#хвърчила

[ethereum-sss]

Усещам промяната. В гърдите, в душата, в ума си. Дали погледът ми стана по-ясен или част от чистотата ми, си отиде завинаги и не спазих обещанието си към Принца?Пораснах. Изгубих ги май тия светещи от трепет очи. Когато чета за любов, някак не ме докосва вече. Досадно ми е. Не, не съм наранена. Може би просто илюзията за любовта, падна като прокъсана, театрална завеса. И сега виждам ясно, трепети не ми пречат. Не розовее погледът.

Като човек, правил всякакви лудости от любов, сега разбирам, че е малко надценена. Бог ми е свидетел, че цял живот правех всичко от любов. Мислех, че това е единствената логична причина да съществувам. Бях изтъкана от любов. Сега не го чувствам. Чета любовните ви слова и поезия, и чак устните ми залепват от лепкава сладост. Не се припознавам. Намирам го за глупаво. Досадата извърта очите ми и не позволява да се вгледам в любовните ви трепети. Обичам много хора, искам те да са добре. Завивам често мъжки, голи рамене. Не съм лишена от обич, напротив. Всеки път ми налива вода в нова, току-що измита чаша, дори когато е сърдит. Знае, че винаги я оглеждам за едва доловими прахови частици и ако видя нещо, няма да пия от нея. В това виждам любовта. Просто е и обикновено. Няма заря, нито дори бенгалски огън. Но е истинско и неромантизирано. Чета толкова много романтизирани катастрофи. По-банални и лигави дори от Тетрадката. Страшно тъп филм. И от една страна се чувствам благодарна, че сега не гоня хвърчила по дюните. Но ми я няма чистотата. Детския поглед, влюбен до полуда, запален, цял и сам изгорял на пепел в чуждите очи. Заспивам просто така, няма сюжети. Няма истории в ума ми.

Изчела съм толкова много поезия, но сега ми е така превзета. Така префърцунена, издигаща на несъществуващ пиедестал любов, измислена и сътворена в ума на единия. Най-силната любов, винаги се крие в ума на единия. Най-често, нямаща общо с реалността. Радвайте се на трепетите, затворете очите си и се пазете като от Горгоната. Защото, отворите ли очи, никога няма да погледнете със същия влюбен, детски поглед.

Чудя се дали е безвъзвратно загубено. Дали ще го изпитам отново. Като за първи път, вълнуващо, лигаво и захаросано…

без устните ми да залепват от досада.

[ndd33]

Очна линия

Кукувица реших ще остана

Ще се промъквам във чужди гнезда

Ще се крия наоколо само

За да лягам в чисти легла

Ще търся чуждото щастие

Ще завиждам на тези очи

Които ме стрелкат безмилостно

Но избират да бъдат добри

Ще пускам хвърчила в небето

Но колкото тъжно да е

Ще си остана преметнат като жилетка

На малки нежни ръце

[timeheroeslove]

5 фестивала, на които да отидеш като доброволец

И защо това може да е по-добра идея, отколкото да си просто в публиката

Снимка от Зелен образователен център - гр. Шабла.

Намираме се в зноя на най-отпускарския месец, а най-различни фестивали все още дебнат зажаднелите за култура от всеки ъгъл. Ясно е, че първо ти хрумва просто да платиш билет и да отидеш, но замислял ли си се, че можеш да участваш в любимото си събитие и като доброволец?

Защо ти е да го правиш? О, и питаш. Първо, ще се запознаеш и сприятелиш с екипа, а това може да ти отвори какви ли не врати в бъдеще. Второ, ще помогнеш едно културно събитие да се случи по най-добрия начин и да развълнува възможно най-много хора. Трето, ще натрупаш знания за това как се организира фест. Четвърто, ще е вълнуващо и ще се прибереш с цяла кошница нови спомени. Пето, ще имаш непрекъснат свободен достъп до цялата програма.

Ако тези отговори са достатъчни за “вътре съм”, стигнахме до втора точка: да подбереш събитие според своите интереси и възможности.

Ето и кои фестивали имат нужда от допълнителен чифт ръце:

🐐🥛 Бъди доброволец на фестивал на спомените GOATMILK 2021 във Вършец

Кога? От 1 до 7 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 20 август 2021 г.

Къде? В град Вършец.

Фондация за нова култура е частна неправителствена организация, която работи основно в Северозападна България като интердисциплинарна мрежа от журналисти, артисти, писатели и дизайнери в областта на новите медии.

Тази година един от основните им проекти - фестивалът GOATMILK - навършва важните 18 години. Пълнолетието ще отбележат на ново място с нова енергия и нови гости - от България, Иран, Чехия, Румъния, Франция, Хърватия и Австрия. Не се променя обаче това, че GOATMILK е същото независимо и некомерсиално място за срещи и разговори по трудни теми между местни хора, артисти, изследователи и журналисти от цял свят.

Стани част от това единствено по рода си преживяване по най-автентичния начин - като помогнеш на организаторите да го създадат.

Ще трябва да запретнеш ръкави за следното:

🐐 предоставяне на информация на посетителите за програмата, активностите и разни логистични въпроси; 🐐 подпомагане на артистите, музикантите и организаторите при провеждането на събитията и дневните активностите от програмата; 🐐 насочване и помагане на публиката по време на работилниците.

Всички доброволци ще преминат през двудневно обучение преди откриването на фестивала.

🪁🌊 Бъди доброволец на Фестивал на хвърчилата 2021 в Шабла

Кога? На 4 и 5 септември 2021 от 10:00 до 18:30 ч.

Срок на кандидатстване: До 1 септември 2021 г.

Къде? В град Шабла.

В началото на септември десетки хвърчила ще изпъстрят небето над морския бряг край едно от знаковите места по родното Черноморие - Фара край Шабла. Поводът е деветото издание на Фестивала на хвърчилата, който ежегодно събира стотици малки и големи приключенци. Идеята на фестивала е по забавен начин да привлече вниманието към опазването на хората, птиците и природата на Приморска Добруджа, и по-специално - на червеногушата гъска.

Както винаги, екипът е подготвил куп атракции: демонстрации, работилници за изработка на хвърчила, бижута и апликации от естествени материали, био пазар на местни производители, пешеходни екскурзии за наблюдение на птици, отворена сцена и какво ли още не.

Можеш да подадеш ръка в следните задачи:

🪁 почистване на пространството; 🪁 очертаване на площите за отделните дейности; 🪁 подредба на шатри и столове; 🪁 съблюдаване за плавното протичане на събитията.

🎵 ���� Бъди доброволец на TRAP Fest Summer 2021 Кога? От 17 юли 2021 г. до 5 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 31 август 2021 г.

Къде? София, Лятната сцена в Борисовата градина.

Фондация "Тротоара" се ражда през 2013 г. с една основна цел: да използва музиката като инструмент за социално приобщаване на ученици.

С времето тя се разраства и вече живее под името НЧ “Тротоара 2020”, а енергията на младежите се акумулира в център TRAP – територия за свободно общуване на 5 най-различни шарени събития.

През лятото обаче цялата тази артистична глъчка излиза на открито и съвсем скоро ще превземе Борисовата градина със серия от концерти, които имат за цел да подкрепят съществуването на центъра и да дадат поле за изява на младежите – главни действащи лица както в организацията, така и на сцената.

Търсят се свежи подкрепления за няколко ключови позиции по време на феста. Ето какви може да бъдат твоите задачи:

🎵 помощ на благотворителния щанд с тениски и аксесоари на "Тротоара"; 🎵 разходка сред публиката в паузите между групите с дарителска кутия в подкрепа на TRAP, тъй като събитията са с вход свободен; 🎵 раздаване на флаери и материали на "Тротоара"; 🎵 подкрепа с други бойни задачи, които изникват на терен; 🎵 търси се и любител фотограф, който да снима между 17 и 22 ч.

🍿 🎞️ Бъди доброволец на кино-литературния фестивал CineLibri 2021

Кога? От 20 септември 2021 г. до 31 октомври 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 15 септември 2021 г.

Къде? В почти всички кина в София.

CineLibri е първият фестивал у нас (и в света!), който хвърля мост между киното и литературата и събира накуп някои от най-добрите екранизации на романи – от големи класики до съвременни шедьоври от последните две години.

Тази година той се качва на голям екран за седми пореден път и от 9 до 31 октомври резервира за своите вълнуващи прожекции цяла мрежа от киносалони с всякакви размери. Както винаги, екипът ще се постарае да създаде специална атмосфера за зрителите в тях, а освен щедра ��рограма, готви и събития с важни гости, тематични вечери, музика, коктейли и какво ли още не.

Готов си да се впуснеш в това приключение? Търсят се усмихнати и енергични доброволци за следните поддържащи роли:

🍿 от 20 септември до 9 октомври - раздаване на книжки с програмата на фестивала; 🍿 от 9 до 31 октомври - посрещане и упътване на публиката в киносалоните, проверка на билети.

🎬 📽️ Бъди доброволец на филмовия фестивал Sofia Documental

Кога? Oт 7 до 14 септември 2021 г.

Срок на кандидатстване: До 25 август 2021 г.

Къде? В София, като основните локации ще са Чешки център, подлезът на Ларгото (под президентството) и Дом на Киното.

Sofia Documental е първият фестивал за документално кино в България, който качва на екран заглавия, фокусирани изцяло върху правата на човека.

Предстои от 7 до 14 септември той за пръв път да събере публика на живо в София, а освен филмите, които хвърлят светлина върху важни теми от деня, в киносалоните ще присъстват и някои от техните автори, както и експерти, готови да обсъдят въпросите, които прожекциите открито повдигат.

Колкото повече наближава фестът, толкова по-важно става за екипа да открие своите доброволци, които споделят мисията им – тези важни документални филми да достигнат до повече очи. Ако я припознаваш, включи се – за всеки има по роля или две зад кулисите.

Запретни ръкави за следното:

🎬 помощ при организацията на прожекциите и събитията – подреждане на залата и посрещане на публиката; 🎬 упътване на гостите и публиката; 🎬 посрещане и изпращане на гости; 🎬 помощ при друг вид логистика, която възникне в хода на събитието.

Готов си за това ново приключение? Ако викаш “да” с пълно гърло пред екрана (добре де, може и с една идея по-малко ентусиазъм), включи се през сайта на TimeHeroes.org, като вдигнеш дигиталната си ръка за “Ще участвам!”.

[zoya-k]

" Чичо...А какво е майка ?.."

Едно дете към мене

приближи, бях седнал в парка,

под липата..

Погледна ме със сините очи -

" Дай, чичо " - каза и

протегна си ръката. То беше

малко, може би на пет,

момченце русо, рошаво и

мръсно...Подадох му

пакета слънчоглед, а то във

малката си шепа ръсна....

Седна до мен, зачопли

мълчаливо, поклащайки си

босите крака. До нас

врабчета скачаха игриво,

а на земята беше слязла

пролетта..

" Какво е това ? " - попита

в миг детето и сочеше

нагоре със ръка.

Погледнах аз, а горе във

небето летяха три красиви

хвърчила.

" Това са хвърчила. Не си ли

виждал ?"

" Не съм "- и гледаше в

захлас, а после някак сбърчи

вежди -" Такива птици

не съм чувал аз !"

Детето питаше за всичко -

за облаците, тревата

и дъжда. Къде отива

Слънцето,когато над земята

спусне се нощта.?

Доколкото можах му

отговарях, за друго вдигах

рамене, а то не спираше

да пита, дори не мислеше

да спре. " А зайчетата

малки где живеят ?

В къща или на дърво ? "

" В хралупа - казах - с майка

Зайка. Тя пази ги от всяко

зло "

Едно дете - красиво, рошаво

и мръсно...

Със тъжен поглед....като

на ранена чайка...

Погледна ме и тихо ме

попита:

" ЧИЧО....А КАКВО Е МАЙКА "? 😢

- Емил Стоянов

[ne-mi-pukaa]

Тя каза: "Толкова се страхувам."

"Защо?" - попитах аз.

"Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие."

Пак я попитах защо и тя рече: "Позволяват ти да бъдеш щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо."

"Ловецът на хвърчила" Халед Хосейни

[be-cold-as-ice]

По-красива си от тези, които мислиш, че ми харесват. Всъщност, по-хубава си от всички. Те се снимат по лъскави места, но на твоите снимки ти си тази, която блести. Знам, че си се приготвяла поне два часа преди да излезеш и оценявам това, но и без спиралата, червилото и каквото и да е, пак бих те гледал с онези очи. С разорошени коси, сърдита, че някой нокът се е счупил или заради онзи идиот, който ти е свирнал на пътя, нищо не се променя. Обичам да те слушам как се смееш, затова все дрънкам глупости. Пускам тъжни филми, за да мога да те успокоя и прегърна.

Все си търся причини за близост, макар и на километър да те чувствам повече от тези, които са до мен. Влюбен съм в Бог, че те е създал. Очите ти са в цвят буреносно кафяво, но бедствията по начало ме привличат. Силна си, а това ми харесва. Не искам да те контролирам, а да бъда до теб. Грях е да обичаш вятъра, а да се опитваш да го затвориш. Всички хвърчила биха били излишни. И как ако не бе вятъра в денят в който ме побутна в теб, щях да те срещна? Насред ураганите виреят прекрасни неща, стига да посмееш да влезеш в тях, току виж се влюбиш в бурята...

ДимитроV

[bel-lovee]

Татко казваше, че е грешно да причиняваш зло дори на лоши хора. Защото те не разбират и защото понякога лошите могат да станат добри.

“Ловецът на хвърчила”, Халед Хосейни

[resplandorrosado]

“Влюбен съм в Бог, че те е създал. Очите ти са в цвят буреносно кафяво, но бедствията по начало ме привличат. Силна си, а това ми харесва. Не искам да те контролирам, а да бъда до теб. Грях е да обичаш вятъра, а да се опитваш да го затвориш. Всички хвърчила биха били излишни. И как ако не бе вятъра в денят в който ме побутна в теб, щях да те срещна?Насред ураганите виреят прекрасни неща, стига да посмееш да влезеш в тях, току виж се влюбиш в бурята..”

—ДимитроV.

[seni8s]

#хвърчила 😍❤ #aquiloni #kite #drachen #sky #beach #summer #windy #happysummer (at Rimini, Italy)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Липсата умее да присъства… по Марий Росен

„Дълбоко съм се надявал, че с пандемията ще приключи всичко. Но виждам, че тя върви с историята и с войната, много често. Но, наистина, войната дойде неочаквано, въпреки че аз изпитвах тази тревога от дълго време.“ Сподели за „въпреки.com” Марий Росен, режисьор, поет, приятел.

И продължава: „Няма как човек да не изпитва тревога в тази посока, защото това не е от вчера. Тази война е започнала отдавна. Няма човек, на който това да не му въздейства. Разбрах, че не мога да се събуждам с тази болка всеки ден. Трябва да умея да я преработвам и да помогна по начина, по който мога. Мисля, че ние се нагаждаме с всичките ни души на тази земя към тази нова ситуация, която е травматична и трябва да свикнем да живеем в тази драма, докато не премине лечението. Не може да игнорираме тези факти.“

Разговаряме с него по повод последната му поетична книга, издадена от Център АЛОС „Трохи на хартия“ с илюстрации на Александра Георгиева в интимното пространство на книжарница One Book Bookstore на малката улица „Върбица“.

Няколко години след първата стихосбирка „Каменните хвърчила“ Марий зарадва читателите си с „Трохи на хартия“. Игра на думи, парадокс и опростен изказ са основните изразни средства, с които си служи авторът. Или казано на неговия поетичен език „небрежно разпилени трохи от стихове и следи от птица, която ги следва“. За „Трохи на хартия“ големият поет, журналист и преподавател доц. Марин Бодаков, приживе беше написал: “Стихотворенията преобръщат установени положения и обновяват света, правят го по-честен и ведър. Поетиката на чудесния поет Марий Росен фиксира онези житейски мигове, в които прозираме истината – изведнъж тя ни освобождава. Колкото и да са малки по обем текстовете, всеки от тях е крачка по пътя на отказа от един фалшив аз, поглед към реалността с широко отворени, дори детски очи.”

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

За представянето на книгата художничката РосМарин (FB: RossmarinArt) създаде вдъхновени от стиховете поетични картини от морско стъкло, морски камъчета и дърво. Картините са в синхрон с визията и посланието на книгата. Използваните естествени материали и минималистичната намеса остават усещането за истинност и преходност. Всяка картина е един миг живот на стиховете, като трохи въздух, уловени в рамка.

Но да продължим разговора ни с Марий, като го питаме защо „Трохи от птици“? А той отговаря: „Предполагам, че това е вид реакция да омаловажа и от друга страна го приближава до летливото, до нещо, което може да се саморазруши и да не тежи. Предполагам, че е в такава посока. Иначе то тръгна от „Трохи за мъртва птица“, което беше първата версия на заглавието, но тъй като в тази дигитална книга за мъртвата птица, добавих доста стихотворения, се наложи заглавието да се видоизмени, нямаше как това ново съдържание да не го променя. Реших да махна мъртвата птица, защото имам нужда от нещо не мъртво вътре и да бъде трохи на хартия, защото тази птица, която чете тези трохи са и хората – читателите. Да бъде по-отворено.“

Марий е специален за нас. Преди седем години спектакълът „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ по пиесата на Пол Зиндел, създаден с помощта отново на Център за неформално образование и културна дейност АЛОС се играеше в една бивша пицария, част от пространството на столичния Културен дом „Средец. Невероятен спектакъл, за който Марий Росен беше удостоен с наградата за режисура Икар 2015, а актрисата Ани Вълчанова за главна женска роля.

Росица Маринова, снимка: архив на Център АЛОС

В този контекст го питаме с днешна дата за многостранните му интереси към театъра, киното /вече има и филми/, поезията, а вече и преподаването. А той е лаконичен: „Много си мислех по този въпрос. Той е логичен въпрос. Предполагам, че много хора мислят, че се разпилявам по много посоки и това намалява енергията на нещата, защото не съм фокусиран само в едно. Но истината е, че явно моята природа е такава и аз вече не се съпротивлявам, поне съзнателно, да ползвам всички тези изкуства като форма, която да излива моето съдържание, това, което искам да изразя. Фокусът се променя, съдържанието – не! Дали изразното средство е стих или късометражен филм, театрално представление или драматургичен текст, картина, аз няма да стана художник, не се знае. Шегувам се, разбира се. Това беше шега. Всичко това е просто форма.Разбира се, за да опознаеш дадена форма се иска инвестиция на време. В театъра съм инвестирал най-дълго време и затова там се чувствам по- у дома си. Въпреки, че излизам на различни места. Сега и киното отваря някаква форма за живеене за мен. Природата ми не иска да се задържи на едно място. Имам нужда да отида другаде, защото там самото ново средство ��и дава нови оръжия, вдъхновява ме по друг начин и не оставам със закърнели сетива. Затова е та��и смяна.“

Преди години, когато получи наградата „Икар“ за режисура 2015 година Марий сподели за „въпреки.com”: „Не мога да си представя артист и неетичен човек, един артист, който е неморален. Може би това е много високо изискване от моя страна, но предпочитам да работя с такива хора”. И продължава, без да афишира успехите и признанието.

Марий Росен при получаване на наградата "Икар" за режисура, 2015, снимка: Стефан Джамбазов

А ние заедно с него в интимното пространство на One Book Bookstore, изпълнено с приятели коментираме света около нас, с надеждата, че го разбираме. А той е изключително откровен, макар че го споделя с усмивка: „История и въобще цивилизацията се повтаря изключително досадна и това, че този модел на поведение като в поп арт като Анди Уархол – се повтаря, повтаря, повтаря. И не знам надеждата къде стои, освен това, че сме живи същества и имаме дълг да бъдем тук, защото ни е дадено и да продължим напред. Може би, не знам дали в това е надеждата. Не си я представям като някаква голяма промяна за цялата Земя, а лична вътрешна промяна, защото някъде в това малко плюс 1, плюс 1, плюс 1се крие някакво обръщане.“ И продължава в особено откровение:“Когато става дума за среща с отишли си вече души, те са ни оставили следи. Ние общуваме с тези следи постоянно и срещата е много силна. Дали става дума за четене на Омир или за история – тези следи общуват с нас. Въпросът е имаме ли интерес. Аз имам интерес към най-разнообразни неща. Но не мога да обема всички неща, които ме интересуват. Нямам физическата възможност като време. Човек няма толкова много време…“.

В предишния ни разговор с Марий по п��вод споменатия вече спектакъл „Влиянието на гама - лъчите върху лунните невени” си говорихме и за морал. А той тогава каза: Ние в момента в България сме поставени в ситуация да оцеляваме като в една джунгла. Всичко е позволено. Всички средства са позволени. Пиарът е също едно оръжие, в което няма никакъв морал. Всеки е готов на всичко, за да се продаде. Това е капитализмът. Той значи продажба. Има много хора, които отказват да работят по този принцип. Те създават едни малки капсули, в които се затварят и там създават своя мини свят, в който търсят начин да се удовлетворяват творчески и човешки нужди.

Но това не ги изолира от този общ живот, който живеем всички, този социален и политически живот. Често тези малки капсули много агресивно биват унищожавани. Това е усещането ми. Не живеем в хубава среда”, заяви тогава Марий Росен. Всъщност на този морал в спектакъла на изкуството и живота са го научили и двамата му учители във ВИТИЗ – покойните Стоян Камбарев и Юлия Огнянова. Да е светла паметта им и дано успеем да съхраним следата и морала им.

След успешната премиера на „Бартълби“, под режисурата на Марий Росен в края на 2021 г. в Центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, едно от забележителните нови пространства в София, за което тепърва ще ви разказваме, през зимните месеци моноспектакълът се играе на сцената на НБУ. Разказът “Бартълби, писарят” е публикуван за първи път анонимно през 1853 г. в САЩ. Както повечето книги на Хермън Мелвил, приживе и тази няма голям успех сред читатели и критическа общност. Години след смъртта му, писателят е припознат като един от класиците на американската литература, особено с неговия шедьовър „Моби Дик, или китът“, който се появява през 1851 г. Днес, “Бартълби, писарят”, е придобил култов статут и се смята ��а един от най-добрите разкази в световната литература. А за спектакъла си Марий Росен споделя:“ Спектакълът ми, дори неочаквано за мен кореспондира с това, което се случва в момента. Въпреки че изглежда крайно като тематика и дори като литература изглежда отдалечено от сегашната ситуация, но по някакъв начин обследва нашето състояние, че предпочитаме да не правим нещо. Изобщо това изречение: „Бих предпочел да не…“, става важно. Поне за мен излиза съвсем навреме като история. Моят спектакъл разчита на един артист, с когото сме свързани много силно, защото и той и аз имаме отношение към„Бартълби“ - Александър Митрев, който е номиниран и за Икар тази година./ за главна мъжка роля именно за този спектакъл – б.а/ Слава на Бога, че сме се срещнали…“.

В One Book Bookstore от ляво на дясно: Йордан Д. Радичков, Александра Георгиева, Росица Маринова и Марий Росен, снимка: архив на Център АЛОС

По покана на ръководителя на Департамент „Театър“ в НБУ Снежина Петрова Марий Росен има и ново амплоа – преподавател. Как се вижда в ролята да обучава млади театрали? А той отговаря: „В период на адаптация съм към преподавателската работа, тази моя отговорност. Много е отговорна и това от време на време ме травмира, защото нямам все още оръжията. Уредите, с които да боравя ги създавам – случи се да плувам директно в световния океан на преподаването. Интересно е, много е интересно. Разбираш, че в един момент създаваш връзка с тези деца, с тези млади хора. Реално, аз бих могъл да им бъда баща, поне физически. Това отдалечаване дава друга перспектива към тях. Не съм млад откъм тяхната страна. Но е приятно – стават като твои деца. Отговорен съм към тях. Снежина ме покани. Бях само една година хоноруван преподавател, за да стане ясно дали тази работа е за мен. Сега вече заниманието ми е по-сериозно, защото съм отговорен за една група от тях, един курс. Експериментирам моя програма. Проверявам някакви неща, които миналата година пробвах почти с всички курсове в НБУ и, естествено опитвам се да бъда класически в някои неща, защото когато изливаш основи, трябва да се опреш на традицията. Вярвам в това, че предаването на поколенията е важно. В случая предавам едно изкуство, което има изключителна давност.“

Трябва да приключваме нашия разговор. Вече има много гости за премиерата на поетичната му книга „Трохи на хартия“ и не бива задържаме повече „героя“ на събитието в този интимен свят на приятелството и поезията. Но все пак го питам за любимия му негов стих. Без колебание Марий изстрелва:“ Липсата умее да присъства…“. Успявам да кажа „знам“, но не знам дали в шума на приятното събитие в негова чест, успява да ме чуе. А и не е толкова важно… ≈

Текс: Зелма Алмалех

Снимки: архив на Център АЛОС и Стефан Джамбазов

[ndd33]

Обично

Боже, колко те обичах

И ти, нали?

Мъничко по мъничко те сричах

Мислих си - ще полетим

С толкоз мъка, с още нежност

Писах всеки ред за теб

А пък после от небрежност

Те настъпвах в блус смутен

Жалко, жалко за нощите

Дето пуснахме да излетят

Като шарени хвърчила

Боже, колко те желах

[timeheroeslove]

Всички заедно, или радостта от екипното доброволчество - AbbVie Week of Possibilities 2019

Няма и седмица след церемонията по връчването на Годишните награди за доброволчество ГЕРОИТЕ 2019, а екипът ни вече се носи към офиса на AbbVie, за да постави началото на Week of Possibilities 2019. Глобална доброволческа инициатива на международната фармацевтична компания с една простичка цел – да ангажира служителите си в различни доброволчески дейности, внасящи позитивна промяна в местните общности. 

И понеже темата на седмицата тази година е насочена към образование, наука и социална промяна, а каузите с деца са близки на служителите, доброволците ще прекарат време с деца, настанени в домовe в Пловди�� и в Брацигово, за да им помогнат да открият невероятния свят на науката.

На рецепцията ни посреща сериозна купчина с книги. Книжки за малчугани и заглавия за големи, които чакат да намерят своето място на новите библиотеки, които доброволците ще сглобят няколко дни по-късно.

След разрешаването на задължителния проблем с включването на лаптоп към проектор сме готови да започнем. Вдигаме глава от екрана, за да видим една дузина служители, готови да чуят какво сме им подготвили за тазгодишното издание на Седмица на възможностите (Week of Possibilities).

Думата взима Бети от екипа на TimeHeroes и поемаме на пътешествие напред във времето, за да видим какво ще се случи на 12 и 14 юни. Минаваме през Музейко, където доброволците ще се запознаят с децата и ще се забавляват. Мислено отскачаме и до Брацигово, където ще се сглобяват библиотеки, ще се боядисват стени, ще се правят научни експерименти и ще се майсторят хвърчила.

Веднага след Бети, вниманието на доброволците окупира Мая. Като неразделна част от екипа на фондация “Подарете книга”, тя веднагически успокоява доброволците, обяснявайки им, че няма от какво да се притесняват по време на посещението си в дома в Брацигово. Два-три въпроса, опаковаме малкото багаж, който имаме, и си казваме “До дванайсти!”.

Музейко

Вече е 12 юни и вече сме в Музейко. Часът е десет и малко, а екипът трескаво обикаля около една от масите във фоайето, за да приготви нужното за вече наближаващите деца и доброволци. 

Все пак предстои един цял ден, изпълнен с куп забавни активности, и трябва да се уверим, че всичко е тип-топ. Преговаряме обиколката на музея, търсенето на съкровища, вълнуващите експерименти и отворените работилници. Готови сме.

Доброволците започват да пристигат. Всички до един нетърпеливи да се запознаят с децата от Брацигово и Пловдив. Разбираме, че те вече са съвсем наблизо и събираме всички за кратък инструктаж.  

Няколко бързи крачки ни делят от паркинга, който се превръща в арена за сложните маневри на двата автобуса, от които всеки момент ще се изсипят един куп ентусиазирани деца. 

Въоръжени с усмивки, доброволците дружно се стичат към новодошлите, за да ги посрещнат и разпределят по отбори. Поглеждаме програмата отново – време за обяд.

Новината за обяд моментално става повод за контролно бягане на 600 метра. Децата направо скриват шапките на доброволците и масите във фоайето започват бързо-бързо да се пълнят с вече финиширали състезатели – кой прегладнял от дългия път, кой нетърпелив да размени шеги и закачки. Във всеки случай, обядът се превръща в чудесна възможност за разчупване на леда, от която доброволците веднага се възползват.  

Вече сити и заредени с нови сили, слагаме началото на така наречения Тур дьо Музейко – свободна обиколка, покриваща и трите етажа на музея, с цел да запознае доброволците и децата с факти и технологии от минало, настояще и бъдеще. 

Със стартовия сигнал стълбището мигновено се превръща в магистрала за развълнувани деца, хванали по един доброволец за ръка, които изгарят от нетърпение да изпробват всяка една от интерактивните инсталации в музея.

Опитвайки се да спазим темпото на децата, правим внезапен завой към отворената работилница. Доброволци и деца се разполагат около масите, за да демонстрират сръчност и да споделят знания и умения в ма��сторенето на атоми и молекули.

Тичешком се връщаме обратно към фоайето, където всеки момент ще започне търсенето на научни съкровища. Тук деца и доброволци ще трябва да демонстрират остър ум и координирана отборна игра, за да разгадаят гатанките, които ще ги отведат до местонахождението на всяко от съкровищата. 

Първи до съкровището се докопват пиратите от синия отбор и бързо-бързо вадят телефоните, за да заснемат откритието си.

След трескавото пътешествие в лов на съкровища, поемаме малко въздух и отпрашваме нагоре по етажите към експериментариума, където тече операция “Чисти ръце”. След като ни е научно доказано колко е важно да си мием ръцете редовно и със сапун, обещаваме да не пропускаме и поглеждаме часовника. 

Денят вече е към края си и става време да си кажем няколко зареждащи думи за финал. Затова скачаме в капсулата, въвеждаме координатите на фоайето и отлитаме надолу по стълбите. 

На раздяла си казваме, че ще се видим отново и даваме на всяко от децата по нещо за из път.

Брацигово

Вече е 14 юни. Още не сме спрели да обсъждаме лавандуловото поле, което се открива десетина минути преди Брацигово, а вече пристигаме в крайната си дестинация – КСУДС „Васил Петлешков”. 

Оказва се, че децата са още на училище, което ни дава нужното време, за да се подготвим за активностите през деня, посрещането на доброволците и на децата. 

Няколко преместени стола и един опърничав банер по-късно сме напълно готови. Като по часовник, доброволците се изсипват от колите и след кратко суетене започваме. 

Екипът н�� TimeHeroes взима думата за кратък инструктаж, който запознава всички с активностите днес – от боядисването на стената в дневната с боя Escreo, през работилницата за вулкани и майсторенето на хвърчила, до сглобяването на библиотеки и запълването им с дарените книги. Хич не е малко. Запретваме ръкави и се разделяме по отбори.

Който не е сглобявал нещичко от IKEA, той не знае колко важно е хубавичко да се запознаеш с инструкциите. Изглежда, че доброволците имат нужния опит, защото сглобяването на библиотеките става без спънки и светкавично бързо.

Прекосяваме дългия коридор на втория етаж и се пренасяме в дневната на дома, където откриваме друга група доброволци. Води се малък спор – трябва ли течността от малката кутия да се смеси с течността от голямата? Трябва, решава се единодушно. Взимат се размери, стената се рамкира с тиксо и започва внимателно разнасяне на боята. 

Минаваме отново през отбор “Библиотека”, който вече е зает с подреждането на книгите. Сглобени, двете библиотеки направо заспиват на избраните места, което секунди по-късно е потвърдено от едно от децата: “Леле, все едно за тук са правени!”.

Ако на природата ѝ трябват стотици хиляди години, за да сформира вулкан, на момчетата от Географ.бг им бяха нужни около десетина минути. Не само, за да го сформират и да разкажат всички любопитни научни подробности, ами и за да направят така, че да избухне, оцветявайки всичко на масата в драматично розов цвят. 

Излизаме на двора, където откриваме още доброволци и момичетата от Детска архитектурна работилница, които търпеливо ни показват как да правим хвърчила. Не някакви малки хвърчилца, а внушителни, цветни хвърчила, които искат само малко да се затичаш, за да полетят в небето. 

Малко след началото на работилницата започва дискусия за това дали не трябва да се постави регулировчик, за да се погрижим за безопасното преминаване и разминаване на всички препускащи из двора деца.

Следобедната сянка покрива двора, подсказвайки ни, че денят е към края си. Правим си бърза равносметка. Имаме две сглобени и напълнени с книги библиотеки; една стена, боядисана с боя Escreo, върху която може да се пише и рисува; научихме за вулканите със зрелищен интерактивен урок и направихме една дузина хвърчила. Май всички са доволни.

Доброволците се подреждат за обща снимка. Апаратът издава характерния си звук и слага край на Седмица на възможностите 2019. Раздялата е трудна, но нещо ни подсказва, че двата дни са създали не едно или две приятелства, които ще продължат и занапред. 

Фотография Радина Ганчева

[subregov]

„Ловецът на хвърчила“

Мисля, че четенето е вид общуване – между теб и идеите, посланията и ценностите, въплътени от автора между страниците на книгата. Това е тайнство, свещенодействие, чрез което се извисяваш, облагородяваш и пречистваш душата си „от всичко мазно“. Помага ти да изградиш своя невидим щит срещу простотията и завистта, които всеки ден напомнят за себе си, като ято кресливи птици. Получаваш възможност сам да поемеш дългия път към върха на планината на мъдростта. А има и книги, които са просто задължителни, ако наистина държиш на себе си. Това е нещо като събирането на печати в книжката за 100-те национални туристически обекта. Една такава книга е и „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Прехвърлих 35 %, а вече осъзнавам, че каквото и да се напише за нея, няма да бъде достатъчно. Продължавам да общувам с Хосейни, да свещенодействам, давайки си сметка, след като вече го познавам като автор, че бих прочел книгите му дори в оригинал - на фарси.

[mirachshv-blog]

Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналато. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън.

Ловецът на хвърчила, Халед Хосейни

[monicagavrilova]

хвърчат хвърчила в ЗАЛАТА

[deiphobahileev]

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 4

Роберто Боланьо „Последният дивак“ 4

  4 Стори ми се познат: под жалтата шапка на боклуджия един приятел от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал на задницата на камиона, скелетът танцуваше текста на песента на нашата младост.…