#васко василев

[magdalenagigova]

Васко Василев ще бъде концертмайстор на оркестъра за коронацията на Крал Чарлс в Уестминстърското Абатство на 6-ти май 2023

Васко Василев ще бъде концертмайстор на оркестъра за коронацията на Крал Чарлс в Уестминстърското Абатство на 6-ти май 2023. Снимка Пол Бърнс Coronation Orchestra е името на специалния оркестър, който ще обедини елитни музиканти от всички оркестри в Обединеното Кралство. Потвърдено е, че концертът ще бъде под диригентството на Sir Antonio Pappano. „За мен е голяма привилегия и чест да получа…

[vprki]

Виви Василева променя представите за потенциала на ударните инструменти

Докато наблюдавах неустоимите перкусии на Виви Василева, водещ акцент в концерта на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Марк Кадин , все си мислех, че нейното изумително, лъчезарно изкуство удивително напомня виталната цигулка и харизмата на знаменития ѝ брат Васко Василев. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Дали тази пр��лика говори за някаква унаследена фамилна черта или пък за индивидуално култивирана нагласа спрямо комуникативната естетика на сценичния пърформънс?.. Трудно е да се каже – но така или иначе, при всичката фундаментална разлика между свиренето на перкусии и свиренето на цигулка, бих добавила, че и тя, подобно на Васко Василев, не бяга от комуникативните похвати, обичайно свързвани с различни насоки в полето на популярната музика.

Виви Василева

А това, струва ми се, някак наново обезсмисля прастарата дискусия на тема ценностно-смислови опозиции, които често разполагат разбирането за популярното изкуство – опирайки се на една може би удобна, но все пак подвеждаща инерция – в зоната на „лековатата”, „баналната”, „забавната”, „комерсиалната”, и даже „малката” музика (ако, разбира се, приемем насериозно претенциите за съществуването на „голяма” музика от гледна точка само на дадени жанрови параметри...

И тук, за щастие, Симфоничният оркестър на БНР се оказва точният партньор и съмишленик – и с характера на репертоарната си политика, и със значимата си роля в концертния афиш на столицата, и с последователно отстояваното професионално намерение да ангажира интереса на широка публика към събитията в концертната зала.

Виви Василева и Марк Кадин

Дългоочакваният дебют на Виви Василева с радиосимфониците се превърна в наистина вълнуваща сензация, съпътстваща забележителния ход на музикантската ѝ кариера. Да не забравяме, че към многобройните си престижни отличия тя добавя тази година и наградата на името на Ленард Бърнстейн; награда, която се връчва за първи път на българка. Не случайно я наричат страхотен музикант, поетеса на барабаните, вихрушка, която извиква звуци, страстен експериментатор... Все епитети, които справедливо я нареждат сред най-успешните перкусионисти в днешния динамичен свят на музиката. Комбинирайки ритми, мелодии и хармонии на разнородни култури, Виви Василева е несъмнено сред новаторите, които стремително променят представите за креативния потенциал на ударните инструменти.

Виви Василева

И ето, мащабна илюстрация в този смисъл се оказа специално създаденият за Виви концерт за мултиперкусии и оркестър „Оракул“ (2019). Дело на каталунския композитор Ориол Крушен, „Оракул“ е интригуваща, увлекателна творба в седем части, която интерпретира прелюбопитна идея с алюзии за магически жестове, състояния и енергийни хоризонти. Разбира се, главната роля тук се пада на щедрото, находчиво артистично въображение на виртуозната Виви и нейните приблизително 20 (!) смайващо разнородни ударни инструменти, разположени на авансцената. Сякаш недоизказал се, необозримият ѝ изпълнителки размах изигра още изненадващи, шеметни превъплъщения в солистично представените бисове.

Виви Василева

Въодушевено, с лекота и безупречен професионализъм втората част на концерта тази вечер ни върна към творчеството на Морис Равел и Камий Сен-Санс – емблематични представители на френската музика от края на 19 и началото на 20 век. Авторът на прословутото, любимо „Болеро“ сега бе представен с оркестровата сюита „Благородни и сантиментални валсове“ (1912), чиято партитура говори за последователния интерес на композитора към един от най-популярните танци и идеята му да естетизира представите за валса в духа на елегантната, софистицирана изразност, обхванала парижката бохема по това време. От своя страна оригиналните оркестрови пиеси на Сен-Санс допълниха по изключителен приятен начин финалната част на концертната програма.

Марк Кадин

Същински подарък за ценителите на популярното изкуство! Още повече, че и симфоничната поема „Танц на смъртта“, създадена 1875 г. (аплодисменти за солиращата цигулка на Ирина Стоянова!), и „Вакханалия“ (балетен номер от операта „Самсон и Далила“, 1877 г.) са сред най-обичаните оркестрови произведения. ≈            

Текст: Клер Леви

Снимки: Здравко Петров, архив на БНР

Послепис на „въпреки.com”: След концерта на Виви Василева с Радиосимфониците под диригентството на маестро Марка Кадин на 10 март в зала „България“ на 12 март със специалното участие на квинтет „Пилекадоне“ тя изпълни „Фантазия“ за духов квинтет и вибрафон от забележителния композитор Васил Казанджиев, световна премиера, в рамките на на фестивала " Музикартисимо ".

Виви Василева и Васил Казанджиев, снимка: Василка Балевска

А на 20 март в Русе в рамките на 62-ия Международен музикален фестивал „Мартенски музикални дни“ ще гостува младата и неустоима перкусионистка Виви Василева отново със Симфоничния оркестър на БНР.

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2iy0cnn

[magdalenagigova]

Васко Василев с нови 14 дати за концерти в България през май и юни

Васко Василев с нови 14 дати за концерти в България през май и юни След незабравимото зимно акустично турне на Васко Василев в страната, концертите продължават в още 14 града – Враца, Видин, Монтана, Севлиево, Габрово, Разград, Варна, Добрич, Силистра, Казанлък, Свиленград, Кърджали, Хасково с финал в зала 1, НДК в София. Васко Василев с нови 14 дати за концерти в България през май и…

[magdalenagigova]

Зимно акустично турне връща Васко Василев в България през декември

Зимно акустично турне връща Васко Василев в България през декември

Зимно акустично турне връща Васко Василев в България през декември Лято в сърцето на зимата е подготвил Васко Василев за българската публика. Турнето му ще започне от слънчева Валенсия, където в Teatro Micalet ще се състои първият от поредицата концерти. За първи път е планиран и концерт в Кюстендил, в Драматичния театър на 2-ри декември. Ден по-късно е концертът в София в клуб Joy Station,…

[magdalenagigova]

Керана и Васко Василев създадоха песента "Една"

Керана и Васко Василев създадоха песента “Една”

Керана и Васко Василев в общ вокален проект Фото: Христо Русев Премиерата на дуета се състоя по време на връчването на 47-мите награди ИКАР на 11 май в Народния театър Песента „Една“ е по музика, текст и аранжимент на Керана и е създадена специално за церемонията на наградите Икар, които тази година са под знака на 100-годишнината на Съюза на артистите. Премиерата на дуета се състоя по време…

[magdalenagigova]

Д-р Милен Врабевски: Intelligent music project ще представи на Евровизия български рок на световно ниво

Д-р Милен Врабевски: Intelligent music project ще представи на Евровизия български рок на световно ниво

Д-р Милен Врабевски: Intelligent music project ще представи на Евровизия български рок на световно ниво В Покана за пътуване на 2 януари 2022 по програма Христо Ботев от 17 часа: Най-скъпите храни в света. Васко Василев-Базилио за Светите земи Васко Василев-Базилио в Йерусалим Вече всички знаят, че супергрупата Intelligent music project с фронтмен Рони Ромеро от Рейнбоу ще представи България…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вече трийсет години Емил Чакъров дирижира от Небесата

Остана млад, неистов в любовта си в правенето на музика и в посвещението си тя да е неговият Бог. Обичаха го и му се възхищаваха страшно много хора в България, но много повече по света. Когато почина преди 30 години на 4 август в Парижка болница диригентът Емил Чакъров беше почетен много повече от меломаните и специалистите от различни държави, където беше гастролирал, отколкото тук, в родината му.

Всяка година на рождения му ден 29 юни музиканти от класата на Веско Пантелеев - Ешкенази припомнят в социалните мрежи какъв музикант беше Емил и как твърде млад даде тласък в кариерите на днешните ни инструменталисти, оперни звезди, за да бъдат световни. Беше „усетил” талантите им, потенциалната им мощ, за да бъдат днес владетели на световните сцени – Веско, Васко Василев, Александрина Пендачанска. А приятелството и сътрудничеството още от Музикалната академия с Минчо Минчев, Димитър Иванов, Димитър Фурнаджиев, Георги Спасов и още, и още бележи и до днес пътя им в музиката.

Винаги пиша за Емил лично, дори с риска не малко хора също били близко до него, особено в професионален план да ме упрекват за битови подробности. Все едно! Колкото и да звучи егоистично и, вероятно, нелепо съм му малко „сърдита“ – лиши ме от музиката си…

Но по-важното е, че ние тук в България не оценихме, че сме имали такъв изключителен талант, който в една още млада възраст запленяваше с работата си световните оркестри и сцени. Шансът ми да пиша за него е не просто приятелството му, а фактът, че съдбата отпреди повече от 50 години го свърза с моето семейство, с родителите ми, той да им бъде като едно от децата им и те да се чувстват отговорни за неговото бъдеще. Той беше и най-добрият ми приятел и по-големият ми брат. После имаше прекрасни моменти, когато на двама ни със Стефан Джамбазов ни е говорил за плановете си да прави клипове с класическа музика, как заедно тримата, с децата ни и приятели сме си разказвали ��мешни истории в лифта в Боровец за нивото на нашите управляващи тогава в познанията им за класическа музика. Но това са закачките от едно приятелство, за което не бива да се говори. И все пак държа да споделя един ден, той е паметен за много хора в абсолютно различен контекст. А по странен начин има продължение в днешни дни.

30 юни 1971 година – Емил имаше концерт с оркестъра на Музикалната академия. В този ден загинаха знаменитите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков. А Емил беше заклет левскар и много обичаше спорта. И аз си позволих нещо абсолютно забранено – когато имаше концерт Емил не контактуваш с никого, дори и в почивката, но аз пред вратата на диригентската стая му казах какво се е случило. Не ми отвори, тогава не знаех, че и за него това е ужасен ден, извън концерта му като студент по дирижиране. В този ден е кандидатствал за продължаване на образованието си в тогавашния Съветски съюз в Московската или Ленинградската консерватория и неговият идол, знаменитият проф. Константин Илиев го беше скъсал. Продължи при проф. Влади Симеонов. След малко време много щеше да му помага Добрин Петков…

Но Емил започна да се готви за конкурса за млади диригенти, създаден от Херберт фон Караян. Като диригент на младежкия симфоничен оркестър към читалище „Владимир Заимов” Емил живееше в къщата на „Парчевич” и се готвеше по партитури и слушането на музика, с плочи, без да дирижира, без оркестър. През септември същата година спечели третата награда с 40 симфония на Моцарт /обожаваше го/ на последния тур. Тогава втората награда беше за Марис Янсонс /1943-2019/, дълги години главен диригент на Кралския Концертгебау на Нидерландия с концертмайстор Веско Пантелеев - Ешкенази, а и до днес. Няколко месеца преди конкурса Янсонс беше имал на разположение оркестър с множество концерти… Емил тогава беше на 23 години. Следващата година спечели приза на Караян в Западен Берлин за младежки оркестри. Концертмайстор и солист на този оркестър беше Минчо Минчев, а след оркестрантите млади хора, повечето студенти, много от тях от десетилетия имат световна кариера…

После всичко се разви шеметно за Емил. Но преди това, като ученик на Караян през есента на 1972 година не беше получил още стипендията си и му беше трудно дори и да се изхранва. При едно мое студентско пътуване да Източен Берлин му занесох сак с манджи от България. Сега звучи смешно, но си беше факт. Сподели ми, че са го канили от различни второстепенни оркестри, отказал. Попитах го защо, та той почти гладуваше. А той ми каза, че ако го направи няма никога да застане пред големите оркестри на света. Запомних го – важи и до днес какво значи да изстрадаш целта си, но това е друга тема, темата за компромиса.

После, в годините, неговата кариера се развиваше изумително, наричаха го чудо, защото се твърди, че диригентите стават световни имена на по-зряла възраст. Светът го познаваше, обичаше, а той обожаваше публиката и за онези по-стагнирани за България времена. Дирижираше световни оркестри, спектакли в Ковънт Гардън, Метрополитен опера. Ленинградска филхармония в онези сложни съветски време го прие като постоянен гост-диригент. Благодарение на неговия авторитет като музикант, видяхме и чухме най-големите светила в музиката – Караян и Виенска филхармония със забележителната цигуларка Ан-Софи Мутер, Мирела Френи, Еле��а Образцова, Елизабет Шварцкопф, Алексис Вайсенберг, Наталия Гудман знаменитите българи Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Маргарита Лилова, Анна Томова-Синтова и още, и още... А много от световните ни изпълнители, които не бяхме виждали от години, концертираха с удоволствие в България, защото дирижираше Емил...

Правеха се записи от най-авторитетните звукозаписни компании. Последните му концерти бяха по време на Новогодишния фестивал в НДК за Новата 1990 година... И незнайно защо тези записи не се тиражират отново. Преди 23 години беше направен телевизионният филм “Като дъх музика”, посветен на Емил Чакъров, със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова, който получи и награди на национални фестивали. В БНТ има прекрасни записи на негови концерти със световни музиканти, БНР притежава също забележителни записи от негови концерти, включително и реализирани в чужбина... Когато Емил почина все още не беше познат за България терминът “стигма”, а се оказва, че и изкуството може да бъде дискриминирано... Той знаеше как да “скрива” различието си, което беше неговият modus vivendi, но беше жив... А сега го няма вече 30 години. Но преди време, когато се запознах с тогавашния главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР Росен Гергов, който прави добра международна кариера, ми сподели в неформален разговор, че където и да дирижира, когато се разбере, че е от България всички му споменават за Емил Чакъров…А маестро Найден Тодоров, директор на Софийска филхармония и диригент каза в началото на мандата си, представяйки сезон 2017/2018 и предстоящите събития, че като тийнейджър, гледайки концертите на Емил, решил, че ще стане диригент.

Колко са българските симфонични и оперни диригенти на неговата възраст по това време, които са успели да обърнат внимание на големи звукозаписни компании като Sony , Deutsche Grammophon, EMI Classics, Erato, Brilliant Classics и други, които да издават негови изпълнения? А неговите постижения като диригент на такива световни оркестри като Берлинската филхармония, Бостънския симфоничен оркестър, Израелската филхармония, Френския национален оркестър, Лондонския симфоничен оркестър, Оркестъра на Лос Анджелис, Оркестър Tonhalle в Цюрих, Кралския филхармоничен оркестър на Фландрия в Антверпен, Чешкия филхармоничен оркестър.

На един от първите му концерти в България с Пловдивска филхармония сред изпълненията в програмата беше симфоничната поема „Дон Жуан” на Рихард Щраус. В антракта, след изумителното му, по младежки вдъхновено изпълнение на „Дон Жуан”, без да искам дочух разговора между две достолепни възрастни дами: „Както дирижира това момче такова емоционално произведение, посветено на любовта, ще дарява и невероятна любов! Блазе на тези, на които ще дарява любовта си!”. А любовта му беше музиката. И само ще добавя, че сред многобройните му артистични прояви беше и „Така правят всички жени” на Моцарт в Софийската национална опера с незабравимите Валери Попова и Нели Божкова, да е светла паметта им и концерта за пиано и оркестър номер 3 на Рахманинов с Алексис Вайсенберг със Софийската филхармония – най-сложния концерт и за пианист, и за диригент. В него сякаш всичко е казано и за самия Емил, и за целия му сложен и зашеметяващ път. Вероятно някъде в небесата дирижира своя оркестър под зоркото око на големите си учители…

През 2018 година по повод на 70 годишнината от рождението на Емил Чакъров, роден на 29 юни 1948 година Георги Тошев направи филма си ��Реквием“. Тогава Новогодишния музикален фестивал беше посветен на Емил Чакъров. В този филм съм казала повече неща за Емил, много лични, които изразяват и отношението към него, включително и към някои музиканти на наша територия. Но държи да цитирам Георги Тошев по повод на филма: „Като човек, жонглиращ с два коренно различни свята по време на Желязната завеса, той неведнъж е влизал в полезрението на Държавна сигурност. Служителите й обаче така и не успяват да го вербуват, защото, както казва авторът на филма, Емил Чакъров постига пълното припокриване на талант и морал. Днес обаче диригентът, който щеше да бъде на 70 години, тъне в забрава в родината си – нито една улица, културна институция, дори собственият му фестивал не носят името му, няма негова паметна плоча, нито музей, а записите му събират нейде прах. Затова пък по света умеят да ценят гениите. Когато в звукозаписната компания “Сони” прославената Соня Йончева помолила да чуе най-великия запис на руската опера „Евгений Онегин“ на Чайковски за всички времена, ѝ връчили изпълнение под палката на българина Емил Чакъров.“.

Уточнявам, че преди 2-3 години учителката по руски език на Емил в прогимназията в Бургас Радка Памукова поде инициативата да има паметник в родния му град. Организира се подписка. Не знам как се развиха нещата. Подписахме я със Стефан, но тъй като една от темите, които сме анализирали не само в публикации във „въпреки.com”, но и в различни проекти сме коментирали, че идеята за паметник на когото и да е било винаги е съпроводена и със старомодни проекти и буквализъм. Едва ли би харесало на Емил. А и той има своя паметник, където е жив и възторжен от това, което прави – записите му. Те заслужават внимание, събиране, издаване за нов живот на музиката му. В тези дни името на Емил беше споменато в доста некрасив и не отговарящ на истината контекст. Един определящ себе си за световноизвестен диригент, концертирал на три континента и отказано му да води майсторски клас в Националната музикалната академия „Панчо Владигеров“ обяви, че така били постъпили с Емил Чакъров и проф. Константин Илиев. Континентите може и да се повече, но зависи с кои оркестри и къде…Тема за размисъл. А истината, че Емил никога не е имал подобно желание и амбиции, беше твърде млад и неговата амбиция беше сцената. Колкото до Константин Илиев – той си беше редовен професор и преподавател в Академията по дирижиране и композиция. Въпросът е как това се тиражира в една национална телевизия и то със сериозни претенции. Ми водещата да беше гледала поне филма на Георги Тошев, излъчен точно по тази телевизия. Дотук, не заслужава повече внимание и не споменавам имена, за да запазя, все пак, чистота на текста…

И за последно пак лично – майка ми Недялка Алмалех беше от хората най-близо до Емил още от времето преди тази знаменателна за него 1971 г., когато стана призьор на конкурса за млади диригенти, организиран от знаменития Херберт фон Караян и Берлинска филхармония. Преди 1-2 години ми писа по месиндъжъра Надя Сотирова, директорката на къщата-музей „Панчо Владигеров“ дали познавам жената на снимката, която ми беше изпратила, заедно с Емил Чакъров. Беше майка ми с него в дома на големия композитор.

След смъртта на Емил тя никога повече не отиде на концерт, а от ранните ми детски години почти не пропускаше. Но запази приятелството и много близките си отношения с майката на Емил леля Стоянка до смъртта ѝ, както и със семейството на сестра му Виолета. Мама я няма от 19 години…А наследниците на Емил – семейството на сестра му дариха неговия архив на Държавна агенция „Архиви“. Дъщерята на племенницата му Гергана, която заедно с майка ѝ са били до края с Емил в болницата в Париж се казва Ема…

За тези 30 години много любими и прекрасни хора отлетяха в отвъдното. Трудно ми е да гледам философски и да го приема с душата си. Но любовта ми е жива, те са с мен и с всички, които продължават да ги обичат. А болката ще е завинаги. Колкото до Емил - липсва ми неговата музика, както и смеха му, особено когато тримата заедно със Стефан се забавлявахме. Но съм щастливка - съдбата ме срещна с големи, целунати от божественото хора. Вярвахме си и се обичахме/ обичаме…

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив

[vprki]

Критичен поглед: С тъга, но и с надежда

Много пъти сме писали какво отне пандемията от Covid-19 на хората на изкуството не само в България, отне и на нас като публика. И, сякаш, сега малко по малко ситуацията се променя към добро. Но смеем ли да се зарадваме след преживяното в последните месеци, повече от година.

Продължава тъжната гледка на по-рехавите театрални, музикални зала заради задължителния процент посетители, прикрити зад маските си. Не рядко ни е трудно д�� се познаем. Отложиха се фестивали, церемонии, чествания, премиери не само театрални. И все пак имахме и великолепни срещи, макар и пред екраните на компютрите си. Екипът на фондация Viafest“ в сложната ситуацията на противоепидемични мерки и извънредна ситуация от 13 март тази и миналата година и  успяха да направят за публ��ките знаменити събития Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято”, които продължава онлайн,  макар че 2020 беше през есента. 

Липсваха ни атмосферата във Варна, очакванията пред софийските театри, но както ни показаха организаторите винаги има вариант, когато имаш познания, когато правиш нещата с любов към изкуството да възнаградиш публиката с изключителни спектакли. Не бихме могли много от тях да ги видим на живо, но имахме страхотния шанс да ги съпреживеем пред компютрите и да се почувстваме част от публиката на световния театър, който се прави с въображение, със смелост в контекста на днешния ден и емоциите и вълненията на съвременния човек. Все пак, както съобщиха „въпреки.com” организаторите тази година ще го има Международният театрален фестивал „Варненско лято“, но през юли, а не през юни, както беше досега, макар и в по-скромен вариант.

През 2020, Съюзът на Българските артисти успя през септември, а не на 27 март, Международния ден театъра, да връчи театралните награди Икар, макар и онлайн. Наградите Аскеер не се състояха. И тази година празникът на Икарите нямаше как да бъде на 27 март заради продължаващата пандемична обстановка. 

Но традиционното поздравление към театралите по света, през 2021 споделено от знаменитата английска актриса Хелън Мирън беше повече от вдъхновяващо:  „Измина една твърде тежка година за представленията на живо, за много творци, технически служби и създатели на театралното изкуство, сблъскани с трудностите в една професия, вече преизпълнена с несигурност. Вероятно именно тази постоянна несигурност ги е приучила да оцеляват чрез духовитост и кураж и в тази пандемия. В тези нови обстоятелства въображението им вече се преобразува в изобретателен, забавен и прочувствен начин за общуване, до голяма степен благодарение, разбира се, на Интернет. Откакто са на тази земя, хората си разказват истории един на друг. И прекрасното ни единение чрез театъра винаги ще продължава да съществува, докато ни има нас. Творческият импулс на писатели, художници, танцьори, певци, актьори, музиканти, режисьори никога не ще бъде задушен, а в най-близко бъдеще ще разцъфне пак с нова енергия и разбиране за света ни“.

Елена Телбис

Церемонията по връчване на театралните награди на САБ „Икар“ се състоя салона на Народния театър „Иван Вазов“ на друга знаменатална за България дата 11 май, когато почитаме  паметта на Св. св. Кирил и Методий. През 2021, съюзът на артистите в България отбелязва сто години от създаването си. Създадената по този повод документална фотоизложба може да видите изложена в градинката на „Кристал“. Фондация „Академия Аскеер" успя д връчи своите театрални награди в 30-то си издание в Театъра на Българската армия на 23 май. Наградените са известни, поздравления за всички, както и за тези, които бяха номинирани. И тук ще цитирам Христо Мутафчиев, носител на „Аскеер“ за водеща мъжка роля за Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“, споделил в социалните мрежи: „Още веднъж поздравявам Малин Кръстев и Свежен Младенов за достойната компанията в номинациите за Аскеер 2021! Честит празник, колеги!“. За моноспектакъла „Плач на ангел“ може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Важно е да уточним, че наградите Икар се връчват за предходната година, докато обичайно Аскеер се връчва за постижения в по-широк период – тази година е от 1 март 2020 до 30 април – дни преди церемонията.  Не е често явление наградите на двете организации да се препокриват, дори понякога сме си мислили, че това не е случайно, без да вярваме в конспиративни теории. Но театралните награди, определени с различни комисии бяха единодушни в най-важната категория за най-добро представление, както и за съвременна българска драматургия - „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев” и отново „Боклук“ от Елена Телбис, дебютната пиеса на актрисата, спечелила  миналата година конкурса за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова на театъра. В анонса към премиерата на спектакъла през ноември м.г. беше  публикувано кратко интервю с Елена с кратки въпроси, тип ученически лексикон. Публикуваме откъс.

„Боклук” спечели нашия конкурс за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова. Какво направи, когато разбра, че си нашата призьорка?

Започнах да ходя нервно и безцелно из апартамента. Сигурно отстрани е било смешно, защото той не е особено голям. Да не кажа, че е малък.

А кога и как реши, че искаш да напишеш тази своя пиеса?

Прочетох че стартира новото издание на конкурса и веднага се попитах: „Що ли да не напиша една пиеса?“. Откъде това одързостяване – не знам.

Вече мислиш ли да пишеш отново? И ако да, какво?

Пиша и сега. Уча кинорежисура и подготвям сценарий за късометражен филм. Пише ми се стендъп. Просто има много материал в държавата.

От ляво на дясно Анастасия Лютова, Елена Телбис и Светлана Янчева в „Боклук

Към тези отличия е и актрисата Анастасия Лютова, която получи „Аскеер “ за водеща женска роля за Андромеда в „Боклук“. Конкурсът за съвременна драматургия на Театър 199 „Валентин Стойчев“ дава път на великолепни текстове, които неведнъж печелят или са сред номинираните за „Икар“ и „Аскеер“ още от 2007 година в лицето на Яна Борисова.

Въпреки трудните времена заради пандемичната обстановка, театрите не само в София подготвяха премиерите си и наградите са професионалната  оценка на гилдията и специалистите. А публиката остава вярна на любимците си дори преодолявайки разбираемите си страхове от заразяване с Covid-19. Позволявам си да коментирам всичко това отново и отново, защото тепърва ще оценяваме какво ни сполетя и как ще продължим живота си, който едва ли ще бъде същият какъвто е бил преди пандемията. Това, както и наградите, е повод да напиша и за церемониите, които винаги сме очаквали не само с любопитство да разберем кои са победителите, а и да присъстваме и съпреживеем спектакъла, който са ни подготвили организаторите, за да почетат колегите си. 

Александър Кадиев

За съжаление, тази година радостта от празника, освен за наградените, я нямаше. Без да звучи като противопоставяне, церемонията за Икарите беше запазила стила си отново с режисьор Стоян Радев, но водещият, актьорът Александър Кадиев не успя да надскочи с присъствието си елементарното тв-шоу. Може би това идва от текста, който са му подготвили или просто от неговото ново амплоа, след спечеления Икар за поддържаща роля 2014 година в спектакъла „Скъперникът“ на Молиер с режисьор Лилия Абаджиева в „Малък театър зад канала“…

За жалост церемонията за връчване на наградите „Аскеер“ /сценарий Александър Чобанов, режисьор Иван Урумов. Клиповете за заснети и подготвени от Евгения Косева и двама оператори. Всички те са ангажирани от ТБА – б.а./ беше, меко казано, разочароваща, измислена и създадена, без въображение и някак формално – трябва нещо там да се случва на сцената. Само припомням, че в годините режисьори на церемонията са били режисьори като Александър Морфов, Теди Москов, Владимир Люцканов, Диана Добрева…

Някъде в социалните мрежи прочетох мнение „��обре, че на сцената имаше оркестър…“. Но Врачанският симфоничен оркестър стоеше на сцената вяло, като за изпълнения по задължение, независимо, че на пулта беше маестро Максим Ешкенази. Геговете на водещия Веселин Ранков да го нарича Веско Ешкенази и уж да разбере едва, когато знаменитият ни цигулар се появи на сцената, за да свири бяха нелепа шегичка. В цялостната картина на случващото се на сцената от страна на организаторите от Фондация „Академия Аскеер“ се усещаше, сякаш, формалност, досада, умора, която рококо костюмите и перуките не можеха да преодолеят. 

Диана Добрева получава награда от цигуларя Васко Василев

Пиша това с лека тъга за 30-го издание на наградите „Аскеер“. А всичко започна толкова бляскаво смислено в трудната и сложна 1992 година. Сред вдъхновителите на това прекрасно начинание на Театър на Българската армия и новоучредената тогава Фондация бяха и творци като кинорежисьорът Георги Дюлгеров и Ивайло Христов, тогава актьор в трупата на театъра. В годините тази идея се развиваше, появяваха се нови категории и празникът беше истински и вълнуващ в навечерието на 24 май. Давам си сметка, че в днешно време е много сложно финансово да се реализира церемонията, но едва ли това е единствената причина да е разочароваща.

Въпреки всичко, с надежда очакваме, че скоро, много скоро няма да сме с маски в театралните зали, няма да има принудително празни кресла и ще се прегърнем, че сме заедно и споделяме театъра. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Архив на САБ, на Народен театър „Иван Вазов“ и Театър 199 „Валентин Стойчев“

А ето и наградените:

Национални награди ИКАР 2021

Дебют: Поля Йорданова за Наташа в „Мечтата на Наташа“ от Ярослава Пулинович, реж. Ана Батева, Драматичен театър „Рачо Стоянов” – Габрово;

Водеща мъжка роля: Валери Йорданов за Рамадан Дервишов в „Караконджул“ по „Дервишово семе” от Николай Хайтов, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”;

Водеща женска роля: Ирини Жамбонас за Марта в „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, реж. Стоян Радев, Малък градски театър „Зад канала”

Поддържаща мъжка роля: Александър Тонев за Санчо Панса в „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес, реж. Маргарита Младенова, Драматично-куклен театър „Константин Величков” – Пазарджик;

Поддържаща женска роля: Радена Вълканова за ролята ѝ в „Капитал(на) грешка“ по Йодьон фон Хорват, реж. Иван Пантелеев, Народен театър „Иван Вазов;

Режисура: Диана Добрева за „Синът“ от Флориан Зелер, Народен театър „Иван Вазов”; 

Сценография: Мира Каланова (сценография), Марина Райчинова (костюми) за „Закуска в Тифани“ по Труман Капоти, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов” – Пловдив;

Авторска музика: Христо Намлиев за „Портокалова кожа“ от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър „Възраждане”

Най-добър спектакъл: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев“;

Драматургичен текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: „Боклук“ от Елена Телбис;

Критически текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: Румяна Николова „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020;

Постижение в кукленото изкуство, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство от Комисия в състав: Мая Бежанска – актриса; Никола Вандов – театровед; Петя Караджова – сценограф: Петър Пашов за режисурата на „Пиано на луната“ по мотиви от Валери Петров, Театър „Ателие 313“ ;

Куклен спектакъл, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство: „Гарвин Магьосникът“ от Яна Борисова, реж. Вежен Велчовски, Общински куклен театър – Благоевград;

Вариететно и атракционно изкуство излъчен�� от Гилдия атракционни и сценични изкуства и Гилдия за вариететно изкуство: Вили Кожухарова за постижения в областта на каучук акробатиката;

Съвременен танц и пърформанс, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства: Марион Дърова за “Wo Man”, ДНК, Национален дворец на културата;

Дублаж, излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа: при жените Гергана Стоянова за Елиза и Мария във „Влад“ и всички жени в „Ориент експрес“, при мъжете Любомир Младенов за Клод Трепани в „Дървосекачи“;

Наград�� за цирково изкуство се присъжда на Джулио Малеволти за приноса му в развитието на българската, европейската и световната акробатика;

Награда на Акт-Унима за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Иван Теофилов;

Награда ИКАР 2021 за чест и достойнство се присъжда на Любомир Бъчваров;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към музиката, излъчена от Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Михаил Белчев;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към Българския театър се присъжда на актрисата Татяна Лолова (посмъртно).

Внуците на Татяна Лолова получиха наградата ѝ

Носители на наградата „АСКЕЕР 2021“

Поддържаща женска роля: Светлана Янчева за ролята ѝ на режисьорката в „Шекспирин по време на пандемия“ по Уилям Шекспир,  Малък градски театър „Зад канала“;

Поддържаща мъжка роля: Йордан Ръсин за ролята му на Той в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Сценография: Петър Митев за “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Костюмография: Свила Величкова и Ванина Цандева за „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала” и  „Нова земя“ по Иван Вазов, драматургичен вариант Юрий Дачев, реж. Бина Харалампиева, Народен театър „Иван Вазов“;

Театрална музика: Теодосий Спасов за музиката на "Облог" от Дейвид Линдзи-Абер, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов",  „О, ти която и да си“ от Мирела Иванова по Иван Вазов, реж. Бойка Велкова, Народен театър "Иван Вазов", „Страх за опитомяване“ от Оля Стоянова, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов" и „Федра“ от Петър Пламенов, реж. Бойка Велкова Театър Азарян, НДК;

Водеща женска роля: Анастасия Лютова за ролята й на Андромеда в „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Водеща мъжка роля: Христо Мутафчиев за ролята му на Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“;

Режисура: Стоян Радев за „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, Малък градски театър „Зад канала” и „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, , Народен театър „Иван Вазов“;

Изгряваща звезда: Виттория Николова за ролята ѝ на Шарлот в „Нощта на игуаната“ от Тенеси Уилямс, реж. Весела Василева, Театър "Възраждане" и ролята ѝ на Тя в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Най-добро представление: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Съвременна българска драматургия: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”; 

Академия „Аскеер” удостоява с Голямата награда За цялостен принос към театралното изкуство „АСКЕЕР 2021” Стефан Цанев – поет и драматург, Красимир Спасов – режисьор и Стефан Мавродиев - актьор

Стефан Цанев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Живко Петров с наградата Аполон Токсофорос на „Аполония”

Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов.

Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в Созопол. Минути ��реди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на фестивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията. Усилията, предаността на Маргарита Димитрова и екипът „Аполония” направиха и невъзможното, без страх, с въображение и артистизъм фестивалът да го има в тази тъжна и с��ожна година. И не само това – в шестте дни на Празниците има 17 премиери в различните сфери на културата на сцени на открито тази година. Забележителни събития, които са красивото доказателство, че духът на „Аполония” е по-силен от притесненията от пандемията в името на артистите и публиката, в името на изкуството.

Живко Петров

Часове преди концерта разговаряхме с Живко Петров за наградата, за предстоящата премиера на албума и не само…

„Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”,

музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че  дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ти връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”. Сподели музикантът, а при връчването му на статуетката при откриването с поклон го каза и пред публиката.

Живко Петров и Людмил Ангелов по време на концерта на “Аполония” 2020

А в разговора ни продължи: „Много спонтанно стана да бъдем заедно с Людмил Ангелов. Людмил сам предложи на един концерт по време на организирания от него фестивал „Пиано Екстраваганца” като представях албума ми „ After 4”. Той хареса пиесите и каза: „Живко, имаш ли ноти? Моля те искам да ги изсвиря!”. И ето сега – той ще изсвири няколко мои пиеси, дори не знам кои. По негов избор! Аз му дадох всички ноти, естествено. Нямам търпение да чуя неговия поглед към моята музика. Нямам никаква представа какво ще направи. Веднага издавам - концертът ще започне с него. Така решихме!. „Пиано Екстраваганца” е страхотен фестивал, но с такъв невероятен човек като създателя му.

Людмил е не само най-добрият ни пианист,

класически, който е наша гордост и е прекрасен човек. Това доказва, че когато си г��лям музикант си и прекрасен човек. Това правило важи за него. „Пиано Екстраваганца” е фестивал, който доказва, че има смисъл човек да върви към съвършенството”. С голяма убеденост каза Живко Петров. А Людмил Ангелов откри концерта с красивата музика на Живко.  Една от пиесите  двамата изсвириха на четири ръце – невероятен момент за публиката като докосване до красиво музициране и приятелство.

Белослава и Живко Петров на концерта в Созопол

Концертът премиерно представи четвъртия албум на Живко Петров, като музикантите изпълниха и парчета от предишни. Специален момент в концерта беше и изпълнението на Белослава на една от най-хубавите български песни „Всяка година по същото време” с музика на Живко и текст на Матей Стоянов. Песента е написана преди 20 години за едноименния спектакъл в Театър „Зад канала”, постановка на големия актьор Тодор Колев, светла му памет. В главната роля тогава е майката на Белослава актрисата Анета Сотирова.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов представиха в Созопол новия си албум

Но да се върнем към разговора ни с Живко Петров преди концерта, в който той поясни, че новият албум на триото е заедно с Димитър Семов, ударни и Димитър Карамфилов - бас. Той е вече постоянният  член на формацията. Така решили и с Веселин Веселинов-Еко, досегашния басист, защото той е много зает, постоянно. „Така се случи тази пандемия и тези всички стопове – а ние сме раними, артистите. И така продължава затова е Change the Way /името на албума/, всъщност - промяна на пътя.

Промяната е много хубаво нещо – промяна на пътя.

Аз тази година също станах на 50. Много е хубаво да се чувстваш жив! Когато променяш, тогава си жив, тогава вървиш напред. Когато си в комфорта си, когато ти е комфортно означава, че стоиш на едно място, не се развиваш.

Промяната е най-хубавото нещо и мисля, че това е пътят на всеки един от нас - да променя! Промяната е в осъзнаването и в това, че суетата си отива. Суетата на артиста – разбираш значението на пътя. Не казвам, че съм разбрал какъв е смисълът, но мисля, че съм в правилната посока, че това, което Господ ми е дал отгоре – таланта, имаме отговорност да го даваме като изразно средство за комуникация с хората. Това не е наше – ние сме длъжни да го обличаме по най-добрия начин и да го предаваме. И всъщност, ние нямаме голямо значение, хората”. Казва през смях Живко Петров и допълва: „Това, че си талантлив – всички хора са талантливи. И всеки, дай Боже, да намери себе си, за да станем едно цяло”. Усмихва се на думите си. През целия ни разговор смехът му ни съпровожда, независимо, че преобладават сериозните и по-лични теми за творчеството, за отношението към света.

„Моята музика е много лична, защото тя излиза от сърцето.

Не се съобразявам с каноните, с правилата, те затварят артиста.  Артистът и всеки човек би трябвало да се води от сърцето, да не мисли толкова. Главата – след сърцето! Тогава се случват нещата по най-естествения начин и тогава си откровен. Аз всеки ден сядам пред пианото и си споделям всичко, което усещам. Мисля още веднъж какво и как. Има, разбира се, конкретни неща, които емоционално ми въздействат и може би изкарвам чрез пианото, но не мисля за нещо, което съществува. Опитвам се чрез емоцията да пресъздам музиката си. То те оставя в безтегловност…Ставаш лек и е много гот!”. И пак с усмивка ни убеждава в думите си.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов бяха изпратени изключително топло от зрителите след концерта им на “Аполония” 2020

Питаме го за импровизацията – дали е спонтанност или подготвена като принцип в изявите му като музикант. А той отговаря с категорична убеденост: „За мен най-великите класически музиканти са били най-големите импровизатори. И Лист, и Шопен и т.н. Говорим за пианисти, в случая. За мен предаването на информация, на импровизация не трябва да бъде нещо самоцелно. Не искам да обидя никого.

Импровизацията трябва да бъде част от произведението,

част от посланието, по-скоро, което ти даваш. Импровизацията е моментното ти състояние на това, което искаш да предадеш, да се оставиш на емоцията. Но да я гледаш отстрани и да я пазиш, емоцията - да не я преекспонираш. Тогава импровизацията е оправдана. Защото понякога сме свидетели на такива импровизации, когато хората казват, че това не го разбират и, че не могат да го слушат. Той, самият импровизатор или самият автор не е разбрал какво свири и тогава импровизацията е нещо безсмислено. Това е хаос от ноти, които няма как да бъдат чути и разбрани. Всъщност, импровизацията не е нещо самоцелно, и не би трябвало да бъде!”.

Живко Петров

Самият той като пианист има своите пристрастия като изпълнител и на класически про��зведения, и на джаз, но и като композитор търси различните пътища в красивата си музика. Къде се срещат тези посоки, как се свързват за него? „Благодарение пак на сърцето – то води да съчетавам класиката с джаза. Оставам на него, то да ме води.

За мен няма джаз, няма класика, няма поп – 

това е усещане, което няма граници. И тогава то е откровеност – ти си себе си. Когато отдаваш и нямаш очаквания, тогава нямаш притеснения”, е обяснението на талантливия артист за толкова съкровени неща. И продължава: „Винаги има музикант, който да ме вдъхновява. Аз винаги във всеки музикант, който слушам, чувам нещо за себе си. Но не мога да скрия моята любов към Хърби Хендкок, към Мишел Петручани, към Кийт Джарет, към Чик Кария. Това са най-големите пианисти, които са близо до моето усещане, благодарение на тях съм формирал някакъв вкус. Слава, Богу, музиката ти дава възможност да ти осмисли целия ти живот и той не стига. Мечтата ми в другия живот е да бъда музикант с такова подобно усещане, за да ми е хубаво!”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Дългогодишната съвместна работа на Живко Петров с Димитър Семов и Веселин Веселинов (Eko) прераства в Живко Петров Трио (JP3), което официално формират през 2006 г. Триото бързо се превръща в една от разпознаваемите джаз формации в България. През 2007 г. JP3 издават първото си DVD „Understandable“ и са поканени да свирят преди Чик Кариа и Бела Флек на Sofia Jazz Fall през 2007 г. Няколко години по-късно излиза и първият студиен албум „It’s a Dream“ (2012), където специален гост в едноименната пиеса е Васко Василев (цигулка). Албумът се превръща в най-продавания дигитален джаз албум за Източна Европа и триото е поканено да участва в London Jazz Fest през 2012. През 2015 г., след успешно турне в Канада, JP3 записва втория си студиен албум „Between the worlds“ с Арена квартет, чиято премиера е на 2 юни 2015 г. Албумът „After 4“ излиза през 2018 година.

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  към себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да осъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белослава, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получава Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-значителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно с трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „Всички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят суперлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и ��собено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈