#Национален филмов център

[vprki]

Силна програма на 38-ата Киномания

Вече 10 години София е Град на киното, избран от ЮНЕСКО в мрежата "Творчески градове", пише на електронната страница на организацията.Титлата се присъжда на градове с развита инфраструктура под формата на студиа и салони, традиция в кинопроизводството и организирането на фестивали, както и съществено филмово наследство. И тази година, както и в предишни сме щастливи, че прекрасни фестивали ни правят и като публика част от световното кино.

Дни след финала на CineLibriе единствения в света фестивал за литература и кино се открива 38-ото издание на Киномания на 13 ноември. Фестивалът се провежда се през ноември всяка година от 1987 г. в София, а  от години вече и в различни градове на страната.

От самото начало, този филмов форум се превръща в истинска мода сред българските зрители. Най-атрактивните и значими филми в световен мащаб, непоказвани в българските кина, са включени в програмата. Фестивалът е насочен към филми, създадени извън Холивуд. Повечето заглавия са европейски, силно застъпено е френското и британското кино. Присъстват и заглавия от азиатското, независимото американско и руското кино, както и български филми. Ние сме от поколението, което сред публиката още от първото му издание и преживените емоции и спомени от тези първи години живеят в нас не само зарази страхотни филми, но и защото НДК, построено и създадено за партийни конгреси и събития и, когато социалистическото НСО стоеше на входа му, за да ни допуска до културни събития. Дори след подобно преживяване си бяхме казали, че повече няма да стъпим там, но животът ни се промени. И сред всички фестивали и събития в Двореца, някак си той стана и мястото за страхотно кино, концерти, срещи и още и още…

След световна премиера  на BFI Лондон „Стадото“ на Милко Лазаров открива Киномания. Той е третият игрален филм на режисьора и на 13 ноември филмът ще открие 38-ото издание на Киномания в Зала 1 на НДК.

 „Стадото“ разказва за Али и дъщеря му Тарика, които живеят мирно, но изолирано от общността си в българско село. Тарика е започнала да развива „крила на пеперуда“ – костно заболяване, което е наследила от майка си и което дълго време е будило суеверия в селото. Али подкрепя дъщеря си и е готов да направи всичко, за да я защити, когато нетърпимостта на малкото им населено място се превръща в  заплаха. „От години се интересувам от отношението на обществото към различния човек. Вълнува ме как се поражда усещането за страх от непознатото, ксенофобията и неприемането на невидимото. Обяснявам си тези тревоги на модерния човек с неговото безразличие към Бог. Човекът обаче е Божествено създание.“, споделя режисьорът Милко Лазаров. В ролите на Тарика и Али са Весела Вълчева и Захари Бахаров, а редом с тях на екран гледаме Иван Савов, Иван Бърнев, Валерия Върбанова и Христос Стергиоглу. Сценарият е дело на Екатерина Чурилова, Симеон Венциславов и Милко Лазаров. Оператор e Калоян Божилов. Сценографията и костюмографията са поверени съответно на Ивайло Петров и Кирил Наумов. Композитор е Пенка Кунева.

Весела Вълчева и Захари Бахаров в "Стадото"

Филмът е продуциран от Веселка Кирякова, РЕД КАРПЕТ, в ко-продукция с ZDF/ARTE, 42film – Германия и AMOUR FOU – Люксембург. Финансиран от ИА Национален филмов център, Eurimages, Mitteldeutsche Medienförderung, Film Fund Luxembourg, Creative Europe Media.

Темата е много специална и важна за нас, като знаем какво е отношението , за жалост, на мнозинството в България към различните, независимо в какво и защо. Но за това като гледаме филма…

„Гладиатор 2“

Ден след откриването на фестивала, на 14 ноември от 19 ч. публиката на „Киномания“ ще се срещне с „Гладиатор 2“ на Ридли Скот. Дългоочакваното продължение на „Гладиатор“ обещава зрелища и силен актьорски състав – Пол Мескал е в ролята на Луций, племенник на Комод, антагониста от оригиналния филм, изигран от Хоакин Финикс. В поддържащи роли участват Педро Паскал в ролята на Марк Акаций, римски генерал, тренирал под командването на Максимус; Дензъл Уошингтън в ролята на Макрин, богат властник в Рим, който държи конюшня с гладиатори за спорт и много други.

На 22 ноември в зала 1 гледаме за пръв път „Берлингуер. Голямата амбиция“ – филмът който ще открие 19-ия кинофестивал в Рим на 16 октомври. Един от най-интересните автори на съвременното италианско кино, Андреа Сегре пренася на голям екран биографията на Енрико Берлингуер (Елио Джермано), ръководител на Италианската комунистическа партия от 1972 до 1984 г. – от пътуването му ��о София през 1973 г., когато избягва опит за убийство от страна на българските тайни служби, до убийството на Алдо Моро през 1978 г. и последвалия драматичен край на стратегията на „Историческия компромис“ – значимото усилие за обединяване на католическите и социалистическите народни сили в управлението на Италия. Филмът е копродукция на Италия, Белгия и България в лицето на Агитпроп, Мартичка Божилова, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. В него играят български актьори, сред които Светослав Добрев като Тодор Живков и Николай Данчев – Леонид Брежнев. Събитието е част от програмата на Фестивала за европейска солидарност, чиято тема тази година е „Стени“.

В-к „Гардиън“, в обстойна статия за Берлингуер, баща на „историческия компромис“ с християндемократите и на идеите на еврокомунизма като една по-либерална версия на комунизма, отбелязва историческата значимост на неговата личност. И левите, и десните политици в Италия изтъкват „моралната безукорност“ и харизмата на Берлингуер като лидер – един от пионерите в борбата за постигане на разведряване в минното поле на световната политика през ХХ век. Статията във в-к „Гардиън“ по повод премиерата на филма в Рим можете да прочете тук: https://www.theguardian.com/world/2024/oct/12/enrico-berlinguer-communism-hero-italy-youth-far-right-film.

В дните от следващия фестивален уикенд гледаме по два филма в Зала 1.

„Господин Азнавур“

На 23 ноември от 17 ч. зрителите ще се потопят във въздействащата атмосфера на модерния френския шансон с „Господин Азнавур“. От бедното детство до възхода към славата, от триумфите до провалите, от Париж до Ню Йорк, филмът на Мехди Идир, Гран Кор Малад проследява изключителното пътуване на един истински творец. Филмът отдава почит на безсмъртния Азнавур – интимен, интензивен, крехък и неразрушим, отдаден на изкуството си до самия край. Веднага след това, от 20 ч. на 23 ноември гледаме и удостоения със „Златна палма“ на фестивала в Кан „Анора“. Филмът на Шон Бейкър проследява бурната връзка между екзотична танцьорка от Ню Йорк и сина на руски олигарх и в момента е едно от най-обсъжданите филмови заглавия и потенциален претендент за наградите „Оскар“.

„Анора“

На 24 ноември предстоят още два биографични филма. В неделя програмата започва от 17ч. с „Мария“ на Пабло Ларейн, посветен на бурната, красива и трагична история на живота на признатата за най-великата оперна певица в света на 20-ти век – Мария Калас. В ролята на Калас гледаме не по-малко популярната в наши дни Анджелина Джоли. Следващият биографичен филм проследява началото на кариерата на Доналд Тръмп в сферата на недвижимите имоти в Ню Йорк през 70-те и 80-те години на ХХ век. „Стажантът“ е режисиран от иранеца Али Абаси по сценарий на Гейбриъл Шърман. В ролята на Тръмп е Себастиан Стан, а Мария Бакалова се превъплъщава в първата съпруга на Тръмп Ивана.

Анджелина Джоли като Мария Калас

Тазгодишното 38-о издание на Киномания ще предложи интензивна програма от специални събития – премиери на български и международни копродукции и срещи с екипите на филмите.

На 16 ноември от 18:00 ч. в Дома на киното гледаме носителя на “Златна палма” за късометражен филм от тазгодишния Кан – копродукцията между Хърватска, България, Франция и Словения “Човекът, който не можеше повече да мълчи”. Филмът, режисиран от Небойша Слиепчевич, разказва за събитията от 27 февруари 1993 г. в Босна и Херцеговина, когато пътническият влак от Белград за Бар е спрян от паравоенни сили в рамките на операция за етническо прочистване. Докато те извеждат от влака невинни цивилни, само един от 500-те пътници се осмелява да им се противопостави. Първата прожекция на филма ще бъде придружена от среща с режисьора Небойша Слиепчевич и екипа от българска страна – продуцента Катя Тричкова, Гео Карл Павлов - художник по костюмите, София Жечева - асистент на звукорежисьора, Кристина Самсарова - асоцииран продуцент, Иван Андреев - звуков дизайн и микс.

“Човекът, който не можеше повече да мълчи”

На 17 ноември от 17:00 ч., в кино “Люмиер”, Киномания представя “Бруталистът” – филмът, удостоен със Сребърен лъв от Фестивала във Венеция за режисурата на Брейди Корбет, с участието на Ейдриън Броуди и Фелисити Джоунс в главните роли. Когато унгарският архитект-визионер от еврейски произход Ласло Тот и съпругата му Ержебет бягат от Европа, за да станат свидетели на раждането на съвременна Америка, животът им се променя завинаги. Обаятелният индустриалец Харисън Ван Бюрен предлага на Ласло да проектира грандиозен модернистичен паметник и да остави своя отпечатък в архитектурата на страната, която сега нарича свой дом. Най-амбициозният проект в кариерата на Ласло отвежда него и семейството му както до монументални висоти, така и до опустошителни спадове.

“Отговор на всички въпроси”

Отново на 17 ноември от 19:00 ч. в Дома на киното се срещаме за пръв път с “Отговор на всички въпроси” на Димитър Коцев – Шошо. Стеснителната Велина е готова на всичко, за да успее като актриса, но това я прави лесна жертва на манипулатори. Лабилната Сара търси любовта, но не разбира защо не я намира и изпада в полюсни състояния - радост и смях се редуват с плач и истерия. Дивата Настя експериментира с наркотици, секс, нощен живот и всякакви екстремни преживявания, за които невинаги е готова. Три млади жени търсят адреналин, любов и слава. И намират отговор на всички въпроси. И му се отдават напълно.

“Отвъд предела”

На 18 ноември от 19:00 ч. в кино “Люмиер” гледаме документалния филм “Отвъд предела”, който проследява житейския и професион��лен път на проф. Христо Пимпирев и историята на българската изследователска база на остров Ливингстън, Антарктида. Филмът се вглежда в историческите предпоставки, формирали проф. Пимпирев, обстоятелствата около работата на българските антарктици през годините и първото плаване в световните океани на български военен научноизследователски кораб. Филмът е продукция на Доли Медиа Студио, режисьор е Еленко Касалийски.

Цветана Манева

На 19 ноември от 19:00 ч. в кино “Одеон” фестивалната програма представя “Цветана Манева. През времето”. Филмът на Ема Константинова, по сценарий на Георги Тошев, разказва за богатия и пъстър 80-годишен живот на Цветана Манева без претенция за изчерпателност - искрено, философски, човешки. С над 120 роли в театъра, киното, телевизията, Цветана Манева несъмнено е актриса с много лица. Времето не я плаши и тя не се опитва да го спре. Лаконичната, последователна и категорична Манева подрежда пъзела на собствените си преживявания и опит пред очите на винаги вярната си публика.

Бари Кeoган в “И после светлина”

На 27 ноември от 20:00 ч. в Дома на киното публиката на „Киномания“ ще може да види наскоро монтираната “И после светлина – Режисьорска версия” на Константин Божанов. Във филма “И после светлина” суперзвездата Бари Кeoган прави една от първите си главни роли в киното –  на 16-годишния Павел – момче от аутистичния спектър, което мечтае да стане художник и бяга от дома си, за да се срещне съ�� своя идол Арно. Когато надеждите му се сблъскват с реалността, той се изправя пред предела на емоционалните си сили. Припомням, че този филм гледахме в програмата на  22-рия „София Филм Фест“, 2018. Задължителен филм, който не е успял да го гледа тогава.

На 1 декември от 18:15ч. в Дома на киното гледаме “И това е за тази коледа” – филмът на Петър Вълчев, продуциран съвместно с Невелин Вълчев и заснет от Кирил Проданов. Докато подготвя вещите за собственото си погребение, героят на Любомир Бъчваров разбира, че ще посрещне Коледа сам. Неспособен да заспи, той решава да прекара празника на гроба на починалата си съпруга.

“И това е за тази коледа”

И важно уточнение от организаторите на Киномания: Тя отново обявява превърналата се вече в традиция награда „Киноман на годината”, създадена в памет на кинокритика Георги Ангелов, който е и неофициалният кръстник на фестивала.Всеки зрител на кинопанорамата може да кандидатства за наградата, като единственото условие е да гледа колкото се може повече филми от програмата и да пази билетите си от прожекциите. Това важи за всички филми от селекцията, независимо от киното или от града, където има прожекции (София, Варна, Пловдив). Зрителят с най-голям брой билети ще получи Наградата „Георги Ангелов“ за Киноман на годината – безплатен достъп до всички филми от програмата на фестивала през следващата година.

Георги Ангелов е кръстникът на Киномания, която е създадена преди 38 години под името Световна кинопанорама, а през 1993 г. променя наименованието си на Киномания по негово предложение.

Поредната Киномания ни връща към много обичани хора, които вече не са между нас. Георги Ангелов, който не пропускаше прожекция и на пресконференциите задаваше въпроси с изключителни познания за световните кино. Владимир Трифонов, дългогодишен селекционер ��а фестивала, който изведнъж напусна нашия свят малко преди 37-ото издание миналата година. Списъкът може да бъде продължен с кинематографисти, които в годините са били част от фестивала, но …Имената им ще са част от любовта и познанието ни за киното.

Но сега да се подготвим за срещата с доброто кино с филми, избрани от селекционерите на Киномания, 2024. Ще разказваме.

38-ото издание на Киномания се организира от Националния дворец на културата и Фондация „Имам идея” с подкрепата на Министерство на културата, ИА „Национален филмов център” и Столична община.≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Киномания

[kletamaikabalgaria]

(via Гледай безплатно ново българско кино по случай 106 години от първата прожекция на български филм - Клета Майка България)

Гледай безплатно ново българско кино по случай 106 години от първата прожекция на български филм

Въпреки затворените кина Националният филмов център, Столична община и платформата Neterra TV ще осигурят ново българско кино. Днес от 16.00 до 24.00 ч. на платформата www.neterra.tv/plus ще могат да се гледат напълно безплатно 16 документални и 23 игрални български филма от последните години. Разбира се, зрителите ще трябва да избират, защото времето не стига да се видят всички, но за пръв път толкова много родни заглавия ще достигнат едновременно до публиката в цялата страна.

Сред тях са някои от най-добрите попадения на новото българско кино като "Слава" на Кристина Гроз��ва и Петър Вълчанов и "Посоки" на реж. Стефан Командарев, зрителски фаворити като "Писма от Антарктида" и "Диви и щастливи", а също продукциите "Безкрайната градица" (реж. Галин Стоев), "Маймуна", документалните ленти на АГИТПРОП и др. Реално тези филми са част от стрийминг каталога на "Нетера" и през останалото време, но срещу заплащане - сега публиката ще може да ги види напълно безплатно.

Таксата за гледаните през този часови пояс филмови заглавия ще бъде заплатена от ИА „Национален филмов център“ и Столична община, за да не бъдат ощетени творците, за които този ден е празник.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Фестивал на българското кино „Награди Васил Гендов” за трети път

И третото поредно издание на Фестивала на българското кино „Награди на СБФД Васил Гендов” в навечерието на 90-годишнината на Съюза вече е история. На 16 май в Народен театър „Иван Вазов“ се проведе най-добрата до този момент церемония. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Отново сценарист бе Димитър Стоянович, а режисьор – Лъчезар Аврамов. Водещ бе великолепният Иван Бърнев, а музикалната програма бе от възпитаници на Националното музикално училище „Любомир Пипков“. От хора със 70 сладки деца от втори клас до заключителното слово на председателя на СБФД Милко Лазаров двата часа бяха истински празник. Пик на церемонията бяха думите на драматурга, сценариста и документалиста Боян Папазов след удостояването му с Наградата за принос към българското кино – мъдрецът с абсурдно чувство за хумор свърза Достоевски със спомени от детството си в Народния театър.

Боян Папазов и Иван Бърнев

Дни преди официалната церемония, от 1 до 14 май в Дома на киното се проведе Националният фестивал за българско кино „Награди на СБФД Васил Гендов“, на който бяха излъчени всички над 90 номинирани филма. Повече от 4500 зрители влязоха в салона, за да видят заглавията и да се срещнат с голяма част от авторите.

Фестивалът е най-мащабният форум на българското кино. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчиха тази година от 4 журита: за игрално, късометражно, документално и анимационно кино.

Фестивалът е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на времето наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии.

Васил Гендов

Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център и Столична община.

Съюзът на българските филмови дейци отличи с призове филми и фигури в общо 36 категории.

Журито за игрално кино бе с председател проф. Иван Ничев и членове: Мартичка Божилова, Маргита Гошева, Калоян Божилов, Любомир Младенов. Състезателните филми бяха 12. От тях - 5 дебюта и 5 независими. Журито тази година не присъди награда за сценарий.

От 9-те си номинации прославеният и щедра награждаван „Уроците на Блага” на Стефан Командарев (вкл. „Кристален глобус” от Карлови Вари, „Златна роза” от Варна и призове за невероятната Ели Скорчева) получи 3 награди: за най-добър игрален филм, за женска роля на Ели Скорчева и за поддържаща женска роля на младата Розалия Абгарян. От „Съдилището” насам (2014, „Златна роза”), киното на Стефан Командарев е социално неспокойно във възходяща градация. След „Посоки” (2017) и „В кръг” (2019) сега гледахме третата част от трилогията му за днешната българска окаяност. Този потресен филм е най-доброто, създадено досега от Командарев. Отново съсценарист е Симеон Венциславов, а оператор - прекрасният Веселин Христов.

Розалия Абгарян и Ели Скорчева

След успешния си дебют „Доза щастие” (2019), посветен на наркоманията и майчинството, Яна Титова е създала прекрасния и безпощаден „Диада” („Златна роза”), който показва днешната българска безпризорност от протоположен ъгъл на „Уроците на Блага” – през преживяванията на тийнейджърите, заснети талантливо от Мартин Балкански. От също 9-те си номинации получи 2 приза: Специалната награда на журито и за монтаж на Бохос Топакбашиян.

Вторият филм на Надежда Косева „Клопка” имаше 10 номинации. След чудесния ѝ дебют „Ирина” (2019) – филм-просветление с темата за сурогатното майчинство и невероятната Мартина Апостолова, „Клопка” грабва с първия кадър. И така – до финала. Силен, минималистичен и храбър филм с величествения Александър Трифонов, две гарги, куче, глиган, патета и Дунава, заснети живописно от Кирил Проданов. От 10-те си номинации получи три награди: за режисура, за главна мъжка роля и за художник на Ивелина Минева. При връчване на наградата Надежда Косева обяви, че наградите на "Клопка" се посвещават на Иван Черкелов - той се появява във филма за последен път.

Надежда Косева

„Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров е създаден в БНТ изцяло по „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Заснет е също от Веселин Христов. Поема от септември 1886: 8 години след Освобождението. Елегантният Захарий Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенско с официални лица да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и Бенковски (Пламен Димов). Оцелява само Захарий Стоянов. Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада. Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е важен, но мъчителен за гледане. От 6-те си номинации получи  награда за поддържаща мъжка роля на Ивайло Христов. 

Независимият черно-бял и радикален „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев с прекрасния Георги Гоцин заслужено бе награден за дебют.

Наградата за операторско майсторство отиде при невероятния Крум Родригес, заснел в магнетично черно-бяло грузинско-френско-българската копродукция „Гражданинът светец” на Тинатин Кайришвили.

Наградата за композитор бе присъдена на Петър Дундаков за въздействащата музика в сюрреалистичния „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България) на Йоргос Зоис.

Тази година имаше и отделно жури за късометражно кино. То бе с председател Орлин Милчев и членове: Слава Дойчева и Петър Крумов. От 24-те заглавия награди „Свиждане” на Веселин Бойдев.

Журито за документално кино бе с председател Атанас Киряков и членове: Биляна Кирилова, Мариана Христова, Николай Стефанов, Елица Петкова. Те имаха доста работа: 42 филма, от които 7 дебюта.

Алцек Мишев в „Да летиш с плавници”

От 5-те си номинации симпатичният, но прекалено разтеглен „Да летиш с плавници” на Мария Аверина, посветен на художника авангардист Алцек Мишев, получи 3 приза: Специалната награда на журито, наградата за композитор на Петър Дундаков и за монтаж на Нина Алтъпармакова.

Изключително важният, но прекален дълъг „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева имаше 4 номинации и спечели 2 награди: за най-добър документален филм и за сценарий (най-спорният му компонент). Всъщност с тези два филма компанията АГИТПРОП триумфира на церемонията – Мартичка Божилова стои зад тях./на водещата снимка/.

„Една провинциална болница”

Вълнуващият и ироничен „Следеният човек” донесе наградата за режисура на Димитър Коцев-Шошов.

Великолепната работа на Орлин Руевски бе наградена за операторско майсторство за артистичния „Последният гларус” на Тонислав Христов.

Журито за анимационно кино бе с председател Анри Кулев и членове: Боряна Матеева, Аспарух Петров, Невелина Попова, Иван Богданов. Тази година филмите не бяха много – само 8.

От 5-те си номинации чудесният „Дъщерята на художника” получи награда за режисура на Димитър Димитров и за звук на Наталия Гюрова.

Горестният и динамичен „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова имаше 4 номинации и получи 3 награди: за най-добър анимационен филм, за сценарий и за анимация за Йоана Атанасова и Янко Петров.

Божидар Манов

За оперативна критика наградата получи Божидар Манов, за книга – „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944 - 1989)” на Деян Статулов. Тази година имаше и специален диплом за Александър Грозев – „Киното в България” том 4.

Деян Статулов

Освен от членовете на журитата, награди бяха връчени от Деян Донков, Ирмена Чичикова, Весела Данчева, Иван Павлов... Присъствието на страшно много официално облечени млади хора създаде усещането за бъдещност на киното ни и неговите празници. Тазгодишната церемония ще бъде запомнена и с доминантното присъствие на талантливия Петър Дундаков като композитор – получи награди и от игралното, и от документалното жури.

Петър Дундаков

Дано традицията с фестивала „Награди на СБФД „Васил Гендов” продължи. Киното ни има необходимост от този празник. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева, Стефан Марков и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ” 2024

Най-добър режисьор на игрален филм: Надежда Косева за „Клопка”

Най-добър оператор на игрален филм: Крум Родригес за „Гражданинът Светец” (Грузия/България)

Най-добра главна мъжка роля: Александър Трифонов за „Клопка”

Най-добра поддържаща мъжка роля: Ивайло Христов за „Записки по едно предателство” на Георги Дюлгеров

Най-добра главна женска роля: Ели Скорчева за „Уроците на Блага” (България/Германия) на Стефан Командарев

Най-добра поддържаща женска роля: Розалия Абгарян за „Уроците на Блага”

Най-добър монтаж на игрален филм: Бохос Топакбашиян за „Диада” на Яна Титова

Най-добър художник-сценограф на игрален филм: Ивелина Минева за „Клопка”

Най-добър художник по костюми на игрален филм: Ани Владимирова и Татяна Александрова за „Чума” на Иван Владимиров

Най-добър композитор на игрален филм: Петър Дундаков за „Отдалечаване” (Arcadia, Гърция/България)

Най-добър звук на игрален филм: Александър Симеонов, Иван Андреев, Бурак Екил и Сонат Ханчер за „Тръстиката” (Тhe Reeds)

Най-добър дебют в игралното кино: „Aпостол: Един нежен рицар в Бруталия” на Петър Русев

Специална награда на журито за игрален филм: „Диада”

Най-добър късометражен филм: „Свиждане” на Веселин Бойдев

Най-добър пълнометражен игрален филм: „Уроците на Блага”.

Най-добър режисьор на документален филм: Димитър Коцев-Шошо за „Следеният човек”

Най-добър сценарий на документален филм: Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева за „Една провинциална болница”

Най-добър оператор на документален филм: Орлин Руевски за „Последният гларус” на Тонислав Христов

Най-добър композитор на документален филм: Петър Дундаков за „Да летиш с плавници” на Мария Аверина

Най-добър звук на документален филм: Цветелина Цветкова, Юри Цолов, Мариана Вълканова за „Железните момчета” на Станимир Трифонов

Най-добър монтаж на документален филм: Нина Алтъпармакова за „Да летиш с плавинци”

Най-добър дебют на документален филм: „Тиня” на Катя Симеонова

Специална награда на журито за документален филм: „Да летиш с плавници”

Най-добър документален филм: „Една провинциална болница” на Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева.

Най-добър режисьор на анимационен филм: Димитър Димитров за „Дъщерята на художника”

Най-добър сценарий на анимационен филм: Йоана Атанасова за „Лодка в дъжда”

Най-добра анимация на анимационен филм: Йоана Атанасова и Янко Петров за „Лодка в дъжда”

Най-добър художник на анимационен филм: Пенко Гелев за „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо”

Най-добър композитор на анимационен филм: Михаил Йосифов за „Гнездо” на Настимир Цачев

Най-добър звук на анимационен филм: Наталия Гюрова за „Дъщерята на художника”

Най-добър дебют на анимационен филм: Алекса Траянова и Калина Димитрова за „Бъбривецът”

Специална награда на журито за анимационен филм: „Свързани” на Симеон Сокеров

Най-добър анимационен филм: „Лодка в дъжда” на Йоана Атанасова

Награда за оперативна критика: Божидар Манов

Награда за книга: „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”, Деян Статулов

Специален диплом за книга: проф. Александър Грозев, „Киното в България” - том 4.

Награда за цялостен принос към киното – Боян Папазов.

[vprki]

Критичен поглед: Демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна

Фестивалът на българското кино – награди на СБФД „Васил Гендов” е най-мащабният форум у нас. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчват от 3 журита: за игрално, документално и анимационно кино. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

От 1 до 10 май по време на Фестивала в Дома на киното зрителите имаха възможност да видят безплатно всичките 68 филма, произведени за година, а и да се срещнат с голяма част от авторите.

Юлиян Вергов

На 16 май в Софийската опера и балет се проведе официалната церемония по връчването на наградите на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“. Тя е втора поредна след 2022, когато се състоя в Народен театър „Иван Вазов“. Салонът на Операта се оказа по-изискано и адекватно място. Водещ бе организираният и остроумен Юлиан Вергов, а оркестърът на Софийската опера и балет и солисти се включиха талантливо в събитието. Сценарист и режисьор отново бяха Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, а автор на оскъдната сценография бе Яна Криспин. И, въпреки че се раздадоха 38 награди (плюс видео обявяване на номинациите) не беше отегчително. Случи се празник, независимо от леките пробойни – например, доста се чакаха наградените да стъпят на сцената, а през това време оркестърът свиреше. Но явно нямаше друг ход в Операта. И вероятно така ще бъде и занапред.

Васил Гендов

Той е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на годините наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии. Днес Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център.

Валери Йорданов при представянето на фестивала CineLibri, снимка: Стефан Марков

Тази година се оказа, че демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна: например, прекра��ният, искрен и неистов „Шекспир като улично куче” на Валери Йорданов получи, освен задължителната за филм, само още две – за режисура и за музика на Калин Николов. И остана абсолютно незабелязан от журито. И още – операторът Емил Христов, заснел виртуозно гротесковия, антутопичен и абсурдистки игрален дебют на бляскавия аниматор Теодор Ушев „Ф 1.618”, пронизителния черно-бял „Пролетно равноде��ствие” на Иван Павлов и искрения, но банален дебют на Орлин Милчев „Изкуството да падаш” (награда за най-добър филм), е номиниран само за „Пролетно равноденствие”.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимките на „Ф 1.618”

И наградата за операторско майсторство отиде при Кирил Проданов, заснел живописно в нисък ключ сръбско-българския „Мрак” на Душан Милич. Затова пък неравният, но трогателен дебют на изобретателния театрал и художник Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море” имаше 8 номинации, но не получи нито една награда.

Журито за игрално кино бе в състав: Ралица Петрова (председател), Асен Владимиров, Светла Ганева, Камен Калев и Павел Веснаков (получил м. г. наградата за най-добър филм с дебюта си „Уроци по немски”). Доколкото ги познавам, а някои от тях – отдавна, са все хора с високи критерии за кино. Изгледаха 15 пълнометражни игрални филма, 7 от които – дебюти. Повечето от наградите им бяха адекватни.

Светлана Янчева във филма "Пролетно равноденствие"

Не пропуснаха върховните актьорски постижения на Светлана Янчева в „Пролетно равноденствие” и на Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро в игралния дебют на прекрасния документалист Тонислав Христов „Добрият шофьор” (България/Финландия/Швеция, награда за дебют), както и искреното присъствие на Дария Димитрова в „Майка” (България/Германия/Хърватия) на Зорница София, вдъхновен от истинската история на театралната режисьорка Елена Панайотова.

Малин Кръстев

Страшно ме зарадваха още наградите за режисура на Иван Павлов и за монтаж на Веселка Кирякова за любимия ми „Пролетно равноденствие”. Също важни бяха наградите за звук на Александър Симеонов и Оливие Калверт, за сценография на Сабина Христова и за костюми на Велика Прахова за постановъчно сложния „Ф1.618” . Както и за музика на Асен Вапцаров за черната комедия „Жълт олеандър” на Лъчезар Аврамов. Спорна е наградата за сценарий на „Майка”, абсурдна – за най-добър филм на „Изкуството да падаш”. И направо смехотворен е дипломът за дебют на симпатичния, но самодеен и инфантилен мюзикъл „Жири” на Петя Йосифова. Не ми стана ясно защо няма Специална награда. Но това си е работа на журито. Пък и, честно казано, това не е най-силната година на българското игрално кино. Що се отнася до 15-те късометражни филма, сред тях отново, както на „Златна роза”, бе отличен „Празник” на Антония Милчева.

Ако познавам игралните и за повечето от тях съм писала колонки в седмичника „Филтър”, по разни причини съм гледала малка част от документалните филми и нито един от анимационните. Журито за документално кино бе в състав: Елдора Трайкова (председател), Тонислав Христов, Малина Пет��ова, Катерина Ламбринова и Кирил Проданов. Изгледаха 20 филма, сред които – 8 дебюта. Отличиха дебюта на Николай Стефанов „Нямаш място в нашия град“ (за най-добър филм, за режисура и за монтаж на Стоян Велинов), „Воев” на Биляна Кирилова (награда на журито и за сценарий на Биляна Кирилова и Неда Миланова), „Моралът е доброто” на Веселин Диманов (за дебют), “Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов (за операторско майсторство), „Майор Томпсън – (не)нужният герой“ на Жезко Давидов (за звук на Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова).

Ралица Големанова и Николай Стефанов

От наградените съм гледала само „Теодор Ушев: Невидими връзки“ на Борислав Колев и ме зарадва отличието за музика на безподобния Никола Груев-Котарашки. „Воев” и „Моралът е доброто” са по екраните и се надявам скоро да наваксам пропуските.

Борис Мисирков /л/ и Георги Богданов /д/

Анимационните филм бяха 14, сред които – 4 дебюта. Оценява ги жури в състав: Велислав Казаков (председател), Людмила Дякова, Радост Нейкова, Симеон Сокеров, Свилен Димитров (носител на миналогодишата награда за най-добър филм за „Любовни черупки”).

Людмила Дякова и Анри Кулев

Те отличиха единствения пълнометражен филм „Меко казано” на Анри Кулев (най-добър филм и за сценарий на Валери Петров), „Флорентинска нощ” на Сотир Гелев (за режисура и музика на Румен Бояджиев-син), „Океания“ на Стефан Войводов (за дебют), „Обезличаване“ на Спартак Йорданов (за анимация на Спартак Йорданов и Весела Йоцева), „Артистът” на Димитър Димитров (за художник), „Феята вещица“ (за звук на Благомир Алексиев). Разчитам на Фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив да изгледам филмите.

Ингеборг Братоева- Даракчиева

Гилдия „Критика” при СБФД връчи три награди: за оперативна критика на Ингеборг Братоев-Даракчиева, за книга на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8); признание за особен принос – на проф. Вера Найденова. Тя се появи на видео – прекрасна, мъдра, лаконична. И каза изключителна индианска поговорка: „Колкото и рано да се събуди човек, съдбата му е станала половин час по-рано”.

Проф. Георги Дюлгеров

Почетната награда за цялостно творчество получи проф. Георги Дюлгеров – един от най-големите режисьори в българското кино и един от най-видните преподаватели. Създал „Изпит”, „Авантаж”, „Мера според мера”, „Лагерът”, „Лейди Зи”, „Буферна зона” и др., той е формирал не един и двама филмови автори. Щастлива съм, че навремето, като студенти в НАТФИЗ, нашият киноведски клас издейства той да ни преподава кинорежисура. А после ни взе в приключението „Лагерът”... При получаването на наградата Георги Дюлгеров цитира Анджей Вайда: „Когато филмът е добър, е наш, когато е слаб, е мой”.

Иван Павлов

Скромният фестивален екип, начело с Виктория Радославова, здраво се потрудихме. Имаше и неизбежните пропуски. По-важното е, че второто издание на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов” бе по-успешно от първото. / За него във „въпреки.com”, отново текст на Геновева Димитрова, може да прочетете тук/. Неслучайно преди церемонията валеше дъжд. И вече гледаме към третото, живот и здраве. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ“

ИГРАЛНО КИНО

Най-добър пълнометражен игрален филм – „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев.

Най-добър дебют на пълнометражен игрален филм – „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов.

Най-добър сценарий – Миглена Димова и Зорница София за „Майка“.

Най-добър режисьор – Иван Павлов за „Пролетно равноденствие“.

Най-добър оператор – Кирил Проданов за „Мрак“.

Специален диплом за дебют – на Петя Йосифова за „Жири“.

Най-добър късометражен игрален филм – „Празник“ на Антония Милчева.

Най-добър звук – Александър Симеонов и Оливие Калверт за „Ф 1.618“ на Теодор Ушев.

Най-добър композитор – Асен Вапцаров за „Жълт олеандър“ на Лъчезар Аврамов.

Най-добър художник по костюмите – Велика Прахова за „Ф1.618“.

Най-добър художник-сценограф – Сабина Христова за „Ф1.618“.

Най-добър монтаж – Веселка Кирякова за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра поддържаща женска роля – Дария Димитрова за „Майка“.

Най-добра поддържаща мъжка роля – Герасим Георгиев-Геро за „Добрият шофьор“.

Най-добра главна женска роля – Светлана Янчева за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра главна мъжка роля – Малин Кръстев за „Добрият шофьор“.

ДОКУМЕНТАЛНО КИНО

Най-добър документален филм – „Нямаш място в нашия град“.

Наградата на журито - „Воев“.

Дебют – „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов.

Най-добър режисьор - Николай Стефанов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър сценарий – Биляна Кирилова и Неда Миланова за „Воев“.

Най-добър оператор – Борис Мисирков и Георги Богданов за “Колите, с които нахлухме в капитализма“.

Най-добър монтаж – Стоян Велинов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър композитор – Никола Груев-Котарашки за „��еодор Ушев: Невидими връзки“.

Най-добър звук – Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова за „Майор Томпсън – (не)нужният герой“.

АНИМАЦИЯ

Най-добър анимационен филм – „Меко казано“ на Анри Кулев.

Наградата на журито - „Следа“ на режисьора Аспарух Петров.

Дебют – „Океания“ на Стефан Войводов.

Най-добър режисьор – Сотир Гелев за „Флорентинска нощ“. 

Най-добър сценарий – Валери Петров за „Меко казано“.

Най-добра анимация – Спартак Йорданов и Весела Йоцева за „Обезличаване“.

Най-добър художник  – Димитър Димитров за „Артистът“.

Най-добър композитор – Румен Бояджиев-син за „Флорентинска нощ“.

Най-добър звук – Благомир Алексиев за „Феята вещица“.

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ БЯХА ВРЪЧЕНИ ЗА:

–  оперативна филмова критика – на Ингеборг Братоева-Даракчиева;

– за книга или теоретичен текст – на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8);

– за особен принос – на проф. Вера Найденова

НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО ПОЛУЧИ ПРОФ. ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ.

[vprki]

Критичен поглед: 24 – ият „Златен ритон” – огледало с две лица

Безспорно, „Златният ритон“ е национално събитие със собствен облик и ярка физиономия, изграждана дълги години преди и след 10 ноември 1989 година. Че даже с две самостойни физиономии, които се отразяват като в огледало с две лица – на днешното ни документално и анимационно кино, които иначе (с малки телевизионни изключения) няма къде да бъдат видени от милионите си потенциални зрители. А защо е така и какво може да се направи – в края на този текст. Това пише кинокритикът проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод на завършилия 24 – и фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив, организиран от Националния филмов център.

Не е изненадващо, че документалните филми преобладават количествено и доминират в програмата. Кохортата документалисти от всички  поколения е многобройна и активна. Докато спецификата на анимационното кино отсява много по-малко автори (режисьори, аниматори), които виждат екрана като оживени статични кадри и тъкмо в тази самостойна образност откриват параболите и метафорите на своите нестандартни послания.

“Съдбата като джаз”

В изключително богатата и общо казано, много качествена документална селекция, отчетливо са открояват две големи групи филми (и то не за първи път), а именно: филмите – портрети с различна степен на задълбочаване в персонализацията на разработвания документален персонаж; и историческите изследвания и анализи на различни периоди от националната история или отделни ярки личности, които неотменно са се вградили с делата си в общата историческа фактология. Очевидно ясно е, че рязка разделителна граница между двете категории филми няма (и не може да има), така че това категоризиране е в определена степен условно, но все пак безспорно.

Рангел Вълчанов

И тук по отношение на филмите – портрети е важно да се направи едно важно уточнение. Портретът не е само изчерпателна и прецизна фактология, но и проницателна психология. Двете заедно създават в някои случаи респектиращи примери като напр. „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за големия музикант Васил Пармаков. Фактологията е богата, а психологическото наблюдение чрез постовете на персонажа във фейсбук е твърде интересна и уплътнява психологическия му профил, въпреки неговото житейско отсъствие. По подобен начин Коста Биков е построил филма си „Рангел завинаги“, втори за неговия любим режисьор. Но за стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“ е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните „икони“ на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.

Емил Чакъров

Прави впечатление, че повечето филми - портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. Не е изненадващо – очевидно авторите им познават по-добре този житейски архетип, а много често са и лични приятели с портретирания документален персонаж. Такива са например филмите за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев - Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов). Тези предпочитания очевидно издават емоционална близост между авторите на филмите и техните бележити персонажи. По подобен модел е създаден и вълнуващият филм „Какъв цвят има този свят“ на реж. Ралица Димитрова за съвсем младата поетеса Данила Стоянова, отишла си само на 23 години. Ала тя е оставила трайна след сред приятелите си, които сега в болезнени изповедални монолози искрено и убедително очертават поетическия й талант и психологически профил.

“Какъв цвят има този свят”

Между другите интересни портрети е още „Калин и отборът на затвора“ (реж. Петко Гюлчев) с добра психологическа мотивировка на документалния герой – психолог в затвора и „бяла врана“ в системата, която неизбежно го изхвърля, пазейки себе си. От подобен тип е и „Икар от Кочериново“ (режисьорски  дебют на Емил Спахийски) за друг нестандартен персонаж (конструктор на първия български хеликоптер), който също не се вписва в обичайния каталог на средностатистическия типаж.

С такива интересни и нестандартни герои са и филмите „Формулата на Тео“ на Николай Василев (за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде цяла школа) или любопитният портрет на много възрастната Мария Зъбова, която бие камбаните на „Александър Невски“ в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова. Но тук се забелязва един любопитен феномен. И двамата главни герои, уви са медийно преекспонирани и въпреки, че са изключително интересни като психологически типажи (дор�� архетипни фигури), находката вече е „открадната“ от по-бързите електронни медии и те стоят някак употребени. По-добре в това отношение е филмът „Да надскочиш съдбата“ (реж. Панчо Цанков) за знаменития проф. Минко Балкански – истински възрожденски родолюбец, който в днешни дни подкрепя млади талантливи българчета за елитно образование във Франция.

“Калин и отборът на затвора”

И тъкмо на фона на подобни добросъвестно подготвени и емоционално проницателни филми като алтернативен вариант трябва да отбележим някои скучни, ужким портрети, които обаче се облягат предимно на коректна фактология и остават на равнището на биографичен очерк или екранно CV на документалния персонаж.

Във втората голяма група документални изследвания на историческа основа с прецизно, детайлно отношение към документа, факта, наследството, ние имаме сериозна филмография през годините, създадена от редица бележите режисьори. Те успяваха именно чрез портрета на известни личности от близкото или по-далечно минало да достигнат до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Днес най-активно, задълбочено и резултатно в тази област работи сценаристът, режисьор и продуцент Асен Владимиров, който отново показа висока класа с два нови филма - „Жертва на пешки“ и „Брейкинг нюз“. Впрочем, той признава, че е закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и винаги го подчертава с благодарност.

“Жертва на пешки”

Великолепен филм е „Жертва на пешки“! Ето силен материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. На тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време /разговор с Асен Владимиров във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Подобен филм е и „Гражданинът Сис“ (реж. Господин Неделчев) – също изследователски филм, който успява да извади от миналото непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето. И отново се вижда, иначе „невидимата“ работа при прецизното изследване на документалния материал от покойния сценарист Влади Киров.

“Гражданинът Сис”

Но тук възниква един нов въпрос.  Прави впечатление, че в тази толкова богата документална панорама липсва чисто политически филм? Има филми с отчетлив политически фон, но от минало време. „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, например, е де факто политически филм за чешките събития от 1968 година. Споменатият „Гражданинът Сис“ също е политически, и той в друго време. И прекрасният „Жертва на пешки“ е с безспорен политически пласт във фактографията, но също от времето на Втората световна война. Тоест, въпросът е защо днешните, съвременни политически събития, личности, доминанти не са не екрана? Те, разбира се са отразени св��евременно от пъргавите всекидневни медии, но тук става дума за задълбочен, мощен, аналитичен подход, възможни изводи и прозрения с едър мащаб. Известно е, че текущата политика налага конюнктурен поглед, ала имаме автори, които могат да погледнат по-обобщено върху безспорно интересни теми и да анализират политическите механизми 30 години след 1989 година. Подобен анализ липсва.

“Тайният живот на Вера”

Затова пък своеобразен пример за любопитен кинематографичен анализ е филмът „Тайният живот на Вера“ на талантливия режисьор Тонислав Христов. В Пловдив филмът предизвика полемика за границите на режисурата в документалното кино и (не)допустимите авторски намеси в автентичния материал. Това е важен въпрос с потенциал за сериозен дискусионен разговор. В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Но при този филм възниква един (квази)теоретичен въпрос – фактически той е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има някои, разработени активно от режисьора, с дубли и т.н. Напр. ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя.

“Рози в нощта”

Уви, по неизбежност, на „Златния ритон“ анимацията остава някак в подчинена ��озиция – заради по-малкото и по-кратки филми, и по-малобройните труженици, посветили се на това толкова трудно, но и толкова прелестно изкуство. То е дял от семейството на киното, разбира се, особено когато талантът има необходимост и основателно посяга към игралното и документално кино, за да роди понякога прекрасни хибридни произведения. Но, уви, най- голямата болка си остава липсата на адекватна екранна перспектива и справедлива социална съдба на анимационните филми.

“Дърво от желязо”

И тази година сред селектираните 21 анимационни заглавия (19 от тях в конкурса) имаше впечатляващо разнообразие като теми, сюжети, техники (контурна анимация, тотална и обемна анимация, живопис под камера, художническа 3D анимация и други). И без съмнение забелязва се определено израстване в нашата анимация. Наблюдаваме стабилизиране на почерка и мислене на по-високи нива при автори от средното (фактически вече зряло) поколение, но и при по-младите. Ако преди се радвахме на някои хрумвания в сюжета или малки анимационни вицове, намигания, сега редица автори тъкмо от различни поколения, включително и съвсем млади, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. „Рози в нощта“, например на реж. Пенчо Кунчев е филм с демонстрирано много високо умение, след предишния му великолепен филм „Луната със сините очи“. И „Дърво от желязо“ (реж. Андрей Цветков) с дискретно графичния си контурен рисунък респектира всеки познавач на изобразителните изкуства, не само от анимацията. С много финес и ненатрапчива, но ярка емоционалност се възприема филмът „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на ветерана Христо Ган��в. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Те не за първи път представят анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. Филмът им определено носи заявка за комерсиален успех и неслучайно имат творчески план да направят трилогия и да показват филмите заедно.

“Лист хартия”

Новият, втори пакет от пет кратки анимационни филма по литературни (поетични) текстове „Щрих и стих“ безспорно прави впечатление с висока изобразителна култура и изобретателно въображение. При този тип анимационни „екранизации“ се предполага, че собствената анимационна образност трябва да изнесе авторовото послание със своя специфична аудиовизуална лексика. Същественият въпрос е дали винаги се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е нов, самостоен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят като слово зад кадъра, а на екрана оживяват анимационните им илюстрации? Дали не е рисков този труден синтез? Очевидно, не винаги резултатът е на една и съща висока степен. Получило се е по-добре в „Плитка вена“ на Йоана Александрова (по стихове на Марин Бодаков), в „Последният ден“ на Далибор Райнингер (по Мария Дон��ва), в „Над нещата“ на Ина Николова (по Стефан Икога). Тоест, пътят е възможен и верен, необходимо е само компасът на автора да е винаги в ръката му, заедно с молива, четката, компютърната клавиатура и будното око на добрия вкус.

“Виола”

И в заключение, зачекнатия в началото болен въпрос за (не)разпространението на огромната и качествена продукция на новото ни документално и анимационно кино.

Ето какво може и би следвало да се направи, не само за неигралното ни  филми, а въобще за пълноценното социално битие на българското кино, което се създава с толкова много усилия, при оскъдно финансиране, с преодоляване на много нормативни пречки и е обречено на нелоялна и предварително загубена конкуренция със световното (американско) комерсиално кино. Ето поне две реално осъществими идеи, при това в съвсем разумни финансови граници, напълно по възможностите на националния ни икономически стандарт.

1. Крайно време е да се изгради една стрийминг платформа за българско кино с меню за игрални, документални, анимационни филми, за телевизионни сериали и други аудиовизуални произведения. Тогава български филми ще могат да се гледат без затруднение не само у нас, а практичиски в цял свят - от Канада до Нова Зеландия и от Патагония до Камчатка! Поне българските общности ще се възползват от тази технологична възможност. Нали имаме еврокомисар с доскорошен сектор „цифрова икономика и общество“, а сега с ресор „иновации, научни изследвания, култура, образование и младеж“. Колко му е нашите сръчни IT специалисти да направят такъв проект и той да получи еврофинансиране.

2. Също крайно време е в областните центрове и в други по-големи градове да се построят функционални общински миниплекси (3 кинозали, конферентна зала, кафетерия, инфраструктура), което за местните управленски органи (областни и общински) не е никакъв проблем и не иска много пари. Имаме конкретен пример: преди няколко години малка частна компания направи в София, в едно мазе  на ул. „Гладстон“ точно такъв миниплекс и сега имаме кино Г8, което е активна забележима точка в културната карта на града.

Значи – може! Останалото е въпрос на конкретни действия. ≈

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив на Национален филмов център и Стефан Джамбазов

[vprki]

Пътуване с колите на соца във филм и изложба

Българската премиера на документалния филм „Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Мисирков/Богданов закри Международния кинофестивал София ДокуМентал, за което вече писахме във „въпреки.com”. Но филмът има и своето „продължение“ с много интересна и неподозирана изложба с едноименното заглавие в Националната галерия, Двореца.

Тя се откри на 6 октомври и продължава до 27 ноември, заслужава си не само заради великолепното ѝ артистично експониране, но и защото ще погледнем на миналото си с насмешка, може би и с печал, но оптимистично. Мрънкането и носталгията по отминалите години, едва ли правят днешния ни ден по-смислен, за бъдещия да не говорим…

За да тръгнем в посоката на филма и впоследствие на изложбата публикуваме неговия синопсис:

„Запомняща се сбирка от герои из цяла Европа, застинали между миналото и бъдещето. За тях старите социалистически автомобили са най-важните членове на семейството – домашни любимци, които им дават смисъл и надежда в живота. От историята на млада двойка, събрана от любовта към соц-колите, през съдбата на москвича Марийка, единствен спътник на последния клисар на малко родопско селце, през Инстаграм инфлуенсърка с роклички на цветенца, до голямата история, която променя съдбите на героите си — когато трябва да се разделиш с любимата кола, за да преминеш границата към свободния свят. Едно кинопътешествие, направено с много внимание към хората, които обичат свободата и ръмженето на тромавите си коли. Пътуването напред-назад между минало и бъдеще ни дава повод за размисъл върху идентичността и колективната памет на около 500 милиона европейци днес.“

А сценаристите и режисьори на „Колите, с които нахлухме в капитализма“ Борис Мисирков и Георги Богданов споделят: „Любопитни са ни психологическите мотиви за привързаността на хората към тези автомобили. Това е странна форма на носталгия — не толкова по социализма или младостта, а по времето, когато едно превозно средство можеше да се поправи със собствени ръце и с няколко елементарни инструмента. За да имат движещо се возило, шофьорите трябваше да изучат всички детайли по него — и опознаването на колата създаваше истинска връзка между човека и машината.“

Кадър от филма

Филмът е продукция на АГИТПРОП в копродукция със Саксония Ентъртейнмънт (Германия), Даниш Документари Продакшън (Дания), Хулахоп (Хърватия), Ендорфилм (Чехия), в копродукция с MDR в сътрудничество с ARTE, с подкрепата на Творческа Европа - Програма МЕДИА на ЕС, Датски филмов институт, Хърватски аудиовизуален център, Чешки филмов фонд, ИА "Национален филмов център", в сътрудничество с DR, YLE.   

А в пространството на Двореца при откриването и двамата автори разказаха и нещо друго, свързано преди всичко с мотивацията им и за създаването на изложбата, която е пътуване не само във времето.

Яра Бубнова, Борис Мисирков и Георги Богданов

„Тази изложба помирява нашата шизофреност дали сме кинаджии или някакви свободни артисти. Най-накрая ни се случи една и съща тема да я започнем с филм и да я развием в изложба. Всички неща си имат своите изразни средства, за които може да се кажат различни неща и всеки път нещо ни е липсвало. Сега за първи път ни се случи да изведем нещата докрай. Разходката от зала в зала е разказът, който искахме да направим и той е пред вас.“ Каза Борис Мисирков. А Георги Богданов продължи мисълта му по своя си начин: „Чувстваме се напълно пълноценно – завършваме нашия автомобилен цикъл в творчеството си, преди това щастливо завършихме Портрети, малко преди това Дворцов цикъл, но от седем години сме потопени в автомобилното дело. След като сглобихме филма и не можахме да вкараме много от идеите, които бяхме мислили по време на снимките, се чувствахме длъжни да направим още нещо, с което да доразвием идеята си. Щастливи сме, че това избухна в тази изложба. Благодарни сме, че ни приютихте. Изключително ни се получи в Двореца, освен че обичаме дворци и дворцова атмосфера. Помогна ни да си разкажем историята в пет части в залите и да представим изискано визуално преживяване. Основата са хората, без тях нямаше да се случи.Хората ни подариха част от собствения си живот и да го разкажем в частта „Капсули“.“

Борис Мисирков

Борис Мисирков и Георги Богданов завършват заедно НГДЕК (1990), НАТФИЗ (1996) и експериментален център FABRICA, Италия (1998). Работят в областта на визуалните и аудио-визуалните изкуства. Съучредители на Българско фотографско сдружение и основатели на продуцентска компания „АГИТПРОП“ заедно с Мартичка Божилова, с която също са съученици. Оператори на някои от най-награждаваните нови български документални филми:  „Георги и пеперудите“ (2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (2007), „Коридор №8“ (2008), „Симон срещу страха (Случаят Варсано)“ (2017). Автори на визуални кампании, видеоклипове, късометражни, пълнометражни и документални филми, сред които: “Софийският Ладино клуб” (2015), „Дворците на народа“ (2018),   “Най-сладкото” (2019).

Мартичка Божилова и Георги Богданов

Беше много приятно, че на откриването на изложбата в Двореца присъстваха и техните многобройни герои, които изпълниха след поканата от авторите централното дворцово стълбище. Усещането, макар и с въображение от страна на публиката, беше като на Червения килим…

Не по-малко възторжена беше и Яра Бубнова, директор на Националната галерия като гостоприемен домакин на експозицията, което си е смело и неординерно решение: „Това с колите навремето беше много тържествен момент за повечето от нас, за нашите родители. Това е изложба част от мейкинга на един много хубав и забавен, но същевременно с това и леко печален филм „Колите, с които нахлухме в капитализма“. Думата нахлухме много ми харесва, защото нахлуваха хората от ГДР, които пресичаха собствената си граница, ние малко по-бавно и по-сложно попаднахме там. Тези коли тогава бяха символ на статус. Оптимистично е по този начин да се анализира миналото, а не да се преживява отново и отново. Не съвсем типичен за нас проект е тази изложба, но си заслужава усилията!“

От изложбата

Куратор на изложбата е Боряна Вълчанова, доктор по изкуствознание. Публикуваме нейния текст при откриването на изложбата.

За нас е изключително удоволствие да ви посрещнем в залите на Двореца и заедно да открием една дългоочаквана изложба посветена на колите, с които нахлухме в капитализма.

Автомобилът – символът на техническия прогрес, е знак за социален статус, предпочитания и олицетворение на начин на живот, към който все повече хора в днешното презадоволено общество се стремят. И ако според героя на Илф и Петров - „великия комбинатор“ Остап Бендер, „автомобилът не е разкош, а превозно средство“, то само допреди по-малко от половин век за половината европейци да притежаваш кола не е било толкова лесно. Поколения мечтаят за „Форда на соц-а“ – Лада или „Фолксвагена на Румъния“ – Дачия. Мнозина се задоволяват с „Траби“ (Трабант), а леко американският силует на Волга-та е символ на принадлежност към висшите кръгове на държавната власт. Колата, произвеждана в бившия източен блок, е опит за преодоляване на технологическата пропаст между капиталистическия и социалистическия начин на живот, тя олицетворява копнежите, надеждите и мечтите, но и разочарованията и компромисите на източноевропейците.

От изложбата

Днес емблематичните автомобили от времето на социализма провокират различни емоции. Част от хората изпитват носталгия, защото са притежавали подобни коли или като деца са се возили в тях. За други те са обект на насмешка или реминисценция от време, което искат да забравят, а най-младите поколения вероятно не могат да ги различат и за тях те са просто ретро коли.   Настоящата изложба и едноименният документален филм не разказват историята на автомобилостроенето в социалистическите страни, нито пък имат ретроспективен характер. Борис Мисирков и Георги Богданов, с присъщото им чувство за хумор,  своеобразен визуален език и очевидна любов към колите, изследват феномена на соц автомобилите в Европа и техните притежатели в наши дни. Тези коли са в музейни експозиции или частни колекции, а нерядко можем да ги видим да се движат и по улиците на големите европейски градове. Чрез богатата палитра от образи на техните собственици, обединени от общата им страст към социалистическата кола, минало и съвремие се преплитат,  допълват и противопоставят в пет отделни теми от наратива на изложбата. В „Увод“- а ни приветства холограмният образ на Роналд Рейгън, съпътстван от композиция от 50 макета на автомобили и стела от пресовани ламарини от стари социалистически автомобили.

„Отсечки от миналото“

„Отсечки от миналото“ са пана, оцветени с автомобилна боя в характерните цветовете от епохата, комбинирани с сребърни фото-отпечатъци върху прозрачен филм с отсечки от черно-бели негативи от стари учебници по кормуване. „Фантазми“ е инсталация от фотографии от Инстаграм профилите на  собственички на соц коли в съвременна Русия.

„Капсули на времето“ - Мартин Евгениев

„Капсули на времето“ е серия от портрети и личните истории на собственици на социалистически автомобили от България, а „Епилог“ завършва разказа с инсталация от пет видеопортрета на героите от филма и движещ се текст.  Колите са израз на индивидуалността на техните собственици, които им вдъхват нов живот и съхраняват тяхната история в съвремието ни, белязано от най-високи технологични постижения и иновативен дух. Темата за социалистическото наследство не за първи път е лайтмотив в творчеството на двамата автори.

Участниците във филма

„Колите, с които нахлухме в капитализма“ е своеобразно изследване на историческото ни наследство от тази епоха, барометър за технологичен и научен капацитет. В контекста на тази полемика се провокират редица теми за размисъл – колко стойностно е наследството ни, до каква степен е отражение на една отминала реалност и има ли носталгия по нея.

А пред входа на Двореца стои опакована в златни цветове кола от онова време, радост за децата...Изложбата е изградена артистично, с въображение, с усещане за времето, което обичайно коментираме основно в политико-икономически контекст, а по-малко за това, което е било в главите и душите ни. Дори и когато става дума за една кола…Поредният интригуващ, талантлив и смислен проект на АГИТПРОП, с който успяват да привлекат и много партньори. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Националната галерия и АГИТПРОП

[vprki]

В очакване на „φ1.618“ – първия пълнометражен филм на Тео Ушев

Тази есен CineLibri ще бъде разпространител за България на дългоочакваната антиутопия „φ1.618“ - дело на аниматора, художник и режисьор Теодор Ушев. „φ1.618“ е първият пълнометражен филм на Ушев и поредният връх в света на киното, който той ще покори. Вдъхновена от литературно произведение (“Пумпал” на Владислав Тодоров), историята ще пренесе зрителите в мистериозния свят на биотитаните.

В годините във „въпреки.com” сме писали в различни текстове много за Тео Ушев, но ще ви припомним за тези моменти на преживявания малко по-късно, защото те по свой начин очертават малка част от забележителния път му в изкуството в съвременния ни свят. Да се върнем към най-новия му филм, който очакваме и благодарение на CineLibri, ще гледаме скоро.

Сюжетът разказва за нова нация от вечни, биологически съвършени хора, които се готвят да напуснат Земята завинаги, подготвяйки за мисията кораба Пумпал. В тази утопична реалност главните герои Гаргара и Криптон ще се опитат да преборят предизвестената раз��ръзка и да обърнат хода на историята. Те ще минат през различни изпитания в постоянна надпревара с времето и под знака на вечната битка между любовта и злото, човешкото и античовешкото. Предстои да се насладите на един филм, в който: Всички сме по своему съвършени. Някои образно, други без образно. Всяка отрова има своята противоотрова и само една сълза притежава великата мощ да наруши най-дълбокия сън. Всички са в безмилостна надпревара с хроничното безредие на Хаотичния часовник. И както традицията повелява…, принцът трепетно и с възхита целува Спящата красавица, за да заживеят безсмъртно и щастливо в корпореалната вечност.Отбелязват във въвеждащия си текст разпространителите.

Зад камерата е един от най-талантливите български оператори – Емил Христов, работил за десетки документални и игрални филми. Дизайнер на продукцията е Сабина Христова, а костюмите са дело на Велика Прахова. Сценарист на филма е авторът на романа „Пумпал“ Владислав Тодоров, който е и продуцент, заедно с Орлин Руевски.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимачната площадка, снимка: архив на CineLibri

Двете водещи роли са поверени на актьора Деян Донков /“Стъпки в пясъка“, „Ако някой те обича“, „Изпепеляване“„Аз съм ти“, „Каръци“, „Потъването на Созопол“, „Рибена кост“  и други/, който играе ролята на завръщащия се към човешки образ Криптон, и младата актриса Мартина Апостолова /с международно признание за ролята си във филма „Ирина“ и награда „Европейска изгряваща звезда“ на Берлинале 2020/, която се превъплъщава в образа на неговия водач към истината – мъдрата и смела Гаргара. Във филма участват още Ирмена Чичикова, Николай Станоев, Васил Дуев, Иво Димчев, Владимир Люцканов, Георги Лозанов, Герасим Георгиев – Геро, Китодар Тодоров и други.

Филмът е копродукция на България и Канада и се реализира с финансовата подкрепа на Национален филмов център. Продуценти за България са Перипетея и Мувименто.

Ирмена Чичикова във филма „φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

А сега се връщаме за малко във времето отпреди няколко години…

„Направих първите плакати за Киномания – 3 или четири през 90-те години. Тогава Хермина Азарян от екипа на НДК, която ме покани, изигра огромна роля в развитието ми като плакатист, като графичен дизайнер, художник“. Каза през септември 2019 във видеообръщение знаменитият артист Тео Ушев при първото представяне на 33-та Киномания. И продължи: „Аз много се гордея с тези плакати и ги показвам в абсолютно всички изложби, които правя на плакатите си и са от най-хубавите неща, които съм правил някога“. Същата година на 17 ноември в зала 1 на НДК имахме шанса да гледаме българската премиера и единствена за тогава прожекция на филма на Тео Ушев „Физика на тъгата“ по едноименния роман на Георги Господинов. Филмът имаше своята световна премиера на фестивала в Торонто и беше отличен и със специална награда в категория „Късометражно кино“ от престижния международен фестивал. За филма си Ушев каза, че не следва стриктно сюжета на книгата, не е филм-биография, а филм-лабиринт, капсула на времето, в която са събрани обекти, случки, спомени, мелодии. Филм за носталгията, пропилените шансове и неслучилите се мечти на цяло едно поколение, премерен през личния разказ.

"Физика на тъгата", снимка от екрана: Стефан Джамбазов

Предната 2018 година през февруари в СГХГ той представи за първи път в България инсталация с миксирана реалност - най-новия си визуален авторски проект тогава „Като в тъмно огледало" / In the mirror, dimly/. В дните на експозицията пред галерията се виеха опашки от желаещи да я видят, усетят и преживеят.„И тъй остават ти трите: любов, вяра, надежда, но най-голямото е любовта”. Това бе част от споделеното от артиста в тази негова особена реалност, в която ни въведе. „Като в тъмно огледало“ беше разсъждение върху смисъла и безсмислието на живота отвъд привидното. Но беше и конкретен в посланията си към нас, които живеем тук и сега в България, където, има три Българии – мислеща, ретроградна и индиферентна, според него. Нямаше как да го опровергаем. /а и с днешна дата/. Тогава сподели и, че е дълбоко е потресен от липсата на емпатия и, че агресията е завладяла до такава степен обществото ни. Извод, който много от събеседниците ни във „въпреки.com”, независимо от артистичните сфери, в които творят споделят с тъга и огорчение. „Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly”  беше първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготви и представи у нас извън киното. /За него повече може да прочетете във „въпреки.com” тук./

През 2017 година анимационният му филм „Сляпата Вайша” по разказа на Георги Господинов беше номиниран за „Оскар” и оттогава Тео Ушев е член на Филмовата академия за високия приз. През 2018 година гледахме и дебюта му в игралното кино „Кристин, която маха от влака", по едноименния  разказ на Георги Господинов, част  от филма-омнибус „8 минути и 19 секунди“ (8’19”) по шест кратки разказа на писателя, показан в рамките на 22-рия София филм фест.

В дните около премиерата на филма „Физиката на тъгата“ Тео Ушев се срещна в Софийска градска художествена галерия с ученици и студенти от художествени учебни заведения в София. Тази среща беше много интересна за младите хора. Защото те видяха не звездата, успелия художник, а един творец, споделящ даже не толкова успехи, колкото провали и съмнения, и начините да ги преодолееш. И ако някой тогава смяташе, че в онези дни около премиерата на филма Тео Ушев и Георги Господинов са били прекалено експонирани в медийното пространство, тази среща ни показа другото лице на един талантлив човек.

Тео Ушев, снимка: Стефан Джамбазов

Въпреки, че според него е имало много дори по-талантливи хора в неговото следване и път, но анализира защо някои от тях не са успели. Тогава даде съвет на младите, ако искат да станат аниматори, да отидат в Художествената академия и да учат плакат. Това е нещо, което дава култура. За себе си сподели, че е щастлив, защото с това, което му е било детското хоби, си изкарва прехраната: „Не съм богат, не съм милионер, возя се на метро и това ми е най-голямото удоволствие, защото наблюдавам хората - типажите и настроенията”, призна тогава Ушев. И се върна на плаката: „Имах страшно добър учител – Иван Газдов, който е страхотен. И той ми вкара в главата, че трябва да имаш идея преди да седнеш пред белия лист. Не можеш да седнеш пред листа така без нищо”. Повече за тази забележителна среща на Тео Ушев с младите хора в СГХГ може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Припомняме тези важни моменти от срещите ни с него, за да покажем поне малка част от едновременно последователността и неуморността му да създава и да подчинява по своему и технологиите, които му служат да разкрие и ни предаде художествения си и философски поглед към света на човека, уязвим и тъжен. А иначе той е от най-забележителните ни артисти, които покоряват в света.

От инсталацията „Като в тъмно огледало" в СГХГ, 2018, снимка: Стефан Джамбазов

И ето още акценти от творческата му биография, представени от CineLibri, които цитират световни медии за Тео Ушев. Роден е на 4 февруари 1968 г. Дипломира се през 1993 г. в специалност плакат в Художествената академия. В България първоначално се прочува главно със забележителните си театрални афиши от 1990-те години. Понастоящем живее в Монреал, Канада, където създава своите филми в сътрудничество с канадския Национален филмов съвет. От 2010 г. преподава и провежда работилници и майсторски класове в повече от 20 университета и фестивала по света, включително в Япония, Франция, Испания, Германия, Португалия, Лондон, Будапеща и много други. Впечатляващите и отличителни творби на Ушев печелят над 80 награди и признания и са показвани в много ретроспективи, включително на фестивала за късометражни филми в Клермон-Феран, Франция. През 2013 г. в официалното си обръщение за откриването на фестивала Френската министърка на културата Орели Филипети казва: „Клермон, това е съпротива. Тези думи на Теодор Ушев, автор на невероятния плакат за 2013 г., дават тон на 35-ото издание на фестивала на късометражното кино в Клермон-Феран.“ Сред най популярните му произведения безспорно са визуалните шедьоври “Сляпата Вайша” и “Физика на тъгата”. “Сляпата Вайша” е по едноименния разказ на Георги Господинов. Филмът е с 6 награди от международни филмови фестивали (вкл. награда за най-добър късометражен филм в Чикаго и Отава; награда на журито в Анеси) и 4 номинации за най-добър късометражен филм, сред които номинация от Берлинале и за награда Оскар. “Физика на тъгата” печели общо 14 награди и 12 номинации от международни фестивали, вкл. за Най-добър късометражен филм от Annecy International Animated Film Festival. Произведението е и в краткия списък за селектираните заглавия за награда Оскар.

„φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

Сред анимационните му творби са късометражните филми „Тауър Бауър“ (Tawer Bawher, 2005), по музика на Георгий Свиридов, детският „Царица“ (Tzaritza, 2006) и „Човекът, който чакаше“ (The Man Who Waited, 2006), по текст на Кафка печелят множество награди по света.

През 2013 г. филмът Gloria Victoria е обявен за най-добър анимационен филм на годината в анкета с участието на 15 водещи критици и фестивални директори. Gloria Victoria е номиниран за анимационните награди на Холивуд Annie awards за 2014 г. Същата година Канадският филмов институт издава книга, посветена на творчеството на Ушев. Книгата носи заглавието Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev („Тъмно огледало: Филмите на Теодор Ушев“) и е под редакцията на Том Максорли, изпълнителен директор на института.

„φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

Тео Ушев е много активен в социалните мрежи, категоричен е в мненията си. Има защо. Но дори и не винаги да сме съгласни с тезите и отношението към определени проблеми и личности, те провокират не просто към размисъл, а най-вече да се уважи другата гледна точка и то в контекста на по-широк възглед за света и времето, в което живеем. Малцина си го позволяват така смело, без да са подчинени на конюнктурата, каквато и да е тя. И отново ще го цитираме от разговора му с младите хора в СГХГ: „Направих си извода, че това, което разделя успелите от другите е трудът, упоритостта и вярата, че твоята идея, която си измислил, е правилна. Никога не е било лесно, но големите художници успяват, защото имат една изначална идея, че това, което правят е истинско. Независимо от коментарите, независимо от критиките”, каза тогава Тео Ушев. И допълни, че винаги повтаря на всички хора, които искат да се занимават с изкуство и анимация – „за да успееш в тази професия, трябва да имаш мотивация и желание. Второто нещо е издръжливост, защото дори и да са мотивирани, трябва да го правят с часове и третото е воля.“

Деян Донков и Мартина Апостолова, снимка: архив на CineLibri

А  ние с нетърпение очакваме филма му „φ1.618“, чиято премиера ще е на 25 ноември. Вероятно, Тео Ушев се вълнува повече, защото му предстои срещата с публиката. Успех и на добър час! Поздравления за екипа на CineLibri като разпространители не само, защото са доказали какво могат и правят вече години, а и защото с максимализма си Тео Ушев е избрал именно тях… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на CineLibri и Стефан Джамбазов

[vprki]

„Срещни киното“ или есенното 25-то издание на София филм фест

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години".

Каза директорът и съ��дател на София филм фест Стефан Китанов на първата пресконференция на живо в Дома на киното в края на февруари по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече година и половина промени живота ни, „София филм фест“ през март беше с хибридно издание – на живо и он лайн. Тогава Стефан Китанов още, че специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. И ето вече готвим сърцата си за него и то ще се състои от 14 до 30 септември. Организаторите обещаха да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Ситуацията, свързана с пандемията и упоритостта, с която не иска да си тръгне, е все още сложна и непредвидима, но да се надяваме, че ще можем заедно да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, заредени с оптимизма на организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей. Засега всичко върви по план и буквално всеки ден се радваме на информацията от СФФ какви забележителни филми и кинематографисти ще ни зарадват на есенното издание на фестивала.

Стефан Китанов, снимка: Стефан Джамбазов

Той ще се открие на 14 септември с филма„Брайтън 4“ на грузинския режисьор Леван Когуашвили, който спечели три отличия на 20-ия юбилеен кинофестивал в Трайбека, основан от Роберт де Ниро. Филмът участва в международния игрален конкурс и спечели наградите за най-добър филм, актьор (Леван Тедиашвили) и сценарий (Борис Фрумин и Леван Когуашвили). В главната роля на филма е легендата на грузинската борба Леван Тедиашвили, двукратен олимпийски и петкратен световен шампион в свободния стил. Първата му световна титла е от София през 1971. За своето първо участие в киното Тедиашвили е удостоен с наградата за най-добър актьор в Трайбека. В ролите са още Гиорги Табидзе и Надя Михалкова. Сценарият на филма е дело на Борис Фрумин с участието на Леван Когуашвили. Зад камерата е холивудският оператор Федон Папамайкъл. Част от българското участие са костюмите на Ека Бичинашвили и звука на Светлозар Георгиев. „Брайтън 4“ е копродукция между Грузия, Русия, България, Монако и САЩ с подкрепата на ИА „Национален филмов център“. Продуцент от българска страна е Арт Фест (Стефан Китанов и Мира Сталева). Преди години Леван Когуашвили триумфира на София Филм Фест с 3 награди за филма си „Срещи на сляпо“, включително за най-добър филм.

С нетърпение очакваме на 15 септември премиерата за България на „Жените наистина плачат“ на забележителния режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева. Филмът беше селектиран на фестивала в Кан в конкурсната програма „Особен поглед“. Последваха участията му на фестивалите в Сараево и Карлови Вари. През септември забележителният режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева са ангажирани начело на журито на престижната програма „Венециански дни“ (Giornatte degli autori) на най-стария кинофестивал в света. Непосредствено след това ще представят лично най-новия си филм „Жените наистина плачат“ пред публиката на 25-ия София Филм Фест, като събитието ще бъде на територията на летния фестивал в нашия град – София Съмър Фест.

Екипът на "Жените наистина плачат" в Кан, снимка: архив на СФФ

Изключителен успех за българското кино бе участието на „Жените наистина плачат“ в конкурсната програма „Особен поглед“, като според класацията на Screen International, българо-френската продукция е една от най-добрите творби в Кан през 2021 година – сред шестте най-харесвани от критиците филми от официалната селекция, а главните героини – Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова) са поставени на корицата на „Le film francais“.

В различни интервюта пред български медии Весела и Мина споделят по повод на „Жените наистина плачат“: “Автентичност и неконвенционалност. Разкри се една дълбока ранимост, каквато рядко е разглеждана в киното, смеем да твърдим, а и не само ние - потвърди го известен френски критик, който също отбеляза една невероятна режисьорска свобода. И се радваме, че постепенно екипът ни започна да ни се доверява. Много необходимо пренареждане, защото бе време да се обърнем повече към себе си и това неминуемо променя и средата, и киното. Неслучайно в АРТЕ в момента един от най-гледаните сериали е с психоаналитични сеанси. Сюжетът на „Жените наистина плачат“ е изцяло женски, но филмът не е създаден с цел да разделя на два противоположни лагера мъже-жени.

Весела Казакова/л/ и Мина Милева /д/, снимка: архив на СФФ

Историите, разказани в него, по-скоро приобщават и се оказва, че въпреки женската тематика много зрители мъже го намират за вълнуващ. Това е съвременна история, социална драма, защото пак в наш стил е свързан с нещо, което ни вълнува – какво става в нашата страна. И в цялата тази семейна история от жени, в която всяка има отделна лична драма, понякога разгледана по хумористичен начин, стои нератифицирането на Истанбулската конвенция и невъзможността да се справим с проблемите на съвременното общество и защитата на жените.“ – разкрива основата на сюжета Весела Казакова, а Мина Милева споделя още: „Вдъхновението беше да се представи по по-сложен начин женската природа. Действително ансамблов филм за едно семейство, случват се разни неща, но има много усещания, много е трогателен, просълзяващ и може би това е изиграло роля в накланяне везните за селекцията.“.

Финландският филмов режисьор, сценарист и продуцент Мика Каурисмаки е сред големите имена в киното, чиито филми ще гледаме на есенното издание на 25-ия София Филм Фест. Очакваме да посрещнем режисьора в София в средата на месец септември, за да представи най-новия си филм „Една спокойна нощ“ и да получи Наградата на София на Столична община за своя принос към изкуството на киното. Фестивалът, в партньорство с Финландската филмова фондация и Посолството на Финландия в България, представя ретроспектива на Каурисмаки, която започва на 10 септември в Дома на киното.

Мика Каурисмаки, снимка: архив на СФФ

„Чувствам се не кинорежисьор, а киноантрополог - обичам да пътешествам, да наблюдавам и изследвам света и хората през камерата, а впечатленията запечатвам на лента“, разказва за влечението си към киното Мика Каурисмаки. Той е по-големият брат на Аки Каурисмаки, чиято ретроспектива беше представена в програмата на 24-ия СФФ. Мика става известен със своите филми „Хелзинки-Неапол цяла нощ“ (1987), „Зомби и влакът на призраците“ (1991), „Тримата мъдреци“ (2008), които публиката на София Филм Фест ще може да види на голям екран.

През 2021 година Специалната награда на 25-ия София Филм Фест ще бъде връчена на трима души, чиито живот е неразривно свързан с киното. Един от тях е унгарският режисьор Корнел Мундруцо. Той е добре познат на българските зрители, които са се срещали с всичките му филми на София Филм Фест през годините - от дебюта му „Приятни дни“ (2002), носител на Голямата награда за най-добър филм в първия международен конкурс на София Филм Фест през 2003, през омнибуса „Поколение: Изгубени и намерени“ (2005), „Делта“ (2008), спечелил наградата на ФИПРЕСИ в Кан, както и „Нежният син – проектът Франкенщайн“ (2010), номиниран за „Златна палма” в Кан. През 2014 година Мундруцо представи на света една изключителна провокация - „Белият бог“, носител на голямата награда от конкурса „Особен поглед“ от Кан и наградата „Кучешка палма“, присъдена на две от 250-те кучета във филма. Оригиналният и впечатляващ „Луната на Юпитер“ (2017) също участва в Кан, отново в основния конкурс.

„Фрагменти от живота на една жена”, снимка: архив на СФФ

„Фрагменти от живота на една жена” („Pieces of A Woman“) е копродукция между САЩ, Канада и Унгария, като премиерата му беше в основния конкурс на Венеция 2020. Главните роли са поверени на Ванеса Кърби и Шая Лебоф. Изключителната Кърби спечели „Купа Волпи“ за най-добра актриса, номинации за „Оскар“, „Златен глобус“ и БАФТА. „Всяка трагедия, всяка драма накрая ти дава много сили и енергия в собствения ти живот. Винаги съм се стремял да представя нещата от сърце и да стигна до сърцата на зрителите… Исках да говоря за табу, което отдавна съществува. Жените, които губят бебетата си поради някаква причина, често изпадат в изолация. Хората около тях не знаят как да им помогнат да се справят с подобна трагедия. Това е провокацията за създаването на тази история. Исках да поставя този сюжет в среда, която познавам и съм близо до нея… Основният въпрос във филма е как хората съумяват да се справят с трагедиите и какъв отпечатък остават те върху душите им и върху техните деца“, споделя за филма си Корнел Мундруцо.

Проектът „ДАУ“ (13 филма) на Иля Хржановски беше представен на втория София Мийтингс през 2005. В началото на 2019 година в две парижки кина се реализира част от интерактивното преживяване, конструирано от пълнометражни филми, визуални проекти и арт инсталации, за което зрителите са получавали персонални „визи“, придружени със специален смартфон-„водач” на зрителя в това предизвикателство. Филмът „ДАУ. Наташа“ бе селектиран в основния конкурс на Берлинале 2020 и отличен със „Сребърна мечка“ за операторското майсторство на Юрген Юргес (работил с Фасбиндер и Вим Вендерс).

Академик Лев Ландау, снимка: архив

Целият проект е посветен на живота на съветския физик и лауреат на Нобелова награда Лев Ландау (1908-1968). Проектът придобива почти митичен статут като едно от най-амбициозни начинания в съвременната киноистория. Идеята е да се представи в достоверна художествена форма тоталитарния режим в Съветския Съюз през Сталинските години и след тях. „ДАУ“ е семантичен код за тогава свръхсекретния научен институт на проф. Ландау. Мултимедийният проект, сниман в продължение на повече от 10 години, променя начина, по който се създава кино като цяло. Снимките са без прекъсване, 24 часа в денонощието, в сграда в Харков, наречена „Институтът“, изцяло преобразена в духа на епохата, в нещо като паралелна реалност. Стотици участници решават да изоставят познатото ежедневие и се съгласяват да се включат в този своеобразен научен и философски експеримент, като всеки детайл от живота им подлежи на заснемане. Сред участниците са били Марина Абрамович, оперният и театрален режисьор Питър Селърс, перуанският шаман Гийермо Аривало Валера и още много други. Филмите са реализирани с радикален киноезик на ръба между игралното и документалното кино, почти без професионални актьори, като за част от ролите са ангажирани действителни учени – професори и дори един бивш следовател от КГБ, който играе себе си. Заснети са повече от 700 часа материал на 35 мм лента.

Лех Ковалски беше буквално първият гост на София Филм Фест – посрещнахме го в за първи път през 1997 година, когато „Купонът на годината“ носеше все още името „Мюзик Филм Фест“. 25 години по-късно той е председател на журито на Международния документален конкурс.

Той ще получи Специална награда на юбилейния София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното. Ковалски е американски филмов режисьор и оператор от полски произход, роден е в Лондон през 1951 година. Най-знаковият му филм е документалният „D.O.A.“ (1980), който пресъздава процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години и включва кадри от неуспешното американско турне на Sex Pistols от 1978 година. Негови са също филмите „История на един наркоман“ (1985) с участието на Джон Спейсли и „Роден да губи: Последният рокендрол филм“ (1999) – култов филм за Джони Тъндърс от „Ню Йорк Долс“. Чрез огромно количество архивни кадри и документални материали Ковалски разкрива живота на ъндърграунд поколението.

"Това също е Париж", снимка: архив на СФФ

Освен „D.O.A.“, в програмата на 25-ия София Филм Фест #ЕСЕН зрителите ще могат да видят последните два филма на Ковалски – „Разбий го на парчета“ (2019) и „Това също е Париж“ (2020), представени лично от своя автор. Световната премиера на „Разбий го на парчета“ е в „Петнайседневката на режисьорите“ в Кан, а сюжетът проследява борбата на френски автомобилни работници, които се стремят да запазят работата си, преди компанията им да бъде ликвидирана.

Прочутият немски режисьор Андрес Файел ще бъде специален гост на есенното изданиена 25-ия София Филм Фест. В партньорство с Гьоте-институт фестивалът ще представи ретроспектива на режисьора, която се открива на 7 и продължава до 24 септември. Режисьорът Андрес Файел прилага своя талант за съзидание в различни области на изкуството – той е също писател и сценарист, работи в киното и театъра. През 80-те години учи психология в Свободния университет в Берлин и посещава режисьорския клас на Кшищоф Кешловски в Независимия берлински художествен център – място, което събира прочути режисьори като Андрей Тарковски, Патрис Шеро и Робърт Уилсън.

Андрес Файел, снимка: архив на СФФ

Първият филм, който създава през 1992 година, е документалният „Мечтата на зимната нощ“ („Winter Night's Dream / Winternachtstraum“) и е резултат от работата му с група опитни театрални актриси.

Журито за определяне на най-добър балкански филм на 25-ия София Филм Фест се състои от режисьорите Джон-Пол Дейвидсън (Великобритания), Лили Хорват (Унгария) и Дорон Еран (Израел). Те участват в програмата на есенното издание на фестивала с последните си филми. А още хубави новини за фестивала предстоят! Да се надяваме, че усложняващата се ситуация с пандемията от Covid-19 няма да попречи на организаторите и на нас като зрители да съпреживеем празника!

Светлана Дамянова, шеф на Пресс офиса на СФФ е винаги на линия, снимка: Стефан Джамбазов

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на СФФ и Стефан Джамбазов

[vprki]

Фестивалът „София ДокуМентал“ – да отстояваме човешките си права и достойнство

Първият фестивал „София докуМентал“ се включва амбициозно в разнообразието от фестивали в лятно-есенния културен сезон. Кинофорумът си поставя важната цел да покаже филми с кауза, прекрачващи всички граници, задръжки и предразсъдъци. Но, всъщност, това не е първото му издание, а първото на живо.

От 7 до 14 септември Балканският документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкият център канят публиката да гледа н��й-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“. Припомняме, че минала година през декември се откри нулевото издание на новия изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това беше международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и беше излъчен он лайн от 10 до 18 декември 2020. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова, която тогава обяви, че „това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък“. И този момент дойде, но вярваме, че пандемията от Covid-19 няма така мощно да се върне и да ни затвори и изолира отново един от друг.

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. За 8 дни ще бъдат показани повече от 40 заглавия. Общото между всички е фокусът върху човешките права. Част от заглавията са включени в състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино.

Друга награда ще връчи публиката. Много от прожекциите в Дома на киното, Чешкия център и подкуполното пространство на Ларгото ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит , Димитра Кузи, Таня Хорилчук и други, съобщават организаторите.

Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен филмът, с който се открива кинофорума „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance, показан и на последното „Берлинале“. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г..

„Земята е синя като портокал“

Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.

„Сабая“ (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (отвлечени и превърнати в сексуални робини). „Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова) е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. А „Другата страна на реката“ (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) представя историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния ѝ град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.

„Сабая“

Войната в Сирия е тема на „Пещерата“ (2019, Дания, Сирия ) . Новият филм на ��оминирания за „Оскар” Ферас Фаяд(„Последните хора в Алепо”) ни среща с обсадени цивилни, чиято надежда за безопасност е под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстоявали правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.

„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с герои, които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е „Дисидентът“ (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). В центъра на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Уме��о преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.

Друго много силно заглавие е „Машината на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен.

„Плодова машина"

Темата за половата идентичност и различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст”. Филмът представя портрет на едно семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.

Пет филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”.Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица.

„Аз съм Грета"

Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета" (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят.

Рон Хауърд заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния, при която пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.

Другите филми, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са: „Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия, реж. Саломе Яши) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения). Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октоподът“ (2020, Южна Африка) – носител на тазгодишния Оскар за най-добър документален филм.

„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе във всекидневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с този гигантски проблем, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм „В АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и, която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.

България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новият филм на Стефан Командарев „Живот от живота“. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи.

Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

„Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. – казва режисьорът - Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“. Филмът е включен и в програмата на 37-то издание на „Празниците на изсуствата Аполония“ в Созопол тази година.

Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова, основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника“. През 2015 г. Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат в центъра и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка ѝ оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на творбата. За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрителите от 23 европейски държави.

Третото българско заглавие е „Музика за филм“ , включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Току-що заснетият филм ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата, двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.

Един от най-интересните филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения. / С голям интерес ще гледам този филм. била съм Рамала в Израел и в автономните палестински територии и ги познавам много добре в исторически, политически, социален контекст и т.н./. Поне в анотацията нещата са представени доста еднозначно. Но и в това е и ценността на фестивала в дискусии, ако не в конкретен филм да се коментират различни гледни точки – б.ред. /

В последната вечер на фестивала ще звучи музика. За финал в програмата е включен „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на реж. Лиза Ровнер). Трейлър -Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала

P.S.на „въпреки.com”: „София докуМентал“ е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници.

[vprki]

С „Радиомълчание“ тръгва онлайн нулевото издание на София Документал

С швейцарско-мексиканската копродукция „Радиомълчание” се открива нулевото издание на един нов изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това е международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и ще бъде излъчен от 10 до 18 декември 2020, онлайн на www.documental.bg.

Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg ще бъдат достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, пишат организаторите.

“Банкси, най-търсеният”

Но да започнем с първия откриващ филм – „Радиомълчание“ /кадър от филма горе/. Режисьор е Хулиана Фанхул, а филмът е в програмата благодарение на Швейцарското посолство в България. „Радиомълчание“ е техника на военните за издаване на заповед от висшестоящ, използвана за заблуда на противника. Днес обаче терминът може да се приложи спрямо журналисти, на които се „отнема думата“ по „препоръка отгоре“. През 2015 г. Кармен Аристеги, журналистка от Мексико, е уволнена от радиостанцията, в която работи от години. С подкрепата на над 18 милиона слушатели Кармен създава онлайн канал, в който продължава борбата си срещу фалшивите новини, корупцията във властта и търговията с наркотици. Тази прожекция на 10 декември от 18 часа ще продължи от 19, 30 със среща с режисьорката на филма Хулиана Фанхул, а от 20 часа ще има дискусия, модерирана от Ирина Недева от Асоциацията на европейските журналисти, със специални гости журналистите Силвия Великова, Росен Босев и Полина Паунова.

“Епицентър”

Сред акцентите в програмата още са номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер. Други акценти на програмата са филмите „Банкси, най-търсеният” и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете.

“Процесът Олег Сенцов”

На 11-ти декември от 18 часа фестивалът организира и специално събитие, посветено на на��радата на Европейския парламент за свобода на мисълта „Сахаров ” (тази година наградата се присъжда на беларуската опозиция), с прожекция на филма „Процесът Олег Сенцов ”, последвана от дискусия с режисьора на филма Асколд Куров, режисьора Явор Гърдев и беларуския режисьор и член на опозиционното движение Андрей Курейчик. Темата на дискусията ще бъде свободата на мисълта в киното и ролята на изкуството в защита на демократичните ценности. Събитието се организира съвместно с Бюрото за връзка на Европейския парламент в България.

“RBG”

Уникално събитие в програмата ще бъде прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ. Очарователен, вдъхновяващ, не оставящ никого безразличен - след като го изгледа, всеки е готов да промени света. Ексклузивната прожекция ще закрие фестивала на 18-ти декември. От 20 часа ще има онлайн среща с режисьорите на филма Бетси Уест и Джули Коен, последвана от дискусия със специален гост Здравка Калайджиева, правозащитник и бивш съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Разбира се, има и още филми, които са също значими като проблематика и реализация. Един от тях е „Навални в опозиция“ на режисьора Александър Расторгуев. Филмът проследява Навални и неговия екип по време на президентската му кампания през 2017 г., предлагайки на публиката изключителен поглед зад кулисите на съвременната руска политика. Филмът е дело на Александър Расторгуев, който загива трагично заедно с двама свои колеги в Централноафриканската република, работейки върху нов филм за дейността на руски наемници.

“Българска мечта”

Но за нас в България, интерес ще предизвика и един друг филм, в който става дума за нашата страна, без да е правен от българи. Става дума за „Българска мечта“ на режисьора Сърджан Шаренац. Според него се оказва, че и ние можем да бъдем привлекателна страна за други европейци, дори и заради по-ниския ни стандарт на живот. „Българска мечта“ е един по-нестандартен поглед към различията между социалните системи и стандарти на живот на две държави от Европейския съюз. Филмът проследява историята на Петра Каленбах, германка, която решава на 65-годишна възраст, че иска по-качествен живот, и то не къде да е, а в България. В Хамбург пенсията й възлиза на 700 евро, с които преживява много трудно. В България обаче тя може да си позволи ресторант, кино и театър. Босненският режисьор Сърджан Шаренац разбива стереотипите между Западна и Източна Европа в история с много необичайна за Балканския регион гледна точка. ≈

Снимки: архив на фестивала

[vprki]

Критичен поглед: „Златната роза“ 2020 – много филми, малко събития

След „Любовта е лудост“, и „Златна роза“ (24 септември – 1 октомври) се проведе във Фестивален и конгресен център - Варна насред извънредната ситуация с COVID-19. 38-то издание на Фестивала на българския игрален филм премина делово и шеметно ��� за седмица изгледахме 19 филма в пълнометражния конкурс и 22 – в късометражния. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Фестивалът е организиран от Изпълнителна агенция „Национален филмов център”, Министерство на културата и Община Варна. Пет бяха дебютите, пет бяха и филмите, заснети с частни средства. В конкурса участва и международната копродукция „Кръвта на пеликана“ (Германия/България) на Катрин Гебе с участието на прекрасните български момиченца Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо (удостоени със специален диплом на фестивала). Варненската публика, макар и не най-активно, се престраши да идва на прожекции с маски и през място – за „Рая на Данте“ на своите съграждани Димитър Радев (сценарист и режисьор) и Николай Мутафчиев (продуцент) напълни зала 1, а комедията „Като за последно“ на Ивайло Пенчев екзалтира зрителите, предизвика бурни аплаузи и в крайна сметка получи Наградата на публиката. За първи път „Златна роза“ се проведе и онлайн. Фестивалът бе богат - с разнообразни филми и смислени пресконференции.

Нина Хос, Катерина Липовска и Аделия – Констанс Оклепо в “Кръвта на пеликана”

Тази година „Златна роза“ започна с летящ старт – на откриването бе показана извънконкурсната разтърсваща международна копродукия „Пари“ (Гърция/Франция/Холандия/България/Швейцария) на иранеца в Атина Сиамак Етемади. Дебют на сценариста - режисьор, филмът проследява колизиите на красивата и смела иранка Пари (Мелика Форотан) в Атина подир следите на изчезналия й син. Заснет в подчертано нисък ключ из потайностите на гръцката столица, семейната драма с елементи на трилър показва и нея, и майчините изпитания от неочакван ракурс. Чест е за страната ни, че участва в толкова силен и оригинален филм (български копродуцент Братя Чучкови). Журито на пълнометражния конкурс бе международно: Кристина Грозева и Петър Вълчанов (председатели, носители на „Златна роза“ за „Бащата“ от м. г.), унгарският продуцент Лашло Кантор, филмовите критици Пет�� Александрова и Едвинас Пукща (Литва) и актьорът Велизар Бинев. В журито на късометражния конкурс бяха критикът Деян Статулов (председател), актрисата Елена Телбис и режисьорът Христо Симеонов (трикратен носител на „Златна роза“ в тази категория).

“Пари”

Пълнометражният конкурс показа различни жанрови и продуцентски стратегии, режисьорски стилове, визуални решения и актьорски поведения. Филмите, дори и най-комерсиалните, като създадените с частни средства „Диви и щастливи“ на Мартин Макариев и „Завръщане“ на Николай Илиев или „Като за последно“ на Ивайло Пенчев, се занимават с екстремалността на живеенето – социално и екзистенциално, най-често съвременно. Свидетели сме на различни гледни точки към нашата действителност, но има и 3 филма изцяло в епоха. 

“Диви и щастливи”

С „Късата клечка“ Димитър Петков се завръща в пълнометражното кино след близо 20-годишно отсъствие. Филмът по сценарий Димитър Златинов (банкер в Австралия) е ситуиран в началото на 80-те и е нещо като пародия на милицията от времето на соца с трагична развръзка, ала доста неубедително режисиран в първата част - с плоски скечове и банални присъствия на Китодар Тодоров и Руслан Мъйнов. Открояват се изпълненията на младия Никола Стоянов и Валери Йорданов, а във втората част, когато става все по-напечено, Димитър Петков улавя ритъма на филма и той светва.

“Късата клечка”

„Останалото е пепел“ на Георги Костов по сценарий на Александър Томов е съсредоточен в навечерието на 9 септември 1944 и уж фокусиран върху кратка драматична отсечка от живота на банкера и политик Атанас Буров (Асен Блатечки) с намесата на американец в различни възрасти (Нейтън Купър и Бен Крос). Темата е безспорно интересна, но, с изключение на професионалната и завладяваща визия на оператора Емил Топузов, филмът е кръгла нула – нито достоверност, нито помен от важната роля на Буров в историята ни. 

“Останалото е пепел”

„Блаженият“ на Станимир Трифонов е създаден по повестта на Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“ и обхваща голям период от българското време – от 30-те до 50-те години на ХХ век в Русе и в София. Фокусиран е върху интелигентния, свенлив и религиозен аптекарски син Боби (чуден Александър Тонев), който има пророческа дарба, но пострадва заради бомбардировките над София и, макар да не е луд, до края на живота си живее в психиатрия. Филмът проследява много по-плътно и интересно и пътя на невероятно красивата и адаптивна негова приятелка Катя (обещаваща Лорина Камбурова), съумяла да подреди живота си по време на народната власт. В разказа е намесен и 20-годишният студент Джон Кенеди, изпратен от Рузвелт на шпионска мисия в България. Филмът, подобно на „Изпепеляване“ (2004), показва зверствата на комунистите и ДС, дори има цитат от предишния филм. Операторът Кирил Проданов поетично е заснел актьорите и екстериорите с красив акцент върху Дунава, но интериорите са доста бутафорни, а музиката – прекалена и патетична.

“Блаженият”

Два филма разказват за днес, но прескачат и в миналото. „��е влизай в пререкание с персонала на банята“ на Иван Черкелов разказва травматично-извисяваща история за смърт в микс от днешност, визиони флашбек и хроники от 50-те и 60-те. Неизлечимо болна лекарка на възраст с остригана коса (Силва Милковска) е отишла в родния си Ловеч да умре, но посява в сандъче слънчогледови семки. Брат й (Александър Трифонов), който живее в Прибалтика, пристига да я търси и си спомня времето с любимия им дядо. Наоколо – порутеност, простотия, величественият паметник на Левски и пълноводният Осъм. За пореден път Иван Черкелов представя живеенето като абсурд, но този път – с извисяваща примиреност. Отново показва едър кинематографизъм през структурата на филма, композициите, вдъхновяващата визия на Рали Ралчев, вълнуващите актьорските изпълнения на непрофесионалисти, музиката. За първи път Иван Черкелов прави остър завой към миналото с поразително красиви визиони и черно-бели документални кадри. Поетичен, дълбок и автентичен, „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ е поред��ият важен филм на своя автор, останал абсолютно незабелязан от журито. Но, както ми сподели Иван Черкелов в разговор за „Семейни реликви“ (2016), „Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“.

„Не влизай в пререкание с персонала на банята“

„Рая на Данте“ е авторски дебют на Димитър Радев (Награда на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци). Той беше не само най-стабилният сред дебютите, но и един от най-силните филми в конкурса. Разказва за интелигентното, но доста несигурно мамино синче на средна възраст Данте (Владимир Пенев), кръстен на Данте Алигери и останал без образование заради идеологическите репресии върху родителите му. Тежко преживява смъртта на майка си (Гинка Станчева) и пенсионирането му от печатница. Научава стриктно пазени семейни тайни и тръгва да издирва хора, били в Белене заедно с баща му. Междувременно се сближава с приветливото момиче Рая (Радина Боршош), която му помага за започнатата книга, посветена на родителите му, но е и внучка на един от насилниците на майка му (Борис Луканов). От време на време из подсъзнанието на Данте изскачат визиони с него като малък и майка му. Финалът е изненадващ. Владимир Пенев, който не се е снимал в киното от дебюта на Явор Веселинов „Прелюбодеяние“ (2014), е извънмерен на екрана – героят му минава през разни състояния и той ги играе виртуозно. С Радина Боршош са чудесен дует. Би ми се искало филмът да е по-кратък, но това се отнася за почти всички кандидати за „Златна роза“.

„Рая на Данте“

Що се отнася до съвременността, имаше разнообразие от теми, жанрове и гледни точки към нашата действителност. Ожесточеното ни живеене и изобщо разсипаното ни българско днес е артикулирано в повечето филми. Те изследват промените в обществените и личностните нагласи. Търсят отговори на фундаментални въпроси, свързани със смисъла, достойнството и оцеляването. Занимават се със смъртта, самоубийството, Бог. И в повечето случаи се опитват да бъдат комуникативни. В различните интерпретации на съвременността имахме и нежни, и свирепи, и смешни филми; и мейнстрийм, и арт кино…

“Страх”

„Страх“ на Ивайло Христов („Златна роза“, награда за женска роля на Светлана Янчева, награда на СБФД и на акредитираните журналисти) се очерта като най-добрия и най-вълнуващ филм. Черно-бял като „Каръци“ (2015), но по-емоционален, по-смешен, по-ожесточен и с изумителен цветен финал. От баналната бежанска тема Ивайло Христов изважда народопсихологични и екзистенциални пластове. Вдовицата Светла (отново невероятна Светлана Янчева) живее в крайморско село близо до границата с Турция, откъдето се прокрадват бежанци. Безработна учителка е, тъй като училището е затворено поради липса на деца. Светла е опърничава. На лов за зайци се натъква на бежанеца от Мали - Бамбо (Майкъл Флеминг). Никой не го е еня за него и тя го прибира у дома си. Не се разбират лингвистично. Постепенно обаче двамата се сближават, което предизвиква неудържима агресия у съселяните. През смях и ужас Ивайло Христов гради атмосфера на задушваща ксенофобия. Абсурдът на българската задръстеност приема страховит мащаб. С камерата си Емил Христов запечатва състояния и ландшафт, недовършен комплекс и бежански неволи, кметски „активности“ и раждането на любов. И е тъпо, и е нежно, и е гнусно, и е забавно.

„Сцени от живота на една актриса“

„Сцени от живота на една актриса“ на Иван Владимиров (Специалната награда на журито, награди за режисура и сценарий) е копродукция между НФЦ и Българската национална телевизия. Стъписващ филм – твърде далече от телевизионните стандарти, подобно на „Отчуждение“ (2013) на Милко Лазаров, но ситуиран в България и разказан постфактум. Млада и дивно красива актриса (страхотна Радина Кърджилова) се удря самоубийствено с колата си в стена. Филмът се занимава с нея през сегашни спомени на много колеги (Владимир Пенев, Светлана Янчева, Иван Бърнев, Йосиф Шамли, светла му памет...) и флашбек епизоди от живота й с начинаещ режисьор (Йордан Ръсин), вманиачен по камерата си. Запечатанато време за него е по-важно от живото. С радикализма си филмът препраща към Новата френска вълна и синема верите. На места буксува, мярва се тавтология, но е въздействащ и енергиен.  

„Житие“ 

„Житие“ (Награда за мъжка роля на Иван Бърнев, специално отбелязване от журито) по сценарий на Красимир Крумов - Грец, светла му памет, събира две поколения режисьори: Георги Стоянов и Войчех Тодоров, който е и оператор на филма. Той пристигна от Вроцлав във Варна специално за премиерата. Сюжетът тръгва от кастинг за нелепа тв -постановка и безличния й режисьор (Малин Кръстев) с неговия неконтролируем син (Ивайло Савов) и се съсредоточава върху отношенията на последния с добросърдечен лузър (Иван Бърнев), когото тийнейджърът натиква без вина в затвора. Както обикновено при Грец, действието се движи меланхолично, търкаляйки се подир смисъла на битието. За първи път виждаме Иван Бърнев толкова мълчалив и фрустриран - приковава. Филмът е заснет въодушевяващо, но има дължини и недотам убедително присъствие на другите актьори.  

„18 % сиво“

„18 % сиво“ на Виктор Чучков (Наградата на Варна) е по мотиви от прославения едноименен роман на Захари Карабашлиев, но вместо из Америка, Зак (Рушен Видинлиев) обикаля с колата си из Европа и си спомня за починалата Стела (Доля Гавански) и тяхната травматична любов. Варна, Лондон и пътят все също герои на това транснационално road movie, заснето от Ненад Бороевич в прекалено нисък ключ. Филмът не е лош, но липсва химия между главните изпълнители и така е опериран от любов. „Доза щастие“ на Яна Титова (Награда за дебют) е по книгата на покойната Весела Тотева „Падение и спасение: Изповедта на една хероинова наркоманка“ и нейната роля чудесно изпълнява собствената й дъщеря Валентина Каролева. Независим филм, който се занимава с ужасно актуалната тема за наркотичната зависимост и изцелението от нея – в случая с намесата на Бог. Строен и емоционален, „Доза щастие“ има щастлива екранна съдба.

„Дани. Легенда. Бог“

„Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков (Награда за операторска работа на Румен Василев) е лудешко road movie из българската мерзост и несрета. Дани (Димо Алексиев) е мутра, снимана от английска телевизия за документална поредица, свързана с прането на пари. Щур и безпардонен, той говори предимно на английски и показва ада на постпреходното българско живеене. Явор Петков работи в банка в Англия и е заснел дебюта си със собствени пари. За някои от гостите на фестивала това бе най-физиономичният и очарователен филм за българската участ, но за мен по-скоро излъчва ожесточението от началото на 90-те и е тягостно дълъг. Що се отнася до наградата за оператора, смятам, че Румен Василев е по-скоро регистратор, отколкото визионер.

„До последния каприз“

Режисьорският пълнометражен дебют на талантливия и интелигентен актьор Иван Юруков „До последния каприз“ е също независим и още по-амбициозен. Но е твърде енигматичен и хлабаво конструиран разказ за виртуозен цигулар, оттеглил се на село и убит там; за две момченца, открили пистолет; за налудничав учител; за тв-екип, искащ да снима филм за цигуларя... Имаше още филми, свързани с днешното живеене, но те са толкова сбъркани или кухи, че си позволявам да ги подмина.

„Черупки“

Що се отнася до късометражния конкурс, той бе изненадващо слаб. Имахме възможност да видим и упражнения по кино от програмата Филм Фордж на Ню Бояна Филм Студиос. Сред всичките 22 филма се откроява „Черупки“ (специален диплом) на Слава Дойчева - деликатна и оригинална екзистенциална драма за сексуалната различност и родителското отношение към нея. Интересен е и „Нощна смяна“ (Награда на Гилдия „Критика“ към СБФД) на Еди Шварц и Йордан Петков – социална драма за нелегален добив на въглища в Перник. Не бих пропуснала и очарователната 3-минутна танцувална миниатюра на Йосиф Аструков „Elusive“. Съвсем закономерно не бе връчена „Златна роза“ за късометражен филм.

„Elusive“

Тази година „Златна роза“ имаше нова рубрика – „Златна роза класик“. В нея гледахме реставрираната и дигитализирана версия със субтитри на български език на изключителния трисериен филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера“ (1981, по „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова). Сега той би трябвало да заживее нов екранен живот благодарение на Доли медия студио - Добромир Чочов. Тази прожекция бе със спорни цветове, одобрени от оператора Радослав Спасов.

Руси Чанев в “Мера според мера”

За пореден път стана ясно, че „Мерата“ на Дюлгеров със съсценарист и главен изпълнител Руси Чанев и другите талантливи актьори и с работата на художника Георги Тодоров - Жози и композитора Божидар Петков, светла му памет, е сред недостижимите върхове на българското игрално кино. Прожекцията даде повод на последвалата пресконференция да се обсъдят проблемите с дигитализирането на нашите филми – процес, започнал още в първите години на ХХI век, според думите на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. Проблеми с правата на старите филми има не само у нас, а и по света. Дигитализирането на лентата е наука, както се изрази Антония Ковачева. И още – лентата трябва да се съхранява грижовно, защото е в основата на всяко ново технологично посягане.

Като цяло тазгодишната „Златна роза“ показа понижен кинематографичен градус. Но повечето от филмите тепърва ще излизат по екраните, така че сами ще можете да прецените качествата им, като ги гледате. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив на НФЦ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Животът на Христо Ганев прилича на красив филм с морална поука

На 2 август Христо Ганев навършва 95 години. Започват да го честват от 50-та му година. През 1974 Бюрото на УС на Съюза на българските писатели го поздравява лично - „До другаря Христо Ганев - тук” като един от „талантливите сценаристи, посветили дарованието си на пресъздаване на величавата битка на знайните и незнайни верни синове на народа и партията...” . Написа за „въпреки.com” кинокритичката Боряна Матеева.

Днес тези казионни слова, отнесени към личността на Христо Ганев звучат нелепо и смехотворно, още повече, че няколко години преди това през 1971 заедно с още четирима български писатели /Валери Петров, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров – б. ред./ непокорният интелектуалец е изключен от БКП, защото отказва да охули публично руския дисидент Александър Солженицин.  

Христо Ганев /вдясно/ по време на снимките на “А бяхме млади” - снимка архив БНФ

За 60-та му годишнина през 1984 заглавията са по-други: „Въздухът около него е чист”, а думите са: „остана непреклонен”, „гледа право в очите”, „неговата нравственост озадачава, потиска, дразни”, „той постоянно търси общение с Истината”. Но официалната линия е същата, въпреки, че човекът и времената се менят неумолимо. В поздравлението си Левчев, тогава председател на СБП, държи „правилния” курс: „Вие се трудите неуморно и с чувство на отговорност пред партията и народа, оставате верен на високите комунистически идеали”. Убийствената баналност на тези думи показва, че властта се прави на сляпа.

Кадър от “Голямото нощно къпане” - снимка архив БНФ

През 1977 излиза „Басейнът”, а през 1980 „Голямото нощно къпане” по сценарии на Христо Ганев и с режисьор неговата съпруга, съратник и съмишленик Бинка Желязкова. Който помни тези важни за българското кино филми, изпълнени с морално безпокойство за срива на идеалите, ще си даде сметка, че статуквото и търсенията на Христо Ганев вече се разминават драстично. Но това тръгва още от сценария „Партизани”, написан през 1956 година. В него за първи път в киното на соцлагера някой дръзва да заговори за деформациите на идеала, да изобличи алчността, самозабравянето, бездуховността на някои партизани, за които животът започва да си тече тихо и комфортно с привилегии. Така Христо Ганев и Бинка Желязкова озаглавяват и първия си съвместен филм - „Животът си тече тихо...”. В него Христо освен сценарист, е и сърежисьор. Нечуваната идейна и творческа смелост не се прощава на авторите и филмът им е забранен чак до 1988.

“Животът си тече тихо” - снимка архив БНФ

Ще си позволя един личен спомен. Когато във ВИТИЗ под сурдинка се заговори за „арестувани” филми, отидох в Народната библиотека поне да прочета митичния сценарий на Христо Ганев. В томчето на „Киноизкуство” той фигурираше в съдържанието, но страниците бяха откъснати... Филмът прави идеологически скандал и поставя авторите в графата бунтари, на които през годините започва да се гледа с подозрение и да се пречи активно. Следващият им филм „А бяхме млади” (1961)  говори за идеализма, любовта, романтиката и устрема на група младежи-антифашисти и получава Златната награда на Международния фестивал в Москва, 1961, както и „Златна роза” на националния фестивал във Варна.

“А бяхме млади” - снимка архив БНФ

Но да се върнем към честванията. За 70-та годишнина в един вестник написаха: „Христо Ганев се връща към агитките”. „По всичко личи, че с агитки започнах и с агитки ще свърша”  - се шегува той, визирайки първите си стъпки като сатирик - „агиткаджия”, един от основателите на „Стършел”, където пише фейлетони и епиграми преди да замине да учи кинодраматургия в Москва. Но преди това е ремсист и нелегален, после партизанин в бригада „Чавдар” – помним хрониката, където двайсетгодишният младеж държи плаката „Първа соф. партизанска бригада „Чавдаръ”. После е фронтовак и военен кореспондент в Отечествената война. След завръщането си от Москва се отдава на киното и става един от водещите ни сценаристи и режисьор на няколко забележителни документални филми.

Христо Ганев с държавната награда “Св. Паисий Хилендарски” - снимка архив

За 75-та му годишнина през 1999 го наричат „непобедимият идеалист”, „глас чист, искрен и мъжествен”. За 80-та му годишнина през 2004 се появяват текстове със заглавия, които обобщават един сложен и достоен житейски път и богата творческа кариера: „Скептичен дух сред плебейска устременост” , „Неумолимо изправеният”. Други го виждат „монолитен и изящен като колона, изваяна от дорийски мрамор – без шупли,без пукнатини...” През 2007  получава Награда за цялостно творчество на СБФД. В емоционалното си слово, говорейки за уникалния за нашето кино тандем, който са били с Бинка Желязкова, призна, че „тя е човекът, който беше на кормилото. Аз само въртях педалите”. През 2011 е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски” за цялостен принос към българското кино. Тогава в едно от много редките си публични изяви каза: „Моят дълъг и шарен живот, преминал през монархизъм, социализъм и демокрация, ме е научил да посрещам с малко скептична дистанция наказанията и наградите, с които съм бил удостояван. Знам, че и наказанията, и наградите често пъти са незаслужени.” И сподели острата си тревога, че „духовното състояние и израстване на нашия народ повече от всеки друг път е въпрос „на живот и смърт”, както пише на знамето на българските възрожденци.”

“Басейнът” - снимка архив БНФ

Сега, когато отбелязваме неговата достолепна 95-та годишнина, наред с широко известните ни игрални филми ми се иска да споменем и една непозната, но особено важна за културния ни пейзаж страна от приноса на Христо Ганев за българското кино и култура – неговите прелестни анимационни миниатюри. През 2014 Изпълнителна агенция „Национален филмов център” издаде сборник с 14 анимационни сценарии, с които Христо Ганев извършва идейно и драматургично преобръщане в лоното на вече утвърдената и световноизвестна Българска анимационна школа от края на 60-те и вкарва нови теми и структури - нелинейния сюжет, фрагментарния принцип и асоциативното начало. Като започнем с „Басня” (1964) на Радка Бъчварова и „Дяволът в черквата” (1969) на Иван Веселинов и стигнем до „Хипотеза” (1976) и „Кавалкада” (1979) на Анри Кулев, „Гайда (1982) на Анри Кулев и Николай Тодоров, минем през „Сафари” (1984) и „Веселякът (1987) на Анри Кулев, „Просяшко трио” (1988) на Владо Шомов, та до „Десетият кръг” (1998) на Анна Харалампиева. И после - „Поет и Пегас” (2000) на Андрей Кулев , „Сламеният човек” (2001) и „Парцалът” (2007) на Анри Кулев, „Любов с превалявания” (2015) на Ася Кованова и Андрей Кулев и „Вятър работа”(2017) на Анри Кулев. Особено се откроява „трилогията” за знамената: „Веселякът”, „Парцалът” и „Вятър работа” в която във висок философско-политически и екзистенциален дискурс са изложени разсъждения за смисъла на живота и непрестанните битки в него, за преходността на идеологиите и надмощието на любовта, която помита всичко.        

Виждаме, че паралелно с работата в игралното, Христо Ганев се занимава тихо, но много сериозно и успешно и с анимационно кино, където в сгъстен, есеистичен вид прави своите философски обобщения за битието и споделя екзистенциалните си тревоги. Тези интимни експерименти, съпътстващи цялата му кинокариера и до днес събират като във фокус таланта му на поет-драматург. Ето финала на един нереализиран анимационен сценарий „Птицата” , който е чиста поезия:

„с длето да къртиш денонощно

отломъците грозни и ненужни-

от черен камък да изваеш бяла птица,

чудата и красива,

                            И толкова ефирна,

че само като духнеш

                                       и да литне...

През всичките юбилейни години думите, които остават като константа за големия Христо Ганев са: „почтеност”, „достойнство”, „достолепие”,  „честност”, „мъжество”. Трудно е да се каже нещо повече, което да не е баналност. И все пак - отвъд несигурните идеологически концепции и консуматорски страсти той продължава да стои в пространството в целия си нравствен интегритет, изправен нагоре към духовното. Един от много малкото реални герои на нашето време, с които да се съизмерваме. Елитен интелектуалец, който се оттегли в мълчание и който отказва да пише мемоари, защото не иска да наранява хора. Човек, чиито живот прилича на красив филм с морална поука. Филм, който очакваме да ни изненадва с нови филми във филма. В този свой филм големият кинодраматург е приел ролята на каскадьора, не на „звездата”. Ето какво беше казал: „Него го търсят само при опасни сцени. Той е гърбът на героя, а лицето е друг. Той е анонимен. Суетата и славата не бива да го блазнят. Трябва да бъде смел пр�� всички обстоятелства... Това е трудна, опасна и неблагодарна професия! Сценаристът е каскадьор по призвание...” ≈

Текст: Боряна Матеева

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Не само каскадьор по призвание е сценаристът, каскадьор, без страх от последствията е и почтеният, достоен човек. Това е Христо Ганев! Да е честит!

[vprki]

Мартин Иванов: Потискащо е как на думи има разбиране за културата, а всъщност…

„Втората ми много важна тема тук е да влизам в ролята на човека, който непрестанно повтаря как българската култура е изключително ценна, колко е важна и как ние като общество и като държава сме абдикирали от нея”. Това казва министърът на културата в служебното правителство доц. д-р Мартин Иванов, който в един искрен разговор говори с болка за проблемите пред които е изправен, но просто не може да ги реши в този момент.

Откъс от разговора с доц. д-р Мартин Иванов можете да чуете тук

И продължава: „Ежедневно се сблъсквам с много тъжни примери и ми се иска да поканя журналистите, аз няколко пъти го обявих, да направим едно посещение, започваме с Националната филмотека, може би след това трябва да отидем зад кулисите на някои театри, в хранилищата на някои музеи, на някои галерии. Навсякъде има проблеми и много, много тъжна е картината и аз се чувствам много виновен пред всички колеги. На 50-годишнината на Етъра се запознах с ръководителката на „Филип Кутев” и тя ми обяснява как нямат зала, огромните проблеми, които имат и аз съм в тази

шизофренична буквално ситуация да разбирам,

да подкрепям и да съм принуден да вдигам рамене. Много са проблемите и ден след ден се появяват нови и нови неща. Тъжно ми е в тази ситуация. Чувствам се безсилен в много ситуации и радвам се, разбира се, на малките неща, които успяваме да постигнем и да придвижим, но си давам сметка колко ограничени са ни възможностите и как сигурно и с моя портрет ще се наредя на тази дълга редица. И следващите след мен ще си казват – а бе, сигурно е можело и повече да се свърши. Потискащо е това как има на думи разбиране колко е важна културата, а всъщност…”, казва Мартин Иванов. Той е един изключително организиран човек, който още на първата си пресконференция постави основни приоритети, един от който беше да отстоява да има поне 1% от БВП за култура. Същевременно обаче, той си дава ясна сметка за ограниченията на служебното правителство по отношение на бюджет и законодателни промени. Но така или иначе успя да свърши важни неща до сега и това е финансирането на сценичните изкуства, което заплашваше началото на театралния сезон. Миналата седмица правителството пренасочи близо 3,2 млн. лв. допълнително към Министерството на културата, повечето от които ще отидат за сценичните изкуства.

„По темата с театрите намерихме глътката въздух,

но продължаваме да сме на 7000 метра на лагера и да се задъхваме. Трябва ни още кислород. То не на нас, трябва кислород на всички артисти, които влагат толкова много усилия, сърце, душа. С нетърпение очаквам, само след няколко дена ще започне театралният сезон, малко по-късно и оперният. Това за мен е много важен и радостен факт как хората успяха да се върнат в салоните, в залите и даже имаме три пъти повече посетители в залите, отколкото на футболното първенство. Това може да ни радва, разбира се, тъжно ни е за футбола, но същевременно изкуството, културата са едни непреходни ценности и смятам, че изключително важно е всички българи един по един, а не ние като нация нещо имагинерно, да си дадем сметка колко необходимо е да подкрепим тези български творци”, казва Мартин Иванов.

Той е съгласен, че със сигурност в театралната реформата има много неща, които могат да се поправят. „Като цяло смятам, че структурата е доб��а, но има нужда от нейното донастройване. Имах среща със синдикатите - това беше и тяхното мнение. В културната общност има едно разбиране, че през тези изминали три години от стартирането на реформата, това е един достатъчен период от време да поемем въздух, да се обърнем назад и да направим един анализ на всичко случило се. От друга страна обаче опираме до мандата на един служебен министър. И аз с основание, смятам, се въздържам от някакви резки радикални ходове, да не говорим, когат�� те са свързани със законодателни промени, които по дефиниция ние нямаме право. Аз разбирам своята длъжност тук от една страна да гарантирам нормалните, естествените процеси в министерството. И осигуряването на финансирането на театрите беше една част от тази моя ангажираност”, казва министър Иванов.

Когато Мартин Иванов приемаше поста от своя предшественик Петър Стоянович, все още не беше напълно наясно с проблемите, които го очакват

„За мен е важно това, което говорим сега аз и моят екип – колко е важна културата и как някак си дълго време сме стояли встрани от нея и сме я забравили. Била е като едно доведено дете някак си, като мащеха сме се държали. Не министерството, говоря за цялото общество и държавата. Този разговор и тези гласове трябва да продължат. Иначе всичко губи смисъл. Опитът ми с архива показва, че трябва дълго време, за да може да се преведе на един разбираем език за хората колко големи са проблемите и как ние сме в дълг и към своите предшественици. Защото ние сме толкова горди с нашата вековна, хилядолетна култура, със своята хилядолетна история,

а същевременно някак си се скъпим,

за да не използвам по-жаргонни думи, да дадем и минимална подкрепа за тези паметници. Днес отново за Н-ти път бях на инспекция на Ларгото до такава степен, че даже не ме пуснаха, три пъти ми искаха да се легитимирам кой съм. Аз нарочно не казвам, че отивам, за да не изглежда всичко розово. Слава богу, има сериозен напредък от последното ми посещение, но колкото и да има напредък, водата продължава да избива. Тя не е свързана само с дъждовете. Дъждовете добавят по нещичко, но има извори, те работниците ми ги показаха. Има извори сред развалините. И в крайна сметка всичко зависи от нормалното изпълнение на проекта. Но не е само Ларгото. То е в центъра, тъжна метафора, но в подобно положение са много други обекти. И ние трябва някак си да спрем да се отнасяме доста така нехайно към нашето културно наследство и да си дадем сметка, че това е първо нещото, което ни обединява, свързващото звено между всички ние, които сме българи, било то граждани на България или вече отишли, разпилели се по целия свят. А същевременно това е мотивът за нашето национално самочувствие”, казва министърът на културата.

Мартин Иванов получи от Петър Стоянович на церемонията и преписа на Манасиевата хроника, която по традиция си предават министрите на културата

Той много разчита, че политическите сили ще потвърдят желание за следващия бюджет да бъде предвиден поне 1% от БВП за култура. „И пак казвам – културата не е в позиция на един просител с шапка, в която трябва да хвърлиш монета на уличния музикант. Културата създава работни места, създава национално самочувствие, национална гордост, тя в някакъв смисъл, говорихме си с шефа на ДАНС, и национална сигурност. Просто крайно време е да си дадем сметка, че не става дума за някакви си там досадни молители, които непрестанно протягат паничката за помощи, а става въпрос за един сектор, изобщо културните индустрии, който носи много висока добавена стойност в обществото. И ние, отказвайки се да го подкрепим, се отказваме от растеж на брутния ни вътрешен продукт”, казва доц. д-р Мартин Иванов.

Той не хвърля обвинения към свои предшественици, така, както обикновено се случва при ново правителство. Но не може да скрие

проблемите с т. нар. „норвежки фонд” БГ08,

който е свързан повече с културното наследство. Спомняме си през март, когато имаше образователни срещи в НДК за него какъв беше интересът на хората. Въпреки, че формулярът е доста сложен и изискващ привличането и други немалко средства. Все пак явно е имало доста организации, които са се постарали и са изготвили своя проект. Оказва се, обаче, че постъпилите заявки в министерството изобщо не са били придвижени. И го научили по странен и шокиращ начин - с писмо от норвежката посланичка. Посолството е било държано настрани и те са били притеснени.  Проектите са били предадени и трябвало в рамките на три месеца от министерството да ги класират. А повече от три месеца са изтекли и нито една от четирите стъпки не е приключила. А те са четири стъпки, казва доц. Иванов. Убедили са го и от посолството, и от Брюксел, и негови колеги, че няма нужда от стартиране на нова процедура и нищо не е необратимо, но има закъснение. Той се надява да могат да приключат при мандата на това служебно правителство с две стъпки – вътрешната, административната оценка и оценката за допустимостта на проектите - дали отговарят документите, дали всичко е по правилата. За него контактите с финансовия механизъм са изключително важни, защото трябва да възстановяваме доверието. Значи, опитваме се да възстановим и доверието, и темпото, казва министърът и добавя: „Докъде ще ни стигне времето и силите нямам представа, но така и или иначе нашият часовник цъка и някъде около средата на октомври ще предам на моя колега това, което сме успели и не сме успели да свършим”.

Една изключително интересна негова практика, останала още от ДА „Архиви”, където той беше председател е

да обикаля стаите на хората, с които работи.

Но това разбира се, не е за да следи кой е на работа и какво работи, просто Мартин Иванов не е такъв човек. Той се опитва да разбере проблемите на хората, а не да ги вика в кабинета си. „Това е изключително полезно начинание, стига хората да преодолеят естественото си притеснение и да споделят”, казва той и посочва, че преди разговора ни с него се е срещнал със служителите от Национален фонд култура /НФК/ – един фонд, който наистина работи добре, въпреки малкото средства, с които разполага. Те били шокирани, когато дошъл при тях и казали – тук за нас никой не се сеща, само ни пишат писма как трябва да ни се ограничи бюджетът. Та той поел ангажимент пред тях да организира среща с ресорния зам. министър и главния секретар по техните проблеми. Има смешни проблеми, като наследеният от предишния главен секретар, че когато някой иска да влезе в министерството, трябва да бъде изрично посрещнат от този, при когото отива. А когато от НФК приемат документи за конкурсна сесия, трябва да търчат до входа за всеки идващ при тях и да се връщан отново горе на седмия етаж, за да приемат документите му. При това те ги преглеждат и често помагат за отстраняване на грешки, които могат да попречат за получаване на субсидия. Поредният административен произвол и недомислие, уж за създаване на някакъв ред ?! Същевременно във фонда са получили писмо, че трябва да им се ореже бюджетът с около 20 000 лева, казва министърът.

Той споделя, че се налага бюджетът на Министерството на к��лтурата да бъде  намален с 2 млн. лева, заради актуализацията на бюджета на Здравната каса. „Имахме надежди, че образованието и културата ще бъдат подминати, но получихме становището. Ние даже

практически няма откъде да извадим тези 2 милиона,

за да ги отрежем, защото нашият бюджет е така конструиран, че една не малка част от него са трудови възнаграждения, които нали се сещате, че не можем да оставим хората без заплати. Същевременно голяма част от сесиите и обществените поръчки са  организирани през първата част на годината. Спряхме, каквото можем, но тук при нас няма, както в Министерството на здравеопазването, милиони за обществени поръчки, които могат да се спрат. При нас ситуацията е много по-различна”, споделя той.

На въпрос какво, според него, би трябвало да се промени в законодателството за културата, Мартин Иванов отговаря, че това е много тежък въпрос. На него и не му е останало време за дълбочинни стратегически анализи.  Защото администрацията не му дава възможност за такива размишления. „От първия ден, в който дойдох – охраната на националните музеи, обирът на Шипка, паметникът на Петрова нива, музеят на Христо Смирненски и ред, ред други неща. Всекидневно ние сме принудени да реагираме и в повечето случаи са ни вързани ръцете, защото нито ресурсите, нито законодателната рамка позволяват да се случват нещата по най-добрия начин. Мен лично много ме притеснява, че

много медии говорят за култура, само ако има нещо скандално.

Поредният скандал и ние трябва да реагираме непрестанно като една пожарна команда, често без да имаме правомощия”, казва Мартин Иванов, на когото предстои пореден и подобен разговор за конфликтен проблем в киното. „Всички очакват, че ние в министерството сме омбудсманът. А има случаи, в които ние нямаме право и то по закон нямаме право и според мен напълно резонно нямаме право да се месим в дейността на обособени самостоятелни фондове. Имам предвид Националния филмов център, който е обособен с идеята експертите самостоятелно да вземат решения. И сега изведнъж, понеже едното становище харесва, другото не харесва, всички искат отново държавата, тоест политиците да се намесят и да вземат  правилното решение. Аз не смятам, че ние имаме право да се месим в дейността. Ние можем да проверим и тече проверка и това сме го направили. Същевременно се срещаме с всички страни и се опитваме да ги призовем да се направи някакво компромисно решение, за да не се блокират сесии, защото българското кино има стогодишна история, но не е сигурно дали ще има още един век пред него”, казва той.

Мартин Иванов вижда и проблемите в самото министерство – с техниката, с малкото хора, с късите срокове, но даже не смее да разсъждава за тези неща, защото няма да бъде честно, както казва той. Но

неговото сърце продължава да живее с архивите,

откъдето при предишното правителство беше отстранен без никакви аргументи, след като преди това е специализирал в Кеймбридж и беше поставил началото на едно цялостно дигитализиране на архива и публичен достъп на най-интересните факти от нашата история. При това, спомняме си като журналисти, че решението на бившия Министерски съвет беше обявено, без самият Мартин Иванов да бъда уведомен за него и го научи от нас, журналистите. След което стана съветник на президента Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност. За него проблемите при архивите са принципно същите, само че мащабите са по-малки. „Тук мащабите са плашещи. Докато в архивите можех да обиколя навсякъде и аз обиколих и съм много горд, че бях един от малкото председатели, който е обиколил абсолютно всички обекти на архива, те са над 70 в цялата страна. Можех да си ги степенувам, да си направя плана и дори и да не го спазя, но да съм сигурен, че оттук нататък има яснота – това са петте града с най-тежки хранилища, след това продължаваме със следващите пет и така нататък. Тук е необозримо.

Художникът акад. Светлин Русев направи изложба - протест в недостроената част на галерия "Владимир Димитров - Майстора" в Кюстендил през юни 2012 година

Ние ходихме със семейството ми в Кюстендил. Музей и галерия има към Министерството на културата. Те са в трагично състояние. Ама това е един град. Нали се сещате колко още места има. И едва ли не трябва

в медиите да пробие скандалът,

за да можем ние приоритетно да насочим средства. А не би трябвало да бъде така. Ние имаме 500 000 лева за реставрация и консервация за цялата година. Идете на къщата на Христо Смирненски, аз ходих специално един петък късно след обед на изненадваща проверка без да предупредя, даже ми беше малко сложно откъде да минем с колата, не къде се намира музеят. И се оказа, че ние сега сменяме покрива, което е супер и е много важно, и много хубаво. Но самата сграда е конструктивно напукана, има надвиснали парчета от мазилката и ние всъщност само сме напудрили тази къща. А средства за нейното укрепване няма”, казва министърът. И му изниква образът на директора на галерията в Кюстендил Валентин Господинов, който прави прекрасни неща със своята галерия, дори недостроена, но покрита с филц. Там имаше изложби на Светлин Русев, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев… Да не говорим, че Свилен Блажев дари своята национална награда на името на Владимир Димитров - Майстора за рамки на творбите на Майстора. Та този Вальо Господинов поискал от министъра не друго, а един роял, за да стане галерията наистина културно средище на града, каквато е амбицията на нейния директор. И министърът е поел ангажимент и търси въпросния роял. Това е …

И все пак има нещо положително. И то е от разговора на ресорния зам. министър на културата с колегата му, отговарящ за туризма. И рекламната кампания за догодина ще бъде свързана с откриването на б��лгарската изложба в Лувъра в Париж – едно голямо културно събитие. „Един от основните репери за България по света да минава и през това – това е една много добра идея и ние би трябвало да я подкрепим. Нашата туристическа реклама в чужбина догодина да минава и през това”, казва доц д-р Мартин Иванов. Прекрасна е и идеята за „Чети с мен“, където кулминацията ще бъде на 28 септември в Борисовата градина в София, където хиляди ще се съберат с книга в ръка, за да четат заедно. Защото все пак четенето е в основата на културата от векове и както се казва – за векове… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Ралица Асенова: Липсва единна културна политика

„Смятам, че липсва една - единна културна политика. Това е много голяма грешка в България и за мен това трябва да се промени на първо място. И тази единна политика няма как да дойде само от неправителствения сектор, само от инициативи като нашата, или от единични граждански инициативи. Тя трябва да дойде на държавно ниво. Иначе няма как да стане и да се постигне някакво развитие”, казва Ралица Асенова, една от организаторките на форума „Срещи на младото европейско кино” в София от 24 до 28 септември.

Откъс от разговора с Ралица Асенова можете да чуете тук

Тя и още три нейни съмишленички - Камий Бадюел, Лена Руксел и Лиляна Антонова организират този фестивал. Получават подкрепа от столична програма „Култура”, Национален фонд „Култура”, Френския национален филмов център, Френския културен институт в София, НАТФИЗ и много други организации, но не и от българския Национален филмов център… Отначало оттам ги посъветвали да кандидатстват с образователните елементи, които имали в проекта. Те написали добра обосновка, преди това Ралица направила свое проучване и видяла, че за такива проекти имало отпускано финансиране. Вложили много труд,

от НФЦ обаче им отхвърлили проекта,

въпреки, че ги похвалили за добре свършената работа. Претекстът бил, че според техните правила тяхното събитие не се води фестивална проява, защото нямала конкурсен характер. Тоест, те имали ученическо жури, което правят като едно допълнение към ателието с ръководител артистичния директор на фестивала в Брив - Себастиан Баи. Но това не се приело от съответната комисия в НФЦ като професионално жури и проектът бил отказан. Това е било много огорчаващо за тях като екип, защото са били вложили много труд, а и още малко финансиране, без да е някаква космическа сума, им е било необходимо, за да направят всичко, както са планирали. А и всички пари биха отишли за лектори и гости. Освен това имали и писмо за подкрепа от Френския филмов център, специално за частта с образователната практика с учениците, която искат да развиват за първи път в България, където не е правено такова нещо. От френския филмов център били много заинтригувани, даже наскоро имали нещо като манифест, че такава образователна политика трябва да се развива на европейско ниво. Тоест те били заинтересувани още повече от работата с държава като България, която отсъства в европейските културни политики като важен актьор. От френския филмов център изготвили такова писмо и били много заинтересовани как ще се развие проектът, но в българския му събрат, момичетата ударили на камък…

Ралица Асенова

„И когато Националният филмов център, който все пак изразява в случая българската държава като изпълнителна агенция за кино, не одобрява подобен проект, който се стреми да подкрепи младото творчество, младото кино в България, хората, които след известно време ще подават идеи и проекти за пълнометражни филми, когато не се подкрепя разпространението на европейско творчество, независими автори, аз смятам, че това е много показателно”, казва Ралица. „И всъщност от една страна има огорчението, което е лично по-скоро към нашия проект, но от друга страна, това е липса на една глобална визия за нещата,

липса на глобална политика.

И чисто стратегически те можеха да ни подкрепят, защото в проекта има потенциал, има много интересни партньори, има желание да бъде изграждан, разрастван, да стане полезен ежегоден форум и да приветства в България млади хора, които се занимават с кино от цяла Европа”, казва с огорчение Ралица, но то не е само заради техния проект. „Всъщност това е за мен най-големият проблем – липсата на културна политика, липсата на единно виждане за нещата - когато се подкрепя някаква образователна програма, да се подкрепя и друга. И тази политика, за която се говори и на европейско ниво, няма как да дойде от нас”, добавя тя. И призовава комисиите в НФЦ да си направят стратегия какво ще подкрепят - повече проекти с по-малки суми или по-големи суми за дадени проекти, които да се разработват. „Така или иначе парите за култура в България са много малко, но трябва и уместно да са разпределени”, твърди Ралица Асенова.

Тя е бакалавър по „Театрални науки” и притежава магистърска степен по „Кино и сценични изкуства” от Сорбоната в Париж, завършила е и „Дисциплини на сценичните изкуства” в Болонския университет, в рамките на едногодишна програма Еразъм. Работила е по многобройни културни проекти, както в театралната, така и в сферата на киното. Изготвяла е комуникационната стратегия и е осигурявала връзките с публиката и партньорите за три спектакъла на интернационалната театрална трупа Famille Mundi, била е част от екипите на фестивалите Paris Cinéma и фестивала за документално кино Cinema du réel в Париж. Със сегашната си магистратура „Политики и управление на културата в Европа” в Института за европейски науки в Париж, тя се ориентира към създаването на културни проекти, които подкрепят младото творчество и разпространението му в Европа.

Камий Бадюел и Ралица Асенова

Всъщност, този проект е и дипломна работа

на нея и Камий Бадюел, с която са в един курс. Целта е била да се направи проект на европейско ниво и те единствени от групата го реализират на такова амбициозно ниво - http://www.jeunecinemasofia.com/. В него освен прожекции на филми, са предвидени и уъркшоп, и майсторски клас, както и образователен момент, за който вече стана дума. Откриването на фестивала ще бъде на 24 септември в Дома на киното в София с филма на Ян Льо Келек „Чувствам ритъма в мен”.

С "Чувствам ритъма в мен" (Je sens le beat qui monte en moi) на Ян льо Келек ще бъде открит фестивалът

Селекцията от заглавия включва няколко програми от филми  в различен формат. Пълнометражните са дело на  съвсем млади режисьори, представени от престижното френско списание „Кайе дьо синема” през април 2013 г. и показани на фестивала в Кан. Това са „Битката при Солферино” и „Вандал”, които определят като новата, нова френска вълна. Подбрани са и 9 среднометражни филма, между които спечелилият в Берлин 30 - минутен „Докато имаме оръжия”. В България този формат не е особено популярен, но в Европа съвсем не е така и именно той е предпочитан от младите автори за техните първи творби.  Във френския град Брив всяка година се провежда мащабен фестивал за среднометражно кино, който е партньор на момичетата в инициативата и предоставя най-доброто от последните си издания.  Третата програма включва 6 късометражни филма, които ще дадат представа за новото поколение режисьори, завършили ФЕМИС - Висшето училище за кино във Франция.

"Битката при Солферино" (La Bataille de Solférino) на Жюстин Трие е представител на новата "Нова френска вълна"

По време на фестивала ще бъдат проведени няколко обучения и трейнинг програми за кинотворци, водени от известни европейски специалисти и продуценти. Всички желаещи могат до 10 септември да изпращат сценарни проекти, които са процес на разработване. Измежду тях ще бъдат селектирани шест и в рамките на двудневен уъркшоп „Изкуството да презентираме кинопроект”  във Френския институт авторите им ще се учат да презентират проекта си по най-добрия начин, да изтъкнат силните му страни, да синтезират най-доброто и продаваемото от него, за да предизвикат интерес сред потенциални финансови партньори. След обучението всеки участник ще бъде поканен да представи проекта си пред жури от специалисти, което ще отличи най-добрият. Лектори ще са Надя Думушел и Вим Ванакер. Майсторски клас, воден от действащи продуценти ще запознае студенти, абсолвенти и вече действащи кинотворци с практиките на финансиране в различни европейски държави и най-вече с програмите, отворени за български кандидати.   Идеята е да се дадат напълно практически знания за подготвянето на кинопроект с участие на две или повече държави, да се разкрият детайли около възможностите за копродуциране и да се отговори на конкретни въпроси от присъстващите.

Кадър от "Джеси" на Мари-Жозефин Шнайдер, Германия

Широко разпространена във Франция от над 20 години,

програмaтa „Образование чрез екранни образи“

(Education à l’image) e заложена във френската образователна система, както и в програмата на редица френски фестивали. Тази непозната за България практика ще бъде представена за първи път на фестивала чрез ателието „Първи уроци в киното”, за което вече стана дума чрез отказа за подкрепа от страна на НФЦ. За дебютното си издание ателието ще покани 40 ученици от две франкофонски учебни заведения в София: Френският лицей „Виктор Юго” и 9-та ФЕГ гимназия „Алфонс дьо Ламартин”. Учениците ще имат възможността да открият деветте среднометражни европейски филми. След всяка прожекция ще разсъждават и дебатират върху видяното, ще се запознават с етапите на създаване на филм, както и с различни професии в областта на киното.

Освен зрители, младите франкофони ще влязат и в ролята на кинокритици, а техните есета, коментари и критики ще бъдат публикувани в интерактивен блог, на български и на френски език. Ателието цели не само да събуди интереса на най-младите към новото европейско кино, но също така да развие вкуса им към различни естетики, критичния им поглед, както и да насърчи тяхната креативност и любознателност към света. С помощта на двамата ръководители на ателието, Лена Руксел (оператор, режисьор, възпитаник на френското висше училище за кино и аудиовизия в Париж - ФЕМИС) и проф. Мая Димитрова (ръководител на катедра „Кинознание” в НАТФИЗ), както и на студенти от НАТФИЗ, учениците ще опишат своите собствени кинопреживявания. Паралелно с ателието, шестима ученици ще съставят специално ученическо жури, което ще връчи почетна награда на режисьора на филма по��едител, избран с помощта на Себастиан Баи, артистичен директор на фестивала в Брив. Ателието „Първи опити в киното” има за цел да се провежда редовно и в бъдеще, развивайки партньорството си с фестивала в Брив. Още през април 2015 г. организаторите на фестивала биха желали да поканят български ученици да присъстват на Срещите на среднометражния филм в Брив, да проследят тяхната програма от филми и да присъстват на часове по кино на своите връстници от гимназията в Брив, в рамките на няколко дни. От своя страна, френските ученици ще имат възможността да гостуват на второто издание на фестивала „Срещи на младото европейско кино” в София. В дългосрочен план, желанието на организаторите е инициативата да се разраства с ученици от различни гимназии в София, борейки се за активно включване на киното в българските образователни програми.

С желание и интерес Ралица и Камий разказват за своите планове да продължат този фестивал. Камий не е идвала досега в България, но сега вече не само, че е доволна от идването си тук, но и е започнала да разбира малко български. Иначе говорим и за киното във Франция. Там също има известен отлив особено от зрители за авторското кино, но така или иначе държавата го финансира, тъй като Франция отделя много пари за култура – тя държи на така нареченото „културно изключение”. Може би около 400 милиона евро се дават за кино чрез Френския филмов център, който е модел за Европа. Така е и за България, но очевидно моделът е „побългарен”. И още едно интересно нещо – при кандидатстване за филмов проект във Франция,

не се събират никакви такси, за разлика пак от нас?!

А по начало във Франция при кандидатстване за финансиране от държавна субсидия, никога не се събират такси. Иначе със субсидията в киното се правят годишно около 200 – 250 пълнометражни филма, като кината в страната са около 800, а само в Париж – 300, сред които има и малки независими салони, в които може да се гледат различни филми през целия ден. Даже Ралица Асенова е била изненадана, когато в началото на престоя си в Париж видяла опашка пред кино. Но Франция инвестира в културата и тази традиция за ходене на кино, на изложби, на концерти, театри е много голяма, отбелязва Ралица. Фестивалът ще бъде в Дома на киното, НАТФИЗ и Френският институт и специално за него ще дойдат 15 чуждестранни гости, режисьори и лектори. А от 26 до 28 ноември в Париж ще се състоят Дни на българското кино, чрез които френската публика да се срещне с някои от новите съвременни творби на българската киноиндустрия. Домакини на проявата ще са Университетът Париж & Сен Дени, ФЕМИС, а в момента се договаря участието на известно парижко кино. В програмата са включени три пълнометражни филма, среднометражни, посветени на „Надеждите на младото българско кино”, както и селекция от късометражни филми на бивши и сегашни студенти на НАТФИЗ. Ще има и участие на международния студентски филмов фестивал „Ранно пиле”, чиято организаторка, Станислава Коцева, ще бъде поканена да представи избраните от нея филми. Кръгла маса на тема „Появата на ново кино в България, в контекст на криза: неизбежна ли е копродукцията на европейско ниво?”, ще допълни прожекциите на избраните филми. Четирите момичета, обединени от асоциация „Изе”, имат амбицията да направят фестивала периодичен всяка година, като още следващата бъдат включени много повече филми от различни националности, програми за обучение, срещи на творци и конкурси.≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Киното ни не бива да остава само на кинаджиите

Драмата и скандалите във филмовата общност продължават с пълна сила. Обвинения, контраобвинения, оправдания, заплахи, разкаяния, извинения и оставки валят по повод последната сесия за подкрепа на игрални филми от Националния филмов център. В крайна сметка сбъркан е самият модел за решение кой проект трябва да бъде подкрепен с уж демократично участие на представители на многобройни и разнопосочни гилдии. При което например се оказва, че гилдията на операторите излъчва режисьор в съответната комисия, а асоциацията на режисьорите преди време – репортерка. Важното е да излезе аритметиката на подкрепата – ти на мен, аз на теб.

Безумната точкова система, зад която се крият анонимни решения, обаче гръмна. Защото членове на комисии, заради които уж се били събирали безобразните такси за участия, се оказва, че даже не са си направили труда да прочетат сценариите. А има и други институции като Национален фонд култура или пък Програма „Култура” на Столична община, където също може да се кандидатства и за филми, но там няма такси. А също има комисии, но пък там не раздават такива големи пари. Може би НФЦ трябва да отдели от бюджета си за хонорара на оценяващите. Съвсем отделен въпрос е дали те трябва да бъдат излъчвани по този начин. Затова и в текста на известния продуцент Александър Методиев се предлага в тези комисии да не участват само кинаджии. Защото има и писатели, и художници, и театроведи, и театрални режисьори, и музиканти, и философи, и дори киноведи, които могат да изкарат киното ни от гилдийната му обремененост. Иначе надали „спасението дебне отвсякъде”, перифразираме заглавието на един успешен български филм. „Въпреки” публикува текста на Александър Методиев с надежда, че неговият глас може да бъде чут.

„Да кажа скъпи колеги, ама не сме си скъпи,

Това се вижда от писанията ни. Само злоба, заплахи намирисващи на тероризъм и непочтеност съпътстват нашите взаимоотношения.  Естествено това ще ни изиграе в крайна сметка много лоша шега. В момента държавата се тресе от политическа и финансова криза, от която много хора са застрашени да загубят спестяванията си, не получават заплатите си, не са осигурени средства от държавата за лекарства за различните заболявания, не се изплащат заплатите в строителството и в инфраструктурните обекти. В същото време ние се караме за милиони левове от глупостта , в която сме пост��вени всички засегнати от последната сесия. Познавам Евгений Михайлов много добре. Някой вече писа, че не е съгласен да го карат да се чувства виновен заради неговата глупост и безотговорност. И аз не съм съгласен. Евгений, не ни обиждай повече, защото си призна грешката. Признай я докрай, а имено признай си, че не си чел сценариите и че, тезата ти с оценките че са „истински“ е справедливо оневиняване на, която извърши. Между другото, след като Людмил Тодоров ни изостри вниманието, искам да ти кажа, че ти не си единственият член на комисията, който не е чел проектите. Това, че в един сценарий /членовете на комисията ще се досетят за кой проект става дума/ има стюардеса, не води до заключението, че има нереализирана любов между нея и пилота. Всички знаем, че в междуградските автобусни линии има стюардеси и стюарди, но автобусът се управлява от шофьор, а не от пилот. Така, че да, Евгений, не си единствен нечетящ сценариите, но това по никакъв начин не те оневинява! Напротив, скрий се за малко и престани всеки ден да ни заливаш с нелепите си обяснения и шикалкавене. Грехът ти е към 80 проекта, зад които стоят по няколко личности, които са си платили таксите, за да им бъдат справедливо оценени проектите и за да получат членовете на комисията своите хонорари  за извършена работа. Това е едната страна на греха ти. Голям грях е и това, че си позволи да омаскариш една невинна личност. Погази достойнството й. Това, че й се извини публично нищо не значи. Геновева Димитрова не заслужава това. Ситуацията, в която я вкара е кошмарна.

До тук за Евгений. Обръщам се  с молба към ръководството на ИА НФЦ, към НСК, към бъдещия министър на  културата, защото настоящият Петър Стоянович е пример за  отношението му към управленска и икономическата му неграмотност - вижте къде са заложени парите за кино в Закона за Държавния бюджет! Молба ми е, спешно да бъдат нанесени поправки в правилника на НФЦ, а впоследствие и в яловия Закон за филмовата индустрия, за да продължи процеса на филмопроизводството в една нормална и качествено нова среда.

Моето предложение е следното:

1. Комисията за игрално кино да бъде максимум до пет члена.

2. Да бъде разделена на два състава, а имено за игрално кино и за дебюти. Разликата в поколенията е много голяма, за да се разбираме. Естествено има огромна разлика във възприятията на шестдесет и пет годишните и тридесетгодишните.

3. Активно занимаващи се с филмопроизводство да нямат право да се избират за членове на комисии, но не за една година, а въобще. Тук добавям, че за мен е сериозен конфликт на интереси, член на НСК да има право да кандидатства с проект на сесия на НФЦ.

4. Да се прекрати изключително порочната практика нароилите се до безкрайност гилдии да предлагат членове на комисии. Има фирми, които имат регистрирани собствени гилдии, което им дава право да имат представител във всяка комисия. Или гилдията на операторите да предлага за член на комисията режисьор. Дори този режисьор да е много талантлив, това обезсмисля принципа, който и без това е със съмнителна справедливост. Достатъчно е представителите на три такива гилдии да изберат фаворити между проектите и сесията е опорочена. Това е фактическото състояние и причина за постоянните скандали.

5. Членовете на комисията трябва да се търсят между филмови критици като Геновева Димитрова, Антония Ковачева, Петя Александрова, Боряна Матеева, Вера Найденова. Между сродни на киното структури, а именно театрални дейци, като драматурзи, режисьори, художници. Има достатъчно много доказали се телевизионни творци, които нямат апетит към игралното кино. Това не са творци втора категория, а в същото време ще бъдат независими, обективни и полезни за решаване на изключително наболелия проблем. Давам пример за избор на НХК: Избират се петдесет доказани имена от горепосочените среди. Слагат се на листчета в една шапка и в присъствието на комисия избрана от така наречените гилдии се изтеглят както предлагам по-горе, състав от пет члена на комисията. Това ще прекрати желанието и възможността да се водят безкрайни съдебни дела, да се губят пари от и без това недостатъчните отделените в бюджета  за кино.    

В противен случай с досегашния избор на комисии ще затъваме във все по дълбока криза. При досегашния избор на комисии е невъзможно да се избегне пристрастието. Всеки от нас работи с някого, работи за някого, всеки от нас е ученик или преподавател на някого. И от добронамерена лоялност се получават лоши резултати.

6. Да се прекрати с този порочен начин на оценяване на проектите. Ако не се намери по – добро предложение да се върне предишният начин на оценка. След оценяването,  даден проект е събрал определен брой точки, комисията да се събере и да гласува по отделно за всеки проект прескочил определената граница от събрани точки. По този начин членовете на комисията ще се гледа в очите и няма да се допускат оценки от един член примерно 31 т., а от друг с 55 т. за един и същи проект. Това е недопустима аномалия.

7. Преди пет- шест дни г-н Георги Чолаков, временно изпълняващ длъжността директор на НФЦ, разпространи предложение на правилника на БНТ за филмопроизводство. В последно време БНТ отделя средства за производство само и единствено за собствени продукции. Ако това е така, какво ни интересува техния правилник. Всяка година се подписваше договор за копродукции между БНТ и НФЦ. Ако тази година има такъв подписан договор е добре. Но ако няма е изключително зле за всички финансирани проекти от НФЦ, които биха желали да допълнят финансирането си от европейски фондове и институции, както и предимно от Евроимаж. България всяка година внася вноска в този фонд, а проектите които получават средства намаляват до нула. Една от важните причини за това е, че изискването на правилника на този фонд е кандидатстващият за субсидия проект да има национална подкрепа и подкрепа на национална телевизия покриваща територията на държавата. Коя, ако не БНТ би била тази телевизия?! Поставям всички тези въпроси, защото е грехота да имаме дори и недъгав закон за филмова индустрия и да произвеждаме 2-3 филма годишно. Далече съм от мисълта, че правя нестандартни предложения. Но вярвам, че всички ангажирани с този процес, виждаме, че спешно нещо трябва да се направи”.

Това е текстът на Александър Методиев. А ние добавяме като любопитно четиво таксите, които трябва да се плащат за участие. По груба сметка за една сесия от около 40 проекта /без значение дали за игрално или документално кино/ сумата получена от такси за участие е близо 20 000 лева. А сесиите за годината са поне 7-8. Къде отиват тези около 150 000 лева? Някои казват, че освен за заплащане на комисиите, било и международно изискване. Дали?! Четете и мислете:

 „Чл. 3. За кандидатстване на проект за финансово подпомагане от агенцията се събират следните такси:

1. (изм. и доп. - ДВ, бр. 6 от 2012 г., в сила от 20.01.2012 г.) за създаване на български филм, на български филми, свързани с национални прояви и чествания на събития и бележити дейци, на филми при условията на копродукция с държави - страни по Европейската конвенция за кинематографската копродукция и с други страни, с които Република България има сключени спогодби в областта на филмовата индустрия и аудиовизията, на филми при условията на копродукция с Българската национална телевизия или с друг телевизионен оператор с национален обхват и на български дебютен филм:

а) (изм. – ДВ, бр.21 от 2013 г., в сила от 01.03.2013 г.) пълнометражен филм – 690 лв., от които 460 лв. при кандидатстване за разглеждане на проекта от художествена комисия и 230 лв. при допускане за разглеждане на проекта от финансова комисия.

б) (изм. – ДВ, бр.21 от 2013 г., в сила от 01.03.2013 г.) късометражен филм – 690 лв., от които 460 лв. при кандидатстване за разглеждане на проекта от художествена комисия и 230 лв. при допускане за разглеждане на проекта от финансова комисия.

2. (изм. – ДВ, бр.21 от 2013 г., в сила от 01.03.2013 г.) за подготовка на проект, включително за създаване на филмов сценарий, за български филм и за филм при условията на международна копродукция с българско участие – 690 лв., от които 460 лв. при кандидатстване за разглеждане на проекта от художествена комисия и 230 лв. при допускане за разглеждане на проекта от финансова комисия.

3. (изм. – ДВ, бр.21 от 2013 г., в сила от 01.03.2013 г.) за разпространение и показ на български филм и за филм, създаден при условията на копродукция с европейски страни и с други страни, с които Република България има сключени спогодби в областта на филмовата индустрия - 250 лв.;

4. (нова - ДВ, бр. 6 от 2012 г., в сила от 20.01.2012 г.) за промоция на български филми на международни и национални кинофестивали, седмици и панорами на българското кино - 250 лв.”

Туй то. И какъв е смисълът? И то при положение, че кандидатстващите не са първи милионери със сметки в КТБ, за разлика от бившия министър, който е приел тези нормативи … ≈

Текст и снимка: Стефан Джамбазов