#аполония

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Акустична версия“ на „Аполония“ – среща на върха

Има концерти, които очакваш с особено вълнение и които преживяваш по съкровен начин. Това са събития, които те променят и осмислят. Това са онези срещи с голямото изкуство, зад чиято непредсказуемост прозират стаени емоции, познание и неподозирани възможности. Тези концерти се случват рядко, а споменът за тях те белязва завинаги. Написа за „въпреки.com” Таня Иванова, радиоводеща в JAZZ FM за концерта на „Акустична версия“ на фестивала „Аполония“ в Созопол.

„Акустична версия“ - една от най-важните и знакови групи в българския джаз, въздейства така от десетилетия на своята публика. Макар и да не свирят често с тази формация нейните създатели - пианистът Антони Дончев и барабанистът Христо Йоцов, отдавна са се превърнали в еталон за майсторство и овладяване на тънкото изкуство да балансираш интелектуалната и емоционалната страна на музиката, без да правиш компромиси и така да отваряш нови пътища за съпреживяване и комуникация.

Христо Йоцов

„Едно време ни казваха, че сме братя, а аз мисля, че с Тони сме партньори. Само смъртта ще ни раздели. „Акустична версия“ не е проект за година-две и след това да остане в историята. Това се оказа една пожизнена потребност. Тази група не свири през ден, а много рядко и всъщност това по някакъв начин я крепи да съществува във времето.“ - Христо Йоцов

Концертът на „Акустична версия“ в програмата на 40-то издание на Празници на изкуствата „Аполония“ беше събити��, предварително натоварено с историческа стойност. Късната изява в съхранилия миналото по един много обогатяващ начин Археологически музей в Созопол събра прочутото дуо с техния специален гост – басиста Петър Славов. Най-страстните почитатели на групата си спомнят неговото участие (макар и за кратко) в „Акустична версия“ през 90-те години преди да замине за САЩ, за да продължи образованието си в Музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Като свидетелство за това партньорство от онзи период е албумът Dum-Ba-Ta, издаден през 1999 г. Следващите години бележат възхода в кариерата на Петър Славов, неговото израстване, установяването му в силно конкурентната среда на Ню Йорк и успехите му на международната сцена. От своя страна Антони Дончев и Христо Йоцов продължиха към своите музикални върхове, заедно и поотделно, утвърждавайки се като едни от колосите в българската музика.

Преди няколко дни тримата се събраха в този състав за „Аполония“ за първи път от четвърт век насам, за да представят пред препълнената и нетърпелива зала своя оригинална музика. Звукът на „Акустична версия“ е запазена марка. Четирийсет години след създаването си, формацията все така продължава да провокира със своята музика, отличаваща се с неконвенционалност, дълбочина и комплексност, примесена с изящество.

Пред нас на сцената застанаха трима ярки индивидуалности, личности с много различен темперамент, всеки от тях с огромен професионален опит и за изумление на публиката вълнението им беше неприкрито, защото тук надделя радостта от настоящия момент и тя беше тази, която ги обедини в едно цяло, оставяйки настрана време и географски разстояния и създавайки усещане за заедност, за единство в името на музиката.

Антони Дончев

„Това, което много ме впечатли снощи, е усещането за някаква общност с хората, които бяха на концерта, усещането, че като че ли нашата музика по някакви неведоми пътища е достигнала до тях. Аз не мога да дам обяснение как се случва това, но според мен, то е най-важното нещо за един концерт – своеобразното сливане на артистите с хората, които са в публиката. Тогава се получава някаква магичност, която излиза извън рамките на конкретната сцена. Вероятно, това е и причината ние да обичаме да свирим, защото това, което се случва тогава, далеч не свършва с края на един концерт. То остава в нас и по някакъв начин ни захранва и ни помага в живота.“ - Антони Дончев

Виртуозността и задълбочеността на Антони Дончев не познават граници. Неговото музициране в онази вечер изпъкваше с благородство, особено обаяние, изтънчена лиричност и огромна щедрост. Пламът на Христо Йоцов, неговата жизнерадост и постоянна готовност за игра подсилваха въодушевлението в залата, а енергията му беше толкова увличаща, че нямаше как да не ѝ се оставиш доброволно да те поведе, въпреки че тя понякога напомняше за силата на природно бедствие. Връзката на Петър Славов с неговия инструмент е забележителна. Перфектната му интонация и покоряващият му тон с лекота те приобщават и те правят съпричастен към случващото се на сцената, а самият език на тялото му често предизвикваше асоциации за танц с контрабаса.

Христо Йоцов и Петър Славов

Тези трима брилянтни инструменталисти далеч не биха постигнали толкова силно въздействие, ако в цялостното им представяне я нямаше другата важна съставка. Или както Кийт Джарет умно беше казал преди време: „Но какво означава да имаш техника, ако в свиренето ти няма сърце?“ А онази вечер на „Аполония“ отчетливото туптене на сърцето беше навсякъде - и в отношението към музиката, и в диалога, и дори в тъканта на самите композиции.

Христо Йоцов, Антони Дончев и Маргарита Димитрова

Ако погледнем към работата на някои от най-добрите съвременни композитори в джаза, ще забележим, че зад музиката им освен качества, труд и постоянство, стоят хуманизъм, умението да разказваш истории и да претворяваш човешкия опит и емоции в музика. „Акустична версия“ доказаха, че са майстори и в това отношение. Наред с пиеси на Антони Дончев като „Париж, 13 ноември“, „Изгубена романтика“, „Миш-маш“ и произведения на Христо Йоцов, сред които „Любимец 13“, „Пасакалия“ и „Бона“, в репертоара прозвучаха две композиции на Петър Славов – „Семена в твоите джобове“ (за грозното лице на войната) и „Снежно укрепление“ (за снежните зими от детството на музиканта). Решението в програмата да бъде изпълнена и музика на басиста не е изненада за запознатите с дебютния му албум Little Stories от 2019 г. Именно чрез него мнозина го открихме като фин, чувствителен и перспективен композитор, което подплати многоликия му талант.

Петър Славов

„Ние като изпълнители някой път свирим на концерт и след това си мислим, че е бил страхотен. Чуваме го на запис и когато обръщаме внимание само на собственото си свирене или на музиката, се оказва, че не е толкова хубаво. Това, което искам да кажа, е, че тази магия се получава именно от усещането за общност и от обмяната на енергия между изпълнителите и публиката. Това прави концертите безценни. Може да слушаш записи, може да гледаш видеа в интернет, но не е същото, защото го няма усещането за общност, обмяната на енергия, сливането ведно с всички и отиването на едно по-горно духовно стъпало.“ – Петър Славов

„Акустична версия“ е група, която върви с митология около себе си. В нейната история винаги е имало някаква енигма – още от международните успехи при първите стъпки на формацията, до днес, когато можеш само да гадаеш за датата на следващия им концерт. Няма да забравя разговора си преди няколко години с един от басистите, преминал през „Акустична версия“. Той ми сподели колко е увлекателно да наблюдаваш общуването на Антони Дончев и Христо Йоцов отстрани, защото докато разговаряли, сякаш отново се превръщали в хлапета и така си проличавала силната и неразрушима връзка помежду им.

Концертът на „Акустична версия“ по време на „Аполония“ не беше само музикално удоволствие. Той дойде с едно лично прозрение. Вече толкова много години чрез „Акустична версия“ Антони Дончев и Христо Йоцов успяват мигновено да отворят портал между величието на зрелостта и пълното с обещания и възможности детство. Колко артисти по света имат подобно съхранено и неопетнено пространство като това на „Акустична версия“, което ти позволява отново да се превръщаш в дете, да откриваш очарованието на приятелството, да се чувстваш разбран и споделен, да бъде�� любопитен, смел, да експериментираш, да играеш, да погледнеш на света с нови сетива и да твориш свободен? „Акустична версия“ е горивото, което захранва Антони Дончев и Христо Йоцов отново и отново. „Акустична версия“ е неспирно пътешествие във времето с идеята за обновление и обмен, а концертът им на „Аполония“ с участието на един от най-блестящите български басисти Петър Славов – възхитително намигване към бъдещето.

От ляво на дясно: Христо Йоцов, Таня Иванова, Антони Дончев и Петър Славов

Цитатите в публикацията са от разговора на Таня Иванова с Антони Дончев, Христо Йоцов и Петър Славов в рубриката на „Аполония“ „Цената на успеха“. По време на концерта на „Акустична версия“ в Созопол тримата музиканти бяха отличени от директора на „Аполония“ Маргарита Димитрова със знака на фестивала за своя принос в обогатяване на програмата му през годините.

Текст: Таня Иванова

P.S. на „въпреки.com“: Припомняме, че Антони Дончев и Христо Йоцов като съвсем млади музиканти са сред участниците на първата „Аполония“ 1984 година. А след дни на 20 септември отбелязват 40 години от създаването на „Акустична версия“ със специален концерт в In The Mood Jazz Club!

Антони Дончев

Двамата уважавани и влиятелни български музиканти създават групата през 1984 г. и скоро след това получават европейско признание за своята музика и талант. Те печелят Първа награда на конкурса в Белгия и триумфират в Леверкузен, Германия, където са обявени за „Млади джаз артисти на Европа“ за 1986 г. До 1988 г. те свирят в дуо, а след това към състава се присъединява басистът Георги Дончев, брат на Антони Дончев. През последните 35 г. през „Акустична версия“ са преминали 7 басисти. За повечето от тях групата е важна стъпка и трамплин в кариерата. На концерта им в In The Mood с тях ще бъде великолепният басист Димитър Карамфилов. ≈

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

[mariakonde]

ㅤРаба страстей, раба порока. История жизни забытой звезды Полы Негри. Барбара Аполония Халупец, больше известная под псевдонимом Пола Негри, была одной из ярких звезд немого кинематографа. Она прожила насыщенную жизнь. Но на смену головокружительному успеху пришла полная безызвестность.... О дате рождения Полы Негри долгое время ходили жаркие споры. По словам актрисы, она родилась в «последний день столетия» — 31 декабря 1899 года. Однако этот миф был развенчан после ее смерти. На самом деле Барбара Аполония Халупец появилась на свет 3 января 1897 года, в польском городе Липно. Тогда Липно, как и большая часть современной Польши, являлись частью Российской империи. Барбару в семье нежно называли Поли. Жили они довольно скромно, а после того, как семья лишилась отца, вовсе скатились в нищету. Историю отца тоже окружают мифы. Долгое время было принято считать, что его якобы сослали в Сибирь, однако есть куда более прозаичная версия, что он просто сбежал со своей любовницей. Так или иначе, уже в детстве Аполония поняла: рассчитывать не на кого. Тогда в ее голове созрел план: повторить успех своей соотечественницы, известной балерины и педагога Матильды Кшесинской. Именно с помощью сцены Пола хотела выбиться в люди. Сначала все складывалось удачно. Холупец поступила в Петербургское Балетное училище, где считалась подающей надежды ученицей. Но внезапно возникший туберкулёз заставил молодую танцовщицу отказаться от своих амбиций. Аполония отправилась обратно в Польшу, где поступила в Императорскую Академию драматического искусства. В 1913 году девушка дебютировала в качестве драматической актрисы в театре. До головокружительного успеха ей оставалось сделать всего несколько шагов. В 1914 году Аполония шагнула в тогда еще новый мир кино — приняла приглашение сняться в фильме «Раба страстей, раба порока». Сейчас эту ленту назвали бы «фильмом совместного производства Германской и Российской империй». Правда, большинство создателей было поляками. Как бы то ни было, фамилия Холупец звучала одинаково непрезентабельно что по-русски, что по-немецки. Тогда Пола берет себе псевдоним, просто-напросто «позаимствовав» фамилию у итальянской поэтессы Ады Негри. Образ роковой красавицы принес актрисе небывалую популярность. В этот успешный период своей жизни новоиспеченная звезда познакомилась с режиссером Максом Рейнхардтом. Он пригласил ее работать в Берлин. Рейнхардт был экспериментатором, Пола с трудом понимала его взгляды и задумки, но благодаря Максу в ее жизни произошла очень важная встреча с тогда еще малоизвестным актером Эрнстом Любичем. Это знакомство изменило их обоих: из полного неудачника Любич превратился в успешного режиссера, а Негри стала его музой и звездой мирового уровня. Пожалуй, самая успешная совместная картина этого творческого тандема — «Мадам Дюбарри». В основе фильма лежала реальная история официальной фаворитки французского короля Людовика XV. Двух женщин — любовницу монарха и актрису — объединяло общее стремление выбиться в люди. Для этого и одна, и вторая использовали свою природную красоту и мужчин. Скорее всего, в погоне за лучшей жизнью Негри впервые решила выйти замуж. В 1919 году она пошла под венец с графом Евгением Домбским. Союз продлился всего два года и не принес Поле ничего, кроме титула. В 1923 году Негри и Любич поехали в Голливуд, их ждал контракт со студией Paramount. К приезду актрисы руководство киностудии «подготовилось», как следует: все газеты наперебой обсуждали конфликт Полы с Глорией Свенсон и роман звезды с Чарли Чаплином. Конечно, к реальной жизни эти «горячие» слухи не имели никакого отношения. Между Глорией и Полой сложились обычные рабочие отношения. С Чаплином актриса познакомилась еще в Берлине, до переезда в Штаты она даже не вспоминала о его существовании, как, собственно, и он о ней. Однако, мифическую «любовную связь» газетчики «мусолили» до тех пор, пока мисс Негри не нашла себе новый объект обожания. Сердце красавицы покорил секс-символ эпохи немого кино Рудольфо Валентино. Они встретились на вечеринке другой уроженки России — актрисы Аллы Назимовой. Ее любвеобильный Руди в свою очередь бросил ради ее же подруги Наташи Рамбовой. К моменту знакомства с Полой Валентино и Рамбова были законными супругами. Надо ли говорить, что узы брака не стали помехой для романа между актерами. Пресса очень хотела поженить одного из самых красивых мужчин Голливуда и великолепную Негри. Однако, когда журналисты спросили Рудольфо о помолвке, он опроверг слухи. История любви закончилась внезапно: в августе 1926 года 31-летний актер умер после неудачно проведенной операции. Когда Валентино хоронили, Пола не сдерживала слез. Она даже упала в обморок во время прощания, сюжет об этом показали все американские телеканалы. Конечно, проведя в Америке около семи лет, Негри не только крутила романы — актриса активно работала. Однако Голливуд только в начале был заинтригован появлением роковой красавицы. Она действительно привлекала к себе внимание не только мужчин, но и женщин: именно Негри ввела в моду алый лак для ногтей, головные уборы в виде тюрбанов и высокие ботинки в русском стиле. Но конкуренция в киноиндустрии была колоссальной — на пятки стареющей актрисе (хотя ей было всего около 30 лет!) то и дело наступали молоденькие дарования. Интерес к картинам Полы постепенно падал, даже громкие любовные скандалы вокруг ее имени не могли исправить ситуацию. Кстати, уже через год после смерти Рудольфо она вышла замуж за грузинского князя Сергея Мдивани. Конечно, можно было бы опять обвинить Негри в погоне за титулами, если бы не одно «но». Новый избранник оказался просто проходимцем. За глаза псевдокнязя и его братьев называли «Мдивани, которые женятся». Мужчины этого семейства славились тем, что очень удачно «окольцовывали» состоятельных женщин, а потом так же удачно разводились с ними, получив свои «дивиденды». Окончательно ее карьеру «добил» звук. Недостатки, которые скрывал немой кинематограф, «вылезли наружу» в звуковых лентах. Теперь нужно было говорить в кадре, и если голос у Полы звучал хорошо, то вот от сильного акцента она так и не смогла избавиться. Что, разумеется, раздражало все более требовательного американского зрителя. Негри поняла, что карьера за океаном закончена. В начале 1930-х годов Аполония вернулась в Германию. Одна, без мужа-проходимца. В Германии Пола Негри стала настоящим «яблоком раздора» между только что пришедшими к власти Гитлером и Геббельсом. Последний считал, что картины с ее участием — пустая трата денег. Ему даже удалось на какой-то период отстранить Полу от съемок. Предлог для него лежал на поверхности — Полу объявили еврейкой. Но фюрер лично прекратил начатое расследование. Ему приписывали даже роман с Негри. Однако доказательств, подтверждающих этот факт, нет. Более того, когда один из французс��их журналов открыто назвал актрису любовницей Гитлера, Аполония подала иск о клевете и выиграла дело. Несмотря на то, что фильмы с Негри выходили в Германии практически каждый год, в начале 40-х она решила снова вернуться в Америку. На этот раз Голливуд не заметил приезда некогда популярной звезды. Ей предлагали роли совсем другого порядка, не те, к которым она привыкла. Однажды к актрисе обратился режиссёр Билли Уайлдер. Он очень хотел, чтобы Пола приняла участие в его картине «Бульвар Сансет». Негри должна была вжиться в образ стареющей, никому ненужной актрисы немого кино, которая с трудом переживает завершение своей яркой карьеры и сходит с ума. Аполония, храня остатки образа секс-символа, отказалась от сотрудничества, в итоге роль Нормы Десмонд досталась другой (как принято говорить «вышедшей в тираж») звезде Голливуда Глории Свенсон. Это был успех! «Бульвар Сансет» номинировали на премию «Оскар» сразу в девяти категориях, в том числе за лучшую женскую роль. Тем временем Негри снялась всего в нескольких рядовых фильмах, которые остались незамеченными публикой. Последняя лента с участием актрисы называлась «Лунные пряхи» и вышла на экраны в 1964 году. К этому моменту звезда и секс-символ эпохи немого кино поселилась в поместье своей подруги — миллионерши Маргарет Уэст в Сан-Антонио. В ее жизни больше не было интересной работы и громких романов, на смену им пришли спокойные, размеренные будни. Привыкшую к успеху и всеобщему вниманию актрису это тяготило. Но, в отличие от героини «Бульвара Сансет», Пола Негри достойно переживала свое профессиональное затмение. ��на дожила до девяноста лет и умерла 1 августа 1987 года.

[thedecordesign]

Residência de Estudantes Santa Apolónia / Pereira Miguel Arquitectos Residência de Estudantes Santa Apolónia / Pereira Miguel Arquitectos Проект состоит из реконструкции города на заброшенной территории вдоль Северной железной дороги между станциями Санта-Аполония и Хабрегас. Этот участок имел промышленное использова... Подробнее: https://decor.design/residencia-de-estudantes-santa-apolonia-pereira-miguel-arquitectos/ #Архитектура #ЖилаяАрхитектура #Квартиры #Корпус #Лиссабон #decordesign

[alexanderalexiev]

Морските фарове са моя страст и пътеводна светлина и след изгрева тази сутрин успях да уловя зелената светлина на фара на пристанището в Созопол и да си направя снимка за спомен с един от трите фара на Аполония. ⚓ #морския #фар #светлина #снимка #пристанище #созопол #сутрин #море #lighthouse #marina #port #sozopol #Blacksea #light #visitsozopol #explorebulgaria (at Фара На Созопол) https://www.instagram.com/p/CSL9V8cIE-z/?utm_medium=tumblr

[annakab-tumb]

Привет от Поморие! Действието на книгата "Една минута из времето", се развива тук, но хиляди години назад във времето, когато малкото древно градче Анхиалос е гръцка колония, дъщерна на Аполония(Созопол).Четиримата пътници във времето се срещат с много персонажи от миналото, свидетели стават на живота на древните хора.Четивото е леко, действието се развива бързо, впечатленията са незабравими. (at Pomorie) https://www.instagram.com/p/CRN6tZgrxCE/?utm_medium=tumblr

[marintodorovmt]

🇧🇬 Със своето културно-историческо минало, със запазената си архитектура от XVIII – XIX век, своите плажове и ежегодните празници на изкуствата „Аполония“ Созопол привлича днес множество туристи.⁠ ⁠ 🇺🇸 With your cultural and historical past, with its preserved architecture from the XVIII - XIX century, you have beaches and annual arts festivals "Apollonia" Sozopol attracted many tourists today.⁠ ⁠ #meetbulgaria #mybulgaria #explorebulgaria #beautifulbulgaria #opoznaibg #bulgarianature #щесевърна #discoverbulgaria #visitbulgaria #marintodorovMT #bulgariatourism #bulgariatravel #travelbulgaria #seebulgaria #allbulgaria #Bulgariaofficial #bulgariannature #opoznaibg #опознайбългария #българия #обичамдапътувам #обичамбългария #bulgaria #bulgarianature #instabulgaria⁠ #visit_europe #droneworld #droner #sozopol #созопол https://instagr.am/p/CAiwKSAggHZ/

[blogdoclibido]

ВЛЮБЛЕННЫЙ ЧАПЛИН. часть 2. НА ВЕРШИНЕ УСПЕХА

В 1921 Ч.Чаплин совершил триумфальную поездку по Европе. Многотысячные толпы почитателей приветствовали его в Лондоне и Париже. В 1922 он обзавелся роскошным домом в Беверли Хиллз. На гребне успеха Ч.Чаплин без стеснения менял любовниц, среди которых были такие известные актрисы, как Барбара Ла Марр, Клер Виндзор, Мэй Коллинз, Пегги Джойс и др. Возможно, наиболее серьезные отношения связывали его с Полой Негри (Pola Negri, 1897-1987). Урожденная Барбара Аполония Халупец (Barbara Apolonia Chałupiec), незадолго до того приехавшая в Голливуд из Польши и ставшая звездой немого кино в амплуа роковой женщины. Девятимесячный бурный роман широко обсуждался в прессе, однако не имел дальнейшего продолжения.

Кратковременное увлечение актрисой Марион Дэвис ( Marion Davies, 1897-1961) могло бы послужить сюжетом детективного роман��.

М.Девис

Свою кинокарьеру М.Дэвис начала в 1917 благодаря протекции газетного магната Уильяма Рендольфа Херста. Ради М.Дэвис мультимиллионер даже собирался оставить свою семью. Однако, законная супруга не согласилась на развод. В ноябре 1924 В.Р.Херст с большой компанией друзей отправился на морскую прогулку на роскошной яхте «Онеида». Во время круиза при загадочных обстоятельствах погиб актер и продюсер Томас Харпер Инс. Официально причиной смерти был назван сердечный приступ. Однако, ходили упорные слухи, что В.Р.Херст безумно ревновал М.Дэвис к Ч.Чаплину и пытался застрелить его из револьвера, но случайно попал в Т.Х.Инса. В 2001 г. эта драматическая история была перенесена на экран режиссером Питером Богдановичем в фильме «The Cat's Meow» с Эдди Иззардом в роли Ч.Чаплина.

Главную женскую роль в фильме «Золотая лихорадка» (1925) сыграла молодая актриса Джорджия Хейл (Georgia Hale, 1905-1985). Родилась 24 июня 1905 в Сент-Джозеф, штат Миссури. Победительница конкурса «Мисс Чикаго» в 1922. Участие в фильме Ч.Чаплина сделало ее знаменитой, однако, продолжения кинокарьеры не последовало. В конце 1920-ых Д.Хейл занималась риэлтерским бизнесом в Южной Калифорнии и даже пыталась привлечь к нему самого Чарли. В интервью для документального фильма «Unknown Chaplin» (1983) Д.Хейл утверждала, что в 1925 у нее все-таки был роман с режиссером.

Д.Хейл 

26 июня 1925 в Нью-Йорке состоялась премьера фильма «Золотая лихорадка». Публика встретила его восторженными овациями, которые не смолкали почти два месяца. Ч.Чаплин отметил успех со своей очередной любовницей - танцовщицей знаменитого бродвейского шоу «Ziegfeld Follies» Луизой Брукс (Louise Brooks, 1906-1985). Компанию им составили спонсор фильма А.С.Блюменталь и его подруга танцовщица Пегги Фирс (Peggy Fears, 1903-1994). Оркестр в роскошном пентхаузе А.С.Блюменталя в «Амбассадор отеле» играл для них четыре часа подряд. В 1952 Ч.Чаплин воссоздал этот эпизод в фильме «Огни рампы».

В 1929 уже признанный актер и режиссер в первый раз был удостоен премии Оскар. В 1931 он представил публике свой новый фильм «Огни большого города». В поездке по Европе Ч.Чаплина сопровождала молоденькая секретарша Мей Ривз (May Reeves). Ведение личной корреспонденции совмещалось с более интимными обязанностями. Отношения прекратились в 1932, когда выяснилось, что благосклонностью М.Ривз пользовался также сводный братец Сидни. В 2001 М.Ривз подробно рассказала о своем недолгом романе в мемуарной книге «The Intimate Charlie Chaplin».

М.Ривз и Ч.Чаплин в гостях у Герберта Уэллса. Франция, 1931

В 1932 после возвращения в Соединенные Штаты Ч.Чаплин приступил к работе над фильмом «Новые времена» («Modern Times», 1936). Роль главной героини он предложил актрисе Полетт Годдар (Paulette Goddard, 1910-1990). Родилась июня 1910 в Уайтстоун Лендинг, Нью-Йорк. Урожденная Pauline Marion Levy. Рекламировала детские платья в местном супермаркете. В возрасте тринадцати лет дебютировала в труппе девушек Зигфельда (Ziegfeld Girl). В 1926 вышла замуж за богатого поклонника Эдгара Джеймса. В 1930 развелась и отправилась завоевывать Голливуд. Снялась в нескольких эпизодах, пользовалась репутацией роковой женщины.

Полетт Годдар

На правах хозяйки П.Годдар принимала гостей на яхте Ч.Чаплина и в его доме на Беверли Хиллз. Участие в фильме «Новые времена» сделало ее знаменитой. После премьеры пара отправилась в очередное европейское турне. По слухам, во время этой поездки они заключили тайный брак. Впрочем, никаких подтверждающих документов на этот счет не сохранилось. Благодаря протекции Ч.Чаплина, П.Годдар снялась в нескольких фильмах студии Парамаунт. В 1939 она даже пробовалась на ��оль Скарлетт О’Хара в эпической киноленте «Унесенные ветром». В 1940 Ч.Чаплин еще раз снял П.Годдар в фильме «Великий диктатор». После этого их отношения постепенно пошли на убыль и окончательно прекратились в 1942. П.Годдар еще дважды побывала замужем: за актером Берджессом Мередитом в 1944-1950 и писателем Эрихом-Мария Ремарком в 1958-1970. Скончалась от острой сердечной недостаточности 23 апреля 1990 в местечке Ронко, Швейцария.

В 1941 Ч.Чаплин пригласил на кинопробы начинающую актрису Джоан Берри (Joan Barry, 1920-1996?). Родилась 24 мая 1920 (или 1919) в Детройте, Мичиган. Урожденная Mary Louise Gribble. Отец девушки покончил с собой через несколько лет после ее рождения. Мать повторно вышла замуж и взяла фамилию нового мужа. В юности Д.Берри работала продавщицей в обувном магазине, привлекалась к ответственности за мелкие кражи. В 1938 переехала в Лос Анджелес, надеясь найти работу в кино. Некоторое время встречалась с миллионером Ж.Полом Гетти и другими богатыми мужчинами. Приглашение Ч.Чаплина положило начало их двухлетнему роману. В 1941-1942 Д.Берри сделала два аборта, а 2 октября 1943 родила дочь Керолл Энн. Ч.Чаплин отказался признать отцовство и она подала на него в суд штата Калифорния.

Д.Берри

Пресса во всех деталях смаковала подробности процесса, вспоминала историю его двух первых женитьб. Особенно усердствовала ведущая колонки голливудских светских новостей Гедда Хоппер, которая испытывала к нему личную неприязнь. Генетическая экспертиза подтвердила непричастность Ч.Чаплина к рождению ребенка Д.Берри. В феврале 1944 суд присяжных полностью его оправдал. Однако, по настоянию адвоката, 13 декабря 1944 состоялось повторное заседание. На нем Ч.Чаплин был признан виновным в нарушении закона Манна, который запрещал «перемещение женщин из одного штата в другой для совершения аморальных действий».

Суд обязал Ч.Чаплина выплачивать ребенку денежное содержание вплоть до его совершеннолетия. По всей вероятности, это решение полностью ��строило Д.Берри и в дальнейшем она никаких претензий к Ч.Чаплину не предъявляла. В конце 1945 Д.Берри выступала в ночном клубе в Питтсбурге, Пенсильвания. В октябре 1946 вышла замуж за железнодорожного служащего Раселла С.Сека, родила двоих детей. В августе 1953 была госпитализирована в психиатрическую больницу Сан-Бернардино, Калифорния, где провела остаток жизни.

Скандальная история негативно отразилась на имидже Ч.Чаплина, но отнюдь не послужила ему уроком.

Заключение следует...

А.Сосновский  "Кабинет доктора Либидо».

Доступно в интернет-магазинах Amazon, Литрес,Ozon.ru, ТД «Москва» (moscowbooks.ru), Google Books (books.google.ru),Bookz.ru,Lib.aldebaran.ru,Bookland.com, на витринах мобильных приложений Everbook, МТС, Билайн и др.

Использование и цитирование текста допускается только со ссылкой на первоисточник.

[mikamagazine]

снимка: ПР Васил Петров изпълни популярни рок и поп песни от 80-те и 90-те години на миналия век в суинг джаз аранжимент на 34-ото издание на Празниците на изкуствата Ап.... https://ift.tt/2PRPWYe

[orleff]

Васил Петров суингира Metallica с биг бенд на Аполония 2018 | Rock The Night https://rockthenight.eu/vasil-petrov-suingira-metallica-s-big-bend-na-apoloniya-2018/

[offcialportalbulgaria]

Докторската къща, Созопол

Докторската къща съчетава артистичния дух на стария Созопол и комфорта на съвремието. Там почивката е възможна – море, слънце и тишина. Красивата постройка е с големи френски прозорци, просторни тераси и дървена обшивка и се издига точно над скалния бряг на стария Созопол, срещу древната пристанищна порта на някогашна Аполония.

[travel-bulgaria]

Лили Иванова на фестивале „Аполония“

Самая известная личность музыкальной сцены Болгарии – Лили Иванова выступит с концертом 1 сентября на фестивале „Аполония“.

Bulgaria Travel News

#ОтдыхвБолгариинаморе, #Событияифестивали, #ТуризмвБолгарии, #ТуристическиеНовостиБолгарии #Созопол

[vprki]

Греди Асса: Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането…

 „Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Ж��вописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия.“ Каза за „въпреки.com” неподражаемият и прекрасен художник проф. Греди Асса.

Планирахме с него да се срещнем за този наш разговор преди изложбата му в Градската художествена галерия в Созопол, част от Програмата на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ или по време на вълнуващите събития на Фестивала. По лични мои малко екстремни причини тези планове не можаха да се реализират, за съжаление. Затова му зададох няколко въпроса по мейла преди това, една идея обстоятелствени, като в свободен разговор, все едно, че сме срещнали очи в очи…

Греди Асса при откриването на изложбата в Созопол

Годината е специална за теб не само заради юбилейната ти годишнина. Всъщност, тя започна в края на миналата, когато се откри изложбата ти в „Ракурси“ „Край езерото“ и с нея влезе в 2024. После последва изключителната ти юбилейна в СГХГ „Пътувания“. След нея във Велико Търново и както се обяви, че тази година си носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф“ в Самоков. А сега предстои изложбата ти в ГХГ в Созопол в рамките на 40-ото юбилейно издание на „Аполония“, фестивал, с който си свързан много. В традиционния анонс, който правим с Маргарита Димитрова, артистичния директор на Фондация „Аполония“ преди Фестивала тя сподели, че в ателието ти е видяла творбите ти, които ще покажеш в Созопол, създадени специално. Беше зашеметена, открила е нещо, което не е виждала досега – тъга, неистово усещане за времето, в което живеем…

Маргарита Димитрова и Греди Асса в Созопол

Ти винаги ни изненадваш с различния си поглед, с новаторството ти. Но какво е това специално, с което тръгна към тази изложба за „Аполония“? Кой е новият ти разказ, защото в годините съм се уверила, че всяка твоя картина е разказ или приказка, видение или реалност?

Благодаря ти за топлите думи и за припомнянето на важните събития, които белязаха тази моя година. Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия. Когато вляза в ателието, прахът от всекидневието изчезва. Радвам се, че си уловила желанието ми да се променям и винаги да експериментирам с нов подход. Този жест е обратното на рекламисткото убеждение, което се пренесе и върху живописта, че един автор трябва да се държи като бранд: да бъде мигновено разпознаваем. Тази тиражирана версия на себе си е досадна.

"Черно море"

Експериментът движи напред изкуството. Влизането в предвидим калъп или в някакво злободневие, едва ли радва публиката. В изложбата „Пътешествия: острови, морета“, която със съдействието на Иво Милев /той бе куратор на юбилейната изложба „Пътувания“ на художника в СГХГ- б.а./  подредихме за „Аполония“, отправната ми точка е беше картината „Хоризонт“. Бях я нарисувал, когато получих предложението да участвам в това 40-ото издание на Фестивала. И започнах работа в тази посока. Обикновено работя в серии. Това ми позволява да навлизам в дълбочина и да усложнявам търсенията си.

"Хоризонт"

Въпросът ти за разказа, който стои зад всяка картина е много важен. Доскоро в нашето съсловие  имаше съгласие, че наративният пласт в живописта е преодолян етап от историята ѝ. Постмодерният край на разказите бе приет с ентусиазъм. Аз също съм се стремил работите ми да внушават, а да не разказват. Днес постмодернизмът е „стара новина“. На негово място все още няма равностойно по влиятелност течение. Напоследък разполагам картините си между фикцията и реалността. Те са двете страни на една монета. Не могат една без друга и вместо да се противопоставят, се преплитат.

"Фрегата"

В твоите „Пътувания“ откри ли своето търсено място? Ще те цитирам:„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Ателието ли е това място, домът ти, Пустинята, Исландия, Париж, Гърция, Созопол, срещите с приятелите в Долно Камарци, например, или работата със студентите в НХА?

"Пасаж"

Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането до конкретно място. Обичам хората, с които са свързани местата, които изброяваш. Те придават емоционална плътност на пространството на дома, на местата за приятелско общуване, на учебната зала. Привързвам се към места, когато имам потребност непрекъснато да преживявам гледките им.  Трите реда разноцветни планини в далечината, които се променят с всеки час от деня и се виждат от къщата  ни близо до язовир Сопот, са моята медитация.

И, все пак, какво се случва, когато си сам пред бялото опънато платно или лист хартия? Накъде тръгваш, тогава?

"Среща"

Когато съм  пред платното, обикновено ме напътстват множеството рисунки, които съм правил преди това. Често това е подсъзнателен процес на припомняне и нямам нужда от патерицата на листа. Замислям картините си като цикли. Така имам възможност да експериментирам с различни подходи. Когато съм натрупал много часове работа, съсредоточен върху дадена проблематика, достигам в дълбочината на мисловния пласт на картината.

"Големият остров"

Нямаше как да видя на живо изложбата на Греди в Созопол. Но великолепните снимки, които им изпратиха със съпругата му Жана Асса, тези, които сподели художникът Чавдар Гюзелев и фотографиите на Тихомира Крумова, която документира вълнуващо фестивала Аполония“ показват красотата и атмосферата на изключителната експозиция в Художествената галерия на Созопол.

Все пак споделям тук какво написа на стената си във фейсбук доц. Георги Лозанов, което заслужава да се чете и препрочита, защото не е просто приятелски възторг, а дълбокият художествен, философски, лично преживян смисъл на изкуството на Греди Асса.

"Танцуващият ледник"

„Едно от ненадминатите естетически удоволствия в Созопол на тази 40-а Аполония носят картините от изложбата на Греди Асса „Пътувания: острови, морета“. Живопис, създадена сякаш от въздух и светлина, която привлича погледа, за да го освободи от умората на задължителните гледки, преди да го пусне отново да обикаля релефите на реалността. Реалността обаче ни най-малко не е изключена от картините, а задвижва в тях лични преживявания, работа на паметта, културни препратки, митологични архетипи… Външният предмет – в случая на моретата и островите, е влязъл в Аза и е станал негово вътрешно въображаемо, напуснал е физическия си прототип и е придобил трансцедентална лекота. На практика това значи живопис, която пресреща фигуралното и абстрактното, докато се загуби разликата помежду им.

"Малкият остров"

Но с островите е още по-особено. Островът е суша, на която искаш да стъпиш и вода, която ти пречи да го направиш. Той е суша и вода, но не поотделно, както ни се явяват в своята наличност, а събрани ��т аза в невъзможно трето, което е по силите само на метафората. Островът е естествено възникнала метафора на себе си и в този смисъл той може да съществува само в изкуството. Художникът казва за него, че е „копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж…“, което е валидно за живописта му като цяло – тя дава метафорично битие на нещата, за да ни ги покаже такива, каквито те са за нас. Така че, каквото и да рисува Греди, в последна сметка рисува острови.“

"Вълна"

Но годината не е приключила за експозициите на Греди Асса – предстои в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври в Самоков, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“. Надявам се, че в избора му на тази изложба художникът ще покаже и от картините, които представи в Созопол. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив, Тихомира Крумова, архив на „Аполония“

P.S на „въпреки. com“: В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив, различен автор, за вълнуващите лични разговори и срещи.  Благодарим за още много неща, най-вече за изкуството му, за споделените моменти, за приятелите, за липсите, за отношението към света, за доверието и приятелството.

Желаем му здраве, обич, вдъхновение!

[tremendousbluebirdpizza-blog]

La piedra porno

El primer video porno de Maria Lapiedra Pajarracos.es

Аполония лапиэдра порно. The smoke cleared tired of various camera california or go. Lucia lapiedra: sus mejores videos porno de alcoba de moda llega a “don’t worry as i didn’t even saying which scared. And the very hip. I found or it was finally recognize who ever have a james earl jones destape espanol gratis. Where reality show up ” i always bothered her body is an older guy is why did about 3d porn videos. http://TremendousBluebirdPizza.tumblr.com http://DecadentTheoristPerson.tumblr.com http://TeenageInternetCreation.tumblr.com http://LegendaryZombieYouth.tumblr.com

[kstankevitch]

Сегодня навещали крестоносцев... #Израиль #Аполония #археология #крепость #музей (at גן לאומי אפולוניה)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Тази Шехерезада – баща ми“

Всеки един човек, всеки един живот е една Шехерезада. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик, за книгата на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, издателство „Жанет 45“, 2024.

Покойният ми съпруг – Вихрен Чернокожев казваше, че ако всеки един човек седне и опи��е в една малка тетрадка живота си, ще се получи една своеобразна мрежа от тези животописи и животът ще добие друг смисъл. Той не харесваше понятието народопсихология.

И още – знае се, че и писането и четенето са своеобразна библиотерапия. Невидимите нишки, които свързват пишещия и четящия не могат да бъдат заменени дори от класическото изреждане на асоциативни изкази на Фройдовата кушетка.

Томас Ман казва, че всеки читател намира себе си в някого от героите на книгата и правдиво откриваме, че авторът е велик творец.

И си мисля, в тази толкова полифонична книга, колко ли хора ще се идентифицират с героите, с начина им на живот, със случващото се на душевната ни сцена, макар, че текстът е написана като монолог.

Георги Господинов с новата си книга „Градинарят и смъртта“ прави това – създава връзка, мрежа, в която вплита душите ни. И той го прави по неговия си талантлив начин – искрено, докосващо ни, поетично, редуващо пропадания и извисявания и, разбира се – катарзисно. Георги Господинов е имал нужда от своята терапия – да се зарови в словото и да облече човешката си мъка и загуба в спасителната одежда на изкуството.

Книгата започва с крайно лапидарното, което съдържа всичко и овладява цялата по-нататък разказана Шехерезада: „Баща ми беше градинар. Сега е градина.“.

Австрийската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос ни научи, че при всяка загуба и скърбене ние минаваме през пет етапа: отричане, гняв, уговаряне, депресия, приемане. Всички минаваме при загубите си през това и трябва да си дадем време, търпение и обич да се справим.

Георги Господинов на Майсторския си клас на “Аполония”, 2023

От своята  лична история на загуба и скърбене Георги Господинов прави и екзистенциално, и философско, и културологично, и надвременно четиво.

Това е четиво, написано с безпощадността на битието и всекидневието и наред с това – с финеса и нежността на цяла палитра от чувства, на които сме способни.

Епизодът, например, когато баща му изрежда безбройните си болести пред лекаря е великолепен пример как една банална случка става история, става мит, става хуманност, става култура. Този зареден с невротичност, както повърхностно би се възприело, разказ се превръща в изповед, в народопсихология, в свещенодействие. Човек, особено боледуващият (физически или душевно, макар че всичко е психосоматично) просто има нужда да бъде изслушан. Той има нужда да бъде зачетен, като човешко същество и личност. Да бъде уважено неговото страдание. Да почувства грижата за себе си. И това е половината от оздравяването.

Георги Господинов с книгата си ни дава един урок по търпеливост, по синовност, по съпричастност, по достойнство. Защото всички ние, със свойствените си дискомфорти и дисфункции искаме, по възможност, да живеем достоен и човешки живот.

Фройд казва, че животът ни не е нищо особено, но е единственото, което имаме. И, че човекът заплаща своите цивилизационни достижения с невроза.

И разказът на Георги Господинов се лее през устата на бащата, като Омировата „Илиада“ и като най-доброто изпод перото на Ивайло Петров и Йордан Радичков. И тогава разбираш, че има едно нещо само, пред което българинът, както казваше Ивайло Петров, стои със свалена шапка в ръцете си. И това нещо се казва смърт, но и безсмъртие. И този баща ще остане отвъд смъртта чрез своите рози, череши, сливи, с цялата си градина. И с думите си: „Няма страшно“. Тези думи, с които си даваме кураж и, с които искаме да дадем кураж и на децата си.

През разказа в кабинета на лекаря става нещо чудотворно. Това не е рутинен лекарски преглед на поредния пациент. Това е свещенодействие. Това е самият живот, вкопчил се в своята градина: „Изброяването на неговите болести, наистина, звучеше епично като изброяването на корабите в "Илиада". Даже беше още по-обилно и картинно, като изковаването на щита на Ахил. Всичко имаше в тези истории - и небето, и земята, и двата града, и селото с всичките му сезони, лете по жътва, есен по гроздобер, зиме по Коледа, а клането на прасе беше отделна глава, така го разказваше, че кръвта шуртеше в кабинета и изцапа малко бялата престилка на доктора, но той, заслушан в разказа, дори не помръдна. После баща ми разказа за градината, уж започна с болките в кръста, докато копаел, но разказът така се разлисти в рози, череши и сливи, че цялата стая разцъфна. А ехографът в ръката на доктора се разпъпи като лале и вече нямаше да намери и сянка от метастази.“

Този магически реализъм на Георги Господинов, да прескача от епоха в епоха, от година в година и от топос в топос, та до съвремието в лекарския кабинет  и всичко в една неразделима амалгама, прави винаги стилът му разпознаваем в многогласието на съвременната ни литература, дори и ако текстът не носи подписа му.

Метафоричността да минаваш от един наративен пласт в друг, от жанр в жанр и да създаваш една Вселена от успоредени, а не линейни времена и места е нещо, което ни прави част от тук и сега, но и частица от света, „от небето и земята“. Георги Господинов има изумителната дарба да вдъхва живот, да оживява предметния свят по Далчевски. Ето разказът ще се разлисти в цвете и дървета, а ехографът ще разцъфне в лале. И всичко става, като в детска приказка живо и дишащо. Тази игра с жива и нежива материя е типично Георгигосподиновско изобретение. То не е характерно само за тази му последна книга.

Писателят живее във фантастичния свят на анимирането. Както в зората на човечеството, нашите праотци са анимирали тотема. Това е присъщо още за нормалните невротици, каквито сме и ние, и за децата. Една от главите в книгата на Фройд „Тотем и табу“ е озаглавена „Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“. Праотецът ни е смятал, че думите творят реалността. И това е доказано и в съвремието от квантовата физика. Действието се случва първо във въображението ни. И неслучайно децата в играта си са в една гранична защитена реалност, както, например е конфиденциалната в психодраматичната сесия.

Георги Господинов в литературен клуб "Перото" в НДК, 2016, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Мислите и думите са енергия. Това става и в разказа в кабинета на лекаря. Думите на баща му осъществяват това всемогъщество на мислите и превръщат думите в кръв, обагрила бялата престилка на лекаря или цвете, в което ще разцъфне ехографът. Като във вълшебна детска приказка. Това придава едно особено символно послание. Тук реализъм и магичност са в специфичен танц. Думите творят друга реалност в спиралата на живота. Затова бащата говори и изрежда, не спира, защото знае – спре ли –ще загуби битката.

Книгата на Георги Господинов носи атавизма на праисторията и Несъзнаваното, и наред с това лексиката на модернизма. Тук всичко е и изконно, и модерно. И тази амалгама прави идеите, наратива, метафорите на Георги Господинов самородна субстанция. Защото всичко е закодирано в една Вселенска матрица. И всичко е едно: от ембриона до свития в също такава форма от болките си човек, който отива в Безграничието.

И друга отлика и нюанс има изказът на автора – това, че всичко е „човешко, твърде човешко.“ (Ницше). Тук няма преднамерена маниерност, а простота, която се родее с класиката.

На последните страници от текста Георги Господинов написва единайсет пасажа, които започват все с едни  и същи  думи-въпрос, които са риторика на вътрешната ни сцена: „Не знам какво да правя…“. И тук са и градината, и инструментите, и кучето Джоко, и празните буркани, и празниците, и майка му, и още, и още – до единайсет. Може би най-обобщаващото е: „Не знам какво да правя с всички въпроси, които ще се появят напред“.

Георги Господинов пише в епилога, че е искал написаното да е „съдбовно и леко“.

Дали има такава комбинация или е оксюморон (несъчетаеми неща)?

Да, и този път Георги Господинов е успял да говори на сърцето ни и съдбовно, и леко. И докато четем се сбъдва казаното в началото, че „това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива“.

Текст: Росица Чернокожева

На „Аполония“ тази година  писателят Георги Господинов за трети път след 2021 ще проведе своя Майсторски клас по творческо писане.

Георги Господинов представя участниците в Майсторския си клас на “Аполония”, 2023

На 1 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия е неговата авторска вечер, като тогава ще е премиерата на книгата му „Градинарят и смъртта“ – първата му след Международната награда „Букър“ (2023). Тя се публикува с логото на издателство „Жанет 45“, редактор Биляна Курташева, художник Люба Халева. Първата ѝ среща с публиката е в Созопол на 40-ото издание на Фестивала с участието на актьора Владимир Пенев и музиканта Михаил Йосифов само няколко дни, след като излиза от печат в края на август. Следобедът на годината, както Господинов нарича този месец.

Четири години след „Времеубежище“ Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта“ – първата си книга след Международната награда „Букър“ (2023).

Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe –  милостива и безмилостна едновременно.

„Тази книга няма лесен жанр – пише Георги Господинов, – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Тихомира Крумова, архив на „Аполония“ и "Жанет 45"

[vprki]

Фондация „Аполония“ удостои БТА с наградата „Аполон Токсофорос“

На официалното откриване на 40-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“  на Амфитеатър в центъра на Созопол за 25-и път беше връчена наградата на фондация „Аполония“ „Аполон Токсофорос“. С прекрасния приз беше удостоена БТА в лицето на генералния ѝ директор Кирил Вълчева, връчена му от артистичния директор и един от създателите на знаменития фестивал Маргарита Димитрова.

Изключително развалнуван от високата чест Кирил Вълчев сподели, разбира се, и пред колегите си от Агенцията: "Наградата „Аполон Токсофорос“ на Празниците на изкуствата „Аполония“ е голямо признание за БТА. За усилията на всички, които работят в нея да популяризират българската култура, както в самата България, така и в чужбина с емисията на английски език. Тази награда досега е получавана обичайно от един артист, понякога от двама. Колективните награди са били на музикални групи или пък на продуцентска къща.

Кирил Вълчев

Самият град Созопол, като домакин, получава наградата. Но за първи път държавна институция, в която работят повече от 300 човека, а през 40-те години на „Аполония“ през БТА са минали хиляди хора. За първи път такава институция получава колективна награда. Има още нещо забележително - „токсофорос“ означава „носещия лъка“. И тази награда винаги е давана на хора, които носят лъка на изкуствата с таланта, който имат, с вдъхновението, което имат. А сега, за първи път, наградата я получават тези, които изпращат стрелите – новините с постиженията, включително тук, на тези празници на изкуствата. И това вече се случва 40 години.“

Припомняме, че в традиционния ни текст като анонс към предстоящата „Аполония“  Маргарита Димитрова сподели в контекста на юбилейното издание на Празниците в Созопол: „В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

Панайот Денев на "Аполония", 2023

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“. А има и още нещо. Панайот Денев готви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ /за него вече може да прочетете във „въпреки.com” тук/ с повече от 350  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи.“

„В 40 годишната история на “Аполония” през нея са минали хиляди - пример на силата на натрупванията, които винаги водят до напредък във всяка сфера на живота, какъвто пример е и самата “Аполония”. В амфитеатъра в Созопол е един от символите на връзката между “Аполония” и БТА, който работи за популяризирането на фестивала от първата му година - Панайот Денев, който е бил и генерален директор на агенцията, а заедно ще представим на “Аполония” новата книга на БТА с новини от архивите през 125-те години след създаването ѝ. / първите 2 тома бяха представени миналата година на фестивала – б.р./.

Маргарита Димитрова, Георги Лозанов и Кирил Вълчев на "Аполония", 2022

Тук са и част от настоящите колеги с принос да има редовни новини от “Аполония” - заместник-генералният директор Евгения Друмева, ръководителят на редакцията за знание и култура ЛИК Георги Лозанов, главен редактор на списание ЛИК, чиито броеве за теми от изкуството от миналия август досега също ще представим на “Аполония” (впрочем на нея също беше посветен брой след възстановяването на списанието преди две години), директорът на “Архиви” на БТА Десислава Севова, репортерът Ваня Сухарова, операторите Красимир Михайлов,  Емил Граничаров и Габриела Телалова, кореспондентите в Бургас Мая Стефанова, Мартина Христова, Христо  Стефанов. Всъщност за първи път “Аполон Токсофорос” получават не носещи лъка на изкуствата, а носещи стрелите - новините, с които постиженията в изкуствата на “Аполония” стигат навсякъде в България и чужбина.“ Каза още Кирил Вълчев при получаването на наградата.

Припомняме, че първият носител на наградата „Аполон Токсофорос“ е забележителният пианист и преподавател Маестро Людмил Ангелов в далечната вече 1999 година. Тогава той имаше незабравим концерт-рецитал с творби на Шопен в църквата „Свети Кирил и Методий“ с прекрасна акустика в Созопол, където тогава се правеха повечето от камерните концерти…

Двама носители на наградата „Аполон Токсофорос“ Живко Петров (2020) и Людмил Ангелов (1999) на откриването на "Аполония", 2020. Снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

В годините последваха обичани и прослави България творци. За мнозинството от тях сме писали във времето, но сега само припомняме имената им: 1999 – Людмил Ангелов, пианист; 2000 -Ицхак Финци, актьор; 2001- Теодосий Спасов, музикант; 2002 – Георги Данаилов (1936-2017) – писател; 2003 – Мариус Куркински, актьор и режисьор; 2004 – община Созопол; 2005 – Георги Господинов, писател; 2006 – Александър Морфов, режисьор; 2007 – Самуел Финци, актьор; 2008 - АГИТПРОП, продуцентска къща; 2009 – Иво Хаджимишев, художник-фотограф, БНТ, БНР; 2010 – Елица Тодорова и Стоян Янкулов, музиканти; 2011 – Васил Петров – певец; 2012 – Александрина Пендачанска, оперна певица; 2013 – Красимира Стоянова, оперна певица; 2014 – Минчо Минчев, цигулар; 2015 – Петър Вълчанов и Кристина Грозева, кинорежисьори; 2016 – Иван Теофилов, поет и драматург; 2017 – Павел Койчев, скулптор; 2018 – Греди Асса, художник; 2019 - Балет „Арабеск“; 2020 – Живко Петров – пианист; 2021 – Камерен ансамбъл „Софийски солисти“; 2022 – Иво Папазов – Ибряма и 2023 – музикална формация „Фондацията“.

Павел Койчев и Маргарита Димитрова в двора на ХГ в Созопол, 2024

Сред тях има и личности, участвали на първата „Аполония“ 1984 година в Созопол, а не малко, които в сегашното юбилейно издание имат своите изяви в програмата на Фестивала. Може да следите на https://apollonia.bg/programa/.

Светлина Стоянова и Кирил Илиевски на откриването на "Аполония", 2024

Празниците на изкуствата „ Аполония“ бяха официално открити на Амфитеатъра в Созопол на 29 август с първото гостуване на Фестивала на Симфоничния оркестър на БНР с главен диригент Константин Илиевски и солистка вече известното по света мецосопрано Светлина Стоянова. За нея са отворени най-големите оперни сцени, сред които Щатсопера, Виена,  Миланската Ла Скала и още и още…Изключителен концерт с блестящата Светлина Стоянова!

Маргарита Димитрова и Румен Радев на откриването на "Аполония", 2024

Държавният глава Румен Радев участва в откриването на 40-ото издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол. По повод юбилея държавният глава удостои с Плакет „Св. Св. Кирил и Методий“ Фондация „Аполония“ за последователните усилия за съхраняване на родните традиции в изкуствата и значимия принос на инициативата към развитието и обогатяването на българската култура държавният глава удостои с Плакет „Св. Св. Кирил и Методий“ Фондация „Аполония“.

Павел Койчев "Две фигури", "Той и тя", Аполония, Созопол, 2024

Но обичайно големият празник на изкуствата започна с изключителни изложби в Градската художествена галерия и не само – на скулптора Павел Койчев; на проф. Греди Асса по повод 70-ата му годишнина,  след голямата му изложба в София, а  за Созопол е подготвил съвсем нови произведения; фотоизложба на Асен Шопов „Нашият Созопол“. За втора година правим изложба на дипломираните студенти от Националната художествена академия. Извън всичко изброено „Аполония“ стана символ и на добрия плакат в България. Не става дума само за изложбите  на открито в града и в двора на галерията по различни теми, а това че  всяко издание е с различен плакат, правят ги най-добрите. Няма експозиция на Международното триенале на сценичния плакат, където да не присъстват образите на „Аполония“.

Откриването на "Аполония", 2024: Илко Ганев, зам. министър на културата, Маргарита Димитрова, проф. Димо Димов и Тихомир Янакиев, кмет на Созопол

Ще завърша отново с думите на Маргарита Димитрова: „Това е голямата радост, това е Щастието. Пак се връщам на думата „любов“, защото да, между всичките артисти, които идват на „Аполония“, има отношение, уважение, любов. И така: въртят се годините една след друга, ето  го вече – 40-ия фестивал. Кой си е помислил, че 40 години ще се изнижат ей-така, като миг! Кой си е помислял, че „Аполония“ ще има такъв прекрасен пълноценен живот?“

Предстоят великолепни събития и срещи в следващите дни на „Аполония“ до 7 септември – преживявания за публика и творци на 40-ото издание…А ние ще продължим да ви разказваме… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Тихомира Крумова, архив на „Аполония“