#Надежда Радулова

[vprki]

Критичен поглед: Драскотини в спомените

Колкото повече напредвах в четенето на тази книга, толкова повече пред очите ми и в съзнанието ми се затвърждаваше една дума: изящна. Да, книгата на Надежда Радулова е изящна – като съдържание, като емоция, като стил. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за разказите „Тук живее Йожи“ (Жанет 45, 2023).

Цялата книга е едно дълбоко психологическо проникновение, което неминуемо ме изкушава да погледна на текста и психоаналитично, и психодраматично. Защото текстът е една игра, каквото е и порастването на детето.

Надежда Радулова е избрала много интересна композиция. Подзаглавието гласи: „Роман в 21 разказа“. Това говори за една едновременна самостойност – разказите и едновременно споеността им в роман. Отделните разкази са като възходящи стъпала, проследяващи порастването на малката Йожи. Да си спомним думите на Фройд от емблематичната му книга „Малкият Ханс“ /1909/: „"...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на ��сяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем". Така Йожи, с всеки следващ разказ, разширява своя социален атом – социализацията си и ни разкрива своите страхове и фантазии от детството си.

Най-употребяваната дума в психоанализата, след „нагон“ е думата „желание“. Децата имат много желания, но най-голямото е да пораснат; да са овластени като майката и бащата. Дори, когато в приказка се казва: имало едно време един цар, и една царица, се има предвид – имало един баща и една майка. Можем още да кажем, че разбулвайки своите желания, Йожи преоткрива света. Свят, който е бабата и дядото, градината навън, в която малкото дете вижда във всяко растение един „наемател“, който се старае да си извоюва място, та дори това да е плевел или листни въшки. Това са все малки чудеса, с които е пълен светът на малкото дете. Светът на детето, който още не е разомагьосан.

Надежда Радулова, седнала на буквата ь от проекта "Скритите букви" на Фондация "Прочети София", 2018

Ще се върна към началото на книгата. Тук дори слогът на писане е като детската реч – един непрекъсваем поток на Несъзнаваното. Надежда Радулова много талантливо и сполучливо използва тези фини находки-отлики в порастването на детето. Изреченията тук са дълги, някъде изпъстрени с по детски недовършени думи, звукоподръжания, с които детето пресъздава света наоколо, неологизми – „мамататко“. Дори сричкуването на по-трудни и непознати думи: а-ви-а-тор. В ранната възраст светът на детето е неразделима амалгама от неговото тяло, Несъзнавано и всичко Вселенско. Това е, което Якоб Леви Морено – създателят на психодрамата – нарича Първа Вселенска идентичност. И постепенно пъпната връв трябва да се скъса. Детето да осъзнае разделимостта на обектите: мен и не-мен.

Сещам се  и какво казва Мери Попинз за това състояние: „...неизбежно се случва с всички бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“.

Надежда Радулова с изключителна наблюдателност и проникновение ще отбележи дори моментите на детска агресия, когато в някакъв смут и дискомфорт на детската душа, „малкият човек“ /израз на Фройд/, стъпква и чупи играчките, подарени от мама. Последователката на Фройд, Мелани Клайн, когато е работела с деца е виждала как чрез агресивната игра с играчките им, това е отражение на отношенията в семейството на конкретното дете. Ето как нюансираният и наред с това кратко изразен епизод авторката ни дава толкова много информация за вътрешната сцена на героя.

И ето че идва и следващият етап в развитието на детето – влюбването. Йожи ще нарече първото си любовно увлечение от детството си – „първият ми любовник“.

Нека отново се допитаме до Фройд. В един от „5-те случая“– „Дора“ той ни е разкрил как се става жена. Не в сексуалния, а предимно в емоционалния смисъл на порастването. Превръщането ни в жени е болезнен процес, като всяка инициация – минаваме през съмнения, сълзи, отчаяния и вяра. Но този първи опит на съзряването ни винаги е добре дошъл, защото подготвя, отваря сърцето ни да можем да се научим да изпитваме любовта. Учи ни да се изправяме срещу чувствата си.

Разказите на героинята за играта с приятелите от махалата са едни от най-съкровените спомени. Самото порастване с баба и дядо, с „прихождащите“ от време на време мама и татко от други градове бележи детството с незабравими спомени. Да, по тези спомени има и драскотини, но щастливо изживяното детство е гаранция, като един фундамент за по-стабилна емоционалност и през зрелите ни години. В детството на Йожи са и леля Сия, смятана от децата за огнеупорна и назована „леля Печка“, и леля Петершон и приятелите момчета, с които се играе на момчешки игри.

Да си спомним какво пише Гастон Башлар за тези незабравими къщи и начални спомени от детството, когато детето е още толкова в Несъзнаваното. „Поетика на пространството“, където става дума за „домашните божества“, населяващи детството ни, за това, че винаги в мечтанията ни къщата е като голяма люлка. За Башлар „тези къщи не се поддават на описание. Да ги опишем, би означавало да разведем някого из тях. Може би за настоящето е възможно да се каже всичко, но за миналото едва ли! Първичната и завършена в бляновете ни къща, трябва да си остане в полумрак. Тя е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“.

Този роман от разкази за Йожи личи, че е писан от автор, който преди това е писал предимно поезия. Това е книга, където се смесват приказки, сънища, споменава се за еднорози. Йожи ще каже: „…нали това бе вечното обяснение на големите: всичко, което няма обяснение, е сън“. А мотото към последния разказ са думите на едно 5-годишно дете: „Мамо, кога отново ще стана голяма, а ти отново малка“. Фройд ни въвед�� и в сънищата „наяве“. Мястото и състоянието, което е между Съзнавано и Несъзнавано. Там където са предчувствията, прозренията, интуицията, забравянията, погрешните действия. Самият двайсет и първи разказ е една импресия на границата на реално/нереално, живо/неживо, минало/бъдеще.

И може би енигмата, и скрита, и разкрита в тази великолепна книга, с причудливия колаж на корицата от Свобода Цекова, който така сполучливо загатва, тълкува и довършва текста, са думите на майката на Йожи:

„Виж, нещата, които не можем да видим в нашия свят, също съществуват. Щом има думи за тях, значи съществуват!“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков

P.S. на "въпреки.com": Издателство "Жанет 45", Клуб "Писмена" към Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и Надежда Радулова ви канят на представянето на сборника с разкази "Тук живее Йожи" в централното фоайе на Библиотеката на 23 януари от 18.30 часа. Книгата ще представят Албена Стамболова, Биляна Курташева и Дарин Тенев.

[lazyclementine]

Стихотворението е редактирано с безценната помощ на Надежда Радулова.

[mysteriouslymagnificentswe-blog1]

Taser Russian roulette becomes American.. Фото: Максим Кимерлинг / Коммерсантъ   |  разбиралась в правилах новой «Русской рулетки», придуманной парализованным жителем Перми10.07.2017В мире набирает популярность новая разновидность "Русской рулетки". Странную игру, которая, как убеждены поклонники, "учит ценить жизнь", придумал парализованный россиянинНаталья Радулова, Пермь"Здесь все как в старинной гусарской забаве,— 42-летний Валерий Ещенко крутит барабан револьвера.— Всего один патрон, но именно он может оказаться для вас роковым. Только вместо пули в висок — удар током... Да нет, не больно — как пчела укусит. Зато бодрит, и хандра сразу проходит". Об игре Ещенко, титулованного спортсмена, экс-чемпиона мира по универсальному бою, много пишут в западной прессе. Про "Русскую рулетку" и играющих в нее "су��асшедших русских" снято несколько телевизионных репортажей. "Недавно датская телезвезда, Питер Ингеман, приезжал к нам в Пермь, снимал фильм, даже сыграл с нами,— рассказывает Валерий.— В американских барах, знаю, используют мои револьверы, из Канады вот большой заказ сделали. Ну и в России многие играют, желающих пощекотать себе нервы — хоть отбавляй".Мало кто знает, что револьвер, стреляющий слабым током, Валерий увидел, когда находился в коме, а правила своей игры разработал уже позже, когда многие месяцы лежал без движения. "Когда парализован и видишь, что жена одна тянет тебя и маленького ребенка, то мозг ох как шевелится! Только и думаешь, как теперь деньги добывать. Вот я и придумал. Запатентовал игру и сейчас зарабатываю больше, чем до болезни. Заодно и другим человеком стал. Счастливым"."Почему? По кочану!"Фото: Максим Кимерлинг, Коммерсантъ"То ли кто укусил меня в том Таиланде, то ли инфекцию я подхватил, но в самолете на обратном пути стало мне плохо,— вспоминает Валерий отпуск 2012 года.— Озноб начался, слабость. Дочку трехлетнюю на руки взять не мог, а ведь я тренер, спортсмен". Дома легче не стало. Скорая увезла Ещенко в инфекционку. Диагноз сразу поставить не смогли, у пациента наступал паралич — сначала отказали руки, ноги, потом труднее стало дышать. "В реанимацию, помню, повезли меня, и все — обрыв".Он пришел в себя от дикой, нестерпимой боли — болела каждая клетка закостенелого, обездвиженного тела, а подать знак врачам не получалось. "Это был ад в аду,— рассказывает Валерий.— Неделю я пытался осознать, кто я, где нахожусь и что происходит. Видения из комы были очень свежи, они казались реальными, а в этом мире была только боль, боль, боль..." Но постепенно воспоминания вернулись, а из разговоров врачей Валерию стало ясно: он парализован, подключен к аппарату искусственной вентиляции легких, у него синдром Гийена — Барре, самая тяжелая форма, уже второй месяц комы и все плохо. Тогда он решил поскорее умереть, вырвать трубку из горла. Но как это сделаешь, если даже ресницами пошевелить не можешь? Сейчас Валерий знает: если ситуацию нельзя изменить, то ее надо принять — и это, убежден он, главный секрет жизни. "Пока я протестовал, возмущался, не соглашался с фактом, что парализован и это может продлиться до конца моих дней, то и жить не хотел. А потом в какой-то момент я перестал трепыхаться и будто махнул рукой: "Ну и х... с ним!" И вдруг отпустило. В ту же секунду как тонна кирпичей с меня упала, волна эндорфинов по телу раскатилась, даже боль будто перестала иметь значение. Тогда я понял мудрость русского народа: если у тебя чего-то нету, не надо мучиться и убиваться. Нету — и не надо. Что толку страдать, если ты обездвижен, а сосед на "мерседесе" ездит? Ну и х... с ним! Принято, точка. Живем дальше..."Бой-бабушкаПенсионерка из Сибири стала геймером и научилась зарабатывать деньги на видеоиграхПо ночам он вспоминал "Отче наш" — единственную молитву, которую знал. Мысленно просил прощения у всех, кого обидел. Много размышлял о смысле жизни и пытался найти ответы на бесконечные "почему". Почему это случилось именно со мной? Что я сделал не так? Притянул ли я сам эту беду? На поиск этих ответов понадобилось больше времени. Но все же и эту истину он постиг: "Почему? — По кочану! И это тоже абсолютно русский ответ. Бессмысленно искать вселенскую справедливость. Даже если ты будешь соблюдать все правила, все равно неприятность может случиться. Наша жизнь — "русская рулетка". Неизвестно, что тебе выпадет. Просто старайся жить достойно и на других не смотри".Разобравшись с философскими вопросами, больной стал обращать внимание на окружение. "Помню, медсестры стали мыть меня, в том числе и мой, простите, половой орган. Я уже все слышал и понимал, только знак подать не мог. А они же думают, что я в коме, вот и начали беззастенчиво меня разглядывать. Одна говорит: "Девочки, смотрите какой у него кривой, кошмар!" Они рассматривают там все, а я хочу крикнуть: "Дуры! У меня ж катетер сколько времени стоит, доктор говорил, что это нормально!" И обидно мне, и смешно. А они давай дальше обсуждать мужские достоинства, всех мужей своих вспом��или, бывших и нынешних. Во, думаю, дают. Только что покойника упаковали с соседней кровати, а теперь о членах рассуждают и ржут". Может, это его возмущение повлияло, а может, просто мышцы потихоньку начали оживать, но медсестры заметили, что больной вроде как поморщился. После этого ему стали вводить морфий, и сразу наступило облегчение."Вкушай момент, Валера!"Фото: Максим Кимерлинг, КоммерсантъРаспорядок дня в реанимации был строгий: каждое утро у Валерия брали кровь из пальца, кормили и поили его через зонд, вводили лекарства. Приходил массажист, которого Валерий ненавидел,— в его тканях к тому времени из-за длительной обездвиженности появились очаги патологического окостенения — оссификаты: "Мышцы мои в кости превращались, любое прикосновение было невыносимо". Зато потом можно было целый день просто лежать и слушать, а позже и наблюдать через приоткрытые глаза за работой врачей: "Они были моими главными аниматорами. В реанимации постоянно движуха. На 8 Марта, помню, был вал мужиков. Один за другим они умирали, медсестры только успевали трупам ноги связывать и в морг увозить. Тогда я понял, что наши мужики уж очень сильно стараются женщин поздравить".Жена тоже попросила Валерия о подарке: "Пожалуйста, начни на 8 Марта дышать сам, порадуй меня". Доктор поддержал: "Ну что, попробуешь?" — и вынул трубку. Оказалось, что это трудно — дышать. "Мышцы легких восстанавл��ваются первыми, но их тоже надо тренировать. Началась у меня война за каждый вдох и выдох. Чуть забыл или заснул — задыхаешься. Первое время я даже спал из-за этого урывками. Но все равно, это такой восторг — дышать самостоятельно". Валерий говорит, что в реанимации, после того как "принял ситуацию", он был по-настоящему счастлив, как никогда в жизни. "Когда увидел жену, когда сняли с искусственной вентиляции легких — эйфория. Когда впервые дали воду попробовать — о-о-о! Вселенская радость! Вода во рту — будто восемь цветов радуги". Через три месяца Ещенко выписали — он тогда мог только голову поворачивать. "Надежда на восстановление есть,— сказал доктор, и, подумав, добавил: — А может, и нет". В любом случае, говорили врачи, придется пару годиков полежать.Хлеб в помощьВладелец продуктового магазинчика в городе Струнино бесплатно раздает хлеб бедным. За это "нахлебники" уже пытались жаловаться ��а него в прокуратуру, обзывали черномазым и обещали посадить — мало дает!Дома Валерий быстро и трезво оценил свои незавидные перспективы. В спорт ему уже не вернуться, реабилитация требует больших денег, но как зарабатывать, если двигается только шея? "Я это время вспоминаю, как бесконечную борьбу за выживание,— говорит Настя Ещенко.— На мне больной муж, маленький ребенок, я единственный кормилец в семье. С работы несусь домой, делаю мужу массаж по полтора часа, потом кормлю его, мою, чищу зубы, выношу судно, помогаю тренироваться... Иногда я не выдерживала и начинала плакать: "Валера, все бессмысленно, сколько времени прошло, а прогресса нет. Ничего не получится" — и тогда уже муж меня успокаивал".Ещенко тренировался по 12 часов в день, радовался, когда научился шевелить одним ухом. До болезни не мог, а вот научился. "Через пару месяцев стал чувствовать плечи, пытался переворачиваться и грохнулся на пол. Дома никого нет, я лежу почему-то головой под диваном, а ногами — на холодной батарее. Несколько часов так лежал и говорил себе: радуйся, ты чувствуешь холод ногами, видишь пыль под диваном. Зашибись! Вкушай момент, Валера!"Друг однажды вывез его на улицу на инвалидной коляске, пообещал: "Сейчас устроим "Формулу-1"!" — и так разогнал коляску, что на кочке Валера просто улетел вперед, как снаряд. "Опять лежу, голова разбита, кровь течет, нога вывернута в сторону, а мне смешно". Они много тогда смеялись. "Не было у нас никакой скорбной атмосферы дома,— вспоминает жена Настя.— Каждый вечер хохотали, дочка на папе прыгала, друзья приходили, турник сделали над кроватью, велосипед для лежачих больных сконструировали". Когда через 15 месяцев Валера стал делать первые шаги на негнущихся ногах, Настя, снимая видео, захлебывалась от хохота: "Ты как робокоп!" А сам Валера, когда уже смог ходить более или менее уверенно, первым делом пошел в больницу, поразив всех врачей своим восстановлением. А потом отправился в патентное бюро — чтобы зарегистрировать свою игру "Русская рулетка"."Надо Америку брать""Когда я был в коме, душа моя странствовала по иным мирам,— немного стесняется своих воспоминаний Ещенко.— Там я увидел существо, похожее на синего ангела. В руке у него было что-то вроде револьвера. Он направил его на меня, я почувствовал поток энергии и сразу пришел в себя... Я часто вспоминал тот спасительный выстрел, вытолкнувший ��еня с того света. А потом подумал: может, сделать электрический револьвер для игры. Чтобы получилось что-то вроде "русской рулетки"".Кто впервые придумал "русскую рулетку" — неизвестно, но не зря, наверное, ее еще называют "гусарской". Безрассудную и смертельно опасную игру упоминал писатель Александр Грин. Пари, отдаленно напоминающее "русскую рулетку", описывал Лермонтов. А первое письменное использование термина относится к 1937 году, когда в статье "Русская рулетка" Джордж Сурдез сообщил: "В 1917 году, когда вокруг все разваливалось, русские офицеры считали, что теряют не только престиж, деньги, семью, страну, но и честь... Некоторые из них, сидя где угодно — за столом, в кафе, у друзей,— неожиданно доставали револьвер, вынимали один патрон из барабана, крутили его, приставляли дуло к своей голове и нажимали спусковой крючок. Вероятность того, что выстрел будет и мозги офицера разлетятся повсюду, составляла пять шансов из шести. Иногда так и случалось, иногда нет".Сурдез описал наиболее экстремальный, "смертельный" вариант "русской рулетки", но обычно при игре в барабане револьвера оставляли лишь один патрон. Это же правило решил использовать и Валерий Ещенко. Вот только вместо настоящих револьверов он придумал электрические. Заказал из Китая партию стволов, стреляющих резиновыми пулями. Нашел талантливого инженера, который их переделал. "В этих пистолетах ток очень малой мощности 0,3-0,5 ватта,— объясняет создатель.— Он всегда идет по кратчайшему пути, а это значит, что ток проходит по коже между двумя контактами, расположенными на расстоянии сантиметра. Я сам в себя более тысячи раз стрелял. Психологи считают, что моя "рулетка" помогает бороться с депрессией, спасает от суицидальных мыслей. Вброс адреналина такой сильный, что жизнь вновь становится яркой и желанной!". Ещенко уверяет, что для здоровья игра абсолютно безопасна — иначе бы и патент не выдали. Ограничения существуют только для инсультников и сердечников с кардиостимуляторами. Тем не менее всех участников просят подписать бумагу, чтобы в случае чего претензий к организаторам не имели.Фото: Максим Кимерлинг, КоммерсантъИгра может идти по сложным правилам: во время "карусели", например, участники становятся в круг и целятся друг в друга, а во время "покера" блефуют, изображая боль, даже когда выстрела не было. А можно играть совсем по-простому: повез��т или нет. "Правила вторичны,— говорит Валерий,— они могут меняться и меняются. Главное — драйв".Револьвер, стреляющий слабым током, Валерий увидел, когда находился в коме, а правила своей игры разработал уже позже, когда многие месяцы лежал без движенияОт выстрела человек рефлекторно вздрагивает, скрыть это почти невозможно. Но недавно одна миниатюрная девушка обыграла всех мужчин — потом призналась, что ее "семь раз током дернуло", но она даже виду не подала. Но обычно у игроков напряжение зашкаливает. Когда ведущий ведет отчет ("пять, четыре, три, два, один"), кто-то начинает заранее морщиться, готовясь к разряду, кто-то старается сохранить невозмутимость. Настя одной из первых приняла участие в игре мужа: "Ой, это как с парашютом прыгнуть. Страшно, думаешь: щелкнет тебя или нет. Зато потом такое облегчение, даже если получил "пулю"". Юлия Зыкова, еще одна участница, говорит, что ощущения ей напоминают школьные прививки в плечо. А Андрей Вижевитов признается: "Это как судорога, контролировать сокращение мышц не получается". И все в один голос повторяют, что игра дает всплеск энергии, как и любое экстремальное развлечение.Сначала Валерий приглашал на "рулетку" своих друзей. В первый раз выиграл инвалид-колясочник, с которым Ещенко познакомился в больнице. Одним из самых заядлых участников стал врач-кардиолог. А первый видеоролик игры собрал более миллиона просмотров. "Сколько раз его копировали! — смеется Валерий.— После этого мне пошли заказы на револьверы. Куда я только их не отправляю: в Калининград, на Камчатку, в Ростов. Больше всего заказов из Москвы и Сибири — денег у ребят, видать, много, а ощущений мало". В электрическую "Русскую рулетку" играют в клубах и спортзалах, да и просто на кухне, выпивая с друзьями. Гусаров в России все еще полно.Валерий подал международную заявку и оформился на рынок американских стартапов: "Надо Америку брать". Уже готов фильм об этой игре для англоязычных стран. Валерий планирует провести первый турнир в США, а в России он хочет продвигать "рулетку" как новый вид спорта и даже мечтает запустить шоу на телевидении. "Времени мало — а планов много",— объясняет.Он говорит тихо — это последствия болезни. Спустя пять лет у него все еще плохо двигаются пальцы на руках и ногах, он практически ничего ими не чувствует. "Но зато с первой группы инвалидности я уже перешел на вторую,— улыбается.— Хотелось бы лучше, конечно, но грех жаловаться. Я вообще счастливый, мне везет. Тьфу-тьфу-тьфу". Главные новости от «Ъ» вы можете получать в FacebookЖурнал "Огонёк" №27 от 10.07.2017, стр. 40Авторы:Наталья Радулова PDF-ВЕРСИЯ PDF-ВЕРСИЯПЕЧАТЬ ОТПРАВИТЬ НА ПЕЧАТЬОБСУДИТЬ

[vprki]

Поезията на Луиз Глик  е безкраен, мъчителен разговор със себе си

 „Вярвам, че като ми присъжда тази награда, Шведската академия избира да уважи интимния, индивидуален глас, който едно публично изявление понякога може да усили или разпространи, но никога да замени.“ Казва американската поетеса Луиз Глик в Нобеловата си лекция при получаването на наградата.

През 2020 г. американската поетеса Луиз Глик получи Нобеловата награда за литература за "неповторимия си поетичен глас, чиято аскетична красота превръща индивидуалния опит в универсален". Три от най-важните ѝ стихосбирки „Триумфът на Ахил“, „Дивият ирис“ и „Медоулендс“ излязоха на български език във великолепна книга на издателство за поезия ДА в края на 2022 г. в превод на Надежда Радулова и Калоян Игнатовски.

Двамата преводачи пишат в текстове за поетесата: "Стихотворенията на Луиз Глик са едновременно болезнено чувствителни и режещо хладни – алхимично взрени в предмети и природи, притежания и загуби, връзки и разкъсаност, траур и травми, меланхолично потънали тук и сега, но и някъде, някога, далече там… Формално прецизен, изящно изваян, текстът на Глик вибрира между пределна яснота и мистериозност; на неговата всекидневно-предметна сцена се разиграват големите метафизичеки спорове за тялото и душата, за крайното и безкрайното." - Надежда Радулова

"Характерните теми – желанието и глада, болката и загубата, раздялата, травмата и отношенията в семейството, самотата, природата, човешкото и божественото битие – авторката разработва с емоционална интензивност, но и отстранено. Прониква в дълбочини – философски, психологически, за да изведе своята поетическа истина. На места бистра, на места сложна, мрачно-красива. Глик не щади в искреността си, като в същото време проявява емпатия въпреки най-често резките и сурови тонове. И внушава мъдри утешения. "Няма друго за обичане"." - Калоян Игнатовски

Надежда Радулова/л/, Силвия Чолева/ц/ и Калоян Игнатовски

Премиерата на книгата "Триумфът на Ахил. Дивият Ирис. "Медоулендс", след излизането ѝ в края на 2022 се състоя, организирана от издателство за поезия ДА и Културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в театралната зала на Университета на 5 април с участието на двамата преводачи, издателката Силвия Чолева и всички, които почетоха събитието. Това са специални вечери с поклон и обич към поезията, за които сме писали неведнъж и сега ще се о��итаме отново да ви въведем в атмосферата на поетичния празник, посветен на изключителната Луиз Глик. Емоцията от срещата с нейната поезия си заслужава заради нас самите…И още нещо много важно - диалогът между двамата преводачи, взаимно редактирали се и търсели, всеки по своему, пътя си към поезията на Луиз Глик. Без да сме сигурни, но май ни се случва за първи път…

"Сутринта получих обаждане. Мъж, който се представи като секретаря на Шведската академия, каза „Обаждам Ви се, за да Ви кажа, че спечелихте Нобеловата награда“. Не си спомням какво отговорих, но се отнесох с п��дозрение. Мисля, че не бях подготвена." Луиз Глик пред New York Times

На вечерта Калоян Игнатовски и Надежда Радулова прочетоха много стихове на американската поетеса, но както препоръчва често издателката Силвия Чолева и ние се присъединяваме към апела ѝ, че най-добре е поезията да се чете насаме със себе си. И все пак публикуваме стихотворението, едно от не малкото, с които Калоян Игнатовски тръгна към своя разказ за Луиз Глик от първата стихосбирка „Триумфът на Ахил“ ( 1985, Национална награда на литературната критика), която е в негов превод.

ТРИУМФЪТ НА АХИЛ

В историята за Патрокъл

никой не оцелява,

дори и Ахил, който бил почти бог.

Патрокъл приличал на него;

Те носели едни и същи доспехи.

При тези приятелства

единият неизменно служи на другия.

Единият е по-незначителен от другия;

йерархията

е винаги очевидна,макар че на легендите

 не може да се вярва -

техен източник е оцелелият,

този, който е изоставен.

Какво били подпалените гръцки кораби

в сравнение с тази загуба?

В шатрата си Ахил

 скърбял с цялото си същество.

А боговете видели,

че той е вече мъртъв, жертва

 на онази част, която обича.

Онази част, която е смъртна

Книги на Луиз Глик, снимка: Credit: Getty Images

Но преди да прочете стихове от тази първа стихосбирка, публикувана в книгата Калоян Игнатовски каза: „В „Триумфът на Ахил“, първата от тези 3 книги / в изданието- б.р./, тя разглежда идеята за травмата, за изоставения човек. При нея това е много важно. И, пристъпвайки към работата над тези книги, като знаеш част от тази нейна биография, вече подхождаш по друг начин. Две събития бележат мисленето и творчеството ѝ – едното е детето, което семейството ѝ загубва преди да се роди тя, т.е. тя има една починала сестричка. И при нея този мотив за травмата от това, че тя е детето, което замества липсващото дете, тази болка е, дори несъзнателна… А другото – в своите ученически години тя заболява от анорексия. Това също е много силен личен проблем. Тя дори не завършва гимназия, затова и не записва да учи в университет. Посещава курсове по поезия в колежа „Сан Лорънс“  в Колумбийския университет, но така и няма завършено образование – по тази причина. Този проблем с анорексията – това е спасителното за нея – обръща се към п��ихоанализата. И тя е споделяла, че психоанализата ѝ е помогнала да остане жива и е оформяла до голяма степен начина ѝ на мислене, а и на писане.“

Президентът Барак Обама връчва на Луиз Глик Националния медал за изкуство и хунитаристика на церемония в Белия Дом, 2016,снимка: Alex Wong | Credit: Getty Images

А Надежда Радулова продължи мисълта му: „Тя по някакъв начин тематизира тази история с анорексията – не открито, но я има в книгите ѝ. Изобщо тази етика и естетика на отказа, на ограничението, на един вечен дисбаланс между жаждата и това, което си позволяваш, специално в „Дивият ирис“ е много силно. Иначе митологичните фигури, които, изобщо – митологичните мотиви, които присъстват в творчеството ѝ, също са свързани с тези драми, за които Калоян споменава. И тя абсолютно рефлектира върху това – например, твърди, че като дете непрестанно е четяла старогръцките митове, това е било буквално всекидневно спасително четиво. И в един момент е имала, явно, някакъв дълъг и тежък период на борба с майка си – като всяко амбициозно момиче, както самата Глик казва. „В един момент обаче аз престанах да обвинявам майка си, а започнах да обвинявам Деметра…“ Твърди, че Персефона е любимият мит – и през всичките тези 70-80 години тя продължава непрестанно да чете историите за този мит, около този мит.“

А Калоян Игнатовски уточни, като че ли на живо пред публиката продължаването на съвместната им работа с Надя Радулова по превода. “В „Триумфът на Ахил“ това, което Надя спомена – за тези митологични образи – там нейните теми, които ние споменахме, са разработени чрез личните истории – нейни и на нейни познати, вече с библейски митологични образи: Аполон и Дафна, Сизиф, Хиацинт, цар Давид… Това ѝ дава възможност да се отстрани от преживяванията и от идеите си, а нейните идеи да добият форма на митове, да звучат по-универсално. В този смисъл критиците, колкото и да се опитват да я вкарат в някакъв контекст, а и читателите – също, тя трудно се поддава – т.е. тя не е чисто изповеден поет, чисто интелектуален, тя си има свой почерк, модел.“

Снимка: @Blog of Ivan P.

И още едно стихотворение на Луиз Глик от тази стихосбирка:

ЛЕГЕНДА

Бащата на баща ми дошъл

 в Ню Йорк от Длуа.

Едно нещастие, последвано от друго.

В Унгария - образован, заможен човек.

После провал:имигрант,

който свивал пури в един студен сутерен.

Бил досущ като Йосиф в Египет.

Нощем се разхождал из града;

пръските на при��танището

ставали сълзи по лицето му.

Сълзи на тъга по Длуа - четиридесет къщи,

няколко крави, които пасели тучните поля.

Казват, че голямата душа е

звезда, фар,

при все че по-скоро тя наподобява на диамант;

нищо на този свят

 не е достатъчно твърдо, за да я промени.

Несретен живот. Престанал ли си да усещаш

 величието на света,

което, подобно на тежък товар, оформило

 душата на дядо ми?

Като тъжни птици мечтите му отлитали

 от фабриката към Длуа, сграбчили в клюновете –

сякаш влажна земя, в която човек би могъл да види

контурите на своите стъпки, -  

разпилени образи, мъгляви фрагменти от селото;

и докато пристягал листовете, в душата му

 тази тежест сгъстявала късчета от Длуа

 до принципи, абстракции,

достойни за предизвикателството на неволята:

в свят като този: да презираш

 привилегиите, да обичаш

 разума и справедливостта,неизменно

 да говориш истината –

което е било

спасението на нашия народ,

тъй като да изричаш истината, ти дава

 илюзията за свобода.

Луиз Глик, снимка: Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images

След това прочетено стихотворение издателката Силвия Чолева се намеси, прекъсвайки аплодисментите в залата: “Докато слушах Калоян като четеше, и стана дума за това, че тя е от еврейски произход, а пък празнуват Коледа, се сетих за един наш разговор с Надя по телефона за нейното отношение (на Луиз Глик) към Бога. До голяма степен това е свързано и с „Дивият ирис“ (1992, с награда „Пулицър“, тази част от книгата е превод на Надежда Радулова – б.р. ), т.е. има някакъв пантеизъм в нея, нещо, което е отвъд разбирането ни за Бог. Струва ми се, че сега е моментът да кажем за това.“

„Има пантеизъм доколкото има много други неща, доколкото има Йехова, доколкото има Христос. В един момент от живота си тя е била и будистка… Но всъщност, истината е, че няма Нищо. През цялото време Луиз Глик пише за тази празнота отвътре, която не може да бъде запълнена с Бог, с храна, с любов дори – до момента, в който не осъзнаеш, че трябва да живееш с нея. Това са стихотворения много прецизно, много режещо описващи тази вътрешна празнота, това Нищо“. Каза Надежда Радулова, която преди години първа превежда стихове на Луиз Глик. И продължава: „В „Дивият ирис“ всъщност има един подвеждащ момент, в който дори аз бях залитнала в началото, възприемайки книгата като полифонична – тя вътре така е структурирана, този цикъл от стихотворения е структуриран през много гласове. Но всъщност е една много натъртващо, обърнато навътре към себе си монологична книга. Разбира се, разпластена по този илюзорно-многопластов начин.

Луиз Глик, 1977, постер за нейно представяне в Поетичния център на музея за съвременно изкуство в Онтарио

В „Дивият ирис“ имаме стихотворения, които са озаглавени с имената на растения, на цветя най-вече; цветя, които растат в една северна градина във Върмонт, където Луиз Глик живее с първия си съпруг и със сина си известно време. Така че това са стихотворения, които са написани от гледната точка на тези растения. Друга част от стихотворенията са озаглавени „Утреня“ или „Вечерня“ и в тях винаги гласът е на стопанката на тази градина, която едновременно се обръща към своите творения – растенията, и към своя Творец, който не е нито един конкретно от познатите ни божества, а са всички заедно. И също така – ей това Нищо, за което споменах. Има и една трета група стихотворения, които са озаглавени с имената на различни части на деня, природни стихии, „Залез“, „Изгрев“, „Край на лятото“, „Начало на зимата“ и т.н. – всъщност през тези иначе природни явления говори този Творец, към когото се обръща стопанката на къщата, към която – като към божество – се обръщат всички тези растения в градината. Това, от една страна, ако четем по-повърхностно, се възприема като една реплика на Небесната градина. Бихме могли да реферираме към какви ли не класически произведения, залегнали във фундамента на стихосбирката, но става дума за един безкраен, мъчителен разговор със себе си.“

От книгата с поезия на Луиз Глик, снимка: Стефан Марков

За съвместната работа по превода Калоян Игнатовски сподели, навлизайки в изумителния поетичен свят на Луиз Глик: „Сядаш и целият си в слух за гласа на тази мощна поезия. Много хубаво в Нобеловата си лекция тя говори за това как като малка е четяла Емили Дикинсън на дивана. И след това се е връщала към такива поети, които са ѝ говорели, все едно те са си двете, те са елит, на дивана, говорят си двете. Емили Дикинсън говори на Луиз Глик. По този начин и преводачът… сядам, и тя ми говори с гласа си, аз предавам това, което тя казва. Много добре, според мен, се получи нашата съвместна работа. Надя редактира моите преводи, аз – нейните. Така си мисля, получи се съзвучието, дано. Сега, да премина към „Медоулендс“ (1996, преводът на тази стихосбирка е на Калоян Игнатовски –б.р.). Що е медоулендс? Преди да прочета цялостно и задълбочено книгата, мислех си, че са ливади, пасторална картина. Но се оказа, че по морални причини, може би, тя в това заглавие е направила едно намигване – ако човек си помисли, че това е спортен комплекс, това заглавие би било иронично намигане. Защото тя в „Медоулендс“ на места е доста комична, иронична, саркастична. Да, тя не щади. „Медоулендс“ е име на спортен комплекс в Ню Джърси и така се казва стихосбирката.

Иначе историите сдвояват два сюжета, две сюжетни линии – едната история е за съвременно семейство, което преживява криза, даже е пред разпад – мъж и жена в съвременния свят. ): Другата линия е нейната тяга към митовете и към тези образи, архетипните. Прозвучават гласовете на героите от историите за Одисей и Пенелопа. Тук много интересни са гледната точка на Телемах и на Кирка. Те дават една допълнителна интерпретация на основната нишка. Телемах, например, звучи на моменти мрачно-меланхолично: нали детето, пред очите му се случва тази криза; в същото време звучи като психоаналитик. И това също задава по-ироничен тон. Тук например, понеже става дума за полифоничност, много гласове звучат. Аз подходих така: отделих гласовете на Телемах, на Кирка и ги превеждах отделно, защото иначе щеше да се получи някаква какофония. Но така предпочетох…“

Независимо от много прекрасни стихотворения, които прочетоха двамата преводачи в един момент, точно в контекста на „Медоулендс“ се оказа, че и тримата заедно със Силвия Чолева много държат да прозвучи „Ностос“ от тази стихосбирка. Надя Радулова поясни: “Това стихотворение не би могло да впечатли един автор като нея – заради начина, по който тя пише – но после си дадох сметка, че това, за което говора, е стихотворението „Ностос“ – „поглеждаш веднъж детството си, после всичко това е спомен“. Това по особен начин откънтява в писането ѝ нататък. И в тези толкова тежки разговори със Създателя. Със Създателя Нищо.“

НОСТОС

В двора имаше ябълково дрво –

Трябва да е било

Трябва да е било преди четиресет години, - зад него

Само ливади. Туфи

Минзухари във влажната трева.

Стоях на онзи прозорец;

Краят на април.Пролетни

Цветя в двора на съседа.

Колко ли пъти ябълката

Е разцъфтявала на рождение ми ден,

Точно на датата, нито

Нито по-рано, нито по-късно2 замяна

На менливото, растящото

С нещо неизменно.

Замяна на безмилостната пръст

С някакъв образ. Какво ли

Знам за това място,

За ролята на дървото десетки години наред,

Иззета от бонзай, гласове,

Долитащи от тенис кортовете –

Поля. Мирис на избуяла трева, прясно окосена,.

Какво се очаква от един поет.

Поглеждаме света веднъж, в детството.

Останалото е спомен.

След това стихотворение ни се иска да сложим точка и да помълчим. Само ще отбележим, че подобни срещи-дискусии се превръщат в празник на поезията и големите автори; в разговори за оформлението, особено на поетичните книги; за сложността и дълбокото търсене на езика за преводачите; за познанието и още и още.

Луиз Глик на церемонията при връчването ѝ на Националната литературна награда на САЩ, 2014, снимка: Credit: Getty Images

Завършваме този текст с думите на издателката Силвия Чолева: „Не се дава лесно Луиз Глик при четене, но така и трябва. Така и трябва. Много ми се иска нещо да се превърти у българския читател и да почне да търси тези книги, преводните книги. Ето тук е Димитър Кенаров – той се потруди и преведе за нас Джак Гилбърт „Да се откажеш от рая“. Не се оплаквам – никой не очаква, като сме направили издателство само за поезия, да продаваме висок тираж. Но това е много труд. Преводът, и на другите книги разбира се, сега да не изреждам всички преводачи, това е много труд. Не става дума за купуването, става дума да стигне тази поезия до повече хора. Книгата с поезията на Луиз Глик не е финансирана от никъде, нямаме спонсор. Няма и как да бъде. Но това не значи, че ще се откажем. Да завършим така…“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Alex Wong | Credit: Getty Images, Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images, Стефан Марков и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Водата и животворчеството

Знаем, че водата има памет. А каква е нашата памет за водата. В новата си книга поетът и преводач Калоян Игнатовски в своите 48 стихотворения ни подсеща, че има много начини ние да помним водата. И то всекидневно, и  ежеминутно. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева,  литературовед и психоаналитик, за стихосбирката му „Водата на деня“. (издателство за поезия ДА, 2024).

Не само, защото човешкото тяло се състои от 70% вода, не само защото живеем на планета, където също основният процент от субстанцията е вода.

По колко начини може да сме в съприкосновение с водата: океан, море, река, езеро, блато, локви, дъжд, капки от клоните от дъжд или сняг,  …та дори и фонтан и кладенец. Толкова много вода, под различни форми, ни заобикаля. Дали без тази книга бихме се досетили и изредили дори на някаква игра толкова видове и състояния на водата… И още  – понятия и състояния свързани с водата – талвег, меандри. Островът също е ограден с вода, патиците, обградени с тръстики, са във вода, поливането в лехите, които „разрохва и оформя“– също. Дори за приказката може да се изрази глаголът, че тя се „стича“  – т.е. изразът е, като за вода. Това пък са опосредстваните отпратки към водата.

Да, всичко в книгата на Калоян Игнатовски „Водата на деня“ е свързано с водата и поетът ще го изрази така:

Водата –

също като енергията

и светлината.

Флуиден стоик.

Освен с нестандартните и изненадващи метафори Калоян Игнатовски ни спечелва веднага с талантливото си екзистенциалното и философскофско кратко стихотворение „Реплика“. То наистина е реплика към „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.” Това е именно известният афоризъм на Хераклит “Panta Rhei: Всичко тече, всичко се променя”.

Ето апострофът на Калоян Игнатовски:

а дали мога да вляза два пъти

в една и съща пресъхнала река

Ще си зададе Калоян Игнатовски и този риторичен, а и към нас въпрос. И това не е въпрос само и толкова в сферата на екологията. Тук има толкова много метафори: Пресъхва любовта, пресъхва приятелството, пресъхва творчеството, пресъхва …всичко, което започва да „буксува“ в личния или обществен живот. Пресъхва накрая и човешкият живот преди да премине в друго състояние.

И тук е майсторството и талантът на поета, че уж зад обикновените, катадневни, на пръв поглед изрази, той ни пренася в своята Вселена от вода.

Всяка дума, всеки израз на Калоян Игнатовски е напоен с толкова многопластовост. Водата я напоява. Смисълът я напоява. Метафорите я напояват.

Какъв е животът ни с водата и във водата?

Има дни заблатени, в които можем да подминем дори себе си:

И подминаваш.

И така през дните

в заблатените меандри.

Подминаваш и себе си.

              / „В лодката“/

Понякога паметта ни е като талвега останал без река:

наноси от настроение

мълчанията

изронените брегове

            / „Паметта“/

Като че сме на друга безлюдна планета – планетата на паметта, която е съхранила тъгата и безводието.

Представянето на американската поетеса Луиз Глик (Нобелова награда, 2020) и стихосбирката ѝ с преводачите Надежда Радулова /л/ и Калоян Игнатовски заедно със Силвия Чолева

Калоян Игнатовски ще ни припомни, че понякога „178 капки дъжд, [са] мил спомен за отживял рай“ / „178 капки“/. И макар и толкова скъпернически отброени, тези капки могат да пулсират живително във вените.

Калоян Игнатовски е изключителен майстор на сътворяването на менливите ни всеки миг душевни състояния:

какъв би бил животът

на лятната ми глава

без белите облаци

пухкави дворци озвучени

с пустота

или онзи там

сега дъха

на очакване

после с отнесен поглед

мехури смях

прищявка

           / „Нека да не си представям“/

Тази по Николай-Лилиевски въздушност и несбъднатост ни приютява във финеса на белите облаци. А облаците, също ги свързваме и с водата. И на фона на безпределността на въздушното, Калоян Игнатовски изведнъж ще ни приземи със следния стих, към цунамито на злото. Екзистенциалните и хуманистични отпратки на поета са апелът му за вглеждането ни в себе си:

По-щадящо ли е,

ако знаем

откъде е дошло злото

Същото ли е със злото

вътре в теб,

изстреляно

волно или неволно към някого?

/ „Следим“/

��о ето, че животворчеството на водата ще измие наносите от тъга, тиня, несбъднатост, разминаване, зло – просто с една лека вълничка, дори. Защото край водата всичко се променя и е друго:

„До река или езеро се чете и разговаря на фона на различна тишина. Затова ли край тях усещаш пълнота? Там мълчанието също е различно. С по-нюансирани, по-плътни интонации. Всеки отразен образ става двоен, наситен с множествен живот“.

                                                                                       / „Вътре в теб“/

Калоян Игнатовски /л/ и Илко Димитров /д/

Не случайно в митологията и класиката най-емблематичните образи са на фона на вода Светът битува и създава културата и хуманността край водата: Нарцис и Ехо, Данаидите, Горгона, Одисей, Офелия, Жул Верн и неговата „Двадесет левги под водата“ – десетки и десетки сюжети и герои.

Затова образите край водата така, както ги създава и Калоян Игнатовски в книгата си „Водата на деня“ са наситени с множествен живот, който самият той е животворчество. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: личен архив

За корицата е използван детайл от картината на Жорж Сьора „Ливадата“. Оформлението е на Моника Вакарелова. Редактори са Силвия Чолева и Илко Димитров. На водещата снимка Калоян Игнатовски и Силвия Чолева.

[vprki]

Преодоляваме ли СТЕНИТЕ 35 години след падането на Берлинската?...

 „Това е стена“ е мотото, с което екипът на „Прочети София“ иска да провокира посочването на стените в нашата съвремие, (раз)познаването на бариерите и назоваването на ограничителни линии, на границите: „Само ако открием способността си да говорим за тях, има шанс и да преодолеем травматични последствия от тяхното съществуване.“

Третата година на „Литературни срещи“ на фондация „Прочети София“ завършва между 14 и  16 ноември в Национална галерия – Двореца и One Gallery със забележителни участници. Литературната програма в годината, в която фондация „Прочети София“ отбелязва своята десетгодишнина, е забележителна, а сега финалът ѝ в контекста на 35 години от падането на Берлинската стена утвърждава големия смисъл на начинанието на екипа ѝ начело с Тодора Радева.

Участници в събитието в  третите „срещи“ за годината са известният руски журналист и писател Михаил Зигар, българският писател и поет Георги Господинов, родената в Киев и живееща от 25 години в Берлин писателка Катя Петровская, германската писателка и журналистка Джаки Томе, българската поетеса и писателка Надежда Радулова, българските писатели и поети – Йоанна Елми, Стефан Иванов, Еми Барух, Здравка Евтимова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Оля Стоянова, Петър Чухов, Пламен Дойнов.

Есенното издание на „Литературни срещи“ ще се проведе под мотото „Това е стена“, цитат от стихотворението на Борис Христов „Стената“.  То е и директно свързано с темата на Фестивала за европейска солидарност – „Стени“, организиран от Културния център на Софийския университет и сдружение „Център за четене и култура“. Първото му издание е посветено на 35-годишнината от падането на Берлинската стена. Есенните „Литературни срещи“ са част от солидната програма на фестивала, която включва серия от разнообразни художествени, дискусионни и академични събития.

„Литературните срещи“ ще поставят акцент върху творческия и остър аналитичен поглед на съвременните писатели и поети. Те ще разговарят за стените, които издигаме и които успяваме да разрушим, за войната като основна разделителна линия, за законите и държавите, за емиграцията, виртуалните стени, пропагандата, хибридната война и смъртта. Това са само част от темите, които свързват авторите в есенните „Литературни срещи“. Входът за всички събития е свободен и без предварително записване. Всички разговори с чуждестранните гости ще бъдат със симултанен превод на български език. Местата са ограничени и след запълването им няма да има възможност за достъп на повече хора.

Преди да оповестим програмата, изпратена ни от организаторите, припомняме, че в годините във „въпреки.com” може да прочетете повече за фондация „Прочети София“, а ние като медия сме връстници с тях.

Разговор с Джаки Томе и Надежда Радулова

Събитието започва на 14 ноември от 18:30 ч. в Националната галерия – Двореца с разговор с Джаки Томе и Надежда Радулова. Негов модератор ще бъде преводачката и преподавателка – Виолета Вичева. Писателството и журналистиката, мястото на жената в съвременния свят, как ставаме такива, каквито сме – това са някои от общите теми в литературата на двете авторки.

Германската писателка и журналистка Джаки Томе е сред най-известните нови имена в германската литература днес. Книгите ѝ „Една жена – една книга“, „Книга за всички, които остаряват“, „Празнувай бръчките си, както дойдат“, „Моменти на яснота“ и други бързо се превръщат в бестселъри и ѝ носят престижни отличия, като Литературната награда на Дюселдорф, Наградата „Лесинг“ на Федерална провинция Саксония и др.

Романът ѝ „Братя“ е единствената преведена на български нейна книга (изд. „Атлантис“, превод Ива Иванова). Тя стигна до краткия списък на Германската литературна награда през 2020 г. Чрез историята на двама братя, родени от двете страни на Стената, Томе разказва съвременната германска история от последните 30 години.

През октомври 2024 г. писателката представи новата си книга Glück („Щастие“) в рамките на Франкфуртския панаир на книгата.

Надежда Радулова е поетеса и писателка, преводачка от английски език, редакторка и доктор по сравнително литературознание. Завършва българска и английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. защитава магистърска степен по философия към Централноевропейския университет в Будапеща и към The Open University в Лондон. Авторка е на шест поетични книги. Нейната първа книга с проза излезе през 2023 г. „Тук живее Йожи“ предизвика голямо внимание от страна на читателите и литературната критика. Надежда Радулова е авторка на и на изследването „Литературни палимпсести: Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева“. В момента е и отговорен редактор в онлайн медията „Тоест“. Носителка e на наградите за поезия „Иван Николов“ и „Николай Кънчев“, както и на наградата за литературен превод на Съюза на преводачите в България и наградата за превод от английски език „Кръстан Дянков“. Стихотворения и разкази на Надежда Радулова са преведени на над 10 европейски езика.

Разговор с Михаил Зигар

Вторият разговор на 14 ноември ще бъде с известния руски журналист и писател – Михаил Зигар. Той ще започне от 20:00 ч. в Националната галерия – Двореца, а негов модератор ще бъде поетът и журналист Димитър Кенаров.

Михаил Зигар е руски журналист, писател и режи��ьор. Бил е военен кореспондент на вестник „Коммерсанть“, отразявал е военните конфликти в Ирак, Ливан, Палестина, Узбекистан, геноцидът в Дарфур, революцията в Киргизстан. Бивш заместник главен редактор на „Русский Newsweek“, бивш главен редактор от създаването на независимия руски новинарски телевизионен канал „Дождь“. Зигар снима и документални филми. Днес е колумнист на Der Spiegel и The New York Times. На български език в момента могат да се намерят книгите му „Война и наказание“, „Всички са свободни: Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“, „Империята трябва да умре“ (ИК Жанет 45, превод Здравка Петрова).

През 2014 г. получава престижната международна награда: CPJ International Press Freedom Award. Отличието се присъжда на журналистите по света, които проявяват кураж, отстоявайки медийната свобода с реален риск от атаки, заплахи и затвор.

Веднага след нахлуването на Русия в Украйна, той създава петиция срещу инвазията, подписана от най-изтъкнатите руски писатели, художници и учени. Михаил Зигар напуска Русия скоро след началото на войната.

От 2022 г. той прави серия от интервюта в своя YouTube канал с хора като Франсис Фукуяма, Ювал Ноа Харари, Стивън Пинкър, Джон Малкович, Тимъти Снайдер, Александър Квашневски, Михаил Горбачов и др. През 2022 г. Зигар успява да организира единственото интервю за няколко руски независими журналисти с украинския президент Володимир Зеленски.

Неговата биография като журналист е пряко свързана и с писателската му работа. В разговора неизбежно ще се дискутират актуалните политически и международни събития, войните и какво е да си журналист в някои от най-горещите точки на света, но разбира се, основна тема ще бъдат книгите на Михаил Зигар, ще се говори за писането, процеса, проучването, за историческия и документалния жанр.

Разговор с Георги Господинов и Катя Петровская

На 15 ноември от 19:00 ч. в Националната галерия – Двореца българският писател Георги Господинов и украинско-германската писателка Катя Петровская ще разговарят за историята, епохалните събития, миналото, темата за смъртта. Двамата писатели са носители на престижната европейската награда „Стрега“. Модератор на срещата ще бъде литературната историчка и преподавателка Ани Бурова.

Георги Господинов e поет, писател, драматург и литературовед – най-четеният и превеждан български автор по света. През 2023 г., заедно с преводачката Анджела Родел,  печели една от най-престижните литературни награди в света – „Международен Букър“, за английското издание на романа „Времеубежище“ (изд. Weidenfeld & Nicolson, Лондон). „Времеубежище“ е и първият български роман, носител на „Премио Стрега Еуропео". Господинов е отличаван с множество награди, сред които са „Ангелус“ за централноевропейска литература, международната награда „Ян Михалски“, Кавалер на френски Орден за литература и изкуства, „Златен век“ на българското Министерство на културата. Книгите на Георги Господинов са публикувани в над 50 държави досега, издадени са на повече от 30 езика и се преподават от години в университети в Европа, Великобритания, САЩ, Аржентина. Георги Господинов е доцент по нова и съвременна българска литература към Института за литература при БАН.

Катя Петровская е родена в Киев, следва в университета в Тарту и получава докторска степен в Москва през 1999 г. Започва да учи немски едва на 26-годишна възраст, но той за нея се превръща в езика на литературата.

Авторката печели в Клагенфурт престижната награда „Ингеборг Бахман“, както и литературните награди „Аспекте“, „Ернст Толер“, Шубертовата литературна награда на град Аален и както вече споменахме – „Премио Стрега Еуропео“. Нейният литературен дебют „Може би Естер“ е преведена на 20 езика, включително на български език (изд. „Парадокс“, преводач Милен Милев). Катя Петровская ни напомня, че истината може да се основава на недостоверни спомени и че сме формирани от множество гласове от миналото. За авторката историите на нейното украинско-еврейско семейство, в тяхната фрагментарна, незавършена форма, са ключ към травматичния опит на ХХ век и в същото време дават възможност за еманципация.

„Литературна инсталация „С.Т.Е.Н.И.“ и „Писатели говорят за стени“

Последният ден от „Литературни срещи есен 2024“ ще се проведе изцяло в One Gallery. Всъщност още от 14 ноември в галерията може да бъде видяна и прочетена литературната инсталация „С.Т.Е.Н.А.“ на писателката Йонна Елми и поета и драматург Стефан Иванов. Срещата с тях обаче ще бъде на 16 ноември от 17:00 ч. Инсталацията представя интерпретацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов към темата за съвременните стени – кои са те, дали са предимно реални или виртуални, как съществуваме в зоната между тях.

Всеки от двамата автори представя пет текста с теми – Самота, Тъга, Емиграция, Носталгия, Аномия и в тях стоят въпросите за разпадането на света, за емиграцията, за „ивиците на смъртта“ вътре в самите нас, за недоверието в правилата и системите, за всички стени, които издигнахме, докато се радваме, че съборихме една, за това, че не дойде животът, който беше обещан.

В пространството на One Gallery през трите дни на „Литературните срещи“ текстовете на Йоанна Елми и Стефан Иванов, ще бъдат представени чрез визии, аудиозаписи и видеоразговори между двамата писатели, които живеят на различни континенти: Стефан – в България, а Йоанна в САЩ. Визуално текстовете приличат на гранична зона, допълвани от звуци и картини, които посетителят може да последва, ако реши. На 16 ноември, между 17 и 18 ч. всеки, който иска, ще може да се срещне с авторите виртуално (с Йонна) и на живо (със Стефан), за да продължи разговорите, които двамата са започнали помежду си. 

Заключителното събитие на Срещите ще бъде посветено на разказите на седем български писатели. „Писатели говорят за стени“ е събитие за творческото споделяне и за свидетелството. То ще се проведе отново в One Gallery от 18:30 ч. Освен историите, които ще ни разкажат Еми Барух, Здравка Евтимова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Оля Стоянова, Петър Чухов, Пламен Дойнов, те ще прочетат свое или произведение на друг автор, свързано с темата. Водещ ще бъде Тони Николов.

Визуалната идентичност е дело на Костадин Кокаланов от Studio FRANK.

„Литературни срещи“ се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Столична община.

„Литературни срещи есен 2024“ се реализират в партньорство с Културен център на Софийски университет и с подкрепата на фондация „Америка за България“.

За моето поколение падането на Берлинската стена е сред най-знаменитите събития в живота ни, което промени света. За жалост, той с днешна дата не стана по-добър, а и вътрешните човешки стени се оказват много трудни за събаряне…Дълга тема. На 7 ноември се сблъскахме зловещо изражение на Стената пред Народния театър. За това в следващ текст…А програмата на Фестивала за европейска солидарност е забележителна! Нашият призив преди всичко към младите хора, били деца или родени след 1989 година да разберат, да осмислят това, което е било, какво е преодоляно и максимата, че свободата не е даденост, а всекидневно отстояване! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на на фондация „Прочети София“ и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Светла Радулова вярва, че творецът създава сам собствената си действителност

„Илюзии“ е озаглавена най-новата изложба на Светла Радулова, която се откри преди седмици в столичната галерия INTRO. Експозицията включва 15 абстрактни творби (акрил и масло) и 5 пластики. Текстът, съпровождащ изложбата, е на проф. Божидар Бончев, който е бил и неин преподавател в НХА. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Анреа-Филипа Зидарова.

В Академията тя завършва специалност „Керамика“.  Първата си самостоятелна изложба прави във Франция. През 2014 година открива проекта „Точката, от която няма връщане”, а през 2015  – „Индустриална симфония“ (и двете в  пространството на галерия „Арт Алея“, която вече не съществува, но много ни липсва). Следват проекти в столицата, и в страната, и зад граница – в Босна и Херцеговина. Може да припомним „Пребиваване в другия“ в галерия „Форум“ и общата изложба заедно с керамика Мартин Киров – „Опаката и лицевата страна“ – в галерия „Pentimento“. Авторката има участия и изяви в Австрия, Република Северна Македония, Йордания, Русия, Франция, Нидерландия. Освен с акрил и масло, работи с метал, дърво, камък и, разбира се, с керамика.

В годините, безспорно, правят впечатление любопитните заглавия на изложбите на Светла Радулова. За изложбата си „Индустриална симфония“ тя казва: „Споменът идва със звука, а звукът прераства в абстрактно изображение.“ Заглавието е свързано с нейни спомени от детството от индустриален завод близо до София, където работела нейната баба. За същото това място тя споделя: „Още когато стъпих там, усетих с чисто и неподправено детско сърце харизмата на това място. То провокира една много интересна игра. В огромните мащаби на един завод, детето се чувства най-напред малко и изплашено, а от друга страна, когато се запознае с обстановката вътре, започва да се чувства като диригент. Играе си, както би си играло с други деца.“

По повод проекта „Опаката и лицевата страна“ пък авторката споделя: „Изложбата е една главоблъсканица, като игра на думи, само че в образ. Наистина ли съществува опака и лицева страна? Тя е експеримент. Това са абстрактни образи на едно и също нещо.“ Тук като мото на изложбата Светла Радулова и Мартин Киров избират думи на забележителния писател Албер Камю, носител на Нобелова награда за литература, 1957 година:  „Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.“

За нея, освен образите, и думите имат голямо значение. В някои от платната в сегашната ѝ изложба „Илюзии“ също  виждаме цели изречения, но те могат да бъдат разчетени само в огледало. Всичко това ни навява на определени мисли и поражда различни въпроси – каква е връзката между думите и образите и в какво се състои тя? Дали именно защото говорим за абстрактна живопис думите не пречат и не поставят една невидима рамка, неволно насочвайки зрителя към определени теми? Или пък помагат, обличайки нефигуративното в нещо конкретно, придавайки му смисъл, който може би не всеки може да усети? Думите са врати към същността на нещата – или по-скоро те са ключът към тази врата, т.е. навлизането в думите и в смисъла зад тях е навлизане в същността, в духа. Думите са парченца от пъзел, който би могъл да бъде нареден по хиляди различни начини; те са идеи, символи, живи същества – според някои науки, те дишат, облагородяват. Ако приемем, че думите олицетворяват една врата, значи колкото повече използваме и работим с „чисти“ думи, толкова повече ще привличаме положителното, красивото. Смирението, например, е противното на гордостта – т.е. да растеш в душата си. Абстракция –  от латински: abstractio – означава отвличане, отделяне. Илюзията пък (от латински: illusio — заблуждение, измама, надсмиване) е измама на сетивата, изопачено възприемане на действителността. В преносен смисъл – напразна надежда, мечта, която не може да се сбъдне. „Аз виждам ирония в това заглавие и стремеж за преосмисляне на редица консервативни понятия и светоусещания.

Пространството на галерия INTRO е изпълнено със силно чувство на откровение, вяра и красота, показвайки съкровеното убеждение на Светла Радулова, че творецът създава сам собствената си действителност.“ – пише в текста към изложбата проф. Божидар Бончев. В него са включени и думи на американския писател, философ и публицист, потомък на композиторската фамилия Бах и летец по професия, Ричард Бах: „Понякога е интересно да затвориш очи и да си кажеш в тъмното: „Аз съм вълшебник – и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен.“ После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал.“ 

Любопитно е, че думите на Светла Радулова по повод изложбата от 2016 година „Опаката и лицевата страна“ – „Това са абстрактни образи на едно и също нещо“ – някак се отнасят и за тази в INTRO.  Пластиките са цветни, напомнят на петната от абстрактните ѝ картини, тук те са вид триизмерна живопис, а платната са текстурирани, релефни – върху тях можем да забележим плат, листове хартия. Двете се допълват идеално, стилно, като две парчета от едно цяло.

Сравнявайки сегашната изложба с предишните ѝ, особено, с „Индустриална симфония“, в която работите са някак по-сурови, по-агресивни (в положителен смисъл, а и това, разбира се, е обвързано и с темата на проекта), може с основание да се твърди, че сега творбите на Светла Радулова са по-овладени, сякаш, по-ясно структурирани, по-усъвършенствани. Зад нейната абстракция прозира премисляне, размишление, цел, естетика, хармония. А това – визирайки отново заглавието на последната ѝ изложба – не са илюзии. 

Ще продължаваме да следим с интерес изявите на талантливата художничка, която несъмнено има място сред най-добрите живописци у нас, особено що се отнася до абстрактна живопис. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че Светла Радулова бе сред участниците в изложбата „Свободна зона - Джаз“, 2023 в INTRO, продължение на експозицията „СВОБОДНА ЗОНА - с благодарност към Иван Кирков“ , представена в галерията през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на Иван Кирков (1932-2010). Тогава Валентин Щинков, художник, дизайнер, колекционер и галерист „Докато я има галерия INTRO винаги януари ще е запазена за Иван Кирков“. Тази година темата беше „Голо тяло“. Догодина, вероятно ще е „Пейзажът“…Но всичко предстои за галерията и поканените от Валентин Щинков художници…

[vprki]

За неспирния ход на Марин Бодаков

Тази книга ходи по Мариновите букви и реконструира време, контрабандира стойност. Пише в предговора на книгата „Ходене по буквите“ (издателство "Точица", 2023) на Марин Бодаков Силвия Чолева, поетеса, журналист и издател, която любезно ни го предостави за публикация във „въпреки.com”. Благодарим ѝ.

Следвайки хронологията на рубриката „Ходене по буквите“, тя връща днешния читател назад в паметта. В едно общо книжно тяло колонката на Марин Бодаков става пътуване към отминалото – за хора и книги, за събития, които са затрупани от годините. Свидетелство е и за разрастване на майсторството му на внимателен и деликатен критик, на талантливото му перо.

Често за себе си твърдеше, че е вестникар, литературен журналист и в това нямаше нито суета, нито низпоставяне. Беше искрен, макар дълбоко в себе си да знаеше, че първо е поет и след това всичко останало. Обичаше работата си във в. „Култура“, където започна колонката си „Ходене по буквите“, буквално живееше във вестника, изстрада докрай спирането му. Това бе поводът да я премести после в електронното списание „Тоест“. Тази рубрика се следеше р��довно не само от пишещите. Високият ѝ авторитет привличаше и читатели, които искаха да се ориентират в гъстата гора от новоизлезли книги, а доверието в думите на Марин с времето стигна най-висока точка.

Да следиш и коментираш актуално случващото се в литературното поле, да бъдеш критик на летливото всекидневно изисква усърдие и често се смята за неблагодарна работа, нещо като „вчерашен вестник“ за жадната за ново и ново публика, то не носи „точки“ в академичната кариера, например. Работата за текущата литературна продукция по-скоро има негативи, умора от постоянно излизащите книги, които трябва да се прочетат, да се следи не само художествената литература, а и списанията, които се рояха през 90-те, да се балансира между важните литературни събития, но и да не се забравят по-маргинални, да се обърне внимание на дебют или литературен процес, на превод, да се разсъждава върху симптомите, довели до скандал, да се прекрачи и в политиката, макар през литературата – но не е ли литературата „по-добрата“ история, „по-добрата“ политика? При това да не се преминава повърхностно през книгите, а да се търсят връзките и тенденциите, да се подхожда задълбочено, с отговорност и художествено любопитство.

Марин Бодаков

Всичко това е огромно натоварване, от което Марин Бодаков не бягаше. Напротив – проследяването на колонката му в тази книга припомня неговия буквален глад за работа, изненадва с разнообразието и проникването в същността на проблемите и процесите в литературата. Отново, но от дистанцията на времето вече с по-голяма сила ни убеждава в точната му критическа преценка и талантливо перо, както и смелостта да  се назовават и нелицеприятни неща, но с вродената му деликатност на духовен аристократ. Оценките и анализите в тези кратки текстове – допълнителна трудност да се пише кратко и да се казва много и високото умение за това на Марин, не само са издържали на времето. Днес ги четем с възхита от точността, от провидческия дар, който той притежаваше.

„Да настояваме, не – да подсказваме ценности, и, разбира се, да се усъмняваме в тях“, пише сякаш своето кредо в една от тези рецензии, които биха могли, а и трябва да бъдат буквално уроци по писане за младите, да се преподава по тях. Подходящо решение на Кирил Златков при оформлението и при редакцията на Надежда Радулова да бъдат извадени „пред скоба“ подобни изречения от текстовете, да се акцентира върху тях.

Екатерина Йосифова и Марин Бодаков, 2014

Верният и остър критически поглед на Марин Бодаков не пропуска важно име и книга от литературния ни живот още от края на 90-те години на ХХ век и докато четем текстовете му можем да се удивим колко прозорлив е бил за автори и творби, преводи, награди, за случили се и неслучили се дебати. Още през 1999 той пише за поетическата продуктивност, което продължава да е валидно: „Сега сме преситени с книги със стихотворения, задушени от книги със стихотворения, стихотворенията стават банални до пълна нечетивност на излъчваните смисли. Българските модернизми уседнаха в учреждения, а паметта за началата им е ленива. Слава Богу, високи цели няма, за да ни наказват.“ Колонките му са днешен източник на насъщен кислород, който да ни проветри главите. Понякога сме ги чели, взрени в злободневното, а сме пропускали онези написани уж между другото изречения и фрази, осветяващи в дълбочина. И сега, събрани в книга, изпъква стойността им да отсяват същественото.

Прекосявайки реката от текстове-рецензии, си давам сметка колко време и енергия са вложени в тях. Марин е направил почти невъзможното – да състави цялостна картина на един важен период в литературата ни, и то при положение, че през цялото това време течеше процес на фрагментиране, на разместване на пластове, на опити за нов език и поетики, появиха се нови издателства, които бълваха преводна и българска продукция, всичко вреше и кипеше. Парче по парче той е търсил смисъла във всеки текст и го е изтъквал там, където на пръв поглед го няма, а когато наистина го е нямало, сам го е доизмислял, за да продължава да има основания да пише, да съществува в тази често неприятна и дори отровна среда. Влагал е от себе си, вършил си е работата със страст, със зорко око за подробностите, премерен в похвалите и без фалш във време на фалшиви герои, на пресметливи литературни кариеристи.

Силвия Чолева и Марин Бодаков, 2015

В годините рецензиите му стават по-кратки, но още по-заредени с електричество, някои правят къси съединения, а пукотът и искрите се чуват и досега. Това е не само заради подбора, заради съвестната работа или таланта да види същностното зад думите, но най-вече е поради начина, по който пише Марин. Стилът му е изпипан до съвършенство, макар за някои да изглежда енигматичен. Да, той е сложен, многопластов, изискващ интелектуално усилие. Възхитително е отношението му към всяка дума и мисъл в текста, неговата упоритост да удържа високото писане в един жанр, който отдавна е сведен до пиарско съобщение или просто информация.

Няма рецензии като неговите. Той наложи свой пищен маниер на изразяване, автентичност, която не може да бъде имитирана. Талантът му на поет се е съчетал с таланта на критик, те взаимно са се оплождали. Отношението към словото, чиито възможности владееше до съвършенство, изобилието на речника му, употребата на вече позабравени изрази и думи, езиковото богатство и прецизните наблюдения го правеха да изглежда като дошъл от друго време, когато думите все още са имали стойност, а написаното тежест. Марин Бодаков зададе в колонката си „Ходене по буквите“ висока мяра за критическо писане, зададе и морален тон, така лесно пренебрегван и преди, и сега.

Марин Бодаков чете свои стихове в нощната поетична разходка Скритите букви:Визуално-поетичен маршрут, 11 май 2021

„Днес аз говорих за невъзможността за преживяване. Преживяване дълбоко и лично. За сниженото доверие в речта. За апатия на човешкия опит въобще“, пише той.  Това негово ходене по буквите е преодоляване на болката от обезсмислянето на думите, негов неспирен ход за обезсилване на апатията, упование, че писането помага, че още можем да се вълнуваме от него. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Яна Лозева и Стефан Марков

[vprki]

Български букви и поезия в центъра на Берлин

Едно от най-приятните усещания в Берлин след отмяната на карантината заради Covid-19 е артистичното присъствие на буквите на кирилица и четенето на българска поезия в центъра на столицата на Германия.

По инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Германия на 15 юни т.г. арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Инсталацията е поздрав от българска страна по повод предстоящото Председателство на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица ще имат възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Проектът се осъществи с подкрепата на Министерство на културата и Държавния културен институт към МВнР, а от германска страна от държавния министър по въпросите на международната културна политика към федералния министър на външните работи на ФРГ  - г-жа Мишел Мюнтеферинг и д-р Клаус Ледерер – сенатор по културните и европейски въпроси на провинция Берлин. Във време на криза, която скова целия свят, арт-инсталацията има уникалната възможност да привлече вниманието на широк кръг публика върху българската азбука и поезия. Тя ще гостува в Берлин през целия летен сезон, до 30 септември т.г.

“Българските букви” в парка “Джеймс Симон” - снимка архив БКИ - Берлин

Проектът „Българските букви“ представя 14-те букви от кирилицата без графичен еквивалент в  латинската и гръцката азбуки - Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Изработени като оригинални пейки, те бяха поставени за първи път през лятото на 2018 г. в София под името „Скритите букви“ и  създадоха нови места за четене и своеобразни литературни кътчета в столицата на България. През лятото на 2019 г. проектът гостува в Париж, а в края на 2019 г. беше реализиран и в Рабат, Мароко. Към всяка от 11-те пейки в парка „Джеймс Симон“ са приложени стихове  на немски, френски и английски език на 28 български поетеси и поети: Александър Вутимски, Блага Димитрова, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Федя Филкова, Мирела Иванова, Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Цвета Софрониева, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Иван Ланджев, Надежда Радулова, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Петър Чухов, Галина Николова, Стефан Иванов, Анна Лазарова, Димитър Кенаров, Мария Калинова, Никола Петров, Миглена Николчина, Емануил А. Видински, Кристин Димитрова, Николай Атанасов и Аксиния Михайлова. Кратък текст запознава читателите и с най-важното за кирилицата – третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбуки, която се използва от повече от 300 милиона души в над 10 държави. През месец септември в парка „Джеймс Симон“, както и в Българския културен институт в Берлин, ще се проведат и специално организирани поетични четения с участие на някои от авторите. Очаква се българските букви и поезия да бъдат видени от хиляди жители и гости на Берлин, което прави инициативата изключително видима и достъпна за широк кръг публика.

Буквите ни в Берлин - снимка архив БКИ - Берлин

Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник) и Иван Иванов (архитект) са авторите на арт - инсталацията „Българските букви“, която е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето й в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Идеята да се реализира проектът в Берлин е не от сега, но се случиха всички тези усложнения с пандемията, които можеха да я отдалечат във времето. Но упоритостта и последователността на Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин, колегите и съмишлениците, живеещи работещи в града успяха да осъществят мечтата си за радост на всички нас. Миналата година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на българския културен институт, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон миналата година по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември миналата година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

Поетесата и преводачка Надежда Радулова със свое стихотворение на една от буквите в София през 2018 - снимка Стефан Джамбазов

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София. Тодора Радева е програмен директор на Международния литературен фестивал, който обичайно се провежда по време на Панаира на книгата през декември в НДК. Тази година предстои осмото му издание. Дано ситуацията с пандемията не осуети този истински празник на литературата, авторите, преводачите, издателите и книгоманите. Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим.

Кирил Златков - снимка Стефан Джамбазов

Тук искаме да припомним какво каза в наш разговор за „Въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”.

Борислав Петранов - снимка Стефан Джамбазов

В контекста на присъствието българските букви в Берлин и амбициите на Борислав Петранов да обогати дейността на Българския културен институт в столицата на Германия сподели за „въпреки.com” в началото на мандата му в края на 2018 година. „Българската публика, нашите сънародн��ци, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика. За мен това е не само продължение, а своеобразно предизвикателство. Германия е доста по-голяма страна и има повече възможности. Другото, което смятам, че е много важно и това го правих също във Виена /няколко мандата той беше директор на БКИ „Витгенщайн“ в австрийската столица – б.а./ е да не се затваряме само в този кръг – �� тези помещения тук“.

Една от спирките на „Буквите на България – азбука на Европа“ беше и на оградата на полското посолство в София - снимка Стефан Джамбазов

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки и други градове по света. За пръв път тази година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив БКИ - Берлин и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Литературата открива онлайн път към публиката

Тазгодишният Софийски международен литературен фестивал /СМЛФ/ ще се проведе от 10 до 13 декември и ще бъде изцяло онлайн, както вече съобщихме. Това издание, макар необичайно, дава възможност да се включат писатели и поети от България, Великобритания, Канада, Шотландия, Израел, Нидерландия, Финландия и Америка. За съжаление, заради пандемичната ситуация много събития свързани с книги традиционно през декември, бяха отменени за тази година. Софийският международен панаир на книгата в НДК, който събираше преди Коледа читатели, които освен всичко друго, осигуряваха и коледните си подаръци, отпадна.

Едно друго традиционно литературно събития също не можа да бъде осъществено. Става дума за Поетичния Никулден, който се организира от Федя Филкова, съпругата на поета Николай Кънчев /1936 – 2007/ и актьора Милен Миланов, съосновател и дългогодишен председател на Фондация „А,Аскеер”. Наградата за нова българска поезия, която тази година се връчва за девети път, е почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван и 2200 лева. През 2012 г. поетесата и преводачка Федя Филкова учредява наградата за поезия „Николай Кънчев“ в негова памет, която се присъжда всяка година. Тази година, обаче, наградата беше връчена онлайн. Тя беше присъдена на Александър Байтошев за поетичната му книга „Свещената гора“ /изд. „Жанет 45“/. Останалите номинирани тази година бяха: Пламен Дойнов – за „Влюбване в диктатора”, ИК „Несарт – Милен Миланов” и Издателство „Кралица Маб”, 2020; Надежда Радулова – за „Малкият свят, големият свят”, Издателство „Жанет 45“; Ина Иванова – за „Криле от папие-маше”, Издателство „Жанет 45“ и ��аталия Иванова – за „човек с бинокъл”, Издателство „Арс”.

Пластиката на Николай Кънчев, изработена от Добромир Иван - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем на Софийския международен литературен фестивал. Началото на фестивала ще постави френският писател Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г. (10 декември | 16:00). „Ако романите на Дюбоа бяха преведени на английски език, статутът му във Франция щеше да е сравним с този на Джон Ървинг и Уилям Бойд“, казва президентът на академията Гонкур Бернар Пиво. В края отново ще бъдат огласени традиционните награди „Златен лъв“ на Асоциацията на българските книгоиздатели. Иначе смисловата спойка на СМЛФ тази година ще бъде концентрирана в различните разкази за бъдещето, в идеята за започването „На нов ред“. Значителна част от форматите на фестивала ще бъдат запазени. Така освен разговорите с чуждестранните писатели и срещите с българските автори, в програмата на фестивала остават „Разговори за бъдещето“, СМЛФ представя и „Поезия и музика“. Дигиталното издание на Литературния фестивал ще се разшири до още три дестинации, освен вече обявените – Америка, Израел и Финландия. Към програмата на фестивала се присъединяват световноизвестните писатели Салман Рушди, Етгар Керет и Селя Ахава, съобщиха от фестивала.

Салман Рушди - снимка архив

Британският писател и есеист от индийски произход Салман Рушди ще се включи от Ню Йорк. Той е автор на 14 романа, а книгите му са преведени на над 40 езика. Стилът му често е определян като „магически реализъм“. Автор е на документални филми и нонфикшън. Още с втората си книга „Среднощни деца“ Салман Рушди получава широко признание. Тя му носи наградата „Букър“ (1981 г.). През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. 13 години от живота му минават под друга идентичност и постоянна полицейска защита. Рушди спира да използва фалшивото си име през месеците след 11 септември 2001 г.

Етгар Керет - снимка архив

Сред международните участници е и най-четеният израелски писател на своето поколение – Етгар Керет. Той е автор на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и др. Произведенията му са екранизирани в над 40 късометражни филма. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градската библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан (2007) за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи. Неговото участие ще бъде директно от Тел Авив.

Селя Ахава - снимка архив

Селя Ахава е финландска писателка, завършила драматургия и писала сценарии за радио, телевизия и филми. Дебютният ѝ роман излиза през 2010 г. и веднага е забелязан от литературните среди. Със своята втора книга, тя става носителка на Наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“. Селя Ахава ще се включи от Финландия. В международната програма ще участват още Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв, за които вече писахме /можете да прочетете тук/.

Невена Дишлиева – Кръстева - снимка Ивелина Чолакова

Тук само искаме да добавим думите на Невена Дишлиева – Кръстева собственик, създател и главен редактор на издателство ICU. Двама от авторите, книги на които издателството е публикувало - британският писател и журналист – Крис Клийв и Естер Херитсен, смятана за едно от обещаващите имена в нидерландската литература още с дебюта си през 2000 г. ще се включат в СМЛФ 2020. „Софийският международен литературен фестивал е един от най-стойностните форуми в културния календар на София и всяка година го чакам с нетърпение. Много е обнадеждаващо да наблюдаваш как нещо се прави с размах и професионализъм, а Дора Радева това го умее и събира около себе си страхот��и хора. Защо точно тези двама автори на ICU участват в тазгодишното изцяло дигитално издание на фестивала? Крис Клийв защото е написал книга, която няма да допусна да бъде подмината – би било грешка. Той е автор в творческия си разцвет, познат е на българската публика с вече два романа, излезли в последните 5 години – „Другата ръка“ и „Възпламеняване“ – а сега излиза и третият му, най-силен до момента по мое скромно мнение – „На смелите се прощава“.

Крис Клийв - снимка архив

Крис е писател визионер, неговите книги са пророчески в много отношения – той усеща процесите, които движат човечеството, умее да анализира вътрешните състояния и колебания и предвижда накъде избиват. В този смисъл е съвсем на мястото си на фестивал, чието мото е „На нов ред“. И се надявам читателите да го разпознаят като един от акцентите на фестивала. Що се отнася до Естер Херитсен, нейният „нов ред“ е преобръщането на всичките ни представи за нормално функциониращо семейство и отношения между членовете на едно семейство. Нейният роман „Жажда“ е обсебващ със своята странност, предизвикателен, дързък, трудно се поддава на анализ. Книга, за която си струва да се говори, защото понякога през далечното и необичайното успяваме да видим по-ясно онова, което е непосредствено до нас“, каза за „въпреки.com“ Невена Дишлиева – Кръстева.

Естер Херитсен - снимка архив

Още един чуждестранен автор ще бъде част от програмата на фестивала, но в малко по-различен формат. Като част от „Разговори за бъдещето“ ще бъде срещата с американския поет Джефри Янг и българската поетеса Цвета Софрониева. Двамата автори изследват отношенията между памет и отговорност, многоезичие и мит, документиране и лирическа асоциативност, познанието на културите за себе си и знанието им за другите хора и за природата. Разговорът им ще е посветен на възможностите за бъдеще, които поезията търси, докато в света се унищожават растителни и животински видове, обезлюдяват се океаните, изсичат се цели пояси гори, необратимо се замърсява въздуха и водата.

Срещите с българските писатели и поети ще бъдат обособени в три основни жанрови рамки: роман, поезия и разказ. В осмата година на фестивала авторите от България ще бъдат Антония Апостолова, Георги Господинов, Георги Тенев, Зорница Гъркова, Любов Кронева, Момчил Николов, Надежда Радулова, Русана Бърдарска, Яница Радева. Светлозар Желев, Николай Грозни и Ксения Банович ще представят сборника „България за напреднали“. Тази година отново ще се проведе и форматът „Поезия и музика“, който в последните две години бе заменен от „Тайното поетическо четене“. Съвсем явно и на живо, този път ще участват поетите Александър Байтошев, Георги Гаврилов, Габриела Манова, Наталия Иванова, Рене Карабаш. Между поезията и музиката ще бъде гостуването на писателя, журналист и дългогодишен музикален селектор Светослав Тодоров. През 2020 г. излиза аудио сборникът му с експериментална литература и електронна музика „Нищо няма да ти се случи“. Той обединява текстовете на Светослав, гласа на актрисата Ина Добрева и музиката на композитора Стоимен Стоянов (Nocktern).

Тази година мраморното фоайе на НДК ще остане пусто...

Пандемията отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова“ организира над 10 години в Созопол. Фондацията го замести с инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Гости на Литературния фестивал ще бъдат Милена Делева, Албена Шкодрова и Иванка Могилска. Елизабет Костова е подготвила специално видео, което ще бъде излъчено по време на разговора. През пролетта, още докато не беше ясен краят на извънредното положение, независимото месечно издание за култура Виж! покани писатели, поети, фотографи, художници и илюстратори да разкажат какво е усещането, когато навън значи навътре. Включват се 150 души от различни области и на различни възрасти. 72 от тях са селектирани и включени в книгата Когато навън е навътре. Срещата ще бъде с Камелия Величкова, Светослав Тодоров и със специалното участие на Тео Ушев.

Така беше в предишни години на Софийския международен литературен фестивал ...

И последният акцент от СМЛФ ще бъде представяне на броя „Извънредната 2020“ на Академичното електронно списание за изкуства и култура „Пирон“, както и дейността на Културния център на СУ „Климент Охридски“. В този брой на сп. „Пирон“ има критически рефлексии от български и световни мислители върху различните аспекти на извънредното положение и пандемичната обстановка, както и осмисляне на българската ситуация през очите на водещи юристи, хуманитаристи, медийни изследователи, учени и артисти. Участници в разговора ще бъдат проф. Стилян Йотов,  Антоанета Колева, проф. Александър Кьосев и Лъчезар Бояджиев. Цялата програма можете да видите тук. 

Всяка година, без изключение, Софийският международен литературен фестивал е съпровождан от разнообразни изложби, свързани с книгите и литературата. Този път обаче фокусът на внимание ще бъде върху една фотографска книга, която по-рано през годината имаше и изложба. Palermo. Box. Me. на Фелия Барух ще бъде представена от Марин Бодаков и Ели Сотирова на 13 декември от 10 ч. Фестивалът ще се излъчва на живо във Facebook страницата на събитието. Всички срещи ще бъдат качени допълнително в YouTube канала Sofia International Literary Festival. Осмото издание на Софийския международен литературен фестивал се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. „Въпреки.com“ е медиен партньор на фестивала. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скрити и открити букви шестват из София

Нашите букви са в центъра на вниманието на обществото ни в тези празнични дни. Рисуват ги, изработват ги, изговарят ги, изпяват ги, изчитат ги… Спомняме си преди доста време в ученическите ни години как ги носехме на манифестации. Сега обаче отново те придобиват материален смисъл и то от гледна точка на изкуството.

В началото на годината артинсталация на Валентин Шурелов с българските букви в Брюксел, която продължава все още, отбеляза началото на българското европредседателство. А сега по случай 24 май буквите ни отново бяха интерпретирани като обект на изкуството. През седмицата азбуката ни на постери се появи и на оградата на полското посолство в София. Това стана на изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа”, резултат на мащабен проект, иницииран от Международното триенале на сценичния плакат в София и посветен на българската азбука. Участвали са изявени майстори на плаката (27 чуждестранни и 3 българи) от 20 страни в реализацията на проектите на 30 български букви. Koлекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа” е представена в Мадрид, Париж – в рамките на Европейския салон на изкуствата, Ню Йорк, Музея на печата – Токио, в ЮНЕСКО – Париж, Международното биенале на плаката (Колорадо, САЩ), Музея на плаката в Лахти и Финландия.

За Ярослав Годун, Божидар Йонов и посланик Кшищоф Краевски изпълнението на учениците от Националното музикално училище „Любомир Пипков” при откриването на изложбата на оградата на полското посолство беше приятна изненада

Не е случайно, че точно на оградата на Полското посолство бяха експонирани тези букви. Известно е отношението на членовете на мисията към българския език и към нас българите. Н. Пр. посланик Кшищоф Краевски знае прекрасно български език, както и Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София. Те бяха на откриването на изложбата на оградата заедно с проф. Божидар Йонов, един от основните организатори на Международното триенале на сценичния плакат. Колкото до отношението на полската мисия към езика ни, не можем да не споменем техните клипове преди време с рецитации на членовете на посолството на български език по повод празниците ни 3 март и 24 май. При това в един от клиповете облечени в народни носии от различните области в България. А тази година четоха на български език по БНР прогнозата за времето. Така че полските жестове на приятелство и съпричастност към нашата култура и език не са от днес. И само да припомним речта на български език на един друг поляк – Доналд Туск, председател на Европейския съвет, при откриването на нашето ротационно европредседателство, който отново се позова на българската култура и история. Така че, това отношение на Полша и поляците не е мода или реверанс към домакините, а осъзнато уважение към другата култура.

Стихотворението на Надежда Радулова „Чешмяно” �� върху буквата „Ч” и е до чешмите на бившата Централна минерална баня в София, сега Музей за история на София

Едни други букви се появиха ��ези дни в столицата. Те са под формата на пейки и са по проекта „Скритите букви" на Фондация „Прочети София", който вплита в обща идея поезия, типография и градска среда, и създава нови места за четене. 12 оригинални пейки с формата на буквите от кирилицата (Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я), без графичен аналог в латиницата и гръцката азбука са поставени на различни места в София. Прикрити в центъра на града, пейките очертават и своеобразен маршрут с някои от най-интересните и значими имена в съвременната българска поезия, като Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова. При всяка пейка е поставено по едно стихотворение, вдъхновено, посветено или въображаемо, свързано с дадена буква. Според организаторите това е начин да се опознае и литературната история на София като за целта се организират и специални турове.

Председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов връчи на актьора Васил Михайлов Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство

А на самия 24 май в София в театър "Българска армия" Фондация „А’Аскеер” връчи за 28 път своите престижни награди. Тук азбуката ни не е написана, а изиграна с думите, които произнасят актьорите. Много са наградите и не можем да ги изброим сега, само ще отбележим, че обект на внимание са били 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако се включат и сценичните творби, станали обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер”, са 118. А тъй като говорим за български език и букви, не можем да не споменем наградата за съвременна драматургия, която получи  Оля Стоянова за пиесата си „Цветът на дълбоките води“ /постановка на Бойка Велкова в Народен театър „Иван Вазов“/. За първи път, откакто е учредена наградата за драматургия през 2005, се печели за втори път /Оля Стоянова беше удостоена през 2014 г. за пиесата си „Покана за вечеря“, постановка Теа Сугарева в Драматичен театър „София“/. А извън класацията искаме да отбележим изявата на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” от класа на проф. Атанас Атанасов и музикален педагог Петя Диманова, които пяха и играха чудесно. И разбира се, накрая празничният спектакъл завърши по традиция с химна „Върви, народе възродени”, за която даде тон Васил Михайлов, носител на Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство.

Писателката, поетеса и журналистка Оля Стоянова получи за втори път „Аскеер” за съвременна драматургия

И още празници на културата и духовността имаше тези дни в столицата. Започна Международният фестивал „Софийски музикални седмици”. Там също са много събитията - фестивалът включва над 40 концерта на представители от 16 държави. Ще бъдат отбелязани редица годишнини, ще има световни премиери на творби от Айварс Калeeйс, Албена Петрович-Врачанска, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Джем Есен, Дора Драганова, Еремира Читаку, Йовчо Крушев, Йордан Дафов, Йордан Гошев, Стефан Драгостинов, Стоян Бабеков, Филип Павлов, Юли Дамянов. Премиерни за България ще са произведения от Дебюси, Добринка Табакова, Ерих Урбанер, Ернани Агуиар, Йоханес Мария Щауд, Карл Шиске, Лио Тиешан, Мануел Морено Пенейа, Мао Юан, Марко Инджениери, Михаел Публих,  Римски-Корсаков, Нино Рота, Николай Метнер, Саймън Уилс, Саломоне Роси, Сергей Танеев, Тойво Керки, Хендел, Янис Мèдинч. За първи път специално за фестивала обединяват творческите си енергии Марк Кадин и Минчо Минчев, Лиляна Кехайова и Софийска филхармония, Николай Николов и Даниела Дикова, Георги Вълчев и Сузана Клинчарова, „Камерата Орфика НБУ“ и Михаел Публих, Шири Хершковиц и Мила Павлова, Албена Петрович - Врачанска и Старозагорска опера, Атанас  Кръстев и Струнен квартет „Фрош“, Рикардо Авербах и „Симфониета „София“ и други. Така че има много какво да се чуе и види до 27 юни, когато в зала 1 на НДК ще бъде изпълнена грандиозната Осма симфония на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков.

_Проф. Пламен Джуров, председател на фондация 

Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, представи програмата на фестивала тази година_

А като говорим за книги, букви и четене, не можем да не завършим с едно предстоящо събитие. На 29-ти май започва най-голямото пролетно книжно изложение у нас – „Пролетният базар на книгата“. Тази година за първи път той ще се проведе на открито в парка пред Национален дворец на културата. Любимото пролетно събитие и тази година ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки близо 100 български книгоиздатели и книготърговци в парка между булевардите „Фритьоф Нансен” и „Патриарх Евтимий”, пишат организаторите. В рамките на шестте дни на изложението, на специално изградената за целта сцена, както и на различни места в София, ще се проведат над 40 събития – премиери на книги, четения и срещи с български и чуждестранни автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма предстоят десетки срещи с автографи с български писатели и поети. Ще има и специална програма в последните дни на седмицата, насочена основно към детската и младежка аудитория, с която ще бъде отбелязан и Денят на детето. „Пролетният базар на книгата" е част от Календара на културните събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За наградите за литература с радост и тъга по Марин

Традиционно вече от години в Месеца на Народните будители се обявяват наградите за литература на Литературен клуб „Перото“ на НДК и на Портал Култура. Важно е да се припомни, че преди време двете организации се разбраха колегиално и с приятелски жест едни към други церемониите по връчването на наградите да са на различни дати – на Портал култура на 1 ноември, Деня на народните будители, а на „Перото“ на 2 ноември, ден след празника.

Специално отбелязваме този факт, защото, за жалост, такива взаимоотношения не се наблюдават често в родния ни пейзаж, в който толерантността е изключение. Двата конкурса, ако могат да се нарекат така ги обединява и нещо много важно, според нас, номинациите и журитата са известни преди церемониите за връчване на наградите, а не в последния момент. Портал Култура обявява дълги си списък още в края на май или началото на юни, късия през септември, а Литературен клуб „Перото“ достатъчно като време преди това. Журито на наградите на Портал Култура е постоянно, на „Перото“ е различно, но се знае също доста предварително, като в него влизат призьорите за проза и поезия от предходната година. Приемаме този факт и като привличане на читателите към добрата и смислена литература, което е знаменателно за смисъла за популяризиране на четенето и то на български произведения.

Някои биха се запитали защо реагираме със закъснение. Отдавна е отразено. Но не забравяйте, че има и осмисляне на това, което ни се случва. За жалост, ние бързо забравяме, но правим класации кой първи и кой най-първи в културните събития. Това не може да е обективно. Въпрос на чувствителност и гледна точка към света и не само към изкуството. Това не е фотофинишът на 100 метра в леката атлетика, например. Времето ще покаже и ще оцени. Да не бързаме, иначе си е ПР, който както иска да го разбира. Важен е смисълът, но и за него се изискват сетива. Но да се върнем към литературните награди. Те казват важни неща. За наградите на Портал Култура във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Журито на Литературен клуб „Перото“ от ляво на дясно доц. Дарин Тенев, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, Силвия Чолева, Теодора Димова и Белослава Димитрова, снимка: Стефан Марков

Журито на награди „Перото” през 2021 г. беше в състав: проф. д-р Светлана Стойчева-Андерсон, Теодора Димова – носителка на Награда „Перото” 2020 г. в категория „Проза” за романа „Поразените“/издателство „Сиела“/, Силвия Чолева, Белослава Димитрова – носителка на Награда „Перото” 2020 г. в категория „Поезия” за стихосбирката „Месо и птици“ /издателство за поезия ДА/, и доц. д-р Дарин Тенев. Кои бяха номинираните във всяка от петте категории: „Проза”, „Поезия”, „Детска литература”, „Дебют” и „Превод от български на чужд език”. Селектираните заглавия са публикувани в периода 1 юли 2020 г. – 30 юни 2021 г.: Категория „Проза“:„Прекъсването на Самсара“, Елена Алексиева /Издателска къща „Жанет 45“/, „Вечерна сватба“, Иван Станков /Издателство „Хермес“/ и „Телогинариум“, Ясен Григоров /Издателство „Точица“/; Категория „Поезия“:„Аорист“, Виктор Самуилов /Издателска къща „Жанет 45“/, „Писмо в небето“, Владимир Левчев /Издателска къща „Жанет 45“/ и „Малкият свят, големият свят“, Надежда Радулова/Издателска къща „Жанет 45“/; Категория „Детска литература“:„Нарисува за децата“, Зорница Христова/Издателство „Точица“/, „Приспивни песни за феи и чудовища“, Сотир Гелев /Издателство „Ентусиаст“ и „Един ден в музея“, Тодор Петев, Зорница Христова/Издателство „Точица“/; Категория „Дебют“:„Чакам в кафенето”, Биляна Генова /Издателство„Колибри“/, „Ела и ме спаси“, Емилия Милчева/Издателска къща „Жанет 45“/ и „Отвор“, Румен Павлов /Издателство „Екрие“/; Категория „Превод от български на чужд език“: Виктория Лефтерова за преводите на испански на„Портретът на моя двойник“ (Siruela, 2020), съвместно с Eнрике Гил-Делгадо и „Сестри Палавееви в бурята на историята“ (Hoja de Lata, 2020), съвместно с Енрике Малдонадо, Джузепе дел Агата за преводите на италиански на „Времеубежище“ от Георги Господинов (Voland, 2021) и „Избрани стихотворения“ от Владимир Левчев (Bompiani, 2021) и Рейнал Перес Васкес за превода на испанскина „Седмият жест“ от Цветанка Еленкова (Vaso Roto, 2021).

Великолепен избор на журито. В скоба не можем да не отбележим, че участието на Силвия Чолева в журито автоматически отнема номиниране на поетични книги на издателство за поезия ДА, тъй като тя е издателят. А в изминалия период, който е определен по статут за наградите в него бяха издадени забележителни стихосбирки на български автори или в превод.

А ето и наградените с малък коментар за някои от тях.

Проф. Светлана Стойчева-Андерсон /л/ и Зорница Христова /д/, снимка: Стефан Марков

Наградата „Перото“ в категория „Детска литература“ отиде при Зорница Христова и книгата „Нарисува за децата Вадим Лазаркевич: Биография“ на издателство "Точица". В категорията „Поезия“ отличие спечели Виктор Самуилов за „Аорист“. За преводите на италиански на „Времеубежище“ от Георги Господинов и „Избрани стихотворения“ от Любомир Левчев приз в категория „Превод“ получи Джузепе дел Агата. Елена Алексиева е лауреат на наградите в категория „Проза“ за сборника разкази „Прекъсването на Самсара“. „Отвор“ на Румен Павлов стана победител в категорията „Дебют“. Великолепната книга на Зорница Христова, посветена на художника Вадим Лазаркевич не просто ни върна в детството с любимите му илюстрации, а ни и напомни с каква обич към тях ни говореха нашите родители. В неговите разказани приказки в цветове и незабравими образи, споделени с децата със смях и обич се открива красивото, доброто, смешното. Предадохме ги на децата, а те сега на техните деца, нашите внучета.

Дни преди наградата за проза на „Перото“ Елена Алексиева беше удостоена с Голямата награда за „Прекъсването на Самсара“. във второто издание на Националната литературна награда за сборници разкази „Йордан Радичков“ 2021в Берковица. За книгата редакторът ѝ Борис Минков, литературен историк, критик и преподавател написа: “Като редактор много отдавна не бях чел книга с такова вълнение и нарастващо удоволствие. Разнообразни във фокуса и направата си разкази, внимателно уплътнени във възможностите си да изненадват, с двойствена атмосфера.“ А Минков е допълнил радостта си от литературата на Елена Алексиева с пожеланието „Да живее славно „Прекъсването на Самсара“! Само ще добавим, че той като литератор е много взискателен към словото и, за да напише тези свои изречения е дълбоко развалнуван от разказите на Елена Алексиева, включени в изданието. Това е забележителна оценка за писателката. А тя вече не малко години е безспорно едно от най-ярките имена в съвременната ни литература. Още от самото начало нейните творби ни вдъхнаха надеждата и вярата за един талантлив и задълбочен автор и винаги с нетърпение очаквахме разказите ѝ, романите ѝ, драматургията ѝ. И Елена не ни разочарова нито за миг, без да сме литературни критици, а читатели, които обичат книгите и с интерес и любопитство следят българската литература.

Елена Алексиева, снимка: Стефан Марков

Седмици преди връчването на тези награди книгата имаше своята премиера в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, която се превърна в диалог между Елена и присъстващите. Тогава тя каза нещо много силно, което продължаваме да преживяваме и осмисляме. „Ние тук се страхуваме да бъдем щастливи“. Всъщност, всеки един от нас е странен или по-скоро различен и това ни прави индивидуалности. Елена Алексиева във всички свои произведения и всички нейни герои са себе си за добро или за лошо в света, в който живеем или сме живели. Тя носи в творчеството си познания за света, за човека, като го разказва с красивия и богат език на добрата литература. Всеки един от разказите в „Прекъсването на Самсара“ стига до дълбините, скрити в човешката природа, която ние цял живот, уж, се стремим за откриването на себе си и все някак си не успяваме да стигнем до хармонията с егото си, преди всичко. Нараняваме другите, страхувайки се да не разберат демоните ни, от които ние се страхуваме най-много, а и нерядко дори подсъзнателно усещаме, че трудно ще ги овладеем. Само любовта е тази, която може да ни помогне, проблемът е дали я разбираме като наша лична сила. Обикновено я искаме от другия, а така го лишаваме от нашата. Елена го е разбрала и ни го разказва по нейния начин с надеждата да открием своята Нирвана. Това занимава и изследва като писател-сърцевед Елена Алексиева не само в разказите от този сборник. Тя е носител на отличието за „Проза“ на „Перото“ и през 2019 година за романа си „Свети вълк“, който тогава беше победител и конкурса за Роман на годината на НДФ "13 века България“ и на Портал Култура.

Забележителният роман на Георги Господинов „Времеубежище“ в превод на Джузепе дел Агата стана носителят на най-престижната италианска награда за литература “Премио Стрега Еуропео”. Той е първият българин, удостоен с наградата, и първият писател от Източна Европа, който я получава. Отличието беше връчено на церемония в Торино на 17 октомври като финален акцент от Международния панаир на книгата - едно от най-големите литературни събития в Италия. Романът “Времеубежище” спечели в конкуренция с други четири книги на авторитетни автори като носителя на “Гонкур” Ерве Льо Телие, немската писателка Ане Вебер - отличена с Немската награда за литература, румънската легенда Ана Бландиана. Книгата на Георги Господинов е определена за победител от жури, съставено от 20 италиански писатели - носители и финалисти на наградата “Стрега” през годините. “Времеубежище” излезе в Италия през юни, в издателство “Воланд”, в превод на Джузепе Дел Агата, който също е отличен за работата си по превода на романа с награда на „Перото“.

И сега идва тъгата. Тази година журито на Награди „Перото“ отреди и една извънредна награда в жест на преклонение към делото и живота на Марин Бодаков, поет, журналист, критик, преподавател. „Това което мен най-много ме плаши е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене”, беше казал преди години Марин Бодаков за „въпреки.com”. Сега, когато сме в шока и болката, че Марин така внезапно и безмилостно напусна нашия свят, всяка негова дума, всичко споделено в поезията му, в критическите му текстове, в разговорите ни, е безценното богатство на душата му. А той беше невероятно щедър човек, раздаваше познание, човечност, доброта. Осиротяхме всички, но най-вече прекрасната му съпруга Зорница Христова, чудните им момичета Анна и Ния, майка му. Огромна болка!

Анна Бодакова /л/ и Пени Раева /д/, директор на НДК, снимка: Стефан Марков

Светът ни обедня… Наградата в негова памет прие по-голямата му дъщеря Анна и каза: „Марин не беше, Марин е! Той продължава да бъде с нас, най-вече чрез думите си, които той направи смисъл на живота си. Продължава да успокоява, да дава смисъл, да дава насока. Той заслужава да си спомняме за него, колкото и да боли. Да ходим на местата, на които той е ходил като „Перото“ и да четем думите му“. А Силвия Чолева написа, когато Марин почина изведнъж на 8 септември т.г.: „ Марин Бодаков ще остане не само в паметта на приятелите си,а в паметта на българската литература с огромната работа, която той свърши за нея.“

Георги Борисов, поет, преводач есеист, публицист, собственик и създател на издателство „Факел Експрес“ и главен редактор на забележителното списание „Факел“ получи наградата за цялостен принос за 2021 година на Национален център за книгата и Литературен клуб „Перото“. И той каза нещо много лично за Марин: „Ще направя един постскриптум към Марин Бодаков. Той е жив, продължава да е жив. Това, което дъщеря му каза е вярно. Той всеки ден ще бъде до нея, тя ще чува неговите думи. Но той продължава да живее чрез нови книги. Няма и година, когато той ми препоръча един издател от Велико Търново, негов приятел Н��нко Денчев. Аз дадох ръкопис и той излезе точно сега, ето го. Изключително ми е мъчно, че го няма Марин Бодаков, за да му благодаря.“

За своята висока награда Георги Борисов, не без вълнение сподели: „От всички награди, които ми е поднасяла съдбата, а те не са чак толкова много, тази е най-неочакваната за мене. Първо, защото е в съдбоносни дни за нацията ни и второ, защото става дума за физическо оцеляване, на никого не му е до награди, особено в така наречената духовна област.

Георги Борисов, снимка: Стефан Марков

Защото за повечето наши съграждани нещата са свързани с масовата култура, като се почне от всенародното чалкаджийство и се свърши до телевизионните веселби в този дух. Стават, обаче, и чудеса. Отпишат някого и той вземе, че оживее, а лекарите казват, че само духът го крепи. Същевременно всеки врял и кипял лекар ще ви отговори, че далеч по-лесно се лекува тялото, отколкото духът. Не дай си, Боже духат да заболее. Нищо тогава не може да спре болестта на живото и здраво тяло. Като дългогодишен служител на словото смея да твърдя, че тъкмо то Словото с главна буква, високата литература и вдъхновената книга имат чудотворната сила да крепят и целят нацията ни в дни на върховно изпитание, когато всичко се руши и разпада, а самонадеяната простащина, егоизмът, потребителската лакомия и животинската мъст са на път да ни затрият като народ и като хора. Смея да заявя, че докато не спре да се самоизтребват и да се самоизбиват българите няма да се издигне и държавата ни, която всички плюем. Мисля за всички ония, за които времето не достигна да получат същата тази награда или самото време все още ги пренебрегва, пардон, неглижира. В този миг, сега и тук аз съм от малцината, облагодетелствани от съдбата. Това го дължа и на тях – на заслужено и незаслужено забравените и на авторите и читателите на незабравимото списание „Факел“, на издателство „Факел Експерс“, но преди всичко на словото и на неговия кървав бисер – поезията“. Тук трябва да замълчим и да се размислим над думите на Георги Борисов, колкото и да ни заболи…Но поезията в тези депресиращи времена ни спасява, условието е да останем насаме с нея. В този контекст напомняме, че тази година Софийска община в деня на София 17 септември за ярки постижения в културата в област литература връчи наградата си за поетичната книга на Цочо Бояджиев „Кухата сърцевина на живота“, издателство за поезия „ДА“.

Случват се и други прекрасни неща, извън нашенските литературни награди. Спрвка – Париж… В рамките на фестивала Un Week-end à l'Est, чийто партньор е Българският културен институт, на 25 ноември, от 16 часа, в Inalco - Langues O' предстои литературна среща с писателите Теодора Димова и Георги Господинов, заедно с Мари - Врина Николов, в чийто превод са издадени на френски език.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Яна Лозева на водещата снимка на Марин Бодаков

[vprki]

„Скритите букви“ – с любов и въображение към поезията

„Скритите букви“ е новият проект за представяне на новите пейки-букви на Фондация „Прочети София“, който имаше първа среща с публиката, неслучайно на 11 май, когато почитаме паметта на Св. св. Кирил и Методий. Тогава е и професионалният празник на библиотекарите. Скритите букви ни водиха във Визуално-поетичен маршрут с камерни четения на различни места в града.

Пресечната точка между типографията, града и поезията може да обобщи цялото многообразие на проекта „Скритите букви“. В логиката на свързването на тези три елемента ще бъде и създаването на 3D мапинга и на поетическата антология „Скритите букви“, които очакваме през септември, съобщиха организаторите. Събитието на 11 май се състоя от две основни части. Пред  Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ бяха показани новоизработените „Скрити букви “ – пейки, които при своето създаване бяха скрити из града и обособяваха литературни кътчета на неочевидни места. Пейките са във формата на Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Това са онези букви, които нямат графичен аналог в латинската и гръцката азбуки. На всяка пейка може да бъдат прочетени и стихотворенията, написани специално за проекта от Анна Лазарова, Галина Николова, Георги Господинов, Иван Ланджев, Красимира Джисова, Марин Бодаков, Мария Калинова, Мирела Иванова, Надежда Радулова, Никола Петров, Петър Чухов, Силвия Чолева, Стефан Иванов и Цочо Бояджиев. 

Новите пейки-букви са изработени от по-устойчив и здрав материал, а Костадин Кокаланов пренася върху тях специално създадения за проекта графичен език - визуална идентичност: Studio FRANK, шрифт „Комета“: Кирил Златков, All is sketch: Poliforma. Пейките-букви ще останат пред Националната библиотека до 21 май, а след това ще отпътуват за Брюксел.

Малко след представянето на Буквите отново от Националната библиотека започна Визуално-поетичният маршрут. За разлика от „Литературните маршрути“ (отново организирани от Фондация „Прочети София“), в които свързването на различни точки в града оформяха разказ за литературната ни история, Визуално-поетичният маршрут има много по-пъформативен характер. Няколко спирки формираха трасето му и на всяка от тях бяха четени стихотворения на всички 14 поети, участващи в проекта „Скритите букви“. Негов гид бе историкът и екскурзовод Димитър Димитров, които ще води публиката до камерните поетически четения,  в които на живо участваха поетите. Визуалната част от поетичния маршрут бе поверена на Албена Лимони, Мила Янева-Табакова и Боряна Зафирова. Те рисуваха, пишеха и създаваха в реално време визуалната среда, чрез преносимата интерактивна инсталация All is sketch на Poliforma. Тя представлява кутия, позволяваща, с помощта на проектор и сензорна писалка, да се рисува и пише по всякакви повърхности в града без следа. Освен художниците, в края на Визуално-поетичния маршрут хора от публиката също имаха възможност да нарисуват своята поетична интерпретация. 

„Скритите букви“ добиха широка популярност и станаха един от най-разпознаваемите проекти на фондацията „Прочети София“. През 2018 г. пейките бяха разположени на различни скрити и тихи места в града. Към всяка пейка имаше специално написано стихотворение от съвременен български поет. По този начин поезията достигаше до най-различни и случайни хора. В следващите години пейките-букви започнаха да пътуват на различни места извън България, под името „Българските букви“. Досега проектът е гостувал в Париж, Берлин, Будапеща, Рабат и Пловдив. Тук е моментът да припомним какво сме писали във „въпреки.com” в годините за този забележителен проект, който показва по много красив и духовен начин красивото лице на София, което въпреки всекидневните проблеми на големия град, е живо.

Успешната арт инсталация „Българските букви“ бе открита  в унгарската столица Будапеща в Деня на българо-унгарското приятелство - 19 октомври 2020, в годината, когато се отбелязваха 100 г. от установяването на дипломатически отношения между България и Унгария. Може да прочетете тук. Малко по-рано по инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Германия на 15 юни 2020 арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Може да прочетете тук.  Инсталацията беше поздрав от българска страна по повод Председателството на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. 

На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица имаха възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Кирилицата е третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбука. Тя се използва от над 300 милиона души в повече от 10 държави. Появява се през IX век, няколко години след глаголицата – а��буката, създадена от светите братя Кирил и Методий. Смята се, че е дело на свети Климент Охридски  - един от техните ученици, посрещнати и спасени в България в края на IX век, след прогонването им от Великоморавия. От България кирилицата е разпространена сред другите славянски народи и претърпява редица промени преди да достигне до нас в днешния си вид.

Георги Господинов

През 2019 година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на Българския културен институт във френската столица, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон тогава по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември 2019 година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

„Българските букви“ е пътуваща експозиция на Фондация „Прочети София“, България, с екип: Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник), Иван Иванов (архитект). Типографията на буквите-пейки  използва шрифт „Комета“ с автор:  Кирил Златков. „Българските букви“ съчетава поезия и типография в градска среда, за да създаде нови места за четене и срещи на открито. Новите Пейки-букви са изработени от екипа на Споделената работилница "Woood.

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. 

Тодора Радева /л/ и Боряна Зафирова /д/

Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София.  

Своята гледна точка защо са важни подобни проекти Боряна Зафирова, скулпторка  и безкрайно артистична личност със специално отношение към книгите сподели: „Подобен тип мащабни проекти - дават възможност колеги от различни сфери - култоролози, поети, архитекти, дизайнери, художници - да обединят усилия и да създадат собствен, съвременен прочит на идеята за българската писменост и литература. Създаден за градска среда - "Скритите букви"  е един вид малък "оазис" на типографията и поезията - място за отдих, време за себе си и приятели. Това е нашата следа, нашият начин да кажем - хора, българският език е прекрасен, богат и красив, нашите букви са уникални, звучни, благодарение на тях успяваме да изразим себе си, мечтите си, вярата си. "Те" са "ние".“

Тези „Скрити букви“, създателите на проекта, поетите направиха невероятен празник на поезията, на красивото слово на 11 май. А присъствието на много млади хора, на радваща се от събитието щастлива публика, независимо от възрастта създаде смисъл и преживяване. Красиво и вълнуващо. Буквите ви очакват пред Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ 20 май. Ще се почувствате щастливи, Въпреки всекидневието.

Силвия Чолева

Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим. Тук искаме да припомним и какво каза в наш разговор за „въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”, заяви тогава Кирил Златков. Целият разговор може да прочетете тук.

Арт - инсталацията „Българските букви“ е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето ѝ в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Благодарение и на този великолепен проект, както и на талантливи поети и смели издатели можем да кажем, без да е преувеличено, че хората четат поезия, необходима им е. Въпреки усещането, че някъде във всекидневието ни и нелепата политическа ситуация често се чувстваме стегнати в примката на бездуховността.  Литератори като Силвия Чолева, поетеса, издателка, журналистка и колегата ѝ Марин Бодаков са убедени, че светът на поезията живее и радва душите ни. Създава смисъл. 

Издателството за поезия на Силвия „ДА“ заедно с преводачката Иглика Василева и Калоян Игнатовски е явление на книжния ни пазар не само, защото публикува най-добрите български поети от различни поколения и шедьоври на световната поезия, а и защото всяко издание е и художествено бижу като изпълнение. Марин Бодаков е прекрасен поет, а и от малцината, които с вдъхновение и разбиране пише за поезия. 

Кирил Златков

Ето какво сподели всеки един от тях за проекта „Скритите букви“. Силвия Чолева: “Инициативата „Скритите букви“ разкрива съвременната българска поезия, прави възможен прочита ѝ от различни хора. Някои от тях може никога да не са чели стихотворения и ще им се случи за първи път, сядайки на буквите-пейки. Други, които са се разделили с поезията още в училище, ще бъдат провокирани от днешната поетика, а за тези, които я обичат, ще бъде удоволствие. В този смисъл проектът има важна просветителска роля, която се усилва още повече с представянето му извън България.“.

Марин Бодаков: „Убеден съм, че в пространството на поезията се случват значимите събития в сферата на съвременната българска литература - стихотворенията са пренебрежима величина, която е извън диктата на пазарните очаквания, и затова са пространство на свобода и търсене. Проектите на "Прочети София" споделят тази свобода с много повече хора в градската среда. Поезията става неочакван дар, подтик за минувачите към авторефлексия... А тук става дума действително за висока поезия, независимо, че "висока" стана мръсна дума в съвременната българска култура. А съчинението на поезия с уникалността на кирилицата придава още по-голямо обаяние на този конкретен проект.“

Междувременно в дните преди 11 май дойде новината, че "Физика на тъгата" на българския писател Георги Господинов е сред избраните "15 книги - шедьоври на ХХ и ХХI век", които се преподават във Варшавския университет. Романът е част от курс по модерна световна литература. Така "Физика на тъгата" застава редом с признати класики като "Името на розата" и "Сто години самота". В списъка на специализирания курс са още "Параграф 22" на американския писател Джоузеф Хелър, "Истанбул" на Орхан Памук, "Вила Тъга" на Патрик Модиано, "Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг, "Смърт в Андите" на Марио Варгас Льоса, разказите на Борхес и др. Петима от избраните 15 автори са носители на Нобелова награда за литература. 

Георги Господинов написа за „въпреки.com”: „Следя от самото начало проекта „Скритите букви“ и му се радвам от сърце. Подобни проекти по най-естествени начин празнуват езика и буквите, правят го през всекидневието. Защото езикът е всекидневен празник, празнува се непрекъснато докато го употребяваме. Така се случва и тук през пейките-букви, на които можеш да приседнеш в града и да прочетеш стихотворение. А най-новата визуално-поетична разходка вкарва поезията директно в контекста на улицата, градското пространство става част от стихотворението и визията. Кой не мечтае за такова всекидневно и възвишено едновременно осъществяване на поезията. Ето затова подобни проекти са естествено красиви.“

Марин Бодаков

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. 

Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки, Сеул и други градове по света. За пръв път миналата година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света.≈

Текст: „въпреки.com

Снимки: Яна Лозева, Боряна Зафирова, Стефан Марков и архив

[vprki]

Капките от разрязания нар или мисленето като самота на Александър Шурбанов

В странното ни време, в което живеем с пандемията от Covid-19, всяка среща с изкуството и неговите създатели е като дар, дори маските не пречат да се диша свободно. Дори прегръдката става възможна, Въпреки! Така поканата на философа проф. Георги Каприев за премиерата на новата книга на Александър Шурбанов "Закуска с нар" се превърна в предчувствие за специално преживяване.

Каприев като човек възпитан и дълбоко уважаващ другите, когато има за какво беше отправил поканата си от името на всички, инициатори на събитието в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – Александър Шурбанов, Илко Димитров, юрист и поет Ангел Игов, писател, преводач преподавател, Валентин Ганев, актьор и негова милост, както куртоазно се изрази. А, наистина тази премиера на книга на 10 май стана красиво събитие с много поезия и вълнуващи текстове, създадени и преживени дълбоко емоционално и смислено от Александър Шурбанов. Но поред. Публикуваме изцяло словото на проф. Георги Каприев, произнесено на вечерта, за което благодарим на колегите от Портал Култура, които дадоха своето съгласие.

Слово, произнесено на 10 май 2021 г. в Народния театър при честването на 80-годишнината на Александър Шурбанов и по повод на книгата му „Закуска с нар“. Нови стихотворения и приписки, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

От ляво на дясно Илко Димитров, Ангел Игов, Александър Шурбанов, Георги Каприев, Валентин Ганев

Георги Каприев: Плати ли сметките?

Когато боговете вече са те призовали, виждаш – останали са куп несвършени дела. И купища въпроси: целуна ли жена си на прощаване, сбогува ли се с близки приятели, не можеше ли да разтегнеш сроковете? Но само един въпрос е зададен дваж: Плати ли сметките? Така се и казва стихотворението. Кои са тези сметки, кои са сметките, изплащани от Александър Шурбанов?

Заявено е, че двадесет и седем са книгите му: изследвания, поезия, есеистика, съставителства. Премълчано е числото на преводите – знаменитите му преводи. Остават неспоменати и неговите академични дейности, обемите на културното му присъствие. Какво остава ненаправено? И къде е заявявано и премълчавано всичко това? В „Закуска с нар“. Вместо да ползва достолепната си годишнина, за да издаде подбрани стари текстове, Шурбанов излиза (както вече акцентира Георги Цанков) със съвсем нова книга. Този път схемата е разделна. Напред вървят четири дяла поезия, следват ги четири дяла проза. В поезията си Шурбанов е деликатен, тих, съзерцателен. Иска да бъде чинар: да не се вълнува от загадките на битието и грижите за хляба (с. 43), да прелита като лястовиците покрай световната история (46). Стремежът към равновесие е доминиращ дори когато навлиза в собствено драматични теми.

От всичко това в прозата е останала деликатността, и то не в екстремни обеми. Темите са роящо се множество: екзистенциални тревоги, мисъл върху историята, литературата, преводачеството, размисли психологически, културологични, философски, богословски… Тук няма да се заема с проследяването им, а ще потърся отговора на един само въпрос: кой е този, който плаща сметките? Деликатно приписвайки го на Кристо, той изповядва критерия си за разлика между изкуството и занаята. Занаятчията постоянно мисли за употребата на творбата. Творецът създава неща, защото изпитва нужда да ги създаде. Ако насладата му се сподели и от други, би бил доволен, но не се интересува от това, докато създава (142). Без да подценява занаята, изборът му е за изкуството. Той иска да върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него. Деликатният и сложен Шурбанов програмно заявява: „Съотношението между действителност и фикция е сложно и деликатно“ (112). В хода по границите на този проблематичен баланс, мисълта му се насочва главно от най-острата форма на осезанието, болката. На тях, на осезанието и болката, може да се разчита, казва, защото са единосъщни с живота (209 и 214). Задачата, която си възлага, е да разчита „непрозрачната същност на света“ (95).

Георги Каприев

Същностната неяснота на света, неговата безформеност (100) е онова, в което навлиза погледът, в света, изгубил прозрачност и сигурност, станал относителен (191). Формулата на действието изглежда така: задължително е в някакъв момент континуумът на съществуванието да се прекъсне и полученият отрязък да се представи като смислова цялост – така от безсмислието се произвежда смисъл (110). „Плащането на сметките“ при Шурбанов е търпеливо производство на смисъл. Постиган въпреки непомерните количества лудост от всякакви видове, събрала се в човеците (143), и чрез усърдно превъзмогване на посредствеността, на която светът изглежда пределно ясен и справедлив (144) – територия на тържествуващата ентропия. „Плащането на сметките“ е упорито надмогване и подреждане на хаоса в космос (121).

Скептичен към „абстрактните идеали на просветеното съзнание“ (120), Шурбанов все пак настоява, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното: определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него (135). Съществена в този процес на порастване (177) е свободата да се говори без притеснения и предразсъдъци (117). Решаващо е смирението, преодоляването на гордостта – първия от смъртните грехове (169). Жизнено необходими са диренето и градежът на неразрушимата спойка в душите, живата памет, която дава шанс да не се разпилеем (156). Дирене в смирение, което обаче по никакъв начин не е примирение. Казано иначе: Александър Шурбанов взима страна в „титаничната борба на Бога срещу дявола“. Нали е преводач, превежда я така: в „борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота“ (192). Умножаването на доброто, превземането на досегашни владения на злото съвсем не е пренебрежимо завоевание (195). Той влиза в нея с фундаментална предварителна увереност, основана впрочем в делото на Христа: злото няма да може да се умножи толкова, че да надделее докрай над доброто (193). Което от своя страна в превод изглежда така: „любовта е превъзхождащата всичко жизнеутвърждаваща сила“ (217). Любовта и смъртта именно са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Но любовта е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение (218). Освен ума и талантите си, Шурбанов има още едно оръжие в тази битка. То е отказът му да изобразява себе си като стожер на морала или наложителен пример за подражание, отдалечаването му от всяка възможност да застава в монументална поза. То е ревнивото съхраняване на зрънцето самоирония, чувството за хумор, което привлича и усилва въздействието му над нас, простосмъртните (по 221).“

Портал Култура 

Актьорът Валентин Ганев

Плати ли сметките?

Войната неизкарана докрай,

Стихотворението недописано,

Наръфаната ябълка – 

Търкулната на масата,

Чашата вино – недопита.

И ето боговете вече са те призовали.

Катурнатият стол лежи на пода

Като посечен боен кон.

Целуна ли жена си на прощаване?

Сбогували се с близки и приятели?

Плати ли сметките?

Какво те чака там с такава спешност?

Не можеше ли да разтеглиш сроковете?

С домашни дрехи тръгна,

Небръснат.

Не си отворил пощата.

Плати ли сметките?

Александър Шурбанов

P.S. на „въпреки.com”: Всеки от инициаторите на премиерата на забележителната книга на Александър Шурбанов, която е издадена и по повод на неговата 80 годишнина на 5 април, сподели своя прочит и своето вълнение. Всеки прочете „своите“ стихотворения и текстове от „Закуска с нар“. Така станаха и сякаш дочитащи, избраното от талантливия, интелектуален с присъствието си актьор Валентин Ганев. Атмосферата в залата беше специална – създаваща смисъл, което не се случва често. 

Преживяване за всички, а вероятно, най-много за самия Александър Шурбанов. Той е изключителен преводач, прекрасен поет, както и дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, уважаван от своите въз��итаници. Като студент в Университета е от 1960-та година, като аспирант - докторант е от 1967-ма, като редовен преподавател от 1972-ра година. Пенсиониран е оттам на 68 години през 2009 г. и в Университета е изкарал голямата част от живота си в специалността „английска филология”. 

Редица са неговите студенти, които самият той не се наема да изброи, защото винаги ще бъде пропуснат някой. Но сред тях са Владимир Трендафилов, Кристин Димитрова, Ангел Игов, Надежда Радулова, Ивайло Дичев, Миглена Николчина, Теодора Димова, Миряна Башева и ред други водещи днес писатели, преводачи, литературоведи, социолози. Някои от тях напуснаха нашия свят, но имената им ще се помнят. 

Преди четири години в разговор за „въпреки.com“ години той ни разказва как Ангел Игов дошъл при него още като ученик и донесъл свои преводи, след което продължило тяхното сътрудничество и в Университета. Тогава го попитахме какво го огорчава и в живота, и в литературата. „В българския живот има достатъчно горчилка. Тя идва главно от една избуяла омраза между хората, нетърпимост, която за мен беше изненада. Тя дойде с политическата промяна в България, с едно освобождаване на мислите, на говоренето, на страстите, които бяха под похлупак преди това. Струва ми се, че аз, както и вероятно много други хора, не очаквах, че толкова озлобление има в душата на българина събрано. То е и пословичната българска завист, разбира се, винаги гледането в чинията на другия. Сега в новите условия, понеже всичко се разбърка и като че ли няма никакъв критерий за това какво е добро, какво е зло, какво е правилно, какво не е правилно, започна едно боричкане, което е грозно.“. Целият разговор с него може да прочетете тук.

И да завършим със „Закуска с нар“ и нещо кратко от преписките в книгата:

 Ножът минава напряко

през облото тяло на нара,

защото е тесен и твърд.

По острието и по моите пръсти

потича нещо,

което прилича на кръв.

Зимата пее своята зла песен

зад двойния стъклопакет.

Радиаторът в моята санирана стая

е включен на пет.

Всички бедствия на тази обла планета

са през девет земи –

сенки, пробягващи

по екрана на телевизора,

прозрачни, безименни,

космически мъглявини.

Само по пръстите ми какви са тия

тъмночервени петна?

Нищо, нищо, това са следите

на разполовения нар.

„МИСЛЕНЕТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ НА САМОТАТА. Когато се събират в група хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“≈

Текст: Георги Каприев и „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Order” на Филип Попов предупреждава за бъдещето

Изложбата на графика Филип Попов „Order” трябваше да бъде открита точно на 13 март, в деня, когато беше обявено извънредното положение. Има нещо символично в това, защото темата на художника винаги е била предупреждение за заплахите, които дебнат света ни. Изложбата изчака своето откриване в обновения изложбен център на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София и сега зазвуча още по-актуално, въпреки че не е рисувана в месеците на изолация.

Изложбата представлява черно-бели графични абстрактни картини, които предлагат не толкова сюжет, колкото усещане. Усещането за студено съвършенство. Има и няколко в цвят, но те също задълбочават безперспективността на човешкото битие. Както Филип Попов ни каза:  „Това са едни структури, които изобразяват по един зловещо красив начин диктатурата, която ни заплашва всяка секунда”. И още: „Това е предупреждение за световния ред, който настъпи точно за два часа. Без някой да повярва, без някой да очаква - европейски демокрации, световна политика, миролюбива политика. Тоталитарните режими се върнаха точно за два часа.

Темата ми е една и съща. Световният ред, който е една диктатура. Предупреждавам, че диктатурите от всякакъв вид не са изчезнали. Изкуственият интелект – тепърва ще има световната тотална диктатура. Моето предупреждение се реализира преди два месеца. Аз не показвам изходи, аз показвам ситуация, която идва. Няма изход. Човечеството докато не се самоунищожи, няма изход. Един нищо и никакъв грип срина световната икономика. Отношения политически – отворени граници, затворени граници, Европейска общност, къде са тия неща. Хората са виновни. Хората са най-голямото зло. Самите хора за себе си, неосъзнатите хора са най-голямото зло. Средният невинен човек е най-голямото зло. Както при комунизма, при фашизма, невинният гражданин е челното зло”, каза Филип Попов.

Когато говорим за темата на художника, се връщаме към експозицията „Отстранени системи”  на Националните есенни изложби в Пловдив през 2014. Филип Попов беше участник в изложбата, поканен от кураторката Галина Лардева. За него заглавието на проекта тогава беше своеобразна провокация. Защото той рисува системи, които ще дойдат тепърва. „Това са системите на свръхтехнологиите, на нанотехнологията, на електронизирането на целия живот, на контрола над човека, създаване на свръхсткруктури, създаване на машини, които уж да заместват човека, но в един момент нещата излизат винаги извън контрол, когато станат много интелигентни. И по този начин тези системи, които аз рисувам, те не са отстранени, те тепърва ще се появяват”, казва художникът.

А ето и защо тези проблеми го захранват като творец: „Защото е много актуално, много живо и много заплашително. Много хора се радват на това – имаме смартфони, мобифони, компютри, лаптопи, айпадове, но тези неща са първата стъпка преди да ти сложат чипче в главата. Сложат ли ти чипче в главата – много от младите хора казват – не ме интересува това, ако ме интересува нещо аз ще го намеря в интернет или ще си отворя айпада и ще си го потърся, което означава, че ти се лишаваш от паметта си. А паметта е основата на човешкия ум. Има дългосрочна памет, която е дълбоко закодирана и не изчезва, има и служеща кратковременна памет. Интелигентността е добрата връзка между кратковременната памет и дългосрочната памет. Това е интелигентността – умението да ги свържеш бързо и да намериш отговор или необходимата ти информация чрез тази взаимовръзка - дългосрочна памет – кратковременна памет. Нямаш ли дългосрочна памет, ти нямаш памет изобщо и ставаш същество, което е податливо на всякаква технологична манипулация. Това ме вълнува мен и това създавам в своите картини”, каза Филип Попов, който създава изображение на един технологичен и технизиран свят със супертехнологични изображения на човешки глави и същества. Някои разумни, свръхразумни, други не толкова разумни, но подредени в сложни йерархии и системи. Той самият се занимава със семиотика, социология, история. Според него демократичността на изкуството е всеки да си направи сам изводите, гледайки неговите графики – дали ги харесва или обратното – плашат го. Но целта на изкуството е да провокира различни идеи и емоции в зрителите, твърдеше тогава той. И сега продължава темата си.

А ето как възприема неговото изкуство един творец като Надежда Радулова – поетеса и преводачка. Тя е написала текст в каталога за сегашната изложба, който е озаглавила: „В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото”, който любезно ни предостави да публикуваме. А ето и целият текст: „Поставя мен и теб, и себе си в мета-позиция спрямо поредица от обезпокоителни обекти, съставени от линии и точки, които трептят и произвеждат многоизмерност. Тези обекти могат да бъдат видени като (архи)архитектурни композиции или като музикални конструкции, или като свръх-прецизни дигитални паяжини, или като живи мавзолеи, или като неразшифровани извънземни обелиски, или като нещо шесто и седмо. Шансът обаче това да се случи, един от тези възможни сюжети да се разгърне, е минимален, защото преди да се капсулират в принудата на видимото, обектите трептят и произвеждат звук. Обекти, които звучат. Звук, който се вижда. И с който – рано или късно, по-близо или по-далеч, лесно или пък мъчително – влизаме в резонанс. И веднъж влезли в резонанс, биваме всмукани, погълнати, превърнати в трептящи в определен ритъм и периодичност частици. Извадени от над-редната си позиция на възприемащи, аз и ти (защото тук „ние“ е невъзможно множество) ставаме отделни точки от математическа безкрайност или по-скоро от безкрайно много математически безкрайности. Това дотук обаче е само опит за механистично, рационално обяснение на случващото се. Затова да се върнем отначало.

В ORDER Филип Попов въобразява непостижимото.

Нека тръгнем от предпоставката, че аз и ти гледаме обекти, които трептят. Разбира се, тази предпоставка е подвеждаща, защото скоро ще установим, че гледаме не е точната дума; думата е слушаме. Слушаме с очи. В мига, в който стане пределно ясно, че образът тук е проводник на звук, предпоставката, че аз и ти гледаме тези обекти, които трептят, че сме на безопасно разстояние от тях, губи валидност и в миг изпадаме от височайшия трон на реда в ужаса на невротичния хаос. Аз и ти вече нямаме очи, нямаме преграда, която да отрази вибрациите на черните струни. Без кожата на зрението ние сме уязвими създания, оголени до ритмичните, но крайни пулсации на сърцата си, до глухото бучене на собствената си кръв. Ставаме слепи свидетели на смъртността си. Безформени обекти на някакъв нечовешки поглед. Не ние гледаме тях, те гледат нас. Прозрението идва твърде късно… Да, тези внушителни обекти не са част от изложба, наречена ORDER, подредена за определен период на определено място. Те са живи, безсмъртно-живи нечовешки очи, които се взират в нас от четирите стени на залата и ни поглъщат до последния ни атом, до последната ни точка. И размножават крайността ни до степен на безсмъртност.

В ORDER Филип Попов постига непостижимото – произвежда безсмъртност.

И никога няма да си тръгнем от тук”, написа Надежда Радулова.

А изложбата продължава до 13 юни… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи

На пръв поглед мотото на изложбата подвежда – все пак е видно, че изобразителният материал като цяло заема подобаващо място в експозиционната среда. Щом това е така – как „отвъд”? Написа за „въпреки.com” проф. Чавдар Попов, изкуствовед по повод изложбата  „Отвъд картините“ за изкуството и живота на Борис и Славка Деневи в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6.

Нима става дума просто за разказ, за някаква хроника на събития, факти и документи, на които живописните и рисунъчните изображения служат единствено като фон? При по-внимателно вглеждане и прочит установяваме, че това, разбира се, далеч не е така. Замисълът на създателите (Антон Стайков и Свобода Цекова) на изложбата е по-сложен и по-дълбок – те са се опитали и успешно са реализирали идеята да създадат една особена драматургия на пространството, „синкопирано” на отделни тематични ядра и хронологични сегменти, чрез които житейските съдби и художественото творчество на бащата и на дъщерята, сплетени по неповторим начин, се разгръщат пред зрителя в нещо подобно на полифонично „стереозвучене”, при което отделните гласове не само не губят своята индивидуалност, но се открояват още по-ярко и по-запомнящо се в контекста на обществения и на художествения живот в България през ХХ век.

Началната точка в хронологията на изложбата, естествено, съвпада с годината на раждането на Борис Денев – 1883. До 1919 г. последователно се разгръща детството, младежките години, войните, периодът на студентството в Германия. Това е време на изграждане и на формиране на личната физиономия на художника. Ранните пейзажи са белязани от една особена съзерцателност и умиротворение, както и от почти детски възторг и захлас пред красотите на природата, интерпретирана в малки формати, без никакъв патос, с опростени тонални степенувания и с все по-уверена четка. Своеобразен паралел на тези ранни творби са прочутите деневи „Люспи”, създадени по-късно, които в импровизационна, почти ескизна форма, третират външно тривиални, но фино опоетизирани натурни и битови мотиви.

Своето място в експозицията са намерили живописни творби, рисунки (молив, креда, туш/перо) и портрети, създадени от автора през годините на войните. Както е добре известно, той е сред онези, които в качеството си на военни художници са увековечили суровата правда на войната в нейните преди всичко делнични и социопсихологически аспекти. Екипът си е дал труда да включи многобройни документи: снимки, дипломи, различни свидетелства, книги (с илюстрации от Денев) и писма, които разширяват смисловия контекст и проектират художествените търсения и достиженията на автора в една многопластова житейска тъкан от събития и преживелици.

Показателен аспект от творческия свят на Борис Денев разкрива времето на неговото учителство с новите идеи, които той внася в сферата на обучението по изкуство. Дори от сравнително малкото на брой фрагменти личи нетривиалният, новаторският подход към тази проблематика, както и оригиналните му виждания за евристиката на изкуството. През целия си живот Денев проявява определен интерес към теоретичните проблеми и не случайно с неговото име по-нататък, през 50-те и 60-те години свързваме един от приносите ни в сферата на учебната перспектива. Но Денев има и друго лице – на активен участник в културните събития, в духовния и художествения живот на столицата. Той е неизменна фигура в артистична столична бохема. „Домът на изкуствата” е средището, в което си дават среща поети, писатели, художници, музиканти, журналисти и публицисти, завладени от възможностите, които София открива като сравнително млада столица със свой глас в европейското културно пространство.

Сред любимите краища и градове, които привличат вниманието на Денев в България, се открояват Търново и Месемврия. Особено предпочитан сюжет за него се превръща старата българска столица до степен, че оттук нататък и в пресата, и в колегията често го свързват и го именуват именно като „художника на Велико Търново”. Важен етап в обогатяването на Денев като художник са пътешествията, които той осъществява през 30-те и 40-те години на ХХ в., когато все още може да се пътува (за разлика от времето на социализма, особено в мрачния период от край на 40-те и началото на 50-те г., когато попада в затвора, а после и в лагер, да не говорим, че за пътуване в чужбина и дума не може да става). В експозицията са показани творби от Италия и Франция, от Гърция, която посещава заедно със Сирак Скитник и с Дечко Узунов (1934), както и от Истанбул (1939), където по едно куриозно недоразумение за малко пребивава в тамошен затвор.

Борис Денев е художник, който разгръща различни идейни и стилови насоки в илюстрациите си (експресионизъм), в алегоричните и евангелските сюжети (символизъм) и в зрелите си пейзажни творби, където като цяло доминира конструктивната композиционна постройка, споена с онова, което донякъде условно можем да наречем своеобразен „синтетичен пленеризъм”. Специално внимание в изложбата е отделено и на участието на България на Биеналето във Венеция (1942), на което Денев е избран за комисар, както и на отчета, който той прави след като се завръща от там, съвестно съставен и точен до стотинка.

Междувременно, сякаш тихо и безшумно, на бял свят се е появила и е направила своите първи стъпки в живота и в изкуството и Славка (1929) – единствената дъщеря на художника. Детството ѝ е документирано чрез тетрадки, рисунки и снимки. Показателна за скудоумието на системата е недовършената и предварително обречената на неуспех нейна дипломна работа в Художествената академия, където е приета за студентка, озаглавена „Товарене на щайги домати по залез слънце в село Конаре” (1953). В изложбата са показани фрагменти от „разбора” на картината, направен на съответния конферанс, който днес звучи смехотворно, но в ония години има силата на обществена присъда над дъщерята на един „враг на народа”. Постепенно Славка Денева се оформя като оригинален и самобитен художник със собствено лице. Тя рисува голи тела, интериори, портрети, градски пейзажи. Предметните форми и природните елементи са изградени в добре уравновесени композиции, стегнати от обобщени, пластически разнообразни тъмни контури, при което черният цвят има амбивалентен характер – играе едновременно конструктивна, така да се каже „поддържаща”, но заедно с това и чисто пластическа роля.

Една година преди кончината си (1984), Славка Денева, в едно паметно завещание, дарява на Съюза на българските художници дома с всичките му богатства от творби и вещи на двама забележителни български художници. 

Настоящата изложба е добър и достоен знак на признателност към тяхната светла памет. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки Свобода Цекова

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата и великолепният каталог са поредния забележителен проект на кураторите Антон Стайков и Свобода Цекова, както и на екипа, с който работят. Сред тях са художникът Филип Попов, автор на постера ��а изложбата, художничката Долорес Дилова, фондация ПИБ, редактор на каталога е прекрасната поетеса, литератор и преводач Надежда Радулова и други. Изложбата ОТВЪД КАРТИНИТЕ За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи (19 май – 14 юли 2021 СБХ – Шипка 6, зала 1А) със сигурност ще остане като едно от най-важните и запомнящи се събития в изкуството и културата на годината!

Въведението към изложбата ни повежда към света на големите художници баща и дъщеря и във времето, в което са живеели. „Изложбата и каталогът са базирани на проучване на художественото наследство и семейния архив на Деневи, завещан през 1983 на СБХ от Славка Денева в последните месеци на живота ù. В изложбата са включени творби, фот��графии, обекти и документи, собственост на СБХ, и творби от колекциите на ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ХГ „Борис Денев“ – Велико Търново, ХГ– Добрич, ХГ „Илия Бешков“ – Плевен, ХГ „Илия Петров“ – Разград, ГХГ – Пловдив, ХГ – Перник, ХГ – Русе, ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, Галерия Инджов – Пловдив, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство– Трявна и Иван Савов. 

Тази изложба е посветена на двама художници – баща и дъщеря. Раждането на единия и смъртта на другия отмерват едно цяло столетие, изпълнено с периоди на благоденствие и войни, надежди, диктатури и застой. Борис Денев (1883 – 1969) е централна фигура в културния и обществения живот на България между двете световни войни. Той е живописец, военен художник, изобретател, есеист, просветен деец, част от софийската артистична бохема, съпруг на Мара Грозева, дъщеря на виден индустриалец и кмет на София. Единственото им дете Славка Денева (1929 – 1984) расте в семейния дом на улица „Шипка“ 18 сред музика, книги, домашни представления, заобиколена от интересни личности и картините на баща си. Втората световна война и бомбардировките над София прекъсват безгрижното ù  детство. Новият строй, установен в България след Деветосептемврийския преврат през 1944, съдбовно променя живота на семейство Деневи. Зрелите години на Славка преминават изцяло в периода на социализма. В началото е дъщеря на „враг на народа“, а по-късно е квалифицирана като „особнячка и маргинал“. Но зад стените на дома си Славка гради своя свят. Грижи се за майка си и баща си до края им, обгражда се с кръг от близки приятели, с които споделя радостта от интелектуалното общуване. Въпреки ограниченията на системата и материалните затруднения, в които живее, тя се развива като автономен художник със собствен разпознаваем стил. 

Забележителното по значение и обем художествено наследство на Борис Денев и Славка Денева е било предмет на различни изследвания. Голяма част от знаковите им творби са притежание на държавни галерии и музеи, други са се озовали в частни колекции. Много документи, фотографии, рисунки и картини се представят за първи път. Изложбата разглежда развитието на стила на двамата художници, възгледите им за живота и изкуството, надниква и в неосветените зони на творческия процес, в интимния свят на приятелствата, стремежите, идеалите“.

Антон Стайков - текст и Свобода Цекова - графичен дизайн, фотограф архивни кадри са съставители на каталога, реализиран с отличен екип. Изложбата е отворена за посетители до 14 юли. Не я пропускайте!