#Димитър Карамфилов

[vprki]

Критичен поглед: Вълнуваща нова версия на „Картини от една изложба“

Хем познато, хем различно! Така накратко бих описала същността на потока от разнородни кавърверсии на широко харесвани теми, мелодии и произведения, изпълващи значително звуково пространство в контекста на днешната музика. Така виждам и акцентите в последния за сезона концерт от поредицата „Джаз в класиката“ в Първо студио на БНР (22.06). Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Още повече, че концертът на Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев представи тази вечер вълнуваща нова версия на една от най-популярните класически творби – клавирния цикъл „Картини от една изложба“ на Модест Мусоргски, създаден през 1874 г. по повод внезапната смърт на 39-годишния художник и архитект Виктор Хартман (1834-1873)  и подлаган през последните стотина години на многократни преработки за различни по състав оркестри, камерни формации, солови инструменти.

Концертът на Биг бенда

Идеята за кавърверсията като креативна форма на една всъщност обновяваща имитация този път се пада на именития компо��итор Константин Костов, който от години видимо споделя диалогично ориентираните стратегии в света на музиката и неписаното правило сред джаз музикантите, отгледали афинитета към взаимната комуникация и съвместното интерактивно музициране. За него персонифицирането на „позната музика“ се оказва естествен стимул в култа към една непрестанна подвижност в творческия процес, разбиран като отправен  момент в музикалната импровизация и в смисъла на максимата „хем познато, хем различно!”.

Константин Костов

Джаз меломаните вероятно помнят предишния му аранжимент на „Картините...“ за джаз трио./ концерт в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол 2022 – б.р./ . Тогава, по думите на композитора, „Общата идея е всеки да бъде самият себе си, аранжиментът е направен така, че всеки да запази собствения си характер. Има линии, които не съм изписал, оставил съм музикантите да изберат как да изсвирят тези места, оставил съм възможности за импровизация. Заедно пресъздаваме целия цикъл в един модерен вариант, актуален за нашето време“.

Димитър Карамфилов

Сега Константин Костов е разширил замисъла, добавяйки към знаменитото трио в състав пиано (автора), Димитър Карамфилов (контрабас) и Христо Йоцов (ударни), великолепната свираческа компания на Биг бенда на БНР, чийто звуков потенциал тласка към нови щастливи възможности за неподозирани атрактивни творчески решения. „За Биг бенд, споделя композиторът, се наложи да търся нови идеи не само като звук, но и като форми, а някои от пиесите се трансформираха напълно в друга посока. Важно беше да има стилово разнообразие, характерно за джаз музиката и специално Биг бенд звучене, което прави аранжиментите по-джазови...“.

Христо Йоцов

Наистина, подходът в музикалната разходка тук разчита по-скоро на свободен творчески полет, отколкото на някаква буквална, илюстративна близост с оригинала. Така 13-те пиеси, включени в цикъла, разкриват пъстри „гледки“, които боравят най-вече с езика на класически джаз стилистики, изобилстват с музикантски закачки в духа на едно същинско бигбендово звучене („Врява на децата след игра“), подвластни са на весели звукоизобразителни нюанси („Балет на неизлюпените пиленца“), посягат изобретателно дори към игровите нишки на притегателната латино изразност („Пазарът в Лимож“)...

Публиката в Студио 1 на БНР

Вярно е, нека напомним, че обилието от кавърверсии в днешната музика понякога се осъзнава като упадък на същинското иновативно мислене – нещо, което стои в основата на изказвания, според които в последно време се наблюдава пълна липса на оригиналност. И всичко, което сякаш е ново, се захранва от оригиналността на миналото, от една вече  преживяна реалност. Такива думи насочват към широко разпространена рефлексия спрямо доминантите на художествените практики, особено през втората половина на ХХ век, в която прозират парадоксите, а и вероятно неслучайната непоследователност, разпростряна в контекста на постмодерните теории, които от една страна събарят предразсъдъци относно йерархични ценностни гледища, но от друга – генерализират представа за натрапчива липса на оригинални идеи в съвременната културна ситуация. Представа, според която например днешният музикант не прави нищо друго освен да пре-създава, пре-аранжира и пре-интерпретира това, което светът вече е създал в музиката.

От ляво на дясно: Христо Йоцов, Димитър Карамфилов, Константин Костов и Антони Дончев

За щастие, събитието в Първо студио на БНР – осмисляйки по един наистина оригинален и талантлив начин диалогичната перспектива в музиката – оспорва за сетен път мрачните предсказания относно „смъртта на автора“ и „края на изкуството“. Защото, да, афинитетът към „познатото” може понякога и да носи привкус на пасивна носталгия към минали традиции. Но може и да ни изненадва в най-хубавия смисъл на думата – стига да не се доверяваме на генерализиращи възгледи, стига при това да държим сетивата си будни и любопитни за игровитостта в многообразието от паралелни музикални светове. ≈

Текст. Клер Леви

Снимки: Ани Петрова, архив на БНР

[vprki]

Форумът „Изкуството като противодействие“ с почит към създателите на нови форми

Художественият форум „Изкуството като противодействие“, организиран от ГХГ “Борис Георгиев” - Варна представя за трети път от 30 август до 10 октомври 2024 г. съвременно българско изкуство. От деня на откриването му ще могат да се видят изложбата на пловдивската група “Ръб” – една от първите създали нови форми в изкуството в България, и изложбата на създадения от изкуствоведа Димитър Грозданов (1951-2020) фестивал “Процес - Пространство”, чиято история също е свързана със съвременното изкуство от 90-те години на ХХ век насам, съобщават от галерията.

От 10 септември в пространството на двора на ГХГ ще се експонира и проектът „Време-пространствени полета“ на наложилата се с концептуалното си мислене млада художничка и сценографка Огняна Серафимова.

В подготовка на изложбата в ГХГ "Борис Георгиев" във Варна

Художественият форум „Изкуството като противодействие“ е създаден и организиран от ГХГ- Варна, като част от експозиционната дейност на културния институт, която има за цел да подпомогне и стимулира съвременния творчески процес в българското изкуство, неговите сериозни и високи равнища на художествено мислене, както и най-стойностните му представители. В годините сме писали неведнъж за него във „въпреки.com”. /За изданието му 2022 година във „въпреки.com”  може да прочетете тук./

"Ръб" - "Символи и знаци" - 1990

Изложбата на група “Ръб”, създадена в Пловдив през 1989 г. в рамките на форума “Изкуството като противодействие” обхваща творби от раз��ични акции, изложби и пърформанси от целия период на съществуване на групата. Селектирани са работи, разбунили духовете в изкуството в ранните години на българския преход.  Сред тях са произведения от станалата легендарна изложба “Символи и знаци”  (1990 г. ) - “Пънкове” на Кольо Карамфилов (1963-2014)  и Димитър Митовски, и известната творба “Когато цъфнат налъмите” на Румен Жеков (1960-2022). Включени са и работи от проекта “Голяма фотография” (1991 г.) , от “Опус Пробект” (1993 г.) и последната инсталация на групата “Ръб в гръб”  (1994 г.).

"Ръб" - "Голяма фотография", 1991

На видео ще видим прословутата “Явната закуска” (1992 г.), която е правена на кея в Балчик и ще бъде мост към изложбата на фестивала “Процес - пространство” в рамките на варненския художествен форум. “Идеалът” (1992 г.) ще също ще бъде показан с филм в тазгодишното издание на варненския художествен форум.

Членове на групата са пловдивските художници Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков.

Група "Ръб" в Баня Старинна, 2016

В Баня Старинна през септември 2016 година с голяма изложба Център за съвременно изкуство - Пловдив представи една уникална експозиция, събрала най-важните съхранени произведения на легендарната група “Ръб”. Заглавието на проекта бе „Музеят Ръб”, а в него бяха включени акции, пърформанси и произведения на групата през годините. Една от първите ��еформални, артистични групи в България е сформирана през 1989 година във време на дълго чакани обществени промени от тоталитаризъм и партийната диктатура към свобода на идеи, от сковаващи клишета и наложени символи в изкуството към свобода на изразяване. Групата събира 12 единомишленици, живеещи и работещи в един ритъм, създаващи работите си в общата атмосфера на опияняваща еуфория от усещането за свобода. /Повече за тази уникална изложба може да прочетете във „въпреки.com” тук./

“С нашата изложба във Варненската художествена галерия искаме да покажем, че група “Ръб” е феномен за България - споделя Емил Миразчийски пред ПР-а на Варненската галерия Нина Локмаджиева. - Тогава всички нови форми се зараждаха извън столицата. В този контекст се заражда и нашата група, но много от групите съществуват кратко, а “Ръб” - най-дълго и с най-много артефакти, които е оставила.

Емил Миразчиев в Баня Старинна, 2016

Ние показваме по какъв начин групите заедно излъчват много по-голям заряд - в самите работи си личи тази енергия, която всички участници внасят в един общ изказ. Понякога изложбите ни бяха изцяло направени от всички или поне от тези участници, които са били в страната в момента. Мислили сме ги заедно като послание, като концепция, като тема на изложбата и се вижда колко е истинско, колко е откровено всичко, без каквато и да е користна цел. Всичко беше правено от любов и това се забелязва при нашите представяния. А ние ще направим представяне на каталога и сайт�� ни и в рамките на изложбата във Варна. Важно е да се покаже този документален материал. Много от младите художници, които се срещат с нашите работи, са впечатлени от това, че силата на групата е много зареждаща и зарибяваща, както се казва. Ако ние направим един бърз преглед, ще видим, че сега няма групи - художественият живот е много индивидуален и строго егоцентричен. Това е феноменът на групата, ние и в манифеста си сме го заявили: обичаме се, искаме да се оженим, да си купим яхта и да черпим целия свят. Затова и във всички изложби сме правили акции за почерпки и сме имали това отворено и миролюбиво отношение към света.”

Димитър Грозданов (1951-2020)

Изложбата „Процес - Пространство“ представя малка част от богатата колекцията на най-старият фестивал за съвременно изкуство в България, с начало през 1992 г. Форумът е основан от изкуствоведа и художник Димитър Грозданов (1951 - 2020 г.) под името „Процес - Пространство“. „Когато замислях фестивала през 80-те години на ХХ век - спомня си той по-късно, - словосъчетанието „Процес – Пространство“ бе сякаш най-обобщаващо за видните постмодернистични тенденции. Днес подобна формулировка би се концентрирала повече около „процес“-а и неговите смисли и антоними. Тук се отваря много пространство за размисъл около и след фестивала.“ (Димитър Грозданов, каталог „Процес – Пространство 20“, с.5/ 2012).

“Базирайки се на думите на неговия основател, темите за процесите и пространството винаги са били движещи около събитията на всяко едно издание на форума - споделя настоящият организатор на фестивала Христина Бобокова. - През него като участници и гости са минали множество утвърдени и развиващи се български и чуждестранни артисти, които са оставили след себе си впечатляващи произведения.

Христина Бобокова при откриване на изложбата „От въглен към огън“ Димитър Грозданов в галерия "Райко Алексиев", октомври 2022

Изложбата „Процес - Пространство“ в ГХГ - Варна през есента на 2024 г. представя творбите на 46 български и чуждестранни участници от почти всички 35 издания на фестивала. Подборът на произведения е свързан с най-вече с „процесите“ и „пространствата“, създаващи възможност на комуникация, диалог и обмен на идеи, което е основен фокус на форума. Експозицията включва живописни и графични творби, инсталации, обекти, видео-инсталации.”

Изложбата „Време-пространствени полета“ на Огняна Серафимова - съпътстващо събитие на форума, представлява едно гмуркане във физичния свят от обекти, повърхности, материи, които създават миналото. Компилативен образ на преживявания, който изгражда „полетата“ на паметта. Територии, където конкретни обекти определят конкретно време и пространство. Предметността е код, отключващ емоционалната памет, което предполага съзерцаващият да предприеме едно дълбинно пътешествие. Вглеждане в своите асоциативни вериги и лични време-пространствени полета.

ГХГ "Борис Георгиев" във Варна

Огняна Серафимова е автор, който работи предимно в сферат�� на сценографията и обяснимо подходът ѝ към творбите-инсталации е силно повлиян от материалността като код за създаване на сценична реалност. Инсталациите са ситуирани в екстериорно пространство – вътрешният двор на Градската художествена галерия във Варна, и предполагат „влизането“, допира, участието на посетителите. Това отваряне и включване на зрителя в творбата, приканването към споделяне на личния прочит е характерно за перформативните форм��, изследователския процес и интереса към наблюдаващия човек. Проектът „Време-пространствени полета“ е продуциран от фондация „Август в изкуството“ с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” на Община Варна.

Румен Серафимов и Доротея Павлова при откриването на “Август в изкуството”, 2023

Припомняме, че миналата година се проведе бляскаво Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства “Август в изкуството”.  „То се реализира, благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията “Раждането и смъртта на "Август в изкуството”, 2016.“ Написа тогава за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на “Август в изкуството” 2023.

Кристо и Жан-Клод - постер

С провеждането на Художествения форум “Изкуството като противодействие” Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, се обръща към различните поколения публики - както към тези, които са били свидетели на промените, случващи се в съвременното българско изкуство от края на 80-те и от 90-те година на ХХ век, така и към най-младите, за да ги запознае с явленията, процесите и имената във визуалното изразяване у нас.

"Ръб" - "Явната закуска Балчик", 1992

Кураторският екип на Градската художествена галерия - Варна, представи преди време концепцията си за събитието: “Наименованието на форума  – „Изкуството като противодействие“, инспирирано от тезата на големия европейски изкуствовед и културолог Валтер Бенямин (1892-1940), който разглежда изкуството като активно противодействие срещу склонността на всяка културна система към изграждане на консервативни, възпиращи отношения и естетически норми. В съвременния контекст ние, организаторите на новия форум, възприемаме високото, професионално изкуство като културно противодействие срещу все по-агресивно налагащата се профанизация в разбиранията и вкусовете на днешното общество, срещу все по-ярко проявяващата се духовна деградация на човека.“. ≈

„въпреки.com”

Снимки: личен архив на авторите, фестивален архив Стефан Джамбазов (1951-2021) и Стефан Марков

[vprki]

Как вижда изкуството в един Дом Стефан Божков

Един от първите художници, които излагат свои произведения в сравнително новото пространство „Дом“ на ул. Петър Парчевич 49А е великолепният, различен Стефан Божков, написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

То се откри през ноември миналата година с изложба на фотографа и архитект Димитър Караниколов. Проектът за „Дом“ е колаборация между Zoom Studio и Гама Дизайн. Създатели са архитектите Виктория Станчева и Пламен Тодоров. Концептуалното пространство от 177 кв.м. носи характеристиките на модерно, луксозно обзаведен апартамент, но заедно с това е замислено и за зала за изложби, представяния, работилници, срещи и други различни събития, свързани с култура и изкуство. „Дом“, които се описват като „симбиотично пространство за продуктов дизайн и изкуство“, �� и магазин за артистични и ръчно изработени предмети и стоки, както и мебели и осветление. А колкото до събитията, вече има запълнен план до края на годината – предстоят още изложби на Камен Старчев и Ангелина Павлова. „Идеята е изкуството да се възприема в една интериорна и домашна среда, за да бъде прието по-леко от хората, да стане по-достъпно“, казва Виктория Станчева. В „Дом“ можем да видим живопис, графика, пластики и скулптури, керамика, дигитални принтове, фотографии. Пространството свързва интериора с изкуството, дизайна и архитектурата.

От изложбата в "Дом"

Изложбата на Стефан Божков включва, както показвани, така и по-непознати за публиката творби. Можем да видим работи от различни цикли – „Част от живота ми в чаша кафе“, „Париж Пастис“, серията по стихове на Робърт Бърнс... Познати произведения като „Рамкиране на пейзажа“, препратката към известната картина от 16-ти век „Портрет на Габриел Д’Естре и една от сестрите ѝ“ (от неизвестен автор), „Едно малко радио“, „Банкетът“, хумористични и иронични заглавия като „Тя и бъчвата“, „Hello it’s me“, „Злато мое“ или пък такива, които подтикват към размисъл като „Замразено образование“ или „Зеленият път“. За „Замразено образование“ Стефан Божков казва в разговор за „Въпреки“ преди време:

Стефан Божков в ГХГ в Созопол на "Аполония", 2012

„Те са тези тави, които се поставят под печките в класните стаи. Виждайки ги, реших, че мога да направя някаква работа с идеята, че ме притеснява нещо – някои от моите неща имат притеснение, както е с тези тави. Когато ги видях, се сетих за училището ни, за образованието ни…  Аз ги намерих в Трявна. Бяхме поканени с Кольо /Карамфилов/ на някакъв пленер и ги видях там на двора и реших да направя нещо. Точно тогава си мислех, след като ги направих и ги залях, все едно замръзнало пространство, една дървена ваканция, замразеното ни образование, едни страшни неща, които се случват през годините. Това беше през 2012 година – направих ги и си мислех как в този измислен проект се показва как в България се унищожава образованието. /съвместната изложба на двамата беше експонирана в ГХГ в Созопол по време на "Аполония", 2012-б.р. /.

Кольо Карамфилов и Стефан Божков в ГХГ в Созопол на "Аполония", 2012

Помислих си и как тези тави са свидетели на много неща.“ /целия разговор може да прочетете тук ./

 Техниките са разнообразни – акрил и креда, добавен златен молив или перла, литография, смесена техника, кафе, шихта, хартия, дори стрелба с боен патрон върху МДФ (в работата „Наранено пространство“). Безспорно един от акцентите в изложбата е серията фотографии „Париж Пастис“, в които авторът заснема различни жени, които вървят по парижките улици, като повечето от тях не са забелязали, че някой ги снима.

От изложбата в "Дом"

Вечният естет, бохем, елегантен минималист и ценител на женската красота, който обича цветния акцент в черното и вътрешната светлина, Стефан Божков представя една експозиция, изключително подходяща за месеца на любовта и виното, но, както сам казва в интервю за БНР „Христо Ботев“: „Тя може да бъде не само жената – тя може да бъде печката, чешмата, бъчвата, машината, рамката и какво ли не още... Ако се обърнем, можем да видим колко сме заобиколени и обгърнати от тя в нашия живот и битуване.“ Споделя и нещо важно в друго свое интервю: „Всеки ден се сблъсквам с какви ли не абсурди, те са основният ми заряд за работа. Както и фалшът и лъжата у хората. Моят подход към нещата е иронията, закачката може да е лековата, но понякога да стигне и до сарказъм.“

Кольо Карамфилов "Портрет на Стефан Божков" по повод 50-ия му рожден ден, 2011

Изложба в по-нестандартно място като „Дом“ ��овдига различни въпроси. Каква е и в какво се състои връзката между изкуството и интериора? Какво е мястото на изкуството в един дом? Как се променя самото то, показано не в изложбена зала, а в пространство, напомнящо модерен апартамент? Повече или по-малко изпъква и защо? Трябва ли задължително произведенията в един дом да си отиват, да са в един стил с мебелите, въобще с атмосферата или пък малко повече еклектизъм няма да навреди? Краткият отговор – колкото повече изкуство, толкова по-добре.

В много от картините на Стефан Божков има елегантна и естетска еротика

Присъствието на изкуство в един дом го изпълва с мисъл, индивидуалност, то говори за собственика на този дом, за това как той живее, какво го вълнува, вдъхновява, какви са ценностите му. Произведенията дават материален изказ на живеещите вътре, изразяват емоции, разказват истории, създават определена атмосфера. Декорирането с картини, разбира се, показва и творческия усет на човека, на собственика. Сама по себе си графиката обикновено стои доста по-въздушно в един дом, именно защото често е минималистична, елегантна, естетска; трудно може да дразни или да се „бие“ със стила или атмосферата в една домашна обстановка. По-лесно се вписва в интериора и най-важното – позволява на гледащия да я доразвие във въображението си, по-сдържана е, по-ефирно общува със зрителя, защото го прави с линии, с черното, с бялото – а не с агресивността на цвета. Графиката присъства самостоятелно, а живописта често трябва да бъде съобразена с „околната среда“ в един дом и не се приспособява така лесно. В този контекст Стефан Божков споделя:

От изложбата в "Дом"

„Не е добре една картина да виси на стената в хола цял живот. Ако спре да те зарежда и да ти влияе, трябва да я смениш, да сложиш нещо ново, което да те радва. Това е смисълът от изкуството, да носи красота във всекидневието.“ И още: „Често в работите си стигам до тотално изчистване, до знак... Търся онова съчетание от знаковост и реализъм, в което с отделния детайл се прониква навътре в идеята.“ Творбите на Стефан привличат с доминиращия черен цвят; авторът сякаш създава една визуална мистерия, специално сътворена за ценителите на графиката и носеща в себе си магичната универсалност на знака. Гледайки работите на художника, сякаш в ума на зрителя зазвучава музика – например джаз. Той споделя, че в зависимост от творбата, по която работи, слуша определена музика и се надява да предаде настроението си в произведенията.

Именно това е интересното и нестандартното в тази изложба – може би сме твърде свикнали да гледаме изкуство в едни и същи изложбени зали с бели стени и студено насочено осветление. В този случай дали по-трудно или по-лесно ще я възприемем? В тази връзка Стефан Божков казва за себе си в цитирания вече разговор за „Въпреки“ преди време:

В ателието на Стефан Божков

„Не мога да кажа какво правя – дали е живопис, дали е графика, дали е скулптура. Не смея, а и не мога да го кажа, защото по-скоро ги наричам ��аботи върху платно, работи върху хартия, работи с дърво, работи с метал… Винаги самата идея ме подтиква за материала и той понякога може да бъде толкова нестандартен, че не можеш да му сложиш и наименование. Не мога да кажа какво течение, каква стилистика са. Нека тези неща изкуствоведите, ако съм им интересен, те да ги кажат какво са. Аз се старая да изразя това, което мисля и, ако мога да доставя удоволствие на публиката вече и с материала.“ Но нужно ли, всъщност, всяко произведение да бъде идеално определяно стилистически, техниката да бъде разнищвана, след като, както и сам казва художникът, важното в крайна сметка е удоволствието и впечатлението у публиката, събуждането на някакви, каквото и да са, емоции у нея, подтикването към размисли? Това винаги е била, ако не единствената, то поне главната цел на изкуството. Много често „лошото“, по-несполучливо изкуство е именно онова, което те оставя равнодушен. Безразличието и вълнението – или везната, която определя успеха на твореца.

Стефан Божков

Важна е, разбира се, и комуникацията – между автор и зрител, между произведение и пространство, произведение и зрител, и автор... Дори между самите творби в една изложба. А тези на Стефан Божков никога не те оставят равнодушен. Философски, бохемски, позитивни, иронични, естетски... Като самия автор.

И както пише американският философ Джон Дюи: „Изкуството е най-ефективният начин за комуникация, който съществува.“ Трудно можем да не се съгласим.  ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов, личен архив на Стефан Божков и „Дом“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Живко Петров с наградата Аполон Токсофорос на „Аполония”

Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов.

Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в Созопол. Минути преди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на фестивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията. Усилията, предаността на Маргарита Димитрова и екипът „Аполония” направиха и невъзможното, без страх, с въображение и артистизъм фестивалът да го има в тази тъжна и сложна година. И не само това – в шестте дни на Празниците има 17 премиери в различните сфери на културата на сцени на открито тази година. Забележителни събития, които са к��асивото доказателство, че духът на „Аполония” е по-силен от притесненията от пандемията в името на артистите и публиката, в името на изкуството.

Живко Петров

Часове преди концерта разговаряхме с Живко Петров за наградата, за предстоящата премиера на албума и не само…

„Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”,

музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че  дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ти връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”. Сподели музикантът, а при връчването му на статуетката при откриването с поклон го каза и пред публиката.

Живко Петров и Людмил Ангелов по време на концерта на “Аполония” 2020

А в разговора ни продължи: „Много спонтанно стана да бъдем заедно с Людмил Ангелов. Людмил сам предложи на един концерт по време на организирания от него фестивал „Пиано Екстраваганца” като представях албума ми „ After 4”. Той хареса пиесите и каза: „Живко, имаш ли ноти? Моля те искам да ги изсвиря!”. И ето сега – той ще изсвири няколко мои пиеси, дори не знам кои. По негов избор! Аз му дадох всички ноти, естествено. Нямам търпение да чуя неговия поглед към моята музика. Нямам никаква представа какво ще направи. Веднага издавам - концертът ще започне с него. Така решихме!. „Пиано Екстраваганца” е страхотен фестивал, но с такъв невероятен човек като създателя му.

Людмил е не само най-добрият ни пианист,

класически, който е наша гордост и е прекрасен човек. Това доказва, че когато си голям музикант си и прекрасен човек. Това правило важи за него. „Пиано Екстраваганца” е фестивал, който доказва, че има смисъл човек да върви към съвършенството”. С голяма убеденост каза Живко Петров. А Людмил Ангелов откри концерта с красивата музика на Живко.  Една от пиесите  двамата изсвириха на четири ръце – невероятен момент за публиката като докосване до красиво музициране и приятелство.

Белослава и Живко Петров на концерта в Созопол

Концертът премиерно представи четвъртия албум на Живко Петров, като музикантите изпълниха и парчета от предишни. Специален момент в концерта беше и изпълнението на Белослава на една от най-хубавите български песни „Всяка година по същото време” с музика на Живко и текст на Матей Стоянов. Песента е написана преди 20 години за едноименния спектакъл в Театър „Зад канала”, постановка на големия актьор Тодор Колев, светла му памет. В главната роля тогава е майката на Белослава актрисата Анета Сотирова.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов представиха в Созопол новия си албум

Но да се върнем към разговора ни с Живко Петров преди концерта, в който той поясни, че новият албум на триото е заедно с Димитър Семов, ударни и Димитър Карамфилов - бас. Той е вече постоянният  член на формацията. Така решили и с Веселин Веселинов-Еко, досегашния басист, защото той е много зает, постоянно. „Така се случи тази пандемия и тези всички стопове – а ние сме раними, артистите. И така продължава затова е Change the Way /името на албума/, всъщност - промяна на пътя.

Промяната е много хубаво нещо – промяна на пътя.

Аз тази година също станах на 50. Много е хубаво да се чувстваш жив! Когато променяш, тогава си жив, тогава вървиш напред. Когато си в комфорта си, когато ти е комфортно означава, че стоиш на едно място, не се развиваш.

Промяната е най-хубавото нещо и мисля, че това е пътят на всеки един от нас - да променя! Промяната е в осъзнаването и в това, че суетата си отива. Суетата на артиста – разбираш значението на пътя. Не казвам, че съм разбрал какъв е смисълът, но мисля, че съм в правилната посока, че това, което Господ ми е дал отгоре – таланта, имаме отговорност да го даваме като изразно средство за комуникация с хората. Това не е наше – ние сме длъжни да го обличаме по най-добрия начин и да го предаваме. И всъщност, ние нямаме голямо значение, хората”. ��азва през смях Живко Петров и допълва: „Това, че си талантлив – всички хора са талантливи. И всеки, дай Боже, да намери себе си, за да станем едно цяло”. Усмихва се на думите си. През целия ни разговор смехът му ни съпровожда, независимо, че преобладават сериозните и по-лични теми за творчеството, за отношението към света.

„Моята музика е много лична, защото тя излиза от сърцето.

Не се съобразявам с каноните, с правилата, те затварят артиста.  Артистът и всеки човек би трябвало да се води от сърцето, да не мисли толкова. Главата – след сърцето! Тогава се случват нещата по най-естествения начин и тогава си откровен. Аз всеки ден сядам пред пианото и си споделям всичко, което усещам. Мисля още веднъж какво и как. Има, разбира се, конкретни неща, които емоционално ми въздействат и може би изкарвам чрез пианото, но не мисля за нещо, което съществува. Опитвам се чрез емоцията да пресъздам музиката си. То те оставя в безтегловност…Ставаш лек и е много гот!”. И пак с усмивка ни убеждава в думите си.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов бяха изпратени изключително топло от зрителите след концерта им на “Аполония” 2020

Питаме го за импровизацията – дали е спонтанност или подготвена като принцип в изявите му като музикант. А той отговаря с категорична убеденост: „За мен най-великите класически музиканти са били най-големите импровизатори. И Лист, и Шопен и т.н. Говорим за пианисти, в случая. За мен предаването на информация, на импровизация не трябва да бъде нещо самоцелно. Не искам да обидя никого.

Импровизацията трябва да бъде част от произведението,

част от посланието, по-скоро, което ти даваш. Импровизацията е моментното ти състояние на това, което искаш да предадеш, да се оставиш на емоцията. Но да я гледаш отстрани и да я пазиш, емоцията - да не я преекспонираш. Тогава импровизацията е оправдана. Защото понякога сме свидетели на такива импровизации, когато хората казват, че това не го разбират и, че не могат да го слушат. Той, самият импровизатор или самият автор не е разбрал какво свири и тогава импровизацията е нещо безсмислено. Това е хаос от ноти, които няма как да бъдат чути и разбрани. Всъщност, импровизацията не е нещо самоцелно, и не би трябвало да бъде!”.

Живко Петров

Самият той като пианист има своите пристрастия като изпълнител и на класически произведения, и на джаз, но и като композитор търси различните пътища в красивата си музика. Къде се срещат тези посоки, как се свързват за него? „Благодарение пак на сърцето – то води да съчетавам класиката с джаза. Оставам на него, то да ме води.

За мен няма джаз, няма класика, няма поп – 

това е усещане, което няма граници. И тогава то е откровеност – ти си себе си. Когато отдаваш и нямаш очаквания, тогава нямаш притеснения”, е обяснението на талантливия артист за толкова съкровени неща. И продължава: „Винаги има музикант, който да ме вдъхновява. Аз винаги във всеки музикант, който слушам, чувам нещо за себе си. Но не мога да скрия моята любов към Хърби Хендкок, към Мишел Петручани, към Кийт Джаре��, към Чик Кария. Това са най-големите пианисти, които са близо до моето усещане, благодарение на тях съм формирал някакъв вкус. Слава, Богу, музиката ти дава възможност да ти осмисли целия ти живот и той не стига. Мечтата ми в другия живот е да бъда музикант с такова подобно усещане, за да ми е хубаво!”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Дългогодишната съвместна работа на Живко Петров с Димитър Семов и Веселин Веселинов (Eko) прераства в Живко Петров Трио (JP3), което официално формират през 2006 г. Триото бързо се превръща в една от разпознаваемите джаз формации в България. През 2007 г. JP3 издават първото си DVD „Understandable“ и са поканени да свирят преди Чик Кариа и Бела Флек на Sofia Jazz Fall през 2007 г. Няколко години по-късно излиза и първият студиен албум „It’s a Dream“ (2012), където специален гост в едноименната пиеса е Васко Василев (цигулка). Албумът се превръща в най-продавания дигитален джаз албум за Източна Европа и триото е поканено да участва в London Jazz Fest през 2012. През 2015 г., след успешно турне в Канада, JP3 записва втория си студиен албум „Between the worlds“ с Арена квартет, чиято премиера е на 2 юни 2015 г. Албумът „After 4“ излиза през 2018 година.

[vprki]

Изложба „Необозримо за Кольо К.” в Градската художествена галерия на Пловдив

„Ако някой каже, че за Кольо Карамфилов е лесно да се напишат няколко страници, ще е прав. И – от друга страна,ще направи онтологична грешка. Защото дори само изреждането на областите, към които той посегна артистично, ще запълни доста листове”. Това написа изкуствоведът и художник Димитър Грозданов по повод голямата ретроспективна изложба на един от най-обичаните пловдивски творци Кольо Карамфилов (1963 – 2014).

Тя се открива в Градската художествена галерия на Пловдив на 7 януар�� от 18 часа и с нея галерията започва своята изложбена програма по време на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. До края на месец януари на двата етажа в Залите за временни експозиции на ул. „Княз Александър I“ №15 ще бъдат представени произведения от различни периоди в артистичния живот на Кольо Карамфилов, предоставени за изложбата от галеристи, частни колекционери, приятели. Ще се покажат филми за и с него в опит да се изгради обозрима картина на разноликото му творчество. Карамфилов работи в почти всички жанрове на визуалното изкуство - графика, живопис, скулптура, пърформанс, инсталации, фотография, изявява се също като режисьор и сценарист. На 28 януари от 17.00 ч.  в ГХГ Пловдив ще бъде представен двуезичен каталог, специално подготвен на изложбата.

Кольо Карамфилов - снимка Стефан Джамбазов

Според изкуствоведката проф. Галина Лардева, „Кольо Карамфилов е средоточие на различни, понякога провокативни гледни точки, творчески концепции и нагласи. Той е един от малкото български автори с ярко изразен регионален и същевременно национален облик и значимост. Специфичното му място в художествените процеси от последните десетилетия у нас се определя от пресичането между съзнателно избраната автостилизация на артиста като „художник на собствения си живот“ и разполагането на творчеството като територия, която единствена е в състояние както да изрази, така и да запази индивидуалната чувствителност на твореца.“ А Димитър Грозданов добавя: „Аз го познавам от почти детските му години, от времето на митологизираната днес група „Ръб“, на която той бе кръстникът. Няма да конкретизирам години, защото членовете на групата (онези, които останаха живи) ревизират времето на създаването й, така че историческата истина отстъпва на емоции с мартирологичен мотив. Убеден съм, че ако Кольо можеше да вземе отношение към тази редакция, би я възпрял, както съм убеден, че при неговото присъствие и идеята за музей „Ръб“ не би се осъществила така комично, нито пък късните феминистични прояви на няко�� членове от групата биха били толкова анахронични. – Ето как Кольо и днес със своето отсъствие въздейства върху ист��рията”.

Една от картините на Кольо Карамфилов от изложбата в Националната галерия преди три години - снимка Стефан Джамбазов

Ние пък си спомняме как много хора не повярваха преди пет години, че Кольо Карамфилов ни е напуснал, след като се разбра за неговата кончина. Даже във Фейсбук негови приятели отказваха да употребят думата „Сбогом”, а пишеха „Довиждане”. Хората не вярваха, че този витален творец, който понякога твърдеше, че е хулиган, си е заминал безвъзвратно от този свят. Но колкото и предизвикателен да изглеждаше като човек и творец, Кольо беше изключително талантлив човек и като такъв беше много тъжен. Спомняме си една негова изложба през 2011 г. в столичната галерия 1908, която беше нарекъл Made in Absence. Той описваше картините си от експозицията като опитващи се да покажат живота на артиста, изгубен в избори, избори като този между философския или битовия начин на оцеляване в място, където културата (изкуството) е последното нещо, което вълнува държавата. По думите му тогава културата е последната дупка на кавала и той решил „да се избъзика на това, което е в момента”. „Трябваше да се казва „Никога няма дъно”. Един неуспял самоубиец няколко пъти правил неуспешен опит за самоубийство. Все се давил и казвал: „Батко, никога няма дъно”. Това е голямо намигване към ситуацията на културата в България”, каза тогава Кольо Карамфилов. И добави: „Няма да обяснявам изложбата, тя е много тъжна. Един ден всичко ще изчезне, слънцето ще спре. По-добре е да създадем една хубава морава, по която да тичаме, а не всичко да е в тръни и в буренаци”, призоваваше художникът.

Кольо Карамфилов на изложбата в Созопол по време на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Това обаче не го спираше да работи. И през 2012 г. на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Кольо Карамфилов заедно с приятеля си Стефан Божков представи една изложба не точно вдъхновена, а спасила чиновете от старото училище в Трявна. „Джепето School – Випуск 2012” –  едно малко тъжно намигване е усещането, което създаваше и тази изложба на Кольо Карамфилов. Целият изходен материал за проекта са всъщност стари чинове от училището по изкуствата в Трявна. Тогава Кольо казваше : „Това са чинове – трябваше да ги изгорят, те са двулицеви, само гледай как е изгоряло всичко. Аз жулих, жулих. Аз казах: „Абсурд! Няма да ги изгорите, ще ги върна във вид на картини или не знам още на какво, но няма да ви дам да ги изгорите тези чинове. На тях са стояли стотици хора, умни, бели глави, които в момента са едни от най-големите художници на България”. Такъв си беше Кольо Карамфилов – зад неговото на пръв поглед екстравагантно поведение се криеше един дълбоко тъжен и чувствителен човек, готов да помогне и подкрепи всеки талант. Тъжен, но и добър човек с изключителен талант. И всички, които са работили с него и в киното, и в театъра, и в изложби и пърформанси, ще го запомнят като един вдъхновяващ приятел.

А Димитър Грозданов припомня още в текста си за каталога на изложбата: „Смята се, че първият художнически опит на Кольо в детските му години е някакъв нарисуван клоун, но дори и ако се абстрахираме от този неясен спомен, моментът на осъзнаването му като художник е достатъчно рàнен. По-късно, след завършване на гимназия, той работи цветни акватинти върху цинкови плочи. Става дума за фигуративни графики със своя типология, поетика и стилистика, които веднага го утвърдиха като оригинален млад художник. През онези години (края на 80-те – началото на 90-те години) съм откривал някои негови изложби, като посрещнах критично само една, в която бяха използвани захвърлени дървени надгробия от някакво хасковско село. Въпреки несъгласието ми тази изложба, показана в Стария Пловдив през 90-те години на ХХ век, предизвика интерес. По-късно той с лекота премина към живопис, скулптура, илюстрация, инсталация, театър, както и почти навсякъде, където виждаше място за интерпретации. Струва ми се,че силата му беше в минималистичните реминисценции, както и в скритата асоциативност. Той, както бе опитал един известен френски модернист, сякаш искаше да изрисува „гласните“, звуковете, тоновете и полутоновете, нашепванията, тишината.

Неслучайно в един по-късен период той се сроди с италианския трансавангард и постмодернизъм. В работата си Кольо правеше културологични разходки. Бих казал, че правеше „разрези“, ако движението му не беше толкова въздушно и епидермално. С нещо в инспирациите си той напомняше модерен Пиеро, който съчувства от дъното ��а душата си на всички, до които се докосне, който се вживява без остатък във всяка ситуация. А Кольо непрестанно се докосваше до множество хора, попадаше във всевъзможни ситуации – и на всички отдаваше дължимото. Рееше се между стиловете, епохите, видовете и техниките с лекота и въображение, движен от рефлекса си за съпричастност и личния си вкус. Такива бяха и отношенията му с Павел Алберт (ранен член на група „Ръб“), с когото обмениха доста идеи и формули. През 1995 година направихме пърформанс в планината на един заснежен сипей в местността „Джофара“ край Кърнаре. В студеното време Кольо не се поколеба да се разсъблече и да се затрупа с камъни.Сещам се и за една негова „монументална рисунка“ с въглен в стола на Художествената гимназия в Трявна от2013 година. Тогава си помислих колко леко си позволява да бъде експлоатиран. Същевременно обаче и самият той лесно експлоатираше: преминаваше, палеше се, откликваше на импулса и продължаваше нататък.

Любим режисьор на Кольо бе Тарковски, а от българските най-много харесваше Теди Москов и Александър Морфов, както и някои кукленици. От критиците най-близък му бе Петър Змийчаров, който също беше интегрална личност, чужда на лесното правене и мислене. Сценографии в Русия, Украйна, Румъния, църковни стенописи, групови участия с „Ръб“ и „Диско 95“, художествено оформление на ресторанти, барове, празници, фирмени презентации… всичко това го вълнуваше. Той притежаваше вулканична универсалност, която го тласкаше от една дейност към друга. Същевременно пазеше ревниво така нареченото авторско право и често се предпазваше от клопки чрез договори. Винаги съм се чудел с каква лекота съчетава разнопосочните емоции в тези странични дейности и как въпреки това запазва толкова енергия за истински артистична дейност.

Възкъси панталони (като на Чаплин), паднал настрана перчем (като Гео), пълничка фигура (като на Карлсон), Кольо бе пленителен и за жени, и за мъже, като самият той не бе лишен от суета. Жените го следваха и го гледаха в устата, която бълваше афоризъм след афоризъм, а мъжете го имитираха в походка, прическа, пиене и т.н. и в повечето случаи го дискредитираха с епигонството си. Всички го обичаха. Мисля, че той често презираше обкръжението си, но търпеше неговата сервилност. Кольо сякаш бе сатир от компанията на Дионис и крачеше по пътя на мистериите, хвърляйки цветя и усмивки настрани. Понякога се спъваше в цветята и усмивките. Формотворчеството представляваше израз на пътя му в концептуален и във вербален смисъл. Бързо изпълваше с рисунки салфетките в кръчмите и бързо ги пускаше да летят като птици по масите.

Историята на нашето съвременно изкуство неведнъж се е произнасяла за Кольо Карамфилов. Определян е като оригинален автор и като адаптивен производител, който умее да организира изложби, но и свои комерсиални галерии. Като артист, който с еднакво широк размах твори и компилира, създава и пренася, открива и посредничи по пътя на откритията. Може би е необходимо да изтече определено време, за да се даде балансирана преценка на неговото творчество. Необходимо е да се успокоят страстите около Кольо, още повече, че още с ранните му стъпки около него се бяха появили епигони, както и откровени кописти. Широтата на изявите на Кольо обаче поставя подражателите в затруднение – това, което на него му се удаваше с лекота, за тях означава неимоверни усилия и затъване в компромиси.

В съвременното ни изкуство мястото на Кольо Карамфилов е запазено. Това е мястото на творец, но и на топла и любвеобилна личност. Творчеството на Кольо е принципно неразделно от неговите жени, неговите приятели, неговите сантименти, неговите интимности – за това може да се говори допълнително. Във всеки един смисъл това творчество създава пространство за приютяване, пространство за черпене на емоции. Един негов приятел бе написал, че Кольо сега щеше да бъде на 55 години, но за него той си остава на 35. За мен Кольо си остана на 25 години, когато рисуваше, пееше и говореше, без да спира. Мистерията Кольо Карамфилов бе изградена още тогава. Тази мистерия ни увлича и притегля и днес, като ни кара да мислим за времето. Кольо се превърна в един Пиеро на мечтите, за когото често си спомняме, без да можем да го дефинираме докрай. Неговият живот бе фрагмент от бестиарии – движим се днес по релефа на този фрагмент и не можем да различим изкуството и измислицата от живота”, написа Димитър Грозданов. А проектът се осъществява от Фондация „Култура и съвременност“ в партньорство с галерия U.P.A.R.K. и е част от официалната програма на Европейска столица на културата – Пловдив 2019. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Йордан Д. Радичков спечели наградата „Рашко Сугарев“ на НДФ „13 века България“

Йордан Д. Радичков е удостоен с първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев“ 2021, на Национален дарителски фонд „13 века България“. Втората награда е за Ралица Райкова, за разказа „Солта на земята“ и трета награда за Елеонора Бойчева, за разказа „Пейката“.

Наградата се връчва традиционно на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Миналата година зар��ди извънредното положение, наложено на 13 март връчването на наградите на двайсет и третото издание по изключение се състоя  в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. За него може да прочетете тук. Тази година хубавото събитие беше на Деня, но поради сложната обстановка, свързана с разпространението на Ковид-19, събитието се проведе камерно в зала „Проф. Васил Геров“ в централния офис на Фонда, както информираха оттам. 

Писателят Деян Енев, член на журито, връчи поотделно грамотите на отличените. Слава Иванова – изпълнителен директор на Фонда, поздрави всеки от тях, поднесе книги – издания на Фонда, и пожела нови творчески успехи. Така по причините, които така безапелационно промениха живота ни в последните вече почти 14 месеца нямаше как да проведем разговор на живо с лауреатите и членовете на журито, които са постоянни – писателите Димитър Коруджиев, Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев. Затова разговорът ни с наградените стана по мейл.

Деян Енев и Теодора Димова, членова не журито, снимка Стефан Джамбазов

Малко повече си „говорихме “ с Йордан Д. Радичков.

Имате три сборника с разкази на тази млада възраст, а решихте да участвате в конкурса на името на Рашко Сугарев на НДФ „13 века България“. Защо? И друг път сте кандидатствали, без да бъдете награден на финала. С какво е важна за Вас тази награда?

Предполагам, че всеки конкурс е възможност човек да си свери часовника и да напомни за себе си. И може би всеки конкурс в сферата на изкуството прави по-видими участващите творби, техните автори и напомня за тях. Защото публиката не е длъжна да следи непрестанно какво се издава и какво се появява на литературния хоризонт. А информацията, поради обективни причини, все по-трудно достига до по-широк кръг от хора. Ето, сега се случи, жури с председател Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова, да отсеят няколко разказа. И така и се случи, че чак интервю да се взима от наградения човек. Та по този повод мога да застана пред публиката и да ѝ се поклоня, да ѝ кажа моето име и да споделя с нея моя къс разказ, който може да се прочете тук. Що се отнася до това с какво наградата на името на Рашко Сугарев е важна или някоя друга награда е важна или какво е важно въобще – това зависи от всеки един от нас и важността, която приписваме на дадено явление.

Винаги съм гледал на наградите на името на даден човек, като възможност да се напомни и за дадения човек. И наградените виждам като знаменосци на тоя човек. А писатели от ранга на Рашко Сугарев само ще спечелим, ако продължаваме да четем.

Деян Енев /л/, Йордан Д. Радичков /ц/ и Слава Иванова., фотограф Цветан Игнатовски

Преди време връчваха наградата в книжарница на „Хеликон“ заедно с нейните годишни награди. По този повод неин представител разкази как един посетител го помолил да го посъветва за хубава книга и книжарят му препоръчал един сборник с разкази. А човекът казал, че иска книга, а не разкази…Коментарът Ви?

Едва ли съм аз този, който ще може да разкрие тайната защо до днес разказите и сборниците се смятат за нещо по-малко пълнокръвно от романа. Впрочем в този въпрос къде се нареждат повестите и новелите? Доколкото съм се интересувал по време на образованието ми и като редови читател, любопитен към настроенията на публиката, знам, че това не е от вчера и може би това следва да бъде коментарът ми: това не е от вчера.  

Смята се не само от литераторите, че разказът е най-трудният жанр за писане. Така ли е, според Вас?

Не съм сигурен кое изкуство се създава лесно и кой е най-лесният жанр в литературата. За себе си мога да кажа, че се чувствам комфортно в полето на късия разказ, тъй като там чувствам най-голяма свобода. 

На кого първо давате да прочете Ваш разказ? На кого вярвате в оценката?

Първо гледам, ако сам мога да прочета написания разказ. Ако сам не успея да го прочета гледам много-много да не го тиражирам и разпращам. Ако се престраша да го изпратя на някого – има на кого. Безкомпромисните ми читатели, макар да мога да ги преброя на едната си ръка, не крият от мен слабостите на един текст и за това мога само да им благодаря. Що се отнася до разказа „Кучешки живот“ – него първо прочетох на двете кучета у дома, на които и го посветих. През цялото време те ме гледаха много умно и когато привърших прочита и двете бяха напуснали стаята. Това приех като знак за тяхното пълно доверие в мен.

Деян Енев, Ралица Райкова /ц/ и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Ралица Райкова е родена в София през 1999 година. Завършила 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и е студентка в трети курс в специалност Information-communication в Université de Lorraine, Франция. Тя каза следното за себе си: В продължение на няколко години бях стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“ в област „Литература“. Носител съм на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г., на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. и на втора награда за 2021г. Мои разкази са публикувани в списанията „Култура“, „Страница“, „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура, а поезия - в „Литературен вестник“. 

Имам също така публикувани преводи от френски и английски език за сп. „Християнство и култура“. По-сериозно се захванах с писането на разкази в гимназията. В началото основен стимул ми беше проектът 1000 стипендии, който представляваше възможност да изляза извън рамките на училището и да експериментирам с есета и художествена литература. Като човек, който винаги е обичал да чете, писането за мен е естествен начин на изразяване. Не бих го определила като някакъв избор, тъй като, както с повечето неща, писането на разкази дойде постепенно и дори някак незабележимо. В един момент човек просто осъзнава колко много има за разказване и колко интересно е да опитваш да сглобяваш истории от думи – и се захваща за работа.

В личен творчески план, наградата на НДФ „13 века България“ е голямо признание. Подобен стимул е особено важен за младите автори, към които се обръща конкурсът. Благодарна съм за това признание.

Елеонора Бойчева /л/, Деян Енев и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Елеонора Бойчева е на 32 години от град Лом и сподели съкровено: Майка съм на Цветелин и Изабел, съпруга, практикуващ психолог и душеприказчик. Пиша от момента, в който се научих да пиша. Историите ми нямат възрастови, географски и душевни граници. Печелят сърца и конкурси на национално и международно ниво. Някои от тях скоро събрах в дебютната си книга „Стриптийз“, която се радва на неочакван за мен читателски интерес. Може би, защото е много честна и чиста като послание. Създадох си място в социалните мрежи – страничка, която също носи името „Стриптийз“ и в която раздавам хляб за душата. От всички роли, обаче, в които имам честта да се изявявам, най-специална, за мен, е тази на майка. Защото единствено с децата човек расте на всички нива. Този конкурс за мен е показател и знак, че се движа във вярната, за мен, посока. Оценката, която получих, участвайки в него е усмивката на имена от ранга на Рашко Сугарев пред това, което правя. И ще продължавам да правя! Късият разказ е моята форма на изказ. Участието и наградата в този конкурс ми го доказаха! Чест е за мен! 

А членът на журито Деян Енев беше лаконичен: Мисля, че и тази година със сигурност наградихме трите най-добри творби. В разказа си "Кучешки живот" Йордан Д. Радичков виртуозно преодолява стената между аз и ние. В разказа "Солта на живота" на Ралица Райкова поезията и реализмът образуват висококаратова сплав. А разказът "Пейката" на Елеонора Бойчева е образец за емпатия.

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете преди три години, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.

Носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов и други. ≈

Текст: Зелма Алмалех

През 2021 НДФ „13 века България“ ще връчи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за десети път. Наградата е учредена, когато изпълнителен директор на Фонда беше художникът проф. Греди Асса. На 19 април 2021 журито определи шестимата номинирани от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. Кой е романът на годината ще разберем по традиция на 11 май в клуб „Перото“ на НДК. 

[vprki]

Антони Дончев и Христо Йоцов с наградата на Plovdiv Jazz Fest

Plovdiv Jazz Fest ще го има и тази година, въпреки COVID – 19, от 5 до 7 ноември. Разбира се, при вземането на всички противоепидемични мерки. Тази година фестивалът ще отличи двама прекрасни музиканти - Антони Дончев /горе - снимка Стефан Джамбазов/ и Христо Йоцов (който тази година навършва 60, а Антони ги закръгли миналата) с Награда за цялостен принос в джаза.

През 2020 година тя ще има двама носители, които едновременно ще бъдат отличени като създатели на групата „Акустична версия“, но и всеки от тях поотделно – като фигура, която има огромно въздействие и влияние върху развитието на джаз сцената в България. Освен изпълнители, Христо Йоцов и Антони Дончев са преподаватели и композитори. Преди 35 години двамата основават една от най-добрите български джаз формации „Акустична версия“. Дончев и Йоцов са ярък пример за съвременни музиканти, които с лекота и умение се справят с разнородните форми на музициране и които без проблеми могат да съчетават многообразието на джазовата стилистика. Специалният проект, който включва „Акустична версия“ с участието на Ричард Бона е по инициатива на Plovdiv Jazz Fest.

Христо Йоцов - снимка архив

Фестивалът ще бъде закрит от триото на един от най-великите басисти в света – Авишай Коен, който се е съгласил да направи два концерта на 7 ноември – от 19, 30 и от 21  часа. Композициите на Авишай Коен отразяват обширна музикална вселена от традиции, култури, езици и стилове: от песни на иврит до ладински народни песни, от комбиниране на класическа музика и джаз до джаз стандарти и съвременен джаз. В България Авишай Коен пристига със своето ново трио, в което участват Елчин Ширинов (пиано) и Рони Каспи (барабани). На сцената на Plovdiv Jazz Fest те ще представят най-новия 17-ти албум на Авишай Коен – Arvoles. Пловдив ще е част от турнето „50:50:50“, което включва 50 концерта в 50 града и е посветено на навършването на 50 години на музиканта.

Авишай Коен - снимка архив на фестивала

Обяснимо тази година чуждите изпълнители ще бъдат малко. Но пък винаги ни е правило впечатление как Мирослава Кацарова, създател на това прекрасно събитие, традиционно включва български джаз музиканти в програмата на Феста. Извън него подкрепя колегите си, изявите им, без користност или лични съображения. А тя с усмивка споделя, че за нея това е естествено: „Ние не сме много и трябва да се подкрепяме. Ако си говорим лоши неща един за друг, какво ли ще говорят другите за нас. Трябва да имаме уважение към нещата, които правим и към труда си. Вярвам, че ако уважаваш труда на другите, уважаваш и собствения си труд. Никога не гледам на изкуството като на място, където съперничеството, състезанието, съизмерването един с друг има значение. Ами съизмервай се с идеалите си. Към това се стремя аз“, казва джаз певицата.

Живко Петров - снимка Стефан Джамбазов

С два концерта на български джаз музиканти ще започне тазгодишното шесто издание на Plovdiv Jazz Fest от 5 до 7 ноември в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Първият гост на едно от най-важните джаз събития в страната ще бъде пианистът и композитор Живко Петров със своя солов албум Ten. Неговият концерт ще бъде на 5 ноември от 19, 30 часа. Живко Петров е един от най-изявените съвременни български музиканти. Той е пианист, композитор, продуцент и аранжор. Работата му е от огромно значение за съвременната музикална сцена в България. За последните 20 години името му стои зад много талантливи и популярни музиканти в България. След много съвместни албуми и творчески колаборации, през 2015 г. Живко Петров издава своя дебютен солов албум After 4. Четири години по-късно той прави вторият си солов проект Тen, наречен на броя пиеси включени в него.

Веселин Койчев и Цветан Недялков - снимка архив на фестивала

Същата вечер в 21 часа на сцената ще се качат забележителните китаристи Веселин Койчев и Цветан Недялков с техния квартет The Teachers. Събитието ще бъде посветено на 60-тия юбилей на Веселин Койчев, който е сред особено значимите имена в история на българския джаз. Койчев е част от групата „Джаз линия“, която се смята за еталон за български етно джаз. От 1991 г. той става лидер на легендарната джаз формация „Бели, зелени и червени“ (най-дълго просъществувалата джаз група в България), за която започва нов етап в развитието. С нея изнася многобройни концерти на всички джаз форуми в страната и представя българската джазова музика на най-престижните фестивали в света. Автор е на джаз, поп, симфонична и театрална музика, обработки на фолклорна музика, аранжименти и оркестрации. Веселин Койчев има зад гърба си над 1000 концерта. Преподава китара в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“.

Ричард Бона - снимка архив на фестивала

Заедно с Цветан Недялков свирят заедно от 2009 г., когато съвместно с Иван Лечев създават популярното „Акустик Трио 3000“. Недялков също е преподавател по „Поп и джаз китара“ в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, София. Двамата китаристи създават групата The Teachers и в нея канят музикантите: Христо Минчев (бас китара) и Кристиян Желев (барабани). Стилът на квартета може да се определи като фюжън, съчетаващ тематизма на българската народна музика с хармоничните похвати, аранжиментите, импровизациите и изпълнителските прийоми на джаза.

Милен Кукошаров - снимка архив на фестивала

Втората фестивална вечер (6 ноември) на Plovdiv Jazz Fest ще започне в 19,30 часа с премиерата на най-новия авторски проект на известния пианист, аранжор и композитор Милен Кукошаров – Wind Harmonium. През последните години той разширява своите професионални интереси, като композитор, в сферата на класическата музика, театъра и киното. Wind Harmonium е своеобразен кросоувър, който включва похвати и форми от класическата и джаз музиката, а звученето се доближава до камерната музика. Композициите са нови, сред тях има и теми, които Милен Кукошаров е създал за театрални спектакли през последната година. Освен него обаче, Wind Harmonium включва още осем души. Специални гости ще бъдат световно признатият български кларнетист, живеещ в САЩ – Илиян Илиев и мецосопраното Мичико Дате от Япония. В проекта участват още музикантите: Дарина Иванова (флейта), Габриела Тодорова (обой), Добромира Ваклинова (кларинет, бас кларинет), Розалия Ангелова (фагот), Александър Леков (контрабас), Атанас Попов (ударни инструменти).

Антони Дончев - снимка архив на фестивала

Веднага след Wind Harmonium от 21 часа, ще бъде първата музикантска среща на една сцена на пианиста Антони Дончев, барабаниста Христо Йоцов и световноизвестният басист, номиниран за „Грами“ – Ричард Бона. Той е свирил и записвал с музиканти като Боби Макферин, Куинси Джоунс, Хърби Хенкок, Тито Пуенте, Джордж Бенсън, Шака Кан, Бранфорд Марсалис, Майк Стърн и др. През 2002 г. Бона e част от известната джаз формация на Пат Матини. Всяка година Фестивалът има и съпътстваща програма, която включва най-разнородни събития. 

Хилда Казасян - снимка Стефан Джамбазов

Първото от тях е ден преди да започне основната програма. Грандиозният концерт на Хилда Казасян и Плевенската филхармония „Да послушаме кино“ ще бъде в Комплекс СИЛА от 20 часа на 4 ноември. Диригент ще бъде Борислав Йоцов, а на сцената заедно с Хилда Казасян ще бъдат едни от най-добрите и утвърдени джазови музиканти в България: Христо Йоцов (барабани), Живко Петров (пиано), Димитър Карамфилов (контрабас) и Михаил Йосифов (тромпет). Специални гости ще бъдат Теодосий Спасов и Васил Петров.

Друг важен акцент от съпътстващата програма на фестивала е фотоизложбата, посветена на ярката личност на българския художник Андрей Даниел. Експозицията ще може да бъде видяна и през всички дни на фестивала в Дома на културата „Борис Христов“. Неин автор е Стефан Джамбазов. Изложбата е проект на Фондация „Въпреки“. На 7 ноември в Bee Bop Café от 14 часа пък ще бъде лекцията на Светослав Николов и Мирослава Кацарова за творчеството на норвежката джаз певица, с български произход, Радка Тонеф. Събитието ще се проведе съвместно с Jazz FM Radio. Ден след края на основната програма (8 ноември), заключителното събитие за фестивала ще бъде представянето на книгата на Мила Иванова „Хартиена лодка в открито море“ и разговор с авторката ѝ в Bee Bop Café от 14 часа. Книгата включва 65 текста за теми, вдъхновени от реални нейни изживявания. Всяка страница е по действителен случай, или както казва Мила, по действително усещане. 65 текста, които разказват за надежди, страхове, носталгия, страст, красота, лудост, благодарност и любов. Някои от тези есета са писани специално за сборника, други вече са известни от блога на Мила, а трети тя е преработила изцяло при съставянето на „Хартиена лодка в открито море“.

Мирослава Кацарова - снимка Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Неведнъж сме коментирали какво се крие зад това усилие да го има Пловдив джаз фест през годините. Безспорно изключителна вяра в каузата, последователност и личен авторитет, за да ти повярват и това прави Мирослава Кацарова. Даваме си сметка за усилията ѝ този фестивал да се случва и винаги с изключителни музиканти, които са в топ артистите на света. Преди години, когато току-що започнахме да списваме сайта „въпреки.com” Мирослава Кацарова беше един от първите ни събеседници. Не се познавахме лично дотогава, беше ни впечатлила с прекрасните си предавания по JAZZ FM Desafinado всяка събота и Singin’&Swingin’в неделя, от които сме научили много.

Мирослава Кацарова - снимка Стефан Джамбазов

Тогава тя сподели за себе си: „Джазът е спасителната музика за мен, тя ме спасява като човек. Никога не съм си мислела, че ще стана и певица и ще посегна към нея. Открих джаза за себе си в гимназиалните си години, през осемдесетте години в пловдивската езикова гимназия, прочутата гимназия, където имаше невероятна дисциплина, сравнима само по колежите в Съединените щати, затова само сме чували тогава, по онова време. Това, че тази музика беше низвергната, беше дори под особена форма забранявана, ни се услади. Спомням си, че тогава ставаха тези много интимни джаз-срещи в Пловдив, където се явиха и тръгнаха „Акустична версия”, Теодоси Спасов, Йълдъз Ибрахимова, която тогава беше Сузана Ерова / по време на т. нар. „Възродителен процес“ – бел. авт./, „Бели, зелени, червени”, Огнян Видев – всички джаз-артисти. Това са такива легендарни, култови музиканти, които бяха познати само в някакви тайни среди, в кръгове, в които си споделяхме нашите мнения, абсолютно без те да участват в публичното пространство.

Мирослава Кацарова - снимка Стефан Джамбазов

И аз тогава разбрах, че джазът е този пристъп на свобода, който особено в онази възраст е изключително важен, всъщност той те създава като личност, той те дефинира. Благодарение на тази музика, разбираш, че светът е друг, отваряш едно ново духовно пространство. Покрай тази музика откриваш други хора, откриваш приятели, защото се превръща във форма на общуване. Още тогава разбрах, че това не е една музика, която харесваш и си потропваш просто с нейния ритъм, а тя те превръща в нейния ритъм до края на живота ти, защото импровизацията, всички изразни средства в джаза, това свободно общуване на музикантите на сцената от една страна и на публиката – от друга те кара да се чувстваш спокоен, свободен като истинските хора”, сподели Мира Кацарова. Бихме само добавили, че хубавата музика, най-универсалният език, не рядко е преживяването, което ни дава сили да продължим напред. А сега това важи още повече в условията на изолация и пандемия. Надяваме се, че тя няма да провали тази година това прекрасно събитие… ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: архив на фестивала и Стефан Джамбазов

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  ��ъм себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да осъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белослава, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получава Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-значителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно с трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „Всички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят суперлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и особено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото �� високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  Яница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А Теодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е носител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога смесвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че съм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишният му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Ми��айлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естетическа цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, Георги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Като почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като пример: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на краен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ситуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на ��сичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искра Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „По другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Иван Ланджев взе Националната награда за поезия „Владимир Башев“

„Благодаря за високата оценка. Владимир Башев си отива преждевременно на 32 години, но успява да каже най-важното от себе си в поезията. Написах и издадох тази книга миналата година, когато бях на 32 години, вече съм на 33“.  Каза поетът Иван Ланджев при връчването на наградата си на името на големия поет.

И продължи: „До преди няколко дни не знаех регламента на конкурса и в първия момент понеже вече съм на 33 реших, че не мога да получа наградата. Но разбрах, че влизам в този регламент. Чувствам се много щастлив за високото отличие, много признателен и едновременно с това благодаря за тези издания. А Владимир Башев продължава да бъде с нас“.

Иван Ланджев и Слава Иванова

Наградата е почетен диплом и ф��нансов приз, осигурен от НДФ "13 века България". Тя му беше връчена от председателя на журито поета Георги Константинов, изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ Слава Иванова и директора на Националния литературен музей Атанас Капралов на тържество, на което беше отбелязана и 50-та годишнина на Националната награда за поезия на името на Владимир Башев за млади поети до 32 години. На тази възраст катастрофа отне живота на прекрасния поет на 19 ноември 1967 година. Наградата е създадена две години по-късно през 1969 година от седмичника "Пулс", чийто главен редактор Владимир беше приживе и от съпругата му Вера Ганчева, когато тя е едва на 26 години… "След закриването на вестника няколко години тази награда изобщо не съществуваше. Заинатих се, обърнах се към големи наши художници, близки на Владко, които ми помогнаха да привлека вниманието към инициативата да подновя наградата, СБЖ ни предостави /събрахме се групичка ентусиасти/ салона си за сбирки и огласяване на наградените, СБП също ни подкрепи в своя пред-петевски период, "Литературен форум" и други издания подхванаха популяризирането й и се получи... Катя Башева събираше редакцията в дома ни /аз бях главно в Швеция, но участвах също, макар дистанционно/ и създаваше атмосфера, която колегите на Владко още помнят с благодарност", припомня Вера Ганчева.

От погледа на изминалите десетилетия, в които наградата се утвърди и като един от най-вдъхновяващите стимули за младите поети проф. Вера Ганчева сподели пред присъстващите на юбилейното тържество, че почти без изключение младите творци, получили престижното отличие в началото на творческия си път са били обсипвани с множество награди. И допълни, че високите критерии за присъждането на наградата на името на Владимир Башев са били достатъчно високи и безпристрастни, за да служи тя като надежден и плодоносен маркер на възходящ и плодоносен път в литературата, най-високата, истинската литература.

Иван Ланджев и Георги Константинов

От 1969 година с нея се удостояват поети до 32-годишна възраст за издадени техни стихосбирки. През годините изтъкнати български художници, приятели на поета, даряват свои картини на младите таланти. До сега носители са 30 български поети. Сред тях са Росен Карамфилов, Бойко Ламбовски, Ясен Устренски, Златомир Златанов, Димитър Христов, Надя Попова,  Добромир Тонев, Александър Томов, Паруш Парушев, Георги Борисов, Виктор Самуилов, Драгомир Шопов, Калин Донков, Воймир Асенов /първи носител през 1969 година, да е светла паметта му!/ и други. Юбилейното издание на едноименния конкурс за млади автори до 32 години се организира от Националния литературен музей с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Журито е в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (награда „Владимир Башев“, 1981), Димитър Христов /награда „Владимир Башев“, 1982/, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“). Юбилеят на наградата беше отбелязан и със сборник със стихове на наградените. По този повод председателят на журито, поетът Георги Константинов каза: „Колко ценни откривателства е направил конкурса с благородното участие на проф. Вера Ганчева. Не случайно конкурсът е посветен на прекрасния поет Владимир Башев, загинал преди да навърши Христовата възраст. Владимир Башев ни е оставил талантливи стихове, истински пример за млада мъдрост, искрена изповедност и ранно творческо осъществяване. Автор е на няколко ярки поетически сборника, на хубави текстове за песни, на либрето за опера, на чудесни преводи, предимно на млади поети от няколко европейски страни. Трябва да приветстваме излизането на сборника с такива поети, изминали творческия си път от дебюта си до днешния ден“.

В книгата “Поетично ателие”, издадена от Националния литературен музей със спомоществователството на НДФ “13 века България”, са включени стихове на 30 - те български поети, удостоени с Националната литературна награда “Владимир Башев”

Журито тази година даде и поощрителни награди на младите Десислава Славова, Теодора Тодева, Владислав Ивов и София Милева. Цитираме Десислава, която при получаване на наградата каза: „Поезията е плаващ пясък, в който потъваш сам…“. И да отбележим, че Иван Ланджев тази година за поетичната си книга „Ти, непрестанна новина“ с редактори Иван Теофилов и Георги Господинов /какво повече!/ бе закичен с Орфеев венец на Античния театър за литературната награда на фестивала „Пловдив чете". Иван Ланджев е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет” (2011), на наградата „Памет” (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов” (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер” (2010), „Ние според мансардата” (2014) и „Ти, непрестанна новина“ (2018) /изд. “Жанет 45″/, за която получи наградата.

Част от тържествената церемония беше представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева. И тук ще си позволя да се върна малко назад във времето. Бях ученичка, когато загина Владко Башев, помня и деня. Този трагичен момент по особен начин е свързан с моето семейство и приятелството на родителите ми /светла им памет!/ с него, с Вера, с нейните родители, с онези повехнали рози, ограждащи булеварда пред Полиграфическия комбинат. Вече малцина си ги спомняме. Това е друга тема, много лична. Вера също тежко пострада в катастрофата, но продължи не само да пази, но и да вдъхновява младите хора, литераторите с творчеството и личността на Владимир Башев. Тя заедно с покойната майка на поета Катя Башева дариха апартамента им на булевард „Ситня��ово“ на Националния литературен музей, който и днес е дом на поезията.

Атанас Капралов

Вера беше един от първите ни събеседници във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Идеята ни тогава за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и престижната награда за млади телевизионни журналисти и преводачи. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече от много големите ни деца. Тогава Вера ни сподели, че Владко Башев я е насочил да преведе тази прелестна книга на Астрид Линдгрен…

А на тържеството по повод 50 - годишнината на наградата на името на Владимир Башев Вера Ганчева представи новото издание на любовната лирика на поета по начин, по който можем само да се възхитим и преклоним към нейния прочит не само като интимно споделяне, но и като сила на духа: „Моята задача е да представя току-що излязлата от печат книга, в която са събрани повечето и наистина все хубави  /които не хубави, но са прекрасни!/ стихотворения за любовта, отредили на Владимир Башев най-видно място сред творците на българска поезия, наред, разбира се, с неговите наситени философски и обществено ангажирани творби, чието мажорно звучене обаче не заглушава деликатността и дълбоката емоционалност на интимната му лирика. Сега го казвам и действително го мисля, но преди няколко години известният наш литературовед и издател проф. Николай Аретов сподели с мен намерението си да я издаде отделно от цялостния корпус на Башевата поезия, отдавна възприет и оценен по достойнство от широка читателска публика не само у нас, аз не реагирах с особена отзивчивост, а дори не прикрих своя откровен скептицизъм.

Проф. Вера Ганчева

Имах доверие в подготвяното от д-р Мариана Кирилова съставителство, неведнъж съм давала израз на признателността си за онова, което тя направи и прави за популяризиране на творчеството и личността на Владимир Башев /за онези, които не знаят тя е и движещата сила днес в Литературния кабинет, носещ неговото име и който все повече се превръща в активен литературен център и творчески клуб/, но отделянето на интимната поезия от цялостното творчество и наследство на поета ми се струваше рисковано. Зададох си въпроса дали днешните поколения притежават необходимия вкус и чувствителност, за да се отворят те за изтънчените вибрации на тази поезия и за нейния изтънчен език, дали схващат любовта като дар  и саможертва подобно на Владимир Башев и няма ли неговите творчески интерпретации на този най-висш дар на човечеството да събуди у тях по-скоро ирония, отколкото разбиране и възторг.

Николай и Мариана ми възразиха по възможно най-убедителния начин – с книга, която почти веднага се превърна в хит, беше активно отразена в медиите и приета от публика, именно главно младежка. Това ме стимулира и изненада. Пътят към повторно издание на Башевата интимна лирика беше за мен вече не само открит, а и задължителен. Съставителството е отново на Мариана Кирова, но стихосбирката, която всеки от вас тук може да вземе в ръце, има сега друга и неповторима физиономичност. Съчетанието на тази силно въздействаща и духовно обогатяваща поезия с таланта и изяществото на рисунъка на друг виден представител на българската култура – Румен Скорчев й придава допълнителна стойност и обаяние.

Искам да откроя приноса в дадения случай на Ели Скорчева, съпругата на Румен, от която безвъзмездно получихме правата за възпроизвеждане на неговите творби, тъй умело подбрани и аранжирани от художника Веселин Цаков. Като изказвам благодарност на всички, които допринесоха за това повторно издание и особено на Националния литературен музей, който под егидата на Националния дарителски фонд „13 века България“ съхранява и преподнася на нови и нови поколения у нас познанието за личността и наследството на един от любимите поети на България, аз бих искала да прочета няколко реда от текста, написан от мен за своеобразния диалог между поета Башев и художника Скорчев, който вече се води и ще продължи да се води от страниците на тази книга. „Книга – пространство, измерено докрай с удвоено по сила творческо присъствие с магнетизма на творци, чиято нравствена и естетическа извисеност е не само качество, което ги споява, а и ориентир за всички нас в днешното ни сеизмично време, омрачено от толкова дисхармония. Бихме я нарекли книга – диалог, ако в случая нямаше и трети участник в този творчески разговор – читателят, облагодетелстван от възможността да участва непосредствено в него, но и да предаде на други пречистващите послания.

Слово, образ и възприятие е тристранност, върху която се гради една от най-плодоносните традиции и в българската, и в световната култура. Тази книга не само я припомня, а и събужда за нов живот“, каза Вера Ганчева.

Изданието е прекрасно и това, което каза съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, която сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни дават големите в изкуството. „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Той много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Това е достатъчно къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година и се надявам, че в началото на следващата година ще издам тази книга. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“. И затова искам да ви прочета трима художници, големи художници какво са написали. Светлин Русев: „Чистота на рисунката не е технически и стилово пластически зависима, а вътрешно състояние, което човек носи в себе си като наказание и възмездие за дръзновението да бъде създател на нова Вселена“. Илия Бешков към своите ученици: „Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка, както Бах се превърна в музика и изпълни цялата Вселена“. Великият Клод Моне възкликва: „Рисувам така, както птиците пеят!“ Музика, поезия, рисунки. Мисля, че всичко това е поезия!“.

Останалото е мълчание и все пак нека отново прочетем и почувстваме стихотворението, което е дало и заглавието на книгата и остава завинаги заедно с цялата любовна лирика на Владимир Башев сред най-прекрасното преклонение на българските поети във времето към любовта.

РИСУНКА

Искам да те нарисувам

не със молив, не със четка,

с устни ще те нарисувам,

с благодарните си устни,

с десет пръстчета възторг...

Ще започна от лицето,

ще опиша крехък профил,

ще наподобя косите

на ликуващ водопад,

ще се върна на челото,

във очите ти ще падна

и на устните ти тънки

дълго, дълго ще се спра...

Искам да те нарисувам... ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 22 къси разказа в 22-то издание за наградите на името на Рашко Сугарев

22 разказа се състезаваха в 22 – то издание на Национален литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години. Конкурсът се организира от Национален дарителски фонд „13 века България” като и жури, и участници благодариха на фонда за поддържането през годините на това отличие /на снимката – Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България” и писателят Георги Величков/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени: Първа награда – почетна грамота и 700 лв. – на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“; Втора награда – почетна грамота и 500 лв. – на Десислава Николова от София, за разказа „Дексаметазон“; Трета награда – почетна грамота и 400 лв. – на Росен Карамфилов от София, за разказа „Приказка за един гений“. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на фонда Слава Иванова. А носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, който сега отново получи награда.

Част от журито на конкурса - Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев /от ляво надясно/

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в миналогодишния конкурс Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. От името на НДФ „13 века България“ наградените получиха подбрана колекция от собствени издания на Фонда: „Юбилейна книга. Кръгла маса „История и перспективи“, 35 години НДФ „13 века България“; „Любов по всяко време. Разкази на лауреати от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ 1998/2014“; монографиите от поредицата „Съвременно българско изкуство. Имена“: „Енчо Пиронков“ от Красимир Линков, „Божидар Бончев“ от Ружа Маринска и „Ясен Гюзелев“ от Георги Лозанов. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ дари на всеки от тях Юбилейния албум „Съкровищница“, публикуван по повод 140-годишнината от основаването на институцията.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова връчи първата награда в конкурса на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“

Важна е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.  Теодора Димова, също член на журито от няколко години отбеляза, че много се радва за съществуването на този конкурс и неговата дългогодишна история. За мен е чест, че съм от няколко години в журито, сподели писателката. Според нея разказите, които кандидатстват в този конкурс са над средното ниво. Добави, че графоманията е плъзнала и с помощта на интернет, но някак си авторите, които кандидатстват тук са над средното ниво. Във всеки разказ има драматургия, стремеж да се направи ситуация, авторите не допускат слободията от фейсбук и социалните мрежи да се пренесе в тях. Впечатлението й е, че младите автори се занимават със социални проблеми, с болката и надеждата и това прави здравословно състоянието на младата българска литература.

Тя из��олзва медицински термин, но не бива да забравяме, че самият Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г. Работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. А друг член на журито – писателят Деян Енев също отбеляза важното място на този конкурс. И преди време каза: „В литературата има писатели, които вървят по отъпкани пътеки. Има писатели, които сами проправят пътеки. Рашко Сугарев беше такъв писател. И конкурсът продължава да е един от смислените, които прехвърлят мост изобщо в литературната традиция на България. Защото един от големите проблеми на българската литература е, че тя е на отделни островчета – възрастови, естетически, всякакви. И този конкурс на името на Рашко Сугарев се опитва да прави тъкмо това – да прехвърля мостове…”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Проф. Сава Димитров: „Аполония” ме научи да съм организиран и да мисля в много посоки

„Сега предстои 33-то издание на „Аполония”. Аз бях в Созопол с моите родители още преди да се роди фестивалът, но нас, децата, ни интересуваха преди всичко игрите. Въпреки че още от самото му начало бяхме включени в него.” Припомня в разговор за „въпреки.com” проф. Сава Димитров, декан на Инструменталния факултет на НМА „Панчо Владигеров”.

И продължава: „Първият фестивал стартира през 1984 година. Тогава се е родила идеята за представянето на всички изкуства на едно място, за синтеза между изкуствата.  И до този момент има много малко места, на които можеш да видиш и да се запознаеш с артисти от всички изкуства по едно и също време. Обикновено фестивалите се профилират, така става и у нас, разбира се. Някои създават само театрална програма, някои създават много пленери с художници, други правят само литературни четения. Нашият фестивал и още само един в Европа са тези, които представят цялата палитра от изкуства на едно място по едно и също време и това се случва в един страхотен град – Созопол”.

А родителите му са Маргарита Димитрова, бъдещият артистичен директор на Празниците на изкуствата „Аполония” и проф. Димитър Димитров. По това време Сава е на 12 години и оттогава е част от екипа на фестивала. От гледна точка на днешния ден казва с усмивка: „Първото нещо, което правехме с моя приятел Васил /сина на проф. Димо Димов, председател на фондация „Аполония” – б.а./ да раздаваме на туристите рекламни брошурки на фестивала и да ги каним на различните му събития. После ни дадоха

отговорната задача да лепим рекламните плакати

и афиши на фестивала в града. После поехме една функция, която си е изключително наша – да отговаряме за протоколи на зали, т.е. за конкретна зала, за всичко онова, което се случва в нея – да има осветление, ток, дали има насрочена репетиция, в колко часа, има ли вода за артистите, изобщо да следим за всичко онова, което е включено в процеса, за да се случи един концерт.”

По-късно им възлагат отговорната задача да станат координатори на фестивала, т.е. да координират всички дейности -  от пристигането на артистите, да бъдат настанени, кога и как да им се проведат репетициите, кога и как да протекат спектаклите или концертите. В момента продължават тази обща координация на фестивала. За себе си Сава Димитров оценява, че „организационната работа и това, което съм получил от фестивала е, че съм се научил да бъда много организиран, първо, и второ – да мисля в много посоки. Това много помага и в дейността, която по-късно съм развил – да бъда музикант. Това дисциплинира. Тази дисциплина се отрази впоследствие и върху работата ми като преподавател, и в начина, по който се отнасям с моите студенти и ученици и реално в цялата дейност, която извършвам в момента като декан. До голяма степен това е администрация, много администрация. Да се грижиш по същия начин за много хора, в случая студенти и преподаватели. Те да чувстват удобство, комфорт и да изпълняват ангажиментите, които имат – едните да учат и да се образоват, другите да дават познание”.

Артистичният директор на “Аполония” Маргарита Димитрова и майка на Сава Димитров с художника Андрей Даниел на една от поредните “Аполонии”

Според него изключителният плюс за всички, които правят фестивала, а и за самите участници е тъкмо синтезът. Възможността

артистите от различните изкуства да контактуват един с друг.

Това създава изключително полезни контакти, създава личностни отношения, които никога иначе не могат да се изградят. „Трудно е например, аз като музикант да успея да контактувам лесно с един художник. Неговата ангажираност, начинът, по който работи, трудно предполага да отида при него или той да дойде при мен. Ако, разбира се, аз не отида на негова изложба или той не дойде на мой концерт. В Созопол този контакт се получава съвсем непосредствено. Тези хора, освен че представят изкуството си, имат възможност да се съберат на едно място, дори и да отидат заедно на спектакъл на техен приятел или да отидат на нещо, за което са чули, че има успех, а не са имали възможност да го видят в София или другаде в страната. Това се отнася и за концертите, и за театралните спектакли, и за литературните представяния…”. Питаме го дали той като авторитетен музикант или някой от колегите му от екипа на фестивала се включват в съставянето на цялостната му програма. Нашите наблюдения през годините показват, че тя не е просто низ от събития, а е изградена със своя драматургия и логика. И тук следва признанието и оценката му.

„Ние имаме артистичен директор /Маргарита Димитрова – б.а./, която си върши повече от добре работата. Тя се вслушва в идеите, които й даваме, но ние изцяло разчитаме на нейната преценка. Тя е определяща за програмата на фестивала. Няма причина да се месим в програмирането, стига да нямаме някоя изключителна идея, но

надали тя не се е сетила вече за нея.

Хората си мислят, че тази работа е само удоволствие – да отидеш на спектакъл, на концерт, че е нещо страхотно, но въпросът е в сложността на това, така да подбереш онова, което ще представиш на поредната „Аполония”, на поредния фестивал, че то да бъде своеобразен връх за съответната година. Много е трудно да събереш десет уникални по своята същност концерта, единайсет спектакъла, 12 до 13 изложби, 40 представяния на книги, още толкова джаз концерта… В изобразителното изкуство е трудно да убедиш 10 души да изложат заедно платна, за да участват във фестивала. Сложно е да  удовлетвориш после всички авторови желания на място или да представиш един класически и един съвременен художник в една и съща зала. За всичко е нужно предварително решение”.  

Незабравимият Кольо Карамфилов и Стефан Божков също бяха сред участниците в “Аполония”

И действително почти невъзможно е да не срещнеш Маргарита Димитрова на поредната премиера на спектакъл или концерт, на нова изложба, а обикновено в офиса на фондация „Аполония” са натрупани и новите български издания. А дали всичко може да влезе в програмата – едва ли. Селекцията е сериозна, а Маргарита си знае как в този поток да отсее най-доброто и колко е натоварваща тази работа, която започва почти веднага след приключването на фестивала в подготовката на следващия… И още нещо. „Аполония” е и продуцент на спектакли, концерти. Нейна запазена марка от години е „Театърът на маса”, където в изпълнение на водещи артисти и режисьори сме имали първи срещи със световна драматургия и литература. И не само. Тази година това е пиесата „Кеван” от Малин Кръстев, която до сега не е виждала бял свят. Станаха традиция и продуцираните театрални спектакли от Фондация „Аполония”. В партньорство със столичния „Театър 199” сега ще видим CLASS от Чарлс Еверед, пиеса, която се поставя за първи път на европейска сцена.  Преводът е на Харалампи Аничкин, режисьор е Владимир Пенев, а участват Юлиан Вергов и Мила Люцканова. Заедно със Сава Димитров коментираме програмата на 33-то издание на „Аполония”, за която вече сме писали по-подробно /можете да прочетете тук/. Акцентираме върху представянето на забележителния скулптор Павел Койчев, който готви отново необичайна и предизвикателна експозиция. 

Камен Донев също тропна на сцената на Амфитеатър “Аполония”

А Сава е категоричен: „Това е точно в духа на фестивала –

всяка година да имаме нещо ново, нещо различно,

нещо уникално, което да я отличава от предишната. Ние по този начин доказваме, че сме откриватели, че сме хора, търсещи новото, съвременното, за да го представиш на едно място, уникално по своята същност – Созопол”. Признава за себе си , че е участвал като музикант на „Аполония”, че и негови ученици са свирили, но му е било много трудно. „Трудно е, защото вие познавате фестивала и знаете как протича той и каква е натовареността на всички нас, организаторите, които работим през цялото време. Изключително е трудно да съчетаеш двете дейности, да бъдеш пълноценно отдаден и на едното, и на другото. Свиренето означава по особен начин да бъдеш настроен – да имаш съответната вглъбеност и сериозност. Същите неща изисква и фестивалът и не е възможно да се разкъсаш. Свирил съм два пъти на фестивала, и двата пъти това беше голямо предизвикателство, защото успоредно с концертите, които съм правил, съм се занимавал и с организацията, която лежи на нашите плещи”.

Александрина Пендачанска е сред носителите на престижната статуетка “Аполон Токсофорос”, която получи преди време от Маргарита Димитрова и проф. Димо Димов

Тези негови думи са и поводът да поговорим за неговата работа като водещ български кларнетист, с международна кариера, преподавател в НМА „Панчо Владигеров” и декан на Инструменталния факултет.

„Много отговорно е да си трето поколение музикант

/дядо му е проф. Сава Димитров, баща му  - проф. Димитър Димитров, да е светла паметта им! – б.а./. Талантът не е нещо, което можеш да си купиш, нещо, което можеш да намериш на улицата случайно. Нито е нещо, което пада от някъде. Има някаква генна информация, която се предава от поколение на поколение. Останалото е изключително много труд, защото на много изключително талантливи, но мързеливи млади хора не им се случва нищо хубаво. Не талантът е това, заради което си на сцената, а талантът и трудът. Симбиозата на тези две качества и, разбира се, интелигентността, която зависи до голяма степен и от семейството. Много голямо значение има средата, в която си израснал, и начинът, по който хората наоколо  се отнасят с теб. Това създава духовното ти амплоа, това, което ти реално искаш да представиш с музиката. Музикантът пречупва през себе си, през своите мисли и чувства емоцията на композиторите, на авторите. В класическата музика това са колоси, това са хората, които чрез мисълта и чувствата си пленяват и сега благодарение на  добрите изпълнения на музикантите милиони и милиони”.

Откъс от разговора с проф. Сава Димитров можете да чуете тук

На въпрос дали е изкушен от композирането споделя, че засега не усеща подобна потребност. Заниманията му с кларинет тръгнали, защото поискал да се занимава с кларинет. Съвсем в началото, още в предучилищна възраст, родителите му го подтикнали да стане музикант. Видели, че има едно от необходимите условия – музикален слух, но не го насочили към кларинета. „В Музикалното училище бях до четвърти клас ученик с виолончело. В пети клас казах, че не искам виолончело, а искам кларинет. Това желание е изцяло мое. Моите родители, не съм ги питал никога, не са били очаровани от тази моя идея, защото двама кларинетисти в едно семейство в онзи момент – третият е щял да бъде в повече. Така се случи – просвирих сам на кларинет. Просвирих на един кларинет, който беше на дядо ми. В този момент той беше на турне в Япония.

Аз намерих кларинета, сглобих го по мой си начин,

издавах звуци по мой си начин. Така започнах всъщност с кларинета. Бил съм на 11 години…”.

Цветомир Коцев /кларинет - ученик на Сава Димитров/ и Дани Куртев /диригент/ в един от концертите в Музикалната академия

За дейността си като преподавател от 23 години говори преди всичко като за изискване към самия себе си, но вероятно също и наследено по някакъв начин. „Трябва да бъдеш богат на душевни и емоционални качества, за да можеш да възпламениш един млад човек, освен това трябва да имаш изключителни познания върху материята, която преподаваш, върху всичко това, което даваш да бъде разучавано. Важно качество е да умееш да бъдеш изключително търпелив и да накараш младите хора намерят най-доброто изпълнение, да гонят съвършенството. Музиката, която протича в момента, никога не се случва втори път, независимо дали е записана или не е записана. Емоцията, която изпитваш, е еднократна. Никога не можеш да изпиташ същата емоция, да изпиташ едно и също въодушевление, един и същи екстаз, или едно и също тъжно чувство. Никога!. Това е единственото изкуство, което протича във времето и нито можеш да го пипнеш, нито можеш да го видиш, нито можеш да го хванеш. Изкуството не е написаната нота, изкуството е звукът, който чуваш. Това прави музиката да е неповторима. Всяко изпълнение е такова. Оттам идва необходимостта да намериш съвършенството, да предадеш на другия човек да го разбере, да го поиска и да го потърси, а това е много  трудно. Педагогическата работа изисква, освен ти да притежаваш изпълнителски качества, да бъдеш качествен изпълнител, но и да можеш да предаваш, да показваш, да казваш, да обясняваш, да имаш богат речник, да бъдеш човек, много широко скроен,

да можеш да обясниш една простичка нотичка

по няколко начина, за да те разберат. Насреща си невинаги имаш човек, който разбира от една дума, от едно твое обяснение, от едно твое намигване, от една твоя шега, от която да подскажеш състоянието на музиката. Трябва да владееш изкуството на обяснението, да разказваш и същевременно да показваш, защото музиката е звук, който ти търсиш, ти показваш, който някой друг трябва да търси и да показва. Това е един нелесен процес. Спомням си първите години, когато преди 23 години започнах да преподавам в Музикалното училище. За първи път имах свой клас. Тогавашните ученици са вече студенти, завършили Музикалната академия, имат своите места в оркестрите”. Сава Димитров е щастлив, че в почти всички водещи оркестри в България свирят, както негови ученици, така и ученици на фамиилята му.

Той е третото поколение на тази фамилия. „Първият основател, основател на българската школа по кларинет е моят дядо проф. Сава Димитров, негов продължител е моят баща проф. Димитър Димитров,  а аз съм третото поколение музикант, който държи на един и същи инструмент. Дядо ми и баща ми са създали основните помагала за свирене,  на базата на които всяко едно дете, независимо къде се намира по света, може да започне. И ако има кой да му покаже как да хване инструмента и как да възпроизведе първия си звук, може да се образова и да стане изключителен музикант. Дядо ми е написал повече от 8 тетрадки с упражнения за клар��ет и четири други, които са със съвременна българска музика. Има и две тетрадки, които са в народен том, има основна и начална школа за преподаване на кларнет. Баща ми има също принос към нея. Те двамата са автори и редактори на много сборници с пиеси и на някои от тях са първи изпълнители на концерти в България. Много от тези неща аз сега публикувах отново, за да продължи да живее школата. Да живее и да се развива.

Зад мен стои стена от знание,

която ми помага на мен, а и на моите ученици. Тази стена ми дава опора, тя ми дава и тласък, и от какво да се оттласнеш. Защото е трудно да намериш правилния подход. Но намериш ли го, и имаш ли средствата, можеш да станеш изключителен”.

Статуетката “Аполон Токсофорос” очаква новия си притежател тази година

След „Аполония” му предстоят няколко солови концерта. Предстоят му и много неща в Музикалната академия и като преподавател, и като декан. „В момента текат процеси на смяна на поколенията и съответно отговорността кои нови лица ще станат педагози в Академията, кои и какви студенти ще дойдат. Това са отговорности, които не са неприятни, напротив, но все пак са отговорности, защото до голяма степен ще очертаят времето напред. Смяната на поколенията е естествена, тя в някои от нашите специалности става по естествен път. Достолепните професори са осигурили бъдещето на съответните специалности. Има и такива специалности, в които тепърва  трябва да се намерят достойни заместници, това е много отговорно. В България има много талантливи музиканти, има много талантливи млади хора. Сериозността и отговорността, която трябва да понесат като преподаватели, е нещо, което всички трябва да разберат. Не можеш да бъдеш добър педагог, добър учител, без да носиш отговорност за всичко онова, което правиш”. Разговаряхме с проф. Сава Димитров в офиса на „Аполония” и поводът беше предстоящото издание на фестивала, но заедно тръгнахме и в други посоки, неговите посоки на музикант и преподавател. Дойде на срещата ни с мотора си – така най-бързо се придвижвал в София от новата сграда на Музикалната академия до центъра. Бързаше и да се върне да свири заради бъдещите концерти… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Време е за балкански джаз

„Разбира се, че има балкански джаз. Всички балкански музиканти, които свирят джаз, в тази музика инкорпорират тези мелодии. Редовно всички, които знам, имат подобно влияние. И аз съм един от тях”. Това каза специално за „въпреки.com” известният и любим не само на българската публика музикант Влатко Стефановски /на снимката/. Той беше сред участниците в юбилейния 20 Джаз фест в Банско тази година.

А за себе си каза: „Аз не свиря джаз, не свиря класически джаз, но импровизацията ми е свойствена. Импровизацията е елемент от джаза, който най-много харесвам”. Зададохме му този въпрос, защото сред участниците тази година има и доста балкански, не само български участници. И някак си се откроява линия на една специфичност, която ни прави общност. Това към което се стремим и в културен, но и в политически смисъл. Още повече пред предстоящото българско председателство на ЕС с акцент към Западните Балкани. А музиката е също това, което ни свързва.

Думите на Влатко Стефановски можете да чуете тук

Тихомир Яксич

Тихомир Яксич, диригент и баритон саксофон на „Мамбо Старс бенд” от Сърбия също беше съгласен. „Има балкански джаз. Има в България, има в Сърбия, Македония, има балкански джаз. Характерното за него е интересни ритми, които няма в друга част на света, които характеризират нашата балканска музика. Нашите джаз музиканти са дали нов облик на джаза. Този джаз може да се наложи в света. Дълго време се говореше за бразилски джаз, после имаше кубински джаз, пък сега е дошло време за балкански джаз. И добре се приема в света”, казва музикантът и добавя няколко имена сред които, разбира се, Теодосий Спасов, Влатко Стефановски и други музиканти от Босна, и от Сърбия. Има бъдеще, казва Тихомир Яксич.

Урош Перич

А словенецът Урош Перич, който се представи на феста с този състав също потвърждава, че може да се говори за балкански джаз, въпреки че самият той изпълнява прекрасно песни на Рей Чарлз и на други американски легенди. „Има, има балкански джаз. Корените му са в циганската, румънската, българската музика. Балкански етно джаз. Има интерес в света, защото е нещо интересно. През 70-те години кубинският джаз беше интересен в Америка, сега е балкански джаз. Има добри инструменталисти, добри солисти, добри мелодии, добра хармония и това е важно”, каза Урош Перич за „въпреки.com”.

Любомир Денев, Весела Морова и Петър Момчев на репетиция преди концерта в Банско

Попитахме и един българин – Любомир Денев, също участник в тазгодишния Банско джаз фест, с когото публикуваме и отделен разговор за това може ли да се говори за балкански джаз /прочетете тук/. „Може да се говори за балкански джаз. Тук на Балканите има специфични музикални елементи във фолклора, които се поддават много успешно на претворяване с джазовия идиом. Това обогатява жанрово и създава една собствена физиономия на джаза в този регион – и български, и македонски, и сръбски, и турски елементи. Определено това не е отсега, това е много стара тенденция. Милчо Левиев е може би първият, който вкара балкански, български фолклорни елементи още при работата му с Дон Елис в Америка и преди това още с „Джаз Фокус 65”. Това трябва винаги да се подчертава, че „Джаз фокус 65” е първият джазов състава на Балканите, който прави пробив и внася такива елементи по много успешен и талантлив начин. Аз особено на младини съм последовател на тази тенденция на Милчо Левиев, учил съм се от него. Още първото ми трио от 1976-77 година, на първия джаз фестивал в София показвах точно такива неща. Първата ми плоча „Любомир Денев и джаз трио” и Петко Томов, флейта е основно с такива пиеси с българско звучене и има много отзиви в чужбина. И сега да отворите в интернет ще намерите, даже и на руски, и на английски, където това се подчертава като една положителна тенденция.

По време на концерта на Влатко Стефановски в публиката имаше и художничка, която направи негов портрет

В света се налага общо едно предпочитание, вече трудно може да се говори за чист американски джаз. Във всички фестивали в Западна Европа се преориентираха към етно музика, повечето са етно фестивали, дори и Монтрьо, във Франция, в Германия, в Холандия фестивалите се превърнаха в етно фестивали. Лично аз съм малко разочарован и то не от това, че има етнически елементи, а в това, че твърде много се експонират и вече някои фестивали се превърнаха в панаирджийство, честно казано. Но изглежда, че продуцентите и организаторите на тези фестивали в желанието си да привлекат повече публика, в желанието си да направят обновяване се канят чисто фолклорни музиканти от Иран, от Близкия Изток, от Индия, от Турция, от България, от Македония. Влатко Стефановски какъв успех има, даже имаха много успешно предаване по MEZZO с Теодосий Спасов и със Скопска филхармония. Това е тенденция в целия свят в момента. Ето и на Джаз фестивала в Банско също я има тази тенденция”, казва Любомир Денев.

При откриването на юбилейния 20 - ти Банско Джаз фест д-р Емил Илиев покани всички кметове на града, които са помогнали за неговото осъществяване

И така, връщаме се на фестивала в Банско. Както вече стана дума това е неговото юбилейно двадесето издание. Разбира се, че не е лесно да се организира такъв фестивал вече 20 години. Камелия Тодорова разказва как е дошла идеята от д-р Емил Илиев, който има клиника в София, а и в Банско. При изпращането на пациентите, той винаги иска да има и концерт. Много са нещата, с които се занимава д-р Илиев, но музиката и то джазът е едно от нещата, които според него помагат не само в работата, но и в живота. Неговият девиз е: „Стреми се да правиш повече за хората, от колкото за себе си. Това ще те направи по-щастлив и удовлетворен от живота!”.

Хилда Казасян

А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казал: „С много упоритост, трябва да имаш дървена глава, за да издържиш всичко, но в крайна сметка фестивалът ми носи огромна радост, защото когато прочетеш след края му писмата на всеки участник и ти пишат, че едно от най-хубавите им  прекарвания по света е било именно тук в Банско и в България, това ме прави наистина щастлив. Второ, като видиш, че през уикенда за една нощ в Банско и съседните населени места са дошли над 20 000 души да уважат това събитие, това показва как се развива този град. Това е моята отколешна мечта. Това, разбира се, е една радост”, споделя д-р Илиев мотива си защо вече толкова години  прави този джаз фестивал, станал емблема. Но с характерния си максимализъм иска да го развива и неведнъж е казал, че мечтата му е Банско фестивалът да бъде като този в Монтрьо - Швейцария. Това каза преди четири години д-р Емил Илиев за „въпреки.com” в разговор, който можете да прочетете тук. В него освен за конкретната програма тогава, той говори за това как се е развил неговия живот и като почитател на джаза.

Камелия Тодорова

А колкото за Монтрьо и неговата мечта да стане този фестивал като швейцарския, има още време. Това не е въпрос само за програмиране и артисти, а и за зали. Дълго време се говори за покрита зала в Банско, защото сегашното читалище макар и ремонтирано, не може да отговори на съвременните изисквания на изпълнители и публика. Хубаво е, че има една демократичност на фестивала. Всеки може да присъства на концертите на площада безплатно, да идва и да си отива, да яде кебапчета, пие бира или вино. Но все пак, както каза и Камелия Тодорова, при една покрита зала може да има възможност и за избор. А защо не и със заплащане при някои звезди. Така че хората да си направят избор дали да видят някои от редовните гости на фестивала безплатно или да видят срещу билет рядко посрещана група или изпълнители от съответната класа.

При откриването на феста в читалището имаше изложба на Елена Панайотова /на снимката нейна творба/ и на Ан дьо Колбер - Христофоров, които дадоха една допълнителна подкрепа на музиката

Иначе за фестивала в Банско характерното е разнообразието на стилове и търсения. Както каза Любомир Денев: „Фестивалът в Банско все още поддържа едно разнообразие. Може да се чуе истински по-класически джаз със суингиране, с импровизации, с блусови елементи. Има го и театралното, както и италианците „Спагети суинг”, които правят спектакъл-шоу, което е много добре премислено драматургически, много добре отработено и демократично. Това е много добър контакт с публиката, една много успешна форма. Трудно може да се каже, че е джаз, вече самото понятие се размива, променя се в положителен смисъл, обогатява се. Има елементи от театрална музика, и елементи от камерна музика, фолклорни елементи. Това е добре, защото действително е важно публиката да бъде привлечена, да е интересно на хората, да е привлекателно”.

Христо Йоцов

На 20-то издание имаше както винаги много и различни изпълнители. Който е бил, видял, чул и си отишъл, за да се върне отново. Едва ли можем да изброим всички музиканти, но все пак не можем да не споменем Марио Станчев, благодарение на който на фестивала освен участие има и прекрасно пиано. А и ред още други прекрасни български и чуждестранни джазови изпълнители дойдоха в Банско – Христо Йоцов, Живко Петров, Михаил Йосифов, Димитър Семов, Димитър Карамфилов, Петър Момчев, Веселин Веселинов – Еко, Хилда Казасян, Весела Морова, Васил Петров, Пати Остин и ред други. Хубавото е и че самите банскалии коментираха на кой концерт да отидат и ни питаха за изпълнителите. А имаше и още нещо. Един случай, който също говори за атмосферата и хората на този фестивал. Христо Йоцов се оказа, че е забравил телефона си на едно близко кафене на открито. Върна се и не го намери. Всички се притеснихме, че няма да си го намери. А освен телефоните, там си е записвал и някои идеи за музика. Когато го видяхме на следващия ден и притеснено го попитахме се оказа, че всичко е наред. Човек, който намерил телефона звъннал на последния номер, който бил набран. А това бил телефонът на Хилда Казасян. И телефонът се върнал при Христо. Така че освен за джаз, има надежда и за хората… ≈

Текст: Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Секция 13 продължава да поощрява и млади художници

Годишната изложба на Секция 13 е представена в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София. Куратор е Любен Фързулев, по-рано познат като Любен Костов, който е създател на тази секция. За нея и за изложбата предлага за „въпреки.com” своята гледна точка студентът по изкуствознание в НХА Иван Стефанов.

Секция 13 към СБХ датира от началото на 90-те години, когато в България започва търсен преход от неконвенционални форми и хаотични алтернативни актове към съвременно изкуство, адекватно на световните темпове и тенденции. Постепенно изложбите започват да са кураторски, а художниците изпитват нуждата от организирана дейност и се разделят на различни групи. Процесите на институционализация започват още през 1991 г., когато К(в)МХ предизвестява своя край с изложбата „Happy край“, и окончателно приключва през 1993г., с  изложбата „Обект по български“. Тя е изцяло кураторски проект, в който участието на Недко Солаков, Димитър Грозданов, Кольо Карамфилов, Лъчезар Бояджиев, Любен Костов и други е пример за започналата умишлена диференциация (селективност от страна на кураторите) между авторите.

Творбата на Любен Фързулев в изложбата

Секция 13 се случва, за да продължи тази линия, която да обедини най-перспективните и дейни художници. Не след дълго Любен Костов (вече известен с фамилията Фързулев) става председател на новосформиралата се секция, чието име е резултат от поредния ѝ номер в СБХ. Тринадесет е провокиращо число, носещо не малко символика и затова се взима решение да стане част от името. Започват годишните изложби (сред който най-силни „Гвоздеят“ /1993 г./, „30 Grand Prix” /1995 г./, „Хаотично – херметично“ /1996 г./, „Черно, сиво, бяло“/1997 г./) и най-често организиралите изложби са кураторите Любен Костов, Хубен Черкелов и др. През първите години ролята на Секция 13 е важна както за прехода към съвременно изкуство, така и като място за изява на млади хора. Именно тази възможност за младите е тенденция, запазила се и до днес, която е утвърдена като основно качество в тези изложби. Казвам основно качество, защото ако се погледне общо на експозицията, в тази, подобно на изминали години, присъства елементът на случайна селективност. Независимо от това, участието на някои автори изпъква и издържа изложбата изцяло.

Катрин Томова - част от проекта “Деволюция”

Eдин от тези автори е Расим с инсталацията – „Лесно изкуство“. Тя е създадена от два предмета (топка за тенис на корт и спринцовка), които интерферират помежду си много конкретно, но за разлика от други изложени работи, идеята и внушението от обекта остават далеч от буквалния израз. Предаването на конкретно търсене у зрителя с езика на обекта е сложно задание, което често се сблъсква с буквализъм в крайния си продукт. Расим е успял да достигне високо равнище на визуална култура избягвайки от претрупването на обекти, е създал произведение, което освен своите концептуални качества има изчистен, съвременен изглед.

Цветослав Христов - Цупи - “Пътуване към неосъществените мечти”

Друга отличителна работа е дървената скулптура на Цветослав Христов – „Пътуване към неосъществените мечти“,  която в пластично отношение стои категорично (следствие на добри технически умения) и долавям семиотична разработка, свързана със символи, чрез които цветовете допринасят за разбирането на произведението. Това отново показва добро владеене на материала и обединяването му с други науки, спомагащи за бягството от буквализма. Един от представителите на фотографията в тази изложба е Мила Стоева със серията си „I love my vitiligo“. Работите определено вълнуват, както заради внушителния мащаб, така и заради използването на заболяване, превърнато в обект на изкуството. Без да подценявам качествата на „I love my vitiligo“, за мен по-голям интерес представлява единичната фотография „Без име“ на Владимир Спасов. 

Моника Попова - “Главоч”

Идеята на Мила Стоева е по-лична (съдържайки елементи на лично страдание), докато тази на Владимир Спасов употребява проблематика, която може да обхване цяло общество, сходно по своите желания и трагедии. Това търсене на по-общовалиден проблем считам за положително. На тазгодишната изложба участва и известният скулптор Георги Донов. Неговата скулптура е представена под формата на проект озаглавен „Rotae fortunae” и показва идейната скица на керамична ролетка. В нея се съдържа ироничното отношение на автора към всякакъв тип хазартни, телевизионни и изобщо съвременни игри. Освен всичко, ролетката е много добре изпълнена и личи професионално третиране на материала.

Пенка Минчева - “Натюрморт - лимони”

Отново ще обърна внимание на голямата полза от селекцията на млади автори в изложбата. Габриела Тончева е представила забележителната работа – „Extra / Intra“, в която ясно личи развито пространствено и композиционно мислене, което е обединено с добро овладяване на материала. В тази работа откривам влияние от стила Оп-арт, но вместо двуизмерно, оптичната илюзия е съставена планово и е заложена в пространството на геометрична форма. Кубът е една от основните геометрични форми, която е свързана пряко с квадрата и употребявана често в модерната архитектура от изминалия век. ��азбира се, като всяко едно сериозно произведение на съвременната епоха, съдържа много смисли. Освен всичко останало, тази работа позволява експониране във всякакви пространства и вероятно колкото повече места посети и пречупи през своята илюзия, толкова повече художествената ѝ аура ще се увеличава. От същия автор виждаме и работата „Intermisimo“, която също се състои от две части. Тя е не по-малко впечатляваща. Художничката пак използва основните геометрични форми, срещани в модернизма от XX-ти век. Тези работи носят удовлетворението на изкуство, което живее само за себе си.

Милослав Бонов - Мибо - “Върти се, върти...”

Сред качествените произведения се нарежда и металната скулптура от Милослав Бонов - Мибо „Върти се, върти…“, която както може да има политически обърнато значение, така и може да е същностна сама за себе си. Тя е пределно конкретна и в този случай носи позитиви за внушението на скулптурата. За жалост, това е единствената работа, печелеща от конкретика в тази изложба. Присъстват всякакви закачки, игра на думи, социално насочени работи, насочени към публични личности и ред други алтернативни по форма произведения, които твърде директно сочат своята идея.Последователността, както и общата концепция е нещо, което липсва за цялостен облик на показаните работи. Разбира се, това може да се окаже позитив за много добрите произведения, които успяват да изпъкнат силно дори сред масива от разнородни обекти. Като резултат изложбата представя не малко на брой качествени автори и дава път на нови имена в съвременната художествена сцена. ≈

Текст: Иван Стефанов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Конкурсът на НДФ „13 века България” продължава да утвърждава късия разказ

„Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. Това каза Мартин Колев /на снимката/ от София, който получи първа награда на 20-то юбилейно издание на Националния конкурс за къс публикуван разказ „Рашко Сугарев - 2017“ за автори до 35 години на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Наградата му беше присъдена за разказа „Черни квадрати“, а специалната церемония беше на 20 април в навечерието на Световния ден на книгата в книжарница „Хеликон – Витоша”. Мартин Колев отбеляза, че за него е чест да застане до такива имена, които са били носители на наградата /Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов… - б. а./.

Каза още, че радостта му е двойна, защото това събитие се случва в „Хеликон”, където по-рано е работил. Но тогава установил с известна изненада, че хората не обичат толкова разкази, колкото си бил мислел. „Дори имаше един клиент, който искаше да му посоча някаква хубава книга и когато му предложих сборник с разкази, той каза – аз не искам разкази, искам книга. Така че е важно и полезно да има конкурс на такова национално равнище, който да ни напомня колко важен и хубав е краткият разказ. Благодаря на НДФ „13 века България” за тази чест”, заяви Мартин Колев при получаването на наградата.

Неотдавна излезе и сборник с наградените до този момент разкази в конкурса, а изпълнителният директор на фонда Митко Тодоров отбеляза, че той и неговите колеги без да са жури, са прочели всички разкази и са много доволни от тяхното качество. Това беше и мнението на двама от присъстващите членове на журито – Теодора Димова и Деян Енев. „Нямаше нито един разказ да ме остави безучастна. Всеки разказ прочетох с любопитство и интерес. И общото ниво е много добро. Участвам и в други журита, и като направих сравнение, този конкурс беше на едно много високо ниво. Трудно определихме лауреатите. Нямаше слаб разказ и за журито беше истинско удоволствие”, каза Теодора Димова. А Деян Енев, който потвърди думите на Теодора за високото ниво на участвалите разкази и прочете имената и на други автори, извън наградените, призова всички да прочетат и популяризират творчеството на Рашко Сугарев, чието име носи този конкурс.

Да припомним, че Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г., работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. Писателят Георги Величков /друг член на журито/, който е и съвременник на Рашко Сугарев, беше споделил преди време свои впечатления от житейския и творчески път на писателя. Определя го като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече." Председател на журито е известният писател Димитър Коруджиев, който също е един от основателите на конкурса.

Най - младата участничка в конкурса - Филиз

Участниците като години и местоживеене обхващаха голям спектър – от 11-12 годишни до 35 и живеещи в различни точки не само на България, но и на Европа. Дори най-малката участничка Филиз, която живее във Великобритания, прочете свое очарователно разказче за това как в тази страна е написала разказ, спечелил й първа награда от училището точно за любовта си към България. Втората награда в конкурса беше за Вержини Ованесян за разказа й „Прогноза за времето“, която учи в Ротердам и ще започва работа там. А третата беше за Божидар Георгиев от Дупница за „Ретро фото „Сладката носталгия“.

Вержини Ованесян

След края на церемонията попитах отново Мартин Колев защо пише разкази, след като сам отбеляза, че те не са пазарно конкурентни. „Това е по някакъв начин предразсъдъкът към разказа като жанр. Както в България, така и в по-глобален мащаб издателите обикновено търсят романи. Ако пишеш разкази шансът да те при��мат е много по-малък. Защо обаче не трябва да се водим от този порочен кръг? Трябва да продължава да се развива жанрът на разказа. За който се изисква голям майсторлък. Той по някакъв начин е уникален. Неща, които не могат по друг начин да се случат в литературата. Това и други по-известни автори на разкази в България могат да го потвърдят. И това се случва напук, въпреки”, каза носителят на първата награда, който работи сега в офис.

Божидар Георгиев

А Вержини Ованесян, която е завършила математика и сега се занимава с иконометрия и риск мениджмънт, с разказите се опитва да балансира живота си. Опитва се да пише и романи, но за нея било по-лесно с по-малко думи да се изразява. „На мен обемът ми е проблем. За това мисля, че късият разказ е една от най-интересните и трудни форми. И в този смисъл тази награда е чудесна, защото не е за роман, а за къс разказ. Божидар Георгиев пък е категоричен: „Не ме вълнува пазарната ориентираност. Мен ме интересува единствено естетическата ценност на творбата и смятам, че късият разказ е онова, което най-добре пресъздава основната задача на изкуството”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов