#Стефан Джамбазов

[vprki]

Божидар Кунчев: Въпреки преживяното, Далчев намира живота

„Замисляйки тази книга, посветена на паметта му, исках да поместя в нея част от написаното за Далчев, за да се открои отново обликът му на изключителен творец, на световен поет, както основателно го нарече един чуждестранен литературовед”. Това пише проф. д-р Божидар Кунчев, съставител на книгата „Чудото на задните дворове – Книга за Атанас Далчев” (изд. „Рива”,2018).

Този текст във „въпреки.com” е от 3 август 2018 година. Публикуваме го отново по повод 120 годишнината от рождението на Атанас Далчев (12 юни 1904-17 януари 1978).

Изданието е прекрасно и като полиграфическо постижение, и като съдържание. Художник е Чавдар Гюзелев, редактор е Борис Христов, а в книгата са включени преводи на Далчев, споделено за Поета и посвещения от известни български творци, както и спомени, и разговори. А Божидар Кунчев пише още: „Изкушението да включа още и още от споделеното за него от страна на литературоведите, поетите и на онези, които са го познавали и обичали и като човек, бяха много. Разбираемо е, че трябваше да се огранича при подбора, но и това, на което се спрях като съставител, изтъква непреходното въздействие и актуалност на този поет, преводач и критик. Благодарен съм на живите и покойните, които присъстват в книгата със словото, анализите и спомените си. Преведената проза в тази книга (критика, есета и фрагменти) е публикувана в периодиката от двайсетте до първата половина на четиридесетте години. Тя е малка част от преводите на Далчев от споменатия период, които Радой Ралин бе издирил и замисляше да ги издаде в отделна книга, но проектът му остана неосъществен. Сега те се печатат за първи път след първоначалната им публикация. Проумял истината за човека с неговите светли и тъмни страни, намерил упование в пространствата на духовното и в онова чудо, възпято в „Задните дворове”, Атанас Далчев дава ориентирите към един живот, в който освен болката има и топлота и мъдрост”.

А на вътрешната страна на корицата са отпечатани част от думите на двама големи български творци – поета Иван Теофилов и писателя и публицист Георги Марков. Иван Теофилов пише: „Познанството си с Атанас Далчев считам за една от най-големите привилегии в живота си. А общуването с него – като най-висш дар.” И Георги Марков: „Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо.” А ние публикуваме фрагмент от предговора към книгата за Атанас Далчев /1904 – 1978/ от Божидар Кунчев, озаглавен „Трудната благодат на поета”:

„Далчев винаги е обичал живота и сякаш за него се отнасят думите на Албер Камю, че „в привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света”. Той изпитва ужасите на живота през едно прокълнато столетие на отчуждението и насилията. Нали заради това бе написал, че „днес от желязо е света” („Човек бе сътворен от кал”). Но той открива „пътя към света“. Четейки „лист по лист“ онази тайнствена „книга на битието  („Кукувица“) , въпреки преживяното, той намира живота. Само че и занапред няма да го напуснат терзанията и тревогите му. Ето го значимото у Далчев, отколешното му знание, че въпреки всичко болката остава. Защото животът е „безсмисленост щастлива  („Задните дворове“) , но и необратимото ни  ч е з н е н е, изразено с толкова драматизъм в завършека на „Вечер“. А по-късно и със споделеното в стихотворението му „И сърцето най-сетне умира“. Намерил пътя към истинското, към спасяващото го в живота, Далчев ще о��тане до самия си край и с мисълта за безутешното в човешката участ. Такъв е парадоксът на болката, на тъгата ни, за който Чоран казва, че тъгата „ни привързва към света, колкото и ни откъсва от него“.

С пословичната си скромност той се бе нарекъл „автор на изречения”. Но тези „изречения” са просветленията, до които стигат само творци от неговия ранг. Преди много години Иван Пейчев ми бе споделил, че Ботев и Далчев са двете начала на поезията ни. Далчев бе научил за казаното и написал до един поет от провинцията: „За отношението на Иван Пейчев към поезията ми зная, той го е изповядвал и пред други и аз съм му дълбоко признателен за това. Но винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек – е, хайде да не скромничим, – към един човек, влюбен в прозата на живота. Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега”. Многозначителна е тази самохарактеристика. Дълбоко съдържателни са и признанията му, че е „приватен поет” и „метафизик в конкретното”. И в тях е пак истината за него, за облика му като творец и за спецификата на подстъпа му към човека и света.

Сътворил съдбата си, Атанас Далчев живя и твори с онази трудна благодат, споходила малцина в нашата литература… На опелото му в „Свети Седмочисленици” имаше много хора. Изпращахме Поета, заради когото и занапред ще я има опората за всеки, решил да премине през лабиринта на живота си с повече смисъл и достойнство”, написа Божидар Кунчев.

СЪДБА

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сетра на вси неща?

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

1927 г.

ХУДОЖНИКЪТ И ВЯТЪРЪТ

                   на Иван Симеонов

Художникът искаше да нарисува вятъра,

 и рисуваше листа, които излизат лудо от

 пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше как се струи и проблясва тревата

 в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

 и рисуваше облаци, пръснати в паническо

бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

 и виждаше винаги, че рисува друго.

1977 г.

P.S. на „въпреки.com”: Когато преди почти 11 години със Стефан Джамбазов (1951-2021) решихме да създадем Въпреки, много си говорихме за Атанас Далчев…С днешна дата не мога да кажа защо. А и Стефан го няма, за да ми припомни…А може би заради финала на „Молитва“ (1927):

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

[mihaylovblog]

25.06.1986 г. - Премиера на българския сериен филм „Дом за нашите деца“. Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екат��рина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др. Колаж: скрийншот

[vprki]

Иван Андонов: Заспивам и сънувам живопис. Събуждам се и мисля за картини.

Преди 10 години  по повод 80 годишнината от рождението на Иван Андонов се срещнахме със съпругата му Люба Маричкова в дома им. Стара софийска кооперация, проектирана навремето от дядото на Люба. Днес отново отбелязваме  с любов, възхищение и почит вече 90-ата му годишнина.

Целият апартамент беше в картини, главно на Иван Андонов (1934-2011), на централно място в хола един до друг два негови портрета като млад. Единият е рисунка от Генко Генов, създадена още 1961 г. и подарена им от Светлин Русев. Другият е на Христо Явашев – Кристо. Отстрани на стената сред авторските картини на Иван Андонов е и негов автопортрет също от младежките години. Люба призна тогава, че той е подредил картините си вкъщи и тя не би искала в никакъв случай да сменя местата им или да ги представи на изложба. Според нея има достатъчно в ателието, които да бъдат излагани.

„Победен съм, безнадеждно съм победен от простащината”, припомн Люба Маричкова горчиви думи на съпруга си Иван Андонов от негово последно интервю. И продължава: „Той се считаше безнадеждно победен от простащината, виждаше, че тази нация отива на никъде с това, че няма култура на български език, само някакви чужди и недобри образци, които тук непрекъснато преминават и децата им подражават.

Портрети на Иван Андонов от Генко Генков /л./ и Христо Явашев - Кристо /д./

Освен това много се обърка образованието. Той беше напълно убеден като всеки интелигентен човек, че без образование нищо не става. Той казваше, че след като нямат култура на български, децата им след време ще почнат да мучат, но, за съжаление и нашите ще мучат!” И те мучат сега…” Но като гледаше телевизия, казваше: А, бе Люба, аз не съм вече за този свят. Аз съм дефектният”, добави Люба още от думите на режисьора, художника и актьор Иван Андонов.

Всички вази в апартамента бяха с големи букети пролетни цветя, така както е обичал Иван. След смъртта му Люба със съдействието на  галерия “Ведарт”, една от залите, където той обичаше да излага картините си, издава луксозна книга за Иван Андонов. В нея са публикувани записки на твореца, вероятно е замислял книга, не толкова автобиографична, а за живота и времето, което е живял. Много снимки от личния архив на семейството, от участията му като актьор в театъра и киното, от игралните и анимационните му филми като режисьор, спомени на колеги и приятели, репродукции на негови картини изпълват страниците на великолепното издание. Люба не пожела да ни се подпише на първата страница на книгата, „да не загрозява белия лист”, който е само с рисунката на Генко Генков. Даде ни автограф на написаното за Иван от нея, съпругата. „Никога и никъде не срещнах подобен човек. Не се надявам и на бъдещето, освен ако в другия живот срещна отново него. Мисля за Иван всеки миг.  Където и да се намирам, очаквам да го видя”, каза тогава тя. И сега го казва…

Люба и Иван преди години…

„Около него ти трябваше да си млад. Не знам как го правеше това, дори в последните години, когато отиваме някъде с колата, аз нещо слизам, връщам се. За миг виждам един доста възрастен човек, който седи в колата, който не е Иван, според мен. И като седна в колата – вече съм до млад човек”, спомни си тя и добави: „Той никога не говореше за плановете си. Непрекъснато ми казваше: Нямам време, нямам време, нямам време. Значи е имал много планове.

Той не обичаше да занимава хората със себе си. Държеше се, като че ли е никой. Даже ми е казвал понякога, като имаше премиери на филми още: „Бе, Люба, не може ли аз да не отида, бе.” Викам: „Не може, да си станал зарзаватчия, тогава нямаше никой да те вика на премиера!” Но в последната година, в която той беше болен, все пак той в последните години се занимаваше само с живопис,  направи тридесет прекрасни картини. Миналата година (2013) ги представихме в галерия „Арте”, т.е. имаше непрекъснати планове и когато беше толкова болен продължаваше да рисува. Последното кръгче, което си е направил в календара в ателието е било на 12 декември, когато за последен път е бил в ателието, на 13 декември влезе в болница за химиотерапия и вече не излезе.  Почина на 29 декември 2011 година. Две седмици преди да почине той още рисуваше”, сподели Люба Маричкова.

Иван Андонов и Христо Шопов по време на снимките на филма “Вчера”

В този наш разговор преди 10 години /целия може да прочетете във „въпреки.com” тук/ се върнахме и към киното. Люба сподели, че е с Иван в живота са заедно от филма му „Покрив” /1977 г./. Той е бил много добре приет от критиката и е получил наградата на ФИПРЕССИ на Варненския фестивал ”Златната роза”. Оттам другите му филми не са се радвали на голямо признание от критиката, но имали голям зрителски успех, което за него било по-важно, отколкото критиката да ги оценява. „Той умееше хем да ги направи да се гледат, хем, все пак да бъдат изкуство, киноизкуство. Той го разбираше по съвременен начин това изкуство, не го разбираше като литература, като нещо, което ще остане след вековете. Но, както виждаме филмите му остават - филмът „Вчера”, „Дами канят”. През есента бяхме в Пловдив да представим книгата, бяхме с Мария Статулова и със Стефан Данаилов и даваха „Дами канят”. Този филм не е остарял, той изглежда, като че ли сега е правен. Ако не познаваш артистите и не виждаш съвсем друго строителство, просто филмът си е напълно съвременен. Да не говорим за „Вчера”.

Той знаеше какво може и какво не може. Просто се съобразяваше с това какво може и какво не може и се надяваше, че интелигентните хора ще разберат, че нещо не е можело и не е направено”. По никакъв начин Люба не героизира съпруга си с по-късна дата. „Той е от едно голямо семейство. Иван Андонов, дядо му, е апостол на Съединението, дясната ръка на Захари Стоянов. Те са имали хора в лагери, хора, изчезнали, обиски на къщите. Филмът „Вампири, таласъми” е до голяма степен и автобиографичен. И Иван изпитваше много голям страх. Аз повече обичах да лая. И той ми казваше: „А, бе ти много обичаш да лаеш и някога ще те приберат, ще те пребият в една милиция и ще спреш да лаеш толкова много!” Ама не знам, нито веднъж не ме прибраха в нито една милиция. Той беше изпълнителен, не беше послушен, но беше изпълнителен. Той ми казваше: „Виж какво,  ако можеш да отидеш и да живееш в друга страна и да се справиш – върви! Но, ако живееш тук, трябва да се съобразяваш с това, което е в момента!” Но той беше много голям противник на комунизма, защото комунизмът е липса на свобода, а един човек на изкуство, а и той специално искаше да е свободен, за да може да си направи изкуството така, както на него му харесва, а това не можеше да стане тогава. И затова някак си той се презираше за това, че е изпълнителен, но заради това, че изпълнителен е направил толкова много и то добри неща”, казва Люба. Това, разбира се, са и неговите актьорски постижения в „На малкия остров”, „Инспекторът и нощта”, „Отклонение”, други филми – винаги интелектуалец, често в една враждебна за интелигентния човек среда.

„Интелигентният човек няма голям шанс никога не е имал голям шанс. За съжаление. Някаква качествена интелигенция веднага след Освобождението се е създала, малобройна, но се създала… Иван беше много работлив. Той беше толкова работлив, че заради това доби шанс. Той казваше: „Те ме пъдят оттук, аз се промъкна оттам. Те се правят, че не ме виждат, аз, обаче, съм висок.” Това беше фигуративно казано, но той непрекъснато работеше. Няма начин, защото да работиш безкористно, с голяма любов…това беше голямата му любов. Аз не искам да ме харесват, аз искам да харесват това, което правя, казваше той, отново цитира Иван Андонов Люба. Чете ни откъси от книгата, какво е написал, какво е казвал в различни интервюта. В тези минути, сякаш бяха отново заедно…

Люба продължи тогава да чете от текстовете на Иван. „Аз работя и се опитвам да кажа това, което мисля, на езика, който аз си избера. Дали искам да говоря с езика на живописта или с езика на киното – сам избирам средствата и решавам по какъв начин да разкажа една история. Нищо светско не ме интересува. Не ставам за политик. Нямам качества на демагог. Нямам душа на престъпник. Слава Богу, има книги музика, хората са рисували, рисуват прекрасни неща и аз мога да ги гледам и да им се възхищавам. Ужасявам се, че толкова много хора нямат необходимост и не познават радостта, която могат да изпитат  от духовната храна.”

От ляво на дясно: Гергана Борисова, Павел Койчев, Люба Маричкова и Станислав Памукчиев

Неговата седма самостоятелна изложба в галерия “Арте” беше експонирана в пространството ѝ миналата година през пролетта. Три от тези седем той лично подреди. Това бяха уроци по естетика от творец с висок дух и безкомпромисно поведение, който чудесно знаеше къде започва истинското изкуство и неуморно работеше в най-високите му регистри. С обич и вълнение са подредени близо 20 от маслените картини на живописеца Иван Андонов, от голямо-форматни до кавалетни,  от ранни пейзажи до поетични абстрактни платна (след 2000-та година). „Да, Иван е при нас със силното си духовно присъствие, с големия си талант, с безпогрешното си чувство за цвят и композиция. Яркият му творчески дух изпълва пространството на галерия „Арте“ и приятелите, зрителите ще усетим тънката му усмивка, оригиналното му мислене и обичта му към красивото.“ Споделиха от галерията, която бе от любимите му. Съпругата му Люба Маричкова с изключителна обич и последователност продължава да съхранява и представя негов��то високо изкуство.

От изложбата на Иван Андонов в галерия "Арте", 2023

Изложбата „Иван Андонов – живопис“ откриха скулпторът Павел Койчев и проф. Станислав Памукчиев, художник, преподавател в НХА на 21 март 2023. И двамата са били сред най-ценените, обичани и уважавани творци от Иван Андонов.

„В тази хубава мартенска дъждовна вечер Иван Андонов ни е поканил отново да раздаде щедро неговия огромен талант на нас, които сме тук тази вечер. Иван Андонов, както разбрах скоро от съпругата му Люба Маричкова е започнал да рисува, когато е бил на четири години. И кой му е бил първият учител – Николай Райнов! Това се казва прощъпулник!“ Каза Павел Койчев и продължи: „Иван Андонов не е спирал оттогава от дете до края да рисува. Въпреки, че е актьор, професионален в театъра, в киното. И когато започва  да режисира и създава неговите шедьоври, филмови, едни от най-емблематичните филми на българската кино, украсата на българското кино, той и тогава не престава да рисува.“

Люба Маричкова на изложбата на Иван Андонов в галерия "Арте", 2023

Светлината и щастието от експозицията с творби на Иван Андонов вибрираха, наистина, в пространството на гостоприемната за неговото изкуство галерия „Арте“. Но Люба беше тъжна…Разбирах я…

Сега си припомням и какво ни каза Люба преди 10 години за „довиждане”: „Не искам да бъде жално, по никакъв начин да не бъде жално, защото Иван ще ни се сърди…”.

Иван Андонов

„Нищо не ми доставя толкова голямо удоволствие, колкото рисуването. Заспивам и сънувам живопис. Събуждам се и мисля за картини. Страхотно е! Също като да можеш да се отдадеш само на една жена. Прекрасно е! Не знам дали има толкова голяма любов.“ Казва в интервю преди години великолепният актьор, режисьор, художник Иван Андонов (1934-2011).≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Художникът Петър Дочев щедро ни дари с време, с Вечност

 „Времето да диша в картините ми"

                             Петър Дочев

Петър Дочев със силата на своето духовно провиждане, творческо дръзновение и воля, беляза новата българска живопис от края на ХХ и началото на ХХI век. Написа за „въпреки.com” проф. Станислав Памукчиев по повод изложбата Живопис на художника в галерия „Райко Алексиев“, която се открива на 29 април.

През 2024 година  се навършват 90 години от рождението на големия български художник. Резултатът на неговия съсредоточен, вътрешно озарен творчески труд е по-жив, по - значим и видим от всякога. Изградил своя уникална пластическа лексика, и извел до концептуална яснота отношението към материал и форма, Петър Дочев (1934-2005)  е с изключителен принос в процеса на разширяване на формални и съдържателни граници, на усвояване и работа с чисто пластичен, абстрактен идиом. Неговите артистични открития изведоха стойността на автономен пластичен език, персонален код, авторски белег, лична митология с категорично присъствие в съвременната българска живопис.

Станислав Памукчиев /в гръб/ при подреждането на изложбата на Петър Дочев в галерия "Райко Алексиев"

В своята творческа еволюция, във всеки един етап, авторът беляза с върхови постижения българското изкуство.  В началото на 60-те години, неговите фигурални композиции, със своя могъщ завършен пластичен синтез, с огромна вътрешна експресия, са сред най - значимите достижения на т.н  „монументален стил". Крайно обобщени, с окрупнена, строга форма и изразителен силует, неговите  „Металурзи",  „Работник",  „Първа смяна", са безкомпромисен израз на една тематична съдържателност, която в онова време е доминирана от фалшив патос и бутафорен исторически оптимизъм.

"Работник"

 В житейската и творческа съдба на Петър Дочев, металургичният комбинат  „Кремиковци", /където е художник от 1960 до 1975 г./, има формиращо значение за мирогледното, личностно и творческо съзряване на художника. Срещата с  мрачната действителност изгражда творческата воля и устойчиви личностни характеристики. В този изключително продуктивен период, Дочев създава най - значимите произведения на своя суров реализъм. Неговите  „Фургони",  „Панели",  „Фундаменти",  „Подстанция",  „Кислороден цех",  „Жилищен комплекс", със своя ясен вътрешен строеж, със строгостта на изчистената форма, с експресията на черното и ръждиво червеното, със студено  „изчертаните" линии и монументални силуети, са най – категоричните, радикални артистични постижения в жанра  „индустриален пейзаж". Тези пейзажни композиции двузначно изричат тематиката на социалистическото строителство, и в същото време са заредени с дълбоко стаено, мрачно усещане за пустота и безнадеждност. Зад привидната яснота и конкретност на фигуралния мотив са скрити енергиите на началото и края, на излизането и влизането в мрака на една предчувствана историческа перспектива. Петър Дочев принадлежи на своето историческо време, като го изрази безкомпромисно, преодоля неговата детерминирана обреченост и навлезе в метафизичното измерение на надвременност и безграничност. Тези опустели, безлюдни пейзажи носят оглушителната тишина на мрачно предчувствие за края на една утопия.

"Панели"

В българското изкуство 70-те и 80-те години са изключително продуктивни за еволюцията в разбирането на пластическата лексика в картината. Пластическото става централна категория, артистичните търсения на художници като Иван Ненов, Вера Недкова, Кирил Петров, Найден Петков, Светлин Русев, Георги Баев, Генко Генков, Георги Божилов, Магда Абазова, Веса Василева, Иван Вукадинов, Атанас Яранов и редица други, дават тласък на крайно субективиран и абстрахиран прочит на действителността. Натрупването на творчески резултат в тази зона, изведе закономерно ка��еството на пластическия идиоматичен език като отвоювана свобода,и отключи огромна творческа енергия.  Процесите на развитие могат да бъдат видени като еволюция в усвояването и работата с пластическия идиом в едно разширяващо се разбиране за изкуство, и като преодоляване на дълго удържани консервативни конвенции за живопис.

Творческите трансформации на Петър Дочев са сред най - категоричните примери за процеса на модернизация в българското изкуство. По определението на Димитър Аврамов  „Пластическите открития на Петър Дочев винаги са били едни от най - ��олемите предизвикателства в съвременната българска живопис. Неговите черни, идеално лъснати графитни композиции, плод на дългогодишни експерименти, са решително преодоляване на традиционната живопис и дръзко нахлуване в трансценденталните сфери на абстрактното.".

В подготовка на изложбата на Петър Дочев в галерия "Райко Алексиев"

В битката за ново самоопределяне на картината, творческите експерименти на Петър Дочев с материал, повърхнини и структури, преодоляват конкретиката на първоначалния мотив и извеждат в условно, крайно абстрахирано пространство на чисто пластически внушения. Следите от гумите на камионите в черната кал, силуетите на металните скелета и конструкции, стават силови линии в нова структурна организация на картинното пространство. Графитът от доменните пещи на  „Кремиковци", става основен градивен материал и изразно средство, неговата пластична и семантична сила определят новото битие на една колкото конкретна, толкова и крайно абстрахирана реалност. Веществеността, изразената сурова материалност на живописната повърхнина, определят картината като обект със свое собствено пространствено присъствие и автономно семантично съдържание.

Станислва Памукчиев и Любен Генов при подреждане на изложбата на Петър Дочев в галерия "Райко Алексиев"

Творческите прозрения на Дочев са основополагащи в развитието на българското съвременно абстрактно изкуство. Извървян е пътят от изобразяване до чистото пластическо внушение, от фигурата до знака. Път на разкриване, спонтанна енергийна проекция в материал и превръщане на процеса в особена, свещена процесуалност. Сближаване между художник и произведение, като ��кт на спонтанно лично действие, дълбоко органичен психо – моторен жест. Вследствие на този личностен пробив, през видимото се проявява идейна откритост, която намира израз с директни манипулации в художествения материал. Материята е освободила своята първична сила и е доведена до самостойно внушение - материята, разкрита в своята субстанция. В картините от зрелия, последен период на художника, повтарящите се квадрати и кръгове, строгият ритъм, експресията на жеста, тоталната ахроматичност довеждат до състояние на монотонна интензивност. Величествен тътен на вечно повтарящите се сътворение и разпад, хаос и воля за нова организация. Постигната е чисто пластическа реалност - визуализация на импулси, напиращи от пластовете подсъзнателни наслоявания, освобождаване на дълбинно психологически енергии - образни обозначения на скрити зони в структурите на личността, атавистични и архетипни съдържания.

За духовно търсещия дълбаенето в материята, в тъмното и мътното е търсене на материал, унаследил памет за изначалното. Петър Дочев чертае кръгове в черната материя, драска и разкопава фигурите на духовната ни памет, позлатява ги и търси в тяхната отразена светлина свидетелства за метафизично присъствие.

Последният цикъл от „златни“ картини, завърта кръга на началото и края, докосва единството и чистотата на безпределното и неназовимото, на Абсолюта. Като варакосан нимб от православна икона, златните кръгове на Петър Дочев откриват проходи към друг хоризонт, към непонятно и непосилно измерение – изпитание и награда за духовно жадния.

"Без име"

Там някъде ни очаква Петър Дочев – с примера на своя тих и мъдър живот, с цената и стойността на всеотдаен, честен труд, с непосилната мярка на естетически и нравствен максимализъм.

В края на своя дълбоко смислен и продуктивен живот Петър Дочев, със своите творчески прозрения, щедро ни дари с време, с Вечност. В едно интервю художникът крайно лаконично ще сподели:  „Стремлението и усилията ми са насочени към времето, времето да диша в картините ми."

Проф. Станислав Памукчиев

Припомняме, че преди 10 години по повод 80 години от рождението на Петър Дочев, проф. Памукчиев също написа текст за Въпреки, посветен на изключителния художник. Малко преди това през май 2014 година две творби на Петър Дочев присъстваха в голямата изложба “Неразказаната абстракция” на два етажа в галерията на СБХ на “Шипка” 6 в София с куратори Станислав Памукчиев и Петер Цанев - снимки Стефан Джамбазов. /Може да прочетете тук./.

Станислав Памукчиев при подреждането на изложбата “Неразказаната абстракция”, май 2014

Петър Дочев беше от най-специалните художници за Стефан Джамбазов (1951-2021) и в този текст ще видите и негови снимки…А ето и думи на Петър Дочев, записани от Стефан Джамбазов през март 2004 година, по време на изложбата му в столичната галерия „Кръг +” /тя вече не съществува – б.р./ на този истински мъдрец и патриарх на съвременното българско изкуство. Нека си спомним част от този разговор, в който художникът разказа за предизвикателствата на живота и изкуството:

Петър Дочев

„Това, което постоянно всеки миг го търся - аз не забравям, не се забравям като философия – не забравям, не се заблуждавам. Никакви илюзии не са се настанили в мен. Стъпвам и разгръщам, това е моята отговорност и целенасочено да правя това, което Бог ми е дал. Да правя, това, което Бог ми е дал, да правя нещо. Това е всъщност.

А как извървяхте пътя от конкретното към абстрактното изкуство?

Да, това беше вътрешната потребност – постепенно навлизане в тази материя. Разбира се, успоредно се държи сметка. Не може така да никне, трябва да си информиран много добре. Аз имах възможност, пътувахме  – световното изкуство, посещение на изложби в Румъния, в Югославия, тези модерните, вътрешно ме провокираха и погледът към съвремието. Това беше критерият. Аз ви казах - да се развиваш трябва постоянно да се отказваш от вчерашното, да имаш сили, защото как така да си измислиш  - отказвам се, защото само и само трябва. Не, ти трябва да почувстваш тази необходимост.

За мен това днес е объркано понятие. Един голям творец за мен, ние с него имаме един диалог, той е Емил Стойчев. Този голям деликатен български живописец как бавно, постепенно остава в онова време, във времето извън сегашните неща. Той не може да подчини на своите стилове, аз го наричам собственото си високомерие, да подчиняваш живота. Кой си ти? Ти трябва за мен, обратната философия, ти трябва да търсиш, трябва да си, аз тук съм го кръстил моето безсилие да се докосна, тази безпомощност пред божественото. Аз съм се опитвал да нарисувам природата, ма то е толкова голямо, че ��ставам смешник малко с тези наивни рисунчици. Това е моето пълно безсилие демонстрирано, разбира се, с тази цел да се докосна до божественото…”, каза Петър Дочев през 2004 година.

Петър Дочев на среща със студенти на Станислав Памукчиев в галерия "Кръг+", 2004 година

А днес ни остават творбите му. В своя дълбоко смислен и продуктивен живот Петър Дочев, със своите творчески прозрения, щедро ни дари с време, с Вечност.  ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021),  Виолета Апостолова – Лети, Анна Иванова

В изложбата са представени само произведения, собственост на семейството. Организационен екип: СБХ, Станислав Памукчиев, Любен Генов, Долорес Дилова, с любезното съдействие на Десислава Дочева и Тотка Дочева, на Георги Георгиев и АТЕРА дизайн. В рамките на изложбата ще бъде представен новоиздаденият албум „Петър Дочев“. Експозицията с творби на Петър Дочев в галерия „Райко Алексиев“ ще продължи до 6 юни.

[vprki]

Епохата Любен Зидаров

Почи��аме с любов и възхищение достолепния, изключителния художник, илюстратор, аристократ на духа, мислител с неспирен творчески заряд Любен Зидаров в деня на неговата сто годишнина 23 декември. Той „влезе“ в нея и  отлетя към звездите на 3 януари 2023… От нощното небе ярката му звезда грее над нас, ще блести и над тези след нас!

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. По-късно съдбата, професията, десетилетното приятелството със сина му Филип ни дариха да бъдем в близко общуване с изключителния художник и мислител.

Любен Зидаров, Андреа-Филипа Зидарова, Катрин Томова и Филип Зидаров, 2016

 Писали сме за него по различни поводи винаги с радост за неговото неподражаемо изкуство. И не само това – свързани сме с приятелство с него, със сина му, изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка, която израсна пред очите ни и от детската количка беше по изложби... Тази и човешка близост с Любо, както го нарича/х/ме приятелски, оценявахме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно Изложбите на Любен Зидаров винаги носеха  радост, любов и възхищение. Последната му „Отсечки“ беше в галерия „Академия“ на НХА през април - май миналата година, когато беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“.

Любен Зидаров

Експозицията показа произведения, създавани в период от над 70 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (напр. монументалният стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия). Част от творбите от ателието на художника се показваха за първи път, а редица други бяха рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спираше да работи, да открива нови светове и парадоксално, може би, за мнозина продължи до края на живота си да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.талантлив и мъдър творец.

От изложбата в галерия "Академия" в НХА, 2022

Ще се върна към неговото мощно присъствие не само в артистичния живот на България и света, но и като художник, формирал поколения като учител как да разбират и да заобичват  литературата като образи. Сега по-актуално какво се направи и как предстои да се отбележи сто годишнината от рождението на великия Любен Зидаров. Така го определи (и е точен) ректорът на НХА проф. Георги Янков, когато в пространството на галерия „Академия“ на 11 декември беше валидирана пощенска марка  "100 години от рождението на художника Любен Зидаров". Освен марка, изданието се допълва от малък лист, първодневен плик и специален пощенски печат. Автор на графичния дизайн е доц. д-р Ненко Атанасов, преподавател в специалност „Плакат и визуална комуникация“ в НХА, който беше излъчен като победител в проведения по-рано анонимен конкурс за пощенската марка от Министерството на транспорта и съобщенията.

„Това място е свързано с хубави спомени и тази прекрасна изложба, весела по повод удостояването с Доктор хонорис кауза преди година и нещо. Той стана на 100 години без малко, но по отношение на тази негова весела живопис, акварелите, много хора са споменавали, че това им е кът. За мен беше изненада инициативата на Министерството на транспорта и съобщенията, на Академията да се направи такава марка. Чудесно е! Знам, че ако баща ми беше с нас, щеше да му бъде неудобно. Той много не обичаше такива неща и казваше, че не ги е заслужил или поне имаше една фраза: „Нека другите да съдят за онова, което съм направил!“ Но отбелязвайки тази сто годишнина тази инициатива е първата от няколкото. Най-голямата ще бъде на 8 февруари 2024 на „Шипка“ 6 в галерията на СБХ с една голяма ретроспективна изложба , ще се покажат и неща, които никога не са събирани заедно и едва ли ще се съберат някога.

Филип Зидаров

От свое име и съм сигурен, че и от негово, убеден съм, че той отнякъде ни гледа и е доволен от себе си и от това, което се случва. Благодаря ви и това е началото на тези няколко отбелязвания на един човек, който и на мен, а може би и не само на мен беше и продължава да бъде скъп. Благодаря на автора на този проект, толкова оригинален, толкова весел, какъвто беше и самият Любен Зидаров с неговия сарказъм. Всички знаем и съдя по себе си, най-вече!“ Каза неговият син, изкуствоведът Филип Зидаров по време на събитието за валидирането на марката.

Авторът доц.�� Ненко Атанасов, талантлив плакатист и преподавател в катедра „Плакат и Визуална комуникация“ в НХА сподели като художник онова, което живее в поколения, за някои дори и без да подозират: „Изключително съм развалнуван. За мен това е едно специално сантиментално издание – тази пощенска марка, защото в творчеството на Любен Зидаров има различни жанрове, различни области от изобразителното изкуство, на което той е отдал всичко. За мен лично детската илюстрация е областта, която най-много ме докосва. Представям си всички детски книжки, с които аз и моето поколение сме израснали.

Ненко Атанасов /л/ и проф. Георги Янков, ректор на НХА /д/

Не съм се колебал коя ще избера за пощенската марка. Виждате, че и за контраст е сложена една картина, която е изобразена. Много лесно разреших творческата дилема. Би било грехота да рисувам аз портрета при това кой от кой неговите автопортрети са прекрасни, атрактивни и свързани с дадена тематика, създадени със самоирония, което е изключително важно за един голям художник. Така, че графичният дизайн, оформлението на пощенската марка умишлено е решено само с творби от творчеството на Любен Зидаров в областта на детската илюстрация. Типографията също е изключително важна, защото е ненадминат и в тази област. Шрифтовете, надписите, които той използва, задължително е в унисон и хармония в произведения му. Много съм радостен и щастлив, че го направих. Благодаря на Министерството на транспорта и съобщенията, защото избраха моята творба в анонимния конкурс за пощенска марка. Имах възможността да погледна проектите на моите колеги – изключителна конкуренция. Благодаря на НХА, че при нас в галерия Академия“ се пуска в употреба това важно издание. Благодаря и на студентите от специалността плакат и комуникация, че помогнаха в аранжирането на залата. На добър час на изданието. За мен е голяма чест нарисувам тази пощенска марка на художника на моето детство.“

А СБХ издаде календар за 2024 година с произведения на Любен Зидаров, сам по себе си произведения на изкуството с подбор на Филип Зидаров. Посветил над седем десетилетия на изкуството на книгата. Любен Зидаров е един от най-разпознаваемите и обичани български илюстратори. Той е признат за един от създателите на модерното течение в българската илюстрация от 60-те години на ХХ в., а също е един от основоположниците на рисувания комикс в България и на първото у нас илю��тровано списание за деца „Славейче“ (1957).

В богатата му творческа биография присъстват стотици класически произведения от световната и българската литература, сред които „Андерсенови приказки“, „Приказки на Шехеразада“, „Островът на съкровищата“, „Граф Монте Кристо“, „Том Сойер“, „Принцът и просякът“, „Чичо Томовата колиба“, „Хофманови разкази“, приказките на Оскар Уайлд, романи на Карл Май, Майн Рид и Жул Верн, произведения на български писатели – Пейо Яворов, Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников.

Любен Зидаров и Аделина Филева в СГХГ на откриването на изложбата „Половин век по-късно“, 2015

Но да припомним част от срещите ни и казаното от Любен Зидаров за „въпреки.com“. „Аз съм почнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже първите илюстрации, които направих, бях ученик в гимназията. Мисля, че ��еше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет направих ги по формата ��а книгата, която бях прочел, изрязах ги и ги налепих вътре в страниците, да изглежда, като че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета детски, които бяха предназначени за деца и юноши. Почнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нещо не става. Правих си само етюдите, които бяха в учебната програма.

Изложба в галерия "Ракурси", 2020

С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации”, каза Любен Зидаров. После се връща към живописта след пребиваване в ателиетата в Париж и има чудесни живописни картини и автопортрети. С присъщото му майсторство, но и чувство за хумор. Но после „първата ми любов илюстрацията ме грабна и на нова сметка се започна. И сега, както гледам, продължава да ме държи.

Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”. И още: „Радвам се, че все пак голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации, има направено в тази област. Много пъти са ми казвали „вашите илюстрации ги познавам, ние като деца…”, даже ��ма и смущаващи, и радващи. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, но едва се клати и можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации“, смя се тогава Любен Зидаров. „Илюстрацията трябва да бъде съставна част от мисълта и света на произведението на автора. Пък няма значение в каква книга ще бъде. Да въздейства по същия начин, както въздейства текстът. Разбира се, говоря за автори, които наистина имат какво да кажат. Които си имат своето съдържание. Искам да бъда съучастник в това, което е предложението на автора. Това е моята позиция. До колко е права, доколко не, не знам, но аз си я следвам откакто съм започнал да работя. Какъв е смисълът да повториш абсолютно това, което авторът е казал. Че ако не го допълниш, няма смисъл от илюстрацията. Ти ставаш съавтор тогава. Както например Хашек е направил за Швейк. Никой не може да си представи тази книга за Швейк без илюстрациите на Йозеф Лада. Даже специално заведение има в Прага с неговите илюстрации. Те са съставна част от произведението”, каза Любен Зидаров с чаша червено вино в ръка на една изложба.

Любен Зидаров и Стефан Джамбазов в галерия "Стубел" на изложба, 2020

А той не пропускаше изложба на колегите си – винаги елегантен с невероятното си аристократично излъчване. Сякаш не беше същият човек, когото срещахме случайно в центъра на София на път от ателието му до вкъщи с изцапаните от боите ръце и споделените вълнения какво се случва около нас…

И парадоксите на живота – в момента  галерия „Академия“ представя експозицията „Академията като съдба“, посветена на големия български художник и дългогодишен преподавател в Художествената академия – проф. Илия Петров, при когото е учил живопис Любен Зидаров. На откриването на 19 декември се видяхме с Филип Зидаров. И не само това – до 7 януари в НГ е експонирана изключителната изложба „Послания“  по повод 120 години на забележителния художник Златю Бояджиев. Споменаваме го, защото в ателието на Любен Зидаров има негов портрет, рисуван от Златю 1966 година.

Златю Бояджиев "Портрет на Любен Зидаров", 1966

Прекрасен и с днешна дата се питам как е възможно в един портрет да разбереш и разкажеш какво се крие зад този поглед, зад цялостното излъчване на твой по-млад колега, толкова различен и неприкосновен…Дълга и друга история. Аз съм само зрител…

Нямаше ден, в който Любен Зидаров да не работи в ателието си. И колко пъти сме го срещали да бърза към него или да се връща към дома си, след като почти цял ден е рисувал. Творческото дълголетие за даден художник не е рядко явление. Но вероятно е без аналог случай, в която илюстратор, сътворил визуалния и типографски еквивалент на стотици литературни произведения, изградил образен духовен мост между себе си и авторите им, от една страна и от друга към публиките, да се върне към книги, илюстрирани от него преди повече половин столетие.

"Шейсет лета Андерсенови приказки", изложба в галерия "Ракурси", 2021

И винаги, когато тръгваше към автор, който вече е илюстрирал, го препрочиташе, даваше на илюстрациите нещо ново, забелязал в текста, както сам казваше, нюанс, детайл, който преди може би не е открил. Има шест издания, шест различни варианта на Андерсен и „шейсет лета“ помежду им.“ Те бяха експонирани през декември 2021 година в пространството на галерия „Ракурси“.

За него изключителният илюстратор художникът Ясен Гюзелев казва: „Любен Зидаров е епоха. 4-5 поколения илюстратори сме се учили и учим от него, а беше и невероятно лежерен човек. При него живописта и илюстрацията играят в танц едно танго…“. А Антон Стайков художник и изследовател на комикса, автор на документалния филм “Вълшебното огледало на Любен Зидаров“ (2015) и близък приятел на големия творец споделя за него: „Никога не си позволи халтура! В годините ти  харесват все повече неговите творби като старо вино, а автопортретите му са огледало на обществото.“

Автопортрет на Любен Зидаров

Любен Зидаров умееше великолепно да илюстрира и поезия, може би най-трудното. Негови за кориците и илюстрациите към книгите на съпругата му – прекрасната поетеса и преводачка Богдана Зидарова (1929-2014). Негови са и изящните илюстрации към двутомника на Яворов.

Още много и много може да се пише за Любен Зидаров. Ние сме го правили в годините. Няма да пускаме линкове, който иска ще намери публикациите. Единственото, което ми се иска да споделя е, че благодаря на Любен Зидаров за щедростта, с която ни дари и ще ни дарява завинаги с изкуството си и, че ни отвори портите към своя свят…

В ателието на Любен Зидаров

За финал ще цитирам стих на съпругата му Богдана Зидарова:

ПРЕДИ

душата и тялото живяха

в хармония ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Проф. Ивайло Знеполски вече някъде Горе ще продължи да изследва променят ли се нещата…

 „Снощи, на 29 ноември 2023 г. си отиде проф. Ивайло Знеполски. Начинател и вдъхновител на това, което правим в Институт за изследване на близкото минало. Повече думи не идват. Светъл му път и съболезнования към семейството му!“ Написаха от Института. Много тъжна вест за това, че отлетя от нас човек с красив ум и неподвластен на конюнктурата в своите занимания.

Жана Асса, философ, семиотик, преводач, преподавател написа: „Загубихме проф. Ивайло Знеплоски (1940-2023). Тъгата по огромната загуба отнема думите. Светъл път на големия учен, на верния приятел, на незабравимия учител! Дългът към хора като него е неизплатим.“

Много от нас, без да са работили като нея заедно с него, макар и в различен контекст биха споделили, че са загубили учител, влязъл в живота им по различни пътища. За това Ивайло Знеполски във времето дори едва ли е подозирал, но това е истината не само за нас като хора с усещането за загубата на личност от неговата класа, надхвърлила отдавна родните малко тесни мащаби.

Публикуваме нашия разговор с него за „въпреки.com” по повод двутомното му изключително изследване  „Как се променят нещата” с подзаглавие „От инциденти до голямото събитие” /из��. „Институт за изследване на близкото минало” и „Сиела”/, 2016 година. И след това сме писали неведнъж за него, изследванията му, отношението към времето и света, в който живеем. Но за нас този текст е важен, специален, програмен и е смисъл да го почетем с него. А с днешна дата звучи още по-безпощадно от една страна и от друга страна – навява тъга..

Проф. Ивайло Знеполски: Особеността на дисидентството ни е, че е вътрешна нагласа

„В известен смисъл, за да направя тази книга трябваше да измисля един нов жанр, поне аз не съм срещал такъв. За първи път епохата на комунизма се изследва през конкретни отделни случаи и с методите на микроисторията. Проследяват се отделни житейски биографии, а също така и професионални. Основната ми тема обаче е генерална. Тя засяга големите структури, засяга структурния анализ – как се променят нещата”. Това казва в разговор за сайта „въпреки.com” проф. Ивайло Знеполски по повод двутомното му изключително изследване  „Как се променят нещата” с подзаглавие „От инциденти до голямото събитие” /изд. „Институт за изследване на близкото минало” и „Сиела”/.

Проф. Ивайло Знеполски

Проф. Ивайло Знеполски разглежда ключови моменти от интелектуалната ни история в периода 1956–1989 г. Основавайки се на богат документален материал и на непубликувани досега документи от държавни и частни архиви, проф. Знеполски представя някои от най-важните епизоди от интелектуалната история на България по времето на социализма. В центъра на историческия разказ са известните философи и историци  Николай Генчев, Исак Паси, Асен Игнатов, Добрин Спасов, Желю Желев, Иван Славов, Илчо Димитров и други, и тяхната дейност в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Документалният разказ е съпроводен от теоретични сгъстявания, които засягат важните теми за отношението между власт и наука, съдбата на науката и на учените в тоталитарна среда, както и чисто човешката им съдба, формите на научна съпротива, Държавна сигурност в Университета, пораждането на научна общност, връзката на индивидуалния разказ със социалната история, проблема за научния авторитет и за властта на науката, за принудата и свободното действие в тоталитарната държава, дебата за тоталитаризма, за границите на реформаторското мислене, особеностите на българското дисидентство и много други. Това са, както е отбелязано в изследването „Истории с философи и историци”. Първата част носи заглавие „Властта в Университета”, а втората – „Университетът във Властта”.

А в разговора ни проф. Знеполски продължава: „Следователно е много трудно през отделни случаи, през отделния индивид да се стигне до голямата тема за историческата промяна. Това предполага сложна наративна конструкция, изследователска позиция и именно това беше моята цел. Първо, защото единият отделен случай да бъде нещо единично и дори уникално, т.е. то не е гаранция, че ние можем да съдим за цялото само през този случай или ще бъде малко пресилено, ако генерализираме до такава степен. Ето защо аз избрах една група от хора, седем основни персонажи, които от една страна са свързани, тъй като са на едно работно място – Софийския университет, академичните изследвания. Второ, свързани са дисциплинарно – една част са философи, други историци и трето всеки от тях има индивидуален път, дори индивидуално отношение към властта и формите на контакти с тази власт. Това ми гарантира един относителен плурализъм на гледните точки и една, която накрая на изследването се оказа много и��тересна предпоставка за същността на промяната. Тоест промяната не идва от един извор, от едно начало, тя е свързана с дейности и промени в различни полета и в различни модуси в отношението индивид – общество – власт – общество.

Проф. Ивайло Знеполски дава автографи

И изборът ми за професионалната ориентация на персонажите – философията и историята, тя не беше случайна, тъй като философията и историята са дисциплините, които легитимират идеологически режима. Това е

режим, който е дошъл в името на една философия,

която е постулирала неговото появяване, бъдещо развитие и апогей. Но освен това е постулирала тази система при препрочит на историята от така наречения исторически матер��ализъм, който със задна дата препрочита историята в светлината на класовата теория, на класовите антагонизми и класовата борба. Следователно, ние имаме два вида функционери в науката, които се постулират след 1944 година. Едните, които през диалектическия материализъм и научния комунизъм разясняват на обществото, че това, което е станало и е в момента е така да се каже исторически резултати и предвидено от големите предтечи. А историците трябва да направят препрочита на историята, която досега е правена от буржоазни учени, които не разбират от исторически материализъм. Тази група е интересна затова, за да се види как на базата на едни дисциплини и хора, които ги преподават, които са близки и излизат от режима постепенно започват да се проявяват пропуквания, разминавания и конфликти. Тези учени, които от една страна са продукт на системата, произлизат една голяма част от тях от бедни семейства, на които комунизмът им е дал шанс да попаднат в центъра на науката, а от друга страна това са талантливи хора. Защото една огромна част от хората, които извършват тяхната работа са бездарни и за тях науката трябва да служи на идеологията, защото това оправдава тяхното място. Тези учени, които имат потенциал,

започват първоначално с едно раздвоение между дълга,

Първото идване на Умберто Еко у нас е свързано с желанието му да се запознае с Ивайло Знеполски - човека, написал книга за него - "Умберто Еко и уханието на розата" (1987).

идеологията и науката. И постепенно се оформя именно този процес и тенденция за автономизиране на науката, на научното изследване, отлепване от идеологията, изграждането на едно научно поле или на научна общност, която поставя ценностите на науката като самоценности. По този начин режимът губи съществена част от идеологическата си база, тъй като функционерите и апаратчиците в науката все повече губят терен. А в науката се появяват тези хора и задават нов стандарт и се появяват чисто научни авторитети. Те започват да конкурират в началото партийните авторитети в науката, тъй като има хора спуснати да ръководят науката. А постепенно тези ценности на науката и авторитетът на науката прерастват мълчаливо и незаявено в една противотежест на авторитетите в самата партия и в самата държава. 

За да се свърже микро нивото на отделния случай с процесите, които стават, трябваше да се изработи методологически апарат и това е понятийната верига инцидент, секторно събитие или събитие на определено поле и голямото събитие. Това, което мен ме интересуваше да проследя как може да стане връзката между микро нивото и макро нивото. Но, за да повярваме на твърдението, че тези хора са стойностни и искат да се занимават с наука и резултатите от тази наука, наистина влизат в конфликт с установените форми, трябваше все пак да се покаже какво са правили тези хора. И така историята на тяхното пребиваване в Университета и конфликтите им с догматичната среда, тъй като една от линиите е, която проследява жестоката битка на тези хора и горчивия факт, че повече от половината от техните енергии отиват не за творчество, а за париране на доноси, наказания, заплахи, дискредитиране и т.н. Тоест те се опитват

да правят наука в една невъзможно трудна и враждебна среда.

И затова трябваше да има и анализ, макар и кратък в общи линии какво представлява творчеството на тези хора. Тук се преплитат микро разказа – различни седем микро разказа, части от голямата история с анализи на представяне на основните научни приноси на тези хора, на творчеството им в една обща рамка. Този нов жанр, който се получи даде и обема на книгата. Защото толкова силен и фрапиращ е материалът, който успях да открия в различни архиви и държавен, и общински, и в частни, че не ми се искаше от почти от нищо да не се лиша от тези неща”, казва проф. Знеполски.

Проф. Ивайло Знеполски на конференция в Софийския университет за ролята на интелектуалците, 2021

И пояснява: „Тезата ми е, че Голямото събитие, Промяната, ни дава възможност, връщайки се назад да направим реконструкция на пътя, който е изминат до Голямото събитие, тъй като историята на комунизма е свързана с много инциденти. Понятието инцидент включва такива епизоди, в които индивидът заявява някаква своя автономност, излиза срещу правилата и среща противодействие от властта. Властта ги посреща като някаква заплаха и следва един конфликт с различен изход – в един случай трагичен за индивида, в друг случай с компромис с властта, когато е принуден да запази физиономията си. Нито един от тези инциденти няма пряк излаз към Голямото събитие. Нещо повече – тази верига от инциденти, тя също няма пряко отношение към голямата Промяна, но те бавно набелязват структурни промени в полето, в което оперират. В случая аз следвам научното поле и полето на Университета. Там стават толкова радикални промени, полето се променя и престава да се вписва по обичайния начин в представата на властта за функциите на науката и Университета в комунистическата система. Успоредно с това има и редица други полета – икономика,  търговия, външни отношения, различните видове изкуства, спорт и каквото и да е друго на голямата индустрия. Във всички тези полета стават някакви подобни вътрешни промени, които не се забелязват, т.е. в много секторни полета се получават структурни изменения и акумулирането на голям брой структурни изменения при някакви исторически обстоятелства, благоприятни, както в случая става нещо в Имперския център Москва, отслабва контролът и се предизвиква взрив.

Взривява се системата отвътре.

Без тази подготвителна работа, това не би било възможно. Примерите са елементарни – такова нещо не може да се случи в Северна Корея, не може до този момент да се случи в Куба. Сега, когато започнаха да освобождават икономиката, малко по-различна политика към културата или дисидентите, вероятно този бавен процес започва и там. Установяването на една троична верига – инцидент - секторни събития, състояния и Голямо събитие – това представлява едно от методологическите открития на изследването, което не съществува в международната литература за комунизма и за изследване на събитието изобщо”, отбелязва проф. Знеполски.

Изследването, въпреки неговия обем, се чете изключително интересно. Защото точно тази симбиоза между истории и случки с конкретни хора и философско обобщение на тези процеси прави двутомникът не само прецизно историческо и философско изследване, а и познавателно четиво за един сложен и нелек исторически процес и път. Това е свидетелство на паметта за едно време, което е познато за някои от нас, включително и като студенти, учили или познавали някои от тези хора. А за другите е доказателство, че и по онова време е имало светли умове, които не са се примирявали със съществуващата ситуация. А на въпроса ни за характера на българското дисидентство и обвиненията, че не е така ярко и категорично, както в други страни от бившия соцлагер, Ивайло Знеполски отговаря: „Това е особеността на българското дисидентство. То е вътрешна нагласа, съчетавана с една липса на кураж за радикализиране на конфликта. Но от друга страна, липсата на радикализиране на конфликта дава основание тези нагласи да се разпространяват много по-широко. Например Харта 77 /в бивша Чехословакия – б.а./ остава едно изолирано явление. Те ги подгонват, има репресии и останалите хора, поне както аз съм запознат със свидетелство от онази епоха, се отдръпват. Докато спецификата на тези хора е /героите на изследването – б.а./, че те

не искат да дадат системата в ръцете на тези, които са я обсебили.

От изданията на Института за близкото минало

Тоест една голяма част от тях, например Желю Желев е типичен – той чувства тази система и тази власт своя, но тя е присвоена и взета от другите и той през цялото време иска да има легитимност с легални средства. Значи, един краен дисидент не би искал да стане доцент, да бъде назначен в Института по култура на председателката Людмил Живкова, не би се борил за голям докторат… Това са епични битки, които описваме. Това значи, че те искат да изземат средства от системата, които са служили на властта, за да започнат да служат на обратната страна. И това е неговата теория в края на „Фашизма”, в която говорейки за един въображаем фашизъм и поставяйки въпроса как може да се излезе от фашизма той казва, че фашизмът притежава много средства за насилие – огромна полиция, войска и т.н., така че е самоубийство да се тръгне директно. Но фашизмът е изградил масови организации и ние отвътре трябва да превземем масовите организации, за да ги използваме като готови организации срещу самата тази власт. Властта и лично Стоян Михайлов, /тогава секретар на ЦК на БКП по идеологическите въпроси – б.а./ пише, че това е една дисидентска програма, виждат особеността на това. Опитът е да се инфилтрират в официалните среди, т.е. опитите са за една вътрешна конспирация, а не за външно противопоставяне, което прави хората лесно уязвими. Това се вижда. В практиката на Николай Генчев, например, първичната партийна организация е третирана като оръдие за съпротива срещу самата партия. Той взима ръководните постове в партийната организация на Историческия факултет и оттам започва да се съпротивлява на провеждането на определени решения. По-късно партийната организация на Философския факултет се противопоставя на наказанията на хората свързани с издаването на „Фашизма” – редактори и рецензенти (проф. Иван Славов, проф. Кирил Василев и проф. Николай Генчев – б.а.). Това е една особеност, на която не се е обръщало особено внимание, но тя излиза от сътрудничеството с властта в кавички казано, а влиза в някаква българска система на хитруване с властта, която цели изземане на позиции и придобиване на позиции в границите на тази власт с оглед промени. Какви са тези промени – очевидно първоначално те са замислени в посока на демократичен социализъм, но общата ситуация в Европа и в света надхвърля тяхната програма. Едни успяват да се включат в новата програма, другите -  остават при старите си възгледи. Но така или иначе, всичките те с творчеството си и с житейския си път се включват в този процес на вътрешна промяна на режима”, заявява проф. Знеполски.

Едно от отличията на проф. Ивайло Знеполски - Chevalier de l'Ordre du Mérite, френски (2012),

За Ивайло Знеполски, който е председател и научен ръководител на Института за изследване на близкото минало, както и един от неговите учредители през 2005 година, в някакъв смисъл това изследване в най-общи линии обобщава неговите дългогодишни, почти повече от десет години занимания с изследването на комунизма. В поредицата „Минало несвършено” под ръководството на Ивайло Знеполски вече излязоха 13 книги, включително неговото изследване, работата по която е продължила пет години. „Защото тук аз можах да осъществя връзка между собствено историческото изследване, с историческия разказ със социологически и социално-психологически изследвания и съответно с философски заключения, изводи от тези процеси. Тоест, постигането на една по-обобщена картина, която не е само хронология, не е само осветляване на историческото движение, а в детайли обяснение на процесите от социално, социално-психологическа, философска гледна точка”, обяснява проф. Знеполски. А колкото за дейността на Института казва: „Позицията е съвършено ясна. Ние бихме искали да допринесем

обществото да си дава все по-ясна сметка за протеклото минало,

по някакъв начин да стимулираме, да подпомогнем обръщането към него. И съзнанието, че без да имаме едно сигурно познание на базата на източници и на една позиция, която така да се каже не е партийно – утилитарна, да се постигне някакъв консенсус относно оценката на това минало. Защото ��ез да има такъв консенсус нашата страна и нашият социален живот не може да се развива по нормален начин. Виждате какви анахронизми ни поднася политическият живот. Хора от второто десетилетие на 21 век да отиват пред паметника на последния комунистически диктатор да поднасят цветя и в същото време да претендират за съвременна европейска лява партия. Това е такова раздвоение на съзнанията и на личността, че повече не мога да разбера”. И добавя, че не може да разбера къде започва лицемерието, къде започва вътрешната скрита природа и къде свършва партийното счетоводство.

Проф. Ивайло Знеполски на конференция, 2019

А за раздвоението в обществото има следната гледна точка: „Не можем да достигнем до всеки човек и на всеки човек да му държим сметка за това каква памет пази, как оценява своето място в миналото, дали радикално е преоценил, да се самобичува, да се откаже и така нататък. Това е един процес, който трябва да протече нормално в границите на неговия собствен живот. Но тези хора, които се занимават с по-общите проблеми, най-вече политиците и изследователите, те трябва да се стремят към консолидирането на една обществена памет за този период и постигането на консенсус, за да може обществото да се отърве от натрапвани псевдопроблеми, които го отклоняват от неговите основни задачи. Точно за това трябва да има общо усилие. Но за тази цел основните играчи трябва да седнат и да се разберат по тези проблеми. До толкова, доколкото при нас в различни политически субекти липсват истински идеи за управление, истинска представа за България в началото на 21 век, те вадят някакви социално-психологически аргументи, с които се стремят не нещо друго, а да запазят електората си или да симулират взимането на позиция. Така че миналото се използва с оглед легитимирането на разколебани съвременни позиции на съответните политически субекти”.

Ивайло Знеполски /л/, Георги Господинов/ц/ и Бойко Пенчев /д/ при връчването на литературната награда на Корпорация "Развитие" за романа "Крах" на Ина Вълчанова, 2016

Много са заниманията на проф. Ивайло Знеполски през годините. Философ, културолог, семиотик, изкуствовед и филмов критик, университетски преподавател и политик – бил е и министър на културата след промените. „Моята гледна точка е, че

пагубно е цял живот да останеш свързан с една дисциплина.

Тъй като в един момент достигаш до някакъв таван, до насищане на дисциплината и си обречен след това на повторение или на бродиране около вече постигнатото. Не знам каква външна оценка ще ми дадат, но аз в областта на филмовата теория, на филмовата критика бях достигнал вече някакво ниво, от което повече обществото нямаше нужда. Тъй като нашето общество може да поеме много малко теория и много малко специализирано знание. Моите занимания с филмовата теория и с филмовата естетика бяха в границата на, доколкото съм завършил философия, в границата на по-общия ми интерес към социологията и към естетиката и социологията на изкуството, с които също много съм се занимавал. След това преминах към семиотика и херменевтика. Дълго време обекти на изследването са ми били големите семиотици Умберто Еко, Ролан Барт, Юрий Лотман преди да стигна до историческите ми занимания и комунизма. Всичките тези опити ми дадоха инструменти, за да мога по-успешно и по-фино да го наречем, с по-софистицирани /изискани, изтънчени, опитни, обиграни – б.а./ инструменти да разглеждам този обект на комунизма като история, които не притежават една голяма част от самите историци. Това е особеността – при мен историята е през инструментите на редица социални науки. Това е социология, психология, семиотика и разбира се, различните жанрове на наративния дискурс. Чисто нарацията /”narration”, чиито превод буквално е “повествование” – б.а./, като част от поетиката”, казва професорът.

Портрет от приятеля на Ивайло Знеполски Джовани Леви

Толкова дълга и уморителна е била работата по това изследване, че сега ще си даде пауза. И споделя, че нищо чудно след Нова година да се върне към книга по семиотика. Колкото за „Как се променят нещата” добавя, че е част от едно голямо международно изследване, което е ръководил на базата на спечелен проект в Европейската изследователска комисия. И под негово ръководство са работили много качествени колеги от Германия, Полша, Чехия и Унгария. „Аз им зададох методологията и идеята беше да се работи на базата на инцидента. Но за да може да направим едно капитално сравнително изследване,

инцидентите трябваше да се развиват в различни полета.

И колегата, който изследва ГДР, разглеждаше инцидентите в индустрията или така наречените аварии. За да види как една страна, която е високо индустриализирана я заварва краят на Втората световна война и постепенно това износване и демодернизиране на технологията стига до една индустриална безизходица в лицето на собствените си кадри. Полският колега се занимаваше с паспортния режим и пътуванията в чужбина. Начинът по който се увеличава броят на пътуващите и практиките на пътуващите поляци – куфарна търговия и подобни неща. Чехите се занимаваха със съдбата на икономическата реформа на Ото Шик и как постепенно режимът след 1968 година бавно-бавно почва да приема тихомълком без да го признава, много от идеите на ревизионистите от Чешка пролет. Но в същото време това е на база затрудненията, които срещат мениджърите на големите заводи като Шкода. Това е гигантско предприятие, дори по времето на ерата на социализма. Гигантско предприятие с много международни връзки. А пък унгарският колега се занимаваше със социалните технологии и социологиите във властта, които се мъчат да рационализират унгарския социализъм и как те допринасят за много мирната и консенсусна промяна. Тъй като в Унгария е най-чистият вариант – там направо Политбюро се събира и казва „Край на социализма” и идва капитализмът. Без манифестации, без каквото и да било друго.

Сравнителното изследване е много трудна и сложна област. Обикновено сравненията ги правят на базата на еднакви практики. Примерно, елементарно е да се помисли, че ако правим сравнително изследване между пет страни, трябва да видим каква е ситуацията в университета на тези пет страни. Или какъв е паспортният режим и пътуванията зад граница. Значи тук нещата са ясни и няма никакво поле за по-общи изводи. Защото ясно е, че поляците пътуват повече и режимът им по-рано става либерален. Българският комунизъм едва някъде към 1989 година решава да издаде паспорти на всички българи, така или иначе при нас се пътува по-трудно. Чехите пътуват още по-трудно, в ГДР още по-трудно на Запад. Следователно тук няма какво да се сравнява. Нищо не може да подпомогне голямата тема какво е отношението режим - общество и как се стига до Голямото събитие. И затова моето предложение, което беше прието от партньорите от другите университети беше да изследваме инциденти в различни полета. И ако в тези различни полета всяко частно изследване потвърди схемата – инцидент – събитие състояние – голямо събитие, тоест, че промените в различните полета се натрупват и водят до голямото събитие, то можем да кажем, че имаме едно качествено изследване. Което показва, че горе-долу по един и същи път всички страни от Източна Европа се придвижват от периода на края на Сталинизма до 1989 – до падането на Берлинската стена. Това беше замисълът да видим какви са сходствата в различните полета”, обобщава проф. Ивайло Знеполски за този наистина голям и интересен проект.. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов (1951-2021)

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Проф. Ивайло Знеполски и съпругата му Албена Знеполска при представянето на книгата „Да мислиш двайсети век” /изд. „Колибри”/ на Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър в Софийския университет, 2018

P.S. на „въпреки.com”: Уви, близкото ни минало дори отпреди 10 години ни се губи, гледайки какво ни се случва днес. Какво ли би казал проф. Ивайло Знеполски…

[vprki]

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият прощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993).  След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на м��налата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или коментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е  ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега.  „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да проверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много едно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската дружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят съвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. Понаучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински.  „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различен. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, който подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не  е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е центърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

[vprki]

В памет на проф. Ивайло Дичев

Рано сутринта днес на 68 години е починал проф. Ивайло Дичев, преподавател по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Приятели и колеги са потресени от тъжната новина като споделят: „Светъл, търсещ ум, мислител и ерудит. Ще липсва неговият интелект в смутните времена на разломи и разделение."

За нас от „въпреки.com” събеседник, автор за най-важните проблеми и въпроси за днешния сложен и не добър свят…Като учен и гражданин Ивайло Дичев има /ше/ изключително перо винаги навреме го вълнуваха раните в обществото и личното ни място в него като възгледи, познание и избор.

В негова памет с почит публикуваме откъси от забележителната му книга „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”, 2019/, която провокира за ред въпроси и размисли и в днешния ни ден още повече. Тя бе едно от важните издания, представени на Пролетния панаир на книгата, за която тогава разговаряхме…

„Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес. Четенето на чужди мисли почва да ни се вижда загуба на време, ако не подкрепят нашите собствени, а пък аз, разбира се, не знам с какви точно мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам различни посоки, в които той сам да тръгва и ги доразвива”, започва книгата си авторът. И пише: „Клиент на много патрони – ето един особен казус в политическата антропология. След имитацията на френската държава, а после – на немско-нацистката, България тръгна да прилага буквално и най-старателно от всички други сателити съветската система, и то до съвсем абсурдни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше битка с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: поради липсата на единен евромодел страната заимства от едни системата на здравеопазване, от други – на земеделието, от трети – социалната сигурност. Десет години след влизането в ЕС лайтмотив на новите популисти е опълчването срещу диктата на Брюксел, отстояването на собствени интереси, тропането по масата, пазенето на националното достойнство – не е трудно обаче зад тези горди пози да се види влиянието на стария патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се крайна десница в Европа. Сериозните теми, по които страната преговаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени страсти в обществото, засенчени от символични победи, като например „Брюксел призна кирилицата за европейска азбука”.

проф. Ивайло Дичев

И още един цитат от книгата: „Предвид всичко това ще разберем защо при държавите клиенти политическото има тенденция да се измества от прагматиката към културата: тъкмо там най-лесно може да се получи признание. Обидата у нас е централна политологическа категория: България трудно се решава да постави пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттам ги обидиха, заявявайки, че Червената армия, а не самите българи, била спасили българските евреи (сакрализирана тема на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските субсидии, които се отпускат на съседната ѝ Гърция, но далеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните стоки от големите марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че „ние сме второ качество европейци”. Поле за грандиозна политическа битка”.

проф. Ивайло Дичев

Но ни се иска да се върнем още малко към книгата на Ивайло Дичев, защото четенето е важно, но още по-важно е какво четем: „Мятането от една крайност в друга безвъзвратно ни отдалечава от реалността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни прославя, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, за да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на обратния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и мръсотия, а бе, българска работа, никога няма да се оправим. Този парадокс е породен от втренчването на държавата клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към големи цели, които обединяват, тя се е вторачила в своето съществуване, в което е все по-малко сигурна”. Въпроси и разсъждения, които са още по-важни за нас сега, за нашата с��окойна и осъзната идентичност след края на изборите за Европейски парламент. А колкото за българските писатели ни се иска да добавим, че те са изключително продуктивни за добро или не чак толкова. Но не е лошо, особено за по-младите, първо да овладеят занаята, пък тогава да пишат странно и „иновативно”. Защото добрият разказ никога не остарява и не е демоде… добавили сме тогава.

проф. Ивайло Дичев

Сега с много тъга, но и като светъл спомен прибавяме линкове към още някои важни публикации /тук, тук и тук/, свързани с проф. Ивайло Дичев. Отиде си от нашия свят Човек на духа, но написаното от него остава с нас и след нас…“В момента, в който обърнеш живота си навън за показ, за продан, нещо става несериозен този живот. ”Поклон! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Леа Тодоров: Тази аудитория щеше да допадне на баща ми…

В знак на почит и уважение към философа, литературовед и историк на философската мисъл Цветан Тодоров НБУ официално откри зала на негово име. Аудитория „Цветан Тодоров“ е още една стъпка в процеса на опознаванe на мислителя и човека Тодоров от академичната общност и външната публика в България и мост към неговата многостранно надарена личност. Съобщиха от Университета.

Проектът за новата зала се вписва в утвърдената в Нов български университет традиция да се наименуват зали на видни творци, учени и общественици.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

Възприеман като българо-френски мислител, роден в София, но прекарал по-голямата част от живота си във Франция, през целия си живот Тодоров е, както сам се определя,  passeur: свързващо звено, преход, мост, посредник, – между „двете Европи”, между идеи, езици и култури, между научни дисциплини, а също и, както казва самият той „между баналното и същественото, възвишеното и всекидневното, бита и духовния живот”. Един от последните енциклопедисти, почитател на философията на Просвещението, проникновен изследовател на отношенията с Другия, Тодоров е недобре познат в България, но има трайна връзка с Нов български университет. През 2004 г. издателството на НБУ публикува “Несъвършената градина”, преиздадена през 2014 г. със заглавие “Недовършената градина”. Публикацията е инициирана от проф. Богдан Богданов, който поддържа дългогодишни контакти с Цветан Тодоров. На септември 2014 г. във Френския културен институт се състоя дискусия с участието на Тодоров, съорганизирана от НБУ, на която за първи път той се яви пред широка публика от български почитатели.

Радосвета Кръстанова, проф. Веселин Методиев/ц/ и проф. Пламен Дойнов /д/, снимка: архив на НБУ

„Цветан Тодоров е световно явление на интелектуалното, на можещото, на търсещото, на мъдрото.“, сподели при официалното откриване на аудиторията Председателят на Настоятелството на НБУ проф. Веселин Методиев. „Най-важното е, че това се случва и то се случва в една среда, която е в криза. Една среда, в която злобата нарасна, оглупяването и опростачването също. И някой трябва да държи факела, НБУ прави това. Защото това, което е написал Цветан Тодоров е 100 процента светлина. Просто трябва да можеш да четеш.“ Проф. Методиев подчерта съответствието между хуманистичната традиция, на която Тодоров се явява ярък изразител и мисията на Нов български университет. Той разкри възхищението си от способността на Тодоров да осмисля и осветлява най-значимите проблеми на нашата епоха, сред които състоянието на либералната демокрация.

 Ректорът на НБУ проф. Пламен Дойнов, д.н., връчи благодарствен адрес на дъщерята на Цветан Тодоров – режисьорът и сценарист Леа Тодоров /на водещата снимка/, която пристигна от Франция като член на Международното жури на фестивала за кино и литература CineLibri и да представи първия си игрален филм  "Мария Монтесори: Новата жена" и филмовия пърформанс „България в мен“, посветен на баща ѝ, както и за събитието в НБУ.  Дарените от Леа Тодоров  архивни снимки и документи от детството и младостта на Цветан Тодоров направиха възможно създаването на новата аудитория на университета.

Леа Тодоров и проф. Пламен Дойнов, снимка: архив на НБУ

„За нас е привилегия, че НБУ ще бъде дом на част от личния фото и документален семеен архив на Цветан Тодоров. Уверени сме, че както аудиторията, така и архивния фонд, дарен от Вас, ще представляват интерес не само за ценителите на Цветан Тодоров, но и за широка публика от преподаватели, студенти, представители на академичната администрация и последователи.“, каза проф. Пламен Дойнов

 „Смятам, че ако той беше жив тази аудитория щеше да му допадне, защото той винаги е отдавал голямо значение на образованието. Каквото и да е писал, каквото и да е творил, образованието е стояло в центъра на неговите идеи, мисли и дела. Дълъг живот на аудиторията!“, пожела Леа Тодоров.

Аудитория "Цветан Стоянов", снимка: архив на НБУ

През 2014 г., три години преди смъртта си, Цветан Тодоров моли дъщеря си да заснеме едно последно пътуване. Леа Тодоров е родена в Париж през 1982 г. В интервю за Impressio пред Юлия Владимирова тя споделя: „Не съм идвала в България много преди 2014 г. - датата на пътуването, което предприехме с баща ми и брат ми, за да се сбогува с родната му страна. „Аз съм излязъл от България, но България не можа да излезе от мен“ - това са думи на Цветан Тодоров, един от малкото българи, които са известни по цял свят. Неговите книги в сферата на историята на идеите, антропологията, изкуството, политиката и литературознанието са преведени на 25 езика, френските кандидат-студенти често пишат есета на приемните си изпити върху негови мисли, творбата му “Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, се преподава в едни най-престижните световни университети.“

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

На официалното откриване присъства проф. Стоян Атанасов, специалист по френска литература в СУ „Св. Климент Охридски”, преводач и редактор на творбите на Цветан Тодоров, който разказа за огромния му принос в съвременното хуманитарно мислене. Проф. Атанасов нарече новата зала „свещена“ и добави: „Той беше човек, който не обичаше да го хвалят. Но той не беше против да се четат неговите книги.“ Проф. Атанасов разказа интересни факти около преводите на някои от ключовите съчинения на мислителя – „Завладяването на Америка“, „Въпросът за Другия“, „На чужда земя“, „На предела“.

„Триумфът на твореца”, последната книга на Цветан Тодоров е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес. „Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители”. Това пише големият интелектуалец, философ и литературовед Цветан Тодоров в книгата си „Триумфът на твореца” /изд. „Изток – Запад”, 22018/ с подзаглавие „Революцията и творците – Русия: 1917 – 1941”.

В нея Тодоров говори за творци като Бунин, Булгаков, Блок, Пастернак, Цветаева, Шостакович, Манделщам, Майерхолд, Малевич… Тогава във „въпреки.com” публикувахме предговора за книгата на проф. Стоян Атанасов, човека свързан приятелски и интелектуално с Цветан Тодоров през годините. Убеждението ни е, че книгата е важна не само като любопитна история от миналото в първата комунистическа страна, но и като част от вечната борба на твореца за свободата на духа в тоталитарните общества. Заглавието на текста на Стоян Атанасов е „Съдбата на твореца в постреволюционна Русия”: „Триумфът на твореца” е последната книга на Цветан Тодоров. Той успя да я завърши месеци преди смъртта, но не доживя да я види публикувана. Книгата излезе в Париж дни след неговата кончина на 7 февруари 2017 г. Издателят ускори нейното отпечатване, отдавайки посмъртно почит на автора. Тодоров бе започнал работа по тази книга с по-различна идея. С този труд, за който бе мобилизирал всичките си сили и чието публикуване предвиждаше за 2018 г., той искаше да каже какво мисли за Октомврийската революция, 100-годишнината от която предстоеше да бъде отбелязана.

След загубата на мислител от величината на Тодоров читателите са склонни да търсят в последната му книга своеобразен завет. Тодоров не я замисляше като завет. В книгата – нелишена от лични признания и реминисценции – няма и следа от заболяването, с което се бореше и което пораждаше у него предчувствието, че тя ще е последната.“ /Целия текст може да прочетете тук./

Идейният проект, съдържанието и дизайна на новата зала са дело на екип в състав: д-р Богдан Атанасов, преподавател в департамент  „Археология”, Магдалена Божкова, преподавател в департамент  „Чужди езици и култури”, Филип Рашев, дизайнер в Лаборатория по графичен дизайн към НБУ и д-р Радосвета Кръстанова, ръководител на Франкофонски център за академични постижения в НБУ, със специалното участие на дъщерята на Цветан Тодоров – Леа Тодоров. Залата представлява особен поглед към личността и творчеството на Тодоров и разкрива различни аспекти от живота му чрез книгите и мислите му.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

Водещ на церемонията беше д-р Радосвета Кръстанова, ръководител на Франкофонския център за академични постижения в НБУ - инициатор и координатор на проекта. Във встъпителното си слово тя представи кратък биографичен портрет на големия мислител и открои някои от значимите приноси на Тодоров за развитието на хуманистичната наука и мисъл от втората половина на 20 век и началото на 21 век. Тя изтъкна като отличителна характеристика на творчеството му изследването на „крехкостта на доброто” в катастрофалните за човечеството исторически епизоди и събития от 20 век – Холокоста, комунистическия и нацисткия терор, тоталитарните режими. Д-р Кръстанова акцентира върху разсъждението на Тодоров, че по-трудно от това човек да оцелее в Злото и да запази човешките си характеристики, е да не възприема себе си като олицетворение на Доброто. Тя е подчерта, че аудиторията е задочен разговор с Цветан Тодоров, който е насочен към студентите и поколенията на 21 век и представлява мост към идеите на големия мислител.

В своето изказване д-р Богдан Атанасов посочи някои от важните черти от личността на Тодоров, около които екипът се е обединил – неговата способност да пише просто и ясно за сложни неща, умението му да бъде голям чрез малкото. Той подчерта, че Тодоров би се чувствал добре в по-малките мащаби, тъй като това съответства на ценностите, която е изповядвал и, сред които трябва да се откроят неговата скромност, деликатност, бягство от всякаква крайност и стремеж към красота чрез умереност и хармония. Д-р Атанасов сподели впечатления от работата на екипа и очерта интердисциплинарния принос на всеки един член за изграждането на концепцията за аудиторията.

Церемонията беше закрита от проф. д-р Васил Гарнизов, член на Председателския съвет на Настоятелството на НБУ,  който сподели спомени от срещите си с Цветан Тодоров. Той подчерта значимостта на изповядвания от философа  „умерен хуманизъм” и изрази намерението на ръководството на НБУ проектът да прерасне в Център за дебат, който да носи името на именития философ и който да подслони част от архива му.

Леа Тодоров на пърформанса ѝ, посветен на баща ѝ Цветан Тодоров във Френския институт, снимка: архив на CineLibri

Завършваме този текст, посветен на прекрасната идея на НБУ една от аудиториите му да носи името на световния учен с финалните думи от предговора на проф. Стоян Атанасов към „Триумфът на твореца”: „Макар и дискретно поднесени, коментарите на литературоведа и изкуствоведа Тодоров за героите на тази книга показват, че чисто историческият подход не е достатъчен, за да разкрие пред нас драмата на творци, работили в трудните години на Съветска Русия. Техния триумф – или реванш – над тоталитарната власт може да долови само изследовател, съчетаващ анкетата на историка, критическите умения на познавача на изкуствата и ценностния критерий на хуманиста. През неговия поглед съдбата и творчеството на тези многострадалци имат повече шансове да достигнат и до нас”. Съвремието ни още по-силно изисква от нас да четем и препрочитаме написаното от Цветан Тодоров. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ, на CineLibri и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Анжел Вагенщайн ще гледа и пише за света вече от звездите

На стогодишна възраст почина писателят и кинодраматург Анжел Вагенщайн. Погребението ще се извърши в най-тесен семеен кръг. Поклонението ще се състои в Софийската синагога на трийсетия ден от смъртта, както повелява еврейската традиция.

Поклон пред ��аметта на големия човек и творец, оставил трайна диря в българската култура и не само…

Бурният, наситен със събития живот на Вагенщайн, когото всички наричаха просто Джеки, е сред най-значимите неразказани истории на световното кино. Деец на Съпротивителното движение по време на Втората световна война, със смъртна присъда, той е изтъкнат филмов сценарист, режисьор, писател, народен представител и бунтар през целия си съзнателен живот. Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 година в Пловдив. (градът завинаги остава голямата му любов). Прекарва детството си във Франция, където родителите му емигрират по политически причини заради левите си убеждения. След амнистия семейството се завръща в България.

Анжел Вагенщайн

В книгата си „Преди края на света“, 2011, на издателство Colibri с подзаглавие „Драскулки от неолита“ Вагенщайн обяснява как е произлязъл псевдонимът му „Джеки“. Спомня си легендарния ням филм „Хлапето“ на Чарли Чаплин - малкият Анжел го е гледал няколко пъти, воден от своите лели. Те го оприличили на малкия немирник Джеки Куган и прякорът си останал до днес. И за всички нас, които имахме шанса да го познаваме, да разговаряме с него, да познаваме творчеството, той си остава Джеки Вагенщайн.

Анжел Вагенщайн винаги е респектирал с остър ум, критична мисъл, а харизмата и елегантното му чувство за хумор ще останат завинаги непокътнати. Миналата година през пролетта по повод предстоящия му стогодишен юбилей на 17 октомври сподели: „Как да ви кажа, най-важно е човек да не губи чувството си за хумор. От много време насам нищо не си пожелавам, освен здраве. Много ми е дълга биографията, за да си правя равносметки“.

Анжел Вагенщайн пред "Дома на киното"

Анжел Вагенщайн завършва кинодраматургия в Москва. Автор е на 50 сценария за филми – игрални, документални и анимационни. От 1950 година става сценарист в Българска кинематография и в ДЕФА. Филмът по негов сценарий „Звезди“ от 1959 година на режисьора Конрад Волф е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. Сред най-известните му сценарии са тези за филмите „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“ и много други.  През 1980 година е член на международното жури на 30-ия Берлински международен кинофестивал. Носител е на много български и чуждестранни отличия като орден „Стара планина“, българската държавна награда „Паисий Хилендарски“, офицер е на френските ордени „За заслуги“ и „За литература и изкуство“, на Германската национална награда за изкуство I ст., Годишната литературна награда на парижката Сорбона, Международната награда за човешки права „Свят без нацизъм“, руски Орден за заслуги в развитието на културните ни връзки, благодарствен сребърен плакет от Кралство Испания и други. Миналата година получи Специалната награда на София за изключителни постижения и принос в националната култура в качеството му на виден интелектуалец и общественик, автор на над 50 филма и 10 книги, прославил името на България в цял свят.

Анжел Вагенщайн на представянето на поетичната книга на израелския писател Амир Ор

Миналата година вечерта на 17 октомври,  рождения му ден, бе отбелязана стогодишнината му в Дома на киното, посветена на изключителния Анжел Вагенщайн-Джеки, режисьор, сценарист, писател, общественик. Тя бе е едно от кулминационните събития на Осмото издание на фестивала CineLibri, създаден от негова внучка Жаклин Вагенщайн. При представянето на програмата на великолепния кинофорум през септември тя каза: „На 17 октомври, Деня на моя любим дядо е посветен на него! Тогава ще бъде показан филмът „Звезди“ копродукция между Българска кинематография и ДЕФА по негов сценарий  и с режисьор Конрад Волф от 1959 година, който е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. И остава засега единственият български с това изключително отличие на най-авторитетния и престижен световен кинофестивал.“ И така стана, изключително събитие не само в рамките на CineLibri, защото Джеки е личност от висока класа от световна величина, въпреки странния скепсис на различни хора, но това е друга и вече доста безинтересна тема.

Има и още нещо много важно около „Звезди“ и то в контекста на днешния ни ден. Това е и филмът, заради който Вагенщайн става „неудобен”, защото филмът за първи път разказва за трагичната съдба на депортираните евреи от Беломорска Тракия и Македония, когато тези територии са под юрисдикцията на Царство България. Почти 11 хиляди са унищожени в нацисткия лагер на смъртта Треблинка. И до ден-днешен този трагичен факт от българската история остава заглушаван и пренебрегван от българските партии, независимо от кой политически спектър са…

С американската кинорежисьорка Андреа Симон Анжел Вагенщайн в Дома на киното на 95-ия си рожден ден 2017

Тогава на този вълнуващ празник в негова чест Джеки Вагенщайн се включи във видеообръщение, което в деня, в който той напусна нашия свят го публикуваме в негова памет, важно е да се знае и припомня.

 „Скъпи мои другари, съмишленици и спътници по сложните извилисти пътища на живота, благодаря ви от все сърце, че ви има и че сте тук в деня на моята сто годишнина. Да остарееш не е подвиг, ��ито повод за гордост. Природата има своето тайно и мистично мерило за отпуснатите ти левги живот и единствено тяхната стойност зависи от теб, от твоята устойчивост и упоритост да следваш посоката към Храма, въпреки че той е далеч отвъд хоризонтите на нашия живот. А всеки далечен път има своя метрична система. Моята е мерило за среднощните партизански пътеки, за разстоянието от килията до бесилото, за метрите кино лента върху монтажната маса, за наниза от думи в моите „Драскулки“. Дано не ви досаждам и отново ви благодаря! Довиждане!“ Дали още тогава не е искал да ни каже „Сбогом“…

През 90-те години той се отдава на писателска дейност и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последните два с международни отличия.  Книгите му са преведени на много езици - френски, английски, руски, немски, испански, италиански. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература „Жан Моне“ през 2004 година. Официално е поканен за член на Американската гилдия на писателите. Анжел Вагенщайн е почетен гражданин на Пловдив, истински космополит и „великан на духа“. /Повече за изключителния Джеки, за когото сме писали в различни наши текстове може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук /.

Забележителна е изповедалната му публицистична книга „Преди края на света“ с подзаглавие „Драскулки от неолита“ от 2011 година. В нея авторът прави опит дълбоко искрено и проникновено да осмисли илюзиите си и да коментира по своя си начин дали е бил по някакъв начин и употребен. Очаквахме с интерес дали тази негова силна, ярка публицистика и заедно с това интимна ще има своето продължение в нова книга. Толкова много неща се случиха и промениха в нашия свят за тези вече 12 години от излизането ѝ, а той винаги продължи да бъде вълнение, тревога и обич за нас, дори и вече, когато няма - Джеки Вагенщайн…

На финала на този текст в негова памет отново ще го цитираме, но този път за себе си: „Аз принадлежа към народ, който никога не губи чувство за хумор. Срещали ли сте българин, който да не ви се оплаче? Срещали ли сте арменец, който да не ви се похвали? Срещали ли сте евреин, който да не опита да ви пробута виц? Въпреки цялата трагика, в която живеем, човек трябва да се радва и… да разказва смешки!“

Последната снимка на Валери Петров заедно с Анжел Вагенщайн, януари 2014, в Националната галерия на изложба на Борис Ангелушев

А помните ли какво каза Анжел Вагенщайн на първия митинг пред храм – паметник „Свети Александър Невски“ след падането на Тодор Живков от власт ноември 1989 година? „Момчета и момичета, внимавайте да не ви излъжат така, както излъгаха нас!“ Днес, почти трийсет и четири години тези слова ни звучат пророчески. До края на живота си остана вдъхновен и вдъхновяващ невероятният Джеки. С благодарност за присъствието му в нашия живот!

А той сред звездите ще се събере със скъпи хора – големия му син Пламен (1945-1996), изключително талантлив оператор, съпругата му Зора, момичето, за което разказва в „Драскулките“, чакащо го пред вратите на Сливенския затвор, Конрад Волф (1925-1982), Валери Петров (1920-2014), Христо Ганев (1924-2021) и още…  Това е! ≈

Текст: „въпреки.com

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Картините на Катрин Томова са рисувани с творчески бяс…

 „За мен абстракцията е освобождение. Винаги съм била много непокорна и съм се стремяла да бъда по - освободена. Когато започнах да правя абстракции за първи път, бях може би на 20 години и тогава разбрах, че ми е много рано, че съм много млада за абстракции и, че съм много ограничена от хиляди неща, които младостта обича”. Каза преди осем години вече художничката Катрин Томова.

Поводът за нашия разговор със Стефан Джамбазов (1951-2021) с нея тогава бе великолепната ѝ изложба в галерия „Стубел“ „Дистанция“ И продължи: „Оставих я тогава, защото не бях дорасла за абстракцията. След това се върнах вече на едни по - зрели осъзнати години и започнах наново да ги правя нещата и досега. Натрупан опит, зрялост, чисто житейски опит, който осмисля абстракцията, защото не е хубаво самоцелно човек  да се повлиява от живописта, от шареното, от боята. В началото, наистина в младостта си точно това ми влияеше най - много, като сега не е така. Сега всичко е преосмислено, всичко е на фазата на нещо преживяно. Не е някаква самоцел и просто емоция. Така е, възрастта ми повлия на опита”.

Припомням това, провокирана от настоящата ѝ експозиция „Малки формати“ в столичната галерия INTRO. „Големите формати в маслената живопис винаги са били нещо като запазената марка в творчеството на Катрин Томова. Сега нейната най-нова изложба, показана в галерия INTRO, вероятно провокирана и от мащаба на пространството, сякаш търси преобръщане на всичко онова, което публиката би очаквала. Но ефектът от нея по-скоро потвърждава личните пластически принципи на художничката, развити в „големите“ ѝ платна. „Малките формати“ на Катрин Томова съдържат точно същия обем на емоция, цветни протуберанси и могъща пространственост, колкото и познатите монументални произведения. Подобно на поглед в обърнат наопаки телескоп, на зрителя е дадена възможността да промени психологическата дистанция в зоната за комуникация, за да се убеди, че тези творби непроменено демонстрират артистичния метод на Катрин, целенасочено изследващ духовните измерения на нефигуративната образност - една от най-интелектуалните зони на визуалните изкуства.“

Творбите ѝ не са озаглавени, отбелязано е само „абстрактно“…Тя рядко слага на работите си заглавия. Разбира се, това е изборът ѝ на художник. Но за себе си мисля, че го прави и заради нас, зрителите, за да имаме свободата да се потопим и заживеем с платната ѝ в емоцията – нейната и нашата. В експозицията на Катрин Томова в галерия INTRO има средни форми, както тя ги определя, не само малки.

Винаги ни е много интересно и приятно да се срещаме с изкуството на Катрин Томова, да разговаряме с нея. В годините почти не сме пропускали нейна изложба в София и винаги ни е изненадвала с нещо ново, различно като нейно лично пътуване в света на изкуството. И всеки път сме били респектирани от мощта в творбите на тази нежна и фина жена. /За изложбите ѝ и за нея самата може да прочетете във „въпреки.com” тук./

По повод предишната ѝ изложба „Бездомни сънища“ в същото пространство преди две години през ноември 2022 година през смях ни беше споделила: „То пак е вид експеримент. Аз не съм художник на малките формати, обратното на по-монументалните неща, но както Вальо /Валентин Щинков, собственик и галерист на INTRO/  каза, че малките ми неща също стоят монументално и да не се притеснявам.“

И сега е така с нейната изложба „Малки форми“, която въздейства мощно върху емоциите, върху невероятното (поне за мен) усещане пред всяка една от картините ѝ. Не искаш да се отделиш, не искаш да си тръгнеш, а после те идват в съня ти и като лични преживявания.

Литераторът Митко Новков, който има и специални пристрастия към изобразителното изкуство откри изложбата ѝ с проникновени думи като негово лично разбиране и осмисляне за изкуството на Катрин. Цитираме част от словото му, защото той с думи каза най-вярното, сякаш, за нея като творец, подвластен на таланта и неистовостта си в работата си като художник. Там умора няма и не може и да има…

Митко Новков, Катрин Томова и Валентин Щинков

"Цанко Лавренов в своите мемоари "По стръмната пътека" се оправдава: "Когато пък съм имал по-спокоен живот, зарязвал съм писането, защото ме е обсебвал с голяма сила бесът на живописта“. Тръгвайки от тези думи, посочвам: Катрин Томова – тази наша толкова работлива и неуморна художница, също е заразена от "беса на живописта“. И точно поради това тя не би могла да открие своята изложба "Малки формати“ в друг някакъв ден, освен 31 октомври. По западна традиция (ама тя стана и наша – земя на бесове сме все пак) на тази дата се празнува Хелоуин – Празникът на Вси светии, бесове и демони, чисти сили и нечисти, следователно щом има бяс на живописта, 31 октомври е денят, Денят на изложбата на Катрин Томова. Като трябва да отбележим: нейният бяс на живописта не просто я държи, но също ѝ диктува, както демонът е диктувал на Сократ. В този смисъл Катрин Томова е и сократически художник: изважда не единствено от себе си Красотата, Истината, Доброто, ами ги изважда и от душата на зрителя, възхищаващ се на картините ѝ. Картини, нарисувани с бяс, с истински и неподправен творчески бяс…"

Отново припомням нейни думи, макар и споделени по повод друга нейна изложба, но контекстът е определящ. Посредствеността я притеснява, а тя в някаква степен се дължи на липсата на емоция, липсата на душевност у хората, която, както се изрази среща ежеминутно. „Според мен са свързани нещата – липсата на душевност е свързана с липсата на интелигентност. Така си мисля…“

Катрин Томова се занимава се с живопис от детска възраст. На 19 години става най-младият участник в Парижкия Есенен салон. За ученето си във Франция споделя, че е било  просто стечение на обстоятелствата. „Така се случиха нещата тогава. Тук също учих известно време… Всичко всъщност започна от участието ми в Есенния салон. Аз участвах самостоятелно, отделно от българската група, от СБХ. Бях най-младият участник в Есенния салон. Тогава вече се свързах с Пиер Рамел /тогава вицепрезидент на Есенния салон – б.а./. Той ме взе в своя курс и така потръгнаха нещата, съвсем случайно, в началото. Всяко излизане, независимо в коя страна, дава голямо богатство и съвсем друг поглед върху живописта”.

Следват още три участия, нейна работа е включена в юбилеен албум, проследяващ хронологията на Салона. Тогава отново и предстоеше Париж, беше спечелила в сериозната конкуренция на колегите си творческа специализация в ателиетата „Сите – дез - арт“. Зад граница има самостоятелни изложби в галерия „Мона“ в Лимасол, Кипър (1995) и в галерия „Готие“ в Саарлуи, Германия (1998). Участва в 4-тото Международно биенале ARvesT Expo в Ереван, Армения (2018), в Murano Art Expo във Венеция, Италия (2019), в експозиция на MAMAG Museum of Modern Art, Австрия (2020). Многобройни са участията ѝ в проекти на различни галерии в София, Варна, Каварна, Габрово и други. И продължава напред с талант, изящество и мащаб.

Изложбата на Катрин Томова „Малки формати“ в галерия INTRO продължава до 16 ноември. Не я пропускайте!

А ние ѝ пожелаваме скоро да реализира изложба с любимите си големи платна, които неспирно рисува с вдъхновение и любов.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Случайната закономерност

С появата на първата книга с разкази „Трудно дишане“ от младия Палми Ранчев, през далечната 1993 г., та и до днес всяка негова книга е събитие. Така е и с тази последна книга, която излезе буквално преди седмица – „Случайни срещи и запознанства“ (издателство Фама 1). Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

И когато през 1993 г. всички  трудно дишахме и въздухът  не достигаше, сега 31 година след това разказът си остава любим жанр за Палми Ранчев. Фактът, че той има досега 5 книги с разкази и новели, ни отправя към равносметката, че кратките истории, които създава на белия лист са едни от предпочитаните му жанрове.

Кратката визитка на Палми Ранчев гласи: Палми Стоянов Ранчев е български поет, белетрист, сценарист. А връзката с бокса прави Палми Ранчев този, който дава колорита на българската литература, както това направи Хемингуей за американската.

Мотото към новата книга ни въвежда недвусмислено в това, което авторът иска – диалога с неговото Алтер его и със света навън:

„Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен.“

Редове от  „ТОЗИ БОГ ИМА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР“

Бог винаги ще заема важно място в житейското и писателското ни Битие. Преди време Радослав Бимбалов нарече всеки от нас „Подобие мое“, като въображаемо обръщение на Бог към човешкия род.

Но за мен е по-интересна тезата на Якоб (Джейкъб) Леви Морено – създателя на психодрамата, който в специалния си театър във Вашингтон, с три балкона, на които се разполагат съответно ангелите и Бог, казва една знаменита фраза: „Ангелите също имат Несъзнавано“. Тези думи създават един невъобразимо по-богат, сложен и широко скроен образ на Небесното царство.

Майка Тереза, казва, че каквото и да правим имаме работа само с Бог, че основното не са отношенията с хората, а отношенията ни с Бог.

А сръбският владика Николай Велемирович ни подсеща: „По който и път да вървиш, ще срещнеш Бога. Напразно бягаш от Бога; не можеш да се скриеш. Той, наистина, няма да те гони, но ще те чака. Той няма да те чака само там, където си Го оставил. Ще те чака по всички посоки и краища на света.“

На премиерата на книгите на Палми Ранчев - стихосбирката „Под шапката на скитника - подреждане на уличните безпокойства” (Изд. Scribens) и романа „Хаосът в играта на джаги” (Изд. „Жанет 45”) в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

С подобно чувство озаглавих и текста си с оксиморона „Случайната закономерност“. Това ме отпраща и към асоциацията, „че най-хубавото на принципите ни и Свръх-Аза ни, който може да е много строг и жесток към нас самите е, че принципите могат да се нарушават“.

Всъщност, и квантовата физика доказа случайната закономерност.

Новата книга на Палми Ранчев съдържа 27 неиздавани досега разказа.  Дали тази книга не ни разказва във всеки от ескизите си за нас и Бог. Защото Бог живее във всеки от нас и всичко в живота ни е една случайна закономерност – срещите ни, запознанствата ни – случайни или закономерни ли са… Неслучайно индийският поздрав при среща на двама души е: „Намасте“, което значи „Поздравявам Бога в теб“.

Разказите на Палми Ранчев в тази книга можем да сведем и до краткото обобщение: Един мъж и една жена (спомняме си френския филм на Клод Льолуш от 60-те години с това заглавие). Светът се върти около няколко клишета, или основно около нагоните Ерос и Танатос. Както и да го живеем този живот, основното е любов и смърт – две еднакви по сила изживявания.

Палми Ранчев в тренировъчната зала по бокс в Дианабад, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

Т��лантът на Палми Ранчев е, че от една обикновена случка той прави нестандартна история, разказва кратко съдби и ни подсеща, че в отношенията на един мъж и една жена има безброй варианти. Всяка любов е нова и ние я започваме, като нещо ново. Дори старите любови възстановяваме с нова надежда. Палми написва тези 27 разказа с усещането, че има още нещо ново, което може да каже за любовта, а това може да направи само един голям писател. Както винаги и което е казвал Палми Ранчев в интервютата си, и тук в новата книга сюжетите се въртят и допълват около две основни чувства – любовта и самотата. Ние се хвърляме във водовъртежа на една нова любов, за да заглушим самотата в нас.

Затова разказите на Палми Ранчев са и изконни, и модерни. Авторът винаги пише със сърцето си, с пръсти върху пулса на времето и усеща всички пароксизми на човешкото състояние и съвремието. Тук е и човекът, като индивид, и обществото, като спасение и същевременно като заплаха. Нека си спомним Сартр: „Адът, това са другите.“

 Затова тези разкази са надвременни. И над всичко е Бог, с неговото чувство за хумор.

Дали това ще са Ева и Емил от „Понякога е твърде сложно“, които ще се срещнат за кратко в един непознат, случаен град за Емил. Героите на Палми Ранчев са емблематични, често аутсайдери, понякога импулсивни и непредвидими. Както ще каже Емил за решението си: „Не се учуди на желанието си да слезе от влака. Без да знае името на спирката. И без конкретна цел. В неочакваното решение и неизвестността, поне за Емил, съществуваха достатъчно основания да го направи“.  Дали това да си обикновен, каквито са и другите, е добре или е симптоматично, че искаш да почувстваш, че просто трябва да направиш нещо за себе си и със себе си. А Ева също ще потвърди: „Че винаги се е доверявала на случайността и първите впечатления“.

Палми Ранчев /д/ и проф. Боян Биолчев /л/ в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

Или героите ще са Маргарет и чернокожият Енцо в Италия („ Любов или търпеливо учудване“), където тънката граница между любов и омраза е едва доловима и състоянията не са статични, а преливащи едно в друго. Това връзка ли е или хората си остават напълно чужди. В този разказ има и още един герой – един професионален фотоапарат. И от този предмет Палми Ранчев прави една майсторска фикция – разиграва фабулата така, че ние да приемем на вътрешната си душевната сцена двама герои, които могат да завихрят въображаем дори цял продължаващ роман.

Важен нюанс в разказите е и нежността: да докоснеш другия нежно, едва и деликатно по рамото или бузата, да го гледаш с възхита или полуусмихнато. Всичко това е приемане и предразполагане.   Но авторът ще остане до тук – до ескиза, до щриха, до лаконичността на кратките изречения и ще остави на читателя да дописва. Важното не е, че Палми Ранчев не ни дава отговорите, а че задава правилните въпроси.

Умоподбудителни са и заглавията на тези 27 разказа: „Звукът“, „Безразличието на дърветата“, „Любовната двойка и цигуларите“, „Въпроси за разрешаване“,…

Екзистенциалните теми в разказите на Палми Ранчев са загатнати само леко, ненатрапливо и деликатно. Те ни отпращат отвъд, уж, на пръв поглед катадневните случвания – срещи.  От среза, който къде по-деликатно, къде по-драстично прави Палми Ранчев на социалното ни обкръжения се раждат класическите му разкази, които винаги носят отзвука на хуманността.

Палми Ранчев при получаване на Първа награда в категория Проза на Портал „Култура“, 2019 за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” („Жанет 45“, 2018), снимка: Стефан Джамбазов

Има един разказ, посветен от Палми Ранчев на приятеля му – поета Маломир Николов – „Императрицата“, (а и не само този разказ), който би правил чест на всяка световна антология на късия разказ. Героите са – мъж и жена, които се запознават при изхранването и съществуването си от контейнерите. Този разказ е и много кинематографичен. Пак казвам – това е класика. Класика, която вълнува и докосва и най-дълбоките ни душевни пластове. Надявам се, дори и при хора, с по-закърнели сетива.

Героинята, клошарка, с прозвището „Императрицата“ ще каже в края на разказа, много от това, което всички имаме метафорично в живота си: „Отдавна беше свикнала да приема като очаквани изненадите. Понякога бяха прекрасни, друг път – отвратителни. Често не успяваше да ги разбере. Напоследък дори не се опитваше. Дотогава беше приятно, че повдигне ли глава, го виждаше. Не е сама. Знае кой е, той също я познава. И даже, ако повече никога не проговорят. Достатъчно е, каквото бяха си казали.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив

[vprki]

Георги Господинов е удостоен с Кавалер на Ордена за изкуство и литература на Франция

Заради заслугите си към френската и световна литература Георги Господинов става Кавалер на престижния Орден за изкуство и литература на Франция. Той се дава от министъра на културата на Франция и ще бъде връчен днес, 23 октомври от френския посланик у нас Жоел Мейер.

На церемонията в София специално за събитието ще присъства и преводачката на всички книги на Господинов на френски Мари Врина-Николов.

„С награждаването на Господинов Франция отдава почит на един изключителен автор и европейски хуманист, чиито забележителни творби в превод спечелиха много читатели във Франция“, посочват от френското посолство у нас.

Как Франция приема книгите на българския писател?

Всяка от шестте книги на Георги Господинов, излезли там до момента, предизвиква възхитителен отзвук сред читатели, критици и дори съвременни философи като Жан-Люк Нанси. Френският е един от първите езици, на които през 2002 година излиза дебютният роман на Господинов „Естествен роман“. Посрещнат е изключително топло от френските медии. Списание „Livres Hebdo” публикува рецензия със заглавие „Българинът - на мода“, в която четем: „Естествен роман“ е наистина неидентифициран литературен обект и е почти невъзможно да бъде разказан. Едновременно смешен и ерудиран, пошъл и изискан, но блестящ във всяко отношение и новаторски по форма. Очевидно Господинов притежава богата култура (особено антична), но познава добре и Фуко, Перек, Бекет и френския нов роман“. Вестник „Нувел Обсерватьор” определя „Естествен роман“ като „оригинален и забавен“, а френскоезичният „Куриер” го нарича „машина за истории“.

При излизането на следващите книги на френски - сборника с разкази „И други истории“ (във Франция със заглавие „Азбука на жените“) и на романа „Физика на тъгата”, френският „Льо Монд” в специален очерк за автора пише, че книгите на Господинов се отличават с „размах, дързост и дълбочина на философските си търсения“. И също така, че „извеждат българската белетристика от комунистическия ѝ сън“.

Един от най-значимите съвременни френски философи Жан-Люк Нанси публикува в „Либерасион” възторжен отзив за „Физика на тъгата”, в който приветства романа на Господинов в блестящия превод на Мари Врина-Николов: „Трябва незабавно да се прочете „Физика на тъгата“, последната книга на Георги Господинов, преведена на френски. Трябва, защото с нея идват сноп хубави вести. Първата е за литературната жизненост на една страна и на един език, които дават сериозна заявка, че ще раздвижат средиземноморското пространство...“.

През 2021 година романът на Георги Господинов „Времеубежище“, носител на международен „Букър“, излиза в престижното френско издателство „Галимар“. „Фигаро Литерер” го нарича „блестящо бароково повествование, в което се преплитат разсъждения за времето, личната и колективната памет и забравата“. В същата статия българският писател е причислен към автори като Кафка, Кундера, Перек и Гогол.

Мари Врина-Николов и Георги Господинов в литературен клуб "Перото" на НДК

Стихосбирката „Там, където не сме“, излязла в края на миналата година във Франция, сега е в краткия списък на френската награда „Маларме”.

И тук не мога да не продължа с историята на нашето „Въпреки“, толкова свързано с Георги  и с Мари…Първият текст, публикуван във „въпреки.com” в началото на 2014 беше нашият разговор с тях двамата. Споменът ми е, че той се състоя в края на 2013, важно е да се помнят годините, защото те дават знака на времето. Припомнете си ги, особено в днешния контекст, но това е друга история. Ние със Стефан Джамбазов поехме смело начинание, без всякаква представа какво ни предстои…Но Георги Господинов и Мари-Врина-Николов бяха щедри и безкрайно добронамерени като орисници…Сега това не е толкова важно. И с двамата ни свързваше не само познанство и приятелство много преди това, а преди всичко познание за това, което правят, творят, създават. В годините, независимо в кои медии сме работили със Стефан сме разказвали за тях, коментирали творчеството на Георги, всеотдайността и изключителната любов на Мари към България, литература ѝ. И пак ще повторя, както в други наши текстове – гостували сме ѝ в дома ѝ Париж. Повярвайте, едва ли има български дом, в който да има такава библиотека с български автори…

Мари Врина-Николов при удостояването ѝ на Доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

Няма тук да цитирам и да напомням всички публикации за Георги Господинов и Мари Врина-Николов във „Въпреки“, който иска може да ги прочете тук и тук.

Ще си позволя и малко лични моменти…На Празниците на изкуствата „Аполония“ 2021 беше първият Майсторски клас на Георги Господинов, част от програмата на любимия ни фестивал. Сложих си в багажа неговата „В пукнатините на канона“, която показва Георги Господинов като литературен историк и изследовател. Това не бе първата книга на автора, която излиза от границите на фикцията. Познаваме сборниците „Аз живях социализма“ и „Инвентарна книга на социализма“, на които той е съставител. Помнят и изследването за това как киното, радиото и рекламата влизат в стиховете на Вапцаров и поетите на 40-те. В тази си книга Господинов ни води с присъщия си език и стил, които познаваме, да разказва една друга история, историята на литературни и културни явления от миналия век до днес.Това е само уточнение. Носих я в Созопол през август, за да ми я надпише…Стефан Джамбазов си беше отишъл от нашия свят същата тази 2021 през март…С книгата тръгнах към Градската художествена галерия, където щяха да се провеждат часовете на Майсторския му клас. И на едно от кръстовищата в любимите улици на Стария Созопол се сблъскам с него и с проф. Божидар Манов. Бързо извадих книгата, тъкмо да не го притеснявам после с младежите, записали се за класа му. Признавам беше вълнуващ момент и за трима ни от тази неслучайна случайност на прекрасно място сред мирис на варящо се смокиново сладко и море. Георги я надписа и на двама ни със Стефан…

Георги Господинов

В ден като днешния, разбира се, може да се пише дълго за Георги Господинов, за Мари Врина-Николов и много прекрасни преводачи като Анджела Родел и много други от различни страни, за страхотните международни награди, които ни поставиха, заслужено, на световната литературна сцена. Дълбоко се надявам, че това няма да бъде мимолетно…

От архивите: Някога - горе Георги Господинов И Мари Врина, долу Емилия Дворянова, Теодора Димова и Алек Попов (1966-2024). Открита в интернет, моля, авторът на снимката да ни сподели кой е...

Само мога да кажа и на двамата Георги и Мари поздравления и благодаря! ≈

Текст: Зелма Аламех и издателство „Жанет 45“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на "Аполония" и Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Маугли“ на Сливенския куклен театър дарява радост

Гастролът в София на Сливенския куклен театър с новата му постановка „Маугли“ по романа на Ръдиърд Киплинг „Книга за джунглата“ ме зареди с онази детска радост от срещата с красивата приказка, която човек с годините изпитва все по-рядко. Написа за „въпреки.com” Богдана Костуркова.

Това е спектакъл, който не те оставя безразличен нито за миг. Стефан Белов - младши е направил сценичната адаптация по начин, който дава възможност на сцената да се разкаже есенцията на оригиналното произведение с театрални прийоми. Текстът е ударен, динамичен, запазил красотата на взаимоотношенията и оставил територия за  театрална игра. Режисьорката Бисерка Колевска привлича за този си проект главно млади хора - музиката е дело на Сара Чакърова, която в тази постановка прави своя дебют като композитор. Повече от успешно. Текстът на стиховете е на Цветомира Цонева, хореографията на Милен Данков. Актьорският състав е от 9 души - Андрей Иванов, Виктория Иванова, Вангел Апостолов, Георги Янев, Миглена Господинова, Росен Иванов, Силвана Петрова, Теодора Попова - Лазарова, Яница Халачева - млади, енергични, пластични, музикални, всеотдайни.

Сценографията на Наталия Гочева е като магически екран, на който пред очите на зрителя, като приказно вълшебство джунглата разкрива своите недра, променя се и носи все повече атмосфера за театралната приказка.

Специално попитах от какъв материал е направен декорът, който сякаш сам се сменяше - тъй като не усетих как в „небрежна“ игра актьорите го променяха неусетно, в рамките на задачите си като персонажи. И Куклите - огромни, впечатляващи, живи без бутафория. Актьорите са напъхани в костюмите на вълци, пантери, маймуни, мечка, дървета и какво ли още не. Играят по един, по двама в костюм. Създават пленителни образи - на двойката вълци, които приемат човешкото дете за свое и отстояват правото на избор в своята глутница, на тромавия и суров, но много добър мечок Балу, на справедливата пантера Багира, от която се боят всички в джунглата, освен Маугли, страшния Шир Хан, коварната хиена, глуповатите подкупни маймуни, страшната змия, която се оказва спасител на момчето...

Истински куклен театър, представен от вградени в куклите хора. Ефектно зрелище с прецизно поднесени детайли, театрална игра, която повлича като многоцветна река.  И Маугли на Андрей Иванов - истински дивак, пластичен , искрен, доверчив и по детски отворен към света – изглежда, наистина, крехък Човек сред огромните животински обитатели на джунглата.

Една красиво разказана история за порастването, за приобщаването към общност, за срещите с коварството на страхливите и потребността на всеки да бъде обичан и която вълнува и малките, и поотрасналите зрители…≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на представлението

P.S. на „въпреки.com”: Бисерка Колевска е от най-популярните, обичани и търсени режисьори в кукления театър и не само. Завършила е режисура за куклен театър през 1982 година.

Бисерка Колевска на репетиция мюзикъла "Пепеляшка" на Моцартовите празници в Правец, 2020, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Работи като куклен режисьор в редица театри в страната и чужбина, има великолепни телевизионни постановки за деца. Носител е на многобройни награди от фестивали в петнадесет държави. За част от нейните спектакли може да прочетете при нас тук..

[vprki]

Цветята на Радоил Серафимов като усещане за мимолетност

Запознахме се с младия художник Радоил Серафимов на Националните есенни изложби в Пловдив 2017 с мото „Плацебо“, където беше един от участниците. Но първата ни среща с изкуството на младия художник е 2014 година, когато получи наградата на Фондация „Едмонд Демирджиян“ за обещаващо развитие и посветеност на изкуството с изложба в галерия „Ракурси“.

Изборът на младия художник беше направен от много авторитетно жури в състав: Мария Василева, Надежда Олег Ляхова, Даниела Радева, Недко Солаков и Правдолюб Иванов. Тогава това беше и първата му самостоятелна изложба в София. В годините сме следили неговото развитие като автор, който ни радва с изкуството си и оставен верен на търсенията и предаността си към живописта. Картините на Радоил Серафимов се отличават с остра наблюдателност и засилено чувство за цвят. И сега отново ни представя изящна експозиция „Самотни цвета“ в галерия „Ракурси“. Във въведението си към нея той пише:

„Фрагмент от филм, снимка на цветя, развила се в мислите за цветята въобще и един сън, преплетен с реалност. В рисуването пътят на цвета и боята отварят съпътстващи възможности пред първоначалното намерение. Не всичко се свежда до изначалния мотив. Смисълът на цвета, на пространството и боята в движение задават допълнителни посоки на случващото се. Изникват въпроси, кое какво означава и как се възприема? Какво е черно и как то въздейства когато е цвете? Мимолетното просъществуване в цветен апогей те поставя в границите на времето.

 Самолет се разбива в планина, жена е на ръба да скочи в бездна, момиче в студена гама е потънало в унес. Цветя левитират в безтегловност, без стъбла, в една друга реалност. Обектите в картините разчитат в голяма степен на пространството и неговата аура. Пейзажната среда в повечето от тях подчертава тихото действие чрез присъствие. Прокрадват се мисли за катастрофа в съзнанието, прелом и неизбежност.

Миг преди всичко да продължи по собствения си път на съществуване или гибел.“

С неговата изложба галерия „Ракурси“ откри новия си сезон. Тя е озаглавена "Самотни цветя", но заглавието в някаква степен е подвеждащо, защото става за дума сливане на фантазия и сила на цвета, а те са условни и ни отв��ждат в една друга реалност.

Радоил е учил е иконопис в Национална гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“ в Трявна, но след завършването си не се е занимавал с това. За него живописта дава свобода и не е свързана с канона на иконописта. Колкото за бъдещето на живописта, в която вярва, цитира американския художник Чък Клоуз, че най-доброто време да се прави живопис е, когато всички си мислят, че тя е умряла…  И това доказва и с всяка своя изложба, самостоятелна или в партньорство с други участници. Завършил е живопис във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий", където е защитил магистърска и докторска степен, а сега е и преподавател.

Радоил Серафимов в галерия "Стубел", 2017, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

Припомняме и изложбата в галерия „Стубел“ 2017, където той и колегата му Любен Малчев заедно с техния преподавател от Факултета по изобразително изкуство в университета, забележителния художник Красимир Карабаджаков ни представиха прекрасни картини. Много различни, но се усещаше, че в изложбата присъства линия на приемственост на осъзнато равнище. Всеки е себе си, като в същото време е осезаема и концептуално изведена ролята на учителя. Тогава за “въпреки.com” Радоил Серафимов сподели: „Целта ми е да се забавлявам изцяло с живописната материя, абстрахирайки се от това какво рисувам и как да го нарисувам. Отправната ми точка за всяка една от работите е моментна представа - настроение за цвят и динамика.

От товa начало до момента на стопирането развитието на картините протича без конкретен план. В процеса на работа се интересувам от динамиката на боята и нейното развитие върху повърхността , също така от жестовете с четката или директно с ръце, опитвайки се да избегна излишна преднамереност. Включването на ръцете в нанасянето на боята придава друга динамика на повърхността. Често, при определено движение с четката, си задавам въпроса защо движението ми е било такова,има ли определена доза „нормалност” в този жест или не. Колко движения и жестове са изкуствени (премислени), а не усетени? Това в един момент те кара да замазваш и да търсиш отново и отново, докато или не се умориш и спреш или не се ядосаш и пренебрегнеш всичко направено. В такъв един момент можеш и да намериш адекватен рефлекс върху платното, който си струва да бъде запазен, защото е истински”.

Състояние, което явно не го напуска като творец, но винаги поема по-различни сюжетен път преди всичко да изрази собствените си вълнения и наблюдения на света около нас. Това усещаме и при срещата си сега с картините му в галерия „Ракурси“. В неговите картини човекът не е съвсем реален, той е присъствие, щрих от природата, не личност. Но го откриваме някак си и като зрител, до нас. Всеки е по своему самотно цвете, може би…

Проф. Станислав Памукчиев и Радоил Серафимов на изложбата "Самотни цвета" в галерия "Ракурси"

Изложбата на Радоил Серафимов в галерия „Ракурси“ продължава до 5 октомври. ≈

Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Албум с поклон към фотографите, документирали историята на „Аполония“

За своята 40-годишнина „Аполония“ издава албум с 300 фотографии, наречен „Спомени“. Това е един вид поклон към фотографите неизменно документирали Празниците на изкуствата, всичко случило се на сцените и по улиците на Созопол. Написа за „въпреки.com” съставителят на Албума Панайот Денев /на снимката/, един от първите аполонци, журналист, генерален директор на БТА (1997-2002).

Днес малцина знаят и едва ли някой помни, че през първите 15 години репортерът Тодор Денев (1954–2022) снимаше цял ден и всяка вечер, а сетне той и колегата му, поканена за лаборантка, цяла нощ проявяваха филми, копираха и сушаха. За да може всеки артист да си замине с фотографии от участието си, а някои да бъдат отпечатани в пресбюлетина и по-късно във вестничето „Аполония“.

Рашковците пеят акапелно пред Старата поща, 1987

БТА командирова винаги фоторепортер за „Аполония“: Стефан Тихов (1943–2010), Бистра Бошнакова (1970–2020), Елена Дикова, Тодор Ставрев, Минко Чернев, Петър Кръстев, Георги Казаков, Димитър Алт��нков, Анелия Николова, Милена Стойкова, днес вече Христо Стефанов. През последните девет години неизменно фотограф на "Аполония" е Тихомира Крумова.

Илка Зафирова в "На смях" от Валери Петров, 1986

Всичко те, заедно с неколцина приятели: Стефан Джамбазов (1951–2021), Мартин Митов са създали фотоархив на Празниците на изкуствата, който съдържа четири хиляди, а може би и повече изображения.

Класът на проф. Лидия Ошавкова, 2001

Това са забележителни лица и сюжети, заснети винаги репортажно, неповторимо живи. Знаят го стотиците големи български музиканти, артисти, писатели, художници – в Созопол на „Аполония“ не се позира, някак неестествено е в тази общност на духа, свободата на общуването и откровеността на диалога.

Квартет Димов, 1986

Книжката „Спомени“ съдържа и кратки извадки от думи и текстове, казани и написани през 40-те години. От основателя Димо Димов в първия брой на пресбюлетина на 1 септември 1984 г. до изпълнителния директор на Фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова и кмета на Созопол Тихомир Янакиев в навечерието на тазгодишните Празници.

Елисавета Багряна , 1987

Те са от професор Гочо Гочев (1913–1991) през 1984, Аркадий Ваксберг (1911–2007) през 1985, Леон Даниел (1927–2008) и Светла Иванова (1948–2006) през 1988, Иван Стоянович (1930–1999) през 1994, до писалите и говорилите през двадесет и първия век Пламен Джуров, Елица Матеева, Александрина Пендачанска, Камен Донев, Копринка Червенкова, Иван Добчев, Ицхак Финци, Ивайло Христов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева…

Константин Павлов, 1988

P.S.  на „въпреки.com”В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

"В очакване на Годо", реж. Леон Даниел, 1988

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“.

Татяна Лолова и Марко Ганчев, 1989

А има и още нещо. Панайот Денев подготви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 300  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. В неформален разговор Панайот Денев сподели, че е прегледал над 4000 снимки… Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория  се появяват във фейсбук  и на страницата на Фестивала.

Репетиция на Софийския камерен хор с диригент Васил Арнаудов

А всичко предстои с нови фотографии от 40-ото издание на Празниците на изкуствата "Аполония" (28 август – 7 септември), 2024, в Созопол.≈

Камерен ансамбъл "Софийски солисти" с Теодосий Спасов, диригент Пламен Джуров, 2014

Текст: Панайот Денев

Снимки: архив на "Аполония"