#Цветан Тодоров

[vprki]

Леа Тодоров: Тази аудитория щеше да допадне на баща ми…

В знак на почит и уважение към философа, литературовед и историк на философската мисъл Цветан Тодоров НБУ официално откри зала на негово име. Аудитория „Цветан Тодоров“ е още една стъпка в процеса на опознаванe на мислителя и човека Тодоров от академичната общност и външната публика в България и мост към неговата многостранно надарена личност. Съобщиха от Университета.

Проектът за новата зала се вписва в утвърдената в Нов български университет традиция да се наименуват зали на видни творци, учени и общественици.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

Възприеман като българо-френски мислител, роден в София, но прекарал по-голямата част от живота си във Франция, през целия си живот Тодоров е, както сам се определя,  passeur: свързващо звено, преход, мост, посредник, – между „двете Европи”, между идеи, езици и култури, между научни дисциплини, а също и, както казва самият той „между баналното и същественото, възвишеното и всекидневното, бита и духовния живот”. Един от последните енциклопедисти, почитател на философията на Просвещението, проникновен изследовател на отношенията с Другия, Тодоров е недобре познат в България, но има трайна връзка с Нов български университет. През 2004 г. издателството на НБУ публикува “Несъвършената градина”, преиздадена през 2014 г. със заглавие “Недовършената градина”. Публикацията е инициирана от проф. Богдан Богданов, който поддържа дългогодишни контакти с Цветан Тодоров. На септември 2014 г. във Френския културен институт се състоя дискусия с участието на Тодоров, съорганизирана от НБУ, на която за първи път той се яви пред широка публика от български почитатели.

Радосвета Кръстанова, проф. Веселин Методиев/ц/ и проф. Пламен Дойнов /д/, снимка: архив на НБУ

„Цветан Тодоров е световно явление на интелектуалното, на можещото, на търсещото, на мъдрото.“, сподели при официалното откриване на аудиторията Председателят на Настоятелството на НБУ проф. Веселин Методиев. „Най-важното е, че това се случва и то се случва в една среда, която е в криза. Една среда, в която злобата нарасна, оглупяването и опростачването също. И някой трябва да държи факела, НБУ прави това. Защото това, което е написал Цветан Тодоров е 100 процента светлина. Просто трябва да можеш да четеш.“ Проф. Методиев подчерта съответствието между хуманистичната традиция, на която Тодоров се явява ярък изразител и мисията на Нов български университет. Той разкри възхищението си от способността на Тодоров да осмисля и осветлява най-значимите проблеми на нашата епоха, сред които състоянието на либералната демокрация.

 Ректорът на НБУ проф. Пламен Дойнов, д.н., връчи благодарствен адрес на дъщерята на Цветан Тодоров – режисьорът и сценарист Леа Тодоров /на водещата снимка/, която пристигна от Франция като член на Международното жури на фестивала за кино и литература CineLibri и да представи първия си игрален филм  "Мария Монтесори: Новата жена" и филмовия пърформанс „България в мен“, посветен на баща ѝ, както и за събитието в НБУ.  Дарените от Леа Тодоров  архивни снимки и документи от детството и младостта на Цветан Тодоров направиха възможно създаването на новата аудитория на университета.

Леа Тодоров и проф. Пламен Дойнов, снимка: архив на НБУ

„За нас е привилегия, че НБУ ще бъде дом на част от личния фото и документален семеен архив на Цветан Тодоров. Уверени сме, че както аудиторията, така и архивния фонд, дарен от Вас, ще представляват интерес не само за ценителите на Цветан Тодоров, но и за широка публика от преподаватели, студенти, представители на академичната администрация и последователи.“, каза проф. Пламен Дойнов

 „Смятам, че ако той беше жив тази аудитория щеше да му допадне, защото той винаги е отдавал голямо значение на образованието. Каквото и да е писал, каквото и да е творил, образованието е стояло в центъра на неговите идеи, мисли и дела. Дълъг живот на аудиторията!“, пожела Леа Тодоров.

Аудитория "Цветан Стоянов", снимка: архив на НБУ

През 2014 г., три години преди смъртта си, Цветан Тодоров моли дъщеря си да заснеме едно последно пътуване. Леа Тодоров е родена в Париж през 1982 г. В интервю за Impressio пред Юлия Владимирова тя споделя: „Не съм идвала в България много преди 2014 г. - датата на пътуването, което предприехме с баща ми и брат ми, за да се сбогува с родната му страна. „Аз съм излязъл от България, но България не можа да излезе от мен“ - това са думи на Цветан Тодоров, един от малкото българи, които са известни по цял свят. Неговите книги в сферата на историята на идеите, антропологията, изкуството, политиката и литературознанието са преведени на 25 езика, френските кандидат-студенти често пишат есета на приемните си изпити върху негови мисли, творбата му “Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, се преподава в едни най-престижните световни университети.“

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

На официалното откриване присъства проф. Стоян Атанасов, специалист по френска литература в СУ „Св. Климент Охридски”, преводач и редактор на творбите на Цветан Тодоров, който разказа за огромния му принос в съвременното хуманитарно мислене. Проф. Атанасов нарече новата зала „свещена“ и добави: „Той беше човек, който не обичаше да го хвалят. Но той не беше против да се четат неговите книги.“ Проф. Атанасов разказа интересни факти около преводите на някои от ключовите съчинения на мислителя – „Завладяването на Америка“, „Въпросът за Другия“, „На чужда земя“, „На предела“.

„Триумфът на твореца”, последната книга на Цветан Тодоров е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес. „Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители”. Това пише големият интелектуалец, философ и литературовед Цветан Тодоров в книгата си „Триумфът на твореца” /изд. „Изток – Запад”, 22018/ с подзаглавие „Революцията и творците – Русия: 1917 – 1941”.

В нея Тодоров говори за творци като Бунин, Булгаков, Блок, Пастернак, Цветаева, Шостакович, Манделщам, Майерхолд, Малевич… Тогава във „въпреки.com” публикувахме предговора за книгата на проф. Стоян Атанасов, човека свързан приятелски и интелектуално с Цветан Тодоров през годините. Убеждението ни е, че книгата е важна не само като любопитна история от миналото в първата комунистическа страна, но и като част от вечната борба на твореца за свободата на духа в тоталитарните общества. Заглавието на текста на Стоян Атанасов е „Съдбата на твореца в постреволюционна Русия”: „Триумфът на твореца” е последната книга на Цветан Тодоров. Той успя да я завърши месеци преди смъртта, но не доживя да я види публикувана. Книгата излезе в Париж дни след неговата кончина на 7 февруари 2017 г. Издателят ускори нейното отпечатване, отдавайки посмъртно почит на автора. Тодоров бе започнал работа по тази книга с по-различна идея. С този труд, за който бе мобилизирал всичките си сили и чието публикуване предвиждаше за 2018 г., той искаше да каже какво мисли за Октомврийската революция, 100-годишнината от която предстоеше да бъде отбелязана.

След загубата на мислител от величината на Тодоров читателите са склонни да търсят в последната му книга своеобразен завет. Тодоров не я замисляше като завет. В книгата – нелишена от лични признания и реминисценции – няма и следа от заболяването, с което се бореше и което пораждаше у него предчувствието, че тя ще е последната.“ /Целия текст може да прочетете тук./

Идейният проект, съдържанието и дизайна на новата зала са дело на екип в състав: д-р Богдан Атанасов, преподавател в департамент  „Археология”, Магдалена Божкова, преподавател в департамент  „Чужди езици и култури”, Филип Рашев, дизайнер в Лаборатория по графичен дизайн към НБУ и д-р Радосвета Кръстанова, ръководител на Франкофонски център за академични постижения в НБУ, със специалното участие на дъщерята на Цветан Тодоров – Леа Тодоров. Залата представлява особен поглед към личността и творчеството на Тодоров и разкрива различни аспекти от живота му чрез книгите и мислите му.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема “Бъдещето на демокрацията в Европа” - снимка © Стефан Джамбазов

Водещ на церемонията беше д-р Радосвета Кръстанова, ръководител на Франкофонския център за академични постижения в НБУ - инициатор и координатор на проекта. Във встъпителното си слово тя представи кратък биографичен портрет на големия мислител и открои някои от значимите приноси на Тодоров за развитието на хуманистичната наука и мисъл от втората половина на 20 век и началото на 21 век. Тя изтъкна като отличителна характеристика на творчеството му изследването на „крехкостта на доброто” в катастрофалните за човечеството исторически епизоди и събития от 20 век – Холокоста, комунистическия и нацисткия терор, тоталитарните режими. Д-р Кръстанова акцентира върху разсъждението на Тодоров, че по-трудно от това човек да оцелее в Злото и да запази човешките си характеристики, е да не възприема себе си като олицетворение на Доброто. Тя е подчерта, че аудиторията е задочен разговор с Цветан Тодоров, който е насочен към студентите и поколенията на 21 век и представлява мост към идеите на големия мислител.

В своето изказване д-р Богдан Атанасов посочи някои от важните черти от личността на Тодоров, около които екипът се е обединил – неговата способност да пише просто и ясно за сложни неща, умението му да бъде голям чрез малкото. Той подчерта, че Тодоров би се чувствал добре в по-малките мащаби, тъй като това съответства на ценностите, която е изповядвал и, сред които трябва да се откроят неговата скромност, деликатност, бягство от всякаква крайност и стремеж към красота чрез умереност и хармония. Д-р Атанасов сподели впечатления от работата на екипа и очерта интердисциплинарния принос на всеки един член за изграждането на концепцията за аудиторията.

Церемонията беше закрита от проф. д-р Васил Гарнизов, член на Председателския съвет на Настоятелството на НБУ,  който сподели спомени от срещите си с Цветан Тодоров. Той подчерта значимостта на изповядвания от философа  „умерен хуманизъм” и изрази намерението на ръководството на НБУ проектът да прерасне в Център за дебат, който да носи името на именития философ и който да подслони част от архива му.

Леа Тодоров на пърформанса ѝ, посветен на баща ѝ Цветан Тодоров във Френския институт, снимка: архив на CineLibri

Завършваме този текст, посветен на прекрасната идея на НБУ една от аудиториите му да носи името на световния учен с финалните думи от предговора на проф. Стоян Атанасов към „Триумфът на твореца”: „Макар и дискретно поднесени, коментарите на литературоведа и изкуствоведа Тодоров за героите на тази книга показват, че чисто историческият подход не е достатъчен, за да разкрие пред нас драмата на творци, работили в трудните години на Съветска Русия. Техния триумф – или реванш – над тоталитарната власт може да долови само изследовател, съчетаващ анкетата на историка, критическите умения на познавача на изкуствата и ценностния критерий на хуманиста. През неговия поглед съдбата и творчеството на тези многострадалци имат повече шансове да достигнат и до нас”. Съвремието ни още по-силно изисква от нас да четем и препрочитаме написаното от Цветан Тодоров. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ, на CineLibri и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

27.02.1984 г. – Премиера на българския сериен филм „Златният век“ на режисьора Любен Морчев, по сценарий на Димитър Балкански, Атанас Ценев и Никола Тихолов. Оператор е Крум Крумов. " Златния век " е телевизионен сериал от 11 серии по 52 минути. Създаден е по трилогията на Андрей Гуляшки „Златния�� век“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. В ролите: Мариус Донкин, Румян Лазов, Кирил Янев, Васил Михайлов, Джоко Росич, Иван Йорданов, Юрий Яковлев, Катя Чукова, Камелия Недкова, Николай Хаджиминев, Иван Кондов, Петър Слабаков, Богомил Симеонов, Анриета Далова, Иван Тонев, Калчо Георгиев, Димитър Еленов, Васил Костов, Васил Червенков, Георги Стефанов, Румен Димитров, Александър Александров, Лъчезар Велинов, Огнян Каменарски, Красимир Ранков, Петко Диков, Атанас Воденичаров, Сава Пиперов, Александър Христов, Стефан Самсиев, Никола Николов, Венцислав Божинов, Недялко Попдимитров, Георги Пенев, Петко Петков, Никола Дадов, Досьо Досев, Стоян Миндов, Колю Маринов, Нино Луканов, Иван Стефанов, Аня Пенчева, Васил Банов, Таня Димитрова, Невена Коканова, Калин Арсов, Тодор Тодоров, Цветан Ватев, Христо Памуков, Димитър Панов, Георги Ставрев, Мария Стефанова, Емил Марков, Красимира Петрова и др. Колаж: скрийншот

[balkanfolk]

Жури на 2-ри Фолклорен танцов конкурс Зорница - 1993 г.

- Веселин Тодоров - Танцов колектив „Зора“, София  - Тодор Гайдаджиев - Студентски танцов ансамбъл „Пълдин“, Пловдив - Михаил Ангелов - Танцов състав при Ансамбъл за народни песни и танци „Зорница“, Стара Загора - Живко Петров - Музикално танцова формация „Младост“, София - Цветан Ценов - Танцов колектив „Аура“, София - Симеон Симеонов - Танцов ансамбъл „Добруджа“, Силистра - Марин Маринов - Ансамбъл „Средец“, София - Никола Колев - Ансамбъл за народни песни и танци „Искър“, София - Александър Кастелов - Танцов ансамбъл „Пиринска китка“, Благоевград - Гено Ханджаров - Танцов ансамбъл при Студентски дом на културата, Стара Загора - Нестор Несторов - Фолклорен танцов ансамбъл „София 6“ - Цанко Цанков - Танцов колектив при Народно читалище „Развитие“, Дряново - Цеца Георгиева - Танцов колектив при Пластхим  ООД, Ботевград  - Тодор Карапчански - Ансамбъл „Люлин“, София 2:57 -  Емил Генов - Студентски ансамбъл „Зорница“, София - Йордан Янакиев – хореограф - Красимир Петров - хореограф -  проф. Кирил Стефанов - композитор  - Мая Горова – художник

[offcialportalbulgaria]

Цветина – Цветан Тодоров ЕТ - Транспортни услуги, Мездра 

 „ЦВЕТИНА” е наложена фирма в България за автобусни превози в страната и чужбина.

[petarnizamov]

Социалната Йорданка Ценова притискала родителите да се откажат от бебето, което почина в ДМСГД - Бургас

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" - Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

РЪЦЕТЕ НА "ЗАКРИЛА ДЕТЕТО"- БУРГАС СА ИЗЦАПАНИ С КРЪВ НЕ ДО КИТКИТЕ, А ДО ЛАКТИТЕ !  ДЕТЕ ПОЧИВА СЛЕД КАТО Е ОТНЕТО ОТ СОЦИАЛНИЯТ РАБОТНИК ЙОРДАНКА ЦEНOВА от Бургас.

Йорданка Ценова Йорданка Ценова "Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Постоянно ни натискаха да се откажем от Лъчезар Лекарите не са богове, а човеци, и също правят грешки. Но не е морално грешките да се прикриват. Особено когато медицинските грешки, се оказват „гарнирани” и с парична облага. Поредният скандал с онкологичната клиника, който гръмна у нас, отново изважда на светло проблемите на родната медицина, поставена в зависимост от пазарната икономика. На същата, уви, са подчинени и социалните структури у нас. Председателят на фондация „Защита правата на децата“– Йордан Тодоров, дава гласност на един драстичен случай, в който фаталното съчетание на медицинския и социалния проблем, коства живота на едно българско дете. Ето какво са написали до него Ралица и Цветан Пееви от Бургас, родители на починалото дете Лъчезар Пеев. По казуса вече е повдигнато досъдебно производство. „Лъчезар се роди на 12.05.2014 г. и почина на 06.09.2014 г. Бебето ни не живя и 4 месеца!… Раждането му бе в МБАЛ „Черноморска”- Бургас, със секцио, при нормално протекла бременност. Наблюдаващият цялата бременност лекар – доктор Ганчев, не даде никакви индикации, че има проблем с плода. След раждането на нас ни бе съобщено, че детето ни било с вродена малформация – т.нар. „микроцефалия“. Роди се с ниско тегло – 2 килограма, и бе поставено в кувьоз. Чрез изследвания бе установено, че е засегнато нормалното функциониране на мозъка на детето. Лекарите от отделение „Неонатология“ на болницата констатираха, че бебето ни няма развит сукателен и гълтачен рефлекс, и му бе поставена сонда за хранене. Детето остана в отделението две седмици. След изтичането на този срок обаче, лекарите ни съобщиха, че то не може да бъде гледано в домашни условия и следва да бъде настанено в друго заведение – ДМСГД „Вяра, Надежда и Любов“ в Бургас. Лъчезар бе преместен в отделение „Рискови и недоносени бебета“, а от МБАЛ „Черноморска” ни уведомиха, че ще сигнализират Отдела за закрила на детето към ДСП – Бургас. Това било по закон, ни казаха.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Междувременно наши близки и роднини вече правеха опити Лъчезар да бъде хоспитализиран в Университетска болница – София, в Клиниката за детски и генетични заболявания, но това нямаше да се уреди толкова бързо, а от „Черноморска” ни предупредиха, че бебето трябва да бъде преместено в дома. Извадиха Лъчезар от кувьоза, което според нас бе рискова предпоставка за заразяване, и само след два дни опасенията ни се оправдаха – състоянието на нашето дете се влоши, Лъчезар заболя от вирусна инфекция На нас това не ни бе съобщено веднага, а го научихме по-късно. Детето ни бе отново бе върнато и хоспитализирано в МБАЛ „Черноморска”. По време на повторното му лечение лекарите пак настояваха, че причината за влошеното му здравословно състояние била неговата… вродена малформация. Получихме отказ за преместването на детето в София, с аргумента, че било рисковано да пътува. Това едва ли може да бъде убедително, при съвременните средства за медицински транспорт, защото можеше да бъде използван хеликоптерът, който е собственост на бургаската община и е точно за такива спешни случаи като нашия, но така и не бе направено нищо. Наложи се нашето дете да се върне в ДМСГД, като пак ни увериха, че там било в добри лекарски ръце. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Адвокат Силвия Иванова ни каза, че, да – има нарушения в тази заповед – че тя е написана така, че говори за социален риск, а детето ни беше не в социален, а в здравословен риск – нуждаеше се от специализирана медицинска помощ по реда на Закона за здравето и Закона за лечебните заведения. Всеки ден посещавахме нашето дете, като спазвахме Правилника за свиждания на ДМСГД – 1 час на ден. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права. Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Стигна се до оказване на спешна медицинска помощ, но само за 24 часа. Епикризата от МБАЛ-Бургас навеждаше на м��сълта, че детето ни отново е било зара��ено с вирусна инфекция. Стана ни ясно, че в дома не може да се проведе активно адекватно лечение и съществува опасност за живота на детето ни. Внезапно, и без да ни уведоми, очевидно и директорката на дома стигна до това заключение и решава да изпрати Лъчезар на лечение в болница в Пловдив. Транспортирането се извърши с обикновен микробус, а не с реанимобил Не ни беше позволено да придружим детето си, а се наложи да следваме микробуса с личния си автомобил. Независимо от усилията на лекарите от УМБАЛ „Свети Георги“-Пловдив, на 06.09.2014 г. детето ни Лъчезар Пеев почина. От аутопсията, която бе извършена по наше настояване, стана ясно, че пряка причина за смъртта му не е вродената мозъчна малформация, а вирусна и бактериална зараза недопустима за лечебно заведение.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

През 2015 г. Окръжна прокуратура-Бургас повдигна досъдебно производство. Към настоящия момент обаче то се води едностранчиво, като се търси само лекарска небрежност и лекарска грешка, а според нас имат вина и социалните. До този момент не е разпитана директорката на Отдела за закрила на детето, по чиято заповед бе изведено бебето ни от МБАЛ „Черноморска”- Бургас, и настанено в ДМСГД. Чрез нейната заповед де факто ни бяха отнети родителските ни права и ние бяхме ограничавани да действаме и да взимаме решения като родители. Според нас главният причинител на всички проблеми и фаталните последствия, които доведоха до смъртта на детето ни, е именно ДСП, и в частност – Отделът за закрила на детето-гр. Бургас. Боли ни за нашето дете, но случаят „Лъчезар Пеев” не е единствен. Неадекватните заповеди, издадени от социалните, са тревожно зачестило явление у нас, което все повече се превръща в обществен проблем. Институцията, която би трябвало да закриля децата ни и нас, родителите, е неработеща, гнила и се е превърнала в инструмент за унищожение на българското семейство”, са написали злочестите родители на малкия Лъчезар. Лилия и Димитър Стайкови още не могат да забравят първородната си рожба… Д-р Димитър Стайков: А ние пък дори не можахме да погребем дъщеря си! Отказват ни и възобновяване на делото Димитър Стайков и жена му Лилия до миналата година пряко сили задържаха трупчето на дъщеричката си Мария във врачанската морга. Стайков е лекар и всячески се опитваше да докаже чрез експертизи и с професионалните си знания, че първородното му дете се е задушило след задавяне, поради небрежност на медицинския персонал в неантологичното отделение на болницата в Монтана. Накрая опечалените родители Димитър и Лилия не можаха и да погребат полуразложеното телце на малката Мария, защото липсваше задължителната метална идентификация, което породи съмнения дали това е тяхното дете?!? Правораздавателните органи пък прекратиха делото и отказаха възобновяването му. Предположението на Стайкови е, че във фаталната нощ, когато дъщеричката им умира, детето е било оставено само и без надзор от медицинско лице. Д-р Стайков живее с вътрешното убеждение, че Мария се е задавила, борейки се с шишето, с което акушерката се е опитала да я успокои, за да не плаче. „Най-вероятно е била оставена „по ребро”, а не на гръб!…”, предполага бащата доктор и настояваше за повторна експертиза, която да докаже в каква поза е издъхнало детето му, което от медицинска гледна точка било важно обстоятелство. През миналата година за последен път д-р Стайков и адвокатът му се опитват да убедят съда, че това е наложително. Същевременно от врачанската морга го притискат да прибере трупа на детето си, макар че въпросителните по делото не са изяснени. Димитър, Лилия и техни роднини отиват в моргата и там ги чака нова неприятна „изненада”: „Видяхме един мумифициран труп, за който изобщо не бяхме сигурни дали е на нашето дете! Едно е ясно – че ако е тя, то трупът не е съхраняван добре!”

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

До сега сме ВЪРНАЛИ ДЕЦАТА НА МНОГО БЕДНИ , НО ГОДНИ МАЙКИ И БАЩИ СЛЕД КАТО СЪМ ИМ БИЛИ ОТНЕТИ НЕОСНОВАТЕЛНО.

Това са малка част от децата, които сме върнали, водейки безплатни съдебни дела, чрез Български юридически комитет – БЮК, на който аз – ПЕТЪР НИЗАМОВ, съм председател . Деца, които са били неоснователно отнети от службите по закрила на детето, от ДОБРИ и ГОДНИ, но БЕДНИ родители, без да бъдат подпомогнати материално, въпреки, че ДА „Закрила на детето“ е под юрисдикцията и под управлението на Агенцията по СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ ! Не става въпрос за липса на родителски капацитет, а за липса на материални условия, за които държавата е длъжна да осигури един нормален минимум на всяко дете. Ние разкрихме през 2016г., че отнетите деца се дават на приемни семейства, на които държавата плаща над 900 лв./мес./дете. Пари, които ако се дадат на биологичните родители, последните биха им създали прекрасни условия. Знаете за разкритията ни и за корупционна схема в институцията, която се занимава буквално с продажба на български деца на чужденци. Чрез междинни семейства, които социалните определят самостоятелно и безконтролно да осинивяват децата срещу заплащане, децата се изкарват в чужбина, където подставените осиновители предават за осиновяване децата на чужденци извън юрисдикцията на България. По този начин се заобикаля процедурата съгласно закона, която включва обстойна проверка на миналото на осиновителя-чужденец и преценка на риска да бъде предоставено или използвано от него за развратни действия след като са изчерпани всички възможности детето да бъде осиновено от български гражданин. Децата, взети, защото уж били под риск, се предават на непроверени чужденци, където може да са в по-голям риск. Избягват една опасност като излагат децата на сто други. Разбира се, това се случва след разговори на четири очи и платени крупни суми под масата на държавните служители. Пари, за които имаме съмнение, че се разпределят нагоре по веригата и достигат до черните каси на партиите, където се използват за купуване на гласове по избори. Миленчо, Ицо от Варна, бебе Александър от с. Арда, Смолянско, триете деца на вдовицата Даниела Колева от Сливен, 11-те отнети деца на най-голямото българско етническо семейство в Русе, бебето в с. Смирненски, детето на Донка Иванова от Ямбол и много, много други казуси, завършвали или, които ще завършат добре поради щастливата случайност да се заемем с тях БЕЗПЛАТНО. А колко други има, на които не можем да помогнем. Службите по закрила (отнемане) на детето са отнели – за 2018г. – 3000 деца, а за 2019-та година, само до Август изведените от семейството са 2000. Многократен рязък ръст през последните години на изведените от семействата деца, който ние няма да допуснем, защото имаме достатъчно доказателства, че се извършва под чуждестранно давление. Финансирането на мерки от Плана за действие за изпълнението на Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017 – 2020 г.) и особено на мерките за повишаване на капацитета на специалистите за ранна оценка и сигнализиране на домашното насилие със средства предоставени от чужда държава е недопустимо. Засяга основни елементи на националната сигурност, защото предоставя възможност за чуждо влияние (в конкретния случай Норвегия чрез Норвежкия финансов механизъм). Остава впечатлението, че Норвегия, чрез финансирането на мерки от плана за действие, се опитва да прокарва вече възприети в скандинавските държави методи на работа, които методи най-меко казано са спорни и имат дълбоко травмиращи за семействата последици. Тук и на PetarNizamov.com

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

можете да научите за дейността ни по връщане на деца, отнети от социалните от годни, но бедни родители и да бъдете информирани за това което в медиите крият от вас. Знаете и за нашата борба срещу Стратегията за детето 2019-2030г.  Против „Джендър“ образованието в училищата . Против отнеманията на деца от годни родители поради бедност вместо да бъдат стимулирани от държавата !  Read the full article

[balgarianovinite]

РЪЦЕТЕ НА "ЗАКРИЛА ДЕТЕТО"- БУРГАС СА ИЗЦАПАНИ С КРЪВ ДО ЛАКТИТЕ !  ДЕТЕ УМИРА СЛЕД КАТО Е ОТНЕТО ОТ СОЦИАЛНИЯТ РАБОТНИК ЙОРДАНКА ЦEНOВА от Бургас.

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" - Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

РЪЦЕТЕ НА "ЗАКРИЛА ДЕТЕТО"- БУРГАС СА ИЗЦАПАНИ С КРЪВ НЕ ДО КИТКИТЕ, А ДО ЛАКТИТЕ !  ДЕТЕ ПОЧИВА СЛЕД КАТО Е ОТНЕТО ОТ СОЦИАЛНИЯТ РАБОТНИК ЙОРДАНКА ЦEНOВА от Бургас.

Йорданка Ценова "Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Постоянно ни натискаха да се откажем от Лъчезар Лекарите не са богове, а човеци, и също правят грешки. Но не е морално грешките да се прикриват. Особено когато медицинските грешки, се оказват „гарнирани” и с парична облага. Поредният скандал с онкологичната клиника, който гръмна у нас, отново изважда на светло проблемите на родната медицина, поставена в зависимост от пазарната икономика. На същата, уви, са подчинени и социалните структури у нас. Председателят на фондация „Защита правата на децата“– Йордан Тодоров, дава гласност на един драстичен случай, в който фаталното съчетание на медицинския и социалния проблем, коства живота на едно българско ��ете. Ето какво са написали до него Ралица и Цветан Пееви от Бургас, родители на починалото дете Лъчезар Пеев. По казуса вече е повдигнато досъдебно производство. „Лъчезар се роди на 12.05.2014 г. и почина на 06.09.2014 г. Бебето ни не живя и 4 месеца!… Раждането му бе в МБАЛ „Черноморска”- Бургас, със секцио, при нормално протекла бременност. Наблюдаващият цялата бременност лекар – доктор Ганчев, не даде никакви индикации, че има проблем с плода. След раждането на нас ни бе съобщено, че детето ни било с вродена малформация – т.нар. „микроцефалия“. Роди се с ниско тегло – 2 килограма, и бе поставено в кувьоз. Чрез изследвания бе установено, че е засегнато нормалното функциониране на мозъка на детето. Лекарите от отделение „Неонатология“ на болницата констатираха, че бебето ни няма развит сукателен и гълтачен рефлекс, и му бе поставена сонда за хранене. Детето остана в отделението две седмици. След изтичането на този срок обаче, лекарите ни съобщиха, че то не може да бъде гледано в домашни условия и следва да бъде настанено в друго заведение – ДМСГД „Вяра, Надежда и Любов“ в Бургас. Лъчезар бе преместен в отделение „Рискови и недоносени бебета“, а от МБАЛ „Черноморска” ни уведомиха, че ще сигнализират Отдела за закрила на детето към ДСП – Бургас. Това било по закон, ни казаха.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Междувременно наши близки и роднини вече правеха опити Лъчезар да бъде хоспитализиран в Университетска болница – София, в Клиниката за детски и генетични заболявания, но това нямаше да се уреди толкова бързо, а от „Черноморска” ни предупредиха, че бебето трябва да бъде преместено в дома. Извадиха Лъчезар от кувьоза, което според нас бе рискова предпоставка за заразяване, и само след два дни опасенията ни се оправдаха – състоянието на нашето дете се влоши, Лъчезар заболя от вирусна инфекция На нас това не ни бе съобщено веднага, а го научихме по-късно. Детето ни бе отново бе върнато и хоспитализирано в МБАЛ „Черноморска”. По време на повторното му лечение лекарите пак настояваха, че причината за влошеното му здравословно състояние била неговата… вродена малформация. Получихме отказ за преместването на детето в София, с аргумента, че било рисковано да пътува. Това едва ли може да бъде убедително, при съвременните средства за медицински транспорт, защото можеше да бъде използван хеликоптерът, който е собственост на бургаската община и е точно за такива спешни случаи като нашия, но така и не бе направено нищо. Наложи се нашето дете да се върне в ДМСГД, като пак ни увериха, че там било в добри лекарски ръце. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Адвокат Силвия Иванова ни каза, че, да – има нарушения в тази заповед – че тя е написана така, че говори за социален риск, а детето ни беше не в социален, а в здравословен риск – нуждаеше се от специализирана медицинска помощ по реда на Закона за здравето и Закона за лечебните заведения. Всеки ден посещавахме нашето дете, като спазвахме Правилника за свиждания на ДМСГД – 1 час на ден. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права. Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Стигна се до оказване на спешна медицинска помощ, но само за 24 часа. Епикризата от МБАЛ-Бургас навеждаше на мисълта, че детето ни отново е било заразено с вирусна инфекция. Стана ни ясно, че в дома не може да се проведе активно адекватно лечение и съществува опасност за живота на детето ни. Внезапно, и без да ни уведоми, очевидно и директорката на дома стигна до това заключение и решава да изпрати Лъчезар на лечение в болница в Пловдив. Транспортирането се извърши с обикновен микробус, а не с реанимобил Не ни беше позволено да придружим детето си, а се наложи да следваме микробуса с личния си автомобил. Независимо от усилията на лекарите от УМБАЛ „Свети Георги“-Пловдив, на 06.09.2014 г. детето ни Лъчезар Пеев почина. От аутопсията, която бе извършена по наше настояване, стана ясно, че пряка причина за смъртта му не е вродената мозъчна малформация, а вирусна и бактериална зараза недопустима за лечебно заведение.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

През 2015 г. Окръжна прокуратура-Бургас повдигна досъдебно производство. Към настоящия момент обаче то се води едностранчиво, като се търси само лекарска небрежност и лекарска грешка, а според нас имат вина и социалните. До този момент не е разпитана директорката на Отдела за закрила на детето, по чиято заповед бе изведено бебето ни от МБАЛ „Черноморска”- Бургас, и настанено в ДМСГД. Чрез нейната заповед де факто ни бяха отнети родителските ни права и ние бяхме ограничавани да действаме и да взимаме решения като родители. Според нас главният причинител на всички проблеми и фаталните последствия, които доведоха до смъртта на детето ни, е именно ДСП, и в частност – Отделът за закрила на детето-гр. Бургас. Боли ни за нашето дете, но случаят „Лъчезар Пеев” не е единствен. Неадекватните заповеди, издадени от социалните, са тревожно зачестило явление у нас, което все повече се превръща в обществен проблем. Институцията, която би трябвало да закриля децата ни и нас, родителите, е неработеща, гнила и се е превърнала в инструмент за унищожение на българското семейство”, са написали злочестите родители на малкия Лъчезар. Лилия и Димитър Стайкови още не могат да забравят първородната си рожба… Д-р Димитър Стайков: А ние пък дори не можахме да погребем дъщеря си! Отказват ни и възобновяване на делото Димитър Стайков и жена му Лилия до миналата година пряко сили задържаха трупчето на дъщеричката си Мария във врачанската морга. Стайков е лекар и всячески се опитваше да докаже чрез експертизи и с професионалните си знания, че първородното му дете се е задушило след задавяне, поради небрежност на медицинския персонал в неантологичното отделение на болницата в Монтана. Накрая опечалените родители Димитър и Лилия не можаха и да погребат полуразложеното телце на малката Мария, защото липсваше задължителната метална идентификация, което породи съмнения дали това е тяхното дете?!? Правораздавателните органи пък прекратиха делото и отказаха възобновяването му. Предположението на Стайкови е, че във фаталната нощ, когато дъщеричката им умира, детето е било оставено само и без надзор от медицинско лице. Д-р Стайков живее с вътрешното убеждение, че Мария се е задавила, борейки се с шишето, с което акушерката се е опитала да я успокои, за да не плаче. „Най-вероятно е била оставена „по ребро”, а не на гръб!…”, предполага бащата доктор и настояваше за повторна експертиза, която да докаже в каква поза е издъхнало детето му, което от медицинска гледна точка било важно обстоятелство. През миналата година за последен път д-р Стайков и адвокатът му се опитват да убедят съда, че това е наложително. Същевременно от врачанската морга го притискат да прибере трупа на детето си, макар че въпросителните по делото не са изяснени. Димитър, Лилия и техни роднини отиват в моргата и там ги чака нова неприятна „изненада”: „Видяхме един мумифициран труп, за който изобщо не бяхме сигурни дали е на нашето дете! Едно е ясно – че ако е тя, то трупът не е съхраняван добре!”

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

До сега сме ВЪРНАЛИ ДЕЦАТА НА МНОГО БЕДНИ , НО ГОДНИ МАЙКИ И БАЩИ СЛЕД КАТО СЪМ ИМ БИЛИ ОТНЕТИ НЕОСНОВАТЕЛНО.

Това са малка част от децата, които сме върнали, водейки безплатни съдебни дела, чрез Български юридически комитет – БЮК, на който аз – ПЕТЪР НИЗАМОВ, съм председател . Деца, които са били неоснователно отнети от службите по закрила на детето, от ДОБРИ и ГОДНИ, но БЕДНИ родители, без да бъдат подпомогнати материално, въпреки, че ДА „Закрила на детето“ е под юрисдикцията и под управлението на Агенцията по СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ ! Не става въпрос за липса на родителски капацитет, а за липса на материални условия, за които държавата е длъжна да осигури един нормален минимум на всяко дете. Ние разкрихме през 2016г., че отнетите деца се дават на приемни семейства, на които държавата плаща над 900 лв./мес./дете. Пари, които ако се дадат на биологичните родители, последните биха им създали прекрасни условия. Знаете за разкритията ни и за корупционна схема в институцията, която се занимава буквално с продажба на български деца на чужденци. Чрез междинни семейства, които социалните определят самостоятелно и безконтролно да осинивяват децата срещу заплащане, децата се изкарват в чужбина, където подставените осиновители предават за осиновяване децата на чужденци извън юрисдикцията на България. По този начин се заобикаля процедурата съгласно закона, която включва обстойна проверка на миналото на осиновителя-чужденец и преценка на риска да бъде предоставено или използвано от него за развратни действия след като са изчерпани всички възможности детето да бъде осиновено от български гражданин. Децата, взети, защото уж били под риск, се предават на непроверени чужденци, където може да са в по-голям риск. Избягват една опасност като излагат децата на сто други. Разбира се, това се случва след разговори на четири очи и платени крупни суми под масата на държавните служители. Пари, за които имаме съмнение, че се разпределят нагоре по веригата и достигат до черните каси на партиите, където се използват за купуване на гласове по избори. Миленчо, Ицо от Варна, бебе Александър от с. Арда, Смолянско, триете деца на вдовицата Даниела Колева от Сливен, 11-те отнети деца на най-голямото българско етническо семейство в Русе, бебето в с. Смирненски, детето на Донка Иванова от Ямбол и много, много други казуси, завършвали или, които ще завършат добре поради щастливата случайност да се заемем с тях БЕЗПЛАТНО. А колко други има, на които не можем да помогнем. Службите по закрила (отнемане) на детето са отнели – за 2018г. – 3000 деца, а за 2019-та година, само до Август изведените от семейството са 2000. Многокра��ен рязък ръст през последните години на изведените от семействата деца, който ние няма да допуснем, защото имаме достатъчно доказателства, че се извършва под чуждестранно давление. Финансирането на мерки от Плана за действие за изпълнението на Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017 – 2020 г.) и особено на мерките за повишаване на капацитета на специалистите за ранна оценка и сигнализиране на домашното насилие със средства предоставени от чужда държава е недопустимо. Засяга основни елементи на националната сигурност, защото предоставя възможност за чуждо влияние (в конкретния случай Норвегия чрез Норвежкия финансов механизъм). Остава впечатлението, че Норвегия, чрез финансирането на мерки от плана за действие, се опитва да прокарва вече възприети в скандинавските държави методи на работа, които методи най-меко казано са спорни и имат дълбоко травмиращи за семействата последици. Тук и на PetarNizamov.com

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

можете да научите за дейността ни по връщане на деца, отнети от социалните от годни, но бедни родители и да бъдете информирани за това което в медиите крият от вас. Знаете и за нашата борба срещу Стратегията за детето 2019-2030г.  Против „Джендър“ образованието в училищата . Против отнеманията на деца от годни родители поради бедност вместо да бъдат стимулирани от държавата !  Read the full article

[mihaylovblog]

19.10.1981 г. – Премиера на  българския игрален филм "Хан Аспарух" на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Художник на постановката е Богоя Сапунджиев.

В ролите: Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Стефан Гецов, Йосиф Сърчаджиев, Аня Пенчева, Георги Черкелов, Лора Кремен, Иван Янчев, Джоко Росич, Велко Кънев, Иван Йорданов, Мари Сюр, Богомил Симеонов, Кина Мутафова, Петър Слабаков, Стойчо Мазгалов, Минка Сюлеймезова, Цветан Ватев, Борис Арабов, Никола Дадов, Пенка Цицелкова, Климент Михайлов, Йордан Панов, Пламен Дончев, Павел Дойчев, Кольо Дончев, Николай Джикелов, Пейо Станков, Сашо Симеонов, Юрий Яковлев, Петър Евангелатов, Георги Тодоров и др.

[mihaylovblog]

19.10.1981 г. – Премиера на българския игрален филм "Хан Аспарух" на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Художник на постановката е Богоя Сапунджиев. В ролите: Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Стефан Гецов, Йосиф Сърчаджиев, Аня Пенчева, Георги Черкелов, Лора Кремен, Иван Янчев, Джоко Росич, Велко Кънев, Иван Йорданов, Мари Сюр, Богомил Симеонов, Кина Мутафова, Петър Слабаков, Стойчо Мазгалов, Минка Сюлеймезова, Цветан Ватев, Борис Арабов, Никола Дадов, Пенка Цицелкова, Климент Михайлов, Йордан Панов, Пламен Дончев, Павел Дойчев, Кольо Дончев, Николай Джикелов, Пейо Станков, Сашо Симеонов, Юрий Яковлев, Петър Евангелатов, Георги Тодоров и др. Снимки: dvd колекцията „Златни български филми“

[mihaylovblog]

12.07.1982 г. – Премиера на българския игрален филм „Царска пиеса" на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Владо Даверов. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Филмът е заснет във Враца, в сградата на читалище "Развитие" В ролите: Тодор Колев, Коста Цонев, Доротея Тончева, Евстати Стратев, Трифон Джонев, Лазар Ганев, Диана Челебиева, Иван Цветарски, Иван Обретенов, Петър Петров, Борис Радивенски, Галина Ахчийска, Иван Дервишев, Минка Сюлеймезова, Евелина Стоицева, Цветана Гайдарджиева, Димитрина Димитрова, Райна Петрова, Димитър Марин, Димитър Луканов, Калчо Константинов, Павел Савов, Ибиш Орханов, Яцек Тодоров, Аспарух Сариев, Янчо Янев, Петя Силянова, Желязко Дянков, Стефка Роглева, Михаел Димитров, Вельо Митов, Владко Митов, Огнян Узунов, Дичо Дичев, Цеко Илиев, Огнян Цеков, Пламен Касабов, Петър Иванов, Темофей Гезенко, Емил Бирцоев.

[mihaylovblog]

12.07.1982 г. – Премиера на българския игрален филм „Царска пиеса" на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Владо Даверов. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. Филмът е заснет във Враца, в сградата на читалище "Развитие" В ролите: Тодор Колев, Коста Цонев, Доротея Тончева, Евстати Стратев, Трифон Джонев, Лазар Ганев, Диана Челебиева, Иван Цветарски, Иван Обретенов, Петър Петров, Борис Радивенски, Галина Ахчийска, Иван Дервишев, Минка Сюлеймезова, Евелина Стоицева, Цветана Гайдарджиева, Димитрина Димитрова, Райна Петрова, Димитър Марин, Димитър Луканов, Калчо Константинов, Павел Савов, Ибиш Орханов, Яцек Тодоров, Аспарух Сариев, Янчо Янев, Петя Силянова, Желязко Дянков, Стефка Роглева, Михаел Димитров, Вельо Митов, Владко Митов, Огнян Узунов, Дичо Дичев, Цеко Илиев, Огнян Цеков, Пламен Касабов, Петър Иванов, Темофей Гезенко, Емил Бирцоев. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

27.02.1984 г. – Премиера на българския сериен филм „Златният век“ на режисьора Любен Морчев, по сценарий на Димитър Балкански, Атанас Ценев и Никола Тихолов. Оператор е Крум Крумов. Създаден е по трилогията на Андрей Гуляшки „Златният век“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. В ролите: Мариус Донкин, Румян Лазов, Кирил Янев, Васил Михайлов, Джоко Росич, Иван Йорданов, Юрий Яковлев, Катя Чукова, Камелия Недкова, Николай Хаджиминев, Иван Кондов, Петър Слабаков, Богомил Симеонов, Анриета Далова, Иван Тонев, Калчо Георгиев, Димитър Еленов, Васил Костов, Васил Червенков, Георги Стефанов, Румен Димитров, Александър Александров, Лъчезар Велинов, Огнян Каменарски, Красимир Ранков, Петко Диков, Атанас Воденичаров, Сава Пиперов, Александър Христов, Стефан Самсиев, Никола Николов, Венцислав Божинов, Недялко П��пдимитров, Георги Пенев, Петко Петков, Никола Дадов, Досьо Досев, Стоян Миндов, Колю Маринов, Нино Луканов, Иван Стефанов, Аня Пенчева, Васил Банов, Таня Димитрова, Невена Коканова, Калин Арсов, Тодор Тодоров, Цветан Ватев, Христо Памуков, Димитър Панов, Георги Ставрев, Мария Стефанова, Емил Марков, Красимира Петрова и др.

[mihaylovblog]

27.02.1984 г. – Премиера на българския сериен филм „Златният век“ на режисьора Любен Морчев, по сценарий на Димитър Балкански, Атанас Ценев и Никола Тихолов. Оператор е Крум Крумов. " Златния век " е телевизионен сериал от 11 серии по 52 минути. Създаден е по трилогията на Андрей Гуляшки „Златният век“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. В ролите: Мариус Донкин, Румян Лазов, Кирил Янев, Васил Михайлов, Джоко Росич, Иван Йорданов, Юрий Яковлев, Катя Чукова, Камелия Недкова, Николай Хаджиминев, Иван Кондов, Петър Слабаков, Богомил Симеонов, Анриета Далова, Иван Тонев, Калчо Георгиев, Димитър Еленов, Васил Костов, Васил Червенков, Георги Стефанов, Румен Димитров, Александър Александров, Лъчезар Велинов, Огнян Каменарски, Красимир Ранков, Петко Диков, Атанас Воденичаров, Сава Пиперов, Александър Христов, Стефан Самсиев, Никола Николов, Венцислав Божинов, Недялко Попдимитров, Георги Пенев, Петко Петков, Никола Дадов, Досьо Досев, Стоян Миндов, Колю Маринов, Нино Луканов, Иван Стефанов, Аня Пенчева, Васил Банов, Таня Димитрова, Невена Коканова, Калин Арсов, Тодор Тодоров, Цветан Ватев, Христо Памуков, Димитър Панов, Георги Ставрев, Мария Стефанова, Емил Марков, Красимира Петрова и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

19.10.1981 г. – Премиера на българския игрален филм "Хан Аспарух" на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Художник на постановката е Богоя Сапунджиев. В ролите: Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Стефан Гецов, Йосиф Сърчаджиев, Аня Пенчева, Георги Черкелов, Лора Кремен, Иван Янчев, Джоко Росич, Велко Кънев, Иван Йорданов, Мари Сюр, Богомил Симеонов, Кина Мутафова, Петър Слабаков, Стойчо Мазгалов, Минка Сюлеймезова, Цветан Ватев, Борис Арабов, Никола Дадов, Пенка Цицелкова, Климент Михайлов, Йордан Панов, Пламен Дончев, Павел Дойчев, Кольо Дончев, Николай Джикелов, Пейо Станков, Сашо Симеонов, Юрий Яковлев, Петър Евангелатов, Георги Тодоров и др.

[mihaylovblog]

19.10.1981 г. – Премиера на  българския игрален филм "Хан Аспарух" на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Художник на постановката е Богоя Сапунджиев.

В ролите: Стойко Пеев, Антоний Генов, Васил Михайлов, Ваня Цветкова, Стефан Гецов, Йосиф Сърчаджиев, Аня Пенчева, Георги Черкелов, Лора Кремен, Иван Янчев, Джоко Росич, Велко Кънев, Иван Йорданов, Мари Сюр, Богомил Симеонов, Кина Мутафова, Петър Слабаков, Стойчо Мазгалов, Минка Сюлеймезова, Цветан Ватев, Борис Арабов, Никола Дадов, Пенка Цицелкова, Климент Михайлов, Йордан Панов, Пламен Дончев, Павел Дойчев, Кольо Дончев, Николай Джикелов, Пейо Станков, Сашо Симеонов, Юрий Яковлев, Петър Евангелатов, Георги Тодоров и др.

Снимка: dvd колекцията „Златни български филми“

[vprki]

„Триумфът на твореца” е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес на Цветан Тодоров

„Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители”. Това пише големият интелектуалец, философ и литературовед Цветан Тодоров в книгата си „Триумфът на твореца” /изд. „Изток – Запад”/ с подзаглавие „Революцията и творците – Русия: 1917 – 1941”.

В нея Тодоров говори за творци като Бунин, Булгаков, Блок, Пастернак, Цветаева, Шостакович, Манделщам, Майерхолд, Малевич… Публикуваме предговора за книгата на проф. Стоян Атанасов, човека свързан приятелски и интелектуално с Цветан Тодоров през годините. Убеждението ни е, че книгата е важна не само като любопитна история от миналото в първата комунистическа страна, но и като част от вечната борба на твореца за свободата на духа в тоталитарните общества. Заглавието на текста на Стоян Атанасов е „Съдбата на твореца в постреволюционна Русия”:

„Триумфът на твореца” е последната книга на Цветан Тодоров. Той успя да я завърши месеци преди смъртта, но не доживя да я види публикувана. Книгата излезе в Париж дни след неговата кончина на 7 февруари 2017 г. Издателят ускори нейното отпечатване, отдавайки посмъртно почит на автора. Тодоров бе започнал работа по тази книга с по-различна идея. С този труд, за който бе мобилизирал всичките си сили и чието публикуване предвиждаше за 2018 г., той искаше да каже какво мисли за Октомврийската революция, 100-годишнината от която предстоеше да бъде отбелязана.

След загубата на мислител от величината на Тодоров читателите са склонни да търсят в последната му книга своеобразен завет. Тодоров не я замисляше като завет. В книгата – нелишена от лични признания и реминисценции – няма и следа от заболяването, с което се бореше и което пораждаше у него предчувствието, че тя ще е последната. Заглавието „Триумфът на твореца” Тодоров обяснява с бъдещата победа на творците, чието творчество надживява загиналия от „естествена смърт“ строй, но за своето несигурно бъдеще авторът не споменава никъде. Противно на много поети от XVI в. (например Ронсар), които в цветущо здраве непрекъснато говорят за близката смърт, за да изтъкнат безсмъртието на своите творения, Тодоров остана до последния си ден непроницаем за онова, което го очакваше и което той отлично съзнаваше. Затова съм склонен да виждам в „Триумфът на твореца” по-скоро продължение на проблематика, занимавала автора през последните десетилетия, отколкото надгробен камък на човек, предчувстващ своя край. „Триумфът на твореца” е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес. Ще се опитам да посоча основните жалони в този процес с надеждата да покажа мястото на последната книга в огромната научна продукция на Тодоров. Надявам се също в следващите редове да разкрия някои страни, свидетелстващи за дълбокото единство на няколко измежду петдесетте книги на Тодоров, които впечатляват с тематичното си многообразие.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема "Бъдещето на демокрацията в Европа" - снимка © Стефан Джамбазов

Предмет на изследването е съдбата на видни творци – писатели, художници, композитори, режисьори – в Съветска Русия през периода 1917–1941 г. Първата част на книгата съдържа очерци за петнадесетина творци, докато втората проследява по-комплексно житейския и творческия път на художника авангардист Казимир Малевич. Във въведението към книгата Тодоров отдава дължимото към трима нейни „кръстници“: към баща си Тодор Боров, познавач и ценител на руската литература, към световноизвестния лингвист Роман Якобсон, приятел от младежките години на някои от героите на книгата, и към руската литературоведка Лидия Гинзбург, авторка на очерк за тези творци. Благодарение на тях у него се заражда интерес към руския авангард в годините след Октомврийската революция и към руската литература изобщо. Този интерес съвсем не е въпрос на моментно хрумване, реализирано в „Триумфът на твореца”. Неговата предистория откриваме и в предишни изследвания на Тодоров.

На първо място ще спомена етюда „Художници и диктатори“, публикуван в бъ��гарски превод в книгата „Тоталитарният опит”. Той задава рамката на „Триумфът на твореца”. Основен акцент в този етюд е еволюцията от творчески амбиции към диктаторски действия, която Тодоров наблюдава при Мусолини, Хитлер и Сталин. На младини и тримата са се увличали по изкуство, преди властолюбието да ги обхване изцяло. Аналитичната перспектива в „Триумфът на твореца” е обратна на тази в „Художници и диктатори“, доколкото интересът на изследователя е насочен не към вътрешната еволюция на диктатора, а към взаимоотношенията между творците и тоталитарната власт. В тези взаимоотношения напрежението, а нерядко и трагичната участ на твореца зависят в голяма степен от неговия стремеж към самостоятелно изкуство. А за такова в тоталитарното общество място няма. „Политическата революция – отбелязва Тодоров – няма нужда от революционно изкуство до себе си.“

Тодоров прави паралел между оригиналното или авангардното творчество и социалната революция на фона на по-общата констатация за християнската религия като учение за спасението на душата и комунистическата идеология като доктрина за спасението тук на земята. Характерна черта на новото време, пише той в „Художници и диктатори“, е, че „политическите религии заемат мястото на традиционните вярвания“. Общото между социалната революция и художествения авангард е стремежът им да скъсат с миналото и да променят коренно живота на хората. В друга своя книга, също съзвучна с „Триумфът на твореца”, „Красотата ще спаси света”, Тодоров предлага следното определение за „творец“ (на френски artiste): „Под ‘творец’ разбираме в най-широкия смисъл на думата човек, който не се задоволява да приема света такъв, какъвто е, а се стреми да го промени чрез изкуството.“

снимка © Стефан Джамбазов

Амбициите на художествените творци да променят живота на хората не са от вчера. Тодоров ги съзира още при първите немски романтици. Така например в своите „Писма за естетическото възпитание на човека” (1794) Шилер застъпва идеята „всеки да преобрази живота си така, че да го подчини на изискванията на красотата“. В близкото минало у нас програмата на Людмила Живкова за естетическото възпитание също си поставяше подобни цели.

Утопичният волунтаризъм е отличителна черта и на творческия авангард, и на тоталитарната идеология. Тодоров напомня думите на Сталин, обявяващ тази идеология за всесилна: „Няма такава крепост, която болшевиките да не могат да превземат“ („Триумфът на твореца”, с. 35). А Лисенко, ученикът на Мичурин, заел се да приложи в практиката повелята на Маркс за човека господар на природата, не се свени да каже: „В нашия Съветски съюз хората не са родени. Аз не съм бил роден като човешко същество. Бил съм направен човешко същество. В нашата страна чудесата са възможни“ („Триумфът на твореца”, с. 36). За днешния читател, който би се запитал защо Тодоров се занимава с отминала епоха, отречена от всички, нежелана от никого, ще напомня една аналогична на Лисенковата мисъл на френската култова писателка Симон дьо Бовоар, която днес е особено актуална. В книгата си „Вторият пол” Симон дьо Бовоар пише: „Човек не се ражда жена, а става жена.“ На тази крилата фраза се позовават днес привържениците на крайния феминизъм и на „джендър“ теориите, според които разликата между половете била въпрос на социален конструкт. Но ще оставя Лисенко, който вярвал в чудеса, и хората, вярващи в „джендър“ теории, за да се върна към основната конфликтна линия между творците и властта в постреволюционна Русия. Поуките от тези конфликти и последвалите трагедии за творците могат да се окажат особено полезни и за нас.

Както видяхме, на пръв поглед целите на взискателния творец и на революционната власт са сходни. Защо тогава властта потиска твореца? Отговорът на Тодоров е, че „в тоталитарните страни колективният абсолют смазва и най-малкото желание за съхраняване на индивидуалния абсолют“. В контекста на „Триумфът на твореца” индивидуалният абсолют, жертва на принудите на тоталитарния режим, е за предпочитане пред колективния. С други думи, симпатиите на Тодоров безусловно са на страната на творци, отстояващи индивидуалната си свобода (например Борис Пилняк, Осип Манделщам, Исак Бабел, Всеволод Майерхолд, Марина Цветаева и много други). По принцип обаче Тодоров е скептик относно всякаква проява на абсолют, включително и на художествения. На този проблем в книгата си „Красотата ще спаси света” той посвещава очерци за Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева – творци, на които се възхищава, без да споделя обаче художествения им идеал, в името на който те са провалили живота си. Тук очевидно гледната точка на литератора отстъпва на заден план пред ценностната система на хуманиста Тодоров, отстояващ във всички кризисни ситуации като върховна ценност щастието и достойнството на отделния човек, независимо дали той е творец, или не е.

Тодоровият хуманизъм задава – макар и негласно – идейния фон, на който са представени драмите между творците и властта в Съветска Русия. Този хуманизъм отхвърля всякакъв вид прекомерност, наричана, подобно на социолози като Пиер Бурдийо, с гръцката дума „хюбрис“. Прекомерност срещаме на множество равнища. Тя поражда противоречия между индивидуалното и колективното начало, между творчеството и битовото всекидневие, между теорията и практиката, между „ние“ и „другите“. Хуманистичният възглед може, смята Тодоров, да преодолее тези противоречия. Така си обяснявам защо той подхожда към конфликта творец–тоталитарна власт не теоретично, а посредством кратки разкази за съдбата на творци, живели и работили в първите десетилетия на Съветска Русия. Ето как описва Тодоров своя подход: „Пред панорамната снимка предпочетох техниката на стоп кадъра, така че от отделните парченца да сглобя като мозайка портрета на едно поколение“ („Триумфът на твореца”, с. 40).

снимка © Стефан Джамбазов

Стремежът на Тодоров да изхожда от конкретния случай, преди да осмисли общото явление, наблюдаваме още в „Завладяването на Америка”, излязла във Франция в 1982 г. Близо две десетилетия по-късно Тодоров определя подхода си в тази своя книга по следния начин: „Вместо да представям теоретичен и систематичен анализ на изучавания предмет, възприемам за начало по-скоро исторически подход, едновременно наративен и „илюстративен“. Наративен, защото се занимавам със съдбите и опита на хора, с авторите или героите на разказите, които чета. Опитвам се същевременно да изясня илюстративната стойност на тези истории, уроците, които те съдържат за нас днес.“ Подобен подход възприема Тодоров и в друг свой фундаментален труд, „Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века”. Тук аналитичната равносметка на големите събития и явления, белязали XX в., се редува с биографични очерци за личности, чиято съдба е повлияна от въпросните явления. В сравнение с този баланс между равносметката на историка и очерка на биографа в една по-късна книга – „Непокорни” – Тодоров отдава предпочитание на очерка. В изложението на „Триумфът на твореца” преобладава също поредицата от очерци. Тодоров избягва прибързаните обобщения за отношението на творците към съветската власт. Той си дава сметка, че въпреки приликите всеки отделен случай заслужава сам по себе си внимание. Все пак групирането на представените случаи е възможно. Тодоров ги поставя в три общи категории: 1) авангардисти (Малевич, Блок, Майерхолд, Айзенщайн, Шостакович); 2) писатели, симпатизиращи на революцията, но с резерви към художествения авангард (Горки, Пастернак); 3) безпартийни творци, които не са против комунистическия строй, но и не раболепничат пред властта (Замятин, Есенин, Булгаков, Цветаева).

Без да пренебрегваме конкретните случаи, общото между всички инакомислещи творци е, че те са живели и работили под заплахата на безмилостна тоталитарна власт. Открито противопоставяне на нея е било немислимо. То би било равносилно на самоубийство. Михаил Булгаков говори метафорично за незавидната ситуация на твореца, принуден на компромиси в името на оцеляването. В своята романизирана биография на Молиер „Животът на господин Дьо Молиер”, където абсолютната монархия от времето на Луи ХІV в много отношения напомня за сталинската епоха, Булгаков сравнява принудителната необходимост писателят да орязва своята творба, за да оцелее, с гущера, който предпочита да му отрежат опашката вместо главата: „[...] под натиска на силата авторът прибягва към умишлено осакатяване на своето произведение. Краен изход! Така постъпват гущерите, когато, уловени за опашката, я откъсват и избягват. Защото всеки гущер разбира, че е по-добре да живее без опашка, отколкото изобщо да се лиши от живот.“ Булгаковата метафора за писателя-гущер ми напомня едно писмо на Флобер, в което той също се оприличава на гущер. На 18 октомври 1846 г. Флобер пише на Луиз Коле: „Аз съм само един литературен гущер, който по цял ден се пече на яркото слънце на прекрасното.“ Разликата между ситуацията на Булгаков и тази на Флобер е красноречива: докато Булгаков приема да живее като гущер с отрязана опашка, Флобер се отдава свободно на литературните си занимания като гущер на припек. Ако продължим сравнението – в случая по пътя на уподобяването, – една мисъл на Пастернак напомня за тази на Флобер. Тодоров цитира Пастернак, който образно оприличава изкуството не на фонтан, който разпръсква, а на сюнгер, който попива. И в Пастернаковата метафора за писателя-сюнгер, и във Флоберовото сравнение за писателя-гущер, творецът попива нещо, което е извън него – слънце (при Флобер), действителност – при Пастернак. В метафората на Пастернак за писателя-сюнгер долавяме и наме�� за свободно претворяване на действителността, от която творецът се пропива – за разлика от мисията на социалистическия реалист, който не твори, а изпълнява раболепно партийните повели.

Въпреки всичките различия във взаимоотношенията между творците и съветската власт, налага се общата констатация за тяхното подчинено положение, което е противопоказно за истинското художествено творчество. И все пак творците – победени или премахнати – оставят след себе си творби, които надживяват и тях самите, и режима, който ги е потискал. Тодоров пише: „Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители“ („Триумфът на твореца”, с. 159). Победата, за която мнозина са заплатили с живота си, а всички, без изключение, с цената на много страдания, е в очите на следващите поколения истински триумф, защото творбите на инакомислещите и свободомислещите се оказват в повечето случаи основополагащи за модерното изкуство, четат се, гледат се, слушат се и от широката публика, докато с историята на тоталитарната власт се занимават днес само шепа изследователи или потомци на нейни жертви.

Втората част на книгата, посветена на художника Казимир Малевич, заслужава особено внимание. Изложението на Тодоров следва, общо взето, три посоки. От една страна, той проследява творческия път на авангардиста Малевич, първоначално окрилян от идеята за социална революция, но впоследствие все повече притискан от властта; от друга, Тодоров полага естетиката на Малевич в контекста на еволюцията на модерната живопис; от трета, Тодоров предлага лаконичен, но много прецизен коментар на творби на художника.

Случаят с Малевич се вписва напълно в аналитичната перспектива на Тодоров за сходствата и несъвместимостите между авангардната естетика и комунистическия режим в постреволюционна Русия. Живописната теория на Малевич, наречена от самия него супрематизъм – претенциозен етикет, според който над това „върховно“ изкуство не може да се постави нищо друго, – предполага радикално скъсване с традиционната живопис и отказ от фигуративно изобразяване, подменено с геометрични фигури (квадрат, куб, триъгълник), на които Малевич приписва космическа символика. В творческото си самочувствие художникът започва да се родее с Бога демиург, доколкото и той като него създава свят, съществуващ сам по себе си, неподвластен на нищо извън него. Не е чудно, че подобен абсолютистки проект съдържа и амбицията да промени революционно живота на хората – не само на просветените, а на всички членове на новото общество. Проблемите за Малевич започват от момента, в който той си дава сметка, че революционната цел е обсебена от властта, олицетворявана от обожествяван ръководител, власт, която приема творците не като съдружници, а като изпълнители и пропагандисти на своите предписания. Пък и властта, по-заземена от Малевич, разбира отлично, че една новаторска естетика ще достигне по-трудно до широките маси. За тяхното идеологическо манипулиране традиционното изкуство като форма е далеч по-подходящо. Затова властта се отнася с недоверие, а впоследствие и открито враждебно към Малевич. Нерадостната му житейска и професионална съдба е логична последица от това враждебно отношение.

снимка © Стефан Джамбазов

Творчеството на Малевич е показателно и за естетическия статус на супрематизма като авангардно изкуство. От дълго време Тодоров осмисля процеса на преминаване от традиционна към модерна живопис. В книгата си „Възхвала на всекидневието”, посветена на холанд��ката живопис през XVII век, Тодоров представя този процес като „преход от репрезентация към презентация“. При него художниците „отхвърлят репрезентативния статус на създаваните от тях образи“. Така „образът продължава да бъде фигуративен, но е лишен от едно от своите измерения, което ни е позволявало да навлезем в изобразения свят“. С други думи, в традиционната живопис образът се вписва в една действителност, където жестът, тялото, облеклото, интериорът, пейзажът и др. са културно обусловени, тъй че образът загатва за целия този външен спрямо него свят. Обратно, в модерната репрезентация образът има автономен статус. Подчертавам този повратен момент, защото той е определящ и за съвременното изкуство, отстояващо своята независимост от външни фактори. Художественият авангард в Съветска Русия ще радикализира този възглед. Неслучайно театралът Всеволод Майерхолд, съмишленик на Малевич, резюмира най-важното от своя неотдавнашна беседа в 1917 г. така: „Говорих за разделението между изкуството и държавата [...] В смисъл да потвърдя независимостта на изкуството по отношение на политиката“ („Триумфът на твореца”, с. 59).

В многобройните си теоретични трудове Малевич отстоява творческата си независимост по отношение на надстройката (властта) и на обкръжаващия го свят. Наблюденията на Тодоров относно живописта на Малевич потвърждават констатацията му (отпреди две десетилетия) за същността на модерното изобразително изкуство: „[...] художникът вече не рисува, за да представи предмет, който съществува и извън картината, а рисува, за да постигне една чиста репрезентация, тоест създаването на нов предмет“ („Триумфът на твореца”, с. 194). Малевич се явява кулминация на тенденцията на обновяване на изкуството в условията на пълна творческа свобода. Режим, който преследва и наказва и най-малките прояви на подобна свобода, се оказва абсолютно несъвместим с авангардните търсения на този художник.

Краят на частта, посветена на Малевич, съдържа кратки анализи на картини на художника, десет от които фигурират като илюстрации и в настоящото издание. И тук, подобно на други свои изследвания върху материал от живописта, Тодоров изхожда от идеята, че художникът е мислител и че възприемането на изобразителното изкуство също е мисловен процес. Няма да се спирам на Тодоровите анализи на Малевич. Те свидетелстват за способност да вниква – на базата на конкретни наблюдения – в едно загадъчно творчество. Анализите на Тодоров – ясни и логични – в същото време очертават границите на разбираемото, които дръзкият гений на Малевич често престъпва.

Макар и дискретно поднесени, коментарите на литературоведа и изкуствоведа Тодоров за героите на тази книга показват, че чисто историческият подход не е достатъчен, за да разкрие пред нас драмата на творци, работили в трудните години на Съветска Русия. Техния триумф – или реванш – над тоталитарната власт може да долови само изследовател, съчетаващ анкетата на историка, критическите умения на познавача на изкуствата и ценностния критерий на хуманиста. През неговия поглед съдбата и творчеството на тези многострадалци имат повече шансове да достигнат и до нас”, пише Стоян Атанасов. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[offcialportalbulgaria]

Цветина – Цветан Тодоров ЕТ - Транспортни услуги, Мездра 

 „ЦВЕТИНА” е наложена фирма в България за автобусни превози в страната и чужбина.