#дарителство

[vprki]

Слава Иванова: Основната мисия на НДФ „13 века България” е дарителството

„Основната мисия, основната цел на Национален дарителски фонд „13 века България” е дарителството. Пред екипа на фонда, и пред мен стои изключително важната задача - да работим в тази посока, защото излишно е да казвам, че дарителството в България традиционно има много дълбоки корени”, казва в разговор за „въпреки.com” новият изпълнителен директор на фонда Слава Иванова.

Фондът е създаден през 1980 година, в началото учреден като Държавно -обществена организация, по-късно преименуван в Национален дарителски фонд „13 века България”. От тогава досега в продължение на близо четиридесет години хиляди дарители – физически и юридически лица, с благородни дарителски жестове подкрепят българската култура и изкуство, опазването на културно - историческото наследство, образованието, науката, подкрепят се социално - интеграционни дейности. Фондът е участвал в изграждането на важни за българската духовност и култура и за нашето историческо наследство обекти. С негови средства са построени паметникът на Съединението в Пловдив, съграден е музеят „Земята и хората” в София, мемориалът на загиналите български войни за Обединението на България в Разград, възстановени са военни гробища в Добрич и Тутракан, реставрирани са къщите-музеи на големите творци Борис Христов и Панчо Владигеров в София и много други.

Проф. Васил Геров - снимка архив НДФ “13 века България”

А Слава Иванова продължава: „През 80-те години фондът е единствената организация, през която преминават всички дарения в България. Той е създаден с тази цел – да подпомага и организира дарителството в страната. И в момента по закон това е негова функция и негова мисия. Нищо, че мнозина припознават НДФ „13 века България” само като една от организациите, чиято основна дейност е финансирането на културни проекти, като фонд „Култура”, например. Всъщност има съществена разлика. Разбира се, НДФ подпомага и в момента външни проекти, но все пак основната му цел е друга. Той се разпознава преди всичко като организацията, която инициира и организира национални дарителски кампании в подкрепа на науката, образованието, културата, социалната сфера. Това е мисията на Фонда. Убедена съм, че ще усп��ем да развием всички приоритетни насоки в дейността си. Много неща са се случвали,

историята на фонда е изключително богата.

И това задължава. Не случайно в Управителния съвет на фонда влизат няколко министри – освен министърът на културата, който е и председател на Съвета, министърът на образованието и науката, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика.” Слава Иванова отбелязва, че подготвят и нов сайт, в който акцентът ще поставят именно на дарителството като основна мисия и цел на фонда. „И веднъж разпознавайки ни, аз мисля, че ще насочим усилията си и усилията на много хора, които ще имат достъп до този сайт, към нашата дейност”, казва Слава Иванова.

Къщата в София, където се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров

Нека припомним, че къщата, в която се помещава фондът, е дарена от проф. Васил Геров. „Проф. Васил Геров е от тези хора, които искат всичко да научат. Като се хване с нещо, трябва да го научи. Енциклопедист. Той беше „Водният цар”, много забележителна личност”. Това каза за него преди време за „въпреки.com” проф. д-р Валентин Обретенов от катедра „Хидроаеродинамика и хидравлични машини” на Техническия университет в София, който сочи проф. Геров за свой учител не само в професията, но и в дарителството. Роден през  1904 г. в село Скалско, Васил Геров изминава един изключително интересен житейски път, включително и извън България. А у нас той стига до позицията на преподавател, професор и съосновател на Технически университет в София. Днес

името на проф. Васил Геров се свързва

както с научния му принос за Техническия университет - София, където създава катедра „Хидравлични машини“ и пише първите учебници по специалността в България, така и с дарителския си акт към българската държава. Васил Геров дарява къщата си ��а НДФ „13 века България“ с волята в нея да се обособи изложбена зала, която да носи името му, като пространство за изложби, концерти, дискусии, представяния на книги, четения, връчване на награди, рецитали на рояла Bluthner на проф. Геров, който и до днес се пази в добро състояние.

Роялът Bluthner на проф. Геров продължава да звучи прекрасно под пръстите на младите таланти

Извън темата за дарителството, фондът ще продължи и много от сегашните си проекти. От НДФ „13 века България” е инициирана Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която ще бъде връчена за осми път на 11 май тази година. Наградата ще бъде присъдена за български роман, издаден през 2018 г. Журито за 2019 г. е в състав: проф. дфн Амелия Личева ― председател, Владимир Зарев, Марин Бодаков, доц. дфн Пламен Дойнов и Светлозар Желев.Отново ще бъде присъдена за 22 - и път и наградата от Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев”. Носители на тази награда са редица станали по-късно известни български писатели, сред които Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Борис Минков, Оля Стоянова и ред други.

Писателят Захари Карабашлиев получи миналата година Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си “Хавра” /изд. “Сиела”/

Към младите е насочен и Годишният национален  конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“. Учреден през 2012 г., конкурсът-работилница стимулира задълбочената и аргументирана критика върху произведения от всички жанрове, български или преводни, издадени през предходната календарна година, способства за насърчаване на лична позиция и собствена култура на интелектуално общуване, работи и обучава в разрешаването на различни предизвикателства, свързани с литературнокритическата ситуация у нас. Традиция, която фондът поддържа заедно с Националния литературен музей е и връчването на Националната награда за поезия „Владимир Башев“, която получи през 2017 година Росен Карамфилов, син на напусналия ни през 2014 година художник и сценограф Кольо Карамфилов.

Росен Карамфилов взе наградата за поезия “Владимир Башев” за 2017 година за стихосбирката си „Церебрална поезия“ /изд. „Жанет 45“/

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“, представяща живота и творчеството на водещи български творци от областта на визуалните изкуства. Това са малки монографии, които имат и научен, и образователен характер. Според Слава Иванова друга поредица, която обстойно да представя тези автори, няма. Отделните галерии правят каталози за свои изложби, но тук целта е да бъдат представени целенасочено тези знакови художници и скулптори, живели и творили в 20 век.

Фондът, освен централна администрация, развива дейност в страната чрез регионалните си центрове, които се помещават в къщи в Самоков, Трявна и Сливен. Особено интересна е Сарафската къща в Самоков. Тя е построена и обитавана от известната еврейска фамилия Арие, напуснала Виена и заселила се по българските земи в края на ХVІІІ век. Изградена е през 60-те години на ХІХ век от пловдивски строители. Архитект е майстор Стефан от Одрин - проектирал типична градска симетрична къща. Дърворезбата по таваните и стенописната украса са напълно автентични, свързват се с разцвета на Самоковската художествена школа и са неин най-представителен образец. Освен за обитаване от членове на сарафската фамилия, къщата е използвана и като банка и търговска канцелария. Националният паметник на културата е архитектурна забележителност, посещавана от български и чуждестранни туристи - стопанисва се и се поддържа от Национален дарителски фонд "13 века България", на който е дарена. Но тя е място, което се използва за срещи, изложби и събития, които Слава Иванова смята, че могат да бъдат активизирани и разнообразени. На първо място тя има намерение

да бъде възобновено едно мащабно събитие за фонда,

пък и за България – младежкият арт фестивал „Река на толерантността”. Той е иницииран през 2010 година по проект на фонда, но заради липса на финансиране сега е спрял. Намерението е да се кандидатства по Норвежката програма с проект за този фестивал и след това изложбата от творби, създадени в неговите рамки, да може да бъде показана в централата на ЮНЕСКО. Целта е студенти и преподаватели от висши учебни заведения не само от България, но и от Балканите и света в областта на визуалните изкуства да се съберат в Самоков и да работят заедно. Те включват в произведенията си елементи от трите основни религии в региона – православието, исляма и юдаизма. „Надяваме се, ч�� ще стане интересен проект, чиято основна идея е чрез изкуството да общуват и да намерят общ език млади таланти, представители на различни етнически и религиозни групи, творци от различни държави. Ще поканим изтъкнати преподаватели от Националната художествена академия – София, учебни заведения в Норвегия и балканските страни, които посредством неформално образование ще предадат на по-младите си колеги своите професионални умения,  знания и опит. Своеобразно съчетание на пленер, обучение и изложба”, споделя Слава Иванова.

НДФ “13 века България” издаде преди време и сборник с разкази на лауреати от Националния конкурс “Рашко Сугарев”

За нея срещата с тази къща е била неочаквано откритие не само заради факта, че е една от малкото все още запазени в Самоков като национална архитектурна ценност, но и защото в нея и около нея са се случвали, случват се и ще се случват много интересни събития. „Тя, разбира се, е с широко отворени врати за всички видове изкуства, за всички видове културни събития, но и самата тя предполага особен вид представяне и интерес. Слава Богу, в чудесно състояние е. Реставрирана е.

Съхранява и днес възрожденската атмосфера.

А дворът около нея дава невероятни възможности за организиране на проекти на открито – фестивали, конкурси, изложби. Самоков е град с много богати традиции. Възрожденският дух там е жив. Да не говорим, че в непосредствена близост до Самоков е и Боровец. Сарафската къща, като част от богатото ни културно наследство, е обект и на културен туризъм. Това ни задължава да я популяризираме и в чужбина. И се налага да го правим по един достатъчно убедителен начин”, убедена е изпълнителната директорка на фонда.

Художествената галерия „Гъбенски“ в Трявна, е открита през 2006 година. Намира се в двора на възрожденския архитектурен комплекс „Калинчева къща“, строен през 1830 г. от изтъкнатия майстор - строител Димитър Сергюв. Фондът има установено партньорство със Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство и с Националната гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“, а произведения на деца от гимназията често гостуват в изложби, организирани в експозиционната зала на галерията. Но идеята на Слава Иванова е тя също да стане културно и образователно средище. „Защото не е достатъчно там да се случват само изложби. Със сигурност това, което е започнато и се развива са чудесните ни отношения с приложното училище в Трявна. �� нашата галерия можем да организираме изнесени уроци за учениците. С училището вече имаме едни общ проект под формата на пленер. Преподаватели, и ученици имат възможност да творят, а произведенията им се показват в двора и в самата галерия. Но аз имам и друга идея. Общината е получила от Гъбенски като дарение една прекрасна възрожденска къща, в съседство до нашата галерия. За съжаление в момента тя е затворена. Волята на дарителя е в нея да бъде експонирана неговата колекция от произведения на изкуството. Ще водя разговори с кмета, част от нея да бъде трайно представена в нашата галерия. ”, казва Слава Иванова.

Журито и номинираните тази година в Националния  конкурс - работилница за литературна критика „13 века България“ за автори до 35 години, който се организира съвместно с Фондация „Литературен вестник“

„Третият ни регионален център в Сливен - етнографският комплекс „Хаджи-Данчови къщи” е с широки възможности за развитие на културни и образователни проекти. Идеята ни е в проектите, които ще реализираме там,  да съчетаваме изкуство и образование. Така те ще допринасят не само за развитието на фонда, но и за градовете, в които се намират нашите центрове. Програмата им ще бъде много наситена.

Очаквам с нетърпение новия ни сайт,

за да запознаем всички с идеите и проектите, над които вече работим.”, споделя изпълнителната директорка на фонда. И въпреки, че не иска да дава превес на визуалните изкуства, което е нейната основна компетентност като изкуствовед, фондът ще направи това, в което е неговата сила. Започнали са разговори с музеи и галерии за гостуване на техни експозиции, включително и в галерията в къщата в София. А и има желание да се подготви една мобилна изложба от колекцията на фонда, в която има творби на Димитър Казаков - Нерон, Найден Петков и други художници. Тя няма да има музеен характер, но е важно според г-жа Иванова да се покажат тези автори, които са били най-щедри дарители. Изложбата може да обиколи центровете на Фонда в страната, а и да гостува в други галерии и музе��.

Откриване на една от изложбите в галерия “Академия” на Националната художествена академия на участници в Световния конкурс за детска рисунка на фондация “Малък Зограф”, който се подпомага от НДФ “13 века България”

Продължаваме за плановете на фонда: „От няколко години не са правени сесии. Имаме намерение тази година да върнем конкурсното начало при подкрепата на външни проекти. И сме избрали много интересна тема. Тя насочва внимание към онези сфери извън културата, които са също приоритетни за фонда. Имам предвид социалната и образователната сфера. Управителният ни съвет вече утвърди нашата сесия и темата ѝ -  

„Детски работилници за изкуства”.

Надявам се да бъдат представени много интересни проекти. Знаете, че образователните програми и в музеи, и в галерии, и в други културни институции са онази сфера, която в последно време се развива най-бързо. И трябва да бъде така, защото в крайна сметка адекватното представяне на изкуството пред младите хора, пред децата, не само формира тяхното отношение към него за цял живот, но дава възможност и да се разширяват уменията, познанията им в много други сфери. Не случайно не сме поставили ограничения на темата, искаме да имаме възможност да избираме проекти във всички изкуства. Ще ни бъде много трудно, разбира се, при журирането, но съзнателно формулировката ни е по-обща. Целта ни е различни институции да могат да кандидатстват и колкото е възможно по-интересни, по-иновативни и обхващащи различни възрастови групи проекти да подкрепим. Така че в момента разсъждаваме върху критериите. Надявам се много скоро да имаме възможност да обявим официално темата, да отворим конкурсната програма и всички, които имат желание да кандидатстват. Децата ще имат възможност да придобият практически умения и теоретични познания, да учат как се прави изкуство, а и тези занимания ще реализират художествен продукт. При сценичните изкуства ще очакваме чудесни представления, на които родителите ще бъдат щастливи да ��идят дечицата си като актьори на сцена. Това е в рамките на тази година. Ще се стремим догодина да отделим по-голям финансов ресурс и да обявим две сесии. Това би било още по-добре. Първо, защото конкурсното начало винаги предполага по-добър и по-качествен подбор, а и освен дава възможност на фонда да определя  своя политика при избора на проекти за подпомагане”, споделя Слава Иванова.

Продължава и издателската поредица „Съвременно българско изкуство. Имена“

Друг акцент е, че имат желание през тази година да инициират няколко важни дарителски кампании, посветени на национални каузи. „Първата ни идея е предложение на екипа на фонда. Тя не е нова. От 70-те години до днес е дискутирана многократно в общественото пространство. В София няма монумент, който

да символизира българската държавност.

Знакови за столицата ни са и катедралният храм - паметник „Св. Ал. Невски” и паметникът на Незнайния войн, които имат отношение към темата, но не я въплъщават. Във всички големи европейски столици има такива монументи и то в централната и най-представителна част. Давам си сметка, че това е трудна задача. Тя търпи развитие и ще премине през различни етапи. Със сигурност първата фаза предполага широка обществена дискусия за изясняване на идеята и характера на подобен монумент. Ще организираме работни кръгли маси с изтъкнати скулптори, с историци, с архитекти. Очакваме от тях професионални мнения, и реакция първо към самата идея, и второ - предложения как би могла да бъде реализирана. Една такава кауза е не само значима, но и тя наистина би била в състояние да обедини не само българите, които живеят в страната, но и онези, които са далеч”, твърди Слава Иванова.

Споделяме, че сме свидетели как често националното се разбира и се измерва с размера на меча или наличието на кон или не в някои от съответните скулптури. Слава Иванова е съгласна и добавя: „За това и сме много умерени и не предпоставяме решението. Нека идеята да изкристализира, да имаме по-ясна представа за това какво искаме да се случи и едва тогава могат да бъдат водени конкретни разговори, включително и за това, къде може да се осъществи тя. Една подобна задача би била и стимул за развитието на съвременната българска монументална скулптура. Нека има сблъсъци, по-добре да са публични и смятам, че различните мнения могат да бъдат ползотворни.

Първият въпрос е какъв трябва да бъде този символ.

Съвременното изкуство дава възможност за много и различни решения. Така че като говорим за монумент – символ на държавността нямам предвид фигурата на хан Аспарух на кон. Трябва да се търсят по-съвременни форми. Ако ще се конкурираме с някои от съседите си, това едва ли е най-добрият вариант да създадем нещо трайно, което олицетворява държавата ни. Идеята е съвсем друга, мисля че тя е актуална и може да обедини много хора. Целта е да ги накара първо да се замислят какво е държавата за нас и защо имаме нужда от нея. Дори с повдигането на този въпрос вече сме извървели някаква част от пътя. Ние имаме желание да работим по тази тема. А тя може да бъде обвързана и с други национално значими цели – мисията на фонда е тази”, разкрива Слава Иванова.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ "13 века България"

И продължава: „Фондът трябва да работи много по-тясно с българите в чужбина. Не само да събира спомоществования, но и да приобщава. За тази цел той трябва да споделя и да работи за идеи, които са наистина обединяващи. Ще организираме и други кампании, които в годините вече са били част от дейността ни. Фондът е участвал в реставрацията на войнишките паметници, ще продължим да работим по това. Поставили сме си за задача да помогнем и на общината в Самоков за реставрацията на Синагогата там. Ето една друга важна сфера, която е наш приоритет - как опазваме културното наследство, как се грижим за него, как можем ние като фонд да помогнем. Това са целите и задачите ни през 2019 година. М��сля че не са малко и всички имат своето значение. Вярвам, че ще се справим. Екипът ни е прекрасен. Колегите са чудесни професионалисти, с много опит и аз разчитам на тях, защото дейността на НДФ „13 века България“ е една нова територия и предизвикателство за мен. Имам административен опит, но във Фонда се изисква един по-широк и по-обхватен хоризонт на мисленето. Старая се да разбивам границите на досегашния си професионален път”, споделя за финал Слава Иванова. Желаем й успех и сме убедени, че ще се случи. ≈

Текст: Зелма Алм��лех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[magdalenagigova]

НДФ „13 века България“ разтвори съкровищницата си на Моста на влюбените (видео)

НДФ „13 века България“ разтвори съкровищницата си на Моста на влюбените (видео)

НДФ „13 века България“ разтваря съкровищницата си на Моста на влюбените Изложбата, която представя някои от значимите дарения на Фонда през последните 40 години, може да бъде разгледана до 14 юни НДФ „13 века България“ разтваря съкровищницата си на Моста на влюбените Оригинална творба на световния скулптор Хенри Мур, спасяване от разруха на къщата-музей на Левски, унция самородно злато,…

[krug-movement]

ДРУЖЕСТВО „ТЕКЛАС” ДАРИ ДЕТСКИ КНИГИ НА АРТ КЪЩАТА В ДЪЖДОВНИЦА, 23-07-2019 & Collection of children’books was given by Teklas Ltd. to the Art House in Dazhdovnitsa village, July,23,2019

Новата дарителска кампания „Дари книга, подари мечта” на най-големия работодател в района на Кърджали „Теклас България” започна на 12 юни т.г., ще завърши на 31 юли, а дарение от  200 книги за деца пристигна в Дъждовница. Политиката на дарителство се планира целогодишно от Дирекция „Човешки ресурси” и се осъществява през цялата година със съдействието на служителите и с подкрепата на ръководството, „без да шумим за това”, както казва директорката на Дирекция „Човешки ресурси” Айлин Мюслюм. С доброволен труд, със съучастието на десетки работници и служители, както и със средства на дружеството, на територията на Кърджали, Момчилград и Крумовград са засаждани дръвчета, събирани са дрехи за частни домове, организирани са детски празници, последният от които е в с. Странджево, Крумовградско, събирани са средства за бездомни животни. През юли екипът също участва в кампанията „Дари капачка – спаси живот”, чиято цел е чрез събирането на пластмасов�� капачки да се помогне на хора, които имат нужда от инвалидна количка, проходилка или какъвто и да е уред, необходим за тяхното по-леко и нормално съществуване. През август пък ще бъдат изградени десетки хранилки за птици, които периодично ще се зареждат с храна за птиците.

В Кърджали "Теклас" вече има четири завода с обща площ 60 хил. кв. м. и по един в Крумовград и Момчилград.  Преди два месеца компанията откри четвъртия корпус на завода си в Кърджали с изследователски център, както и зона за отдих. Новият басейн в зоната за отдих вече е готов да посреща деца и младежи и да организира специални събития за тях.

Днес кампанията „Дари книга – подари мечта” завърши с акция в Дъждовница. Екипът на Дирекция „Човешки ресурси” дари на децата в селото любими книги, които ще се съхраняват в малка библиотека в Арт къщата. За празника дружество „Теклас” беше подготвило тържество, на което гостуваха деца и майки от селото. Арт движение Кръг подготви кратко литературно четене, а кметицата Гюлхаят Керим поздрави дарителите и насърчи децата да се учат от любимите си герои в детския приказен свят. 

[dobrinovini]

https://ift.tt/3apt6Be

  Дарителството трябва да представлява един от основните стълбове на всяко едно общество. От него зависи осигуряването на финансиране за много сектор��, които не получават достатъчно от държавата или от други източници. Инициативата „България дарява“ започва през 2019г. с основна цел да популяризира дарителството в България. Допълнителни цели са: мотивация на хората за дарителство. повишаване […]

The post България дарява 2020 appeared first on Добри новини.

[georgealex1605]

Силата на ДОБРИТЕ БЪЛГАРИ

Силата на ДОБРИТЕ БЪЛГАРИ

Днес, малко повече от година след началото на проекта „Да помогнем на Естер Мичева да постигне своята мечта”, мога да направя следната равносметка: В България има ПРЕКРАСНИ хора – независимо от това, което медиите тиражират и хората говорят! За една година събрахме над 7000 долара – не за лечение на тежко заболяване, не за бедствие, а за едно чернокожо момиче, което беше намерено като бебе във…

[vprki]

Дарителството - морал и гражданска активност

„Искахме да покажем една по-различна българска история, която е различна от сблъсъци, преврати, партийни борби, стопанска история – обикновено това се работеше в историографията. Докато това е една история, която представя как са живели хората, как са мислили…”. Разказва за „въпреки.com” доц. Росица Стоянова от Института за исторически изследвания при БАН.

Тя заедно с проф. Веска Николова от същия институт започват да изследват историята на дарителството още в средата на 90-те години, събират в документален сборник всички закони и нормативни актове, които исторически засягат тази дейност. Началото е почти случайно в средата на 90-те години покрай един проект за дейността на НПО в България на тогавашния институт по социология към БАН /американски проект/. Необходима им била и историческа част. Един дългогодишен труд, който с подкрепата на Български дарителски форум и Американска фондация за България е събран в сборника „Благодетели и благотворителност в България – между възхвалата и отрицанието” 1879 -1951 г. и в тритомника „Енциклопедия на дарителството”.

Росица Стоянова

Росица Стоянова продължава: „Книгите представят, колкото и шаблонно да звучи, как функционира едно гражданско общество особено в 30-те години на миналия век.

Всичко започва от Възраждането,

когато едно традиционно общество при липсата на национална държава се самоорганизира. Много от нещата, много от идеите, от заряда на първите години след Освобождението идват от Възраждането, от организационните структури, от дружествата, които са създадени оттогава. Първоначално в края на 19-ти, в началото на 20-век идеите на дарителите са до голяма степен от времето на Възраждането – подкрепя се просветата, създават се нови училища, стипендиантски програми, в известен смисъл читалищата. И едва по-късно, паралелно, но все пак по-късно бавно започват да проникват социалните моменти – подпомагането на сираци, създаването на сиропиталища, на приюти за въз��астни хора. Едно от най-добрите неща, които са направени е създаването на система от безплатни ученически трапезарии в страната. Към края на 30-те години те са около 3500. През 1940 г., когато се присъединява Южна Добруджа – всичко, което има като структури в България там се повтаря”, уточнява историчката.

Откъс от разговора с Росица Стоянова можете да чуете тук

Разговаряме с нея и Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум в офиса на организацията. Доброволчеството от май тази година може да бъде проследено и в онлайн енциклопедията daritelite.bg,  която събира 1200 истории на български предприемачи, политици, общественици, лекари, учители, духовници, земеделци, които са развили българското общество от края на 19-и и началото на 20-и век чрез дейността си в негова полза. А Росица Стоянова продължава назад във времето. „Някъде от средата на 40-те години всичко се загубва, имам предвид след 1946 година. Това е вече една друга идеология. След 9 септември 1944 г. идеята е, че държавата е тази, която трябва да се занимава с всички дейности, включително социални, образование и някакви чисто граждански структури не са в тази идеология.

Филантропията е буржоазна – казва се с едно пренебрежение.

И постепенно всички тези дружества се закриват и постепенно се изземат, както и средствата на дарителските фондове, които са към министерствата. Аз държа да подчертая разликата в отношението на Българската държава в края на 19-ти, началото на 20-ти век и след 1944 г. Държавата в края на 19- ти век и общо взето до средата на 40-те години на 20-ти век се опитва да подпомага дарителската традиция, защото си дава сметка, че това е едно много полезно действие. Съответно степента на доверие на самите дарители към Българската държава е изключително високо. Идеята е, че тези фондове, когато се дава определена сума образуват дарителски фонд. От него се използват само лихвите, капиталът се натрупва. Всички институции се стремят да спазват волята на дарителя, коет�� е много положително и от морална гледна точка”.

А Красимира Величкова, чиято дейност, както и на колегите й и съмишлениците във Форума изцяло е посветена на дарителството продължава мисълта на историчката в коментар за сегашния ни ден. „Винаги съм си мислила как идеологиите се сменят, но често психологията от една идеология остава. Остава като клеймо. Тези четиридесет и няколко години, в които сме живели в държава,  която е претендирала да поема грижата за всичко и да контролира всичко са оставили този отпечатък в мисленето ни, че човек няма нужда да е гражданин. Те са били същите хора, но са разпознавали себе си и като граждани, освен като хора – професионалисти, добри хора във всички свои други роли. На нас сега ни е трудно да видим себе си като граждани, защото прекалено

надълбоко е влязла идеята, че нищо от нас не зависи.

В този смисъл, че ние нито с малкия, нито с големия жест не можем да променяме. И затова сега човек да допринася, независимо, че звучи като клише, да допринасяш за другия, за общността, за обществото – то е по-скоро лудост. Другите го възприемат като нещо, което е отвъд нормата или като поза, като желание за привличане на вниманието. Тази енциклопедия и историите, които чета ме връщат към едно време, когато е било норма всеки да прави нещо за другия и да допринася. Историите в енциклопедията в никакъв случай не са само за богати хора и предприемачи. Има лекари, учители, адвокати, политици, църковници, които са оставяли нещо по малко след себе си, защото са имали в съзнанието си, че носят отговорност и не само отговорност, а и че има смисъл да го правят”. Споделя Красимира, която има задълбочени наблюдения за лицето и изявите на съвременното дарителство като образ на съвременника ни.

Красимира Величкова

Откъс от разговора с Красимира Величкова можете да чуете тук

И продължава за това дали сега промяната в нагласите се получава: „Получава се, но много бавно. Много бавно, не можем да се похвалим с големи резултати. То е като да посадиш семе – да го поливаш, да го отглеждаш, да му говориш, да се грижиш за него. Винаги е било така. Но от 1989 година насам през различни програми, инициативи, международна подкрепа за възстановяване на гражданското общество, има. В крайна сметка, дарителството е едно отговорно отношение, инвестиране на частен ресурс, независимо дали в пари или нещо друго за развитие на обществото. Това е част от гражданския активизъм. И от тази гледна точка от 1989 г. досега е минало доста време, но е много по-трудно, много по-бавно, но не мога да кажа, че не се развива. Напротив, като погледна 10 години назад сега много повече хора се включват в доброволчески инициативи. Има механизми, които са утвърдени и , през които може да се помага”. Няма как да не я попитаме дали вярва в тази кауза, а тя е категорична: „Аз, ако не вярвам в това, няма да работя,това, което работя. Убедена съм в това, убедена съм, че най-малкото ние, които имаме такова отношение, ще направим така, че

за нашите деца това ще бъде норма.

Ние всички и всички, които сме в тази стая /освен нас и Росица Стоянова сме заедно и с Боряна Кирилова, мениджър комуникации във Форума/  и в малко по-широк кръг – ние живеем в една лаборатория от хора, за които това е норма. Въпросът е тази лаборатория да завзема повече територия”. И на въпроса ни дали ще успее, тя отговаря с въпрос как ние мислим… Продължаваме заедно да търсим мотивите на тези наши предшественици, които дори и в много трудни времена успяват да дават за развитието на обществото, в името добруването на другите, въпреки всичко.

Росица Стоянова споделя: „Винаги съм се впечатлявала не от конкретната история, а от това, че има хора, които не са богати. Да, има и богати дарители, има и много богати, но не са само те. Мен винаги ме е изненадвало като изследовател, че в периода след трите войни – Балканските, двете и Първата световна война, когато българското общество тотално се променя - противопоставянето е много силно и че тогава този процес за даряване за училище и за разни други неща постепенно ще отмре…Напротив, тогава 

това чувство на солидарност

между хората във времето на войните и веднага след Първата световна война изключително много се засилва. Засилват се социалните моменти в дарителството, но и повече хора се включват – учители, лекари. Между другото учителското и лекарското съсловие са особена категория в това отношение. Много са активни и те дават много от идеите, които тръгват и се развиват.

Една от моите любими истории е на Йорданка Филаретова, защото това е една жена, изпреварила времето си, много образована и в същото време с много тежка лична съдба. Тя е илюстрация за това как много често личната трагедия дава повод и обръщане към подобен тип изяви. Филаретова прави голямо дарение за първото професионално девическо училище в България „Мария-Луиза” на дружество „Майка”, което и днес стои - сградата зад Съдебната палата /Музеят на МВР/. За училището тя дава всичко, което отделя за образованието на сина си, но той умира много млад, цялата сума отива за малката постройка до музея на МВР. Това е първата сграда на училището, след това се прави по-голямата сграда, в която е музеят на МВР в момента. Останалата част от нейното имущество, тя е дъ��еря на богат софийски търговец, я дарява на фондацията „Всех скорбящих в радост”, построява приюта за възрастни хора, който и днес стои зад хотел „Родина”, малко по-късно през 20-те години построява църквата „Покров Богородичен” /тя и днес има много силна социална дейност/. Построява и Доходното здание, което днес е Министерството на здравеопазването”.

В бившето училище “Мария Луиза” продължава да се помещава музеят на МВР

А Красимира добавя, че всичко това след 9 септември 1944 г. се национализира. И цитира един от тогавашните документи Указа за общественото подпомагане и наредба за неговото приложение. „С цел да се отменят законите от миналото на думи предвиждат унизителни за трудещите се благотворителни мероприятия – да се внесе единство в подпомагането на общественото подпомагане, като се обхванат и децата, незасегнати от общественото подпомагане – слепи, глухонеми, сираци, неработоспособни и други, както и да се организира трудоустрояването на инвалидите Президиумът на НС въз основа на Конституцията НРБ, член 35, т.5 издава следния указ”. Той е от 22 септември 1951 г. Пишат как ще се грижат за всичко и в последния член пише, че

се забраняват всички благотворителни дружества и фондации

в срок от три месеца от деня на публикуването на настоящия указ като предадат имуществата си на народния съвет, където е седалището им, а парите им се разпределят в МС по предложение на министъра на народното здраве и социалните грижи”. В Наредбата от 15 ноември 1951 към този Указ са уточнени и наказания за неспазване на наложените от държавата решения. Оставаме ги без коментар. Институционално се регламентира ликвидирането на чувството, че нещо зависи от тебе, че ти имаш грижата за някой друг. Всичко вече го прави държавата и човек някак си се отдалечава от проблемите на другия. Това се отразява във всичко, както знаем и, което и днес 27 години след 10 ноември 1989 г. много трудно се преодолява.

Малката къщичка до музея на МВР сега е необитаема и се руши

Замълчаваме след тези цитати, тягостни са. Но се връщаме към онези хора, документирани и като съдби в уникалното издание, което е и учебник за нравствеността на конкретни личности и заедно с това представя обществото ни от онези времена в светлина, за съжаление пренебрегвана и забравена. „Дарителството е само инструмент за оказване на някакво влияние за промяна, каквато съответният човек вижда, че има нужда. Дарителството в никакъв случай не е само за подпомагане на проблеми, защото

често дарителството е за реализиране на идеи,

както е било голямото дарение за Университета от братята Евлоги и Христо Георгиеви. То не е дадено с цел да се подпомагат определени групи хора, които са маргинализирани или са в затруднено положение. Често тези хора са били визионери, които са виждали, че нещо трябва да бъде създадено, за да има развитие. Втората част на книгата е със завещанията и писмата за завещанията на дарителите, в които те изтъкват своите мотиви. Те са много трогателни. Вероятно това е най-доброто от тези хора, което те са написали, а може би има някаква романтична представа за времето. Това, което ние четем в тези редове е, че те не са се чувствали отделени от обществото, те са се чувствали част от обществото. Те допринасят, те движат, те носят отговорност, което е уникално”. С нескрит възторг коментира Красимира Величкова. А Росица Стоянова я допълва, че има и куриозни неща, с които са се срещали в изследването. Например, един Рачо Петров Стоянов /висш офицер и политик 1861-1942 г./, който е съден за злоупотреби от Държавен съд накрая на живота си също става дарител. Има всякакви хора…

Но се връщаме към днешния ден. Красимира Величкова и Боряна Кирилова имат всекидневни наблюдения върху процесите в развитието на дарителството. Много от техните инициативи разширяват макар и бавно териториите на тази благородна мисия.  „Сегашните дарители -  повече даряват институционалните дарители – фондации, които са създадени с цел да подпомагат различни области. В България повечето фондации са създадени от международни донори, които получават финансиране от чужбина и преразпределят или компании, които заделят средства от бюджета си в подкрепа на различни сфери. Индивидуалните дарители масово в България са някъде от 5 до 7% от всички дарения, което е различно от САЩ и Великобритания, които за нас са някакъв модел за развита сфера на дарителството. Там от всичките дарения 70-80% се даряват от хора, а не от фондации и от компании, което прави дарителството доста по-устойчиво, защото са малко по обем, но от много повече хора. Тук хората, които имат възможности, богатите хора също даряват често анонимно, често неструктурирано без някаква визия и цел конкретна за постигане на нещо, а

по-скоро като вид индулгенция.

Много малко са тези хора, които мога да ги пребро�� на пръстите на едната си ръка, които имат фондации, визии като „Комунитас”, „Светът на Мария”. Има семейства, които даряват, но те са по-скоро по изключение и това са обичайно хора, които държат да останат анонимни. Не желаят да се заявяват като дарители. Ние ги познаваме като публични фигури, като предприемачи, бизнес хора, но не желаят да се изявяват в тази си роля или рядко го правят, защото в обществото ни не се приемат еднозначно такива жестове особено от хора с повече възможности”. Споделя опита си Красимира и дава пример за отношението на хората към днешните дарители. В сътрудничество с една онлайн медия те публикували историите от енциклопедията.  Коментарите били страшно позитивни. А историите на съвременни дарители, които едва убедили да се покажат и да разкажат за мотивите си какво правят, как го правят, колко инвестират – коментарите изобщо не били положителни. „Винаги стои съмнението, когато някой твой съвременник прави нещо добро – защо го прави, каква е ползата му да го прави. Именно това искаме да променим. Това имам предвид, когато казвам, че не е норма, защото не го приемаме за нормално, защото за нормално се приема съвсем друг тип поведение.

Това са ценности – да, те се учат, те се възпитават.

В училище никой не говори за тази история. Росица Стоянова казва, че в науката това е влязло през друга призма как да се гледа през нашето минало и през нашата история. Това не е историята, която нашите деца учат в училище. Няма кой да им я разкаже. В семейството също рядко се говори и практикува, защото не е само въпрос на говорене, а и на правене. Това е отношение към живота, към другия, към държавата, което се възпитава, въпрос на съзнателно създаване на репери, на които човек да се опре, когато има нужда да действа не само за себе си”. Коментира Красимира Величкова нашенската нагласа днес и сега към дарителството и към хората, които въпреки негативното отношение го правят.  В този контекст Български дарителски форум започва от септември една програма, която се нарича „Научи се да даряваш”. Ще влязат в 14 класа, ще обучават учителите по програма, специално разработена, в която се разказва не само за историята на дарителството и не само за конкретните дарителски механизми, а се разказва какво означава общество, какво означават проблеми, какво означава толерантност. Няма как да очакваме от човек да бъде активен, ако той няма координатна система, в която може да прави разлика между проблеми и не проблеми, между активност и не активност. Човек може да бъде полезен само тогава, когато най-малкото има изградена концепция вътре в себе си какво е общото благо и какво е мястото му в него”. Обяснява Красимира Величкова част от мотивите, своите и на колегите си да продължават напред.

И допълва за дарителството и като статистика. „Ако трябва да сравним публичния ресурс с дарителския. Дарителският в България е 0.01% от БВП, едва си се отлепил от нулата, нали! Това са всички дарителски средства от фондации, компании, хора, включително и дарения, които са в стоки, услуги, декларираните такива. Може би е малко повече, но не много. Дори и в развитите страни той не надвишава 3, 4, 5% от БВП. Но ролята на такива дарителски средства не е да покрива ангажименти на държавата, не е да помага там, където държавата не се справя, а

по-скоро да намира модели, които са по-ефективни за решение,

защото качеството на тези дарителски сметки е, че те се управляват много по-гъвкаво. Докато една държавна машина заработи – да ви��и проблем, да преработи бюджет, да се измисли структура… В този смисъл това е ценното на дарителските средства, че те могат да намират нови модели, които след това държавата да взима и да ги окрупнява, да ги прави в по-голям мащаб”. А Росица Стоянова продължава с фактите този път като сравнение с миналото и с някои пожелания към днешните институции. „Навремето дарението на братя Георгиеви за Университета е 10-12% от приходния бюджет на държавата. Някои отгоре дават идеите, както за летните колонии навремето от Иван Шишманов /министър на просвещението/, но отдолу гражданските организации поемат. От друга страна дружества, хора подсказват и държавата, съответното министерство подпомага някои – така са направени ученическите трапезарии. Винаги учителите отдолу чрез дружества дават идеята и в един момент министерството започва да дава част от фондовете за бедни ученици, които има във всяка гимназия да помага, защото вижда, че трапезариите са нещо изключително полезно”.

Църквата “Покров Богородичен” зад хотел “Родина” в София

Според Стоянова има какво да се желае за дарителството от страна на Българската православна църква – отделни духовници, някои представители на висшия клир – да, но общо взето има какво да се желае от БПЦ на фона на практиките при католиците и протестантите. Православната църква по принцип има друго отношение към този тип дейности, счита тя. На финала на нашия разговор споделяме като журналисти колко ценно е това издание и колко би помагало на колегите ни да открият и разберат и една друга България. Отнася се не само за тях, а за всички нас, но ако поискаме не само да разберем миналото, но и да се опитаме поне за малко да помислим за другия, а и за перспективата, че можем да направим света около нас по-добър и по-смислен. Въпрос на възпита��ие, ценности, но и на личен избор. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов