#Рашко Сугарев

[magdalenagigova]

На 27 април връчват наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ за 25-и път

На 27 април връчват наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път. Миналогодишният победител Йордан Д. Радичков с Деян Енев и изпълнителният директо на НДФ „13 века България“ Слава Иванова Литературната надпревара за млади писатели се организира от Националния дарителски фонд „13 века България“ Именито жури в състав Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова ще определи…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 22 къси разказа в 22-то издание за наградите на името на Рашко Сугарев

22 разказа се състезаваха в 22 – то издание на Национален литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години. Конкурсът се организира от Национален дарителски фонд „13 века България” като и жури, и участници благодариха на фонда за поддържането през годините на това отличие /на снимката – Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България” и писателят Георги Величков/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени: Първа награда – почетна грамота и 700 лв. – на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“; Втора награда – почетна грамота и 500 лв. – на Десислава Николова от София, за разказа „Дексаметазон“; Трета награда – почетна грамота и 400 лв. – на Росен Карамфилов от София, за разказа „Приказка за един гений“. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на фонда Слава Иванова. А носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, който сега отново получи награда.

Част от журито на конкурса - Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев /от ляво надясно/

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в миналогодишния конкурс Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. От името на НДФ „13 века България“ наградените получиха подбрана колекция от собствени издания на Фонда: „Юбилейна книга. Кръгла маса „История и перспективи“, 35 години НДФ „13 века България“; „Любов по всяко време. Разкази на лауреати от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ 1998/2014“; монографиите от поредицата „Съвременно българско изкуство. Имена“: „Енчо Пиронков“ от Красимир Линков, „Божидар Бончев“ от Ружа Маринска и „Ясен Гюзелев“ от Георги Лозанов. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ дари на всеки от тях Юбилейния албум „Съкровищница“, публикуван по повод 140-годишнината от основаването на институцията.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова връчи първата награда в конкурса на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“

Важна е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.  Теодора Димова, също член на журито от няколко години отбеляза, че много се радва за съществуването на този конкурс и неговата дългогодишна история. За мен е чест, че съм от няколко години в журито, сподели писателката. Според нея разказите, които кандидатстват в този конкурс са над средното ниво. Добави, че графоманията е плъзнала и с помощта на интернет, но някак си авторите, които кандидатстват тук са над средното ниво. Във всеки разказ има драматургия, стремеж да се направи ситуация, авторите не допускат слободията от ��ейсбук и социалните мрежи да се пренесе в тях. Впечатлението й е, че младите автори се занимават със социални проблеми, с болката и надеждата и това прави здравословно състоянието на младата българска литература.

Тя използва медицински термин, но не бива да забравяме, че самият Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г. Работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. А друг член на журито – писателят Деян Енев също отбеляза важното място на този конкурс. И преди време каза: „В литературата има писатели, които вървят по отъпкани пътеки. Има писатели, които сами проправят пътеки. Рашко Сугарев беше такъв писател. И конкурсът продължава да е един от смислените, които прехвърлят мост изобщо в литературната традиция на България. Защото един от големите проблеми на българската литература е, че тя е на отделни островчета – възрастови, естетически, всякакви. И този конкурс на името на Рашко Сугарев се опитва да прави тъкмо това – да прехвърля мостове…”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[magdalenagigova]

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път. Миналогодишният победител Йордан Д. Радичков с Деян Енев и изпълнителният директо на НДФ „13 века България“ Слава Иванова Националният дарителски фонд „13 века България“ ще награди трима автори на възраст до 35 години. Срокът за представяне на творбите е 31 март За 25-и път Националният дарителски фонд „13 века България“ ще…

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото е високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  Яница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А ��еодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е носител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога смесвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че съм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишн��ят му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Конкурсът на НДФ „13 века България” продължава да утвърждава късия разказ

„Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. Това каза Мартин Колев /на снимката/ от София, който получи първа награда на 20-то юбилейно издание на Националния конкурс за къс публикуван разказ „Рашко Сугарев - 2017“ за автори до 35 години на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Наградата му беше присъдена за разказа „Черни квадрати“, а специалната церемония беше на 20 април в навечерието на Световния ден на книгата в книжарница „Хеликон – Витоша”. Мартин Колев отбеляза, че за него е чест да застане до такива имена, които са били носители на наградата /Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов… - б. ��./.

Каза още, че радостта му е двойна, защото това събитие се случва в „Хеликон”, където по-рано е работил. Но тогава установил с известна изненада, че хората не обичат толкова разкази, колкото си бил мислел. „Дори имаше един клиент, който искаше да му посоча някаква хубава книга и когато му предложих сборник с разкази, той каза – аз не искам разкази, искам книга. Така че е важно и полезно да има конкурс на такова национално равнище, който да ни напомня колко важен и хубав е краткият разказ. Благодаря на НДФ „13 века България” за тази чест”, заяви Мартин Колев при получаването на наградата.

Неотдавна излезе и сборник с наградените до този момент разкази в конкурса, а изпълнителният директор на фонда Митко Тодоров отбеляза, че той и неговите колеги без да са жури, са прочели всички разкази и са много доволни от тяхното качество. Това беше и мнението на двама от присъстващите членове на журито – Теодора Димова и Деян Енев. „Нямаше нито един разказ да ме остави безучастна. Всеки разказ прочетох с любопитство и интерес. И общото ниво е много добро. Участвам и в други журита, и като направих сравнение, този конкурс беше на едно много високо ниво. Трудно определихме лауреатите. Нямаше слаб разказ и за журито беше истинско удоволствие”, каза Теодора Димова. А Деян Енев, който потвърди думите на Теодора за високото ниво на участвалите разкази и прочете имената и на други автори, извън наградените, призова всички да прочетат и популяризират творчеството на Рашко Сугарев, чието име носи този конкурс.

Да припомним, че Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г., работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. Писателят Георги Величков /друг член на журито/, който е и съвременник на Рашко Сугарев, беше споделил преди време свои впечатления от житейския и творчески път на писателя. Определя го като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече." Председател на журито е известният писател Димитър Коруджиев, който също е един от основателите на конкурса.

Най - младата участничка в конкурса - Филиз

Участниците като години и местоживеене обхващаха голям спектър – от 11-12 годишни до 35 и живеещи в различни точки не само на България, но и на Европа. Дори най-малката участничка Филиз, която живее във Великобритания, прочете свое очарователно разказче за това как в тази страна е написала разказ, спечелил й първа награда от училището точно за любовта си към България. Втората награда в конкурса беше за Вержини Ованесян за разказа й „Прогноза за времето“, която учи в Ротердам и ще започва работа там. А третата беше за Божидар Георгиев от Дупница за „Ретро фото „Сладката носталгия“.

Вержини Ованесян

След края на церемонията попитах отново Мартин Колев защо пише разкази, след като сам отбеляза, че те не са пазарно конкурентни. „Това е по някакъв начин предразсъдъкът към разказа като жанр. Както в България, така и в по-глобален мащаб издателите обикновено търсят романи. Ако пишеш разкази шансът да те приемат е много по-малък. Защо обаче не трябва да се водим от този порочен кръг? Трябва да продължава да се развива жанрът на разказа. За който се изисква голям майсторлък. Той по някакъв начин е уникален. Неща, които не могат по друг начин да се случат в литературата. Това и други по-известни автори на разкази в България могат да го потвърдят. И това се случва напук, въпреки”, каза носителят на първата награда, който работи сега в офис.

Божидар Георгиев

А Вержини Ованесян, която е завършила математика и сега се занимава с иконометрия и риск мениджмънт, с разказите се опитва да балансира живота си. Опитва се да пише и романи, но за нея било по-лесно с по-малко думи да се изразява. „На мен обемът ми е проблем. За това мисля, че късият разказ е една от най-интересните и трудни форми. И в този смисъл тази награда е чудесна, защото не е за роман, а за къс разказ. Божидар Георгиев пък е категоричен: „Не ме вълнува пазарната ориентираност. Мен ме интересува единствено естетическата ценност на творбата и смятам, че късият разказ е онова, което най-добре пресъздава основната задача на изкуството”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Йордан Д. Радичков спечели наградата „Рашко Сугарев“ на НДФ „13 века България“

Йордан Д. Радичков е удостоен с първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев“ 2021, на Национален дарителски фонд „13 века България“. Втората награда е за Ралица Райкова, за разказа „Солта на земята“ и трета награда за Елеонора Бойчева, за разказа „Пейката“.

Наградата се връчва традиционно на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Миналата година заради извънредното положение, наложено на 13 март връчването на наградите на двайсет и третото издание по изключение се състоя  в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. За него може да прочетете тук. Тази година хубавото събитие беше на Деня, но поради сложната обстановка, свързана с разпространението на Ковид-19, събитието се проведе камерно в зала „Проф. Васил Геров“ в централния офис на Фонда, както информираха оттам. 

Писателят Деян Енев, член на журито, връчи поотделно грамотите на отличените. Слава Иванова – изпълнителен директор на Фонда, поздрави всеки от тях, поднесе книги – издания на Фонда, и пожела нови творчески успехи. Така по причините, които така безапелационно промениха живота ни в последните вече почти 14 месеца нямаше как да проведем разговор на живо с лауреатите и членовете на журито, които са постоянни – писателите Димитър Коруджиев, Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев. Затова разговорът ни с наградените стана по мейл.

Деян Енев и Теодора Димова, членова не журито, снимка Стефан Джамбазов

Малко повече си „говорихме “ с Йордан Д. Радичков.

Имате три сборника с разкази на тази млада възраст, а решихте да участвате в конкурса на името на Рашко Сугарев на НДФ „13 века България“. Защо? И друг път сте кандидатствали, без да бъдете награден на финала. С какво е важна за Вас тази награда?

Предполагам, че ��секи конкурс е възможност човек да си свери часовника и да напомни за себе си. И може би всеки конкурс в сферата на изкуството прави по-видими участващите творби, техните автори и напомня за тях. Защото публиката не е длъжна да следи непрестанно какво се издава и какво се появява на литературния хоризонт. А информацията, поради обективни причини, все по-трудно достига до по-широк кръг от хора. Ето, сега се случи, жури с председател Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова, да отсеят няколко разказа. И така и се случи, че чак интервю да се взима от наградения човек. Та по този повод мога да застана пред публиката и да ѝ се поклоня, да ѝ кажа моето име и да споделя с нея моя къс разказ, който може да се прочете тук. Що се отнася до това с какво наградата на името на Рашко Сугарев е важна или някоя друга награда е важна или какво е важно въобще – това зависи от всеки един от нас и важността, която приписваме на дадено явление.

Винаги съм гледал на наградите на името на даден човек, като възможност да се напомни и за дадения човек. И наградените виждам като знаменосци на тоя човек. А писатели от ранга на Рашко Сугарев само ще спечелим, ако продължаваме да четем.

Деян Енев /л/, Йордан Д. Радичков /ц/ и Слава Иванова., фотограф Цветан Игнатовски

Преди време връчваха наградата в книжарница на „Хеликон“ заедно с нейните годишни награди. По този повод неин представител разкази как един посетител го помолил да го посъветва за хубава книга и книжарят му препоръчал един сборник с разкази. А човекът казал, че иска книга, а не разкази…Коментарът Ви?

Едва ли съм аз този, който ще може да разкрие тайната защо до днес разказите и сборниците се смятат за нещо по-малко пълнокръвно от романа. Впрочем в този въпрос къде се нареждат пов��стите и новелите? Доколкото съм се интересувал по време на образованието ми и като редови читател, любопитен към настроенията на публиката, знам, че това не е от вчера и може би това следва да бъде коментарът ми: това не е от вчера.  

Смята се не само от литераторите, че разказът е най-трудният жанр за писане. Така ли е, според Вас?

Не съм сигурен кое изкуство се създава лесно и кой е най-лесният жанр в литературата. За себе си мога да кажа, че се чувствам комфортно в полето на късия разказ, тъй като там чувствам най-голяма свобода. 

На кого първо давате да прочете Ваш разказ? На кого вярвате в оценката?

Първо гледам, ако сам мога да прочета написания разказ. Ако сам не успея да го прочета гледам много-много да не го тиражирам и разпращам. Ако се престраша да го изпратя на някого – има на кого. Безкомпромисните ми читатели, макар да мога да ги преброя на едната си ръка, не крият от мен слабостите на един текст и за това мога само да им благодаря. Що се отнася до разказа „Кучешки живот“ – него първо прочетох на двете кучета у дома, на които �� го посветих. През цялото време те ме гледаха много умно и когато привърших прочита и двете бяха напуснали стаята. Това приех като знак за тяхното пълно доверие в мен.

Деян Енев, Ралица Райкова /ц/ и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Ралица Райкова е родена в София през 1999 година. Завършила 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и е студентка в трети курс в специалност Information-communication в Université de Lorraine, Франция. Тя каза следното за себе си: В продължение на няколко години бях стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“ в област „Литература“. Носител съм на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г., на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. и на втора награда за 2021г. Мои разкази са публикувани в списанията „Култура“, „Страница“, „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура, а поезия - в „Литературен вестник“. 

Имам също така публикувани преводи от френски и английски език за сп. „Християнство и култура“. По-сериозно се захванах с писането на разкази в гимназията. В началото основен стимул ми беше проектът 1000 стипендии, който представляваше възможност да изляза извън рамките на училището и да експериментирам с есета и художествена литература. Като човек, който винаги е обичал да чете, писането за мен е естествен начин на изразяване. Не бих го определила като някакъв избор, тъй като, както с повечето неща, писането на разкази дойде постепенно и дори някак незабележимо. В един момент човек просто осъзнава колко много има за разказване и колко интересно е да опитваш да сглобяваш истории от думи – и се захваща за работа.

В личен творчески план, наградата на НДФ „13 века България“ е голямо признание. Подобен стимул е особено важен за младите автори, към които се обръща конкурсът. Благодарна съм за това признание.

Елеонора Бойчева /л/, Деян Енев и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Елеонора Бойчева е на 32 години от град Лом и сподели съкровено: Майка съм на Цветелин и Изабел, съпруга, практикуващ психолог и душеприказчик. Пиша от момента, в който се научих да пиша. Историите ми нямат възрастови, географски и душевни граници. Печелят сърца и конкурси на национално и международно ниво. Някои от тях скоро събрах в дебютната си книга „Стриптийз“, която се радва на неочакван за мен читателски интерес. Може би, защото е много честна и чист�� като послание. Създадох си място в социалните мрежи – страничка, която също носи името „Стриптийз“ и в която раздавам хляб за душата. От всички роли, обаче, в които имам честта да се изявявам, най-специална, за мен, е тази на майка. Защото единствено с децата човек расте на всички нива. Този конкурс за мен е показател и знак, че се движа във вярната, за мен, посока. Оценката, която получих, участвайки в него е усмивката на имена от ранга на Рашко Сугарев пред това, което правя. И ще продължавам да правя! Късият разказ е моята форма на изказ. Участието и наградата в този конкурс ми го доказаха! Чест е за мен! 

А членът на журито Деян Енев беше лаконичен: Мисля, че и тази година със сигурност наградихме трите най-добри творби. В разказа си "Кучешки живот" Йордан Д. Радичков виртуозно преодолява стената между аз и ние. В разказа "Солта на живота" на Ралица Райкова поезията и реализмът образуват висококаратова сплав. А разказът "Пейката" на Елеонора Бойчева е образец за емпатия.

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете преди три години, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.

Носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов и други. ≈

Текст: Зелма Алмалех

През 2021 НДФ „13 века България“ ще връчи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за десети път. Наградата е учредена, когато изпълнителен директор на Фонда беше художникът проф. Греди Асса. На 19 април 2021 журито определи шестимата номинирани от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. Кой е романът на годината ще разберем по традиция на 11 май в клуб „Перото“ на НДК. 

[vprki]

НДФ „13 века България“ събира новите предложения за „Роман на годината”

До 31 януари се приемат предложения за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020. Националният дарителски фонд „13 века България“  отново обявява конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината. В него могат да кандидатстват издатели и автори на български романи, публикувани през 2019 година. На 11 май 2020 г. Фондът ще връчи за девети пореден път Националната награда за български роман на годината „13 века България” /на снимката – Елена Алексиева, последната засега носителка на наградата/.

Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г. Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата - почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Наградата се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 в шест екземпляра, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“. За допълнителни въпроси на телефони 02 963 48 07; 0889 648 927.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България” и Боил Банов, министър на културата при връчването на наградата за Роман на годината 2019 на фонда

Но извън тази информация и покана към българските издателства и автори искаме да припомним малко повече за тази награда и спечелилите я през годините, както и за интереса и отношението на НДФ „13 века България“ към съвременната българска литература. Вече в далечната 1998 година Фондът учредява Националната литературна награда „Рашко Сугарев“, която е за най-добър публикуван къс разказ от автори до 35 години. Тя е учредена в памет на писателя Рашко Сугарев (1941 – 1995), майстор на късия жанр, когото писателят Георги Величков определя като „пришълец от друга планета“. Отличието се връчва на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Първият носител на наградата е тогава 30 - годишният Георги Господинов за разказа си „Осмата нощ“. След 15 години става вторият носител на наградата „Роман на годината“ с „Физика на тъгата“ /издателство „Жанет 45“/. Георги е най-превежданият български писател и познат на света не само с „Физика на тъгата“, но и с „Естествен роман“ и сборниците си разкази. Многобройни са наградите му, както за него, така и за преводачите му на различни езици. А анимационният филм, реализиран в Канада по неговия разказ „Сляпата Вайша“ на художника и аниматор Теодор Ушев беше с номинация за Оскар през 2017 година. Ушев реализира и филм по „Физика на тъгата“, който е номиниран тази година отново в най-престижните награди на Американската академия, след като обра множество престижни награди по света. Очакваме паметната вечер в Бевърли Хийлс с нетърпение и вълнение. За щастие имахме шанса да го гледаме на откриването на Киномания 2019 в зала 1 на НДК, благодарение на екипа на организаторите. Преживяване, което не се забравя.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в клуб “Перото” на НДК

Писали сме за него, но да се върнем към наградата „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“. През 2014 година призът е за „Апарат” /издателство „Сиела“/ от Васил Георгиев. Авторът през 2009 година печели втора награда на литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. За 2017 година „Последната територия” на  Момчил Николов спечели наградата за роман на годината. Но още през 2002 година писателят, когато е на 32 години е удостоен с голямата награда на конкурса на името на Рашко Сугарев за разказа си „Фабиен“. Когато Николов спечели приза на шестото издание на конкурса „Роман на годината“ през 2017 година членът на журито литераторът и преподавател доц. д-р Борис Минков /носител на втора награда 1998 година на името на Рашко Сугарев/ написа за „въпреки.com” в анализ за представените романи: 

Момчил Николов при получаването на наградата за “Последната територия”

„Независимо от това, че използва тягата на един трафаретен модел в съвременната литература – загубата на паметта и разколебаването на идентичността, романът „Последната територия“ / издателство „Сиела“/ е забележителна книга, защото притежава изострено чувство за съвременност. При това чувството за съвременност тук намира израз не само в широките панорамни перспективи на актуални не-места, зони (универсални магазини, площади, увеселителни заведения, тоалетни, летища,масови транспортни средства), но и като плъзгащо се, проникващо бавно под кожата на едно индивидуално съзнание, което във всеки един момент се мъчи да преподреди себе си. Осезанията на индивидуалното съзнание пулсират между неврастенията, клаустрофобията, неудовлетвореността, битовите страхове, фиксирани в мисълта за това какво би се случило, ако се счупи макар и само единствен елемент от инструментално подръчния ни свят. Постижение на книгата е изразът на двойствено внушение на тази клаустрофобия – както като стягаща, така и като отваряща сетивата“. Анализът на Борис Минков може да прочетете тук.

Емилия Дворянова с наградата за “При входа на морето”

За наградите „Роман на годината“ 2015 „При входа на морето” /издателство „Обсидиан“/ на Емилия Дворянова и 2016 „Една и съща река“ /издателство „Жанет 45“/ на Здравка Евтимова написа за „въпреки.com” и като председател на журито, запозната с всички кандидатстващи творби тогава проф. Миглена Николчина, поетеса, писателка и преподавателка. Тя обобщи: „Въпреки обичайните ни оплаквания, трябва да признаем, че българският роман днес има своята публика може би повече от когато и да било. За това допринесоха награди, конкурси, всеотдайността на някои издатели, но също и социалните мрежи, които – това също трябва да признаем – успешно контрираха безхаберното отношение на масовите медии към литературата. Липсата на сериозна културна политика от страна на държавата направи възвръщането – или възникването – на днешната романна аудитория естествено, така че полагането в началото на тези процеси на „Естествен роман“ на Георги Господинов придобива допълнителен смисъл. Къде обаче стоят самите автори в това развитие, диктуват ли го, или са диктувани от него, какво движи търсенията им? Ако компромисите и стратегиите за заобикаляне на идеологическите императиви определяха условията на творците по времето на стария режим, дали днес един диктат не е просто заменен от друг, идеологическото клише от надеждата да се продаваш; и дали този нов диктат не е по-неумолим от предишния? Е, малко прекалено, но представително. За съжаление някои от често предлаганите социални антидепресанти – национализъм, расизъм, политически екстремизъм с авторитарен уклон, религиозен фанатизъм - са по-опасни от болестта. 

И докато Господ се бави с астероида, дали романът не би могъл  да предложи нещо по-милостиво? Продукцията от миналата година /2015/ показва, струва ми се, че може. Получилият наградата на фонд „13 века“ роман „При входа на морето“ на Емилия Дворянова илюстрира това като прави меланхолията като такава свой сюжет и от самото сърце на отчаянието – онова почтено и човешко, твърде човешко отчаяние, което не търси вината у другите – от самото сърце на отчаянието извлича разказа на надеждата. Днешните обстоятелства ме принуждават да правя изявления, които иначе намирам за пълна безвкусица – аз съм атеистка. Но ако неприсъстващата експлицитно в романа на Дворянова религиозност й е позволила да запази високите си критерии за художествено майсторство, за вътрешен живот и за лишено от комплекси човешко съчувствие, то аз съм за този вид религиозност“.

Здравка Евтимова

На следващата година по повод наградата на Здравка Евтимова за „Една и съща река“ проф. Николчина написа: „Към всичко, към своите човеци с мъка в очите и с нож в ръката, към тези безмилостни и невинни мутанти на социалния провал на 21 век, Здравка Евтимова има таланта – или инстинкта - да подхожда с безподобен език и непредвидими фабулни ходове в една сплав на гротесковото с притчовото, която прави Евтимова една от най-ярките и неподражаеми фигури в съвременната ни литература“. Двата текста на проф. Миглена Николчина може да прочетете тук и тук.

За 2018 година „Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Тогава за „въпреки.com” председателят на журито проф. Амелия Личева, литературоведка, поетеса и преподавателка написа: „В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер. Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от н��минациите си”. В своя анализ тя коментира и ролята на редактора, като се аргументира с присъствието на интересни и важни романи, участници в конкурса, в които обаче се усеща, а е необходима редакторска работа. Анализът на проф. Личева може да прочетете тук.

Захари Карабашлиев

Само бихме добавили, без да се задълбочаваме в темата, че след промените у нас през 1989 година на редакторската работа се гледаше като но вид цензура не само в литературата, но и в киното, например. А световният издателски опит и то от много десетилетия показва обратното. Достатъчно е да прочетем благодарностите дори на световни автори в книгите им, които за щастие имаме възможност и то сравнително бързо да четем сега след оригиналните им издания в родните им страни, но това е дълга тема.

За 2019 година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк” /издателство „Факел Експрес“, награда за роман на годината 2019/  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи… Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”. Наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“ за Елена Алексиева имаше своето продължение – тя стана носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото”. Така че „Свети Вълк” получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас през миналата година.

Проф. Амелия Личева и Владимир Зарев са били често членове на журито за наградата

Разбира се, без да коментираме само ще споменем, че както и в повечето конкурси винаги има много засегнати и обидени, защото, според тях не са били оценени подобаващо. Също дълга тема. Но тук ще си позволим да цитираме Тео Ушев, за който стана вече дума, макар и в друг контекст. Това са негови думи при срещата му в СГХГ със студенти и ученици: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора“. Така е и в случая всеки един от нас като читател има своя български Роман на годината, разбира се, при условие, че чете и го вълнува как се развива българската съвременна литература. И да не забравяме това, което каза Елена Алексиева при връчването на една от наградите й, че най-важното е българската литература да стига освен до българския читател и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и ��риемат тази своя дейност като мисия. А мисията, която си поставя НДФ „13 века България“ е да представ�� и награждава най-доброто в българската литература от различни поколения чрез авторитетните журита и да поддържа интереса към съвременната ни литература. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Слава Иванова: Основната мисия на НДФ „13 века България” е дарителството

„Основната мисия, основната цел на Национален дарителски фонд „13 века България” е дарителството. Пред екипа на фонда, и пред мен стои изключително важната задача - да работим в тази посока, защото излишно е да казвам, че дарителството в България традиционно има много дълбоки корени”, казва в разговор за „въпреки.com” новият изпълнителен директор на фонда Слава Иванова.

Фондът е създаден през 1980 година, в началото учреден като Държавно -обществена организация, по-късно преименуван в Национален дарителски фонд „13 века България”. От тогава досега в продължение на близо четиридесет години хиляди дарители – физически и юридически лица, с благородни дарителски жестове подкрепят българската култура и изкуство, опазването на културно - историческото наследство, образованието, науката, подкрепят се социално - интеграционни дейности. Фондът е участвал в изграждането на важни за българската духовност и култура и за нашето историческо наследство обекти. С негови средства са построени паметникът на Съединението в Пловдив, съграден е музеят „Земята и хората” в София, мемориалът на загиналите български войни за Обединението на България в Разград, възстановени са военни гробища в Добрич и Тутракан, реставрирани са къщите-музеи на големите творци Борис Христов и Панчо Владигеров в София и много други.

Проф. Васил Геров - снимка архив НДФ “13 века България”

А Слава Иванова продължава: „През 80-те години фондът е единствената организация, през която преминават всички дарения в България. Той е създаден с тази цел – да подпомага и организира дарителството в страната. И в момента по закон това е негова функция и негова мисия. Нищо, че мнозина припознават НДФ „13 века България” само като една от организациите, чиято основна дейност е финансирането на културни проекти, като фонд „Култура”, например. Всъщност има съществена разлика. Разбира се, НДФ подпомага и в момента външни проекти, но все пак основната му цел е друга. Той се разпознава преди всичко като организацията, която инициира и организира национални дарителски кампании в подкрепа на науката, образованието, културата, социалната сфера. Това е мисията на Фонда. Убедена съм, че ще успеем да развием всички приоритетни насоки в дейността си. Много неща са се случвали,

историята на фонда е изключително богата.

И това задължава. Не случайно в Управителния съвет на фонда влизат няколко министри – освен министърът на културата, който е и председател на Съвета, министърът на образованието и науката, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика.” Слава Иванова отбелязва, че подготвят и нов сайт, в който акцентът ще поставят именно на дарителството като основна мисия и цел на фонда. „И веднъж разпознавайки ни, аз мисля, че ще насочим усилията си и усилията на много хора, които ще имат достъп до този сайт, към нашата дейност”, казва Слава Иванова.

Къщата в София, където се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров

��ека припомним, че къщата, в която се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров. „Проф. Васил Геров е от тези хора, които искат всичко да научат. Като се хване с нещо, трябва да ��о научи. Енциклопедист. Той беше „Водният цар”, много забележителна личност”. Това каза за него преди време за „въпреки.com” проф. д-р Валентин Обретенов от катедра „Хидроаеродинамика и хидравлични машини” на Техническия университет в София, който сочи проф. Геров за свой учител не само в професията, но и в дарителството. Роден през  1904 г. в село Скалско, Васил Геров изминава един изключително интересен житейски път, включително и извън България. А у нас той стига до позицията на преподавател, професор и съосновател на Технически университет в София. Днес

името на проф. Васил Геров се свързва

както с научния му принос за Техническия университет - София, където създава катедра „Хидравлични машини“ и пише първите учебници по специалността в България, така и с дарителския си акт към българската държава. Васил Геров дарява къщата си на НДФ „13 века България“ с волята в нея да се обособи изложбена зала, която да носи името му, като пространство за изложби, концерти, дискусии, представяния на книги, четения, връчване на награди, рецитали на рояла Bluthner на проф. Геров, който и до днес се пази в добро състояние.

Роялът Bluthner на проф. Геров продължава да звучи прекрасно под пръстите на младите таланти

Извън темата за дарителството, фондът ще продължи и много от сегашните си проекти. От НДФ „13 века България” е инициирана Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която ще бъде връчена за осми път на 11 май тази година. Наградата ще бъде присъдена за български роман, издаден през 2018 г. Журито за 2019 г. е в състав: проф. дфн Амелия Личева ― председател, Владимир Зарев, Марин Бодаков, доц. дфн Пламен Дойнов и Светлозар Желев.Отново ще бъде присъдена за 22 - и път и наградата от Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев”. Носители на тази награда са редица станали по-късно известни български писатели, сред които Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Борис Минков, Оля Стоянова и ред други.

Писателят Захари Карабашлиев получи миналата година Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си “Хавра” /изд. “Сиела”/

Към младите е насочен и Годишният национален  конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“. Учреден през 2012 г., конкурсът-работилница стимулира задълбочената и аргументирана критика върху произведения от всички жанрове, български или преводни, издадени през предходната календарна година, способства за насърчаване на лична позиция и собствена култура на интелектуално общуване, работи и обучава в разрешаването на различни предизвикателства, свързани с литературнокритическата ситуация у нас. Традиция, която фондът поддържа заедно с Националния литературен музей е и връчването на Националната награда за поезия „Владимир Башев“, която получи през 2017 година Росен Карамфилов, син на напусналия ни през 2014 година художник и сценограф Кольо Карамфилов.

Росен Карамфилов взе наградата за поезия “Владимир Башев” за 2017 година за стихосбирката си „Церебрална поезия“ /изд. „Жанет 45“/

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“, представяща живота и творчеството на водещи български творци от областта на визуалните изкуства. Това са малки монографии, които имат и научен, и образователен характер. Според Слава Иванова друга поредица, която обстойно да представя тези автори, няма. Отдел��ите галерии правят каталози за свои изложби, но тук целта е да бъдат представени целенасочено тези знакови художници и скулптори, живели и творили в 20 век.

Фондът, освен централна администрация, развива дейност в страната чрез регионалните си центрове, които се помещават в къщи в Самоков, Трявна и Сливен. Особено интересна е Сарафската къща в Самоков. Тя е построена и обитавана от известната еврейска фамилия Арие, напуснала Виена и заселила се по българските земи в края на ХVІІІ век. Изградена е през 60-те години на ХІХ век от пловдивски строители. Архитект е майстор Стефан от Одрин - проектирал типична градска симетрична къща. Дърворезбата по таваните и стенописната украса са напълно автентични, свързват се с разцвета на Самоковската художествена школа и са неин най-представителен образец. Освен за обитаване от членове на сарафската фамилия, къщата е използвана и като банка и търговска канцелария. Националният паметник на културата е архитектурна забележителност, посещавана от български и чуждестранни туристи - стопанисва се и се поддържа от Национален дарителски фонд "13 века България", на който е дарена. Но тя е място, което се използва за срещи, изложби и събития, които Слава Иванова смята, че могат да бъдат активизирани и разнообразени. На първо място тя има намерение

да бъде възобновено едно мащабно събитие за фонда,

пък и за България – младежкият арт фестивал „Река на толерантността”. Той е иницииран през 2010 година по проект на фонда, но заради липса на финансиране сега е спрял. Намерението е да се кандидатства по Норвежката програма с проект за този фестивал и след това изложбата от творби, създадени в неговите рамки, да може да бъде показана в централата на ЮНЕСКО. Целта е студенти и преподаватели от висши учебни заведения не само от България, но и от Балканите и света в областта на визуалните изкуства да се съберат в Самоков и да работят заедно. Те включват в произведенията си елементи от трите основни религии в региона – православието, исляма и юдаизма. „Надяваме се, че ще стане интересен проект, чиято основна идея е чрез изкуството да общуват и да намерят общ език млади таланти, представители на различни етнически и религиозни групи, творци от различни държави. Ще поканим изтъкнати преподаватели от Националната художествена академия – София, учебни заведения в Норвегия и балканските страни, които посредством неформално образование ще предадат на ��о-младите си колеги своите професионални умения,  знания и опит. Своеобразно съчетание на пленер, обучение и изложба”, споделя Слава Иванова.

НДФ “13 века България” издаде преди време и сборник с разкази на лауреати от Националния конкурс “Рашко Сугарев”

За нея срещата с тази къща е била неочаквано откритие не само заради факта, че е една от малкото все още запазени в Самоков като национална архитектурна ценност, но и защото в нея и около нея са се случвали, случват се и ще се случват много интересни събития. „Тя, разбира се, е с широко отворени врати за всички видове изкуства, за всички видове културни събития, но и самата тя предполага особен вид представяне и интерес. Слава Богу, в чудесно състояние е. Реставрирана е.

Съхранява и днес възрожденската атмосфера.

А дворът около нея дава невероятни възможности за организиране на проекти на открито – фестивали, конкурси, изложби. Самоков е град с много богати традиции. Възрожденският дух там е жив. Да не говорим, че в непосредствена близост до Самоков е и Боровец. Сарафската къща, като част от богатото ни културно наследство, е обект и на културен туризъм. Това ни задължава да я популяризираме и в чужбина. И се налага да го правим по един достатъчно убедителен начин”, убедена е изпълнителната директорка на фонда.

Художествената галерия „Гъбенски“ в Трявна, е открита през 2006 година. Намира се в двора на възрожденския архитектурен комплекс „Калинчева къща“, строен през 1830 г. от изтъкнатия майстор - строител Димитър Сергюв. Фондът има установено партньорство със Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство и с Националната гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“, а произведения на деца от гимназията често гостуват в изложби, организирани в експозиционната зала на галерията. Но идеята на Слава Иванова е тя също да стане културно и образователно средище. „��ащото не е достатъчно там да се случват само изложби. Със сигурност това, което е започнато и се развива са чудесните ни отношения с приложното училище в Трявна. В нашата галерия можем да организираме изнесени уроци за учениците. С училището вече имаме едни общ проект под формата на пленер. Преподаватели, и ученици имат възможност да творят, а произведенията им се показват в двора и в самата галерия. Но аз имам и друга идея. Общината е получила от Гъбенски като дарение една прекрасна възрожденска къща, в съседство до нашата галерия. За съжаление в момента тя е затворена. Волята на дарителя е в нея да бъде експонирана неговата колекция от произведения на изкуството. Ще водя разговори с кмета, част от нея да бъде трайно представена в нашата галерия. ”, казва Слава Иванова.

Журито и номинираните тази година в Националния  конкурс - работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“

„Третият ни регионален център в Сливен - етнографският комплекс „Хаджи-Данчови къщи” е с широки възможности за развитие на културни и образователни проекти. Идеята ни е в проектите, които ще реализираме там,  да съчетаваме изкуство и образование. Така те ще допринасят не само за развитието на фонда, но и за градовете, в които се намират нашите центрове. Програмата им ще бъде много наситена.

Очаквам с нетърпение новия ни сайт,

за да запознаем всички с идеите и проектите, над които вече работим.”, споделя изпълнителната директорка на фонда. И въпреки, че не иска да дава превес на визуалните изкуства, което е нейната основна компетентност като изкуствовед, фондът ще направи това, в което е неговата сила. Започнали са разговори с музеи и галерии за гостуване на техни експозиции, включително и в галерията в къщата в София. А и има желание да се подготви една мобилна изложба от колекцията на фонда, в която има творби на Димитър Казаков - Нерон, Найден Петков и други художници. Тя няма да има музеен характер, но е важно според г-жа Иванова да се покажат тези автори, които са били най-щедри дарители. Изложбата може да обиколи центровете на Фонда в страната, а и да гостува в други галерии и музеи.

Откриване на една от изложбите в галерия “Академия” на Националната художествена академия на участници в Световния конкурс за детска рисунка на фондация “Малък Зограф”, който се подпомага от НДФ “13 века България”

Продължаваме за плановете на фонда: „От няколко години не са правени сесии. Имаме намерение тази година да върнем конкурсното начало при подкрепата на външни проекти. И сме избрали много интересна тема. Тя насочва внимание към онези сфери извън културата, които са също приоритетни за фонда. Имам предвид социалната и образователната сфера. Управителният ни съвет вече утвърди нашата сесия и темата ѝ -  

„Детски работилници за изкуства”.

Надявам се да бъдат представени много интересни проекти. Знаете, че образователните програми и в музеи, и в галерии, и в други културни институции са онази сфера, която в последно време се развива най-бързо. И трябва да бъде така, защото в крайна сметка адекватното представяне на изкуството пред младите хора, пред децата, не само формира тяхното отношение към него за цял живот, но дава възможност и да се разширяват уменията, познанията им в много други сфери. Не случайно не сме поставили ограничения на темата, искаме да имаме възможност да избираме проекти във всички изкуства. Ще ни бъде много трудно, разбира се, при журирането, но съзнателно формулировката ни е по-обща. Целта ни е различни институции да могат да кандидатстват и колкото е възможно по-интересни, по-иновативни и обхващащи различни възрастови групи проекти да подкрепим. Така че в момента разсъждаваме върху критериите. Надявам се много скоро да имаме възможност да обявим официално темата, да отворим конкурсната програма и всички, които имат желание да кандидатстват. Децата ще имат възможност да придобият практически умения и теоретични познания, да учат как се прави изкуство, а и тези занимания ще реализират художествен продукт. При сценичните изкуства ще очакваме чудесни представления, на които родителите ще бъдат щаст��иви да видят дечицата си като актьори на сцена. Това е в рамките на тази година. Ще се стремим догодина да отделим по-голям финансов ресурс и да обявим две сесии. Това би било още по-добре. Първо, защото конкурсното начало винаги предполага по-добър и по-качествен подбор, а и освен дава възможност на фонда да определя  своя политика при избора на проекти за подпомагане”, споделя Слава Иванова.

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“

Друг акцент е, че имат желание през тази година да инициират няколко важни дарителски кампании, посветени на национални каузи. „Първата ни идея е предложение на екипа на фонда. Тя не е нова. От 70-те години до днес е дискутирана многократно в общественото пространство. В София няма монумент, който

да символизира българската държавност.

Знакови за столицата ни са и катедралният храм - паметник „Св. Ал. Невски” и паметникът на Незнайния войн, които имат отношение към темата, но не я въплъщават. Във всички големи европейски столици има такива монументи и то в централната и най-представителна част. Давам си сметка, че това е трудна задача. Тя търпи развитие и ще премине през различни етапи. Със сигурност първата фаза предполага широка обществена дискусия за изясняване на идеята и характера на подобен монумент. Ще организираме работни кръгли маси с изтъкнати скулптори, с историци, с архитекти. Очакваме от тях професионални мнения, и реакция първо към самата идея, и второ - предложения как би могла да бъде реализирана. Една такава кауза е не само значима, но и тя наистина би била в състояние да обедини не само българите, които живеят в страната, но и онези, които са далеч”, твърди Слава Иванова.

Споделяме, че сме свидетели как често националното се разбира и се измерва с размера на меча или наличието на кон или не в някои от съответните скулптури. Слава Иванова е съгласна и добавя: „За това и сме много умерени и не предпоставяме решението. Нека идеята да изкристализира, да имаме по-ясна представа за това какво искаме да се случи и едва тогава могат да бъдат водени конкретни разговори, включително и за това, къде може да се осъществи тя. Една подобна задача би била и стимул за развитието на съвременната българска монументална скулптура. Нека има сблъсъци, по-добре да са публични и смятам, че различните мнения могат да бъдат ползотворни.

Първият въпрос е какъв трябва да бъде този символ.

Съвременното изкуство дава възможност за много и различни решения. Така че като говорим за монумент – символ на държавността нямам предвид фигурата на хан Аспарух на кон. Трябва да се търсят по-съвременни форми. Ако ще се конкурираме с някои от съседите си, това едва ли е най-добрият вариант да създадем нещо трайно, което олицетворява държавата ни. Идеята е съвсем друга, мисля че тя е актуална и може да обедини много хора. Целта е да ги накара първо да се замислят какво е държавата за нас и защо имаме нужда от нея. Дори с повдигането на този въпрос вече сме извървели някаква част от пътя. Ние имаме желание да работим по тази тема. А тя може да бъде обвързана и с други национално значими цели – мисията на фонда е тази”, разкрива Слава Иванова.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ "13 века България"

И продължава: „Фондът трябва да работи много по-тясно с българите в чужбина. Не само да събира спомоществования, но и да приобщава. За тази цел той трябва да споделя и да работи за идеи, които са наистина обединяващи. Ще организираме и други кампании, които в годините вече са били част от дейността ни. Фондът е участвал в реставрацията на войнишките паметници, ще продължим да работим по това. Поставили сме си за задача да помогнем и на общината в Самоков за реставрацията на Синагогата там. Ето една друга важна сфера, която е наш приоритет - как опазваме културното наследство, как се грижим за него, как можем ние като фонд да помогнем. Това са целите и задачите ни през 2019 година. Мисля че не са малко и всички имат своето значение. Вярвам, че ще се справим. Екипът ни е прекрасен. Колегите са чудесни професионалисти, с ��ного опит и аз разчитам на тях, защото дейността на НДФ „13 века България“ е една нова територия и предизвикателство за мен. Имам административен опит, но във Фонда се изисква един по-широк и по-обхватен хоризонт на мисленето. Старая се да разбивам границите на досегашния си професионален път”, споделя за финал Слава Иванова. Желаем й успех и сме убедени, че ще се случи. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Росен Карамфилов: В стиховете ми има съдба

„В тези стихове има съдба. В моите книги винаги е било така. И тази стихосбирка, тя е главно любовна, но всъщност скритият елемент в нея е, че тя е книга за раздялата”. Това каза младият поет Росен Карамфилов при получаването на наградата на името на Владимир Башев за стихосбирката си „Церебрална поезия” /ИК „Жанет” 45/. Наградата е за поет до 32 години, на каквато възраст след катастрофа си отива от нашия свят Владимир Башев и се дава от Национален дарителски фонд „13 века България”.

Традиционно церемонията се състоя в Литературния кабинет „Владимир Башев“ при Националния литературен музей. Домът на Владимир Башев е завещан на НДФ „13 века България“ с право на ползването му от Музея, като място за творчески срещи на съвременни творци от различни поколения. Самото връчване на наградата беше ден след като се навършиха 50 години от смъртта на Башев, а в деня на церемонията Росен Карамфилов имаше рожден ден – навърши 25 години. Като че ли тези съвпадения, бяха и знакови за връзката между поетите. А и още едно общо – болката като движеща сила в поезията, както и във всяко изкуство. Не само личната болка, но и тази за света. И това е, което сближава поетите от различните поколения.

Росен Карамфилов

Както каза Росен Карамфилов: „В тази книга е всичко онова, което исках да кажа за последните две години. Тя е събирана доста дълго и в интерес на истината е правена бавно. И аз съм много щастлив, наистина съм щастлив от това признание най-вече заради това, че наистина има смисъл да се обединяват поетите. Няма значение времето, няма значение, че преди се е писало по-различно и сега се пише по друг начин. Поезията е онова, което ни прави едно”. А за това, че получава наградата на името на Владимир Башев призна: „Поезията на Владимир Башев за мен е триумф на словото и нещо много високо. Ако аз на една десета съм постигнал нещо такова, значи има за какво да съм взел тази награда”.

Портрет на Владимир Башев от художничката Дора Бонева

Журито в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (главен редактор на в. „Словото днес“ – издание на СБП), Михаил Белчев, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“), отличи освен лауреата Росен Карамфилов, също и с грамота най-младия участник в конкурса ― 15-годишния Александър Петров от Добрич, за стихосбирката му „Следобедна усмивка“. Тя е издание на библиотека „Език мой – мое Отечество“, Добрич. На отличения Росен Карамфилов бе връчена графиката „Разнообразие“ на Иван Матеев, както и парична награда. Творбата е собственост на НДФ „13 века България“, който от 2010 г. подпомага конкурса, и е създадена по време на провеждания в гр. Самоков артфестивал „Река на толерантността“. През 2014 г. Росен Карамфилов става носител и на първа награда в Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“, осъществяван от Фонда, за разказа „Между зимите“.

Вера Ганчева, съпругата на Владимир Башев, която пази спомена за него през годините. И казва, че той съвсем не е бил толкова строг, колкото изглежда на портрета

Развълнуван Росен Карамфилов прочете две стихотворения – едното посветено на баща му, незабравимия изключителен творец Кольо Карамфилов, който почина през 2014 година. Помним изключителната грижа на Кольо за сина си, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможност Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж. Синът сподели: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които идват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път. И за мен тази книга беше много голям път”. 

И завърши със стихотворението „Церебрална поезия” дало името на стихосбирката:

зад гърба ми-пропаст

пред погледа ми - бездна

ако направя крачка

напред ще изчезна

ако направя крачка

назад ще потъна

ето защо не умея да ходя

ето защо съм седнал във въздуха

моля те Господи

ако един ден падна

нека да е на небето

А ние можем само да добавим - успех на Росен. В изкуството и живота. Въпреки! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Митко Тодоров: Избираме национални каузи и цели за НДФ „13 века България”

„Ние в момента правим нещо, което е добро. Когато фондът е бил в доста по-разширен състав е имал представителства в големите градове. Той е имал по-други възможности. Сега сме поели курс към партньорство с организации, които защитават подобни каузи и цели”. Това казва в разговор за „въпреки.com” Митко Тодоров, изпълнителен директор на Национален дарителски фонд „13 века България”.

И продължава: „Това е хубав момент, защото ние можем да се включваме партнирайки си и в съдържанието, и в подпомагането, и във възможностите с експерти да помагаме в тяхната работа. Така че днес, когато има страшно много неправителствени организации и институции, които имат своите цели, гледаме някъде да не потънем в някакви групировки и други неща. Но партнираме с тези, които са показали устойчивост в годините и креативност със стимулиране на подкрепа. И получаваме обратна връзка. Виждаме, че ако фондът се разхвърля много, той няма да има тези възможности и като експертност, и като финанси, и като възможности за организация и провеждане. Така че ние избираме точно национални каузи и цели, които да кореспондират с нашите цели. Включваме се и в каузи и акции, като тази за рака на гърдата, които носят и друг характер, както и в образователни”, казва Митко Тодоров.

Деветгодишната Ивон - Мари Господинова от Търговище беше сред наградените от НДФ “13 века България” в конкурса на “Малък Зограф”

И добавя, че не е възможно да се включат във всички дарителски инициативи в България. „Затова нашето мнение на Управителния съвет и на нашия екип е да се включваме в значими национални каузи. Защото еднолично да защитаваме неща е мисля предмет на други организации – на неправителствени, на частни инициативи и други. Ето това е една от позициите ни. Фондът в съвременни условия би трябвало да пази точно тази национална традиция на дарителството. Тя е хубава, но сме свидетели и на недобросъвестни инициативи, дори перачници. Ние всяка година правим инвентаризация и контрол на всички дарения, които се извършват или са извършени във фонда. Защото постоянно имаме движение на даренията – и в областта на изобразителните изкуства, и на литературата, и имотите. Много от имотите на фонда изискват доста средства. За нас една от много важните задачи е да следим волята на дарителите и да ги спазваме”, казва изпълнителният директор на фонда и отбелязва с примери, че са готови да партнират и с общините за смислени събития.

Тазгодишното жури на шестия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината на НДФ „13 века България”.

Различни са проектите, които подкрепя фондът, включително и различни награди в областта на културата. За някои от тях сме писали, като традиционната награда за Роман на годината /прочетете тук/ и за къс разказ на името на Рашко Сугарев /прочетете тук/. Политиката на фонда е да стимулира творците, отбелязва Митко Тодоров, а през следващия месец ще бъдат обявени и лауреатите в конкурса за литературната награда „Владимир Башев“ за поети до 32 – годишна възраст. Много важно е, че се подкрепят  и децата в тяхното творческо израстване и отношение към изкуството. „Тази тема вече две години ни вълнува, не защото е изоставена или няма подкрепа от родители, училище. Но се включваме в такива проекти, които са по-малко известни в медиите. Един от тях е т. нар. „Малък Зограф”. От 2016 до 2017, когато се проведе следващото издание, изложбата видя много зрителски аудитории в Трявна, Пловдив, Националната художествена галерия. Миналата година показахме рисунките за Коледа в Двореца и сега говорим отново да ги покажем. Колкото повече родители и деца видят тези изложби, толкова децата набират смелост да участват в такива конкурси, макар че в културата е трудно да кажеш състезание. Ние искаме обаче всички да се изявят. Не казваме, че всички картинки, които показват са качествени, но сред тях има няколко прекрасни”, убеден е Митко Тодоров. И споделя, че някои от рисунките са в детската клиника на болница „Пирогов”, ще дадат и още. А и ги показват в други градове, както се е случило във Видин, когато малките художници от града са били щастливи да се представят пред своите връстници.

Максим Божилов /д./ получи в Кишинев наградата на фонда за вестника си и радиопрограмата “Български хоризонти” от Канада - снимка архив НДФ “13 века България”

И още една награда, която беше връчена неотдавна от фонда. Това стана на тринадесетата световна среща на българските медии в Кишинев. Отличен от НДФ „13 века България” беше вестникът и радиопрограмата „Български хоризонти“ от Канада с издател и главен редактор Максим Божилов. Според Митко Тодоров те следят целогодишно изявите на българските журналисти и културни дейци зад граница. „Защото ако искаме да защитим темата да отразяваш и да пишеш за българската култура, но не само в границите на България, трябва да следиш тези процеси”, казва изп. директор на фонда. Но си припомня, когато като директор на Театър „Българска армия” са обсъждали наградата за драматургия на Фондация „А’Аскеер” каква съпротива е имало срещу автори пишещи извън България. Може би той има предвид наградата на Димитър Динев, който пише и живее в Австрия и има „Аскеер” за драматургия през 2007 година за пиесата си „Кожа и небе”, поставена в Театър “Рабенхоф” – Виена. „Спомням си, когато трябваше да обърнем внимание на драматургията извън пределите на България, каква съпротива имаше. Тогава в театъра се казваше - да си дойде в България да твори. Тогава трябваше да се убеждаваме, че няма значение къде той твори – когато той твори с българската азбука, с нашия език и е българин, няма значение къде е”, убеден е Митко Тодоров.

Когато идваме в кабинета му във фонда за разговора, първото което ни привлича вниманието е прекрасните книги от поредицата „Съвременно българско изкуство. Имена“. Последната издадена засега е за проф. Божидар Бончев, с когото във „въпреки.com” също сме правили разговор /можете да прочете тук/, представен в книгата от доц. д-р Ружа Маринска. Тези издания също са част от дейността на фонда: „Много хубава, благородна и може да се каже, че тя има исторически измерения. Запазва някакви факти, данни, творчески биографии да ги наречем за тези наши големи творци. Спомням си как се зароди идеята, бях тогава на друга работа /като зам. министър на културата – б.а./, но и тогава в качеството си на член на УС на фонда поддържах тази идея. Макар че аз като представител на сценичните изкуства в МК, исках в тази идея да се посочат няколко и други сектори в българската култура – да има театрални дейци, музикални и танцови дейци. Това не стана тогава, но аз мисля, че за в бъдеще би могло да се случи. Макар че определянето на имената, тя така се казва и инициативата „Имена”, е много сложен и противоречив процес. Ние казваме в изкуството винаги има субективизъм, така е. Поради тази причина определянето на име винаги предизвика различни чувства, настроения, да не кажа реакции – защо този, а не тази, защо тази, а не този. Така че когато говорим за тази инициатива, тя винаги си има своите „за” и „против”, отбелязва Митко Тодоров.

И добавя, че тази година имало няколко запитвания за това как подреждат творците, за които пишат. Дали по жанров признак, дали по друг начин. А и изготвянето на такава монография е свързана и с много съдържателни дейности. „Едната е, че трябва да се намерят автори, които да пишат. Това никак не е лесно, особено ако творците са живи и здрави. Или ако част от наследниците не харесват този, който е посочен и помолен да направи тези творчески редове. Или обратното - ако предложиш на автор – това са изкуствоведи, критици, не желае да пише за съответния творец. Това е едната страна. Другата страна се нарича илюстративната. Творчеството на нашите съвременни изявени творци е разпространено навсякъде. Произведенията на някои от тях се намират в чужди галерии, други се намират в наследниците в чужбина, трети се намират в български галерии, четвърти - в българските наследници тук. И за да бъде пълна илюстрацията, да придобием някаква визуална представа за този творец трябва да правим изследователска и събирателска дейност, което е по-дълъг процес и не е толкова лесен.

Началната идея е да има трайна памет. За тези, които ги няма, но са творили в различни държави. И за тези, които са сред нас и искаме да запазим тази творческа памет. Това пряко кореспондира с целите на фонда, защото той се казва „13 века България” и ние поддържаме тази инициатива. Възможностите ни са да издадем 6 до 7 книги през годината. Успяваме за сега да намерим и автори, и илюстрации, всичко. Предстои да бъде издадена книга за Вера Недкова. Всичко това е свързано с главните притежатели - Националната галерия, Софийска градска галерия и галериите в големите градове. Ние преговаряме и с тези институции, защото туристът или българинът, който се интересува от тези велики творци, повече обръща внимание на илюстрацията и надписа. За това ние отделяме много внимание при подготовката. Особено интересни са училищата, висшите учебни заведения, които имат допир до визуалните изкуства, те са им като помагала. Затова ние всяка година даряваме тези издания и за училищата по изкуствата, които имат такива катедри, дялове, сектори в своето обучение. Като това не означава, че ние сме забравили и другите по-популярни библиотеки, това е втората част от нашата дейност”, казва изп. директор на фонда и посочва на колко библиотеки са дарили книги.

Мартин Колев от София получи тази година първа награда на 20-то юбилейно издание на Националния конкурс за къс публикуван разказ „Рашко Сугарев - 2017“ за автори до 35 години на Национален дарителски фонд „13 века България“ 

Връщаме се към една предишна дейност на Митко Тодоров. След като беше директор на Театър „Българска армия” стана зам. министър на културата. И естествено е да следи процесите в тази област, както и подготвяната Национална стратегия за културата, за която сме разговаряли във „въпреки.com” и със сегашния зам. министър на културата Румен Димитров /можете да прочетете тук/. „На мен, ще си призная, ми е мило за театъра. Там отидоха много години от моя живот и не съм безразличен, а и постоянно следя процесите в българската култура. Що се отнася до Стратегията, на времето аз бях оглавил голям екип от работни групи в различните субсидирани изкуства, културни и творчески индустрии и излязохме през 2012 година с проект, който беше почти пред своя край. Сега разбирам, че отново е сформиран такъв екип от ръководството на МК. Поздравявам ги с това, защото смятам, че тази основа, която ние дадохме, трябва да се развива. Защото времето от 2012 до 2017 година е вече цяла петилетка и няма как да не се променят процесите в областта на културата. Както знаем динамиката в областта на културата и живота е доста бърза. И не само стратегия е необходима, но и промяна в редица закони в областта на изкуството и културата.

На първо време бих казал, че трябват промени в Закона за читалищата. Но Законът за закрила и развитие на културата също трябва да бъде сериозно променен. Този закон съдържа доста противоречия със закони, които са излезли след това. Което на практика означава, че за да действа той трябва сериозно да бъде пипнат. Не говоря за културното наследство, в което вие знаете, че вървят такива процеси, не говоря за филмовата индустрия, който има абсолютна необходимост от промени. Той си стои със старите понятия като субсидиране, бюджетиране, които вече трябва да се променят. Законодателната инициатива заедно със стратегията би следвало да тръгне към промяна. И аз мисля, че ръководството на МК вече е започнало да работи по тези промени. Липсват му помощници, експерти и юристи, които би трябвало да бъдат по-широк кръг не само в рамките на самото министерство. По-широк кръг законотворци, които имат по-голям опит”, твърди Митко Тодоров.

Отбелязваме и нашето наблюдение, че не бива законите и наредбите да се изработват само на гилдиен принцип. Виждаме скандалите във филмовата общност, която се опитва непрекъснато да се самозатвори, въпреки някои успехи напоследък на български филми по фестивали. Но те често биват субсидирани отвън, а не отвътре. Митко Тодоров също споделя такова разбиране и от гледна точка на своя опит: „Ние говорихме по-рано, че има нужда от Закон за сценичните изкуства. И аз съм защитавал тази теза. Дори първата година, когато бях в министерството. След това самият аз се убедих, че не може да има такива секторни закони. Ние трябва да работим по основния Закон за закрила и развитие на културата. И даже да махнем закрилата – няма от кого да я закриляме толкова. Ние трябва - и гилдиите, и творците сами да се закриляме, а не да разчитаме само на малки скандалчета в самите гилдии”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов