#Найо Тицин

[vprki]

Филм за „Процес – пространство“ и създателя му Димитър Грозданов в селекцията на „Master of Art“

Изкуствоведът и художник Димитър Грозданов /1951-2020/, създател и вдъхновител на Фестивала за съвременно изкуство „Процес - Пространство“ е в центъра документалния филм „Данте и въздушното перо“, включен в селекцията от над 30 пълнометражни и късометражни филма от онлайн изданието на „Master of Art“.

През 2016 година, когато за първи път се проведе „Master of Art” Найо Тицин, негов създател и артистичен директор сподели за „въпреки.com”: „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото, всъщност, културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли, обаче, Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”, каза тогава Найо за мотивацията си да организира подобен фестивал. Тази година вече е седмото издание на това уникално културно събитие и единственият в Източна Европа международен филмов фестивал за документални филми за изкуство. Фестивалът е фокусиран върху различни артистични подходи и разглежда творческите виждания върху историята на изкуството, както и съвременното изкуство, като същевременно отбелязва мултикултурното разнообразие в днешно време. Екипът винаги избира най-добрите филми не само от България и представя на зрителите много сериозна селекция.

В голяма степен това е атестат и за филма „Данте и въздушното перо“ на режисьора Димитър Липовански и продуценткат�� Христина Бобокова.

Христина Бобокова и Димитър Грозданов на фестивала "Процес - Пространство", 2017, снимка: Стефан Джамбазов

Акцентира върху 32 издания за 30 години без прекъсване на фестивала за съвременно изкуство „Процес - Пространство“. Стотици участници от целия свят правят пърформанси, акции, изложби и инсталации, които променят пейзажа на съвременния арт в България. Димитър Грозданов, един от най-авторитетните изкуствоведи, куратор и художник като негов идеолог и създател увлича много съмишленици с една кауза: Изкуството да се случва в процеса на играта и импровизацията, в хармония с Пространството и Природата. Да руши догми и ограничения в името на свободата да твориш. Сценарист на филма е Цвета Ненова, дигиталният монтаж е на Теодор Мечев, продукция Арена Медиа.

„Филмът показва един феномен на съвременното българско изкуство и неговото влияние върху творците от епохата на българския демократичен преход. Фестивалът „Процес - Пространство“ започна преди 30 години и не е прекъсвал нито за миг, въпреки предизвикателствата и промените“, казва продуцентката Христина Бобокова, която е и от години организатор на фестивала. По повод на 26-то издание на форума в Русе 2017 година тя сподели тогава за „въпреки.com”: „Удовлетворението ми е много голямо от „Процес – Пространство”. Не мога да си представя в личен план да не се занимавам с изкуство. Обичам да изпипвам работите. Комуникацията с автори от цял свят много ме зарежда, това е сблъсък на идеологии, на философии, на мислене. Това, което ми харесва е, че голяма част от хората, които срещам ��ук, страшно много четат, страшно много знаят. И ми харесва този контакт с тези хора. Той е полезен за мен като човек, който смята, че трябва да се случва нещо в България”. Христина Бобокова продължава с голяма последователност и ентусиазъм фестивалът да продължава и да се развива, въпреки че Димитър Грозданов не е вече сред нас.

„Данте и въздушното перо“, снимка: архив на продукцията

Режисьорът на „Данте и въздушното перо“ Димитър Липовански разказва убедено: „Съхраняваме паметта за едно културно явление и я популяризираме за всички, които се докосват до процесите на съвременното изкуство в България. Филмът интерпретира фестивала „Процес - Пространство“ като част от българското нематериално културно наследство, разкрива непознати творби на създателя му Димитър Грозданов“.

Филмът среща зрителите с участници и идеолози на фестивала „Процес - Пространство“, показва пърформанси, акции и инсталации от първите години на съвременното изкуство в България.

„Данте и въздушното перо“, снимка: архив на продукцията

Авторите използват методите на дигиталната археология, за да изследват стотици часове архивни материали и аудиовизуални записи от богатата история на фестивала, предоставени от артисти, участници и организатори.

А създателят и директор на „Master of Art“ Най Тицин, се аргументира за избо��а си: „Селектирахме филма „Данте и въздушното перо“, защото разказва за фестивал, който напомня събиранията и пърформансите на Анди Уорхол в Ню Йорк, а се е случвал в Балчик и Русе. За да видят хората, че и в България са ставали световни събития“. Само уточняваме, през 2018 година „Процес – Пространство“ имаше своето 27-мо издание в Пловдив под мотото „Линия 7“. Връзката с новата дестинация не беше случайна, защото в първите години на фестивала в града се провеждат няколко акции и пърформанси. Сред тях е акцията „Паяжината“, която през 1996 година покрива цялата сграда на „Баня Старинна“ с текстилни влакна, като създава внушението за огромна паяжина. Акцията провокира обществото и отношението му към старите сгради, тяхното забравяне и действителното им покриване с паяжини. Акцията дава нов облик на изоставени сгради и в други градове на България.

„Данте и въздушното перо“, снимка: архив на продукцията

Припомняме, че миналогодишният 32-ри фестивал „Процес – Пространство“ отново се завърна в родния си град Балчик, за да се докосне до корените си и да започне нов живот, в ново десетилетие, като пренареди слоевете от спомени, минало, настояще и бъдеще. Написа художничката Пенка Минчева, организатор на форума заедно с Христина Бобокова. Той се проведе в периода 1-8 юни под мотото „Пренареждане на пластовете“ и се откри с документална експозиция, представяща творбите от 31-то онлайн издание 2020, посветено на Димитър Грозданов (1951-2020), с мото „Райските Градини“. Димитър Грозданов, изкуствовед, художник, куратор, ярка фигура в българското изобразително изкуство, почина 24 януари 2020 година, в същия ден, когато нашия свят напусна и добрият му приятел, изключителният художник и преподавател в НХА проф. Андрей Даниел.

Димитър Грозданов и проф. Андрей Даниел при връчване на Националната награда за живопис "Владимир Димитров - Майстора" 2013, снимка: Стефан Джамбазов

Пенка Минчева, която е великолепна художничка се включва като участник във фестивала от 2003 година, а като организатор от 2004. Тогава тя сподели колко трудно им е било 2020, „когато фестивалът загуби основателя си Димитър Грозданов, настъпи локдаун и „Процес – Пространство“ се проведе онлайн, както много други събития по света. По някаква причина животът ни се обърна с главата надолу и ни накара да преосмислим ценностите и да пренаредим начина си на живот и създаване / представяне на изкуството. Светът трябваше да изпита най-глобалната трансформация на 21 век.“ Дори призна, че имало моменти, в които искала да се откаже, споделила го и с Христина Бобокова. В един момент, обаче, си помислила, че не може така просто да задраска толкова години от живота си, а и особено след смъртта на Митака (Грозданов), разбрала за себе си, че трябва да продължи, въпреки и независимо от личните си проекти на артист.

Пенка Минчева и Димитър Грозданов на фестивала "Процес - Пространство", 2017, снимка: Стефан Джамбазов

Тя е талантлив и много специален човек, различен, не се вписва в общоприетото. Пенка Минчева е сред участниците във филма „Данте и въздушното перо“, свързани и обичащи проекта „Процес – Пространство“ и създателя му.

Извън тази своя всеотдайна вдъхновена и с въображение работа Димитър Грозданов е ярка личност с неповторимо присъствие в съвременното българско изкуство. Неординерен, със силно перо, неподвластен на конюнктурата и силните на деня. За него тепърва, вероятно, ще се разказва. Филмът слага началото.

Димитър Грозданов, куратор на изложбата „Седем изображения…”, 2015, снимка: Стефан Джамбазов

Зимното издание на „Master of Art“ започва на 10 февруари онлайн на платформата nettera.tv и представя 30 пълнометражни и късометражни заглавия от целия свят. В програмата са селектирани още два български филма „Заветът на Борис Христов“ на младия режисьор Борис Славчев, който среща публиката със завещанието, което оставя световният бас, и Академията за български оперни певци, която той основава в Рим и „Христо Берберов – Портрет на един художник“, посветен на малко познатия български художник от края на 19-и и началото на 20-и век.

Присъственото издание на фестивала ще бъде през месец април. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на продукцията и Стефан Джамбазов

[mhealthyliving]

Кирил Петков: Няма да познаете страната, ако имаме цял мандат без "троянски кон"

Кирил Петков: Няма да познаете страната, ако имаме цял мандат без “троянски кон”

"Хорото може да обедини българите. Ако може, да спрем с народната топка и да се върнем към хорото" – така описаха виждането си за българското обединение Асен Василев и Кирил Петков в близо двучасово интервю, предавано на живо във Фейсбук от страницата на "Продължаваме промяната" и с публика в залата, пише Епицентър. Модератор беше пиарът им Найо Тицин. Репликата за хорото дойде от Асен Васлев в…

[theworldtodaybg]

"Зелените" протестиращи : "Главният враг е Русия!"

Прилагаме част от наблюденията си (чрез социалната мрежа Фейсбук) над един от представителите на ПП…

View Post

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да прегърнем изкуството на кинофестивала „Master of Art”

Кинофестивалът за документални филми, посветени на изкуството „Master of Art”, въпреки пандемията се откри и вече на живо, след като през април в традиционното му време на провеждане беше само онлайн.

67 заглавия са включени в Петото издание на фестивала, повечето премиерни, не са показвани в онлайн изданието на фестивала през април и много нови и вдъхновяващи истории на забележителни световни творци ще достигнат до българската публика. За годините, в които фестивалът продължава да се развива публиката се е увеличила повече от четири пъти, споделя артистичният директор и създател на артистичния кино форум Найо Тицин. Мотото на фестивала тази година е „Да прегърнем изкуството“, а още в края на миналата година традиционно Найо обяви, че цветът на рекламните материали и логото ще е в тъмно синьо, какъвто е цветът, избран за 2020 от моделиери и дизайнери. Така е всяка година с различен цвят и този щрих е винаги първият артистичен знак за предстоящото събитие. Приятно и забавно е не само от пиарска и модна гледна точка.

С филма “Прегръдката” беше открито петото издание на „Master of Art” - снимка архив НДК

С две прожекции на 27 август беше дадено началото на изданието с публика на фестивала  – българския „Прегръдката” на режисьорите Емил Христов / един от най-ярките ни и талантливи кинооператори, дебютирал и като режисьор в игралния „Цветът на хамелеона – б.а/ и Калин Серапионов /художник, чиито интереси са насочени предимно към видеоинсталациите – б.а./ и френския  „Жан-Пол Готие: Шантав и шик” на Ян Л`Еноре. Филмът „Прегръдката” представя творческия процес на създаването на скулптурата „Прегръдката”, чийто автор е българската художничка, която живее и твори в Париж – Ода Жон. Филмът проследява всички етапи от създаването на скулптурата, като преплита два творчески процеса – този на твореца, запазвайки дистанцията и този на документалния филм, решен в черно – бяло.

Найо Тицин на първото издание на фестивала - снимка Стефан Джамбазов, архив

Авторите на филма разкриват загадката на творческия процес за артиста в самота и изграждане на детайла до изливането на формите и срещата с публиката, която много често е изненадваща. А НайоТицин на пресконференцията при откриването на платформата А 6 зад НДК сподели какво още е дала „Прегръдката“ на фестивала почти пророчески: „Точно преди една година именно филмът „Прегръдката” ни даде идеята да сложим мото за тазгодишното издание – „Прегърни изкуството”, без изобщо да си даваме сметка, че само една година по-късно прегръдката ще се окаже нещо много ценно, защото е забранено помежду ни. И така в година на социална дистанция, всъщност ние можем да прегърнем изкуството и няма вирус, който да ни забранява или който да е вреден за тази прегръдка.”

“Мунк в ада”

В програмата на фестивала традиционно са включени десетки документални филми за архитектура, изобразително изкуство, дизайн, мода, литература, музика, танц, фотография, театър и кино. Кинофорумът, посветен на хората на изкуството има и едно специално преимущество пред други фестивали на документалното кино. Тук се преплитат изискванията към филма като филм и интересната личност, с която ни среща и за която разказва авторът. И понякога личната ни художествена оценка на филма може да отстъпи пред новото познание, което получаваме за конкретната творческа и личностна съдба на реалния герой, независимо дали е създавал изкуството си преди векове или е наш съвременник. Интересен казус не само за професионалисти, но и за редовия зрител, който от своя страна прави фестивалът уникален като възприятия. А и той е от малкото по света изцяло посветени на документални филми за изкуство.

„Пол Остър, ами ако?“

Master of Art 2020 ни предлага да се потопим в света и на забележителни артисти от всички сфери на изкуството с „Бунюел в лабиринта на костенурките”, „Мунк в ада”, „Творбите на Леонардо”, „Къде си, Жоао Жилберто?”, „Ара Маликян: Живот сред струни”, „Морис Бежар - душата на танца”, „Дора Ма��р между светлината и сянката”, „Форман срещу Форман”, „В търсене на Бетовен“, „Разговор с Роми Шнайдер“, за първата жена кинорежисьор „Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“, „Реквием“, посветен на диригента Емил Чакъров, който напусна нашия свят на 43 години, „Пол Остър, ами ако?“, „Салвадор Дали. Ранни дневници“, „Марсел Дюшан – изкуството на възможното“, „В търсене на Казандзакис“ и още, и още. 

Емил Чакъров - снимка архив

Специален акцент са жените в изкуството, между които „Жените от Ба��хаус“ - днес, 100 години след създаването на училището, майсторите от „Баухаус“ продължават да бъдат звезди в историята на архитектурата и дизайна. Само че историята на „Баухаус“ остава доминирана от мъже. Единствено експерти знаят имената на жените, допринесли за славата на тази школа в изкуството, макар че голяма част от новаторския ѝ потенциал се дължи именно на тях;„Изчезването на моята майка“ - за иконата на модния подиум от 60-те години Бенедета Барезетя, муза на Уорхол, Дали, Пен и Аведън. Като радикална феминистка през 70-те се бори за правата и еманципацията на жените. Но на 75 години ѝ омръзва от всички роли, наложени ѝ от живота, и решава да избяга от всичко и всички. Режисьор е синът й Бениамино, който въпреки съпротивата й я снима от малък; „Стихията Медея“ – за създаването на забележителния театрален проект на Снежина Петрова и други.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов, архив

Членове на журито са: канадката Жакинт Брисбоа, която ръководи програмния отдел на международния арт фестивал в Монреал повече от година. Дълги години е част от аудиовизуалната индустрия — програмиране, продукция и международни придобивания. Като директор в ICI ARTV, канала за култура на CBC / Radio-Canada, Жакинт Брисбоа отговаря за стратегическото развитие на канала в посока предоставяне на максимално качествено аудиовизуално съдържание. Като директор продажби, а след това и програмен директор, от 2001 г. тя играе важна роля за създаването и успеха на канала. Новото й назначаване във FIFA е чудесна възможност за нея да се справи с едно ново предизвикателство, което да доведе до обогатяване на изкуството и културата. Експерт в своята област, тя е била член на журито на три международни филмови фестивала: FIFA, Златна Прага и PrixItalia.

Саскиа Бодеке е член на журито по право, тъй като 2019 е удостоена с първа награди на „Master of Art” за „Азбуката на Грийнауей“. Тя е мултимедиен холандски художник и режисьор. От 1984 г. Саскиа работи в Холандската опера като помощник-режисьор в 48 международни оперни постановки с режисьори като Дарио Фо, Питър Щайн и Пиер Ауди. Първото й сътрудничество с Питър Грийнауей като сърежисьор е създаването на музикалния театрален спектакъл и филм „Роза, конска драма“ (1992), който е последван 2 години по-късно с много успешното „Да пишеш на Вермеер“. Двете дами по ясни причини ще гледат конкурсните филми онлайн.

„Къде си, Жоао Жилберто?”

Димитър Коцев - Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици „Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на късометражните филми „Вуду календар” и „Шопинг”. Носител на наградата за дебют на Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния „Отражение”. Продуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми „Лора от сутрин до вечер” и „Маймуна” (Награда на публиката, София филм фест 2016), както и на телевизионния сериал „Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Автор на романите „Лора от сутрин до вечер” и „Скарида”. Преподавател по творческо писане специалности кино-сценарий и сценарий за ТВ сериал.

„Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“

НайоТицин - създател и артистичен директор на филмовия фестивал „Master of Art”. НайоТицин е продуцент, режисьор, фотограф и журналист. Завършва Националната музикална академия в София с пиано, след което учи операторско майсторство в НАТФИЗ и Университета на Южна Калифорния (USC). От 1993 г. до 2002 г. е репортер в новините на Българската национална телевизия. От 2006 година Найо Тицин започва да работи в тясно сътрудничество с френската звукозаписна компания Хармония Мунди, която издава на DVD множество негови музикални документални филми, сред които: „Лице в лице с Аг-рипина”, „В търсене на Дон Жуан”, „Хайдн днес”, „Идоменей — послание за хуманизъм”, „Създаването на „Сътворението” и др. Продуцент е на игралните филми: „Лора от сутрин до вечер” (2011) и „Маймуна” (2016) — награда на публиката на София филм фест (2016), а през 2013 година е изпълнителен продуцент на сериала на БНТ „Четвърта власт” — награда за най-добър сериал за 2013 г. на СБФД и филмовите награди Джеймисън. По традиция младежкото жури, в което тази година са Карла Стоянова, Денис Стоянов и Стефан Гончаров ще оценяват дебютните и късометражни филми на Фестивала.

„Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“

На пресконференция преди откриването в платформата А 6 зад НДК Димитър Коцев каза, че през годините е помагал на НайоТицин в работата по фестивала. Призна, че бил скептичен за бъдещето му в началото, а тази година е вече член на журито. От своя страна НайоТицин беше категоричен, че изкуството е протест и това показват филмите, особено тези, които имат и политическа насоченост като „Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“ – реж. Лари Уайнстайн. В свят, в който достъпът до медиите е безпрецедентен, глобалният разговор за разпространяването на информация, „алтернативни факти“ и „фалшиви новини“ никога не е бил по-разгорещен. Докато медиите стават все по-поляризирани, а социалните медии управляват потоците от новини, каква е ролята на пропагандата? Как влияе тя на промените в световния ред? Филмът разкрива преобладаващите средства и методи на пропагандно убеждаване, използвани от онези, търсещи власт. Изследва и анализира настоящия пейзаж, като хвърля поглед към ключови епохи в историята, когато пропагандата определя цели нации и контролира народите.

“Духът на Баухаус”

През 2016 година, когато за първи път се проведе „Master of Art” НайоТицин сподели за „въпреки.com”: „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”, каза тогава Найо за мотивацията си да организира подобен фестивал.

„Аз съм много доволен, защото това е първа крачка към започването на отглеждането на публика, която да не се плаши от документалното кино, първо, и второ да не се плаши от документално кино за изкуство. Оказва се, че има много такова. То със сигурност е много вдъхновяващо – когато гледаш история за голям творец, или за негова творба, или за негов начин на мислене, или за хора, които са посветили живота си на опазването на културата, на културните ценности, на културното наследство – това със сигурност е инспириращо, даващо увереност, че не е загубена каузата”. И добави: „Защо съм се пренасочил към този тип дейност - по-културна? След 25 години хвърляне на сили и енергия в чисто политическото, през журналистиката, разбира се и през ПР-а после, като че ли съм дал достатъчно енергия за тази сфера. И оттук нататък повече смисъл би имало, ако повече хора, излизащи от това политическо мислене, от което съм аз, започнем да се занимаваме с неща, които културно ни засягат и вълнуват. Повече хора като вас и нас правим нещата, в които вярваме и в които сме убедени, а може би под друг ъгъл ще можем да променим средата, в която живеем. Което е всъщност основната цел”.И тогава и сега сме убедени в това.

„Бунюел в лабиринта на костенурките”

Във всички издания на фестивала сме гледали и гледаме забележителни филми за изкуството, за творчеството, за личностите, които в столетията, а и днес правят света по-добро и смислено. Творците създават вселената на човешкия дух, ВЪПРЕКИ. Даваме си сметка за целогодишните усилия на Найо Тицин и екипа му да организират този празник и като програма, като финансиране, като търсене и убеждаване на партньори. И нещо, много, много важно, което трябва да се подчертае – възпитават публика. А нашата публика и то от всички поколения силно се нуждае да се образова в това да разбира, да познава, да цени и уважава изкуството и създателите му.

„Master of Art“ се организира от продуцентска компания СПОТЛАЙТ, Националния дворец на културата и Фондация „Master of Art“. Той е част от Културния календар на Столична община за 2020 година и се реализира с финансова подкрепа от НФЦ. Съпътстващите събития на фестивала са подкрепени от Столична програма „Култура“. Проектът е част и от програмата „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Фестивалът продължава до 24 септември. В Пловдив той ще е от 1 до 23 септември в кино „Лъки”, а от 1 до 8-и ще гостува и със съкратена програма и във Варна, където прожекциите са във Фестивалния и конгресен център. В София освен на двете открити сцени прожекции ще има и в кино „Люмиер” на НДК, „Одеон”, Дом на киното, Културен център „G-8″, Евро Синема, зала Славейков – Френски институт, „Влайкова", Кино двор „Улица Шипка” 23. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Изкуство и власт“ – нова категория филми на „Master of Art”

„Трябва да даваме на българското кино за документални филми повече територия, където да бъде видяно. Идеята на създаването на този фестивал беше именно да мога да споделя с българската публика тези прекрасни филми, които иначе няма как да стигнат до тази публика“. Каза Найо Тицин в анонс към четвъртото издание на фестивала „Master of Art” в качеството си на създател и артистичен директор на кинофорума.

И продължи: „В същото време съм изкушен да призная и да кажа, че много се радвам, че по някакъв начин може би и ние допринасяме с нещо за промяната на средата. Като променяме средата трябва да говорим и за следващите поколения, защото тази среда я променяме, за да може следващите поколения да стъпят върху някаква нова качествена среда.“ Тук е мястото да припомним какво каза Найо Тицин ден след като приключи първото издание на фестивала през 2016 година за „въпреки.com”: „Ще цитирам баща ми /Атанас Нейков, художник – б.а./, който казваше за себе си: „Аз съм един обикновен пехотинец в културата на страната ни“. Опитвам се и аз да бъда обикновен войник, който да завладява културни територии в общото. Без претенция, но с хъс и воля някак си да подбутваме всички малко, да даваме възможност за повече досег с културата”. Тогава говореше Найо с много надежда и амбиция какво би искал да се случи на второто издание на фестивала, а тази година вече ни предстои четвъртото от 4 до 25 април в София, Пловдив и Варна. Той е единственият фестивал в Източна Европа за документално кино, посветено на изкуствата. Забележителният кинофорум по традиция е подкрепен от Програма „Култура“ на Столична община и тази година в програмата му са включени 85 заглавия от 23 страни, разделени в конкурсни и извънконкурсни категории.

Пресконференцията за фестивала - снимка Стефан Джамбазов

Целта на „Master of Art”  да представя най - добрите документални филми в областта на изкуството и културaта, рекламни арт продукции и други, създадени по света през последните години. По този начин фестивалът се стреми да приобщи максимално българската публика към съвременните световни тенденции за разбиране и задълбочаване в изкуството като висша сфера на човешкия талант и начина му на общуване с публиката като преживяване, познание и разбиране. Всички заглавия от програмата са премиерни за страната ни. Сред тях са филми за творци като: Франко Дзефирели, Ингмар Бергман, Харуки Мураками, Питър Грийнауей, Орсън Уелс, Реицо Пиано, Мис ван Дер Рое, Кевин Рош, Банкси, Огюст Роден, Климт, Шиле, Рафаело и много други. И не само това, а възможност да отворим сетивата си за създаденото от тях в сложността и драматизма да отстояват избора си като автори и артисти, съвсем невинаги разбрани и оценени. Не е възможно да анонсираме всеки един филм от програмата на „Master of Art”, но наистина ни предстои вълнуващо преживяване, защото познавайки или не творчеството, позициите, отстояването на героите, много, от които вече легенди в историята на световното изкуство и новаторските му въжделения в наше време, ще открием и разберем техния свят, сложен, индивидуален, духовен  и извисяващ.

“Рокендрол” на Борислав Колев открива фестивала - снимка архив „Master of Art”

Фестивалът се открива на 4 април в кино „Люмиер Лидл“ с филмите - българския „Рокендрол” на режисьора Борислав Колев и италианския „Климт и Шиле: Ерос и Психея“ на режисьора Микеле Мали. „Рокендрол” е изграден върху спомените на членовете на легендарни рок групи от 80-те години, сред които „Ревю“, „Ера“ и „Ахат“, които въпреки че са се зародили в ъндърграунда,  се превръщат в носители на обществената промяна. „Филмът е носталгичен, но има и много смешни неща, има настроение, има енергия. Не сме се опитвали да направим видеоенциклопедия, а филм с групи, които покриват стиловия спектър – хард рок, има хевиметъл, по-брутален хевиметъл, има ню уейв, има пънк рок има и хардкор. Основното, на което се набляга в този филм, са текстовете на групите, защото това беше нещото, което сериозно ги отличаваше от това, което официално течеше по радиото и телевизията с България по онова време.“, сподели режисьорът Борислав Колев. Но и допълни, че сегашното ни време не е по-различно и затова тези песни, онези текстове звучат актуално не само носталгично.

Густав Климт - снимка архив

А другият филм не само ни връща в едно време на скандали, сънища, обсесии в Златната епоха на Виена. Документалният филм „Густав Климт и Егон Шиле: Ерос и Психея" разказва за този необикновен период: вълшебен момент за изкуството, литературата и музиката с появата на нови идеи. Фройд открива механизмите на психиката, а жените започват да се борят за своята независимост. Това е времето, когато Рихард Щраус създава изключителните си опери „Саломе“ и „Електра“. Разпадат се държави /Австро-Унгарската империя/, Първата световна война разбива илюзиите, родени в началото на 20-ти век, усеща се не само икономическата криза, която идва, но и големите творци и мислители усещат, предчувстват нова угроза, която след години ще доведе до кошмара на нацизма, прегазил зловещо в Европа. Едно пътешествие из Виена на Климт и Шиле и творбите в „Албертина“, „Белведере“, Музея на историята на изкуството, музея „Леополд“, Музея на Фройд и Виенския музей. Найо Тицин не само като организатор на „Master of Art”, но и като журналист сподели, че онова време напомня на всичко това, което ни се случва в днешния ден със разпадането на държави, с възраждането на национализма, на антисе��итизма, на ксенофобията. И това съвсем не е безобидно.  

Найо Тицин представи и имената на членовете на международното жури - снимка Стефан Джамбазов

Петчленно международни жури ще оценява филмите в различните категории. Негови членове са проф. Божидар Манов – кинокритик, Джон Бридкът, режисьор от Великобритания, Катарина Йешке – генерален секретар на IMZ International Music+Media Centre – Австрия, Пол Смачни, носител на наградата „Еми“ документалист и продуцент от Германия и Найо Тицин. 51 пълнометражни филма в това число и 6 български ще се състезават за голямата награда на фестивала от 5000 евро. При представянето на журито Найо Тицин специално отбеляза присъствието на Божидар Манов в него, защото авторитетният критик, който пътува много и познава мнозинството от световните кинофестивали винаги му се обажда и го информира за нови филми, посветени на изкуството. Шестте български филма се състезават и за наградата на фондация „Америка за България“ за най-добър български документален филм на стойност 1000 евро. За втора поредна  година фестивалът има и Младежко жури, което определя наградата за най-добър дебютен пълнометражен филм, където се състезават шест филма. Единият от тях е „Азбуката на Питър Грийнауей“, дебют на съпругата му Саксия Бодеке, 60-годишна… Той създава азбука за и с помощта на дъщеря си Зое като копие на своя живот. Фантазиите на режисьора са уловени като пеперуди и подредени в азбука - форма, която му отива идеално като на енциклопедист. Чрез личните разговори със схватливата му 16-годишна дъщеря Зое ние откриваме „кой, какво и защо“ за Грийнауей.

Знаменитият фриз “Бетовен" на Густав Климт е в сградата на сецесиона във Виена - снимка Стефан Джамбазов  

Във връзка с 30 - годишнината от падането на Берлинската стена фестивалът създава и нова конкурсна категория „Изкуство и власт“. Филмите в тази категория разказват за драматичните и понякога убийствени взаимоотношения между артистите и тоталитарните режими. Между тях са: „Творци на протест" - Полша, Италия (2018), режисьор Елена де Варда. Между 1975 г. и 1989 г. в Полша се развива най-важното в света съвременно творческо движение на ъндърграунд и независимата култура. През 1981 г., по време на военното положение, полски творци подписват документ, в който заявяват, че няма да се изявяват и да участват в представления или изложби в пространства, принадлежащи на държавата (телевизии, галерии, вестници и т.н.), тъй като държавата е враг. Някои от тях дори отказват да участват в Биеналето във Венеция. „Последното приключение на кактусчето" - Сърбия, Александър Зограф - световноизвестен карикатурист, открива необикновен комикс от Втората световна война. Героят на комикса е Кактусчето – малък кактус в саксия, който прилича на Мики Маус. Заинтригуван, Зограф проучва живота на създателя на Кактусчето – малко известния художник Велко Коцкар. Скоро открива, че Коцкар е арестуван от комунистите точно след освобождаването на Белград през 1944 г. Обвинен е, че е бил агент на Гестапо и е екзекутиран едва на 24 години. Разследването на Зограф разкрива обаче друга картина, имал е карикатура, изобразяваща Сталин. Трагичната съдба на Коцкар напомня много на живота на Райко Алексиев.

“Дворците на народа” - реж. Борис Мисирков и Георги Богданов - снимка архив „Master of Art”

„Белите стени не казват нищо“ -  Аржентина, режисьори Джони Робсън и Гейтс Брадли е документален филм за поколения активисти и творци в Арженитина, излизали на улицата, за да изразят себе си чрез изкуството. Традицията на изразяване в публичното пространство, на преплитане на изкуството и активизма, е превърнала улиците на Буенос Айрес в бунт от цвят и комуникации, давайки на света урок как съпротивата може да стане красива. В тази категория е и българският „Дворците на народа“ на Борис Мисирков, Георги Богданов, който имахме възможност да видим на София филм фест, както и други филми. За първи път тази година гилдия Критика към Съюза на българските филмови дейци ще връчи своя награда на критиката за филм от програмата на фестивала. Със сигурност ще бъдат затруднени не само за заради многото филми, но и заради високите им художествени качества. Няма как да ви представим всеки един от тях, а и ние сме в очакване на филмови преживявания. Повече за тях можете да научите от фейсбук страницата на фестивала, а и скоро предстои излизането на каталога. Само ще споменем няколко филма. „Надар – Първият фотограф“ /наскоро имаше негови фотографии, изложени в Националната галерия, по проект на „Фотофабрика“ – б.а./. Феликс Надар е фотографът на суперзвездите на 19-ти век. Той успява да покани в студиото си всеки от тези великани на европейската култура, за да го снима за поколенията. Изследвайки възхода на фотографията чрез тези емблематични фигури, филмът показва как възпроизвеждането на реалността разтърсва света. С появата на това ново средство, достъпно за всички, известността на знаменитостите придобива безпрецедентни мащаби. Създател на икони и сам суперзвезда – така Надар остава в историята като основоположник на „културата на знаменитостите“, която ние продължаваме да тачим и днес.

“Музика и власт” - Германия 2018, режисьори: Мария Щодмайер и Иза Вилингер - снимка архив „Master of Art”

„Купка – Другата история на модернизма" - Франция, режисьор Жак Льоий е документален филм за бащата на абстрационизма. 85-те години на Франтишек Купка (1871-1957) обхващат период, когато най-важните течения в съвременното изкуство се предизвикват помежду си – импресионизъм, футуризъм, кубизъм, дадаизъм, сюрреализъм, супрематизъм, експресионизъм, конструктивизъм... С толкова много авангардни движения това е един от най-оживените периоди в историята на изкуството. Пръв сред тях е Франтишек Купка. „Очите на Орсън Уелс" – Великобритания е с режисьор Марк Казънс. След като получава изключителен достъп до стотици частни рисунки и картини на Орсън Уелс, Марк Казънс се гмурва дълбоко във визуалния свят на този легендарен режисьор и актьор, за да разкрие портрет на художника, какъвто никой не го е виждал – през собствените му очи, скициран със собствената му ръка, нарисуван със собствената му четка. Един документален филм, който всеки киноман трябва да гледа; След изключителното преживяване на ONE DANCE WEEK през есента на 2018 г., българската публика има нов шанс да се срещне с изкуството на Димитрис Папайоану . Гръцкият документален филм „Димитрис Папайоану зад стената“ проследява подготовката на най-загадъчна и важна творба, наречена STILL LIFE (Натюрморт). Филмът се фокусира върху визията и философията на Папайоану, върху метода му на работа и обичайните му практики, както и върху всеотдайните му сътрудници. Филмът прокарва паралел между творческия процес и мита за Сизиф, изтъквайки, че животът и работата на големите творци съществуват в симбиоза., както и още много, много филми, показвани на престижни фестивали, но за жалост, не показвани в България. Благодарение на „Master of Art”  имаме този шанс.

Проф. Божидар Манов е председател на журито на фестивала - снимка Стефан Джамбазов

По време на първото издание на фестивала, когато имаше прекрасни филми, изпитахме огорчение, че публиката беше малобройна. Днес Найо Тицин споделя статистиката – с всяка година зрителите се увеличават и все пак биха могли да бъдат много повече, като имаме предвид програмата и подбора, който съвсем не е бил лесен. Няма да коментираме, но си даваме сметка какви усилия се изискват, за да се случи този фестивал, независимо от подкрепата и партньорите. А Найо отново повтори това, което ни каза преди години след първото издание на „Master of Art”  „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”. Найо Тицин винаги е подчертавал своите пристрастия към документалното кино, особено посветеното на изкуството и на сложните процеси в създаването му като авторски почерк и смисъл в днешния ни днес. В този контекст подчерта, че откриването на току-що приключилия 23-ти София филм фест с документалния филм „Да ходиш по вода“, посветен на Кристо Явашев, режисьор Андрей Паунов, е ярко доказателство за красотата и непреходността на автентичния разказ в документалистиката.

Филмът на Борислав Колев “Рокендрол” открива „Master of Art” - снимка архив НДК

Фестивалът предстои. Насладете му се. А и ще научите и разберете много. Вълнението ще е лично преживяване, но понякога, без да подозирате милиони хора по света са почувствали нещо близко до вашето усещане. Може би ще разберете и това с филма „Чудото на малкия принц“ - Холандия, режисьор Мариолейне Боонстра. Документален филм за най-превежданата книг�� в света - „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери - преведена на повече от 375 езика. Защо хора от съвсем различни общества избират точно тази книга, за да запазят живи своите застрашени езици и култури? И не само…Така, че подгответе сърцето си, както казва Лисицата на Малкия принц, какво да очаквате и видите. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art”

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което ��пределяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като ��иномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в из��иналата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала ��ато извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: „Албертина“ предлага нов прочит на творчеството на Модиляни

Ретроспективна изложба „Модиляни – Пикасо. Революция на примитивизма", посветена на 100 - годишнината от смъртта на италианския художник и скулптор Амедео Модиляни /на снимката/, ще бъде открита на 17 септември във виенския музей „Албертина“. В изложбата са включени непоказвани досега творби на Модиляни в Австрия, както и произведения на съвременници на Модилияни и представители на течението примитивизъм - Пабло Пикасо, Константин Бранкузи, Андре Дерен, съпоставени с артефакти от така наречените „примитивни“ - праисторически, архаични или неевропейски – култури, съобщиха от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на община Виена.

По този повод изкуствоведката и куратор Ния Табакова написа за „въпреки.com” за художника под мотото: “Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.” Фридрих Ницше из „Тъй рече Заратустра“

Портрет на Жана Ебютерн и автопортрет на Модиляни - снимка архив

Куратор на изложбата във Виена е французинът Марк Рестелини – изкуствовед и музеен директор, международно признат като един от водещите експерти по Модиляни /1884 - 1920/, автор на множество книги, студии и куратор на стотици изложби, свързани с творчеството на художника. Една от главните цели на експозицията във Виена е да представи нов прочит на художественото наследство на Модиляни, който да не бъде разглеждан единствено като бохем под въздействието на алкохол и наркотици, а да бъде утвърден като водеща фигура на авангарда, тласкаща революцията на примитивизма напред в двадесети век. Въпреки това, изследването на творчеството на Модиляни не би било пълноценно без историята за неговия бурен живот, ранна смърт и последвалото самоубийство на младата му годеница, Жана Ебютерн. Както пише Артур Пфанщил (Аrthur Pfannstiel) през 1929 г.: „Животът на Модиляни, скитащия художник, толкова често прилича на легенда, че е трудно да се отдели фактът от измислицата.”

Амедео Модиляни и Пабло Пикасо - приятелство и съперничество - снимка архив

Амедео Модиляни е роден в Ливорно, Италия, в семейство на сефарадски евреи. Израства в бедност, след като бизнесът на баща му фалира. Още от малък има здравословни проблеми - прекарва тиф на 14-годишна възраст, а две години по-късно се разболява от туберкулоза, която го съпровожда през целия му живот. От ранна възраст той се увлича по литературата, поезията, философията и визуалните изкуства. Започва частни уроци по рисуване, а по-късно учи изящни изкуства във Флоренция и Венеция. През 1906 г. Модиляни се премества в Париж, тогава център на авангарда и средище на свободомислещо, бохемско общество от художници - емигранти, поети и музиканти, което може да бъде открито в кафенета, салони, ателиета и галерии на улица Монпарнас.

Анук Еме /Жана Ебютерн/ и Жерар Филип /Амедео Модиляни/ във филма “Монпарнас 19″ - снимка архив

Не случайно първият пълномет��ажен филм, посветен на художника е озаглавен „Монпарнас 19” или „Влюбените от Монпарнас“ (1958), вероятно адресът на ателието, в което той прекарва последния период от живота си. (Ролята на Модиляни се изпълнява от изключителния Жерар Филип, на Жана - Анук Еме, участват още Лино Вентура, Пиер Ришар, Лили Палмър. Премиерата е на 4 април 1958 г. – б. р.). Сред съвременниците му в този период са: Пикасо, Хуан Грис и Миро от Испания, Шагал, Сутин, Кислинг и Липшиц от Русия, Бранкузи от Румъния, Диего Ривера от Мексико, Фуджита от Япония и Жул Паскин от България. Известното съперничество, придружено с взаимно уважение и приятелство, с тогава вече наложилия се Пикасо е акцент и във филма „Модиляни”, 2004 г. (В ролята на Модиляни е Анди Гарсия, на Пикасо - Омид Джалили, режисьор е Мик Дейвис, ��илмът е европейска копродукция със световна премиера на 29 септември 2004 г. – б.р.)

Анди Гарсия /Модиляни/ и Омид Джалили /Пикасо/ във филма “Модиляни” - снимка архив

В рамките на една година от пристигането си в Париж поведението и репутацията на Модиляни се променят драстично. Той се трансформира от класически академичен художник в „принц на вагабонтите“, а приятелите му го наричат Моди (игра с френската дума „maudit“, което означава „прокълнат“). Художникът не само премахва всички белези на буржоазното си наследство от студиото си, но се заема и с унищожаването на свои ранни творби, които описва като „Детски дреболии, правени, когато бях мръсен буржоа“. В началото той е повлиян от Анри дьо Тулуз - Лотрек, но около 1907 г. е очарован от творчеството на Пол Сезан. В продължение на една година е ученик на известния скулптор с румънски произход Константин Бранкузи. В Париж Модиляни продължава да чете и е силно повлиян от трудовете на Ницше, Бодлер, Кардучи, Граф Лотреамон и други. Благодарение на тях развива убеждението, че единственият път към истинското творчество е чрез непокорството и хаоса, а известната фраза на Бодлер „Прекрасното е винаги странно.“ („Le beau est toujours bizarre.“) може да се приеме за основа на неговата философия и естетика в изкуството.

Жана Ебютерн - снимка архив

Произведенията на Модиляни, характеризиращи се с асиметрични композиции, удължени фигури и проста, но монументална употреба на линия, са сред най-важните портрети на 20-ти век, като всеки от тях разказва различна история за живота и изкуството му. Той оставя художествено наследство, което модернизира фигуративната живопис, избягвайки от етикетите и „-измите“на Модернизма. За творчеството му неговият съвременник Жан Кокто заявява: „Рисунките на Амедео Модиляни са подчертано изящни. Той беше истинският аристократ сред нас. Неговата линия е едва различима, почти призрачна и никога не се пречупва. Тя преминава всички препятствия с ловкостта на сиамска котка. Модиляни не изтегля лицата, не подчертава тяхната несиметричност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда така, чувства така, той рисува така!“ (Жан Кокто, „Дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас“, 1959, превод текстове от френски на книгата Огнян Стамболиев – б.а.).

Въпреки това, приживе творчеството на Модиляни остава недооценено. Той скицира непрекъснато, като прави по сто рисунки на ден. Много от творбите му, обаче, биват изгубени - унищожени от него самия, загубени при честите му промени на адреса или дадени на приятели, които не ги запазват. Единствената самостоятелна изложба на Модиляни през живота му е в Париж през 1917 г., която става „прословута“ в модерната история на изкуството със своята сензационна публичност и съпътстващите проблеми за неприличие. Шоуто бива закрито от полицията в деня на откриването му, но продължава и след това, най-вероятно след премахването на картини от прозореца на улицата на галерията. Авторът не успява да продаде нито една творба. Принуден да раздава рисунките си в замяна на ястия в ресторантите, Модиляни умира беден на 35 годишна възраст от туберкулозен менингит, а ден след това от мъка се самоубива и спътницата му - Жана Ебютерн.

Жана Ебютерн и Амедео Модиляни са погребани заедно - снимка архив

В своята книга „Бохемски Париж: Пикасо, Модиляни, Матис и раждането на модерното изкуство“ (1998) френският новелист и сценарист Дан Франк обобщава: „Когато Модиляни умира през 1920 г., това е краят на скитническия начин на живот, какъвто също е бил животът на Вийон и Мюрже. С българина Жул Паскин вратите се затварят завинаги за първите 30 години на века: епохата на бохемите.“ ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: В рамките на Шестия фестивал за документални филми „Master of Art” /онлайн издание 12 -28 февруари/ ще бъде представен „Модиляни и неговите тайни“ (Франция, 2018, 52 мин., реж. Жак Лойой). Създателят и директор на кинофорума Найо Тицин ни предостави синопсиса на филма. „Творбите на Модиляни са сред най-разпознаваемите в модерното изкуство, но за самия творец не се знае особено много. Базирайки се на продължаващо научно изследване, филмът разкрива тайните зад митовете, обкръжаващи този художник бохем, и е създаден по повод 100-годишнината от неговата смърт. 

Амедео Модиляни не оставя в наследство нито кореспонденция, нито теоретични трудове. Публичният интерес към творбите му изглежда обратно пропорционален на вниманието, което историците на изкуството отделят на живота му. Днес някои от картините му достигат астрономични цени по търговете - рисуваната през 1917 г. „Полегнало голо тяло” бе продадена от „Кристи’с” през 2015 г. за повече от 170 млн. долара. Възроденият интерес към художника провокира неколцина историци, критици и куратори да разберат повече за човека отвъд легендата. Филмът се опитва да проследи живота на Модиляни, проучвайки ключови места и връзки, както и влиянията, които е изпитвал. Използвано е и изследване на 26 негови картини и три скулптури, притежавани от френски публични колекции“.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Топуркане на изкуствоведски и колекционерски крачета

„По мое мнение, а�� създавам оригинални работи; неизрисувани картини на артиста от миналото” са думи на финансово най-успешния фалшификатор, когото публиката познава - Волфганг Белтраки. Припомня в надслов в коментара си за „въпреки.com” художникът и изкуствовед Калин Николов /на снимката/ по повод на скандала с фалшифицираните картини от изложбата в галерия „Структура”.

Правните опасения, свързани с фалшифицирането на произведенията на изкуството сякаш са изпълнени от непонятни обяснения. До голяма степен и поради факта, че подобни въпроси неизбежно стигат до извода, според които законът не е подходящ да бъде ефективен. Сякаш законодателството гледа на артистичната  сфера като освободена от правилата, които са задължителни за други социални арени. Арт пазарът от 20-ти век има различни слаби страни, една от които са онези художници, чийто стил или творби  са мишени на многократни фалшификации. Подмяната на автентичността е следствие на един резултатен бизнес, който зарежда колекционерите на изкуство с желания от тях продукт. Фалшификати се разкриват постоянно. Но условията на предлагането и търсенето очевидно няма да се повлияят от скандалните ситуации. Както се знае, търсенето на произведения на изкуството се е увеличило значително от 19-ти век насам. И не е изненадващо, че крайният финал в името на една успешна  сделка много сръчно оцелява. Неугасимото желание за продавачите на изкуство да извлекат полза от тази нарастваща тенденция в изкуството очевидно води до явно пренебрегване на основни правни и етични норми, както и направляват един много агресивен,  изкусен пазар на фалшификати.

Волфганг Белтраки - снимка архив Lifestyle.bg

Има ��мели фалшификати. Съществуват много добри фалшификати. Познати са произведения, които някои, но не и всички, смятат за фалшификати. На правно ниво, подправянето на изкуство естествено се разглежда като вид измама, съзнателно изопачаване или нарушаване на законови правила. Продавачът на  произведения на изкуството е дал гаранции за автентичност. Преобладаващата гражданска теория за справяне с фалшифицирането на изкуството сочи нарушаването на този процес за вид измама. При обосноваване на иск за подобна измама, потърпевшият трябва да докаже, че ответникът лъжливо е представил съществен факт, че е направил това съзнателно  с намерение да го  заблуди. Необходимо му е да даде убедителни обяснения за фактите, които са го накарали да повярва в автентичността на произведението, което е придобил…  Колкото и да е странно  съдът не винаги преценява усложненията при решаването на спорове за автентичност - за съдиите е трудно да предоставят на ищците каквото и да е обезщетение отвъд обикновената лична съпричастност. Защото в много от случаите как може да се вярва на експерти, които доказват правотата на една или друга ситуация въз основа на нещо, което няма как да бъде наречено освен „шесто чувство“.

Елмир де Хори - снимка архив bg.odkurzacze.info

В правните случаи автентичността се разглежда като въпрос на мнение. Което не означава, че няма правни експерти, застанали зад препоръката да се укрепят съществуващите закони върху интелектуалната собственост. И така да се отговори на нарастващия проблем с разпространението на фалшификати на изкуството на масовия пазар. Въпреки че фалшификаторите произвеждат продукцията си единствено и само за пари, някои от фалшификаторите твърдят, че били подведени от лековерността и снобизма в света на изкуството. По същество тези хора дори имат свои кумири като Елмир де Хори, чиито лъжливи имитации  в момента са толкова търсени, че пазарът на изкуство отчита фалшификати на неговите фалшиви Пикасо, Брак и Матис. Самият Орсън Уелс го превръща на герой във своя филм  „Ф като фалшификат”, в който разглежда сложната диалектика на истинското и невярно в изкуството,  илюстрирано с примери за необикновените съдби на споменатия  Елмир де Хори и Клифърд Ървинг, който пък е авторът на „дневника“ на един от най–богатите хора на света,  Хауърд Хюз. Уелс разсъждава над проблема доколко  вярването в оригиналността на една творба е защото човек по природа е доверчив или обратно, но  и поставя под въпрос истинската култура на така наречените експерти, които са удостоверили фалшификатите на Ървинг като автентични.  Елмир дори не е притежавал къщата, в която е живял. Осигурена му била от търговец на произведения на изкуството. Режисьорът сам поставя във фокуса и собственото си минало, когато прави преднамерено използване на фалшиви новини при излъчването на адаптирана версия на „Война на световете” от неговия съименник Хърбърт Уелс / а документалния филм „Белтраки – изкуството на фалшификацията“ на германския режисьор Арне Биркенщок за цитирания в началото Волфганг Белтраки имахме възможност да видим на първия фестивал „Masters of Arts”, организиран от Найо Тицин 2016 година – б. ред. /

Фалшив Пикасо на Елмир де Хори - снимка архив bg.odkurzacze.info

Гледаме ли на творбата като документ за самоличност. Сред съвременните философи на изкуството малцина са потънали дълбоко в динамиката на автентичността. Творбата отразява социалната мисъл, емоциите на художниците, които са вградени в културен, исторически и политически контекст. Оригинална картина е документация на определен стил във времето. Тоест  характеристики, които не е лесно да бъдат постигнати напълно в подправена или копирана картина. България обаче отдавна се оказва сред страните, чиято управленска машина не показва отношение към стойностите в изкуството и остава впечатлението, че го поддържа от съжаление. Това не е от сега. Още през 70-те години на миналия век, когато от една от залите на НХГ изчезва масленият ескиз на Дьолакроа, прокуратурата говори за АМОРТИЗИРАНА творба. Била правена преди много време. Но това не е уред…

Последният ден от закритата преждевременно изложба в галерия “Структура”

Възбудилата духовете изложба в галерия „Структура” носи белезите на един предполагаем гаф при липсата на механизми за противодействие на фалшиви творби от сферата на изобразителното изкуство. Едновременно с това галерията носи отговорност за случилото се като организатор. Колекционерът обикновено има шанс да мине за подведен. Но той също носи отговорност, ако се намерят факти, че е имал намерение да преутвърди придобитите творби с по-голяма стойност от първоначалната. А е имал информация да прояви съмнение относно тяхната автентичност. Но той е и измаменото лице – не само от търговците, с които е общувал, но и от специалистите и галерията. Най-малко това, че творбите са оригинални.

Оригинална картина на Сирак Скитник до фотосите на свалените фалшиви копия на творби на художника

Специалистите, участващи в съставянето на каталога са отговорни за становищата си там, в случая изградени на непроверена основа. Колебая се да напиша „съчинили становищата си“, но го добавям с колебание, главно поради мощната вълна остри критични удари, на които бяха подложени вече, а и тепърва им предстоят… Предчувстван е моментът да бъде доказано дали тяхното становище е грешно поради заблуда или е направено заради определени интереси, било то и чисто научни. Редно е при такъв случай да бъдат извадени на светло имената на продалите въпросните картини, както и на онези, които са дали мнение, че са автентични. Особено любопитен ще е случаят с лицата, създавали хипотезите на въпросните творби. Струва ми се, че те не са само един човек, посочван до момента. Защото в Националната галерия бяха носени от съвсем друг търговец две творби с цел идентификация, представени в изложбата,  и бе намерено, че тяхната автентичност е под съмнение. Тези творби не са от прословутата „онази“ папка.  

Творби на Николай Дюлгеров в галерия “Структура”

На световния хоризонт има важни примери от законов, морален или просто аспект от липсата на друг правилен ход. „Съборена" от обвинения, че продава фалшификати, нюйоркската галерия Knoedler & Company бе затворена през 2011-та, оставяйки арт средите в световен мащаб в тотален шок. Налага се също екипът на галерия „Структура“ да предприеме някаква почивка, поне за известно време. Ще бъде лош стил тя да се направи, че нищо толкова не се е случило и да продължи да учи обществото кое какво изкуство било. Което бе тезисно  прокламирано в последната й проява. Според мен това е и основният негатив на изложбата – създаването на теза за някаква в действителност „не така“ просъществувала културна динамика. Бих съжалявал, ако водещи имена на творци останат в паметта и чрез подобно събитие. Много неща днес употребяват някаква особен род карнавалност на изявата: да си припомним Царичина, някои от хипотезите около намирането на символичен или действителен гроб на Орфей на Перперикон, редица от коментарите относно изданието на „Веда Словена“ от 1996 г. и т.н. Други корени са заложени още от формите и начините на правене на колекции в близкото ни минало, което носи белезите на мания, но и мафиозност, злоупотреба с власт. Както и в предозирането на качества в неверни творчески стойности. След топуркането на изкуствоведските и колекционерските крачета не би трябвало да остава пустиня.

Освен автентични картини на Мирчо Качулев имаше и няколко фалшификата на негови творби в “Структура”

Вече седмици на такъв шум по случая е парадоксално, че министърът на културата, или министерството, не реагират нито върху случило се, нито показват отношение към явлението фалшификация. Въпросът с какво държавата ще се противопоставя на феномена така остава неясен. И очевиден за безпрепятственото съществуване на измами с произведения на изкуството и антики. В случаи на съмнения е необходимо да знаем с какво се разполага в момента, което олицетворява контрола за определяне оригиналността на дадена творба или не. Идентификацията на културни ценности се извършва от националните и регионалните музеи самостоятелно или съвместно с други научни или културни институти и висши училища. Право да извършват идентификация имат и общински и частни музеи, определени със заповед на министъра на културата. На практика в работата на тези комис��и има неяснота и са отбелязвани съществени недостатъци. И то най-вече при определяне на автентичността на произведенията на изкуството.

Фалшива рисунка на Гео Милев в “Структура”

В хода на ожесточените диалози за случилото се в „Структура“, бе напомнен следният факт, незасягащ инцидента в споменатата галерия, изнасян вече от медиите. Става дума за преотливане на скулптури от колекцията на Националната галерия, макар и за попълването на колекциите на видни чужди колекционери. Което законът не позволява. И още за това, че след тези действия липсва гипсовият оригинал на „Вдовиците“ на Любомир Далчев. Условията и редът за изработване на копия, реплики и предмети, част от сбирките на музеи и държавни музеи, с за каквото и да било  предназначение, се определят с наредба на министъра на културата. Допълнително е уточнено със знанието на директора на съответния музей. Но никъде до момента не е показвано подобно разрешение, решение или позволение. Вежди Рашидов, бивш министър на културата и настоящ председател на Комисията по култура към Народното събрание, не веднъж е говорил на тази  тема. Което дава светлина, че нещата се знаят. Той поне не би могъл да няма достъп до съответните органи и да не може да им въздейства.

Време е да се започне отнякъде. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

P. S. на „Въпреки.com”: По проблема излязоха няколко материала в нашия сайт - https://въпреки.com/post/185745529026, https://въпреки.com/post/185773336666. Някои ги приеха, други – не. Но не бихме искали да зачеркнем работата на една галерия като „Структура”, която налага стандарти в съвременното изобразително изкуство. Същевременно не поставяме под съмнение експертизата на проф. Ирина Генова /една от авторките в каталога/ по повод на творби на Николай Дюлгеров, за творчеството на когото тя също е компетентна. Въпреки някои мнения, че скулптурните му пластики в изложбата не били автентични! Може и да не сме прави, но не сме специалисти, просто вярваме на някои от изкуствоведите. За нейна кураторска изложба за този автор също сме писали във „въпреки.com” -  https://въпреки.com/post/172649702796. Същевременно от „въпреки.com” сме готови да публикуваме и други мнения по тези проблеми, а не да си ги шепнем по ъглите на поредната спорна или не т��лкова изложба…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: СГХГ се отваря успешно за творци от различни изкуства

Софийска градска художествена галерия продължава успешната си и важна политика за привличане на творци от различни изкуства. За разлика от някои гилдии, като кинаджиите например, които все повече се затварят в своята общност, СГХГ дава възможност не само на художници да използват нейните зали. Разбира се, те са свързани и с изобразителното изкуство, но целта е галерията да се отваря и за други погледи към него.

Тази седмица беше открита изложбата „Портрет на приятел“, петата в рамките на проекта на СГХГ „Другото око“, започнал през 2010 година. Куратор е режисьорката и сценаристка Иглика Трифонова, а основният смисъл на проекта е външни куратори не-изкуствоведи, да бъдат поканени във фондовете на галерията и, имайки на разположение произведенията на музейната колекция, да  изберат посока и идея за експозиция. Филмите на Иглика Трифонова са участвали на десетки фестивали и са носители на множество национални и международни награди.

Иглика Трифонова с картината „Портрет на приятел” от Андрей Даниел, дала име на изложбата в СГХГ - снимка © Стефан Джамбазов

Иглика Трифонова ни повежда към близостта с личността, с отделния образ. Изложбата е резултат от интересни разговори, внимателна селекция и един нов поглед към една всъщност многократно коментирана тема – портретът. Експозицията включва повече от 100 произведения от различни видове: живопис, скулптура, фотография. Хронологически творбите се ситуират в периода от края на XIX в. до първото десетилетие на XXI в. Представени са произведения на знакови за българското изкуство имена като Златю Бояджиев, Иван Мърквичка, Владимир Димитров - Майстора, Генко Генков, Иван Ненов, Лика Янко, Иван Лазаров, Светлин Русев, Павел Койчев, Атанас Пацев, Васка Емануилова и на съвременни художници като Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Греди Асса и други. Дори Иглика Трифонова сподели пред нас, че идеята й за име на изложбата е дошла от една картина на Андрей Даниел – „Портрет на приятел”.

Част от творбите от изложбата в Софийска градска художествена галерия по проекта „Другото око” -  снимка © Стефан Джамбазов

Показателно за интересното кураторско решение на Иглика Трифонова е, че в изложбата присъстват творби, които за първи път напускат музейните хранилища, представят своите автори в съвсем различна светлина и носят множество необичайни пресечни точки между образи, стилове и периоди. Иглика Трифонова отбелязва в съпътстващия каталог към изложбата: „Избирах портретите по тяхното въздействие, по силата на присъствието им. Толкова пъти и с операторите, с които съм работила, и с актьорите, и с публиката съм говорила за това присъствие. В него има нещо неподдаващо се на описание, нещо толкова енигматично и толкова привлекателно. Най-красиво биха му стояли думите на Шекспир „създадено от материя, от която сънищата са създадени“... Има човешки лица, които светлината харесва, има такива, които ти се запечатват и дълго не можеш да избягаш от тях... Между портретите има известни българи, чиито лица всички разпознаваме, има и анонимни хора, живели някога или днес. Художническата работа по портрета е вдъхновение и умение, и в същото време отговорност към обекта”.

Портрет на Валери Петров от Андрей Даниел - снимка © Стефан Джамбазов

Когато говорим за отварянето на галерията към творци от други изкуства, така е и с изложбата „Терен Медея”, която също се откри тази седмица. Изложбата представя всички етапи от реализацията и надграждането на проект „Медея“ - един от главните акценти в артистичната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. През 2017 г. сдружение „Легал арт център“ печели финансиране по направление FUSE/СЛИВАНЕ с концепция за театрален проект „Медея“, който се развива и в социалната сфера чрез провеждането на поредица от обучения и включване на деца от различни етнически общности в театралния спектакъл „Медея“. Проектът изследва възможностите на съвременния театрален продукт да осъществява интеграционна и образователна роля. Актрисата и преподавателка Снежина Петрова заедно с режисьорката Десислава Шпатова са авторки на проекта, който е подпомаган в някои свои части и от Столична община. Куратори на изложбата са Снежина Петрова и Весела Ножарова. Два месеца преди официалната премиера на „Медея“ на сцената на Античен театър в Пловдив /28.06.2019 г./, зрителите на изложбата в СГХГ имат възможност да надникнат зад кулисите на проекта и да се запознаят с пътя на творческия екип до финалната му реализацията.

Снежина Петрова в изложбената зала и в ролята на Медея от снимката на Павел Червенков -  снимка © Стефан Джамбазов

Изложбата представя психодраматичните работилници, водени от Александра Гочева, Георги Гочев, Снежина Петрова и заснети от Найо Тицин,  художествените ателиета на Цветелина Спиридонова, фотографиите на Павел Червенков с актьорския екип на проекта, сценографските проекти на Зина Генч – асистентка на проф. Катрин Брак в Akademie der Bildenden Künste München и нейни студенти, в сътрудничество със студенти от специалност „Сценичен дизайн“ на НБУ с преподавателка д-р Христина Дякова, и резултатите от „clipclaptheatre - Кампания за подкрепа на образованието по театър за деца“, която Снежина Петрова започна през 2018 г. Текстовете за изложбата са изготвени съвместно с Ивет Мишелфелдър – преподавателка по театрознание в Akademie der Bildenden Künste München.

Децата са правили и свои рисунки по проекта „Медея” -  снимка © Стефан Джамбазов

В центъра на проекта е античният мит за Медея, но дейностите са най-разнообразни, в които са включени деца от различни общности – ромски, арменски, еврейски, турски, български. Снежина Петрова беше разказала преди време пред „въпреки.com” за идеята: „Античният текст е една матрица, в която можеш да полагаш много смисли. Текстът на Еврипид наистина дава много перспективи. И затова проектът се разширява непрекъснато. Най-трудн��та посока, в която тръгнахме да го развиваме беше точно да включим деца в една трагедия, в която става дума за това как майката убива децата. За това аз все още имам големи вътрешни дискусии дали това е правилно, какво в крайна сметка ще донесе като добавена стойност, така да се каже, на децата, на зрителя. Но съм убедена, че това е прекрасна среща между децата и този текст. И когато започнаха психодраматичните обучения се оказа, че за всяко дете е много важно да преживее страшното в защитена среда в рамките на една игра. Това има невероятен ефект върху психиката му, върху неговите вътрешни модели, които то си изгражда. И ако не дай се боже един ден има ситуация, в която неговите родители са в криза, то няма да бъде пасивен участник в тази ситуация.То може активно да помогне и на себе си, и на тях в разрешаването й по мирен път. И това обучение, и включването им в този сюжет има тази цел. Ние ги въвличаме в една конфликтна ситуация между родители и деца, където те влизат в гледната точка на всички. Играейки бащата или майката и след това коментирайки възможните други решения и постъпки, с които може да се разреши тази ситуация, а не през смърт, те всъщност правят една много добра саморефлексия.

На изложбата „Терен Медея” зрителите можеха да си правят и снимки на специално отредено за това място като своеобразни участници в проекта -  снимка © Стефан Джамбазов

Да не говорим колко това е обогатяващо за тях. А и вече в чисто художествен смисъл, в чисто егоистичен смисъл, ние като артисти на сцената, Деси като режисьор, това присъствие на деца и след това отсъствието им, което е така или иначе смъртта на децата, мисля че би било много въздействащо. И какво би бил един свят без деца и какво е с деца? Сега, най-критичната точка е в това, че има едно допускане, че Медея най-много наказва себе си, убивайки децата. Тя не е психиатричен случай. Това много ми се иска да е ясно и категорично ще бягам от едно такова интерпретиране на образа. Тя не е болен човек, който убива децата. Тя спасява по този начин децата от бъдещето, което ги чака. Колкото и жестоко да е това – тя е получовек, полубог - историята на Еврипид, и всъщност наказва освен Язон, съпруга си, най-много и себе си. А защо наказва себе си? За това, че се е потдала на ревността, че се е потдала на чувствата. Много страшна история. Аз нямам еднозначен отговор и не мисля, че ще можем да дадем еднозначен отговор. Нека този проект да остане отворен за дискусии. Даже може би в рамките на самия спектакъл, ние ще отворим дискусия. Което е голям риск”, казва Снежина Петрова.

Актьорът Владимир Пенев също участва в проекта - снимка © Стефан Джамбазов

И добавя: „Другата пресечна точка е, че Медея е човекът без родина, тя е изгонената  чужденка. И всъщност всички тези общности, някои от тях, те са забравили корена на техния, така да се каже геноцид в някакъв момент, но те са наследници на народи, които не са имали родина. Затова всъщност са децата от общностите. Медея е тази прокудена жена, която Язон иска да изгони. Ако я оставеше в тази чужда страна да живее, макар без него и децата й, може би нямаше да се стигне до там. Затова казвам, че античната драматургия дава много перспективи, в които можеш да мислиш една история. Тя е чисто човешка, но можеш да я разположиш и в политическото, и в социалното, и във всичко”. И пояснява: „За да заиграят заедно деца от ромски, еврейски, арменски и български произход на тях им трябва един общ език. Освен театъра, този общ език са игрите. И реших да измисля една игра, която те да научат /става дума за комбинация от пляскане с ръце и термини от старогръцката драма – #clipclapmedea - б.а./. Първо, че тя е полезна за тях чисто като моторика, като когнитивни умения, координационни умения, артикулационни. Защото това са трудни думи на старогръцки от Античния театър. При това те знаят какво означават и това разширява хоризонтът им. И тази комбинация от пляскане с ръце и думи всъщност е една игра. Когато всички деца я знаят, могат да играят помежду си”.

Видеото на етапите от проекта е заснето от Найо Тицин - снимка © Стефан Джамбазов

Според Снежина Петрова този проект може да помогне и за образованието на децата в училище, а и за намаляване на напрежението и за туширане на агресията в училище и в обществото. „Когато видях това пляскане и какво още може да се надгражда, говоря за тези игрови принципи, с които започва всеки театрален процес ми дойде идея за тази кампания, която да бъде в подкрепа на образованието по театър за деца. Тъй като все още в образователната програма театърът не е включен като дисциплина. А това е особено важно за сегашните деца с този огромен дефицит на внимание, хиперактивност, дислексия, всякакви такива неща, които аз не знам защо така са се покачили, но така или иначе такава е статистиката. Пълно е с ресурни учители в училищата, психолози и всичко това много трудно работи. Толкова просто би било един клас да има обучение по театър веднъж или два пъти седмично. Там се тушират всички възможни напрежения на групата, конфликти, могат децата да завършат с един резултат, могат да научат нещо, могат да се научат да говорят по-добре, могат да бъдат стимулирани да четат, да наизустяват текстове. Това са умения и ползи, която не виждам коя друга дисциплина може да им даде. Така че това обучение ако всичко това проработи и като кампания, ще имаме основание да поставим като такава претенция. При това има вече страшно много обучени актьори, които така или иначе правят детски школи. Но защо това да е извън училище? Много е важно конфликтите и напрежението да се разрешават в училищната среда там, където те се пораждат. Едно е детето ти да учи театър в училище, друго е да го учи в свободното си време. Но да го учи вътре с тези деца, с които така или иначе е по цял ден. С които са разделени йерархично в зависимост от това как се справят и изведнъж театърът може да им даде различна перспектива един към друг. Защото един може да не е много добър математик, но може да е много добър импровизатор и да предлага интересни идеи, интересни решения и те имат шанс да го открият” сподели актрисата.

Вивиан Майер, Автопортрет - Self-Portrait©Estate of Vivian Maier

И още една изложба в СГХГ, която пък представя фотография – на Вивиан Майер под заглавие „В нейните ръце”. Тя се открива на 23 април и е единайсета поред изложба от проекта „Майстори на фотографията” на Фондация „Музис”. СГХГ е партньор в последните издания на поредицата. Вивиан Майер (1926-2009) е американски „street” фотограф с австро-унгарско потекло от страна на баща си Шарл Майер, а майка й Мария Жосо е французойка. От началото на 50-те до 90-те години на двадесети век тя работи като детегледачка в Ню Йорк, а по-късно и в Чикаго. Нейното несигурно социално положение я води към един спокоен и изолиран живот, без характерните за епохата „врява и безумство”. Това е живот, който не може да се разкаже; едно прозрачно битие, сякаш тялото й без сянка само външно наподобява живота; живот в смирение, и то „смирение, което облекчава всички болки, но не ги лекува”; оцеляване без реално съществуване, пише в текста на Ан Морен, diChorma Photography от анотацията за изложбата.

Вивиан Майер, Кърк Дъглас на премиерата на филма “Спартак” с негово участие - Kirk Douglas at the premiere of the movie Spartacus 1960©Estate of Vivian Maier

Нейната внушителна и интелигентна работа включва над 120 000 фотографии, филми за камери Super 8 и 16 мм - една съкровищница от снимки, непроявени ленти, сред които невероятни открития. Преследвана от страстта си да снима, която тя превръща в реалност, днес Майер се смята за един от най-емблематичните автори на улична фотография, а мястото й в историята на фотографията е до това на Дайан Арбъс, Робърт Франк, Хелън Левит и Гари Уайногранд. И още: Подходът на Вивиан Майер е не да снима сцени, а да документира пространството в поредица от фотографски образи. Вивиан Майер „възприемаше живота такъв, какъвто го улавяха очите й. Тя го анализираше в най-малки подробности; наблюдаваше го и го следваше; тя го чакаше край многото му кръстопътища; тя го улавяше в движение. Където и да се намираше, тя го откриваше, запечатвайки го на лентата еднакво вдъхновяващ, мощен и съкрушителен. Творчеството на Вивиан Майер, открито в последния възможен момент и чиято съдба вероятно е била да се разпръсне или дори изчезне, сега се разкрива пред нас, а тази „обикновена гувернантка”, безименно лице, посмъртно се превръща в това, което е днес фотографът Вивиан Майер. Нейната работа, обективна и жива, по някакъв начин намира отклик у всеки, който е видял дори една нейна снимка. Тогава времето внезапно спира и Вивиан Майер застава пред нас, завинаги запечатана във вечността, пише Ан Морен. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на СГХГ

[vprki]

Второто начало на Александрина Пендачанска

„Лесно е, когато започнеш за първи път, но когато започваш за втори път е много трудно. И, ако с нещо съм горда, това е, че не се отказах тогава, защото беше просто на ръба. Ако съдя от собствения си опит някак си второто начало е по-доброто начало, защото можеш да нямаш ентусиазма на младостта и наивността на младостта и да си малко по-вгорчен, да вярваш в по-малко неща. Но нещата, в които вярваш, знаеш точно кои са. Можеш да ги определиш, можеш да ги видиш, можеш да им обхванеш контурите и по-лесно да ги хванеш. Поне така се случи в моя живот. Да започнеш отново да пееш на 33 години – това беше наистина някакъв ад. И преминах през него…”

Откъс от разговора с Александрина Пендачанска чуйте тук.

За това си говорихме, за преодоляването, за въпреки-то, с голямата прима Александрина Пендачанска дни след невероятния й концерт в Националната опера, когато отбеляза 25-ия си юбилей от дебюта си на 17 години на нейната сцена като Виолета в „Травиата” на Верди.  Магнетична, световна звезда и като певица, и като актриса Александрина е изключително естествена, самокритична, вълнува се от случващото се в България, преживява го. Иска й се и не само от сега да го промени. Сравнява личната криза, през която е преминала с това, което се случва в момента в България.

„Едно тотално срутване – сега по-ясно се вижда какво искаме и какво искаме да построим. Престанало е да е само на хартия – имаме го по-категорично пред себе си.” Независимо, че повечето време през годината е по света Александрина Пендачанска винаги се включва във важните събития, в протестите срещу сегашното правителство, но преди всичко като гражданин, като истински хуманист. Тя беше сред участниците през ноември и в мирното антинацистко шествие срещу легализирането профашистка партия и апела да не бъде регистрирана от българския съд.

„Съвременното понятие за примадона много се е променило.

Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува. Всъщност това, което написах във фейсбук беше много малко от това, което изпитах тогава", казва тя по повод реакцията си и участието в протеста срещу регистрация на пронацистка партия от българския съд. "Това беше много чудовищно преживяване за мене. Много тежко, което не съм си представяла, че може да се случи 24 години след промените. Защото това не е да започнем от нулата, това е да започнем много по-дълбоко. Това зловещо отношение към всички различни – не си представяла, че толкова се минали дъното, толкова дълбоко. Като видях тези момчета, които минаха след нас – истински се уплаших, истински се уплаших за бъдещето ни, защото не са малко. Нормалните хора са повече от изродите, това как да го нарека, те са страшни хора. Нормалните хора са повече, обаче нетърпимостта към тези ужасни, кошмарни хора не е достатъчно силна. Все още има хора, които ни обясняват:”бе няма такова нещо, това са глупости”. Това става за мен непосилно, не мога да понасям да го слушам като ми казват „бе какви фашисти, бе какъв фашизъм – стига глупости!” Това вече не мога да търпя, става очевидно, че трябва да се вслушаме – не са глупости.”, казва тя …

Иначе нейният концерт през ��екември не беше просто завръщане в претъпканата зала на Националната опера, а любов, апотеоз на таланта на Александрина Пендачанска. Концертът на годината, преживяването на годината, изумителен коледен подарък за присъстващите в залата – липсва глагол, защото беше като радост и болка за душата. Александрина  включи в програмата на концерта си откъси от най-любимите си партии. Но над всичко беше изпълнението й на финалната сцена от операта “Саломе” от Рихард Щраус. Преди този знаменателен концерт Джиджи, както наричат Александрина близките й сподели, че за първи път на сцена ще изпълни лейди Макбет от операта на Верди „Макбет”, но си призна, че е била 13-14 годишна, когато майка й Валери Попова е правила записи за БНР на операта, тя в нейно отсъствие е пяла партитурите. Оттогава не е пяла арията на лейди Макбет и сега е първата й публична изява. Обяви и, че бис няма да има, защото след Саломе, след тази сцена е невъзможно за артиста да влезе в някакъв друг образ. Тази Саломе приключва живота.

„Не е възможно след това да се върнеш, в каквото и друго състояние. Няма защо да се опитвам, нито бисът ще бъде бис, не е сериозно. Саломе е достатъчно екстремно преживяване – нито аз, нито оркестърът, а мисля и публиката имат нужда от нещо след това. То е изливане на всичко, което човек има в себе си и няма да има място, за каквото и да е друго”, лаконична беше Пендачанска. С усмивка отговори, че на концерта като Саломе ще бъде с рокля, а не гола, защото в постановката на операта в Сен Гален, Швейцария сваля всички воали от себе си, но оставя един, когато прегръща отрязаната глава на Йоан Кръстител. Обясни, че тези 7 воала са изработени във фабрика в града, където коприната се прави ръчно и е изключително скъпа.

В дните около концерта на Пендачанска в София дойде добрата новина, че филмът на съпруга й – журналиста, режисьор и продуцент Найо Тицин „Да разкриеш Саломе” е селектиран за участие в най-авторитетния кинофестивал за филми, посветени на изкуството в Монреал. Филмът беше показан в рамките на последната „Киномания”. Той е забележителен -  проследява не само творческия процес при поставянето на „Саломе” на Рихард Щраус в операта на Сан Гален, Швейцария , но и разкрива чрез състоянията и търсенията на творческия екип страстите и демоните обсебващи душата, Чрез него  Найо Тицин представя уникално естетическо и емоционално преживяване с операта на Щраус. Александрина Пендачанска прави уникална Саломе заедно с колегите си, френският моден дизайнер Кристиан Лакроа, латвийският диригент Модестас Питренас и френският режисьор Венсан Босар се събират, за да направят най-красивата и провокативна постановка на операта "Саломе" в началото на XXI век. По много специален начин, извън професионализма не само като автор, но и като музикант Найо /те са съученици с Джиджи от музикалното училище/ с този филм прави и своето любовно обяснение, за кой ли път?... Александрина е изключителна, незабравима Саломе.

Споделя, че няма специално обяснение, защо

българки са едни от най-големите изпълнителки на Рихард Щраус.

Например, неговата любима изпълнителка на Саломе е била Мария Чебутари, която е от Молдова. „Много е изумително как немската музика търпи най-много чужденци, стига да се справиш с немския с предизвикателството на езика. Но от музикантска и вокална гледна точка това е музика, която търпи много повече чужда вмешателство, отколкото някоя друга. Ние имаме по-гъвкав слух, по-гъвкав език, по-гъвкава фонетика, фонетика, която ни позволява да възпроизвеждаме много различни звуци. Например,  за италианеца звукът”Х” е напълно невъобразим, те не могат, просто не могат. Невъзможно е да пееш на немски и да не можеш да възпроизведеш няколко вида „Х-та”. Те се подредени по-различен начин в устата, дори в мозъка. „Кавалерът на Розата” на Рихард Щраус на Анна Томова-Синтова  - записът й с Караян е просто нещо недостижимо. Люба Велич е една от най-големите Саломе forever /завинаги/.”

Но в изпълнението на Александрина има нещо изключително, може би тя ще бъде новата forever …Може за това трябва да благодарим на Найо, който с филма си ни въведе в света на този оперен спектакъл. Иначе Джиджи отбелязва за себе си, че ако има нещо, с което се гордее е дългогодишна кариера, над 60 роли и две деца. Уверена е, че има характер. „Това е неоспоримо, въпреки всичките си съмнения, знам, че имам характер, невинаги е достатъчно силен. Например, искам никога повече да не запалвам цигара, но още не успявам да го направя. Мм, да. Има неща, с които искам да се преборя в себе си, но не успявам да се справя, но колкото да оцелея – имам характер - оцелях. Но имаше период, в който бях на ръба. Така се случи, може би е  трябвало така да се случи, за да се премине – да ме има или не. Но явно много здраво съм възпитана, не е въпрос на характер.

Александрина с майка си Валери Попова

Човек може да има страхотен характер, но, ако мама и татко са ти разгонили фамилията – тя си ти е разгонена, какъвто и характер да имаш. Но моите мама и татко бяха много добри родители. Много съм им благодарна и на баба и дядо, много хора около мен много са ме обичали и много са ме гледали. Имала съм голям късмет, наистина.” А всичко започва много, много по-рано.

„Много съм благодарна на моите родители,

защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко.

Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова. Завършва музикалното училище с цигулка, но влиза в академията с оперно пеене в класа на Христо Бръмбаров. Пяла е в най-големите оперни театри по света - Гранд опера в Париж, Миланската скала. Пяла е под диригентството на светила като Лорин Мазел и Клаудио Абадо, който я кани да пее в "Ла Скала". Тежка болест я покосява през 2000 г. Три дни след смъртта й Александрина трябва да пее…След изпълнението на лейди Макбет в операта тя вдигна очи към небето с ръце на гърдите, за да благодари на Валери, нейната майка.

Дядо й Саша Попов, който избягва, след като бива изгонен от Софийска филхармония, а той е неин създател. „Майка ми не е имала лесен живот, но не имала проблеми, каквито е имал баща ми /Иван Пендачански – б.а./. Баща ми не е могъл да следва, защото другият ми дядо е бил в лагера „Белене”, защото е бил набеден за националист, защото е отказал да се нарече македонец. Това е друга тема – има едно преброяване, той отказва да се нарече македонец. Роден е в Македония – определя се като българин и е обявен за националист. Отживява си три години в „Белене” до 1956 година и на баща ми не му разрешават да учи – искал е да стане инженер. Накрая са му разрешили да следва право, което въобще не го е интересувало, но е учил. Впоследствие става музикант, защото въобще не е имал намерение да се занимава с право, но на леля ми, неговата сестра така и не позволяват да учи.

На майка ми  – по-малко, защото, все пак, Саша Попов е бил много голяма фигура. Въпреки изгонването му от филхармонията не е бил такова политическо лице. Те са искали да се отърват от него и са се отървали – това им е стигало. Просто е бил много голяма фигура – от тези, които ги убиваш веднага ��а момента и те после трудно изчезват или правиш много голям процес”, споделя за изключителния си дядо певицата. Завършил Консерватория във Виена Саша Попов,  датата 10 февруари 1956 г. е съдбовна за него – без да знае за подготвената му „изненада” , тогава се е състоял последният му концерт със Софийската филхармония. След половин век триумфално шествие по европейските сцени на другия ден неочаквано бил… пенсиониран, въпреки че е бил само на 57 г.  Проф. Саша Попов умира в Лос Анжелис на 12 август 1976 година.  Чак в 1999 г. по случай 100-годишнината от неговото рождение прахът му бе донесен в родината и положен в Централните софийски гробища. През декември миналата година  тържественият концерт за 85-годишнината на Софийската филхармония беше посветен на легендарния проф. Саша Попов - виртуозен цигулар, главен диригент и създател на оркестъра през 1928 година.

„Имало е дни, в които баба ми е спасена, защото приятели, приятели на големи комунисти, които са се застъпили лично за него и не са го прибрали, но е можело след 9 септември просто да си отиде някъде…”, е тъжната констатация на Александрина за съдбата на дядо си, когото никога не е виждала. Само знае от хора присъствали на концертите му, че е бил и остава музикант и диригент от световна величина.  Иска да види досието на майка си Валери Попова, направила опит 2001 г. Отговорили й, че няма данни. Според нея това е абсурд, абсолютно невъзможно. Но тогава законът беше друг.  Категорична е, че ще опита отново.

Александрина беше изключително развълнувана от удостояването й за почетен член на Софийската опера

Александрина се връща във времето на своето детство и в някаква предопределеност да върви по стъпките на майка си и не само, а на цялото си от всички страни музикантско семейство.

Националната опера  е свързана с целия й живот,

„включително и с несъзнателния ми, защото тук съм израснала. Като дете съм се хранила в стола на операта, идвах тук от училище да взема майка ми от репетиция. Централата на операта помня още наизуст. На тази сцена съм изпяла едни от първите си и много важни роли – първата си Лучия изпях тук, първата си Травиата изпях тук, първата си и единствена Памина във „Вълшебната флейта” тук съм изпяла „Риголето”. Когато стъпя в кулисите на тази сцена миризмата на този театър, само мирисът на този декор ме кара да ми се доплаква, свързано е с толкова много спомени, с толкова много преживявания и този мирис го няма никъде.”

Дни след концерта си Александрина само сподели: „Чувствам се много изтощена и то много изтощена – емоционално изтощена. Още не мога да дойда на себе си. Не мога да вляза в ритъм и освен това – празници, роднини, срещи – просто ми дойде повече. Беше изключително емоционално – хем е зареждащо, хем е изтощаващо. Чувствам се изморена…”  Това е интимната страна на Александрина, но тя не я крие. Не я скри и пред екзалтираната публика в залата на Националната опера, когато разказа, когато като малко момичета в скута на майка си е присъствала на 25 годишния юбилей на същата тази сцена на великия Николай Гяуров поискала и на нея да й се случи този празник. Случи се по бляскав начин, незабравим за нея и за всички в Националната  опера, на която тя беше провъзгласена за почетен член.

Когато човек разговаря с Александрина и така е от години няма усещането, че тази млада красива жена е световна звезда – естествена, открита, изпълнена с вълнение и тревога и за България и за света. А зад тези 25 години изключителна кариера има над 60 роли по световните оперни и концертни зали от предкласиката до съвременните композитори  на 20-ти и 21-ви век. Необходимо е голямо въображение, за да си представим извън таланта каква дисциплина, работа, отдаденост на музиката се крият в тази забележителна жена. Според нея това е предопределеност. „Това не е въпрос на избор, а така се случи в живота ми, така протече кариерата ми. Нямах този лек опит 20 роли да въртя много години, както имаха този опит моите благословени колежки и късметлийки. Но не съм го избирала аз това по някаква причина, неизвестна за мен. Така се случи – много пъти получавах предложения да пея абсолютно неизвестни неща и до известна степен до известна степен получих удоволствие от това.

Започнах да харесвам, да изваждам от прахоляците забравени шедьоври, в много случаи. Опери, които не играни от години, докосваш се до опери, които 200 години не са поставяни и си много по-свободен. И тази свобода много ми харесва, наслаждавах й се особено много в бароковия репертоар, харесвам го много. Но в същото време има и много репертоарни пиеси в света, които в България не са толкова познати. Четирите арии, които бях избрала за концерта си за този  юбилей бяха, за да не са толкова познати за България са репертоарни, с изключение на „Семирамида” на Росини, която по-рядко се изпълнява, иначе и „Саломе” на Рихард Щраус, и „Милосърдието на Тит” на Моцарт и „Макбет” на Верди са репертоарни и се играят и в малки и големи опрени театри. Аз самата много пея „Милосърдието на Тит”. И това е един записите, за които бяхме номинирани  за Грамми, с две даже „Граммита”.

Всъщност от четирите арии единствено „Макбет” е партия, която не съм пяла на сцена, партия. Иначе изборът беше обусловен от два факта, от два стремежа. Единият беше да се обедини около тази жена вамп, за тази жена, която използва властта, използва своето влияние и съблазънта, за да стигне до властта. Т.е. власт, манипулации, съблазън – тези всички теми бяха включени като тема за направата на програмата, търсейки нещо общо. Другото е най-спектърно представяне на репертоара ми от Моцарт до Рихард Щраус.   В крайна сметка, съм горда, че съм покрила репертоар от предкласика като Монтеверди, Сарторио до композитори, които не бях чувала, докато не отворих нотите – действително ранната предкласика до 20-ти век, до съвсем съвременната музика. „ Отчита, че след раждането на двете й дъщери Валери-Виолета на 14 г. и Сара-Мария на 8 години гласът й е станал по-плътен. Наистина с невероятен диапазон. Вече е пяла мецосопрановата партия на принцеса Еболи в Дон Карлос, предстои й да пее Кармен на Бизе.

„Миналата година изпях Еболи. Това е специална партия, основно се пее от мецосопрани, но не е невъзможна за моя глас, който е тъмен и определено в „Дон Карлос” на Верди припознавам като своя роля Еболи, а не Елизабет, а догодина пък ще пея Кармен, а по-догодина ще пея Кундри от „Парсифал” на Вагнер, която също е междинна роля, която се пее от сопрани и мецосопрани. Това е особено много срещано в бароковата музика и в белкантото. Това строго разграничение само за сопран и за мецосопран е една относителна новост, случила се особено много в 20-ти век.

Александрина Пендачанска с наградата "Аполон Токсофорос" от фестивала на изкуствата Аполония в Созопол

През 2012 година Александрина направи своето блестящо завръщане на фестивала на изкуствата Аполония в Созопол, сред като много млада е пяла в началото на кариерата си заедно със своята майка Валери Попова. Направи го на откриването заедно с не по-малко знаменития ни пианист Людмил Ангелов с една сложна и богата камерна програма. На другия ден с нея се откри и реализира новата идея на изпълнителния директор на „Аполония”  Маргарита Димитрова „За цената на успеха”. И тогава и сега споделя, че би й се искало да има повече време за камерна музика. Все пак за една година е направила три различни и много силни програми – две с Людмил Ангелов – в Созопол и за създадения от него музикален форум в София „Пиано Естраваганца”.  Третата е с  големия руски пианист Семьон Скигин, професор в една от консерваториите в Берлин. С него направиха френско-руска програма с песни от Рахманинов, Глинка, Равел и Форе, изпълнена и в Пловдив. Но и има и нови планове. Счита, че 25 години певческа кариера не са малко, но е убедена, че я о��акват нови роли и предизвикателства.

Обяснява си творческото си „дълголетие” със  своя  професионален, личностен опит и времето, в което живеем. „В този невероятно комуникативен свят, в който съществуваме ускорява темповете, не само в човешкия живот, но и в развитието на всички, в кариерата на всички. Много по-лесно е, много по-бързо е, но това носи и много рискове. Видях много хора, които наистина, които дойдоха блеснаха и изгоряха буквално в рамките на 5 години. Появява се, става супер звезда и след 5 години спира да пее. Не един, но това също винаги се е случвало. Тук много фактори имат значение –

най-важното е да останеш верен на гласа, на природата си.

Ако останеш верен на природата си, тя ти казва нещо, тялото ти казва нещо и гласът е част от това. Тези гласни гънки, струни ��а част от тебе, както никой инструмент не е. Те ти говорят, те ти казват: „това ми е лесно, това ми е приятно, това ми е удоволствие да го пея, това ми е трудно – не става.” Когато се вслушаш в този глас, когато е съвсем очевиден си по-предпазен. То ти говори, както говори, както когато например те боли лакътя и  знаеш, че има нещо, което не е наред и трябва да му обърнеш внимание. Когато нещо ти доставя удоволствие,  когато го правиш -  знаеш, че то е полезно за тебе. Когато нещо е трудно за пеене, то е неприятно физически, то е  като физическо усещане, то те напряга, напряга органа, който е ларинксът.”

Александрина е от випуска на Музикалното училище „Любомир Пипков”, в който са били тя, именитите ни цигулари Васко Василев, Веско Ешкенази , Хилда Казасян, Найо Тицин…Обяснението й е с усмивка, че явно 1970/71 година са се родили музикантчета, просто. Нашият клас бяхме доста палави, нищо не сме си спестили, нито на себе си, нито на родителите и преподавателите си. Истината е, че имахме страхотни преподаватели, тогава не си давали сметка, сега  знам, че сме имали страшно готини преподаватели. Имахме преподаватели, които ни пазиха. Вършихме глупости, но не сме вършили безобразия. Всеки трябва да мине през някакви глупости, иначе нещо не е наред с човека, който не е правил глупости през живота си.” Именно за Александрина, Васко и Веско, още докато бяха ученици именитият ни диригент Емил Чакъров, който си отиде от този свят на 43 години през 1991 г. казваше, че са изключително талантливи, чака ги забележително бъдеще, но ако имат характер. Той беше и един от първите, които ги представи на Новогодишния фестивал в НДК преди повече от 25 години.

Александрина и Найо са заедно от деца, а имат вече своите две прекрасни дъщери, голямата прилича повече на татко си, а малката е цялата на мама, когато е била на осем…Често са разделени от ангажиментите си, но винаги са заедно по техния си специален общ път. Джиджи казва, че е по-мрачен тежък характер, а Найо е винаги ведър, интересен. Но Найо уточнява, че за да си ведър също е необходимо усилие…На коледния протестен митинг на 26 декември дойде с двете им момичета, оставили Джиджи да пее, независимо, че беше дни след триумфалния й концерт в операта. А в онзи съвсем не топъл ноемврийски ден на антинацисткото шествие си помислих за Александрина, че въпреки страхотната си кариера на оперна прима, не се притесняваше за гласа си в студения ден да изрази позицията си на хуманист и космополит. Срещата с нея, с изкуството й правят света около нас не само по-поносим, но и по-надежден за самите нас като избор и лична ангажираност. Това на финала е моето благодаря към нея за това, че я има. ≈

[theworldtodaybg]

15 смущаващи “креативни” изцепки на протестиращите българи

Автор: Георги Василев

Още в началото на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски…

View Post