#тъжно

[iamstonecoldbabyy]

Мм да, приемам нещата по-лично и да, нараняват ме по-дълбоко, защото аз никога не бих ти го причинила и там е разликата между нас. Връзките не трябва да те разрушават, би трябвало да те изграждат, въстановяват и заздравяват.

[narkofeya]

не мога да мяукам на обвързани личности

[pulnigluposti]

Не се опитай да бъдеш хубава. Не си създадена, за да си хубава; създадена си, за да подпалиш земята до основи и да боядисаш небето с графити. Никога не позволявай на никого да те снижи до просто “хубава.”

[only-bulgarian-things]

Понякога ми е тъжно. Много тъжно. Много ми е тъжно, когато виждам хора, които не познават любовта. Които, като деца не са я виждали. Които познават само грижата през физическите си нужди. Много българи са така. Отгледани да са сити и облечени, но не и прегръщани. Хора, които са гледали по-късно романтични филми по телевизията и са се смели на измислиците в тях, вярвайки че тази любов е илюзия. Как иначе? Те на живо не са я виждали нито между родителите си, нито към тях и когато чуват хората да говорят с любов един за друг са мнителни. Когато някой им казва мили думи се чувстват неудобно и почти неприятно. Когато някой ги прегръща се стягат, вместо да се отпуснат. Задушават се, вместо да се почувстват обгърнати и на сигурно. Научени са да са умни, не чувствителни. Да са критични, не наивни и влюбчиви. Да са самодостатъчни, вместо да споделят радостите и тежестите си с хората до тях. Да са успешни, никога объркани или търсещи. Категорични, не податливи на влияние. Цинични, вместо романтични. Толкова стегнати, че когато любовта дойде и почука на вратата им - те не могат да отвърнат. Не могат да кажат "Обичам те" със сълзи в очите. Не могат да са слаби, нито пред себе си, нито пред другите. Не могат да те допуснат дълбоко, защото когато са били отворени много отдавна, като деца, някой им е казал "Стига рева, на никой не му пука какво искаш, и аз искам много неща, ама няма как!". И когато от най-близките си са получили удар, вместо милувка, са сложили стената, която с годините става само по-дебела. Избират сами да са причината за щастието и успеха си, защото на другите е по-добре да не се разчита. Все пак могат да се обърнат и да ти кажат онези болезнени думи, по-добре да се презастраховаш и да не им поверяваш сърцето си. По-добре да си сам, но на сигурно. И така тези хора си живеят сами. Сами в партньорства, сами в семейството си, сами на работа, сами в живота. Разчитат на себе си, а на другите само, когато са им платили или когато са им дали нещо, което очакват да се върне. Търгуват, за да тече обмен, друго не знаят. Хем с хора наоколо, но никога с хора вътре в сърцето, защото това е страшно. Никога допускайки, че романтичните филми могат да са реалност. Че човек може да умре за този, когото обича. Че сърцето обича, дори когато умът не разбира. И когато се появя и им кажа: "Истина е. Приказката е истина, филмите са истина, изпитала съм го, реално е, прекрасно е, няма по-хубаво чувство на този свят!", ме поглеждат отвисоко и си казват: "Милата, колко е заблудена". И по-добре, че си казват това, защото иначе ще трябва да признаят пред себе си, че сърцето им е в затвор и не е виждало дневна светлина от години. Камо ли ръце, в които да тупти, без да се страхува, че ще го изпуснат. Аз оставам наивната, те остават "зрелите"...

-Ванеса Виденова

[contra-spem--spero]

тъжно е, когато видя нещо, напомнящо ми за теб

само с теб мога да го споделя, защото само ти ще разбереш

само на теб мога да го купя, защото само ти ще го оцениш

само теб мога да разсмея, защото само ти го намираш за забавно

подминавам тези неща и се надявам, че един ден ще ги виждам по-рядко

[ethereum-sss]

И тъй като туй е дневника ми, аз записвам.

“Тя бе любов. Тя бе любов. Реже като нож и няма ден, и няма нощ.”

Години по-късно осъзнах, защо тази песен беше това, което е.

Защото тя се бореше да докаже, че е била любов.

Нужна.

Съкровена.

Нужно й беше той (баща й) да я потвърди.

Била е.

Имало я е.

Тя е била там- любовта.

И се е предала у нея.

Затова именно е била тази песента, а не друга.

Тя бе любов.

В съкровението си преди да просъществува.

28 години по-късно разбрах защо това е песента за баща ми.

Тя се опитваше всячески да си докаже, че бе любов.

Тъжно.

[bulgarianpsycho]

Непознат

Гледам в очите ти и е тъжно,

но ще си призная, че в тях виждам

един непознат.

Онзи студен и сух поглед,

отпуснатото мъжко лице,

без никаква емоция.

Тях не ги познавам.

Преди време ръцете ти,

обвиваха тялото ми в

красива прегръдка, а

очите ти светеха по-силно

от всички звезди на небето.

В онова момче се влюбих.

Този е просто непознат.

[a-beautiful-lie]

Жалко е колко злобни хора има. Разбирам, че вашите не са ви обръщали внимание като малки, но това не е оправдание да си изливате цялата гняс върху други хора. Грозно е, тъжно е, ��алко е. Фокусирайте се върху собственият си нещастен живот и не се занимавайте с глупости.

Не ти харесва нещо, подминаваш го, блокираш го, не подмяташ безсмислени коментари. Ако нямаш да кажеш нещо хубаво, по-добре не казвай нищо. Просто е.

[the-dark-lord-writes]

пластмасови

пластмасови

мъже и жени

стотици милиони

Кенове и Барбита

красиви черупки

на конвейер

колкото „по-красиви“

толкова по-празни

напомпани

устни

бицепси

и задници

като пренадути балони

аха

и обвивката ще се спука

разкриваща грозна празнота

а междувременно

непукаемите

пълните с истина

смятат

че нещо

не им достига

че нещо не им е наред

защото и те

рядко виждат истинското

защото и те

са свикнали на пренадутия балон

толкова е тъжно

че ще изгубим и тях

от страх

бързат и те

да облекат пластмасата

и да влязат в своите кутии

в редица

нови попълнения

Кенове и Барбита

IG: @the-dark-lord-writes

[ivan-hristov]

"Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата..."

„Малкият принц“, Антоан дьо Сент-Екзюпери

[l-homme-triste-qui-rit]

Няма по-тъжно и самотно време на годината, от празниците. 🙃

[iamstonecoldbabyy]

"Не, не плача. Влезе ми нещо в окото. Съжалявам, добре съм, ще се оправя. Аз съм като Феникс, така се лекувам, първо умирам, а след това се раждам отново по-силна. "

[biserstoilov]

Едва сега забелязах безпорядъка в залата. Няколко статива бяха полегнали на пода с разкрачени крака, изпънати нагоре, и незнайно защо, но толкова приличаха на онези ръце от "Герника" на Пикасо върху корицата на каталога, който Маги често разглеждаше с такава вглъбеност, че накрая реших да ѝ го подаря. Гневът на нейната лудост не беше пощадил и платната ѝ, захвърлени на различни страни, с пречупени подрамки и разкъсан лен. А по стените личаха следи от цветни длани и пръсти, които бавно се свличаха надолу като неочакван летен дъжд.

- Не питах за това...

- Не ми се говори - отвърна рязко, - а и няма значение, всичко свърши...

Отговорът ѝ ме натъжи. Усетих, че имам нужда да запаля цигара. Изправих се бавно и отидох до масата, за да взема стъкления пепелник, който винаги беше препълнен с фасове и пепел. Не го открих. В дъното на залата проблясваха натрошени мъниста стъкло. Погледът ми се спря върху дървения скрин наблизо и реших, че някъде из разхвърляните в него вехтории ще намеря стара капачка от буркан, в която някога съм смесвал бои. Очакванията ми се оправдаха. За миг се поколебах дали да взема и бутилката с бърбън, на чието дъно бяха останали няколко пръста от предната вечер. "Какво пък толкова - две-три глътки няма да ми навредят". Понякога изборът се оказва най-лесното нещо на света.

Върнах се при Маги, която седеше с безизразен поглед, дълбаещ стената отсреща. Свлякох умореното си тяло на пода и драснах клечка кибрит. Никотиновият дим ни прегърна с топлата си нежност и разбуди заспалото ѝ безразличие.

- А за мен?

И без да чака отговор, извади цигара от кутията, която потреперваше в ръката ми, после надвеси глава над догарящата клечка кибрит. Пое дълбоко въздух, облегна се върху стената и тънката ѝ шия описа красива дъга.

- Сега ми кажи защо си тъжна... - продължих да настоявам.

- Аз винаги съм тъжна, не си ли разбрал?... - думите ѝ се губеха в неистов смях, който бързо потъна в мълчание. - Не настоявай, Тони, не ме карай да бягам и от теб...

Взе бутилката от ръцете ми и отпи жадно. Устните ѝ горяха.

- По дяволите, как мразя да пия уиски... Повярвай ми, наистина е така, предпочитам вино... Напоследък правя неща, които ненавиждам... И самата аз не мога да се позная...

- От какво бягаш?

Гласът ѝ повтори въпроса ми като ехо.

- От себе си, Тони... Аз играя театър... Тези високи токчета... Усмивката... Походката... Мислят ме за надменна... И силна... Не знаят колко слаба съм всъщност...

Пое дълбоко от никотиновия дим, повдигна леко глава и издиша обръчи сива мъгла.

- Винаги съм искала да бъда като мама. Не пророни и сълза, когато татко ни напусна. А на мен и сега ми липсва. Самотата е трудна за понасяне... През деня съм най-щастливият човек на света... Но вечер... Слънцето угасва... И аз...

Зарови пръсти в разпилените си коси. Не знаех какво да кажа. Маги се изправи ненадейно и погледът ѝ отлетя през разтворения прозорец.

- Ще тръгвам - каза накрая.

- Остани...

- Не мога, Тони, знаеш прекалено много за мен... Утре ще събера нещата си... Не ме търси повече...

- Но аз...

Тя се надвеси над мен и постави пръст върху устните ми.

- Не казвай нищо... Ще развалиш и малкото хубаво, което е останало...

Тръгна към вратата с неуверени стъпки. Спря на място, за да запази равновесие. Повече от всичко на света искаше да изглежда силна в този момент. Изтри безпорядъка в косите си, прокарвайки пръсти през тях, приглади измачкания плат на роклята, която се спускаше ефирно покрай тялото ѝ, повдигна с престорена надменност глава и продължи, открила отново своята увереност сред хаоса на душата си. Олющеното дюшеме на пода простенваше в равномерен такт под ударите на острите ѝ токчета. Малко преди да излезе, забави стъпки, обърна се леко встрани и каза с безразличие:

- Не идвай утре! Ако някога ти стане тъжно за мен, спомни си за случайността...

[snqg-v-slunchev-den]

Бях подробност от пейзажа,

неподвижен в своя ъгъл!

Вече мога да разкажа

колко дълго съм се лъгал!

Бях небрежно нарисуван,

от фантазията твоя!

Но отново ще пътувам

позамаян от престоя!

В мене дълго ще отеква

спомена за чужда воля!

Но затова не те упреквам –

Сам избрах си тази роля!

Явно бил съм доста смешен

пътя докато намеря!

Гледам твоя спътник нежен

както себе си – до вчера!

Без теб – и тъгата ще приема, щом е моя!

Без теб – неочаквано огромен е света!

Без теб – моята истина не спира до завоя!

Без теб – продължава надалече моя път!

Искаше да ми докажеш,

че животът се повтаря!

И че любовта ми даже е

позната стара ария!

Слушах те известно време

и се чу��ствах непотребен!

Все пак, дявол да го вземе –

някак тъжно е без тебе!

[pich07]

Аз обичам тъжно,

небелязано.

Някак в сянка.

Давам каквото имам

последното си давам.

Не чакам нищо в зямяна.

Прескачам от облак на облак

за да те намеря и

те завивам с този облак.

И като котешки лапи,

ръцете ти целувам.

И тук горделивите мъже

ще питат ама защо

като тебе те желае тази,

онази, еди коя си,

Старата госпожа.

Радвам се на малък жест,

не на позиции в обществото,

думи благи две,

малко уиски

и пурета с компания.

Не знам дали любовта е сляпа.

Любовта е бяла котка с две различни очи.

Всъщност тези котки са генетично глухи.

За това чета по устни.

Костадин Андонов

[summersoullll]

Тъжно е как живота се променя, как хората изведнъж стават други.. а ти просто трябва да се приспособиш към новото.