#Росица Чернокожева

[vprki]

„Хумор е то, не е речи по площадите, мъчно нещо е.“

Тези думи на Чудомир, от заглавието ми, казват много, макар и лаконично. Това само изречение може да осмисли цял един живот. Но да поговорим за новоизлязлата книга за Чудомир. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата проф. Николай Аретов и проф. Алберт Бенбасат „Многообразният Чудомир в неговото време“,  издание на „Кралица Маб“, 2024.

Всяка книга, филм, сценичен спектакъл са колкото в контекста на времето си и също толкова – надвременни с посланията, които носят. Хората на моята възраст си спомнят как през 70-те години на миналия век по сцените в училища и театрални подиуми често зрителите се заливахме от смях при спектакли по произведенията на Чудомир. Когато са казвали на Чудомир, че книгите му се разграбват от книжарниците, той със свойствената си самоирония допълвал: „Ами то, цигари, трето качество, най се търсят“.

Затова новоизлязлата книга от издателство „Кралица Маб“, съдържаща 13 текста от проф. Николай Аретов и проф. Алберт Бенбасат „Многообразният Чудомир в неговото време“ е ценно четиво, което доизгражда образа на Чудомир.

Беше ли необходима тази книга? Какво още може да се каже за Чудомир?

Отговорът се налага още с прочитането на съдържанието на изследването. Да, това е едно дълго чакано, навременно и запълващо много празнини около личността и творчеството на Чудомир изследване. Многостранната личност и богатото творчество на Чудомир чакаха тези двама наши изявени учени и писатели да вне��ат своя дан в художествено-историческото тълкуване на писателя Чудомир и неговото време.

Чудомир

Това е книга, написана с любов, пиетет и пристрастие. Духовното  и душевно общение между двамата автори – наши известни учени и творци и Чудомировата личност и творчество е видно от всяка дума, пасаж, статия. Този сборник е като  неръкотворен паметник на Аретов и Бенбасат, съграден за един от най-любимите български писатели – Чудомир.

Книгата, наистина, разглежда твореца Чудомир в неговото време от много аспекти. В основата си, това са докладите, четени от двамата автори на паметните ежегодни конференции, организирани от радушните  домакини-екипът на ЛХМ „Чудомир“, в рамките не Чудомировите празници в Казанлък. Тези сърцати казанлъчани ежегодно отварят вратите на музея /апропо – те никога не са затворени/ и сърцата си, за да почетат отново и отново паметта на скъпия си съгражданин и творец, който избра Казанлък, а не столицата за свое местожителство и дом.

проф. Боян Биолчев /л/, проф. Николай Аретов /ц/ и проф. Алберт Бенбасат на премиерата на книгата

Ето част от написаното от двамата автори в уводните думи:

„Чудомир е сред най-четените и обичани български писатели, той е и сред най-разпознаваем��те художници. Литературната и художествената критика и мемоаристите му посвещават немалко писания, но сякаш не бързат да го поставят сред каноничните автори. Може би и за добро, така  връзката на Чудомир с публиката остава по-интимна, по-близка.“

Проф. Аретов ни повежда по пътеките на дневника на Чудомир – една изповед, която, казва авторът поражда „възел от въпроси“. И един от тях – може би и реторичен – е: от кого и с какво иска да бъде запомнен Чудомир? Тук проф. Аретов прави и известни съпоставяния, които водят до изводи за прилики и отлики с дневници на други писатели: Борис Делчев, Йордан Вълчев, Константин Константинов. Статията е детайлно аналитична, предизвикваща много въпроси и чувства.

Николай Аретов /л/, Йордан Евтимов /ц/ и Митко Новков /д/ на премиерата на книгата

Силата на проф. Аретов е и в това да разглежда съпоставително Чудомир и другите – Сава Злъчкин, Борю Зевзека, Райко Алексиев. Все автори-хумористи, които неистово се налагаше да бъдат избавени и извадени от забвението им. Един от изводите тук  е, че в очите на Чудомир, тези трима творци изглеждат по-масови автори. Николай Аретов обръща внимание и на това, че отношението Чудомир – Илия Бешков изисква отделно, специално изследване.

Проф. Аретов разглежда и Чудомир с полагаемото му се място в периодичните издания „Зора“ и „Жило“.

Интересен е текстът, който е посветен на участието на Сава Злъчкин и Чудомир, които по това време са приятели, в хумористичния вестник „Жило“ /1910/.

Всички статии на проф. Николай Аретов допълват фигурата на Чудомир в аспектите на журналистическата му дейност.

Проф. Бенбасат в първата си  статия „Антология и пародия“ разкрива фактологията, смисъла, значението и ролята на Чудомир, като автор около пародирането на антологията от 1911 г., съставена от Дим��о Дебелянов и Димитър Подвързачов „Българска антология“, с подзаглавие „Нашата поезия от Вазова насам“. Пародирането става от младите автори, списващи седмичното хумористично списание „Барабан“, сред които е и Чудомир.

проф. Георги Цанков /л/, проф. Алберт Бенбасат /ц/ и проф. Николай Аретов на премиерата на книгата

Изводът на проф. Бенбасат по повод на това пародиране е следният:

„…Но сатирата е отправена не само към „Българска антология“, тя по-скоро е поводът. В по-широк контекст стрелите на Чудомировите „римоплетства“, основателни или не, са насочени и срещу българските литературни и обществени нрави, които през изтеклите години, та и до ден днешен не са се променили особено.“

 Безспорен интерес представлява и статията на проф. Бенбасат „Нашенците и Бай Ганьо – сближавания и разминавания“. В тази парадигма на емблематичните герои на Чудомир и Щастливеца се раждат много психологически допълвания към същността на тези герои. Така щекотливият въпрос за нашенеца и политиката също е сред най-народопсихологическите аспекти на анализите на проф. Бенбасат.

И двамата автори на книгата отделят място и на еротичният елемент и нюанс на Чудомир, като писател и художник.

В сборника са включени и множество илюстрации, които допълват визуално облика на представените автори и издания, под формата на портрети, рисунки, шаржове. На първата корица естествено стои емблематична рисунка на Чудомир.

Чудомир

След това многоаспектно изследване на личността и творчеството на Чудомир, като писател и художник от двамата автори на книгата, след последната ѝ страница читателят ще се запита какво правеше и прави и сега Чудомир толкова търсен, чакан, радушно приеман и предмет на смехотворни разговори в всекидневието ни.  Тази книга на проф. Аретов и проф. Бенбасат дава отговор на този и много други въпроси.  Нека отново се позовем на обобщението от двамата автори:

„ …книгата не е само за Чудомир; тя се стреми да улови общия дух на епохата с нейните ярки и не толкова ярки представители, някои от които дълго време са били пренебрегвани, дори забранявани.“

Всичко това прави книгата на проф. Аретов и проф. Бенбасат значим полиграфически факт от съвременната ни литература и култура.

Аз бих казала – Културата Чудомир. Защото той е цял един свят.

Алберт Бенбасат и Николай Аретов

Чудомировите  „нашенци“ пишеха една Шехерезадна история, една сага, обоснована колкото народопсихологически, толкова и индивидуализираща. Творчеството на Чудомир е и своего рода смехотерапия, смях примесен с много емпатия и тъга, които правят усмивките ни още по-истински. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S.на „въпреки.com”: Книгата за Чудомир на двамата професори бе представена в Огледалната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от литераторите Йордан Евтимов и Митко Новков детайлно и много интригуващо преди всичко като изследване на творчеството и личността на видния казанлъчанин Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967), известен с псевдонима си Чудомир.

проф. Вера Бонева /л/, сред публиката се виждат проф. Боян Биолчев, Чавдар Ценов, проф. Георги Цанков и други.

Те отбелязаха специално и монографията на проф. Вера Бонева "Въобщественик: Книга за Чудомир", издателство "Фабер" 2024. Авторката бе сред публиката

[vprki]

 „Убийство на булевард „Стамболийски“ на Чавдар Ценов - диагноза на живота ни

За стара или нова София има цяла плеяда историко-художествени книги. За бохемска София, за София между двете войни, разказите на Павел Вежинов, Иван Мартинов, Кирил Топалов, „литературната археология“ на Тони Николов и още и още. Какво отличава от изброеното книгата на Чавдар Ценов „Убийство на булевард „Стамболийски“. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева,  литературовед и психоаналитик.

Това е книга за съвременна София, за един жилищен блок или както аз малко иронично я наричам – за една етажна собственост.

Тук си има домоуправител, съкооператори, различни отношения между живущите. Тоест това би могло да бъде всеки един жилищен блок от съвремието ни. Чавдар Ценов донякъде ни подготвя за меандрите в романа си с мотото:„Човек не плете паяжината на живота, той е просто нишка от нея. Каквото и да прави с паяжината, той го прави със себе си“.

Това като че ли ни подготвя за роман, в който екзистенциалното ще ни оплете, като в паяжина.

Но какво се случва. Едно убийство нарушава сивото всекидневие на живущите. Чавдар Ценов разиграва криминалната част от историята по една класическа схема от този жанр. И още – тук, като в добрата „кримка“ на почит е психологическият двигател на фабулата. 

Зад всяка врата, която като затворим след себе си на съответния си етаж и апартамент се крие по една житейска драма. Или комедия. Зависи от гледната ни точка, като имаме предвид, че тях двете ги дели само една крачка. Каквото и да е, то е човешко (“Човешко, твърде човешко“ – Ницше).

Чавдар Ценов

Още с първите страници  Чавдар Ценов ни прави свидетели на криминалното произшествие. Но всичко е обвито в една сънна мъгла. Дали наистина в тила на жертвата е забит нож или това са сутрешни сънни халюцинации.

Бихме го нарекли още и „сън наяве“. Психоанализата добре ни обяснява тънката граница между съня и въображаемото. Това, което е изтласкано в нашето Несъзнавано.

Чавдар Ценов е опитен и талантлив  разказвач. Екзистенциалните и хуманистични послания той фино прокарва през съдбите на героите. Една от най-младите героини, например, споделя, че често насън лети. Да това е май най-старият сън на света. И ето една от поантите на романа:

„ Хората смятат, че трябва да са отрупани с грижи, да страдат, да не могат да вдигнат глава от проблемите си. А защо? Безгрижието не е ли най-първичната любов към живота, към свободата, към чудния свят, който ни заобикаля от всякъде?“

Част от публиката при представянето на романа на Чавдар Ценов в Съюза на архитектите от дясно на ляво: Константин Петров, Алберт Бенбасат, проф. Николай Арегово и Ивайла Александрова

Урбанистичният роман на Чавдар Ценов е и много кинематографичен. Романът ни отпраща донякъде и към интимността на обитателите на етажната собственост, като при емблематичната комедия „Топло“.

Но има и нюанси. Уж живеем под един покрив и битовизмите ни сближават, но по същество всеки се затваря в черупката си - апартамент и дори не подозира за проблемите на съседа. Това е и логично и донякъде егоцентрично.

Романът на Чавдар Ценов е един паноптикум, където авторът точно психологически и народопсихологически отразява черти от „милите, родни картинки“.

И точно затова е сполучлив наративът, защото книгата е създадена с баланс на интелектуалното и катадневното.

Иглика Трифонова получава автограф от Чавдар Ценов

Не са подминати и актуалностите на всекидневието ни: машинации, далавери, корупция. Това прави романът на Чавдар Ценов една от най-реалистичните творби на съвремието ни.

Фино прокараният хумор на пръв поглед като ситуационен хумор има много по-дълбоки измерения:

„–…Всеки от нас го прави. Кажат му нещо да свърши, той махне с ръка: аре, бегай, бе, това ли е сега най-важното! Те това ни липсва!

–          Най-важното?

–          Обратното. Липсва ни онова, дето не е най-важното. Без него сме за никъде, обаче не го разбираме.“

С една дума, романът на Чавдар Ценов е „онова, без което сме за никъде“.

И за да не разваля удоволствието на читателите няма да разбуля кой е убиецът (и има ли въобще убиец). Ще оставя финалът на моя ескиз отворен – все пак това донякъде си е „кримка“…

Дизайнът на кориците на книгата е поверен на художничката Десислава Васова. Много пестеливо и лаконично художничката изобразява характерно психологичното за един до известна степен криминален сюжет. Към това ни насочват и рисунките на кориците – око, очила, фокус, кинолента. С една дума загадка – разгадка. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков

Романът на Чавдар Ценов „Убийство на булевард „Стамболийски“ излиза с логото на издателство „Рива“. Той е автор е на книгата „Удавената риба“, наречена съчинение, на сборниците с разкази „Черно под ноктите“, „Щраусовете на Валс“ и „Другата врата“, на романите „Кучета под индиго“, „Накъде тече реката“ и "Убийство на булевард "Стамболийски", на сборника с малки новели „Отклонения наесен“, както и на повестта "Старецът трябва да умре".Книгите  на Чавдар Ценов са номинирани за много награди: Роман на годината, „Елиас Канети“, „Перото“, „Хеликон“. Два пъти е награждаван с Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2015 за книгата „Отклонения наесен“ в категорията за българска художествена литература  и 2019 г. за романа „Накъде тече реката“ в същата категория),

Чавдар ценов при получаване на Наградата за проза на Портал Култура, 2016 от Деян Енев. Снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

получавал е Годишната награда на „Портал Култура“, 2016 за проза с формулировката за „Отклонения наесен”: за „художествената образност, с която пресъздава причудливите светове на всекидневието и човешката участ в потока на времето”. През май 2019 г. проф. Светлозар Игов (1945-2023) му присъжда „Дъбът на Пенчо“ за неговата проза.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Любовта е сладка, любовта е мека…“

Защо озаглавявам този текст с цитат от любовно стихотворение на Мария Донева. Защото у нея всичко е любов – партньорска, майчина, синовна, приказна, Вселенска, безусловна… Мария Донева за мен е еманация на любовта. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева,  литературовед и психоаналитик по повод 50-ата годишнина на писателката и преводачка.

И ще започна този текст с припомняне на любовните ѝ стихове. Защото, за да се осмелиш да пишеш за любовта, след всичко създадено досега в световната поезия, значи си уверен, че има какво още да кажеш на тази тема и да го кажеш по нов, само твой си начин. А това го може само един голям поет. За мен Мария Донева се нарежда с таланта си в стиховете си за любовта до един друг майстор от новата ни литература, написал невероятни стихове за любов – Добри Жотев.

Любовта при Мария Донева е като дъгата. Чувство с всички цветове и нюанси, чувство, свързващо крайностите – от животворството до отчаянието, от радостта до мъката, от обожанието до помръкването. ��акво сърце, какви сетива трябва да обладаваш, за да изгориш в този пламък и отново да възкръснеш, като феникс, още по-убеден във всемогъществото на това чувство. И Мария Донева ще каже: „Любовта е най-важна!“

Мария Донева ще нарече любовта „невъзможна, невъобразима“ и ще я сравни с дете:

Песничка

Любовта е сладка, любовта е мека,

любовта подхожда точно на човека,

тя му разкрасява устните, очите,

тя е като круша, тупнала в тревите,

тя е като грахче кръгла и зелена

и като корона, смешно накривена,

като топъл огън и като милувка,

тя не е закана, тя не е преструвка,

тя е търпелива, тя мига си чака,

тя деня проспива, после свети в мрака,

тя е невъзможна, невъобразима,

хем е рядка ценност, хем за всеки има.

Мария Донева има сетивата да открива любовта във всичко, като проявление на всичко, като съществуване на всичко. Няма и най-дребната песъчинка от многообразието на света, която да не е родена от състояние на любов. Както знаем  и самата песъчинката, от дразнението и болката в една мида, ражда перлата. Няма атом в света, който да не е проявление на любов.

И наред с това любовта от даваща ни живот, ще ни отпрати в другата крайност – ще ни въвлече в ада. И въпреки всичко, си струва…

Любовта ще направи живота ти ад.

И това ти е ясно. И това е известно.

За петнайсет минути ще те върне назад,

там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,

ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.

Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,

както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,

със щастлива тревога, поносима и мека.

След петнайсет минути, щом останеш без мен,

ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

Мария Донева на Панаира на книгата в НДК на среща с читатели

В стихотворенията на Мария Донева има всичко, което може да ни хрумне, като изживяване и състояние на духа: любов, мекота, всеотдайност, пълнота, хумор, обезсърчаването, невероятните метафори, нестандартните рими. Спонтанността при раждането на нейните стихове може да се сравни само с експлозията на една звезда, с апогея на изгрева, с високата точка на вълната… с всичко, което бликва от меандрите на мисъл, чувство, слово.

Само на поетеса като Мария Донева може да ѝ хрумнат метафори като:

А после като дребни таралежи

Тревогите се кротват уморени.

Дъхът на тишината стихва, нежен,

И става топло и уютно в мене.

Хрумвало ли ни е, че тишината има дъх, че тревогите, като живи същества се кротват уморени. В стиховете на Мария Донева всичко живее, диша, разсънва се, прозява се, протяга се. Това прави речитатива ѝ анимиран, както нашите праотци в зората на цивилизацията са одухотворявали тотема. Затова поезията ѝ е и изконна, и модерна. Тук всичко е и примитивно-първично и възвръщащо се към основното, но на едно по-високо ниво от спиралата и като апогей-висота на чувството.

Мария Донева е майстор и на пейзажните ескизи. Тези статични, притихнали състояния на природното, които едновременно с това са заре��ени с животворно движение и живот. Един невероятен баланс от статика-движение:

Правоъгълни бали слама.

Светлината е на петна.

Под небето – една голяма

И хранителна тишина.

Хоризонтът – извит в усмивка.

Ароматна прохладна пръст.

Във сърцето – покой. Почивка.

И надежда – околовръст.

Посочете ми друго стихотворение, така лаконично, а отварящо толкова от сетивата ни: за взор, звук, допир, мирис. И събрало толкова нюанси на чувствата ни с тези невероятни метафори. Това е, като картина с Рембрандовска светлина и като звън на арфа.

Стихотворенията и разказите  за деца на Мария Донева са друг необятен свят за възхищение, който ни примамва да избродим. В книгата си „Животните“ Мария Донева ще събере на едно място почти целия животински свят. Едно дете в порастването си първо се запознава със животните като играчки и герои на книги. Така то се социализира. Разширява своя социален атом. От памти века животните са първите другари на детето. Дори първите психотерапевти. В началото на миналия век в бит, в който липсват нежностите към детето, малкият човек (израз на Фройд!) първо ще изтича на двора, ще обгърне шията на агънцето, на теленцето, ще помилва кучето и на тях първо ще изплаче мъката си. И днес, когато в къщата се внесе коте или куче, детето не знае да се смее ли или да плаче от радост. Та, то ще си има другар в игрите…

Така и в книгите на Мария Донева гъмжи цяла менажерия от мравки, зайци, котета, кученца,  риби, мишки, лалугери… и всички животни, за които се сетим. Всички те са герои на приказки, сценки или стихотворения и вършат геройства.

Мария Донева

Ще ни хрумне ли да изфантазираме история за два сандала, които …аха да се разделят и вече да не са двойка. И тогава на помощ идват кучето Йофчо и котаракът. Да, но на Мария Донева ѝ хрумва. Хрумва ѝ невероятната история, че единият сандал е отишъл в библиотеката, за да намери любовно стихотворение, което да поднесе на половинката си – другия сандал. Така сандалата Сийче е депресирана и иска да се хвърли от покрива, че е изоставена. И в тази „комедия от грешки“, докато се разбере кой кого обича и обичат ли се още двата сандала кипи една кавалкада и буфонада от неспирен хумор, хрумки и смешки. И над всичко – човешкото чувство „обич“. И над всичко звучи любовното признание на мъжкия сандал Санде:

Без теб светът изчезва цял.

Без теб снегът е черна кал.

Без теб не бих и ден живял.

Без теб съм дупка от сандал.

Върни си, не прави скандал.

Не бих те никога предал.

Така през играта, през шегата и смешките Мария Донева поднася епизоди от света на големите. И тогава за едно дете не е трудно да разбере как се обичат, как се подкрепят, как се грижат един за друг големите и този далечен, непонятен и понякога страшен свят на възрастните става близък. Всичко става лесно като игра и леко като балон, който отлита в небето.

Не може да се изброят всички участия на Мария Донева в  куклени театри, в опери и оперети, във какви ли не спектакли. Нейното въображение е неизчерпаемо. Нейната любов заре��да всичко, до което се докосне.

Участниците в драмсъстава в психодиспансера в Раднево, 2016

В това „юбилейно“ припомняне на творчеството на Мария Донева не може да се пропуснат и нейните постановки с хората от психодиспансера в Раднево и с хора, както аз ги наричам „просто по-различни от другите“. Това е едно невероятно преживяване, колкото благородно и експериментално, толкова и хуманно и нормално. Всеки, който знае за създателя на психодрамата Якоб /Джейкъб/ Леви Морено, знае и фактите, че той прави сесиите си също и в психодиспансери. Както и това, че на паметната му плоча пише: „Това бе човекът, който върна смеха в психиатрията“.

И ще завърша този текст отново със стихотворение от Мария Донева, което също апелира за хуманността, за близостта и разбирането. Както и за сублимацията и катарзиса на чувството любов в изкуството. За това, „че любовта е сладка, любовта е мека.“…

Когато остарее любовта…

Когато остарее любовта

и я заместят с друга,  по-искряща,

по глупав нов закон я отменят,

или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,

а после се окаже старомодна,

когато няма никакъв късмет

и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,

за нея вече въздухът не стига,

тя няма „аз“, остане ли без „ти“.

И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,

открива мир, утеха и спасение,

потапя се във сън, смирен и чист,

и се превръща във стихотворение. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

P.S. на „въпреки.com”: Мария Донева е родена е на 3 септември 1974 година в Стара Загора. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тя е автор на над 20 книги със стихотворения и кратки разкази. Превежда детски книги (най-вече д��тски книги в стихове) от автори като Джулия Доналдсън, Джудит Кер, Моника Шанън, Сузана Исърн, Джейн Риърдън, Джудита Кампело, Марая Кери, Моника Каретеро, Марк-Уве Клинг, Рейчъл Морисроу, Андреа Бийти, Беа Тобоада, Зана Дейвидсън. Тази година книгата ѝ„Писмото на мравката” (издателство „Жанет 45“) Мария Донева беше номинирана в категорията „Детска литература“ на наградите на литературен клуб „Перото“ на НДК. 

През 2016 със Стефан Джамбазов (1951-2021) създадохме като продуцент филма „Хора като нас“ по Норвежката програма за стигмата в психиатрията, като в него присъства с изпълненията си драмсъставът на Психиатричната болница с психодиспансер Раднево„Д-р Георги Кисьов”.Текстовете на пиеските бяха от Мария Донева, тя работеше със специалистите от лечебното заведение и пациентите. Те бяха щастливи да се представят като артисти на форуми по психиатрия и фестивали за хора с увреждания…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Водата и животворчеството

Знаем, че водата има памет. А каква е нашата памет за водата. В новата си книга поетът и преводач Калоян Игнатовски в своите 48 стихотворения ни подсеща, че има много начини ние да помним водата. И то всекидневно, и  ежеминутно. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева,  литературовед и психоаналитик, за стихосбирката му „Водата на деня“. (издателство за поезия ДА, 2024).

Не само, защото човешкото тяло се състои от 70% вода, не само защото живеем на планета, където също основният процент от субстанцията е вода.

По колко начини може да сме в съприкосновение с водата: океан, море, река, езеро, блато, локви, дъжд, капки от клоните от дъжд или сняг,  …та дори и фонтан и кладенец. Толкова много вода, под различни форми, ни заобикаля. Дали без тази книга бихме се досетили и изредили дори на някаква игра толкова видове и състояния на водата… И още  – понятия и състояния свързани с водата – талвег, меандри. Островът също е ограден с вода, патиците, обградени с тръстики, са във вода, поливането в лехите, които „разрохва и оформя“– също. Дори за приказката може да се изрази глаголът, че тя се „стича“  – т.е. изразът е, като за вода. Това пък са опосредстваните отпратки към водата.

Да, всичко в книгата на Калоян Игнатовски „Водата на деня“ е свързано с водата и поетът ще го изрази така:

Водата –

също като енергията

и светлината.

Флуиден стоик.

Освен с нестандартните и изненадващи метафори Калоян Игнатовски ни спечелва веднага с талантливото си екзистенциалното и философскофско кратко стихотворение „Реплика“. То наистина е реплика към „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.” Това е именно известният афоризъм на Хераклит “Panta Rhei: Всичко тече, всичко се променя”.

Ето апострофът на Калоян Игнатовски:

а дали мога да вляза два пъти

в една и съща пресъхнала река

Ще си зададе Калоян Игнатовски и този риторичен, а и към нас въпрос. И това не е въпрос само и толкова в сферата на екологията. Тук има толкова много метафори: Пресъхва любовта, пресъхва приятелството, пресъхва творчеството, пресъхва …всичко, което започва да „буксува“ в личния или обществен живот. Пресъхва накрая и човешкият живот преди да премине в друго състояние.

И тук е майсторството и талантът на поета, че уж зад обикновените, катадневни, на пръв поглед изрази, той ни пренася в своята Вселена от вода.

Всяка дума, всеки израз на Калоян Игнатовски е напоен с толкова многопластовост. Водата я напоява. Смисълът я напоява. Метафорите я напояват.

Какъв е животът ни с водата и във водата?

Има дни заблатени, в които можем да подминем дори себе си:

И подминаваш.

И така през дните

в заблатените меандри.

Подминаваш и себе си.

              / „В лодката“/

Понякога паметта ни е като талвега останал без река:

наноси от настроение

мълчанията

изронените брегове

            / „Паметта“/

Като че сме на друга безлюдна планета – планетата на паметта, която е съхранила тъгата и безводието.

Представянето на американската поетеса Луиз Глик (Нобелова награда, 2020) и стихосбирката ѝ с преводачите Надежда Радулова /л/ и Калоян Игнатовски заедно със Силвия Чолева

Калоян Игнатовски ще ни припомни, че понякога „178 капки дъжд, [са] мил спомен за отживял рай“ / „178 капки“/. И макар и толкова скъпернически отброени, тези капки могат да пул��ират живително във вените.

Калоян Игнатовски е изключителен майстор на сътворяването на менливите ни всеки миг душевни състояния:

какъв би бил животът

на лятната ми глава

без белите облаци

пухкави дворци озвучени

с пустота

или онзи там

сега дъха

на очакване

после с отнесен поглед

мехури смях

прищявка

           / „Нека да не си представям“/

Тази по Николай-Лилиевски въздушност и несбъднатост ни приютява във финеса на белите облаци. А облаците, също ги свързваме и с водата. И на фона на безпределността на въздушното, Калоян Игнатовски изведнъж ще ни приземи със следния стих, към цунамито на злото. Екзистенциалните и хуманистични отпратки на поета са апелът му за вглеждането ни в себе си:

По-щадящо ли е,

ако знаем

откъде е дошло злото

Същото ли е със злото

вътре в теб,

изстреляно

волно или неволно към някого?

/ „Следим“/

Но ето, че животворчеството на водата ще измие наносите от тъга, тиня, несбъднатост, разминаване, зло – просто с една лека вълничка, дори. Защото край водата всичко се променя и е друго:

„До река или езеро се чете и разговаря на фона на различна тишина. Затова ли край тях усещаш пълнота? Там мълчанието също е различно. С по-нюансирани, по-плътни интонации. Всеки отразен образ става двоен, наситен с множествен живот“.

                                                                                       / „Вътре в теб“/

Калоян Игнатовски /л/ и Илко Димитров /д/

Не случайно в митологията и класиката най-емблематичните образи са на фона на вода Светът битува и създава културата и хуманността край водата: Нарцис и Ехо, Данаидите, Горгона, Одисей, Офелия, Жул Верн и неговата „Двадесет левги под водата“ – десетки и десетки сюжети и герои.

Затова образите край водата така, както ги създава и Калоян Игнатовски в книгата си „Водата на деня“ са наситени с множествен живот, който самият той е животворчество. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: личен архив

За корицата е използван детайл от картината на Жорж Сьора „Ливадата“. Оформлението е на Моника Вакарелова. Редактори са Силвия Чолева и Илко Димитров. На водещата снимка Калоян Игнатовски и Силвия Чолева.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Случайната закономерност

С появата на първата книга с разкази „Трудно дишане“ от младия Палми Ранчев, през далечната 1993 г., та и до днес всяка негова книга е събитие. Така е и с тази последна книга, която излезе буквално преди седмица – „Случайни срещи и запознанства“ (издателство Фама 1). Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

И когато през 1993 г. всички  трудно дишахме и въздухът  не достигаше, сега 31 година след това разказът си остава любим жанр за Палми Ранчев. Фактът, че той има досега 5 книги с разкази и новели, ни отправя към равносметката, че кратките истории, които създава на белия лист са едни от предпочитаните му ��анрове.

Кратката визитка на Палми Ранчев гласи: Палми Стоянов Ранчев е български поет, белетрист, сценарист. А връзката с бокса прави Палми Ранчев този, който дава колорита на българската литература, както това направи Хемингуей за американската.

Мотото към новата книга ни въвежда недвусмислено в това, което авторът иска – диалога с неговото Алтер его и със света навън:

„Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен.“

Редове от  „ТОЗИ БОГ ИМА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР“

Бог винаги ще заема важно място в житейското и писателското ни Битие. Преди време Радослав Бимбалов нарече всеки от нас „Подобие мое“, като въображаемо обръщение на Бог към човешкия род.

Но за мен е по-интересна тезата на Якоб (Джейкъб) Леви Морено – създателя на психодрамата, който в специалния си театър във Вашингтон, с три балкона, на които се разполагат съответно ангелите и Бог, казва една знаменита фраза: „Ангелите също имат Несъзнавано“. Тези думи създават един невъобразимо по-богат, сложен и широко скроен образ на Небесното царство.

Майка Тереза, казва, че каквото и да правим имаме работа само с Бог, че основното не са отношенията с хората, а отношенията ни с Бог.

А сръбският владика Николай Велемирович ни подсеща: „По който и път да вървиш, ще срещнеш Бога. Напразно бягаш от Бога; не можеш да се скриеш. Той, наистина, няма да те гони, но ще те чака. Той няма да те чака само там, където си Го оставил. Ще те чака по всички посоки и краища на света.“

На премиерата на книгите на Палми Ранчев - стихосбирката „Под шапката на скитника - подреждане на уличните безпокойства” (Изд. Scribens) и романа „Хаосът в играта на джаги” (Изд. „Жанет 45”) в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

С подобно чувство озаглавих и текста си с оксиморона „Случайната закономерност“. Това ме отпраща и към асоциацията, „че най-хубавото на принципите ни и Свръх-Аза ни, който може да е много строг и жесток към нас самите е, че принципите могат да се нарушават“.

Всъщност, и квантовата физика доказа случайната закономерност.

Новата книга на Палми Ранчев съдържа 27 неиздавани досега разказа.  Дали тази книга не ни разказва във всеки от ескизите си за нас и Бог. Защото Бог живее във всеки от нас и всичко в живота ни е една случайна закономерност – срещите ни, з��познанствата ни – случайни или закономерни ли са… Неслучайно индийският поздрав при среща на двама души е: „Намасте“, което значи „Поздравявам Бога в теб“.

Разказите на Палми Ранчев в тази книга можем да сведем и до краткото обобщение: Един мъж и една жена (спомняме си френския филм на Клод Льолуш от 60-те години с това заглавие). Светът се върти около няколко клишета, или основно около нагоните Ерос и Танатос. Както и да го живеем този живот, основното е любов и смърт – две еднакви по сила изживявания.

Палми Ранчев в тренировъчната зала по бокс в Дианабад, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

Талантът на Палми Ранчев е, че от една обикновена случка той прави нестандартна история, разказва кратко съдби и ни подсеща, че в отношенията на един мъж и една жена има безброй варианти. Всяка любов е нова и ние я започваме, като нещо ново. Дори старите любови възстановяваме с нова надежда. Палми написва тези 27 разказа с усещането, че има още нещо ново, което може да каже за любовта, а това може да направи само един голям писател. Както винаги и което е казвал Палми Ранчев в интервютата си, и тук в новата книга сюжетите се въртят и допълват около две основни чувства – любовта и самотата. Ние се хвърляме във водовъртежа на една нова любов, за да заглушим самотата в нас.

Затова разказите на Палми Ранчев са и изконни, и модерни. Авторът винаги пише със сърцето си, с пръсти върху пулса на времето и усеща всички пароксизми на човешкото състояние и съвремието. Тук е и човекът, като индивид, и обществото, като спасение и същевременно като заплаха. Нека си спомним Сартр: „Адът, това са другите.“

 Затова тези разкази са надвременни. И над всичко е Бог, с неговото чувство за хумор.

Дали това ще са Ева и Емил от „Понякога е твърде сложно“, които ще се срещнат за кратко в един непознат, случаен град за Емил. Героите на Палми Ранчев са емблематични, често аутсайдери, понякога импулсивни и непредвидими. Както ще каже Емил за решението си: „Не се учуди на желанието си да слезе от влака. Без да знае името на спирката. И без конкретна цел. В неочакваното решение и неизвестността, поне за Емил, съществуваха достатъчно основания да го направи“.  Дали това да си обикновен, каквито са и другите, е добре или е симптоматично, че искаш да почувстваш, че просто трябва да направиш нещо за себе си и със себе си. А Ева също ще потвърди: „Че винаги се е доверявала на случайността и първите впечатления“.

Палми Ранчев /д/ и проф. Боян Биолчев /л/ в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

Или героите ще са Маргарет и чернокожият Енцо в Италия („ Любов или търпеливо учудване“), където тънката граница между любов и омраза е едва доловима и състоянията не са статични, а преливащи едно в друго. Това връзка ли е или хората си остават напълно чужди. В този разказ има и още един герой – един професионален фотоапарат. И от този предмет Палми Ранчев прави една майсторска фикция – разиграва фабулата така, че ние да приемем на вътрешната си душевната сцена двама герои, които могат да завихрят въображаем дори цял продължаващ роман.

Важен нюанс в разказите е и нежността: да докоснеш другия нежно, едва и деликатно по рамото или бузата, да го гледаш с възхита или полуусмихнато. Всичко това е приемане и предразполагане.   Но авторът ще остане до тук – до ескиза, до щриха, до лаконичността на кратките изречения и ще остави на читателя да дописва. Важното не е, че Палми Ранчев не ни дава отговорите, а че задава правилните въпроси.

Умоподбудителни са и заглавията на тези 27 разказа: „Звукът“, „Безразличието на дърветата“, „Любовната двойка и цигуларите“, „Въпроси за разрешаване“,…

Екзистенциалните теми в разказите на Палми Ранчев са загатнати само леко, ненатрапливо и деликатно. Те ни отпращат отвъд, уж, на пръв поглед катадневните случвания – срещи.  От среза, който къде по-деликатно, къде по-драстично прави Палми Ранчев на социалното ни обкръжения се раждат класическите му разкази, които винаги носят отзвука на хуманността.

Палми Ранчев при получаване на Първа награда в категория Проза на Портал „Култура“, 2019 за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” („Жанет 45“, 2018), снимка: Стефан Джамбазов

Има един разказ, посветен от Палми Ранчев на приятеля му – поета Маломир Николов – „Императрицата“, (а и не само ��ози разказ), който би правил чест на всяка световна антология на късия разказ. Героите са – мъж и жена, които се запознават при изхранването и съществуването си от контейнерите. Този разказ е и много кинематографичен. Пак казвам – това е класика. Класика, която вълнува и докосва и най-дълбоките ни душевни пластове. Надявам се, дори и при хора, с по-закърнели сетива.

Героинята, клошарка, с прозвището „Императрицата“ ще каже в края на разказа, много от това, което всички имаме метафорично в живота си: „Отдавна беше свикнала да приема като очаквани изненадите. Понякога бяха прекрасни, друг път – отвратителни. Често не успяваше да ги разбере. Напоследък дори не се опитваше. Дотогава беше приятно, че повдигне ли глава, го виждаше. Не е сама. Знае кой е, той също я познава. И даже, ако повече никога не проговорят. Достатъчно е, каквото бяха си казали.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Подобието Божие, като частица от Всемира

„Ти, подобие мое“. Както още от заглавието се досещаме, условно можем да назовем книгата, като Божи монолог. Но дали е и Божествен. Дали можем да сложим знак за равенство. На това, може би ще си отговорим в края на романа. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата, издадена от „Сиела“, 2024.

Дали е дързост, претенциозност и дори светотатство да се говори от името на Бога. Нали е казано: „Не споменавай напразно името Божие!“ Или, като създадени по образ и подобие нему, можем да си позволим да се догаждаме за мислите и думи��е му. Особено, когато са отправени към нас, с цел самопознание. Това подобие, което сме на Бог е, че по същество сме частица от Всемира. Руми казва: „Не океанът се състои от множество океански капки, а океанската капка съдържа в себе си целия океан“. Или индийският поздрав „Намасте“ – поздравявам Бога в теб. И тук е същото. В нас, в единия човек се съдържа целият Бог.

В романа на Радослав Бимбалов „Ти, подобие, мое“ , това обръщение съдържа цялата подкупваща нежност и подкрепа на Бог към всеки от нас. Бог е в ролята на протагонист, на второто ни аз, нашето Алтер его. Този авторски Бог, който понякога се усмихва, дори се самоиронизира на моменти, но и често е самокритичен и вглеждащ се в себе си.

Това е една поетична, изящна книга /и още много други неща/. От която на моменти струи приглушена тъга, на моменти – искряща радост. Наративът е замислен, като условен, задочен диалог между основно двама герои – разделеното семейство на Тийч/ъра /Учителя по английски/ и Нат – бившата му съпруга. Тук са и образите на двамата нови партньори на двамата – Йо и Бо. В тази съзнателна съкратеност, умалителност, всекидневност на имената, според мен, стои една тенденция към универсализиране на няколкото важни роли. Т.е., че това може да е една „банална“, типична, всекидневно срещаща се конфигурации от хора и отношения. Но и наред с това – достатъчно индивидуализирани персонажи. Тук се разиграват много роли – съпрузи, родители, любовници, професионално реализиращи се хора. Както казва Луиджи Пирандело: „Ние имаме сто лица.“

Интересна е конструкцията на романа, която през отделните съдби на героите осъществява и множество културологични отпратки – тук е и Бетовен, Оскар Уайлд, Балзак, Малтус, Дарвин, Кант, Ницше, както и запознаването с тенденциите в изкуството на скулптурата от Античността  и Ренесанса. И всичко това надвременно проникновение е загатнато удачно, ненатрапливо и вписващо се във фабулата. Литературните, музиковедски, общество значими отпратки са много умело вплетени в обрисовката на героите и това прави образите плътни, ярки и индивидуализирани. Тази двупластовост, по-скоро многопластовост на романа го прави интелигентно написан текст, който разкрива човешката катадневност, но и поставя човешкият индивид в контекста на една цивилизованост и Вселенска идентичност. Нека си спомним за картината на Микеланджело –полуизлегнатите фигури и как Бог вдъхва живот на Адам. Та, за този пръст Божий се споменава и в романа.

Това е роман едновременно за човека и човечеството.

Радослав Бимбалов

Особено екзистенциален нюанс на романа придава и епизодът с разискване на партито в апартамента на Йо дали проблемът на проблемите е пренаселеността на планетата. Талантът на Радослав Бимбалов се откроява особено в такива ескизи от книгата, когато почти кинематографично създава в емблематични обстановки също толкова значими философски въпроси. Дали болестите, гладът, войните, които са в „безмилостна прогресия“ са нещо неизбежно. И неизбежният естествен подбор е проява на цинизъм.

Запомнящи са и Божите /респ. Радослав Бимбаловите/ изрази: „Човешкото общество е сложна плетеница. Макар и отделен индивид, ти си обвързан с много други себеподобни в сложни взаимоотношения и посоки. Под теб са десетки възли, но над теб винаги има поне няколко души, в чиито нишки си усукан. Над мен няма никого. Без значение дали ме величаеш или отричаш, не си успял да ми нарочиш началник. Вероятно затова ми е трудно да осъзная какво е „да чакаш да влезеш при директора“. Ти точно това правеше онази сряда“.

Ето така елегантно, естествено, фино иронично, като игрословица Радослав Бимбалов приплъзва пластовете в наративния диапазон.

Много впечатляващ е стилът, изказът на Радослав Бимбалов. Мек, плавно леещ се, нестандартен в метафорите си, но и безпощаден, когато фабулата го изисква. Тук класика и модерност си дават среща. Тук си дават среща и съвремието, и цивилизационното развитие.

Художник на корицата Милена Вълнарова

Радослав Бимбалов не спира да ни изненадва – сюжетно, емоционално, жанрово. Неочаквано Тийчърът е уволнен и съден. По параграфи и алинеи.  Защото се е намесил в бой между тийнейджъри и е помогнал на единия, който е от тяхната гимназия. Ненадейно се озоваваме в жанра роман антиутопия. Оказва се, че съществува  „Ръководство на учителя от новото време“. Там се казва: „Демонстрацията на съчувствие е нарушение на личното пространство.“. И още: „Състраданието е посегателство към личността“.

Тук е цялата деформация: и иронията, и абсурдът.

Събитията се развиват стремглаво. Главният герой е подложен дори на  апарат, който „сканира“ чувства в така наречената институция „Държавна агенция за емоционален контрол“ /ДАЕК/. Дори един адвокат го пита дали той до този момент не е бил в кома, че не ги знае тези неща. Признавам си, чудех се кога и как Радослав Бимбалов ще отключи темата за хуманността в човешките отношения.

И ето той го прави блестящо, неочаквано, екстремно и саркастично с тази глава, която е една от най-фрапиращите, в романа. Тийчърът е диагностициран със „завишена степен на „състрадание“, което е в разрез с правилния поведенчески модел“. Заради това той не може и да упражнява педагогическа професия. Радослав Бимбалов хвърля ръкавицата не само към педагогическия сектор, но и към държава и общество. Става ясно, че в „новото време“ хуманността е в криза. Още по-точно би било да кажем, че такова понятие липсва.

По нататък в романа се доразвива същностното на тази утопичност на наратива, с твърдението, че уличните кучета и просяците са изчезнали.

Радослав Бимбалов на Алея на книгата

Романът на Радослав Бимбалов има и друго достойнство. За сегашните млади поколения исторически факти, като развиващото се премеждие в стогодишния вече филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потемкин“ с емблематичната сцена на стремглаво спускащата се по стълбите детска количка или защитата на гражданите на Прага от руските танкове през 1968 г., или Американските войници в „мръсната“ Виетнамска война – това са все непознати факти от близката и по-далечна история. Спомените на нашето поколение са черно-бели. И тук авторът прокарва тези истории през образа на журналиста Шими.

И Бог ще зададе въпрос към човека, но и дали не е доста риторичен този въпрос: За всичко ли можем да го държим отговорен този Бог?

Друг екзистенциален въпрос в този толкова сюрреалистичен и абсурдистки на места роман би могъл да бъде и въпросът: дали наистина всеки е уникален. Тук отговорът на Всемира е, че в колекцията му има доста подобни на всеки от нас. Дали просто не сме една колекция. Дори колекция от индивиди, универсализирани като по калъп.

Още много може да се говори за романа на Радослав Бимбалов. Тук загатнах една част от въпросите и опитите за отговори. Но нека да оставим всеки, четейки този толкова талантливо написан роман, сам да открива какво подобие на Всевишния е. Изниква и въпросът: дали не е по-добре да съществува този агностицизъм, тази непознаваемост.

Защото, Бог може би говори и така: „Дори и тези, които уж напълно осъзнато ме призовават, забили колене или чела в пода на храмовете си, също го правят с добре прикрита увереност, че аз няма да се появя и да объркам спокойствието им. За теб е важно да съм далече, да е трудно, да ме откриеш, да е невъзможно, непостижимо. Дали това ми харесва? Може би.“

В текста от различни гледни точки става дума и за характера, ползата и резултата от състраданието и хората, които съчувстват. В мислите и думите на Бог можем да вложим много опции. Този наративен ход на Радослав Бимбалов – Бог и условен диалог с човека, негово подобие, по същество е диалогът ни със самите себе си. Нашето себе познание.

Отново ще се върна на това как Радослав Бимбалов отразява въпроса за хуманността и екзистенциалното съществуване и същност на Бога, с което ще оставя отворен края на изключително майсторски създадения роман „Ти, подобие мое.“: „Инак, този интелектуален звяр Ницше все още ме кара да се усмихвам на думите му:  „И Бог има своя Ад: Това е неговата любо�� към людете. Бог е мъртъв. От състраданието Си към людете умря Бог…Може би Ницше е прав – вероятно ти си моят личен, мъчително тесен, но и необхватен Ад.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: архив на издателство „Сиела“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Тази Шехерезада – баща ми“

Всеки един човек, всеки един живот е една Шехерезада. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик, за книгата на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, издателство „Жанет 45“, 2024.

Покойният ми съпруг – Вихрен Чернокожев казваше, че ако всеки един човек седне и опи��е в една малка тетрадка живота си, ще се получи една своеобразна мрежа от тези животописи и животът ще добие друг смисъл. Той не харесваше понятието народопсихология.

И още – знае се, че и писането и четенето са своеобразна библиотерапия. Невидимите нишки, които свързват пишещия и четящия не могат да бъдат заменени дори от класическото изреждане на асоциативни изкази на Фройдовата кушетка.

Томас Ман казва, че всеки читател намира себе си в някого от героите на книгата и правдиво откриваме, че авторът е велик творец.

И си мисля, в тази толкова полифонична книга, колко ли хора ще се идентифицират с героите, с начина им на живот, със случващото се на душевната ни сцена, макар, че текстът е написана като монолог.

Георги Господинов с новата си книга „Градинарят и смъртта“ прави това – създава връзка, мрежа, в която вплита душите ни. И той го прави по неговия си талантлив начин – искрено, докосващо ни, поетично, редуващо пропадания и извисявания и, разбира се – катарзисно. Георги Господинов е имал нужда от своята терапия – да се зарови в словото и да облече човешката си мъка и загуба в спасителната одежда на изкуството.

Книгата започва с крайно лапидарното, което съдържа всичко и овладява цялата по-нататък разказана Шехерезада: „Баща ми беше градинар. Сега е градина.“.

Австрийската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос ни научи, че при всяка загуба и скърбене ние минаваме през пет етапа: отричане, гняв, уговаряне, депресия, приемане. Всички минаваме при загубите си през това и трябва да си дадем време, търпение и обич да се справим.

Георги Господинов на Майсторския си клас на “Аполония”, 2023

От своята  лична история на загуба и скърбене Георги Господинов прави и екзистенциално, и философско, и културологично, и надвременно четиво.

Това е четиво, написано с безпощадността на битието и всекидневието и наред с това – с финеса и нежността на цяла палитра от чувства, на които сме способни.

Епизодът, например, когато баща му изрежда безбройните си болести пред лекаря е великолепен пример как една банална случка става история, става мит, става хуманност, става култура. Този зареден с невротичност, както повърхностно би се възприело, разказ се превръща в изповед, в народопсихология, в свещенодействие. Човек, особено боледуващият (физически или душевно, макар че всичко е психосоматично) просто има нужда да бъде изслушан. Той има нужда да бъде зачетен, като човешко същество и личност. Да бъде уважено неговото страдание. Да почувства грижата за себе си. И това е половината от оздравяването.

Георги Господинов с книгата си ни дава един урок по търпеливост, по синовност, по съпричастност, по достойнство. Защото всички ние, със свойствените си дискомфорти и дисфункции искаме, по възможност, да живеем достоен и човешки живот.

Фройд казва, че животът ни не е нищо особено, но е единственото, което имаме. И, че човекът заплаща своите цивилизационни достижения с невроза.

И разказът на Георги Господинов се лее през устата на бащата, като Омировата „Илиада“ и като най-доброто изпод перото на Ивайло Петров и Йордан Радичков. И тогава разбираш, че има едно нещо само, пред което българинът, както казваше Ивайло Петров, стои със свалена шапка в ръцете си. И това нещо се казва смърт, но и безсмъртие. И този баща ще остане отвъд смъртта чрез своите рози, череши, сливи, с цялата си градина. И с думите си: „Няма страшно“. Тези думи, с които си даваме кураж и, с които искаме да дадем кураж и на децата си.

През разказа в кабинета на лекаря става нещо чудотворно. Това не е рутинен лекарски преглед на поредния пациент. Това е свещенодействие. Това е самият живот, вкопчил се в своята градина: „Изброяването на неговите болести, наистина, звучеше епично като изброяването на корабите в "Илиада". Даже беше още по-обилно и картинно, като изковаването на щита на Ахил. Всичко имаше в тези истории - и небето, и земята, и двата града, и селото с всичките му сезони, лете по жътва, есен по гроздобер, зиме по Коледа, а клането на прасе беше отделна глава, така го разказваше, че кръвта шуртеше в кабинета и изцапа малко бялата престилка на доктора, но той, заслушан в разказа, дори не помръдна. После баща ми разказа за градината, уж започна с болките в кръста, докато копаел, но разказът така се разлисти в рози, череши и сливи, че цялата стая разцъфна. А ехографът в ръката на доктора се разпъпи като лале и вече нямаше да намери и сянка от метастази.“

Този магически реализъм на Георги Господинов, да прескача от епоха в епоха, от година в година и от топос в топос, та до съвремието в лекарския кабинет  и всичко в една неразделима амалгама, прави винаги стилът му разпознаваем в многогласието на съвременната ни литература, дори и ако текстът не носи подписа му.

Метафоричността да минаваш от един наративен пласт в друг, от жанр в жанр и да създаваш една Вселена от успоредени, а не линейни времена и места е нещо, което ни прави част от тук и сега, но и частица от света, „от небето и земята“. Георги Господинов има изумителната дарба да вдъхва живот, да оживява предметния свят по Далчевски. Ето разказът ще се разлисти в цвете и дървета, а ехографът ще разцъфне в лале. И всичко става, като в детска приказка живо и дишащо. Тази игра с жива и нежива материя е типично Георгигосподиновско изобретение. То не е характерно само за тази му последна книга.

Писателят живее във фантастичния свят на анимирането. Както в зората на човечеството, нашите праотци са анимирали тотема. Това е присъщо още за нормалните невротици, каквито сме и ние, и за децата. Една от главите в книгата на Фройд „Тотем и табу“ е озаглавена „Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“. Праотецът ни е смятал, че думите творят реалността. И това е доказано и в съвремието от квантовата физика. Действието се случва първо във въображението ни. И неслучайно децата в играта си са в една гранична защитена реалност, както, например е конфиденциалната в психодраматичната сесия.

Георги Господинов в литературен клуб "Перото" в НДК, 2016, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Мислите и думите са енергия. Това става и в разказа в кабинета на лекаря. Думите на баща му осъществяват това всемогъщество на мислите и превръщат думите в кръв, обагрила бялата престилка на лекаря или цвете, в което ще разцъфне ехографът. Като във вълшебна детска приказка. Това придава едно особено символно послание. Тук реализъм и магичност са в специфичен танц. Думите творят друга реалност в спиралата на живота. Затова бащата говори и изрежда, не спира, защото знае – спре ли –ще загуби битката.

Книгата на Георги Господинов носи атавизма на праисторията и Несъзнаваното, и наред с това лексиката на модернизма. Тук всичко е и изконно, и модерно. И тази амалгама прави идеите, наратива, метафорите на Георги Господинов самородна субстанция. Защото всичко е закодирано в една Вселенска матрица. И всичко е едно: от ембриона до свития в също такава форма от болките си човек, който отива в Безграничието.

И друга отлика и нюанс има изказът на автора – това, че всичко е „човешко, твърде човешко.“ (Ницше). Тук няма преднамерена маниерност, а простота, която се родее с класиката.

На последните страници от текста Георги Господинов написва единайсет пасажа, които започват все с едни  и същи  думи-въпрос, които са риторика на вътрешната ни сцена: „Не знам какво да правя…“. И тук са и градината, и инструментите, и кучето Джоко, и празните буркани, и празниците, и майка му, и още, и още – до единайсет. Може би най-обобщаващото е: „Не знам какво да правя с всички въпроси, които ще се появят напред“.

Георги Господинов пише в епилога, че е искал написаното да е „съдбовно и леко“.

Дали има такава комбинация или е оксюморон (несъчетаеми неща)?

Да, и този път Георги Господинов е успял да говори на сърцето ни и съдбовно, и леко. И докато четем се сбъдва казаното в началото, че „това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива“.

Текст: Росица Чернокожева

На „Аполония“ тази година  писателят Георги Господинов за трети път след 2021 ще проведе своя Майсторски клас по творческо писане.

Георги Господинов представя участниците в Майсторския си клас на “Аполония”, 2023

На 1 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия е неговата авторска вечер, като тогава ще е премиерата на книгата му „Градинарят и смъртта“ – първата му след Международната награда „Букър“ (2023). Тя се публикува с логото на издателство „Жанет 45“, редактор Биляна Курташева, художник Люба Халева. Първата ѝ среща с публиката е в Созопол на 40-ото издание на Фестивала с участието на актьора Владимир Пенев и музиканта Михаил Йосифов само няколко дни, след като излиза от печат в края на август. Следобедът на годината, както Господинов нарича този месец.

Четири години след „Времеубежище“ Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта“ – първата си книга след Международната награда „Букър“ (2023).

Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe –  милостива и безмилостна едновременно.

„Тази книга няма лесен жанр – пише Георги Господинов, – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Тихомира Крумова, архив на „Аполония“ и "Жанет 45"

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Рецепта за смелост

 „Рецепта за смелост“ е последното стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за поетичната книга „Как ни спасяват природните закони“. Жанет 45, 2024. (редактор Кристин Димитрова, оформление Иво Рафаилов).

Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на…

„…от какво се страхуваш?“ – с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.

В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпитала и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни – в областта на чувствата ни – живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към едно валиден и в света на емоциите.

Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.

Затова и природните закони са така велики, величави.

Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.

Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.

Оля Стоянова при получаване на поетичната награда на името на Николай Кънчев, 2013, връчена ѝ от Федя Филкова (1950-2020)

Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не се страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И  както казва Башлар: поезията е най-истинската литература – тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.

В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ретроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: „Закон за това, колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“.

Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.

Оля Стоянова на премиерата на книгата ѝ "Улица "Щастие"", 2016

И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: „Болките на растежа“:

Някога той можеше да разбира

птичия език – онзи таен език на детството,

когато нямаше непознати думи

и застрашени животински видове –

врабчетата не бяха изчезващ вид,

дроздовете разказваха истории,

а преди буря бързолетите съшиваха небето

с едри бодове.

Как се нарича всичко онова,

което идва после?

Порастване

или екологична катастрофа?

Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. „Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца  – уви, както всички възрастни.“

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото „Първа Вселенска идентичност.“ Тогава бебето е в единение и симбиоза  с целия Космос.

В „Бурята на хоризонта“ Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва – треви, птици. Думите нямат значение.

...................................

Понякога трябва да наведеш глава,

а това става

по трудния път.

И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасително действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем „Звуците на високата планина“ – едно хайку , също от тази първа част на стихосбирката – „Закон за това колко далече отеква смехът“. Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:

Дишай.

Издишай.

Дишай.

Понякога само това ни е нужно, за да сме живи. Поетичният начин да изречеш философски и екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че „Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така – неспокойно“ („За невидимите граници“). Или, че на живота му „трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта…/ – („Как умират градовете“).

Оля Стоянова при получаване на наградата за драматургия „А’Аскеер” , 2014, от доц. Георги Лозанов, член на журито

Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:

за да не бъде животът еднопосочна улица

с ясен изход.

Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:

Нощните смехове,

крясъците,

плачът,

всички сигурни знаци,

че сме тук

и искаме някой да ни чуе.

                 / „Колекция от недовършени викове“/ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: Оля Стоянова е от най-на��раждаваните поетеси още от най-младите си години и винаги ни е радвала със словото си. Разказите ѝ също са красиви и опоетизирани с красотата и смисъла на думите. Има специално пристрастие като автор и към драматургията, носител е два пъти на наградата „А’Аскеер” , 2014 за "Покана за вечеря", поставена в театър „София“ и 2018  за пиесата "Цветът на Дълбоките води" реализирана на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Даването, като Модус вивенди

Ще започна да говоря за впечатленията си, за чувствата, които породиха стиховете на Нели Горанова у мен с последното стихотворение от книгата ѝ „Като тиха въздишка. Поезия“, издание на Colibri, „Верую“:

По мъжки всички удари понасям,

закърпвам неспокойни рани,….

Давам ли, не ща да пресмятам,

губя ли – не съжалявам.

Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Мисля, че в тези кратки строфи е закодирано всичко, което Нели Горанова ни споделя в последната си книга, събрала само 25 стихотворения. Тя е поетеса, която показва само най-добрите си творби. Явно е от творците, които не искат да оставят талаш след себе си.

И това „мъжко момиче“ има един начин на живот /Модус вивенди/ – способността да даваш. А дава този, който е щедър и, който има какво да дава душевно. Последният стих от това стихотворение ми напомня шансона на Едит Пиаф „Не, за нищо не съжалявам“.

Нели Горанова е богат душевно човек. Човек, който се раздава и обича да прави другите щастливи. И с това тя ме спечели завинаги.

Темите в стиховете на Нели Горанова са любовта, приятелството, детството, сезоните, завръщането у дома. Дори и нелицеприятните: омраза, предателство. Дори и меланхолните: „Звън от самота“, „Като тиха въздишка“, „Момиче за сбогом“. Всички тези състояния, части, всичко това са ролите на нашия Аз ( Self). Всичко това, събрано, ни прави цялостни.

Но доминиращо е любовното чувство с всички свои нюанси. И си мисля, че за да се осмелиш да пишеш за любовта, при всичко, което досега в литературата е изписано да възпява любовните трепети, значи си убеден, че имаш какво ново да кажеш.

Башлар казва, че най-истинската литература е поезията, защото тя ни говори с гласа на поета за самия себе си, а не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби. И тук, в поезията на Нели Горанова е така – заглавията на стиховете ѝ са ударни, кратки, казващи всичко: „Сърце“, „Копнеж“, „Студено“, „Предателство“, „Проклятие“…

Нели Горанова /л/ при представянето на книгата ѝ в СГХГ

Любовта, знае се, е една неизбродима Вселена и поетесата ни я превежда през това, което ни прави живи– туптящото сърце. То ни е най-верният приятел до края. Затова Нели Горанова ще се обърне към сърцето с най съкровените молби:

Не препускай тревожно, сърце…

…

Не замирай във спазъм, сърце,

щом дочуеш на спомена крясъка…

…

Не залъгвай душата, сърце…

….

Ще се скитаме с тебе, сърце –

всички пътища водят до Кръста..

                               / „Сърце“/

Да, всички изкачваме своята Голгота, понесли в неистови усилия Кръста си.

Метафорите  в поезията на Нели Горанова се отличават с една много премерена конкретност, предметност, с което авторката е продължител на клас��ческите образци в нашата поезия. В любовната поезия всички само може да се учим от Добри Жотев и Нели Горанова може би е школувана от него.

В книгата има и едно стихотворение, което авторката посвещава на куклата си от детството. У всяка жена до края винаги живее и едно малко момиче. А играта с куклите е нейната репетиция за живота, като възрастен. Момичето расте в тази кукленска вселена и се учи как се става жена – не само в либидно отношение, но и как се пораства, за да се идентифицираш с майката и да търсиш по-късно своя принц, по подобие на баща си – първия мъж, когото виждаш в живота си.

Нели Горанова

Чудесни са тези дълбоко стаени позабравени чувства от детството, когато сме най-близо до Несъзнаваното, с които ще се обърне Нели Горанова към символа на своето детство, защото всичко е кодирано в детството ни. Тези кукли са нашите помощници в порастването. Не  са ни давали толкова обич и подкрепа. Защото, ако на детето не му е достигала обич в детството, то очаква тези дефицити да се репарират от реалността навън. А това не винаги става. Затова са толкова силни тези думи към старата кукла и толкова дълбоко подплатени психологически:

Прегърни ме с ръцете си силни,

целуни ме и пак ме помилвай.

Ти си моето минало свято,

Всичко друго е тъй непознато…

                    /„Старата кукла“/

На всеотдайността на чувството, на обсебващата те любов, на лудостта и страстта Нели Горанова посвещава едни от най-добрите си стихове:

Заради нощите с тебе,

безсрамно разголена, боса,

излагах страстта си на показ –

скитница зла, дългокоса.

…

върху жарава танцувах

и от сълзите си пиех.

…

най-скъпата гордост захвърлих

защото поисках да страдам.

                 /“Заради нощите с теб“/

Тази излязла от мита нестинарка, изконна и наред с това съвременна, не се побоява да стъпи върху жаравата, не се побоява мазохистично да се хвърли в страданието. Фройд винаги е твърдял, че жената е  склонна към мазохизъм и дори в края на живота си е казвал, че не знае какво е жената – малко иронично добавя: „Обърнете се за това към поетите или изчакайте науката да натрупа още познания“.

Жената в стиховете на Нели Горанова е всичко това – неразгадаема, но и всеотдайна.

Затова поетесата и убедено, и смирено, и наред с това гордо в последното свое стихотворение „Верую“ ще каже:

Давам ли – не ща да пресмятам,

Губя ли – не съжалявам.

Харесах и този априори изразен оптимизъм у Нели Горанова, който ѝ дава сили да върви напред, въпреки раните:

„ако обидата наистина горчи

и парят сълзите в очите,

…….

Спомни си колко хубав е мигът

и как в гърдите блика радост,

….

                / „Ако внезапно…“/

Кристина Белчева /л/ и Нели Горанова /д/ на поетичната книга „Като тиха въздишка. Поезия“ в СГХГ

Една жена е станала силна, защото не е имала друг изход и тя ще се изправи след дъното толкова пъти, колкото е нужно.

Допада ми и умението на Нели Горанова да назовава нещата от живота с истинските им имена, без изказът ѝ да губи от поетичността, деликатността и нежния полъх.

За стойността на тази така талантливо написана книга, допринасят и великолепните илюстрации на  Бояна Петкова. Книга – една тиха въздишка – сред динамичното ни всекидневие, която ни спира за миг и ни напомня, че богатството на чувството любов ни прави по-човеци.≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: личен архив, ArtSofia

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Опитът ѝ в областта на нещастието

Това заглавие е изречение от книгата. По-точно от третата повест в книгата с едноименното заглавие „Посланичката“ на Людмил Тодоров (1955-2023) /на снимката/, публикувана от издателство „Знаци“, 2024, написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Някои наричат тези три текста и новели. Като обем те са на границата повест /роман. В това издание подзаглавието е „повести“. Не това е важното. Мисля си, колко ли начини има да се изрази един човек за нещастието. Когато споделих впечатлението си от този израз на Людмил Тодоров с приятел-наш известен писател и учен, той ми припомни мотото на Толстой към „Ана Каренина“: „Всички щастливи семейства си приличат, всички нещастни са нещастни по своему“. Същият този приятел-писател и учен ми е казвал, че навремето проф. Петър Динеков го е насочвал: „Потърси. Заглавието винаги е тук някъде вътре.“ Аз в този случай, дори не търсих заглавието – то само ме намери. Като в повечето случаи. Според мен изразът на Людмил Тодоров е елегантен, изискан и ювелирен. И дълбоко психологически. Дали от това нещастието ще стане по-поносимо. Сигурно зависи от опита ни в него. Дали опитът ни в областта на нещастието ни обогатява или разрушава. Замислих се за собственият ми опит в областта на нещастието. Както и дали тези три повести са повести са свойственото нещастие за всяко семейство.

Художник на корицата е Кирил Златков

В тази последна, посмъртно издадена книга на рано напусналия ни писател, сценарист, режисьор, актьор Людмил Тодоров мисля, че става дума точно за това: опитът ни в областта на нещастието. Нека това не ни насочва само към негативното, песимистичното и депресиращото. Напротив. Известно е, че ако не съществува антиподът, не ще уловим и другото състояние. Как би се самоопределило нещастието, ако не бе хедонизмът ни, като алтернатива. Нещастието ни е нужно, за да се опитаме да се наслаждаваме на всички щастливи моменти и времена. Да, щастието може да е и миг, но и протяжност. Но и чрез свой герой Людмил Тодоров ще ни напомни знаменитата реплика на Манделщам: „Кой е казал, че трябва да бъдем щастливи, кой е обещавал това?“

В тази книга на Людмил Тодоров са събрани един по-ранен роман /тогава е наречен „роман“ –  „Хроника на едно пропадане“, от 2000 г., „Разговорът“ и „Посланичката“.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

Това е пар екселанс висока класа. Проза, която те просмуква и напоява с тъга, радост, безутешност, съпричастност, безнадежност… – нарочно редувам тези полярни състояния в живота ни, за да се напасне пъзелът-живот. Много характеристики могат да определят тази проза на Людмил Тодоров. Интелектуална проза, екзистенциални повести, полифоничен наратив. И всичко ще е точно казано. Но най-вече това са човешки изразените пропадания /неслучайно и заглавието на първата повест е „Хроника на едно пропадане“/ и човешките възвисявания. Защото те и двете ни бележат. Бележат ни с дълбоки знаци.

Философът Киркегор преди два века ни напомни, че „Който се е научил да се тревожи правилно, е научил най-важното нещо“, а психоаналитикът от началото на 20 век Роло Мей ни накара да се вгледаме в „Смисълът на тревожността“. Не, това не са оксиморони. Това е интелигентният, цивилизованият и човешкият начин на живеене. И в трите повести чувстваме внимателно вглеждащия се в човека поглед на Людмил Тодоров, като в нормални невротици и хора, които тревожността бележи. Поглед, с любов към човека, без интелектуално дистанциране или не дай Боже – високомерие, снобизъм, характерен някога за псевдоинтелектуалността и нарцисизма. Като творец, идващ и от театъра, и от киното, тези три повести се възприемат и като изявено драматургично въздействащи. Това са почти готови сценарии. Части от описанията на интериора и екстериора, могат да се приемат като своеобразни ремарки в един драматургичен текст. Още в първия текст Людмил Тодоров ще каже, че героите говорят неща, които сами са решили да кажат, а не авторът. И това е добър знак, защото героите са по-умни от автора. Точно това е и впечатлението от трите повести – героите следват развитието на логиката на своите характери и роли.

Кристин Димитрова /л/ и Златна Костова /д/ при представянето на книгата "Посланичката" на Людмил Тодоров на Пролетния панаир на книгата

И трите повести са на висотата на европейска и световна класа.  Наред с това, разбира се, те са дълбоко проникващи в българската среда, социо-политическото обкръжение и тъкан. Всичко това ги прави много жива, жизнена, провокираща, актуална проза. Всичко тук се раздипля в наратива с много мяра – достатъчно, но  и без излишества. Да добавим  и, че фабулата се разгръща от малко герои. Това са доста камерни творби, чието действие основно се изиграва от  двама до четирима основни герои. Талантът на Людмил Тодоров е и в това, че залага на основните начала: любов и смърт. Ерос и Танатос са алфата и омегата на живота ни. Тези нагони винаги се потенцират и допълват. Истинските неща са винаги прости. И е толкова логично, житейски правдиво и съдбовно обусловено, че там където има смърт, единствена друга равна по сила е любовта. Това е и закон в друга сфера от знанието – физиката.  Нищо друго не може да устои на смъртта, така както само любовта може да го направи. И, за да имаме силите и куража да приемем смъртта, като житейско случване, като философска и екзистенциална категория и даденост, трябва да има, да противостои също толкова силна друга доминанта – любовта. Неслучайно има в нашата литература страстите в Димитър Димов��ят „Осъдени души“, както и в скоро създаденият филм по сценарий на Боян Биолчев –„Чума“ или творбата на Маркес – „Любов по време на холера“. Както и много други прецеденти в изкуството, където любов и смърт вървят заедно. Любовните  истории  и в трите повести на Людмил Тодоров са все странни, като че епизодични на пръв поглед, но всъщност, вписващи се, като каузални сбъдвания. Може да се каже и, че тези три повести са за самотата. Самотата в семейството, самотата в социалното обкръжение, самотата, като екзистенция.

Златна Костова и Румяна Емануилиду при представянето на книгата "Посланичката" на Людмил Тодоров на Пролетния панаир на книгата

Повестта „Хроника на едно пропадане“ е замислена като дневник, в рамките на декември 1996 г. до октомври 1998 г.  Людмил Тодоров описва началото така: „През месец декември, 1996-та, държавата, страната, „социумът“ се сринаха. Фалираха банки, рухваха пирамиди, хората губеха парите си, крадяха им зърното, тока, водата…“ Тези почти две години нелеки в обществено-социален план са фонът на едно личностно пропадане на интелектуалец драматург. Свидетели сме на едно „прекършване“ на героя, когато вземането на решения не е лесно. Разпаднал се брак, една трудна любов и съзнателно или поне непротивопоставяне на главният герой за завършек на жизнения път. И отново за страданието, нещастието. В моменти на милост към себе си протагонистът ще промълвява: „Милата ми душа! Нещастната ми мила душа!“ Както ще изтълкува авторът: за тези вътрешни терзания не е нужен романтичен декор – едно  панелно жилище е напълно достатъчно. Людмил Тодоров ни загатва за тези дежа вю на героя как се случва челен удар по пътя с камион, като предчувствие за края. Людмил Тодоров е талантлив преследвач на душевните меандри на героите. Вплетените в повестта размисли за изкуството, за смисъла на живота – дали душата някога не ни напуща още приживе, за неистовото желание Господ да приласкае душата ни правят от тази повест едно състрадаващо и същевременно изтерзаващо ни четиво. И то чрез едно разголващо и нещадящо се слово на автора.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова “Отмъстителна поезия” в Литературен клуб “Перото”, 7 май 2016

Не искам да пропусна и сюрреалистичният нюанс, който носят повестите на Людмил Тодоров. Този сюрреалистичен тон е много осезаемо зададен особено в романа „Разговорът“. Тук действието се развива малко като в етнографски резерват и се създава едно особено чувство за бутафорност на мизансцена, в контекста на един драматургичен заряд. И тук любовта витае реално-нереална. А „разговорът“ е един задочен диалог между вече починалия  герой и приятеля му архитекта. Неслучайно, за да се постигне обобщеност и събирателност на образа, че това може да се случи и да бъде животът на всеки,  Людмил Тодоров назовава героя си „мъжът“. Тук има два художествени и фабулни центъра – животът и случващото се с „мъжът“ и после от един момент животът  на архитекта. Почти с криминално усърдие и нюанс архитектът се опитва да направи „възстановка“ на последните месеци от живота на приятеля си, като реконструира случилото се чрез своеобразния дневник, който сглобява от бележките, писани и останали в ателието на мъжът, който всъщност е художник. Какви мисли са белязали живота на този художник, който явно или сам е предизвикал или поне не се е противопоставил на жизнения си край.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

Ето истините, до които стига авторът, чрез мислите на героите си: „Хубавото на зрялата възраст е, че човек се радва на малките неща, а големите умее да цени“. Или: „Светът се повтаря непрекъснато –това е може би единственото сигурно нещо, което можем да кажем за него.“. Или, че за мъжът идеята за Бог е едно дете, което си играе с кал. И в третата повест „Посланичката“ основните четирима герои също са интелектуалци. В началото на повестта, между двете семейства се залага философският, екзистенциален и съвсем делничен въпрос, кой от тези герои „изтърпява живота“ и кой „му се радва“. В тази също полифонична повест се задават въпросите за мястото на интелектуалеца в социалната ни действителност, за семейната, да я наречем, кохерентност, вечния въпрос деца и родители. В тази повест през цялото време има едно очакване, че нещо ще се случи, усещане за „бомба със закъснител“, за едно очакване почти като за Годо, за някой, който така и не се появява до края. Людмил Тодоров оставя повестта с отворен край,  не дава отговори  на всички въпроси. Но важното е, че и в трите повести се задават правилните въпроси. И не на последно място – стилът на Людмил Тодоров е съчетание на фин, дълбок психологизъм и изящен език. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: Людмил Тодоров беше/е от специалните хора, за които винаги ще си мислиш, че е шанс да са те допуснали до себе си – с книгите си, с филмите си, с гледната си точка, с изборите си. И само ще добавим: „С благодарност на Златна Костова, съпругата на Людмил.“ Със сигурност, тя знае защо, но това е друга история, твърде лична, за да бъде разказана…

Златна Костова

Към въведението на книгата тя пише: „Посланичката“ съдържа три повести, писани през последните няколко години. Героите в тази книга са разпознаваеми, както във всички други книги и филми на Людмил: те не са измислени, те са забелязани, наблюдавани внимателно, слушани, чути, оценявани, поощрявани, (не)порицавани, утешавани, насърчавани, но преди всичко и над всичко – обичани. В тези повести хората изпитват страхове, съмнения, радости и екстази, тъга, ��ъжаление, разкаяние, влюбване… като всички нас. Героите на Людмил дишат до всеки един от нас, чрез всеки от нас. В тях се припознаваме и затова им вярваме; затова въздействието на съдбите им е толкова силно. Людмил често казваше, че публиката трябва да усеща героите (и в книгите, и във филмите) с всичките си сетива – само тогава може да им повярва и да съпреживява с тях.

Среща с истински хора (някъде сред тях ще откриете и себе си!) – това ви очаква когато отворите тази книга. Ще плачете. Ще се смеете. Ще съчувствате на хората, които населяват трите повести. Вероятно ще спирате, за да си поемете въздух, да вдигнете очи, да се огледате и да осъзнаете, че „всичко, което има да се види, е пред нас. Няма нищо скрито“.Това е…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За човешкото – с любов и болка

Тази книга е разтърсваща. Книга, която не можеш да подминеш. И зачетеш ли я – тя те повлича  и към бездна, и към възвисяване. Разнищва те и ти е нужно време да се събереш отново. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за романа на Емине Садкъ „Керван за гарвани“, който излиза с логото на издателство ICU, 2024.

Тук всички герои са колкото конкретни, толкова и изведени емблематично-митологични. Самите им имена-прозвища: Шерифа, Горския, Барона, Кафката, Знахаря,… са обобщаващи, като от колода карти. И сегашни, и надвременни. Конкретни и наред с това надвременни са и чувствата в романа. От една страна, светът в текста е като съвременна представителна извадка на обществото ни и от друга страна – вечните, движещи света общочовешки чувства – любовта, самотата, човещината, жестокостта.

Емине Садкъ ни представя урок по етническа толерантност  и желанието, и умението да приемеш другия, различния. Книгата е конгломерат от българи, турци, роми. Все граждани на България.

Много интересна е и архитектониката на „Керван за гарвани“. Неколцина от главните герои са разкрити в самостойни части от книгата, като новели и разкази. И неусетно тези части се вливат като потоци, в единната конструкция – пълноводна река – на романовото разказвачество. Така се получава единна, плътна амалгама в един строен наратив.

Всеки нюанс, подробност, щрих допълва картината на съвремието ни. Дали ще са безпризорните кучета, своеобразният мирис, когато пътуваш с отчайващо анхроничното БДЖ, пилони с разкъсани парцали с цветовете на българското и европейското знаме и още, и още нелепости – всичко това подхранва мизерията и нищетата на царящия дух.

Да, не всичко в романа е мрачно. Светлият образ на бившия възрастен пощальон-мюсюлманин, зажаднял за гостенин и приказка, който знае какво е да очакваш, ще доведе до сентенцията, че „изпитваше онази натрапваща лудост, в която очакването го превръща в човек“.

Емине Садкъ, снимка: кредит Яна Лозева

Но Емине Садкъ няма да се побои да каже чрез думите на героя си, че всичко е една слаба и недостойна политическа игра, че етническ��те общности са изолирани и се заиграват с тях и ги показват пред света само при предстоящи избори.

Описвайки подготовката на ромската сватба авторката не пести хумора и иронията: „На поляната пред Белия дом / къщата на тартора – б.а./ се беше събрало цялото село и, сякаш не сватба, а нова цивилизация вдигаха“.

Романът е колкото разкриващ провинциалният начин на живот в страната, толкова и космополитно препускащ през съвременните световни тенденции на човекът-частица от 21 век. Затова усещането е за индивидуално характерното и за човека-винтче от голямата  машина, наречена живот.

Много невралгични случвания в живота на страната ни извежда на показ Емине Садкъ. Напипва пулса. Бръква в раната. И това се смесва в любов-болка, която те стисва за гърлото.

Събитийните отгласи в текста, който е само 220 страници са много – от провинциалния живот на обезлюдените райони на страната ни, където инфраструктурата е от началото на 20 век, през срамния акт на Комунистическата партия, наречен цинично Възродителен процес и Голямата екскурзия за етническите турци, граждани на България, през новобогаташите, през Екстазито,  през корупцията до политиката и протестните митинги.

Емине Садкъ, снимка: кредит Яна Лозева

Талантът на Емине Садкъ е преди всичко да организира художествената фикция така, че да премине през спрялото време на 46-годишния провинциален учител от глухата провинция, през събуждането му да заживее, през закъснялата идентификация с личността на баща му, през любовта му с ромската певица, през смелостта да заяви пред света своите чувства до трагичния избор сам да прекъсне този фарс и ненужност, в които се е превърнал животът му.

В романа намират място и личните драми на героите и социокултурната атмосфера в страната ни, и драстичните политически катаклизми.

Преди всяка глава от романа авторката извежда като квинтесенция-мото за последващото фабулно развитие. Ето: „Мъж пътувал четиридесет и шест години във времето, но никой не знае дали напред или назад, защото живеел в Делиормана“. Когато се налага сравнението /а то е видно/ столица/провинция, мисълта на местните хора е, че като че ли се живее в паралелни държави. Това, което се представяше като запазване на традиционните ценности в този регион, както и „са се изгради историческо самосъзнание у етническите групи“ бе, че повечето градове получават имена на български ханове и им се издигат скулптури в населените места.“

Емине Садкъ има рядкото умение с един израз само да изрази атмосферата в този регион: „Преди тъгата да е сковала всичко наоколо…“. Протагонистът ще нарече живота в малкия град „блато“ и „полусъществуване“. И едно още по-драстично наблюдение – хората дори когато спят изглеждат нещастни.

В текста като фон, през цялото време се разполага и един своеобразен герой – музиката. Дали това още в началото ще са закупените остарели плочи на Pink Floyd, диджеят ще пусне Queen или на ромската сватба ще свири слепият музикант и, че той на мирния протест ще свири на пианото Беларус, което е с един счупен крак и липсващ клавиш. Музиката, явно, е едно от пристрастията на авторката. И не е ли това пиано, подпряно с жълтите плочки на столицата ни  с липсващ крак и липсващ зъб-клавиш, една своеобразна метафора на съвременна България…

Емине Садкъ

И на друго е майстор Емине Садкъ – невероятното описание на влюбените:

„Седят един до друг, хванати за ръце…Подаряват си най-сладките  и най-тъжните спомени от детството. Както правят влюбените, когато искат да бъдат напълно споделени – превръщат другия в свидетел на собствения им живот. Превръщат го в майка, баща, брат, сестра, баба, дядо, накрая в Любим. И ето, мисли си влюбеният, вече не съм сам, има още някой, който е бил и ще бъде с мен“.

Своеобразните метафори на Емине Садкъ, фино прокараният хумор и ирония, сънищата, като отпратка към Несъзнаваното, пейзажната живопис – всичко това прави романът разпознаваем и специфичен. Дебютът на Емине Садкъ е повече от успешен и впечатляващ. И това е третото, допълнено и илюстровано издание. Това е книга писана със сърце. Книга писана със смелостта да стигнеш дъното и да имаш сили да се оттласнеш отново.

Да, метафорите. Много от тях, извадени от контекста звучат като сентенции.

И си мисля – тази млада жена – Емине Садкъ – има невероятния усет да превръща всичко в поезия. Дори и мъката. Може би, тази поезия кара този народ винаги да кръщава децата си със символично съдържащи имена с особена нежност. Може би, поезия идваща от източното Шехерезадно разказвачество. Не знам. Но знам, че само човек виждащ красотата на света може да сътвори такъв изказ:

„Трябва ни любов! На всички нас. Трябва ни любов! И затова за мен винаги е било трудно да повярвам, че Бог е сътворил всичко това сам. Не е възможно, разбираш ли. Някой трябва да го е чувал, да му е повярвал, да го е разбирал и обичал…“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Яна Лозева и архив на издателство ICU

P.S.на „въпреки.com”: На 16 май (четвъртък) от 18:30 часа в „Дома на думите“ на камерната сцена на Младежкия театър „Николай Бинев“ в София издателство ICU ще ни срещне с Емине Садкъ и нейната „Керван за гарвани“ – книга, посветена на бъдещето, което винаги идва.

През 2019 г. Емине печели голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, която се състои в издаване на книга. „Керван за гарвани“ излиза полуапокрифно, моментално прави впечатление и още по-внезапно изчезва от погледите – всички говорят за този роман, но трудно може да се купи от някъде, въпреки че през 2022 г. се появява и второ издание.

Изданието, което ще ни прави компания на 16 май в Младежкия театър, е редактирано и обновено, придружено с 11 черно-бели илюстрации от Екатерина-Мария Миткос. Канят от ICU.

[vprki]

Благословия или демоничност

Въпросът за евреите и еврейството като етнос, религия, култура, качества, специфики, съдбовност винаги ще бъде актуален. Наред с това, тази деликатна тема е, като да се стъпва по плаващи пясъци. Мисля, че няма да сбъркам, ако нарека този въпрос екзистенциален, не само за принадлежащите към еврейството, а в глобален, общочовешки план. Написа за „въпрек��.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик по повод книгата на Еми Барух “За евреите и други демони“ („Жанет 45“, 2023).

Той е съдбовен за цялото човечество от появата на Богочовекът и винаги ще е актуален.

За евреите и еврейството е писано много като народопсихология и специфики в диапазона от тегобата и родилното петно за цял живот да си евреин до, например, спасителния хумор в  анекдотите на френския писател, актьор и певец-евреин Лионел Рошман (1928-2020) „Разказите на дядо Шломо“, все още непреведена на български (Lionel Rocheman  “Les contes de grand pere Schlomo”, 1981) .

Затова казвам, че въпросът е екзистенциален и за всеки, който в своето обкръжение или общуване е имал и има познат човек, с еврейско потекло.

Дали е благословия или демоничност да си роден евреин. Най-добре самите представители на еврейството биха казали. Може би истината е някъде по средата.

Дали един анекдот от споменатата книга на Рошман няма да е показателен за тази дилема: „Стар евреин три дни прекарал в мълчание. Накрая вдигнал глава и казал: „Господи, имам един отговор. Но не знам на какъв въпрос.“

Може би не се знае какъв въпрос да се зададе към тези екзистенция и явление.

Да, в исторически план са изследвани в детайли фактите, наред с това и митовете – дали са избран народ, разслоения в еврейските общности, взаимовръзки с други народи, през жълтата шестолъчка, драмата с Холокоста, спасяването на българските евреи, през параноидните теории за световната конспирация и още много, и много въпроси, и тенденции в тази необятна сфера.

Но едно е видно. Еднозначен отговор няма. Дори, може би, не е и амбивалентен /двустранен/, а  е въпрос-отговор с много валенции. Да, всеки човек, който е състрадателен и толерантен ще е съпричастен на преживяното от еврейството. Това е изразено, най-вече в сферата на хуманитаристиката. Но и тук, понякога се промъква инерцията, двусмислието, предразсъдъците, непознаването и незнанието.

Ще дам пример дори с българския писател-класик – Ангел Каралийчев, без с това да влагам някакъв нюанс към името му /аз много го обичам/. През 1935 г. в сп. „Светулка“ е отпечатан разказът му с приказни елементи „Жидов гроб“. Там има лека тенденция да се вменят някакви качества на героя-евреин. Еврейската общност в България реагира и Ангел Каралийчев писмено се извинява, че не е искал никого да уязви.

Мисля, че новата книга на Еми Барух „За евреите и други демони“, може би, ще създаде известна турбуленция в духовния ни живот. Но и ще бъде оценена, както се казва – по достойнство. А и след прочитането ѝ не можеш да останеш безразличен.

Дотук написаното бяха моите размисли-интродукция, докато чаках куриера да ми донесе книгата на Еми Барух. Мисля, че личи, че съм се вълнувала каква ще е срещата ми с тази книга. Може би, това са моите тревоги как ще се доближа до нея, как ще я преработя емоционално – казано на психоаналитичен език (уместно е да употребя термина, защото психоанализата е „еврейска наука и изкуство“). В живота си имам доста познати от еврейската общност и всички тези общувания са били специални. И дали, интуитивните ми предчувствия са поне малко в синхрон с това, което прочетох в тази изключителна книга.

Яра Бубнова и Еми Барух при откриването на изложбата на забележителния руски фотограф Алексей Титаренко, проект на Фотофабрика в Националната галерия, Двореца, 2022

Авторката Еми Барух, журналист, преводач, документалист, създател и ръководител на Фондация „Фотофабрика“ /може да прочетете във "въпреки.com" тук и тук/ ни предлага една неголяма книга. Но в тези 150 страници, между двете корици се съдържат толкова факти, съдби, чувства, че се иска нееднократен прочит, за  да почувстваш и осмислиш съдържимото.

Много харесах началното заявяване на авторката, че всичко е пристрастно, обективност не съществува и всичко е „фрагменти,..скиталчества…и крехки опити за равновесие върху миражите на настоящето“. С тези проникновения Еми Барух ме спечели от самото начало и завинаги.

Книгата на  Еми Барух започва с лично преживяното, а то безспорно е още в детството: „Какво е да си евреин? Това хубаво ли е или лошо?“. С това, с отговора на този въпрос започва оформянето на идентичността на детето от еврейски произход. Детето, с порастването си оформя своя крехък Аз и търси своето Ние. Или казано по друг начин Аз и Несъзнаваното То се преплъзва, по израза на Мартин Бубер,  в Аз и Ти. Първото е отношение в Себето /Self-a/, а второто е вече отношение с Другия.

С оскъдния си опит детето пита и иска да знае: „Нали говорим същия език като останалите, обличаме се еднакво, играем заедно, учим заедно, празнуваме заедно…“

Еми Барух

Много ми допадна интимността на следния пасаж: „Евреите наричат себе си „народ на паметта“ и всяко еврейско семейство настоява на тази колективна характеристика, помни и разказва, онова, което е било…“.  Еми Барух ще добави, че когато нишката на спомена изтънее, а следите се размият назад във времето, фамилният разказ се вплита в хилядолетната история на Израиловото племе. Този пасаж е неповтори�� по въздействие  – интимността на фамилните легенди и хилядолетното колективно съзнание. Какво по-точно определение и проникновение от това!

А въпросът за идентичността, наистина, опира до тази двойственост – уникалността на народностното съзнание, вплетено, интегрирано в народностното на страната, където са пуснали корени. И се стига до тази необходимост (както казва Фройд: „учителката Нужда“) – да подредиш демоните вътре в себе си посред демоните около себе си.

По страниците на тази книга, която, както пише авторката, съдържа епохи, етюди, есета, ще се сблъскаме с още много зададени въпроси: Какво е Израелска държава? Дали евреинът е винаги изгнаник? Не пътува ли самотникът-евреин винаги нататък? Дали са „свои“ между “равни“ в дадена държава? Кой спаси българските евреи и дали всички са спасените? И още, и още въпроси…

И се оказва, в тази толкова талантливо написана книга, че тези въпроси те придружават от детството до края на живота ти.

Еми Барух, когато разговаряхме с нея за второто издание на фестивала на Фотофабрика, 2015

Както се знае, не е важен толкова прецизният отговор, колкото правилно зададеният въпрос. Струва ми се, че основното което иска да усетим, Еми Барух е изнесла още в подзаглавието: „Народът на паметта или идеята за идентичност“. И това, което авторката пише вместо предговор – „Повторно преживяване на преживяното“.

А за това се иска кураж. И затова казвам, че това е една изключителна книга, това е един искрен текст, смел текст.

Книгата на Еми Барух, без да има претенции за изчерпателност, но много научно издържано, проследява времето от зората на еврейството – Мойсей и Давид, скиталчеството, разслоението на групи, заселени в различни държави. Говори се за значението на Свещените книги: Книгата (Библията),Тора, Талмуд и други –съхранили Божественото слово, най-важните и свещени еврейски празници. Разглежда се въпросът за евреите в България, заселване, историческо развитие, техният социално-икономически статус, законът, уреждащ еврейския въпрос. И всички тези исторически факти не са суха статистика, а провидени през преживелищното и емоционалното.

Еми Барух ще ни направи съпричастни с още един силно интимен момент – раздялата с баща ѝ. Ще отдели място и на отношенията и силната, специална връзка  с баща си (неслучайно Фройд казва, че смъртта на бащата е един от най-драматичните моменти за сина).

Еми Барух: "Главата е на баща ми. Скулптурата е на братовчедка ми Miriam Or. Книгата е моя. На баща ми дължа написаното в нея. Тя се появи с първата свещичка за празника на светлината."

Тази книга има и много познавателен характер, за всички, които не познават най-характерното за евреите и еврейството. Затова аз в началото изказвам мнението, че за всички това е един екзистенциален въпрос.

Много харесвам думите на  Давид Бе�� Гурион, първият министър председател на Държавата Израел: „Който не вярва в чудеса – не е реалист“. Израелският народ показа на какво е способен. Бих го определила като феникс, който винаги се възражда от пепелта.

Иска ми се да завърша с думите на Еми Барух: „Може би тази книга – освен всичко останало – е и покана да продължим да мислим върху това. Защото какво избираме да споменем и какво избираме да пропуснем, когато разказваме собствената си история, е белег на мъдрост, мъжество и достойнство.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Критичен поглед: Драскотини в спомени��е

Колкото повече напредвах в четенето на тази книга, толкова повече пред очите ми и в съзнанието ми се затвърждаваше една дума: изящна. Да, книгата на Надежда Радулова е изящна – като съдържание, като емоция, като стил. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за разказите „Тук живее Йожи“ (Жанет 45, 2023).

Цялата книга е едно дълбоко психологическо проникновение, което неминуемо ме изкушава да погледна на текста и психоаналитично, и психодраматично. Защото текстът е една игра, каквото е и порастването на детето.

Надежда Радулова е избрала много интересна композиция. Подзаглавието гласи: „Роман в 21 разказа“. Това говори за една едновременна самостойност – разказите и едновременно споеността им в роман. Отделните разкази са като възходящи стъпала, проследяващи порастването на малката Йожи. Да си спомним думите на Фройд от емблематичната му книга „Малкият Ханс“ /1909/: „"...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем". Така Йожи, с всеки следващ разказ, разширява своя социален атом – социализацията си и ни разкрива своите страхове и фантазии от детството си.

Най-употребяваната дума в психоанализата, след „нагон“ е думата „желание“. Децата имат много желания, но най-голямото е да пораснат; да са овластени като майката и бащата. Дори, когато в приказка се казва: имало едно време един цар, и една царица, се има предвид – имало един баща и една майка. Можем още да кажем, че разбулвайки своите желания, Йожи преоткрива света. Свят, който е бабата и дядото, градината навън, в която малкото дете вижда във всяко растение един „наемател“, който се старае да си извоюва място, та дори това да е плевел или листни въшки. Това са все малки чудеса, с които е пълен светът на малкото дете. Светът на детето, който още не е разомагьосан.

Надежда Радулова, седнала на буквата ь от проекта "Скритите букви" на Фондация "Прочети София", 2018

Ще се върна към началото на книгата. Тук дори слогът на писане е като детската реч – един непрекъсваем поток на Несъзнаваното. Надежда Радулова много талантливо и сполучливо използва тези фини находки-отлики в порастването на детето. Изреченията тук са дълги, някъде изпъстрени с по детски недовършени думи, звукоподръжания, с които детето пресъздава света наоколо, неологизми – „мамататко“. Дори сричкуването на по-трудни и непознати думи: а-ви-а-тор. В ранната възраст светът на детето е неразделима амалгама от неговото тяло, Несъзнавано и всичко Вселенско. Това е, което Якоб Леви Морено – създателят на психодрамата – нарича Първа Вселенска идентичност. И постепенно пъпната връв трябва да се скъса. Детето да осъзнае разделимостта на обектите: мен и не-мен.

Сещам се  и какво казва Мери Попинз за това състояние: „...неизбежно се случва с всички бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“.

Надежда Радулова с изключителна наблюдателност и проникновение ще отбележи дори моментите на детска агресия, когато в някакъв смут и дискомфорт на детската душа, „малкият човек“ /израз на Фройд/, стъпква и чупи играчките, подарени от мама. Последователката на Фройд, Мелани Клайн, когато е работела с деца е виждала как чрез агресивната игра с играчките им, това е отражение на отношенията в семейството на конкретното дете. Ето как нюансираният и наред с това кратко изразен епизод авторката ни дава толкова много информация за вътрешната сцена на героя.

И ето че идва и следващият етап в развитието на детето – влюбването. Йожи ще нарече първото си любовно увлечение от детството си – „първият ми любовник“.

Нека отново се допитаме до Фройд. В един от „5-те случая“– „Дора“ той ни е разкрил как се става жена. Не в сексуалния, а предимно в емоционалния смисъл на порастването. Превръщането ни в жени е болезнен процес, като всяка инициация – минаваме през съмнения, сълзи, отчаяния и вяра. Но този първи опит на съзряването ни винаги е добре дошъл, защото подготвя, отваря сърцето ни да можем да се научим да изпитваме любовта. Учи ни да се изправяме срещу чувствата си.

Разказите на героинята за играта с приятелите от махалата са едни от най-съкровените спомени. Самото порастване с баба и дядо, с „прихождащите“ от време на време мама и татко от други градове бележи детството с незабравими спомени. Да, по тези спомени има и драскотини, но щастливо изживяното детство е гаранция, като един фундамент за по-стабилна емоционалност и през зрелите ни години. В детството на Йожи са и леля Сия, смятана от децата за огнеупорна и назована „леля Печка“, и леля Петершон и приятелите момчета, с които се играе на момчешки игри.

Да си спомним какво пише Гастон Башлар за тези незабравими къщи и начални спомени от детството, когато детето е още толкова в Несъзнаваното. „Поетика на пространството“, където става дума за „домашните божества“, населяващи детството ни, за това, че винаги в мечтанията ни къщата е като голяма люлка. За Башлар „тези къщи не се поддават на описание. Да ги опишем, би означавало да разведем някого из тях. Може би за настоящето е възможно да се каже всичко, но за миналото едва ли! Първичната и завършена в бляновете ни къща, трябва да си остане в полумрак. Тя е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“.

Този роман от разкази за Йожи личи, че е писан от автор, който преди това е писал предимно поезия. Това е книга, където се смесват приказки, сънища, споменава се за еднорози. Йожи ще каже: „…нали това бе вечното обяснение на големите: всичко, което няма обяснение, е сън“. А мотото към последния разказ са думите на едно 5-годишно дете: „Мамо, кога отново ще стана голяма, а ти отново малка“. Фройд ни въведе и в сънищата „наяве“. Мястото и състоянието, което е между Съзнавано и Несъзнавано. Там където са предчувствията, прозренията, интуицията, забравянията, погрешните действия. Самият двайсет и първи разказ е една импресия на границата на реално/нереално, живо/неживо, минало/бъдеще.

И може би енигмата, и скрита, и разкрита в тази великолепна книга, с причудливия колаж на корицата от Свобода Цекова, който така сполучливо загатва, тълкува и довършва текста, са думите на майката на Йожи:

„Виж, нещата, които не можем да видим в нашия свят, също съществуват. Щом има думи за тях, значи съществуват!“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков

P.S. на "въпреки.com": Издателство "Жанет 45", Клуб "Писмена" към Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и Надежда Радулова ви канят на представянето на сборника с разкази "Тук живее Йожи" в централното фоайе на Библиотеката на 23 януари от 18.30 часа. Книгата ще представят Албена Стамболова, Биляна Курташева и Дарин Тенев.

[vprki]

Еликсирът, който ни омайва

Книгата на Капка Касабова „Еликсир“ е поезия в проза. Една амалгама от поетични орнаменти в разказвачеството, която те омайва. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Книга, която започва със следният поетико-наративен слог не може да не е обещание, че ще разгърне душата ти и за най-деликатните отсенки на словото:

„ Слънцето залязваше над Долината и поръбваше всичко в златно. Огромните планини на запад и на изток, магарешките бодили с човешки бой, стърчащи из опалените ниви, където една кобила и жребчето ѝ внезапно вдигнаха глави, сякаш чули далечен звук, дори разбитият път – всичко блещукаше от златната мараня. Беше тихо, като че цялото човечество спи следобеден сън. Щурците вече репетираха.“

Капка Касабова умее да говори на сърцата ни чрез всичките ни сетива – да видим,  да чуем и като че ли всеки момент ще докоснем тази картина. На едно място в книгата си тя казва, че селото е като „гоблен от къщи хвърлен върху стръмните тераси“ на местността.

Капка Касабова ни разкрива и безпощадно, и наред с това деликатно, душевната причина да  предприеме това пътуване по река Места. Това донякъде ѝ напомня за реката в нейната Шотландия. И тя ще каже, че тези реки текат и ти въздействат, докато не те огладят като речно камъче. А това си е чиста проба Дзен. Но и на нея самата, и на читателя става ясно, че тук в това предприето пътуване се е намесило да я води нещо много по-силно – а това е инстинктът.

Капка Касабова ни спечелва да ѝ се доверим и да ѝ повярваме, защото не можеш да не почувстваш духовна близост с човек и творец, който така, с всичките си сетива, възприема дъжда, лежейки на чардака на къщата, която е наела и да е разтворила душата и тялото си за всичко земно-неземно, което се случва в този момент. Това сливане с природно-духовната стихия не се случва всеки ден. Това е върховен момент, защото ние самите сме съчетание от тези пет стихии – дърво, огън, земя, метал и вода:

„…бурята гърми над Долината с оръдейни залпове. Топъл дъжд бие тиклите на покрива..  Снопове светлина пробиват облаците като пророчество. Но никой не знае накъде сочи това пророчество – напред или назад…“

Капка Касабова

И Капка Касабова в тази книга ще направи точно това – ще ни връща и назад в миналото, а  ще гледаме и напред в перспективата на този невероятен край на страната ни, който според авторката, е все още най-екологичният в рамките и на Европа. Стихиите ще ни напомнят за бог Перун, еквивалентът на древногръцкия Зевс, ще преминем през социалистическия лозунг, че ще победим природата, защото сме по-силни от нея, ще пътуваме във времето на чалгаджийско-мутренските времена и ще съхраним оптимизма си за един, по европейски маниер, екотуризъм.

През цялото време докато четях тази част от  книгата на Капка Касабова, настанила се в тази „къща за гости“ имах асоциациите за Джеклондовската „Малката стопанка на голямата къща“.

И авторката ще ни покаже, че сред тази невероятна природа най-ценното, безспорно, са хората. Този специфичен етнос – помаците, чието име не се знае със сигурност дали значи „измъчени“ или „помагачи“, които са се запазили като прослойка само в нашата страна, са хора работливи и с изключително достойнство, без то да се демонстрира и парадира с него. Хора, говорещи български език, а с вкоренена мюсюлманска религия. Хора, преминали през нееднократните скудоумия на уронване на достойнството им от социалистическите приумици да бъдат интегрирани в рамките на народовластието. Капка Касабова ще допълни: „В България  така и не е имало процес на изясняване и помиряване след комунизма, както примерно в Южна Африка след Апартейда, или за осмисляне на миналото, както в Германия след нацизма.“ А тук, в този район се стъпва върху десетилетия натрупани травми.

В книгата на Капка Касабова приветливо съжителстват екоидеите, детайлните тълкувания на билките, които в България са седемстотин четирийсет и два вида, езотеричните навеи, Вселенските закони, местният  фолклор, магическите енергийни камъни и още, и още. И всичко това се разгръща чрез автентичните истории на нейните герои, сред които и тя се вписва наравно като персонаж, в една невероятна драматургия. Точно защото разказаните истории са лично преживени от авторката, те носят този неподправен автентизъм.

Някои автори сравняват книгата ѝ със симфония. На мен тя ми напомня повече отделните теми на джаза, които си партнират и наслагват в рамките на една обща тоналност.

Капка Касабова, член на журито, при връчването на Дъблинската литературна награда, 2017

А героите ѝ са невероятни – по домашному близки и наред с това извисени с достойнството и трагизма си, като герои от антична трагедия. Дали това ще е един от най-вещите и може би последни познавачи на лечебните растения Роки Омайничето, който разговаря с растенията или групите роми, най-отдадените събирачи на билки или  Ариф, баба Асиве – една от „жриците“ на Камъка, която ще разговаря с Камъка – лечителя и помагача, или поетът от Лещен, който ще напише незабравимото стихотворение за глухарчето – това са все съдби на реални хора, сраснали се с родопската природа.

След Долината, ще продължим да се изкачваме нагоре по Родопа планина. Виждаш тя   „как ни е приела с отворени обятия, как ни е хранила, поила, лекувала, подкрепяла, …и как сигурно един ден ще ни изпрати.“ Писателката нарича Родопите „миметолитна“* – имитираща и имитирана, планина  хамелеон. Планина, която е предусещала човешката психика и сама се е оформила такава. Само това последното прозрение да бе написала Капка Касабова, то би говорило за тази невероятна сензитивност на авторката като човек и писател и за нейния талант да облече съдържанието  в такава пластичност.

През цялата книга се чувства стремежът на авторката да усеща и приема света холистично, което изначално значи „в цялост“.

Още на много места ще ни заведе Капка Касабова в книгата си, ще ни срещне с много хора и съдби. Но аз си мисля, че след прочитането на тази книга, наистина, оставаме „смаяни от нищожните си познания за Космоса, за всичко“.

Но оставаме с удовлетворението и  почудата от всичко, което е събрала авторката в „Елексир“. И това дава надежда.

*миметолит - камък или скала, напомнящи жива форма в природата - най-често лице на човек или муцуна на животно. - Б.р.

Текст: Росица Чернокожева

Книгата „Елексир“ на Капка Касабова е издадена от „Жанет 45“, 2023, превод от английски Мария Змийчарова, Капка Касабова, оформление Люба Халева, редактор Красимир Лозанов. Тя е най-новата от трилогията на авторката, посветена на Балканите, включена в поредицата на издателството „Отвъд“ – „Граница“ (2017), „Към езерото“ (2020).

„Сетивна и въздействаща проза. Предишните две книги (на Капка Касабова), „Граница“ и „Към езерото“, бяха незабравими пътувания, преливащи от богата история и вълнуващи персонажи. „Еликсир“ е стъпка още по-напред, най-хипнотичната и органична от всичките ѝ творби дотук. Също като балканската флора, прозата на Касабова с времето става все по-скъпоценна.

– World Literature Today≈

Манол Пейков, Капка Касабова и Марин Бодаков (1971-2021) при представянето на книгата ѝ "Граница", 2017

P.S. на „въпреки.com”: Първата ни среща с Капка Касабова беше през април 2017, когато тя дойде в София за премиерата на „Граница“. Разговорът с нея може да прочетете тук. Същата година през юни се видяхме в Дъблин при връчването на Дъблинската литературна награда и тя беше член на журито. Дъблинската литературна награда се връчва от 1996 година. Право да участват в конкурса имат както англоезични автори, така и автори, пишещи на други езици и преведени на английски. Предложенията по статут се правят от библиотеките в различните страни.

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Грамотност по въпросите на човешкото сърце

Заглавието на този текст е част от изречение в един от разказите на Веселина Седларска. В текста е  така: „Поп Станчо беше повече грамотен по въпросите на човешкото сърце отколкото по Библията“. И това ме грабна още от втория разказ. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата на Веселина Седларска “Животът е ��ълковен речник“, Сиела, 2023, художник на корицата Фиделия Косева.

Продължих да чета разказите и все по-натрапчиво в ума и пред очите ми се мяркаше думата „класика“.

Отдавна не бях чела такива разкази, които те обсебват неусетно със стил, разказана история, лаконичност, но и достатъчност, но най-вече с фино стаена човечност. Да, стаена, защото е ненатрапчива, не гръмогласна и парадираща като манифест, а само леко загатната и недоизказана. Човечност, от която остава да ти нагарча малко тъга, но и ти просветва, там някъде – в тунела.

И все силни думи. Като в притчи, като сентенции.

Героинята от „Бог рече“ Веселина Седларска ще опише така: „Жената пак се разплака, извади кърпа. За себе си плачеше и май това беше единственото нещо, което правеше за себе си. Въздъхна дълго.“ Тя ще се изповяда пред поп Станчо и ще каже: „Аз моя грях ще си го нося, не си го давам, той ме прави човек, кой знае каква  щях да съм без него. С греха си аз съм по-близо до Господа, отколкото без него“.

Оказа се, че тези 23 разказа не ми бяха достатъчни.

Исках да има още – да не свършва този „тълковен речник“. Не ми достигаше катадневната човечност, милозливост и благородство ли… Не съм още съвсем наясно със себе си какви чувства извадиха разказите на Веселина Седларска у мен. Но усетих едно – че наред с класическото по Елинпелиновски и Йовковски живописване в някои от разказите, те са  и много съвременно звучащи, необходими и чакани от жадните ни за нежност и топлота души. Защото това са дефицити. И както се знае от психоанализата, дефицитите, например от детството, ние търсим да репарираме /възстановим/ през целия си живот.  Така Веселина Седларска възстановява и увъзмездява нашите душевни дефицити с разказите си.

Веселина Седларска и Захари Карабашлиев в Сливен на представянето на романа му "Рана", на който тя е редактор

За тези емоционални дефицити между майка и дъщеря ще бъде и отчасти една от сюжетните линии в разказа „Витлеем“. Разказ, който е толкова полифоничен, че има място и за екзистенциалния въпрос какво ще предприеме една жена след резултата си от биопсия, разказ, където великолепно се  съчетава езотеричната насока в книгите за самопомощ и ученето да обичаме себе си, както и избора на сексуална ориентация на сина в семейството. Този разказ е като калейдоскоп на житейските случвания.

И тогава сърцевината на този изключителен, като фабулна постройка / за намерена тетрадка, която описва част от живота на протагониста/ ще се вмести в следния пасаж, когато се търси

смисъла на това какво е Витлеем

– дали е място, в което е трябвало да пристигнеш: „В този момент усетих, че съм пристигнала. На най-пренебрегваното досега място – в себе си. Случи се за миг. Има моменти, в които се налага да бъдеш там, където си се родил. А къде съм се родила аз, ако не в себе си? Какво повече имам от самата себе си? Това имам – тяло, душа, ум. Света троица? Забравих времето – това само имаме, себе си и време.“

Иска ми се да отбележа характерната за книгата на Веселина Седларска разнопосочност. Сякаш виждам на стълб заковани табелки, които сочат в разни посоки темите на нейните разкази. И това е майсторството на талантливия автор – от всяка тема да направи изкусен разказ, който да те развълнува. Героите, наративът, чувствата след всеки разказ витаят в душевността ни и остават като емблематични носители и маркери.

Публиката в Сливен...

Защото не може да се забрави отгласа от случки, образи, философия, абсурдни ситуации, хумор от разказите на Веселина Седларска.

Дали това ще е Фори Ретрото, внушил си че актрисата флиртува с него в кафенето, докато барманът от това кафене след дни ще му разясни, че актрисата му е хвърляла такива погледи само, защото просто е било през почивката от снимачната площадка и тя още не е била излязла от роля /разказът „Мона Белучи“/. Или това е интелектуалецът, който в приятелски разговор ще те подкрепи и като антидот на депресията ти ще те посъветва да държиш въжето си – писането / разказът, посветен на Атанас Славов „Тилилу“/. А може би това ще е иронията и находчивостта за феномена „Социални мрежи“ в разказа „Референдум за бозата“, който е като една представителна извадка на съвремието ни.

И още нещо. Пиша за книги – чудесни книги, за които съм поела ангажимента да напиша рецензия. А така ми се искаше да чета просто за удоволствие, за душевно удовлетворение и тук, в книгата на Веселина Седларска,

след всеки разказ, нямаше и нямаше насищане.

Чудех се и след всяка вселена на поредния разказ как да се въздържа да не го спомена, как да не изтъкна посланието му, как на  прилично отделено място за рецензия, да се огранича да покажа възторга си от всяка следваща история. Но решението е едно – просто тези разкази на Веселина Седларска трябва да се прочетат. Защото това е среща с един разностранен талант, щедър талант, който превръща катадневните ни състояния в художествени фикции с цел, смисъл и голяма доза облагородяваща човечност.

Веселина Седларска и Захари Карабашлиев в Сливен на представянето на романа му "Рана", на който тя е редактор

С особена оригиналност се отличава едноименната, включена като последна 23-та в книгата новела „Животът е тълковен речник“. Тя започва с една интродукция – ударно и категорично, без полусенки и полутонове, назовавайки нещата от живота с истинските им имена: „Животът е и кръстословицата, и речникът. Думите са и хлябът, и трохите. Те са цената и рестото. Примката на шията на осъдения на обесване и клонът, който може да се счупи и да отмени присъдата. Медът и жилото, грешката и прошката. Пегас и Троянският кон. Портата, която се отваря, и вратата, която се затръшва…

Животът е тълковен речник, който трябва внимателно да бъде писан и още по-внимателно четен.“

Когато зачетох по-нататък новелата, аз през цялото време я виждах драматизирана. Мисля, че е чудесен сценарий и един чувствителен драматург би оценил потенциала ѝ. Виждам актьорите, как са разположени на сцената по няколко и периодично се сменят, произнасяйки тези житейски ескизи.

Това са, бих ги нарекла, 62 реплики, които отразяват различни човешки състояния: Мама, Навреме, Жертва, Доверие, Норвежецът, Благослов, Език…

Ще цитирам само една кратка реплика под заглавието „Тук/сега“: „Всички врим и кипим на една и съща висока температура, но в различни тенджери. Ако всички полудеем, ще има ли кой да ни забележи?“

И това ме отпраща асоциативно, по оригиналния си подход, към невчесаните мисли на Станислав Йежи Лец.

Не знам след този „тълковен речник“ по-добре ли ще разбирам живота, но знам едно – затворих книгата след последната страница с чувството за едно невероятно приключение на духа, чувството за обогатеност и облагороденост. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Костас Анастасиу от страницата във фейсбук на Захари Карабашлиев

[vprki]

Демоните на войната

Новата книга на Захари Карабашлиев е озаглавена с една дума – „Рана“. Една дума, но силна, като основен, стъписващ акорд. Дума, бележеща всичко. Дума, която съдържа всичко казано и недоизказано. Ако следвам асоциациите си и към друго изкуство ще си представя картината на Гойя „Сънят на разума ражда чудовища“. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

„Рана“ (издателство „Сиела“, 2023) е широко разгърнат роман-епопея за войната, когато българският народ съсредоточава патриотичните си сили да си възвърне Добруджа – една изстрадала част от България, която многократно попада ту в границите на България, ту е под румънско владичество, докато българските войски са се били със сърби и гърци.

Война, където по стечение на обстоятелствата, са въвлечени български, румънски, турски, руски и немски военни части. Една нелепа война, когато българските войски трябва да се бият и срещу руските си освободители.

Това е тежка за четене книга, която много талантливо чрез съдбите на отделните герои отразява и духа на едно смутно време. Много сполучлива е и архитектониката на романа. Тук се преплитат преживяванията на български подофицер и епистоларните откъси на румънски войник. Тези две гледни точки, два ракурса дават още повече дълбина на фикцията и ѝ предават общочовешко, хуманно звучене и послание.

Захари Карабашлиев

Захари Карабашлиев много умело намира пресечната точка на духа на войника, човек от народа, както и интелектуалните навеи на героите. Книга, в която българският войник ще употреби най-груби и жестоки думи в схватката срещу врага и същевременно ще разсъждава върху Ницше или прокълнатите френски поети. Искам да изразя пристрастието си към тази нова творба на Захари Карабашлиев, където жестокост и нежност окръглят душевния свят на героите му и на всеки от нас при четенето на този изключителен роман, който, сигурна съм ще получи много награди. Една книга, която ще покаже нелепостта на войната, чрез обикновените, катадневни преживявания на героите си на фронта. Нима може да се забрави как един български подофицер в разгара на битката и прострелян още в първия щурм на взвода си, ще забележи пре��итащите чучулиги и това ще го подсети за една великолепна детска песничка, с автори композитора Панайот Пипков и поета Цоню Калчев –„Сладкопойна чучулига“ (написана 1903 г. –б.р.). По същото време  румънският композитор Джордже Енеску (един от класиците на ХХ век – б.р.) е създал Румънска рапсодия, където е включена кратка ме��одия „Полетът на чучулигата“. Тези нюанси обогатяват неимоверно романа.

Това е плътен, максимално сгъстен откъм събитийност и чувства роман, който има толкова теми в своята полифоничност.

Теодора Духовникова на премиерата на "Рана" в Младежкия театър "Николай Бинев"

Темата за спасяването на българското момиченце от подпоручик Сава Сотиров от румънското насилие носи още повече човечност, обогатяване на общочовешкото звучене на фабулата и рефлексията. Знае се, че през погледа и чувствата на едно дете животът се пречупва през друга, истинска призма и това ни дава незабравим урок. Детето иска да знае кои са „лошите“ и кои – „добрите“. И дали това че подпоручик Сава Сотиров още при „бойното си кръщение“ е ранен и трябва да се крие и лута из горите и да спасява едно чорлаво четиригодишно момиченце не е по-голям подвиг от това да напада с оръжие противника.

Талантливо предадената пластичност, богатството на езика, дълбочината на чувствата на Захари Карабашлиев при спомняне на атмосферата на детството в родния край на протагониста, семейната среда в която расте, патриотичните ценности на Ботьов, Вазов и други светли български умове, които придобива чрез богатата семейна библиотека – всичко това бележи трайно неговата душевност.

А великолепните описания на природата, когато се случват незабравимите преживявания от детството при общуване с най-близките ти майка и баща не могат да не извикат и у читателя също толкова свидни спомени от детството на всеки от нас. Тук природата диша, говори, действа на всичките ни сетива и създава една особена пълнота на света на малкия човек-детето, чието детство още не е разомагьосано. Дали ще си с баща си и ще научиш как се ашладисват дръвчетата, дали ще си с майка си, където за теб винаги има място в нейното топло сърце и пазва и ти, синът, си най-важният мъж за нея след бащата, това те бележи с топлота и сили за цял живот.

Захари Карабашлиев и проф. Пламен Дойнов при представянето на "Рана" в Младежкия театър "Николай Бинев"

Много характерни белези относно народопсихологията на българина в мирно време и българския войник по време на война ще разкрие Захари Карабашлиев. Особено място искам да отделя и на езика в този роман. Език, който отново ни показва мощта на българското слово. Език, на който се изразяват чувства „силно да любят и мразят“. И същевременно дълбочината и разноликостта на човешките чувства. Вижте, нима може, четейки, да не се възхитим на този невероятен пасаж, обръщението на полковника към войниците:

„– Готови ли сте и вие да сложите живота си за отечеството – завършва полковникът, а в очите му има мекота и някаква загриженост, която не е съвсем в крак с тежките му думи, сякаш, самият той се колебае дали трябва да праща тези полудеца да рискуват живота си, сякаш ако отговорят: Съвсем не, не сме готови, господин полковник! – ще ги върне у дома“.

Но след издекламирването на Ботьовите стихове се случва друго.

„След тези думи, сякаш, всички се отлепиха от земята, издигнаха се над плаца, като върху дирижабъл, под тях знамето се вееше, а кръвта кипеше. Такова „ура“ извикаха тогава, как не събориха небето.

Война!“

Захари Карабашлиев в романа си предава по неповторим начин цялата сложност на ситуацията, една от които е, че рамо до рамо с поробители турци българският войник ще се бие в тази война срещу освободители руснаци. Не е ли това един от философските аспекти за нелепостта и демоните на войната.

И авторът ще припомни думите на Ницше: „Човешко, твърде човешко!“

В романа има и един друг персонаж. Фикцията създава и персонифицирания образ на войната: „Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадката му“.

Философският ракурс на романа се създава и с алюзията, че войниците трябва да превземат местност с намиращи се там вятърни мелници. Не е ли това цялата гротескност – една безсмислена борба с вятърни мелници, макар и в основата да стои патриотичната смислена цел, че се бият за свещена, изконна българска земя, несправедливо отнета от съседи, които ръфат отвсякъде българската земя.

Захари Карабашлиев е създал един изключително панорамен и кинематографичен текст. Този роман, ако се филмира, ще е на нивото на европейско и световно кино. Ще отбележа още, че баталните сцени в романа са пресъздадени с изключителна картинност и въздействие. Това като че не е белетристичен наратив, а диорама, където няма застиналост, а жива динамика. Много от изразите на автора, дори извадени от контекста, звучат като сентенции. Не знам с какво сърце, с каква мисъл и воля Захари Карабашлиев е писал този роман, но тук няма нищо съчинено – всичко е преминало през сърцето на автора.

Захари Карабашлиев

Трудно се забравят изрази като: „Мръсна любовница е смъртта, минава му през ума. Ще го запише това в тефтера после“. Самият Сава Сотиров е интелигент, който се е докоснал и ��о европейската култура и литература и, естествено мисли с категориите и изразите на философията и литературата. Ще ми се да отбележа и наративното майсторство в романа, където много от реминисцентно  създадени страници, както и описани сънища обогатяват и фабулата, и създадените образи.

Картината, която разгръща този роман, подобно на Талевите, Емилиянстаневите и Йовковите белетристични платна, е обогатена още и с една красива любовна история.

Въпреки доминиращата драматична тоналност, романът на Захари Карабашлиев „Рана“ носи едни особени финес и сакралност. Или, може би, точно от тази наслагваща се томителна тъга. Захари Карабашлиев, верен на стила си на писане, създава един изключителен роман. Умелото балансиране на историзъм и интелектуалност прави романът четивен и заинтригуващ. В този роман за живота и смъртта ще се говори и за валсовете на Щраус, за творби на Шуберт и Бетовен, и за театър на сенките, и за това как злото е като покриващото було на нощта. Захари Карабашлиев ще подложи на фина дисекция понятия като родна земя, държава, народ, отечество, патриотизъм, войнски дълг, човечност, болка, рана. В този роман си дават среща познание за българската и световната история, култура, литература, и чувствителността и интелигентността на автора, но може би най-вече – хуманистичното послание за ценността на живота.

Както пише Захари Карабашлиев в края на романа „Рана“, за да напише тази книга е прегледал купища историческа и художествена литература. И това е книга за паметта. Затова той я посвещава на незапомнените  – безбройните именни и безименни герои, за които са издигнати или не паметници. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков