не виждам работата си само като научна. Джулиан се свърза с мен, след като беше гледал филма „Проблемът с комарите и други истории“ и беше чел моя статия за Ловешкия лагер. Току що започваше дейности по програма Фулбрайт в България и ми написа имейл. Аз му отговорих. Срещнахме се по скайп, имахме един много вълнуващ разговор и веднага видяхме, че сме много свързани с начина, по който мислим за миналото, за това как то може да бъде представено, с какъв език. Той е много интердисциплинарен, аз съм много интердисциплинарна и започнахме работа по инсталацията, може би няколко месеца след като се видяхме онлайн. Написах тогава литературен текст, той излезе по-късно. Писах на Джулиан как изглежда по някакъв начин разрезът между това, което намираме написано в архива, и това, което чуваме в разговорите с репресираните, какво означава. Ето това е материалът, който се казва „Стаите, в които съм“ (показва го на лаптопа си). В този текст аз работя с това, което чуваме в стаите, и с това, което съществува в досиетата. И този разрез в ранните ми разговори с него беше много важен. Ето пример: в стаята някой казва, че тогава косата му е била прекалено дълга, а в досието пише „криминално проявен“. Някой, който разказва виц, тук е „анархист“, „хулиган“. „Враг на народа“ някой, който се е молил на Аллах. И така нататък. Тази съпоставка - с Джулиан започнахме много рано да мислим как да изразим това, по какъв начин да изразим очевидното. Какво се случва, когато се излиза извън текста. Работим също и с фотографиите, със снимки на млади хора, които са изпратени без съд и присъда в Ловеч и в Белене, никой няма присъда, в обект 2. Отрано започнахме да работим с този разрез и как той да бъде изразен.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

След това моят колега Борислав Скочев беше казал на Красимира (Буцева) за моята работа и тя ми написа имейл. По същия начин и с нея започнахме да си пишем. В един момент Джулиан и аз бяхме говорили с Красимир Илиев, който беше наш куратор в СГХГ за изложбата. И Краси стана част от нашия екип – решихме, че имаме много еднакъв подход към миналото. (две изложби през 2022 в София - в СГХГ озаглавена „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.). Обедини ни желанието да излезем от нашите специфични дисциплини, да не си говорим само с наши колеги или само един с друг. Как това може да бъде един по-голям проект – моята теория винаги е била, че тук става въпрос за колективна травма, травма между поколенията.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не е отговорност на репресираните и на техните семейства да поемат тази рана сами. Ако ние някога като общество ще се справим с нея, то е, защото ние трябва КОЛЕКТИВНО да се справим с нея. Това означава, че трябва да работим между поколенията и колективно да работим с това, което сме наследили, с белега. Защото, според мен, няма още белег, има рана…“

Продължавам мисълта на Лилия с разбирането си, че у нас не се стигна до покаяние за комунистическите лагери. И отново припомням мнението си, че Западна Германия (ФРГ) просперира не само заради плана „Маршал“ навремето, а и защото се покая за ужасите, причинени от нацизма…

„Това покаяние, според мен, води до самосъзнание. Тази рефлексия на индивидуално и на колективно ниво, всъщност, е единственото нещо, което прави възможно това да не се повтаря. Не съществува спомен върху личното пространство на хората, преживели лагерите, до ден днешен. Нито учебниците го рефлектират по някакъв начин. Това системно заличаване на тази история, н�� този спомен, може само отново да се върне. Радвам, че нашият проект беше избран, защото сега и държавата е ангажирана с него.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Ние може да сме много амбициозни, много отдадени, но трябва да има политическа воля, трябва държавата да има ангажимент и да поеме този ангажимент. За мен това е много важно.“ Категорична е Лилия Топузова и не без тъга допълва: „Чувала съм „Не ви ли омръзна?“ Вече 21 години на мен ми се казва непрекъснато. През цялата си кариера съм се виждала може би със 150 души, които са били в лагери и затвори. Естествено, не съм взела интервю с всеки един от тях, много от тях не искаха и не бяха готови…“

Разказвам ѝ, че съм се срещала преди години с много хора в Израел, по чудо оцелели от Нацистките лагери на смъртта, които не бяха споделяли и с децата си преживяното. Описано е в литературата от писатели като Амос Оз, Давид Гросман. За Лилия това е също съкровена тема, по която е работила. Магистратурата ѝ е за Холокоста…Заедно си връщаме в този контекст и към документалните книги на нобелистката Светлана Алексиевич.

Това на пръв поглед отклонение в разговора отвежда Лилия Топузова към описанието на проекта „Съседите“ като концепция и драматургия на посоката му.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

„Записаните интервюта разделяме ги на три категории, в три стаи. Първа е всекидневната: там е категорията на хората, които са говорили по темата свободно. Те са малцинство – Петко Огойски(1929-2020), Крум Хорозов(1925-2017)… Това са хора на политическото некомунистическо ляво. Репресирани. Техният разказ е не само ясен, но те винаги са се опитвали да направят всичко, за се да се знае.

Втората категория са хората, които говорят за първи път – тя е важна, защото те са мнозинството, с които съм се срещала и чиито думи съм записала. Моята практика е имерсивна – никога не записвам, освен ако нямам възможност да направя това. Прекарвам време с тях, прекарвам време с техния живот, за да мога да опозная техния свят. За да знам, че когато говорят, те наистина, са готови да говорят. Това е втората стая – на хората, които казват за първи път какво са преживели. Но повечето от тях никога не са били питани. Когато няма публичност, много е трудно този разказ да стане публичен, макар и само в тяхното семейство.

И третата категория от хора – така, както ги разделям в тази етнографска дейност – е на тези, които искат да говорят, но не са имали тази възможност. Някои, защото не са вече с нас. Но съм имала и такива срещи, които от научна гледна точка са невалидни, но казват всичко от общочовешка гледна точка.“

Лилия Топузова

Неочаквано за мен, както разказва за проекта Лилия се разплаква и продължава през сълзи: „Отивам да се видя в покрайнините на София с човек, чието досие не е унищожено. Знам от друг репресиран от Ловеч, от Никола Дафинов – много близък, много важен за мене свидетел, аз работих с него много дълго, той ме вкара в света на много от хората. Никола ми казва: „Лили, намерих ти човек!“ Годината е 2011. Човекът е бил е в късния период в Белене, в ранния период в Ловеч. Отивам на интервюто. Позната за мен територия, траектория, влизам в апартамента. Човекът, който ме чакаше на шпионката, казва „Закъснявате, закъснявате“ – винаги, когато ме посрещаха на интервюта, казваха „Закъснявате“, а аз съм винаги навреме, но това са хора, които от години чакат да бъдат чути. Повечето бяха на края на живота си. Започнах с интервютата през 2003 до 2011; последните ми интервюта са от 2016, 2019-а с малцина останали.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Влизам в апартамента, влизам в кухнята и виждам на пода познатите за мен документи от Държавна сигурност. И този човек, който само ме гледа, иска да ми каже нещо, няма думи. Разтреперан. Някаква стара храна. Седнахме с него. Аз осъзнавам, че няма да има интервю – на мен ми е ясно. Стояхме един до друг може би 1-2 часа. Той ме гледаше, казваше някакви думи. В един момент го питам „Вие сте били в Белене, в Ловеч?“. В този момент той ме погледна с чисти очи, сякаш деменцията и травмата отидоха на заден план и ме попита „Виждате ли?“ – Казвам „Да, виждам. Виждам целия лагер, виждам цялата ви болка, виждам.“

Лилия бърше сълзите си притеснено, тя живее дълго време с тъжната, дори трагична история на хората, с които е срещала, по-късно и Красимира Буцева. В разговора ни преди дни Джулиан каза: „Когато ги слушаме заедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно.“ /Целия разговор с него може да прочетете тук./

„Това е, пред което сме изправени – може да има един перфектно запазен език, но когато няма думи човешки останали, когато няма възможност тази тяхна болка, останала дълбоко в телата, когато няма документ, институция, която да докаже истината…

Васил Владимиров /л/, Юлиан Шехирян /ц/ и Лилия Топузова

Това е моята работа. Аз съм свидетел. Това е моят дълг. Какво, че аз съм се разстроила. А за тях? Естествено, че ще се разстроя. Ако ние не се разстроим, означава, че не го усещаме. Свикнала съм. И не ме е срам – напротив, тази уязвимост е толкова важна за мен. В един момент осъзнах, че мога да публикувам с най-престижното научно издателство, статиите ми излизат, цитирани са. Това интервю от научна гледна точка е нула, няма доказателства. Но от човешка гледна точка, то е всичко. И това е в основата на работата ми с Джулиан и с Красимира.“ Споделя Лилия Топузова за важния смисъл и за всички нас на проекта „Съседите“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на СГХГ и на екипа на проекта

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелев, както и негови членове. Всичко предстои…

#Лилия Топузова #Венецианско биенале #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

Георги Тодоров-Жози на 80 години, звучи невероятно

Георги Тодоров-Жози /с чашата, вторият от дясно/, доайен на сценографията в българското кино, празнува днес своя 80-годишен юбилей! В деня на откриването на 28-ия София Филм Фест на именития художник ще бъде връчена Наградата на София като признание за неоценимия му принос към създаването на български филми в продължение на почти половин век, съобщиха от пресофиса на Феста.

Жози е първият художник, носител на престижната награда, с което София Филм Фест изразява своето уважение към тази изключително важна професия в киното.

Георги Тодоров е роден в Бургас, през 1975 година завършва Националната художествена академия, специалност сценография, а междувременно се снима в ролята на политзатворник във филма на Георги Дюлгеров „...И дойде денят“. Двамата работят заедно по телевизионния филм на Дюлгеров „Гардеробът“ (1974) и три години по-късно Жози е поканен да бъде художник в „Авантаж“. Вдъхновяващото творческо партньорство с Георги Дюлгеров продължава с „Трампа“ (1978), „Мера според мера“ (1981, както и телевизионната версия на творбата), документалния „За Нешка Робева и нейните момичета“ (1985), до „Записки по едно предателство“ (2023).

И малко лично отклонение – познаваме се с Жози от ранните филми на Георги Дюлгеров. И сега, като получихме прессъобщението от София Филм Фест изведнъж пред очите ни - заедно Георги Дюлгеров, оператора Радослав Спасов, композитора Божидар Петков (1940-2015), Светла му памет и художника Георги Тодоров-Жози…И някак си разбираш, че тези хора и не само те, разбира се, са специална част от живота ни. Не става дума за лично приятелство, а за смисъл…

Георги Тодоров-Жози, Розчари де Мео, Георги Дюлгеров и Филип Трифонов по време на снимките на "Гардеробът", 1974

Умението на Жози да пресъздава атмосферата на различни исторически периоди, да гради среда, в която да се развиват драматични сюжети, да усеща специфичните особености на подхода на различните режисьори към работата с актьорите го прави незаменим съавтор, с когото обичат да работят няколко поколения български режисьори. Жози е художник на филмите на незабравимия Рангел Вълчанов - „Лачените обувки на незнайния воин“ (1979), „За къде пътувате“ (1986), „А сега накъде?“ (1988), „Немирната птица любов“ (1990); работи заедно с Едуард Захариев по „Елегия“ (1982) и „Резерв��т“ (1991); създава сценографията на емблематични за нашето кино филми като „Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков, „Аз, графинята“ (1989) на Петър Попзлатев, „Граница“ (1994) на Илиян Симеонов и Христиан Ночев.

Радослав Спасов /л/, Георги Тодоров-Жози /ц/ и Георги Дюлгеров /д/ някога...

На майсторството на Георги Тодоров-Жози разчитат през годините и режисьори като Иван Черкелов („Парчета любов“ 1989, „Търкалящи се камъни“ 1995, „Стъклени топчета“ 1999, „Семейни реликви“ 2015), Людмил Тодоров („Любовното лято на един льохман“ 1990, „Приятелите на Емилия“ 1996, „Шивачки“ 2007), Радослав Спасов („Сирна неделя“ 1993, „Откраднати очи“ 2005), Костадин Бонев („Подгряване на вчерашния обед“ 2002, „Военен кореспондент“ 2008, „Потъването на Созопол“ 2014, „Далече от брега“ 2018), Светослав Овчаров („Зад кадър“ 2010, „Врагове“ 2017). Заглавията във филмографията на Жози са над 50, а творбата, която ще представим в програмата на 28-ия София Филм Фест, и с която ще почетем таланта на тазгодишните носители на Наградата на София – Георги Тодоров-Жози и Цветана Манева, е „Мера според мера“.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Съдбата отреди прекрасни режисьори, които са посочени в текста да не са вече между нас. Всеки, поел към Високото, когато Някъде е решено и определено…Но филмите им са тук и с нас и ще бъдат и след нас. Това пак е в лична скоба, макар и тъжно-болезнена…Но всички те в едни от най-добрите си филми са имали до себе си в работата си таланта, въображението, предаността, съмишленичеството на Жози.

Като гледаме изброените заглавия в цялостния списък в творческата биография на Георги Тодоров-Жози, това са сред най-прекрасните български филми. Разбира се, всеки от нас има своите пристрастия и вкусове, но това е изкуството, не само на киното. Случвало ни се е, когато режисьори, за които четете в този невероятен списък от филми, в които е работил Жози да ни споделят след приет проект, че отиват на оглед с него. И сме ги поздравявали за избора им, че ще работят с него, а и той е приел. Какво повече!

Радослав Спасов /л/ и Георги Тодоров-Жози /д/

Да е честит, здрав и да продължава неспирния си ход на творец в киното! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

#Георги Тодоров-Жози #СФФ #Георги Дюлгеров

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият прощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993). След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на миналата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или коментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега. „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да проверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много едно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската дружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят ��ъвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. Понаучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински. „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различен. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, който подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е центърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

#Людмил Тодоров #Златна Костова #Стефан Джамбазов #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Крал Чарлз III удостои Стефан Китанов със званието Почетен член на Ордена на Британската империя

Британското посолство в София обяви в официално прессъобщение решението на крал Чарлз III да награди директора и основателя на София Филм Фест Стефан Китанов-Кита за неговия изключителен принос за популяризация на британското кино в България.

В 30-ата година от началото на Рок Филм Фест и всички инициативи на Дома на киното, провокирани от стремежа на Стефан Китанов да срещне киноманите с най-доброто от безкрайния свят на киното, бе обявена и специалната новина за признанието, което той получава за своята дългогодишна дейност – Британското посолство в София обяви официално решението на крал Чарлз III да присъди на Стефан Китанов званието Почетен член на Ордена на Британската империя за неговите заслуги за популяризиране на британското кино в България.

Тери Джоунс /ц/ (1942-2020) и Стефан Китанов /д/

Началото е поставено още в последното десетилетие на ХХ век. През 1993 и 1994 в партньорство с Британския съвет в София и Лондон се реализират двата емблематични фестивали на кино и музика Рок Филм Фест. През 1996 година отново съвместно с Британския съвет, Стефан Китанов представя за първи път в България пълна ретроспектива на филмите на Монти Пайтън пред българската публика. Този специален фестивал – и най-важният му гост Тери Джоунс, бе един от поводите да се стигне до организирането и на други фестивали, в които акцент е бил винаги британското кино, за да се стигне до организирането и на Международния филмов фестивал София Филм Фест, който днес е едно от най-важните културни събития в България, както и едно от ключовите кинофестивали в Централна и Източна Европа.

Тери Гилиам при получаването на наградата на София, 2016, по време на 20-ото издание на СФФ

София Филм Фест продължава да представя всяка година най-новите и значими творби от британското кино, включително през 2023 година в основното фестивално кино – Дома на киното е представена инициативата на Британския съвет „Пет филма за свободата“. През 2014 година София получи статут на „Град на киното“ на ЮНЕСКО и това решение до голяма степен бе повлияно от изключителната международна репутация на София Филм Фест. Припомнят от пресофиса на Феста.

Н. Пр. Роб Диксън, посланик на Великобритания: „Много се радвам, че Негово Величество реши да отличи заслугите на г-н Китанов за представяне на британското кино в България в продължение на повече от 30 години. Като създател на София Филм Фест през 1997, след изключително успешните фестивали Рок Филм Фест 1993, Рок Филм Фест 1994 и Монти Пайтън Фест 1996, реализирани в партньорство с Британския съвет, г-н Китанов има значителен принос за развитието на културните отношения между Обединеното кралство и България, като предлага отличните британски филми на българските зрители.“

Големият английски режисьор Тони Палмър и Стефан Китанов на СФФ, 2017

Ето какво сподели Стефан Китанов при новината за признанието от страна на Негово Величество крал Чарз III:

„Работата ми с Британския съвет в София, както и 7-месечният ми престой във Великобритания през 1993 и 1994 година със стипендия на Британския съвет, са в основата на всичко, което успях да реализирам от 1992 насам. Званието Почетен член на ордена на Британската империя е изключително признание за постигнатите резултати от мен и екипа, с който съм работил през изминалите малко над 30 години. Горд съм и изключително благодарен за това признание! Използвам повода да благодаря лично на крал Чарлс III за високата чест, както и да го поканя при следващата визита в България да засади дърво в символичната гора на София Филм Фест редом до дървото на дъщерята на най-великия британец в киното – Чарлз Чаплин.“

Джералдин Чаплин и Стефан Китанов

Когато създава фестивала Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. Независимо в кои медии сме работили в тези 30 години от първия момент следим това уникално не само за България културно събитие, което е част от световната карта на киното. Няма да посочваме с линкове публикациите при нас за него, те са десетки, който има желание, може да ги открие.

Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения.

Стефан Китанов

Поздравления за Кита с обич и възхищение от нас!

За Ордена на Британската империя

Орденът на Британската империя се присъжда за изключителни заслуги към обществото и служба, която изпъква като пример за другите хора.

Орденът на Британската империя отличава изключителни заслуги и постижения в областта на изкуството и науката, за принос към обществото извън държавната служба и за работа с различни благотворителни организации и организации, ориентирани към подобряване благосъстоянието на хората.

Орденът е учреден на 4 юни 1917 г. от крал Джордж V и има пет степени. Присъжда се както за граждански, така и за военни заслуги.

Катедралата Сейнт Пол в Лондон

Петте степени на Ордена в низходящ ред са:

Рицар или Дама на големия кръст на Ордена на Британската империя (GBE)

Рицар командор (KBE) или Дама командор на Ордена на Британската империя, (DBE)

Командор на Ордена на Британската империя (CBE)

Офицер на Ордена на Британската империя (OBE)

Член на Ордена на Британската империя (MBE)

Днес Орденът на Британската империя е рицарски орден на британската демокрация. Единственият критерий за присъждането му е ценен принос в широк кръг от сфери. Граждани на други държави също могат да бъдат удостоявани с почетно звание за заслуги към Обединеното кралство и британския народ. В наши дни Орденът на Британската империя има над 100,000 членове по целия свят.

Официалният параклис на Ордена се намира в катедралата Сейнт Пол. Неговият девиз е „За Бог и империята”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков, архив на СФФ

#Стефан Китанов #Крал Чарлз #СФФ

1 note · View note

vprki · 2 years ago

Text

София Филм Фест: Солидарност с Украйна

Година след началото на така наречената „Специална операция“ на Русия срещу Украйна, която, всъщност, е война срещу независимо и свободна страна Международният филмов фестивал София Филм Фест изразява своята солидарност с народа на Украйна и близките на жертвите на този нехуманен, чудовищен акт през 21-ви век.

Скърбим за хилядите загинали и изразяваме своята съпричастност със страданията на милиони невинни хора. Написаха организаторите на Феста. А те още от 2015 година откликват на тревожните събития на не много далеч от нас на Изток, но затова, малко по-късно в текста, за да припомним.

Три важни филма, посветени на военното безумие, са част от програмата на 27-ия София Филм Фест.

Най-новият филм на Марина Ер Горбач „Клондайк“ ще бъде представен пред софийската фестивална публика от неговия продуцент Мехмет Бахадир Ер. Световната премиера на украинско-турската копродукция бе преди година в програмата на фестивала Сънданс, където получи приза за най-добър режисьор в секцията „Световно кино“, месец по-късно в конкурсната програма „Панорама“ на Берлинале 2022 бе удостоен с наградата на Екуменическото жури, а журито в Сараево го отличи с наградата за най-добър режисьор.

„Клондайк“

Филмът разказва за перипетиите на едно младо семейство от село в Донецка област, Източна Украйна. Действието се развива през лятото на 2014 година, военните действия са всекидневие, а наблизо до полуразрушения им дом се разбива пътнически самолет на Малайзийските линии, свален от руска отбранителна ракета… Сценаристката и режисьор Горбач е родена в Киев. Дипломира се във Факултета по кино и телевизионна режисура на Националния университет за театър, кино и телевизия и Майсторската школа по режисура на Анджей Вайда. Заедно с творческия си партньор и съпруг Мехмет Бахадир Ер печели десетки награди и номинации от фестивали в цял свят.

Сергей Лозница

Показан премиерно във Венеция 2022, филмът на световноизвестния украински режисьор Сергей Лозница „Киевският процес“ обръща погледите на публиката към миналото. Като използва уникални, непоказвани досега архивни кадри, Лозница реконструира ключови моменти от „Киевският Нюрнберг“, включително изявленията на обвиняемите и показанията на свидетелите, сред които оцелели от Аушвиц и Бабий Яр. Това е един от първите следвоенни процеси, провел се през януари 1946 година, в които са осъдени германски нацисти и техни сътрудници. По дело № 1679 „За зверствата, извършени от фашистките завоеватели на територията на Украинската ССР“ пред съда застават 15 престъпници, виновни за чудовищни деяния, които по-късно са определени от Нюрнбергския процес като „престъпления към човечеството“. Филмът разкрива „баналността на злото“ и е изключително актуален днес, когато украинският народ е подложен на насилие от варварски нашественици. Филмът е копродукция между Нидерландия и Украйна.

„Граница на солидарността“

Американският режисьор Лех Ковалски, добър приятел на СФФ, който в продължение на десетилетия работи в Европа и е представял много от своите творби пред публиката в София през годините, ще пристигне отново у нас със своя нов документален филм – френската продукция „Граница на солидарността“. Вдъхновение за него са съпричастността и големите сърца на хората в Полша, които от началото на руската инвазия в Украйна са приели вече няколко милиона бежанци. Историята е конструирана от разкази на фермери, собственици на магазини, фотограф и учител, които живеят в района на Люблин, близо до река Буг, по която минава границата с Украйна и Беларус – всички споделят шокиращи детайли и как избухването на войната е променило ежедневието им. Самият Ковалски има полски корени – родителите му са прогонени от Полша по време на Втората световна война, установяват се в САЩ, а той самият завършва Школата за визуални изкуства в Ню Йорк, където се вдъхновява от стила „Синема верите“.

Лех Ковалски

Най-популярният му филм е „D.O.A.“ – документална хроника на процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години. През 2021 година Лех Ковалски получи Специалната награда на София Филм Фест.

В този контекст държа да припомня моменти от свободолюбието на София филм фест, изразено в подкрепа на Украйна и народа ѝ, не по хронологичен ред. Миналата година на традиционната пресконференция за 26-то издание на Феста, която бе на този 24 февруари, който сложи началото на кошмарите ни режисьорката Иглика Трифона, председател на Международното тогавашно жури сподели, че на този ден, в който е родена дъщеря ѝ, Русия е нападнала Украйна. Като автор на филма за след войната в бивша Югославия „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, представен в програмата на София Мийтингс по�� името „Лъжесвидетелят“ през 2008 година, напомни това, което десет години е преживявала с подготовката и реализацията му. Изводът ѝ е, че от гледна точка и на днешния ден след войната никой не е пощаден - и жертвите, и агресорите и тези, които трябва да въдворят справедливост.

Иглика Трифонова, 2022

Беше странно преди една година, че радостта от предстоящата среща с Феста я нямаше. Всички бяхме зашеметени – война! Винаги сме приемали тази среща малко преди откриването на Феста празнично и въодушевено, когато се представя програмата на най-голямото филмово събитие не само за София. Този път, преди една година, беше различно, защото точно на този ден, 24 февруари 2022, светът осъмна с ужасяващата новина, че Русия е нападнала с въоръжена сила независима Украйна. Преди да разкаже за събитието всеки от участниците за предстоящия 26-ти София Филм Фест споделяше тревогата си, болката и гнева си от войната, която беше започнала в Европа 77 години след 1945… Биляна Генова, директор на дирекция “Култура“ на Столична община, съорганизатор на СФФ, каза, че този ден е изпълнен с тревожни и гневни моменти, а тя лично си припомнила забележителния филм на полската режисьорка Агнешка Холанд „Мистър Джоунс“ /2019/ , в който тя напомня за журналиста Гарет Джоунс, който описва Гладомора в Украйна през 30-те години на ХХ век и той става достояние на света. Но за това заплаща и с живота си. Този филм е гледала, благодарение на Феста.

Член на журита трябваше да бъде и украинският режисьор Олег Сенцов, който да представи пред българската публика филма си „Носорог“, започнал своя път от международния копродукционен пазар София Мийтингс през 2012. Тревогата бе голяма миналата година заради войната в Украйна дали той ще успее да дойде в София. Той не дойде…Къде ли е сега?...

Мира Сталева, 2015

Но да се върнем още малко във времето, когато започна всичко и как се включи България, предимно чрез София Филм Фест. Дни пред откриването на 19-ия Фест на 5 март 2015 година разговаряхме с Мира Сталева, зам. директор, ръководител на отдел „Гости” и на „София мийтингс” на „София Филм Фест”. На тръгване я попитахме за стикера, залепен на пуловера ѝ, на който беше написано на руски и английски „Свобода за Олег Сенцов”. „Това е украинският режисьор, арестуван в Крим през май миналата година. „Той е беше в София преди три години, представи свой проект на „София мийтингс”, даже когато още никой не го познаваше, бяха показали първия му филм „Геймър” в Ротердам и един месец по-късно дойде в София. Той живее в Крим и е арестуван от руската полиция, изключително талантлив и скромен младеж, обвинен е в основаване на терористична група, проукраинска и при всички тези суматохи там арестуват няколко млади хора. Веднага са репатрирани в Москва и оттогава е в затвора и всъщност тече дело. Адвокатът му Дмитрий Дензе, същият, който е на „Пуси Райът” и с него имаме връзка чрез Европейската филмова академия, казва, че прогнозата е 30 години затвор. Това за тях е наказателна акция и то показна и изобщо не става въпрос за това кой какво е правил. Те просто са си решили. Както на няколко фестивала вече го обявиха Олег Сенцов и в Сан Себастиян, мисля, че и в Кан, той ще бъде шестият член на журито на „София Филм Фест” с председател Стефан Командарев.

Чисто символично, разбира се, но целта е да се говори за тези неща и да не се оставят някъде там”. Каза преди осем години Мира Сталева. България бе част от световната подкрепа за Олег Сенцов.

Олег Сенцов, снимка: news_main_768_91

Неправителствената организация „Амнести Интернешънъл“ определи съдебното дело срещу него като „несправедлив процес пред военен съд“. Неговият случай беше емблематичен за съдбата на около 70 украинци, незаконно арестувани и осъдени на дълги години затвор от руските окупационни сили на Кримския полуостров. Той обяви гладна стачка през май 2018 г., която прекрати едва на 6 октомври 2018 г. пред заплахата, че ще бъде хранен насила.

През същата 2018 Олег Сенцов беше удостоен с наградата за свобода на мисълта „Андрей Сахаров“ на Европейския парламент и Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“. Той получи своята награда в Страсбург на 26 ноември 2019, след като бе освободен от затвора в Русия.Украинският филмов режисьор и активист за правата на човека получи своята награда за 2018 за свободата на мисълта лично, след като бе освободен от затвора на 7 септември 2019 г. при размяна на затворници между Русия и Украйна. При връчването на наградата председателят на ЕП Давид Сасоли /1956-2022/ се обърна към Олег Сенцов с думите: „Вие ясно отстоявахте своите принципи и убеждения, заради което ��латихте висока цена със свободата си. Нито един човек не би трябвало да плаща за това“. Сасоли отбеляза смелостта на борците за свобода, които са готови да протестират срещу нарушаването на човешките права:

Олег Сенцов и Давид Сасоли, 2019 в ЕП

„Господинн Сенцов беше освободен, но много други хора, включително блогъри и журналисти са задържани като заложници в Източна Украйна. Призоваваме те да бъдат освободени“. Олег Сенцов заяви тогава пред евродепутатите: „За мен е огромна чест и огромна отговорност да получа тази награда. Приемам я не като лично отличие, а като награда за всички украински политически затворници, които са били в руски затвори, и за всички онези, които са все още там“. Той изтъкна демократичните ценности на Европейския съюз и разкритикува „милитаристичните“ практики на Русия. И днес думите му се оказват пророчески �� по-страшни, отколкото можехме да предвидим тогава.

Стефан Китанов, създател на София Филм фест

С днешна дата изводът е, че София Филм Фест не само, че е забележителен фестивал, за който пишем и ще продължаваме да пишем, но преди всичко е надежда за един по-добър свят. Ако днес можем и сме в състояние да си го представим с помощта на филмите и техните автори.

We stand in solidarity with Ukraine! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СФФ, Стефан Марков и Стифан Джамбазов

#СФФ #Украйна

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

„Срещни киното“ или есенното 25-то издание на София филм фест

Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов на първата пресконференция на живо в Дома на киното в края на февруари по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече година и половина промени живота ни, „София филм фест“ през март беше с хибридно издание – на живо и он лайн. Тогава Стефан Китанов още, че специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. И ето вече готвим сърцата си за него и то ще се състои от 14 до 30 септември. Организаторите обещаха да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режись��ри на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Ситуацията, свързана с пандемията и упоритостта, с която не иска да си тръгне, е все още сложна и непредвидима, но да се надяваме, че ще можем заедно да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, заредени с оптимизма на организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей. Засега всичко върви по план и буквално всеки ден се радваме на информацията от СФФ какви забележителни филми и кинематографисти ще ни зарадват на есенното издание на фестивала.

Стефан Китанов, снимка: Стефан Джамбазов

Той ще се открие на 14 септември с филма„Брайтън 4“ на грузинския режисьор Леван Когуашвили, който спечели три отличия на 20-ия юбилеен кинофестивал в Трайбека, основан от Роберт де Ниро. Филмът участва в международния игрален конкурс и спечели наградите за най-добър филм, актьор (Леван Тедиашвили) и сценарий (Борис Фрумин и Леван Когуашвили). В главната роля на филма е легендата на грузинската борба Леван Тедиашвили, двукратен олимпийски и петкратен световен шампион в свободния стил. Първата му световна титла е от София през 1971. За своето първо участие в киното Тедиашвили е удостоен с наградата за най-добър актьор в Трайбека. В ролите са още Гиорги Табидзе и Надя Михалкова. Сценарият на филма е дело на Борис Фрумин с участието на Леван Когуашвили. Зад камерата е холивудският оператор Федон Папамайкъл. Част от българското участие са костюмите на Ека Бичинашвили и звука на Светлозар Георгиев. „Брайтън 4“ е копродукция между Грузия, Русия, България, Монако и САЩ с подкрепата на ИА „Национален филм��в център“. Продуцент от българска страна е Арт Фест (Стефан Китанов и Мира Сталева). Преди години Леван Когуашвили триумфира на София Филм Фест с 3 награди за филма си „Срещи на сляпо“, включително за най-добър филм.

С нетърпение очакваме на 15 септември премиерата за България на „Жените наистина плачат“ на забележителния режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева. Филмът беше селектиран на фестивала в Кан в конкурсната програма „Особен поглед“. Последваха участията му на фестивалите в Сараево и Карлови Вари. През септември забележителният режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева са ангажирани начело на журито на престижната програма „Венециански дни“ (Giornatte degli autori) на най-стария кинофестивал в света. Непосредствено след това ще представят лично най-новия си филм „Жените наистина плачат“ пред публиката на 25-ия София Филм Фест, като събитието ще бъде на територията на летния фестивал в нашия град – София Съмър Фест.

Екипът на "Жените наистина плачат" в Кан, снимка: архив на СФФ

Изключителен успех за българското кино бе участието на „Жените наистина плачат“ в конкурсната програма „Особен поглед“, като според класацията на Screen International, българо-френската продукция е една от най-добрите творби в Кан през 2021 година – сред шестте най-харесвани от критиците филми от официалната селекция, а главните героини – Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова) са поставени на корицата на „Le film francais“.

В различни интервюта пред български медии Весела и Мина споделят по повод на „Жените наистина плачат“: “Автентичност и неконвенционалност. Разкри се една дълбока ранимост, каквато рядко е разглеждана в киното, смеем да твърдим, а и не само ние - потвърди го известен френски критик, който също отбеляза една невероятна режисьорска свобода. И се радваме, че постепенно екипът ни започна да ни се доверява. Много необходимо пренареждане, защото бе време да се обърнем повече към себе си и това неминуемо променя и средата, и киното. Неслучайно в АРТЕ в момента един от най-гледаните сериали е с психоаналитични сеанси. Сюжетът на „Жените наистина плачат“ е изцяло женски, но филмът не е създаден с цел да разделя на два противоположни лагера мъже-жени.

Весела Казакова/л/ и Мина Милева /д/, снимка: архив на СФФ

Историите, разказани в него, по-скоро приобщават и се оказва, че въпреки женската тематика много зрители мъже го намират за вълнуващ. Това е съвременна история, социална драма, защото пак в наш стил е свързан с нещо, което ни вълнува – какво става в нашата страна. И в цялата тази семейна история от жени, в която всяка има отделна лична драма, понякога разгледана по хумористичен начин, стои нератифицирането на Истанбулската конвенция и невъзможността да се справим с проблемите на съвременното общество и защитата на жените.“ – разкрива основата на сюжета Весела Казакова, а Мина Милева споделя още: „Вдъхновението беше да се представи по по-сложен начин женската природа. Действително ансамблов филм за едно семейство, случват се разни неща, но има много усещания, много е трогателен, просълзяващ и може би това е изиграло роля в накланяне везните за селекцията.“.

Финландският филмов режисьор, сценарист и продуцент Мика Каурисмаки е сред големите имена в киното, чиито филми ще глед��ме на есенното издание на 25-ия София Филм Фест. Очакваме да посрещнем режисьора в София в средата на месец септември, за да представи най-новия си филм „Една спокойна нощ“ и да получи Наградата на София на Столична община за своя принос към изкуството на киното. Фестивалът, в партньорство с Финландската филмова фондация и Посолството на Финландия в България, представя ретроспектива на Каурисмаки, която започва на 10 септември в Дома на киното.

Мика Каурисмаки, снимка: архив на СФФ

„Чувствам се не кинорежисьор, а киноантрополог - обичам да пътешествам, да наблюдавам и изследвам света и хората през камерата, а впечатленията запечатвам на лента“, разказва за влечението си към киното Мика Каурисмаки. Той е по-големият брат на Аки Каурисмаки, чиято ретроспектива беше представена в програмата на 24-ия СФФ. Мика става известен със своите филми „Хелзинки-Неапол цяла нощ“ (1987), „Зомби и влакът на призраците“ (1991), „Тримата мъдреци“ (2008), които публиката на София Филм Фест ще може да види на голям екран.

През 2021 година Специалната награда на 25-ия София Филм Фест ще бъде връчена на трима души, чиито живот е неразривно свързан с киното. Един от тях е унгарският режисьор Корнел Мундруцо. Той е добре познат на българските зрители, които са се срещали с всичките му филми на София Филм Фест през годините - от дебюта му „Приятни дни“ (2002), носител на Голямата награда за най-добър филм в първия международен конкурс на София Филм Фест през 2003, през омнибуса „Поколение: Изгубени и намерени“ (2005), „Делта“ (2008), спечелил наградата на ФИПРЕСИ в Кан, както и „Нежният син – проектът Франкенщайн“ (2010), номиниран за „Златна палма” в Кан. През 2014 година Мундруцо представи на света една изключителна провокация - „Белият бог“, носител на голямата награда от конкурса „Особен поглед“ от Кан и наградата „Кучешка палма“, присъдена на две от 250-те кучета във филма. Оригиналният и впечатляващ „Луната на Юпитер“ (2017) също участва в Кан, отново в основния конкурс.

„Фрагменти от живота на една жена”, снимка: архив на СФФ

„Фрагменти от живота на една жена” („Pieces of A Woman“) е копродукция между САЩ, Канада и Унгария, като премиерата му беше в основния конкурс на Венеция 2020. Главните роли са поверени на Ванеса Кърби и Шая Лебоф. Изключителната Кърби спечели „Купа Волпи“ за най-добра актриса, номинации за „Оскар“, „Златен глобус“ и БАФТА. „Всяка трагедия, всяка драма накрая ти дава много сили и енергия в собствения ти живот. Винаги съм се стремял да представя нещата от сърце и да стигна до сърцата на зрителите… Исках да говоря за табу, което отдавна съществува. Жените, които губят бебетата си поради някаква причина, често изпадат в изолация. Хората около тях не знаят как да им помогнат да се справят с подобна трагедия. Това е провокацията за създаването на тази история. Исках да поставя този сюжет в среда, която познавам и съм близо до нея… Основният въпрос във филма е как хората съумяват да се справят с трагедиите и какъв отпечатък остават те върху душите им и върху техните деца“, споделя за филма си Корнел Мундруцо.

Проектът „ДАУ“ (13 филма) на Иля Хржановски беше представен на втория София Мийтингс през 2005. В началото на 2019 година в две парижки кина се реализира част от интерактивното преживяване, конструирано от пълнометражни филми, визуални проекти и арт инсталации, за което зрителите са получавали персонални „визи“, придружени със специален смартфон-„водач” на зрителя в това предизвикателство. Филмът „ДАУ. Наташа“ бе селектиран в основния конкурс на Берлинале 2020 и отличен със „Сребърна мечка“ за операторското майсторство на Юрген Юргес (работил с Фасбиндер и Вим Вендерс).

Академик Лев Ландау, снимка: архив

Целият проект е посветен на живота на съветския физик и лауреат на Нобелова награда Лев Ландау (1908-1968). Проектът придобива почти митичен статут като едно от най-амбициозни начинания в съвременната киноистория. Идеята е да се представи в достоверна художествена форма тоталитарния режим в Съветския Съюз през Сталинските години и след тях. „ДАУ“ е семантичен код за тогава свръхсекретния научен институт на проф. Ландау. Мултимедийният проект, сниман в продължение на повече от 10 години, променя начина, по който се създава кино като цяло. Снимките са без прекъсване, 24 часа в денонощието, в сграда в Харков, наречена „Институтът“, изцяло преобразена в духа на епохата, в нещо като паралелна реалност. Стотици участници решават да изоставят познатото ежедневие и се съгласяват да се включат в този своеобразен научен и философски експеримент, като всеки детайл от живота им подлежи на заснемане. Сред участниците са били Марина Абрамович, оперният и театрален режисьор Питър Селърс, перуанският шаман Гийермо Аривало Валера и още много други. Филмите са реализирани с радикален киноезик на ръба между игралното и документалното кино, почти без професионални актьори, като за част от ролите са ангажирани действителни учени – професори и дори един бивш следовател от КГБ, който играе себе си. Заснети са повече от 700 часа материал на 35 мм лента.

Лех Ковалски беше буквално първият гост на София Филм Фест – посрещнахме го в за първи път през 1997 година, когато „Купонът на годината“ носеше все още името „Мюзик Филм Фест“. 25 години по-късно той е председател на журито на Международния документален конкурс.

Той ще получи Специална награда на юбилейния София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното. Ковалски е американски филмов режисьор и оператор от полски произход, роден е в Лондон през 1951 година. Най-знаковият му филм е документалният „D.O.A.“ (1980), който пресъздава процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години и включва кадри от неуспешното американско турне на Sex Pistols от 1978 година. Негови са също филмите „История на един наркоман“ (1985) с участието на Джон Спейсли и „Роден да губи: Последният рокендрол филм“ (1999) – култов филм за Джони Тъндърс от „Ню Йорк Долс“. Чрез огромно количество архивни кадри и документални материали Ковалски разкрива живота на ъндърграунд поколението.

"Това също е Париж", снимка: архив на СФФ

Освен „D.O.A.“, в програмата на 25-ия София Филм Фест #ЕСЕН зрителите ще могат да видят последните два филма на Ковалски – „Разбий го на парчета“ (2019) и „Това също е Париж“ (2020), представени лично от своя автор. Световната премиера на „Разбий го на парчета“ е в „Петнайседневката на режисьорите“ в Кан, а сюжетът проследява борбата на френски автомобилни работници, които се стремят да запазят работата си, преди компанията им да бъде ликвидирана.

Прочутият немски режисьор Андрес Файел ще бъде специален гост на есенното изданиена 25-ия София Филм Фест. В партньорство с Гьоте-институт фестивалът ще представи ретроспектива на режисьора, която се открива на 7 и продължава до 24 септември. Режисьорът Андрес Файел прилага своя талант за съзидание в различни области на изкуството – той е също писател и сценарист, работи в киното и театъра. През 80-те години учи психология в Свободния университет в Берлин и посещава режисьорския клас на Кшищоф Кешловски в Независимия берлински художествен център – място, което събира прочути режисьори като Андрей Тарковски, Патрис Шеро и Робърт Уилсън.

Андрес Файел, снимка: архив на СФФ

Първият филм, който създава през 1992 година, е документалният „Мечтата на зимната нощ“ („Winter Night's Dream / Winternachtstraum“) и е резултат от работата му с група опитни театрални актриси.

Журито за определяне на най-добър балкански филм на 25-ия София Филм Фест се състои от режисьорите Джон-Пол Дейвидсън (Великобритания), Лили Хорват (Унгария) и Дорон Еран (Израел). Те участват в програмата на есенното издание на фестивала с последните си филми. А още хубави новини за фестивала предстоят! Да се надяваме, че усложняващата се ситуация с пандемията от Covid-19 няма да попречи на организаторите и на нас като зрители да съпреживеем празника!

Светлана Дамянова, шеф на Пресс офиса на СФФ е винаги на линия, снимка: Стефан Джамбазов

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на СФФ и Стефан Джамбазов

#София филм фест #Стефан Китанов #Весела Казакова #Мина Милева #кино

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Филмът на Олег Сенцов „Rhinoceros“ в конкурса на Венецианския фестивал

Дългоочакваният проект „Rhinoceros“ на украинския режисьор Олег Сенцов /на снимката/, стартирал от Sofia Meetings, ще участва в конкурсната програма „Хоризонти“ на Венецианския филмов фестивал, съобщават от пресофиса на София филм фест.

„Rhinoceros“ е вторият проект на украинския режисьор Олег Сенцов след „Геймър” и беше представен за първи път на международен копродукционен пазар през 2012 година в рамките на Sofia Meetings. През 2021 година той бе показан и като Works in Progress на Sofia Meetings.„Rhino“ получи наградата на LVT за най-добър втори пълнометражен проект, но непосредствено след началото на подготовката за снимките, Олег Сенцов беше принуден да изостави творческите си планове, след като през пролетта на 2014 година беше арестуван от руските служби за сигурност и му бе повдигнато обвинение за терористични действия, в подкрепа на протестите Евромайдан в Киев и заради декларираната му позиция срещу анексирането на Крим от Русия; арестът бе последван от присъда с продължителност 20 години. Европейската филмова академия инициира акция в защита на Сенцов срещу неговото задържане – протестното писмо бе подписано от Педро Алмодовар, Роберто Бенини, Стивън Долдри, Майк Дауни, Агньешка Холанд, Аки Каурисмаки, Майк Лий, Кен Лоуч, Антонио Саура, Фолкер Шльондорф, Бертран Таверние, Анджей Вайда. Благодарение на действията на световната филмова общност, пет години и половина след ареста на Сенцов, той бе пуснат на свобода в размяна на затворници и след дълъг период на физическо възстановяване, режисьорът бе в състояние да възобнови работата си по „Rhinoceros“.

„Rhinoceros“

Действието във филма е ситуирано през 90-те години на ХХ век, а фокусът в тази криминална драма е върху един обикновен човек, който се превръща в престъпник във времето, когато Украйна завоюва своята независимост и излиза от границите на Съветския съюз. „Виждали сме много филми за хора извън закона, но аз се интересувам най-много от обикновения човек - какво чувства той; защо действ�� по начина, по който избира да постъпи; може ли да се промени... В края на краищата, всички знаем, че няма „лоши“ хора - има хора, които вършат зли дела,“ - споделя режисьорът и сценарист Олег Сенцов.

„Rhinoceros“ е копродукция между Украйна, Полша и Германия; продуценти са самият режисьор, Денис Иванов, Дариуш Яблонски, Изабела Войчик, Виолета Каминска и Хейно Декерт. Проектът беше една от 17-те творби, представени като „works in progress“ по време на 18-ото издание на Sofia Meetings през март 2021.

„Rhinoceros“

Но да се върнем малко във времето, когато започна всичко и как се включи България, предимно чрез София филм фест. Дни пред откриването на 19-ия Фест на 5 март 2015 разговаряхме с Мира Сталева, зам. директор, ръководител на отдел „Гости” и на „София мийтингс” на „София филм фест”. На тръгване я попитахме за стикера, залепен на пуловера ѝ, на който беше написано на руски и английски „Свобода за Олег Сенцов”. „Това е украинският режисьор, арестуван в Крим през май миналата година. „Той е беше в София преди три или четири години, представяше си проект на „София мийтингс”, даже когато още никой не го познаваше, бяха показали първия му филм „Геймър” в Ротердам и един месец по-късно дойде в София. Той живее в Крим и е арестуван от руската полиция, изключително талантлив и скромен младеж, обвинен е в основаване на терористична група, проукраинска и при всички тези суматохи там арестуват няколко млади хора.

Мира Сталева, 2015 година, снимка: Стефан Джамбазов

Веднага са репатрирани в Москва и оттогава е в затвора и всъщност тече дело. Адвокатът му Дмитрий Дензе, същият, който е на „Пуси Райът” и с него имаме връзка чрез Европейската филмова академия, казва, че прогнозата е 30 години затвор. Това за тях е наказателна акция и то показна и изобщо не става въпрос за това кой какво е правил. Те просто са си решили. Както на няколко фестивала вече го обявиха Олег Сенцов и в Сан Себастиян, мисля, че и в Кан, той ще бъде шестият член на журито на „София филм фест” с председател Стефан Командарев. Чисто символично, разбира се, но целта е да се говори за тези неща и да не се оставят някъде там”. България е част от подкрепата за създателя на „Геймър”, сред подписалите в негова защита са творци като Педро Алмодовар, Вим Вендерс, Майк Лий, Аки Каурисмаки, Кен Лоуч, Бела Тар, Агнешка Холанд, Бертран Таверние, Анджей Вайда, Кшищоф Зануси, Фолкер Шльондорф.“ Сподели тогава Мира Сталева.

Сенцов беше осъден на 20 години затвор в Русия по обвинения за подготовката на терористични актове. Неправителствената организация „Амнести Интернешънъл“ определи съдебното дело срещу него като „несправедлив процес пред военен съд“. Неговият случай бше емблематичен за съдбата на около 70 украинци, незаконно арестувани и осъдени на дълги години затвор от руските окупационни сили на Кримския полуостров. Той обяви гладна стачка през май 2018 г., която прекрати едва на 6 октомври 2018 г. пред заплахата, че ще бъде хранен насила.

Олег Сенцов, снимка: архив

През същата 2018 Олег Сенцов беше удостоен с наградата за свобода на мисълта „Андрей Сахаров“ на Европейския парламент и Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“. Той получи своята награда в Страсбург на 26 ноември, след като бе освободен от затвор в Русия.Украинският филмов режисьор и активист за правата на човека получи своята награда за 2018 за свободата на мисълта лично, след като бе освободен от затвора на 7 септември 2019 г. при размяна на затворници между Русия и Украйна. При връчването на наградата председателят на ЕП Давид Сасоли се обърна към Олег Сенцов с думите: „Вие ясно отстоявахте своите принципи и убеждения, заради което платихте висока цена със свободата си. Нито един човек не би трябвало да плаща за това“. Сасоли отбеляза смелостта на борците за свобода, които са готови да протестират срещу нарушаването на човешките права: „Г-н Сенцов беше освободен, но много други хора, включително блогъри и журналисти са задържани като заложници в Източна Украйна. Призоваваме те да бъдат освободени“.

Сенцов получава наградата от Давид Сасоли, снимка: архив на ЕП

Олег Сенцов заяви тогава пред евродепутатите: „За мен е огромна чест и огромна отговорност да получа тази награда. Приемам я не като лично отличие, а като награда за всички украински политически затворници, които са били в руски затвори, и за всички онези, които са все още там“. Той изтъкна демократичните ценности на Европейския съюз и разкритикува „милитаристичните“ практики на Русия.

Припомняме, че миналата година през декември на онлайн нулевото издание на кинофестивала София Документал с фокус върху човешките права на 11-ти декември от 18 часа фестивалът организира и специално събитие, посветено на наградата на Европейския парламент за свобода на мисълта „Сахаров ” (2020 г. година наградата се присъди на беларуската опозиция), с прожекция на филма „Процесът Олег Сенцов ”.

"Процесът Олег Сенцов"

Последва дискусия с режисьора на филма Асколд Куров, режисьора Явор Гърдев и беларуския режисьор и член на опозиционното движение Андрей Курейчик. Темата на дискусията беше за свободата на мисълта в киното и ролята на изкуството в защита на демократичните ценности.

И днес Олег Сенцов продължава да отстоява демократичните принципи в защита на Алексей Навалний в Русия и арестуваните в Беларус протестиращи срещу режима на президента Лукашенко.

Пожелаваме успех на Олег Сенцов и неговия филм във Венеция!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СФФ, архив на ЕП и Стефан Джамбазов

#Олег Сенцов #Венециански фестивал #София филм фест #Мира Сталева

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

25-ият София филм фест – „Щом го виждаш – има го“!

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години". Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов /на снимката/ на първата пресконференция на живо в Дома на киното по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас.

Тя е, всъщност, втората, като в началото на месеца той представи част от акцентите в онлайн среща с всички, които очакват с нетърпение „купона на годината“, както от години наричаме събитието. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече почти година промени живота ни, „София филм фест“ ще е с хибридно издание. Над 70 филма ще бъдат налични на онлайн-платформата „Фестивал скоуп шифт“. Екипът на Феста го доказа в миналогодишното издание, зарадва многобройните си почитатели в два периода на 2020 – лято и есен. 24-ото издание на най-големия български международен кинофестивал бе отложено 3 дни преди планираното откриване на 12 март 2020. След месеци на извънредно положение и извънредна епидемична ситуация, фестът предложи адаптивно решение спрямо мерките за ограничаване на разпространението на Covid -19 и го осъществи почти в пълния му блясък.

Камен Калев - снимка архив СФФ

В юбилейното му издание над 129 филма ще бъдат прожектирани в софийските киносалони. Акцентът ще е върху конкурсните програми, българските игрални и документални премиери, избрани филми от световната фестивална сцена, юбилейни програми, включващи шедьоври от световното кино на гостували в София режисьори, уточни Стефан Китанов. Същинският фестивал е от 11 до 31 март с хибридно издание, като откриването ще бъде в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новия филм на режисьора Камен Калев - „Февруари”. Той бе представен в Works in Progress програмата на 17-ия София Мийтингс 2020 и получи заслужено признание – участие в официалната селекция на Кан 2020. На церемонията по откриване на 25-ия София филм фест ще бъде връчена Наградата на София на Столичната община на изключителния музикант, филмов и театрален композитор Теодосий Спасов за неговия принос към изкуството на киното и музиката, както вече писа „въпреки.com”.

Големият ирански режисьор Джафар Панахи също ще получи Наградата на София в годината на софийския юбилей – тя ще отпътува за родината му. Той е един от най-значимите творци на „новата вълна“ в иранското кино. Филмите и талантът му от десетилетия са признати и ценени от международната кинообщност и кинокритика. Носител е на фестивални призове като „Златен лъв“, „Златна мечка“, „Сребърна мечка“, „Златен леопард“ и още десетки престижни международни отличия. Творчеството му е познато на българските зрители още от 90-те години на ХХ век, а самият той е бил скъп гост на София Филм Фест през 2002 и 2004 година. Пълнометражните му филми „Белият балон“ (1995, „Златна камера“ в Кан), „Огледалото“ (1997), „Кръгът“ (2000), „Пурпурно злато“ (2003), „Засада“ (2006), „Това не е филм“, „Спусната завеса“ (2013), „Такси“ (2015), „3 лица“ (2018) са част от програмите на най-престижните филмови форуми през годините, като повечето са били представяни на бъл��арската публика в програмите на София филм фест през годините.

Джафар Панахи - снимка архив СФФ

След конфликт с иранското правителство, развил се в продължение на няколко години за съдържанието на филмите му, „Кръгът“ (2000) и „Пурпурно злато“ (2003) са забранени от ислямското правителство, а през 2010 иранските власти арестуват Панахи в дома му, заедно с жена му, дъщеря му и 15 техни гости. Обвинени са в пропаганда срещу властта и осъждат режисьора на шест години затвор, като му налагат 20-годишна забрана да прави филми, да дава каквито и да било интервюта – за ирански или чуждестранни медии, и да напуска страната. Но политическата реалност не може да спре творческия му дух. През 2012 година Джафар Панахи е удостоен с награда „Сахаров“ за свобода на мисълта на Европейския парламент.

За 19-и път авторитетно жури - Теодор Ушев, мултимедиен артист, режисьор и графичен дизайнер (Канада - България), Иля Хржановски, режисьор (Русия), Светла Цоцоркова, режисьор (България), Саболч Хайду, режисьор (Унгария) и Наташа Петрович, актриса (Северна Македония), ще определи Голямата награда в Международния конкурс за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Програмата е от 12 филма.

Балканският конкурс включва топ - заглавия от региона, които ще се състезават за наградата, връчвана по традиция от „Домейн Бойар“ и оценявана от международно жури в състав: Дорон Еран, режисьор и продуцент (Израел), Джон - Пол Дейвидсън, режисьор (Великобритания) и Лили Хорват, режисьор (Унгария). Програмата включва 14 филма. 2020 е предизвикателна година, но и богата на важни заглавия в света на документалното кино – специална селекция от тях е включена в Документалния конкурс на фестивала. Начело на журито тази година е първият гост на София Филм Фест – американският режисьор от полски произход Лех Ковалски, а заедно с него ще работят датският режисьор-документалист Туе Стийн Мюлер и продуцента Наташа Дак Оджуму.

Кристи Пую - снимка архив СФФ

В продължение на шест години в програмата на София филм фест се връчва специалната Награда ФИПРЕССИ 90 Платиниум, която се присъжда от Международната федерация на филмовите критици. В пред - пандемичните години тя бе представяна лично от Клаус Едер, генерален секретар на организацията, и нейни носители в София са били Бела Тар, Горан Паск��левич, Илдико Енеди, Биле Аугуст, Агнешка Холанд. През 2021 година световните творци на киното, които ще получат този приз, са режисьорите Кристи Пую и Тери Гилиъм. Творчеството на прочутия сценарист и режисьор Кристи Пую е една от причините светът на киното да обърне поглед към Румъния – той е основоположник на Румънската „нова вълна“.

Kристи Пую е роден в Букурещ през 1967 година, учи рисуване във Висшето училище по визуални изкуства в Женева. След завръщането си в Румъния, той продължава да рисува, като снима и първия пълнометражен филм –„Стока и мангизи“ („Stuff and Dough“, 2001), последван от „Цигари и кафе“ („Cigarettes and Coffee“), отличен със „Златна мечка“ за късометражен филм на Берлинале 2004. Представен като проект на София Мийтингс през 2004 година, „Смъртта на господин Лазареску“ („The Death of Mr. Lazarescu“, 2005) има своята премиера в Кан и получава голямата награда на конкурсната програма „Особен поглед”, както и шест награди от фестивала в Трансилвания, специални награди от Чикаго, Копенхаген и десетки други отличия. Именно това е творбата, превърнала се в символ на новото румънско кино. Българските зрители познават Кристи Пую и от филмите му „Аврора“ („Aurora“, 2010) и „Сиераневада“ („Sieranevada“, 2016), представяни с голям успех на предишни издания на София филм фест. Режисьорът беше президент на Международното жури на 21-вия СФФ през 2017 година. Неговият най-нов филм „Имението“ („Manor House“, 2020) ще бъде показан на 25-ия София филм фест.

Тери Гилиъм - снимка архив СФФ

Тери Гилиъм е уникално явление в киното – многостранен талант, бунтар, провокатор, всепризнат майстор на визуалния разказ, режисьор - епоха и една изключително важна част от взривоопасния творчески колектив „Монти Пайтън“, прочут в целия свят с неподражателните си филми и специфичното чувство за хумор, което всички разпознават. Историята на София филм фест и Мюзик филм фест от 90-те години на ХХ век са неразривно свързани с великите „Монти Пайтън“ и съвсем неслучайно наши гости в 25-годишната история на фестивала са били Тери Джоунс, Майкъл Пейлин и самият Гилиъм. Тримата са носители на Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното.

През 1975 година на големия екран излиза дебютният режисьорски филм на Гилиъм „Монти Пайтън и Свещеният Граал“ (сърежисьор е Тери Джоунс), един от най-забавните и знакови за комедийната група филми и до днес. През 80-те Тери Гилиъм снима едни от най-известните си филми – живописната приказка за пътуващите във времето крадци „Бандити във времето“ (1981), която става истински хит в Америка, както и епохалната творба „Бразилия“ (1985), символ и образ на безнадеждната бит��а с всемогъщата бюрокрация на тоталитарната държава, мечтателният човек-чиновник в полет към бленуваните любов и свобода. Това е и филмът, който извоюва на Гилиъм прозвището „труден режисьор“.

Триумфалният „Кралят на рибарите“ (1991) се приема в Холивуд за първата комерсиална продукция на твореца. Пет години по-късно Гилиъм създава забележителния „12 маймуни” (1995) – история за света, разрушен от смъртоносен вирус, която се превръща в един от култовите филми на 90-те, а Брад Пит получава номинация за „Оскар“ за поддържаща роля. Следват още много майсторски поднесени истории, сред които „Сделката на доктор Парнасъс“ (2009), „Теорема Нула“ (2013) – представен лично в София от неговия автор, както и уникалния с историята и перипетиите в работата по него „Човекът, който уби Дон Кихот“. В програмата на 25-тия София филм фест е включен шедьовърът „Бразилия“. Кристи Пую и Тери Гилиъм ще имат специални онлайн мастер класове в рамките на 25-то юбилейно издание на фестивала.

Стефан Китанов и Биляна Генова, директор на Дирекция “Култура” на Столична община, която винаги е подкрепяла феста - снимка Стефан Джамбазов

Основният фокус на юбилейния 25-и София филм фест е самият фестивал. Едно от най-големите му достижения е гостуването в България на световни филмови творци. Част от тях бяха удостоени с Наградата на София на Столична община за техния принос в развитието на изкуството на киното. Питър Грийнауей получи първата Награда на София през 2005. Оттогава през изминалите 25 години 56 изключителни личности на световното и българското кино са получили лично в София отличието. В програмата е представена извънредната юбилейна рубрика „СФФ 25“ в която са включени филми на 25 носители на Наградата на София. Сред тях освен Грийнауей са Биле Аугуст, Кшищоф Зануси, Никита Михалков, Данис Танович, Агнешка Холанд Павел Павликовски. Техните творби ще бъдат показани в Дома на киното в предварителната програма на фестивала, която стартира от 1 март. По-голямата част от тях ще отправят лични послания към публиката на СФФ и ще представят филмите си, на което може да бъде свидетел единствено публиката в киносалона. Кои са другите членове на Клуб „25“ ще разберем съвсем скоро, обещават от СФФ. А ние благодарим за тези срещи, за които сме писали с удоволствие.

Предварителната програма, загряваща 25-ия София филм фест ще запознае киноманите и ценителите на постиженията на Чехословашката нова вълна с творчеството на един от нейните най-ярки представители – сценаристът и режисьор Павел Юрачек. В Чешкия център в периода от 1 до 10 март ще бъде представена негова ретроспектива, в която той се проявява както като режисьор и сценарист на свои филми, така и като сценарист на емблематични филми на свои колеги от Новата вълна на 60-те. Програмата ще бъде представена от експерта Ян Трънка от Чешкия национален филмов архив. Забележително е, че СФФ винаги отдава почит, а и образова новите поколения за едно от най-забележителните явления в киното на отминалия век - Чехословашката нова вълна. А тя и изгради в нашето поколение критерии и стремеж към свобода и вълнуващо изкуство.

“Черно - бялата Силва” на Павел Юрачек също ще бъде показан в рамките на феста - снимка архив ��ешки център в София

18-ото издание на София Мийтингс ще събере онлайн европейския елит във филмовата индустрия – това ще се случи между 17 и 21 март 2021. Пандемичната обстановка в целия свят е условие, с което всички фестивали и филмови пазари се съобразяват, но всеобщата онлайн свързаност дава възможност на киноспециалистите да присъстват на много повече форуми в цял свят. Само припомняме, че София Мийтингс даде тласък на много филми и творци към доброто кино и световната сцена.

Специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. Тогава организаторите планират да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Да се надяваме, че ще можем да навлезем тогава в нормалността и да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, надяват се с оптимизъм организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на СФФ

#София филм фест #СФФ #Стефан Китанов #кино #филми #СФФ 2021

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Вацлав Мархоул: „Боядисаната птица“ е история за надеждата, доброто и любовта

„Прочетох книгата веднага след като завърших втория си филм /“Тобрук“- 2008/ по препоръка на един много добър приятел художник. Той ми каза: „Вацлав, ти задължително трябва да прочетеш тази книга, това е невероятна история!“. Сподели чешкия кинорежисьор Вацлав Мархоул на среща с него по време на Есенното издание на 24-тия София филм фест по повод прожекцията на филма му „Боядисаната птица“ /2019/.

И продължи: „Истината е, че още на четвъртата страница си казах, че това е нещо невероятно, нещо специално, дори не знаех за какво става дума. Но самият литературен стил и похват на Йежи Кошински ми дадоха най-големия дар, който може да предостави една книга и това е въображението.

Виждах образите и те бяха скрити зад всяка дума,

зад всяко изречение в книгата. Може би отчасти затова успях да убедя Еврейския институт в Чикаго и бях първият човек в света, който успя да придобие правата за тази книга“.

Харви Кайтел в “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Нужни са две години, за да се осигурят правата за тази адаптация по прочутия роман на Йежи Кошински, издаден през 1965 година в САЩ. Авторът заявява приживе, че би дал възможност да екранизират неговата творба само на двама души - Федерико Фелини и Луис Бунюел. Кошински си отива от този свят през 1991 година. Мархоул решава, че трябва да опита да вземе правата за пресъздаване на романа на кино. След осем месеца, прекарани в реализация на това намерение, с него се срещат трима мъже от „Spertus Institute for Jewish Learning and Leadership“ в Чикаго. Те разпитват режисьора в продължение на 70 минути и за негова изненада, той получава правата. За да бъде приключена сделката, са нужни още 14 месеца.

Работен момент от “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

„Казах им, че тази история е за трите най-важни неща в живота – това е история за надеждата, за доброто и за любовта. Всички ми казваха, че ти трябва да си луд, защото това е една история пълна със злодейства, с мародерство, с всички възможни злини, които хората си причиняват едни на други. Този филм се разпространява със специално предупреждение, че

светлината се вижда само в мрака.

Споменавайки за любовта – кога ние най-после ще осъзнаем колко е важна любовта! Кога, кога, кога! Във всеки един момент, в който ние отчаяно търсим любовта или парченца от нея, когато нямаме нищо друго, тогава осъзнаваме колко важна е тя. Чак, когато ние сме загубили всяка надежда, тогава откриваме важността на надеждата в живота. Тази история се развива на принципа на противопоставянето: добро – зло, черно – бяло, война – мир, любов – омраза.

“Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Може би най-еретичният въпрос, който аз си задавам и на самия себе си: „Имаме ли нужда от злото, за да разберем доброто?“. Тази книга поставя толкова много въпроси, но най-хубавото е, че тя не предлага отговори. Така, че тази книга, без да предлага някакви отговори на читателя, отваря вратата към толкова много болезнени въпроси и всеки сам трябва да открие своите отговори. Опитвам се да направя същото в своя филм – да не давам отговори на никого. По никакъв начин не насочвам публиката към определена емоция, не им казвам: „Сега трябва да видиш това, да почувстваш това, да помислиш това!“. Не, в никакъв случай. Това е отворена история, за съжаление, отнасяща се за всяко време и е универсална. Не е важно, че действието се развива през Втората световна война, не е в това въпросът. Не е военна драма, не е филм за Холокоста, въпреки че главният герой е евреин, но това няма значение. С историята на „Боядисаната птица“ ние виждаме и си задаваме толкова въпроси всеки ден, всеки час, всяка секунда за всеки от нас“. Разпалено говори за филма си чешкият режисьор.

Вацлав Мархоул - снимка Стефан Джамбазов

„Боядисаната птица” на Вацлав Мархоул, копродукция на Чехия, Словакия и Украйна, е филмова адаптация на противоречиво приемания едноименен роман на родения в Полша американски писател Йежи Кошински. В него авторът описва собствената си съдба, като го определя като автобиографичен, когато по време на Втората световна война е принуден да се крие из селата на Източна Европа, заради еврейския си произход. Това не е точно така, но затова малко по-надолу. Заглавието на романа идва от популярна фолклорна традиция, според която хората хващат птица и я оцветяват в различни цветове, преди да я пуснат на свобода. Още с публикуването си романът „Боядисаната птица“ предизвиква сензация, заради разтърсващата история, разказана в нея. Преведена е на 30 езика, а „Los Angeles Times“ я определя като „един от най-важните романи на десетилетието“. „Днес 55 години по-късно историята и посланията звучат актуално на фона на сегашното преразглеждане на междуетническото насилие в Източна Европа през 30-те и 40-те години, настоящата глобална бежанска и мигрантска криза и възхода на национализма и популизма в световен мащаб“, пише в ревюто си за филма „Screendaily“.

“Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

А по темата за екранизацията по литературно произведение Мархоул коментира: „Винаги казвам как превеждам езика на литературата на езика на киното. Казвам превод, защото езикът на всички писатели по света са думи на хартия, а езикът на киното са образите и звукът. При всички случаи няма как преводът да не се отличава от книгата. Ако трябва да говорим за добра адаптация, не казвам, че „Боядисаната птица“ е добра адаптация, говоря принципно. Една добра адаптация на думите към екрана има целта зрителите на филма да изпитват същите чувства със същата сила, както читателите на книгата. Знаменитият Жан-Клод Кариер в неговото прословуто есе „Изкуството на адаптацията“ пише: „Най-добре е да се прочете книгата, да отворите прозореца и да метнете книгата навън! И тогава сядате пишете това, което си спомняте, защото това, което помните е важното за вас, за проекта.

Всичко това, което сте забравили, не е важно,

не е вашата тема!“. Мисля, че беше прав, защото всеки има своите теми. И моят филм, това е моята тема, нищо повече.

Джулиан Сандс - снимка архив IMDB.com

Ще ви разкажа как адаптирах една сцена, която много ме затрудни. В самото начало на книгата, още в първата глава се казва една жизнено важна информация, тъй като романът е написан в първо лице, единствено число – всичко минава през погледа на човека, който говори. Едно момче казва: „Липсваха ми родителите ми.“. И това е ужасно важно, казва много за момчето и на нас ни дава много информация. Въпросът е как това да го преведем. Има три начина, три избора - момчето ще си каже в някакъв диалог, ще го каже на леля си или зад кадър разказвач ще ни обясни, но това не е нашият диалог. Изборът е момчето, застанало до една река рисува семейна картинка, универсална, мама, татко, дете, къща, слънце, прави от нея хартиено корабче и го пуска във водата с молба да го вземат родителите му…Добавихме сцена, която я няма в романа. Няма диалог, няма разказвач, има само език на киното. Как да разкажа тази история, без диалог, само с образ и звук. Филмът има съвсем различен финал от книгата, който съм пренаписал, защото не ми харесваше. Беше прекрасно – за три години, 17 чернови на сценария“. С усмивка и много емоционално разказва режисьорът.

През цялото време е вдъхновен и заедно с това много ироничен към себе си и към днешния свят на киното, едновременно като сценарист, режисьор и продуцент на филма като обявява, че никога не си пречат тримата Вацлав в различните си превъплъщения. Но отбелязва, че

работата на сценариста и на режисьора е със сърцето,

а на продуцента - с мозъка. Но никога не си пречат и не застават един срещу друг в пътищата си. „Но през всичките тези 11 години, докато работих над филма имах най-добрия продуцент - себе си. Нямаше шанс да получа отговор „Забрави, не става!“, споделя Вацлав Мархоул.

Стелан Скарсгард и Петър Котлар в “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Главната роля е поверена на Петър Котлар, чешко момче от ромски произход. Звездният международен актьорски състав блести с класата на Стелан Скарсгард, Харви Кайтел, Джулиан Сандс, Удо Киер и други. Как ги е убедил да участват във филма, дори и в епизодични роли в този некомерсиален филм, черно-бял и не на английски, дълъг почти три часа. „Сценарият беше истинският лакмус. Това, което ми помогна заради, което ми провървя е, че всички известни актьори бяха прочели книгата, познаваха я. Не бях в положение да обяснявам за какво става дума Актьорите нямаха нужда да се запознават с мен, те познаваха изходния материал – книгата, освен шведският актьор Скарсгард, но получи сценария“. Историята със Стелан е знаменателна. Шведски журналист, приятел на Мархоул му се обадил в далечната вече 1985 с молба да разходи негов близък млад актьор из Прага през един уикенд. Така и станало, но го водил в малки галерии, кръчми, които никой не би му показал. Било голямо преживяване. А след няколко години Стелан Скарсгард е вече звезда след участието си във филма на Ларс фон Триер „Порейки вълните“.

Стелан Скарсгард - снимка архив IMDB.com

Вацлав успял чрез стария си стокхолмски приятел да се свърже със Стелан и той след като прочел сценария дал съгласието си да участва. „След 26 години….животът е като домино, ти не знаеш това, което е днес, как ще отекне след 26 години“. Продължава да се удивлява на късмета си чешкият режисьор. Във филма участват и украински, и полски, и руски актьори. Мархоул разказа и друга интересна история за избора си на руския актьор Алексей Кравченко. „Един от най-прекрасните филми, които съм гледал и обичам е „Иди и виж“ /1985/ на Елем Климов, Кравченко беше в главната роля. Това беше почитта ми към творбата на Климов, че настоях Кравченко да играе във филма ми. Иначе в момента той е актьор в МХАТ. Но проверих, че все още той е страхотен актьор. Никога не бих го поканил да играе само, защото е бил добър във навремето“.

Петър Котлар - снимка архив IMDB.com

Случаят с Петър Котлар, който играе момчето е не по-малко интригуващ. „Той е внук на мой приятел от Чешки Крумов, красиво градче в Южна Чехия. Но когато го видях, не знаех, че е той. Малко ромско момче ме среща на улицата и весело ми казва: „Чичо това съм аз!“. Поисках да се разходим, но той каза, че бърза. Как изглеждаше с енергия, с очи, със страхотно излъчване, а беше само на 7. Убедих го да обиколим стадиона, където имах ангажимент да коментирам мач между американската и чешката армия. Той така се разхождаше по неговата елипса, без грам смущение и въодушевен, че си казах: „Той ще бъде!“. Не съм правил никакви кастинги. Започнахме, когато беше на 9. Нито за момент не се поколебах, не потърсих друго момче, защото сърцето на сценариста или режисьора в мен бяха взели това решение.

Бари Пепър - снимка архив IMDB.com

Така се правят най-добрите филми – за режисьора и сценариста най-добрият инструмент е сърцето, мозъкът е за продуцентите, но не е никак полезен за артистите.

За никой мой филм не съм правил кастинг.

Мразя това. Първо, че е ужасно за актьорите и абсолютно безпомощни се чувстват режисьорите. Безполезно е. 40 актьора са се наредили като говеда в кланица и чакат в коридора, казват един и същи текст. Няма смисъл“. Но заедно с тази своя категоричност режисьорът разказва колко е важно общуването с актьорите, разговорите, обсъжданията, доверието, заедно да прекарват времето си. Не скрива и трудностите, които в началото е имал с фигура от ранга на Харви Кайтел, който носил заряда на американското кино, където актьорът е всичко. Според Вацлав Мархоул в Холивуд само няколко режисьори могат да режисират - Куентин Тарантино, Милош Форман, Стенли Кубрик, но последните двама не са между живите…Другите просто отчитат дейност – продуцентите и актьорите са всичко. „Все едно си на друга планета!“. Не скрива скепсиса си чешкият режисьор. Ироничен, дори не без доза възмущение коментира филмовите пазари в Кан, Берлин, където се предлагат хиляди сценарии. Всички продуценти имат препълнени графици и ако успееш да се вместиш… „Възможно е, но трябва да забравиш всякакво самоуважение. Чаках някога по 4 часа…“. Припомня си той.

„Боядисаната птица“ е класически авторски филм, заснет на 35 мм, дълъг почти три часа. В този контекст режисьорът имал притеснения за интереса на публиката в Чехия, като се аргументира. „Правят се 35 филма годишно, като 30 са комедии, някои са за брак. Публиката ги обожава и всички те са добре посетени. Публиката обича дори тъпите комедии. И тъй като филмът ми няма нищо общо с това,

очаквах тотално пазарно фиаско.

25 години съм в играта и очаквах той да се провали с гръм и трясък. Комедиите ги посещават 300 хиляди души, някои достигат и милион, но това е много рядко. Очаквах максимум 15 хиляди да гледат „Боядисаната птица“. В крайна сметка 102 хиляди, невероятно. Искаше ми се да кажа: „Извинете, че ви подцених“.

Харви Кайтел и Вацлав Мархоул - снимка архив IMDB.com

Интересно е дали филмът се разпространява в Полша, родината на Йежи Кошински. И тук нещата са различни: „В Полша няма разпространение, бил съм там на 3-4 фестивала. Става дума за много сложни отношения между Полша и Йежи Кошински. Той публикува книгата през 1965 година. И това една от най-големите грешки в живота му. Той казва, че тази книга е негова автобиография. Това не е истина, той е излъгал. Той е знаел, че американците вярват на всичко. Самата история на автора е много противоречива, защото той знае, че отивайки на американския пазар и продавайки лъжата, че това е неговата автобиография, той веднага ще продаде много повече книги, отколкото би било иначе. Хората си казват - бедното момче колко много е страдало и книгата става абсолютен бестселър. Бил е сложна личност, искал е да бъде винаги под светлината на прожектора, да е център на вниманието, да бъде звезда. Проблемът е, че в Полша се знаеше, че това не е истина. Той не е бил разделен със своето семейство, прекарали са войната заедно в Полша, били са укривани от други полски семейства, вместо да бъдат предадени на нацистите.

Няма и грам автобиография в този разказ.

Всъщност той продава нещо, което е срещу Полша. Поляците са особени хора, когато е засегната тяхната национална идентичност, за тяхната нация и държава. Това може да предизвика изключителен гняв. Те не са като нас чехите – каквото и да се каже за нас, ние казваме само, че това просто си е твоето мнение“. Това е версията на режисьорът, като я допълва и със съвременната реалност в Полша, където на власт е партията „Право и справедливост“ заедно с радикални католици… „Мислите ли, че биха могли да дадат разрешение този филм да получи разпространение. Контролирайки дистрибуторските мрежи, разпространението, те налагат цензура. Съществува голямо разделение в полското общество, цяла пропаст между поддръжниците на тази идеология и между всички други, които ние бихме нарекли нормални хора, европейски граждани“. Отново е категоричен Вацлав Мархоул.

Йежи Кошински - снимка архив

И все пак кой е Кошински? Роден е на 14 юни 1933 г. в еврейско семейство в Лодз (Полша) с името Юзеф Левинкопф. Като дете по време на Втората световна война живее в централна Полша под фалшивата самоличност Йежи Кошински с документи, осигурени от баща му. Свещеник от местната католическа църква изготвя фалшиво кръщелно свидетелство, излагайки се на риск. (Наказанието за подпомагане на евреите по време на окупацията на Полша (1939 – 1945 г.) от нацистка Германия е смърт за всички членове на семейството и понякога за жителите на цялото село.) Така семейство Левинкопф успява да оцелее от Холокоста. Емигрира в Съединените щати през 1957 година. Може само да предполагаме в какъв ужас по време на войната е живяло семейството. А и знаем съдбата на хиляди еврейски деца от Полша, Източна Европа и не само еврейски деца…

Сцена от “Боядисаната птица” - снимка архив IMDB.com

Но да се върнем към „Боядисаната птица“. „Този филм ви отвежда на много тъмни места, но вярвам, че точно така може да влезе светлината. Каня всички да тръгнат на това пътуване, да търсят светлината“, казва при представянето на „Боядисаната птица“ на фестивала във Венеция 2019, където печели наградата на УНИЦЕФ режисьорът Вацлав Мархоул. А днес допълва: „Случилото се в Източна Европа по време на войната се повтаря навсякъде, дори и в момента. Във всяка секунда от нашия живот все още има деца, които умират някъде по света...“.

P.S. Гостуването на Вацлав Мархоул на 24-тия София Филм Фест се осъществява с подкрепата на Чешкия център в София, дългогодишен партньор на Фестивала. И тук трябва специално да отбележим забележителната преданост и последователност на екипа на София филм фест, начело със Стефан Китанов да го реализират въпреки трудностите и сложната ситуация заради Covid – 19. А в Есенното издание ни срещнаха на живо с режисьори от ранга на Милчо Манчевски и Вацлав Мархоул. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

#Вацлав Мархоул #София филм фест #Боядисаната птица #кино #филм #Стефан Китанов #Йежи Кошински

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Адреналинни стратегии в интерпретацията на кошмари в програмата на СФФ

От рубриката „Киното днес” на 24-тия София филм фест изгледах 8 филма, които оформят визия за пъстрия световен кинематографичен пейзаж, представен от майстори. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова във втората част на текста си за фестивала.

„Въпреки мъглата” (2019, Македония/ Сърбия/ Италия) на Горан Паскалевич е разтърсваща история на бежанска тема. Родителите на малкия Мохамед (Али Муса Сархан) са се удавили, след като гумената им лодка е потънала малко преди италианския бряг. Той и тийнейджърът Самир, който го носи на гръб, са оцелели /на снимката горе/. Бежанци са в Италия. Сред мъгла. Самир зарязва Мохамед сам на пътя и се отправя към Швеция. Плющи дъжд. Паоло (Джорджо Тирибази) съзира сгушеното дете на спирка и го прибира в колата. Завежда го у дома. Съпругата му Валерия (Донатела Финокиаро) е стъписана от нечакания гост. Синът им е починал и тя е все още в депресия. Мохамед повтаря само „ОК” и иска „при родителите си в Швеция“. Паоло отива да огледа бежанския лагер до града им. Потресен от условията, отказва да заведе Мохамед там. Постепенно се привързват към детето. То е своенравно. Моли се на пода. Валерия му свири на пиано Шопен. Братът на Паоло и семейството му идват да видят Мохамед. Войнстващата ксенофобия се проявява най-вече в поведението на сина им и на майката на Валерия. Когато Паоло все пак извиква полицията, жена му и Мохамед са изчезнали. Скромен, поетичен и силен филм с рамка мъгла. Без патетика, но с много човечност. Горан Паскалевич отново защитава славата си на един от най-значимите европейски кинематографисти.

“Върба”

„Върба” (2019, Македония/ Унгария/ Белгия) на Милчо Манчевски е съставен от три новели, свързани с нещастно майчинство. Тоест, конструкцията е като в „Преди дъжда” и „Майки”. Първата е средновековна и селска – сред живописни пейзажи девойка и младеж бяг��т, защото тя е бременна. Помята. След две години прокудените вече си имат малка къща и поминък, но не и дете. Отиват при врачка. Тя им казва, че майката е проклела дъщеря си да няма деца. Обещава да развали магията, но първото родено дете ще бъде за нея. Младата жена ражда Кузман на нивата. Бабата идва да си вземе бебето, но мъжът я убива. Вече поотраснал, синът и майка му отиват в селото. Кузман се удавя. Втората и третата новела са в днешно Скопие. Вечер. Задръстване. Дъжд. Такси бута човек. Между таксиметровия шофьор Бранко и момичето Родна се пръква любов. Заживяват заедно. Тя зачева ин витро с близнаци. Ремонтират стая. Обзавеждат я като детска. Тя си купува върба да я засади. Междувременно виждаме сестра й с мълчаливо момченце. Родна помята. Бранко не й говори. Звучи „Нема, не ке се роди по-убаво девойче от македонче” – тя си е отишла. В третата новела се проследява осиновяването на малкия Кире от сестрата на Родна. Той е аутист и се напишква. Отказва да говори. Новата му майка го обсипва с внимание – дори му дава да държи волана в движение, но детето само се усмихва. В един момент Кире се качва на перваза на балкона, в друг изчезва. Полудяла, майката се щура къде ли не да го търси, докато накрая го открива на цигански празник. И детето проговаря: „Мамо, защо плачеш?”. Филмът е създаден в присъщия за Милчо Манчевски автентичен стил, но, въпреки колизиите, с изключение на първата новела, емоционалният градус не се вдига високо. Ако с „Майки” той се приближи до травматичната енергийност на „Преди дъжда”, с „Върба” пак се отдалечава от нея.

“Държавно погребение”

„Държавно погребение” (2019, Холандия/ Литва) на Сергей Лозница е 135-минутно архивно изследване на култа към личността на Сталин. Новината за смъртта му на 5 март 1953 г. е шок за целия СССР. Документалният филм проследява щателно етапите от сбогуването с „вожда на народите”. Екранът е задръстен от плачещи хора в крупен, общ план, панорами. Свидетели сме на пристигането на държавни делегации. Повечето от подбраните огромно количество кадри в черно-бяло и цвят са неизвестни. „Държавно погребение” е смазващ документ за ужасяващо време, но тъкмо заради скрупульозността си като нищо би могъл да се ползва като наръчник по сталинизъм от днешните адепти на вожда.

“Извинявайте, че не ви намерихме”

„Извинявайте, че не ви намерихме” (2019, Великобритания/ Франция/ Белгия) на Кен Лоуч е поредният тръпен филм на неуморния британски левичар и хуманист. Заклет защитник на угнетените, той отново дискредитира устоите на британското общество. Филмът започва със задкадров диалог на черен фон, където рижият Рики (Крис Хичън) отговаря на въпроси на работодателя Малоуни (Рос Брустър). И от безработен се превръща в собственик на бял микробус за франчайз в престижно депо за стоки онлайн. Клетки, кашони, мъже сканират, товарят в микробуси, гонят секундите под орловия поглед на Малоуни или ОВП – очаквано време за пристигане. Провират се по задръстени улици и доставят поръчки по домовете. Съпругата на Крис Аби (Деби Хъниууд) от сутрин до вечер гледа грижовно болни хора също по домовете – стари и млади. Синът им Себ (Рис Стоун) рисува графити и е вагабонтин, но няма кой да го стегне – и двамата му родители се бъхтят, защото световната финансова криза през 2008 здравата ги е ужилила. 11-годишната дъщеричка Лайза Джейн (Кейти Проктър) е прилежна ученичка и чувствително дете. Кен Лоуч е отново със своите съмишленици: сценариста Пол Лавърти и оператора Роби Райън. Историята е разказана колкото семпло и фрагментирано, толкова и динамитно. Тук под ножа са гадните експлоататори и здравната система. „Извинявайте, че не ви намерихме” е трусова социална драма, която се гледа с трилърово напрежение. Изтръгва без напън съпричастност.

Адам Драйвър и Бил Мъри в “Мъртвите не умират”

„Мъртвите не умират” (2019, САЩ/ Швеция) е поредната медитативна разправа на любимия Джим Джармуш с несъвършенството на света. И за края на света. След екстравагантния „Само любовниците остават живи“ (2013), посветен на вампирска любов и тегоби, сега алтернативният метафизик на киното се е захванал със зомбита (ако си спомняте, те бяха заклеймени в онзи филм). И няма никаква любов. Отново е с продуцентите Джошуа Астрахан и Картър Логан, с невероятния оператор Фредерик Елмс и с мнозина от любимите си/ни актьори. Полицейският шеф Клиф Робъртсън (Бил Мъри) и колегата му Рони Питърсън (Адам Драйвър) напускат с колата малкия спретнат град Сентървил със 738 жители. Минават край гробището. Звучи кънтри парчето „Мъртвите не умират“ на Стърджил Симпсън (и ще звучи често). Полицаите имат и колежка – Минди Морисън (Клое Севини). Неприятният фермер с червена шапка Франк Милър (Стив Бушеми) си търси котката и отсича: „Америка трябва да е на белите“. Друг си търси кучето. „Оста на земята се е изместила“. В гората – червени гъби.

Тилда Суинтън в “Мъртвите не умират”

И, както изчезват домашни любимци, новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. На гробището се надигат зомбита. Започват да безчинстват. Живите ги наричат „хора с изминал срок на годност“. Полицаите и Зелда Уинстън ги обезглавяват – единственият сигурен начин да убиеш зомби. Злодеите се превръщат в прах. Но са все повече. Плъзват и се тътрят кръвожадно. Избиват спящи в мотела хипстъри от Кливланд и мирни местни хора. Става безнадеждно... Изобретателни драматургични ходове за зомби-апокалипсиса има на екрана (мъртъвците излизат от гробовете със земните си дрехи и търсят любимото си питие – шардоне, например, взето от „Зората на мъртвите“). Интригуваща е и играта с цитати и с имената на персонажите (препратки към филми на Джармуш, например, Уинстън от „Прекършени цветя“ или Питърсън като „Патерсън“, където играе пак Адам Драйвър). „Мъртвите не умират” е колкото страховит и злокобно заснет предимно в нисък ключ, толкова и смешен. Но е по-настървен и сардоничен от другите филми на Джармуш. Такъв един иронично - политически хорър. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички. „Мъртвите не умират“ обаче се гледа трудно, за разлика от другите филми на Джармуш.

“Семейна романтика ООД”

„Семейна романтика ООД” (2019, САЩ) на Вернер Херцог е смайващ – и като сюжет, и като форма. Изобретателен хибрид от игрално и документално кино. Действието се развива в днешна Япония. В главната ��оля е Юичи Иши, действителен изпълнителен директор на Family Romance – компания, специализирана в даване под наем на човешки заместници. Той играе бащата на ученичката Махиро, когото тя не е виждала от 10 години, защото има друго семейство. Постепенно двамата се сближават и става все по-трудно за удържане, споделя мъжът с майката на Махиро. Жена наема от фирмата баща за сватбата на дъщеря й. Друга иска отново да преживее екстаза от лотарийна си печалба. Девойка мечтае да изглежда като знаменитост... С всички клиенти Юичи Иши е обаятелно внимателен. Междувременно пред погледа се реят убийствени пейзажи, цъфнали японски вишни в парка, роботи на рецепция в хотел, шеметът на мегаполиса... Любопитно е, че ветеранът на експерименталното кино Вернер Херцог сам е оператор на филма поради нищожния му бюджет.

“Шарлатан”

„Шарлатан” (2020,Чехия/ Ирландия/ Словакия/ Полша) на Агнешка Холанд е решен в два времеви пласта – по време на Втората световна война и 50-те години на ХХ век. Фокусиран е върху изключително популярния лечител Ян Миколашек (Иван Троян), който диагностицира болести чрез урина. Пред дома му се събират ежедневно стотици нещастни хора, които търсят спасение – и високопоставени, и редови. Той е в опасна гей-връзка с женения си помощник. И, ако при хитлеристите лечителят успява да се спаси, при комунистите е страшно. Агнешка Холанд за пореден път се рови в историята, за да припомня грешките на времето, но филмът е прекалено обстоятелствен.

“Върлината”

В рубриката „Калейдоскоп“ гледах два драстични филма, свързани с Втората световна война. В тази секция бе друг от фестивалните ми фаворити – руският „Върлината” (2019) на 27-годишния Кантемир Балагов, ученик на Александър Сокуров. След успеха на дебюта му „Теснота“ (2017), сега негов продуцент е Александър Роднянски. Разказва за навечерието на 1946 в Ленинград. Войната е свършила. Животът е все още парализиран, но се опитва да проходи. Ия (Виктория Мирошниченко) е страшно висока руса девойка – санитарка във военна болница. Наричат я Върлина. Демобилизирана е поради травма. Живее в комуналка със сладкото момченце Пашка. Води го при ранените пациенти. Ия е мълчалива и свита. Хълца. След пристъп Пашка вече го няма. Пристига зенитчицата Маша (Василиса Перелигина) – властна, бъбрива и безпардонна брюнетка. Заживява при Ия. Видимо не страда за Пашка, който всъщност е неин син. Но, тъй като не може да има повече деца, настоява Ия да й роди. За да започнат живота си отначало. Маша има ухажор, който всеотдайно ги снабдява с продукти. Между двете девойки се установява странна близост – не толкова лесбийска, колкото неудържим порив за близост.

“Върлината”

Унил е Ленинград – хората щъкат из него като орисани. Прави впечатление, че и трамваят, и скъпата кола, и броевете на „Правда“ са автентични. Никаква политика. КГБ се споменава само веднъж, но живеенето е просмукано от страх. И героините безпризорно се лутат из него и собствените си светове. Когато отива в разкошната извънградска къща на ухажора си, луксозната му майка (Ксения Кутьопова), съпруга на партиен велможа, се гнуси от нея. На Маша й причернява и по най-циничен начин обяснява как е оцеляла във войната – само чрез мъж - покровител. Прочее, младият Балагов е решил да направи филма, след като прочел книгата на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“. Всички сюжетни ходове във „Върлината“ са колкото реални, толкова и условни. Изобразително филмът е вълнуващо художествен – от цветовете на дрехите до цялостното колоритно-светлинно решение. 25-годишната операторка Ксения Середа го е заснела в ръждиво кафяво, червено и зелено и визията е сякаш травмирана, подобно на героините и пациентите. Всеки кадър е като картина на фламандски майстор. „Върлината“ е ярко кино, което представя войната от стъписващ ракурс.

“Боядисаната птица”

„Боядисаната птица” (2019, Чехия/ Словакия/ Украйна) на Вацлав Мархоул е покъртително черно - бяло пътешествие на невръстния Йоска (Петр Колтар) през кошмара на примитивна Източна Европа по време на Втората световна война. Създаден по романа на полско - американския писател Йежи Кошински, филмът е разделен на 9 глави с човешки имена (някои и по две). Еврейското дете се сблъсква с тормоз, стиснатост, мизерия, ксенофобия, извращения. Става свидетел на чудовищни злини, включително боядисване на птица с блажна боя и избождане на очи с лъжица. На фона на „Боядисаната птица” „Иди и виж” на Елем Климов звучи като нежен романс. Така майсторски е направен филмът, че не примигваш, въпреки ексцесиите в кадър и дължината от 169 минути. На екрана могат да се видят Стелан Скаасгард в ролята на благороден нацистки офицер, Харви Кайтел в ролята на благ свещеник, Джулиан Сандс в ролята на демоничен извратеняк.

“Физика на тъгата”

В секцията „Специални прожекции”, където присъства и величественият „Сладък живот” (1960) на Федерико Фелини в компанията на нови или реставрирани филми, изгледах 3 изключителни. Предполагам, че доста от заглавията ще бъдат предложени на есенното издание на 24. София филм фест. Възхитителната 27-минутна анимация „Физика на тъгата” (2019, Канада/ Франция) на Теодор Ушев по едноименния роман на Георги Господинов бе показана още на Киномания и получи огромно признание по света, включително и Голямата награда от Анеси. Вълнуващо, умопомрачително изящно и безкомпромисно Теодор Ушев представя своята визия върху спомените за любов и баща, мечтите, страданията, заблудите, пропаданията на живеенето далеч от родината. Уникална е и техниката, с която е създаден филмът – енкаустика от времето на древен Египет. Над 15 хиляди кадъра са рисувани на ръка, а изображението се променя чрез нагрят пчелен восък с пигменти. В английската версия филмът е озвучен от Доналд и Росиф Съдърланд, във френската гласовете също са на баща и син − Ксавие Долан и Манюел Тадрос . „Физика на тъгата” е колкото изповедален филм, толкова и универсален в своите внушения.

Нина Хос и Катерина Липовска в “Кръвта на пеликана”

„Кръвта на пеликана” (2019, Германия/ България) се впива в подсъзнанието до безсъние. Вторият филм на младата Катрин Гебе разказва за красивата Вибке (Нина Хос), която живее заедно с осиновената си дъщеря Ангелина (Аделия Оклепо) в романтична ферма, където тренира полицейски коне. След дълго чакане тя най-сетне осиновява пак от България 5-годишната Рая (Катерина Липовска). Светла като ангелче, малката скоро започва да показва рога – обземат я неконтролируеми бесове и филмът се превръща в хорър. Става ясно, че е била на годинка и половина, когато е видяла мъртвата си майка. Травмата се е впила надълбоко у детето, отраснало в дом. Новата й майка право всичко възможно да я озапти – дори си купува забранено лекарство за предизвикване на кърма и й дава да суче. Когато и медицината капитулира пред клиничния случай, майчината жертвоготовност стига до вудо магьосница. Финалната развръзка идва някак набързо и поврежда органиката на филма. Но пак е въздействащ – и с необикновената история, и с фантастичното изпълнение на Нина Хос и двете чудни български момиченца. Заснет изцяло във ферма до Вакарел, „Кръвта на пеликана” е нов ракурс към майчинството. Радостно е, че зад филма стои българската компания Мирамар и продуцентът Мила Войникова.

“Денят на жената”

„Денят на жената” (2019, Великобритания/ Русия/ Германия/ България) е пълнометражен дебют на македонката в Лондон Доля Гавански. Документален филм, в който през тачения в Русия Международен ден на жената 8 март се проследяват съдбите на рускини, отраснали в СССР и продължили живота си в Русия или в чужбина. Те са „гласът на СССР” Дина Григорева, популярнa блогърка, шеф на компания за киберсигурност, ветеранки от битката при Сталинград и ленинградската блокада, видна трактористка, феминистка в изгнание, нобеловият лауреат Светлана Алексиевич... Живяла в Москва по време на перестройката, Доля Гавански знае руски и общува свободно с героините си. Филмът интимно, изненадващо и умно представя женските житейски нагласи и способности за адаптивност на млади и стари – от свободолюбието, през феминистката радикалност до неизтриваемия сталинизъм. Колкото не ме очарова като актриса в „18 % сиво” на Виктор Чучков (участник в основния конкурс), толкова с филма си Доля Гавански ме заплени. Не ме подразни дори преекспонирането й в кадър. Прекрасно е, че зад този важен филм стоят българският режисьор по монтажа Нина Алтъпармакова и продуцентските компании АГИТПРОП и Чучков брадърс.

“Династията Пиер Карден”

За десерт си оставих „Династията Пиер Карден” (2019, САЩ / Франция) на П. Дейвид Ебърсол и Тод Хюс - единственото заглавие в секцията „Кино и мода”. Роден през 1922 в Сан-Бяджо-ди-Калалта, Италия, иконичният френски дизайнер е един от най-дръзките новатори в модата на ХХ век. 95-минутният документален филм проследява дългия му живот и огромна кариера – от работата при Кристиан Диор до днес, а за своята патриаршеска възраст Пиер Карден изглежда потресаващо витално – дори крои планове за бъдещето, да е жив и здрав. Без да крие своята сексуална ориентация, той се шегува, че като млад е бил толкова красив, че всички искали да спят с не��о. От филма научих за близката му връзка с Жана Моро. Освен изобилните архивни кадри и топлото живо присъствие на Пиер Карден сред начинаещи дизайнери, за него и творчеството му във филма говорят Жан-Пол Готие, Филип Старк, Шарън Стоун, Наоми Кембъл, племенник и съратници. Живот като приказка.

Геновева Димитрова - снимка архив БНР

И други филми гледах, но мястото застрашително набъбва. Все още съм в плен на маратона от адреналинни стратегии в интерпретацията на днешните кошмари: самотата, преходността, мизерията, манипулацията, другостта, насилието, дрогата... За пореден път животът е представен на екрана като обиталище на ужас, комплекси и смърт, където мечтаенето е упражнение за наивници, всекидневното оцеляване – неврастеничен тремор дори за тийнейджъри, а любовта – временна терапия. Лятото с COVID-19 започна ударно благодарение на 24 - тия София филм фест. Покрай гледането, преживяването и осмислянето на разнообразните филми някак се изтика ужасът от пандемията и ��еразбориите в държавата. А още по-изкусителното е, че в края на септември, живот и здраве, предстои 24 – ият Международен София филм фест есен.

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на СФФ

#Критичен поглед #Геновева Димитрова #кино #София филм фест #СФФ

0 notes