#рихард щраус

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Движения и подходи към камерния Рихард Щраус

Фестивалите в София продължават. Току-що завърши “Камералия” – проведе се за шести път и е вторият фестивал (след Пиано Екстраваганца), създаден и ръководен от неуморния Людмил Ангелов. Това бяха пет концерта, разположени между 21 септември и 9 октомври. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Посетих два от тях (на 24 и 29 септември), които представиха интегрално камерната музика за струнни и пиано от Рихард Щраус – една малко известна у нас глава от музикалното творчество на големия баварец. Отнася се най-вече към ранните му години в упражняването на композиторския занаят, когато е опитвал, напипвал, играл с предишни епохи, оглеждал се е, вслушвал се е и в звуците на своето съвремие. Началните композиторски опити обикновено не привличат вниманието на музикантите – всеки предпочита да “се пробва” в някой шедьовър и обикновено тези проби остават в архива. Но Людмил Ангелов отдавна е заявил един важен свой приоритет – да организира и също да участва в интегрално представяне на известни и по-неизвестни музикални творби. В дългогодишната си пианистична кариера той, така да се каже, е образовал многократно и системно публиката. И сега в тези два концерта бе ангажирал свои колеги, за да разкрият по-обхватно началото на колосалния път на Щраус.

Рихард Щраус като дете

В първия концерт това бяха две клавирни триа, създадени когато е бил още дете. И двете бяха български премиери и в реализацията на тази своя идея Ангелов бе поканил съвсем младия и много талантлив цигулар Виктор Тренев, испанския виолончелист Габриел Уреня и пианистката Донка Ангъчева, която живее и работи във Виена. Покоряваща е музиката на детето Рихард Щраус. В първото, ла мажорно, трио се чува сериозно изследване на класическите композициони прийоми – повече Моцарт, струва ми се, с много трудна клавирна партия (тук поверена на Ангъчева, която бе брилянтна в самостоятелната си изява и като партньор на Тренев и Уреня – балансирана, деликатно оцветяваща звуковата картина, гъвкава по отношение на фразирането и на динамичните ансамблови решения), която бе свидетелство за равнището на пианиста Рихард Щраус. Още на 13-годишна възраст. Както впрочем и второто трио в ре мажор, ориентирано стилистически повече към романтиците-предшественици на Щраус – като Шуман, с филигранно съчетаване на инструментите, сериозно “отиграно” от Тренев, Уреня и Людмил Ангелов на пианото.

И той имаше пред себе си клавирна партия с изключително сложна фактура. В тези ранни опуси, особено във втория, може да се открие симфоничният копнеж на баварския майстор, както и стройната система на моделиране на структурата, в която изненадите в развитието не бяха малко. Не бяха малко и откритията на започващия пътя си композитор в мелодиката и в хармоничната напрегнатост на нейната разработка. По-попул��рни сред изпълнители и публика са следващите два опуса в програмата – Сонатата за виолончело и пиано (Уреня, Ангъчева) и цигулковата соната – тук с Лия Петрова и Людмил Ангелов. Виолончеловата соната, дело на 19-годишния композитор вече го откроява в средата, в която работи, като му носи първия голям успех.

Знае се, че бащата на Рихард Щраус, валдхорнистът Франц Щраус е бил, така да се каже, противник на Вагнер и Лист и като начален ментор на сина си го е насочвал да изучава “по-кротките” немски романтици – Менделсон и Шуман, което синът безусловно е изпълнил (въпреки че в по-късни години се променя, че и “заема” жанра на симфоничната поема именно от Лист). Сонатата е внушително творение, мелодически привлекателно, с обрати, с въздействащи контрасти, които въвеждат интригуващо напрежение в развитието ѝ. И с ефектни идеи – които кулминират във финалната трета част, изсвирена на един дъх темпераментно, но и прецизно. В цялостния си прочит Уреня и Ангъчева добавиха и смисъла на неудържимото надкамерно развитие, за което сонатата предлага сериозен ресурс. Концертът на 24 септември завърши със Сонатата за цигулка, великолепно изстрадана и изпята от Лия Петрова и Людмил Ангелов.

Младият Рихард Щраус

Тя е по-късно младежко творение на Щраус, 23-годишен e, когато я пише. Пише я, обладан, повлиян от света на първите си симфонични поеми – “Макбет” и “Дон Жуан”, която композира по същото време). Не е “чисто” камерно творение тази соната, нейната лавинна поривност, импровизационна природа и симфоничен обхват са истинско предизвикателство пред изпълнителите. Двамата великолепни български инструменталисти пресъздадоха възхитително експресивната природа на творбата с неудържимото развитие в първата част, с кантиленната изповедна лирика на втората, със свободния си импровизационен характер (тя така е и н��зована – Импровизация), в подвижен диалог, с впечатляваща нюансираност. Със забележителна в своята органичност агогика влязоха в анимато-епизода, за да се върнат към интимната красота на своя разговор, в следващия дял, в който въпросителните репетативни реплики в пианото отзвучаваха с изграден интермецо-характер в цигулката, деликатната изповед на която сякаш угасна недовършена в квинтовия тон преди финалния тонически отзвук в пианото. Повереното му бавно въведение във финалната част, изпълнено с плътност и напрежение от Ангелов, направи още по-неудържимо алегро-то, в което турбулентността на характера – енергичен (мелодичен отзвук от поемата “Дон Жуан”), скерцозен, лирично-кантиленен, тонално оцветен (от ми бемол в до мажор) бе пресъздаден овладяно, с неустоима динамика в развитието. Създаде се незабравимо изживяване, с техния ракурс в прочита, който кулминира в апотеозен завършек.

За клавирен квартет бе цялата програма на втория Щраус-концерт. Квартетът в състав Стоимен Пеев (цигулка), Румен Цветков (виола), Атанас Кръстев (виолончело) и Людмил Ангелов (пиано) представи четири кратки пиеси – Серенада (1881), Празничен марш (1884), Арабски танц (1893) и Любовна песничка (1893), както и Клавирния квартет (1884). Първите четири са прекрасни кратки пиеси, любопитни и от историческа гледна точка, и като сполучливи жанрови игри, дефинирани от заглавията си. Самите изпълнители допринесоха с еквивалентния си подход именно към разкриването на жанровата специфика на всяка от тях – разпятата мелодика на серенадата, отривистата стъпка в марша, ориенталската мелодика и активния ритъм в танца и мелодичния валсов флирт с бюргерския вкус в края на деветнайсети век. Докато клавирният квартет е сериозният опус, в който композиторът изисква много повече от сръчен инструментализъм. Въпреки че е само 20-годишен. Впрочем когато става дума за развитието на музикант като Рихард Щраус нищо не е обичайно: когато създава клавирния си квартет двайсетгодишният музикант вече е напуснал Мюнхен към Дрезден, а после към Берлин, преди това е минал през университета в Мюнхен за една година, в която “се е  сближил” с Шекспир, учил е сериозно история, литература и естетика. Там също чете много и задълбочено Шопенхауер, но преди това изучава сериозно музиката на Вагнер (от когото баща му се стреми да го отдалечи).

Рихард Щраус

И започва да дирижира – отначало като асистент на Ханс фон Бюлов, в Майнинген, с партитура и молив в ръка и много скоро след това, след напускането на фон Бюлов, поема оркестъра. Не спира да пише – и в този смисъл клавирният квартет акумулира неговите страсти по Брамс, задълбочава вкуса му към мащаба на симфоничниото разгръщане, разгръща спецификата на личния му ансамблов слух и, разбира се, тембровото му въображение в създаването и експонирането на един напрегнат емоционален свят. Квартетът “предлага” пространни мелодии от 16 такта, не пести жестовете, изпълнени със страст и патос… Цялата възможна чувствена щедрост на 20-годишния е в музиката, която трае 40 минути и е събрана в четиричастна структура. Много трудна творба, не само в инструментален аспект – там днешният концертиращ музикант не би имал проблеми. Много по-сложно е да се подреди емоционалния свят на творбата, без да се пренасища с ефектни, често любими на слушателя подходи към него, които създават атмосфера на евтина сантименталност.

Людмил Ангелов

Тъкмо това бяха избегнали в прочита си Пеев, Цветков, Кръстев и Ангелов. Подходът им бе консеквентен в дисциплината на фразирането, на “разчета” в динамичните метаморфози, на предписаните емоционални “избухвания”, които се случваха в строга логична скала.  Този подход даде възможност на слушателя да проследи драматургичния процес, да обхване обема на съдържанието, да се отдаде, да се вслуша в интригуващата ансамблова риторика на четиримата, която ни съобщи всичко най-съществено в композицията. Подобно тържество на обединението на смисъл и емоция е рядко преживяване в днешния лековат свят. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[mihaylovblog]

72 г. от смъртта на Рихард Щраус (1864 – 1949)

Снимка: https://www.gettyimages.com/

[vprki]

Максим Венгеров ще изпълни виртуозния концерт за цигулка на Ян Сибелиус

 „Има произведения, концерти, които съм свирил стотици пъти двайсет и повече години и когато се връщам и ги свиря отново в един момент разбирам, че те не са същите произведения. Те са се променили, защото аз самият съм се променил. “ Каза изключителният цигулар Максим Венгеров за „въпреки.com” при втория си гастрол в България 2018 година.

И продължи: „Този инструмент цигулката ме е провокирал да търся много по-голяма образност, много повече познания, които да ми помогнат да разбера какво правя като изпълнител. Защото цигулката е израз на душата по подобен начин, както лъкът е продължение на ръката.“

Сега забележителният музикант за четвърти път гостува в страната ни за концерт със Софийска филхармония под диригентството на Маестро Найден Тодоров на 7 декември и ще  изпълни Концерт за цигулка и оркестър в ре минор оп.47 на финландския композитор Ян Сибелиус. Във втората част на концерта на филхармониците с участ��ето на Националния филхармоничен хор ще бъде изпълнен Реквием за солисти, хор и оркестър на британския композитор Карл Дженкинс.

Ян Сибелиус

Концертът за цигулка на Ян Сибелиус е създаден през 1904. По думите на знаменития диригент Леополд Стоковски „единственият инструментален концерт на Сибелиус е една от най-добрите симфонии на композитора“. Безспорно това е най-популярното произведение на финландския гений. Концертът е прочут със своята сложност, сякаш създавайки го, неговият автор си е поставил задача да демонстрира безграничните възможности на цигулката. Да изсвири подобен концерт може само истински виртуоз – такъв, какъвто някога е мечтал да стане Сибелиус.

Първата част на концерта започва непосредствено с главната тема и се разгръща импровизационно. Тя е със суров „северен“ колорит на оркестъра, изпълнена е със страстна и в същото време сдържана лирика, а многобройните солови каденци дават възможност на солиста да демонстрира виртуозността си. Втората част принадлежи към най-възвишените страници на романтичната музика – тя е вдъхновена елегия, изпълнена с необичайна мелодическа красота. Темпераментният финал също като първата част е написан под формата на  сонатно алегро. Стремителен и задъхан, с пъргавия си пунктиран ритъм той въплъщава стихията на народния танц.

Максим Венгеров и Найден Тодоров, 2018

Сибелиус предвижда  творбата му да бъде представена за първи път в Берлин, а солист да бъде известният немски цигулар Вили Бурместер, на когото той в началото посвещава своя концерт. Финансови причини обаче го принуждават да премести премиерното изпълнение в Хелзинки, а Бурместер няма възможност да дойде във Финландия и Сибелиус се обръща към Виктор Новачек – професор от Музикалния институт. Но Новачек е преподавател,  не  концертиращ музикант, а и до премиерата остава твърде малко време и по тези причини творбата не прозвучава толкова добре, колкото би могло да бъде. Раздразненият Сибелиус преработва произведението, изрязвайки някои фрагменти, особено сложни за изпълнение, и не публикува първата редакция, дори нещо повече – забранява тя да се изпълнява. Втората редакция е представена през 1905 в Берлин. Дирижира Рихард Щраус, а солист е чешкият цигулар Карел Халирж. Дълбоко засегнат и оскърбен, Бурмастер отказва изобщо да изпълнява концерта занапред и се налага авторът да промени посвещението си: негов адресат става 12-годишният унгарски вундеркинд Ференц Вечей, който го изпълнява след година. Разказват историята на този знаменит концерт на финландския композитор на интернет страницата Софийска филхармония.

Максим Венгеров е един от най-забележителните съвременни музиканти, който вече 40 десетилетия е на върха. И очакваме неговото виртуозно изпълнение на сложния, както го определят музикалните експерти, концерт на Ян Сибелиус.

Максим Венгеров и Найден Тодоров на пресконференция в зала "България", 2018

Припомняме, че при третия си гастрол у нас изключителният цигулар и носител на „Грамми“ Максим Венгеров и Маестро Найден Тодоров представиха музика от Дмитрий Шостакович в програмата на „Европейски музикален фестивал“ на 11 февруари 2021 година в зала „България“. В програмата бяха включени Концерт за цигулка №1 и Камерна симфония в до минор от великия ��уски композитор. Тогава, за жалост, поради ограниченията заради пандемията от Ковид-19 публиката трябваше да е заела 30% от местата в залата и заради изключителния интерес към концерта с любезното съгласие на именития солист по предложение на Софийската филхармония Генералната репетиция бе  открита за почитателите на музиката. /Повече за този концерт може да прочетете във „въпреки.com” тук./ Тогава концертът на Венгеров беше първи в акустична зала, тъй като при предишните му гостувания по време на „Европейски музикален фестивал“, организиран от „Кантус Фирмус“ в сътрудничество с Филхармонията 2006 и 2018 бяха в зала 1 на НДК.

При второто си гостуване в София за концерта си на 30 март 2018 година Максим Венгеров, когато изпълни концерта за цигулка на Йоханес Брамс сподели за „въпреки.com”: „Имах огромен късмет мой учител и ментор да бъде Мстислав Ростропович, без него вероятно щях да бъда друг вид музикант. За него /Ростропович 1927-2007/ са писани специално произведения от големи композитори като Шостакович, Прокофиев, Бритън и Дютио, над 150 премиери е направил самият Ростропович на съвременни произведения по негово време. За мен ще е много интересно кои ще са съвременните композитори и съвременните посвещения. Аз съм много любопитен какво се случва със съвременната музика“.

На 13 март 2006 г. в зала 1 на НДК с оркестъра на Класик ФМ радио под диригентството на Лучано ди Мартино Максим Венгеровза първи път гостува в София. Тогава на уникалния си „Страдивариус” от 1727 г. той  изпълни концерт за цигулка и оркестър от Лудвиг ван Бетовен и беше аплодиран неистово от щастливите меломани, за които той изсвири на бис „Размишление” на Жул Масне и Унгарски танц № 8 на Йоханес Брамс. Почти 18 години продължаваме да сме благодарни за тази вечер, с която ни дари този невероятен музикант и артист…При второто му гостуване го слушахме в концерта за цигулка на Йоханес Брамс, невероятно преживяване, защото със свиренето си Максим Венгеров не е само виртуозен музикант, а ваятел на музика. Лъкът, с който свири Максим Венгеров  е на знаменития Яша Хейфиц, самата цигулка Страдивариус е принадлежала на Рудолф Кройцер, на когото Бетовен  е посветил знаменитата си цигулкова соната.

Максим Венгеров, 2018

Венгеров е роден е през 1974 г. в Челябинск в семейство на музиканти. На 5 години започва да свири на цигулка при Галина Турчанинова. Продължава обучението си в Новосибирск при известния цигулков педагог Захар Брон, където учи и друг талантлив цигулар, когото познаваме, Вадим Репин. На 10 години печели Международния конкурс за млади цигулари „Хенрик Виенявски”, на 15 –  Международния конкурс „Карл Флеш”. На 16 години Максим Венгеров заедно с родителите си напуска Съветския съюз и става един от най-знаменитите цигулари в света. Той е концертирал с най-големите оркестри в света - в Ню Йорк, Виена, Филаделфия, Лондон, Чикаго, Вашингтон, Москва, Петербург. Едва 23 годишен Максим Венгеров става първият музикант посланик на Фонда за подпомагане на децата към ООН – УНИЦЕФ. През 2004 г. заедно с Мстислав Ростропович получава наградата „Грамми” за най-добър изпълнител на класическа музика. Тогава това високо отличие получават Михаил Горбачов, Бил Клинтън и София Лорен за…озвучаване на музикалната приказка „Петя и вълкът” на Сергей Прокофиев.  За изнесените благотворителни концерти в полза на Израел е удостоен за почетен посланик на културата на държавата Израел по света.

Десетгодишнината от създаването на наградата на името на големия руски композитор Дмитрий Шостакович, учредена от Фонда на виолиста Юрий Башмет през 2005 година е отбелязана с новия си лауреат – цигуларя Максим Венгеров. Той става най-младият лауреат на наградата на името на Шостакович. Максим Венгеров получава премията „Грамми”, за записи за изпълнения под диригентството на Мстислав Ростропович на концерта за цигулка на  Бритън и за виола на Уолтън. Това е само част от забележителната му биография, но никога не е спирал в търсенията и развитието си като артист, а вече и като преподавател. Категоричен е, че за него в музиката няма политика, защото свири за хората.  „Музиката сама по себе си има своята уникална роля и чрез нея може да се разбираме там, където думите не достигат. Смятам, че музиката има и св��ята тайна, неназована роля, когато тя се изпълнява добронамерено, искрено от сърце, тя достига до хората и посажда семето, от което един ден ще израсне нещо добро. Хубаво е да изпълнявате музика дори и за хора, които не харесвате, т.е. грешка е да не свирите за някого, когото не харесвате, защото музиката има своето универсално послание. Ще дам пример – скоро след Втората световна война Йехуди Менухин, който е евреин, свири в разрушения Берлин, за което е много остро критикуван от някои представители на еврейската общност и от Израел. Но виждаме какво е сега Берлин – един космополитен град. Музиката има тази мисия да не се използва като политически средство”. Каза при второто си посещение в София Максим Венгеров.

Максим Венгеров

Продължава да е убеден, че „истинско чудо е какво ни дава музиката и какъв потенциал има да обедини цялото човечество.“ Толкова ни се иска, особено, в днешния ден на света да може това да се случи, колкото и безнадеждно да изглежда…

Британският композитор сър Карл Дженкинс (р. 1944), чийто Реквием ще бъде изпълнен във втората част на концерта на 7 декември, завършва факултета по музика на Кардифския университет, а по-късно специализира в Кралската музикална академия в Лондон. В началото на кариерата си той е известен като джаз и рок музикант, свирещ на саксофон, клавишни инструменти и обой. Участва в групата на джаз композитора Греъм Колиър и по-късно става член-основател на джаз-рок формацията „Nucleus“, която печели първа награда на Джаз фестивала в Монтрьо през 1970 г. През 1972 г. той става част от „Soft Machine“.

Дженкинс създава много музика за реклами и получава редица награди в тази област. Пробивът му като композитор идва с кросоувър проекта Adiemus, представян в Япония, Германия, Испания, Финландия, ��оландия и Белгия, както и в лондонската зала „Албърт Хол“. Албумът The Adiemus: Songs of Sanctuary от 1995 г. оглавява класациите за класически албуми и привлича световното внимание.

Карл Дженкинс

Едно от най-значимите произведения на Дженкинс е „Меса за мир „Въоръженият човек“ Написана е по поръчка на Кралския оръжеен музей по повод празненствата за посрещане на новото хилядолетие. Авторът посвещава месата на жертвите от кризата в Косово. Подобно на „Военен реквием“ на Бенджамин Бритън, „Меса за мир“ има антивоенна тематика и се базира на традиционната католическа меса. В първата и последната част композиторът използва френската народна песен L’Homme armé, по която са създадени огромен брой полифонични творби през ХV-ти и ХVІ-ти век. Месата на Дженкинс е написана за хор, солисти и симфоничен оркестър. В допълнение към текста на католическата литургия са използвани цитати от други религиозни и исторически източници, включително от ислямската молитва, Библията и „Махабхарата“. В творбата има и текстове на Ръдиард Киплинг, Алфред Тенисън и японския поет Тоге Санкичи, оцелял от бомбардировките над Хирошима, но починал по-късно от левкемия. Премиерата на произведението за България е на 25 март 2014 година в рамките на Европейския музикален фестивал в София в изпълнение на Русенска филхармония и хор „Дунавски звуци“, диригент Найден Тодоров.

Реквием на Карл Дженкис е написан 2005 година в памет на баща му (in memoriam JDJ). През 2015 г. Карл Дженкинс е обявен от английското радио „Classic FM“ за най-популярния жив композитор и получава отличие „за изключителни заслуги към класическата музика“. Удостоен е с Ордена на Британската империя през 2015 г.

Винаги сме отбелязвали колко е важно да имаме възможност да слушаме на концерт съвременна музика. А Карл Дженкинс е обявен сред първите в списъка с 10-те най-големи съвременни композитори. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив на Софийска филхармония

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Софийската “Ариадна на Наксос” – забележителен музикален прочит в игра между Ерос и Танатос

Не е трудно да се изброят годините, в които в Софийската опера е звучала музика на Рихард Щраус. През 1969 диригентът Асен Найденов и Димитър Узунов като режисьор поставят “Кавалерът на розата”. Написа в блога си https://decrescendo.net/ музикалният критик Екатерина Дочева по повод премиерата “Ариадна на Наксос” в Софийската опера и балет.

Следва пауза от повече от три десетилетия, за да дойде концертното изпълнение на “Саломе”  през 2005 с диригент Георги Нотев (с Анна Томова-Синтова). През 2009 “Саломе” вече е поставена сценично – с диригент Емил Табаков и режисьор Ребека Шайнер. Следва “Електра”, след повече от десет години, в края на 2020 с диригент Евън-Алексис Крист и режисьор Пламен Карталов. А съвсем неотдавна “Ариадна на Наксос”  имаше своите премиери – с два състава – на 29 и 30 април. Диригентът отново е Евън-Алексис Крист, а режисьор е Вера Немирова. Не съм абсолютно сигурна, но ми се струва, че тази оперна творба на Рихард Щраус е поставяна в България само веднъж, във Варна – през 1975 година. Кратка е тази  Щраус-хроника в софийската оперна практика  и затова всяка сценична реализация на опера от баварския майстор се приема като събитие.

Събитието “Ариадна….” сега стана още по-значимо с участието на Анна Томова-Синтова като, цитирам програмата, “вокален консултант” на постановката. Присъствието на толкова познаваща стила, музиката и контекстуалното й развитие певица само по себе си гарантира  завършеност и дълбочина не само по отношение на вокалните партии, на тяхното техническо преодоляване, но също и на прочита, на интерпретацията на всеки персонаж, както и на взаимодействието им в драматургията на творбата.

Анна Томова-Синтова, снимка: Стефан Джамбазов

Познавам начина, по който Томова-Синтова работи с певци, присъствала съм на нейни майсторски класове и само мога да си представя до каква степен е направлявала участниците в спектакъла – всяка роля в двата състава! Ще припомня, че това е единствената певица, тръгнала от България, а и в сравнение с всички певици в света, която е пяла в толкова опери на Рихард Щраус: “Кавалерът на розата” (Маршалката) “Ариадна на Наксос” (Ариадна), “Арабела” (Арабела), “Капричио” (Графинята), “Жената без сянка” (Императрицата), “Саломе” (Саломе), “Египетската Елена” (Елена). Може и да пропускам нещо. Но това не е съществено. Съществено е, че именно тази гранд дама на оперното изкуство, като абсолютен експерт в строежа на Щраусовата вокална линия се е занимавала с певците от софийската премиера, което се чува и при двата състава, независимо от различните дадености на отделните солисти. Като прибавим към нейната работа и тази на диригента Евън Алексис Крист мисля, че музиката на Щраус, особено в първия състав на спектакъла, прозвуча безкомпромисно и по отношение на вокалния стил, и по отношение на съвместността между солисти и оркестър, която във фактурата на “Ариадна на Наксос”, както и във всички опери на Щраус, е твърде проблематична.

Евън-Алексис Крист, снимка: архив на Софийската опера и балет

“Ариадна на Наксос” е дело на дългогодишния тандем Щраус – Хуго фон Хофманстал. За тези двама гении гръцкото изкуство и култура са трайно привлекателни. В своето “Писмо за хуманитарната гимназ��я” до професор Райзингер от 1945 г. Рихард Щраус споменава, че не е бил особено добър ученик. “Но любовта към Гърция и античността ми остана и непрекъснато е ставала все по-силна”. Много от оперите му потвърждават това негово признание – “Електра”, “Египетска Елена”, “Дафне”, “Любовта на Даная”, “Ариадна на Наксос”. последната е завършена окончателно и представена през 1916 г.  В сравнение с други сценични опуси на композитора тя е много по-камерна, но това, което я прави действително уникална е прелестното остроумно и гъвкаво смесване на комедия дел арте  и опера-серия; един жанров микс, който в трактовката на Вера Немирова виждам по-скоро като отправяне към идеята за вид игра между Ерос и Танатос – най-вече символно между Цербинета и Ариадна. Историята на създаването ѝ е дълга и комплицирана, в резултат на което Щраус прави втора версия на творбата и тя е, която се изпълнява от премиерата си досега. Сър Томас Бийчъм, големият английски диригент и познавач на музиката на Рихард Щраус в своята автобиография “A Mingled Chime” (Смесен звън) пише, че втората версия на творбата приближава публиката към същността на идеята от оригинала и е по-изкуситеелна.

От спектакъла, снимка: архив на Софийската опера и балет

Идеята на първата версия е Хуго фон Хофманстал и Щраус да благодарят на големия режисьор и приятел на Хофманстал Макс Райнхард, помогнал много за осъществяването на премиерата на “Кавалерът на розата. Благодарността е камерната опера “Ариадна на Наксос”, с дължина 30 минути, която е интегрирана в комедията на Молиер “Буржоата благородник”. Идеята е на Хофманстал и той е въодушевен от евентуалния експеримент. Експериментът се случва, но първата версия не е достатъчно убедителна. Във втората версия Молиер е оставен настрана, но не и съчетанието на буфонадата, в стил комедия дел арте (Арлекин и Бригела, Скарамучо, Труфалдино, Цербинета), с високата трагедия. “Пролог” и “Опера” – това са двете части на компози��ията – като прологът “съобщава” как се стига до смесване на комичното и трагичното, след което, във втората част се вижда как това се случва. Драматургията предлага широк обхват за режисьорското въображение и насочва, все пак, повече към деликатното пародиране в лъкатушенето между лекото и сериозното. В режисьорския си подход Вера Немирова почти не прави радикални жестове и е пестелива по отношение на предлаганите възможности за евентуален разгул на въображението. В пролога, в центъра на сцената е фигура, която аз определих като многофункционален вагон и както се разбра, в него има вип-входове, които не допускат всеки и входове за обикновени артисти. Край този паралелепипед се развива действието в целия пролог.

Вера Немирова, снимка: архив на Варненската опера

Всичко е логично, без излишества, с хумор, и, което за мен бе много важно, в абсолютен синхрон с характера на музиката и музикалното движение. В пролога Немирова може би е умишлено по-прибрана, за да направи своеобразен контрапункт във втората част на творбата, в която режисьорското ѝ въображение се налага в по-голяма степен. Съзнавам, че възможността да сблъскаш Ерос и Танатос, да ги конфронтираш е доста предизвикателна и тя естествено се концентрира върху контрапункта между изоставената от Тезей и очакваща смъртта Ариадна и лекомислената, много любовна с мъжете Цербинета. Пропуснах да спомена, че за разлика от пролога, във втората част, в която действието основно се развива на остров Наксос,  сцената бе доста по-отрупана – в центъра ѝ бе поставен роял, до който в началото седеше скръбната, очакваща смъртта Ариадна, в дъното се виждаше трапезата с наслаждаващите се на вечерята гости на много богатия меценат, който плаща на артистите и решава, за да не пропусне часът на фойерверките, да му представят, докато вечеря, трагедията и комедията заедно. Останалите сценични атрибути се добавяха или отнемаха – най-вече саксии с палмички (нали е остров) и столове. В този интериор доминираше пародийното, независимо от не��тешимата, облечена в черно,  фигура на постоянно присъстващата на сцената Ариадна. И в двете части на операта Немирова предпочита леко ироничния подход към “сериозните участници”, което е заложено в известна степен и в партитурата, но тук е изведено доста по-релефно, което създава допълнителен план в драматургичното решение. По начина, по който не само действа, но и пее Композиторът е изваян като човек, който “не е на тоя свят”, с изискването си неговата творба да е център на вниманието.

От спектакъла, снимка: архив на Софийската опера и балет

Към този свят на илюзорно съществуващите се  вписват и Примадоната, която ще интерпретира трагическата роля, и учителят по музика. Добре очертан кръг от хора и професии, които имат прекалено много илюзии, докато зависят от парите на арогантни меценати. Тук фигурата на майордома, който препредава желанията на господаря си бе абсолютно завършена като поведение и манталитет и в режисьорското решение, и в изпълнението на Николай Павлов. Щраус не случайно прави този роля говорна (Sprechrolle) – великолепен похват за контрапунктиране и своеобразно, строго ритмизирано начупване, пресичане на вокализацията на останалите персонажи. А и способ за императивните изисквания, които, като всеки усърден слуга, майордомът съобщава със съответната доза високомерност и напомняне за парите, които господарят му дава. В контекста на тази комбинация, от арогантността на богатия и лекомислието, олицетворено от субретната колоратурка Цербинета Вера Немирова очертава, изважда много умело единствения лиричен, чувствен момент в пролога – дуета между Цербинета и Композитора, в който Цербинета му разкрива своя свят, скрит зад нейното външно лекомислие. И събужда неговите чувства. Всъщност Композиторът е главното действащо лице в пролога – партията е сопранова, продължава Октавиан-тенденцията от “Кавалерът на розата”, създадена преди “Ариадна”. Тук режисьорската насока на Немирова изцяло сякаш се е вслушала в описанието на Хофманстал: “��исто символично композиторът е наполовина трагична, наполовина комична фигура, антитезата на цялата пиеса е заложена в него”.

Допускам, че тук идеята на Щраус за тази повторна травестия е дошла изцяло от желанието партията на Композитора да прозвучи някак иреално на фона на драстичната действителност, в която пише музиката си. Според мен сцената и актьорската игра в пролога бяха много по.завършени, логични, изчистени от решенията в “същинската опера” – втората част. Остроумни в нея бяха някои идеи за начина, по който на фона на драмата на Адриана влизат комедиантите. Но не можах да си обясня, например, нарочните “божествени пози” на  самата Ариадна, както и на Наяда, на Дриада и Ехо (малко буквално) и още повече необуздания секс на Цербин��та – със стола, върху рояла (?!), под рояла….което в началото бе ефектно, в края – тавтологично. Самият финал на Ариадна, който е изцяло идея на Немирова, при който майордомът хвърля банкноти към артистите е леко евтин, да не говорим, че не се изисква от партитурата. Няма как да се изисква. Към детайлите, нарушаващи целостта на спектакъла ще добавя още само многото саксии с палми, които се внасяха – противоречиво с по-прецизната изчистеност на сцената от първата част на творбата.

Но спектакълът е добър, най-вече заради органиката в синтеза пеене-игра, която повечето певци постигнаха леко, стилно, изключително подготвени. Считам, че първият състав бе доста по-добър от втория. Примадоната/Ариадна на Цветана Бандаловска  бе точно колкото трябва драматична – много прецизна интонационно, с хубава езикова дикция и с чудесна пластична артикулация – и в пролога, и във втората част. Изпълни великолепно арията Es gibt ein Reich, гъвкаво, но и излято във фразирането с точното настроение, бе много автентична. Бандаловска не за първи път влиза в Щраусовия стил и не за първи път под ръководството на Томова-Синтова – преди това заглавието бе “Саломе”. И колкото и отдавна да беше, очевидно следите от опита са трайни. Стилна бе и Радостина Николаева в ролята, може би премиерното притеснение се отрази на точната интонация във високия регистър. Прекрасно попадение е Станислава Момекова като Цербинета. Партията е много трудна, изисква всякакъв вид подвижност – и вокално-техническа перфектна колоратура, и актьорска, и емоционална. Истинско откритие за тази роля, Момекова, бе направо еуфорична, с привлекателно чувство за хумор, а и самата тя бе много ефектна на сцената. Постигна точния контраст между дуета си с Композитора в първата част и много трудната ария, която започва с речитатива Grossmaechtige Prinzessin и която представи с удивителна лекота. Същевременно почти навсякъде прояви добър вкус в изпълнението на предписаните ѝ гегове. Диана Василева в същата роля не можа да отрази виталния и ексцентричен характер на героинята – най-вече вокално. В много трудната партия на Композитора и при Мариана Цветкова, и при Лилия Кехайова пролича много ярко Щраус-опита и работата с Томова-Синтова. Успяха и двете да направят качествена амалгама между сериозното и леката пародия, която се допуска в прочита на този персонаж. Коренно различни бяха тенорите в партиите на Тенора/Бакхус. Мартин Илиев, когото няма да забравя като Тристан и тук бе в добра форма, с ефектното си  превъплъщение в Бакхус – двамата с Бандаловска  бяха единни във финалния дует, който всъщност бележи и тоновия финал на операта. Костадин Андреев, според мен, отдавна има  проблеми в звуковата емисия, които му се отразяват в легато-фразирането и тук те се проявиха драстично и във височините при партията на Бакхус. Лошото е, че когато един певец има проблем той пее още по-силно, считайки, че така ще преодолее проблема. А така звукът става още по-неестетичен. Мисля, че певецът, който носи на гърба си огромна част от репертоара на театъра трябва да обърне внимание на този проблем. Съвсем в духа и стила на операта бяха певците, заети с ролите на Арлекин, Скарамучо, Труфалдино, Бригела, Наяда, Дриада и Ехо – Илия Илиев, Красимир Динев, Ангел Христов, Рейналдо Дроз/Хрисимир Дамянов, Любов Методиева/Айла Добрева, Весела Янева/Цветелина Коцева, Силвия Тенева/Силвана Пръвчева. Както и Атанас Младенов като Учител по музика.

Анна Томова-Синтова и Пламен Карталов, директор на Софийската опера и балет, снимка: Стефан Джамбазов

Музикалният обединител в изпълнението на тази сложна фактура, в която, въпреки намаления оркестър, вокалните и инструментални партии имат пределна самостоятелност бе диригентът Евън-Алексис Крист. За първи път го чух и видях в “Електра”  и бях абсолютно сигурна, че и в “Ариадна на Наксос” ще се наслаждавам на изпипана диригентска работа. Крист е завършен оперен диригент и също така завършен Щраусов интерпретатор. Води великолепно и оркестър, и сцена, не пропуска нито един детайл, балансира оркестъра спрямо сцената. И е абсолютен помощник на певците. Така че чухме пълноценно музиката на Щраус – автентична, богата, остроумна, изненадваща на моменти, прочетена много качествено и от певци, и от оркестър, под ръководството на един сериозен Маестро. Мисля, че този спектакъл ще има дълъг живот, независимо от “ексцентриката”, която е заложена в драматургията му и която изисква малко по-сериозно интелектуално усилие от зрителя. В него има музика, има сцена, има Рихард Щраус. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Стефан Джамбазов, архив на Националната опера и балет и Варненската опера

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/ . Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионалн�� и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

„Концертът на клавирно дуо Катя и Мариел Лабек – подарък за маестро Найден Тодоров

„Концертът на световноизвестото клавирно дуо Катя и Мариел Лабек със Софийска филхармония на 7 април е като подарък за рождения ми ден, само ден преди него,“ Споделя преди дни маестро Найден Тодоров с усмивка.

И продължава пред БНР: Говорим за най-известното клавирно дуо в света, като Катя и Мариел се чувстват еднакво комфортно в най-престижните зали в света, на концерти на открито, както през 2016 свирят пред двореца Шьонбрун пред 100 000 души с Виенската филхармония, и в проекти на Стинг.“ Но най-важното, според Найден Тодоров е, че „толкова много композитори днес пишат творби специално за тях – така тези две сестри правят историята на класическата музика в днешно време - Филип Глас, Джон Кейдж, Арво Пярт, Майкъл Наймън… В София те ще свирят концерта на Брайс Деснър – колебахме се между него и Менделсон и избрахме по-атрактивния пред по-класическия“, каза още маестро Тодоров.

Двата най-нови Гранд рояла „Стейнуей“ на София се събират на сцената на зала „България“ за концерта на знаменитото клавирно дуо Катя и Мариел Лабек, съобщават от Софийска филхармония. За да отговори на висок��те професионални изисквания на френските звезди, екипът на Филхармонията обедини усилия с НМА „Панчо Владигеров“, където се намира другия нов инструмент, закупен от Академията преди 5 години. И двата рояла са върхът на концертните Грандове - най-честият избор на най-големите пианисти в света. Роялите са одобрени лично от големите пианистки. В София сестрите Лабек ще представят написания специално за тях Концерт за две пиана и оркестър на Брайс Деснър.

Катя и Мариел Лабек

Определят Деснър като рядко явление в съвременната музика. Той е носител на „Грами“ и като класически композитор, и с рок групата „The National“, на която е основател, китарист, аранжор и един от главните автори на песни. Той има ползотворно сътрудничество с водещи световни оркестри и камерни ансамбли, сред които са имена като композиторите Филип Глас и Стив Ръш, за когото Деснър казва, че е „основният глас на своето поколение“, клавирното дуо Катя и Мариел Лабек, рокизпълнителя Пол Саймън, мексиканския режисьор, сценарист и композитор Алехандро Гонзалес Иняриту и мн.др.. Оркестрациите на Деснър могат да бъдат чути в най-новите албуми на Пол Саймън и на такива популярни попмузиканти като Бон Айвър и Тейлър Суифт.

Определят композициите на Брайс Деснър като интересно съчетания на елементи от барокова музика и фолклор, с елементи от късния романтизъм и модернизъм, както и от минимализма на ХХ век. Брайс Деснър записва музиката, включваща голям оркестър и 200-членен хор, за шоуто на Луи Вюитон, представено в Лувъра като част от „Седмицата на модата в Париж 2020“.

Много успешно е участието му във филмови продукции, включително номинирани за „Грами“, „Златен глобус“ и други, като „Двамата папи“ на Фернандо Мерей (2019). Той е „Откритие на годината“ на наградите за световен саундтрак през 2020, и автор на един от най-добрите филми за 2021 според критиците „Хайде, хайде“ на Майк Милс и Джон Райт Сирано.

Брайс Деснър

„За първи път срещнах Катя и Мариел Лабек по време на репетициите за концерт на Филхармонията в Лос Анджелис и Густаво Дудамел преди няколко години – споделя композиторът. – Оркестърът представи премиерно наскоро написано мое произведение както и изпълнението на Катя и Мариел в Концерта за две пиана на Филип Глас. През тази седмица в Лос Анджелис се запознах с тяхното невероятно свирене и дълбоко отворена и вдъхновяваща музикална вселена. Наскоро също се бях преместил в Париж и Катя и Мариел бързо щяха да станат второ семейство за мен във Франция. Скоро след това започнахме да планираме бъдещото си сътрудничество, което се материализира с моя Концерт за две пиана.“

В програмата на концерта на Софийска филхармония са включени още - Веселин Стоянов - Празнична увертюра и Рихард Щраус - "Смърт и просветление" - симфонична поема оп.24 под диригентството на маестро Найден Тодоров.

Маестро Найден Тодоров на репетиция

„Празнична увертюра��� (1959) е олицетворение на богатото оркестрово мислене на Веселин Стоянов (1902-1969). Майстор на разгърнатата музикална форма, композиторът блестящо изгражда драматургията на творбата, основана на ярък контрастен тематичен материал. Искрящата празнична първа тема рамкира дяловете в сонатната форма, вътрешните кулминации изграждат динамичния релеф на творбата. Особено красива е втората, мотивно разгърната лирико-епична сфера. Обширната кода има химнов характер, тя е апотеоз на празничността.

Веселин Стоянов усъвършенства музикалното си образование в чужбина и се завръща в България, за да вгради своя талант и знания в развитието на родното изкуство. Роден е в Шумен в семейство на музиканти, завършва Музикална академия в София (в класа по пиано на своя брат проф. Андрей Стоянов). През 1926 г. е приет във Висшето училище за музика и драматично изкуство във Виена, където следва пиано при проф. Виктор Ебенщайн и композиция – при проф. Франц Шмит. Но голямата школа, практическа и вдъхновяваща, са концертите на Виенската филхармония и спектаклите на Виенската опера, които посещава и се запознава обстойно с творби от Моцарт и Бетовен, Брамс, Вагнер и Брукнер, Малер, Рихард Щраус, Шьонберг и Берг. Както и срещата със световни изпълнители – Сергей Рахманинов и Владимир Хоровиц, Фриц Крайслер, Бронислав Хуберман, Валтер Гизекинг, Вилхелм Бакхауз и други. В България Веселин Стоянов преподава и концертира като пианист и диригент, той е един от основателите на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика” през 1933 г.

Веселин Стоянов

Професор е по композиция и музикални форми в Академията (от 1945 г.) и ректор (1956­-62). Автор е на оперите „Женско царство”, „Саламбо” и „Хитър Петър”, балета „Папеса Йоанна”, 2 симфонии, „Рапсодия” за оркестър, „Празнична увертюра, концерти (за пиано, за цигулка и за виолончело), кантатата „Да бъде ден” (по Хр. Смирненски), симфоничната поема „Кървава песен” (по Пенчо Славейков), 3 струнни квартета и други. Припомняме, че както обяви маестро Найден Тодоров още през юни миналата година Софийската филхармония се подготвя за ново гостуване в златната зала на Музикферайн – Виена. Концертът трябваше да бъде на 8 декември 2021, но поради епидемичната ситуация заради Ковид кризата се отложи за май т.г. В програмата на концерта националният оркестър е включил Симфоничната поема „Вълтава“ от Сметана, Гротескната сюита „Бай Ганьо“ от Веселин Стоянов и Симфония № 5 от Чайковски. По повод на гостуването във Виена Найден Тодоров сподели тогава, че отново и неслучайно в програмата е включена музика от славянски композитори. А и да не забравяме, че една от частите на произведението на Веселин Стоянов е озаглавена „Бай-Ганьо във Виена“, следвайки знаменитата и неостаряваща творба на Алеко Константинов

„Смърт и просветление“ (в оригинал на немски Tod und Verklärung), оп. 24, Рихард Щраус(1864-1949) започва да пише в края на лятото на 1888 и завършва творбата на 18 ноември 1889. Посветена е на приятеля му Фридрих Рош. Под диригентството на композитора премиерата на творбата е на 21 юни 1890 на фестивала в Айзенах. „Смърт и просветление“ е един от оркестровите шедьоври на Рихард Щраус, създадени в жанра на програмната симфонична поема. Образецът на този жанр са симфоничните поеми на Ференц Лист. Вдъхновени от литературата, поезията и философията, Щраус драматургично обновява и разгръща познатата музикална форма. Създава поетични творби, в които музиката е конкретно съдържателна и театрално изразителна.

Рихард Щраус

В „Смърт и просветление“, под влияние на философията на Шопенхауер за страданието, смисъла на живота и смъртта като изцеление, Рихард Щраус музикално пресъздава човешката агония и страдания, борбата със смъртта и последвалото освобождение на духа. Програмният текст е написан по-късно. По молба на композитора Александър Ритер създава програмно стихотворение в четири части, което е отпечатано в началото на партитурата: Largo (Болният човек, близо до смъртта), Allegro molto agitato (Битката между живота и смъртта не предлага отдих на човека), Meno mosso (Животът на умиращия минава пред него) и Moderato (Търсеното преображение).

Композиторът подчертава, че смъртта и преображението са плод на неговото въображение, а не на негово преживяване: „… (разболях се почти две години по-късно). Това беше идея като всяка друга… Вероятно нуждата след „Макбет“ (поемата започва и завършва в ре минор) и „Дон Жуан“ (която започва и завършва в ми минор) да напише пиеса, която започва в до минор и завършва в до мажор!“. По-късно Рихард Щраус се връща към идеите на „Смърт и просветление“, като използва някои от темите в „Смърт и просветление“ в последната част на късната му симфонична поема „Животът на героя“, оп. 40 (1898) и в написаните в края на живота му „Четири последни песни“ за сопран и симфоничен оркестър (1948). Припомняме, че миналата година на 60-то юбилейно издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“, който се проведе през септември – октомври след три отлагания заради пандемичната обстановка, на финалния концерт знаменитото ни сопрано Красимира Стоянова ги изпълни с фестивалния оркестър под диригентството на маестро Емил Табаков.

Очаква ни прекрасен концерт!≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Бушуващ темперамент, покоряваща интимност, емоционална интелигентност

Поредният абонаментен концерт на Софийската филхармония, на 21 април, срещна главния гост-диригент на оркестъра, австриеца Саша Гьотцел и забележителния пианист Людмил Ангелов. Написа в блога си https://decrescendo.net/ музикалният критик Екатерина Дочева за прекрасния концерт.

Първият Брамсов концерт за пиано съсредоточи професионалните енергии и квалитети на двамата музиканти, които явно имаха взаимно разбиране за тази творба. Аз за първи път чух как чете Людмил Ангелов този текст и ще го запомня. Той ме привлича с особеното съчетание на сдържаност и темперамент, на пробивна емоция и впечатляваща култура в овладяването ѝ. Във всеки свой прочит Ангелов доминира, не само с впечатляващите си качества на инструменталист и музикант, но и с една почтеност към музиката, която интерпретира. Изкуството му мълви на своя слушател със субстанциална извисеност, абсолютно изчистено от ефектите на сценичното присъствие, с които много инструменталисти злоупотребяват. При всяка своя поява на концертния подиум Ангелов внушава респект към себе си, но най-вече към високата музика, която изповядва. Като солист в клавирен концерт вниманието  на слуха му обхваща цялата партитура, насочва се към съвместния звук с оркестъра, внася, добавя безкрайния си звуков арсенал в плътта на оркестровите тембри, което разширява пространството на драматургичното развитие и го прави още по-автентично. И по-богато! И тук, в Брамсовия шедьовър, неговият прочит съчета мощно бушуващия темперамент с интимността на лирическия копнеж. Истинско удоволствие носи възможността да се следят звукотембровите идеи на Ангелов, да се констатира за пореден път до каква степен един стил се отстоява с емоционална интелигентност, естетски завършено.

Людмил Ангелов и Саша Гьотцел

Втора��а част, отдадена на лириката, се отля с вътрешната красота на една, стеснително промълвена, любовна песен – “Рисувам нежен твой портрет, който ще се превърне в Адажио”, пише Брамс на Клара Шуман. Ангелов има тази вътрешна мярка, а и вкус да избягва всякакви възможни спекулации, да сантиментализира откровено лирическите страници в музикалния текст. Тук той бе намерил своя съмишленик в лицето на диригента и тяхната съвместност в драматургичния разказ бе впечатляваща. Третата част бе “изговорена, съобщена” по-скоро драматично, отколкото танцово, което, струва ми се, е логичен финал на музикалната драма, към края на която фугато-логиката  добавя още строгост и сила в музикалното развитие. Силна вечер за Людмил Ангелов с конструктивното творческо партньорство на Саша Гьотцел. Българската публика понякога има своите моменти на усещане на смисленото, съдържателно изкуство – така бе и тази вечер, когато Ангелов бе акламиран напълно заслужено.

Людмил Ангелов

И пак в негов стил той ѝ отговори със събраната емоционалност, със сдържаната интимност на един от популярните валсове на Брамс.

Великолепно хрумване на диригента бе своеобразният “брейк” в симфоничния характер на програмата с няколко бисера – кратки пиеси за брас-ансамбъл от ХVI век – Джовани Габриели и от ХХ – Пол Дюка и Рихард Щраус. Красотата в събрания звук на медните бе покоряваща с мекота, с изискана ансамблова естетика,  с изваяни щрихи и деликатни динамични импулси.

Красива брас-интермедия, реализирана с много настроение от филхармониците! И може би начало на подобни “нарушения” в традиционния концертен облик.

Концертът завърши с втората сюита от балета „Дафнис и Хлое” на Равел, в която Гьотцел бе разположил филхармоничния хор в страничните ложи на залата. И друг път, поради ограниченията заради епидемията, хорът не е бил на сцената, а в ложите и в по-малък състав. Но сега акустичното разширение на сцената се реализира по впечатляващ начин. Тембровата експресия на творбата провокира Гьотцел да се саморазгърне до краен предел. Изгради сюитата не само през оркестъра, но и през собственото си тяло, в естествен, но и ефектен, привличащ вниманието на публиката темперамент. Рядко съм била въодушевена от диригентски танц на пулта, но тук движенията на Гьотцел не изглеждаха маниерни, удържаха една завършена естетика.

Саша Гьотцел

Защото музиката, която предложи бе със силно въздействие, заредена със звукова енергия, с лавинообразно стичащи се колористични идеи, които още от първата част на сюитата, с красиво изваяната комбинация от флейти и глисанди в арфата, с добавяне на струнни под сурдина и на още бои от дървени духови и внимателно добавени корни изпълниха пространството с щедри цветове, с една ��дилична пасторалност, нарисувана ярко от оркестъра, а и от хора, който звучеше абсолютно ефирно. Високият професионален статус на този диригент му позволява да разгърне силния си талант в контакта със съставите, които дирижира, да изтръгне от тях всичко, което му е необходимо, за да реализира интересния си личен прочит. Не трябва да се пропуска удържането на безкрайни, разгънати линии в оркестъра, неусетните, преливащи се един в друг преходи между отделните епизоди, гарантиращи целостта в развитието, реализирано с впечатляваща темпорална гъвкавост, реализирана също в голяма степен и от соловите изяви в оркестъра – например обоя на Ясен Енчев или кларинета на Михаил Живков и особено флейтата на Кремена Ачева, представяща Дафнис, който свири своята меланхолична  ария, наслаждавйки се сякаш на възможността ��а покаже трепетните фиоритури, които може да произвежда, гарнирайки с тях щедро импресионистичния дискурс но пиесата. Само от диригента зависи до каква степен това соло ще отзвучава трайно красиво с акустичната подкрепа на струнните – тук балансът бе съвършен, дори и в динамика пианисимо.

Интензивното звукоизвличане прави това възможно, както и агогическата логика, която диригентът отстояваше – с незабележими, но важни движения в такта, с точни дъхове и емоционално напрегната фраза, съществено важна за чувствения характер на тази музика. Продължи го и гъвкавото соло на концертмайстора Павел Златаров. Удържаната стабилност на ритъма  на финалния танц не попречи на Гьотцел да еуфоризира енергийния му заряд и да се присъедини, така да го кажа, към пластическата същност на музиката. Ефектът Равел тук бе експлициран пълноценно, същностно, творчески. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Василка ��алевска, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/ . Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

Найден Тодоров дирижира Виенския симфоничен оркестър със солист Марио Хосен в Пловдив

„Никога не сме идвали в България. Време е да променим това! Горди сме, че ще посетим Пловдив с два концерта, заедно с виртуозния цигулар Марио Хосен и Найден Тодоров, който ще дирижира този оркестър за първи път.“ Каза при представянето на гостуването на знаменития Виенския симфоничен оркестър (Wiener Symphoniker) в Пловдив  Михаел Гюнтер, управляващ директор и виолончелист във формацията със световен авторитет.

От не малко години в България не е идвал за концерти авторитетен симфоничен оркестър и затова са очаквани с вълнение двата концерта н�� Виенските симфоници в Античния театър на 9 и 10 септември в Пловдив. В програмата ще бъдат изпълнени увертюра „Кориолан“ от Бетовен, концерт за цигулка номер 1 на Паганини и и симфония номер 9 „Из Новия свят“ на Дворжак. В Епископската базилика на Филипопол се проведе пресконференция по повод това знаменателно гостуване. За нея ще ви разкажем малко по-късно. Сета публикуваме какво написа маестро Найден Тодоров, който поради концерти в чужбина не можеше да присъства, в профила си във фейсбук: “Щастлив съм да ви поканя на два концерта в Пловдив на 9 и 10 септември с Виенския симфоничен оркестър и Марио Хосен. Легендарният Виенски симфоничен оркестър пристига за първи път в България. Основан през 1900 година днес Виенският симфоничен оркестър се нарежда сред водещите състави в света. В историята му са вписани пре��иери на впечатляваща поредица от произведения, които днес са естествено „закотвени“ в репертоара. Сред тях Деветата симфония на Антон Брукнер, „Пелеас и Мелизанда “ на Арнолд Шьонберг и неговата новаторска „Gurre-Lieder“, Концерт за пиано на Морис Равел, „Русалката“ на Александър фон Цемлински и много други.

Найден Тодоров на репетиция със Софийска филхармония, снимка: Стефан Джамбазов

Оркестърът пише музикална история със смели, авангардни програми, сред които е легендарен "Watschenkonzert" от 31 март 1913 г., когато Арнолд Шьонберг дирижира свои собствени произведения и композиции на Цемлински, Веберн, Берг и Малер. На диригентския пулт на оркестъра са заставали и Густав Малер, Рихард Щраус и Антон фон Веберн. Сред солистите откриваме и имената на Клод Деюбси и Бела Барток, за които оркестърът е и вратата към световните сцени. Сред солистите и диригентите на оркестъра блести името на Херберт фон Караян, който през 1928 година изпълнява във Виена, като солист Третия концерт за пиано на Панчо Владигеров. Именно Херберт фон Караян – музикален директор на оркестъра от 1948 до 1964 оформя недостижимия и до днес „Виенски класически звук“ на състава. В огромната поредица диригенти, работили със състава четем и имената на Вилхелм Фуртвенглер, Генадий Рождественски, Зубин Мета, Лорин Маазел, Клаудио Абадо, Карлос Клайбер, Серджиу Челибидаке, Владимир Федосеев. Главен диригент на оркестъра днес е Андрес Ороско-Естрада. Сред солистите, с които ще работят през сезон 2022/23 са Готие Капюсон. Вилде Франг, Хилари Хан, Александър Канторов, Патриция Копачинская, Гил Шахам, Еманюел Чекнаворян и Викингур Олафсон.“

А ето и малко любопит��а информация за знаменития оркестър. Първият му концерт е на 18 януари 1900 година под диригентството на маестро Фердинанд Льове /1965-1925/, именит австрийски диригент. В програмата са включени: Увертюра от операта „Оберон“ на Карл-Мария фон Вебер,симфония номер 36 „Линц“ на Моцарт, „Розамунда“ от Франц Шуберт и симфония номер 3 „Ероика“ на Бетовен. А когато 1928 година солист на оркестъра е пианистът Херберт фон Караян с изпълнение на 3 концерт за пиано на Панчо Владигеров, бъдещият велик диригент е на 20 години, а композиторът на 29… Но две години преди това през 1926 година Караян се дипломира в Залцбургския Моцартеум със специалност пиано, изпълнявайки Първия клавирен концерт на Панчо Владигеров. Вероятно за това той е бил повлиян от своя преподавател Бернхард Баумгартнер, който през август 1924 година в рамките на Залцбургския фестивал има концерт със съвременна музика, в който е включен Първият концерт за цигулка от Панчо Владигеров в изпълнение на брата на композитора Любен Владигеров. През 1929 Караян прави дебюта си като диригент с операта „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт и слага началото на пътя си като един от най-великите музиканти не само на 20-ти век…

Андрес Ороско-Естрада, снимка: архив на Wiener Symphoniker

Настоящият главен диригент на Виенския симфоничен оркестър е Андрес Ороско-Естрада, роден в Меделин, Колумбия 1977 година. От четиригодишна възраст учи цигулка. На 15 години получава първия си урок по дирижиране. През 1997-2003 учи дирижиране във Виенския университет за музикални и сценични изкуства при Урош Лайович. Като оперен диригент дебютира през 2001 в Мюнхен с постановка на „Орфей и Евридика“ от Глук,.През 2005-2009г ръководи  Големия оркестър на Грац, през 2009-2013 г. Националния оркестър на Страната на баските. От 2014 г. е главен диригент на Симфоничния оркестър на Франкфуртското радио и в същото време на Симфоничния оркестър на Хюстън. От 2015 г. е и главен гост-диригент на Лондонския филхармоничен оркестър. От 2020 поема като главен диригент Виенския симфоничен оркестър.

Но да се върнем към срещата в Базиликата. Н. Пр. госпожа Андреа Вике – Посланик на Република Австрия, сподели своята голяма любов към класическата музика. Учила е оперно пеене, завършила го семестриално, но след това поема към изучаване на международни отношения и дипломация. Тя разказа няколко интересни факти от историята на Виенския симфоничен оркестър, които в най-голяма степен разкриват защо той е толкова уникален и неповторим.

Такъв е нетрадиционният концерт от 1913 година, наречен „Концерт с плесница“ (предполагаме, че това е концертът от 31 март на Шьонберг – б.а) и разкри, че често изявите на оркестъра предизвикват оживени дискусии, защото те винаги носят в себе си голямо предизвикателство. Характерно за Виенския симфоничен оркестър е, че представя революционно нова музика, съчетана наравно с класическата, а това изисква време да се приеме от публиката. Разказа и за напълно нетрадиционния концерт на времето с музика на Йоханес Брамс (1833-1897)  и Антон Брукнер (1824-1896), което било доста смело. Уточняваме, че те и двамата са живели и творили по едно и също време, макар че Брукнер започва да композира след 40 годишната си възраст. И ако Брамс е композитор на романтизма, Брукнер е различен - творбите му помагат за дефиниране на съвременния музикален радикализъм, благодарение на техните дисонанси и бродещи хармонии.

Михаел Гюнтер /л/, Марио Хосен/ц/ и Н. Пр. Андреа Вике, снимка: Стефан Марков

В тези два знаменателни два концерта на Виенски симфоничен оркестър в Античния театър в Пловдив дирижирани за първи път от българския диригент маестро Найден Тодоров е забележително и неслучайно пловдивското присъствие. Той е от Пловдив, както и солистът Марио Хосен (и двамата са специализирали във Виена – б.а.) и контрабасистът от формацията Иво Йорданов. „Роден съм Пловдив, възпитаник съм на Музикалното училище, гражданин съм на Австрия и жител на Виена. Симбиозата между тези два града и програмата, която ще изпълним ги свързва в една силна емоционална нишка. В творчеството на Паганини съм влюбен от дете. Този концерт ме връща в ранна детска възраст, в спомени от музикалното училище. Заедно с маестро Найден Тодоров и Михаел Гюнтер избрахме програма, която да обединява в естетиката си музика от различни култури“,  сподели именитият цигулар Марио Хосен. Той е признат като водещ интерпретатор и изследовател на музиката на Паганини. Едва на 8 години той дебютира с Пловдивската филхармония. Продължава образованието си във Виена и Париж. Дипломира се с награда на австрийското министерство на културата за високи творчески постижения. Получава и австрийско гражданство в интерес на Република Австрия. Концертният му репертоар е огромен, включва произведения от епохата на Ренесанса до съвременната музика, рока и джаза. Особена популярност му носят изпълненията на концертите и двадесет и четирите капричии на Паганини и цигулковите сонати на Бетовен. От 2019 г. проф. Хосен е артистичен директор на Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Свири на цигулка “Гуаданини” от 1749 г., която му е предоставена от Австрийската национална банка, артист на Thomastik Infeld, Виена.

Пресконференцията от ляво на дясно: Михаел Гюнтер, Марио Хосен, Яндреа Вике, Здравко Димитров, Пламен Павлов и Иван Попов, снимка: Стефан Марков

На срещата в Базиликата кметът на Пловдив Здравко Димитров каза: „Аз и екипът ми сме поели ангажимент да затвърждаваме марката Европейска столица на културата, да я развиваме и да я популяризираме непрекъснато. Древният ни, и в същото време млад град, разнообразието от култури, уникалното място, което е Античния театър , всичко това дава увереност, че концертът ще има огромен успех. Пловдив е обаятелно място и вярвам, че за всички пловдивчани и гости ще бъде голямо преживяване!“ Той изрази и надежда, че „би било чудесно, Виенският симфоничен оркестър да идва всяка година. Поставяйки началото сега, това би могло да се превърне в традиция. Към него се присъедини и зам. кметът по културата Пламен Панов: „Няма как да не съм изключително щастлив, че в Европейската столица на културата, градът заел престижното 4-то място в класацията за „Най-добра европейска дестинация“ представяме ново събитие в културния календар, при това от световна величина.  Античният театър е посрещал звезди от всички жанрове, като -  Стинг, Найджъл Кенеди, много други. Уникалната атмосфера на Античния театър е част от магията на това, което се случва на сцената. Вярвам, че публиката на концерта на Виенски симфоничен оркестър ще има невероятни преживявания, които ще запомни завинаги! Лично за мен, огромен емоционален заряд, свързан с предстоящия концерт ми носи и тази дълбока „пловдивска следа“. Ще имаме удоволствието да чуем виртуозния цигулар пловдивчанинът маестро Марио Хосен! А този световен оркестър ще свири под диригентската палка на друг знаменит пловдивчанин – маестро Найден Тодоров!“

Председателят на сдружение „Тракия“ Иван Попов разказа, че идеята за концерта е възникнала след осем камерни събития, които сдружението е организирало в Чалъковата къща. Тогава са решили да опитат сили в нещо голямо. Той благодари на Марио Хосен, който е провел разговорите и осъществил връзката с оркестъра във Виена и отправи специална благодарност на община Пловдив, без чиято подкрепа концертът не би бил възможен.

Отбелязваме тази на пръв поглед протоколна информация, защото смятаме, че е важно да се знае кои организации подпомагат такива важни културни събития не само за Пловдив и страната ни. Концертите ще се осъществят и с подкрепата на Австрийското посолство. Н. Пр. госпожа Андреа Вике изрази съжаление, че няма да присъства концерта н�� само, защото дотогава изтича мандатът ѝ, а и защото трябва да се готви за следващия си, който е в Пакистан с отговорности и за Афганистан. Приемникът ѝ ще представлява родината ѝ на концерта в Античния театър, сподели тя в неформален разговор.

А ние припомняме, че Софийската филхармония се подготвя за ново гостуване в златната зала на Музикферайн – Виена на 18 май. В програмата на концерта националният оркестър е включил Симфоничната поема „Вълтава“ от Сметана, Гротескната сюита „Бай Ганьо“ от Веселин Стоянов и Симфония № 5 от Чайковски, под диригентството на маестро Найден Тодоров.  Концертът трябваше да се състои на 9 декември 2021 година, но пандемичната ситуация заради Ковид-19 го отложи. По повод на гостуването във Виена Найден Тодоров сподели през лятото миналата година, че отново и неслучайно в програмата е включена музика от славянски композитори.

Софийска филхармония в Музикферайн, 2019, снимка: архив на оркестъра

А и да не забравяме, че една от частите на произведението на Веселин Стоянов е озаглавена „Бай-Ганьо във Виена“, следвайки знаменитата и неостаряваща творба на Алеко Константинов. За това специално събитие очаквайте в следващ текст. Самият Маестро не предполагал при предишното гостуване на филхармониците в Музикферайн, когато изпълниха Рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров, „Жар птица“ на Стравински и симфония № 9 „Из новия свят“ на Дворжак 2019 година, че само след две години ще имат отново концерт тук. Дори си мислел дали това отново ще се случи в близките двайсет… ≈

 Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов, архив на Wiener Symphoniker

[vprki]

Мартенски музикални дни – превъзходен финал

Няма как да се изведат в заглавието всички артисти, които сътвориха еуфоричния финален концерт (3.10) на фестивала под палката на Емил Табаков. За да участват в него отвсякъде пристигнаха бившите възпитаници на русенското музикално училище и образуваха отново фестивалния оркестър. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

Заедно със Светлин Русев те са вдъхновили Табаков да напише своя Концерт за цигулка, чиято световна премиера чухме именно на този заключителен концерт. В това събитие имаше толкова съдържание, толкова смисъл, такова пренасяне в друг, по-различен свят – на изкуство, на споделена емоция, на духовно събиране…За този концерт в Русе пристигна певицата Красимира Стоянова, също завършила това училище, която, на фона на невероятната си световна кариера, пожела да се включи във фестивала в неговото 60-то издание.

В програмата – Адажието от Малер, Четири последни песни от Рихард Щраус със солистка Красимира Стоянова – в първата част. Във втората – цигулковият концерт на Емил Табаков със солист Светлин Русев. Метаморфози бе с��олучливото заглавие на цялото събитие, с оглед на музиката му – и в трите композиции метморфозираха лириката, романтичното преживяване, представите за виртуозното. Виртуоз – тази толкова изхабена от неграмотна и нелепа употреба дума, тук изгря в изконния си смисъл, означаващ завършена в своята образованост личност. Прочитът и изпълнението на всяка една от творбите постигнаха една извънредност, която се създаваше и споделяше от всеки на сцената. Усещането, че случващото се е само в този момент, в това общо събиране, с този диригент и тези солисти в тази музика, бе много релефно, много плътно. Може би то допринесе за атмосферата на концерта. Може би също и фактът, че Красимира Стоянова помоли публиката да почете паметта на съвсем наскоро напусналия ни Георги Делиганев – вокалния педагог, който бе всъщност последната легенда на града и когото познаваха всички – и на сцената, и в залата. Тя посвети своето изпълнение на него, което прибави още емоционална енергия у всички.

Красимира Стоянова и Емил Табаков

Концертът започна с Малеровото Адажието – пиеса, чието излъчване въздейства безотказно. И често подвежда диригенти със среден капацитет на прочит да спекулират със същността на нейната емоционалност. Емил Табаков отлично знае как да нанесе в оркестъра специфичната ортография в музикалния текст на Малер – той има дългогодишен, осмислен и реализиран в концерти, както и в интегрален запис, опит със симфониите на композитора. Адажиетото, което той извая с фестивалния оркестър бе промълвено с впечатляваща интензивност, но с абсолютна дисциплина по отношение на многобройните за тази кратка част от Пета симфония авторови напътствия, с баланс между импулса във фразирането и чувствена недоизказаност в характера му, която изведе пределно изповедното в пиесата. Табаков отлично знае как да подчертае и колебанията в агогиката, как да изтръгне ефекта от хармоничните модулации, как да дозира оркестровия звук, да вдъхнови оркестъра в това толкова деликатно действие, как да нагнети и да успокои динамическото развитие в пиесата. Един само пример бе потъването от фортисимо до пълна тишина върху два тона в последните четири такта на пиесата, чието значение така рядко се взима под внимание от диригентите.

Дирижира Емил Табаков...

Към тази покъртителна изповед се прибави настроението на Четири последни песни от Рихард Щраус в знаменателното изпълнение на Красимира Стоянова. На пресконференцията преди концерта голямата певица сподели: “Четири последни песни е едно много сериозно и специално произведение. Редът, в който се изпълняват не е направен от Рихард Щраус, но според мен този ред е действително много удачен, защото той е своеобразно житейско описание – едно минаване през живота. От пролетта през златното залязващо лято с есента и тъгата с уюта на вечерта и с онзи много спокоен friedlich, както казват германците, покой, но това всъщност е разделянето със живота. Гледайки, анализирайки ги човек си мисли, че да минеш през живота не е чак толкова сложно. Достатъчно е да отпуснеш душата си да се наслаждава на всичко, което те заобикаля, да си един наблюдател и да усетиш упоението от природата, от живота. И това го е казала хармонията на композитора, която е типично негова – богата, златиста с изключително причудливите хармонични ходове…Всяка песен е като една малко новела и този разказ трябва да бъде твърде увлекателен, за да може публиката да се наслади и да тръгне с нас. Песните дават много голямо предизвикателство, не само инструментално, но и вокално. Забелязала съм, защото пея отдавна този композитор, че той в голяма степен употребява човешкия глас като инструмент, като част от оркестровата партитура. И много често гласът не е толкова важен да излезе като присъствие над оркестъра, колкото да се слее с общата палитра. Всъщност това е най-голямото предизвикателство – да може диригентът така да направи релефа, че гласът да се слее и едновременно с това да изпъкне.”

Красимира Стоянова

Беше поразително изпълнение с гъвкавостта на настроенията, които изрази. Надежда и копнеж в “Пролет”, светъл звук, пълноценна отдаденост в чудно излетите дълги легатирани фрази и метафоризиране на вокалната линия, изцяло обагрена и от оркестъра. В “Септември” пълнокръвието на звука се разпредели между глас и оркестър в щастливо излъчване от сякаш реализирания копнеж. Стоянова постоянно слуша оркестъра, а диригентът умее да “подложи” пищната инструментална тъкан така, че всеки нюанс, от богатата й палитра да се излъчи, да се открои. В края на своята партия върху текста “И бавно затваря очите свои уморени” Стоянова смени блендата, направи емисията си по-матова, и “подаде” на корната да изпълни своето соло като продължение на настъпващото тайнство на залеза, на смирението. В “На заспиване” певицата създаде атмосферата на размисъл и спокоен вътрешен диалог, подготви появата на завършващия глас на корната и солото на цигулката като рефлексия на този размисъл и като импулс за следващо душевно състояние. Бе предадено от солистката и допълнено от диригент и оркестър с въздействаща сдържаност в отражение на отключения душевен полет като отзвук от мечтите. “По залез” маркира финала и тук гласът на Стоянова метаморфозира великолепно, излъчващ предчувствие и примирение, красиво утешение, обагрен от флейти и соло цигулка, като подчерта деликатно, но ясно ключови думи от текста с основното настроение на финала, което тя извиси с леко но не лесно филиране и придаде впечатляваща безплътност на думата Tod която диригентът сякаш пое и “доизказа” с оркестъра до финала на песента. В тази първа своя среща на концертния подиум Табаков и Стоянова имаха обща мисъл, чувство, общи прозрения за душевния безкрай на тази музика.

Концертът за цигулка от Емил Табаков не само е посветен на Светлин Русев и на Фестивалния оркестър – Русе. Той е като портрет, фиксирал музикалната природа и на солиста, и на оркестъра. Портрет с щедро нанесени контури, още по-щедри цветове и щедра инструментална проблематика, която изисква щедро вложена енергия. Както Светлин Русев се изрази “Концертът е много труден, но в него няма нищо, което не може да се изсвири.”

Светлин Русе�� и Емил Табаков

Композиторът от своя страна споделя: “Разбира се, че концертът е много виртуозен за цигулката, но както във всички мои инструментални концерти солиращата партия не е единствено изявена. Искал съм винаги да се получи равностойна игра между солиста и оркестъра. Във всичките ми концерти е така. За мен оркестърът е много важен инструмент. Така че независимо, че концертът е за определен инструмент, оркестърът винаги е равностоен партньор, а не просто акомпаниращ солиста. Цигулката, от своя страна, има огромни възможности и винаги е предизвикателство за композитора. Особено когато я мислиш и я чуваш в звуковата среда на такъв оркестър.” За първи път Табаков пише четиричастен инструментален концерт. Както винаги той дава лаконично обяснение за това: “Просто съм търсил баланс между по-бързите, по-енерги��ните и по-бавните части. Допускам, че на това се дължи.” Но когато чух творбата в интерпретация на нейния автор и на Светлин Русев установих, че сферите на мека лирика, съзерцание, меланхолия и някаква латентна тревога заемат основополагащо място в драматургията на композицията. Още повече, че характерът на композициите на Табаков почти винаги се определя от първоначалната тема-идея. Тя е тази, която е в основата на едно безпределно разработване, което формира симфонизма на композитора. Тук още в първоначалната си поява в соло-цигулка, изсвирена проникновено, гъвкаво с великолепен звук от солиста, тя отключва дълбока, но сдържана емоционалност, която до последната част създава, определя, владее атмосферата на творбата. Оркестърът на Табаков е безкрайна амалгама от идеи в разработването, в тембровото обагряне, в деликатното включване на отделни групи, в характерното за оркестровия език на Табаков прибавяне и изваждане на инструменти, в целенасочено движение на гласовете, в изваяна темброва полифония. Табаков играе изобретателно, не е пресилено да кажа виртуозно с всеки елемент на музикалното слово, но всичко е събрано логично, в контекста на органичното развитие на формата. По-спокойното изложение на първата част буквално се пресича от скоростта на изложението във втората. Там композиторът експериментира с възможностите, които предлага един тип движение, в екстремно преплитане на различни гласове от оркестъра с този на соловия инструмент. Напрежението на формата не се отлага за миг – икономията в тематизма е майсторски компенсирана от разнообразни фази на мелодически, ритмически и темброви пресечки, които създават интригуваща асиметрия в движението. Красиво, бленувано пространство очертава третата, бавна част на концерта с една търсена протяжност, създадена от прозрачна, тънка звучност, в която метрумът се стопява в безметежно реене. Играта тук е предимно с високи инструментални регистри, във филигранно инструментално движение, в което звуковият диалог и вариабилната структура на оркестровата тъкан градят красива мрежа от звуци, в която солиращата цигулка шепне разказ.

Светлин Русев

Много естетска част, отново изпълнена с удивително търпение във фразирането, в разполагането на всеки участник в нея – бавно и внимателно. Деликатно, красиво, споделено звучеше цигулката на Светлин Русев, който очевидно бе взел много присърце творбата и демонстрира фантастичен инструментализъм. В кулминационната четвърта част основният импулс отново бе зададен от него. За да се разрази в истинска инструментална вакханалия, триумфално изпълнена от оркестъра, въпреки невероятната сложност на фактурата, с непредвидими паузи, включени в този, спиращ дъха, шемет, не, сякаш торнадо, което се изсипа към залата – вихрените пасажи в цигулката, непрекъснато бяха пресрещани от категоричния мотив в различни духови, след което започна бясното надсвирване между цигулката и оркестровите групи. Беше невероятен спектакъл – оркестър, солист и диригент бяха като обсебени от възможността да изпробват сили в тази светкавична надпревара, която приключи съвсем неочаквано. Като в магия! Много ефектно, майсторски изпълнено творение!

Така завърши фестивалът в своето най-изстрадано, 60-то издание. Въпреки трикратното си отлагане и страховете, че промяната на някои концерти и невъзможността на някои от изпълнителите да съчетаят своите предварителни ангажименти с промените в датите на фестивала, този забележителен музикален форум съумя да “отиграе” победоносно трудния мач с ковид-обстановката. Чухме музика, достойна за историята на фестивала, за музикалните традиции на Русе, за личностите, които са ги създали и чийто дух продължава да съживява, да обновява арт-климата в града.

Доходното здание в Русе, където се провежда Фестивалът

Бих искала за край да цитирам отново Красимира Стоянова, която говори за специалното значение на културата и атмосферата на Русе: “Аз съм безкрайно радостна, щастлива и чувствам душата си действително в полет. Да изразя това чувство за мен е действително много, много трудно. Човек трябва да е преживял това, което преживяваме ние като възпитаници на това училище, на този град. Дишали сме този въздух. И това, което искам да кажа в тази връзка е, че щастието е много голямо. Защо? Русе е един специален център, специално притегателно място, в което човек, за да разбере какво говоря, трябва действително по някакъв начин да е бил тук. Поне за три дни. Несравнима е обстановката, несравнимо е настроението. Както каза маестро Табаков и както и Мария (Дуканова) всички тези хора, които са дошли в този фестивален оркестър, са дошли с едно огромно желание, с точно това чувство. Те са дошли със спомена за този въздух, който са дишали и за тази атмосфера, която са преживели. Тази атмосфера, която ги е научила, която им е дала много специално възпитание и едно бъдеще, което просто така човек не може да си го получи. Трябва да си бил на правилното място в правилния момент. И аз съм щастлива да кажа, че Русе все още е правилното място в правилния момент, защото тук има хора, които дишат, живеят и сърцата им бият за това. Това не е лесно в днешно време. И без да се опитвам да говоря патриотични фрази, както много се прави в днешния свят, особено в политическия, особено в предизборния, аз искам просто да кажа, че това не са случайни неща. Това са други души, друго възпитание, друго мислене и друго изповядване на живота. В лицата на госпожа Ива Чавдарова и на госпожа Мария Дуканова аз напълно виждам тези две личности, които да пробуждат духа и да разказват с поведението си и с начина си на живот това, което е било, това, което е и това, което, много се надяваме, ще бъде. Благодаря на маестро Табаков, който с цялата си енергия, с невероятния си талант не само като диригент, като музикант цялостно, но и като композитор, е тук, точно в този град, в така наречената малка Виена и дава, продължава да пръска от душата си, от сърцето си тези чисти чувства. Това е толкова важно днес…това е толкова важно!

Красимира Стоянова и Емил Табаков след изпълнението на Последните четири песни на Рихард Щраус

И ние трябва наистина да сме щастливи от този факт. Защото наравно с всички безумия и данни, цялата тази статистика….с тия тъжни новини, ние имаме щастието да бъдем в един различен свят. В един наистина великолепен свят. Това е раят.”

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Николай Василев, архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Знаменателни концерти през март в Софийска филхармония

През целия месец март ни очакват забележителни концерти на Софийска филхармония с участието на световни музиканти и интересни програми. На шега може да се каже, макар и не без тъга, че филхармониците ни подобаващо ще „отбележат“ една година от налагането на извънредното положение ��а 13 март заради  пандемията от Covid – 19 /на снимката горе – Миша Майски/.

И не само България, светът се затвори особено за културата, за изкуството, за пътуванията…И все пак, въпреки всичко, имаме шанса да посещаваме концерти, театри, изложби като изключение от почти цялостния lockdown в много страни. Може би точно Covid - 19, колкото и да е парадоксално даде шанса толкова изключителни музиканти да гастролират в София, защото тук макар и с тези потискащи концертни зали с 30% публика са отворени за концерти, за разлика от световните сцени, изпълнени с тишина. Но не е само това, а и въображението, амбициите, последователността на маестро Найден Тодоров, директор на Филхармонията и екипът му да създават тук тези празници на музиката, които не са просто концерти, а световни преживявания. Всяка концертна сцена по света е готова тези артисти да са в нейните програми.

На 7 март авторитетният, обичан диригент, пианист, композитор и писател Фредерик Шаслен гостува в зала „България”. Под диригентската му палка Софийската филхармония ще представи неговата „Тема и вариации за тромбон и оркестър върху симфония No 3 от Густав Малер“, а в програмата са Четирите последни песни от Рихард Щраус и Симфония № 38 „Пражка“ от Моцарт. Солисти в концерта са първият тромбонист на Концертгебау, Амстердам Йорген ван Райен и ученичката на Райна Кабаиванска Мария Радоева. Роденият в Париж Фредерик Шаслен получава образованието си в Парижката консерватория и в Моцартеума в Залцбург. Между 1987 и 1989 е асистент на Даниел Баренбойм с Оркестъра на Париж и на фестивала в Байройт, а през следващите две години е асистент на Пиер Булез в Ensemble Intercontemporain. След това става музикален директор на Операта в Руан (1991 – 94), Симфоничния оркестър на Йерусалим (1998 – 2001), Манхаймския национален театър (2004 – 2007), Операта на Санта Фе (2009 – 2013) и ��тново оглавява Йерусалимския симфоничен оркестър (2011 – 2019). Дирижирал е множество оперни спектакли – в Метрополитън в Ню Йорк, операта в Лос Анджелис, Дойче опер – Берлин, Баварската Щатсопер в Мюнхен, оперите в Лайпциг, Дрезден, Мадрид, Болоня, Рим, Венеция, Торино, Токио, Осло, Копенхаген.

Фредерик Шаслен - снимка архив

Прави своя австрийски дебют на фестивала в Брегенц в постановката на „Набуко” (1993, 1994), там през следващите две години дирижира и „Фиделио”. От 1997 е редовен гост-диригент на Виенската опера, където е дирижирал 250 спектакъла на 34 различни творби. А с Виенската филхармония е концертирал като диригент и като пианист (Малер – Пета симфония, Бетовеновия Пети клавирен концерт). Фредерик Шаслен се утвърждава и като композитор, и с литературното си творчество. Автор е на есе „Музика във всяко чувство”, публикувано в Париж (изд. France - Empire) и Германия (изд. Böhlau), достъпно на английски в Kindle. През 2017 издава роман за живота на Малер „Да бъдеш Густав Малер” (изд. Fayard, Париж). Като композитор той създава пет опери, сред които особено известна е „Брулени хълмове”; също и над петдесет вокални творби за сопран, мецосопран и баритон по стихове на Роберт Фрост, Жан Кокто и други.

Шаслен с книгата си за Малер - снимка архив

Откъси от оперите му са били изпълнявани и записвани от най-прочути певици, като Анна Нетребко, Натали Десай, Олга Перетятко и Диана Дамрау (тя включва арии на Шаслен в своя CD „Damrau Forеver”). Сред симфоничните му композиции са сюита „Шагал”, „Gipsy Dance” за цигулка и оркестър, Концерт за виолончело и други оркестрови опуси. Прави собствена оркестрация на Десетата симфония на Малер, изпълнена на 30 ноември 2018 със Загребската филхармония под негово диригентство. Миналата година точно с тази симфония на Малер на 25 юни под негово диригентство трябваше да завърши сезонът на Софийска филхармония, но пандемията попречи… Той е дирижирал повече от 20 премиерни произведения на съвременни композитори, предполагаме, че пристрастията му новата музика са и под влиянието на знаменития му учител Пиер Булез. Автор е на книгата „Всички лица на музиката“, посветена на различните аспекти на съвременната музика, на отношението на публиката към нея. Тема, която интересува и вълнува и маестро Найден Тодоров. Изключителната Соня Йончева реализира проекта си за компактдиск „Париж, моя любов” /”Paris, mon amour”/ в Двореца на музиката във Валенсия с Оркестъра на област Валенсия, а на диригентския пулт беше Фредерик Шаслен.

Йорген ван Райен и Фредерик Шаслен - снимка архив

Първият тромбонист на Кралския Концертгебау оркестър – Амстердам Йорген ван Райен  е забележителен солист, който популяризира своя инструмент с представянето на нови творби за тромбон и изпълнението пред най-широка аудитория на съществуващия репертоар. Специализирал се е и в свирене на бароков инструмент. Като солист е свирил в повечето европейски страни, в САЩ, Канада, Япония, Китай, Корея, Русия, Сингапур, Австралия, с прочути оркестри – Кралския Концертгебау оркестър, Симфоничните оркестри на ВВС, Далас, Романска Швейцария, Антверпен, Котбус, Берлинското радио, Чешката филхармония и филхармониите в Хага, Ротердам, Кьолн, Токио, Тайван, Нагоя. По покана на Клаудио Абадо става първи тромбонист и на фестивала в Люцерн. Бил е главен гост - солист на много оркестри. Свири само на инструменти „Антоан Куртуа”, има издадени пет самостоятелни компактдиска за фирмите Channel Classics и BIS.

Мария Радоева и Райна Кабаиванска - снимка архив

Мария Радоева завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” през 2006 при доц. Людмила Хаджиева, а през 2012 се диплом��ра и като магистър. Любовта й към вокалната музика се заражда в Детския хор на БНР, където в продължение на десет години е солистка. Тя е лауреат на редица конкурси в България („Светослав Обретенов“, „Георги Златев-Черкин“, „Любомир Пипков“, и др.), печели и специалната награда от конкурса за камерна музика в град Марл, Германия. През 2006, след участие в конкурса „Нойе Щимен“ („Нови гласове“) в Германия, е приета в специален майсторски клас. Участвува и в други майсторски класове, ръководени от световноизвестни имена като Катя Ричарели, Франсиско Арайза, Зигфрид Зигфрид Йерусалим и Густав Кун. Между 2006 и 2012 посещава майсторските класове на Райна Кабаиванска. Многократно е стипендиант на фондация „Райна Кабаиванска“ и Нов Български Университет. Учила е също и при Дарина Такова и Пламен Бейков.

Заради широкия диапазон на гласа си и разнообразните си музикални интереси тя има многообразен репертоар – от италиански опери до ораториално пеене и немски репертоар. И тук искаме да отворим една скоба. Преди време в разговор с Александрина Пендачанска коментирахме по повод на нейната знаменита Саломе в едноименна опера на Рихард Щраус, че българските певици, за разлика от много други имат невероятни постижения в изпълнения на немски репертоар и по специално на сложните партии в творчеството на Рихард Щраус. Например, неговата любима изпълнителка на Саломе е била Мария Чебутари, която е от Молдова. „Много е изумително как немската музика търпи най-много чужденци, стига да се справиш с немския с предизвикателството на езика. Но от музикантска и вокална гледна точка това е музика, която търпи много повече чужда вмешателство, отколкото някоя друга. Ние имаме по-гъвкав слух, по-гъвкав език, по-гъвкава фонетика, фонетика, която ни позволява да възпроизвеждаме много различни звуци. Например,  за италианеца звукът ”Х” е напълно невъобразим, те не могат, просто не могат. Невъзможно е да пееш на немски и да не можеш да възпроизведеш няколко вида „Х-та”. Те се подредени по-различен начин в устата, дори в мозъка. „Кавалерът на Розата” на Рихард Щраус на Анна Томова - Синтова  - записът й с Караян е просто нещо недостижимо. Люба Велич е една от най-големите Саломе forever /завинаги/.” Каза тогава Александрина.

Само три дни след този забележителен концерт Софийска филхармония на 10 март отново ни поднася поредния си световен подарък - знаменития виолончелист Миша Майски, а на диригентския пулт ще е талантливият Александър Земцов. В програмата: Пьотър Илич Чайковски - Ноктюрно за виолончело и оркестър, оп. 19 №4, Сергей Рахманинов - Женски танц из оп. „Алеко", Увертюра от оп. „Алеко",  Мъжки танц из оп. „Алеко", Макс Брух – „Kol Nidrei" /”Кол Нидрей"/ за виолончело и оркестър оп.47 и Камий Сен-Санс - Концерт за виолончело и оркестър №1 в ла минор оп.33. Наричат го „най-великия челист" - единствен, учил и при Мстислав Ростропович, и при Григорий Пятигорски - легендарни виртуози на 20-ти век. Миша Майски отдавна се е превърнал сам в легенда, а концертите му – в събитие, което истинските меломани никога не пропускат. Но Майски има и друга знаменателна среща в кариерата си – със самия Пабло Казалас през 1973 година в Израел и му дава няколко урока…

Миша Майски и Александър Земцов - снимка архив БНР

Майски е роден в Рига, Латвия, негов съученик е  бъдещата звезда на световния балет Михаил Баришников. Майски постъпва в Ленинградската консерватория и три години по-късно дебютира с Ленинградска филхармония. След като през 1966 г. печели първа награда на престижния международен конкурс „Чайковски”,  Мстислав Ростропович го кани да продължи обучението си при него в Москва. По-късно Майски казва, че го чувства като свой баща, а не просто учител. На следващата година става победител на Общосъюзния конкурс за изпълнители. През 1969 г. след заминаването на сестра му пианистката Лина Якобсон в Израел, Майски започва да бъде преследван от властите и по изфабрикувани обвинения през 1970 г. е осъден за спекулации, прекарва повече от година на принудителен труд в град Дзержинск, Регион Горки /аналогиите с днешния ден са ясни, но това е друга тема/. Всеки ден товари по десет тона цимент с лопата. „Виолончелото въобще не го виждах, свирех на лопата. Но дори съм благодарен на съдбата. Този опит ми помогна да се развия като личност и човек...“ – казва по-късно Миша Майски.

За да избегне военна служба, след освобождаването си той прекарва още 2 месеца в психиатрична болница и накрая през 1972 г. получава разрешение да замине за Израел. И до днес смята деня, в който напуска СССР, за дата на своето раждане. През ноември 1972 г.  пристига на гарата във Виена - без пари, без инструмент, без да знае език, без да познава никого. Година по-късно дебютира в Карнеги Хол, Ню Йорк, с Питсбър��ския симфоничен оркестър. Триумфът му е толкова категоричен, че след концерта анонимен меценат  му подарява виолончело от италианския майстор Монтаняни. Оттогава музикантът пътува в самолет с билет за двама – виолончелото е винаги до него. 

През  1975 г. печели втора награда /без да е дадена първа/ на Международния конкурс за виолончело „Гаспар Касадо“ във Флоренция и това слага началото на световната музикална кариера на виртуоза. Той е почетен гост на всички големи световни зали и свири с най-добрите оркестри, с диригенти като Ленард Бърнстейн, Зубин Мета, Владимир Ашкенази, Даниел Баренбойм, Джузеппе Синополи, Шарл Дютоа, Юрий Темирканов, Марис Янсонс, Валери Гергиев, Кирил Петренко, Пааво Ярви и Густаво Дудамел. През 2000 тодина Майски посвещава своята концертна дейност на Йохан Себастиан Бах, изнасяйки над сто Бахови концерта по целия свят. По различно време свири с такива известни музиканти като пианистите Марта Аргерич, Раду Лупу /с когото се познава и са свирили заедно от студентските им години/, цигуларите Гидон Кремер и Максим Венгеров, виолиста Юрий Башмет. През 1995 г., след 23-годишно прекъсване, Майски отново участва в Москва  и след това обикаля още няколко пъти Русия – като свири през 1997 г. на фестивала „Шостакович и световната музикална култура ".

Миша Майски и Марта Аргерич - снимка архив

С дъщеря си Лили – пианистка и сина си Саша – цигулар от първия му брак правят трио „Майски“. В интервю за израелските медии споделя: „Аз съм космополит, - казва той, - роден съм в Рига, учил съм в Москва и Ленинград, на италианско виолончело с немски струни, свиря на френски лък, карам японска кола, имам израелско гражданство и по същото време живеех в Париж, а сега - в Белгия - но всичко това е второстепенно. Космополитизмът е присъщ на моята професия“. Този „космополит“  пътува с израелски паспорт, въпреки че е женен за американка, той може да получи американско гражданство, както и европейски паспорт. „Ако някоя държава не иска да ме пусне заради израелския ми паспорт, няма да отида там", казва той. Той се смята за гражданин на света.

Миша Майски изпълнява Прелюдията от Първата виолончелна сюита на Бах като бис в Рифуджо Розета - 2,581 метра над морското равнище на западния край на платото Бледо над село Сан Мартину ди Кастроца, Италия - снимка архив

Като ексклузивен артист на Дойче Грамофон за повече от 30 години той прави над 35 записа с оркестри като Виенската, Берлинската и Израелската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, Парижката филхармония и много други. През август 2018 г. излиза много личният за него албум „Адажието“ с дъщеря му пианистка Лили, който включва бонус записи на живо с Марта Аргерич, Джанин Янсен, Юлиан Рахлин и неговия син цигулар Саша Майски. Включен е и многопистов аранжимент на Малеровото Адажието от неговата 5-та симфония с Майски, който свири на всички партии (с изключение на арфата) - проект, за който виолончелистът е мечтал от много години. Последният му запис, издаден през есента на 2019 г., е озаглавен „Класика на 20-ти век“ и включва бонус компактдиск от световната премиера на виолончеловия концерт на Бенджамин Юсупов (посветен на него), както и многопистов запис на „Bachianas Brasileiras“ на Вила Лобос.

Миша Майски с дъщеря си Лили - снимка архив

Миша Майски гастролира за четвърти път в България. През 2007-а свири в Русе и в София, а през 2014-а отново в Русе. През януари 2017 гостува на симфоничния оркестър на БНР под диригентството  на Александър Земцов. Той ще бъде и на пулта на концерта на знаменития челист със Софийска филхармония. Той е познат на българската публика и  като виртуозен виолист с многобройни отличия. През 2015 г. е дебютът му като диригент на Международен нов симфоничен оркестър Лвов (Украйна), което му донася и позицията на художествен ръководител и диригент на Chamber Orchestra INSO (Лвов). През същата година концертира като солист и диригент с Lappeenranta City Orchestra, (Финландия) и получава повторна покана, както и да дирижира Orchestra Sinfonia Finlandia.

През март ни очакват забележителни концерти със солисти самата Марта Аргерич, Людмил Ангелов, Евгени Божанов…А докато готвихме този материал от Софийска филхармония дойде страхотната новина, че на 11 март рецитал в зала „България“ ще има изключителният пианист Евгений Кисин, но за всичко това – скоро! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[mihaylovblog]

71 г. от смъртта на Рихард Щраус (1864 – 1949)

Снимка: https://www.gettyimages.com/

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Софийска филхармония обещава красива и цветна музикална есен

Есенният сезон на Софийска филхармония беше представен от директора й маестро Найден Тодоров като провокация към Covid-19, който промени живота ни. Постави ни изпитание, което не приключва, но и ни даде шанс да разберем кои сме, какви сме.

И преди в друг контекст сме коментирали, откакто Найден Тодоров е начело на Филхармонията, с какви световни музиканти и великолепна музика сме съпреживявали вълнуващи концерти в зала „България“. Но сега, с днешна дата, всичко стана по-различно, неочаквано и непредвидимо. Можем да споделим, че в извънредното положение за много от нас в изолация музиката, книгите, изкуството бяха спасение от депресията заради самотата и вглеждане в това кое е най-ценно и важно в живота. А май това време не е приключило съвсем особено за хората, които са отговорни към себе си и другите. Дълга тема.

Софийска филхармония - снимка архив

В тези месеци Софийска филхармония онлайн н�� напомни за едни от най-прекрасните си концерти, създаде рубриката „Без маска“, за да не ни липсва диалогът с музикантите. И сега маестро Найденов в онлайн пресконференция ни даде информация, че въпреки Короната ще бъдем „Отново заедно“ с прекрасна музика и забележителни музиканти. Вглеждайки се в програмите, обединени в цик��и, назовани с цветове, откриваме драматургичен избор, който не знаем дали е обмислен, защото е сложно в тези епидемични времена да е изграден не случайно, но можем да го интерпретираме и по този начин, поне като личен поглед. Закачка и то приятна е изборът на цветове като онагледяване на отделните цикли концерти. Дали любимият или не цвят ще привлече публиката е друг въпрос, но да го приемем като симпатична ПР-провокация. А може би са свързали музиката с цветовете по примера на литовския композитор и художник Микалоюс Чурльонис…И с дъгата с някой друг добавен цвят, който обединява всички, като бялото, например – и като Короната мине под нея, ще дойде краят й… Основното като успех за екипа на маестро Найденов е, че успява да съчетае в програмите трагизма и възторга, които ни дава музиката на знаменити композитори от различни епохи, с емоциите на съвременния човек. И не само това – не малко от гостуващите световни музиканти са изстрадали свободата си, за да бъдат такива, каквито искат да бъдат.

Диана Дамрау и Никола Тесте - снимка архив

Но да се върнем към програмата на есенния сезон на Филхармонията, споделен от директора й, застанал сам пред мониторите за онлайн връзка с медиите и публиката. Полусезонът започва на 4 септември с голямото сопрано Диана Дамрау и с баса Никола Тесте. „Това гостуване успяхме да осъществим, благодарение на подкрепата на известния в чужбина диригент маестро Павел Балев. Той ще дирижира този концерт и втори като хонорарът им няма да се променя. И други направиха подобни отстъпки, без да искат допълнителен хонорар. Това показва, че големите музиканти са и големи хора. Те знаят, че работят, творят за публиката и правят това за нея“, подчерта Найден Тодоров. Вторият концерт е на 6 септември. Диана Дамрау е немско сопрано, учила оперно пеене в Залцбург и Вюрцбург. Дебютира във Франкфуртската опера, а след това постъпва във Виенската, последвана от Ковънт Гардън, Метрополитън, Баварската опера и Залцбургския фестивал. През 2010 г. й бе връчен орденът „Максимилиан“ за достижения в изкуството, а през 2014 г. бе отличена в категория „най-добра изпълнителка“ на най-престижните награди, раздавани за опера. Тя е сред световните оперни звезди, с които традиционно работи именитият ни диригент Павел Балев.

Павел Балев - снимка архив

В репертоара си Диана изпълнява такива образи като: Памина от „Вълшебната флейта“, Сузана от „Сватбата на Фигаро“, Марселина от „Фиделио“, Джилда от „Риголето“, Олимпия от „Хофманови приказки“, Маргарита във „Фауст“, а така също и оратории и песни от Бах, Хендел, Моцарт, Бетовен, Шуман, Брамс, Щраус, Дебюси и Барбър. Имали сме възможност да я гледаме в спектаклите на живо на Метрополитън и Ковънт Гардън, когато се показваха в България. В София тя ще си партнира с френския бас Никола Тесте, добре познат от сцените на Метрополитън опера, Ла Скала, оперите в Лос Анджелис, Сан Франциско, Париж, Мюнхен, Дойче Опер - Берлин и други. Двамата са двойка и в живота. Семейството има 2 деца. А те от 2013 година си партнират с маестро Павел Балев. Те ще представят арии и дуети от Верди, Росини, Белини, Доницети и Чайковски.

Джеймс Джъд - снимка архив

А маестро Тодоров продължава: „След гостуването на Диана Дамрау, който е в червения цикъл като абонамент, втория концерт от този цикъл ще е с други две големи имена на класическата музика. Диригент Джеймс Джъд, който успяхме да поканим преди две години, той отново ще гостува на Софийска филхармония. Заедно с него ще бъде световният цигулар Гидон Кремер. На 4 октомври е вторият концерт на Гидон. В тази програма сме се постарали да обединим модерното с класиката. Празникът на Бетовен беше помрачен. Джеймс Джъд ще дирижира четвърта симфония на Бетовен, а Гидон Кремер преди това ще изпълни концерта за цигулка на Алфред Шнитке“. За Шнитке, на когото отбелязахме 85 години от рождението на 24 ноември 2019 може да прочетете във „въпреки.com” тук. А негова музика ще чуем в зала „България“ и на 12 ноември, когато Филхармонията под ръководството на маестро Емил Табаков ще изпълни „Гогол сюита“. Често на нея публиката се смее, както сподели Найден Тодоров, макар че не е прието в концертна зала. А в този концерт Емил Табаков ще дирижира и сюита по „Лебедово езеро“ на Чайковски като жест към колегата си диригент и директор на Филхармонията, чиято съпруга е великолепната балерина и хореограф на „Арабеск“ Ангелина Гаврилова.

Гидон Кремер - снимка архив

Самият Гидон Кремер ще чуем и на 1 октомври - Международен ден на музиката с произведение, написана специално за него от изключителния композитор Гиа Канчели, който напусна нашия свят на 2 октомври 2019 година. В същия концерт ще прозвучи и „Просветена нощ“ от Арнолд Шьонберг, очаквано и рядко изпълнявано произведение у нас. Концертът ще дирижира Найден Тодоров. Гидон Кремер е от най-знаменитите цигулари на нашето време и сред любимците на българските меломани, които са имали щастието да бъдат на негови концерти още от по-младите му години в София и в Русе. 

Гидон Кремер и Марта Аргерич - снимка архив

Гидон Кремер е роден в Рига 1947 година.  От четиригодишна възраст свири на цигулка, като първият му учител е неговият баща. Завършва Московската консерватория в класа на знаменития Давид Ойстрах. Победител е на международни конкурси като Кралица Елизабет в Брюксел (1967), конкурса „Паганини” в Генуа и конкурса „Чайковски” в Москва в секцията за цигулари (1970). Концертите му носят световна слава. Кремер през 1980 година емигрира от СССР във ФРГ и постоянно свири с най-добрите световни оркестри и диригенти. Освен популярните класически произведения, неговият репертоар съдържа и музика на ХХ век. За широката публика, той представя много последователно съвременни композитори от ранга на Алфред Шнитке, Арво Пярт, Гия Канчели, София Губайдулина и други. Многобройните му записи са отличени с международни награди. За 50-ия си рожден ден през 1997 година си „подарява“ камерната формация Кремерата Балтика, която създава. В нейния състав влизат млади музиканти от Латвия, Литва, Естония и Украйна. Като солисти в оркестъра участват изпълнители като Марта Аргерич, Миша Майски, Михаил Плетньов и много други световни изпълнители.

Саша Гьотцел - снимка Стефан Джамбазов

И друг велик композитор с трагична съдба и невероятна музика е в програмата на филхармониците – Густав Малер, на когото отбелязахме 160 години от рождението на 7 юли. За него може да прочетете във „въпреки.com” тук. На 24 септември главният гост диригент на Софийска филхармония Саша Гьотцел ще дирижира „Ададжето“ от неговата 5-та симфония и 4-та симфония в особен аранжимент като оркестров състав. Успяхме да го видим онлайн на 1 май в изпълнение на Берлинска филхармония, първия им концерт в знаменитата им зала след затворените концертни пространства заради Covid -19. Тогава за първи път след като оркестрите в Европа замлъкнаха, по известни на всички нас причини Берлинската филхармония изнесе истински концерт в знаменитата си зала на 1 май. Това беше юбилейният 30 - ти Европейски концерт на оркестъра, който трябваше да бъде в залата на Израелската филхармония. Филхармониците изпълниха под ръководството на своя главен диригент Кирил Петренко музика на Арво Пярт, Дьорд Лигети, Самюъл Барбър и Густав Малер. Четвъртата симфония на Малер, която е за състав от над 100 инструменталисти, те изсвириха с 13 музиканти и солистка сопраното Кристиане Карг. Звучаха изключително, а публиката ги следеше в интернет.  Но музикантите бяха на сцената на първата зала, която отвори вратите си отново, Въпреки! Това изпълнение за нашите филхармоници не е случайно, за маестро Найденов един от големите примери като артистична политика е знаменитият оркестър на Берлинска филхармония. А Саша Гьотцел е вдъхновен интерпретатор на Малер. Може да прочетете разговор с него за „въпреки.com” тук. Саша Гьотцел ще дирижира на 22 октомври и друг концерт с изпълнение на знаменитите „Метаморфози“ на Рихард Щраус и любимата на всички ни 40-та симфония на Моцарт.

Андрей Гаврилов - снимка архив

Изненадите, за които споменахме в началото са свързани и със знаменателни имена, които в не малка степен са изстрадали кариерата си в името на свободния си човешки избор. Сега за младите хора, родени след 1989 година може би това е непонятно, но за тези хора е било усилие за жизнено и професионално оцеляване. На 10 септември в рамките на жълтия цикъл концерти знаменитият руски пианист Андрей Гаврилов /1955/, носител на наградата „Чайковски“ ще изпълни 20-ия концерт за пиано на Моцарт под диригентството на италиански диригент Андреа Витело. През 1974 година Гаврилов печели триумфално конкурса „Чайковски“ и същата година на Залцбургския музикален фестивал замества изключителния Святослав Рихтер в концертите поради негово заболяване. През 1978 г. Андрей Гаврилов прави първото си турне с Берлинската филхармония с 30 концерта по света. През декември 1979 г, докато се подготвя отново за турне с Херберт фон Караян, не му разрешават да напуска Съветския съюз.

Андреа Витело - снимка архив

Според спомените на Гаврилов, той е бил подлаган на задължително психиатрично лечение и домашен арест, постоянно е следен от КГБ, а в милицията му показват подготвена държавна информация за смъртта му при инцидент.1985 година успява да замине на турне в Англия, откъдето решава да не се връща и известно време се укрива там с помощта на английски специални служби. Впоследствие молбата на Андрей Гаврилов за правото му на свободно движение е одобрена от лидерите на двете страни - Маргарет Тачър и Mихаил Горбачов. Той запазва съветското си гражданство, но в момента е гражданин на Великобритания, Германия и Швейцария. Прави шеметна кариера по света, като работи с изключителни диригенти като Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Сейджи Озава. 1994 година преживява тежка криза и до 2001 година се оттегля да живее на остров Фиджи, без да изнася концерти. След този сложен за него период се връща да живее в Швейцария и отново започва концертната си дейност, като 2003 година изнася концерти в Москва, а по-късно прави и турнета в много градове на Русия.

Борис Белкин - снимка архив

Седмица след концерта на Гаврилов на 17 септември се открива зеленият цикъл с друго голямо име – цигуларя Борис Белкин /1948/, чиято съдба е не по-малко драматична в началото на кариерата му. Под диригентството на именития италиански диригент Джанлуиджи Джиалмети, когото познаваме от гастролите му в Националната ни опера, той ще изпълни концерта за цигулка №1 на Макс Брух. Във втората част филхармониците ще изпълнят 7 симфония на Бетовен. Борис Белкин започва да свири на цигулка от шестгодишна възраст. На 7-годишна възраст той за първи път свири с оркестър, дирижиран от знаменития Кирил Кондрашин. Завършва  Московското централно музикално училище, след това Московската консерватория „Чайковски“ в класа на проф. Юрий Янкелевич и Феликс Андриевски. Има и занимания със знаменития Исак Щерн. 1973 година печели всесъюзния конкурс за цигулка в Ереван, но не е допуснат да участва в Международния конкурс „Чайковски“. Две години поред не му дават изходна виза, за да участва в конкурса „Паганини“ в Италия. А вероятно би го спечелил, както допълни маестро Найден Тодоров, като го представи. Младият Белкин след тези преживявания емигрира в Израел, по-късно в Белгия, където живее от 1974 г. Преподава в консерваторията в Лиеж, в Академията Чиги (Сиена). От 1991 г. ръководи камерния оркестър Залцбургски камерни солисти. Обширната дискография на Белкин включва концерти за цигулка на Моцарт, Паганини, Брамс, Брух, Чайковски, Глазунов, Прокофиев, Сибелиус, Шостакович и други. Работил е с най-големите оркестри в света и знаменити диригенти.

Шломо Минц - снимка архив

Концертът на Шломо Минц и Софийска филхармония, който трябваше да се проведе на 26 март, ще е на 11 октомври, за който вече няма билети. Шломо Минц е от любимците на българската публика. Той се е съгласил да има втори концерт на 12 октомври, включен в оранжевия цикъл, когато ще свири и дирижира концерт за цигулка № 5 на Моцарт и Трета симфония „Шотландска“ на Феликс Менделсон - Бартолди. Израелският цигулар, виолист и диригент заема признато място на световния музикален Oлимп вече над три десетилетия. Роден е в Москва през 1957 година, учи цигулка в Израел при Илона Фехер, а след това специализира при легендарния Исак Щерн. Минц е очакван гост в най-добрите концертни зали по света, където свири с едни от най-изявените диригенти на нашето време като Серджо Челибидаке, Ойген Орманди, Клаудио Абадо, Лорин Маазел, Карло Мария Джулини. Журира най-популярните конкурси за цигулари в Европа и води майсторски класове по целия свят. През 2012 година дава старта на уникален проект – първата онлайн музикална академия за млади цигулари. Безукорна техника, необичайно изразителен рисуващ звук, чистота и строгост на стила са артистичният подпис на Шломо Минц. Той свири на два изключителни исторически инструмента – цигулка Гуарнери дел Джезу от 1700 година и виола Карло Джузепе Тесторе от 1696 г. Шломо Минц е един от малцината цигулари на нашето време, имали щастието да свирят на цигулката на великия Паганини – иконата „Il Cannone“ – (Ил Каноне – Оръдието), на която имат привилегията да свирят носителите на първа награда от конкурса Паганини. През 1997 година най-добре охраняваната цигулка на света, също работа на Гуарнери дел Джезу от 1742 година, напуска своите позлатени покои в Генуа и тръгва с полицейски ескорт към Маастрихт за ексклузивен концерт на Нидерландската телевизия. Документален филм запаметява за поколенията този вълнуващ момент, който окончателно налага Шломо Минц като световна звезда.

Олег Майсенберг - снимка архив

Олег Майсенберг пък е забележителен пианист и педагог също напуснал бившия Съветски съюз, който живее и работи във Виена. Концертът му ще е на 10 декември под диригентството на маестро Найден Тодоров: „От три години се опитвахме да го поканим и най-после ще го чуем и видим. Той ще изпълни рапсодия за пиано върху теми на Паганини от Рахманинов. В този концерт ще прозвучи и Класическа симфония от Сергей Прокофиев“. Олег Майсенберг е роден в Одеса, където получава първите си уроци по пиано от майка си. Учи в музикална школа в Кишинев, а по-късно и в Москва при професор Джочелос. Печели втора награда на конкурса „Шуберт“ във Виена 1967 година.  А малко по-късно и първа награда на конкурса „Музиката на 20-ти век“. Солист е на най-големите оркестри в бившия Съветски съюз. 1981 година емигрира в Австрия и оттогава гастролира в оркестри от ранга на Берлинска филхармония, Израелската филхармония, Филаделфийската, Виенската Лондонския симфоничен оркестър. Но признава, че предпочита камерната музика и един от неговите любими партньори е Гидон Кремер. Талантливият млад български пианист Симеон Гошев завършва магистърска степен с отличие от Университета за музика и изпълнителски изкуства във Виена като студент на Олег Майсенберг през 2016 година.

Симеон Гошев - снимка архив

Маестро Тодоров ще дирижира и друг забележителен концерт на 15 октомври с надслов „Нови звезди“. „Той е от жълтия абонамент с двама изключително солисти – Камий Тома, солистка на Дойче грамофон, една от най-знаменитите челистки в момента, независимо от младата й възраст. Тя ще изпълни концерта за виолончело на Роберт Шуман. В същия концерт ще прозвучи третият концерт за пиано на Сергей Рахманинов в изпълнение на друг от младите в световната музика Александър Улман. Ние каним световни имена, независимо от всичко, правим го защото сме обещали да работим за публиката. Могат да се видят в зала „България“, а не да се пътува в градове като Виена, Париж, Лондон или да се видят само по телевизия MEZZO. Сега изгряващите звезди, които след време ��яма да можем да видим заради изключителните им ангажименти. Така, както вече рядко виждаме и слушаме в България изключително талантливия Евгени Божанов. Успяхме да го ангажираме и той ще гостува на 3 декември, като ще изпълни концерт №1 на Шопен. Във втората част е 8 симфония „Недовършена“ на Франц Шуберт“, сподели Найден Тодоров, който ще дирижира и този концерт.

Евгени Божанов - снимка Stephen Eastwood/Lynx

Вторият концерт за пиано на Шопен ще бъде изпълнен на 19 ноември от италианския пианист Антонио ди Кристофано с диригент Янош Аш. В програмата е и първо изпълнение в България на Реквием от Руджиеро Леонкавало, един от най-интересните представители на веризма. Преди това първо изпълнение за България на концерта на 5 ноември ще има и друга премиера - Симфония №9 на Филип Шамуар /1952/. В първата част солист е знаменитият ни цигулар Светлин Русев, който ще изпълни концерт за цигулка №2 „Кампанела“ на Николо Паганини. Припомняме, че маестро Тодоров на 16 ноември 2017 година с оркестъра на Пловдивската опера дирижира симфония № 4 и Концертна пиеса за струнни на френския композитор Шамуар, дългогодишен редактор в Дойче грамофон и преподавател по композиране в Сорбоната.

Атанас Кръстев - снимка Стефан Джамбазов

Всеки от концертите на Софийска филхармония заслужава специално внимание с програмата си и с изпълнителите. На 13 декември ни очаква един от посветените на Бетовен, чиято годишнина беше подобаващо застъпена в програмите на вече отминалия сезон, но тишината в концертните зали заради Covid -19 попречи на тези музикални празници. На този концерт ще греят младите български звезди – цигуларката Лия Петрова, виолончелистът Атанас Кръстев и пианистката Виктория Василенко, които ще изпълнят Тройния концерт за цигулка, виолончело и пиано на Бетовен с диригента на Виенската народна опера Герит Присниц. Тогава филхармониците ще изпълнят и симфония №1 на композитора. Негов специален ден ще е и 17 декември, когато под диригентството на Константин Илиевски талантливият Георги Черкин ще изпълни концерт за пиано № 5 и Лунната соната за пиано и оркестър.

Красимира Стоянова - снимка Стефан Джамбазов

В цялостната програма на есенния сезон специално внимание, както сподели маестро Тодоров, обръщат внимание и на човешкия глас. След Диана Дамрау ще имаме шанса на 26 ноември да се насладим на концерт на световното ни сопрано Красимира Стоянова под диригентството на Владимир Кираджиев. А на 6 декември ще гостува тенорът Калуди Калудов и заедно с Анна Дитри  ще изпълнят арии и дуети от различни опери с диригент Кръстен Настев. 

Хуан Диего Флорес - снимка архив

Суперзвездата Хуан Диего Флорес ще изнесе концерт на 14 януари 2021 година в зала 1 на НДК. Той излиза на българска сцена под диригентството на Кристофър Франклин.  Флорес е перуански оперен певец, тенор, когото наричат „златното момче“ и още „изящен тенор“. Много музикални критици го определят за един от най-добрите лирични тенори на нашето време. Започва да учи в консерваторията на Лима, Перу на 17 години и първите му намерения са да следва популярна музика, но неговите професори откриват, че има глас на оперен певец и го насочват към класическата музика. Пробива на професионалната сцена през 1996 година. На 23 години прави дебюта си на сцената на Ла Скала. Пял е в роли от опери на Доницети, Росини, Моцарт, Пучини, Белини и други.

Найден Тодоров по време на пресконференцията онлайн - снимка Стефан Джамбазов

Софийската публика ще има срещи и с други талантливи и обичани музиканти като Йорма Панула, Дарил Анг, Юлиан Рахлин, Людмил Ангелов. Вълнуващи програми за деца представя традиционно и Фортисимо – „Приказка за перкусии“ /27 септември/, „Приказка за кларинет“ /25 октомври/, Дива симфония на Дан Браун, който освен популярен писател е и композитор, „Лешникотрошачката“ /20 декември/. Найден Тодоров обеща, че тази година освен Коледни концерти, които ще са два – сутрешно матине и вечерен, ще има и Новогодишен на 29 декември. Както сам каза, че иска да зачеркне 2020, която не даде и възможност да се отбележи годишнината от създаването на Националния филхармоничен хор с ръководител Славил Димитров. Но маестрото остава с вяр��та, че 2021 година ще е друга… Обеща и още по-вълнуващ концерти и гости за 2021 с надеждата, че лошото ще е зад гърба ни. Всички концерти до края на следващия месец ще се продават само като абонаментни цикли с различните им цветове с големи отстъпки за членовете на Филхармоничното общество. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Софийска филхармония тръгва с блестящите Антони Вит и Иво Погорелич

Силно начало на Новата 2020 година за Софийска филхармония и нейния директор маестро Найден Тодоров. Той застана на пулта пред Немския държавен оркестър и Virtuosos Leopolis в знаменитата зала на Берлинска филхармония на 2 януари. /На снимката - покана за концерта на Иво Погорелич/.

В програмата бяха включени произведения от Моцарт, Бетовен и Чайковски. Солист в концерта беше Гай Браунщайн – ученик на Пинкас Цукерман и най-младият концертмайстор в историята на Берлинската филхармония, който преди няколко години се фокусира изцяло върху соловата си кариера.  Тази година за маестро Тодоров предстоят концерти (освен в задължителните Австрия, България и Германия) в Италия, Франция, Мексико, Китай, Гърция, САЩ, Румъния... Той използва времето си в Берлин и за поредица от срещи, свързани с бъдещи проекти на Софийската филхармония.

Найден Тодоров, Кнут Вебер и Борислав Петранов, директор на Българския културен институт в Берлин /от ляво надясно/ - снимка личен архив

Само да припомним, че в края на ноември Камерният състав на Софийска филхармония с диригент Найден Тодоров с прекрасен концерт участва в тържественото събитие в Берлин по повод 140 години българо-немски дипломатически отношения. Тогава маестрото имаше среща и с члена на Борда на директорите на Берлинска филхармония Кнут Вебер, челист. Той е австриец, оркестрант в Берлинска филхармония от 1998 година, а от 2015 е в Борда на директорите на световната музикална институция със забележителна история от 1882 година до днес.

Концертът в Мюзикферайн

А Софийска филхармония имаше великолепна 2019 година като солисти и диригенти - световни музиканти като Вадим Репин, цигулка, Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона 2019/2020 в края на миналия за гастрола на филхармониците ни във Виена: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак.

Антони Вит

А през януари Софийска филхармония отново продължава с високо равнище на концерти със знаменити солисти и диригенти. На 9 януари забележителният полски диригент Антони Вит излиза на сцената на зала България за първия концерт на Софийската филхармония през 2020 г. В програмата на концерта маестрото е подбрал шедьоври от полската класическа музика: Увертюра към ��перата „Халка“ от  Станислав Монюшко, „Станислав и Анна Освиенцимови“ от Мечислав Карлович, „Крешани“ от Войчех Килар и „Стабат Матер“ от  Карол Шимановски. Солисти: Ивона Хоса, Ева Марчинец и Ярослав Бренк.  Маестро Вит беше в България по покана на Софийската филхармония и Полския институт през 2018 година  за отбелязването на 100-годишнината от независимостта на Полша и установяването на дипломатически отношения между Полша и България. Той дойде тогава у нас след повече от 30 години. Първият му концерт в София е през 1983 година с Радиооркестъра в рамките на фестивала "Софийски музикални седмици". Тогава солистка е била  пианистката Марта Деянова, и още тогава българската публика е имала шанса да разбере афинитета на маестро Вит към музиката на ХХ век – в програмата са били Кшищоф Пендерецки, Рихард Щраус и Артур Онегер. Той е диригент със забележителна биография. От нея припомням: ученик на Хенрик Чиж и Кшищоф Пендерецки, студент по право в Ягелонския университет (Краков), лауреат (втора награда) на конкурса „Херберт фон Караян” – 1971 заедно със знаменития Марис Янсонс, който почина миналата година. На този конкурс трета награда печели Емил Чакъров, светла му памет, когато е едва на 23 години.

Антони Вит е ученик на големия Кшищоф Пендерецки /когото очакваме този сезон да дирижира Софийска филхармония, когато ще бъде изпълнена неговата симфония „Седемте порти на Йерусалим“ –б.а./, асистент на Херберт Фон Караян, дългогодишен директор и главен диригент на оркестъра на Полската телевизия и радио, артистичен директор на Варшавската филхармония. Антони Вит е номиниран 7 пъти за наградата „Грами“ за записите на произведения от Кшищоф Пендерецки и Карол Шимановски. Получава наградата през 2013 за записите на „Фонограми“, Концерт за валдхорна, Партита, „Пробуждането на Яков“ и „Анаксис“ от Пендерецки. Той е носител и на наградите „Diapason d'Or“, „Grand Prix du Disque de la Nouvelle Academie“ и „Classical Award“. Работил е с най-големите оркестри като Берлинската филхармония, Дрезденската държавна капела, Лондонския Кралски филхармоничен оркестър, Симфоничния оркестър на Би Би Си, Оркестъра при Академия Санта Чечилия, Петербургската филхармония, Симфоничния оркестър на NHK и мн. др. Осъществил е поредица световни премиери, включително на произведения от Пендерецки и Килар („Септемврийската симфония“ на Войцех Килар е посветена на диригента). За изтъкната творческа дейност и популяризиране на полската музика в страната и чужбина, е удостоен с „Брилянтна диригентска палка“.

Иво Погорелич

А на 26 януари с концерт ще гостува знаменитият хърватски пианист Иво Погорелич, музикант със сложна и дори драматична съдба. Той ще изпълни концерта за пиано на Роберт Шуман, а в програмата е и Седма симфония на Бетовен под диригентството на маестро Найден Тодоров. Някъде в началото на 80-те бяхме като публика възхитени от изкуството на тогава много младия Погорелич /роден е 1958 година/ на концерта му със Софийска филхармония. Роден е в Белград и едва шестгодишен, баща му, контрабасист, го води при музикален критик за мнение. Няколко миниатюри са достатъчни, за да се постави музикалната „диагноза”: „Изключителен талант. Феноменална музикалност! Може да стане голям пианист, ако го насочите колкото е възможно по-бързо към големия музикален свят!”. Първите си уроци по пиано получава на седем годишна възраст. На 11 заминава за Москва като стипендиант. Там завършва Централното музикално училище към Московската държавна консерватория „Чайковски”, а след това и самата консерватория. На 16-годишна възраст заема първо място в Конкурса за млади музиканти в Загреб. На 19 с лекота побеждава на италианския конкурс „Казагранде” в Терни, а през юни 1980 г. печели първа награда на международния конкурс в Монреал. Но най-голяма популярност на младия пианист носи неуспехът му четири месеца след безспорния му триумф в Монреал, на юбилейното издание на Международния конкурс „Фредерик Шопен” във Варшава.

След втория тур Иво Погорелич не е допуснат до финала. Това предизвиква бурните протести на публиката и представителите на медиите, както и силни разногласия в журито. Отстраняването му от третия тур предизвиква ожесточена дискусия, която привлича вниманието към пианиста на цялата световна музикална общественост. В знак на протест една от най-големите пианистки на нашето време Марта Аргерич демонстративно напуска журито, обявявайки Погорелич за гений. Той става истински любимец на публиката, а критиката го признава за „най-спорния пианист в цялата история на конкурса”. От тогава известността му не спира да расте. Но животът му е разтърсен от много лична драма. Много млад още в Москва се жени за една от преподавателките си пианистката Алиса Кежерадзе. Тя е 17 години по-възрастна от него, но напуска семейството си заради любовта им. Двамата напускат тогавашния Съветски съюз и започва звездната му кариера. След скандала на конкурса Шопен във Варшава, смята се, че тогава не е успял, защото съветският представител в журито му дал нула точки, носи световна слава на пианиста. Дебютите на Иво Погорелич в Лондон, Пaриж, Мадрид, Брюксел, Амстердам, Милано, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, остават легендарни. Той създава истинска сензация навсякъде, където свири. Получава покани да солира на множество големи симфонични оркестри като: Берлинската и Виенската филхармонии, всички оркестри в Лондон, Чикаго, Филаделфия, Бостън, Лос Анджелис, Ню Йоркската филхармония и още много други. Но възходът на Погорелич през 1996 година се срива – съпругата му умира от онкологично заболяване… Той дори заболява психически, лекува се. В интервюта признава и не крие, че без нея нищо не иска, не иска да свири, не иска да живее…Връща се на сцената след 11 години и свири така, както не го е правил никога, но отново възхитително и необичайно за другите пианисти.

През сезона 2012/2013 г., в допълнение на соловите си рецитали, Погорелич прави турне с Филхармоничния оркестър на Радио Франс, с концерти в Париж, Дортмунд, Люксембург, Инсбрук и Берлин с огромен успех и посрещнати от публиката с възторг и овации. През миналата година той записва албум с две сонати от Бетовен № 22 във фа мажор и № 24 във фа диез мажор и Втората соната на Рахманинов. ��аскоро той подписа договор със Сони Класикъл след дълго сътрудничество с Дойче Грамофон. Изпълненията на Погорелич се отличават със своята неординерност. Музикалната критика признава безупречната му музикална техника, но го и смята за ексцентричен и маниерен. Но това не променя всеобщото мнение, че той е от най-знаменитите пианисти на нашето време. Легендарният пианист подава ръка и на млади музиканти. Преди да е навършил 30 години през 1986 година създава стипендия за надарени млади артисти в Хърватия, а през 1989 създава фестивал, който помага на обещаващи таланти да започнат кариерата си, като получат възможност да свирят на една сцена с него. Основава фонд за набиране на средства за построяване на болници в Сараево през 1994 година. Изнася благотворителни концерти за Червения кръст, застава зад каузи като борбата срещу рака и множествената склероза. Той е и посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Очакваме го, така както всеки концерт на филхармониците ни!

Найден Тодоров в Берлин

Искаме да цитираме и думите, които Найден Тодоров каза в разговор за „въпреки.com” преди време: „Когато пред един оркестър доведеш големи имена, които са не само изключителни изпълнители, но присъстват по големите сцени на света, по големите списания на света, по големите телевизии на света, тогава този оркестър си казва „аха, значи ние не сме толкова лоши, щом те работят с нас“. Дори в този момент работата на диригента минава на втори план. Те от само себе си стават по-добри, защото започват да си вярват. В момента, в който човек добие самочувствие, че нещо може да го прави, че някой друг, който е личност го уважава за това, което той може да прави,  ако не го уважава няма да дойде да работи с него. Изведнъж човек започва да дава на 200 – 300% от това, което е давал преди това. Това е част от политиката, която водя. Искам да докарваме тези големи имена, които хората тук познават. Първо да види публиката, че те са достъпни и не само най-богатите могат да отидат до Виена, или до Амстердам, или до Лондон, за да ги гледат, а да може всеки един да ги гледа. И второ, за да може нашият състав да разбере колко е добър и само заради това ще стане два пъти по-добър“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Носителят на „Грами” Андрис Нелсонс дирижира Новогодишния концерт на Виенска филхармония

За първи път на диригентския пулт на 1 януари 2020 г. в Златната зала на виенския Мюзикферайн на Новогодишния концерт на Виенската филхармония ще застане латвийският маестро Андрис Нелсонс, който е музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на Лайпцигския Гевандхаус оркестър, съобщават от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

Артистичното сътрудничество между 41-годишния диригент и Виенската филхармония започва от 2010 година. От тогава той редовно застава на диригентския пулт на абонаментни концерти, но и на гостувания на оркестъра по време на Залцбургския фестивал. Традиционно програмата на концерта се състои предимно от творби на композиторите от семейство Щраус (Йохан Щраус (баща), Йохан Щраус (син), Йозеф Щраус, Едуард Щраус). За първи път тази година ще прозвучат девет произведения, които до момента не са включвани в програмата на Новогодишния концерт. Това са три творби от Йозеф Щраус - Валс „Любовни поздрави“, Лихтенщайн - Марши и Френска полка. Освен тях премиерно изпълнение ще имат увертюрата към оперетата „Скитниците“ от Карл Михаел Цирер, две произведения от Едуард Щраус - Бърза полка, и Полка-мазурка „Леденото цвете“, Гавот от Йозеф Хелмесбергер-син и „Галоп на пощальона" от Ханс Кристиян Лумбю. Както винаги и този концерт ще завърши с три последователни биса и това неизменно са „Бърза полка”, валсът „На хубавия син Дунав” и Радецки марш. При изпълнението на последния  диригентът се обръща към залата и публиката пляска в такт.

Солистите Роман Лацик и Кетеван Папава по време на снимки на музикалния филм © APA/ORF/Günther Pichlkostner

По време на антракта в Златната зала на Мюзикферайн, телевизионните зрители от цял свят имат възможност да видят специално подготвен музикален филм. Филмът на 1 януари 2020 г. ще бъде посветен на 250-годишнината от рождението на Бетовен. С този артистичен знак се слага и началото за отбелязване с много музика на великия композитор. Изпълненията на балета на Виенската Щатсопера са заснети още през лятото, а хореографията е дело на испанеца Хосе Карлос Мартинес. Балетистите танцуват около един от домовете на композитора във Виена на фона на шест от дванайсетте  Контраданса, които също не са изпълнявани досега по време на Новогодишния концерт на Виенската филхармония.

Младият латвиец Андрис Нелсонс е един от най-търсените млади диригенти на световната сцена. Ученик на големия Марис Янсонс, който преди по-малко от месец напусна нашия свят, Нелсон става водещата творческа фигура на 34 години в Бостънския симфоничен оркестър - един от най-престижните не само в САЩ, но и в света. Нелсонс не е най-младият ръководител в историята на ��ркестъра - през 1889 година знаменитият Артур Никиш става директор на 33 години. През февруари тази година маестро Андрис Нелсонс и Бостънският симфоничен оркестър, ръководен от него, спечелиха в две категории за „Най-добре продуциран албум за класическа музика“ и „Най-доброто постижение на оркестъра“ от престижните музикални награди „Грами“ за записа на 4-та и 11-та симфонии на Дмитрий Шостакович, направени в Deutsche Grammophon. Това отличие получиха за трети път, като първото отличие е през 2016 година отново с музика на Шостакович, един от най любимите композитори на диригента. Тогава беше за 10 симфония и Пасакалия от операта „Лейди Макбет от Мценска околия” представени на диск, озаглавен „Шостакович: Под сянката на Сталин“. Това беше първият диск от поредица, издавана от Deutsche Grammophon. Поредицата обединява всички петнадесет симфонии на Шостакович и други негови оркестрови творби.

Андрис Нелсонс © APA/DPA/Jan Woitas

Припомняме, че миналата година 29 април българските меломани имаха възможност да гледат и слушат в цикъла Берлинската филхармония в директно излъчване на живо под диригентството на Андрис Нелсонс в Cine Grand City Center Sofia негов концерт с програма - Рихард Вагнер: Парсифал: Прелюдия към първи акт и Разпети петък и Антон Брукнер: Симфония 3 в ре минор. Музикалното събитие в Златната зала на Мюзикферайн на 1 януари 2020 година ще се проведе за 79-ти път, а за 62-ри Австрийската обществена телевизия ORT ще го излъчва и разпространява чрез над 90 телевизии в целия свят По традиция ще бъде директно излъчван по БНТ 1 и БНР от 12.15 часа в първия ден на Новата 2020 година.

Виена, призната в световните класации за най-добър град за живеене е както винаги обзета от Коледното настроение – красива и пищна. Виенчани обичат да купуват подаръци. Както показва проучване 90 процента от тях, около 1,5 млн. души, са планирали  да купят от осем до девет подаръка, което означава, че под коледните дръвчета ще има над 12 млн. красиво опаковани подаръка. Планираните разходи за коледни подаръци са на миналогодишното високо ниво – очакванията са, че виенчани ще отделят средно по 350 евро от бюджета си са коледни подаръци. За 50 процента от анкетираните, а това е повече отколкото през миналата година, купуването на коледни подаръци има голямо значение за столицата на Австрия и както за търговците, така и всеки неин гражданин.

Търговската улица Колмаркт © Jorit Aust

На първо място сред предпочитаните подаръци отново са книгите. 48 процента от анкетираните ще сложат книги под коледното дърво. Ваучерите продължават да са на второ място в класацията за 38 процента от анкетираните. Дрехите като подарък и тази година запазват 3-то място преди играчките. Сред предпочитаните коледни подаръци са козметика, бижута и билети за концерт или опера и театър. Виена си остава един от световните центрове на културата и изкуството и това безспорно е особено вълнуващо в дните преди Рождество Нова година. И да не забравяме, че едно от големите събития за България беше и концертът на Софийска филхармония на 5 декември в Златната зала на Мюзикферайн. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[vprki]

Критичен поглед: Фестивалът за опера и балет в Стара Загора стана на 50 години

Да присъстваш макар и една вечер на фестивала, който помниш от години и да се убедиш, че традицията е жива – това е много обнадеждаващо за бъдещото на музикалния живот у нас! Написа Невена Коралова, дългогодишен музикален редактор в редакция „Класическа музика“ на БНТ по повод 50-то юбилейно издание на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора за „въпреки.com”.

„Организаторите – домакини не само са задържали фестивала на картата на сериозните и полезни културни  събития у нас, но се стремят да  разнообразят и увеличат броя на участващите артисти и състави  с интригуващи оперни продукции. Как оцеля през годините Фестивалът за оперно и балетно изкуство в Стара Загора? Накратко казано – трудно, но с желание и много усилия от страна на организаторите, фестивалът се развива в правилна посока, която според мен,  следва приблизително модела на фестивала, в чието създаване и планиране навремето активно участваше и диригентът Димитър Димитров /1929 – 1999/.

Неуместно е да говорим какво и как е било преди години – времената са различни, възможностите сега, особено във финансово отношение, са доста сложни и предполагам по - скромни. Въпреки това, държа да отбележа, че включените във фестивала три представителни оперни заглавия - „Африканката” от Джакомо Майербер /диригент Ивайло Крънчев, режисьор Вера Немирова/,  премиера на Старозагорската опера и изобщо първо изпълнение в България, „Таис” на Масне /режисьор Ромуалд Вича - Покойски, диригент Жозе Мария Флоренсио/ – гостуване на Балтийската опера – Гданск, „Ромео и Жулиета” от  Чайковски и „Шопениана” /хореография Анелия Дескова/ - премиери на  балета на Старозагорската опера и „Фалстаф” от Верди /диригент Павел Балев, режисьор Нина Найденова/ – спектакъл на Пловдивската опера, ми дават основание да смятам, че в бъдеще  Фестивалът за оперно и балетно изкуство ще се обогатява с още  повече музикални събития, привличащи интереса на публиката.  

“Африканката” от Джакомо Майербер /диригент Ивайло Крънчев, режисьор Вера Немирова/

Тази година доминиращата тема на фестивала бяха юбилеите

90 години от рождението на диригента Димитър Димитров, 100 - годишнината на диригента Руслан Райчев, 70 години Балет на Старозагорската опера и 120 години от рождението на Панчо Владигеров и юбилейна гала вечер и среща с изкуството на мецосопраното Стефка Минева. Присъствах на вечерта, посветена на Димитър Димитров – диригентът, който от 1959 - та близо 40 години остана верен на Старозагорската опера, като половината от тези години успешно съвместяваше работата си на главен диригент и  директор; музикален деец, който не обичаше да се „шуми”  около него и който успя да осъществи амбициозното си намерение - театърът, който ръководи да има собствен облик. Поканата към мен беше да представя заснетия от преди повече от 35 години телевизионен запис на операта „Набуко” от Верди под палката на маестро Димитров. В музикалния живот на България изкуството му е било винаги високо оценявано, затова и националното радио и националната телевизия проявяваха специален интерес да запишат или заснемат негови постановки. Той стои и зад идеята, след откриването на новата сграда на операта, провеждащите се дотогава „Декемврийски музикални дни” в Стара Загора да се превърнат в значимо музикално събитие, наречено „Фестивал на оперното и балетно изкуство”.

„Таис” на Масне /режисьор Ромуалд Вича - Покойски, диригент Жозе Мария Флоренсио/ – гостуване на Балтийската опера – Гданск

Голямата зрителна зала, с удобна и технически добре оборудвана сцена, даваше възможност да се представят мащабни постановки. Нашите оперни театри участваха с най-доброто от репертоара си. Малко по-късно идеята се разшири и започнаха да гостуват и оперни състави от чужбина. Така музикантското съсловие у нас, посещавайки фестивала, имаше възможност да се ориентира как се развива оперното изкуство, ако не по света, то поне в някои страни на Европа. Не съм сигурна дали Фестивалът щеше да има толкова дълъг живот (макар на приливи и отливи),

ако Маестро Димитров, не се грижеше

и здраво „дирижираше” провеждането на фестивала. Имаше подкрепата на колегите си от театъра, а и на местните хора, които тогава отговаряха за културния живот в Стара Загора. Преди излъчването на видеозаписа на „Набуко”  в залата на Старозагорската опера, публиката се срещна с някои от изпълнителите, участвали в постановката – Евдокия Здравкова - Хорозова ( в ролята на Абигайл), Петя Балджиева (Фенена), Мария Клинчева (Ана), Александър Марулев ( Главен жрец ). В разговора те изтъкваха най-вече всекидневната, изключително прецизната работа на Маестрото с всеки един от солистите, споделиха как под неговата палка не само премиерните спектакли, но и „редовите” представления през сезона  са били винаги на ниво. Димитър Димитров успяваше да поддържа самочувствието и професионализма на  оркестрантите със симфоничните концерти, които включваше задължително в календара на театъра. Той казваше: „едно е да си в „кошарата” и да имаш съпровождаща функция, друго е да си на сцената и да свириш симфонична музика - изискванията са различни. Моите оркестранти трябваше да имат стимул и аз, с тези концерти, им го осигурявах ”. 

„Шопениана” /хореография Анелия Дескова/

В предаването „Уловени мигове” на редакция „Класическа музика” на Българската национална телевизия (към края на 20 век беше само Българската телевизия ), Димитров сподели как още в началото на кариерата си в Старозагорската опера се наложило да подготви премиерата на българско произведение – балета „Кърджалии” от младия тогава композитор Иван Димов. Следващият сезон, наред с класическ��те оперни заглавия, отново е работил и над българско произведение. Срещите му с творчеството на нашите композитори продължили през годините, а Маестрото запазил интереса си към българските сценични произведения, осъзнавайки важността на популяризирането им. Определено композиторите ни и от по-старото поколение, а и по-младите (които тогава са били почти връстници на Димитров) са гледали и слушали новите си опуси за първи път на старозагорска сцена, преминали под неговата палка.

Освен прожекцията на „Набуко”, същата вечер във фоайето на операта се откри изложба със снимки и афиши от премиерни спектакли,  от гостувания на Маестрото в чужбина - самостоятелно и с  колектива на операта. Изложбата е направена професионално и с почит към твореца Димитър Димитров, като разбира се  предложените експонатите са само част от стотиците оперни заглавия, „преминали през ръцете“ му. По инициатива на Съюза на учителите – ветерани в Стара Загора, беше учредена подписка за поставяне на мемориален знак на диригента Димитър Димитров. В подписката се включи и публиката, присъстващи на възпоменателната вечер. Надявам се тази  благородна идея да се осъществи до следващия фестивал“. Гледа с надежда на бъдещето музикалния форум в Стара Загора Невена Коралова.

P.S. Малко история от Зелма Алмалех

Оперното изкуство в Стара Загора води началото си от 27 февруари 1925 г., когато в града е поставена операта „Гергана“ на Маестро Георги Атанасов. Появяването на извънстолична опера само няколко години след откриването на оперния театър в София /1922/ е истинско културно събитие в страната. Постепенно дейността на Старозагорската опера се разширява и гастролира из цяла Южна България, нарича се Южнобългарска опера. Изиграва просветителска роля, като пропагандира изкуство, непознато до момента, към което българската публика проявява предразположение и посреща с нарастващ интерес. Независимо от трудностите през Втората световна война операта не прекъсва дейността си. През 1971 г. е построена новата модерна сграда на операта по проект на архитектите Михаил Соколовски, Борис Камиларов и Цанко Хаджистойчев. Това е първата сграда в България, строена специално за опера, извън София. През 1991 г. пожар унищожава сградата на операта. Изпепелени са безценни декори и сценични костюми, а кристалните полилеи, внесени специално от Италия, са унищожени. За старозагорци, израснали с изкуството на операта това е истинска трагедия.След дълги години на събиране на средства за възстановяване на сградата, включително чрез дарения от родолюбиви граждани и главно с финансова помощ от Община Стара Загора, най-после ремонтът приключва. На 5 октомври 2010 г. (празника на Стара Загора), с премиера на операта „Кармен“ от Жорж Бизе отново отваря врати най-красивата оперна сграда в България.

Анн�� Томова - Синтова в нейни роли

Наричат Стара Загора град на липите, град на поетите,

но бих добавила и град на операта.

И това, го знам от детството си, когато баба ми и дядо ми са ми разказвали колко често са ходили на оперни спектакли още преди войната. Баба не можеше да каже колко пъти е ходила с приятелките си на „Мадам Бътерфлай“ на Пучини, отивали не само заради прекрасната музика, но и да поплачат за съдбата на Чо Чо Сан…А в града са родени едни от големите оперни звезди не само на България, но и на Европа и света. Наричат Христина Морфова /1889 – 1936/ българския славей за изявите на европейската оперна сцена. Днес музикалното училище в града носи нейното име. Стара Загора е родното място на Анна Томова – Синтова, една от най-забележителните певици на нашето време с изключително богат репертоар, любима изпълнителка на самия Херберт фон Караян. А излиза за първи път като малко момиченце като детето в „Мадам Бътерфлай“. Тя е от малцината, а може би и единствена от световните певци, която има в репертоара си италиански, немски, руски, френски композитори.  Нейните роли в операта едва ли могат да бъдат изброени. Заедно с това Синтова има богат камерен репертоар и изключителен ораториален с Реквиемите на Моцарт, Верди, Брамс, Миса Солемнис и Девета симфония на Бетовен, „Сътворението“ и „Годишните времена“ на Хайдн. Преди много години, когато беше вече част от трупата на Щатсопера в Източен Берлин, тогава една вечер беше Татяна в „Евгений Онегин“, а след няколко вечери Маршалката в „Кавалерът на розата“ на Рихард Щраус.

И две от най-големите ни оперни певици, мецосопрани тръгват от Стара Загора – Стефка Минева и Веселина Кацарова. Неслучайно един от важните акценти на 50-то юбилейно издание на фестивала тази година беше честването на 70 - годишнината на Минева._ _Съдбата от ранно детство я свързва със Старозагорската опера. Родена в семейството на едни от първите тенори на операта в Стара Загора – големия певец Миньо Минев и сопраното Йовка Бунарджиева - Минева, Стефка Минева от ранна възраст  свързва живота си с изкуството. Започва да учи балет, а в гимназията се разкриват гласовите й възможности, подплатени с артистичност, чувствителност и голяма музикалност.  През 1993 г. в Стара Загора й е присъдена Международната награда на името на Христина Морфова.  През 1999 г. е удостоена със званието „Почетен гражданин” на Стара Загора. Нейният репертоар по световните сцени включва всички мецосопранови партии. В концерта в нейна чест участваха нейните любими партньори от оперната сцена Мария Белчева, Татяна Шиварова, Калуди Калудов, Нико Исаков, Александър Крунев, както и младите талантливи последователи на високото изкуство Беса Лугичи и Веселин Михайлов. Специален гост на концерта беше и сръбското мецосопрано Саня Анастасия. Концерта дирижира маестро Владимир Бошнаков.

Юбилейната гала на Стефка Минева

Веселина Кацарова е родена на 18 юли 1965 г. в Стара Загора. На възраст от ��етири години получава първите си уроци по пиано в музикалното училище „Пионерски дом“. На 14 започва да посещава музикалната гимназия „Христина Морфова“. От 1984 г. учи пеене. Тогава завършва и обучението си по пиано и започва да следва в музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София, където взема уроци по пеене в класа на Реса Колева. Дебютира в Старозагорската опера с Хабанера от операта „Кармен“ на Жорж Бизе. През 1988 г. Херберт фон Караян я открива за световната сцена и я кани да се присъедини към Виенската държавна опера. Преди три години беше поканена от директора на Старозагорската опера Огнян Драганов да работи с артистите. По този повод за „въпреки.com” тя сподели: „Искам хората да придобият малко здравословно самочувствие, това че са нужни на този град, да им се обърне достатъчно внимание. Искам, нямам право, но ще го споделя, да се занимава някой със солистите, да получават роли, които могат да пеят. Искам да се обърна към Стара Загора, към нейната публика с молбата: „Това е елитно изкуство, нека да уважаваме класическата музика!”.

Вера Немирова /л./ и Веселина Кацарова /д./ след премиерата на “Африканката”

В годините, когато Строзагорската опера беше загубила дома си за артистите беше много трудно. Балетът почти не присъстваше, но откакто преди три години

примабалерината Силвия Томова го оглави

нещата силно се промениха. Красив репертоар с много чуждестранни изпълнители международен балетен екип. Неслучайно тази година в рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК на 17 декември в зала 1 ще гостува балетният спектакъл „Дон Кихот“ на Лудвиг Минкус на Държавната опера в Стара Загора с художествен ръководител прима балерината Силвия Томова. За трите години, от които е на тази позиция тя възроди по блестящ начин балета на най-стария ни оперен театър в България. Звезди от световна величина участват в този спектакъл. Сред тях блестят солистите на Щатсбалет Берлин примабалерината Яна Саленко и нейният партньор Мариан Валтер. Хореографията и режисурата са на Аршак Гарумян, също гост от Щатсбалет Берлин, сценографията и костюмите на италианеца Салваторе Русо.  Яна Саленко е сред най-високо ценените прими на международната балетна сцена и е постоянен гост-солист в Кралската опера „Ковънт Гардън“ - Лондон и Мариинския театър - Санкт Петербург. В спектакъла участва международната балетна трупа на Държавна опера Стара Загора. При представянето на представлението Силвия Томова разказа звездната биография на двамата солисти. Самата тя също е възпитаничка на знаменитата Петербургска  балетна школа. Извън знаменитите солисти Силвия Томова специално подчерта, че силата на спектакъла е и самата трупа на корди балета, от който тя не скри гордостта си и с право.

Всичко това ми припомня как преди повече от 20 години на един семинар на EBU /European Broadcasting Union/ в Пиран /Словения/ музикални експерти от различни европейски страни ме питаха като представител на България дали ще се възстанови сградата на операта в Стара Загора, града на толкова световни артисти от музикалната сцена. Е, това е вече минало. Тук е мястото да спомена и подкрепата на общината за културата и изкуството в града на липите в лицето на кмета Живко Тодоров и зам. кмета по хуманитарни дейности Иванка Сотирова и не само за операта, но и за другите културни институции в града като кукления театър и неговия Международен фестивал за куклено изкуство за възрастни „Пиеро“, Джаз фестивала с директор тромпетиста Венцислав Благоев и много други. Така се прави! ≈

Снимки: архив на Старозагорската опера и "въпреки.com"

[vprki]

Талантливо дете и световен диригент откриват сезона на Софийска филхармония

„Аз такова дете не съм виждала при моята практика не само в България. Но, Боже, у нас са много по-реактивните и будните деца. Ивайло Василев ще открие сезона на Софийска филхармония на 12 септември с диригент от ранга на Саша Гьотцел. Страхотни деца имаме!“, сподели неотдавна за  „въпреки.com” забележителната ни пианистка и педагог проф. Борислава Танева.

Тя разказа за Ивайло по повод участието му на Мо��артовите музикални празници в Правец през август и в качеството си на директор на фестивала. И продължи: „Той е изключителен – като му отворите биографията само на тази възраст е направил изумителни неща. Най-малкото - да спечелиш на конкурса на името на голямата руска педагожка Анна Артололевская в Москва сред руснаците „в устата на звяра“. Невероятно дете! Той от Нова година насам научи, записа и свири три концерта с оркестър, освен всичко останало в Санкт Петербург. Неговата учителка по пиано е Емилия Канева, на която се дължи и голяма част от този успех. Той е едно съвсем нормално дете, което тича с топка, играе, чете, интересува се от много неща. Не е дете, което свири по 20 часа денонощно и нищо друго да не знае за света. Напротив, той е много жив, с бърз мозък, много реактивен и изключително приятно се работи с него.“ А Борислава Танева е с изключителен опит като преподавател не само в България, но в Европа и в света и преценката й е високо професионална и авторитетна.

Борислава Танева - снимка Стефан Джамбазов

На 12 септември в зала „България“ новият главен гост-диригент на Софийската филхармония Саша Гьотцел ще открие сезон 2019/2020 с Първа симфония от Густав Малер - творбата, която поставя началото на нов етап в развитието на симфоничната музика. Солист е 11 годишния Ивайло Василев. Смело и красиво Софийската филхармония подава ръка на детето чудо, който ще изпълни Концерт за пиано № 9 от Моцарт в ми бемол мажор „Jeunehomme“. Концертът е създаден от гениалния музикант 1777 година, когато той е на 21 години. Наричат Ивайло „Малкият Моцарт“, обира овации от специалистите заради своя талант. Той вече има завидна колекция от над 20 награди от престижни международни конкурси в Москва, Атина Мюнхен, София, Брюксел, Мадрид, Астана (Казахстан), , Усти над Лабем (Чехия) и др. В биографията му присъства и професионален студиен CD запис с оркестъра на Маринский театър. Първите стъпки на Ивайло с пианото са на 5-годишна възраст при Зорница Галева. От 2014 г. изучава пиано в НМУ "Л. Пипков" - София в класа на Емилия Канева. От лятото на 2019 г. продължава обучението си с проф. д-р Борислава Танева. През учебните 2017/2018 и 2018/2019 г. Ивайло работи с Людмил Ангелов в НБУ, а през учебната 2018/2019 има уроци и с Василий Илисавский, както и с белгийския пианист Филип Раскин.

Участвал е в майсторски класове и с пианистите Лилия Бояджиева, Аглика Генова и Любен Димитров, Атанас Куртев, Катя Попова - Зидрон (Полша), Дмитрий Башкиров (Русия/Испания), Винченцо Балзани (Италия), Юрий Богданов (Русия), Наталия Деева (Русия), Анна Манасарова (Русия), Мамико Суда (Япония), Мишел Бурдонкъл (Франция), Анна Гурари (Германия), Джоузеф Параторе (Италия/САЩ). Неговата програма на Моцартовите празници в Правец тази година е изключително впечатляваща не само, защото е само на 11 години Й. С. Бах – Прелюд, Алеманда, Сарабанда и Жига из Партита N.1 в си бемол мажор, BWV 825, В. А. Моцарт – Соната N.17 в си бемол мажор, KV 570, В. А. Моцарт – 6 Вариации във фа мажор върху Арията на Д. Паисиело “Salve tu Domine”, KV 398, Шопен – Полонез в до диез минор, op. 26, N.1, Шопен – Етюд в сол бемол мажор, op. 10 N.5, Рахманинов – Прелюд в сол мажор, op. 32, N.5 и  Рахманинов – Музикален момент в ми минор, op. 16 N.4.

Емануил Иванов спечели и конкурса за млади пианисти “Артур Рубинщайн” през 2016 година в Пекин - снимка YouTube

Тук отваряме една скоба – в разговора ни преди време с проф. Борислава Танева тя категорично заяви, че  имаме страхотни деца: „Въпросът е как ги задържаме тука. Има какво да правят“. Припомняме думите й, за да отбележим, че готвейки този материал за откриването на новия сезон на Софийската филхармония 20 годишният Емануил Иванов е големият победител на 62-ото издание на Международния конкурс за пианисти на името на италианския пианист, диригент и композитор Феручо Бузони. Той  се представи с Концерт за пиано и оркестър №2 от Камий Сен - Санс, изпълни блестящо творбата в партньорство с Оркестър „Хайдн” на Болцано и Тренто под диригентството на Арво Волнер и беше обявен за победител в късните часове на 6 септември. Изключителният наш млад пианист е завършил Езиковата гимназия „Бертолт Брехт” в Пазарджик. Негова учителка в родния му град е Галина Даскалова, а в София учи при проф. Атанас Куртев. В колекцията си има голям брой награди от национални и международни конкурси. От есента на 2018 г. Емануил е студент в Кралската консерватория в Бирмингам при Паскал Немировски и Антъни Хюит. Познавайки амбициите на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров очакваме талантливият ни пианист на сцената на зала „България“.

Найден Тодоров - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем към откриването на изключителния нов сезон на Софийска филхармония, който ни обеща маестрото в края на предишния. А той, както и друг път сме писали умее да спазва обещанията си и то блестящо. И умее да убеждава големи световни музиканти да се включват в програмата на водещия ни оркестър. Концертът за откриването на сезон 2019/2020 ще е под диригентството на знаменития австрийски диригент Саша Гьотцел, а фактът, че е приел солист да бъде 11 - годишният Ивайло Василев е изключителен за младия пианист и за българската клавирна школа. Маестро Гьотцел заедно с филхармониците ще изпълнят Първа симфония на Густав Малер. Творбата поставя титанично начало на нова епоха в развитието на симфоничната музика. Тя е олицетворение на една идея, на състояние на духа. В Първата симфония още младият композитор си задава въпроса за смисъла на живота - въпрос, чийто отговор Малер търси във всяко едно от произведенията си до края на живота си. Съдържанието на симфонията е концентрирано върху мислите, чувствата, страданието и борбата на героя, в който е лесно да се разпознае самият автор. Тук срещаме и възторженото преклонение пред природата, и първите жестоки разочарования, суровата борба на възмъжаващия герой и неговата твърда увереност в победата. Премиерата обаче е направо катастрофална през 1889 година, композиторът не е навършил 30 години – творбата не се харесва нито на публиката, нито на критиката. Никой не е подготвен за мащаба, сложността и посланията на симфонията. Дълбоко разочарован, Малер оставя партитурата „в шкафа“ за три години. Едва през 1893, когато вече се е преместил във Франкфурт, той се „връща“ към нея и кардинално я преработва, най-вече по отношение на оркестрацията.

Ивайло Василев - снимка архив

„В крайна сметка - пише Малер на Рихард Щраус малко по-късно, - сега всичко в нея (симфонията) е по-ясно и някак по-стройно“. Той дирижира „хамбургската версия“ на Първата симфония на 27 октомври 1893 и публиката я приема далеч по-радушно. Тук за първи път се появява и подзаглавието „Титанът“ – „една поема под формата на симфония“ е точната формулировка. Произведението е сред любимите на австриеца Саша Гьотцел, който само за няколко години се превърна в любимец на българската публиката с емоционалния си прочит на класическите произведения. Той е художествен ръководител и главен диригент на филхармоничния оркестър „Борусан“ в Истанбул, с който е гостувал на международните фестивали в Залцбург и „Би-би-си Промс“. Саша е дирижирал концерти с артисти като Даниил Трифонов, Юджа Уанг, Рудолф Бухбиндер, Мърей Парая, Максим Венгеров, Аркадий Володос, Юлиан Рахлин, Дениъл Хоуп, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Анна Нетребко, Рене Флеминг, Брин Терфел, Пьотър Бечала. В биографията му са вписани участията му като диригент на Филхармоничния оркестър на Канагава, Симфоничния оркестър на Бретан, Австрийско-корейския филхармоничен оркестър, като гост-диригент на Симфоничсия оркестър NHK, Мюнхенския симфоничен оркестър, Дрезденския филхармоничен оркестър, Националния оркестър на Франция, Израелския филхармоничен оркестър, Лондонския филхармоничен оркестър, симфоничните оркестри на Люксембург, Страсбург и Ванкувър. Активно участва и като оперен диригент на постановки в Мариинския театър в Санкт Петербург, Виенската народна опера, операта в Анже и Нант, в Монпелие, Рен, Националната опера на Нанси, в токийската зала Бунка Кайкан. Има издадени компактдискове във фирмите „Дойче грамофон“ и „Оникс”.

Саша Гьотцел - снимка архив Софийска филхармония

При представянето на новия сезон маестро Найден Тодоров обяви, че Софийска филхармония има нов главен гост диригент Саша Гьотцел, така обичан от българската публика. Той е музикант на компанията Колумбия артистс и има много ангажименти и затова през следващия сезон ще има само  два концерта, но в следващите четири години ще направи две огромни поредици от големи симфонии. Всеки концерт от 91-вия сезон на Филхармонията ще е празник обеща тогава маестрото. За тях във „въпреки.com” може да прочетете тук. А той, както сме се уверили изпълнява заедно с екипа си обещаното. Много вълнуващи срещи със изключителни музиканти очакват меломаните, а и не само тях, а всички, които обичат хубавата музика. Успех на новия сезон на Софийска филхармония, когато ще се чества и 75-та годишнина на Националния филхармоничен хор, ръководен от Славил Димитров. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

След 16 години „Дон Жуан“ отново в Софийската опера

„Нуждаем се от Моцарт, така както се нуждаем от закуска и всяка сутрин, за да започне деня се нуждаем от един душ. Моцарт е изключително важен, както за оркестъра, така и за певците и за всеки един човек“. Каза германският диригент Ерих Вехтер на среща в Софийската опера по повод предстоящата премиера на операта „Дон Жуан“ на Моцарт.

Той е поканен от академик Пламен Карталов в Националния ни оперен театър през 2011 година и ръководи оркестъра в мащабния проект с тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“. Първият му въпрос към маестро Карталов тогава бил: „Кога ще поставяме Моцарт? Кога за последно сте поставяли Моцарт?“. Отдавна не е поставяна опера на Моцарт в Софийската опера и балет, но сега предстоят и други заглавия на гениалния композитор.

Академик Пламен Карталов и Уго Де Ана - снимка архив на Софийската опера

По традиция Пламен Карталов представи екипа на постановката дни преди премиерата на „Дон Жуан“ на 18, 19 и 20 април. „След една серия на нови постановки „Дон Паскуале“ на Доницети, „Трубадур“ на Верди, „Легенда за езерото“ по музика на Панчо Владигеров, 2019 продължаваме със същата динамика, с която изпратихме и предишната година с други две премиери“, каза академик Карталов. Той представи своите колеги и именити творци с международен авторитет и кариера – диригента Ерих Вехтер, който всички познават от работа му на целия „Пръстен на нибелунга“ на Рихард Вагнер, „Аида“ на Верди и много други постановки; обичания от българската публика режисьор и художник маестро Уго Де Ана, който постави на сцената на Софийска опера „Аида“ на Верди, „Самсон и Далила“ на Сен-Санс, „Норма“ на Белини и сега отново е при нас. „Тук са и нашите солисти – в ролята на Дон Жуан имаме двама изпълнители – Вито Прианте и Петър Найденов, Донна Анна сме поверили на две изпълнителки Радостина Николаева и Цветана Бандаловска, Дон Отавио Даниел Острецов, Хрисимир Дамянов, Хуан Франциско Гател, Командора – Ангел Христов, донна Елвира - Габриела Георгиева и Лилия Кехайова, Лепорело – Андреа Кончети и Петър Бучков и други. Един голям състав от двойни и тройни изпълнители между най-добрите с международен състав. Предстои ни едно вълнуващо събитие, една нова концепция на „Дон Жуан“ на режисьора Уго Де Ана“. Подчерта с убеденост Пламен Карталов.

Един от най-привлекателните образи за творците

от всички области на изкуството е Дон Жуан. Той е станал герой на огромен брой художествени произведения – опери, балети, оперети, драми, комедии, романи, поеми, картини, скулптурни фигури, симфонични творби. За първи път легендата за неуморимия авантюрист и покорител на женските сърца намира място като сюжет на сценично произведение в пиесата „Севилският съблазнител” (1630) от испанския драматург Тирсо де Молина. След него писатели, между които Молиер, Голдони, Хофман, Байрон, Мериме и Пушкин, композитори като Глук, Даргомижски и Рихард Щраус създават произведения върху същия сюжет. Едно от най-значителните от тях си остава операта на Моцарт. През януари 1787 г. Моцарт заминава с жена си за Прага на почивка у неговия приятел и голям почитател граф Тун. Там директорът на пражкия театър Бондини предлага на композитора да напише опера срещу възнаграждение от сто дуката. Моцарт приема предложението и се обръща към придворния либретист Лоренцо да Понте, с когото вече е работил по „Сватбата на Фигаро“. Поетът бързо съчинява либретото и през май с. г. композиторът започва работа над музиката на „Дон Жуан”.

снимка архив на Софийската опера

За бързината, с която е завършена тази опера се разказват легенди. Една от тях е, че Моцарт пише прекрасната увертюра в деня на премиерата – на 29 септември 1787 г. в Прага. Спектакълът има невероятно голям успех. На следващата година операта е представена във Виена, като за австрийската постановка Моцарт прави известни поправки в партитурата. Операта „Дон Жуан” е един от върховете в творческите достижения на гениалния композитор. Третата опера с либретист Лоренцо да Понте на Моцарт е „Така правят всички жени“ /„Così fan tutte“/. За първи път операта „Дон Жуан“ е поставена в Софийската опера през 1930 година под диригентството на немския диригент Херман Щанге. През юни 2003 година е премиерата на операта с режисьор Бина Харалампиева. Тогава съвсем младата Радостина Николаева е в ролята на донна Анна, а Дон Жуан е Юлиян Константинов. И сега след 16 години отново премиера на знаменитата опера.

А диригентът Ерих Вехтер продължи по темата Моцарт: „В Германия няма нито една опера, която да не поставя във всеки един сезон поне едно произведение на Моцарт. За оркестъра и за певците е много важно да могат да изпълняват Моцарт. Попитайте много певци, за които

Моцарт е лекарство за гласа.

А за оркестъра това е една изключителна дисциплина, а те се нуждаят от дисциплина, за да се изсвири, защото някои части са изключително трудни, технически погледнато. И, разбира се и за стила, по който се прави. Ако отдавна човек не е свирил Моцарт, не може да му влезе в маниера, в начина на изпълнение“. Споделя и за себе си как е работил и се е готвил за музиката на Моцарт. „Как можеш да свириш Моцарт, когато всичко е написано, то е като факсимиле в оригиналния текст. Аз съм го изпълнявал по записките на Моцарт, както той го е написал. Той е написал толкова много неща, че можеш всичко точно да направиш точно по фантастичния начин, по който е изказано от композитора. Всичко, всичко е казано и аз просто трябваше да изпълнявам. Това ме научи да не гледам Моцарт през Стравински, Чайковски и Рихард Щраус, както и Бетовен“.

Репетиция на “Дон Жуан” в Софийската опера - снимка архив на операта

На тази среща в Софийската опера предпремиерно за „Дон Жуан“ непринудено се получи и диалог, дори малко дискусионен между диригента и маестро Карталов, който обясни и репертоарната политиката на театъра: „В Софийската опера се постави и „Идоменей“, „Милосърдието на Тит“, много дълго време се играха „Сватбата на Фигаро“, „Така правят всички жени“. Но в последните години ние трябваше да дадем на нашия театър една международна известност, едно международно признание с нашия цикъл „Рихард Вагнер“. Много съм щастлив, че онази вечер от сцената на Софийската опера пр��звуча Рихард Щраус с участието на нашия оркестър, който изпълни този огромен концерт с Анна Томова-Синтова /на 9 април/, а малко преди това направихме „Саломе“ на Щраус в Софийската опера. В проект е „Електра“ на Щраус в следващия сезон. Всеки немски театър може да направи Моцарт, но не всеки немски театър може да направи тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. Аз съм много щастлив със своите двама колеги, тука са и нашите вагнерианци, сега са моцартияни. Те могат да пеят всичко“.

Анна Томова – Синтова, една от най-забележителните певици на нашето време беше в София по покана на акад. Пламен Карталов,  за да подготви вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в премиерата на операта „Дон Жуан“. На среща с нея преди концерта ѝ и по повод работата ѝ с певците тя сподели:

„Донна Анна беше моя визитна картичка

на представяне – всички мои американски дебюти –в Метрополитън в Ню Йорк, в Сан Франциско, в Чикаго – всички бяха с донна Анна, с почти един и същи състав, който се въртеше в цял свят. В гнездото в основата на тази опера лежи неимоверно нещо много силно от Моцарт. Светлината на неговата музика, която се чувства винаги във всички негови произведения. Не бива да забравяме, че тя е вдъхновител на велики композитори като Бетовен, Рихард Щраус, който е наблягал, че светлината на Моцарт е в основата на неговото вдъхновение за това, което и той е създал. Щастлива съм да изживея това отново в Софийска опера да бъде поставен Моцарт и една от неговите най-забележителни и силни опери „Дон Жуан“. А донна Анна специално принадлежи към моите най-обичани партии, въпреки че всички са родни деца и обичани. Щастлива съм тук това да бъде предавано сега от хубави певци като Радостина Николаева, като Цветана Бандаловска /като донна Анна/, Габриела Георгиева /като донна Елвира/ – прекрасен състав на Софийска опера, които с голяма гъвкавост, с една спонтанност, с ентусиазъм, с отворено сърце да контактуват и да произведат нещо много ценно и ново за самите тях след един активен период на Вагнер и други различни произведения, които се поставят тук. Моцарт има специални изисквания, защото пеенето и интерпретацията е въпрос на овладяване на стил. Певческата позиция е една, но стилът е този, който различава и езика, на който се пее. Имахме много активен, много хубав период на интензивна работа от самото начало, от първия ден. Смея да кажа, че всички, всеки поотделно успя да открие много себе си и да развие себе си от творческа страна в позитивна посока напред. Българските гласове, това е известно, са най-красивите в света. Винаги – това е типично, колкото и нови сили да идват от различни страни българският певец носи нещо много типично“. /Целият разговор с Анна Томова – Синтова може да прочетете тук/.

Анна Томова - Синтова и Пламен Карталов - снимка © Стефан Джамбазов

За подготовката си по партията на донна Анна заедно с маестра Синтова Радостина Николаева разказа: „Нямам думи да изразя какво беше за нас работата ни с Анна Томова – Синтова. Имах щастието през 2006 година в Стара Загора да се запозная за първи път с нея и да се докосна до нейното изкуство по отношение на Моцарт, по отношение на донна Анна. Сега след толкова години се преоткриваме една друга, за мен този прекрасен образ на донна Анна, който е изключително предизвикателен като изпълнение и като интерпретация. Анна Томова-Синтова е невероятен изпълнител, невероятен човек. Беше страхотно удоволствие тя да ни води в този стил на Моцарт. Наистина е голямо предизвикателство, тъй като изисква голям самоконтрол, концентрация и тя по един непринуден, човешки, топъл, майчински начин ни приобщи към изкуството на Моцарт.“ Любопитно е, че още като студентка трети курс в Музикалната академия Радостина дебютира 1998 година в Русенската опера именно в „Дон Жуан“, но като донна Елвира.

И Цветана Бандаловска от години изпълнява донна Елвира, а новата среща със световната оперна звезда открива и специални моменти в професионалния ѝ път. „За първи път се срещнах с Анна Томова-Синтова, когато подготвях ролята на Саломе през 2008 година. Оттогава нашето сътрудничество, нашият контакт е непрекъснат. Ние с нея общуваме, пишем си, разговаряме и за мен това беше един дар Божи тя да ни подготви за „Дон Жуан“. Аз от години вече пея донна Елвира и за мен беше предизвикателство, защото режисьорът каза, че ме вижда като донна Анна. Предизвиках самата себе си отново да вляза в ролята на донна Анна, която съм изпълнявала преди 20 години като съвсем млада певичка /смее се/, певица на български. Тоест за мен това е една съвсем нова роля, защото езикът е италиански и това е една нова роля. Такава личност като Анна Томова – Синтова те вкарва в едно друго измерение. Там се работи на съвсем друга вибрация. Тя е един изключително проницателен човек, който вижда веднага дали има проблем, къде нещата не са точни. Изключителен опит! Чухме думите на Херберт фон Караян през устата ѝ. Тази нишка, която тя предава и изглежда това е една мисия за нея да предаде нататък това, което знае и тя умее да го прави, умее да види почвата, начина, по който тя да засее това семе. Специално за донна Анна – това е една от най-трудните сопранови роли. Това за гласа е предизвикателство, защото гласът има едно удобство, предопределеност, т.е. ние излизаме от комфорта на гласа. Донна Анна се пее от по-плътен сопран като традиция и това вече е техническата трудност, която стои пред певеца и се изисква безкрайна концентрация и внимание през цялото време – никакво отпускане! Самият образ на донна Анна е много интензивен, защото тя всъщност е стената, в която Дон Жуан се блъска и тръгва надолу към бездната. Моята благодарност към Анна Томова – Синтова е огромна. Надявам се отново да се връща в Софийска опера и да ни подготвя, за да може и ние след време да предадем нататък“.

снимка архив на Софийската опера

Срещата в Софийска опера по повод предстоящата премиера на „Дон Жуан“, извън детайлите по подготовката й беше и преклонение, възхита, обич към музиката на Моцарт, която продължава да живее, да диша, неотменно любима и на съвременния човек. А режисьорът, сценограф и художник на костюмите Уго Де Ана сякаш прави обобщението:

„Дон Жуан“ е една мощна опера, гениална.

Много сложно е да се подберат цветовете, защото всичко се случва през нощта. Това е една безкрайна опера по един или по друг начин. Тя е и комична, и драматична, и има връзка и със свръхестественото – смесени всички заедно само в един спектакъл не е възможно да бъде направена с една обща визия на атмосферата. В най-сложната работа, която човек среща и трябва да бъде направена е именно работата с певците, които са актьори. Много е важно те да бъдат герои, които да могат да изживеят всички тези ситуации и при това да пеят и да се движат във всички тези театрални стилове. В даден момент, даже, тази опера е изключително съвременна не само в структурата си, но и заради конфликта. Да не забравяме, че тази опера има не само музика, но и много литературни и философски интерпретации, което създава един вид проучване, което се прави около тази опера. Това трябва да е отправната точка, когато тя тръгва да се поставя. За един режисьор има много възможности да бъде направена. Колкото повече се проучва, толкова повече се върви напред и усещаш, че си толкова неспособен да я направиш. Това не го казвам само аз, а и много големи режисьори. Това е много важно. Това е една толкова гениална опера, сложна, монолитна и човек не знае откъде да започне да я прави за сцената. Не можем да станем Микеландежело, но можем да направим това, което е перфектно в нея, според нашите възможности и талант. Много съжалявам за това, ние сме ограничени в своето черно-бяло“. Думите му бяха посрещнати със смях и ръкопляскания.

снимка архив на Софийската опера

А той допълни, че„Дон Жуан“ ще е четвъртата му постановка тук. „Решихме да я направим, защото е опера, която от много години не е поставяна в Софийската опера и за мен творбата е като крайпътен камък, маркова и значима.  По-трудно е, отколкото си представях, че можеше да бъде направено и създадено. Важното е да се знае, че в списъка на най-поставяните опери в света на първо място са три опери на Моцарт, а „Дон Жуан“ е „едва“ на седмо място от най-поставяните опери в световен мащаб. Ето защо изключително важно е софийската публика да може да се доближи до такъв шедьовър. Софийската опера прави огромно усилие, за да постави и да направи спектакъл, който да спази всички правила, точно музиката на Моцарт, както е написана. А певците още повече, защото имаха възможността да бъдат подпомогнати с подкрепата и сътрудничеството на голямата певица Анна Томова – Синтова, която изключително много работеше с нашите певци“.

Според изпълнителите публиката ще ахне от красотата на сцената. В сценографията са използвани репродукции от музея „Прадо“, мебелите са доставени от Испания, а костюмите и обувките от Италия и всичко е финансирано от Софийската опера. Подчерта маестро Карталов и допълни с важни моменти от плановете и целите на театъра:

„Екипът от дълго време се труди с този шедьовър на Моцарт.

Една от сериозните политики на нашия театър и на ръководството е да откриваме и да даваме шанс на млади артисти, на млади имена, на нови гласове. Иначе как ще има едно наследство, една традиция, когато не се започне от някъде. Заедно с „Дон Жуан“ вече започнаха репетициите на операта „Аполон и Хиацинт“, една от ранните на Моцарт /премиера на 16 май/. На малката сцена с най-млади артисти ще видите още един шедьовър от младия Моцарт. Всички тези колеги, които тук присъстват са вече от нашите първи сили на театъра, но имаме и дебютанти. От миналия сезон тук започна серия от млади артисти, които аз специално поканих за „Янините девет братя“ на Любомир Пипков и всичките „братя“ в момента имат централни роли. Това беше задачата. Младите певци в Софийската опера – те са вече твърде много, а всички порастват, естествено и трябва да идват и нови, и нови попълнения. Ние имаме специална грижа към младото поколение и не само към оперните артисти, но и към балетните артисти и към младите оркестранти. Ние имаме отвореност към поколението млади творци на сцената на Софийската опера“. Пламен Карталов само загатна за предстоящите летни фестивали, за които вече има голям интерес и за постановка отново на Вагнер „Тристан и Изолда“ с участието на великолепните Радостина Николаева и Цветана Бандаловска. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на ��офийската опера и Стефан Джамбазов