#Росица Чернокожева
Explore tagged Tumblr posts
Text
РЕФЛЕКСИИ: Случайната закономерност
С появата на първата книга с разкази „Трудно дишане“ от младия Палми Ранчев, през далечната 1993 г., та и до днес всяка негова книга е събитие. Така е и с тази последна книга, която излезе буквално преди седмица – „Случайни срещи и запознанства“ (издателство Фама 1). Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
И когато през 1993 г. всички трудно дишахме и въздухът не достигаше, сега 31 година след това разказът си остава любим жанр за Палми Ранчев. Фактът, че той има досега 5 книги с разкази и новели, ни отправя към равносметката, че кратките истории, които създава на белия лист са едни от предпочитаните му жанрове.
Кратката визитка на Палми Ранчев гласи: Палми Стоянов Ранчев е български поет, белетрист, сценарист. А връзката с бокса прави Палми Ранчев този, който дава колорита на българската литература, както това направи Хемингуей за американската.
Мотото към новата книга ни въвежда недвусмислено в това, което авторът иска – диалога с неговото Алтер его и със света навън:
„Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен.“
Редове от „ТОЗИ БОГ ИМА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР“
Бог винаги ще заема важно място в житейското и писателското ни Битие. Преди време Радослав Бимбалов нарече всеки от нас „Подобие мое“, като въображаемо обръщение на Бог към човешкия род.
Но за мен е по-интересна тезата на Якоб (Джейкъб) Леви Морено – създателя на психодрамата, който в специалния си театър във Вашингтон, с три балкона, на които се разполагат съответно ангелите и Бог, казва една знаменита фраза: „Ангелите също имат Несъзнавано“. Тези думи създават един невъобразимо по-богат, сложен и широко скроен образ на Небесното царство.
Майка Тереза, казва, че каквото и да правим имаме работа само с Бог, че основното не са отношенията с хората, а отношенията ни с Бог.
А сръбският владика Николай Велемирович ни подсеща: „По който и път да вървиш, ще срещнеш Бога. Напразно бягаш от Бога; не можеш да се скриеш. Той, наистина, няма да те гони, но ще те чака. Той няма да те чака само там, където си Го оставил. Ще те чака по всички посоки и краища на света.“
На премиерата на книгите на Палми Ранчев - стихосбирката „Под шапката на скитника - подреждане на уличните безпокойства” (Изд. Scribens) и романа „Хаосът в играта на джаги” (Изд. „Жанет 45”) в Театралната зала на Софийския университет, март 2023
С подобно чувс��во озаглавих и текста си с оксиморона „Случайната закономерност“. Това ме отпраща и към асоциацията, „че най-хубавото на принципите ни и Свръх-Аза ни, който може да е много строг и жесток към нас самите е, че принципите могат да се нарушават“.
Всъщност, и квантовата физика доказа случайната закономерност.
Новата книга на Палми Ранчев съдържа 27 неиздавани досега разказа. Дали тази книга не ни разказва във всеки от ескизите си за нас и Бог. Защото Бог живее във всеки от нас и всичко в живота ни е една случайна закономерност – срещите ни, запознанствата ни – случайни или закономерни ли са… Неслучайно индийският поздрав при среща на двама души е: „Намасте“, което значи „Поздравявам Бога в теб“.
Разказите на Палми Ранчев в тази книга можем да сведем и до краткото обобщение: Един мъж и една жена (спомняме си френския филм на Клод Льолуш от 60-те години с това заглавие). Светът се върти около няколко клишета, или основно около нагоните Ерос и Танатос. Както и да го живеем този живот, основното е любов и смърт – две еднакви по сила изживявания.
Палми Ранчев в тренировъчната зала по бокс в Дианабад, 2014, снимка: Стефан Джамбазов
Талантът на Палми Ранчев е, че от една обикновена случка той прави нестандартна история, разказва кратко съдби и ни подсеща, че в отношенията на един мъж и една жена има безброй варианти. Всяка любов е нова и ние я започваме, като нещо ново. Дори старите любови възстановяваме с нова надежда. Палми написва тези 27 разказа с усещането, че има още нещо ново, което може да каже за любовта, а това може да направи само един голям писател. Както винаги и което е казвал Палми Ранчев в интервютата си, и тук в новата книга сюжетите се въртят и допълват около две основни чувства – любовта и самотата. Ние се хвърляме във водовъртежа на една нова любов, за да заглушим самотата в нас.
Затова разказите на Палми Ранчев са и изконни, и модерни. Авторът винаги пише със сърцето си, с пръсти върху пулса на времето и усеща всички пароксизми на човешкото състояние и съвремието. Тук е и човекът, като индивид, и обществото, като спасение и същевременно като заплаха. Нека си спомним Сартр: „Адът, това са другите.“
Затова тези разкази са надвременни. И над всичко е Бог, с неговото чувство за хумор.
Дали това ще са Ева и Емил от „Понякога е твърде сложно“, които ще се срещнат за кратко в един непознат, случаен град за Емил. Героите на Палми Ранчев са емблематични, често аутсайдери, понякога импулсивни и непредвидими. Както ще каже Емил за решението си: „Не се учуди на желанието си да слезе от влака. Без да знае името на спирката. И без конкретна цел. В неочакваното решение и неизвестността, поне за Емил, съществуваха достатъчно основания да го направи“. Дали това да си обикновен, каквито са и другите, е добре или е симптоматично, че искаш да почувстваш, че просто трябва да направиш нещо за себе си и със себе си. А Ева също ще потвърди: „Че винаги се е доверявала на случайността и първите впечатления“.
Палми Ранчев /д/ и проф. Боян Биолчев /л/ в Театралната зала на Софийския университет, март 2023
Или героите ще са Маргарет и чернокожият Енцо в Италия („ Любов или търпеливо учудване“), където тънката граница между любов и омраза е едва доловима и състоянията не са статични, а преливащи едно в друго. Това връзка ли е или хората си остават напълно чужди. В този разказ има и още един герой – един професионален фотоапарат. И от този предмет Палми Ранчев прави една майсторска фикция – разиграва фабулата ��ака, че ние да приемем на вътрешната си душевната сцена двама геро��, които могат да завихрят въображаем дори цял продължаващ роман.
Важен нюанс в разказите е и нежността: да докоснеш другия нежно, едва и деликатно по рамото или бузата, да го гледаш с възхита или полуусмихнато. Всичко това е приемане и предразполагане. Но авторът ще остане до тук – до ескиза, до щриха, до лаконичността на кратките изречения и ще остави на читателя да дописва. Важното не е, че Палми Ранчев не ни дава отговорите, а че задава правилните въпроси.
Умоподбудителни са и заглавията на тези 27 разказа: „Звукът“, „Безразличието на дърветата“, „Любовната двойка и цигуларите“, „Въпроси за разрешаване“,…
Екзистенциалните теми в разказите на Палми Ранчев са загатнати само леко, ненатрапливо и деликатно. Те ни отпращат отвъд, уж, на пръв поглед катадневните случвания – срещи. От среза, който къде по-деликатно, къде по-драстично прави Палми Ранчев на социалното ни обкръжения се раждат класическите му разкази, които винаги носят отзвука на хуманността.
Палми Ранчев при получаване на Първа награда в категория Проза на Портал „Култура“, 2019 за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” („Жанет 45“, 2018), снимка: Стефан Джамбазов
Има един разказ, посветен от Палми Ранчев на приятеля му – поета Маломир Николов – „Императрицата“, (а и не само този разказ), който би правил чест на всяка световна антология на късия разказ. Героите са – мъж и жена, които се запознават при изхранването и съществуването си от контейнерите. Този разказ е и много кинематографичен. Пак казвам – това е класика. Класика, която вълнува и докосва и най-дълбоките ни душевни пластове. Надявам се, дори и при хора, с по-закърнели сетива.
Героинята, клошарка, с прозвището „Императрицата“ ще ��аже в края на разказа, много от това, което всички имаме метафорично в живота си: „Отдавна беше свикнала да приема като очаквани изненадите. Понякога бяха прекрасни, друг път – отвратителни. Често не успяваше да ги разбере. Напоследък дори не се опитваше. Дотогава беше приятно, че повдигне ли глава, го виждаше. Не е сама. Знае кой е, той също я познава. И даже, ако повече никога не проговорят. Достатъчно е, каквото бяха си казали.“ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Подобието Божие, като частица от Всемира
„Ти, подобие мое“. Както още от заглавието се досещаме, условно можем да назовем книгата, като Божи монолог. Но дали е и Божествен. Дали можем да сложим знак за равенство. На това, може би ще си отговорим в края на романа. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата, издадена от „Сиела“, 2024.
Дали е дързост, претенциозност и дори светотатство да се говори от името на Бога. Нали е казано: „Не споменавай напразно името Божие!“ Или, като създадени по образ и подобие нему, можем да си позволим да се догаждаме за мислите и думите му. Особено, когато са отправени към нас, с цел самопознание. Това подобие, което сме на Бог е, че по същество сме частица от Всемира. Руми казва: „Не океанът се състои от множество океански капки, а океанската капка съдържа в себе си целия океан“. Или индийският поздрав „Намасте“ – поздравявам Бога в теб. И тук е същото. В нас, в единия човек се съдържа целият Бог.
В романа на Радослав Бимбалов „Ти, подобие, мое“ , това обръщение съдържа цялата подкупваща нежност и подкрепа на Бог към всеки от нас. Бог е в ролята на протагонист, на второто ни аз, нашето Алтер его. Този авторски Бог, който понякога се усмихва, дори се самоиронизира на моменти, но и често е самокритичен и вглеждащ се в себе си.
Това е една поетична, изящна книга /и още много други неща/. От която на моменти струи приглушена тъга, на моменти – искряща радост. Наративът е замислен, като условен, задочен диалог между основно двама герои – разделеното семейство на Тийч/ъра /Учителя по английски/ и Нат – бившата му съпруга. Тук са и образите на двамата нови партньори на двамата – Йо и Бо. В тази съзнателна съкратеност, ��малителност, всекидневност на имената, според мен, стои една тенденция към универсализиране на няколкото важни роли. Т.е., че това може да е една „банална“, типична, всекидневно срещаща се конфигурации от хора и отношения. Но и наред с това – достатъчно индивидуализирани персонажи. Тук се разиграват много роли – съпрузи, родители, любовници, професионално реализиращи се хора. Както казва Луиджи Пирандело: „Ние имаме сто лица.“
Интересна е конструкцията на романа, която през отделните съдби на героите осъществява и множество културологични отпратки – тук е и Бетовен, Оскар Уайлд, Балзак, Малтус, Дарвин, Кант, Ницше, както и запознаването с тенденциите в изкуството на скулптурата от Античността и Ренесанса. И всичко това надвременно проникновение е загатнато удачно, ненатрапливо и вписващо се във фабулата. Литературните, музиковедски, общество значими отпратки са много умело вплетени в обрисовката на героите и това прави образите плътни, ярки и индивидуализирани. Тази двупластовост, по-скоро многопластовост на романа го прави интелигентно написан текст, който разкрива човешката катадневност, но и поставя човешкият индивид в контекста на една цивилизованост и Вселенска идентичност. Нека си спомним за картината на Микеланджело –полуизлегнатите фигури и как Бог вдъхва живот на Адам. Та, за този пръст Божий се споменава и в романа.
Това е роман едновременно за човека и човечеството.
Радослав Бимбалов
Особено екзистенциален нюанс на романа придава и епизодът с разискване на партито в апартамента на Йо дали проблемът на проблемите е пренаселеността на планетата. Талантът на Радослав Бимбалов се откроява особено в такива ескизи от книгата, когато почти кинематографично създава в емблематични обстановки също толкова значими философски въпроси. Дали болестите, ��ладът, войните, които са в „безмилостна прогресия“ са нещо неизбежно. И неизбежният естествен подбор е проява на цинизъм.
Запомнящи са и Божите /респ. Радослав Бимбаловите/ изрази: „Човешкото общество е сложна плетеница. Макар и отделен индивид, ти си обвързан с много други себеподобни в сложни взаимоотношения и посоки. Под теб са десетки възли, но над теб винаги има поне няколко души, в чиито нишки си усукан. Над мен няма никого. Без значение дали ме величаеш или отричаш, не си успял да ми нарочиш началник. Вероятно затова ми е трудно да осъзная какво е „да чакаш да влезеш при директора“. Ти точно това правеше онази сряда“.
Ето така елегантно, естествено, фино иронично, като игрословица Радослав Бимбалов приплъзва пластовете в наративния диапазон.
Много впечатляващ е стилът, изказът на Радослав Бимбалов. Мек, плавно леещ се, нестандартен в метафорите си, но и безпощаден, когато фабулата го изисква. Тук класика и модерност си дават среща. Тук си дават среща и съвремието, и цивилизационното развитие.
Художник на корицата Милена Вълнарова
Радослав Бимбалов не спира да ни изненадва – сюжетно, емоционално, жанрово. Неочаквано Тийчърът е уволнен и съден. По параграфи и алинеи. Защото се е намесил в бой между тийнейджъри и е помогнал на единия, който е от тяхната гимназия. Ненадейно се озоваваме в жанра роман антиутопия. Оказва се, че съществува „Ръководство на учителя от новото време“. Там се казва: „Демонстрацията на съчувствие е нарушение на личното пространство.“. И още: „Състраданието е посегателство към личността“.
Тук е цялата деформация: и иронията, и абсурдът.
Събитията се развиват стремглаво. Главният герой е подложен ��ори на апарат, който „сканира“ чувства в така наречената институция „Държавна агенция за емоционален контрол“ /ДАЕК/. Дори един адвокат го пита дали той до този момент не е бил в кома, че не ги знае тези неща. Признавам си, чудех се кога и как Радослав Бимбалов ще отключи темата за хуманността в човешките отношения.
И ето той го прави блестящо, неочаквано, екстремно и саркастично с тази глава, която е една от най-фрапиращите, в романа. Тийчърът е диагностициран със „завишена степен на „състрадание“, което е в разрез с правилния поведенчески модел“. Заради това той не може и да упражнява педагогическа професия. Радослав Бимбалов хвърля ръкавицата не само към педагогическия сектор, но и към държава и общество. Става ясно, че в „новото време“ хуманността е в криза. Още по-точно би било да кажем, че такова понятие липсва.
По нататък в романа се доразвива същностното на тази утопичност на наратива, с твърдението, че уличните кучета и просяците са изчезнали.
Радослав Бимбалов на Алея на книгата
Романът на Радослав Бимбалов има и друго достойнство. За сегашните млади поколения исторически факти, като развиващото се премеждие в стогодишния вече филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потемкин“ с емблематичната сцена на стремглаво спускащата се по стълбите детска количка или защитата на гражданите на Прага от руските танкове през 1968 г., или Американските войници в „мръсната“ Виетнамска война – това са все непознати факти от близката и по-далечна история. Спомените на нашето поколение са черно-бели. И тук авторът прокарва тези истории през образа на журналиста Шими.
И Бог ще зададе въпрос към човека, но и дали не е доста риторичен този въпрос: За всичко ли можем да го държим отговорен този Бог?
Друг екзистенциален въпрос в този толкова сюрреалистичен и абсурдистки на места роман би могъл да бъде �� въпросът: дали наистина всеки е уникален. Тук отговорът на Всемира е, че в колекцията му има доста подобни на всеки от нас. Дали просто не сме една колекция. Дори колекция от индивиди, универсализирани като по калъп.
Още много може да се говори за романа на Радослав Бимбалов. Тук загатнах една част от въпросите и опитите за отговори. Но нека да оставим всеки, четейки този толкова талантливо написан роман, сам да открива какво подобие на Всевишния е. Изниква и въпросът: дали не е по-добре да съществува този агностицизъм, тази непознаваемост.
Защото, Бог може би говори и така: „Дори и тези, които уж напълно осъзнато ме призовават, забили колене или чела в пода на храмовете си, също го правят с добре прикрита увереност, че аз няма да се появя и да объркам спокойствието им. За теб е важно да съм далече, да е трудно, да ме откриеш, да е невъзможно, непостижимо. Дали това ми харесва? Може би.“
В текста от различни гледни точки става дума и за характера, ползата и резултата от състраданието и хората, които съчувстват. В мислите и думите на Бог можем да вложим много опции. Този наративен ход на Радослав Бимбалов – Бог и условен диалог с човека, негово подобие, по същество е диалогът ни със самите себе си. Нашето себе познание.
Отново ще се върна на това как Радослав Бимбалов отразява въпроса за хуманността и екзистенциалното съществуване и същност на Бога, с което ще оставя отворен края на изключително майсторски създадения роман „Ти, подобие мое.“: „Инак, този интелектуален звяр Ницше все още ме кара да се усмихвам на думите му: „И Бог има своя Ад: Това е неговата любов към людете. Бог е мъртъв. От състраданието Си към людете умря Бог…Може би Ницше е прав – вероятно ти си моят личен, мъчително тесен, но и необхватен Ад.“ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: архив на издателство „Сиела“
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: „Тази Шехерезада – баща ми“
Всеки един човек, всеки един живот е една Шехерезада. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик, за книгата на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, издателство „Жанет 45“, 2024.
Покойният ми съпруг – Вихрен Чернокожев казваше, че ако всеки един човек седне и опише в една малка тетрадка живота си, ще се получи една своеобразна мрежа от тези животописи и животът ще добие друг смисъл. Той не харесваше понятието народопсихология.
И още – знае се, че и писането и четенето са своеобразна библиотерапия. Невидимите нишки, които свързват пишещия и четящия не могат да бъдат заменени дори от класическото изреждане на асоциативни изкази на Фройдовата кушетка.
Томас Ман казва, че всеки читател намира себе си в някого от героите на книгата и правдиво откриваме, че авторът е велик творец.
И си мисля, в тази толкова полифонична книга, колко ли хора ще се идентифицират с героите, с начина им на живот, със случващото се на душевната ни сцена, макар, че текстът е написана като монолог.
Георги Господинов с новата си книга „Градинарят и смъртта“ прави това – създава ��ръзка, мрежа, в която вплита душите ни. И той го прави по неговия си талантлив начин – искрено, докосващо ни, поетично, редуващо пропадания и извисявания и, разбира се – катарзисно. Георги Господинов е имал нужда от своята терапия – да се зарови в словото и да облече човешката си мъка и загуба в спасителната одежда на изкуството.
Книгата започва с крайно лапидарното, което съдържа всичко и овладява цялата по-нататък разказана Шехерезада: „Баща ми беше градинар. Сега е градина.“.
Австрийската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос ни научи, че при всяка загуба и скърбене ние минаваме през пет етапа: отричане, гняв, уговаряне, депресия, приемане. Всички минаваме при загубите си през това и трябва да си дадем време, търпение и обич да се справим.
Георги Господинов на Майсторския си клас на “Аполония”, 2023
От своята лична история на загуба и скърбене Георги Господинов прави и екзистенциално, и философско, и културологично, и надвременно четиво.
Това е четиво, написано с безпощадността на битието и всекидневието и наред с това – с финеса и нежността на цяла палитра от чувства, на които сме способни.
Епизодът, например, когато баща му изрежда безбройните си болести пред лекаря е великолепен пример как една банална случка става история, става мит, става хуманност, става култура. Този зареден с невротичност, както повърхностно би се възприело, разказ се превръща в изповед, в народопсихология, в свещенодействие. Човек, особено боледуващият (физически или душевно, макар че всичко е психосоматично) просто има нужда да бъде изслушан. Той има нужда да бъде зачетен, като човешко същество и личност. Да бъде уважено неговото страдание. Да почувства грижата за себе си. И това е половината от оздравяването.
Георги Господинов с книгата си ни дава един урок по търпеливост, по синовност, по съпричастност, по достойнство. Защото всички ние, със свойствените си дискомфорти и дисфункции искаме, по възможност, да живеем достоен и човешки живот.
Фройд казва, че животът ни не е нищо особено, но е единственото, което имаме. И, че човекът заплаща своите цивилизационни достижения с не��роза.
И разказът на Георги Господинов се лее през устата на бащата, като Омировата „Илиада“ и като най-доброто изпод перото на Ивайло Петров и Йордан Радичков. И тогава разбираш, че има едно нещо само, пред което българинът, както казваше Ивайло Петров, стои със свалена шапка в ръцете си. И това нещо се казва смърт, но и безсмъртие. И този баща ще остане отвъд смъртта чрез своите рози, череши, сливи, с цялата си градина. И с думите си: „Няма страшно“. Тези думи, с които си даваме кураж и, с които искаме да дадем кураж и на децата си.
През разказа в кабинета на лекаря става нещо чудотворно. Това не е рутинен лекарски преглед на поредния пациент. Това е свещенодействие. Това е самият живот, вкопчил се в своята градина: „Изброяването на неговите болести, наистина, звучеше епично като изброяването на корабите в "Илиада". Даже беше още по-обилно и картинно, като изковаването на щита на Ахил. Всичко имаше в тези истории - и небето, и земята, и двата града, и селото с всичките му сезони, лете по жътва, есен по гроздобер, зиме по Коледа, а клането на прасе беше отделна глава, така го разказваше, че кръвта шуртеше в кабинета и изцапа малко бялата престилка на доктора, но той, заслушан в разказа, дори не помръдна. После баща ми разказа за градината, уж започна с болките в кръста, докато копаел, но разказът така се разлисти в рози, череши и сливи, че цялата стая разцъфна. А ехографът в ръката на доктора се разпъпи като лале и вече нямаше да намери и сянка от метастази.“
Този магически реализъм на Георги Господинов, да прескача от епоха в епоха, от година в година и от топос в топос, та до съвремието в лекарския кабинет и всичко в една неразделима амалгама, пр��ви винаги стилът му разпознаваем в многогласието на съвременната ни литература, дори и ако текстът не носи подписа му.
Метафоричността да минаваш от един наративен пласт в друг, от жанр в жанр и да създаваш една Вселена от успоредени, а не линейни времена и места е нещо, което ни прави част от тук и сега, но и частица от света, „от небето и земята“. Георги Господинов има изумителната дарба да вдъхва живот, да оживява предметния свят по Далчевски. Ето разказът ще се разлисти в цвете и дървета, а ехографът ще разцъфне в лале. И всичко става, като в детска приказка живо и дишащо. Тази игра с жива и нежива материя е типично Георгигосподиновско изобретение. То не е характерно само за тази му последна книга.
Писателят живее във фантастичния свят на анимирането. Както в зората на човечеството, нашите праотци са анимирали тотема. Това е присъщо още за нормалните невротици, каквито сме и ние, и за децата. Една от главите в книгата на Фройд „Тотем и табу“ е озаглавена „Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“. Праотецът ни е смятал, че думите творят реалността. И това е доказано и в съвремието от квантовата физика. Действието се случва първо във въображението ни. И неслучайно децата в играта си са в една гранична защитена реалност, както, например е конфиденциалната в психодраматичната сесия.
Георги Господинов в литературен клуб "Перото" в НДК, 2016, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)
Мислите и думите са енергия. Това става и в разказа в кабинета на лекаря. Думите на баща му осъществяват това всемогъщество на мислите и превръщат думите в кръв, обагрила бялата престилка на лекаря или цвете, в което ще разцъфне ехографът. Като във вълшебна детска приказка. Това придава едно особено символно послание. Тук реализъм и магичност са в специфичен танц. Думите творят друга реалност в спиралата на живота. Затова бащата говори и изрежда, не спира, защото знае – спре ли –ще загуби битката.
Книгата на Георги Господинов носи атавизма на праисторията и Несъзнаваното, и наред с това лексиката на модернизма. Тук всичко е и изконно, и модерно. И тази амалгама прави идеите, наратива, метафорите на Георги Господинов самородна субстанция. Защото всичко е закодирано в една Вселенска матрица. И всичко е едно: от ембриона до свития в също такава форма от болките си човек, който отива в Безграничието.
И друга отлика и нюанс има изказът на автора – това, че всичко е „човешко, твърде човешко.“ (Ницше). Тук няма преднамерена маниерност, а простота, която се родее с класиката.
На последните страници от текста Георги Господинов написва единайсет пасажа, които започват все с едни и същи думи-въпрос, които са риторика на вътрешната ни сцена: „Не знам какво да правя…“. И тук са и градината, и инструментите, и кучето Джоко, и празните буркани, и празниците, и майка му, и още, и още – до единайсет. Може би най-обобщаващото е: „Не знам какво да правя с всички въпроси, които ще се появят напред“.
Георги Господинов пише в епилога, че е искал написаното да е „съдбовно и леко“.
Дали има такава комбинация или е оксюморон (несъчетаеми неща)?
Да, и този път Георги Господинов е успял да говори на сърцето ни и съдбовно, и леко. И докато четем се сбъдва казаното в началото, че „това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива“.
Текст: Росица Чернокожева
На „Аполония“ тази година писателят Георги Господинов за трети път след 2021 ще проведе своя Майсторски клас по творческо писане.
Георги Господинов представя участниц��те в ��айсторския си клас на “Аполония”, 2023
На 1 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия е неговата авторска вечер, като тогава ще е премиерата на книгата му „Градинарят и смъртта“ – първата му след Международната награда „Букър“ (2023). Тя се публикува с логото на издателство „Жанет 45“, редактор Биляна Курташева, художник Люба Халева. Първата ѝ среща с публиката е в Созопол на 40-ото издание на Фестивала с участието на актьора Владимир Пенев и музиканта Михаил Йосифов само няколко дни, след като излиза от печат в края на август. Следобедът на годината, както Господинов нарича този месец.
Четири години след „Времеубежище“ Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта“ – първата си книга след Международната награда „Букър“ (2023).
Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe – милостива и безмилостна едновременно.
„Тази книга няма лесен жанр – пише Георги Господинов, – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“ ≈
„въпреки.com”
Снимки: Тихомира Крумова, архив на „Аполония“ и "Жанет 45"
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Рецепта за смелост
„Рецепта за смелост“ е последното стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за поетичната книга „Как ни спасяват природните закони“. Жанет 45, 2024. (редактор Кристин Димитрова, оформление Иво Рафаилов).
Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.
CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа
Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на…
„…от какво се страхуваш?“ – с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.
В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпита��а и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни – в областта на чувствата ни – живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към едно валиден и в света на емоциите.
Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.
Затова и природните закони са така велики, величави.
Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.
Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.
Оля Стоянова при получаване на поетичната награда на името на Николай Кънчев, 2013, връчена ѝ от Федя Филкова (1950-2020)
Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не се страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И както казва Башлар: поезията е най-истинската литература – тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.
В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ретроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: „Закон за това, колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“.
Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.
Оля Стоянова на премиерата на книгата ѝ "Улица "Щастие"", 2016
И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: „Болките на растежа“:
Някога той можеше да разбира
птичия език – онзи таен език на детството,
когато нямаше непознати думи
и застрашени животински видове –
врабчетата не бяха изчезващ вид,
дроздовете разказваха истории,
а преди буря б��рзолетите съшиваха небето
с едри бодове.
Как се нарича всичко онова,
което идва после?
Порастване
или екологична катастрофа?
Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".
Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.
Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. „Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни.“
CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа
Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото „Първа Вселенска идентичност.“ Тогава бебето е в единение и симбиоза с целия Космос.
В „Бурята на хоризонта“ Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва – треви, птици. Думите нямат значение.
...................................
Понякога трябва да наведеш глава,
а това става
по трудния път.
И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасително действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем „Звуците на високата планина“ – едно хайку , същ�� от тази първа част на стихосбирката – „Закон за това колко далече отеква смехът“. Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:
Дишай.
Издишай.
Дишай.
Понякога само това ни е нужно, за да сме живи. Поетичният начин да изречеш философски и екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че „Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така – неспокойно“ („За невидимите граници“). Или, че на живота му „трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта…/ – („Как умират градовете“).
Оля Стоянова при получаване на наградата за драматургия „А’Аскеер” , 2014, от доц. Георги Лозанов, член на журито
Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:
за да не бъде животът еднопосочна улица
с ясен изход.
Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:
Нощните смехове,
крясъците,
плачът,
всички сигурни знаци,
че сме тук
и искаме някой да ни чуе.
/ „Колекция от недовършени викове“/ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)
P.S. на „въпреки.com”: Оля Стоянова е от най-награждаваните поетеси още от най-младите си години и винаги ни е радвала със словото си. Разказите ѝ също са красиви и опоетизирани с красотата и смисъла на думите. Има специално пристрастие като автор и към драматургията, носител е два пъти на наградата „А’Аскеер” , 2014 за "Покана за вечеря", поставена в театър „София“ и 2018 за пиесата "Цветът на Дълбоките води" реализирана на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Даването, като Модус вивенди
Ще започна да говоря за впечатленията си, за чувствата, които породиха стиховете на Нели Горанова у мен с последното стихотворение от книгата ѝ „Като тиха въздишка. Поезия“, издание на Colibri, „Верую“:
По мъжки всички удари понасям,
закърпвам неспокойни рани,….
Давам ли, не ща да пресмятам,
губя ли – не съжалявам.
Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
Мисля, че в тези кратки строфи е закодирано всичко, което Нели Горанова ни споделя в последната си книга, събрала само 25 стихотворения. Тя е поетеса, която показва само най-добрите си творби. Явно е от творците, които не искат да оставят талаш след себе си.
И това „мъжко момиче“ има един начин на живот /Модус вивенди/ – способността да даваш. А дава този, който е щедър и, който има какво да дава душевно. Последният стих от това стихотворение ми напомня шансона на Едит Пиаф „Не, за нищо не съжалявам“.
Нели Горанова е богат душевно човек. Човек, който се раздава и обича да прави другите щастливи. И с това тя ме спечели завинаги.
Темите в стиховете на Нели Горанова са любовта, приятелството, детството, сезоните, завръщането у дома. Дори и нелицеприятните: омраза, предателство. Дори и меланхолните: „Звън от самота“, „Като тиха въздишка“, „Момиче за сбогом“. Всички тези състояния, части, всичко това са ролите на нашия Аз ( Self). Всичко това, събрано, ни прави цялостни.
Но доминиращо е любовното чувство с всички свои нюанси. И си мисля, че за да се осмелиш да пишеш за любовта, при всичко, което досега в литературата е изписано да възпява любовните трепети, значи си убеден, че имаш какво ново да кажеш.
Башлар казва, че най-истинската литература е поезията, защото тя ни говори с гласа на поета за самия себе си, а не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби. И тук, в поезията на Нели Горанова е така – заглавията на стиховете ѝ са ударни, кратки, казващи всичко: „Сърце“, „Копнеж“, „Студено“, „Предателство“, „Проклятие“…
Нели Горанова /л/ при представянето на книгата ѝ в СГХГ
Любовта, знае се, е една неизбродима Вселена и поетесата ни я превежда през това, което ни прави живи– туптящото сърце. То ни е най-верният приятел до края. Затова Нели Горанова ще се обърне към сърцето с най съкровените молби:
Не препускай тревожно, сърце…
…
Не замирай във спазъм, сърце,
щом дочуеш на спомена крясъка…
…
Не залъгвай душата, сърце…
….
Ще се скитаме с тебе, сърце –
всички пътища водят до Кръста..
/ „Сърце“/
Да, всички изкачваме своята Голгота, понесли в неистови усилия Кръста си.
Метафорите в поезията на Нели Горанова се отличават с една много премерена конкретност, предметност, с което авторката е продължител на класическите образци в нашата поезия. В ��юбовната поезия всички само може да се учим от Добри Жотев и Нели Горанова може би е школувана от него.
В книгата има и едно стихотворение, което авторката посвещава на куклата си от детството. У всяка жена до края винаги живее и едно малко момиче. А играта с куклите е нейната репетиция за живота, като възрастен. Момичето расте в тази кукленска вселена и се учи как се става жена – не само в либидно отношение, но и как се пораства, за да се идентифицираш с майката и да търсиш по-късно своя принц, по подобие на баща си – първия мъж, когото виждаш в живота си.
Нели Горанова
Чудесни са тези дълбоко стаени позабравени чувства от детството, когато сме най-близо до Несъзнаваното, с които ще се обърне Нели Горанова към символа на своето детство, защото всичко е кодирано в детството ни. Тези кукли са нашите помощници в порастването. Не са ни давали толкова обич и подкрепа. Защото, ако на детето не му е достигала обич в детството, то очаква тези дефицити да се репарират от реалността навън. А това не винаги става. Затова са толкова силни тези думи към старата кукла и толкова дълбоко подплатени психологически:
Прегърни ме с ръцете си силни,
целуни ме и пак ме помилвай.
Ти си моето минало свято,
Всичко друго е тъй непознато…
/„Старата кукла“/
На всеот��айността на чувството, на обсебващата те любов, на лудостта и страстта Нели Горанова посвещава едни от най-добрите си стихове:
Заради нощите с тебе,
безсрамно разголена, боса,
излагах страстта си на показ –
скитница зла, дългокоса.
…
върху жарава танцувах
и от сълзите си пиех.
…
най-скъпата гордост захвърлих
защото поисках да страдам.
/“Заради нощите с теб“/
Тази излязла от мита нестинарка, изконна и наред с това съвременна, не се побоява да стъпи върху жаравата, не се побоява мазохистично да се ��върли в страданието. Фройд винаги е твърдял, че жената е склонна към мазохизъм и дори в края на живота си е казвал, че не знае какво е жената – малко иронично добавя: „Обърнете се за това към поетите или изчакайте науката да натрупа още познания“.
Жената в стиховете на Нели Горанова е всичко това – неразгадаема, но и всеотдайна.
Затова поетесата и убедено, и смирено, и наред с това гордо в последното свое стихотворение „Верую“ ще каже:
Давам ли – не ща да пресмятам,
Губя ли – не съжалявам.
Харесах и този априори изразен оптимизъм у Нели Горанова, който ѝ дава сили да върви напред, въпреки раните:
„ако обидата наистина горчи
и парят сълзите в очите,
…….
Спомни си колко хубав е мигът
и как в гърдите блика радост,
….
/ „Ако внезапно…“/
Кристина Белчева /л/ и Нели Горанова /д/ на поетичната книга „Като тиха въздишка. Поезия“ в СГХГ
Една жена е станала силна, защото не е имала друг изход и тя ще се изправи след дъното толкова пъти, колкото е нужно.
Допада ми и умението на Нели Горанова да назовава нещата от живота с истинските им имена, без изказът ѝ да губи от поетичността, деликатността и нежния полъх.
За стойността на тази така талантливо написана книга, допринасят и великолепните илюстрации на Бояна Петкова. Книга – една тиха въздишка – сред динамичното ни всекидневие, която ни спира за миг и ни напомня, че богатството на чувството любов ни прави по-човеци.≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: личен архив, ArtSofia
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Опитът ѝ в областта на нещастието
Това заглавие е изречение от книгата. По-точно от третата повест в книгата с едноименното заглавие „Посланичката“ на Людмил Тодоров (1955-2023) /на снимката/, публикувана от издателство „Знаци“, 2024, написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
Някои наричат тези три текста и новели. Като обем те са на границата повест /роман. В това издание подзаглавието е „повести“. Не това е важното. Мисля си, колко ли начини има да се изрази един човек за нещастието. Когато споделих впечатлението си от този израз на Людмил Тодоров с приятел-наш известен писател и учен, той ми припомни мотото на Толстой към „Ана Каренина“: „Всички щастливи семейства си приличат, всички нещастни са нещастни по своему“. Същият този приятел-писател и учен ми е казвал, че навремето проф. Петър Динеков го е насочвал: „Потърси. Заглавието винаги е тук някъде вътре.“ Аз в този случай, дори не търсих заглавието – то само ме намери. Като в повечето случаи. Според мен изразът на Людмил Тодоров е елегантен, изискан и ювелирен. И дълбоко психологически. Дали от това нещастието ще стане по-поносимо. Сигурно зависи от опита ни в него. Дали опитът ни в областта на нещастието ни обогатява или разрушава. Замислих се за собственият ми опит в областта на нещастието. Както и дали тези три повести са повести са свойственото нещастие за всяко семейство.
Художник на корицата е Кирил Златков
В тази последна, посмъртно издадена книга на рано напусналия ни писател, сценарист, режисьор, актьор Людмил Тодоров мисля, че става дума точно за това: опитът ни в областта на нещастието. Нека това не ни насочва само към негативното, песимистичното и депресиращото. Напротив. Известно е, че ако не съществува антиподът, не ще уловим и другото състояние. Как би се самоопределило нещастието, ако не бе хедонизмът ни, като алтернатива. Нещастието ни е нужно, за да се опитаме да се наслаждаваме на всички щастливи моменти и времена. Да, щастието може да е и миг, но и протяжност. Но и чрез свой герой Людмил Тодоров ще ни напомни знаменитата реплика на Манделщам: „Кой е казал, че трябва да бъдем щастливи, кой е обещавал това?“
В тази книга на Людмил Тодоров са събрани един по-ранен роман /тогава е наречен „роман“ – „Хроника на едно пропадане“, от 2000 г., „Разговорът“ и „Посланичката“.
Людмил Тодоров, 31 март 2014
Това е пар екселанс висока класа. Проза, която те просмуква и напоява с тъга, радост, безутешност, съпричастност, безнадежност… – нарочно редувам тези полярни състояния в живота ни, за да се напасне пъзелът-живот. Много характеристики могат да определят тази проза на Людмил Тодоров. Интелектуална проза, екзистенциални повести, полифоничен наратив. И всичко ще е точно казано. Но най-вече това са човешки изразените пропадания /неслучайно и заглавието на първата повест е „Хроника на едно пропадане“/ и човешките възвисявания. Защото те и двете ни бележат. Бележат ни с дълбоки знаци.
Философът Киркегор преди два века ни напомни, че „Който се е научил да се тревожи правилно, е научил най-важното нещо“, а психоаналитикът от началото на 20 век Роло Мей ни накара да се вгледаме в „Смисълът на тревожността“. Не, това не са оксиморони. Това е интелигентният, цивилизованият и човешкият начин на живеене. И в трите повести чувстваме внимателно вглеждащия се в човека поглед на Людмил Тодоров, като в нормални невротици и хора, които тревожността бележи. Поглед, с любов към човека, без интелектуално дистанциране или не дай Боже – високомерие, снобизъм, характерен някога за псевдоинтелектуалността и нарцисизма. Като творец, идващ и от театъра, и от киното, тези три повести се възприемат и като изявено драматургично въздействащи. Това са почти готови сценарии. Части от описанията на интериора и екстериора, могат да се приемат като своеобразни ремарки в един драматургичен текст. Още в първия текст Людмил Тодоров ще каже, че героите говорят неща, които сами са решили да кажат, а не авторът. И това е добър знак, защото героите са по-умни от автора. Точно това е и впечатлението от трите повести – героите следват развитието на логиката на своите характери и роли.
Кристин Димитрова /л/ и Златна Костова /д/ при представянето на книгата "Посланичката" на Людмил Тодоров на Пролетния панаир на книгата
И трите повести са на висотата на европейска и световна класа. Наред с това, разбира се, те са дълбоко проникващи в българската среда, социо-политическото обкръжение и тъкан. Всичко това ги прави много жива, жизнена, провокираща, актуална проза. Всичко тук се раздипля в наратива с много мяра – достатъчно, но и без излишества. Да добавим и, че фабулата се разгръща от малко герои. Това са доста камерни творби, чието действие основно се изиграва от двама до четирима основни герои. Талантът на Людмил Тодоров е и в това, че залага на основните начала: любов и смърт. Ерос и Танатос са алфата и омегата на живота ни. Тези нагони винаги се потенцират и допълват. Истинските неща са винаги прости. И е толкова логично, житейски правдиво и съдбовно об��словено, че там където има смърт, единствена друга равна по сила е любовта. Това е и закон в друга сфера от знанието – физиката. Нищо друго не може да устои на смъртта, така както само любовта може да го направи. И, за да имаме силите и куража да приемем смъртта, като житейско случване, като философска и екзистенциална категория и даденост, трябва да има, да противостои също толкова силна друга доминанта – любовта. Неслучайно има в нашата литература страстите в Димитър Димовият „Осъдени души“, както и в скоро създаденият филм по сценарий на Боян Биолчев –„Чума“ или творбата на Маркес – „Любов по време ��а холера“. Както и много други прецеденти в изкуството, където любов и смърт вървят заедно. Любовните истории и в трите повести на Людмил Тодоров са все странни, като че епизодични на пръв поглед, но всъщност, вписващи се, като каузални сбъдвания. Може да се каже и, че тези три повести са за самотата. Самотата в семейството, самотата в социалното обкръжение, самотата, като екзистенция.
Златна Костова и Румяна Емануилиду при представянето на книгата "Посланичката" на Людмил Тодоров на Пролетния панаир на книгата
Повестта „Хроника на едно пропадане“ е замислена като дневник, в рамките на декември 1996 г. до октомври 1998 г. Людмил Тодоров описва началото така: „През месец декември, 1996-та, държавата, страната, „социумът“ се сринаха. Фалираха банки, рухваха пирамиди, хората губеха парите си, крадяха им зърното, тока, водата…“ Тези почти две години нелеки в обществено-социален план са фонът на едно личностно пропадане на интелектуалец драматург. Свидетели сме на едно „прекършване“ на героя, когато вземането на решения не е лесно. Разпаднал се брак, една трудна любов и съзнателно или поне непротивопоставяне на главният герой за завършек на жизнения път. И отново за страданието, нещастието. В моменти на милост към себе си протагонистът ще промълвява: „Милата ми ��уша! Нещастната ми мила душа!“ Както ще изтълкува авторът: за тези вътрешни терзания не е нужен романтичен декор – едно панелно жилище е напълно достатъчно. Людмил Тодоров ни загатва за тези дежа вю на героя как се случва челен удар по пътя с камион, като предчувствие за края. Людмил Тодоров е талантлив преследвач на душевните меандри на героите. Вплетените в повестта размисли за изкуството, за смисъла на живота – дали душата някога не ни напуща още приживе, за неистовото желание Господ да приласкае душата ни правят от тази повест едно състрадаващо и същевременно изтерзаващо ни четиво. И то чрез едно разголващо и нещадящо се слово на автора.
Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова “Отмъстителна поезия” в Литературен клуб “Перото”, 7 май 2016
Не искам да пропусна и сюрреалистичният нюанс, който носят повестите на Людмил Тодоров. Този сюрреалистичен тон е много осезаемо зададен особено в романа „Разговорът“. Тук действието се развива малко като в етнографски резерват и се създава едно особено чувство за бутафорност на мизансцена, в контекста на един драматургичен заряд. И тук любовта витае реално-нереална. А „разговорът“ е един задочен диалог между вече починалия герой и приятеля му архитекта. Неслучайно, за да се постигне обобщеност и събирателност на образа, че това може да се случи и да бъде животът на всеки, Людмил Тодоров назовава героя си „мъжът“. Тук има два художествени и фабулни центъра – животът и случващото се с „мъжът“ и после от един момент животът на архитекта. Почти с криминално усърдие и нюанс архитектът се опитва да направи „възстановка“ на последните месеци от живота на приятеля си, като реконструира случилото се чрез своеобразния дневник, който сглобява от бележките, писани и останали в ателието на мъжът, който всъщност е художник. Какви мисли са белязали живота на този художник, който явно или сам е предизвикал или поне не се е противопоставил на жизнения си край.
Людмил Тодоров, 31 март 2014
Ето истините, до които стига авторът, чрез мислите на героите си: „Хубавото на зрялата възраст е, че човек се радва на малките неща, а големите умее да цени“. Или: „Светът се повтаря непрекъснато –това е може би единственото сигурно нещо, което можем да кажем за него.“. Или, че за мъжът идеята за Бог е едно дете, което си играе с кал. И в третата повест „Посланичката“ основните четирима герои също са интелектуалци. В началото на повестта, между двете семейства се залага философският, екзистенциален и съвсем делничен въпрос, кой от тези герои „изтърпява живота“ и кой „му се радва“. В тази също полифонична повест се задават въпросите за мястото на интелектуалеца в социалната ни действителност, за семейната, да я наречем, кохерентност, вечния въпрос деца и родители. В тази повест през цялото време има едно очакване, че нещо ще се случи, усещане за „бомба със закъснител“, за едно очакване почти като за Годо, за някой, който така и не се появява до края. Людмил Тодоров оставя повестта с отворен край, не дава отговори на всички въпроси. Но важното е, че и в трите повести се задават правилните въпроси. И не на последно място – стилът на Людмил Тодоров е съчетание на фин, дълбок психологизъм и изящен език. ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)
P.S. на „въпреки.com”: Людмил Тодоров беше/е от специалните хора, за които винаги ще си мислиш, че е шанс да са те допуснали до себе си – с книгите си, с филмите си, с гледната си точка, с изборите си. И само ще добавим: „С благодарност на Златна Костова, съпругата на Людмил.“ Със сигурност, тя знае защо, но това е друга история, твърде лична, за да бъде разказана…
Златна Костова
Към въведението на книгата тя пише: „Посланичката“ съдържа три повести, писани през последните няколко години. Героите в тази книга са разпознаваеми, както във всички други книги и филми на Людмил: те не са измислени, те са забелязани, наблюдавани внимателно, слушани, чути, оценявани, поощрявани, (не)порицавани, утешавани, насърчавани, но преди всичко и над всичко – обичани. В тези повести хората изпитват страхове, съмнения, радости и екстази, тъга, съжаление, разкаяние, влюбване… като всички нас. Героите на Людмил дишат до всеки един от нас, чрез всеки от нас. В тях се припознаваме и затова им вярваме; затова въздействието на съдбите им е толкова силно. Людмил често казваше, че публиката трябва да усеща героите (и в книгите, и във филмите) с всичките си сетива – само тогава може да им повярва и да съпреживява с тях.
Среща с истински хора (някъде сред тях ще откриете и себе си!) – това ви очаква когато отворите тази книга. Ще плачете. Ще се смеете. Ще съчувствате на хората, които населяват трите повести. Вероятно ще спирате, за да си поемете въздух, да вдигнете очи, да се огледате и да осъзнаете, че „всичко, което има да се види, е пред нас. Няма нищо скрито“.Това е…
0 notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: За човешкото – с любов и болка
Тази книга е разтърсваща. Книга, която не можеш да подминеш. И зачетеш ли я – тя те повлича и към бездна, и към възвисяване. Разнищва те и ти е нужно време да се събереш отново. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за романа на Емине Садкъ „Керван за гарвани“, който излиза с логото на издателство ICU, 2024.
Тук всички герои са колкото конкретни, толкова и изведени емблематично-митологични. Самите им имена-прозвища: Шерифа, Горския, Барона, Кафката, Знахаря,… са обобщаващи, като от колода карти. И сегашни, и надвременни. Конкретни и наред с това надвременни са и чувствата в романа. От една страна, светът в текста е като съвременна представителна извадка на обществото ни и от друга страна – вечните, движещи света общочовешки чувства – любовта, самотата, човещината, жестокостта.
Емине Садкъ ни представя урок по етническа толерантност и желанието, и умението да приемеш другия, различния. Книгата е конгломерат от българи, турци, роми. Все граждани на България.
Много интересна е и архитектониката на „Керван за гарвани“. Неколцина от главните герои са разкрити в самостойни части от книгата, като новели и разкази. И неусетно тези части се вливат като потоци, в единната конструкция – пълноводна река – на романовото разказвачество. Така се получава единна, плътна амалгама в един строен наратив.
Всеки нюанс, подробност, щрих допълва картината на съвремието ни. Дали ще са безпризорните кучета, своеобразният мирис, когато пътуваш с отчайващо анхроничното БДЖ, пилони с разкъсани парцали с цветовете на българското и европейското знаме и още, и още нелепости – всичко това подхранва мизерията и нищетата на царящия дух.
Да, не всичко в романа е мрачно. Светлият образ на бившия възрастен пощальон-мюсюлманин, зажаднял за гостенин и приказка, който знае какво е да очакваш, ще доведе до сентенцията, че „изпитваше онази натрапваща лудост, в която очакването го превръща в човек“.
Емине Садкъ, снимка: кредит Яна Лозева
Но Емине Садкъ няма да се побои да каже чрез думите на героя си, че всичко е една слаба и недостойна политическа игра, че етническите общности са изолирани и се заиграват с тях и ги показват пред света само при предстоящи избори.
Описвайки подготовката на ромската сватба авторката не пести хумора и иронията: „На поляната пред Белия дом / къщата на тартора – б.а./ се беше събрало цялото село и, сякаш не сватба, а нова цивилизация вдигаха“.
Романът е колкото разкриващ провинциалният начин на живот в страната, толкова и космополитно препускащ през съвременните световни тенденции на човекът-частица от 21 век. Затова усещането е за индивидуално характерното и за човека-винтче от голямата машина, наречена живот.
Много невралгични случвания в живота на страната ни извежда на показ Емине Садкъ. Напипва пулса. Бръква в раната. И това се смесва в любов-болка, която те стисва за гърлото.
Събитийните отгласи в текста, който е само 220 страници са много – от провинциалния живот на обезлюдените райони на страната ни, където инфраструктурата е от началото на 20 век, през срамния акт на Комунистическата партия, наречен цинично Възродителен процес и Голямата екскурзия за етническите турци, граждани на България, през новобогаташите, през Екстазито, през корупцията до политиката и протестните митинги.
Емине Садкъ, снимка: кредит Яна Лозева
Талантът на Емине Садкъ е преди всичко да организира художествената фикция така, че да премине през спрялото време на 46-годишния провинциален учител от глухата провинция, през събуждането му да заживее, през закъснялата идентификация с личността на баща му, през любовта му с ромската певица, през смелостта да заяви пред света своите чувства до трагичния избор сам да прекъсне този фарс и ненужност, в които се е превърнал животът му.
В романа намират място и личните драми на героите и социокултурната атмосфера в страната ни, и драстичните политически катаклизми.
Преди всяка глава от романа авторката извежда като квинтесенция-мото за последващото фабулно развитие. Ето: „Мъж пътувал четиридесет и шест години във времето, но никой не знае дали напред или назад, защото живеел в Делиормана“. Когато се налага сравнението /а то е видно/ столица/провинция, мисълта на местните хора е, че като че ли се живее в паралелни държави. Това, което се представяше като запазване на традиционните ценности в този регион, както и „са се изгради историческо самосъзнание у етническите групи“ бе, че повечето градове получават имена на български ханове и им се издигат скулптури в населените места.“
Емине Садкъ има рядкото умение с един израз само да изрази атмосферата в този регион: „Преди тъгата да е сковала всичко наоколо…“. Протагонистът ще нарече живота в малкия град „блато“ и „полусъществуване“. И едно още по-драстично наблюдение – хората дори когато спят изглеждат нещастни.
В текста като фон, през цялото време се разполага и един своеобразен герой – музиката. Дали това още в началото ще са закупените остарели плочи на Pink Floyd, диджеят ще пусне Queen или на ромската сватба ще свири слепият музикант и, че той на мирния протест ще свири на пианото Беларус, което е с един счупен крак и липсващ клавиш. Музиката, явно, е едно от пристрастията на авторката. И не е ли това пиано, подпряно с жълтите плочки на столицата ни с липсващ крак и липсващ зъб-клавиш, една своеобразна метафора на съвременна България…
Емине Садкъ
И на друго е майстор Емине Садкъ – невероятното описание на влюбените:
„Седят един до друг, хванати за ръце…Подаряват си най-сладките и най-тъжните спомени от детството. Както правят влюбените, когато искат да бъдат напълно споделени – превръщат другия в свидетел на собствения им живот. Превръщат го в майка, баща, брат, сестра, баба, дядо, накрая в Любим. И ето, мисли си влюбеният, вече не съм сам, има още някой, който е бил и ще бъде с мен“.
Своеобразните метафори на Емине Садкъ, фино прокараният хумор и ирония, сънищата, като отпратка към Несъзнаваното, пейзажната живопис – всичко това прави романът разпознаваем и специфичен. Дебютът на Емине Садкъ е повече от успешен и впечатляващ. И това е третото, допълнено и илюстровано издание. Това е книга писана със сърце. Книга писана със смелостта да стигнеш дъното и да имаш сили да се оттласнеш отново.
Да, метафорите. Много от тях, извадени от контекста звучат като сентенции.
И си мисля – тази млада жена – Емине Садкъ – има невероятния усет да превръща всичко в поезия. Дори и мъката. Може би, тази поезия кара този народ винаги да кръщава децата си със символично съдържащи имена с особена нежност. Може би, поезия идваща от източното Шехерезадно разказвачество. Не знам. Но знам, че само човек виждащ красотата на света може да сътвори такъв изказ:
„Трябва ни любов! На всички нас. Трябва ни любов! И затова за мен винаги е било трудно да повярвам, че Бог е сътворил всичко това сам. Не е възможно, разбираш ли. Някой трябва да го е чувал, да му е повярвал, да го е разбирал и обичал…“ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Яна Лозева и архив на издателство ICU
P.S.на „въпреки.com”: На 16 май (четвъртък) от 18:30 часа в „Дома на думите“ на камерната сцена на Младежкия театър „Николай Бинев“ в София издателство ICU ще ни срещне с Емине Садкъ и нейната „Керван за гарвани“ – книга, посветена на бъдещето, което винаги идва.
През 2019 г. Емине печели голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, която се състои в издаване на книга. „Керван за гарвани“ излиза полуапокрифно, моментално прави впечатление и още по-внезапно изчезва от погледите – всички говорят за този роман, но трудно може да се купи от някъде, въпреки че през 2022 г. се появява и второ издание.
Изданието, което ще ни прави компания на 16 май в Младежкия театър, е редактирано и обновено, придружено с 11 черно-бели илюстрации от Екатерина-Мария Миткос. Канят от ICU.
0 notes
Text
Благословия или демоничност
Въпросът за евреите и еврейството като етнос, религия, култура, качества, специфики, съдбовност винаги ще бъде актуален. Наред с това, тази деликатна тема е, като да се стъпва по плаващи пясъци. Мисля, че няма да сбъркам, ако нарека този въпрос екзистенциален, не само за принадлежащите към еврейството, а в глобален, общочовешки план. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик по повод книгата на Еми Барух “За евреите и други демони“ („Жанет 45“, 2023).
Той е съдбовен за цялото човечество от появата на Богочовекът и винаги ще е актуален.
За евреите и еврейството е писано много като народопсихология и специфики в диапазона от тегобата и родилното петно за цял живот да си евреин до, например, спасителния хумор в анекдотите на френския писател, актьор и певец-евреин Лионел Рошман (1928-2020) „Разказите на дядо Шломо“, все още непреведена на български (Lionel Rocheman “Les contes de grand pere Schlomo”, 1981) .
Затова казвам, че въпросът е екзистенциален и за всеки, който в своето обкръжение или общуване е имал и има познат човек, с еврейско потекло.
Дали е благословия или демоничност да си роден евреин. Най-добре самите представители на еврейството биха казали. Може би истината е някъде по средата.
Дали един анекдот от споменатата книга на Рошман няма да е показателен за тази дилема: „Стар евреин три дни прекарал в мълчание. Накрая вдигнал глава и казал: „Господи, имам един отговор. Но не знам на какъв въпрос.“
Може би не се знае какъв въпрос да се зададе към тези екзистенция и явление.
Да, в исторически план са изследвани в детайли фактите, наред с това и митовете – дали са избран народ, разслоения в еврейските общности, взаимовръзки с други народи, през жълтата шестолъчка, драмата с Холокоста, спасяването на българските евреи, през параноидните теории за световната конспирация и още много, и много въпроси, и тенденции в тази необятна сфера.
Но едно е видно. Еднозначен отговор няма. Дори, може би, не е и амбивалентен /двустранен/, а е въпрос-отговор с много валенции. Да, всеки човек, който е състрадателен и толерантен ще е съпричастен на преживяното от еврейството. Това е изразено, най-вече в сферата на хуманитаристиката. Но и тук, понякога се промъква инерцията, двусмислието, предразсъдъците, непознаването и незнанието.
Ще дам пример дори с българския писател-класик – Ангел Каралийчев, без с това да влагам някакъв нюанс към името му /аз много го обичам/. През 1935 г. в сп. „Светулка“ е отпечатан разказът му с приказни елементи „Жидов гроб“. Там има лека тенденция да се вменят някакви качества на героя-евреин. Еврейската общност в България реагира и Ангел Каралийчев писмено се извинява, че не е искал никого да уязви.
Мисля, че новата книга на Еми Барух „За евреите и други демони“, може би, ще създаде известна турбуленция в духовния ни живот. Но и ще бъде оценена, както се казва – по достойнство. А и след прочитането ѝ не можеш да останеш безразличен.
Дотук написаното бяха моите размисли-интродукция, докато чаках куриера да ми донесе книгата на Еми Барух. Мисля, че личи, че съм се вълнувала каква ще е срещата ми с тази книга. Може би, това са моите тревоги как ще се доближа до нея, как ще я преработя емоционално – казано на психоаналитичен език (уместно е да употребя термина, защото психоанализата е „еврейска наука и изкуство“). В живота си имам доста познати от еврейската общност и всички тези общувания са били специални. И дали, интуитивните ми предчувствия са поне малко в синхрон с това, което прочетох в тази изключителна книга.
Яра Бубнова и Еми Барух при откриването на изложбата на забележителния руски фотограф Алексей Титаренко, проект на Фотофабрика в Националната галерия, Двореца, 2022
Авторката Еми Барух, журналист, преводач, документалист, създател и ръководител на Фондация „Фотофабрика“ /може да прочетете във "въпреки.com" тук и тук/ ни предлага една неголяма книга. Но в тези 150 страници, между двете корици се съдържат толкова факти, съдби, чувства, че се иска нееднократен прочит, за да почувстваш и осмислиш съдържимото.
Много харесах началното заявяване на авторката, че всичко е пристрастно, обективност не съществува и всичко е „фрагменти,..скиталчества…и крехки опити за равновесие върху миражите на настоящето“. С тези проникновения Еми Барух ме спечели от самото начало и завинаги.
Книгата на Еми Барух започва с лично преживяното, а то безспорно е още в детството: „Какво е да си евреин? Това хубаво ли е или лошо?“. С това, с отговора на този въпрос започва оформянето на идентичността на детето от еврейски произход. Детето, с порастването си оформя своя крехък Аз и търси своето Ние. Или казано по друг начин Аз и Несъзнаваното То се преплъзва, по израза на Мартин Бубер, в Аз и Ти. Първото е отношение в Себето /Self-a/, а второто е вече отношение с Другия.
С оскъдния си опит детето пита и иска да знае: „Нали говорим същия език като останалите, обличаме се еднакво, играем заедно, учим заедно, празнуваме заедно…“
Еми Барух
Много ми допадна интимността на следния пасаж: „Евреите наричат себе си „народ на паметта“ и всяко еврейско семейство настоява на тази колективна характеристика, помни и разказва, онова, което е било…“. Еми Барух ще добави, че когато нишката на спомена изтънее, а следите се размият назад във времето, фамилният разказ се вплита в хилядолетната история на Израиловото племе. Този пасаж е неповторим по въздействие – интимността на фамилните легенди и хилядолетното колективно съзнание. Какво по-точно определение и проникновение от това!
А въпросът за идентичността, наистина, опира до тази двойственост – уникалността на народностното съзнание, вплетено, интегрирано в народностното на страната, където са пуснали корени. И се стига до тази необходимост (както казва Фройд: „учителката ��ужда“) – да подредиш демоните вътре в себе си посред демоните около себе си.
По страниците на тази книга, която, както пише авторката, съдържа епохи, етюди, есета, ще се сблъскаме с още много зададени въпроси: Какво е Израелска държава? Дали евреинът е винаги изгнаник? Не пътува ли самотникът-евреин винаги нататък? Дали са „свои“ между “равни“ в дадена държава? Кой спаси българските евреи и дали всички са спасените? И още, и още въпроси…
И се оказва, в тази толкова талантливо написана книга, че тези въпроси те придружават от детството до края на живота ти.
Еми Барух, когато разговаряхме с нея за второто издание на фестивала на Фотофабрика, 2015
Както се знае, не е важен толкова прецизният отговор, колкото правилно зададеният въпрос. Струва ми се, че основното което иска да усетим, Еми Барух е изнесла още в подзаглавието: „Народът на паметта или идеята за идентичност“. И това, което авторката пише вместо предговор – „Повторно преживяване на преживяното“.
А за това се иска кураж. И затова казвам, че това е една изключителна книга, това е един искрен текст, смел текст.
Книгата на Еми Барух, без да има претенции за изчерпателност, но много научно издържано, проследява времето от зората на еврейството – Мойсей и Давид, скиталчеството, разслоението на групи, заселени в различни държави. Говори се за значението на Свещените книги: Книгата (Библията),Тора, Талмуд и други –съхранили Божественото слово, най-важните и свещени еврейски празници. Разглежда се въпросът за евреите в България, заселване, историческо развитие, техният социално-икономически статус, законът, уреждащ еврейския въпрос. И всички тези исторически факти не са суха статистика, а провидени през преживелищното и емоционалното.
Еми Барух ще ни направи съпричастни с още един силно интимен момент – раздялата с баща ѝ. Ще отдели място и на отношенията и силната, специална връзка с баща си (неслучайно Фройд казва, че смъртта на бащата е един от най-драматичните моменти за сина).
Еми Барух: "Главата е на баща ми. Скулптурата е на братовчедка ми Miriam Or. Книгата е моя. На баща ми дължа написаното в нея. Тя се появи с първата свещичка за празника на светлината."
Тази книга има и много познавателен характер, за всички, които не познават най-характерното за евреите и еврейството. Затова аз в началото изказвам мнението, че за всички това е един екзистенциален въпрос.
Много харесвам думите на Давид Бен Гурион, първият министър председател на Държавата Израел: „Който не вярва в чудеса – не е реалист“. Израелският народ показа на какво е способен. Бих го определила като феникс, който винаги се възражда от пепелта.
Иска ми се да завърша с думите на Еми Барух: „Може би тази книга – освен всичко останало – е и покана да продължим да мислим върху това. Защото какво избираме да споменем и какво избираме да пропуснем, когато разказваме собствената си история, е белег на мъдрост, мъжество и достойнство.“ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)
0 notes
Text
Критичен поглед: Драскотини в спомените
Колкото повече напредвах в четенето на тази книга, толкова повече пред очите ми и в съзнанието ми се затвърждаваше една дума: изящна. Да, книгата на Надежда Радул��ва е изящна – като съдържание, като емоция, като стил. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за разказите „Тук живее Йожи“ (Жанет 45, 2023).
Цялата книга е едно дълбоко психологическо проникновение, което неминуемо ме изкушава да погледна на текста и психоаналитично, и психодраматично. Защото текстът е една игра, каквото е и порастването на детето.
Надежда Радулова е избрала много интересна композиция. Подзаглавието гласи: „Роман в 21 разказа“. Това говори за една едновременна самостойност – разказите и едновременно споеността им в роман. Отделните разкази са като възходящи стъпала, проследяващи порастването на малката Йожи. Да си спомним думите на Фройд от емблематичната му книга „Малкият Ханс“ /1909/: „"...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем". Така Йожи, с всеки следващ разказ, разширява своя социален атом – социализацията си и ни разкрива своите страхове и фантазии от детството си.
Най-употребяваната дума в психоанализата, след „нагон“ е думата „желание“. Децата имат много желания, но най-голямото е да пораснат; да са овластени като майката и бащата. Дори, когато в приказка се казва: имало едно време един цар, и една царица, се има предвид – имало един баща и една майка. Можем още да кажем, че разбулвайки своите желания, Йожи преоткрива света. Свят, който е бабата и дядото, градината навън, в която малкото дете вижда във всяко растение един „наемател“, който се старае да си извоюва място, та дори това да е плевел или листни въшки. Това са все малки чудеса, с които е пълен светът на малкото дете. Светът на детето, който още не е разомагьосан.
Надежда Радулова, седнала на буквата ь от проекта "Скритите букви" на Фондация "Прочети София", 2018
Ще се върна към началото на книгата. Тук дори слогът на писане е като детската реч – един непрекъсваем поток на Несъзнаваното. Надежда Радулова много талантливо и сполучливо използва тези фини находки-отлики в порастването на детето. Изреченията тук са дълги, някъде изпъстрени с по детски недовършени думи, звукоподръжания, с които детето пресъздава света наоколо, неологизми – „мамататко“. Дори сричкуването на по-трудни и непознати думи: а-ви-а-тор. В ранната възраст светът на детето е неразделима амалгама от неговото тяло, Несъзнавано и всичко Вселенско. Това е, което Якоб Леви Морено – създателят на психодрамата – нарича Първа Вселенска идентичност. И постепенно пъпната връв трябва да се скъса. Детето да осъзнае разделимостта на обектите: мен и не-мен.
Сещам се и какво казва Мери Попинз за това състояние: „...неизбежно се случва с всички бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“.
Надежда Радулова с изключителна наблюдателност и проникновение ще отбележи дори моментите на детска агресия, когато в някакъв смут и дискомфорт на детската душа, „малкият човек“ /израз на Фройд/, стъпква и чупи играчките, подарени от мама. Последователката на Фройд, Мелани Клайн, когато е работела с деца е виждала как чрез агресивната игра с играчките им, това е отражение на отношенията в семейството на конкретното дете. Ето как нюансираният и наред с това кратко изразен епизод авторката ни дава толкова много информация за вътрешната сцена на героя.
И ето че идва и следващият етап в развитието на детето – влюбването. Йожи ще нарече първото си любовно увлечение от детството си – „първият ми любовник“.
Нека отново се допитаме до Фройд. В един от „5-те случая“– „Дора“ той ни е разкрил как се става жена. Не в сексуалния, а предимно в емоционалния смисъл на порастването. Превръщането ни в жени е болезнен процес, като всяка инициация – минаваме през съмнения, сълзи, отчаяния и вяра. Но този първи опит на съзряването ни винаги е добре дошъл, защото подготвя, отваря сърцето ни да можем да се научим да изпитваме любовта. Учи ни да се изправяме срещу чувствата си.
Разказите на героинята за играта с приятелите от махалата са едни от най-съкровените спомени. Самото порастване с баба и дядо, с „прихождащите“ от време на време мама и татко от други градове бележи детството с незабравими спомени. Да, по тези спомени има и драскотини, но щастливо изживяното детство е гаранция, като един фундамент за по-стабилна емоционалност и през зрелите ни години. В детството на Йожи са и леля Сия, смятана от децата за огнеупорна и назована „леля Печка“, и леля Петершон и приятелите момчета, с които се играе на момчешки игри.
Да си спомним какво пише Гастон Башлар за тези незабравими къщи и начални спомени от детството, когато детето е още толкова в Несъзнаваното. „Поетика на пространството“, където става дума за „домашните божества“, населяващи детството ни, за това, че винаги в мечтанията ни къщата е като голяма люлка. За Башлар „тези къщи не се поддават на описание. Да ги опишем, би означавало да разведем някого из тях. Може би за настоящето е възможно да се каже всичко, но за миналото едва ли! Първичната и завършена в бляновете ни къща, трябва да си остане в полумрак. Тя е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“.
Този роман от разкази за Йожи личи, че е писан от автор, който преди това е писал предимно поезия. Това е книга, където се смесват приказки, сънища, споменава се за еднорози. Йожи ще каже: „…нали това бе вечното обяснение на големите: всичко, което няма обяснение, е сън“. А мотото към последния разказ са думите на едно 5-годишно дете: „Мамо, кога отново ще стана голяма, а ти отново малка“. Фройд ни въведе и в сънищата „наяве“. Мястото и състоянието, което е между Съзнавано и Несъзнавано. Там където са предчувствията, прозренията, интуицията, забравянията, погрешните действия. Самият двайсет и първи разказ е една импресия на границата на реално/нереално, живо/неживо, минало/бъдеще.
И може би енигмата, и скрита, и разкрита в тази великолепна книга, с причудливия колаж на корицата от Свобода Цекова, който така сполучливо загатва, тълкува и довършва текста, са думите на майката на Йожи:
„Виж, нещата, които не можем да видим в нашия свят, също съществуват. Щом има думи за тях, значи съществуват!“ ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков
P.S. на "въпреки.com": Издателство "Жанет 45", Клуб "Писмена" към Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и Надежда Радулова ви канят на представянето на сборника с разкази "Тук живее Йожи" в централното фоайе на Библиотеката на 23 януари от 18.30 часа. Книгата ще представят Албена Стамболова, Биляна Курташева и Дарин Тенев.
0 notes
Text
Еликсирът, който ни омайва
Книгата на Капка Касабова „Еликсир“ е поезия в проза. Една амалгама от поетични орнаменти в разказвачеството, която те омайва. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
Книга, която започва със следният поетико-наративен слог не може да не е обещание, че ще разгърне душата ти и за най-деликатните отсенки на словото:
„ Слънцето залязваше над Долината и поръбваше всичко в златно. Огромните планини на запад и на изток, магарешките бодили с човешки бой, стърчащи из опалените ниви, където една кобила и жребчето ѝ внезапно вдигнаха глави, сякаш чули далечен звук, дори разбитият път – всичко блещукаше от златната мараня. Беше тихо, като че цялото човечество спи следобеден сън. Щурците вече репетираха.“
Капка Касабова умее да говори на сърцата ни чрез всичките ни сетива – да видим, да чуем и като че ли всеки момент ще докоснем тази картина. На едно място в книгата си тя казва, че селото е като „гоблен от къщи хвърлен върху стръмните тераси“ на местността.
Капка Касабова ни разкрива и безпощадно, и наред с това деликатно, душевната причина да предприеме това пътуване по река Места. Това донякъде ѝ напомня за реката в нейната Шотландия. И тя ще каже, че тези реки текат и ти въздействат, докато не те огладят като речно камъче. А това си е чиста проба Дзен. Но и на нея самата, и на читателя става ясно, че тук в това предприето пътуване се е намесило да я води нещо много по-силно – а това е инстинктът.
Капка Касабова ни спечелва да ѝ се доверим и да ѝ повярваме, защото не можеш да не почувстваш духовна близост с човек и творец, който така, с всичките си сетива, възприема дъжда, лежейки на чардака на къщата, която е наела и да е разтворила душата и тялото си за всичко земно-неземно, което се случва в този момент. Това сливане с природно-духовната стихия не се случва всеки ден. Това е върховен момент, защото ние самите сме съчетание от тези пет стихии – дърво, огън, земя, метал и вода:
„…бурята гърми над Долината с оръдейни залпове. Топъл дъжд бие тиклите на покрива.. Снопове светлина пробиват облаците като пророчество. Но никой не знае накъде сочи това пророчество – напред или назад…“
Капка Касабова
И Капка Касабова в тази книга ще направи точно това – ще ни връща и назад в миналото, а ще гледаме и напред в перспективата на този невероятен край на страната ни, който според авторката, е все още най-екологичният в рамките и на Европа. Стихиите ще ни напомнят за бог Перун, еквивалентът на древногръцкия Зевс, ще преминем през социалистическия лозунг, че ще победим природата, защото сме по-силни от нея, ще пътуваме във времето на чалгаджийско-мутренските времена и ще съхраним оптимизма си за един, по европейски маниер, екотуризъм.
През цялото време докато четях тази част от книгата на Капка Касабова, настанила се в тази „къща за гости“ имах асоциациите за Джеклондовската „Малката стопанка на голямата къща“.
И авторката ще ни покаже, че сред тази невероятна природа най-ценното, безспорно, са хората. Този специфичен етнос – помаците, чието име не се знае със сигурност дали значи „измъчени“ или „помагачи“, които са се запазили като прослойка само в нашата страна, са хора работливи и с изключително достойнство, без то да се демонстрира и парадира с него. Хора, говорещи български език, а с вкоренена мюсюлманска религия. Хора, преминали през нееднократните скудоумия на уронване на достойнството им от социалистическите приумици да бъдат интегрирани в рамките на народовластието. Капка Касабова ще допълни: „В България така и не е имало процес на изясняване и помиряване след комунизма, както примерно в Южна Африка след Апартейда, или за осмисляне на миналото, както в Германия след нацизма.“ А тук, в този район се стъпва върху десетилетия натрупани травми.
В книгата на Капка Касабова приветливо съжителстват екоидеите, детайлните тълкувания на билките, които в България са седемстотин четирийсет и два вида, езотеричните навеи, Вселенските закони, местният фолклор, магическите енергийни камъни и още, и още. И всичко това се разгръща чрез автентичните истории на нейните герои, сред които и тя се вписва наравно като персонаж, в една невероятна драматургия. Точно защото разказаните истории са лично преживени от авторката, те носят този неподправен автентизъм.
Някои автори сравняват книгата ѝ със симфония. На мен тя ми напомня повече отделните теми на джаза, които си партнират и наслагват в рамките на една обща тоналност.
Капка Касабова, член на журито, при връчването на Дъблинската литературна награда, 2017
А героите ѝ са невероятни – по домашному близки и наред с това извисени с достойнството и трагизма си, като герои от антична трагедия. Дали това ще е един от най-вещите и може би последни познавачи на лечебните растения Роки Омайничето, който разговаря с растенията или групите роми, най-отдадените събирачи на билки или Ариф, баба Асиве – една от „жриците“ на Камъка, която ще разговаря с Камъка – лечителя и помагача, или поетът от Лещен, който ще напише незабравимото стихотворение за глухарчето – това са все съдби на реални хора, сраснали се с родопската природа.
След Долината, ще продължим да се изкачваме нагоре по Родопа планина. Виждаш тя „как ни е приела с отворени обятия, как ни е хранила, поила, лекувала, подкрепяла, …и как сигурно един ден ще ни изпрати.“ Писателката нарича Родопите „миметолитна“* – имитираща и имитирана, планина хамелеон. Планина, която е предусещала човешката психика и сама се е оформила такава. Само това последното прозрение да бе написала Капка Касабова, то би говорило за тази невероятна сензитивност на авторката като човек и писател и за нейния талант да облече съдържанието в такава пластичност.
През цялата книга се чувства стремежът на авторката да усеща и приема света холистично, което изначално значи „в цялост“.
Още на много места ще ни заведе Капка Касабова в книгата си, ще ни срещне с много хора и съдби. Но аз си мисля, че след прочитането на тази книга, наистина, оставаме „смаяни от нищожните си познания за Космоса, за всичко“.
Но оставаме с удовлетворението и почудата от всичко, което е събрала авторката в „Елексир“. И това дава надежда.
*миметолит - камък или скала, напомнящи жива форма в природата - най-често лице на човек или муцуна на животно. - Б.р.
Текст: Росица Чернокожева
Книгата „Елексир“ на Капка Касабова е издадена от „Жанет 45“, 2023, превод от английски Мария Змийчарова, Капка Касабова, оформление Люба Халева, редактор Красимир Лозанов. Тя е най-новата от трилогията на авторката, посветена на Балканите, включена в поредицата на издателството „Отвъд“ – „Граница“ (2017), „Към езерото“ (2020).
„Сетивна и въздействаща проза. Предишните две книги (на Капка Касабова), „Граница“ и „Към езерото“, бяха незабравими пътувания, преливащи от богата история и вълнуващи персонажи. „Еликсир“ е стъпка още по-напред, най-хипнотичната и органична от всичките ѝ творби дотук. Също като балканската флора, прозата на Касабова с времето става все по-скъпоценна.
– World Literature Today≈
Манол Пейков, Капка Касабова и Марин Бодаков (1971-2021) при представянето на книгата ѝ "Граница", 2017
P.S. на „въпреки.com”: Първата ни среща с Капка Касабова беше през април 2017, когато тя дойде в София за премиерата на „Граница“. Разговорът с нея може да прочетете тук. Същата година през юни се видя��ме в Дъблин при връчването на Дъблинската литературна награда и тя беше член на журито. Дъблинската литературна награда се връчва от 1996 година. Право да участват в конкурса имат както англоезични автори, така и автори, пишещи на други езици и преведени на английски. Предложенията по статут се правят от библиотеките в различните страни.
„въпреки.com”
Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)
0 notes
Text
Грамотност по въпросите на човешкото сърце
Заглавието на този текст е част от изречение в един от разказите на Веселина Седларска. В текста е така: „Поп Станчо беше повече грамотен по въпросите на човешкото сърце отколкото по Библията“. И това ме грабна още от втория разказ. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата на Веселина Седларска “Животът е тълковен речник“, Сиела, 2023, художник на корицата Фиделия Косева.
Продължих да чета разказите и все по-натрапчиво в ума и пред очите ми се мяркаше думата „класика“.
Отдавна не бях чела такива разкази, които те обсебват неусетно със стил, разказана история, лаконичност, но и достатъчност, но най-вече с фино стаена човечност. Да, стаена, защото е ненатрапчива, не гръмогласна и парадираща като манифест, а само леко загатната и недоизказана. Човечност, от която остава да ти нагарча малко тъга, но и ти просветва, там някъде – в тунела.
И все силни думи. Като в притчи, като сентенции.
Героинята от „Бог рече“ Веселина Седларска ще опише така: „Жената пак се разплака, извади кърпа. За себе си плачеше и май това беше единственото нещо, което правеше за себе си. Въздъхна дълго.“ Тя ще се изповяда пред поп Станчо и ще каже: „Аз моя грях ще си го нося, не си го давам, той ме прави човек, кой знае каква щях да съм без него. С греха си аз съм по-близо до Господа, отколкото без него“.
Оказа се, че тези 23 разказа не ми бяха достатъчни.
Исках да има още – да не свършва този „тълковен речник“. Не ми достигаше катадневната човечност, милозливост и благородство ли… Не съм още съвсем наясно със себе си какви чувства извадиха разказите на Веселина Седларска у мен. Но усетих едно – че наред с класическото по Елинпелиновски и Йовковски живописване в някои от разказите, те са и много съвременно звучащи, необходими и чакани от жадните ни за нежност и топлота души. Защото това са дефицити. И както се знае от психоанализата, дефицитите, например от детството, ние търсим да репарираме /възстановим/ през целия си живот. Така Веселина Седларска възстановява и увъзмездява нашите душевни дефицити с разказите си.
Веселина Седларска и Захари Карабашлиев в Сливен на представянето на романа му "Рана", на който тя е редактор
За тези емоционални дефицити между майка и дъщеря ще бъде и отчасти една от сюжетните линии в разказа „Витлеем“. Разказ, който е толкова полифоничен, че има място и за екзистенциалния въпрос какво ще предприеме една жена след резултата си от биопсия, разказ, където великолепно се съчетава езотеричната насока в книгите за самопомощ и ученето да обичаме себе си, както и избора на сексуална ориентация на сина в семейството. Този разказ е като калейдоскоп на житейските случвания.
И тогава сърцевината на този изключителен, като фабулна постройка / за намерена тетрадка, която описва част от живота на протагониста/ ще се вмести в следния пасаж, когато се търси
смисъла на това какво е Витлеем
– дали е място, в което е трябвало да пристигнеш: „В този момент усетих, че съм пристигнала. На най-пренебрегваното досега място – в себе си. Случи се за миг. Има моменти, в които се налага да бъдеш там, където си се родил. А къде съм се родила аз, ако не в себе си? Какво повече имам от самата себе си? Това имам – тяло, душа, ум. Света троица? Забравих времето – това само имаме, себе си и време.“
Иска ми се да отбележа характерната за книгата на Веселина Седларска разнопосочност. Сякаш виждам на стълб заковани табелки, които сочат в разни посоки темите на нейните разкази. И това е майсторството на талантливия автор – от всяка тема да направи изкусен разказ, който да те развълнува. Героите, наративът, чувствата след всеки разказ витаят в душевността ни и остават като емблематични носители и маркери.
Публиката в Сливен...
Защото не може да се забрави отгласа от случки, образи, философия, абсурдни ситуации, хумор от разказите на Веселина Седларска.
Дали това ще е Фори Ретрото, внушил си че актрисата флиртува с него в кафенето, докато барманът от това кафене след дни ще му разясни, че актрисата му е хвърляла такива погледи само, защото просто е било през почивката от снимачната площадка и тя още не е била излязла от роля /разказът „Мона Белучи“/. Или това е интелектуалецът, който в приятелски разговор ще те подкрепи и като антидот на депресията ти ще те посъветва да държиш въжето си – писането / разказът, посветен на Атанас Славов „Тилилу“/. А може би това ще е иронията и находчивостта за феномена „Социални мрежи“ в разказа „Референдум за бозата“, който е като една представителна извадка на съвремието ни.
И още нещо. Пиша за книги – чудесни книги, за които съм поела ангажимента да напиша рецензия. А така ми се искаше да чета просто за удоволствие, за душевно удовлетворение и тук, в книгата на Веселина Седларска,
след всеки разказ, нямаше и нямаше насищане.
Чудех се и след всяка вселена на поредния разказ как да се въздържа да не го спомена, как да не изтъкна посланието му, как на прилично отделено място за рецензия, да се огранича да покажа възторга си от всяка следваща история. Но решението е едно – просто тези разкази на Веселина Седларска трябва да се прочетат. Защото това е среща с един разностранен талант, щедър талант, който превръща катадневните ни състояния в художествени фикции с цел, смисъл и голяма доза облагородяваща човечност.
Веселина Седларска и Захари Карабашлиев в Сливен на представянето на романа му "Рана", на който тя е редактор
С особена оригиналност се отличава едноименната, включена като последна 23-та в книгата новела „Животът е тълковен речник“. Тя започва с една интродукция – ударно и категорично, без полусенки и полутонове, назовавайки нещата от живота с истинските им имена: „Животът е и кръстословицата, и речникът. Думите са и хлябът, и трохите. Те са цената и рестото. Примката на шията на осъдения на обесване и клонът, който може да се счупи и да отмени присъдата. Медът и жилото, грешката и прошката. Пегас и Троянският кон. Портата, която се отваря, и вратата, която се затръшва…
Животът е тълковен речник, който трябва внимателно да бъде писан и още по-внимателно четен.“
Когато зачетох по-нататък новелата, аз през цялото време я виждах драматизирана. Мисля, че е чудесен сценарий и един чувствителен драматург би оценил потенциала ѝ. Виждам актьорите, как са разположени на сцената по няколко и периодично се сменят, произнасяйки тези житейски ескизи.
Това са, бих ги нарекла, 62 реплики, които отразяват различни човешки състояния: Мама, Навреме, Жертва, Доверие, Норвежецът, Благослов, Език…
Ще цитирам само една кратка реплика под заглавието „Тук/сега“: „Всички врим и кипим на една и съща висока температура, но в различни тенджери. Ако всички полудеем, ще има ли кой да ни забележи?“
И това ме отпраща асоциативно, по оригиналния си подход, към невчесаните мисли на Станислав Йежи Лец.
Не знам след този „тълковен речник“ по-добре ли ще разбирам живота, но знам едно – затворих книгата след последната страница с чувството за едно невероятно приключение на духа, чувството за обогатеност и облагороденост. ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Костас Анастасиу от страницата във фейсбук на Захари Карабашлиев
0 notes
Text
Демоните на войната
Новата книга на Захари Карабашлиев е озаглавена с една дума – „Рана“. Една дума, но силна, като основен, стъписващ акорд. Дума, бележеща всичко. Дума, която съдържа всичко казано и недоизказано. Ако следвам асоциациите си и към друго изкуство ще си представя картината на Гойя „Сънят на разума ражда чудовища“. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
„Рана“ (издателство „Сиела“, 2023) е широко разгърнат роман-епопея за войната, когато българският народ съсредоточава патриотичните си сили да си възвърне Добруджа – една изстрадала част от България, която многократно попада ту в границите на България, ту е под румънско владичество, докато българските войски са се били със сърби и гърци.
Война, където по стечение на обстоятелствата, са въвлечени български, румънски, турски, руски и немски военни части. Една нелепа война, когато българските войски трябва да се бият и срещу руските си освободители.
Това е тежка за четене книга, която много талантливо чрез съдбите на отделните герои отразява и духа на едно смутно време. Много сполучлива е и архитектониката на романа. Тук се преплитат преживяванията на български подофицер и епистоларните откъси на румънски войник. Тези две гледни точки, два ракурса дават още повече дълбина на фикцията и ѝ предават общочовешко, хуманно звучене и послание.
Захари Карабашлиев
Захари Карабашлиев много умело намира пресечната точка на духа на войника, човек от народа, както и интелектуалните навеи на героите. Книга, в която българският войник ще употреби най-груби и жестоки думи в схватката срещу врага и същевременно ще разсъждава върху Ницше или прокълнатите френски поети. Искам да изразя пристрастието си към тази нова творба на Захари Карабашлиев, където жестокост и нежност окръглят душевния свят на героите му и на всеки от нас при четенето на този изключителен роман, който, сигурна съм ще получи много награди. Една книга, която ще покаже нелепостта на войната, чрез обикновените, катадневни преживявания на героите си на фронта. Нима може да се забрави как един български подофицер в разгара на битката и прострелян още в първия щурм на взвода си, ще забележи прелитащите чучулиги и това ще го подсети за една великолепна детска песничка, с автори композитора Панайот Пипков и поета Цоню Калчев –„Сладкопойна чучулига“ (написана 1903 г. –б.р.). По същото време румънският композитор Джордже Енеску (един от класиците на ХХ век – б.р.) е създал Румънска рапсодия, където е включена кратка мелодия „Полетът на чучулигата“. Тези нюанси обогатяват неимоверно романа.
Това е плътен, максимално сгъстен откъм събитийност и чувства роман, който има толкова теми в своята полифоничност.
Теодора Духовникова на премиерата на "Рана" в Младежкия театър "Николай Бинев"
��емата за спасяването на българското момиченце от подпоручик Сава Сотиров от румънското насилие носи още повече човечност, обогатяване на общочовешкото звучене на фабулата и рефлексията. Знае се, че през погледа и чувствата на едно дете животът се пречупва през друга, истинска призма и това ни дава незабравим урок. Детето иска да знае кои са „лошите“ и кои – „добрите“. И дали това че подпоручик Сава Сотиров още при „бойното си кръщение“ е ранен и трябва да се крие и лута из горите и да спасява едно чорлаво четиригодишно момиченце не е по-голям подвиг от това да напада с оръжие противника.
Талантливо предадената пластичност, богатството на езика, дълбочината на чувствата на Захари Карабашлиев при спомняне на атмосферата на детството в родния край на протагониста, семейната среда в която расте, патриотичните ценности на Ботьов, Вазов и други светли български умове, които придобива чрез богатата семейна библиотека – всичко това бележи трайно неговата душевност.
А великолепните описания на природата, когато се случват незабравимите преживявания от детството при общуване с най-близките ти майка и баща не могат да не извикат и у читателя също толкова свидни спомени от детството на всеки от нас. Тук природата диша, говори, действа на всичките ни сетива и създава една особена пълнота на света на малкия човек-детето, чието детство още не е разомагьосано. Дали ще си с баща си и ще научиш как се ашладисват дръвчетата, дали ще си с майка си, където за теб винаги има място в нейното топло сърце и пазва и ти, синът, си най-важният мъж за нея след бащата, това те бележи с топлота и сили за цял живот.
Захари Карабашлиев и проф. Пламен Дойнов при представянето на "Рана" в Младежкия театър "Николай Бинев"
Много характерни белези относно народопсихологията на българина в мирно време и българския войник по време на война ще разкрие Захари Карабашлиев. Особено място искам да отделя и на езика в този роман. Език, който отново ни показва мощта на българското слово. Език, на който се изразяват чувства „силно да любят и мразят“. И същевременно дълбочината и разноликостта на човешките чувства. Вижте, нима може, четейки, да не се възхитим на този невероятен пасаж, обръщението на полковника към войниците:
„– Готови ли сте и вие да сложите живота си за отечеството – завършва полковникът, а в ��чите му има мекота и някаква загриженост, която не е съвсем в крак с тежките му думи, сякаш, самият той се колебае дали трябва да праща тези полудеца да рискуват живота си, сякаш ако отговорят: Съвсем не, не сме готови, господин полковник! – ще ги върне у дома“.
Но след издекламирването на Ботьовите стихове се случва друго.
„След тези думи, сякаш, всички се отлепиха от земята, издигнаха се над плаца, като върху дирижабъл, под тях знамето се вееше, а кръвта кипеше. Такова „ура“ извикаха тогава, как не събориха небето.
Война!“
Захари Карабашлиев в романа си предава по неповторим начин цялата сложност на ситуацията, една от които е, че рамо до рамо с поробители турци българският войник ще се бие в тази война срещу освободители руснаци. Не е ли това един от философските аспекти за нелепостта и демоните на войната.
И авторът ще припомни думите на Ницше: „Човешко, твърде човешко!“
В романа има и един друг персонаж. Фикцията създава и персонифицирания образ на войната: „Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадката му“.
Философският ракурс на романа се създава и с алюзията, че войниците трябва да превземат местност с намиращи се там вятърни мелници. Не е ли това цялата гротескност – една безсмислена борба с вятърни мелници, макар и в основата да стои патриотичната смислена цел, че се бият за свещена, изконна българска земя, несправедливо отнета от съседи, които ръфат отвсякъде българската земя.
Захари Карабашлиев е създал един изключително панорамен и кинематографичен текст. Този роман, ако се филмира, ще е на нивото на европейско и световно кино. Ще отбележа още, че баталните сцени в романа са пресъздадени с изключителна картинност и въздействие. Това като че не е белетристичен наратив, а диорама, където няма застиналост, а жива динамика. Много от изразите на автора, дори извадени от контекста, звучат като сентенции. Не знам с какво сърце, с каква мисъл и воля Захари Карабашлиев е писал този роман, но тук няма нищо съчинено – всичко е преминало през сърцето на автора.
Захари Карабашлиев
Трудно се забравят изрази като: „Мръсна любовница е смъртта, минава му през ума. Ще го запише това в тефтера после“. Самият Сава Сотиров е интелигент, който се е докоснал и до европейската култура и литература и, естествено мисли с категориите и изразите на философията и литературата. Ще ми се да отбележа и наративното майсторство в романа, където много от реминисцентно създадени страници, както и описани сънища обогатяват и фабулата, и създадените образи.
Картината, която разгръща този роман, подобно на Талевите, Емилиянстаневите и Йовковите белетристични платна, е обогатена още и с една красива любовна история.
Въпреки доминиращата драматична тоналност, романът на Захари Карабашлиев „Рана“ носи едни особени финес и сакралност. Или, може би, точно от тази наслагваща се томителна тъга. Захари Карабашлиев, верен на стила си на писане, създава един изключителен роман. Умелото балансиране на историзъм и интелектуалност прави романът четивен и заинтригуващ. В този роман за живота и смъртта ще се говори и за валсовете на Щраус, за творби на Шуберт и Бетовен, и за театър на ��енките, и за това как злото е като покриващото було на нощта. Захари Карабашлиев ще подложи на фина дисекция понятия като родна земя, държава, народ, отечество, патриотизъм, войнски дълг, човечност, болка, рана. В този роман си дават среща познание за българската и световната история, култура, литература, и чувствителността и интелигентността на автора, но може би най-вече – хуманистичното послание за ценността на живота.
Както пише Захари Карабашлиев в края на романа „Рана“, за да напише тази книга е прегледал купища историческа и художествена литература. И това е книга за паметта. Затова той я посвещава на незапомнените – безбройните именни и безименни герои, за които са издигнати или не паметници. ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Марков
0 notes
Text
Разказите на Деян Енев – ескизи от живота
Харесвам кратките разкази на Деян Енев /на снимката/. Вълнуват ме, разплакват ме, разсмиват ме. Но никога не ме оставят равнодушна. Новият сборник с шейсет негови разкази са една особено ценна книга. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева литературовед и психоаналитик за книгата на писателя „Шейсет разказа“, издадена в „Жанет 45“.
Можеш да прочетеш един или два от тях, можеш да оставиш книгата настрана и след време отново да посегнеш към нея, а можеш и да си направиш разказов маратон – да изчетеш поне една трета от книгата. Разказите на Деян Енев ме отпращат в асоциациите ми към най-добрата класика в този жанр – Чехов, Стефан Цвайг, Селинджър.
Реших да чета текстовете на посоки – което заглавие ме привлече. Но особено ме привличаше да разбера какъв е първият акорд – началният разказ. Може би той задаваше тоналността, тактовете, паузите. И мисля, че интуитивно не съм сбъркала в избора си. Този разказ ни отпраща в далечното минало – ханското време. Събира в себе си и приказното, и притчовото, и същевременно поантата звучи съвсем общочовешки и съвременно.
„Кинжалът“ ни потапя в достолепната атмосфера на едно отдавна отминало във вековете време. Образи, като че излезли от историческа енциклопедия, като че нарисувани в хански и войнски одеяния, каменни зали, осветени от факли. А сдържаните жестове на хан Трошан говорят за отминала мъжка сила и слава, но още значими в достойнството си.
Деян Енев
Описанието на главния герой Деян Енев прави със свойствените си неологизми – че той се е „подгърбил“ и метафори-находки – „ходеше несигурно, сякаш преминаваше през река и опипваше с краката дъното.“ Този деяненевски стил създава особена картинност и кинематографичност на изказа.
Деян Енев е майстор на детайла. Само с едно изречение той ще внесе характерен и неповторим нюанс за героя си и атмосферата в текста: „Една от факлите пушеше и ханът изгледа сурово Праг, началника на стражата, и незабелязано прекара показалеца си през гърлото си. Кой, ако не Праг, знаеше най-добре какво означава този жест.“
Когато младото семейство – синът, жена му и петгодишният внук, носещ името на дядо си – пристигат, авторът лаконично, сгъстено-образно скицира фабулата. И ето детето е на коленете на дядо си, някогашния страховит владетел. Хан Трошан вади кинжала от ножницата и го подава на детето – жест значещ, че му предава даряване на наследствени права.
Бойко Ламбовски и проф. Георги Каприев на представянето на книгата "60 разказа" на Деян Енев
И тук идва неочакваната поанта на големия разказвач Деян Енев. Контрастната сцена на величие и достолепие и толкова многосмисловия въпрос на това петгодишно дете, съдържащ и детското любопитство, и изконната несъзнавана, интуитивна детска мъдрост, и недоизказаната многозначителност за смисъла на живота и възрастта.
Детето разглежда кинжала, вдига очи към дядо си и пита:
„– За какво ти е това?“
И този наративен ход-последен акорд-въпрос превръща целия разказ, който е като ескиз, в една всеобща пространствено-времева безкрайна питанка. Питанка, която ние и животът ни задава чрез думите на едно дете.
Разказите на Деян Енев винаги са създадени съобразени с най-трудно постижимото за разказите – мярата. Няма нищо излишно, но и всичко е казано достатъчно.
Така, както казах в началото стигнах и до следващите разкази, които ме привлякоха със заглавията си: „Молитва за ненужните“ и „Кратък коледен разказ“.
Художникът Никола Енев, брат близнак на Деян Енев и Теодора Димова на представянето на на книгата
От разказа „Молитва за ненужните“ се стели една бездънна безнадежд��ост. Нарочно написах последните думи една до друга, защото първата сричка „без“ е знакова, маркерна, бележеща. Това „без“ казва всичко. Че може и без образите на петте кратки наброски в разказа. Може без просякът на тротоара, който чете изхвърлени книги в контейнерите и е стигнал до извода, че няма файда от четенето. Може и без баба Севдуха, която чете на глас, прокарвайки пръст по редовете на вестника, за да чува гласа си, от страх, че ще забрави да говори. Да, светът няма да обеднее и от циганина, който мечтае за салата за ракията си вечер, направена от жена му, който ще изрече: „Само дето жената избяга!“. Как да приемем клошаря, пребит от също такива като него и стои като паднал от Марс. Ще досегне ли закърнялата ни милозливост младо момче, което лежи насред улицата, като умряло и смущава хорската и градска естетика.
Все ненужни хора. Хора, за които руският архимандрит Павел Груздев, познал ада на съветските лагери в ГУЛАГ, казвал следната молитва: „Помени, Господи, тези, които са в нужда, но няма кой да ги помене!“.
Проф. Божидар Манов /л/ и проф. Михаил Неделчев /д/ на представянето на книгата
„Разказвачът на Коледни истории“ също ни пленява с хуманността си и с човешките етически несъвършенства в отношенията, и с внимателното вглеждане в тенденциите в развитието на съвремието ни. Затова казвам, че Деян Енев е майстор винаги да разкаже вълнуваща история от дори най-обикновен, катадневен повод. Тук поводът е, че главният герой винаги е канен от пресата да напише за Коледа разказ. А какво по-хубаво и подходящо време от Коледното за разказване на истории. Това може да е обикновена, човешка история, може да е трогателна, може да е такава, че да падне голям смях. И от името на протагониста Деян Енев ще обобщи: „…защото зад обикновените човешки истории често се крият истински бури, пързалки и дори цели луна паркове.“
Но, тук идва едно „но“. Обикновеният разказвач на коледни истории, не е печеливш – „Светът явно не обичаше да чете. Светът обичаше да гледа. Да зяпа…“ И тази коледна история ще завърши също необичайно, защото авторът с библейската си брада ще бъде припознат от едно дете, като Дядо Коледа.
Тези шейсет разказа Деян Енев е подредил в десет раздела, като се е стремял във всеки раздел от пет до осем разказа те да си кореспондират по признак, който той е усетил, че ги свързва. Едни от разделите носят паяжинна есенната меланхолия, други са озарени от рембрандовска светлина, трети по своему напомнят за магически реализъм.
Зорница Христозова от издателство "Жанет 45", проф. Георги Каприев, Деян Енев и Бойко Ламбовски при представянето на книгата
Харесвам кратките по Каралийчевски изречения на Деян Енев, стегнатата, овладяна реч, винаги вълнуващата фабула и неочакваната поанта. Но най-вече – хуманистичното послание на творчеството на Деян Енев. Това е своего рода поезия, писана по законите на белетристичното изразяване. След всеки един прочетен разказ ставаме по-светли, по-леки, по-отделени от земята. Защото, както един от героите на Деян Енев с поетичното име Орфей от едноименния разказ, може би ще приседнем на едно изхвърлено детско бюрце сред градинката, останала все още като оазис сред бетонните грамади на урбанизиращата околност. Ще стискаме силно молива над една тетрадка, в очакването, че стиховете сами ще дойдат, ако сме разбрали какво е поезията – „стиховете не се явяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш“. ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Марков
0 notes
Text
Критичен поглед: Възпитание на чувствата
Струва ми се най-подходящо за текста ми за книгата на Емануил Видински /на снимката/ „Дом за начинаещи“ да е заглавието на романа на Флобер – „Възпитание на чувствата“. Надявам се, ще се уверите по-долу от текста, че годините прекарани от едно българско дете на възраст от 12 до 15 години в немски католически Дом на деца – пансион е своего рода време на възпитание на чувствата. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
Много книги има в световната литературна съкровищница, посветени на домове за сираци, на пансиони, където децата живеят, отделно от родителите си, със свои връстници или различни на възраст деца. В тези книги, е различна и степента на религиозното обучение и норми. И Емануил Видински ще каже: „Никой никого не насилваше, защото общото схващане, бе, че всеки сам достига до Бога, и по свои собствени пътища“. Но всички тези книги, колкото и да са различни, имат и една обща специфика – тук тези деца съзряват и се подготвят за живота и самостоятелното по-после живеене извън Дома. Това е Дом за начинаещи.
Книгата на Емануел Видински има много достойнства. Тя е написана увлекателно, стилът е много умерено балансиран и овладян емоционално и фабулно, въпреки че авторът разказва собствената си история, но това е и фикционална постройка, а то не е малко изпитание. Авторът ни поставя в ситуация, където и героите и ние четящите се изправяме срещу нашите чувства, а това не винаги е лесно. „Дом за начинаещи“ е сполучлива амалгама от подобие на Викториански роман и актуален съвременен роман за живота в Германия след падането на Стената.
Момче, чийто баща е стипендиант в Германия, град Хале, а майка му остава в София, през годините 1991–1994 и той живее в този дом, в градчето Калбе. Момче, което в началото плахо пристъпва прага на пансиона, няма още приятели и не владее добре немски език. По-късно главният герой ще приеме, че това е съдба.
Но мисля, че най-голямото достойнство на книгата е, че това е един подчертано искрен текст, смел текст. Защото се иска кураж, да се обърнеш 30 години назад и да опишеш живота си, своите тийнейджърски години, годините на своето физическо и емоционално съзряване. Това е книга, която дълго след прочитането ѝ те вълнува, за която дълго още мислиш. Книга, която те отпраща към спомени и асоциации за собственото ти порастване. Това е една, колкото класически разказана история, толкова и съвременна и модерна, като трактовка на всичко случващо се в първите години на 90-те години на миналия век. И не на последно място, книга, която обезателно трябва да бъде наградена.
Докато четях книгата, много често се сещах и за моя любима книга от детството, която обичам и досега да препрочитам. Книгата на Ерих Кестнер „Хвърчащата класна стая“ - книга, както виждате също от немски автор и е също за Дом за деца (интернат), които живеят без родителите си. Много обичам и един от незабравимите персонажи – любимеца на децата – възпитателя Юстус ( от латинското „Справедливост“) – мисля, че винаги в такъв жанр книга има по един Юстус, който възвръща, утвърждава и учи децата на достойнство и справедливост.
Димитър Кенаров /л/ и Емануил Видински /д/ при представянето на романа на Алея на книгата Варна, 2023
Животът в дом за деца, които не живеят по някаква причина, с родителите си, има своята специфика. Това изисква по-кратка или по-дълга адаптация към обкръжението, в което си попаднал. Тук са и приятелствата, и враждите, и предателствата, понякога и жестокостта, и първите влюбвания. Този дом за начинаещи поставя тези деца в обстановка, когато те трябва да се адаптират към другите обитатели на дома, деца на различни възрасти, с различни характери, навици, ценностна система. Това оформя качества, като гъвкавост в отношенията, толерантност, съпричастност, почтеност, но и издръжливост при несправедливостите. Тук се научаваш, например, че от случил се бой веднага да преминеш към спокойно държане, за да няма по-сериозни последици пред възпитателите. Това е и своеобразна школа да привикнеш към всекидневно погаждащите ти се номерца от съучениците ти. Школа, в която има и жестокост, унижение, накърнена гордост, където се учиш да отстояваш себе си, да се защитиш и оцелееш. Подигравката и презрението са обичайни и може да се разнесат из дома и да се почувстваш „като поето от вятъра птиче перце“.
Тук се изграждат и приятелства, които после ще продължат през целия ти по-нататъшен живот, но това става по-бавно и предпазливо, защото животът е научил тези деца да не бързат с доверяването – те са били и нееднократно предавани. С една дума, попадането в такава обстановка те бележи психологически за цял живот.
Емануил Видински при представянето на романа на Алея на книгата Варна, 2023
От другата страна са възпитателите. Всеки със своите семейства и съдби, но обединени от една идея и кауза – да бъдат в помощ на тези деца и тийнейджъри.
Историята за живота на героя през тези четири години се преплита с много актуални за времето си събития: войната в Югославия и босненски мюсюлмани, подслонени в дома, момче от азиатски произход, сблъсъци между скинари, неонацистки банди и полиция (което дори завършва с убийството на младеж), световното футболно първенство през 1994 г. Ето как описва Видински Германия по онова време: „По улиците, човек можеше да срещне представители на всякакви субкултури – облечени в черно почитатели на дарк уейв, шарени пънкари, металите с дълги коси и тениски с името на някоя група отпред, рейваджиите, скинарите…“ . И ще допълни: „Бяхме на възраст, когато всеки се интересува само от себе си.“ Или: „…кога животът е по-сериозен, отколкото в тийнейджърска възраст.“
Пространно е проследено и увлечението и потапянето на главния герой в музикалния свят – свиренето на китара и барабани. Това е свързано с постоянното слушане и имитиране на актуалните световни музикални формации, популярни рок групи и с добиването на една богата музикална култура, която по своему свързва момчетата в трайни приятелства.
Емануил Видински
Емануил Видински талантливо ни обкръжава с цяла галерия от образи на живеещите деца, тийнейджъри в Дома, с колорита на възпитателите и дори танте (леля) Елфи – готвачката, която всяко тръгващо си дете от дома ще стисне здраво в прегръдките си и ще плаче за него, като за свое дете.
Всичко в наратива звучи толкова истинско и правдоподобно. Дори стаята на протагониста в Дома, в която той дълго се шири самостоятелно, така добива колорит с този приключенски нюанс, че закъснелите вечер и нощем се качват и слизат от прозореца му по прилепения към фасадата гръмоотвод, че читателят също притаява дъх, докато тези момчешки лудории се разиграват пред очите ни. В този смисъл романът на Емануил Видински е силно кинематографичен и чудесна основа за сценариен прочит. Филм, евентуално заснет по сценарийна основа на романа, би се превърнал в класика, в европейска класика.
Освен екзистенциалните теми, романът е облъхнат и от силното духовно присъствие на отец Паул, с когото един тийнейджър от България има нужда да сподели въпросите за честта, премълчаването на истината, съвестта – все въпроси на духовното ни лутане. На измъчващата истина на героя, че е спестил свидетелството си за физическата схватка на двама обитатели на дома, завършила злополучно, младият човек ще научи от отец Паул, че дори и в Божиите заповеди има нюанси, че животът не е еднозначен и нюансът може да преобърне дори очевидни истини.
Емануил Видински
Вплетената, много умело, деликатно и етично история на възпитателката Инге и любовта ѝ с възпитаник на Дома, драмата, което се носи негласно от поколение в поколение, е особено облагородяващ момент с това, че всички сме хора, с желанията си на всяка възраст. Това придава една особена мекота, в иначе нелеките отношения, на това разнолико общество в пансиона. Този епизод е толкова човешки, с „недопустимите“, „непозволени“ чувства. Моето поколение помни френския емблематичен филм от 70-те години на миналия век „Особен урок“ / 1968, реж. Мишел Боарон, музика Франсис Лей –б.р./, за любовната история на учителка и ученик, който и с музиката си ни вълнуваше години след това.
Първото влюбване на героя също е предадено с много нюанси – от трепетните вълнения при бегъл поглед, реплика или споделена музикална касета. Любовта, която води до „смут и сключени вежди“…. до мечтания танц, при който да си позволиш да почувстваш тялото на другия, с цялата несигурност и смелост, с риска и същевременно – беззащитността. Наред с това и събуждащата се мъжественост и еротични трепети с момиче, което ти е повече от приятел, с което ще споделите тайния проход за излизане на покрива и ще говорите за Бог. За което ще кажеш: „Бях се слял със самия момент и не исках да го пусна.“Мисля, че в романа има още един виртуален, призрачен герой. Самият Дом за начинаещи. Сграда, построена преди векове, с кули и проходи, които понякога притихват. „Коридорите се умълчаваха, тъмнината се скупчваше по ъглите, внезапно се появяваха паяжини, все едно никой не бе живял в сградата от години.“ Тайнствено и същевременно съвременно. ≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Зорница Христозова, архив на издателство „Жанет 45“ и Стефан Марков
P.S. на „въпреки.com”: „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински е издадена от „Жанет 45“, 2023, редактор Христо Карастоянов, художник на корицата Христо Гочев. Емануил А. Видински (1978) дебютира през 2005 година със сборника разкази „Картографии на бягството“ („Стигмати“), следват романът „Места за дишане“ („Алтера“, 2008) и стихосбирката Par Avion („Жанет 45“, 2011).
А през 2004 година е удостоен с първа награда за къс разказ на автори до 35 години на името на Рашко Сугарев, учредена от НДФ „13 века България“. По повод десетата годишнина от издаването на „Картографии на бягството“ издателство „Жанет 45“ предлага подборка от най-добрите разкази от този сборник, както и непубликуваните в книга нови разкази на Видински, "Егон и тишината", писани през последните 10 години. Освен с литература Емануил А. Видински се занимава и с музика. Заедно с поета Петър Чухов през пролетта на 2013 година създават групата Par Avion Band, която изпълнява основно авторски песни. От 2019 година е част от редакторския екип на „Литературен вестник“. Работил е като журналист, радиоводещ и преподавател по творческо писане.
0 notes
Text
Критичен поглед: Многообразието на таланта
Ще ми се де започна с това красиво и силно заглавие – „Крадец на самота“. Мисля си колко това е необходимо – някой да отнеме самотата ни. Не вярвам повечето от хората да са против. Защото обратното на самотата е свързването. И точно това прави Раймондо, заедно с художника Кирил Златков – приобщават ни към красотата на своите чувства. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.
Чувства, понякога болезнени, но винаги катарзисни и облагородяващи.
Тази книга събира многообразието в отражението на света. Като сюжети, като жанрове, като полутонове и нюанси в чувствата. Сред тези 38 текста, събрани в книгата, всеки ще намери нещо, което да съответства на душевната му нагласа и търсачество. Тук светът е отразен и в драматични разкази, и в алигорични приказки, както и в ескизи с притчово послание или причудливи импресии.
Кирил Златков
Раймондо ни разкрива многоцветието и многогласието на света. А художникът Кирил Златков също толкова убедително ни внушава, че светът не е черно-бял. Тази симбиоза между двамата творци, прави проектът им значим и уникален. Когато една творба обсебва повече наши сетива, това е постижение и гаранция за нейното въздействие на нашата душевна сцена. Цветовете, ароматите, нюансите в настроенията – всичко това го владеят и Раймондо Варсано и Кирил Златков. И това чудесно хрумване – да бъдат изложени илюстрациите от книгата на Моста на влюбените в София. Какво по-ефирно въздействие бихме си пожелали!
Тук има един важен нюанс – финият психологически подход на Раймондо в разказвачеството. Дали това ще е драматичен разказ, като „Разходка в зоопарк“, въвеждащ ни в историята на момичето, което се движи трудно и търси да види също различния в този живот – трикракото куче в зоопарка, или притчата „Вятър работа“ – за уседналия камък и променливия вятър или импресиите „Здравей“ и „Завръщане“ – за срещата с човека, с когото можеш да споделяш, ефектът е един – емпатията към ближния.
"Завръщане"
Всеки текст в книгата на Раймондо е една Вселена. Разказът „Спомен за едно сафари“ е изключително майсторски съграден. Драматургичният заряд в него позволява да се откроят два кулминационни, в сюжетно и емоционално отношение, върха. Постига се една успоредност, всъщност контраст, между бъбривостта на панаирният собственик на стрелбище за миналите му подвизи в сафарито и хаоса в главата на това малко момче, което иска пушка в резултат на суицидните си намерения, след като в училище е наречен крадец, заради една химикалка.
Колко събития и чувства разкрива този разказ! И вълненията от първата любов, когато си готов да излъжеш, за да защитиш момичето на мечтите ти. И жестокостта на децата едно към друго. В главата на момчето отекват крясъците на съучениците му „Крадец, крадец“. И това че при порастването и това да се изправиш срещу чувствата си, боли. Но това �� своего рода инициация. Раймондо, по много деликатен начин, ни говори за най-човешкото – чувствата. Ето и поантата в края: „С болка дойде чувството, че е вече голям. Завинаги голям. Неприятно чувство – не си го бе представял така.“
"Среща в прахта"
В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем"
Раймондо е майстор на пейзажната живопис и настроенията, асоциациите, които ландшафтът разкрива. Както и метафорите, които обогатяват сетивата ни. И то, изразено кратко и точно:
„Улиците са различни. Всяка от тях си има характер и собствени криволици. Има неделни улици – те трудно се разсънват. Мързеливи са“ („Най-топлата улица“).
„Утрото с мъка се откъсваше от нощта – като спасен удавник, който бавно идва в съзнание. Денят отваряше очи – замъглени, почти невиждащи, сиви“ („Просто да не повярваш“).
„Самолетът, като пронизана с харпун гигантска риба конвулсивно потрепери, по-силно затрептя, затресе се целият – съвсем глухоням, зловещо безмълвен.“ („Завръщане“).
Всички тези, подготвящи случващото се по-нататък в наратива, създават една особена атмосфера, кореспондираща с психологическото състояние на героите. Атмосфера, която ни обгръща с нестандартната си оптика да виждаш и усещаш нещата с всичките си сетива.
"Разходка в зоопарк"
Раймондо не ни спестява и спомените от социалистическото минало или трудностите през ранната демокрация от 1995 година.
В разказа „1984“ скодоумието и клишетата на едни порядки са предадени през очите на децата. А това е най-верният поглед. Кому ще хрумне да изведе малките ученици да събират опадалите есенни листа в гората и да работят под строй, защото камионът да ги натоварят ще дойде в определен час. И в края на разказа, че камионът върви на заден ход и не се вижда да има шофьор, е много красноречива алегория за същността и устройството на една политическа система.
Раймондо Варсано
Всичките текстове на Раймондо носят по своему мъдрост. В първия разказ от книгата „Фентъзи, не съвсем“ авторът раздипля тази свойствена за човека неудовлетвореност, която от пам ти века, занимава и много велики умове. Ако има проблеми – не е добре. Ако е спокойно и монотонно – пак не е добре. Е, тогава… Това, което на разговорен език казваме: „Няма угаждане“. Разказът започва с една идилична картина, почти като древната Аркадия. Но ето и реакциите:
„– По дяволите! – ругаеха хората. – Омръзна ни всичко това….Всеки ден едно и също. Няма проблеми, няма изненади, нищо няма… Докога ще търпим всичко това?!“
И тогава Раймондо, както много често, прибягва, като контрапункт, до възприятията и изконната мъдрост в играта на децата:
„А там, на морския бряг, две деца строяха пясъчни кули. Вълните докосваха крехкия пясък и тихо отнемаха малките кули. Децата започваха отново да строят. И пак започваха… Изглежда това много ги забавляваше, защото се заливаха от смях. Очите им бяха с цвета на морето.“
"Чичо Павел"
Забелязала съм, че романтиката, мечтата, оптимизма Раймондо винаги ги предава, като послание, чрез думите и действията на децата. Той е творец, съумял да запази детския си поглед за света. И винаги говори на сърцата ни, на детето, което и като възрастни носим в себе си, с любов и искреност. А това е голямо умение и на човека, и на твореца.
Накрая бих искала да се спра на импресиите на Раймондо. Те са кратки, разбъркващи чувствата ни, нюансирани.
Концентрирани като глътка силно кафе.
Ще си поръчаш едно „убийствено силно кафе. Като убиец на самота“ и ще почувстваш: „Вече Млечният път не се вижда и вече той не ми липсва. Нито хладните улици на безхаберния град“ („За всеки случай“). Колко много, може би всичко е събрано в една глътка кафе. Защото съществува само тук и сега.
"За всеки случай"
Или мъдрото, носталгично настроение в „Най-топлата улица“: „…от дистанцията на времето миналото почти винаги ни изглежда красиво. Красиво и топло. Като най-топлата улица от детството.“
„Облачно дърдорене“ ни извежда извън земното притегляне и ябълката на Нютон: „Един облак казал на друг облак, че някакъв си облак не бил перест, нито пухкав, нито купест, а бил объл облак“. Облачното дърдорене ни настройва мечтателно, леко и стратосферно. Но в края ни и приземява: „Безброй слънчеви облачета. Ето ги там…Вече ги няма.“
Не е ли така ефимерно и краткотрайно всичко в живота ни…
А рисунките на Кирил Златков доразказват нашите болки, радости и мечти. Кирил Златков влиза в тъканта на текста и изважда от там образи и чувства. Рисунките му са понякога акцентите, понякога недоизказаното. А пастелната преливаща се топлота на рисунъка ни обгръща с топлотата на съпричастието. Той ни кара да мечтаем за летенето. Защото само изкуството ни превръща от млекопитаещи в биологичната верига в птици.
"Върховно"
Раймондо Варсано и Кирил Златков открадват самотата ни и ни даряват приятелството си. Какво по-ценно от това.≈
Текст: Росица Чернокожева
Снимки: Стефан Марков, Маргарита Русева (фотографията на Кирил Златков)
Раймондо Варсано. Крадец на самота. Художник Кирил Златков. Изд. Книгомания, 2023.
0 notes
Text
Росица Чернокожева: Боян Биолчев живоописва на белия лист
"Писането на тази книга бе едно от най-смислените неща в живота ми", каза много развалнувана Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик на премиерата на изследването ѝ „Енигмата на откривателството“, Творчески портрет на Боян Биолчев в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Книгата е издадена от „Мусагена“с любезното съдействие на Община Сопот.
Росица Чернокожева беше много мила да ни предостави текста на „Предговорни думи“ от „Енигмата на откривателството“, за което сърдечно ѝ благодарим.
Росица Чернокожева
Ако ме попитат какво най-много харесвам в творчеството на Боян Биолчев, без дори минута да се замисля, ще отговоря: всичко. Ако все пак настоявате, ще конкретизирам: сравненията, метафорите, асоциациите, нюансите. И въображението да изрази всичко в света по новому. Това, което прави Боян Биолчев в книгите си е откривателство. Откривателство на света около нас и в нас. Откривателство е, защото, когато четем неговите книги, сякаш започваме да виждаме, като новороденото дете, за пръв път света и да спираме поглед на заобикалящото ни. Започваме да забелязваме и вълнението в нас от видяното и почувстваното. Боян Биолчев ни показва и споделя света, разбира се, през неговите очи, през неговата оптика.
Помните стихотворението на Атанас Далчев, как е заспал с очилата на очите си, нали. И дали сънищата ще са по-ярки. Това горе-долу е същото. Чрез словото на Боян Биолчев се сдобиваме с нова оптика за нещата от живота. И светът става фокусира��, ясен, ярък. С точни контури. Добива цветност, аромат и плътност. И нюанси. Радой Ралин говореше за течение „нюансизъм“. Творецът Боян Биолчев, в този смисъл, е par excellence нюансист. Пред очите ни, като че ли се привдига една пелена и виждаме и усещаме по-ясно. Боян Биолчев има око на художник, което забелязва и най-малките детайли. Неслучайно самият той си служи талантливо и с четката.
Щом светът действа на всичките ни сетива по-осезаемо, то неминуемо и на вътрешната ни душевна сцена чувствата стават по-истински. А това рефлектира отново навън в отношенията ни, в които ние сме потопени още от самото си раждане, дори и в преднаталните си мигове. В една своя новела Боян Биолчев, чрез думите на героя си, казва, че „има нещо несправедливо в това да откриваш нещата веднъж завинаги…“ Но това не е противоречие между моето мнение и тази писателска реплика. Нея ще я приемем в контекста на произведението, защото всеки ред на писателя Боян Биолчев е едно откривателство на самия творец за себе си и откриване на личността му пред света. Боян Биолчев казва, че писането е отворено писмо до всички и не можеш да го адресираш до приятели или врагове. И всеки път е ново. Пак от името на герой в негова творба, са и думите: „пълната ми неспособност да разкажа едно нещо два пъти по един и същ начин, което ме направи писател…“ Това, което психоаналитиците знаят – че в играта детето изненадва само себе си. Мисълта на Фройд, че детето играе, а писателят твори и се държи като едно играещо дете, е емблематична.
Боян Биолчев
Имам един особено любим пасаж от романа „Амазонката на Варое“/2005/: „Слънцето се подаде над облите хълмове и се усмихна на света. Но като видя, че светът е един сънен темерут, задръстен с грижи и проклетия от предишния ден, пое бавно нагоре. Лъчите му се плъзнаха странично по склона на Хемус и с ивици от розов цвят и сянка разкриха колко е грапав и неравен.“
Тук има всичко – пейзаж, сравнение, метафора, философия, хумор и обобщено характеризиране на цял Космос – ние и светът. И всичко това усетено, промислено, събрано и изразено в две изречения и четири реда. Този пасаж е като квинтесенция на творчеството на Боян Биолчев, защото енигмата на откривателство е характерна за всички негови книги. Неизменно, с леко присвитите присмехулно и наред с това – с много емпатия, очи на писателя. Но и с лека, едва доловима тъжна нотка. Боян Биолчев казва, че в него живеят двама души – веселият – човекът за приятели и компания, и тъжният, елегичният, който се нажалява и от дребните неща в живота.
Боян Биолчев
Боян Биолчев – човек и творец с изключително богата душевност, не само реди словото – той живописва на белия лист. Не познавам друг писател, у когото емоционалните състояния на героите и менливата пластичност на пейзажа да са в такава симбиоза. И това не е класическото олицетворяване като литературен похват и термин, а познание за света от творец, който знае, че и в най-въздействащия природен пейзаж човешката фигура е свързващата. Пейзаж и душевен свят на героя са в някаква странна взаимозависимост. Природните феномени и дадености са като един импозантен великан, който ни се разкрива като отделни части на човешкото тяло – билото е заснежено слепоочие, храстите са артритни пръсти, слънчевият лъч се преборва със замъгления прозорец, пътят си отдъхва в дълга права по полегатия склон, покрай стволовете се свлича дрипава мъгла…
Колко бях изумена, че моето априори усещане за този импозантен природен великан, е изразено като подобно възприемане в разказ от една от последните книги и от Боян Биолчев : „…дървото беше само едно, с широки редки листа, с мощни хоризонтални клони – сякаш сънен гигант протяга ръце след дрямка.“ Това ме обнадежди, че интуитивно съм на една вълна при разчитане кодовете на писателското му преживяване. Неговата проза е облъхната от особена хуманност. Творчеството му по своему излъчва съкровена светлина. Тук всичко диша. И това дихание понякога е с пълни гърди, понякога е с апнея, Защото и богатството в изразяването на душевните състояния на героите му е в широкия диапазон от ритмичното туптене на сърцето до пароксизмът в словото.
Част от публиката в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски"
Светът за Боян Биолчев, както той казва в едно интервю, е като слънчево зайче. Писателят споделя, че не знае какво е животът – отговорите не са толкова важни – важно е по-дълго да обмисляме въпросите. Боян Биолчев пише елегантно, изискано, с един вроден аристократизъм. За него художественият език е преди всичко триумф на достойнство. Това е проза със специфична стилистика, която ти действа хипнотично – така че да не можеш да се откъснеш от нея; иска ти се да четеш още и още – и няма насищане.
Творчеството на Боян Биолчев е запълване на дефицитите ни за истинност и точно назоваване на реалността в дългите периоди на общество на стагнация или подмяна на ��енности. Дефицити на свобода, искреност, топлота и човечност. И искреност и вярност най-вече към себе си. Защото всички бяхме в „това, което ни предоставяха като живот.“ Фройд казва, че животът ни не е кой знае какво, но е единственото, което имаме. През целия си творчески път писателят Боян Биолчев не измени на своето кредо и не се изкуши от по-лекия и удобен път – „ …аз никога не съм се осквернил с лесни или съобразени думи“.
За мен потапянето в творчеството на Биолчев е като дълбоководното гмуркане на харпунджията, какъвто е и самият писател. Дали винаги, след драматичните сюжети на произведенията му ми стигаше кислородът… Понякога живеех с дни и седмици с тези сюжети. Сънувах ги. Това бе едно от най-силните предизвикателства и приключения на духа в некраткия ми живот. Да напиша за този творчески път бе особено обогатяващо вълнение и отговорност. И аз се втурнах в това предизвикателство.
Пишейки, пред мен изниква въпросът: достатъчно познат ли е Боян Биолчев като писател. Достатъчно оценено ли е обемното му творчество от около100 разказа, 7 новели, 5 романа, 2 книги за деца и 30 сценария, от които 7 реализирани като филми и 10-сериен телевизионен филм, копродукция с италианската телевизия под режисурата на световния кинодокументалист Фолко Куиличи. Мисля, че и издателствата, и критиката са длъжници на този изключително талантлив творец. Неговото творчество обогатява българската литература в белетристичните жанрове по един много неповторим и неповторен начин. Висотата на неговото слово и ярките образи го нареждат сред майсторите на белетристиката не само у нас.
Боян Биолчев и Теодора Димова
Боян Биолчев казва, че: „Творческият акт е една красива деформация на съзнанието. Нормалният човек гони мига, а писателят го задържа във времето. В този смисъл има два вида оставане – единия в културата, а другия – в читателската памет.“2 И едно от посланията на писателя е, че литература е това, което стои на нощното ти шкафче. На моето нощно шкафче книгите на Боян Биолчев са от първостепенно значение, към които посягам най-често.
Има автори, които поради своята деликатност и вродено благородство и аристократизъм са далеч от бъбривостта и кресливостта на катадневието ни. Тях няма да ги срещнем в изследвания за постмодернизма или дори в престижни академични литературни истории. Те като че ли все са в графа „и др.“. Ще бъда и конкретна. За мен е непонятно в издание като „Първите 20“ – сборник с най-изявените 20 автори на разкази, да не е включен и Боян Биолчев – маестрото на българския разказ. Но литературата е субективна сфера…
Боян Биолчев, ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1999-2007)
Показателен е интересът към автора от сборника с интервюта с него от 2004 г., което включва около 80 интервюта за периода 1984 до 2004 година. Професор, декан, ректор, актьор, участник в две експедиции в Антарктида, харпунджия, скиор, любимец на студентите и многобройните си приятели – Боян Биолчев се отразява изцяло в своето богато литературно творчество. За 50 години /1971 – 2020/ Боян Биолчев написва около 100 разказа, за 15 години /1979 – 1994/ – 7 новели и за 24 години /1981 – 2011/ – 5 романа. Френският актьор Жан-Пол Белмондо бе озаглавил своя автобиографична книга „Хиляда живота струват повече от един“ . Мисля, че и при писателя е така. В този смисъл Боян Биолчев изживява животите и на всичките свои герои. Това е голямо богатство, но и голяма тегоба. Но, всички си носим кръста…
Този човек – Боян Биолчев, който казва : „Винаги съм искал да бъда само писател“ и довършва изречението „Този живот …ми е недостатъчен“ събужда възхищението не само на своите студенти, а и на всеки, който се докосне до неговото творчество, със своето голямо сърце, с този мъдър тъжно-весел хуманизъм, който чрез своя ярък талант споделя със света. В текста ще бъде разгледано творчеството на писателя по жанрове – разкази, новели, романи, сценарии, детски творби, както и тези творби в контекста на общия литературен процес от 70-те г. на миналия век до участието на Боян Биолчев в съвременната ни култура.
Като ректор Боян Биолчев връчи наградата за литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски" на Йордан Радичков, 2001
Проф. Боян Биолчев, доктор на филологическите науки в Софийския университет, е автор на двадесет и осем книги – разкази и романи, някои от които имат две или повече издания. Преводи на негови книги и произведения са публикувани на шестнайсет езика. Той е носител на редица български литературни награди: „Национална награда за най-добър роман на 2006 година“ за романа „Амазонката на Варое“, Наградата „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга на 2007 г. за същата книга, „Национална награда на името на Иван Вазов“ за цялостно творчество, 2018 г., „Национална награда „Хеликон“ за най-добра книга на годината“ за романа „Преселението“, 2019 г. Боян Биолчев е автор на сценариите на множество български игрални и анимационни филми. Игралният филм „Тайната на дяволското оръжие“ печели наградата „Сребърен лачено“ на фестивала на неореалистичното кино в Авелиньо, Италия, 1985 г., на същия фестивал, 1987 г., игралният филм „Вик за помощ“ е удостоен със „Златен лачено“. Анимационният филм „Черно на бяло“ печели на Световния фестивал за анимационно кино във Франция наградата на УНИЦЕФ, 2006 г. Същият филм печели Голямата награда на „София фест филм“, 2007г. Боян Биолчев е сценарист на десет серийния документален филм „Славянската цивилизация“, копродукция на БНТ и италианската РАИ, разпространен в 136 страни в света. В снимачен период е нов играл��н филм по негов сценарий – „Чумата“. Носител е на „Почетензнак на Българската академия на науките „“Марин Дринов” на лента“ за постиженията му в областта на литературата, за значителните му приноси за развитието на сътрудничеството между Българската академия на науките и Софийския университет. Носител е на орден „Стара планина“ I степен.
Боян Биолчев
Искам да пожелая „На добър час“ на това духовно общение между мен и проф. Боян Биолчев, защото писането ми бе общуване на душата ми с човека и писателя Боян Биолчев. „На добър час“ и на тази книга, творчески портрет на писателя.
Текст: Росица Чернокожева
На премиерата литераторът Георги Цанков представи книгата много силно и образно, както умее да го прави вече десетилетия. А по-късно сподели: Въздействащо беше краткото слово на Роси Чернокожева, която е вложила в книгата несъмнения си интерпретаторски талант, а и огромното си вълнение от докосването до прозренията на големия писател. През далечната вече 1986 г. за първи път говорих пред аудитория за прозренията на Боян по повод на тома с разкази "Зуброва трева". Творби на писателя чете Мастера, непрежалимият Стефан Данаилов. Преди началото той нервно разгръщаше листовете с текста, който му предстоеше да прочете. Ръцете му трепереха, а забелязах, че предвиденият за представяне разказ беше разчертан с какви ли не цветни моливи. Запитах го защо е всичко това, а той ме погледна учудено и отвърна: "Да не е шега, трябва да прочета блестящ текст от страхотен творец!"
Георги Цанков
Точно така се чувствах и аз, когато се озовах на трибуната в Аулата. Сякаш Бог ми диктуваше изреченото - не се срамувам да кажа с гордост, че овладях аудиторията, в която - без преувеличение - присъстваше голяма част от интелектуалния елит на нацията. Благодарих на Росица Чернокожева за проникновението и допълних, че за мен най-високото постижение на професора, но и на писателя е изследването му "Отвъд мита", посветено на Адам Мицкевич. Твърдя, че това е най-проникновеният портрет на гения, за който са изписани хиляди страници, а в увода се съдържа максима, която се отнася както за него, така и за самия Боян Биолчев: "Огромният дар на критическия ум е да съзира ред в магмата на художествения космос, огромният му недостатък е, че той го превръща в устав за художествено поведение. Това лежи в основата на познатото ни митологизиране на миналото и програмиране на бъдещето. Защото един от аспектите на мита е замяната на случайността със закономерност, а програмата е мултипликация на художествения опит, желание да се определят формите на естетическото съзнание." В стотината си разкази, в седемте си новели, в романите, сред които са два недостижими върха в родната словесност - "Амазонката от Варое" и "Преселението", в сценариите и в детските му книги, в сатирите за "Държавата Урария", в научните му трудове, Боян Биолчев е вложил убеждението си, че "писането е отворено писмо до всички и не можеш да го адресираш до приятели или до врагове".
От ляво на дясно: Георги Цанков, Боян Биолчев и Кирил Топалов
Така разсъждават Ренесансовите личности, доколкото все още ги има на абсурдната ни планета, а материалното и духовното участие на ръководството на града на Вазов Сопот поражда надеждата, че все още и у нас има радетели за духовни открития. Преди време те връчиха на Боян наградата "Иван Вазов", сега помогнаха и за издаването на книгата на Роси Чернокожева. Няма да забравя този празник на будителството.“
Наистина беше прекрасно преживяване, както и четенето на великолепната книга на Росица Чернокожева. Щастливи сме, че тя е сред авторите на „въпреки.com”. ≈
„въпреки.com”.
Снимки: Стефан Марков и архив на Софийския университет
0 notes