#АлександърШурбанов

[vprki]

Капките от разрязания нар или мисленето като самота на Александър Шурбанов

В странното ни време, в което живеем с пандемията от Covid-19, всяка среща с изкуството и неговите създатели е като дар, дори маските не пречат да се диша свободно. Дори прегръдката става възможна, Въпреки! Така поканата на философа проф. Георги Каприев за премиерата на новата книга на Александър Шурбанов "Закуска с нар" се превърна в предчувствие за специално преживяване.

Каприев като човек възпитан и дълбоко уважаващ другите, когато има за какво беше отправил поканата си от името на всички, инициатори на събитието в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – Александър Шурбанов, Илко Димитров, юрист и поет Ангел Игов, писател, преводач преподавател, Валентин Ганев, актьор и негова милост, както куртоазно се изрази. А, наистина тази премиера на книга на 10 май стана красиво събитие с много поезия и вълнуващи текстове, създадени и преживени дълбоко емоционално и смислено от Александър Шурбанов. Но поред. Публикуваме изцяло словото на проф. Георги Каприев, произнесено на вечерта, за което благодарим на колегите от Портал Култура, които дадоха своето съгласие.

Слово, произнесено на 10 май 2021 г. в Народния театър при честването на 80-годишнината на Александър Шурбанов и по повод на книгата му „Закуска с нар“. Нови стихотворения и приписки, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

От ляво на дясно Илко Димитров, Ангел Игов, Александър Шурбанов, Георги Каприев, Валентин Ганев

Георги Каприев: Плати ли сметките?

Когато боговете вече са те призовали, виждаш – останали са куп несвършени дела. И купища въпроси: целуна ли жена си на прощаване, сбогува ли се с близки приятели, не можеше ли да разтегнеш сроковете? Но само един въпрос е зададен дваж: Плати ли сметките? Така се и казва стихотворението. Кои са тези сметки, кои са сметките, изплащани от Александър Шурбанов?

Заявено е, че двадесет и седем са книгите му: изследвания, поезия, есеистика, съставителства. Премълчано е числото на преводите – знаменитите му преводи. Остават неспоменати и неговите академични дейности, обемите на културното му присъствие. Какво остава ненаправено? И къде е заявявано и премълчавано всичко това? В „Закуска с нар“. Вместо да ползва достолепната си годишнина, за да издаде подбрани стари текстове, Шурбанов излиза (както ��ече акцентира Георги Цанков) със съвсем нова книга. Този път схемата е разделна. Напред вървят четири дяла поезия, следват ги четири дяла проза. В поезията си Шурбанов е деликатен, тих, съзерцателен. Иска да бъде чинар: да не се вълнува от загадките на битието и грижите за хляба (с. 43), да прелита като лястовиците покрай световната история (46). Стремежът към равновесие е доминиращ дори когато навлиза в собствено драматични теми.

От всичко това в прозата е останала деликатността, и то не в екстремни обеми. Темите са роящо се множество: екзистенциални тревоги, мисъл върху историята, литературата, преводачеството, размисли психологически, културологични, философски, богословски… Тук няма да се заема с проследяването им, а ще потърся отговора на един само въпрос: кой е този, който плаща сметките? Деликатно приписвайки го на Кристо, той изповядва критерия си за разлика между изкуството и занаята. Занаятчията постоянно мисли за употребата на творбата. Творецът създава неща, защото изпитва нужда да ги създаде. Ако насладата му се сподели и от други, би бил доволен, но не се интересува от това, докато създава (142). Без да подценява занаята, изборът му е за изкуството. Той иска да върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него. Деликатният и сложен Шурбанов програмно заявява: „Съотношението между действителност и фикция е сложно и деликатно“ (112). В хода по границите на този проблематичен баланс, мисълта му се насочва главно от най-острата форма на осезанието, болката. На тях, на осезанието и болката, може да се разчита, казва, защото са единосъщни с живота (209 и 214). Задачата, която си възлага, е да разчита „непрозрачната същност на света“ (95).

Георги Каприев

Същностната неяснота на света, неговата безформеност (100) е онова, в което навлиза погледът, в света, изгубил прозрачност и сигурност, станал относителен (191). Формулата на действието изглежда така: задължително е в някакъв момент континуумът на съществуванието да се прекъсне и полученият отрязък да се представи като смислова цялост – така от безсмислието се произвежда смисъл (110). „Плащането на сметките“ при Шурбанов е търпеливо производство на смисъл. Постиган въпреки непомерните количества лудост от всякакви видове, събрала се в човеците (143), и чрез усърдно превъзмогване на посредствеността, на която светът изглежда пределно ясен и справедлив (144) – територия на тържествуващата ентропия. „Плащането на сметките“ е упорито надмогване и подреждане на хаоса в космос (121).

Скептичен към „абстрактните идеали на просветеното съзнание“ (120), Шурбанов все пак настоява, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното: определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него (135). Съществена в този процес на порастване (177) е свободата да се говори без притеснения и предразсъдъци (117). Решаващо е смирението, преодоляването на гордостта – първия от смъртните грехове (169). Жизнено необходими са диренето и градежът на неразрушимата спойка в душите, живата памет, която дава шанс да не се разпилеем (156). Дирене в смирение, което обаче по никакъв начин не е примирение. Казано иначе: Александър Шурбанов взима страна в „титаничната борба на Бога срещу дявола“. Нали е преводач, превежда я така: в „борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота“ (192). Умножаването на доброто, превземането на досегашни владения на злото съвсем не е пренебрежимо завоевание (195). Той влиза в нея с фундаментална предварителна увереност, ос��ована впрочем в делото на Христа: злото няма да може да се умножи толкова, че да надделее докрай над доброто (193). Което от своя страна в превод изглежда така: „любовта е превъзхождащата всичко жизнеутвърждаваща сила“ (217). Любовта и смъртта именно са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Но любовта е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение (218). Освен ума и талантите си, Шурбанов има още едно оръжие в тази битка. То е отказът му да изобразява себе си като стожер на морала или наложителен пример за подражание, отдалечаването му от всяка възможност да застава в монументална поза. То е ревнивото съхраняване на зрънцето самоирония, чувството за хумор, което привлича и усилва въздействието му над нас, простосмъртните (по 221).“

Портал Култура 

Актьорът Валентин Ганев

Плати ли сметките?

Войната неизкарана докрай,

Стихотворението недописано,

Наръфаната ябълка – 

Търкулната на масата,

Чашата вино – недопита.

И ето боговете вече са те призовали.

Катурнатият стол лежи на пода

Като посечен боен кон.

Целуна ли жена си на прощаване?

Сбогували се с близки и приятели?

Плати ли сметките?

Какво те чака там с такава спешност?

Не можеше ли да разтеглиш сроковете?

С домашни дрехи тръгна,

Небръснат.

Не си отворил пощата.

Плати ли сметките?

Александър Шурбанов

P.S. на „въпреки.com”: Всеки от инициаторите на премиерата на забележителната книга на Александър Шурбанов, която е издадена и по повод на неговата 80 годишнина на 5 април, сподели своя прочит и своето вълнение. Всеки прочете „своите“ стихотворения и текстове от „Закуска с нар“. Така станаха и сякаш дочитащи, избраното от талантливия, интелектуален с присъствието си актьор Валентин Ганев. Атмосферата в залата беше специална – създаваща смисъл, което не се случва често. 

Преживяване за всички, а вероятно, най-много за самия Александър Шурбанов. Той е изключителен преводач, прекрасен поет, както и дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, уважаван от своите възпитаници. Като студент в Университета е от 1960-та година, като аспирант - докторант е от 1967-ма, като редовен преподавател от 1972-ра година. Пенсиониран е оттам на 68 години през 2009 г. и в Университета е изкарал голямата част от живота си в специалността „английска филология”. 

Редица са неговите студенти, които самият той не се наема да изброи, защото винаги ще бъде пропуснат някой. Но сред тях са Владимир Трендафилов, Кристин Димитрова, Ангел Игов, Надежда Радулова, Ивайло Дичев, Миглена Николчина, Тео��ора Димова, Миряна Башева и ред други водещи днес писатели, преводачи, литературоведи, социолози. Някои от тях напуснаха нашия свят, но имената им ще се помнят. 

Преди четири години в разговор за „въпреки.com“ години той ни разказва как Ангел Игов дошъл при него още като ученик и донесъл свои преводи, след което продължило тяхното сътрудничество и в Университета. Тогава го попитахме какво го огорчава и в живота, и в литературата. „В българския живот има достатъчно горчилка. Тя идва главно от една избуяла омраза между хората, нетърпимост, която за мен беше изненада. Тя дойде с политическата промяна в България, с едно освобождаване на мислите, на говоренето, на страстите, които бяха под похлупак преди това. Струва ми се, че аз, както и вероятно много други хора, не очаквах, че толкова озлобление има в душата на българина събрано. То е и пословичната българска завист, разбира се, винаги гледането в чинията на другия. Сега в новите условия, понеже всичко се разбърка и като че ли няма никакъв критерий за това какво е добро, какво е зло, какво е правилно, какво не е правилно, започна едно боричкане, което е грозно.“. Целият разговор с него може да прочетете тук.

И да завършим със „Закуска с нар“ и нещо кратко от преписките в книгата:

 Ножът минава напряко

през облото тяло на нара,

защото е тесен и твърд.

По острието и по моите пръсти

потича нещо,

което прилича на кръв.

Зимата пее своята зла песен

зад двойния стъклопакет.

Радиаторът в моята санирана стая

е включен на пет.

Всички бедствия на тази обла планета

са през девет земи –

сенки, пробягващи

по екрана на телевизора,

прозрачни, безименни,

космически мъглявини.

Само по пръстите ми какви са тия

тъмночервени петна?

Нищо, нищо, това са следите

на разполовения нар.

„МИСЛЕНЕТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ НА САМОТАТА. Когато се събират в група хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“≈

Текст: Георги Каприев и „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков