#Геновева Димитрова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Мерил Стрийп, недостижимата

Мери Луис Стрийп на 75 (22 юни 1949). И напук на биологията, си остава все така сияйна. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Както е известно, тя е педантична в подготвянето на ролите си. „Много съм мързелива, но когато имам работа, се стягам, защото се боя от провали. Общо взето, всичко е от страх.“

През май, тридесет и шест години след наградата за най-добра женска роля за покъртителната драма „Вик в тъмнината” (1988) на Фред Шепизи, тя получи своята почетна „Златна палма“ на фестивала в Кан. Връчи ѝ я Жулиет Бинош, която в речта си подчерта, че Стрийп „промени начина, по който гледаме кино”. А самата Мерил Стрийп изглеждаше зашеметяващо в бяло.

Родена е в Ню Джърси. Корените ѝ са немско-швейцарски и ирландски.

Жулиет Бинош и Мерил Стрийп в Кан, 2024

Гениална, интелигентна, духовита и скромна, тя носи в самото си излъчване нехарактерното за Холивуд класическо образование: Васар, Дартмуд, Йейл. Има почетна докторска степен по „Изящни изкуства“ от Принстън. Макар от малка да се готви за оперна кариера и да минава през театъра, във филмографията си има 83 роли и десетина пъти е давала гласа си з��д кадър. Има 21 номинации за „Оскар“ и 3 статуетки. 185 са общо наградите ѝ. 27 май е обявен в САЩ за ден на Мерил Стрийп.

Мерил Стрийп в "Желязната лейди"

Феноменално се въплъти в ролята на Маргарет Тачър в биографичната драма „Желязната лейди“ (2011, третият ѝ „Оскар“) на Филида Лойд, а целия си хонорар от филма дари на National Women’s History Museum. Изигра и смешен измислен президент на САЩ в „Не поглеждай нагоре“ (2021) на Адам Маккей - гротеска на американската демокрация, медийната кухост, края на света, където на финала Мерил Стрийп се появява гола.

За първи път се мярва на големия екран в „Джулия“ (1977) на Фред Цинеман по автобиографичния роман на Лилиън Хелман „Пентименто“. После идва драстична дисекция на войната във Виетнам „Ловецът на елени“ (1978) на Майкъл Чимино, където е епизодично-фееричната булка Линда и си партнира за първи път с Робърт де Ниро. В интелектуалната черно-бяла драма „Манхатън“ (1979) на Уди Алън е еманципираната майка Джил с прям поглед и дълга, златиста коса, зарязала невротичния си мъж заради хармония с жена... Същата година с Джоана Крамър актрисата разширява параметрите на екранното майчинство – героинята зарязва малкия си син на баща му (Дъстин Хофман), а 18 месеца по-късно лъвски се бори за него.

Дъстин Хофман и Мерил Стрийп в "Крамър рещу Крамър"

Филмът, естествено, е „Крамър срещу Крамър“ на Робърт Бентън – една от най-трусовите мелодрами в историята на киното, донесла първия ѝ „Оскар“. „Жената на френския лейтенант“ (1981) на Каръл Райс е по романа на Джон Фаулс, а сценарият на Харолд Пинтър съгражда филм във филма. Стрийп е вълнуваща в трансформацията от модерна жена във викторианска грешница и обратно...

Според легендата молила на колене Алън Пакула да ѝ даде ролята на Софи Завитовски в знаменитата антифашистка драма „Изборът на Софи“ (1982) по романа на Уйлям Стайрън. Потресната участ на полска емигрантка в Ню Йорк, измъкнала се от Освиенцим, е разказана в сложна конструкция. Разпната между майчинство и Его, уязвимост и борбеност, ту с полски, ту с немски акцент, Мерил Стрийп показва актьорски абсолют. Благодарение на нея „Изборът на Софи“ е сред оскъдните екранизации, по-успешни от оригинала. И ѝ носи вторият „Оскар“.

Мерил Стрийп в "Изборът на Софи"

В трескавата романтична драма „Да се влюбиш“ (1984) на Улу Гросбард Мерил Стрийп е семейната Моли Гилмор, влюбена в също женения Франк Рафтис (Робърт де Ниро). За трети път си партнират в „Стаята на Марвин“ (1996) на Джери Закс.

В „Отвъд Африка“ (1985) на Сидни Полак влиза в кожата на датската писателка Карен Бликсен, последвала съпруга си (Клаус Мар��я Брандауер) в Африка и влюбила се в свободолюбивия пилот Денис Финч-Хатън (Робърт Редфорд). Магнетизмът на Стрийп в разните възрасти на силната ѝ героиня засенчва дори ослепителния кенийски залез. После изиграва безобразно смешната актриса Маделин с манията ѝ по еликсир за младост в черната комедия „Смъртта ѝ прилича“ (1992) на Робърт Земекис, призрачно-аристократична чилийска ясновидка Клара от мистичната семейна хроника „Къщата на духовете“ (1993) на Билле Аугуст по романа на Исабел Алиенде, провинциалната американска италианка Франческа Джонсън от 60-те в сълзливата мелодрама „Мостовете на Медисън“ (1997) на Клинт Истууд по едноименния роман на  Робърт Джеймс Уолър, бисексуалната редакторка в издателство Клариса Вон в изтънчената екранизация по романа на Майкъл Кънингам „Часовете“ (2002) на Стивън Долдри...

Мерил Стрийп и Роберт Редфорд в "Отвъд Африка"

След като с очи и усмивка, тембър и жестове, твърдост и нежност, благородство и гротеска е вдъхнала незабрава на любовници и майки, омайници и баби, реални и измислени жени Стрийп изигра кънтри дива в лебедовата песен на Робърт Олтман „Последното кънтри шоу“ (2006), а в „Мама миа“ (2008) на Филида Лойд доказа, че е неподражаема и в мюзикъл.

Да не пропусна чудовищно смешната и нетърпима Миранда Пристли, Крюела на висшата мода в комедията „Дяволът носи „Прада“ (2006) на Дейвид Френкъл - свободна екранизация на едноименния роман на Лорън Уайзбъргър. А после Стрийп ни изненада като консервативната сестра Алоиз Бивиър - страшилище за американската демокрация през 1964 в „Съмнение“ (2008) на Джон Патрик Шaнли или пък като неотразимата Джулия Чайлд в “Джули и Джулия” (2009) на Нора Ефрон... В черната комедийна драма „У дома през август“ (2013) на Джон Уелс по едноименната пиеса на Трейси Летс Стрийп е властна майка, болна от рак и пристрастена към наркотиците. Умопомрачително забавна е и във „Флорънс“ (2016) на Стивън Фриърс - биографичен филм за фалшиво пеещата оперна певица Флорънс Фостър Дженкинс, която настоява за публични изяви.

Мерил Стрийп в "Дяволът носи Прада"

След Сюзън Орлийн, запленена от орхидеите в “Адаптация” (2003) на Спайк Джоунс по сценарий на Чарли Кауфман, базиран на книгата на Сюзан Орлийн „Крадецът на орхидеи“, в „Нека говорят“ (2021) на Стивън Содърбърг Мерил Стрийп отново е загадъчна писателка, но на лайнер. Това се случи след като изигра провинциалната кротка пенсионерка Елън, останала вдовица и взела се в ръце в бляскавата абсурдистка комедия “Пералнята” (2019) на същия Содърбърг. И двата филма са нискобюджетни.

„Малки жени” (2019) на Грета Гъруиг е осмата пълнометражна екранизация по едноименния роман на Луиза Мей Олкот от 1868 г. Филмът разказва за четири сестри и троснатата им леля Марч (Мерил Стрийп) в Нова Англия през 60-те години на ХIХ век и тяхното порастване в контекста на Гражданската война.

Със скулптора Дон Гамър са семейство от 1978 г. и имат четири деца: Хенри, Мейми, Грейс и Луиза Джейкъбсън. Наскоро стана ясно, че от шест години са разделени, но по принцип Мерил Стрийп пази личния си живот.

Мерил Стрийп в Кан, 2024

С огромната дързост на своята дарба тя храбро влиза от проект в проект. И е най-великата актриса на нашето време. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Международни агенции, архив на продукциите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Фестивал на българското кино „Награди Васил Гендов” за трети път

И третото поредно издание на Фестивала на българското кино „Награди на СБФД Васил Гендов” в навечерието на 90-годишнината на Съюза вече е история. На 16 май в Народен театър „Иван Вазов“ се проведе най-добрата до този момент церемония. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Отново сценарист бе Димитър Стоянович, а режисьор – Лъчезар Аврамов. Водещ бе великолепният Иван Бърнев, а музикалната програма бе от възпитаници на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. От хора със 70 сладки деца от втори клас до заключителното слово на председателя на СБФД Милко Лазаров двата часа бяха истински празник. Пик на церемонията бяха думите на драматурга, сценариста и документалиста Боян Папазов след удостояването му с Наградата за принос към българското кино – мъдрецът с абсурдно чувство за хумор свърза Достоевски със спомени от детството си в Народния театър.

Боян Папазов и Иван Бърнев

Дни преди официалната церемония, от 1 до 14 май в Дома на киното се проведе Националният фестивал за българско кино „Награди на СБФД Васил Гендов“, на който бяха излъчени всички над 90 номинирани филма. Повече от 4500 зрители влязоха в салона, за да видят заглавията и да се срещнат с голяма част от авторите.

Фестивалът е най-мащабният форум на българското кино. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчиха тази година от 4 журита: за игрално, късометражно, документално и анимационно кино.

Фестивалът е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на времето наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии.

Васил Гендов

Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център и Столична община.

Съюзът на българските филмови дейци отличи с призове филми и фигури в общо 36 категории.

Журито за игрално кино бе с председател проф. Иван Ничев и членове: Мартичка Божилова, Маргита Гошева, Калоян Божилов, Любомир Младенов. Състезателните филми бяха 12. От тях - 5 дебюта и 5 независими. Журито тази година не присъди награда за сценарий.

От 9-те си номинации прославеният и щедра награждаван „Уроците на Блага” на Стефан Командарев (вкл. „Кристален глобус” от Карлови Вари, „Златна роза” от Варна и призове за невероятната Ели Скорчева) получи 3 награди: за най-добър игрален филм, за женска роля на Ели Скорчева и за поддържаща женска роля на младата Розалия Абгарян. От „Съдилището” насам (2014, „Златна роза”), киното на Стефан Командарев е социално неспокойно във възходяща градация. След „Посоки” (2017) и „В кръг” (2019) сега гледахме третата част от трилогията му за днешната българска окаяност. Този потресен филм е най-доброто, създадено досега от Командарев. Отново съсценарист е Симеон Венциславов, а оператор - прекрасният Веселин Христов.

Розалия Абгарян и Ели Скорчева

След успешния си дебют „Доза щастие” (2019), посветен на наркоманията и майчинството, Яна Титова е създала прекрасния и безпощаден „Диада” („Златна роза”), който показва днешната българска безпризорност от протоположен ъгъл на „Уроците на Блага” – през преживяванията на тийнейджърите, заснети талантливо от Мартин Балкански. От също 9-те си номинации получи 2 приза: Специалната награда на журито и за монтаж на Бохос Топакбашиян.

Вторият филм на Надежда Косева „Клопка” имаше 10 номинации. След чудесния ѝ дебют „Ирина” (2019) – филм-просветление с темата за сурогатното майчинство и невероятната Мартина Апостолова, „Клопка” грабва с първия кадър. И така – до финала. Силен, минималистичен и храбър филм с величествения Александър Трифонов, две гарги, куче, глиган, патета и Дунава, заснети живописно от Кирил Проданов. От 10-те си номинации получи три награди: за режисура, за главна мъжка роля и за художник на Ивелина Минева. При връчване на наградата Надежда Косева обяви, че наградите на "Клопка" се посвещават на Иван Черкелов - той се появява във филма за последен път.

Надежда Косева

„Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров е създаден в БНТ изцяло по „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Заснет е също от Веселин Христов. Поема от септември 1886: 8 години след Освобождението. Елегантният Захарий Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенско с официални лица да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и Бенковски (Пламен Димов). Оцелява само Захарий Стоянов. Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада. Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е важен, но мъчителен за гледане. От 6-те си номинации получи  награда за поддържаща мъжка роля на Ивайло Христов. 

Независимият черно-бял и радикален „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев с прекрасния Георги Гоцин заслужено бе награден за дебют.

Наградата за операторско майсторство отиде при невероятния Крум Родригес, заснел в магнетично черно-бяло грузинско-френско-българската копродукция „Гражданинът светец” на Тинатин Кайришвили.

Наградата за композитор бе присъдена на Петър Дундаков за въздействащата музика в сюрреалистичния „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България) на Йоргос Зоис.

Тази година имаше и отделно жури за късометражно кино. То бе с председател Орлин Милчев и членове: Слава Дойчева и Петър Крумов. От 24-те заглавия награди „Свиждане” на Веселин Бойдев.

Журито за документално кино бе с председател Атанас Киряков и членове: Биляна Кирилова, Мариана Христова, Николай Стефанов, ��лица Петкова. Те имаха доста работа: 42 филма, от които 7 дебюта.

Алцек Мишев в „Да летиш с плавници”

От 5-те си номинации симпатичният, но прекалено разтеглен „Да летиш с плавници” на Мария Аверина, посветен на художника авангардист Алцек Мишев, получи 3 приза: Специалната награда на журито, наградата за композитор на Петър Дундаков и за монтаж на Нина Алтъпармакова.

Изключително важният, но прекален дълъг „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева имаше 4 номинации и спечели 2 награди: за най-добър документален филм и за сценарий (най-спорният му компонент). Всъщност с тези два филма компанията АГИТПРОП триумфира на церемонията – ��артичка Божилова стои зад тях./на водещата снимка/.

„Една провинциална болница”

Вълнуващият и ироничен „Следеният човек” донесе наградата за режисура на Димитър Коцев-Шошов.

Великолепната работа на Орлин Руевски бе наградена за операторско майсторство за артистичния „Последният гларус” на Тонислав Христов.

Журито за анимационно кино бе с председател Анри Кулев и членове: Боряна Матеева, Аспарух Петров, Невелина Попова, Иван Богданов. Тази година филмите не бяха много – само 8.

От 5-те си номинации чудесният „Дъщерята на художника” получи награда за режисура на Димитър Димитров и за звук на Наталия Гюрова.

Горестният и динамичен „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова имаше 4 номинации и получи 3 награди: за най-добър анимационен филм, за сценарий и за анимация за Йоана Атанасова и Янко Петров.

Божидар Манов

За оперативна критика наградата получи Божидар Манов, за книга – „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 - 1989)” на Деян Статулов. Тази година имаше и специален диплом за Александър Грозев – „Киното в България” том 4.

Деян Статулов

Освен от членовете на журитата, награди бяха връчени от Деян Донков, Ирмена Чичикова, Весела Данчева, Иван Павлов... Присъствието на страшно много официално облечени млади хора създаде усещането за бъдещност на киното ни и неговите празници. Тазгодишната церемония ще бъде запомнена и с доминантното присъствие на талантливия Петър Дундаков като композитор – получи награди и от игралното, и от документалното жури.

Петър Дундаков

Дано традицията с фестивала „Награди на СБФД „Васил Гендов” продължи. Киното ни има необходимост от този празник. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева, Стефан Марков и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ” 2024

Най-добър режисьор на игрален филм: Надежда Косева за „Клопка”

Най-добър оператор на игрален филм: Крум Родригес за „Гражданинът Светец” (Грузия/България)

Най-добра главна мъжка роля: Александър Трифонов за „Клопка”

Най-добра поддържаща мъжка роля: Ивайло Христов за „Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров

Най-добра главна женска роля: Ели Скорчева за „Уроците на Блага” (България/Германия) на Стефан Командарев

Най-добра поддържаща женска роля: Розалия Абгарян за „Уроците на Блага”

Най-добър монтаж на игрален филм: Бохос Топакбашиян за „Диада” на Яна Титова

Най-добър художник-сценограф на игрален филм: Ивелина Минева за „Клопка”

Най-добър художник по костюми на игрален филм: Ани Владимирова и Татяна Александрова за „Чума” на Иван Владимиров

Най-добър композитор на игрален филм: Петър Дундаков за „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България)

Най-добър звук на игрален филм: Александър Симеонов, Иван Андреев, Бурак Екил и Сонат Ханчер за „Тръстиката” (Тhe Reeds)

Най-добър дебют в игралното кино: „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев

Специална награда на журито за игрален филм: „Диада”

Най-добър късометражен филм: „Свиждане” на Веселин Бойдев

Най-добър пълнометражен игрален филм: „Уроците на Блага”.

Най-добър режисьор на документален филм: Димитър Коцев-Шошо за „Следеният човек”

Най-добър сценарий на документален филм: Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева за „Една провинциална болница”

Най-добър оператор на документален филм: Орлин Руевски за „Последният гларус” на Тонислав Христов

Най-добър композитор на документален филм: Петър Дундаков за „Да летиш с плавници” на Мария Аверина

Най-добър звук на документален филм: Цветелина Цветкова, Юри Цолов, Мариана Вълканова за „Железните момчета” на Станимир Трифонов

Най-добър монтаж на документален филм: Нина Алтъпармакова за „Да летиш с плавинци”

Най-добър дебют на документален филм: „Тиня” на Катя Симеонова

Специална награда на журито за документален филм: „Да летиш с плавници”

Най-добър документален филм: „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева.

Най-добър режисьор на анимационен филм: Димитър Димитров за „Дъщерята на художника”

Най-добър сценарий на анимационен филм: Йоана Атанасова за „Лодка в дъжда”

Най-добра анимация на анимационен филм: Йоана Атанасова и Янко Петров за „Лодка в дъжда”

Най-добър художник на анимационен филм: Пенко Гелев за „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо”

Най-добър композитор на анимационен филм: Михаил Йосифов за „Гнездо” на Настимир Цачев

Най-добър звук на анимационен филм: Наталия Гюрова за „Дъщерята на художника”

Най-добър дебют на анимационен филм: Алекса Траянова и Калина Димитрова за „Бъбривецът”

Специална награда на журито за анимационен филм: „Свързани” на Симеон Сокеров

Най-добър анимационен филм: „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова

Награда за оперативна критика: Божидар Манов

Награда за книга: „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”, Деян Статулов

Специален диплом за книга: проф. Александър Грозев, „Киното в България” - том 4.

Награда за цялостен принос към киното – Боян Папазов.

[vprki]

Чародейство без възраст

Обичам Цветана Манева. И на екрана, и на сцена, и на улицата... Често се срещаме в близкия хипермаркет. Гледам я отстрани – редова, негримирана, приятна жена на възраст. Но усмихне ли се, годините са пометени. Единствена е. Неподражаемо чаровна. Респектираща. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

И вече е на 80 (30 януари 1944).

Чаровница с характер е Цветана Манева. През годините се е изявявала къде ли не, но си остава актриса, съпруга, майка, баба, дама. Отдаде дълги години на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на преподаване в Театрален колеж „Любен Гройс“ и в НБУ. През 2013 с уникалния си глас невъобразимо вълнуващо рецитира стиховете на Никола Вапцаров в разтърсващия документален филм на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. През 2018 най-невъзмутимо се появи в клип на Азис.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на МТФ "Варненско лято"

През август 2023 Цветана Манева стана почетен гражданин на Варна – за значимия ѝ принос към театралния живот на града с дългогодишната ѝ дейност в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и театъра.

Родена е в Пловдив. Баща ѝ Георги Манев е дългогодишен актьор в Пловдивския театър. Още като ученичка игра�� в „Когато розите танцуват” от Валери Петров. Колебае се между актьорството и медицината. Не я приемат във ВИТИЗ. Започва работа в обувния завод „Петър Ченгелов”. На следващата година влиза в класа на проф. Моис Бениеш.

Цветана Манева в "Калоян"

През 1963 дебютира в киното – в „Калоян” на Дако Даковски и Юри Арнаудов е русата невинна Деница с разкошни плитки. В „Най-дългата нощ” (1967) на Въло Радев е пак руса, но немска секретарка.

В „Автостоп” (1972) на Никола Петков е първата ѝ главна роля – на отраканото Момиче. С тъмна коса и къса пола пътува на стоп за морето и стига до бензиностанция... Филмът излъчва френски чар. Цветана Манева много си го обича.

Цветана Манева и Николай Узунов в "Автостоп"

След завършването на ВИТИЗ постъпва в Пловдивския театър. През 1967 дебютира на сцената с ролята на принцеса Еболи от „Дон Карлос”. Там е до 1979, където играе все скъпоценни роли: Жулиета, Медея, Нора, Антигона, Албена...

До документалния филм „Възстановителна репетиция“ (2014) на Светослав Овчаров за Любен Гройс (1934 - 1981) знаех, че е значима фигура: и за българския театър (най-вече през пловдивските му постановки от 70-те), и за голямата Цветана Манева на сцената. Посветен на 70-годишнината му, филмът се опитва да извлече естетическия екстракт „Гройс“ през едно-единствено представление отпреди четвърт век – „Медея“. И по-точно - през енергийното градиране на реминисценциите за него: участниците, облечени в неръкотворно-тъканите костюми на Елена Камбурова, пясъчната сценография на Веселин Ковачев, немите черно-бели кадри от едновремешния спектакъл или на самия Гройс... В потока на любовно-сакралните думи за работата с него хората от екипа, начело с Цветана Манева, извършват не само значим археологически ритуал, но и интимна житейска рекапитулация. А иззад издевателски провисналите костюми и грапавия декор зрителят улавя неистовите вибрации на естетски лаконизъм, непосилно екзотичен за българския театър от онова време.

Цветана Манева в "Медея"

После Цветана Манева е в театър „Сълза и смях”... Играе и на други сцени. С хазартен хъс се хвърля в разни театрални начинания. Едно от най-красивите е участието ѝ в спектакли на „Сфумато” (1993 - 1999) На Маргарита Младенова и Иван Добчев. „Има нещо сходно между киното и работата в „Сфумато” – от теб се изискват разни варианти, да можеш да изхвърляш, да прибавяш. Само че отсъства понятието „край”  - всяко представление е предизвикателство за мен.” Там игра в „Луда трева”, „Вуйчо Ваньо”, „Платонов”…

"Последната дума"

В киното Цветана Манева международно се прославя с трагиката на късокосата Учителка майка в „Последната дума” (1973) на Бинка Желязкова. Там свежата хубост на героинята е атракция, от която авторка и актриса създават метафора на идеологиечския блян. Филмът участва в конкурса на Кан и прави впечатление.

Цветана Манева е от малкото актриси в българското кино, способни да излъчват страстност в кадър. И до днес ме пробива изкусителността на офицерската съпруга (Царицата) от прекрасния дебют на Киран Коларов „Служебно положение ординарец” (1978) – красива и сладострастна до жестокост, примамлива с цялата поквара на всепобедната плът. Независимо дали на екрана е изкусителка или еманципантка, Цветана Манева залага на интелигентната женственост – телесна и чародейна.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Примижава със зелен поглед, полуоткрехва сочни устни, разсича кадъра със сипкав смях, броди из постели и влакове, заводи и старчески интериори с мекотата на хетера и с хъса на просперитетка. И зад подчертаната еротика на присъствието ѝ внезапно изскача неудовлетворение или детска спонтанност, съмнение или коварство. Да си спомним Бела Ица с цедилото, чембера и усмивката от „Мера според мера“ (1981) на Георги Дюлгеров.

При Бинка Желязкова играе и две журналистки („Басейнът”, 1977 и „Нощем по покривите”, 1988). Ако Дора със своята руса перука и фалшива усмивка с микрофон е бутафорен контрапункт на душевните мъченичества на дъщеря си, Диана Пеева достига до спазматичното прозрение за житейската несъстоятелност на кариеризма. „Тези героини изостриха собствения ми характер, провокираха собственото ми майчино чувство.”

Цветана Манева в "Откога те чакам"

Интересно място във филмовата биография на Цветана Манева заема сестра Николова в „Откога те чакам” (1984) – дебют в игралното кино на голямата документалистка Анна Петкова. Героинята ѝ, чието име е Цветана, е ведра и отзивчива към самотните стари хора, за които се грижи като социален патронаж. С присъствието и добротата си осветява края на живота им.

Навремето ми беше казала, че би се снимала във филм на Людмил Тодоров. „Вярвам много на момчетата от края на 80-те, но знам – по мен и името ми има едни наслоения...“ Цветана Манева се снима при Иван Черкелов в „Търкалящи се камъни (1995). Тя е Мария – втората съпруга на Бащата (Георги Черкелов). Епизодична, деликатна и потисната, на героияната й не остава друго, освен да пуши сред луксозното мълчание на семейната дисхармония. Тя е фина, но все пак грешна. Защото иска да живее добре сега. Без да е обвинявана, просто е прогонена – за такива като нея няма място по пътя към Бога...

Цветана Манева и Иван Андонов в "Трудна любов"

Цветана Манева играе разнообразни персонажи и във филми на Иван Андонов: влюбената и силна Екатерина в „Трудна любов” (1974), забавната Пехливанова в „Дами канят” (1980), Вела Благоева в „Мечтатели” (1987).

От „Версенжеторикс“ (2001) на Жак Дорфман започна да залага на интелигентността в превъплъщенията си в по-възрастни майки. Такава е в „Една калория нежност“ (2003) на Иванка Гръбчева. Героинята ѝ е красива, остроумна, деспотична и безпомощна пред връхлетелите я емоции... Цветана Манева е фина и ранима като майката на Калина (Параскева Джукелова) в покъртителната драма за комунистическите безчинства „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов. Видяхме я и като майката на Диана (Касиел Ноа Ашер) в разправата с досиетата на ДС в „Зад кадър“ (2010) на Светослав Овчаров), и на Мария в ченгесарско-театралната драма „Досието Петров“ (2014) на Георги Балабанов. При Светослав Овчаров играе още два пъти: в любовната етно-мелодрама „Лист отбрулен“ е селската леля Гичка, а в копнежно-живописния „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) - гувернантката.

Цветана Манева и Пенко Господинов в "Далеч от брега"

„Най-притегателното в киното за мен е начинът на работа, суетнята, усещането за общност. Видя ли застинал зад камерата технически работник, значи, че съм успяла с този кадър... Давам си сметка, че малко от филмовите ми роли са успешни, но що за актриса съм, ако не приемам провалите.”

Последната ѝ засега роля е очарователната и мъдра актриса с минало в театралната драма по време на соца „Далеч от брега“ (2018) на Костадин Бонев.

През 2021 излезе биографичната книга „Тя, Цветана Манева” (изд. „Книгомания”) с автори Георги Тошев и Яна Борисова, където казва: „Не влача шлейфа на миналото. Имам ясен поглед за предстоящото, макар да не се знае колко ще трае то. Не се обръщам назад. Безсмислено е. Боря се вътрешно с това и често си припомням една реплика от пиеса на Калин Донков „Да простиш, значи да забравиш.“

Днес на рождения ѝ ден във Филмотечно кино „Одеон” ще бъде показан „Автостоп”, а през февруари зрителите ще могат да видят „Трудна любов”, „Служебно положение ординарец” и „Откога те чакам”.

Цветана Манева и Атанас Атанасов в “Хората от Оз” в Театър 199 “Валентин Стойчев”, автор Яна Борисова, режисьор Галин Стоев

На 22 февруари в Младежкия театър „Николай Бинев ще се състои театрално-музикалният спектакъл “За любовта...Честит рожден ден, Цветана” по идея на Яна Борисова. Посветен е на 80-годишнината на актрисата-икона.

Цветана Манева

На 23 март на 28-ия София Филм Фест тя ще получи Наградата на София на Столична община като признание за нейния принос към изкуството на киното.

Честита да си, скъпа Цветана! ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на СФФ, БНФ

[vprki]

Неспокойният проповедник - Георги Дюлгеров на 80

Един от най-рефлективните, неспокойни, обемни и неравни режисьори в българското кино на 30 септември навършва 80. И е неуморен. Да е жив и здрав! Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

„Аз се плаша от история, захвърлена в пространството, без всякакви културни параметри. Знам, че младите ми колеги сега много мощно настояват да преодолеем пиетета към националното, да се опитаме да се ситуираме извън традицията. Вероятно имат право. Не мога да им наложа забрана. А и всяко поколение идва с отрицание на предишното. Но аз продължавам да вярвам и не се срамувам от идеята, че да те захрани националната култура е нещо много важно. Веднага правя уточнение – държавните граници за мен не маркират националната култура, не ме подозирай в национализъм. За мен понятието е много по-общо – всичко, което има отношение към балканската култура, е и мое.”

Георги Дюлгеров

Георги Дюлгеров е не само създател на класиките „Авантаж” (1977, „Сребърна мечка” за режисура от Западен  Берлин) и „Мера според мера” (1981, с дигитална реставрация), заклет експериментатор, търсач на сюжети из българската история и народопсихология със съвременна рецепция, а и любим професор либерал с биография – във ВИТИЗ/НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Освен това, е щастлив откривател на млади актьори: Филип Трифонов, Мария Статулова, Таня Шахова, Любов Любчева… И още – през 90-те беше шеф на ААВЦ (Армейски аудиовизуален център) и продуцираше документални филми. Дори организира фестивал на българското късометражно кино в зала „Великата илюзия”. Участва в последния борд на директорите на Киноцентъра – „Бояна филм“ ЕАД (2001 – 2006) преди приватизацията. Член е на Европейската филмова академия. Години наред във в. „Култура”,  в т. нар. „писма” до дъщеря му Елица той анализираше филмите, избрани от ЕФА.

Георги Дюлгеров е неуморен формотърсач, самобитен акробат между видовете кино у нас („Авантаж“, „Трампа“, 1978, „АкаТаМус“, 1988, „Хубава си, мила моя“, 2004 и др.). И най-вече – заклет проповедник. Не се навежда пред публиката.

Стефан Китанов и Георги Дюлгеров

Дюлгеров е носител на много отличия. През май т.г. получи приза за цялостно творчество на фестивала Награди на СБФД „Васил Гендов”, а на току-що приключилия  41-ви фестивал на българския игрален филм “Златна роза” Специалната награда на журито за цялостен принос в българското кино.

Роден е в Бургас с македонска кръв. Завършил е ВГИК в Москва при Игор Таланкин през 1970 г. Обича да кара колело. Да слуша музика. Да чете. Да общува със студентите си. Да се радва с жена си Марина. Преди години преживя тежък инцидент с колелото. Не знам дали кара още.

Филип Трифонов в "Изпит"

От дебютната му новела „Изпит” (1971, награда на младежкото жури от Локарно 1972) по сценарий на Николай Хайтов снима дълго с почти неизменен екип: операторът Радослав Спасов, художникът Георги Тодоров-Жози и композиторът Божидар Петков, Светла му памет.

Руси Чанев и Георги Дюлгеров по време на снимките на "Мера, според мера"

След метафоричния „...И дойде денят” (1973) по сценарий на Васил Акьов, Дюлгеров започва извънредно ползотворен период с Руси Чанев. Невероятният актьор е не само яркият затворник Петела в „Авантаж” (по действителни събития) и френетичният Дилбер Танас в епоса „Мера според мера” (по романа „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова, през 1988 излиза сериал от 7 епизода), а и съсценарист, и съмишленик. Непостижимостта на Петеловия житейски артистизъм е едно от най-свидните ми изкушения в българското кино. Примитивът Танас, пуснат в македонските освободителни борби като невинен агнец, е не само участник, но и пристрастен коментатор. И двата филма се отличават с оригиналност, майсторство, автентизъм, дълбочина.

Георги Дюлгеров и ��адослав Спасов по време на снимките на "Мера според мера"

Навремето имах кумири. Един от тях бе Георги Дюлгеров. Когато влязохме във ВИТИЗ/НАТФИЗ, и четиримата от киноведския ни клас (Стефан Китанов, Жанина Драгостинова, Борислав Колев и аз) бяхме единодушни в желанието си именно той да ни преподава кинорежисура. Въпреки че Дюлгеров е асистент на Христо Христов още от първия режисьорски випуск, а след това има славния си клас (Иван Черкелов, Светла му памет, Людмил Тодоров, Светослав Овчаров, Росица Вълканова, Иглика Трифонова, Марио Кръстев, Милена Андонова), нещо го бяха напъдили. Цял семестър пропуснахме. И един ден Дюлгеров наистина се появи със своето колело в двора на института. Това беше началото на най-неистовата авантюра в живота ми: часове с Дюлгеров, а после – снимки с него във втората част на „Лагерът” (1990, показан в „Петнадесетдневка на режисьорите” в Кан). Бях и асистент-режисьор, и изиграх ролята на бунтарката Мария (озвучена с гласа на Мария Статулова). Случи се в ранното лято на 1989 г. Гонеха турците от земите и домовете им. Ние, пътувайки за терен, ставахме неволни свидетели на сърцераздирателни раздели. „Лагерът” беше рекапитулационен филм за Дюлгеров – снимаше своите изгубени илюзии. И бързаше да вкара в кадър всеки по-яростен детайл от страданията на онеправданите по време на режима...

Георги Дюлгеров и Радослав Спасов при връчването на "Наградата на София" на 27-ия "София филм фест", 2023

И покрай асистенството, полуактьорството, купона, номадството на филмовия бит или вечните препирни с Учителя, постепенно изгубих кумира. Остана Дюлгеров, за когото знам, че може да е до небето заблуден, но е цар да те омагьоса, да те накара да му повярваш – напук на твоето собствено снизхождение към патоса му. Напук на ироничните подмятания от други. Това се нарича лидерство или лудост. Понякога, за щастие, в историята на изкуството значението им съвпада. И в такива моменти се ражда Кино.

След това по сценарии със Светослав Овчаров направи в БНТ „BG - Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1996) и „Черната лястовица” (1996, България/Франция/Унгария, Гран при в Грузия през 1997 и наградата на Европейското младежко жури в Монс, Белгия, 1999) – филм досущ като Вавилонската кула. Не само защото това е една от смисловите му доминанти, но и защото на екрана е истинско стълпотворение от захванати и недовършени сюжетни линии, от проследявани и зарязвани герои, от етнографски наблюдения и зоологически попълнения, от метафори и препратки... На „долното” равнище филмът се занимава с перипетиите на циганката Магдалена (Любов Любчева) – красива, свободолюбива, несретна. На „горното” – с етническата толерантност във всичките ѝ измерения. Само че интелектуалните амбиции на Светослав Овчаров и Георги Дюлгеров са спънали шанса за витална интерпретация на важния не само в нашия регион проблем. И още – режисьорът Дюлгеров, воден от неукротимата си гражданска съвест, за пореден път не се е доверил на страстта. И „Черната лястовица” е филм за циганите без полъх чувственост, при това с чародейницата Любов Любчева. И се е получил вторичен трактат.

След това създава на лента в БНТ маниашкия филм „Пясъчен часовник” (1999, по разказа на Людмила Петрушевска „Случаят в Соколники”) с оператори-дебютанти: Борис Мисирков и Георги Богданов, снимали курсовите работи на негови студенти.

Ванина Червенкова и Иван Бърнев в "Лейди Зи"

Гледах „Лейди Зи” (2005, „Сърцето на Сараево“ и още седем международни награди и една на БФА за мъжка роля на Иван Бърнев) със закъснение, но пък не по��ня откога не бях изпитвала национална гордост заради филм - въодушеви чужденците от журито на FIPRESCI в Киев на фестивала „Молодiст“, а за някои той бе изобщо първа среща с нашето кино. Сценаристи са Марин Дамянов, Георги Дюлгеров и Светлана Комогорова-Комата.

Историята на ербап момичето Златина (Анелия Гърбова) - от дома за изоставени деца, през софийското стрелбище до бардака и автогарата в Солун - е разказана/изпята на нейното бебе от баща му Лечко (Павел Паскалев). Именно през неговите спомени гледаме как двамата от деца (Ванина Червенкова и Исус Бориславов) растат заедно из мизерията, насилието и камарите безсмислени дарения за дома, а той все подире й се влачи като фанатичен Ромео-воайор. Златина (лейди Зи - от лейди Ди) е феноменално точен стрелец. Колкото е чепата, толкова е и добричка. Подобно на Магдалена от „Черната лястовица” (1997), тя е трагичен боец. Само че тук става дума за циганка, припознала себе си като българка (и отказала да приеме майка си по тази причина), но всъщност самата ражда циганчето на Лечко в мултиетническата ни държава на далавери и тъмни босове (Руси Чанев), а решението е взето жестомимично в солунски затвор... „Лейди Зи” събира моралните неспокойства на експериментатора Дюлгеров: интелектуализиране на етническата параноя („Черната лястовица”), кодиране на житейската амбивалентност („Пясъчен часовник”), документализиране на проститутски любовни сола в затвора („Хубава си, мила моя”, 2004). С автентизма на историята и изпълнителите (след професионалните актриси в „Хубава си...”, сега в кадър са истински обитатели на домове за сираци) филмът се забива в подсъзнанието. Визия и звуци, мелодии и лица са орнаменти в солидна полифония от самоти, податлива на частична ерозия: от предвзетия (на моменти) диалог и от алогичността на някои ситуации (особено на финала с гъркинята). Но въпреки тях, въпреки дори обикнатата от Дюлгеров екранна логорея (тук в съвсем търпима доза), „Лейди Зи” стреля право в сърцето.

Руси Чанев и Мария Статулова в "Авантаж"

Шоковата достоверност и (авто)ироничната спонтанност извисяват филма почти до поетичния автентизъм на „Авантаж”. Колко пъти се мъчи ли, мъчи, а в „Лейди Зи“ сякаш е успял да сътвори любов, нескопена от интелектуалното му свръхжелание.

Абсурдът присъства в почти цялото творчество на Дюлгеров. Тъй като оголено се занимава с конфликта човек-общество, неговият е по-социално ориентиран, с откровен публицистичен патос. А в „Гардеробът” (1974) по сценарий на Станислав Стратиев абсурдът е направо директен.

В „Козелът” (2009) Дюлгеров предприема двойно предизвикателство – от една страна, се опитва да съчетае своя социален абсурд с мистичния абсурд на Радичков, от друга – поканва талантливата градска писателка Кристин Димитрова, за да сътворят приказка за днешния ни живот сред чукарите с Иван Бърнев и Анджела Родел. На Руси Чанев е отреден гласът на падналия от небето Козел – вечният стожер на истината.

Иван Бърнев в "Козелът"

В разговор Дюлгеров ми сподели: „Любопитството ми към Радичков е отдавна, смятам го за уникален писател, който заради своеобразието си е неразбираем в чужбина, за съжаление. За първи път разбрах това в Москва, във ВГИК, когато като студент в ІІІ курс, струва ми се, правих театрална постановка по разказа му „Вятърът на спокойствието“, където, типично по радичковски, нищо не се случва – бостан, заловили са циганин-крадец, старец и гърбушко си говорят... И видях как на всичките ми колеги очите им станаха на домати – нищо не разбират... Две години по-късно с един руски драматург, Андрей Скалон, написахме сценарий по разказа „Януари“ (пиеса още нямаше). Опитахме се да хванем света на Радичков. Все още ми седи в главата кръчмата, която е много студена и неуютна, празна е, там носят вълците, а героите са в мазето, където е много топло, но и задушно – заради изпаренията от кожусите не им се виждаха главите, а само краката. Сещаш се каква студентска изгъзица щеше да бъде, но преподавателите ми нищо не разбраха, естествено, и не ме пуснаха да го снимам. И тогава се обърнах към Хайтов. И, слава Богу – той е много по-лесен за правене... Но Радичков ми стоеше в главата. Към този „Козел“ специално любопитството ми е отдавна – той се намира в едно сборниче „Скални рисунки“ и все го прехвърлях, прехвърлях...”

От „Козел” са останали само козелът и сблъсъкът между две култури. Виталната стихия на Радичковата словесност е заменена с високопарни водопади от думи, които стопират и най-тръпното желание на зрителя да се включи в случващото се на екрана.

"Буферна зона"

Затова пък „Буферна зона“ (2014) е лично, красиво, концептуално обяснение в любов към авторското кино през сънища. С на пръв поглед хаотична флашбек структура, филмът на Дюлгеров е вълнуващо естетски конструкт от наратив и неговите/наши филмови пристрастия. При катастрофа съпругата (Стефка Янорова) на филмов режисьор (Руси Чанев) загива, а той загазва с окото. По време на пътуване към нейните корени в Гърция сънува миналото и сегменти от творчеството на Бунюел, Фелини, Антониони, Тарковски, Рангел Вълчанов... И се е получило особено рекапитулационно кино – и живописно, и фантазно, и смазващо, и някак оптимистично. Снежина Петрова и Меглена Караламбова са изискани. Руси Чанев е не само безподобно добър, а и секси. Разбира се, „Буферна зона“ е филм за избраници. На прожекцията за приятели в Дома на киното Дюлгеров обяви, че това е последният му филм. Но не би.

Той има поне два нереализирани сценария: за Свети Никола Мореплавателя и „Съединението”.

На 25 септември по време на „Златна роза” във Варна се състоя премиерата на книгата му „Биография на моите филми – част 2” (2022, НБУ), а вечерта гледахме новия му игрален филм „Записки по едно предателство” (2023), създаден в БНТ. Да снима по „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, за Бенковски, предателството и прошката е мечта на Дюлгеров от 1975 г., когато е трябвало да направи „Да отвориш рана“ по сценарий на Боян Папазов – негов състудент от ВГИК, но е спрян. Новият филм е изцяло по текста на „Записките…“. Поема от септември 1886 – 8 години след Освобождението. Елегантният Захари Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенска махала с официални лица и жандарми да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и той с дълга комитска коса, и смъртта на Бенковски (Пламен Димов). Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада…

Георги Дюлгеров по време на снимките на „Записки по едно предателство”

Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е и важен, и потопен изцяло в телевизионната стилистика. Тече мудно, ала камерата на Веселин Христов пестеливо и омайно извайва атмосфера, за която допринася и природата, и средата на художника Георги Тодоров-Жози. Финалът с разкаянието на дядо Вълю е покъртителен и издига филма. Прекрасни са и другите актьори, а оскъдната музика на Мира Искърова е чудна.

На Дюлгеров му предстои да снима следващ филм - „Разлом”, подкрепен от ИА НФЦ. Оператор ще е талантливият Стефан Иванов, който живее в Канада. Филмът е за 1951 г. и десетилетия по-късно, за Величка и сина ѝ, за горяните и зловещата роля на ДС, отново за предателството, покаянието и прошката… Както каза Георги Дюлгеров във Варна, „Аз съм човек на ХХ век и искам да разказвам за миналото“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Марков, архив на продукциите, Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на редактора на „въпреки.com” Зелма Алмалех: Благодарна съм на съдбата, че с днешна дата мога да кажа, че познавам почти от половин век Георги Дюлгеров и в годините филмите му. А за Стефан Джамбазов той беше много специален човек, направи следдипломна специализация при него  заедно с Костадин Бонев, Александър Морфов, Борислав Колев… Всеки от тях има/ше своя път. Преди 30 години в мои други професионални поприща в БНТ, го поканихме в предаване на живо по повод на 50-та му годишнина. Той се съгласи, но каза, че Радослав Спасов месеци преди него е роден и той трябва да е пръв… Преди години направихме разговор с него по повод на „Буферна зона“, Жоро дойде вкъщи /водещата снимка/ да си приказваме. Приготвихме се, но той поиска само чаша вода… Може да прочетете тук. Да е жив и здрав, останалото е вълнение и радост от живота, Въпреки!

[vprki]

Критичен поглед: Демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна

Фестивалът на българското кино – награди на СБФД „Васил Гендов” е най-мащабният форум у нас. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчват от 3 журита: за игрално, документално и анимационно кино. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

От 1 до 10 май по време на Фестивала в Дома на киното зрителите имаха възможност да видят безплатно всичките 68 филма, произведени за година, а и да се срещнат с голяма част от авторите.

Юлиян Вергов

На 16 май в Софийската опера и балет се проведе официалната церемония по връчването на наградите на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“. Тя е втора поредна след 2022, когато се състоя в Народен театър „Иван Вазов“. Салонът на Операта се оказа по-изискано и адекватно място. Водещ бе организираният и остроумен Юлиан Вергов, а оркестърът на Софийската опера и балет и солисти се включиха талантливо в събитието. Сценарист и режисьор отново бяха Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, а автор на оскъдната сценография бе Яна Криспин. И, въпреки че се раздадоха 38 награди (плюс видео обявяване на номинациите) не беше отегчително. Случи се празник, независимо от леките пробойни – например, доста се чакаха наградените да стъпят на сцената, а през това време оркестърът свиреше. Но явно нямаше друг ход в Операта. И вероятно така ще бъде и занапред.

Васил Гендов

Той е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на годините наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии. Днес Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център.

Валери Йорданов при представянето на фестивала CineLibri, снимка: Стефан Марков

Тази година се оказа, че демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна: например, прекрасният, искрен и неистов „Шекспир като улично куче” на Валери Йорданов получи, освен задължителната за филм, само още две – за режисура и за музика на Калин Николов. И остана абсолютно незабелязан от журито. И още – операторът Емил Христов, заснел виртуозно гротесковия, антутопичен и абсурдистки игрален дебют на бляскавия аниматор Теодор Ушев „Ф 1.618”, пронизителния черно-бял „Пролетно равноденствие” на Иван Павлов и искрения, но банален дебют на Орлин Милчев „Изкуството да падаш” (награда за най-добър филм), е номиниран само за „Пролетно равноденствие”.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимките на „Ф 1.618”

И наградата за операторско майсторство отиде при Кирил Проданов, заснел живописно в нисък ключ сръбско-българския „Мрак” на Душан Милич. Затова пък неравният, но трогателен дебют на изобретателния театрал и художник Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море” имаше 8 номинации, но не получи нито една награда.

Журито за игрално кино бе в състав: Ралица Петрова (председател), Асен Владимиров, Светла Ганева, Камен Калев и Павел Веснаков (получил м. г. наградата за най-добър филм с дебюта си „Уроци по немски”). Доколкото ги познавам, а няко�� от тях – отдавна, са все хора с високи критерии за кино. Изгледаха 15 пълнометражни игрални филма, 7 от които – дебюти. Повечето от наградите им бяха адекватни.

Светлана Янчева във филма "Пролетно равноденствие"

Не пропуснаха върховните актьорски постижения на Светлана Янчева в „Пролетно равноденствие” и на Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро в игралния дебют на прекрасния документалист Тонислав Христов „Добрият шофьор” (България/Финландия/Швеция, награда за дебют), както и искреното присъствие на Дария Димитрова в „Майка” (България/Германия/Хърватия) на Зорница София, вдъхновен от истинската история на театралната режисьорка Елена Панайотова.

Малин Кръстев

Страшно ме зарадваха още наградите за режисура на Иван Павлов и за монтаж на Веселка Кирякова за любимия ми „Пролетно равноденствие”. Също важни бяха наградите за звук на Александър Симеонов и Оливие Калверт, за сценография на Сабина Христова и за костюми на Велика Прахова за постановъчно сложния „Ф1.618” . Както и за музика на Асен Вапцаров за черната комедия „Жълт олеандър” на Лъчезар Аврамов. Спорна е наградата за сценарий на „Майка”, абсурдна – за най-добър филм на „Изкуството да падаш”. И направо смехотворен е дипломът за дебют на симпатичния, но самодеен и инфантилен мюзикъл „Жири” на Петя Йосифова. Не ми стана ясно защо няма Специална награда. Но това си е работа на журито. Пък и, честно казано, това не е най-силната година на българското игрално кино. Що се отнася до 15-те късометражни филма, сред тях отново, както на „Златна роза”, бе отличен „Празник” на Антония Милчева.

Ако познавам игралните и за повечето от тях съм писала колонки в седмичника „Филтър”, по разни причини съм гледала малка част от документалните филми и нито един от анимационните. Журито за документално кино бе в състав: Елдора Трайкова (председател), Тонислав Христов, Малина Петрова, Катерина Ламбринова и Кирил Проданов. Изгледаха 20 филма, сред които – 8 дебюта. Отличиха дебюта на Николай Стефанов „Нямаш място в нашия град“ (за най-добър филм, за режисура и за монтаж на Стоян Велинов), „Воев” на Биляна Кирилова (награда на журито и за сценарий на Биляна Кирилова и Неда Миланова), „Моралът е доброто” на Веселин Диманов (за дебют), “Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов (за операторско майсторство), „Майор Томпсън – (не)нужният герой“ на Жезко Давидов (за звук на Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова).

Ралица Големанова и Николай Стефанов

От наградените съм гледала само „Теодор Ушев: Невидими връзки“ на Борислав Колев и ме зарадва отличието за музика на безподобния Никола Груев-Котарашки. „Воев” и „Моралът е доброто” са по екраните и се надявам скоро да наваксам пропуските.

Борис Мисирков /л/ и Георги Богданов /д/

Анимационните филм бяха 14, сред които – 4 дебюта. Оценява ги жури в състав: Велислав Казаков (председател), Людмила Дякова, Радост Нейкова, Симеон Сокеров, Свилен Димитров (носител на миналогодишата награда за най-добър филм за „Любовни черупки”).

Людмила Дякова и Анри Кулев

Те отличиха единствения пълнометражен филм „Меко казано” на Анри Кулев (най-добър филм и за сценарий на Валери Петров), „Флорентинска нощ” на Сотир Гелев (за режисура и музика на Румен Бояджиев-син), „Океания“ на Стефан Войводов (за дебют), „Обезличаване“ на Спартак Йорданов (за анимация на Спартак Йорданов и Весела Йоцева), „Артистът” на Димитър Димитров (за художник), „Феята вещица“ (за звук на Благомир Алексиев). Разчитам на Фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив да изгледам филмите.

Ингеборг Братоева- Даракчиева

Гилдия „Критика” при СБФД връчи три награди: за оперативна критика на Ингеборг Братоев-Даракчиева, за книга на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8); признание за особен принос – на проф. Вера Найденова. Тя се появи на видео – прекрасна, мъдра, лаконична. И каза изключителна индианска поговорка: „Колкото и рано да се събуди човек, съдбата му е станала половин час по-рано”.

Проф. Георги Дюлгеров

Почетната награда за цялостно творчество получи проф. Георги Дюлгеров – един от най-големите режисьори в българското кино и един от най-видните преподаватели. Създал „Изпит”, „Авантаж”, „Мера според мера”, „Лагерът”, „Лейди Зи”, „Буферна зона” и др., той е формирал не един и двама филмови автори. Щастлива съм, че навремето, като студенти в НАТФИЗ, нашият киноведски клас издейства той да ни преподава кинорежисура. А после ни взе в приключението „Лагерът”... При получаването на наградата Георги Дюлгеров цитира Анджей Вайда: „Когато филмът е добър, е наш, когато е слаб, е мой”.

Иван Павлов

Скромният фестивален екип, начело с Виктория Радославова, здраво се потрудихме. Имаше и неизбежните пропуски. По-важното е, че второто издание на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов” бе по-успешно от първото. / За него във „въпреки.com”, отново текст на Геновева Димитрова, може да прочетете тук/. Неслучайно преди церемонията валеше дъжд. И вече гледаме към третото, живот и здраве. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ“

ИГРАЛНО КИНО

Най-добър пълнометражен игрален филм – „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев.

Най-добър дебют на пълнометражен игрален филм – „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов.

Най-добър сценарий – Миглена Димова и Зорница София за „Майка“.

Най-добър режисьор – Иван Павлов за „Пролетно равноденствие“.

Най-добър оператор – Кирил Проданов за „Мрак“.

Специален диплом за дебют – на Петя Йосифова за „Жири“.

Най-добър късометражен игрален филм – „Празник“ на Антония Милчева.

Най-добър звук – Александър Симеонов и Оливие Калверт за „Ф 1.618“ на Теодор Ушев.

Най-добър композитор – Асен Вапцаров за „Жълт олеандър“ на Лъчезар Аврамов.

Най-добър художник по костюмите – Велика Прахова за „Ф1.618“.

Най-добър художник-сценограф – Сабина Христова за „Ф1.618“.

Най-добър монтаж – Веселка Кирякова за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра поддържаща женска роля – Дария Димитрова за „Майка“.

Най-добра поддържаща мъжка роля – Герасим Георгиев-Геро за „Добрият шофьор“.

Най-добра главна женска роля – Светлана Янчева за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра главна мъжка роля – Малин Кръстев за „Добрият шофьор“.

ДОКУМЕНТАЛНО КИНО

Най-добър документален филм – „Нямаш място в нашия град“.

Наградата на журито - „Воев“.

Дебют – „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов.

Най-добър режисьор - Николай Стефанов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър сценарий – Биляна Кирилова и Неда Миланова за „Воев“.

Най-добър оператор – Борис Мисирков и Георги Богданов за “Колите, с които нахлухме в капитализма“.

Най-добър монтаж – Стоян В��линов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър композитор – Никола Груев-Котарашки за „Теодор Ушев: Невидими връзки“.

Най-добър звук – Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова за „Майор Томпсън – (не)нужният герой“.

АНИМАЦИЯ

Най-добър анимационен филм – „Меко казано“ на Анри Кулев.

Наградата на журито - „Следа“ на режисьора Аспарух Петров.

Дебют – „Океания“ на Стефан Войводов.

Най-добър режисьор – Сотир Гелев за „Флорентинска нощ“. 

Най-добър сценарий – Валери Петров за „Меко казано“.

Най-добра анимация – Спартак Йорданов и Весела Йоцева за „Обезличаване“.

Най-добър художник  – Димитър Димитров за „Артистът“.

Най-добър композитор – Румен Бояджиев-син за „Флорентинска нощ“.

Най-добър звук – Благомир Алексиев за „Феята вещица“.

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ БЯХА ВРЪЧЕНИ ЗА:

–  оперативна филмова критика – на Ингеборг Братоева-Даракчиева;

– за книга или теоретичен текст – на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8);

– за особен принос – на проф. Вера Найденова

НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО ПОЛУЧИ ПРОФ. ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ.

[vprki]

Критичен поглед: Фаворитът ми е „Баншите от Инишерин“

„Оскар“-ите отдавна не са това, което бяха. Промени се филмовата индустрия, технологиите изместиха сюжетите в блокбъстърите, зрителските критерии се сринаха, настани се догматиката на политкоректността, независимо дали става дума за пол, раса или сексуална ориентация. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова. /на снимката Мартин Макдона и Колин Фарел/

Вече е нормално най-важният „Оскар“ да печелят малки, независими, но важни филми, както беше, например, м. г. с „CODA – Дете на глухи родители“ на Сиан Хедер.

Светът се люлее. Още не свършила пандемията от COVID, преди близо година Русия агресивно нападна Украйна. И започна зверска война. Сега пък Турция и Сирия са в плен на земетръсното опустошение. А у нас се лутаме в политическа несъстоятелност. Но милиони очакват най-шумните награди.

И тазгодишните номинации за „Оскар“ не изненадаха. Отново филмовият пейзаж е пъстър. Докато подготвях текста си, Кръгът на лондонските критици раздаде своите награди и победители са „Тар” на Тод Фийлд с невероятната, както обикновено, Кейт Бланшет, и „Баншите от Инишерин” на Мартин Макдона. Големият губещ в тазгодишните номинации е шеметната драма за Холивуд от 20-те и 30-те (макар че действието се простира до 1952) „Вавилон” на Деймиън Шазел. Въпреки размаха, вкуса, атмосферата, смеха и чудните Брад Пит и Марго Роби, има само три номинации (за художник, костюми и оригинална музика). Холивуд не обича да издевателстват над него, та дори да е с изключителна любов към киното. Прочее, и „Първият човек“ на Шазел не влезе през 2019 в осморката за филм, въпреки че предишният му „Ла ла ленд“ през 2017 получи 6 статуетки.

Брад Пит и Марго Роби във "Вавилон"

Както обикновено, в номинациите за филм членовете на Американската филмова академия са се прегънали пред вкуса на младата (масовата) публика и сред 10-те претендента са посочили касовите хитове-продължения „Аватар: Природата на водата” на Джеймс Камерън и „Топ Гън: Маверик” на Джоузеф Козински. Приходите от тях в международния бокс-офис са около 3,5 милиарда щ.д. Прочее, за първи път в надпреварата за филм има две продължения. „Аватар...” има 4 номинации (за филм, художник, специални ефекти, звук), а „Топ Гън...” – 6 (за филм, адаптиран сценарий, специални ефекти, звук, оригинална музика, монтаж).

През 2010 сериозната нискобюджетна и независима военна драма „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу надви технологично новаторската боксофисна ламя „Аватар” на Джеймс Камерън – имаха по 9 номинации, но първият спечели 6 престижни статуетки, а вторият – само 3. Бигълоу е не само бивша съпруга на Камерън, а и първата жена в историята на киното, получила „Оскар” за режисура. „Земя на номади” (2020) на Клои Джао спечели „Оскар” за филм, за режисура и за главна женска роля на Франсис Макдорманд (един от продуцентите), а „Силата на кучето” (2021) на Джейн Кемпиън - „Оскар” за режисура, адаптиран сценарий и поддържаща мъжка роля. Затова пък сега, въпреки че драмата по действителен случай „Жените говорят” на Сара Поли е номинирана за филм и адаптиран сценарий, жените са елиминирани от надпреварата за режисура. 

За първи път продукция на Марвъл е с номинация за актьорско изпълнение – за главна женска роля на Анджела Басет в ”Черната пантера: Уаканда завинаги”.

Стивън Спилбърг

Аз пък елиминирам от прегледа си боксофисните асове, а все още не съм гледала „Семейство Фейбълман” на Стивън Спилбърг със 7 номинации (за филм, за режисура, оригинален сценарий, оригинална музика, женска роля на Мишел Уилямс, поддържаща мъжка роля на Джъд Хърш, художник) и „Жените говорят”. Прави впечатление, че 76-годишният Спилбърг за втора поредна година е в номинациите за филм – през 2022 бе с римейка на „Уестсайдска история”.

Тазгодишният лидер е зверски шашващата независима сатира „Всичко Навсякъде Наведнъж” на Даниъл Куан и Даниъл Шайнърт - 11 номинации (за филм, режисьор, оригинален сценарий, главна женска роля за Мишел Йо, поддържаща женска роля за Джейми Лий Къртис и Стефани Шу, поддържаща мъжка роля за Ке Хуи Куан, саундтрак, оригинална песен, костюми, монтаж). Филмът е и киномански, и експериментален, и фантастичен, и абсурдистки. И всичко наведнъж.

Китайската имигрантка в САЩ на средна възраст Евелин (Мишел Йо) се рови в купища фактури и квитанции. Смотаният ѝ съпруг Уеймънд (Ки Ху Куан) уж ѝ помага, а все я пита кога ще могат да поговорят. Виждаме в ръцете му заявление за развод. Тя командва какво да прави. Притежават обществена пералня. Подготвят се за одит, а вечерта – за парти по случай рождения ден на баща ѝ (Джеймс Хон) и китайската Нова година. Пристига възпълната им дъщеря Джой (Стефани Шу) с гаджето си Беки (Тали Медъл). Евелин се чуди как да съобщи на баща си, че внучката му е лесбийка. Помежду си говорят на китайски. Отиват при счетоводителката госпожа Дейрдре (Джейми Лий Къртис). Тя е страховита. Заплашва ги.

И тук екранът се взривява. Уеймънд е запознат с приложение в телефона, чрез което можеш да отидеш в друга вселена, да видиш друга своя версия и да събереш сили за борба с противника. Задейства го на Евелин. И се започва патаклама, в която прозират цитати от „Матрицата“, „Тигър и дракон“, филмите с Джаки Чан... Кунг-фу, търкали и кръв. Спецефекти и анимация. Намесва се Джобу Тубаки - злото на Алфа вселената - в образа на Джой. Чуваме и неин задкадров коментар. Всичко е закътала в огромен „геврек”. Намесен е енот като вдъхновение за готвене. И още – вибрираща суперпозиция, мултивселена, различни версии на Евелин и Уеймънд, общуване със счетоводителката във вселена, където хората са с пръсти кренвирши… По едно време Евелин и Джой се превръщат в камъни и на екрана текат интертитри на техните мисли за земята, човешката несъстоятелност, зависимостите, смисъла…

Мишел Йо във „Всичко Навсякъде Наведнъж”

Филмът е разделен на три неравномерни части: „Всичко“, „Навсякъде“, „Наведнъж“. Действието се развива шеметно в различни пространства, с различни професии и различни главозамайващи костюми. Между другото, на екрана се виждат и кадри от истински дефилета по червен килим на Мишел Йо. Актьорите са прекрасни, а Джейми Лий Къртис е смайваща. Камерата в повечето време се люлее лудешки, а монтажът е свръхдинамичен. „Всичко Навсякъде Наведнъж“ е извънредно любим филм на критиците в САЩ. Той бегло препраща към абсурдисткия стил на Уес Андерсен, но е все още далеч от неговата виртуозност.

Малайзилката Мишел Йо е първата азиатка, номинирана за „Оскар” за главна женска роля. А Ке Хуи Куан е порасналото момче от „Индиана Джоунс“ и „Храмът на обречените” (1984) на Спилбърг.

Поразителният филм на Мартин Макдона „Баншите от Инишерин” е с 9 номинации (за филм, режисура, оригинален сценарий, главна мъжка роля за Колин Фарел, поддържаща мъжка роля за Брендън Глийсън и Бари Кьогън, поддържаща женска роля за Кери Кондън, музика, монтаж). Различен е от всичко, създадено досега в киното от макабрения ирландец с умопомрачително чувство за хумор – и от феноменалния му дебют „Брюж” (2008), и от пленителната гаргара с Холивуд „Седемте психопата”, и от черната комедия „Три билборда извън града” (2017). И почти не е смешен. Лудо вълшебство.

Колин Фарел и Брендън Глийсън в „Баншите от Инишерин”

Възхитителни пейзажи на фона на мощното изпълнение на „Полегнала е Тодора”. Падрик (Колин Фарел) минава да вземе своя приятел Колм (Брендън Глийсън) от отдалечената му къща, за да отидат в кръчмата – вече е 14.00. Онзи е вътре с цигулката и кучето си, но не се обажда. Най-сетне отсича, че не иска повече да са приятели – не го харесва, не му оставало много време и не искал да го прахосва с глупави разговори с него. Падрик със свъсените си вежди се прибира в къщи и разказва тревожно на сестра си Шобан (Кери Кондън). Тя го пита да не са се спречкали. Не са. „Може би е престанал да те харесва”. На календар виждаме април 1923. В далечината се чуват залпове. Тече Гражданската война в Ирландия. Но островното село е спокойно. Падрик има кон, пони, крава и малко магаренце Джени, което му е домашен любимец, за ужас на просветената му сестра.

Раздялата между двамата неразделни приятели обсебва посетителите на кръчмата и църквата – почти едни и същи. Падрик е съсипан. Напива се с младия местен идиот (Бари Кьогън) – син на гнусния полицай. В един момент на Колм, който пише нова песен, му писва и заявява на Падрик, че при всеки негов опит да го заговори ще си реже пръст. Черната бира се лее, а островът е завладян от зловещи събития като търкалящи се камъни...

В този филм няма характерния за Макдона антиамериканизъм. Има занимание с Ирландия и нейните хора, с приятелството и смисъла, с обичта и самотата... Надълбоко Макдона рови из човешките пробойни.

Подобно на измисления Ебинг, щата Минесота, в „Три билборда...”, тук действието се развива на измисления остров Инишерин, където има истинска банша (жени от ирландския фолклор, които предсказват смърт) – престарялата и злокобна госпожа Маккормик (Шейла Филтън). Филмът е създаден по непубликуваната пиеса на Макдона The Banshees of Inisheer от трилогията за островите Аран.

Колин Фарел в „Баншите от Инишерин”

Драматургията е динамична и ексцентрична, героите – сбъркани. Диалозите, както обикновено при Макдона, са шеметни и афористични, но този път има паузи. И мълчанията са адски въздействащи. Визията на постоянния му оператор Бен Дейвис е изобретателно живописна. Актьорите са огнестрелни – Колин Фарел е покъртителен като наивния добряк Падрик, Брендън Глийсън е величествен като особняка с цигулката Колм (отново са заедно както във „В Брюж”), театралната актриса Кери Кондън е сияйна като единствената извисена душа в това глухо място, Бари Кьогън е чуден като тероризирания от баща си полицейски син...

Между другото, в живота Колин Фарел и Брендън Глийсън са големи приятели, а вторият наистина свири на цигулка и композира, така че неговата мелодия във филма чудесно импонира на страхотната музика на Картър Бъруъл – постоянният композитор в киното на режисьора.

Дори да не сте гледали филм на Макдона или нито една от постановките на Явор Гърдев по негови пиеси, трябва на всяка цена да видите „Баншите от Инишерин”. Той е решително най-добрият филм ирландския издевател. Въздейства оглушително. Досега нямах любим филм от 2022. Вече имам. Прочее, в тези номинации Ирландия е доста застъпена – цели 14! Освен „Баншите от Инишерин“, са отбелязани Пол Маскал за главна мъжка роля в „Под слънцето“ (ще го видим на София филм фест), „Мълчаливото момиче“ на Колм Барет за международен филм и „Ирландско сбогом“ на Том Беркъли и Роуз Уайт – за късометражен игрален филм.

"На Западния фронт нищо ново"

Първата немска екранизация на Netflix по великия автобиографичен роман на Ерих-Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново”, публикуван през 1929 и изгорен от нацистите през 1933, е също с 9 номинации (за филм, международен филм, адаптиран сценарий, операторско майсторство за Джеймс Френд, оригинална музика, художник, грим и прически, визуални ефекти, звук). Режисьор на този брутален антимилитаристичен епос е Едуард Бергер. Едната сюжетна линия проследява, както в романа, перипетиите на младия Паул Боймер (Феликс Камермер), който, фалшифицирайки подписите на родителите си, заминава със съучениците на фронта по време на Първата световна война. Тя е реалистична и жестока. Другата е привнесена – на политика Матиас Ерцбергер (Даниел Брюл), който води немската делегация, опитваща се да с��лючи мир с французите. За разлика от войниците в окопите, обстановката тук е луксозна. Филмът започва с прелестен пейзаж, за да бъде заличен от грохота на войната, където човешкият живот няма значение – дали си ти или някой друг, все ще се носи куртката ти на фронта към гибелта, макар и с друго име. Съдбите на героите във филма се размиват и съчувствието е по-скоро абстрактно. Независимо от великолепната операторска работа и спецефектите, предпочитам американския „На Западния фронт нищо ново“ от 1930 на Луис Майлстоун (не съм гледала телевизионната версия от 1979 на Дълбърт Ман). Предполагам, че главоломният успех на новата екранизация се дължи на възхищението на хора, не чели Ремарк, или като реакция на нечовешката война на Русия в Украйна. Прочее, „На Западния фронт нищо ново” повтаря номинациите за филм и за международен филм на южнокорейския „Паразити” на Пон Джун-хо през 2020 и на японския „Карай колата ми” на Рюсуке Хамагучи през 2022.

„Елвис” на Баз Лурман е с 8 номинации (за филм, за главна мъжка роля за Остин Бътлър, за операторско майсторство на Манди Уокър, за звук, за художник, костюми, прически и грим, монтаж). Този филм е предназначен, както за днешните млади, които не знаят нищо за Краля на рока, така и за техните родители, баби и дядовци, слушали го навремето в захлас и танцували лудешки рок. „Елвис“ епично обема кичозността - и на Елвис Пресли (1935 - 1977), и на австралийския предизвикател. При това - в най-хубавия смисъл. Филмът е бляскав и гръмогласен, сексапилен и мощен.

Остин Бътлър в "Елвис"

Както често се случва, поема от болница - остарелият „полковник” Том Паркър (Том Ханкс) разказва за своето откритие Елвис Пресли. Задкадровият му глас присъства в почти целия филм. Въпреки че фактите са известни, Баз Лурман ги интерпретира майсторски. За филмовите роли на идола се споменава бегло.

Баз Лурман не е направил банален биографичен филм - той представя Елвис като Фауст. Неговият Мефистофел е хитрият търгаш и комарджия Том Паркър, който не е нито полковник, нито Том, нито Паркър, няма паспорт и затова обрича Елвис да изнася турнета само в САЩ и да пее най-вече в Лас Вегас. Дори когато звездата най-сетне се опитва да се отърве от него, се оказва невъзможно. Филмът е заснет зашеметяващо от австралийката Манди Уокър, работила с Баз Лурман в „Австралия” (2008). Ярките дрехи, ярките светлини на Лас Вегас, гарнирани с яркия талант на Елвис Пресли и яркото изпълнение на Остин Бътлър (мярна се в „Имало едно време в Америка” на Куентин Тарантино) и Том Ханкс, сътворяват убийствено зрелище. Разбира се, нищо такова не би се случило, ако го нямаше изобретателният Баз Лурман - насича разказа с флашбек, раздвоява и разтроява екрана, побира нечовешката слава на Елвис Пресли в поглед или жест.

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ на Том Фийлд е с 6 номинации (за филм, режисура, оригинален сценарий, главна женска роля на Кейт Бланшет, операторско майсторство на Флориан Хофмайстър, монтаж). Разказва за мощта и падението на изключителната измислена американска диригентка Лидия Тар – ученичка на Бърнстейн и първата жена, дирижирала Берлинската филхармония, без да е гост. Почти във всеки кадър Кейт Бланшет умопомрачително насища екрана с властта на присъствието си – нейната Лидия Тар е лесбийка със самосъзнание за величие. Мечтата ѝ е да дирижира Петата симфония на Малер, предстои да излезе автобиографичната ѝ книга, преподава агресивно на студенти, мъчително пише собствено произведение, открива таланти, уволнява музиканти, грижи се с Шарън (Нина Хос) - първата цигулка на оркестъра - за осиновената им дъщеря... Филмът ефектно започва с нейно телевизионно интервю, където Тар блести с осанка, самочувствие и остроумие. Още там просветва лампичка за нещо нередно, но постепенно се разплита не без намесата на секретарката ѝ Франческа (Ноеми Мерлант). Тар е доста невротична – стряска се от женски викове, докато тича в парка, нощем я буди ту метрономът, ту бученето на хладилника. Оказва се, че е имала отношения с бивша студентка, която, изоставена, впоследствие се самоубива. Хармонията/хегемонията на Тар е нарушена. Крахът не я подминава. Камерата старателно следва Кейт Бланшет, виждаме я в едри и общи планове, с отривисти диригентски движения и морни жестове. И е феноменална. Но филмът е разтеглен и странно хладен. Остави ме резистентна. Само че не разбирам защо Маестра Марин Алсоп роптае срещу него – дори да са използвани елементи от биографията ѝ, в него няма нищо обидно.

Шведският филм „Триъгълникът на тъгата” на Рубен Йостлунд, преведен на български идиотски като „Идиотският триъгълник”, донесе на автора си втора „Златна палма” (след „Квадратът”, 2017) и има 3 номинации (за филм, режисьор и оригинален сценарий). Вторият му филм с геометрично заглавие се гаври с повсеместното консуматорство. Разделен е на три части: „Карл и Яя”, „Яхтата” и „Островът”.

Рубен Йостлунд при получаването на "Златна палма" в Кан

Началото е бляскаво. Момчета на кастинг за модели. Водещият ги предизвиква всячески. Когато става дума за евтина марка, например H&M, ги кара да се усмихват широко, когато става дума за тежкарска марка, например Balenciaga, ги кара да гледат презрително. Красивият Карл (англичанинът Харис Дикинсън) стриктно изпълнява. Водещият му препоръчва да отпусне „триъгълника на тъгата” (над носа между веждите). Адски е смешно. Следва дамско ревю, където блести екзотичната Яя (южноафриканката Шарлби Дийн, починала тази година в Ню Йорк на 32).

От заглавието на първата част става ��сно, че в центъра са моделите Карл и Яя. Гаджета са. Вечерят в скъп ресторант. Проблемът е кой ще плати сметката. Около нея се завърта чутовен скандал. Бели кахъри.

Във втората новела двамата са на яхта за 250 милиона – безплатно, тъй като са инфлуенсъри в Instagram. Суперлуксозният круиз е изкушил всякакви идиоти с много пари: дебелият циничен руснак Димитри (хърватинът Златко Бурич) със съпруга и любовница, шведски IT милионер, благоприлична възрастна британска двойка, продаваща оръжия... Капитанът (Уди Харълсън) предпочита пиячката пред ангажиментите. Яхтата попада в ужасна буря, пасажерите повръщат навсякъде, плисват тоалетните, а пияните до козирката капитан и Димитри пред микрофона огласят своите политически пристрастия. В цялата тарапана дори зазвучава „Интернационалът”. И е забавно, и е гръмко, и идва в повече.

В третата новела на безлюден остров са се спасили малцина от пасажерите. Сред тях са Карл и Яя. Цветнокожата Абигейл (филипинката Доли де Леон), шеф на тоалетните на яхтата и обитаваща на брега спасителна лодка с малко ценни провизии, сред които блестят солетите, е единствена в робинзонската група, която може да се справи със ситуацията – например, да лови риба и да пали огън. Постепенно налага матриархат, примамва Карл в лодката, приканва го към секс, той се дърпа. Яя ревнува...Финалът е прелестен.

За разлика от концептуалния „Квадратът”, ситуиран в Швеция и разправящ се с липсата на емпатия в разслоено общество, както и с амбициите на съвременното изкуство, „Триъгълникът на тъгата” е кос��ополитен и, подобно на страхотния „Форсмажор” (2014) на същия Рубен Йостлунд, е потопен в природно бедствие. В екстремната ситуация избухват гротеската и сатирата, за да се внуши колко пагубни са капризите на богатите. Разбира се, намесени са егоцентризъм, недоразумения, нетолерантност... Първият англоезичен филм на Рубен Йостлунд е прекалено оголен и плакатен, за да бъде забавен. И все пак на места успява. Предполагам, че доста хора ще го приемат за смешен, но истинският му проблем е, че не е изобретателен. Предвидим е всеки ход. И все пак е класи над по-миналогодишния носител на „Златна палма” „Титан” на Жулия Дюкурно.

От петте номинирани за международен филм, освен „На западния фронт нищо ново“, изгледах полския „Ио“ (награда на журито в Кан) на Йежи Сколимовски и „Мълчаливото момиче“.

Йежи Сколимовски

Ио е името на дребно сивкаво-кафяво магаре, което играе в цирк във Вроцлав. За него се грижи милата девойка Касандра (Сандра Джималска). Но по волята на съдбата те са разделени и започва чудатото пътешествие на Ио из Европа. Преминавайки през различни хора, съдби, ферми, превозни средства и пейзажи, през погледа му за 88 минути се изреждат днешните различни европейски нагласи. Към финала се мярва и Изабел Юпер като италианска аристократка. Прочее, образът на Ио е събран от шест магарета: Еторе, Хола, Мариета, Мела, Роко и Тако. Разбира се, моментално от съзнанието изскача черно-белият „Наслука, Балтазар“ (1966) на Робер Бресон и се оказва, че „Ио“ си е направо вдъхновен от него. Йежи Сколимовски е режисьор, сценарист, актьор, художник, поет. Той е един от най-награждаваните полски творци в чужбина. Заедно с Роман Полански е автор на сценария на „Нож във водата“ (1961). През 1970 Сколимовски емигрира след забраната на четвъртия му филм „Горе ръцете“ (1967) и снима в САЩ, Белгия, Франция, Италия, Великобритания. След като дълги години се занимава с живопис, се завръща триумфално като режисьор на прекрасната полско-френска копродукция „Четири нощи с Анна“ (2008, Специална награда на журито от Токио). И сега представя оригинален ракурс към днешното ни живеене – магарешко road movie, което се гледа като трилър.

Колм Баред

Създаден по разказа “Foster” на Клер Кийган, „Мълчаливото момиче“ на Колм Баред разказва за сладката, синеока и умислена 9-годишна Кейт (Катрин Клинч), която живее в мизерия и отчуждение с родителите и сестрите си. През лятото на 1981 баща ѝ я закарва при далечни братовчеди. Леля Айблин (Кери Кроули) е спретната и ласкава. Облича я в момчешки дрехи. Съпругът ѝ Шон (Андрю Бенет) има ферма. В началото е намусен от присъствието на мълчаливото момиченце, но постепенно двамата се сближават. Кейт му помага в работата по фермата. Тримата живеят в топлота и уют, дори купуват рокли на детето. Най-неочаквано Кейт научава строго пазената тайна на семейството. И се привързва още повече към Айблин и Шон, докато баща ѝ не пристига с очуканата си кола да я прибере. Малък, скромен и емоционално наситен филм. Малката Катрин Клинч е фантастична, а епохата от началото на 80-те в ирландската провинция е пресъздадена въодушевяващо чрез акценти върху реалии и отношения. Колм Баред е предимно телевизионен режисьор, но е наситил „Мълчаливото момиче“ с фин кинематографизъм.

От номинациите за документален пълнометражен филм гледах само прочутия „Навални“ на Даниъл Роър (награда на публиката и Festival Favorite Award от Сънданс).

Хич не му лесно на лидера на руската опозиция Алексей Навални в наказателния лагер, където е затворен – непрестанно издевателстват над него.

Христо Грозев и Алексей Навални

С рамка фронтален кадър от интервю с усмихнатия и остроумен Навални, на когото Даниъл Роър задава въпроса: „Какво послание ще оставиш на руския народ, ако знаеш, че ще бъдеш убит?”, той представя подробно собственото му разнищване на отравянето му с Новичок, заедно с българския журналист Христо Грозев от разследващия сайт Bellingcat. Филмът започва през лятото на 2020 и приключва през януари 2021, когато е арестуван на летище Шереметиево в Москва при завръщането си от Германия. Има обилен материал, тъй като снимачният екип, начело с канадеца Даниъл Роър, непрестанно следи своя герой.

Освен близките му помощници, до Навални неизменно е съпругата му Юлия. В кадър е и дъщерята Даря. Любопитни са разговорите между Навални и Грозев. Прочее, на екрана се говори на английски и руски, като непрестанно се лавира между езиците. И се следи броя на гледанията на предаванията на Навални в YouTube.

Филмът е конструиран като политически трилър с необходимия съспенс. Монтажът е динамичен и ефектен. Навални се държи като съобразителен храбрец, който съумява да изтръгне уникална информация от служител на ФСБ за подготовката на отравянето му – пиковият епизод във филма. Не е пропуснат да бъде показан и Путин – по време на своя пресконференция, говорейки за него високомерно, дори не назовава името на Навални. Опозиционерът обяснява и участието си в националистическия „Руски марш” през 2011 – според него, трябва да се търси общ език с разни групи граждани на Русия. Разбира се, споменава се и предизвикателното документално разследване на Навални и неговата Фондация за борба с корупцията „Дворецът на Путин. Историята на най-големия подкуп” (2021), публикувано в YouTube ден след задържането му.

Алексей Навални

Руските власти по-късно обявяват фондацията за екстремистка и екипът на Навални работи от чужбина. „Когато Алексей се събуди от комата в Берлин, той имаше две идеи. Едната беше да направи това гигантско разследване за двореца на Владимир Путин и несметното му богатство, другата – документален филм, предназначен за Холивуд“, споделя Роър. Показани са и многобройните митинги из цяла Русия в подкрепа на арестувания Алексей Навални. Ако в началото той се шегува: „О, стига, Даниел, няма шанс. Сякаш правиш филм за смъртта ми“, на финала е директен: „Ако опитат да ме убият, значи сме прекалено силни. Трябва да използваме тази сила”. Щедър на информация и смелост е филмът за руския опозиционер. Но не е толкова радикален, колкото си заслужава. В интерес на истината, Роър първоначално е имал намерение да прави филм за Христо Грозев, но постепенно фокусът се е изместил. 

По всяка вероятност Кейт Бланшет ще получи своя трети „Оскар“, но силна конкурентка ѝ е Андреа Райзбъроу в британския филм за Америка по действителен случай „Лесли“ на Майкъл Морис. За филм не смея да гадая. Залагам на „Баншите от Инишерин“ от любов, но съм сигурна, че няма да го пропуснат за някоя от важните статуетки. 95-ите награди „Оскар“ ще бъдат връчени на 12 март 2023 (у нас на 13) на церемония, организирана от Академията за филмово изкуство и наука в Dolby Theatre в Лос Анджелис. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на продукциите и СФФ

[vprki]

Геновева Димитрова: Почти очаквани номинации

Тазгодишните номинации за „Оскар” не са изненадващи. Почти всички спрягани заглавия бяха отбелязани. В десетката за филм влязоха и страхотни, и редови произведения, и блокбъстъри, и независими, и оригинални, и адаптирани истории. Написа за „въпреки.com” Геновева Димитрова, кинокритик.

Както и през 2020, когато триумфира южнокорейският „Паразити” (2019) на Пон Джун-хо, отново за филм, режисура и международен филм е номиниран японският „Карай колата ми” (Drive My Car, 2021) на Рюсуке Хамагучи. Има и още една номинация: за адаптиран сценарий. От голямото състезание са елиминирани прекрасният „Непознатата дъщеря” (The Lost Daughter) на Маги Джиленахол и слабият „Къщата на Гучи” (The House of Gucci) на Ридли Скот. Черно-белият и дивно красив „Трагедията на Макбет” (The Tragedy of Macbeth) на Джоел Коен има 3 заслужени номинации: за операторско майсторство на Брюно Делбонел, за сценография на Стефан Дешан и за главна мъжка роля на Дензъл Уошингтън. Нищо чудно да спечели „Оскар” за първите две. Два от номинираните филми са свързани с детски спомени на режисьорите: черно-белият „Белфаст” на Кенет Брана и забавният „Лакрицова пица” (Licorice Piza) на Пол Томас Андерсън. Към тях бихме могли да прибавим и италианската номинация за международен филм „Ръката на Бога” (The Hand of God ) на Паоло Сорентино. Прочее, в тази категория има куриоз - номиниран е филмът от Бутан „Lunana: Як в класната стая”. Присъстват и два римейка: мюзикълът „Уестсайдска история” (West Side Story) на Стивън Спилбърг и неоноарът „Алеята на кошмарите” (Nightmare Alley) на Гийермо дел Торо. Сред номинираните за филм, оригинален сценарий и главна мъжка роля (Трой Коцур) е абсолютният победител от фестивала на независимото кино Сънданс „CODA” (абревиатура на английски за деца на глухи възрастни) на Шан Хейдър.

Тъй като ще се наложи да напиша роман, ако се спра на всички номинации, ще се огранича с десетте кандидати за филм и личния ми фаворит.

С най-много - 12 номинации - е класният уестърн на Netflix „Силата на кучето” (The Power of the Dog, Великобритания/САЩ/Нова Зеландия/Канада/Австралия) на новозеландката Джейн Кемпиън по едноименния роман на Томас Савидж.

„Силата на кучето”

Твърде странна история. Разделен на части, филмът разказва за братята Бърбанк: нечистоплътния и смръщен Фил, завършил Йейл (Бенедикт Къмбърбач) и благия Джордж (Джеси Племънс ). Те са собственици на най-голямото ранчо в Монтана. Разбират се без много думи, дори мълчаливо. Дълги години спят на едно легло. Разривът идва, когато Джордж се жени тайно за вдовицата Роуз (Кирстен Дънст) с женствен син Питър (Коди Смит-Макфи) и ги докарва в ранчото. Момчето заминава да учи медицина. Фил не търпи снаха си. И тя него. Джордж непрестанно пътува, а съпругата му се налива с уиски. Питър пристига за ваканция. Страда от високомерието на Фил и от уязвимостта на майка си. Работниците му се подиграват открито. Фил непрестанно говори на Питър за изключителен каубой, който го е научил да язди и е починал от антракс. Започва да учи момчето на езда. Плете му въже от кожи. Постепенно се сближават... Усеща се мъжка чувственост.

Не съм сред привържениците на новозеландката Джейн Кемпиън, но не мога отрека, че умее да създава убедителна среда в епоха. И че е майстор на напрежението между героите. Разказана линеарно, суровата история обхваща няколко години и фокусът към персонажите се променя. Свидетели сме на душевни трансформации. Всеки епизод е зареден с концентриран психологизъм. Визията е красива и с незабравими образи. Уестърнът на Джейн Кемпиън е толкова завладяващо мъжкарски, че е трудно да повярваш, че е създаден от жена.

Бенедикт Къмбърбач в „Силата на кучето”

Бенедикт Къмбърбач е изумителен - тираничен и жесток, неговият Фил се отпуска в езерото с голотата си, сякаш премахва не само мръсотията, а и натрупаната омраза. Младият и изящен австралиец Коди Смит-Макфи е откритие. С поведение на латентен гей, героят му се еманципира пред очите ни. Това момче го очаква бляскаво бъдеще. Кирстен Дънст е по-зряла, по-тайнствена и дори по-женствена, отколкото сме свикнали. По всяка вероятност „Силата на кучето” ще е тазгодишният победител.

Фантастичният епос „Дюн” (Dune, САЩ) на Дени Вилньов е старателна и пищна адаптация на романа на Франк Хърбърт, но едва го изгледах. Независимо от завладяващата визия и звездния актьорски състав, начело с Тимоте Шаламе, филмът е протяжен и скучен. За визуалните ефекти няма конкуренция за „Оскар”.

Със 7 номинации е „Уестсайдска история” (САЩ) на Спилбърг по легендарния мюзикъл от 1961. Все още не съм го гледала.

Също със 7 номинации е чудният „Белфаст” (Великобритания) на Кенет Брана. Заснет в изискано черно-бяло с цветни прорези, филмът възкресява спомени от детството му в размирния през 60-те Белфаст.

„Белфаст”

През очите на малкия русокос Бъди (Джуд Хил) ставаме свидетели на семейни отношения, бабино-дядови грижи и шеги, социални и религиозни стълкновения, детски приключения, гледане на кино... Великолепни актьори. Джуд Хил и Джуди Денч са възхитителни.

С цели 6 номинации е „Методът Уилсън“ (King Richard, САЩ) на Рейналдо Маркъс Грийн - напълно обикновен спортен филм, чието присъствие в надпреварата е обяснимо само заради политкоректността. Ричард Уилсън (Уил Смит) и съпругата му (Онжаню Елис) са сплотено многодетно семейство. И двамата се занимават с тенис, а той отрано изработва стратегия за подготовката за големия спорт на дъщерите си Винъс (Сания Сидни) и Серина (Деми Синглътън). Прави и невъзможното, за да пробие расистките предразсъдъци. Филмът свършва, когато Серина е на 14.

С 4 номинации е „Карай колата ми” на Рюсуке Хамагучи - един от най-силните филми на 2021. Кафуку (Хидетоши Нишиджима) е успешен театрален режисьор и актьор в края на 40-те, обсебен от Чехов. След секс красивата му съпруга Ото (Рейка Киришима) му разказва еротични истории. Тя е сценаристка, която се вдъхновява след оргазъм. Оказва се и невярна. И внезапно умира. Той скърби и не слиза от стария си червен „Сааб”. От Ото му е останал свиден спомен - чете на запис целия „Вуйчо Ваньо” от Чехов, а репликите на самия вуйчо Ваньо произнася Кафуку. В колата.

„Карай колата ми”

Едва не катастрофира и му откриват глаукома на едното око. Забранено му е да шофира. Две години след смъртта на Ото приема предложението да постави на фестивал в Хирошима „Вуйчо Ваньо”. И, тъй като сам не може да управлява колата, му е предоставен шофьор – младата, мълчалива и неугледна Мисаки (Токо Миура). Тя кара виртуозно и търпеливо го чака. Той сяда на задната седалка и лека-полека започват да си говорят. Споделят съкровени тайни... Актьорите са чудни. С японски минимализъм те са почти непроницаеми - повече говорят очите. Колата, където най-често се развива действието, е герой във филма. „Карай колата ми” е меланхолично road movie, където музиката почти отсъства, вините се разкриват постепенно, мъжко-женските отношения се анализират, а визията е изумителна. Камерата на Хидетоши Шиномия създава поезия от всекидневието и неговите дори незначителни детайли. И думите се превръщат в образи. На финала са намесени и неизбежните маски на пандемията. Drive My Car е песен на „Бийтълс”, в която девойка предлага на младеж да кара колата ѝ, макар да няма кола. На нея е кръстен разказът на Муриками в сборника „Мъже без жени” от 2014, а от него и с фрагменти от други Рюсуке Хамагучи е създал 3-часов постмодерен филм в 3 части.

С 4 номинации е и „Алеята на кошмарите” (САЩ) на Гийермо дел Торо. Той е диаметрално различен от носителя на „Оскар” „Формата на водата” (2017). Създаден по романа на Уилям Линдзи Грешам, филмът се занимава с манипулацията в различните аспекти и социални слоеве. Общо взето, се проследява възходът и падението на Стан (Брадли Купър). Той поема с евтини трикове в цирк, стига до зловещо шарлатанство заедно с фаталната психотерапевтка д-р Лилит Ридъл (Кейт Бланшет), а после...

„Алеята на кошмарите”

Междувременно живее с крехката Моли (Руни Мара), която изпълнява всичките му прищевки... Филмът е мрачна история за злите страни на шоу бизнеса, алчността и човешката глупост. Сюжетните ходове са предвидими, но е забележително стилен - и като визия, напомняща 40-те години на ХХ век (оператор е датчанинът Дан Лаустсен, заснел прекрасно и „Формата на водата”), и като дизайн (Тамара Дивъръл), и като костюми (Луис Сикейра). В някоя от тези позиции „Алеята на кошмарите” може и да получи „Оскар”, но ми е непонятно как така не е номиниран Брадли Купър - това е най-сложната му роля досега.

Също с 4 номинации е „Не поглеждай нагоре” (Don't Look Up, САЩ) на Адам Маккей - гротеска на американската демокрация, медийната кухост, края на света. Докторантката по астрономия Кейт Дибиаски (Дженифър Лоурънс) открива странна комета. Професорът ѝ д-р Рандал Минди (Леонардо ДиКаприо) изчислява, че космическото тяло ще се сблъска със Земята след 6 месеца. Отиват в Белия дом. След дълго чакане ги приема президентът на САЩ Джени Орлийн (Мерил Стрийп). С нея е и шефът на кабинета ѝ и неин син Джейсън Орлийн (Джона Хил). Тъй като не им обръщат необходимото внимание, Кейт и Минди се обръщат към медиите. Професорът дори се превръща в секссимвол и има мимолетен романс с префърцунена тв-водеща (Кейт Бланшет)... На финала виждаме Мерил Стрийп гола. Намесен е и фейсбук. Любопитен персонаж е магнатът Петър Ишъруел (Марк Райлънс), който също се хвърля в борбата с приближаващата комета. Гаврата би могла да е ефектна, ако не беше прекалено повърхностна и бъбрива.

„CODA“ (САЩ/Франция/Канада) е скромен и вълнуващ филм. Руби (Емилия Джоунс) е мила провинциална тийнейджърка на 17, която пее, докато сортира извадената риба в лодката на баща си (Трой Коцур) и брат си (Даниъл Дюрант). И двамата, както и сексапилната ѝ майка (Марлий Мартлин), са глухонеми, и Руби им превежда навсякъде. Но в един момент тя се записва в училищния хор и приоритетите ѝ се променят. Мексиканският ѝ учител по пеене (Еудженио Дербез) е възхитен от гласа ѝ.

„CODA“

Предлага да я подготви за музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Намесва се и любовта със съученик (Фердиа Уолш-Пеело). Дребният родителски бизнес е застрашен, но след успешния училищен концерт бащата е толкова развълнуван от реакциите на присъстващите, че решава да насърчи мечтата на дъщеря си. Цялото семейство я придружава на изпита. Руби потегля към новото си бъдеще. И тримата са автентични глухонеми актьори. „CODA“ е от онези редки филми напоследък, които стоплят душата.

Също с 3 номинации е „Лакрицова пица” (САЩ/Канада). Пол Томас Андерсън, който е сценарист, режисьор, оператор и продуцент, ни връща към 70-те години на ХХ век в Лос Анджелис. Проследяваме авантюрите и патилата на 15-годишния пъпчив Гари (Купър Хофман, син на непрежалимия Филип Сиймор Хофман) и асистент-фотографката Алана (Алана Хайм). И е трескаво, и е смешно, и е странно... В епизодични роли се мярват Шон Пен и Брадли Купър. Заглавието е името на известен музикален магазин в предградие на Лос Анджелис.

Удивителният дебют на Маги Джиленхол „Непознатата дъщеря“ (The Lost Daughter, САЩ/Гърция, Netflix) по едноименния роман на неаполитанката Елена Феранте е също с 3 номинации: за актрисите Оливия Колман и Джеси Бъкли и за адаптиран сценарий. 48-годишната Леда (Оливия Колман), преводач и професор в престижен колеж, пристига сама на гръцки остров.

„Непознатата дъщеря“

Посреща я симпатичен иконом с вид на старо хипи (Ед Харис). Настанява се в уютна къща с изглед към морето. Плува. Чете и пише на плажа. Там е и шумно американско семейство. Леда се запознава с удивително красивата Нина (Дакота Джонсън) – депресирана майка на момиченцето Елена. Виждаме и младата Леда (Джеси Бъкли) с две дъщерички и научни амбиции. Не е за вярване, че актрисата Маги Джиленхол е постигнала такава дълбочина и органика в режисьорския си дебют със сложна флашбек структура. Въпреки че е променила националностите и локациите, тя е вярна на литературния първоизточник на Елена Феранте (както е известно, това е псевдоним). И романът, и филмът се занимават с подмолните протуберанси на женската същност, с жестокото разминаване между желано и действително, с ужасяващата тежест на решенията… Разбира се, видима е референцията към мита за Леда, Лебеда и дъщерята Елена. Има красива симетрия в разгръщането на сюжета и изображението. А мелодичната музика усилва усещането за гибелност. Този женски филм по женски роман е сред категоричните успехи на 2021.

Церемонията по връчването на „Оскар” ще бъде с водещ за първи път от 2018. Победителите ще станат известни на 27 март в театър „Долби” в Лос Анджелис. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на филмите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Повелителят на изяществото Лукино Висконти

„Понякога твърдят, че филмите ми са малко театрални, а театърът ми е донякъде кинематографичен. Така да бъде, не възразявам. Всички средства са добри... Разбира се, може и да греша: възможно е да прекалявам с похватите, нетипични за кинематографа. Но би било неправилно да се избягва театралността, още повече, ако се замислим за произхода на киното. Мелиес, например“. Това казва пред списание Cahiers du Cinéma през 1959 Лукино Висконти (2 ноември 1906 – 17 март 1976) - аристократ и комунист, неореалист и естет, мъжкар и гей.

Написа за „въпреки.com” Геновева Димитрова, кинокритик по повод 115 години от рождението на забележителния Висконти.

Един от най-великите, изтънчени и оспорвани режисьори в киното, театъра и операта. Недобр��желателите му го наричат сноб, грандоман, деспот. „Какъв ти комунист, като се храни с най-фин порцелан и сребърни прибори.“ А той е свободен да прави каквото си пожелае, стига това да изнася на продуцентите - неслучайно има не един нереализирани филмови проекти. Пуши по 120 цигари на ден. Не крие своята сексуална ориентация - известни са връзките му с фотографа Форст, Франко Дзефирели, Хелмут Бергер... Колкото и да са различни, независимо дали са исторически или съвременни, черно-бели или цветни, създадени по литературни произведения или по оригинален сценарий (и в двата случая почти неизменно с участието на Сузо Чеки д‘Амико), филмите му се отличават с уникално изящество, призвано да помирява романтизъм и реализъм в изобразяването на човешките колизии и белязано от величава музика, актьорски пикове, понякога еротика. „Само най-простият жест на човека, крачката му, произтичащите от нея колебания и импулси са способни да съобщят поезията и трепета не нещата, които обкръжават човека и сред които той се разполага.“ И повечето му филми са недокоснати от времето.

Истинското му име е Висконти ди Модроне, а пълното и титлата - дон Лукино Висконти ди Модроне, граф Лонате-Поцоло, сеньор ди Корджено.

Гербът на аристократичната фамилия Висконти

Гербът на фамилията е със сребърен фон. На него има виеща се синя пепелянка със златна корона, поглъщаща мавър. Девизът е „Vipereos mores non violabo“ (Няма да нарушавам нравите на пепелянките). Фамилията има разни имения из Италия. В Рим Висконти обитава разкошен дом на ул. „Салария“ - „нещо като селска къща, много стилна. Беше построена от баща му, Джузепе Висконти ди Модроне, до парка на Вила Савоя. Говореше се, че херцогът бил любовник на кралица Елена и че тя искала да е близо до нея. Лукино още от дете се бе движил в средите на Савойската фамилия и за неговите отношения с тогава младия принц Умберто се носеха всякакви слухове и клюки“, пише Франко Дзефирели във вълшебната си „Автобиография“ (ИК „Колибри 2012).

Всеизвестно е, че Лукино Висконти е роден в старинно аристократично семейство. В Милано. От малък се увлича по театъра и музиката. Фамилията му е сред меценатите на „Ла Скала“. Със сестрите и братята си играе в домашни спектакли на баща им. Невръстен изчита целия Шекспир. Много чете и размишлява и това се отразява на бъдещото му творчество. Когато е на 16 бяга от колежа заради любовно увлечение. Минава през кавалерията. Пет години се занимава успешно с коне. Пътува из Африка и Европа. До 30-та му годишнина никой не подозира, че от него ще излезе толкова фин, дълбок и предизвикателен режисьор. Но се оказва в Париж. Коко Шанел го запознава с Жан Реноар и Лукино Висконти е негов трети асистент в „Разходка в полето“ (1936). „Пребиваването ми във Франция и запознанството с човек като Жан Реноар ми отвориха очите за много неща. Разбрах, че киното може да ни помогне да се приближим до някои истини, от които бяхме страшно далече, особено в Италия. Спомням си какво неистово впечатление ми направи филмът на Реноар „Животът ни принадлежи“. Мога да го съпоставя с „Рим - открит град“. В онова бурно време на Народния фронт последвах всичките му идеи - и естетически, и политически. Групата на Реноар открито стоеше на леви позиции... Наистина ми се отвориха очите - бях дошъл от фашистка страна, където бе невъзможно нищо да знаеш, да четеш, да слушаш, да придобиеш някакъв опит. Изпитах шок. И се върнах в Италия силно променен.“ През 1939 асистира на Реноар и в „Тоска“, но започва Втората световна война и филмът е завършен през 1941 от немския режисьор Карл Кох, който е първи асистент, и Висконти. „Ужасен е. Но нищо по-добро не можехме да направим.“

Лукино Висконти

През 1942 се появява взривният дебют на Висконти „Натрапчивост“ с Клара Каламаи и Масимо Джироти по мотиви от романа „Пощальонът звъни винаги два пъти“ на Джеймс Кейн, но не е посочен заради авторски права. Оператори са Алдо Тонти и Доменико Скала. Страстен, настървен и напълно новаторски с шоковия си реализъм, филмът показва упадъка на нравите по времето на Мусолини. Предизвиква луд скандал и бурни овации. Озарява пътя на италианския неореализъм, чието влияние е валидно до днес. „Натрапчивост” е признат за един от най-силните дебюти в историята на киното. Както самият Висконти твърди, създаден е с продадени бижута на майка му и с пари на Италианската комунистическа партия. Той вече е неин член, смело участва и в Съпротивата. Между другото, арестуван е от Гестапо и по чудо се спасява от смърт.

След „Натрапчивост“ за няколко години се отдава на театъра. Всъщност още през 1928 Висконти започва да работи като художник в миланския „Театро Еден“. Но чак през 1945, когато свършва войната, той получава възможност да е самостоятелен режисьор. Тогава създава постановките „Ужасните родители“ на Жан Кокто, „Петата колона“ на Ърнест Хемингуей, „Антигона“ на Жан Ануи, „Стъклената менажерия“ на Тенеси Уилямс, „Престъпление и наказание“ по Достоевски, „Розалинда или както ви харесва“ на Шекспир... После през десетилетията създава още и още, както и оперни спектакли, сред които „Травиата“ с Мария Калас и „Дон Карлос“ с Борис Христов...

През 1947 Висконти, заедно с младите си асистенти Франко Дзефирели и Франческо Рози, заминава за Сицилия - седем месеца прекарва в градчето Ачи Треца, където наблюдава неимоверно тежкия живот на местните рибари. Така се появява първият му следвоенен и истински неореалистичен филм - „Земята трепери“ (1948) по „Семейство Малаволя“ на Джовани Верга, заснет от Г. Р. Алдо. Замислен е като първа част от трилогия, ��о остава единствен. Заснет е без сценарий в естествена среда и с автентични сицилиански рибари и техните семейства. Говорят на местния диалект. Тъй като той е неразбираем в континентална Италия, е въведен задкадров текст, четен от Висконти, съсценариста му Антонио Пиетранджели и Амилкаре Петинели. „Земята трепери“ е сред върховете на неореализма, да не и най-високият. За него Микеланджело Антониони пише през 1949: „Видимо рибарското селище Ачи Треца няма нищо общо със света на Висконти. Неговите обитатели са хора от „друга“ порода, в жилите им тече различна кръв. Но може би все пак трябва да се направи изводът, че в тази изначална отдалеченост на автора от средата и персонажите се таи източникът на лирическата чистота, постигната в това произведение“. Според Орсън Уелс: „Висконти снима рибари, както снима големи актриси”.

В сатирата на киноиндустрията „Най-красивата“ с Ана Маняни (1951, „Сребърна лента“ за женска роля) и новелата „Ана Маняни“ от омнибуса „Ние, жените“ (1953), Висконти е верен на неореализма, но „Чувство“ (1954) с Алида Вали и Фарли Грейнджър, заснет от Г. Р. Алдо по разказа на Камило Бойто (сътрудници за диалози��е са Тенеси Уилямс и Пол Боулс), е костюмна мелодрама. В нея Висконти въвежда класическата театралност на Шекспир, Чехов, Кокто. Въпреки че „Чувство“ е възприет не особено дружелюбно и е обвинен в „естетизъм“, той не отстъпва от експериментирането с театралността на екрана и в „Бели нощи“ (1957, „Сребърен лъв“ от Венеция) по повестта на Достоевски с Мария Шел, Марчело Мастрояни и Жан Маре.

Лукино Висконти /л/ и Марчело Мастрояни/д/

За първи път оператор на Висконти е Джузепе Ротуно (1923 - 2021), белязал доста от филмите му, както и на Фелини. Той започва като фотограф в Чинечита през 1940. Преминал през войната и немски плен, през 1945 се връща като асистент на оператора Г. Р. Алдо, когото смята за учител, а няколкото заснети кадъра в ”Чувство” - за свой дебют. Именно с Висконти се разлиства талантът му - черно-бялото изящество на „Бели нощи” и „Роко и неговите братя” (1960), аристократичното моделиране на средата с багри, сенки и отражения в „Работа” от омнибуса „Бокачо-70“ (1963), „Гепардът” (1963), новелата „Вещицата, изгорена жива“ със Силвана Мангано и Ани Жирардо от комичния омнибус „Вещиците“ (1966), „Чужденецът” (1967) по романа на Албер Камю с Марчело Мастрояни и Ана Карина.

В „Роко и неговите братя” по мотиви от романа „Мостът на Гизолфа” на Джовани Тестори (Специална награда на журито от Венеция, награда на ФИПРЕССИ) Ален Делон е красивият свестен младеж Роко Паронди, пристигнал с майка си и тримата си братя от сицилианско село в Милано при петия. Момчетата си търсят прехрана, тренират бокс, но само сериозният Роко с изпито лице става знаменитост. Непрестанно е нападан от гадния си брат Симоне (Ренато Салватори) и най-вече заради проститутката Надя (Ани Жирардо), която, благодарение на Роко, влиза в правия път и се връща към Симоне. Тя става негова жертва, но дори и това не е повод Роко да се откаже от семейството си. С драматизъм, който стига до трагизъм, филмът в строго повествование изследва безизходицата - социална и екзистенциална.

Ален Делон в "Роко и неговите братя"

С автентизма си „Роко и неговите братя“ е нещо като продължение на „Земяти трепери“. Франсис Форд Копола толкова харесва филма, че кани композитора Нино Рота да напише музиката за „Кръстникът“ (1972). С „Роко...“ Висконти подава една от най-важните си теми занапред - романните семейни отношения.

„Гепардът” („Златна палма“ в Кан) е по романа на Джузепе Томази ди Лампедуза, който разказва за Сицилия през май 1860, когато Гарибалди слиза в Марсала и се вихри гражданската война за обединението на Италия. Принц Фабрицио ди Салина (Бърт Ланкастър) и семейството му се преселват от Палермо във фамилния замък в Донафугата. Красивият му племенник Танкреди Фалконери (Ален Делон) се запознава с виталната Анджелика Седара (Клаудия Кардинале). Харесват се. Танкреди на Ален Делон е салонен лъв конформист. В началото се увлича по идеите на Гарибалди, но бързо става офицер на Савойския крал. Проницателният чичо е сигурен, че времето на „гепардите” и „лъвовете” е обречено. Изискана и софистицирана семейно-историческа драма на фона на обществено-политическите промени, в която витае смъртта. Най-често е наричана „романтична фреска от епохата на Рисорджименто“.

"Гепардът"

Навремето доста са се обсъждали отношенията между Висконти и Делон, дори се носела мълва, че Роми Шнайдер, с която тогава актьорът бил сгоден, го дели с великия италианец. По-важното е, че Висконти го е засилил към славата. За него Ален Делон признава: „Няма ден в живота ми, в който да не се сетя за Лукино Висконти. На него дължа всичко, което съм…Този мъж и още няколко като него бяха авторитети! Незаменими…Знам, че няма да съм жив да се запозная с онези, които някой ден биха могли да заемат мястото им”. Между другото, Сергей Юткевич разказва, че през 1961 Висконти го кани в Париж на премиерата на пиесата „Колко жалко е да се нарече развратница“ от Джон Форд - съвременник на Шекспир. Освен режисьор, той е и сценограф, както често се случва в театралните му и оперни спектакли. В ролите са любимците му Ален Делон и Роми Шнайдер. И двамата не са стъпвали на сцена. „Ако Роми Шнайдер срамежливо, но мило произнасяше текста като прилежна ученичка на изпит в театрална школа, Ален Делон трудно изричаше думите, облян в пот и мъчително движейки вдървеното си т��ло - двамата бяха жалко зрелище! На финала ги освиркаха, спектакълът беше провал, а аз не намерих сили да отида при режисьора зад кулисите.“ След време Висконти успешно снима Роми Шнайдер в новелата „Работа“ и във филигранния филм „Лудвиг“ (1973), а след „Гепардът“ за Делон подготвя роля в екранизация по „По следите на изгубеното време“ на Пруст, която остава неосъществена.

„Бледите звезди на Голямата мечка“ (1965, „Златен лъв“ от Венеция) с Клаудия Кардинале, Майкъл Крейг и Жан Сорел и заснет от Армандо Нануци е ситуиран в малко градче в Тоскана, където младата италианка Сандра се връща с американския си съпруг. Филмът изследва търсенето на истината, прокъсването на семейните връзки и драмата на отчуждението. В “Залезът на боговете“ (1969) с Ингрид Тюлин, Дърк Богард, Хелмут Бергер и Шарлот Рамплинг, заснет от Паскуалино Де Сантис (1927 - 1996), Висконти показва трагедията на разпада на някога дружно фабрикантско семейство на фона на възходящия нацизъм.

Идеята е инспирирана от желанието му да постави „Макбет“ в нова епоха и от вестникарска статия за фамилията Круп, която финансира военната индустрия на Третия райх. Според френския критик Марсел Мартен, „Залезът на боговете“ е шекспировска трагедия, поставена като Вагнерова опера“. Филмът е първият от т. нар. немска трилогия на Висконти - след него са „Смърт във Венеция“ и „Лудвиг“.

Възхитителният „Смърт във Венеция” (Италия/Франция 1971, Специална награда от Кан, 4 БАФТА, 4 „Сребърна лента”) е базиран на едноименната новела на Томас Ман, написана през 1912.

"Смърт във Венеция"

Заснет е потресаващо живописно от Паскуалино Де Сантис. Композиторът Густав фон Ашенбах (Дърк Богард) знае, че му остава мъничко да живее, и заминава за Венеция, където се увлича до маниакалност по полското момче Тазио (Бьорн Андресен), отседнало в същия хотел с аристократичната си майка (Силвана Мангано). Смутен от чувствата си, Фон Ашенбах се опитва да си тръгне, но, за нещастие, се заразява с опасен вирус и последните мигове от живота си прекарва на плажа, наблюдавайки играта на Тазио. В новелата на Томас Ман главният герой е известен писател, чийто образ е вдъхновен от Густав Малер. Във филма Висконти фактически се връща към първоизточника, правейки Густаф фон Ашенбах композитор. Киноисторикът Лоурънс Дж. Куирк пише в книгата си „Най-великите романтични филми” (1974), че „някои изображения на Бьорн Андерсен във филма могат да бъдат изложени в Лувъра или в музеите на Ватикана - те са символ на красотата, вдъхновявала Микеланджело и Леонардо да Винчи“.

Филмите на Висконти от 70-те биха могли да се определят и като цикъл, свързан с фокусирането върху нравствено-философската проблематика, търсенето на смисъла и единството на стила.

Любим ми е и „Семеен портрет в интериор” (1974, 4 „Сребърна лента”, Давид на Донатело за филм и чуждестранен актьор на Бърт Ланкастър, награда на Японската академия за чуждестранен филм), заснет бляскаво от Паскуалино Де Сантис. Пенсиониран американски професор (Бърт Ланкастър), страстен колекционер на класическа живопис, живее усамотен в умопомрачителен дворец в Рим. Натриса му се красивата и арогантна италианска маркиза Бианка Брумонти (Силвана Мангано) с неизменна цигара, която настоява да наеме апартамента на горния етаж с величествена гледка.

Хелмут Бергер и Бърт Ланкастър в „Семеен портрет в интериор”

Покрай нея професорът се натъква на доста по-младия й любовник Конрад Хюбел (Хелмут Бергер), с когото се сближават, на дъщеря ѝ Лиета (Клаудия Марсани) и приятеля ѝ Стефано (Стефано Патрици). Тихият му живот е пометен от настаналия хаос, но не остават недокоснати и другите. Освен с обърканите семейни отношения, властта на парите, пустотата, самотата и смъртта, „Семеен портрет в интериор“ повдига и важни за Висконти социално-политически проблеми. На въпроса „За какво е филмът?” той отговаря „За това, че животът е борба”.

В едно от последните си интервюта, попитан защо се е захванал с Габриеле Д’Анунцио (приятел на семейство Висконти) и „Невинният“ (1976, „Давид на Донатело“ за музиката на Франко Манино) - неговият последен филм, той отговаря: „За ваше успокоение, ще ви призная, че, ако можех, вместо Д’Анунцио щях да направя още един „Роко...“. „Невинният“ с Джанкарло Джанини и Лаура Антонели е заснет през 1975 от Паскуалино Де Сантис. Филмът е завършен от асистентите на Висконти и премиерата му е през май 1976 в Кан - два месеца след неговата смърт.

„Стендал е завещал на надгробната му плоча да напишат: „Той обожаваше Чимароза, Моцарт и Шекспир. Аз също искам на гроба ми да напишат: „Той обожаваше Шекспир, Чехов и Верди“. Верди и италианската мелодрама бяха първата ми любов. Почти винаги работите ми имат нещо от мелодрамата, независимо дали са филми или театрални постановки. За това ме упрекват, но, според мен, това е по-скоро комплимент.“ Висконти произнася тези свои знаменити думи през 1960.

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Тилда Суинтън може да изиграе всичко

„Воювам за автентичност. За негримирано лице и неравна походка. За емоционално достоверна семейна среда. За мъчителен подбор на думите. За открит, а може би нещастен финал. За счупено яйце и разлято мляко. За филмите, в които нищо не се случва, но всичко е възможно.“ Това казва  актрисата Тилда Суинтън. На 5 ноември се навършват 60 години от рождението й. Кинокритичката Геновева Димитрова написа за актрисата във „въпреки.com“.

Тилда Суинтън е най-любимата ми актриса днес. Андрогенна на пръв поглед, тя е способна да изиграе всичко – и ослепителница, и бабичка, и близначки, и противна социална служителка, и мъж. Серотонинът ми се вдига, когато се появи на екрана. Нестандартна, неотразима, интелигентна и експериментираща. Аристократична икона на независимото кино, но се снима и в мейнстрийм. През септември Тилда Суинтън получи почетния „Златен лъв“ за цялостен принос към киното на 77-то издание на Венеция - най-старият филмов фестивал, който се проведе при специални мерки за дистанция и хигиена заради пандемията от коронавирус. Филмите, в които се снима, трудно могат да бъдат обобщени стилово и вероятно затова е любимка на толкова радикални режисьори, като Дерек Джарман, братята Джоел и Итън Коен, Уес Андерсън, Джим Джармуш, Лука Гуаданино... Според нея, „Много съм смешна, но никой не го забелязва. Всички се боят от високи хора със сериозни лица“. Греши – щуро разсмива в „Изгори след прочитане“ (2008) или „Аве, Цезаре“ (2016) на братя Коен, например.

Тилда Суинтън със “Златния лъв” във Венеция - снимка архив

Тилда Суинтън или Катрин Матилда Суинтън е родена на 5 ноември 1960 в Лондон и има трима братя. Произхожда от древния аристократичен род Суинтън. Родословието й може да се проследи до ХI век. Баща й е потомствен военен с висок чин – генерал-майор на британските въоръжени сили - сър Джон Суинтън, бивш лорд наместник на графство Бервикшир в Шотландия. Детството на Тилда Суинтън преминава в Германия, където служи баща й. На 10 години я изпращат в елитно училище в Кент. Съученички на Тилда са момичета от британската аристокрация, сред които и Даяна Спенсър, бъдещата Уелска принцеса. След това Тилда Суинтън продължава образованието си в престижния колеж Фетс в Единбург. После отива доброволка в Африка за две години, работейки в училищата на Кения и ЮАР. В онзи период, прегърнала левите идеи, влиза в Комунистическата партия на Великобритания.

Тилда Суинтън с дъщеря си Онър, които си партнират във филма “Сувенир” - снимка архив

През 1980 постъпва в Ню Хол – женски колеж към Кеймбридж, където изучава политология, социология и английска литература. Играе в студентския театър. След завършването през 1983 се присъединява към трупата на знаменития Кралски Шекспиров театър, ала не съумява да прояви способностите си. Играе незначителни роли. Разочарована, тя се впуска в търсене на по-предизвикателни театрални форми в Единбург. В театър „Траверс“ се запознава с по-възрастния художник и драматург Джон Бърн, с когото по-късно сключва брак. Заедно имат близнаци – Онър и Ксавиер Суинтън Бърн, родени през 1997. Впоследствие се разделят и в момента тя живее в Шотландия заедно с децата и настоящия си партньор – новозеландския художник Сандро Коп. Прословутото британско чувство за хумор не липсва на Суинтън, която по повод схващането, че децата често са противоположност на родителите си, споделя, че е много вероятно „моите да станат счетоводители-фашисти“.

Тилда Суинтън в “Караваджо” - снимка архив

През 1986 е дебютът й в киното – „Егомания – остров без надежда“ на Кристоф Шлингензиф, известен с нестандартния си подход към изкуството. Следва „Караваджо“ (1986) на предизвикателния Дерек Джарман – биографична фантазия за италианския художник Микеланджело да Караваджо. Режисьорът придава хомосексуален оттенък на отношенията между художника и модела му Ранучо (Шон Бин), а Тилда Суинтън играе ролята на Лена – любовница на Ранучо и модел на Караваджо. Запознанството с Джарман е важен етап от формирането на актрисата. Идеите му и нестандартни възгледи за живота съвпадат с нейните. Тилда Суинтън играе в 9 филма на Джарман. Превръща се в неговата муза. Незабравим за мен е живописен епизод от предизвикателния и пластически виртуозен „Едуард ІІ“ (1991) на Дерек Джарман - кралица Изабела Френска с вид на Палома Пикасо (Тилда Суинтън) търка тънка снага о студената стена и се готви за поредната подлост; насред праха струнен квинтет свири в алени дрехи, а Едуард и любимият му Гевестън танцуват танго. Ролята й носи купа „Волпи“ за най-добра актриса във Венеция.

Суинтън в “Едуард II” - снимка архив

След като озвучава Офелия в анимацията „Хамлет“, през 1993 тя играе в други два филма на Джарман. „Витгенщайн“ е също биографична фантазия, но този път посветена на философа от ХХ век Лудвиг Витгенщайн. Суинтън играе лейди Отолин Морел, любовницата на Бъртранд Ръсел. Другият е предсмъртният филм на Джарман „Blue“, където зад кадър на фона на син план звучат само гласовете на Тилда Суинтън, други двама актьори и на самия режисьор, разказващ за последните си дни. Дерек Джарман умира през 1994. Тя толкова силно преживява загубата на приятеля, че в годината се снима само в експерименталния филм „Спомен за мимолетното: правдиви истории, визуална лъжа“. Увлича се по конен спорт.

Но преди това, през 1992 Тилда Суинтън изпълнява главната роля в „Орландо“ на Сали Потър по знаменития роман на Вирджиния Улф. Филмът е разделен на 7 части и обхваща период от 350 години. В първата половина Орландо живее като мъж, във втората – като жена. Суинтън е бляскава, превъплъщавайки се и в двата пола. Получава „Давид на Донатело“ за чуждоезична женска роля, а самият филм е признат за най-добър на млад режисьор от Европейските филмови награди и има още много отличия.

В “Орландо” - снимка архив

През 1995 актрисата участва в изложбата на авангардистката Корнелия Паркър и за седмица се превръща в жив експонат – прекарва осем часа на ден като спящата красавица, със затворени очи в стъклен бокс. След като е в Рим с изложбата и се снима във клипа на техно-групата Orbital, през 1996 Тилда Суинтън се връща истински в киното – с филма „Женска извратеност“ на Сюзан Стрейтфелд по едноименния феминистки трактат на Луиз Каплан. И фантастично изиграва образа на героинята си Ив Стефънс, преуспяла адвокатка, умело криеща своята сексуалност, чийто свят е наситен със забранени еротични фантазии.

“Плажът” - снимка архив

В трилъра на Дани Бойл „Плажът“ (2000) Тилда Суинтън е Сал – жена, която оглавява комуна от авантюристи, избягали от цивилизацията на остров. След този филм започват да я канят в Холивуд. Стига да й хареса сценарият, тя приема. Сред първите й роли е Маргарет Хол в мистичния трилър по романа на Елизабет Холдинг „The Deep End“ (2001) на Скот Макгий и Дейвид Сийгъл. Там тя е майка на трима сина и живее край езерото Тахо. Притеснена е от хомосексуалността на големия си син, но грамадните неприятности започват, когато открива трупа на любовника му. Хвърля го в езерото, ала някой е видял и започва да я шантажира. С дълга коса и очила Тилда Суинтън е редова жена, но излъчва неимоверна сила. Ролята й прави впечатление и е номинирана за „Златен глобус“, но получ��ва наградите на кинокритиците от Бостън и Лас Вегас.

Тилда Суинтън и Юън Макгрегър в “Младият Адам” - снимка архив

„Младият Адам“ (2003) на Дейвид Макензи е мрачно-еротичен трилър, който разказва за Шотландия през 50-те. Шлеп между Глазгоу и Единбург е алтернатива на глада за младия Джо (Юън Макгрегър) с писателски мераци. Пейзажът - речен и градски - смръчкан, хлъзгав, бозав. Без излаз. Собственикът на шлепа Лес (Питър Мълън) и помощникът му Джо изваждат от водата тяло на удавница. Изящен комбинезон е единствената й дреха. Влизат в новините. Визиони подсказват, че младежът е замесен... Свряно в мрачната каюта, безсловесното семейство на шлепа се храни оскъдно. Съпругата ��ла (Тилда Суинтън) е смръщена и длъгнеста. Единствено към синчето си проявява нежност. После - и към Джо, след като я прелъстява. Сексът им е яростен. Голотата и либидото поразхубавяват Ела. Джо е все умислен. Тръгва разследване... Паралитичната страстност на Тилда Суинтън е като енергиен взрив. Ролята й носи BAFTA.

Тилда Суинтън и Джим Джармуш - снимка архив

„Прекършени цветя” (2005, Голямата специална награда на журито в Кан) я отвежда при любимия сардоник Джим Джармуш. Той показва поредната Джармуш - Америка – „случайна” съвкупност от провалени житейски проекти, гримирани като успех, транжирани в сегменти и „събрани” през road movie. Дон Джонстън (Бил Мъри) е изоставен от блондинката Шели (Жули Делпи) в розов костюм. Той съзира розово писмо. Отскача до съседа Уинстън (Джефри Райт), глава на чернокожо семейство, единственото близко на Дон. Чете на глас - имал син на около 19, който се нуждаел от него, без подпис... Уинстън го насърчава да разкрие мистерията. Заставя го да изготви списък с потенциалните майки на сина му и подготвя съдбоносното пътуване с инструктаж в закусвалня: „Носи им големи букети и намери пишеща машина”. В поредицата от евентуални майки Тилда Суинтън е Пени, собственичка на рокерско „ранчо“. Тя единствена посреща Дон с плесница. В тревата се търкаля розова пишеща машина, а след съседско-рокерската намеса - и самият Дон. Появата й е съвсем кратка, но бурна.

“Човекът от Лондон” - снимка архив

През 2007 Суинтън е поканена да играе в първия пълнометражен филм на одиозния музикант Мерилин Менсън „Фантасмагория – виденията на Луис Карол“, но през 2010 снимките са прекратени. Затова пък през 2007 излиза черно-белият филм „Човекът от Лондон“ на унгарския авангардист Бела Тар по романа на Жорж Сименон с нейно участие. На въпроса ми как са работили, Бела Тар отговори: „Много беше просто. Бях сигурен, че искам момичето Ерика Бок от „Сатанинско танго“ да играе дъщерята (снимах я после и в „Торинският кон“). И търсех майката. Тилда доста си прилича с Ерика. (смях) Това е истината. Съпругата ми Агнес гледаше някакви тъпи фотоси на разни кастинг агенции, минахме през хиляди лица и изведнъж тя намери миниатюрна снимка от британска агенция - без име, само сигнатура, отбеляза си я и на следващата сутрин я показа на асистента, а той: „Ти луда ли си? Това е Тилда Суинтън!“. И аз казах: „И?“. Обадих й се, тя беше в къщи и вдигна телефона. Казах й, че бих искал да работя с нея, но първо би ли дошла в Будапеща, да се срещнем и да видим какъв тип химия ще се случи помежду ни. Тя отвърна, че това ще бъде чест за нея, дойде и след това си работехме с лекота по най-обикновен начин“.

Тилда Суинтън и Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън” - снимка архив

През 2008 Тилда Суинтън получава първия си „Оскар“ за поддържаща женска роля в „Майкъл Клейтън“ на Тони Гилрой. Типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Всичко се развива в 4 дни. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години е известен като „Чистача“, подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Майкъл Клейтън страни, доколкото може, от порока си, иска да отвори бар с единия си брат-непрокопсаник, но трябва да намери 80 хиляди... Не е по-розово положението на Карън Краудър (Тилда Суинтън) – юристката на корпорацията U-North, с която кантората трябва да подпише споразумение за милиони. Въпреки че изглежда по-хладнокръвна от гангстер, пред огледалото трепери като дебютантка на бал. И затреперва още по-силно, когато адвокатът Артър Идънс (Том Уилкинсън) изперква и захваща разследване на случая U-North. Карън Краудър му праща своите двама килъри. Убийството е маскирано като самоубийство. И след като Марти нехае за истината, тук вече се намесва Майкъл Клейтън. И започва истинският екшън. Страхотна Тилда Суинтън.

“Трябва да говорим за Кевин” - снимка архив

„Трябва да говорим за Кевин” (2011) на Лин Рамзи започва с масов бой с домати, червено шоу, море от голи тела, Ева (Тилда Суинтън) преминава от ръце в ръце. Светлината влиза в очите й и прогонва съня. Става, разсипва таблетки, подритва. Излиза. По къщата и колата – червена боя. Налудното начало натиска газта на енигматичната депресивност. И така – почти до края. Ева върви по улицата, усмихва се, жена я цапардосва, мъж й се притичва на помощ, а тя: „Вината е моя”... Действието скача напред-назад. Депресивен, екстремен и дълъг, вероятно би бил негледаем без Тилда Суинтън в ролята на фрустрирана майка. Но тя вкопчва. Съкрушителна е - в едър и общ план, анфас и профил, под постер или в огледало. Очите й са кръвясали от невъзможност. Лицето – отвъдно под острите прически. И черните очила не скриват ужаса. Играе без капка грим (или поне така изглежда). Тилда Суинтън се претопява в многострадалната Ева. Чегърта ли, чегърта съзнания и подсъзнания.

През 2012 изиграва виртуозно епизодична противна социална работничка в „Царството на пълнолунието“ на безподобния американец Уес Андерсън, през 2014 се мярва като престарялата богаташка мадам Д., убита в самото начало на „Гранд хотел Будапеща“, а в невероятния му анимационен филм „Островът на кучетата“ (2018) е гласът на оракула.

“Само любовниците остават живи” - снимка архив

Стигаме до една от коронните й роли – Ева в халюциногенното предизвикателство „Само любовниците остават живи“ (2013, Специална награда на журито от Ситджес) на Джим Джармуш. Той се подготвя за него седем години. Още преди да го снима, го определя като „крипто-вампирска любовна история“. Заглавието е взето от несниман филм на любимия му учител Никълъс Рей, а цялата история е вдъхновена от „Дневниците на Адам и Ева“ на Марк Твен. Ева (Тилда Суинтън) и Адам (Том Хидълстън) са вампири на незнайна възраст, женени от столетия и дали си обет да не пият жива кръв, а само от болница. Черните очила и ръкавици са техни неизменни аксесоари. Важна подробност - вампирите са елитът на обществото, а зомбитата - плебс. Ева е неземно привлекателна блондинка в пъстрия и оживен Танжер.

В “Суспирия” - снимка архив. Новата „Суспирия“ разказва за световно известната школа по танци на Хелена Маркос, която е създадена от Майка Суспириорум в Берлин малко след Втората световна война.

Облечена предимно в бежово, тя чете, размишлява, посещава кафене, където общува със себеподобния си Кристофър Марлоу (Джон Хърт), който минава за истинския автор на „Хамлет” и я снабдява с кръв (прочее, и Шекспир е обявен за зомби, при това „еснаф”)... От разговора с Адам Ева усеща, че нещо не е наред с любимия й - поръчва си билет, напълва два железни куфара с книги и отлита в Детройт. Пристига по тъмно, разбира се, целуват се, тя вижда мухоморки и се чуди как са пораснали... Телата им често са сплетени, от време на време пийват кръв от чашки за дижестив, слушат музика от плочи, разхождат се нощем с кола из празния Детройт, разговарят неуморно, включително и за луната ... В този филм е важно не какво се случва, а как. Пък и, честно казано, не се случва кой знае какво. Телата на влюбените порят медитативно пространствата, абсурдната им заедност разсича летаргията, остроумията им изстрелват смисли, мелодиите – светове... И цялата тази меланхолично-романтична динамика е положена в готически измерения на красотата. Тъмнината е ослепителна. Пори я алено. Краят застрашително приближава. Дори да си вампир не е лесно в този оглозган от мотивации свят. И е пленително, и е поетично, и е плашещо, и е пародийно.

“Голямото плискане” - снимка архив

След „Аз съм любовта“ (2009), Тилда Суинтън е отново с Лука Гуаданино в „Голямото плискане“ (2015). И тук тя е с млад любовник, но в друг сюжет и с къса коса. Всъщност, филмът е своеобразен римейк на „Басейнът“ (1969) на Жак Дере с Роми Шнайдер и Ален Делон. Променени са мястото, възрастта на главните герои, професиите им и времето. Мариан Лейн (Тилда Суинтън) е рок звезда, чиито гласни струни са оперирани и тя се възстановява в мълчание и с любимия си Пол, документалист (Матиас Шьонертс), в баровска вила с басейн на живописния остров Пантелейра. Там няма какво да се прави, освен плуване, излежаване и секс. Идилията е нарушена от щурия музикален продуцент Хари (Рейф Файнс) - бивш партньор на Мариан, близък приятел на Пол и човекът, който всъщност ги е събрал преди шест години. Той пристига с неочакваната си дъщеря (Дакота Джонсън). Слънце, плискане, суетене, уиски, погледи, вино, предчувствия... Мариан мълчи или шушне (само веднъж не издържа), Пол се върти трезвенически край нея или снима, дъщерята го задява нахално, а Хари не спира да се прави на шут. Естествено, в действието са вклинени и концерти на Мариан. Шикът е навсякъде – от лицето на Тилда Суинтън и походката й до най-незначителното бурканче в кухнята. Тя е божествена, както винаги. Всъщност се оказва, че е нейна идеята да бъде няма рок легенда, а не актриса, както е било в сценария. Така че играе с очи, изражение, жестове, тоалети. И не отделяш очи от нея. Дори до Дейвид Бауи го докарва. Всъщност, близостта им е запечатана в клипа Are Out Tonight от 2013.

“Мъртвите не умират” - снимка архив

Скоро я видяхме в политическата зомби-сатира на алтернативния метафизик на киното Джим Джармуш „Мъртвите не умират“ (2019). В малкия спретнат град Сентървил със 738 жители от гробището започват да се надигат зомбита, а новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. И е смешно, и е чудовищно. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички.

“Човешкият глас” - снимка архив

С къса или дълга коса, усмихната или озверяла, тя е щастие за киното и за публиката. На Киномания ще я видим в „Човешкият глас” на Педро Алмодовар - 30-минутен филм, базиран върху едноименната пиеса на Жан Кокто, който бе представен за първи път на фестивала във Венеция тази година и получи възторжени отзиви от критиката, която го определи като „завладяващ”, „изключителен” и „магнетичен”. В сайта IMDb гледам, че догодина би трябвало да излязат пет филма с участието на Тилда Суинтън. Дано. По време на пандемия няма как да не се съмняваме. А тя отсича: „В липсата на съмнение има някакво безумие. Не мисля за бъдещето и не искам да знам какво ще се случи. Нямам нужда от гаранции“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: „Златната роза“ 2020 – много филми, малко събития

След „Любовта е лудост“, и „Златна роза“ (24 септември – 1 октомври) се проведе във Фестивален и конгресен център - Варна насред извънредната ситуация с COVID-19. 38-то издание на Фестивала на българския игрален филм премина делово и шеметно – за седмица изгледахме 19 филма в пълнометражния конкурс и 22 – в късометражния. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Фестивалът е организиран от Изпълнителна агенция „Национален филмов център”, Министерство на културата и Община Варна. Пет бяха дебютите, пет бяха и филмите, заснети с частни средства. В конкурса участва и международната копродукция „Кръвта на пеликана“ (Германия/България) на Катрин Гебе с участието на прекрасните български момиченца Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо (удостоени със специален диплом на фестивала). Варненската публика, макар и не най-активно, се престраши да идва на прожекции с маски и през място – за „Рая на Данте“ на своите съграждани Димитър Радев (сценарист и режисьор) и Николай Мутафчиев (продуцент) напълни зала 1, а комедията „Като за последно“ на Ивайло Пенчев екзалтира зрителите, предизвика бурни аплаузи и в крайна сметка получи Наградата на публиката. За първи път „Златна роза“ се проведе и онлайн. Фестивалът бе богат - с разнообразни филми и смислени пресконференции.

Нина Хос, Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо в “Кръвта на пеликана”

Тази година „Златна роза“ започна с летящ старт – на откриването ��е показана извънконкурсната разтърсваща международна копродукия „Пари“ (Гърция/Франция/Холандия/България/Швейцария) на иранеца в Атина Сиамак Етемади. Дебют на сценариста - режисьор, филмът проследява колизиите на красивата и смела иранка Пари (Мелика Форотан) в Атина подир следите на изчезналия й син. Заснет в подчертано нисък ключ из потайностите на гръцката столица, семейната драма с елементи на трилър показва и нея, и майчините изпитания от неочакван ракурс. Чест е за страната ни, че участва в толкова силен и оригинален филм (български копродуцент Братя Чучкови). Журито на пълнометражния конкурс бе международно: Кристина Грозева и Петър Вълчанов (председатели, носители на „Златна роза“ за „Бащата“ от м. г.), унгарският продуцент Лашло Кантор, филмовите критици Петя Александрова и Едвинас Пукща (Литва) и актьорът Велизар Бинев. В журито на късометражния конкурс бяха критикът Деян Статулов (председател), актрисата Елена Телбис и режисьорът Христо Симеонов (трикратен носител на „Златна роза“ в тази категория).

“Пари”

Пълнометражният конкурс показа различни жанрови и продуцентски стратегии, режисьорски стилове, визуални решения и актьорски поведения. Филмите, дори и най-комерсиалните, като създадените с частни средства „Диви и щастливи“ на Мартин Макариев и „Завръщане“ на Николай Илиев или „Като за последно“ на Ивайло Пенчев, се занимават с екстремалността на живеенето – социално и екзистенциално, най-често съвременно. Свидетели сме на различни гледни точки към нашата действителност, но има и 3 филма изцяло в епоха. 

“Диви и щастливи”

С „Късата клечка“ Димитър Петков се завръща в пълнометражното кино след близо 20-годишно отсъствие. Филмът по сценарий Димитър Златинов (банкер в Австралия) е ситуиран в началото на 80-те и е нещо като пародия на милицията от времето на соца с трагична развръзка, ала доста неубедително режисиран в първата част - с плоски скечове и банални присъствия на Китодар Тодоров и Руслан Мъйнов. Открояват се изпълненията на младия Никола Стоянов и Валери Йорданов, а във втората част, когато става все по-напечено, Димитър Петков улавя ритъма на филма и той светва.

“Късата клечка”

„Останалото е пепел“ на Георги Костов по сценарий на Александър Томов е съсредоточен в навечерието на 9 септември 1944 и уж фокусиран върху кратка драматична отсечка от живота на банкера и политик Атанас Буров (Асен Блатечки) с намесата на американец в различни възрасти (Нейтън Купър и Бен Крос). Темата е безспорно интересна, но, с изключение на професионалната и завладяваща визия на оператора Емил Топузов, филмът е кръгла нула – нито достоверност, нито помен от важната роля на Буров в историята ни. 

“Останалото е пепел”

„Блаженият“ на Станимир Трифонов е създаден по повестта на Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“ и обхваща голям период от българското време – от 30-те до 50-те години на ХХ век в Русе и в София. Фокусиран е върху интелигентния, свенлив и религиозен аптекарски син Боби (чуден Александър Тонев), който има пророческа дарба, но пострадва заради бомбардировките над София и, макар да не е луд, до края на живота си живее в психиатрия. Филмът проследява много по-плътно и интересно и пътя на невероятно красивата и адаптивна негова приятелка Катя (обещаваща Лорина Камбурова), съумяла да подреди живота си по време на народната власт. В разказа е намесен и 20-годишният студент Джон Кенеди, изпратен от Рузвелт на шпионска мисия в България. Филмът, подобно на „Изпепеляване“ (2004), показва зверствата на комунистите и ДС, дори има цитат от предишния филм. Операторът Кирил Проданов поетично е заснел актьорите и екстериорите с красив акцент върху Дунава, но интериорите са доста бутафорни, а музиката – прекалена и патетична.

“Блаженият”

Два филма разказват за днес, но прескачат и в миналото. „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ на Иван Черкелов разказва травматично-извисяваща история за смърт в микс от днешност, визиони флашбек и хроники от 50-те и 60-те. Неизлечимо болна лекарка на възраст с остригана коса (Силва Милковска) е отишла в родния си Ловеч да умре, но посява в сандъче слънчогледови семки. Брат й (Александър Трифонов), който живее в Прибалтика, пристига да я търси и си спомня времето с любимия им дядо. Наоколо – порутеност, простотия, величественият паметник на Левски и пълноводният Осъм. За пореден път Иван Черкелов представя живеенето като абсурд, но този път – с извисяваща примиреност. Отново показва едър кинематографизъм през структурата на филма, композициите, вдъхновяващата визия на Рали Ралчев, вълнуващите актьорските изпълнения на непрофесионалисти, музиката. За първи път Иван Черкелов прави остър завой към миналото с поразително красиви визиони и черно-бели документални кадри. Поетичен, дълбок и автентичен, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ е поредният важен филм на своя автор, останал абсолютно незабелязан от журито. Но, както ми сподели Иван Черкелов в разговор за „Семейни реликви“ (2016), „Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“.

„Не влизай в пререкание с персонала на банята“

„Рая на Данте“ е авторски дебют на Димитър Радев (Награда на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци). Той беше не само най-стабилният сред дебютите, но и един от най-силните филми в конкурса. Разказва за интелигентното, но доста несигурно мамино синче на средна възраст Данте (Владимир Пенев), кръстен на Данте Алигери и останал без образование заради идеологическите репресии върху родителите му. Тежко преживява смъртта на майка си (Гинка Станчева) и пенсионирането му от печатница. Научава стриктно пазени семейни тайни и тръгва да издирва хора, били в Белене заедно с баща му. Междувременно се сближава с приветливото момиче Рая (Радина Боршош), която му помага за започнатата книга, посветена на родителите му, но е и внучка на един от насилниците на майка му (Борис Луканов). От време на време из подсъзнанието на Данте изскачат визиони с него като малък и майка му. Финалът е изненадващ. Владимир Пенев, който не се е снимал в киното от дебюта на Явор Веселинов „Прелюбодеяние“ (2014), е извънмерен на екрана – героят му минава през разни състояния и той ги играе виртуозно. С Радина Боршош са чудесен дует. Би ми се искало филмът да е по-кратък, но това се отнася за почти всички кандидати за „Златна роза“.

„Рая на Данте“

Що се отнася до съвременността, имаше разнообразие от теми, жанрове и гледни точки към нашата действителност. Ожесточеното ни живеене и изобщо разсипаното ни българско днес е артикулирано в повечето филми. Те изследват промените в обществените и личностните нагласи. Търсят отговори на фундаментални въпроси, свързани със смисъла, достойнството и оцеляването. Занимават се със смъртта, самоубийството, Бог. И в повечето случаи се опитват да бъдат комуникативни. В различните интерпретации на съвременността имахме и нежни, и свирепи, и смешни филми; и мейнстрийм, и арт кино…

“Страх”

„Страх“ на Ивайло Христов („Златна роза“, награда за женска роля на Светлана Янчева, награда на СБФД и на акредитираните журналисти) се очерта като най-добрия и най-вълнуващ филм. Черно-бял като „Каръци“ (2015), но по-емоционален, по-смешен, по-ожесточен и с изумителен цветен финал. От баналната бежанска тема Ивайло Христов изважда народопсихологични и екзистенциални пластове. Вдовицата Светла (отново невероятна Светлана Янчева) живее в крайморско село близо до границата с Турция, откъдето се прокрадват бежанци. Безработна учителка е, тъй като училището е затворено поради липса на деца. Светла е опърничава. На лов за зайци се натъква на бежанеца от Мали - Бамбо (Майкъл Флеминг). Никой не го е еня за него и тя го прибира у дома си. Не се разбират лингвистично. Постепенно обаче двамата се сближават, което предизвиква неудържима агресия у съселяните. През смях и ужас Ивайло Христов гради атмосфера на задушваща ксенофобия. Абсурдът на българската задръстеност приема страховит мащаб. С камерата си Емил Христов запечатва състояния и ландшафт, недовършен комплекс и бежански неволи, кметски „активности“ и раждането на любов. И е тъпо, и е нежно, и е гнусно, и е забавно.

„Сцени от живота на една актриса“

„Сцени от живота на една актриса“ на Иван Владимиров (Специалната награда на журито, награди за режисура и сценарий) е копродукция между НФЦ и Българската национална телевизия. Стъписващ филм – твърде далеч�� от телевизионните стандарти, подобно на „Отчуждение“ (2013) на Милко Лазаров, но ситуиран в България и разказан постфактум. Млада и дивно красива актриса (страхотна Радина Кърджилова) се удря самоубийствено с колата си в стена. Филмът се занимава с нея през сегашни спомени на много колеги (Владимир Пенев, Светлана Янчева, Иван Бърнев, Йосиф Шамли, светла му памет...) и флашбек епизоди от живота й с начинаещ режисьор (Йордан Ръсин), вманиачен по камерата си. Запечатанато време за него е по-важно от живото. С радикализма си филмът препраща към Новата френска вълна и синема верите. На места буксува, мярва се тавтология, но е въздействащ и енергиен.  

„Житие“ 

„Житие“ (Награда за мъжка роля на Иван Бърнев, специално отбелязване от журито) по сценарий на Красимир Крумов - Грец, светла му памет, събира две поколения режисьори: Георги Стоянов и Войчех Тодоров, който е и оператор на филма. Той пристигна от Вроцлав във Варна специално за премиерата. Сюжетът тръгва от кастинг за нелепа тв -постановка и безличния й режисьор (Малин Кръстев) с неговия неконтролируем син (Ивайло Савов) и се съсредоточава върху отношенията на последния с добросърдечен лузър (Иван Бърнев), когото тийнейджърът натиква без вина в затвора. Както обикновено при Грец, действието се движи меланхолично, търкаляйки се подир смисъла на битието. За първи път виждаме Иван Бърнев толкова мълчалив и фрустриран - приковава. Филмът е заснет въодушевяващо, но има дължини и недотам убедително присъствие на другите актьори.  

„18 % сиво“

„18 % сиво“ на Виктор Чучков (Наградата на Варна) е по мотиви от прославения едноименен роман на Захари Карабашлиев, но вместо из Америка, Зак (Рушен Видинлиев) обикаля с колата си из Европа и си спомня за починалата Стела (Доля Гавански) и тяхната травматична любов. Варна, Лондон и пътят все също герои на това транснационално road movie, заснето от Ненад Бороевич в прекалено нисък ключ. Филмът не е лош, но липсва химия между главните изпълнители и така е опериран от любов. „Доза щастие“ на Яна Титова (Награда за дебют) е по книгата на покойната Весела Тотева „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка“ и нейната роля чудесно изпълнява собствената й дъщеря Валентина Каролева. Независим филм, който се занимава с ужасно актуалната тема за наркотичната зависимост и изцелението от нея – в случая с намесата на Бог. Строен и емоционален, „Доза щастие“ има щастлива екранна съдба.

„Дани. Легенда. Бог“

„Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков (Награда за операторска работа на Румен Василев) е лудешко road movie из българската мерзост и несрета. Дани (Димо Алексиев) е мутра, снимана от английска телевизия за документална поредица, свързана с прането на пари. Щур и безпардонен, той говори предимно на английски и показва ада на постпреходното българско живеене. Явор Петков работи в банка в Англия и е заснел дебюта си със собствени пари. За някои от гостите на фестивала това бе най-физиономичният и очарователен филм за българската участ, но за мен по-скоро излъчва ожесточението от началото на 90-те и е тягостно дълъг. Що се отнася до наградата за оператора, смятам, че Румен Василев е по-скоро регистратор, отколкото визионер.

„До последния каприз“

Режисьорският пълнометражен дебют на талантливия и интелигентен актьор Иван Юруков „До последния каприз“ е също независим и още по-амбициозен. Но е твърде енигматичен и хлабаво конструиран разказ за виртуозен цигулар, оттеглил се на село и убит там; за две момченца, открили пистолет; за налудничав учител; за тв-екип, искащ да снима филм за цигуларя... Имаше още филми, свързани с днешното живеене, но те са толкова сбъркани или кухи, че си позволявам да ги подмина.

„Черупки“

Що се отнася до късометражния конкурс, той бе изненадващо слаб. Имахме възможност да видим и упражнения по кино от програмата Филм Фордж на Ню Бояна Филм Студиос. Сред всичките 22 филма се откроява „Черупки“ (специален диплом) на Слава Дойчева - деликатна и оригинална екзистенциална драма за сексуалната различност и родителското отношение към нея. Интересен е и „Нощна смяна“ (Награда на Гилдия „Критика“ към СБФД) на Еди Шварц и Йордан ��етков – социална драма за нелегален добив на въглища в Перник. Не бих пропуснала и очарователната 3-минутна танцувална миниатюра на Йосиф Аструков „Elusive“. Съвсем закономерно не бе връчена „Златна роза“ за късометражен филм.

„Elusive“

Тази година „Златна роза“ имаше нова рубрика – „Златна роза класик“. В нея гледахме реставрираната и дигитализирана версия със субтитри на български език на изключителния трисериен филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера“ (1981, по „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова). Сега той би трябвало да заживее нов екранен живот благодарение на Доли медия студио - Добромир Чочов. Тази прожекция бе със спорни цветове, одобрени от оператора Радослав Спасов.

Руси Чанев в “Мера според мера”

За пореден път стана ясно, че „Мерата“ на Дюлгеров със съсценарист и главен изпълнител Руси Чанев и другите талантливи актьори и с работата на художника Георги Тодоров - Жози и композитора Божидар Петков, светла му памет, е сред недостижимите върхове на българското игрално кино. Прожекцията даде повод на последвалата пресконференция да се обсъдят проблемите с дигитализирането на нашите филми – процес, започнал още в първите години на ХХI век, според думите на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. Проблеми с правата на старите филми има не само у нас, а и по света. Дигитализирането на лентата е наука, както се изрази Антония Ковачева. И още – лентата трябва да се съхранява грижовно, защото е в основата на всяко ново технологично посягане.

Като цяло тазгодишната „Златна роза“ показа понижен кинематографичен градус. Но повечето от филмите тепърва ще излизат по екраните, така че сами ще можете да прецените качествата им, като ги гледате. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на НФЦ

[vprki]

Критичен поглед: Извисяващи кинолюбови по време на COVID -19

Уникален е морският кинофестивал „Любовта е лудост“ – уютен и пъстър. С несравнимото варненско гостоприемство, водено от Тошко Гяуров – управителя на Фестивалния и конгресен център във Варна… От година на година „Любовта е лудост“ става все по-значимо киносъбитие. Написа специално за "въпреки.com" кинокритичката Геновева Димитрова /на снимката – кадър от филма „Хелене” с Голямата награда „Златна Афродита” и Награда за женска роля  - б.р./.

28-то му издание (21- 30 август) се състоя в безпрецедентна ситуация – „Любовта е лудост“ е първият фестивал в Европа, проведен на живо по време на пандемията от COVID-19. Естествено, бе редуциран съставът на гостите, както и на журито. Тази година то бе в състав: киноведът Антония Ковачева, директор на Българска национална филмотека, и режисьорите Богдан Йонеско (Румъния) и Свен Тадикен (Германия). През 2019 филмът на немеца „Най-прекрасната двойка“ получи Специалната награда на журито и наградата за мъжка роля. 

“Най-прекрасната двойка”

Младежки конкурс, започнал през 2017, нямаше, а само 4 филма в Младежки модул. Общо бяха показани 56 заглавия – почти наполовина по-малко от минали години, а в паралелните програми имаше световни хитове. Те бяха още „Големите фестивали – големите награди“, „Световен екран“, „По глобуса“, „Ново бг кино“, „Панорама Италия“, „Безсмъртие“, „Документално кино“. Прекрасният „Денят на жената“ (Великобритания/Русия/Германия/България) на Доля Гавански бе единствен в тази програма, но пък получи „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ .

„Денят на жената“

Храбростта на организаторите и селекцията на артистичния директор на фестивала проф. Александър Грозев бяха възнаградена от публиката  - в зала 1 на Фестивалния и конгресен център, където вървяха откриването, закриването и паралелните програми, имаше доста зрители, настанени през място с маски. Варненци се престрашиха и почти я напълниха за новата българска комедия „Като за последно“ на Ивайло Пенчев – единственият филм от конкурса, показан там. Останалите гледахме с по-рехава публика в малката зала „Европа“. Ние, критиците, си прекарахме времето там.

“Като за последно”

Въпреки че паралелните програми се радваха на успех, всеизвестно е, че лицето на фестивала е международният конкурс. И, въпреки че тази година той не бе от най-силните, „Любовта е лудост“ премина неусетно при висок кинематографичен градус. Освен че очерта интересна картина на емоционалните перипетии, конкурсът на „Любовта е лудост” и тази година побра важни проблеми на социума и живеенето в миналото и днес: война, смърт, просперитет, суша, репресии, самота, наркомания, изневери, предателства, алкохолизъм...

“Клетва”

Напоследък в киното наблюдаваме ескалация на настървението – екзистенциално, политическо, физическо, расово, полово... Така че конкурсната програма с филми, произведени през 2018, 2019 и 2020 и с разнообразна стилистика и география се оказа попътна на световните търсения. Оформи темпераментна социална картина на днешните бесове от Запад и Изток. Тъкмо любовта - непобедима, несретна или ненавременна, е изходна точка или мотор на сюжета. Тази година 5 от 12-те филма в конкурса бяха съвременни – по-голямата част бяха потопени в миналото. Три са създадени по действителен случай (финландският „Хелене”, руският „Клетва” и румънският „Ана. Ана Симион”). Прави впечатление, че повечето бяха майсторски заснети. Българският „Като за последно”, „Клетва” и „Ана.Ана Симион” имаха премиери на фестивала.

“Стари момчета”

Най-киноманският филм в конкурса бе „Стари момчета” (2018, Великобритания/Швеция) – пълнометражен дебют на 45-годишния Тоби Макдоналд, досега снимал късометражни филми и сериали. Действието се развива в училище със строги правила в английско градче през 60-те, но времето е размито. Амбърсън (Алекс Лотър, Награда за мъжка роля) е симпатичен, непохватен и незабележим очилатко. Но когато пристига очарователната и свободолюбива Аниес (Полин Етиен), дъщеря на новия учител по френски, животът на момчето стремглаво се преобръща. Той се влюбва в нея, тя – в красавеца Уинчестър (Джона Хауър- Кинг) и започва настойчиво да го сваля с писма. Но той, преследван от директора и преподавателите, се спотайва и на писмата отговаря Амбърсън. Момчето приема ролята за съдбовна и излива душата си. Попада в крайно нелепи и смешни ситуации. Свежа и темпераментна комедия, пореден вариант на „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан. Младият Алекс Лотър е бляскав – в изпълнението му откриваме препратки към нямата комедия и аурата на Чарли Чаплин, Харолд Лойд, Бъстър Кийтън. Във Варна „Стари момчета” дойде с 4 награди и 3 номинации, включително на ЕФА.

“Като за последно”

Най-мелодраматичният филм бе „Като за последно” (2020) на 60-годишния Ивайло Пенчев. Възрастен писател (Васил Банов) акурат��о си поставя вещите върху парапета на Аспаруховия мост във Варна и се готви за скок. Но той е осуетен, тъй като отсреща вижда друг кандидат-самоубиец – дългокоса девойка (Мария Бакалова). Спасява я, настанява я у дома си и започват невероятни истории с дъщерите, зетьовете и дебеличкото му внуче, с верен приятел (Антон Радичев) и негови навити съквартиранти от старчески дом, с бащата на момичето, който е свещеник в затвор (Филип Аврамов), и негови подопечни... Микс от комедия, драма, мелодрама и road movie, филмът на Ивайло Пенчев се опитва да обгледа през екзистенциалната призма аспекти от съвременното българско живеене, ала е прекалено бъбрив, разтеглен и недостатъчно смешен.

“Нова кожа”

Най-младежкият филм бе „Нова кожа” (2018, Испания) на 31-годишната французойка Аликс Жентил, живееща от 10 години в Барселона. Ева (Камил Расера) се прибира у дома след 5-годишно изчезване. В семейството настава смут – стаята й току-що е превърната в кабинет на бащата, майката, побъркала се след нейното изчезване, е в шок, сестрата Ирис (Аликс Жентил) е готик момиче, което е най-настървено срещу Ева. Гаджето й ще се жени за най-добрата й приятелка, баба й с Алцхаймер не я познава, тя броди из града с току-що купената си страхотна тюркоазена рокля и не знае какво да прави. На финала Ирис заминава да учи в Аликанте. Сценарист, режисьор, продуцент, кастинг режисьор и актриса, Аликс Жентил дебютира в пълнометражното кино с объркан филм за младежки фрустрации – спокойно можеше да е късометражен. Симпатично е, че красивата Барселона е съвсем неузнаваем град – операторът Чема Мумфорд е фиксиран в Ева с роклята и в безбройните врати, които се отварят пред нея. Толкова добре е заснет филмът, че изобщо не му личи, че е създаден за 13 хиляди евро, получени чрез краудфъндинг. Аликс Жентил бе единственият чуждестранен режисьор от конкурса, престрашил се да дойде във Варна.

“Клетва”

Най-покъртителният филм бе „Клетва” (2019, Русия, награда на Съюза на българските филмови дейци и на Община Варна) на 43-годишния Роман Нестеренко. Създаден е по действителната съдба на Наум Балабан (Александър Баргман) и красивата му съпруга Елизавета (Анна Вартанян). И двамата са завършили в Германия. Той е син на еврейски търговец, тя е с аристократично потекло, а когато се женят, си обещават, че ще умрат заедно. Наум Балабан е главен лекар на психиатричната клиника в Симферопол. Действието обхваща периода от 1910 до 1942, когато двамата загиват при унищожаването на клиниката от нацистите. През 1938 Наум Балабан спасява доста хора от репресиите на КГБ, а по време на Втората световна война – стотици евреи. Заснет в черно-бяло, конструиран в структура флашбек и озвучен като старо кино, филмът е разтърсващ разказ за издевателства и тих подвиг. Възродил удивителната участ на Наум Бауман и сниман в автентични места, той е наричан руският „Списъкът на Шиндлер”. Щеше да бъде още по-въздействащ, ако бе спестен сълзливият мелодраматизъм на привнесения любовен триъгълник с немец. Но непознатият Александър Баргман е пленителен – присъства сдържано и мощно. Оказа се, че е известен петербургски театрал и „официалният” глас на Джони Деп в руските дублажи. Във Варна бе продуцентът на филма Владимир Есинов, по чиято идея е създаден. Той е сред постоянните гости на „Любовта е лудост”.

“В очакване”

Най-маниерният филм бе „В очакване” (2019, Германия) на 32-годишната Лаура Малберг. Той е черно-бял микс от документално и игрално кино, заснет на летището във Франкфурт. Китайска двойка и още трима отделни мъже използват престоя си на аерогарата за безсмислени диалози, монолози и действия. Китайката, изнервена от счупения крак на партньора си, заради който той е в инвалидна количка и съответно трудно подвижен, го изоставя и започва с настоятелно воайорство да снима младеж. Снимките й са цветни прорези във визията. В еуфорията си тя стига и до целувка на полицай. Обичайно претъпканото с народ франкфуртстко летище във филма е празно и лъскаво пространство, където властва абсурдът. Тук там преминават анонимни пасажери с багаж. На проведената онлайн пресконференция с Лаура Малберг тя обясни, че специално са дебнели рехави часове на пренаселеното летище и са снимали 15 дни в продължение на година. Тъй като невнятният филм препраща далечно към „Кафе и цигари” на Джим Джармуш, я попитах доколко й е повлиял, а тя отвърна, че заради него е започнала да учи кино, но в момента нейният любимец е Йоргос Лантимос. „В очакване” прилича повече на пърформънс, отколкото на кино. Успокоението е, че е дипломна работа.

„Късче от сърцето ми”

Най-музикалният филм бе „Късче от сърцето ми” (2019, Швеция) на 37-годишния Едвард аф Силен. Изабел (Малин Акерман) е млада и преуспяващ мениджър в голяма корпорация в Стокхолм. Приятелят й е гей. За 60-годишния юбилей на баща си тя заминава за родния град с подарък скъпа кафеварка, купена на промоция. Той е съсипан, защото затварят фабриката, в която работи и е пред пенсия, а финансов директор е неин едновремешен съученик. Както и в „Нова кожа”, приятелката й ще се омъжва за бившето гадже на Изабел. Двамата са си лика-прилика. Естествено, с намесата на Изабел всичко си идва по местата. В структура флашбек филмът е неиздържим комедиен мюзикъл, а музиката на Томас Ледин напомня мелодиката на „АББА”.

„Ана. Ана Симион” 

Най-слабият филм бе „Ана. Ана Симион” (2019, Румъния, диплом на ФКЦ за дебют на Лавиния Шандру) на Михай Малаймаре. Той е първият, който възкресява спомена за група антикомунисти в планината, които партизанстват срещу режима в продължение на 18 години (от 50-те до края на 60-те). Преследвани и измъчвани от Секуритате, те са румънски вариант на нашите горя��и. В село Нучоара две сестри - Ана (Лавиния Шандру) и Мариника (Исабела Неамту) – помагат на хората в планината с храна и оръжие. Техен съратник е местният свещеник. Полковник от службите (Михай Малаймаре) изпраща там свой човек (Богдан Думитраче). Между него и Ана избухват чувства. Тя е принудена да прекърши глава пред властта. Планинските антикомунисти остават зад кадър. Колкото и важен политически жест да е филмът, колкото и добре да играят привлекателните Лавиния Шандру и Богдан Думитраче, не могат да го спасят. Напълно безпомощен е - и като сюжетиране, и като водене на актьорите, и като монтаж, и като вкус. Толкова аматьорски е направен, че просто не е за вярване. Все едно, че няма нова румънска вълна с автентичните и вълнуващи филми на Кристиан Мунджиу, Кристи Пую, Корнелиу Порумбою, Раду Жуде, Раду Мунтеан..., превърнала се в устойчиво успешен фестивален тренд. Михай Малаймаре и Лавиния Шандру имат общ политически бекграунд и са били депутати. Парадоксално е, че синът на режисьора Михай Малаймаре младши е чудесен оператор в САЩ, заснел„Младост без младост”, „Тетро” и „Distant Vision” на Франсис Форд Копола, „Учителят” на Пол Томас Андерсън, „Джоджо Заека” на Тайка Уайтити и др.

“Видение”

Най-енигматичният филм бе „Видение” (2018, Португалия) на 57-годишния Фернандо Вендрел. Той също като „Клетва” и „Късче от сърцето ми” е разказан в два времеви пласта с рамка съвременността. Писател, назначен в Евора за учител по португалска литература (Хайме Фрейтас), гостува често в семейството на лекар, познат на наскоро починалия му баща. Пийват, хапват, той преподава латински на по-младата дъщеря на доктора (Виктория Гуера), правят секс, друго момче я ревнува, учителят всъщност е влюбен в омъжената й сестра (Рита Мартинс)... Възхитително живописно заснет, филмът за любов, страст и смърт в миналото е тайнствен и тягостен – така и не става ясно кой с кого и как е.  

Работен момент от снимките на “Видение”

Интересен е пътят на Фернандо Вендрел. Докато учи фотография, работи като фотограф при Маноел де Оливейра. От 1982-1985 г. следва кино в Лисабонското театрално и филмово училище, където има шанса да сътрудничи на режисьори като Антонио Рейс, Алберто Сексас Сантос и Пауло Роша. Работил е в Animatógrafo, където продуцира „Бел епок” на Фернандо Труеба. През 1992 г. основава заедно с Луис Алвараес независимата продуцентска компания David & Golias, където е продуцент и режисьор.

„Животът ни е чудесен”

Най-безалкохолният филм бе „Животът ни е чудесен” (2019, Франция) на 56-годишната Фабиен Годе. Високата и неугледна Марго (Жюли Мюлие) е малко над 30. От богато семейство е. Постъпва в център за интоксикация, пълен с алкохолно и наркозависими на различни възрасти, които са образували общност. Марго е намръщена и отстранена. Сприятелява се с едно от момчетата в комуната, но трудно влиза в общите споделяния, напътствани от терапевт. Постепенно се отваря и изрича страшна тайна от тийнейджърството си, която по всяка вероятност я е тласнала по нанадолнището. Почти изцяло в интериор, филмът е внимателно и умело наблюдение на Марго и групата. Постигнат е документална истинност на поведение и атмосфера. Отделните герои предизвикват съчувствие, но досадата надвива.

„Пита за помен”

Най-приказният филм бе „Пита за помен” (2020, Турция, Награда на гилдия „Критика” при Съюза на българските филмови дейци) на 59-годишния Реис Челик. С рамка отхапана червена ябълка върху замръзнало езеро в Анадола през 60-те, т��й разказва за селски комини, които, ако запушат посред бял ден, това е знак, че се готви храна за сватба или погребение... В центъра на повествованието е невръстният Мустафа (Тахан Омаров) с мечта да стане ашък – традиционен турски певец-поет със саз. Ходи на уроци при местния легендарен ашък – взискателен старец, който усеща, че зурлите и танците го изместват. Мустафа броди по хълм с момчета да пасат добитъка, но повече му харесва да пее и свири, а най-вече – да гледа влюбено по-голямата от него Гюлбаяз, за която пази ябълка от съседна Грузия... Там всичко зрее, а в Анадола е непоносима суша. Създаден като приказка, филмът е типичен за поетиката на сериозното турско кино - алегоричен и автентичен. Случват се и сватба, и погребение. Странно бе, че във видеобръщението си към фестивала на закриването Реис Челик, който не е допуснат на границата заради карантината с Турция, цитира непознати думи на Георги Димитров. Прозвучаха доста нелепо.

„Празни приказки”

Най-маниашкият филм бе „Празни приказки” (2019, Унгария, Специална награда на журито) на 48-годишния Атила Сас. Започва с архивни документални кадри от руините на Будапеща през 1945. Втората световна война е свършила, но не всички са се завърнали от фронта. Цари хаос. Двама дезертирали унгарски войници сред снега откриват в съборетина самотно бебе с надпис „Светлана“ – майката лежи убита. Единият увива детето в шинела си и поема в бялата пустош да търси помощ. Другият е с измръзнали крака. Виждаме спасилия се от двамата (Тамаш Сабо Кимел) вече избръснат и левент в костюм из Будапеща. Търси обяви за издирвани фронтоваци във вестник, ходи по разни домове и срещу пари или храна разказва като латерна историята за бебето Светлана, шикалкави и успокоява неутешимите роднини. Тарикатът се опитва да се възползва от обърканите времена, но една от „жертвите“ му се оказва следовател и го погва. Той бяга. Скача от влак. Попада в гора, където се стреля. Натъква се на красивата Юдит (Вика Керекеш) и синчето й Виргил с пушка (Берцел Тот). Къщата им е самотна в гората. Приютяват го. Беглецът разказва отново историята със Светлана – все едно се е случила с него и техния съпруг и баща Берцеш, когото очакват да се върне. Помага на Юдит в тежката работа. Спи в обора. Сексът между беглеца и Юдит постепенно прераства в любов, която го променя. Берцеш (Левенте Молнар) се връща. Чул историята за Светлана от сина си, той я обиграва майсторски. В селото командват руснаците и подопечните им унгарски комунисти. Мелодрамата преминава в бесен трилър. На финала покрусената Будапеща е с трима щастливци повече.

„Празни приказки”

Филмът е и любовен, и напрегнат, и забавен. Микс от жанрове с повтарящ се епизод в снега (като рефрен и кошмар за беглеца). Операторът Андраш Наги, постоянен сътрудник на Сас, е заснел филма живописно предимно в нисък ключ с естествено осветление. Иронията към ситуациите е постоянна, но деликатна – личи си от самото прекрасно заглавие. Видима е алюзията с едновремешните холивудски „Б“ филми – от черно-белите титри, през трескавото действие и отделни смешни кадри до импозантната музика в критични моменти. Не е сигурно дали „Празни приказки“ ще излезе по българските екрани, но е толкова пипнат филм, че щеше да изпъкне и сред още по-силни конкуренти в конкурса на „Любовта е лудост“.

“Хелене”

Най-проникновеният филм бе „Хелене” (2020, Финландия, Голямата награда „Златна Афродита” и Награда за женска роля) на 52-годишния Анти Йокинен. Фокусиран е върху легендарната финландска художничка Хелене Шерфбек (1862 – 1946). В ролята е прелестната Лаура Бирн. Художничката накуцва. Живее примитивно на село с майка си. Непрестанно се самонаблюдава – до болезненост. И рисува себе си в различни вариации. Филмът е съсредоточен в периода, когато от академична живопис тя преминава към експресионизъм и модернизъм. Брат й в Хелзинки неуспешно се опитва да продава картините й. Не щеш ли, при нея идват известен галерист и младият арт критик Ейнар Реутер (Йоханес Холопайнен) и купуват всички налични работи. Следващата година Хелене има първата си самостоятелна изложба в Хелзинки, преминала с изключителен успех. Става национална знаменитост. Хелене и Ейнар се сближават, рисуват заедно, разговарят въодушевено. Видимо се обичат, но, изключително деликатна, тя не преминава границата на приятелството. Той се жени за млада жена, но все го тегли към Хелене. Строен, изящен и дълбок, филмът се занимава с рисуването като съдба и любовта като сияйна невъзможност. Благодарение на него открих невероятното тво��чество на Хелене Шерфбек. После прочетох, че са й повлияли Достоевски и Пруст.  

“Хелене”

След миналогодишния носител на „Златна Афродита” и наградата на гилдия „Критика” към СБФД „Цигуларката“ на Пааво Вестенберг – отново финландски филм за жена на изкуството в отношения с по-млад мъж спечели Голямата награда на „Любовта е лудост”. Както и предишният, „Хелене” ще бъде разпространяван у нас, но със заглавие „Хелена”. Проведен смело и успешно в извънредна ситуация, фестивалът „Любовта е лудост“ за пореден път доказа, че е непренебрежим сегмент от българските културни събития в края на лятото. ≈

Текст: Геновева Димитрова /Публикацията е съвместна със списание „Кино” – б. р./

Снимки: архив на фестивала

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Щурият, талантлив Шон Пен става на 60

Синеокият Шон Джъстин Пен (роден на 17 август 1960) не е красавец, но избръснат или брадясал, с рошава или зализана коса, със слънчеви очила или не, е един от най-енергийните, щури и магнетични филмови и телевизионни актьори на нашето време. Написа за „въпреки.com“ кинокритичката Геновева Димитрова по повод 60 години от рождението му.

Известен е още като режисьор, сценарист, продуцент, активист. И е писател – наскоро и у нас излезе дебютният му роман „Боб Хъни, който прави разни неща“. Шон Пен е нонконформист. Понякога – хулиган. Не си поплюва с журналисти и папараци. Не се бои да си създава врагове. Както сам казва, „обичам човечеството, ненавиждам хората”. За нахвърляне върху нахален журналист попада в затвора за месец и един ден. През 2002 купува за 56 000 щ. д. рекламно пространство в „Washington post“, за да публикува отворено писмо до президента Буш - младши, в което моли да бъде намалена офанзивата към Ирак. Споменава, че е баща на две деца и син на ветеран от Втората световна война. 

Том Круз, Тимъти Хутън и Шон Пен в “Кадети” - тук актьорът е на 21 години

Самият Шон Пен посещава Ирак преди и след инвазията през 2003, а през 2005 отива в Техеран като специален пратеник на вестник „San Francisco Chronicle”. През 2007 се среща с Уго Чавес във Венецуела и стават приятели, а през 2008 прави първото чуждестранно интервю с Раул Кастро. След урагана Катрина, който потапя Ню Орлиънс под вода през 2005, Шон Пен отива на мястото на трагедията, качва се на лодка и започва да вади жертвите на наводнението. През 2010, след като Хаити е изравнен със земята след опустошително земетресение, той каца в Порт-о-Пренс с 1 милион щ. д. помощи, нулев опит в неправителствените организации и основава J/P HRO.

Шон Пен и Робърт де Ниро

„Станах актьор заради Робърт де Ниро.“ Двамата са родени на една и съща дата, но Шон Пен става на 60, а Де Ниро – на 77. Син е на актрисата Айлийн Раян (ирландка с италиански корени) и на режисьора Лио Пен. Баба му и дядо му по бащина линия са еврейски имигранти от Литва и Русия. В Ню Йорк са имали лавка за еврейска храна. Шон Пен учи в гимназията в Санта Моника. Брат му е актьорът Крис Пен, починал от инфаркт през 2006. Шон Пен: „Мога да опиша детството си с една фраза – Хъкълбери Фин със сърф“. Първите му роли са на самонадеяни момчета. На 25 години Шон Пен изиграва Долтън Лий в драмата „Соколът и снежният човек“ на Джон Шлезинджър. През 1986 играе с Мадона в „Шанхайска изненада“ на Джим Годард. После се женят. Четири години по-късно се развеждат, а пътят на Шон Пен в киното се развива стремглаво, за разлика от този на Мадона. За юбилея избрах 9 от 58-те му екранни превъплъщения.

Мадона и Шон Пен в “Шанхайска изненада”. Тук Шон е на 26 години.

Криминалната драма за любовта към ближния „Осъденият на смърт идва“ (1995) на Тим Робинс е създадена по едноименните мемоари на римокатолическата американска монахиня и активист срещу смъртното наказание Хелън Прежан, публикувани през 1993. Сестра Хелън (Сюзън Сарандън, с награда Оскар за главна женска роля) е и учителка в село в Луизиана. Неочаквано получава писмо от Матю Понселет (Шон Пен, номинация за „Оскар“) - осъден на смърт, който скоро ще бъде екзекутиран по обвинение в убийството на млада двойка. 

Шон Пен и Сюзън Сарандън в “Осъденият на смърт идва”

След като се срещат, монахинята се съгласява да му бъде духовен съветник и да се бори срещу присъдата. Но твърденията на спретнатия и татуиран Матю с дълги бакенбарди, мустаци и брадичка, че е невинен, изглеждат неубедителни - той е расист, без морал. Когато става ясно, че изпълнението на присъдата му е неизбежно, сестра Хелън се опитва да го поведе по пътя на божествената прошка. През фантастичните изпълнения на Шон Пен и Сюзън Сарандън филмът проследява сеизмичните отношения затворник - посетител и зверските усилия на Матю да оцелее.

Шон Пен и Робин Райт Пен в „Тя е толкова прекрасна”

Покъртителната с лудостта си любовна драма „Тя е толкова прекрасна” (1997) на Ник Касаветис събира на екрана Шон Пен и тогавашната му съпруга Робин Райт Пен. Сценарият е писан от покойния Джон Касаветис специално за актьора. Морийн (Робин Райт Пен) не може да диша без щурия си съпруг Еди (Шон Пен, Награда за мъжка роля от Кан ‘97). Те са двама млади маргинали, без чувство за хумор, но с взаимна любов за цял квартал. Пият, пушат, гледат се... Той все изчезва, тя преплита дългите си крака на високи токчета, пада, става и тича подире му. Тлъстият им съсед я примамва с уиски, после я пожелава, тя се дърпа, той я пребива, Еди се появява и му го връща тъпкано. В уплахата си Морийн извиква бърза помощ, а когато белите престилки идват, необузданият Еди поваля една. И го затварят в психиатрия. Десет години по-късно Морийн е добре гледана съпруга на бизнесмена Джоуи (Джон Траволта) и грижовна майка на три момиченца (най-голямото е от Еди). Къщата им е просторна, но изведнъж става ужасно тясна за нея - Еди излиза от клиниката. За него животът е спрял. Изглежда остарял наивник. Морийн захвърля просперитет, спокойствие и деца и се закълчва с предишната несигурна походка към таратайката на Еди.

Дженифър Лопес и Шон Пен в „Обратен завой“

„Обратен завой“ (1997) на Оливър Стоун, решен като film noir, мощно укрепва имиджа на Шон Пен като идеален актьор за ролите на дребни престъпници. Тъмнокосият чаровен комарджия Боби Купър (Шон Пен) пътува с много пари към Лас Вегас да се разплати с кредитор. Заради повредена радиаторна тръба на колата е принуден да отбие от магистралата по затънтен път. Оказва се в полуизоставения град Супериър, където е обран до шушка и среща Грейс (Дженифър Лопес) – коварна красавица, която иска да убие съпруга си (Ник Нолти). Те го въвличат в опасен пъзел от секс и безумие. Заснет като трескав сън и със залпове черен хумор, филмът е пълен с обрати и напрежение, а неспокойните сини очи на Шон Пен пронизват мрака на ситуацията. „Обратен завой“ е по романа „Stray Dogs“ на Джон Ридли.

„Тънка червена линия“

„Тънка червена линия“ (1998) на повелителя на американското независимо кино Терънс Малик по едноименния роман на Джеймс Джоунс е поетичен трактат за измислена история за войските на САЩ по време на битката за остров Гуадалканал през 1942 – преломен момент във Втората световна война срещу експанзията на Япония и една от най-сложните и решаващи операции на ХХ век. Сред яркия актьорски ансамбъл Шон Пен е старши сержант Удуард Уелш с каска, автомат и изопнато лице.

Шон Пен и Кевин Спейси в „Хърли Бърли”

Независимата история за холивудски неудачници „Хърли Бърли“ (1998) на Антъни Дрейзън е създадена по пиесата на Дейвид Рейб, играна успешно на Бродуей. Главните герои са бъбривият, романтичен, непрестанно смъркащ кокаин кастинг режисьор Еди (Шон Пен, купа „Волпи“ от Венеция) и дистанцираният му интелектуален съквартирант Мики (Кевин Спейси). За Еди само една жена има значение - Дарлийн (Робин Райт Пен). Тя много го харесва, но вижда колко далече отива с кокаина и се оглежда за друго пристанище. Търсенето на самочувствие чрез дрогата, интензивният диалог от шокиращи реплики и хипнотичното надиграване между актьорите превръща филма в един от алтернативните пикове от края на 90-те.

Шон Пен и Алехандро Гонзалез Иняриту по време на снимките на “21 грама”

Прекрасният и също независим „21 грама“ (2003) е първият англоезичен филм на мексиканеца Алехандро Гонзалез Иняриту. Заснет изцяло с ръчна камера, той притежава лунатична монтажна структура и троен коментар върху събитие. Трагичен уличен инцидент съдбовно свързва трима непознати: свещеника и бивш затворник Джак (Бенисио дел Торо), Кристина - щастлива майка и домакиня, загърбила наркоманията (Наоми Уотс), и професора по математика в очакване на сърдечна имплантация Пол (Шон Пен, купа „Волпи” от Венеция). И тримата актьори са страхотни, но Шон Пен е направо извънземен като смъртно болния Пол, спасен от сърцето на загиналия съпруг на Кристина и не знаещ как да живее с него, защото се влюбва в нея... „Колко живота изживяваме? Колко пъти умираме? Казват, че всички губим по 21 грама точно в момента на смъртта ни. Всички. И колко са 21 грама?“

Шон Пен и Тим Робинс в “Реката на тайните”

„Реката на тайните“ (2003) на Клинт Истууд е мрачен, обстоятелствен и въздълъг побратим на поне дузина трилъри на тема „разследване убийството на невинна девойка в Америка“. Шон Пен („Оскар“ за мъжка роля) е неистов, както обикновено, с тези негови стъписващо сини очи (изпод черните очила), щръкнала коса и безразборно щуреене. В „Реката на тайните“ обаче той надскача лимитите на досегашните си симпатични катили - героят му е серийно-таен убиец, влязъл в правия път, от страдание по изгубената си дъщеря, хлътнал обратно в поредното престъпление... като грешно наказание и все пак останал с легитимно вирната глава. А иначе става дума за три мъжки живота, разделени от срам и събрани от смърт.

За ролята си в “Милк” Шон Пен получи втория си “Оскар”

„Милк“ (2008, награда Оскар за оригинален сценарий на Дъстин Ланс Блек) на Гюс ван Сант показва Шон Пен (Оскар за главна мъжка роля ) като невъзможно прекрасен. Филмът е фокусиран върху реална историческа фигура – храбрият Харви Милк. През 1977 той се преборва с предразсъдъците и става първият гей, избран на солидна обществена длъжност в Щатите – градски съветник в общината на Сан Франциско (оттогава градът има славата на най-либералния в страната). Филмовият разказ е тръпен, репортажен, а нагласите и реалиите са пресъздадени с прецизен автентизъм.

Шон Пен в “��илк”

През 1972 Милк (Шон Пен) е в Ню Йорк и се запознава в метрото с младеж. В едър план – целувка, очи, носове, профили, прегръдки, креватно глезене... Следващият епизод ни отвежда в Сан Франциско и тамошната гей-общност – дълги, чорлави коси, бради, клош дънки, фотоапарати... Върху задкадровия глас на Милк се намества видеоизображение – черно-бели стопкадри. Милк говори вдъхновено и безпардонно за американската мечта. С харизмата си увлича хомо- и хетеросексуални, старци и деца... 1977 – победата му в местните избори. Еуфория. 1978 – зад кадър Милк се заклева, а на екрана го виждаме да се изкачва по стълбите на общината... Спокойно, ала неотстъпно той спори с консерватора Дан Уайт (Джош Бролин), негов предшественик на поста. После онзи нахлува в общината, застрелва кмета и Милк, превръщайки го в икона на борбата за равноправие...

Режисьорът Гюс ван Сант и Шон Пен по време на снимките на “Милк”

Героят на Шон Пен е почти неизменно в кадър - ту екзалтиран, ту засмян, ту нервен, ту любовно отдаден, ту самотно вслушан в „Тоска“... Актьорът е неузнаваем в гей-превъплъщението си – боядисана коса, прическа на път, меки жестове, специфично поклащане на ханша, женствена усмивка... Дори очите му са кафяви! Но Милк е толкова обаятелен, че борбата му за равноправие надскача гей-общността. Превръща се в борба за толерантност изобщо, а благодарение на Шон Пен откровено пропагандният филм – в човешко откровение.

Мел Гибсън и Шон Пен в „Професорът и Лудият” /The Professor and the Madman/

„Професорът и Лудият” /The Professor and the Madman/ (2019) на Фарад Сафиния  е ситуиран в Англия от средата на XIX век и също е фокусиран върху реални събития. Оксфордският професор Джеймс Мъри (Мел Гибсън) работи по първия речник на английския език. Негов съратник става психопатът доктор Уилям Майнър (Шон Пен) – ветеран от Гражданската война, затворен в клиника за особено опасни престъпници. От болестта си той се спасява в света на книгите, много е начетен и се оказва безценен съучастник в създаването на знаменития Оксфордски речник. И двамата светлооки актьори са неузнаваеми с огромните прошарени бради. И са изумително забавни в дългите си разговори. Филмът за гениалност и лудост е заснет в Дъблин по книгата „Хирургът на Кроуторн“ от Саймън Уинчестър от 1998.

Джак Никълсън в „На кръстопът“ 

Като мнозина свръхнадарени и мислещи актьори, и Шон Пен се пробва в режисурата. Това прави още през 1991 с драмата „Индианският бегач“, през 1995 снима Джак Никълсън в „На кръстопът“, а през 2001 – в „Клетвата“. Филмът е уникално интелигентна в американското кино адаптация на европейски роман. Разбира се, „алпийското“ действие е пренесено в Невада. След като ни удиви с радикално-екзистенциален поглед към трагичния 11 септември 2001 с новелата си в мултинационалния омнибус „11 септември“ (2002), в „Клетвата“  Шон Пен отново изненадва. Стъпил върху Дюренмат, с помощта на оператора Крис Менгес, на велики филмови лица (все епизодици с изключение на Никълсън) и на изопваща музика той е създал изящен психотрилър, където сантимент, сарказъм и съспенс се гонят по хребетите на импозантни пейзажи.

Хелън Мирън и Джак Никълсън в “Клетвата”

Строгата документалност на разказа и лакомо-сардоничното фиксиране в детайлите са характерни и за феноменалното road movie „Сред дивата природа“ (2007) по едноименната книга на Джон Кракауер. Филмът разказва реалната история на 23-годишния Кристофър Маккендлес (Емил Хърш) от богато семейство, отказал се от материалните ценности, дал всичките си пари за благотворителност и се оказал волен пътешественик из природата - на автостоп с крайна цел Аляска. Две години (от 1990 до 1992) той пътува. Когато стига в Аляска, се заселва в стар автобус сред сурова пустош. Светъл и дълбок филм за хората, мечтата, пътя, природата... Против фалша и консуматорството. Не съм гледала „Последното лице“ (2016) с Чарлийз Терон и Хавиер Бардем. В момента Шон Пен работи върху игралния филм „Flag Day“, където самият играе, и върху документален проект.

“Сред дивата природа”

След смъртта на брат му Крис и развода с Робин Райт през 2010 животът на Шон Пен се обърква. Той изпада в дълбока депресия. Завръща се в публичното пространство с поредна акция за Хаити в средата на 2013, когато призовава за помощ световната общност. Съвсем наскоро Шон Пен се ожени тайно за 28-годишната Лейла Джордж - модел и актриса, с която са заедно от 2016. Децата му от Робин Райт са Дилън, която е с година по-голяма от Лейла, и Хопър – с година по-малък от нея.

Шон Пен - сега и преди...

Шон Пен е сред най-смислените знаменитости на Америка. Самият смята, че „аз, както и вие, сме от малките точици, които се виждат от прозореца на самолета. Осъзнавам това всеки ден. И ми харесва да мисля така“. И още: „Живеем в пуританско общество от лицемери. И това невероятно ме разстройва – дотам, че чувствам ненавист към собствения си живот“. Или: „Ако трябва да избирам между Паркинсон и Алцхаймер, бих избрал Паркинсона. По-добре е да разлееш малко уиски по панталона си, отколкото да забравиш къде си оставил цялата бутилка“. Тепърва има какво да очакваме от Шон Пен. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив imdb.com

[vprki]

Критичен поглед: Адреналинни стратегии в интерпретацията на кошмари в програмата на СФФ

От  рубриката „Киното днес” на 24-тия София филм фест изгледах 8 филма, които оформят визия за пъстрия световен кинематографичен пейзаж, представен от майстори. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова във втората част на текста си за фестивала.

„Въпреки мъглата” (2019, Македония/ Сърбия/ Италия) на Горан Паскалевич е разтърсваща история на бежанска тема. Родителите на малкия Мохамед (Али Муса Сархан) са се удавили, след като гумената им лодка е потънала малко преди италианския бряг. Той и тийнейджърът Самир, който го носи на гръб, са оцелели /на снимката горе/. Бежанци са в Италия. Сред мъгла. Самир зарязва Мохамед сам на пътя и се отправя към Швеция. Плющи дъжд. Паоло (Джорджо Тирибази) съзира сгушеното дете на спирка и го прибира в колата. Завежда го у дома. Съпругата му Валерия (Донатела Финокиаро) е стъписана от нечакания гост. Синът им е починал и тя е все още в депресия. Мохамед повтаря само „ОК” и иска „при родителите си в Швеция“. Паоло отива да огледа бежанския лагер до града им. Потресен от условията, отказва да заведе Мохамед там. Постепенно се привързват към детето. То е своенравно. Моли се на пода. Валерия му свири на пиано Шопен. Братът на Паоло и семейството му идват да видят Мохамед. Войнстващата ксенофобия се проявява най-вече в поведението на сина им и на майката на Валерия. Когато Паоло все пак извиква полицията, жена му и Мохамед са изчезнали. Скромен, поетичен и силен филм с рамка мъгла. Без патетика, но с много човечност. Горан Паскалевич отново защитава славата си на един от най-значимите европейски кинематографисти.

“Върба”

„Върба” (2019, Македония/ Унгария/ Белгия) на Милчо Манчевски е съставен от три новели, свързани с нещастно майчинство. Тоест, конструкцията е като в „Преди дъжда” и „Майки”. Първата е средновековна и селска – сред живописни пейзажи девойка и младеж бягат, защото тя е бременна. Помята. След две години прокудените вече си имат малка къща и поминък, но не и дете. Отиват при врачка. Тя им казва, че майката е проклела дъщеря си да няма деца. Обещава да развали магията, но първото родено дете ще бъде за нея. Младата жена ражда Кузман на нивата. Бабата идва да си вземе бебето, но мъжът я убива. Вече поотраснал, синът и майка му отиват в селото. Кузман се удавя. Втората и третата новела са в днешно Скопие. Вечер. Задръстване. Дъжд. Такси бута човек. Между таксиметровия ��офьор Бранко и момичето Родна се пръква любов. Заживяват заедно. Тя зачева ин витро с близнаци. Ремонтират стая. Обзавеждат я като детска. Тя си купува върба да я засади. Междувременно виждаме сестра й с мълчаливо момченце. Родна помята. Бранко не й говори. Звучи „Нема, не ке се роди по-убаво девойче от македонче” – тя си е отишла. В третата новела се проследява осиновяването на малкия Кире от сестрата на Родна. Той е аутист и се напишква. Отказва да говори. Новата му майка го обсипва с внимание – дори му дава да държи волана в движение, но детето само се усмихва. В един момент Кире се качва на перваза на балкона, в друг изчезва. Полудяла, майката се щура къде ли не да го търси, докато накрая го открива на цигански празник. И детето проговаря: „Мамо, защо плачеш?”. Филмът е създаден в присъщия за Милчо Манчевски автентичен стил, но, въпреки колизиите, с изключение на първата новела, емоционалният градус не се вдига високо. Ако с „Майки” той се приближи до травматичната енергийност на „Преди дъжда”, с „Върба” пак се отдалечава от нея.

“Държавно погребение”

„Държавно погребение” (2019, Холандия/ Литва) на Сергей Лозница е 135-минутно архивно изследване на култа към личността на Сталин. Новината за смъртта му на 5 март 1953 г. е шок за целия СССР. Документалният филм проследява щателно етапите от сбогуването с „вожда на народите”. Екранът е задръстен от плачещи хора в крупен, общ план, панорами. Свидетели сме на пристигането на държавни делегации. Повечето от подбраните огромно количество кадри в черно-бяло и цвят са неизвестни. „Държавно погребение” е смазващ документ за ужасяващо време, но тъкмо заради скрупульозността си като нищо би могъл да се ползва като наръчник по сталинизъм от днешните адепти на вожда.

“Извинявайте, че не ви намерихме”

„Извинявайте, че не ви намерихме” (2019, Великобритания/ Франция/ Белгия) на Кен Лоуч е поредният тръпен филм на неуморния британски левичар и хуманист. Заклет защитник на угнетените, той отново дискредитира устоите на британското общество. Филмът започва със задкадров диалог на черен фон, където рижият Рики (Крис Хичън) отговаря на въпроси на работодателя Малоуни (Рос Брустър). И от безработен се превръща в собственик на бял микробус за франчайз в престижно депо за стоки онлайн. Клетки, кашони, мъже сканират, товарят в микробуси, гонят секундите под орловия поглед на Малоуни или ОВП – очаквано време за пристигане. Провират се по задръстени улици и доставят поръчки по домовете. Съпругата на Крис Аби (Деби Хъниууд) от сутрин до вечер гледа грижовно болни хора също по домовете – стари и млади. Синът им Себ (Рис Стоун) рисува графити и е вагабонтин, но няма кой да го стегне – и двамата му родители се бъхтят, защото световната финансова криза през 2008 здравата ги е ужилила. 11-годишната дъщеричка Лайза Джейн (Кейти Проктър) е прилежна ученичка и чувствително дете. Кен Лоуч е отново със своите съмишленици: сценариста Пол Лавърти и оператора Роби Райън. Историята е разказана колкото семпло и фрагментирано, толкова и динамитно. Тук под ножа са гадните експлоататори и здравната система. „Извинявайте, че не ви намерихме” е трусова социална драма, която се гледа с трилърово напрежение. Изтръгва без напън съпричастност.

Адам Драйвър и Бил Мъри в “Мъртвите не умират”

„Мъртвите не умират” (2019, САЩ/ Швеция) е поредната медитативна разправа на любимия Джим Джармуш с несъвършенството на света. И за края на света. След екстравагантния „Само любовниците остават живи“ (2013), посветен на вампирска любов и тегоби, сега алтернативният метафизик на киното се е захванал със зомбита (ако си спомняте, те бяха заклеймени в онзи филм). И няма никаква любов. Отново е с продуцентите Джошуа Астрахан и Картър Логан, с невероятния оператор Фредерик Елмс и с мнозина от любимите си/ни актьори. Полицейският шеф Клиф Робъртсън (Бил Мъри) и колегата му Рони Питърсън (Адам Драйвър) напускат с колата малкия спретнат град Сентървил със 738 жители. Минават край гробището. Звучи кънтри парчето „Мъртвите не умират“ на Стърджил Симпсън (и ще звучи често). Полицаите имат и колежка – Минди Морисън (Клое Севини). Неприятният фермер с червена шапка Франк Милър (Стив Бушеми) си търси котката и отсича: „Америка трябва да е на белите“. Друг си търси кучето. „Оста на земята се е изместила“. В гората – червени гъби.

Тилда Суинтън в “Мъртвите не умират”

И, както изчезват домашни любимци, новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. На гробището се надигат зомбита. Започват да безчинстват. Живите ги наричат „хора с изминал срок на годност“. Полицаите и Зелда Уинстън ги обезглавяват – единственият сигурен начин да убиеш зомби. Злодеите се превръщат в прах. Но са все повече. Плъзват и се тътрят кръвожадно. Избиват спящи в мотела хипстъри от Кливланд и мирни местни хора. Става безнадеждно... Изобретателни драматургични ходове за зомби-апокалипсиса има на екрана (мъртъвците излизат от гробовете със земните си дрехи и търсят любимото си питие – шардоне, например, взето от „Зората на мъртвите“). Интригуваща е и играта с цитати и с имената на персонажите (препратки към филми на Джармуш, например, Уинстън от „Прекършени цветя“ или Питърсън като „Патерсън“, където играе пак Адам Драйвър). „Мъртвите не умират” е колкото страховит и злокобно заснет предимно в нисък ключ, толкова и смешен. Но е по-настървен и сардоничен от другите филми на Джармуш. Такъв един иронично - политически хорър. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички. „Мъртвите не умират“ обаче се гледа трудно, за разлика от другите филми на Джармуш.

“Семейна романтика ООД”

„Семейна романтика ООД” (2019, САЩ) на Вернер Херцог е смайващ – и като сюжет, и като форма. Изобретателен хибрид от игрално и документално кино. Действието се развива в днешна Япония. В главната роля е Юичи Иши, действителен изпълнителен директор на Family Romance – компания, специализирана в даване под наем на човешки заместници. Той играе бащата на ученичката Махиро, когото тя не е виждала от 10 години, защото има друго семейство. Постепенно двамата се сближават и става все по-трудно за удържане, споделя мъжът с майката на Махиро. Жена наема от фирмата баща за сватбата на дъщеря й. Друга иска отново да преживее екстаза от лотарийна си печалба. Девойка мечтае да изглежда като знаменитост... С всички клиенти Юичи Иши е обаятелно внимателен. Междувременно пред погледа се реят убийствени пейзажи, цъфнали японски вишни в парка, роботи на рецепция в хотел, шеметът на мегаполиса... Любопитно е, че ветеранът на експерименталното кино Вернер Херцог сам е оператор на филма поради нищожния му бюджет.

“Шарлатан”

„Шарлатан” (2020,Чехия/ Ирландия/ Словакия/ Полша) на Агнешка Холанд е решен в два времеви пласта – по време на Втората световна война и 50-те години на ХХ век. Фокусиран е върху изключително популярния лечител Ян Миколашек (Иван Троян), който диагностицира болести чрез урина. Пред дома му се събират ежедневно стотици нещастни хора, които търсят спасение – и високопоставени, и редови. Той е в опасна гей-връзка с женения си помощник. И, ако при хитлеристите лечителят успява да се спаси, при комунистите е страшно. Агнешка Холанд за пореден път се рови в историята, за да припомня грешките на времето, но филмът е прекалено обстоятелствен.  

“Върлината”

В рубриката „Калейдоскоп“ гледах два драстични филма, свързани с Втората световна война. В тази секция бе друг от фестивалните ми фаворити – руският „Върлината” (2019) на 27-годишния Кантемир Балагов, ученик на Александър Сокуров. След успеха на дебюта му „Теснота“ (2017), сега негов продуцент е Александър Роднянски. Разказва за навечерието на 1946 в Ленинград. Войната е свършила. Животът е все още парализиран, но се опитва да проходи. Ия (Виктория Мирошниченко) е страшно висока руса девойка – санитарка във военна болница. Наричат я Върлина. Демобилизирана е поради травма. Живее в комуналка със сладкото момченце Пашка. Води го при ранените пациенти. Ия е мълчалива и свита. Хълца. След пристъп Пашка вече го няма. Пристига зенитчицата Маша (Василиса Перелигина) – властна, бъбрива и безпардонна брюнетка. Заживява при Ия. Видимо не страда за Пашка, който всъщност е неин син. Но, тъй като не може да има повече деца, настоява Ия да й роди. За да започнат живота си отначало. Маша има ухажор, който всеотдайно ги снабдява с продукти. Между двете девойки се установява странна близост – не толкова лесбийска, колкото неудържим порив за близост.

“Върлината”

Унил е Ленинград – хората щъкат из него като орисани. Прави впечатление, че и трамваят, и скъпата кола, и броевете на „Правда“ са автентични. Никаква политика. КГБ се споменава само веднъж, но живеенето е просмукано от страх. И героините безпризорно се лутат из него и собствените си светове. Когато отива в разкошната извънградска къща на ухажора си, луксозната му майка (Ксения Кутьопова), съпруга на партиен велможа, се гнуси от нея. На Маша й причернява и по най-циничен начин обяснява как е оцеляла във войната – само чрез мъж - покровител. Прочее, младият Балагов е решил да направи филма, след като прочел книгата на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“. Всички сюжетни ходове във „Върлината“ са колкото реални, толкова и условни. Изобразително филмът е вълнуващо художествен – от цветовете на дрехите до цялостното колоритно-светлинно решение. 25-годишната операторка Ксения Середа го е заснела в ръждиво кафяво, червено и зелено и визията е сякаш травмирана, подобно на героините и пациентите. Всеки кадър е като картина на фламандски майстор. „Върлината“ е ярко кино, което представя войната от стъписващ ракурс.

“Боядисаната птица”

„Боядисаната птица” (2019, Чехия/ Словакия/ Украйна) на Вацлав Мархоул е покъртително черно - бяло пътешествие на невръстния Йоска (Петр Колтар) през кошмара на примитивна Източна Европа по време на Втората световна война. Създаден по романа на полско - американския писател Йежи Кошински, филмът е разделен на 9 глави с човешки имена (някои и по две). Еврейското дете се сблъсква с тормоз, стиснатост, мизерия, ксенофобия, извращения. Става свидетел на чудовищни злини, включително боядисване на птица с блажна боя и избождане на очи с лъжица. На фона на „Боядисаната птица” „Иди и виж” на Елем Климов звучи като нежен романс. Така майсторски е направен филмът, че не примигваш, въпреки ексцесиите в кадър и дължината от 169 минути. На екрана могат да се видят Стелан Скаасгард в ролята на благороден нацистки офицер, Харви Кайтел в ролята на благ свещеник, Джулиан Сандс в ролята на демоничен извратеняк.

“Физика на тъгата”

В секцията „Специални прожекции”, където присъства и величественият „Сладък живот” (1960) на Федерико Фелини в компанията на нови или реставрирани филми, изгледах 3 изключителни. Предполагам, че доста от заглавията ще бъдат предложени на есенното издание на 24. София филм фест. Възхитителната 27-минутна анимация „Физика на тъгата” (2019, Канада/ Франция) на Теодор Ушев по едноименния роман на Георги Господинов бе показана още на Киномания и получи огромно признание по света, включително и Голямата награда от Анеси. Вълнуващо, умопомрачително изящно и безкомпромисно Теодор Ушев представя своята визия върху спомените за любов и баща, мечтите, страданията, заблудите, пропаданията на живеенето далеч от родината. Уникална е и техниката, с която е създаден филмът – енкаустика от времето на древен Египет. Над 15 хиляди кадъра са рисувани на ръка, а изображението се променя чрез нагрят пчелен восък с пигменти. В английската версия филмът е озвучен от Доналд и Росиф Съдърланд, във френската гласовете също са на баща и син − Ксавие Долан и Манюел Тадрос . „Физика на тъгата” е колкото изповедален филм, толкова и универсален в своите внушения.

Нина Хос и Катерина Липовска в “Кръвта на пеликана”

„Кръвта на пеликана” (2019, Германия/ България) се впива в подсъзнанието до безсъние. Вторият филм на младата Катрин Гебе разказва за красивата Вибке (Нина Хос), която живее заедно с осиновената си дъщеря Ангелина (Аделия Оклепо) в романтична ферма, където тренира полицейски коне. След дълго чакане тя най-сетне осиновява пак от България 5-годишната Рая (Катерина Липовска). Светла като ангелче, малката скоро започва да показва рога – обземат я неконтролируеми бесове и филмът се превръща в хорър. Става ясно, че е била на годинка и половина, когато е видяла мъртвата си майка. Травмата се е впила надълбоко у детето, отраснало в дом. Новата й майка право всичко възможно да я озапти – дори си купува забранено лекарство за предизвикване на кърма и й дава да суче. Когато и медицината капитулира пред клиничния случай, майчината жертвоготовност стига до вудо магьосница. Финалната развръзка идва някак набързо и поврежда органиката на филма. Но пак е въздействащ – и с необикновената история, и с фантастичното изпълнение на Нина Хос и двете чудни български момиченца. Заснет изцяло във ферма до Вакарел, „Кръвта на пеликана” е нов ракурс към майчинството. Радостно е, че зад филма стои българската компания Мирамар и продуцентът Мила Войникова.

“Денят на жената”

„Денят на жената” (2019, Великобритания/ Русия/ Германия/ България) е пълнометражен дебют на македонката в Лондон Доля Гавански. Документален филм, в който през тачения в Русия Международен ден на жената 8 март се проследяват съдбите на рускини, отраснали в СССР и продължили живота си в Русия или в чужбина. Те са „гласът на СССР” Дина Григорева, популярнa блогърка, шеф на компания за киберсигурност, ветеранки от битката при Сталинград и ленинградската блокада, видна трактористка, феминистка в изгнание, нобеловият лауреат Светлана Алексиевич... Живяла в Москва по време на перестройката, Доля Гавански знае руски и общува свободно с героините си. Филмът интимно, изненадващо и умно представя женските житейски нагласи и способности за адаптивност на млади и стари – от свободолюбието, през феминистката радикалност до неизтриваемия сталинизъм. Колкото не ме очарова като актриса в „18 % сиво” на Виктор Чучков (участник в основния конкурс), толкова с филма си Доля Гавански ме заплени. Не ме подразни дори преекспонирането й в кадър. Прекрасно е, че зад този важен филм стоят българският режисьор по монтажа Нина Алтъпармакова и продуцентските компании АГИТПРОП и Чучков брадърс.

“Династията Пиер Карден”

За десерт си оставих „Династията Пиер Карден” (2019, САЩ / Франция) на П. Дейвид Ебърсол и Тод Хюс - единственото заглавие в секцията „Кино и мода”. Роден през 1922 в Сан-Бяджо-ди-Калалта, Италия, иконичният френски дизайнер е един от най-дръзките новатори в модата на ХХ век. 95-минутният документален филм проследява дългия му живот и огромна кариера – от работата при Кристиан Диор до днес, а за своята патриаршеска възраст Пиер Карден изглежда потресаващо витално – дори крои планове за бъдещето, да е жив и здрав. Без да крие своята сексуална ориентация, той се шегува, че като млад е бил толкова красив, че всички искали да спят с него. От филма научих за близката му връзка с Жана Моро. Освен изобилните архивни кадри и топлото живо присъствие на Пиер Карден сред начинаещи дизайнери, за него и творчеството му във филма говорят  Жан-Пол Готие, Филип Старк, Шарън Стоун, Наоми Кембъл, племенник и съратници. Живот като приказка.

Геновева Димитрова - снимка архив БНР

И други филми гледах, но мястото застрашително набъбва. Все още съм в плен на маратона от адреналинни стратегии в интерпретацията на днешните кошмари: самотата, преходността, мизерията, манипулацията, другостта, насилието, дрогата... За пореден път животът е представен на екрана като обиталище на ужас, комплекси и смърт, където мечтаенето е упражнение за наивници, всекидневното оцеляване – неврастеничен тремор дори за тийнейджъри, а любовта – временна терапия. Лятото с COVID-19 започна ударно благодарение на 24 - тия София филм фест. Покрай гледането, преживяването и осмислянето на разнообразните филми някак се изтика ужасът от пандемията и неразбориите в държавата. А още по-изкусителното е, че в края на септември, живот и здраве, предстои 24 – ият Международен София филм фест есен.

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на СФФ

[vprki]

Критичен поглед: Много филми на СФФ са фокусирани върху отношенията в семейството

Заради пандемията от COVID-19 тази година е извънредна и за 24-тия Международен София филм фест – наложи се отлагането му, а след това се раздели на лятно и есенно издание. Първото се състоя от 25 юни до 19 юли 2020. Освен прожекциите в Дома на киното и на открито (Платформа А-6 на НДК, G8 и Военна академия), за първи път имахме възможност да гледаме филми онлайн. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Публикуваме в две части нейния задълбочен анализ за необичайния тази година формат на София филм фест и филмите, които организаторите му успяха да представят в богата селекция, въпреки извънредното положение и тежката ситуация за културния сектор.

За разлика от предишни години, когато шеметно кръжах между различните локации на МСФФ, сега на спокойствие изгледах двайсетина заглавия от различните програми, а други бях гледала преди. До един филмите ми се сториха интересни. Е, някои не бяха кой знае какво, но преобладаваха силните. Чрез тях днешността се показа като глобална неразбория, а киното – като въодушевяваща алхимия от минало, настояще и бъдеще. Дали се дължи на собствената ми селекция или на моментното състояние на киното, но прави впечатление, че повечето филми са фокусирани върху отношенията в семейството – екстремна ситуация, неразбирателства между родители и деца, между сестри, между социални служби и баща, смърт, заместване срещу хонорар на липсващ близък, семейна стратегия за бягство от мизерията, осиновяване на трудно дете, спасяване на бежанче...

“Медена земя”

Независимо дали са драми, мелодрами, хорър или комедии, дали изследват случващото се в духа на новия социален реализъм или са съсредоточени в психологическото разгръщане на герои и ситуации, дали са положени в съвременността в миналото или фантастиката, филмите темпераментно и занимателно говорят за агресия и благородство, вина и утеха, неразбиране и проумяване, помирение и опрощение, обич и жертвоготовност. Вече съм писала във „Въпреки“ за огромния южнокорейски успех „Паразит“ на Бон Джун-хо и северно-македонската документална сензация „Медена земя“ на Тамара Котевска и Любомир Стефанов с невъобразимата повелителка на дивите пчели Хатидже /можете да прочетете тук – б.р./

“Сестра”

Победителят в конкурса за първи и втори филм е вече известен – „Сестра” (2019, България/ Катар) на Светла Цоцоркова. Ситуиран предимно в неразпознаваем Троян, филмът се занимава с трудното днешно оцеляване и свадливо живеене на майка (Светлана Янчева) с две пораснали дъщери. По-малката (чудесна Моника Найденова, за която е писан сценарият) е вироглава, цинична и нетърпима. Но с развитието на действието тя се активира и, срещнала се лице в лице със злото, претърпява катарзис. В този отново невероятно красив филм, подобно на дебюта на Светла Цоцоркова „Жажда”, заснет пак от Веселин Христов, но в различен визуален ключ, се случват разни съдбовни и не толкова неща, звучи вулгарна народна песен и друга симпатична, която изпълнява докторът (прекрасен Валентин Ганев), сипят се безброй ругатни от женски уста. Агресията се вихри на екрана – физическа, словесна, социална. И въпреки това филмът излъчва топлота, а Светлана Янчева е невероятна, както обикновено, и най-вече с изригналия финален монолог.

“Нина”

„Нина“ (2019) на Христо Симеонов е победител в конкурса за български късометражен филм. Той е сегмент от независимия омнибус „7“, посветен на Пловдив – европейска столица на културата. Младият рицар на социалната будност Христо Симеонов (носител на 3 „Златни рози“ за късометражен филм: за „Синът“, „Гората на Димо“ и „Нина“) ни показва 13- годишната мургава джебчийка (Пламена Стефанова) в действие, заснета вдъхновено от Веселин Христов. Обикаля гара, заиграва се с куче, спи в едно легло с възрастен мъж (Борислав Русев), а родителите й са в Плевен. Последното научаваме, след като е хваната на местопрестъплението, когато свива портфейла на Яна (Маргита Гошева). Хватката на филма е, че, вместо да извика полиция, тя се нахвърля върху човека, който е открил кражбата, и завежда Нина на обяд. На финала, вместо във влака за Плевен, крадливото момиче е отново на пловдивската гара. Атмосферата е автентична, както обикновено при Христо Симеонов. Любопитно е, че сценарист е финият изследовател на млади души Константин Божанов.

“Три сестри”

И, ако не успях да „уловя” много филми от главния конкурс, в Балканския изгледах няколко доста въздействащи, които дават знак за силното кино на региона. „Три сестри” (2019, Турция/ Германия/ Холандия/ Гърция, Награда за балкански филм) на Емин Алпер разказва за младите Рейхан, Нурхан и Хава в окаяно анадолско село, завърнали се принудително от големия град и живеят мъчително при схоластичния си баща Шевкет и в допотопния бит на малката къщурка. Забременяла извънбрачно в града, той жени набързо Рейхан за необуздания местен овчар Вейсел. Въпреки, че го използва за секс, тя го презира, както и всички в селото, защото е жалък, а, след като поради безумие причинява смъртта на бебето й, той, сломен от злощастия, се обесва. Багажът на малката Хава е неизменно готов за път, Нурхан се разболява лошо, Рейхан е отново бременна... И трите, като сестрите на Чехов, мечтаят да заминат надалеч. Филмът е и социално, и емоционално режещ. Заснет в нисък ключ, той е дивно красив. Стилистиката му препраща към вълшебното кино на Нури Билге Джейлан, но е с повече остроумие.

“Баща”

„Баща” (2020, Сърбия/ Франция/ Германия/ Словения/ Хърватия/ Босна и Херцеговина) на Сърдан Голубович е разбиваща драма за достойнство на дъното. Млада майка на две деца се самозапалва от отчаяние, социалните служби отнемат момченцето и момиченцето от баща им Никола (Горан Богдан), тъй като липсват условия да бъдат гледани нормално – дори течаща вода няма в полупразната къща. Той не може и не може да излезе на глава с бюрокрацията. Но е непримирим и стига пеша до Белград и министъра, преодолявайки препятствия. Изключителен актьор е Горан Богдан – събран и енергиен.

“Бащата”

„Бащата” (2019, България/ Гърция) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов бе показан на София филм фест след „Кристален глобус” от Карлови Вари и куп други национални и международни награди. Този път талантливите автори зарязват новия социален реализъм и се впускат в интимността (по собствени преживявания). Въпреки, че не изпускат детайли от българската мизерия, се потапят в екзистенциалните колизии на своите герои: синът-режисьор на реклами Павел (Иван Бърнев) и бащата-художник Васил (Иван Савов). Всичко започва с провинциалното погребение на майката Валя, починала внезапно и оставила подире си бездна – особено за чепатия Васил, който я е тъпкал цял живот. Историята е и тъжна, и абсурдна, и катарзисна. „Бащата“ е драматично-комично road movie. Както винаги, камерата на Крум Родригес е чувствителна и тръпна, улавя и най-мимолетния детайл от средата и поведението на героите. Запечатва емоции. Във филма има тишина, но и сугестивната музика на Христо Намлиев. Авторите залагат на своите постоянни актьори и улучват в десетката. Побелелите и светлооки Иван Бърнев и Иван Савов поразително се справят с предизвикателствата на персонажите си. Ще останат в българското кино като един от най-харизматичните мъжки дуети.

“Полусестра”

„Полусестра” (2019, Словения/ Македония/ Сърбия) на Дамян Козоле разказва за сложните отношения между Ирена (Урша Менарт) и Нежа (Лиза Марийна) с общ баща. Те са от красивия крайбрежен град Изола и отдавна не са се виждали. Но, тъй като фризьорката Ирена се развежда и няма достатъчно пари, а Нежа ще учи в Любляна магистратура, се налага да споделят общ малък апартамент, чийто наем плаща бащата. Ирена е крехка и объркана чистница, не се разбира с майка си, не иска да вижда съпруга си - натрапник. Нежа е нейната противоположност – сприхава мъжкарана, за която хигиената няма значение, но пък е привързана към майка си албанка. И двете пушат като издънени, и двете имат псориазис. Филмът деликатно изследва мъчителното им общуване, завършило като сестринска близост на морския бряг в Изола.

„Бог съществува, името й е Петруния”

Един от фестивалните ми фаворити тази година е от Балканския конкурс – „Бог съществува, името й е Петруния” (2019, Северна Македония/ Белгия/ Франция/ Хърватия/ Словения“), Награда за балкански филм на гилдия „Критика” към СБФД) на режисьорката Теона Митевска. 32-годишната Петруния (Зорица Нушева) е неугледна безработна дебеланка, завършила история и живееща с родителите в Щип. В един януарски ден тя, напълно отчаяна, се хвърля в реката подир кръста, хвърлен от попа. Църковният канон повелява само мъже да се борят за него. Ко��то го хване, го очаква късмет. Но го улавя Петруния. В скандала с изваждането на кръста от жена се намесват възможно най-абсурдно полицията, телевизията, попът, прокурорът, обезумелите мъже с наранено его, майката, бащата... Петруния е отведена в участъка – не е арестувана, но и не я пускат. Амбициозна репортерка с дъвка (Лабина Митовска, сестра на режисьорката и един от продуцентите на филма) непрестанно подканва апатичен оператор да снима. Застава зад младата жена, но работодателите й не се интересуват от новината. Междувременно млад полицай се увлича по Петруния... Чрез един на пръв поглед нищо и никакъв акт филмът безкомпромисно, просто, забавно и талантливо представя целия обществен хаос – никой не е пощаден. И е свирепо, и е смешно. И, въпреки локалността на случката, внушенията са универсални. И няма никакъв войнствен феминизъм – просто е разказана радикална история за сляпото следване на традициите и тяхното разрушаване. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на София филм фест

P.S. За филмите, извън конкурсната програма, четете в следващия текст на Геновева Димитрова.

[vprki]

Критичен поглед: Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията

Клинт Истууд или Клинтън Илайъс Истууд младши става на 90 години на 31 май. Един от най-солидните и смислени стълбове на Холивуд. Исполин (193 см) с огромна енергия и златна съдба. Преминал през разни епохи, надживял учители, съвременници, последователи, той е безнадеждно старомоден и в същото време неделима част от нашето време. Това написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по този повод.

Куриозното е, че на стари години ролите му са по-харизматични от звездните каубои в младостта. Той е актьор, режисьор, продуцент, музикант. Носител е на 4 „Оскар”-а, на 5 награди „Златен глобус”, на 3 награди от Кан. На 13 ноември 2009 Клинт Истууд получава ордена на Почетния легион (трета степен). Има седем деца. Непрестанно се бунтува - срещу политкоректността, съдбата, Бог и самия себе си.

Роден е в Сан Франциско и има английско, шотландско, холандско и ирландско потекло. Баща му се мести от град на град и семейството с него. „Израснах в годините на Голямата депресия. Спомням си, че баща ми непрестанно си търсеше работа... Че идваха у нас хора, които молеха да ги наемем за нещо – дори да цепят дърва. Тогава всички се местеха от място на място, и ние също. Четири месеца в един гради, шест – в други, осем – в трети. И непрестанно бях новият в класа, вечно се защитавах и ми се налагаше с бой да доказвам нещо”, споделя актьорът и режисьор. Установяват се в Пидмонт, Калифорния и Клинт Истууд завършва Оукландския техникум през 1949. После работи като бензинджия и пожарникар. Свири на рагтайм пиано в бар в Оуклънд. Мечтае да стане музикант. През 1950 г., по време на Корейската война, е извикан в армията и е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан северно от Сан Франсиско. Не е тежко ранен, но така и не заминава за Корея. Завършва икономика.

Клинт Истууд в “��а няколко долара повече”

Става известен с ролята си в сериала Rawhide (Нещавена кожа). Играе и в няколко слаби уестърна. После идват спагети уестърните на Серджо Леоне. Първият е за „Шепа долари” (1964) – римейк на „Телохранителят” на Акира Куросава, следван от „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). За него Серджо Леоне с топлота казва: „Харесвам Клинт Истууд, защото има само две изражения на лицето – с шапка и без нея”. Филмите са хитове. Той е вече звезда и символ на новия каубой, въпреки че героят му е стрелец и ловец на глави. 

Истууд като Хари Калахън в “Мръсният Хари”

После изиграва полицейския инспектор Хари Калахън в „Мръсният Хари” на Доналд Сийгъл – роля, помнена и до днес. Мръсният Хари е от Сан Франциско – родният град на Истууд. Ирландското ченге-пияница с нетърпим характер и огромен „магнум” в кобура служи не толкова на закона, колкото на справедливостта. Още тогава Клинт Истууд проявява своя пословичен лаконизъм в актьорското изпълнение. И е неустоим мъжкар.

В “Пусни Мисти за мен” - Клинт Истууд като актьор и режисьор

През 1971 е неговият мечтан режисьорски дебют – „Пусни Мисти за мен” (с цитати от „Психо” на Алфред Хичкок), продуциран от собствената му компания Malpaso. И така продължава до днес. Що се отнася до политическите му възгледи, Истууд е заклет републиканец. От 1986 до 1988 г. е кмет на Кармел бай дъ Сий.

Клинт Истууд с Морган Фриймън в “Непростимо”

През 1992 възражда уестърна, но и се прощава с него с „Непростимо” – мрачен филм за Дивия Запад, където Клинт Истууд е бандитът Били Мъни. Вече застаряващ и отдавна в пенсия, той се нагърбва с още една поръчка. „В този филм е събрано всичко, което чувствам към уестърна”, споделя Истууд. Филмът е посветен на Серджо Леоне и Доналд Сийгъл. Всъщност Истууд е откупил сценария доста по-рано и чака десет години, докато стигне до възрастта на Бил Мъни. Признава: „Да бъдеш режисьор на филм, в който играеш, е доста уморително и в това има нещо шизофренично”.

Мерил Стрийп и Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

„Мостовете на Медисън” (1995) по едноименния роман на Робърт Джеймс Уолър разказва за домакинята с монотонен живот Франческа (Мерил Стрийп) в окръг Медисън, щата Айова. Тя е италианка, омъжила се за американски войник след Втората световна война. Останала сама у дома по чудо, тя се запознава с фотографа Робърт Кинкейд (Клинт Истууд), дошъл да снима дървените мостове по поръчка на National Geographic. Влюбват се. На четвъртия ден той й предлага да замине с него. Въпреки че ненавижда провинциалната си среда, тя отказва заради съпруга и децата си. Всъщност, през 1987, след смъртта на майка си, синът и дъщерята  откриват дневника й и така научават за тази дълго пазена тайна. Във финала на филма те разпръскват праха й над моста Роузмен, където Франческа и Робърт са прекарали щастливите четири дни от живота си. Филмът се превръща в касов хит. Между другото, трябвало е да бъде режисиран от Сидни Полак, а актьорите да са Робърт Редфорд и Анджелика Хюстън. Кедровият мост, на който се срещат Франческа и Робърт, е унищожен през 2002.

Клинт Истууд в “Мостовете на Медисън”

Достоверността е една от най-силните черти в режисурата на нонконформиста Клинт Истууд – достатъчно е да припомня дилогията за Втората световна война „Знамената на нашите бащи” и „Писма от Иво Джима” (2006). И ако е бил обвиняван в прекалена сантименталност в иначе завладяващите „Мостовете на Медисън” (1995), „Реката на тайните” (2003) или „Момиче за милион долара“ (2004), новите му филми са мъжкарски и силни.

Шон Пен в “Реката на тайните”

„Реката на тайните” е мрачен, обстоятелствен и въздълъг побратим на поне дузина трилъри на тема „разследване убийството на невинна девойка в Америка”. Филмът е 25-и в режисьорската филмография на Истууд. Кахърен и тавтологичен, той затвърждава имиджа на Истууд като вдъхновен „актьорски” режисьор. Шон Пен е неистов, както обикновено, с тези негови стъписващо сини очи (изпод черните очила), щръкнала коса и безразборно щуреене. В „Реката на тайните” обаче той надскача лимитите на досегашните си симпатични катили - героят му е серийно-таен убиец, влязъл в правия път, от страдание по изгубената си дъщеря хлътнал обратно в поредното престъпление... като грешно наказание и все пак останал с легитимно вирната глава.

Кевин Бейкън и Лорънс Фишбърн в “Реката на тайните”

От друга страна, старата кримка Истууд не само залага алюзии с класните екземпляри на нонконформизма като „Слийпърс” на Бари Левинсън и „Играчът” на Робърт Олтман, но ги и „ъпгрейдва”. Така жертвата на педофилска похот в „Реката на тайните” като възрастен се явява със смачканото излъчване на... Тим Робинс (толкова внушително достоверно, че облъчва екрана с ирационална травматичност). Представете си, същият онзи непробиваем Тим Робинс, изиграл навремето безнаказано-перфидния продуцент-убиец в „Играчът” (прочее, доста по-опасен от героя на Пен тук). Кевин Бейкън пък, който в „Слийпърс” е педагогът-педофил, изтърбушил момчешките илюзии в интернат, в „Реката на тайните” е полицай, разследващ убийството на момичето. А иначе става дума за три мъжки живота, разделени от срам и събрани от смърт. Истууд наистина настоява да е извън мейнстрийма - на моменти току да завие и към сардоничния мистицизъм на Линч в „Туин Пийкс”... Разбира се, на фокус във филма е Америка на ожесточените невзрачници, независимо дали са престъпници, полицаи или деца.

Брадли Купър в “Американски снайперист”

„Американски снайперист“ (2014) е слаб филм, номиниран за главния „Оскар“ и в още 5 категории. След него дори сълзливият „Мостовете на Медисън” ми изглежда класно кино. Филмът е апотеоз на тексаското момче Крис Кайл (Коул Колис, Брадли Купър). Не успява да сбъдне своята родео-мечта, но пък се записва като морски тюлен в Ирак. И от мисия в мисия, се превръща в най-резултатния американски снайперист – доказано е, че е убил поне 160 врагове. За своите се превръща в легенда, иракчаните го провъзгласяват за „дявол”. Той описва подвизите си в мемоари, а през 2013, едва 38-годишен, загива от ръката на свой колега с посттравматично стресово разстройство.

„Американски снайперист” проследява живота му, женитбата му, раждането на двете му деца, мисиите, завръщанията у дома във флешбек... И въпреки че са намесени и спомените на съпругата му за неговата сърдечност, и войната, и мирът са показани като обстоятелствена регистрация. И този филм е достоверен, но, за разлика от прекрасната съвременната драма за мултиетническото американско живеене „GranTorino” (2008), тук отсъства не само каквато и да било емоция, а дори и намек за човешка мотивация. Брадли Купър е неузнаваем – външно е наедрял и загрубял, за да прилича на героя си, но и играе апатично, сякаш маркира.

Клинт Истууд и Брадли Купър по време на снимките на “Американски снайперист”

След като вече са направени не един и два филма, посветени на баталиите в Ирак, а прекрасният „Войната е опиат” на Катрин Бигълоу взе 6 „Оскар”-а, би следвало поредното обръщане към тази тема да носи някакво ново послание. Още повече, когато става дума за нонконформист като Клинт Истууд. Единственото внушение е американската непоколебимост за справедливостта на мисията в Ирак. Истууд се е захванал с „Американски снайперист”, след като Стивън Спилбърг се е отказал от него.

Един от любимите ми филми на Истууд е „Трафикантът“ (2018). Вдъхновен от реални събития, описани в статия в New York Times за 90-годишния Лео Шарп, той е истинско приключение. В Пеория, Илинойс, през 2005 г. ветеранът от Корейската война Ърл Стоун (Клинт Истууд) е отдаден на своите крехки и красиви лилиуми. Помощници са му трима нелегално пребиваващи в САЩ мексиканци. Ърл получава награда, смръщено поглежда към реклама за интернет пазаруване на цветя, пие и черпи в бара, забравяйки да отиде на сватбата на дъщеря си Айрис (Алисън Истууд).

Клинт Истууд в “Трафикантът”

Дванадесет години по-късно, натоварил в стария си пикап оскъдната покъщнина и промърморвайки „проклетият интернет съсипва всичко“, Ърл се оказва на годежа на внучката си. Нежелан е от Айрис, която не му говори, и от бившата си съпруга Мери (Даян Уийст), която сипе върху му обвинения. На тръгване латино младеж от партито го заговаря, Ърл се хвали, че няма глоба за шофиране през живота си. Онзи му дава листче да се обади на едни хора, ако има нужда. Така старият авантюрист попада в мексиканския наркотрафик. Става „муле“. Прякорът му е Тата.

“Трафикантът”

Междувременно в Чикаго пристига агент Колин Бейтс (Брадли Купър), чийто шеф (Лорънс Фишбърн) настоява да работи усърдно като в Ню Йорк и Вашингтон и да разбие картела. Виждаме и наркобарона (Анди Гарсия) в Мексико, който купонясва с леко облечени момичета и стрелба. Ърл си тананика разни парчета с радиото и пори шосетата. На всеки курс му дават нов мобилен телефон. И му плащат щедро. Той се вижда с пари. Откупува къщата си, помага на внучката си, както и на любимия си ресторант след пожар. Купува си нов черен пикап. Когато не е в колата, танцува. Ърл е голям чешит. Ченгето от Агенцията за борба с наркотиците е пипнал един от картела за доносник. В мотел се засичат с Ърл, а на сутринта, докато пият кафе, старецът му казва, че най-важното е семейството. Да не го пренебрегва заради работата, както е направил той. Междувременно, докато наркотрафикантите се изнервят от неговото поведение, Ърл помага на семейство чернокожи да сменят спукана гума, наричайки ги „негри“. И върши още добрини.

Клинт Истууд в “Трафикантът”

В крайна сметка е заловен на дванадесетия курс, признава се за виновен, осъден е на затвор, а дъщеря му, с която са се сдобрили, промълвява: „Поне ще знаем къде си“. Филмът започва с градина от лилиуми и така завършва – Ърл разкрасява и затвора със своята мания. „Трафикантът“ можеше да е тегаво road movie, ако Клинт Истууд не бе в кадър – опияняващо е присъствието му като дисциплиниран и своеволен трафикант. Не отлепяш поглед от одухотвореното му лице, попрегърбена исполинска стойка и абсолютна виталност. Видимо всички са се забавлявали, снимайки се, а героят му непрестанно е обвиняван, че имитира Джими Стюърт. Свидетели сме на вълнуващи човешки преживявания, както беше в „Гран Торино“ (2008), където героят на Истууд пак беше ветеран от Корейската война. Прочее, със сценариста Ник Шенк работят отново заедно след 10 години. А и Истууд е създал нещо като тръпна рекапитулация на собствения си живот – неслучайно играе заедно с дъщеря си Алисън.

Сам Рокуел и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

„Случаят Ричард Джуъл” (2019) е отново по действителен случай и по статия. Той е 41-ят на патриарха Клинт Истууд. Историята започва в Атланта през 1986 г. Ричард Джуъл (Пол Уолтър Хаузър) е симпатичен, комплексиран дебеланко, грижовен към адвоката Уотсън Брайънт (Сам Рокуел). „Отсега нататък ще те наричам Радар”, казва му той, а Ричард реагира: „Като във „Военнополева болница” (известен сериал по едноименния класически филм на Робърт Олтман, който пък е адаптация на романа „Военнополева болница: Роман за трима армейски лекари“ на Ричард Хукър). После се засичат на електронни игри. Ричард Джуъл обича да стреля. Действието продължава 10 години по-късно в Демерет, Джорджия. После – в Атланта. След като е бил полицай и охранител, прекалено старателният Ричард Джуъл е уволнен заради отдадеността си на работата. Сега е охранител на Олимпийския Сентениън парк в Атланта. Живее с благовидната си майка Боби (Кати Бейтс). Води я на концерт на Кени Роджърс, а тя е в захлас. И не само тя. Екзалтираната публика танцува в ритъм и пее с него.

Оливия Уайлд като напористата журналистка Кейти Скръг в „Случаят Ричард Джуъл”  

И на 27 юли 1996 г. по време на Олимпийските игри в Атланта там се е събрал доста народ. Присъства и агент от ФБР Том Шоу (Джон Хам). И наперената журналистка Кейти Скръг (Оливия Уайлд) от Atlanta Journal-Constitution. Не щеш ли, всевиждащият Ричард Джуъл намира под пейка изоставена раница. Вика полиция. Откриват бомби. Те гръмват. Двама души загиват, над сто са ранени. Ричард Джуъл моментално е провъзгласен от телевизиите за национален герой. Майка му гордо го гледа от екрана. Но във ФБР не мислят същото. Нарочват Ричард Джуъл за виновник за бомбения атентат. Срещу секс Кейти Скръг изстисква новината от агента на ФБР и я плясва на първа страница. Притиснат, Ричард Джуъл се обажда на Уотсън Брайънт да му стане адвокат. Безцеремонен циник, той му заявява: „Всеки иска да те изпържи. Ти си просто парче бекон”. Но Ричард Джуъл все още не вярва, че е възможно блюстителите на реда да фалшифицират факти, че това се случва в демокрация като американската. И Бил Клинтън се мярва в кадър от тв-екрана. 88 дни се води разследването срещу Ричард Джуъл, пилят се нервите му, а той се стиска за сърцето. И под влиянието на Уотсън Брайънт, който не си оставя нито за миг магарето в калта, най-сетне доказва правотата си. Двамата се срещат отново 6 години по-късно, когато младият мъж е полицай. Филмът съобщава, че Ричард Джуъл умира през 2007 г. на 44 от инфаркт.

Сам Рокуел, Кати Бейтс и Пол Уолтър Хаузър в „Случаят Ричард Джуъл”

За разлика от „Трафикантът”, „Случаят Ричард Джуъл” е динамичен филм с трилъров съспенс. И нонконформистки, разбира се, щом става дума за Истууд. Филмът компрометира методите на ФБР и на напористата журналистика. Предизвиква скандал. Актьорите са просто бляскави. До добродушния, наивен и дисциплиниран Ричард Джуъл на Пол Уолтър Хаузър слабият и изопнат умник Уотсън Брайънт (с очила) на Сам Рокуел е още по-пленителен, а Кати Бейтс е неузнаваема в ролята на хрисима редова американка. „Случаят Ричард Джуъл“ е приличен, но не изключителен филм. Поразителното е, че така чисто е направен от близо 90-годишен човек.

„Ако не бях мечтател, нищо нямаше да постигна. И не бих се занимавал с такива глупости като, например, да играя в киното”, признава Истууд. Един от най-сериозните и задълбочени кинематографисти в Холивуд, Клинт Истууд доказва, че талантът е неподвластен на биологията. Дай Боже всекиму подобна енергийност на тази възраст. Дано направи поне още един филм. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Филмите на Куросава сеят доброта и върху злото

Настъплението на коронавируса съвпадна с великански киноюбилеи: на 20 януари отбелязахме 100 години от рождението на Федерико Фелини, на 22 февруари – 120 от рождението на Луис Бунюел, а днес се навършват 110 от рождението на Акира Куросава (23 март 1910 – 6 септември 1998). Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Гигант като другите двама е той. И е първият японски режисьор, открит от Европа. Роден е в Токио. Завършил е университета в Киото и Художествената академия в Токио. В киното попада през 1936 като асистент-режисьор на майстора Акихиро Ямамото, когото Куросава топло нарича  „Яма сан”. Дебютира през 1943 година с авторския филм „Санширо Сугата”. Творчеството му би могло да се раздели на два дяла: занимания със средновековната история и социално изследване на съвременността.

Важно за пътя на Куросава е неговото киноманство от ученик - гледа неми филми по препоръка на по-големия му брат, самоубил се на 27 години. Сред любимите му режисьори са Чарли Чаплин, Джон Форд, Сергей Айзенщайн, Фриц Ланг, Джоузеф фон Щернберг, Луис Бунюел с „Андалуското куче“... В забележителната си книга „Нещо като автобиография или потта на жабата“ (1989, изд. „Наука и изкуство“) Куросава споделя, че за нея се е вдъхновил от „Моят живот и филмите ми“ на Жан Реноар, когото много цени.

И още: „Повечето хора прекарват детството си като нежни кълнове разсад в парник. Дори ако през някоя пукнатина нахлуят вятърът или студът на външния свят, те не стигат до децата. И аз прекарах детските си години защитен от ветровете – единственият ми досег с действителността бе Голямото земетресение в Канто/1 септември 1923 с магнитуд 7,9-8,4 по Скалата на Рихтер, а епицентърът му е в залива Сагами. То разрушава Токио, пристанището Йокохама и съседните префектури Чиба, Канагава и Шидзуока, загиват 142 000 души. Над 570 000 жилища са разрушени, като около 1,9 милиона души остават без подслон – б. ред./. Първата световна война, революцията в Русия, сътресенията и промените в японското общество по онова време – всички тези събития стигаха до мен само като далечния шум от вятъра и дъжда някъде навън. Затова, когато завърших училище, подобно на нежен кълн, изнесен от парника, аз се озовах под ударите на житейските бури”.

Куросава бързо се нарежда сред най-талантливите млади японски кинематографисти, решени да обновят националното кино. Стилът му се характеризира с философското осмисляне на сюжета, интереса към историята и японските традиции, любовта към западната и руската култура, дълбочината в разкриването на човешките мотивации, вниманието към отношенията родители - деца, изпипването на атмосферата до последния детайл, изкусната работа с актьорите. През 1948 създава „Пияният ангел“, където поставя двойно начало: на вечната си тема за благородство��о и на сътрудничеството с Тоширо Мифуне. Както Бунюел си има марковия актьор Фернандо Рей, Фелини – Марчело Мастрояни, така и Куросава си има Тоширо Мифуне /на 1 април тази година се навършват 100 години от рождението му – б.р./, изиграл различни и разтърсващи роли във филмите му.

Акира Куросава /д./ с Тоширо Мифуне по време на снимките на “Седемте самураи”

Първият световен пробив на Куросава е „Рашомон” (1950, „Златен лъв” от Венеция, „Оскар“ и други) . Създаден е по разказите на Рюноске Акутагава „Рашомон“ и „В гъсталака“ и е първи със съсценариста Шинобу Хашимото. Скрити от проливен дъжд пред огромна порта, жена, дървар и разбойник разказват своите версии за жестоко убийство и изнасилване. В различните вариации на историята Куросава се занимава с проблема за истината и с човешкия афинитет към лъжата. С този филм той разрушава канона на традиционното японското кино – най-вече чрез новаторската структура и стъписващата поетика.

Тоширо Мифуне в “Рашомон”

В „Рашомон“ операторът Кадзуо Миягава снима директно слънцето и постига визуален абсолют. Европа и САЩ лудват по Куросава. Драматургичната му структура става любима в киното и се нарича „ефектът на Рашомон“. А Куросава пише: „Обичам немите филми, винаги съм ги обичал. Много пъти са по - прекрасни от говорящите. Опитах се да възкреся нещо от красотата им. Намерих точния метод на реализацията на „Рашомон”, припомняйки си, че една от техниките на съвременната живопис е опростяването. Реших да опростя своя филм”.

“Рашомон”

Както твърди вдъхновената му изследователка Вера Найденова в послеслова към книгата на Куросава, „Филмът „Рашомон“ е сводът, обединяващ два етапа от творчеството на режисьора, арката, която увенчава пътя му към световната слава... В „Рашомон” се използва не какъв да е театрален принцип, а матрицата на театър. Но с органично присъщата й висока условност. Това обаче не е съвременният Но, който и ние, макар и бегло познаваме, минал през схоластиката на висшите феодални дворове, стилизиран, до голяма степен вече стандартизиран. А неговата начална форма, родееща се с народната обредна самодейност, събирателно название на масовото театрално и храмово изкуство, древният Но, за който големият познавач на Изтока Николай Конрад казва, че е „предел и синтез на цялото дзенско изкуство“.

“Седемте самураи”

„Седемте самураи” (1954, „Сребърен лъв“ от Венеция) носи на Куросава планетарна слава. С новите технологии, с влиянието на европейското кино от 20-те и с искрящата страст той напълно обновява и универсализира стария японски жанр джидайгеки – костюмен филм с примамлив сюжет. За първи път Куросава противопоставя хладното самурайско оръжие на огнестрелното. Със своя въодушевяващ стил „Седемте самураи” е произведението му с най-силно влияние върху световната масова култура. Появата му съвпада с интереса към Изтока и будизма. Самурайството се оказва адекватно на тревожността на послевоенните години. Уестърнът „Великолепната седморка” (1960) на Джон Стърджис е буквален американски римейк на „Седемте самураи”. Без този филм вероятно нямаше да има и „Междузвездни войни”. Лукас, Спилбърг, Копола, Скорсезе се смятат за „деца” на Куросава. Всъщност, цитирането на „Седемте самураи” продължава и сега – в анимационни филми или сериали.

“Ран”

Запленен от европейската култура, Куросава се обръща към класически литературни произведения и се изявява като смайващ екранизатор. Създава ценни, самобитни и философски транскрипции с японски лица и реалии: „Идиот” (1951) по романа на Достоевски, „На дъното” (1957) по пиесата на Горки, „Замъкът на паяците“ (1957) по „Макбет”, „Да спиш добре като лошите хора“ (1960) по „Хамлет“, „Ран“ по „Крал Лир“ (1985) на Шекспир...

От 1965 до 1970 е поканен в Холивуд за филм за Втората световна война, но престоят му е безплоден. Завръща се в Япония, където създава „Додескаден” (1970) – първият му цветен филм и първият, взрян безотрадно в съвременната градска мизерия. Носи му доста неприятности.

“Замъкът на паяците”

„Кагемуша – сянката на воина“ (1980, „Златна палма“ от Кан, споделена с „Ах, този джаз!“ на Боб Фос, „Сезар“ и „Давид на Донатело“ за чуждестранен филм и други) е величавото завръщане на Куросова – към ХVI век и любимите му самураи, към Достоевски с темата за двойника. Пищната сага е визуално поразителна – и като колорит и символика, и като батални сцени. Операторите са четирима: Такао Саито, Масахару Уеда, Асасадзу Накаи, Кадзуо Миягава. Режисьорът задава въпроса „Дали само внук на самурай може да създаде филм като „Кагемуша – сянката воина“?“. Отговорът е: „Вероятно, да. Мисля, че обикновените хора не биха помислили да реализират филм като този“.

Акира Куросава по време на снимките на “Кагемуша - сянката на воина”

Дългогодишният директор на фестивала в Кан Жил Жакоб пише: „Верен на себе си, „Императора” беше довел чувството за чест до крайност – опит за самоубийство след търговския провал на „Додескаден“ и оттогава отказваха да му отпускат бюджет за снимките на „Дерсу Узала“, осъществен четири години по-късно (в коопродукция със СССР – б. а.). „Кагемуша – сянката на воина“ е един от най-красивите му филми. В него Куросова успява невъзможното – да бъде едновременно Шекспир, Достоевски, средновековен японец и съвременен художник“ („За фестивала в Кан с любов“, 2019, изд. „Милениум“).

“Кагемуша - сянката на воина”

В книгата си „Нещо като автобиография или потта на жабата“  режисьорът споделя: „Не обичам да говоря за филмите си. Ако съм искал да кажа нещо с някой филм, то е в него – смятам, че да давам още обяснения е все едно да рисувам крака на змията, както се казва”. От „Санширо Сугата” до „Още не” (1993) е създал общо 31 филма, променили пейзажа не само на японското, а и на световното кино. Андрей Кончаловски пише: „Страшно ми харесва, че Куросава не се гнуси от никакъв жанр. Макар, че е най-силен в трагедията, той е снимал и комедии, и клоунади, и драми, пиеси на Горки и романи на Достоевски – пробвал се е във всичко и затова по - скоро прилича на театрален режисьор, а не на кинематографичен, снимащ цял живот един и същ филм, създаващ един свят. Куросава се опитваше да създава разни светове, което лично на мен ми е много скъпо, защото са малцина режисьорите в световното кино, успешно работили в различни жанрове”.

“Додескаден”

И, ако днес се възхищаваме на вълшебствата на Хирокадзу Корееда или на ексцесиите на Такеши Китано, не бива да забравяме, че преди тях е имало грамаден майстор като Акира Куросава. И, че филмите му сеят доброта и върху злото. Отприщват мощна струя узнаване за японския живот и търсения в контекст – национален и световен. И са огромен принос за интензитета на кинематографичната изразност. И в този апокалиптичен хаос днес Куросава е все още актуален.

Акира Куросава с Джордж Лукас /л./ и Стивън Спилбърг /д./ при получаването на Оскара му за цялостно творчество през 1990 година

В книгата му четем: „Какво значи родно място? Аз, например, в която и страна да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че, ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на този свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята”.

Докато се гърчим у дома по време на извънредното положение заради пандемията от коронавирус, можем да изгледаме някой и друг филм на Куросава като превенция срещу ужаса. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив