#София филм фест | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 9 months ago

Text

Лилия Топузова: „Съседите“ е проект отвъд мълчанието за лагерите

„Това е нашето поколение – живеем в един друг свят, където имаме и възможност, но и нашата нагласа вече е да се чувстваме граждани на света. Тя от години е такава и това е, което дава надежда на проекта ни.“ Каза за „въпреки.com” проф. Лилия Топузова, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април - 24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Лилия продължава: „От 21 години работя по темата на проекта. Тя се превърна в тема на живота ми: документален филм, докторска дисертация и след това научна кариера. Сега е проектът. Никога не съм мислила, че това ще бъде пътят ми.“

Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto). Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Срещата ни с нея е в новото ателие, където творческият екип вече работи по проекта, за да го доизгради и представи в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията във Венеция. И четиримата гледат на пространството на ателието, разположено в промишлени складове не просто като на работно място, а като на творческа лаборатория. Щастливи са, че в него има повече светлина и гледат отвисоко на софийския пейзаж с изглед към Витоша. За сътворяването и доразвиваното на проекта ще разказваме по-подробно в следващи текстове.

С Лилия отиваме в близкото заведение, където обикновено отиват да похапнат на бързо. Всъщност, с Лилия се запознахме заедно с режисьорката Анна Петкова (1944-2022) преди 21 години в офиса на продуцентска компания Агитпроп. Бяха ни поканили, за да гледат нейния филм, на който съм съсценарист за комунистическите лагери „Обвинението” от дилогията „Присъдата” („Вината” и „Обвинението”). Беше пак март 2003 година, защото си спомням, че с Ани Петкова отидохме след една прожекция от София Филм Фест.

„Ние тогава се видяхме с вас и гледахме откъси от филми. Имам много ранни бележки по тази тема от разговора си с вас и с Анна Петкова в студиото на „Агитпроп“, което беше на „Будапеща“. Току що бях пристигнала от Лондон, започнахме ранни разговори – вие и Анна ми дадохте много ценен, смислен съвет тогава – какво мога да очаквам, как мога да бъда приета и т.н. След тази моя първа ранна работа завърших филма заедно с Андрей и с „Агитпроп“ („Проблемът с комарите и други истории“ (2007). Сценарист Лилия Топузова, режисьор Андрей Паунов, продуцент Мартичка Божилова, Агитпроп) . Аз живях в Белене общо около 1 година. След тази моя работа на терен с репресираните влязох в архива, още преди да бъде разсекретен. ��остепенно започнах да навлизам в различните ъгли на тази история – на терен с очевидци; в архива – с институционалния разказ, с който винаги трябва да внимаваме, защото това е разказът на институциите, които са репресивни: на бившата Държавна сигурност, на Министерството на вътрешните работи, след това – на Държавния архив. Работейки с оцелели, получих много от техните лични архиви. Те ми дадоха ненаписаните си спомени, самиздатите си, всякакви малки неща от тяхната лична памет. Започнах да работя с тях. Аз съм школувана и работя в Северна Америка, в��язох в архива на ЦРУ, в архива на Британските външни сили (Foreign Office, Британското разузнаване, МИ 6) и в архива на радио „Свободна Европа“, който тогава беше в Унгария, в „Отворено общество“.“ Припомня си първите години на изследователската си работа Лилия Топузова, която продължава и до днес. За нея както и за по-младите ѝ колеги от екипа изследването и разказът по темата за комунистическите лагери е повече от кауза.

Васил Владимиров и Лилия Топузова

„От години моята изследователска работа не е само дисертация, а книга. Дисертацията е отпреди доста години (аз съм вече доцент доктор в Университета). Книгата е на английски, казва се On Silence in the History L of the Bulgarian Gulag. Много съм си мислила как да преведа – за silencing и silence, има две много хубави думи на български. Едната е безмълвие, другата е мълчание. И това е един вид прекъсване на безмълвието, на мълчанието. Както аз го наричам на английски act of insilencing, т.е. един жест да отидем отвъд мълчанието за историята, за паметта, за българския ГУЛАГ. Това е самата книга. Преди тя да излезе имам много публикации в различни форми – научни, литературни есета, които предлагат различни части от историята. Тук е примерно една академична публикация (показва я на лаптопа си), която спечели една от големите награди в постсоциалистическите научни изследвания. Тя е за Юлия Ръжгева (една от зловещите надзирателки в концлагера в Ловеч, която е заснета във филма на Анна Петкова, благодарение на военния прокурор Лилко Йоцов, който я привика за снимките тогава с призовка – б.а.) и за ранната ми работа с надзиратели, по принцип с извършителите на насилието. Моята ранна етнографска работа беше с тях.“ Разказва Лилия Топузова с много вълнение, връщайки се в различни периоди от десетилетното си изследване и последвалите публикации. А малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за проекта „Съседите“.

Заедно коментираме, всеки по своя път в годините, работата си, свързана с темата и това, че все още историята не е разказана докрай, не е преживяна травмата. Лилия Топузова има наблюдения върху процеса вече десетилетия и знае и е проучила много детайли от „мълчанието“ или по-точно прикриването от страна на държавните институции.

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е "хляб" с камъчета от кариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене...

„Ние започваме историята на инсталацията. Интуитивно като историк е да започнем с отварянето на лагерите 1945 година, с първата наредба-закон. Във филма вие използвате наредбата-закон, и Атанас Киряков прави същото, и Христо Христов прави същото, и моят колега Борислав Скочев прави същото, Даниела Колева… Ние сме малцина, които работим, но работим сериозно по темата от години. За мене това е логи��но чисто хронологически, исторически, но не е лоялно за самата история. Защото какво се случва? 1990 г., когато излизат първите спомени, когато за първи път се чува и се говори публично, се случват две неща. Естествено, това е един разрез от българското общество, една травма, която е очевидна, става ясно веднага. В този момент Министерството на вътрешните работи създава комисия, оглавена от генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), наричат я Комисията срещу извращенията. 11 от членовете на комисията са от МВР, другите 11 са репресирани хора и общественици. Това е една от първите комисии. Една от първите комисии на Истината. Те започват по един смислен начин да се опитват да разберат какво се е случвало.

Обаче по-малко от месец преди да се създаде въпросната комисия, те създават една друга тяхна вътрешна комисия, пак оглавявана от Семерджиев, имам записани кои 4 или 5 от членовете ѝ са и в т.нар. Комисия за истината. И преди да седнем да говорим, да мислим за истината, те прочистват архива. Естествено, не знаем какво точно е прочистено, но знаем, че всякакви свидетелства за лагерите са приоритет. Защо? Защото не са си свършили работата по идеален начин. той казва директно – имаме този транскрипт, който е останал – „Споменът за Белене да изчезне. Да не остане нищо“. След това тези от нас, които работим близко с архива, виждаме как се случва това. Тръгваме да търсим информация, доклади, списъци – те липсват! Когато са прочистени 40 процента от архива на репресивната институция, ние сме поставени пред мълчание. И аз започвам историята на лагерите с опита тя да се заличи. За мен този опит е важен, институционален, умишлен опит – да няма следа.“ Коментира Лилия Топузова основната трудност в работата си.

Припомних ѝ, че когато нас ни допуснаха лятото на 1990 година в архива на ЦК на БКП в тогавашния Партиен дом, сега Народно събрание попаднахме на документи от 1959-1962 година, дешифрирани май 1990…Имаше параф „Да не се дешифрира никога стенографския запис“. Освен това, те не бяха стенографирани от стенографка-служителка, каквито имаше с името им, а от тогавашния шеф на Организационния отдел на ЦК на БКП Георги Владиков…

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Лилия Топузова продължава в този контекст за работата на екипа: „Всъщност, имаме свидетелства, но те не са пълни. И сега, когато работя с Джулиан (Шехирян) и с Краси (Буцева), за мен беше важно да се установи в научен аспект това, което се е случило. Не е само фактология, която да се изведе на бял път, а да се публикува и това да влезе в научния канон, което винаги е било моята цел и това е моята научна работа. Но също и по някакъв начин да се предаде преживяното – академичният, научният език е важен, но той не може да предаде преживяното. И тъй като работя и като режисьор, и като документа��ист, работата ми с Красимира и с Джулиан беше работа, с която искахме да предадем преживяното от самите хора. Пресъздавайки апартаментите, където са правени мнозинството от моите и на Красимира интервюта, пресъздавайки как споменът, наистина, съществува фрагментирано, както и самите разкази са фрагментирани, ние стоим много близо до формата на това как съществува миналото и как то постепенно изчезва.

Това беше идеята – да излезем, да вземем това, което теоретичната, научната рамка – тя е в дълбочината на нашия проект, но езикът, с който ние го изразяваме вече тримата заедно, е съвсем друг.“

В този контекст се връщам във времето, когато в Съдебната палата Анна Петкова разговаря с Юлия Ръжгева, епизод във филма на режисьорката, който години по-късно предоставихме колегиално да присъства в „Проблемът с комарите и други истории“.

„Когато две години по-късно направих интервю с Ръжгева, 20 дни след това тя се самоуби. Тя вече беше друг човек. Този опит, който Анна и ти сте имали с нея… Когато аз се запознах с нея, тя вече беше на края на живота си. В много напреднал Паркинсон и с някакво друго съзнание за това, което всъщност е било. Спомням си много добре думите на Анна тогава.“ Споделя Лилия като подчертава, че това е травма, която е обществена травма, тя е на нашето общество. И ние някак си сме свързани с нея – тя е тежка, тя боли, но тя ни свързва. И ето, ние сме заедно пак, почти 21 години по-късно…

Питам Лилия Топузова, както преди в разговора с Джулиан Шехирян как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“.

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Аз режисирам филми, пиша сценарии, самата работя изключително много с визуалното и с имиджа – той е изначален за мен. За мен винаги играта е между думите и как да са репрезентирани – въпреки че има и научен аспект, не виждам работата си само като научна. Джулиан се свърза с мен, след като беше гледал филма „Проблемът с комарите и други истории“ и беше чел моя статия за Ловешкия лагер. Току що започваше дейности по програма Фулбрайт в България и ми написа имейл. Аз му отговорих. Срещнахме се по скайп, имахме един много вълнуващ разговор и веднага видяхме, че сме много свързани с начина, по който мислим за миналото, за това как то може да бъде представено, с какъв език. Той е много интердисциплинарен, аз съм много интердисциплинарна и започнахме работа по инсталацията, може би няколко месеца след като се видяхме онлайн. Написах тогава литературен текст, той излезе по-късно. Писах на Джулиан как изглежда по някакъв начин разрезът между това, което намираме написано в архива, и това, което чуваме в разговорите с репресираните, какво означава. Ето това е материалът, който се казва „Стаите, в които съм“ (показва го на лаптопа си). В този текст аз работя с това, което чуваме в стаите, и с това, което съществува в досиетата. И този разрез в ранните ми разговори с него беше много важен. Ето пример: в стаята някой казва, че тогава косата му е била прекалено дълга, а в досието пише „криминално проявен“. Някой, който разказва виц, тук е „анархист“, „хулиган“. „Враг на народа“ някой, който се е молил на Аллах. И така нататък. Тази съпоставка - с Джулиан започнахме много рано да мислим как да изразим това, по какъв начин да изразим очевидното. Какво се случва, когато се излиза извън текста. Работим също и с фотографиите, със снимки на млади хора, които са изпратени без съд и присъда в Ловеч и в Белене, никой няма присъда, в обект 2. Отрано започнахме да работим с този разрез и как той да бъде изразен.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

След това моят колега Борислав Скочев беше казал на Красимира (Буцева) за моята работа и тя ми написа имейл. По същия начин и с нея започнахме да си пишем. В един момент Джулиан и аз бяхме говорили с Красимир Илиев, който беше наш куратор в СГХГ за изложбата. И Краси стана част от нашия екип – решихме, че имаме много еднакъв подход към миналото. (две изложби през 2022 в София - в СГХГ озаглавена „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.). Обедини ни желанието да излезем от нашите специфични дисциплини, да не си говорим само с наши колеги или само един с друг. Как това може да бъде един по-голям проект – моята теория винаги е била, че тук става въпрос за колективна травма, травма между поколенията.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не е отговорност на репресираните и на техните семейства да поемат тази рана сами. Ако ние някога като общество ще се справим с нея, то е, защото ние трябва КОЛЕКТИВНО да се справим с нея. Това означава, че трябва да работим между поколенията и колективно да работим с това, което сме наследили, с белега. Защото, според мен, няма още белег, има рана…“

Продължавам мисълта на Лилия с разбирането си, че у нас не се стигна до покаяние за комунистическите лагери. И отново припомням мнението си, че Западна Германия (ФРГ) просперира не само заради плана „Маршал“ навремето, а и защото се покая за ужасите, причинени от нацизма…

„Това покаяние, според мен, води до самосъзнание. Тази рефлексия на индивидуално и на колективно ниво, всъщност, е единственото нещо, което прави възможно това да не се повтаря. Не съществува спомен върху личното пространство на хората, преживели лагерите, до ден днешен. Нито учебниците го рефлектират по някакъв начин. Това системно заличаване на тази история, на този спомен, може само отново да се върне. Радвам, че нашият проект беше избран, защото сега и държавата е ангажирана с него.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Ние може да сме много амбициозни, много отдадени, но трябва да има политическа воля, трябва държавата да има ангажимент и да поеме този ангажимент. За мен това е много важно.“ Категорична е Лилия Топузова и не без тъга допълва: „Чувала съм „Не ви ли омръзна?“ Вече 21 години на мен ми се казва непрекъснато. През цялата си кариера съм се виждала може би със 150 души, които са били в лагери и затвори. Естествено, не съм взела интервю с всеки един от тях, много от тях не искаха и не бяха готови…“

Разказвам ѝ, че съм се срещала преди години с много хора в Израел, по чудо оцелели от Нацистките лагери на смъртта, които не бяха споделяли и с децата си преживяното. Описано е в литературата от писатели като Амос Оз, Давид Гросман. За Лилия това е също съкровена тема, по която е работила. Магистратурата ѝ е за Холокоста…Заедно си връщаме в този контекст и към документалните книги на нобелистката Светлана Алексиевич.

Това на пръв поглед отклонение в разговора отвежда Лилия Топузова към описанието на проекта „Съседите“ като концепция и драматургия на посоката ��у.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

„Записаните интервюта разделяме ги на три категории, в три стаи. Първа е всекидневната: там е категорията на хората, които са говорили по темата свободно. Те са малцинство – Петко Огойски(1929-2020), Крум Хорозов(1925-2017)… Това са хора на политическото некомунистическо ляво. Репресирани. Техният разказ е не само ясен, но те винаги са се опитвали да направят всичко, за се да се знае.

Втората категория са хората, които говорят за първи път – тя е важна, защото те са мнозинството, с които съм се срещала и чиито думи съм записала. Моята практика е имерсивна – никога не записвам, освен ако нямам възможност да направя това. Прекарвам време с тях, прекарвам време с техния живот, за да мога да опозная техния свят. За да знам, че когато говорят, те наистина, са готови да говорят. Това е втората стая – на хората, които казват за първи път какво са преживели. Но повечето от тях никога не са били питани. Когато няма публичност, много е трудно този разказ да стане публичен, макар и само в тяхното семейство.

И третата категория от хора – така, както ги разделям в тази етнографска дейност – е на тези, които искат да говорят, но не са имали тази възможност. Някои, защото не са вече с нас. Но съм имала и такива срещи, които от научна гледна точка са невалидни, но казват всичко от общочовешка гледна точка.“

Лилия Топузова

Неочаквано за мен, както разказва за проекта Лилия се разплаква и продължава през сълзи: „Отивам да се видя в покрайнините на София с човек, чието досие не е унищожено. Знам от друг репресиран от Ловеч, от Никола Дафинов – много близък, много важен за мене свидетел, аз работих с него много дълго, той ме вкара в света на много от хората. Никола ми казва: „Лили, намерих ти човек!“ Годината е 2011. Човекът е бил е в късния период в Белене, в ранния период в Ловеч. Отивам на интервюто. Позната за мен територия, траектория, влизам в апартамента. Човекът, който ме чакаше на шпионката, казва „Закъснявате, закъснявате“ – винаги, когато ме посрещаха на интервюта, казваха „Закъснявате“, а аз съм винаги навреме, но това са хора, които от години чакат да бъдат чути. Повечето бяха на края на живота си. Започнах с интервютата през 2003 до 2011; последните ми интервюта са от 2016, 2019-а с малцина останали.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Влизам в апартамента, влизам в кухнята и виждам на пода познатите за мен документи от Държавна сигурност. И този човек, който само ме гледа, иска да ми каже нещо, няма думи. Разтреперан. Някаква стара храна. Седнахме с него. Аз осъзнавам, че няма да има интервю – на мен ми е ясно. Стояхме един до друг може би 1-2 часа. Той ме гледаше, казваше някакви думи. В един момент го питам „Вие сте били в Белене, в Ловеч?“. В този момент той ме погледна с чисти очи, сякаш деменцията и травмата отидоха на заден план и ме попита „Виждате ли?“ – Казвам „Да, виждам. Виждам целия лагер, виждам цялата ви болка, виждам.“

Лилия бърше сълзите си притеснено, тя живее дълго време с тъжната, дори трагична история на хората, с които е срещала, по-късно и Красимира Буцева. В разговора ни преди дни Джулиан каза: „Когато ги слушаме заедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно.“ /Целия разговор с него може да прочетете тук./

„Това е, пред което сме изправени – може да има един перфектно запазен език, но когато няма думи човешки останали, когато няма възможност тази тяхна болка, останала дълбоко в телата, когато няма документ, институция, която да докаже истината…

Васил Владимиров /л/, Юлиан Шехирян /ц/ и Лилия Топузова

Това е моята работа. Аз съм свидетел. Това е моят дълг. Какво, че аз съм се разстроила. А за тях? Естествено, че ще се разстроя. Ако ние не се разстроим, означава, че не го усещаме. Свикнала съм. И не ме е срам – напротив, тази уязвимост е толкова важна за мен. В един момент осъзнах, че мога да публикувам с най-престижното научно издателство, статиите ми излизат, цитирани са. Това интервю от научна гледна точка е нула, няма доказателства. Но от човешка гледна точка, то е всичко. И това е в основата на работата ми с Джулиан и с Красимира.“ Споделя Лилия Топузова за важния смисъл и за всички нас на проекта „Съседите“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на СГХГ и на екипа на проекта

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелев, както и негови членове. Всичко предстои…

#Лилия Топузова #Венецианско биенале #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 10 months ago

Text

Георги Тодоров-Жози на 80 години, звучи невероятно

Георги Тодоров-Жози /с чашата, вторият от дясно/, доайен на сценографията в българското кино, празнува днес своя 80-годишен юбилей! В деня на откриването на 28-ия София Филм Фест на именития художник ще бъде връчена Наградата на София като признание за неоценимия му принос към създаването на български филми в продължение на почти половин век, съобщиха от пресофиса на Феста.

Жози е първият художник, носител на престижната награда, с което София Филм Фест изразява своето уважение към тази изключително важна професия в киното.

Георги Тодоров е роден в Бургас, през 1975 година завършва Националната художествена академия, специалност сценография, а междувременно се снима в ролята на политзатворник във филма на Георги Дюлгеров „...И дойде денят“. Двамата работят заедно по телевизионния филм на Дюлгеров „Гардеробът“ (1974) и три години по-късно Жози е поканен да бъде художник в „Авантаж“. Вдъхновяващото творческо партньорство с Георги Дюлгеров продължава с „Трампа“ (1978), „Мера според мера“ (1981, както и телевизионната версия на творбата), документалния „За Нешка Робева и нейните момичета“ (1985), до „Записки по едно предателство“ (2023).

И малко лично отклонение – познаваме се с Жози от ранните филми на Георги Дюлгеров. И сега, като получихме прессъобщението от София Филм Фест изведнъж пред очите ни - заедно Георги Дюлгеров, оператора Радослав Спасов, композитора Божидар Петков (1940-2015), Светла му памет и художника Георги Тодоров-Жози…И някак си разбираш, че тези хора и не само те, разбира се, са специална част от живота ни. Не става дума за лично приятелство, а за смисъл…

Георги Тодоров-Жози, Розчари де Мео, Георги Дюлгеров и Филип Трифонов по време на снимките на "Гардеробът", 1974

Умението на Жози да пресъздава атмосферата на различни исторически периоди, да гради среда, в която да се развиват драматични сюжети, да усеща специфичните особености на подхода на различните режисьори към работата с актьорите го прави незаменим съавтор, с когото обичат да работят няколко поколения български режисьори. Жози е художник на филмите на незабравимия Рангел Вълчанов - „Лачените обувки на незнайния воин“ (1979), „За къде пътувате“ (1986), „А сега накъде?“ (1988), „Немирната птица любов“ (1990); работи заедно с Едуард Захариев по „Елегия“ (1982) и „Резерват“ (1991); създава сценографията на емблематични за нашето кино филми като „Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков, „Аз, графинята“ (1989) на Петър Попзлатев, „Граница“ (1994) на Илиян Симеонов и Христиан Ночев.

Радослав Спасов /л/, Георги Тодоров-Жози /ц/ и Георги Дюлгеров /д/ някога...

На майсторството на Георги Тодоров-Жози разчитат през годините и режисьори като Иван Черкелов („Парчета любов“ 1989, „Търкалящи се камъни“ 1995, „Стъклени топчета“ 1999, „Семейни реликви“ 2015), Людмил Тодоров („Любовното лято на един льохман“ 1990, „Приятелите на Емилия“ 1996, „Шивачки“ 2007), Радослав Спасов („Сирна неделя“ 1993, „Откраднати очи“ 2005), Костадин Бонев („Подгряване на вчерашния обед“ 2002, „Военен кореспондент“ 2008, „Потъването на Созопол“ 2014, „Далече от брега“ 2018), Светослав Овчаров („Зад кадър“ 2010, „Врагове“ 2017). Заглавията във филмографията на Жози са над 50, а творбата, която ще представим �� програмата на 28-ия София Филм Фест, и с която ще почетем таланта на тазгодишните носители на Наградата на София – Георги Тодоров-Жози и Цветана Манева, е „Мера според мера“.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Съдбата отреди прекрасни режисьори, които са посочени в текста да не са вече между нас. Всеки, поел към Високото, когато Някъде е решено и определено…Но филмите им са тук и с нас и ще бъдат и след нас. Това пак е в лична скоба, макар и тъжно-болезнена…Но всички те в едни от най-добрите си филми са имали до себе си в работата си таланта, въображението, предаността, съмишленичеството на Жози.

Като гледаме изброените заглавия в цялостния списък в творческата биография на Георги Тодоров-Жози, това са сред най-прекрасните български филми. Разбира се, всеки от нас има своите пристрастия и вкусове, но това е изкуството, не само на киното. Случвало ни се е, когато режисьори, за които четете в този невероятен списък от филми, в които е работил Жози да ни споделят след приет проект, че отиват на оглед с него. И сме ги поздравявали за избора им, че ще работят с него, а и той е приел. Какво повече!

Радослав Спасов /л/ и Георги Тодоров-Жози /д/

Да е честит, здрав и да продължава неспирния си ход на творец в киното! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

#Георги Тодоров-Жози #СФФ #Георги Дюлгеров

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият прощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993). След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на миналата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или коментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега. „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да проверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много едно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската дружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят съвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. По��аучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински. „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различен. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, който подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е центърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

#Людмил Тодоров #Златна Костова #Стефан Джамбазов #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Крал Чарлз III удостои Стефан Китанов със званието Почетен член на Ордена на Британската империя

Британското посолство в София обяви в официално прессъобщение решението на крал Чарлз III да награди директора и основателя на София Филм Фест Стефан Китанов-Кита за неговия изключителен принос за популяризация на британското кино в България.

В 30-ата година от началото на Рок Филм Фест и всички инициативи на Дома на киното, провокирани от стремежа на Стефан Китанов да срещне киноманите с най-доброто от безкрайния свят на киното, бе обявена и специалната новина за признанието, което той получава за своята дългогодишна дейност – Британското посолство в София обяви официално решението на крал Чарлз III да присъди на Стефан Китанов званието Почетен член на Ордена на Британската империя за неговите заслуги за популяризиране на британското кино в България.

Тери Джоунс /ц/ (1942-2020) и Стефан Китанов /д/

Началото е поставено още в последното десетилетие на ХХ век. През 1993 и 1994 в партньорство с Британския съвет в София и Лондон се реализират двата емблематични фестивали на кино и музика Рок Филм Фест. През 1996 година отново съвместно с Британския съвет, Стефан Китанов представя за първи път в България пълна ретроспектива на филмите на Монти Пайтън пред българската публика. Този специален фестивал – и най-важният му гост Тери Джоунс, бе един от поводите да се стигне до организирането и на други фестивали, в които акцент е бил винаги британското кино, за да се стигне до организирането и на Международния филмов фестивал София Филм Фест, който днес е едно от най-важните културни събития в България, както и едно от ключовите кинофестивали в Централна и Източна Европа.

Тери Гилиам при получаването на наградата на София, 2016, по време на 20-ото издание на СФФ

София Филм Фест продължава да представя всяка година най-новите и значими творби от британското кино, включително през 2023 година в основното фестивално кино – Дома на киното е представена инициативата на Британския съвет „Пет филма за свободата“. През 2014 година София получи статут на „Град на киното“ на ЮНЕСКО и това решение до голяма степен бе повлияно от изключителната международна репутация на София Филм Фест. Припомнят от пресофиса на Феста.

Н. Пр. Роб Диксън, посланик на Великобритания: „Много се радвам, че Негово Величество реши да отличи заслугите на г-н Китанов за представяне на британското кино в България в продължение на повече от 30 години. Като създател на София Филм Фест през 1997, след изключително успешните фестивали Рок Филм Фест 1993, Рок Филм Фест 1994 и Монти Пайтън Фест 1996, реализирани в партньорство с Британския съвет, г-н Китанов има значи��елен принос за развитието на културните отношения между Обединеното кралство и България, като предлага отличните британски филми на българските зрители.“

Големият английски режисьор Тони Палмър и Стефан Китанов на СФФ, 2017

Ето какво сподели Стефан Китанов при новината за признанието от страна на Негово Величество крал Чарз III:

„Работата ми с Британския съвет в София, както и 7-месечният ми престой във Великобритания през 1993 и 1994 година със стипендия на Британския съвет, са в основата на всичко, което успях да реализирам от 1992 насам. Званието Почетен член на ордена на Британската империя е изключително признание за постигнатите резултати от мен и екипа, с който съм работил през изминалите малко над 30 години. Горд съм и изключително благодарен за това признание! Използвам повода да благодаря лично на крал Чарлс III за високата чест, както и да го поканя при следващата визита в България да засади дърво в символичната гора на София Филм Фест редом до дървото на дъщерята на най-великия британец в киното – Чарлз Чаплин.“

Джералдин Чаплин и Стефан Китанов

Когато създава фестивала Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. Независимо в кои медии сме работили в тези 30 години от първия момент следим това уникално не само за България културно събитие, което е част от световната карта на киното. Няма да посочваме с линкове публикациите при нас за него, те са десетки, който има желание, може да ги открие.

Стефан Китанов

Поздравления за Кита с обич и възхищение от нас!

За Ордена на Британската империя

Орденът на Британската империя се присъжда за изключителни заслуги към обществото и служба, която изпъква като пример за другите хора.

Орденът на Британската империя отличава изключителни заслуги и постижения в областта на изкуството и науката, за принос към обществото извън държавната служба и за работа с различни благотворителни организации и организации, ориентирани към подобряване благосъстоянието на хората.

Орденът е учреден на 4 юни 1917 г. от крал Джордж V и има пет степени. Присъжда се както за граждански, така и за военни заслуги.

Катедралата Сейнт Пол в Лондон

Петте степени на Ордена в низходящ ред са:

Рицар или Дама на големия кръст на Ордена на Британската империя (GBE)

Рицар командор (KBE) или Дама командор на Ордена на Британската империя, (DBE)

Командор на Ордена на Британската империя (CBE)

Офицер на Ордена на Британската империя (OBE)

Член на Ордена на Британската империя (MBE)

Днес Орденът на Британската империя е рицарски орден на британската демокрация. Единственият критерий за присъждането му е ценен принос в широк кръг от сфери. Граждани на други държави също могат да бъдат удостоявани с почетно звание за заслуги към Обединеното кралство и британския народ. В наши дни Орденът на Британската империя има над 100,000 членове по целия свят.

Официалният параклис на Ордена се намира в катедралата Сейнт Пол. Неговият девиз е „За Бог и империята”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов, Стефан Марков, архив на СФФ

#Стефан Китанов #Крал Чарлз #СФФ

1 note · View note

vprki · 2 years ago

Text

София Филм Фест: Солидарност с Украйна

Година след началото на така наречената „Специална операция“ на Русия срещу Украйна, която, всъщност, е война срещу независимо и свободна страна Международният филмов фестивал София Филм Фест изразява своята солидарност с народа на Украйна и близките на жертвите на този нехуманен, чудовищен акт през 21-ви век.

Скърбим за хилядите загинали и изразяваме своята съпричастност със страданията на милиони невинни хора. Написаха организаторите на Феста. А те още от 2015 година откликват на тревожните събития на не много далеч от нас на Изток, но затова, малко по-късно в текста, за да припомним.

Три важни филма, посветени на военното безумие, са част от програмата на 27-ия София Филм Фест.

Най-новият филм на Марина Ер Горбач „Клондайк“ ще бъде представен пред софийската фестивална публика от неговия продуцент Мехмет Бахадир Ер. Световната премиера на украинско-турската копродукция бе преди година в програмата на фестивала Сънданс, където получи приза за най-добър режисьор в секцията „Световно кино“, месец по-късно в конкурсната програма „Панорама“ на Берлинале 2022 бе удостоен с наградата на Екуменическото жури, а журито в Сараево го отличи с наградата за най-добър режисьор.

„Клондайк“

Филмът разказва за перипетиите на едно младо семейство от село в Донецка област, Източна Украйна. Действието се развива през лятото на 2014 година, военните действия са всекидневие, а наблизо до полуразрушения им дом се разбива пътнически самолет на Малайзийските линии, свален от руска отбранителна ракета… Сценаристката и режисьор Горбач е родена в Киев. Дипломира се във Факултета по кино и телевизионна режисура на Националния университет за театър, кино и телевизия и Майсторската школа по режисура на Анджей Вайда. Заедно с творческия си партньор и съпруг Мехмет Бахадир Ер печели десетки награди и номинации от фестивали в цял свят.

Сергей Лозница

Показан премиерно във Венеция 2022, филмът на световноизвестния украински режисьор Сергей Лозница „Киевският процес“ обръща погледите на публиката към миналото. Като използва уникални, непоказвани досега архивни кадри, Лозница реконструира ключови моменти от „Киевският Нюрнберг“, включително изявленията на обвиняемите и показанията на свидетелите, сред които оцелели от Аушвиц и Бабий Яр. Това е един от първите следвоенни процеси, провел се през януари 1946 година, в които са осъдени германски нацисти и техни сътрудници. По дело № 1679 „За зверствата, извършени от фашистките завоеватели на територията на Украинската ССР“ пред съда застават 15 престъпници, виновни за чудовищни деяния, които по-късно са определени от Нюрнбергския процес като „престъпления към човечеството“. Филмът разкрива „баналността на злото“ и е изключително актуален днес, когато украинският народ е подложен на насилие от варварски нашественици. Филмът е копродукция между Ниде��ландия и Украйна.

„Граница на солидарността“

Американският режисьор Лех Ковалски, добър приятел на СФФ, който в продължение на десетилетия работи в Европа и е представял много от своите творби пред публиката в София през годините, ще пристигне отново у нас със своя нов документален филм – френската продукция „Граница на солидарността“. Вдъхновение за него са съпричастността и големите сърца на хората в Полша, които от началото на руската инвазия в Украйна са приели вече няколко милиона бежанци. Историята е конструирана от разкази на фермери, собственици на магазини, фотограф и учител, които живеят в района на Люблин, близо до река Буг, по която минава границата с Украйна и Беларус – всички споделят шокиращи детайли и как избухването на войната е променило ежедневието им. Самият Ковалски има полски корени – родителите му са прогонени от Полша по време на Втората световна война, установяват се в САЩ, а той самият завършва Школата за визуални изкуства в Ню Йорк, където се вдъхновява от стила „Синема верите“.

Лех Ковалски

Най-популярният му филм е „D.O.A.“ – документална хроника на процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години. През 2021 година Лех Ковалски получи Специалната награда на София Филм Фест.

В този контекст държа да припомня моменти от свободолюбието на София филм фест, изразено в подкрепа на Украйна и народа ѝ, не по хронологичен ред. Миналата година на традиционната пресконференция за 26-то издание на Феста, която бе на този 24 февруари, който сложи началото на кошмарите ни режисьорката Иглика Трифона, председател на Международното тогавашно жури сподели, че на този ден, в който е родена дъщеря ѝ, Русия е нападнала Украйна. Като автор на филма за след войната в бивша Югославия „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, представен в програмата на София Мийтингс под името „Лъжесвидетелят“ през 2008 година, напомни това, което десет години е преживявала с подготовката и реализацията му. Изводът ѝ е, че от гледна точка и на днешния ден след войната никой не е пощаден - и жертвите, и агресорите и тези, които трябва да въдворят справедливост.

Иглика Трифонова, 2022

Беше странно преди една година, че радостта от предстоящата среща с Феста я нямаше. Всички бяхме зашеметени – война! Винаги сме приемали тази среща малко преди откриването на Феста празнично и въодушевено, когато се представя програмата на най-голямото филмово събитие не само за София. Този път, преди една година, беше различно, защото точно на този ден, 24 февруари 2022, светът осъмна с ужасяващата новина, че Русия е нападнала с въоръжена сила независима Украйна. Преди да разкаже за събитието всеки от участниците за предстоящия 26-ти София Филм Фест споделяше тревогата си, болката и гнева си от войната, която беше започнала в Европа 77 години след 1945… Биляна Генова, директор на дирекция “Култура“ на Столична община, съорганизатор на СФФ, каза, че този ден е изпълнен с тревожни и гневни моменти, а тя лично си припомнила забележителния филм на полската режисьорка Агнешка Холанд „Мистър Джоунс“ /2019/ , в който тя напомня за журналиста Гарет Джоунс, който описва Гладомора в Украйна през 30-те години на ХХ век и той става достояние на света. Но за това заплаща и с живота си. Този филм е гледала, благодарение на Феста.

Член на журита трябваше да бъде и украинският режисьор Олег Сенцов, който да представи пред българската публика филма си „Носорог“, започнал своя път от международния копродукционен пазар София Мийтингс през 2012. Тревогата бе голяма миналата година заради войната в Украйна дали той ще успее да дойде в София. Той не дойде…Къде ли е сега?...

Мира Ст��лева, 2015

Но да се върнем още малко във времето, когато започна всичко и как се включи България, предимно чрез София Филм Фест. Дни пред откриването на 19-ия Фест на 5 март 2015 година разговаряхме с Мира Сталева, зам. директор, ръководител на отдел „Гости” и на „София мийтингс” на „София Филм Фест”. На тръгване я попитахме за стикера, залепен на пуловера ѝ, на който беше написано на руски и английски „Свобода за Олег Сенцов”. „Това е украинският режисьор, арестуван в Крим през май миналата година. „Той е беше в София преди три години, представи свой проект на „София мийтингс”, даже когато още никой не го познаваше, бяха показали първия му филм „Геймър” в Ротердам и един месец по-късно дойде в София. Той живее в Крим и е арестуван от руската полиция, изключително талантлив и скромен младеж, обвинен е в основаване на терористична група, проукраинска и при всички тези суматохи там арестуват няколко млади хора. Веднага са репатрирани в Москва и оттогава е в затвора и всъщност тече дело. Адвокатът му Дмитрий Дензе, същият, който е на „Пуси Райът” и с него имаме връзка чрез Европейската филмова академия, казва, че прогнозата е 30 години затвор. Това за тях е наказателна акция и то по��азна и изобщо не става въпрос за това кой какво е правил. Те просто са си решили. Както на няколко фестивала вече го обявиха Олег Сенцов и в Сан Себастиян, мисля, че и в Кан, той ще бъде шестият член на журито на „София Филм Фест” с председател Стефан Командарев.

Чисто символично, разбира се, но целта е да се говори за тези неща и да не се оставят някъде там”. Каза преди осем години Мира Сталева. България бе част от световната подкрепа за Олег Сенцов.

Олег Сенцов, снимка: news_main_768_91

Неправителствената организация „Амнести Интернешънъл“ определи съдебното дело срещу него като „несправедлив процес пред военен съд“. Неговият случай беше емблематичен за съдбата на около 70 украинци, незаконно арестувани и осъдени на дълги години затвор от руските окупационни сили на Кримския полуостров. Той обяви гладна стачка през май 2018 г., която прекрати едва на 6 октомври 2018 г. пред заплахата, че ще бъде хранен насила.

През същата 2018 Олег Сенцов беше удостоен с наградата за свобода на мисълта „Андрей Сахаров“ на Европейския парламент и Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“. Той получи своята награда в Страсбург на 26 ноември 2019, след като бе освободен от затвора в Русия.Украинският филмов режисьор и активист за правата на човека получи своята награда за 2018 за свободата на мисълта лично, след като бе освободен от затвора на 7 септември 2019 г. при размяна на затворници между Русия и Украйна. При връчването на наградата председателят на ЕП Давид Сасоли /1956-2022/ се обърна към Олег Сенцов с думите: „Вие ясно отстоявахте своите принципи и убеждения, заради което платихте висока цена със свободата си. Нито един човек не би трябвало да плаща за това“. Сасоли отбеляза смелостта на борците за свобода, които са готови да протестират срещу нарушаването на човешките права:

Олег Сенцов и Давид Сасоли, 2019 в ЕП

„Господинн Сенцов беше освободен, но много други хора, включително блогъри и журналисти са задържани като заложници в Източна Украйна. Призоваваме те да бъдат освободени“. Олег Сенцов заяви тогава пред евродепутатите: „За мен е огромна чест и огромна отговорност да получа тази награда. Приемам я не като лично отличие, а като награда за всички украински политически затворници, които са били в руски затвори, и за всички онези, които са все още там“. Той изтъкна демократичните ценности на Европейския съюз и разкритикува „милитаристичните“ практики на Русия. И днес думите му се оказват пророчески и по-страшни, отколкото можехме да предвидим тогава.

Стефан Китанов, създател на София Филм фест

С днешна дата изводът е, че София Филм Фест не само, че е забележителен фестивал, за който пишем и ще продължаваме да пишем, но преди всичко е надежда за един по-добър свят. Ако днес можем и сме в състояние да си го представим с помощта на филмите и техните автори.

We stand in solidarity with Ukraine! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СФФ, Стефан Марков и Стифан Джамбазов

#СФФ #Украйна

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

С любов към природата и човека филм на Фолкер Шльондорф открива 27-ия СФФ

Четири дни след 95-ата церемония по връчването на наградите „Оскар“ на 12 март 2023 г. в Dolby Theatre в Лос Анджелис в София ще се открие 27-ото издание на винаги очаквания и обичан София филм фест. /на снимката Фолкер Шльондорф и Тони Ринаудо/

Организаторите, начело със създателя и директор на фестивала Стефан Китанов канят публиката отново „заедно да се свържем чрез историите, които вълнуват и променят. Да си припомним за връзката с другия и с природата. Да се свържем отново заедно в киносалоните.“

Фолкер Шльондорф и Стефан Китанов, 2011

27-ото издание на фестивала се открива с филма „Повелителят на горите“ на легендарния германски режисьор Фолкер Шльондорф, носител на Оскар и „Златна палма“ в Кан за „Тенекиеният барабан“,1980 по книгата на Гюнтер Грас.

„Повелителят на горите" предава вдъхновяващата история на австралийския агроном Тони Ринаудо и неговия революционен метод, който успява да се пребори с пустинната суша, създавайки десетки декари гора върху безплодни и изоставени земи в Африка. За делото си през 2018 година Тони Ринаудо е удостоен с алтернативна Нобелова награда – приза Right Livelihood. Ринаудо прокарва път не само към засаждането на разнообразни дървесни видове, но и път към надеждата. Той успява да върне вярата и да осигури препитанието на местните общности като им предоставя метод за култивация, помагащ им да се развиват дългосрочно и устойчиво. Филмът засяга и глобални важни теми като климатичните промени, миграцията и междуполовото равенство.

„Повелителят на горите"

Специална ретроспектива на Шльондорф ще бъде представена в залата на Гьоте-институт и ще бъде реализирана в партньорство с германската културна институтиция. Той е роден във Вайсбаден, Германия 1939 година. 40 години по-късно печели едновременно Оскар за най-добър филм и Златна палма в Кан за филма си „Тенекиеният барабан“ – екранизация по едноименния роман на Гюнтер Грас. След като завършва елитната парижка гимназия „Анри IV“, Шльондорф започва да учи икономика и политически науки в Сорбоната. По същото време се проявява и интересът му към френското кино на Новата вълна, като впоследствие става асистент-режисьор на някои от големите имена: Луи Мал, Жан-Пиер Мелвил и Ален Рене. Скоро след това самият той се превръща в един от най-значимите немски режисьори от следвоенния период, заедно с Райнер Вернер Фасбиндер, Вернер Херцог и Вим Вендерс. Киното му е преди всичко свързано с немскоезичната литература на XX век – някои от най-известните му филми са адаптации на романи: „Младият Тьорлес“ по Робърт Музил, „Загубената чест на Катарина Блум“ по Хайнрих Бьол, „Пощадата“ по Маргьорит Юрсенар и „Хомо Фабер“ по Макс Фриш. Заедно с това е преподавател по кино и литература в European Graduate School в Саас-Фее, Швейцария. Екранизацията на „Тенекиеният барабан“ от Гюнтер Грас е първият германски филм, получил Оскар.

Фолкер Шльондорф и Раймонд Вагенщайн при представяне на книгата на режисьора „Светлина, сянка и движение, Моят живот и моите филми“, 2011

Забележителна е книгата на Фолкер Шльондорф „Светлина, сянка и движение, Моят живот и моите филми“, издадена от „Колибри“, 2011 година в поредицата „Амаркорд“ беше представена 15-ия София Филм Фест от режисьора и издателят Раймонд Вагенщайн, когато лично я Рaймонд Вагенщайн е издателят на най-голямата филмова поредица у нас – „Амаркорд”. Първата книга „Логиката на образите” излиза през 2002, неин автор е Вим Вендeрс. До момента заглавията са почти 50. Фолкер Шльондорф гостува в България по време на третото издание на фестивала за кино и литература CineLibri 2017 година, когато беше представена отново панорама, посветена на творчеството му. Тогава той каза че има своите специални пристрастия като кинаджия и интелектуалец към един от най-сложните и задълбочени писатели на 20-ти век Макс Фриш.

Тони Ринаудо във филма "Повелителят на горите"

А сега на предстоящия 27 София Филм Фест в израз на съпричастност към каузата на Ринаудо, героя от„Повелителят на горите“ Фестивалът ще посади своя гора. Основен партньор в тази негова мисия са гражданите на София в лицето на Столична община, осигуряваща пространството на бъдещата „Гора на София Филм Фест“, и телекомуникационната компания Yettel. Началото на тази инициатива ще бъде непосредствено след официалното откриване на Фестивала на 16-и март 2023 година. Като специален гост, самият Шльондорф ще засади първото дърво на СФФ. Заедно с него дървета ще бъдат засадени от кмета на Столична община, госпожа Йорданка Фандъкова, и от представител на Yettel. Организаторите споделят: „Бихме искали инициативата да напомни за дълбоката ни връзка със земята и силата ни заедно да бъдем двигател на промяната.“

Кейт Бланшет и Тод Фийлд на кинофестивала във Венеция, 2022

Както отбелязахме в началото, когато ще се открие 27-мият София Филм Фест ще са вече известни победителите в различните категории на наградите Оскар. Но организаторите на Фестивала ни представят седем предизвикателни творби, номинирани от Американската киноакадемия и са включени в програмата му. „Тар“ на Тод Фийлд със сигурност ще добави още награди към стотиците номинации и призове от цял свят! В този уникален емоционален и провокиращ разказ избухва за пореден път таланта на Кейт Бланшет. Ето какво споделя режисьорът Тод Фийлд: „Сценарият е написан за една актриса – Кейт Бланшет. Ако тя беше отказала, филмът никога нямаше да види бял свят… Привилегията да работиш с творец от такъв калибър е нещо, което не може да се опише с думи. Във всяко едно отношение това е филм на Кейт.“

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ получи шест номинации – в категориите за оригинален сценарий, монтаж, операторско майсторство (Флориан Хофмайстер), режисура, актриса в главна роля (за Кейт Бланшет, която почти сигурно получи своя трети Оскар!) и най-добър филм за 2022 година. /За него повече може да прочетете във „въпреки.com” тук ./

В категорията най-добър документален филм сред номинираните творби са носителят на „Златен лъв“ от фестивала във Венеция 2022 – „Цялата красота и кръвопролитие“ и награденият в Сънданс и Кан „Всичко, което диша“.

Лора Пойтрас

„Цялата красота и кръвопролитие“ на носителката на Оскар 2015 за „Citizenfour“, посвтен на Едуард Сноудън Лора Пойтрас е портрет на Нанси Голдин, световно известна фотографка и активист, която в края на миналото десетилетие започва кампания срещу фамилия Саклърс – собственици на фармацевтични компании, произвеждащи опиоиди, към които човешкият организъм развива наркотична зависимост. Голдин призовава световните центрове за изкуство – като Гугенхайм, Лувър, Националната портретна галерия в Лондон, музеите Тейт – да не приемат даренията на Саклърс в знак на протест срещу тяхната дейност, чиито резултат е опиоидната епидемия, започнала през 90-те години на ХХ век.

„Всичко, което диша“ на режисьора Шонак Сен

Грижата за природата и света в който живеем, е основна тема в индийския филм „Всичко, което диша“ на режисьора Шонак Сен, омагьосал журито в Сънданс, което му присъжда Голямата награда за световно кино. Призът за най-добър документален филм от Кан бе връчен на същия творчески екип, конструирал разказ са двама братя, които се опитват да опазят дребните грабливи птици „черна каня“, които живеят в градската среда на Делхи. В импровизираната птича болница в мъничкото им мазе, братята събират хиляди от тези удивителни създания, които ежедневно падат от пропитите със смог небеса над Делхи. С увеличаването на токсичността на околната среда и на градските брожения, връзката между това семейство и птиците оформят поетична картина на колабиращата екология и социалното напрежение…

„Всички живи същества сме едно цяло. Всички заедно дишаме един въздух.“

„Цялата красота и кръвопролитие“

И двата филма изцяло като тематика са в контекста на инициативата на Феста да посади своя гора и да привлече софиянци към тази благородна и смислена кауза.

Сред номинираните за най-добър международен филм са носителят на „Златен глобус“ в същата категория, две награди от фестивала във Венеция и още десетки призове и номинации „Аржентина, 1985“, както и вторият филм на Лукас Донт „Близо“ (номиниран за Наградата на публиката LUX), на който беше присъдена голямата награда на журито в Кан, още 30 отличия и над 40 номинации от фестивали в цял свят.

„Аржентина, 1985“

„Аржентина, 1985“ е вдъхновен от истинската история на прокурорите Хулио Страсера и Луис Морено Окампо, които дръзват да разследват най-кървавата аржентинска военна диктатура.

В специалната категория филми, номинирани за Наградата на публиката LUX, които по традиция всяка година получават вниманието на зрителите в програмата на София Филм Фест, попада и „Идиотският триъгълник“ на Рубен Йостлунд. Носителят на голямата награда „Златна палма“ от Кан 2022 е безмилостна сатира на съвременното общество, която от първата си среща с публиката предизвиква безкрайни дебати.

Рубен Йостлунд

Филмът е номиниран в три категории – за оригинален сценарий, режисура и най-добър филм.

Единствената номинация, която получи най-новият филм на Сам Мендес „Империя на светлината“, е за виртуозността на Роджър Дийкинс – легендарен оператор с 15 оскарови номинации и два златни война, който твори със светлина и камери вече пето десетилетие, има 88 филма, 179 награди и 174 номинации и е работил с режисьори като братя Коен (12 техни филма!), Дени Вилньов, Едуард Зуик, Мартин Скорсезе, Дейвид Мамет, Стивън Долдри, Рон Хауърд, Агнешка Холанд, Франк Дарабонт, Майкъл Радфорд.

„Империя на светлината“

А тепърва ще научаваме какви изненади ни готвят още организаторите. И пак ще повторим. Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. А ние ще бъдем на линия, за да сме заедно част от 27-ия София Филм Фест, както и с младите хора, които са негови връстници, а дори и по-млади. Да, светът ни не е най-прекрасният и ни боли за Украйна и за колко много други неща, но да вярваме на изкуството и в частност на киното. Събира ни, ставаме общност, не е малко, нали? ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

#Фолкер Шльондорф #Стефан Китанов #СФФ

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Кейт Бланшет е номинирана за Оскар за ролята ѝ в „Тар“, ще го гледаме на СФФ

Както обикновено, в тази част на годината тръпнем в очакване на поредния София Филм Фест. И някак неусетно, сякаш, идва много амбициозно вече 27-то му издание. Такива филми, срещи със световни кинематографисти сме преживявали на Феста, благодарение на Стефан Китанов, неговия създател, и екипа. А ето отново и пак зашеметяващо и се чувстваме част от световния киносвят.

Буквално преди няколко дни Мартин Скорсезе сподели пред IndieWire, че след като е видял „Тар“, облаците, в които е обвито бъдещето на киното, са се разсеяли! Надали има по-сериозно признание за новата творба на Тод Фийлд, вече удостоена с наградата за най-добра актриса във Венеция 2022, „Златен Глобус“ за най-добра актриса в драматичен филм, повече от 50 награди и над 200 номинации от различни филмови форуми в цял свят. Няма колебания – Кейт Бланшет извайва своята поредна несравнима роля, която вероятно ще ѝ осигури трети златен воин от Американската киноакадемия. Филмът заедно с „Мълчаливите близначки“ на Агнешка Смочинска са специални акценти в програмата на 27-ия София Филм Фест, но има много още. Сред тях е и „Империя на светлината“ на носителя на Оскар Сам Мендес. Съобщават организаторите от София Филм Фест, а тепърва ще навлизаме в програмата…

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ е разказ за световно известната диригентка Лидия Тар. Предстои ѝ издаването на нова книга и живо изпълнение на изключителната Пета симфония на Малер, която ще ознаменува върха на нейната впечатляваща кариера. (И тук отбелязваме няколко пояснения, за произведението на великия композитор, които биха ни насочили и към филма защо именно тази творба е избрана. А част от тази музика не за първи път се появява в киното. Пета симфония остава една от най-известните Малерови симфонии, части от която получават популярност и като самостоятелни откъси – като солото на тромпета от началния траурен марш и четвъртата част, Adagietto. Петте части са обособени от композитора в три големи дяла – първият включва необикновеното начало – Trauermarsch и втората устремна част (Stürmisch bewegt, mit größter Vehemenz), гигантското Скерцо представлява средния дял и последните две – Adagietto и Rondo-Finale – съставят заключителния трети дял. Премиерното изпълнение на симфонията е било на 18 октомври 1904 в Кьолн, под диригентството на автора.Четвъртата част, АДАЖИЕТО (или Адажио), е написана само за струнни и арфа. Тази своеобразна оркестрова „песен без думи” с красивата си безкрайна мелодия е типичен пример за малеровата интровертна инструментална лирика. Тук отново сякаш присъства песенността, но ролята на гласа е поета от цигулките в оркестъра. Но то става особено популярно след прозвучаването му през 1971 във филма на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” по известната новела на Томас Ман (издадена през 1912), който в образа на главния си герой Густав фон Ашенбах е визирал самия Малер.)

Кейт Бланшет в "Тар

През следващите седмици обаче на бял свят излизат „призраци“ от миналото на Тар и нейният личен и професионален живот започва да се разпада безвъзвратно. „Тар“ е изпепеляващо изследване на властта и нейното въздействие и устойчивост в днешното общество. Знаменитата диригентка Марин Алсоп, ръководила световни оркестри е прототип на героинята на Кейт Бланшет. Първата главна роля на знаменитата австралийска актриса е във филма „Оскар и Лусинда“ (1997), в който си партнира с Рейф Файнс. Ролята, която я прави известна по целия свят, е тази на кралица Елизабет I. За филма „Елизабет“ (1998) Бланшет е номинирана за „Оскар“ за главна женска роля. Не успявa да спечели наградата, в същата категория победителка Гуинет Полтроу за ролята си във „Влюбеният Шекспир“. През 2007 г. Кейт Бланшет изпълнява повторно ролята на Елизабет I в „Елизабет: Златният век“. Но с днешна дата,без това да е официална класация киноспециалистите я определят като най-изключителната кралица в киното. Оскарите на Кейт Бланшет са за ролите на Катрин Хепбърн в „Авиаторът“ (2004) , реж. Мартин Скорсезе и на Жасмин в „Син Жасмин“ (2013), реж. Уди Алън. Златните глобуси печели за „Елизабет“ (1998), реж. Шекар Капер „Няма ме“ (2007), реж. Тод Хейнс „Син Жасмин“ (2013) и тази година за „Тар“. В „Няма ме“ се превъплъщава в образа на мъж – Боб Дилън. А Светла Дамянова, страхотният ПР шеф на СФФ възкликна в социалните мрежи: „Несравнимата, експлозивната, гениалната Кейт Бланшет ще озари нашите фестивални екрани през март в "Тар" - не го пропускайте! Пак тогава най-вероятно ще ѝ бъде връчен и поредният Оскар, както и друг път съм казвала !“ Номинациите са вече известни – Кейт е в списъка!

Кейт Бланшет и Тод Фийлд на фестивала във Венеция, 2022

След опита, които трупа през 80-90-те години на ХХ век като актьор, режисьорът на филма Тод Фийлд пише сценариите и режисира два пълнометражни филма в новия век – „В спалнята“ (с пет номинации за „Оскар“) и „Малки деца“ (с три номинации за „Оскар“). Шестнайсет години по-късно, Фийлд поднася за първи път в конкурсната програма във Венеция експлозивния „Тар“. Филмът е сред номинираните и за най-добър филм за Оскарите.

Най-новият филм на полската режисьорка Агнешка Смочинска „Мълчаливите близначки“ стартира от програмата „Особен поглед“ на Кан. Филмът проследява истинската история на Джун и Дженифър Гибънс – еднояйчни близначки, израснали в Уелс, като част от единственото цветнокожо семейство в малък град. Двете отказват да общуват с други хора освен помежду си. Те измислят свой собствен език и изпадат в кататония, когато не са заедно. След вандалска проява, провокирана от американско момче, което и двете боготворят, тийнейджърките са изпратени в печално известна психиатрична клиника, където сa изправени пред избора да се разделят и оцелеят или да умрат заедно.

Летиша Райт и Тамара Лорънс в „Мълчаливите близначки“

„Летиша Райт и Тамара Лорънс са удивителни като двете сестри, недопускащи никого в своята реалност и тотално изолирани от света. Талантливата полска режисьор��а Агнешка Смочинска се противопоставя на клишето „филм на седмицата" с тази неравна, но дръзко експресивна биографична творба, посветена на близначките Гибънс,“ – пише Гай Лодж за Variety. Филмът получава наградата за най-добро актьорско изпълнение, присъдена на Райт и Лорънс от Британските независими филмови награди, а на Полския филмов фестивал в Гдиня „Мълчаливите близначки“ е удостоен с четири приза, включително е голямата награда „Златни лъвове“ за най-добър филм.

Агнешка Смочинска

Агнешка Смочинска, чийто дебютен пълнометражен филм „Дъщерите на дансинга“ беше в конкурсната програма на София Филм Фест през 2016 година, ще представи лично „Мълчаливите близначки“ в София и ще бъде член на Международното жури, което ще присъди наградите на 27-ия София Филм Фест!

Световната премиера на най-новия филм „Империя на светлината“ на един от емблематичните съвременни британски режисьори Сам Мендес, носител на Оскар за филма „Американски прелести“ 2000 година и многобройни световни награди, бе в програмата на Торонто преди няколко месеца и оттогава е сред най-обсъжданите творби от киноспециалистите по света. В центъра на този поетичен разказ, продуциран от Мендес и Пипа Харис по сценарий на режисьора, е една любовна история, която се ражда в романтичното старо кино „Empire“, в градче на британското крайбрежие през 80-те години на ХХ век. За радост на всички почитатели на вдъхновяващи актьорски превъплъщения, носителката за главна женска роля на Оскар 2019 (за „Фаворитката“, реж. Йоргос Лантимос) Оливия Колман доминира безусловно с присъствието си в този филм.

Оливия Колман и Майкъл Уорд в „Империя на светлината“

При все безсилието, което изпитва нейната героиня Хилари, тя открива любовта в два пъти по-младия от нея Стивън, с когото заедно се изправят срещу расистките предразсъдъци, присъщи на всяко консервативно общество. Втората основна роля е поверена на 24-годишния Майкъл Уорд, който е достоен партньор на винаги впечатляващата и талантлива Колман. В актьорския екип на филма е и още един притежател на Оскар – Колин Фърт. (за „Речта на краля“, 2011, реж. Том Хупър)

За визията на филма е отговорен гениалният Роджър Дийкинс – операторът е номиниран 15 пъти за Оскар и притежава два от така жадуваните златни войни – за „1917“ на Сам Мендес и „Blade Runner 2049“ на Дени Вилньов. Автори на музиката са композиторите Трент Резнър и Атикъс Рос, носители на две награди Оскар - за „Социалната мрежа“ и „За душата“.

„Империя на светлината“ е мил, стоплящ сърцата филм, изпълнен с човечност, но не се стреми да избегне бруталността и расистките настроения, които са владеели улиците...“ Питър Брадшоу, The Guardian

„В една епоха, в която най-важно е да предложиш на публиката някакво съдържание, Сам Мендес все още вярва в магията на киното. „Империя на светлината“ е доказателството.“ Питър Дебридж, Variety

Сам Мендес

„Империя на светлината“ е истинско обяснение в любов към киното, която публиката на 27-ия София Филм Фест ще има щастието да види на голям екран - само през март, възторжено отбелязват неуморните ни и вдъхновени приятели от София Филм Фест.

А тепърва ще научаваме какви изненади са ни готвят организаторите. И пак ще повторим. Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2023 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

Стефан Китанов

Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения и да добавим, че предстои и 20th Sofia Meetings с ръководител Мира Сталева, зам. директор на Феста и колко световни филми тръгнаха от него. И така 27 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

А ние ще бъдем на линия, за да сме заедно част от 27-ия София Филм Фест, както и с младите хора, които са негови връстници, а дори и по-млади. Да, светът ни не е най-прекрасният и ни боли за Украйна и за колко много други неща, но да вярваме на изкуството и в частност на киното. Събира ни, ставаме общност, не е малко, нали? ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

#Кейт Бланшет #Тод Фийлд #Сам Мендес #Агнешка Смочинска #Стефан Китанов

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

„Срещни киното“ или есенното 25-то издание на София филм фест

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години".

Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов на първата пресконференция на живо в Дома на киното в края на февруари по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече година и половина промени живота ни, „София филм фест“ през март беше с хибридно издание – на живо и он лайн. Тогава Стефан Китанов още, че специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. И ето вече готвим сърцата си за него и то ще се състои от 14 до 30 септември. Организаторите обещаха да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Ситуацията, свързана с пандемията и упоритостта, с която не иска да си тръгне, е все още сложна и непредвидима, но да се надяваме, че ще можем заедно да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, заредени с оптимизма на организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей. Засега всичко върви по план и буквално всеки ден се радваме на информацията от СФФ какви забележителни филми и кинематографисти ще ни зарадват на есенното издание на фестивала.

Стефан Китанов, снимка: Стефан Джамбазов

Той ще се открие на 14 септември с филма„Брайтън 4“ на грузинския режисьор Леван Когуашвили, който спечели три отличия на 20-ия юбилеен кинофестивал в Трайбека, основан от Роберт де Ниро. Филмът участва в международния игрален конкурс и спечели наградите за най-добър филм, актьор (Леван Тедиашвили) и сценарий (Борис Фрумин и Леван Когуашвили). В главната роля на филма е легендата на грузинската борба Леван Тедиашвили, двукратен олимпийски и петкратен световен шампион в свободния стил. Първата му световна титла е от София през 1971. За своето първо участие в киното Тедиашвили е удостоен с наградата за най-добър актьор в Трайбека. В ролите са още Гиорги Табидзе и Надя Михалкова. Сценарият на филма е дело на Борис Фрумин с участието на Леван Когуашвили. Зад камерата е холивудският оператор Федон Папамайкъл. Част от българското участие са костюмите на Ека Бичинашвили и звука на Светло��ар Георгиев. „Брайтън 4“ е копродукция между Грузия, Русия, България, Монако и САЩ с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Продуцент от българска страна е Арт Фест (Стефан Китанов и Мира Сталева). Преди години Леван Когуашвили триумфира на София Филм Фест с 3 награди за филма си „Срещи на сляпо“, включително за най-добър филм.

С нетърпение очакваме на 15 септември премиерата за България на „Жените наистина плачат“ на забележителния режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева. Филмът беше селектиран на фестивала в Кан в конкурсната програма „Особен поглед“. Последваха участията му на фестивалите в Сараево и Карлови Вари. През септември забележителният режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева са ангажирани начело на журито на престижната програма „Венециански дни“ (Giornatte degli autori) на най-стария кинофестивал в света. Непосредствено след това ще представят лично най-новия си филм „Жените наистина плачат“ пред публиката на 25-ия София Филм Фест, като събитието ще бъде на територията на летния фестивал в нашия град – София Съмър Фест.

Екипът на "Жените наистина плачат" в Кан, снимка: архив на СФФ

Изключителен успех за българското кино бе участието на „Жените наистина плачат“ в конкурсната програма „Особен поглед“, като според класацията на Screen International, българо-френската продукция е една от най-добрите творби в Кан през 2021 година – сред шестте най-харесвани от критиците филми от официалната селекция, а главните героини – Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова) са поставени на корицата на „Le film francais“.

В различни интервюта пред български медии Весела и Мина споделят по повод на „Жените наистина плачат“: “Автентичност и неконвенционалност. Разкри се една дълбока ранимост, каквато рядко е разглеждана в киното, смеем да твърдим, а и не само ние - потвърди го известен френски критик, който също отбеляза една невероятна режисьорска свобода. И се радваме, че постепенно екипът ни започна да ни се доверява. Много необходимо пренареждане, защото бе време да се обърнем повече към себе си и това неминуемо променя и средата, и киното. Неслучайно в АРТЕ в момента един от най-гледаните сериали е с психоаналитични сеанси. Сюжетът на „Жените наистина плачат“ е изцяло женски, но филмът не е създаден с цел да разделя на два противоположни лагера мъже-жени.

Весела Казакова/л/ и Мина Милева /д/, снимка: архив на СФФ

Историите, разказани в него, по-скоро приобщават и се оказва, че въпреки женската тематика много зрители мъже го намират за вълнуващ. Това е съвременна история, социална драма, защото пак в наш стил е свързан с нещо, което ни вълнува – какво става в нашата страна. И в цялата тази семейна история от жени, в която всяка има отделна лична драма, понякога разгледана по хумористичен начин, стои нератифицирането на Истанбулската конвенция и невъзможността да се справим с проблемите на съвременното общество и защитата на жените.“ – разкрива основата на сюжета Весела Казакова, а Мина Милева споделя още: „Вдъхновението беше да се представи по по-сложен начин женската природа. Действително ансамблов филм за едно семейство, случват се разни неща, но има много усещания, много е трогателен, просълзяващ и може би това е изиграло роля в накланяне везните за селекцията.“.

Финландският филмов режисьор, сценарист и продуцент Мика Каурисмаки е сред големите имена в киното, чиито филми ще гледаме на есенното издание на 25-ия София Филм Фест. Очакваме да посрещнем режисьора в София в средата на месец септември, за да представи най-новия си филм „Една спокойна нощ“ и да получи Наградата на София на Столична община за своя принос към изкуството на киното. Фестивалът, в партньорство с Финландската филмова фондация и Посолството на Финландия в България, представя ретроспектива на Каурисмаки, която започва на 10 септември в Дома на киното.

Мика Каурисмаки, снимка: архив на СФФ

„Чувствам се не кинорежисьор, а киноантрополог - обичам да пътешествам, да наблюдавам и изследвам света и хората през камерата, а впечатленията запечатвам на лента“, разказва за влечението си към киното Мика Каурисмаки. Той е по-големият брат на Аки Каурисмаки, чиято ретроспектива беше представена в програмата на 24-ия СФФ. Мика става известен със своите филми „Хелзинки-Неапол цяла нощ“ (1987), „Зомби и влакът на призраците“ (1991), „Тримата мъдреци“ (2008), които публиката на София Филм Фест ще може да види на голям екран.

През 2021 година Специалната награда на 25-ия София Филм Фест ще бъде връчена на трима души, чиито живот е неразривно свързан с киното. Един от тях е унгарският режисьор Корнел Мундруцо. Той е добре познат на българските зрители, които са се срещали с всичките му филми на София Филм Фест през годините - от дебюта му „Приятни дни“ (2002), носител на Голямата награда за най-добър филм в първия международен конкурс на София Филм Фест през 2003, през омнибуса „Поколение: Изгубени и намерени“ (2005), „Делта“ (2008), спечелил наградата на ФИПРЕСИ в Кан, както и „Нежният син – проектът Франкенщайн“ (2010), номиниран за „Златна палма” в Кан. През 2014 година Мундруцо представи на света една изключителна провокация - „Белият бог“, носител на голямата награда от конкурса „Особен поглед“ от Кан и наградата „Кучешка палма“, присъдена на две от 250-те кучета във филма. Оригиналният и впечатляващ „Луната на Юп��тер“ (2017) също участва в Кан, отново в основния конкурс.

„Фрагменти от живота на една жена”, снимка: архив на СФФ

„Фрагменти от живота на една жена” („Pieces of A Woman“) е копродукция между САЩ, Канада и Унгария, като премиерата му беше в основния конкурс на Венеция 2020. Главните роли са поверени на Ванеса Кърби и Шая Лебоф. Изключителната Кърби спечели „Купа Волпи“ за най-добра актриса, номинации за „Оскар“, „Златен глобус“ и БАФТА. „Всяка трагедия, всяка драма накрая ти дава много сили и енергия в собствения ти живот. Винаги съм се стремял да представя нещата от сърце и да стигна до сърцата на зрителите… Исках да говоря за табу, което отдавна съществува. Жените, които губят бебетата си поради някаква причина, често изпадат в изолация. Хората около тях не знаят как да им помогнат да се справят с подобна трагедия. Това е провокацията за създаването на тази история. Исках да поставя този сюжет в среда, която познавам и съм близо до нея… Основният въпрос във филма е как хората съумяват да се справят с трагедиите и какъв отпечатък остават те върху душите им и върху техните деца“, споделя за филма си Корнел Мундруцо.

Проектът „ДАУ“ (13 филма) на Иля Хржановски беше представен на втория София Мийтингс през 2005. В началото на 2019 година в две парижки кина се реализира част от интерактивното преживяване, конструирано от пълнометражни филми, визуални проекти и арт инсталации, за което зрителите са получавали персонални „визи“, придружени със специален смартфон-„водач” на зрителя в това предизвикателство. Филмът „ДАУ. Наташа“ бе селектиран в основния конкурс на Берлинале 2020 и отличен със „Сребърна мечка“ за операторското майсторство на Юрг��н Юргес (работил с Фасбиндер и Вим Вендерс).

Академик Лев Ландау, снимка: архив

Целият проект е посветен на живота на съветския физик и лауреат на Нобелова награда Лев Ландау (1908-1968). Проектът придобива почти митичен статут като едно от най-амбициозни начинания в съвременната киноистория. Идеята е да се представи в достоверна художествена форма тоталитарния режим в Съветския Съюз през Сталинските години и след тях. „ДАУ“ е семантичен код за тогава свръхсекретния научен институт на проф. Ландау. Мултимедийният проект, сниман в продължение на повече от 10 години, променя начина, по който се създава кино като цяло. Снимките са без прекъсване, 24 часа в денонощието, в сграда в Харков, наречена „Институтът“, изцяло преобразена в духа на епохата, в нещо като паралелна реалност. Стотици участници решават да изоставят познатото ежедневие и се съгласяват да се включат в този своеобразен научен и философски експеримент, като всеки детайл от живота им подлежи на заснемане. Сред участниците са били Марина Абрамович, оперният и театрален режисьор Питър Селърс, перуанският шаман Гийермо Аривало Валера и още много други. Филмите са реализирани с радикален киноезик на ръба между игралното и документалното кино, почти без професионални актьори, като за част от ролите са ангажирани действителни учени – професори и дори един бивш следовател от КГБ, който играе себе си. Заснети са повече от 700 часа материал на 35 мм лента.

Лех Ковалски беше буквално първият гост на София Филм Фест – посрещнахме го в за първи път през 1997 година, когато „Купонът на годината“ носеше все още името „Мюзик Филм Фест“. 25 години по-късно той е председател на журито на Международния документален конкурс.

Той ще получи Специална награда на юбилейния София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното. Ковалски е американски филмов режисьор и оператор от полски произход, роден е в Лондон през 1951 година. Най-знаковият му филм е документалният „D.O.A.“ (1980), който пресъздава процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години и включва кадри от неуспешното американско турне на Sex Pistols от 1978 година. Негови са също филмите „История на един наркоман“ (1985) с участието на Джон Спейсли и „Роден да губи: Последният рокендрол филм“ (1999) – култов филм за Джони Тъндърс от „Ню Йорк Долс“. Чрез огромно количество архивни кадри и документални материали Ковалски разкрива живота на ъндърграунд поколението.

"Това също е Париж", снимка: архив на СФФ

Освен „D.O.A.“, в програмата на 25-ия София Филм Фест #ЕСЕН зрителите ще могат да видят последните два филма на Ковалски – „Разбий го на парчета“ (2019) и „Това също е Париж“ (2020), представени лично от своя автор. Световната премиера на „Разбий го на парчета“ е в „Петнайседневката на режисьорите“ в Кан, а сюжетът проследява борбата на френски автомобилни работници, които се стремят да запазят работата си, преди компанията им да бъде ликвидирана.

Прочутият немски режисьор Андрес Файел ще бъде специален гост на есенното изданиена 25-ия София Филм Фест. В партньорство с Гьоте-институт фестивалът ще представи ретроспектива на режисьора, която се открива на 7 и продължава до 24 септември. Режисьорът Андрес Файел прилага своя талант за съзидание в различни области на изкуството – той е също писател и сценарист, работи в киното и театъра. През 80-те години учи психология в Свободния университет в Берлин и посещава режисьорския клас на Кшищоф Кешловски в Независимия берлински художествен център – място, което събира прочути режисьори като Андрей Тарковски, Патрис Шеро и Робърт Уилсън.

Андрес Файел, снимка: архив на СФФ

Първият филм, който създава през 1992 година, е документалният „Мечтата на зимната нощ“ („Winter Night's Dream / Winternachtstraum“) и е резултат от работата му с група опитни театрални актриси.

Журито за определяне на най-добър балкански филм на 25-ия София Филм Фест се състои от режисьорите Джон-Пол Дейвидсън (Великобритания), Лили Хорват (Унгария) и Дорон Еран (Израел). Те участват в програмата на есенното издание на фестивала с последните си филми. А още хубави новини за фестивала предстоят! Да се надяваме, че усложняващата се ситуация с пандемията от Covid-19 няма да попречи на организаторите и на нас като зрители да съпреживеем празника!

Светлана Дамянова, шеф на Пресс офиса на СФФ е винаги на линия, снимка: Стефан Джамбазов

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на СФФ и Стефан Джамбазов

#София филм фест #Стефан Китанов #Весела Казакова #Мина Милева #кино

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Филмът на Олег Сенцов „Rhinoceros“ в конкурса на Венецианския фестивал

Дългоочакваният проект „Rhinoceros“ на украинския режисьор Олег Сенцов /на снимката/, стартирал от Sofia Meetings, ще участва в конкурсната програма „Хоризонти“ на Венецианския филмов фестивал, съобщават от пресофиса на София филм фест.

„Rhinoceros“ е вторият проект на украинския режисьор Олег Сенцов след „Геймър” и беше представен за първи път на международен копродукционен пазар през 2012 година в ��амките на Sofia Meetings. През 2021 година той бе показан и като Works in Progress на Sofia Meetings.„Rhino“ получи наградата на LVT за най-добър втори пълнометражен проект, но непосредствено след началото на подготовката за снимките, Олег Сенцов беше принуден да изостави творческите си планове, след като през пролетта на 2014 година беше арестуван от руските служби за сигурност и му бе повдигнато обвинение за терористични действия, в подкрепа на протестите Евромайдан в Киев и заради декларираната му позиция срещу анексирането на Крим от Русия; арестът бе последван от присъда с продължителност 20 години. Европейската филмова академия инициира акция в защита на Сенцов срещу неговото задържане – протестното писмо бе подписано от Педро Алмодовар, Роберто Бенини, Стивън Долдри, Майк Дауни, Агньешка Холанд, Аки Каурисмаки, Майк Лий, Кен Лоуч, Антонио Саура, Фолкер Шльондорф, Бертран Таверние, Анджей Вайда. Благодарение на действията на световната филмова общност, пет години и половина след ареста на Сенцов, той бе пуснат на свобода в размяна на затворници и след дълъг период на физическо възстановяване, режисьорът бе в състояние да възобнови работата си по „Rhinoceros“.

„Rhinoceros“

Действието във филма е ситуирано през 90-те години на ХХ век, а фокусът в тази криминална драма е върху един обикновен човек, който се превръща в престъпник във времето, когато Украйна завоюва своята независимост и излиза от границите на Съветския съюз. „Виждали сме много филми за хора извън закона, но аз се интересувам най-много от обикновения човек - какво чувства той; защо действа по начина, по който избира да постъпи; може ли да се промени... В края на краищата, всички знаем, че няма „лоши“ хора - има хора, които вършат зли дела,“ - споделя режисьорът и сценарист Олег Сенцов.

„Rhinoceros“ е копродукция между Украйна, Полша и Германия; продуценти са самият режисьор, Денис Иванов, Дариуш Яблонски, Изабела Войчик, Виолета Каминска и Хейно Декерт. Проектът беше една от 17-те творби, представени като „works in progress“ по време на 18-ото издание на Sofia Meetings през март 2021.

„Rhinoceros“

Но да се върнем малко във времето, когато започна всичко и как се включи България, предимно чрез София филм фест. Дни пред откриването на 19-ия Фест на 5 март 2015 разговаряхме с Мира Сталева, зам. директор, ръководител на отдел „Гости” и на „София мийтингс” на „София филм фест”. На тръгване я попитахме за стикера, залепен на пуловера ѝ, на който беше написано на руски и английски „Свобода за Олег Сенцов”. „Това е украинският режисьор, арестуван в Крим през май миналата година. „Той е беше в София преди три или четири години, представяше си проект на „София мийтингс”, даже когато още никой не го познаваше, бяха показали първия му филм „Геймър” в Ротердам и един месец по-късно дойде в София. Той живее в Крим и е арестуван от руската полиция, изключително талантлив и скромен младеж, обвинен е в основаване на терористична група, проукраинска и при всички тези суматохи там арестуват няколко млади хора.

Мира Сталева, 2015 година, снимка: Стефан Джамбазов

Веднага са репатрирани в Москва и оттогава е в затвора и всъщност тече дело. Адвокатът му Дмитрий Дензе, същият, който е на „Пуси Райът” и с него имаме връзка чрез Европейската филмова академия, казва, че прогнозата е 30 години затвор. Това за тях е наказателна акция и то показна и изобщо не става въпрос за това кой какво е правил. Те просто са си решили. Както на няколко фестивала вече го обявиха Олег Сенцов и в Сан Себастиян, мисля, че и в Кан, той ще бъде шестият член на журито на „София филм фест” с председател Стефан Командарев. Чисто символично, разбира се, но целта е да се говори за тези неща и да не се оставят някъде там”. България е част от подкрепата за създателя на „Геймър”, сред подписалите в негова защита са творци като Педро Алмодовар, Вим Вендерс, Майк Лий, Аки Каурисмаки, Кен Лоуч, Бела Тар, Агнешка Холанд, Бертран Таверние, Анджей Вайда, Кшищоф Зануси, Фолкер Шльондорф.“ Сподели тогава Мира Сталева.

Сенцов беше осъден на 20 години затвор в Русия по обвинения за подготовката на терористични актове. Неправителствената организация „Амнести Интернешънъл“ определи съдебното дело срещу него като „несправедлив процес пред военен съд“. Неговият случай бше емблематичен за съдбата на около 70 украинци, незаконно арестувани и осъдени на дълги години затвор от руските окупационни сили на Кримския полуостров. Той обяви гладна стачка през май 2018 г., която прекрати едва на 6 октомври 2018 г. пред заплахата, че ще бъде хранен насила.

Олег Сенцов, снимка: архив

През същата 2018 Олег Сенцов беше удостоен с наградата за свобода на мисълта „Андрей Сахаров“ на Европейския парламент и Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“. Той получи своята награда в Страсбург на 26 ноември, след като бе освободен от затвор в Русия.Украинският филмов режисьор и активист за правата на човека получи своята награда за 2018 за свободата на мисълта лично, след като бе освободен от затвора на 7 септември 2019 г. при размяна на затворници между Русия и Украйна. При връчването на наградата председателят на ЕП Давид Сасоли се обърна към Олег Сенцов с думите: „Вие ясно отстоявахте своите принципи и убеждения, заради което платихте висока цена със свободата си. Нито един човек не би трябвало да плаща за това“. Сасоли отбеляза смелостта на борците за свобода, които са готови да протестират срещу нарушаването на човешките права: „Г-н Сенцов беше освободен, но много други хора, включително блогъри и журналисти са задържани като заложници в Източна Украйна. Призоваваме те да бъдат освободени“.

Сенцов получава наградата от Давид Сасоли, снимка: архив на ЕП

Олег Сенцов заяви тогава пред евродепутатите: „За мен е огромна чест и огромна отговорност да получа тази награда. Приемам я не като лично отличие, а като награда за всички украински политически затворници, които са били в руски затвори, и за всички онези, които са все още там“. Той изтъкна демократичните ценности на Европейския съюз и разкритикува „милитаристичните“ практики на Русия.

Припомняме, че миналата година през декември на онлайн нулевото издание на кинофестивала София Документал с фокус върху човешките права на 11-ти декември от 18 часа фестивалът организира и специално събитие, посветено на наградата на Европейския парламент за свобода на мисълта „Сахаров ” (2020 г. година наградата се присъди на беларуската опозиция), с прожекция на филма „Процесът Олег Сенцов ”.

"Процесът Олег Сенцов"

Последва дискусия с режисьора на филма Асколд Куров, режисьора Явор Гърдев и беларуския режисьор и член на опозиционното движение Андрей Курейчик. Темата на дискусията беше за свободата на мисълта в киното и ролята на изкуството в защита на демократичните ценности.

И днес Олег Сенцов продължава да отстоява демократичните принципи в защита на Алексей Навалний в Русия и арестуваните в Беларус протестиращи срещу режима на президента Лукашенко.

Пожелаваме успех на Олег Сенцов и неговия филм във Венеция!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СФФ, архив на ЕП и Стефан Джамбазов

#Олег Сенцов #Венециански фестивал #София филм фест #Мира Сталева

0 notes