#Вера Ганчева

[vprki]

За Пипи, Астрид Линдгрен и любими хора…

Представянето на сбор��ика с доклади от международната кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, организирана и проведена от Столична библиотека по идея на проф. Вера Ганчева на 20 ноември 2020 година се състоя на 14 октомври 2021 година.

В приятната атмосфера на Американския център на Столична библиотека не само се срещнаха част от авторите на докладите, организаторите, Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България, за да почетат голямата писателка и знаменитата ѝ героиня Пипи, а да изразят и обичта си към литературата и прекрасните хора, които работиха с преданост за форума миналата година и изданието. Някои от тях – най-основните вдъхновители като проф. Вера Ганчева, литераторът и поет Марин Бодаков ни гледаха от Небесата, вероятно щастливи, че този сборник е факт и реализиран смислен и красив проект. Новата книга е съвместно издание на Столична библиотека и фондация „Образование 5.0“ с подкрепата на посолството на Кралство Швеция в България.

Корицата на сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, снимка Стефан Марков

В приветственото си слово Юлия Цинзова, директор на Столична библиотека развалнувано каза: „Тази книга е прекрасно издание. Да благодаря на Магданела Каранешева, издател, благодаря и на всички вас участници в конференцията. Надявам се да има още и още, готови сме да предоставим нашите ресурси за организацията на събитията и издателски да общуваме и с читатели, разбира се. За нас беше чест да направим такова събитие за проф. Вера Ганчева. Тя избра Столична библиотека и Марин Бодаков, който работи вдъхновено за конференцията и изданието до последния момент на живота си. Ще ги помним и те винаги ще са част от нас“.

Юлия Цинзова /л/, Н. Пр. Катарина Рангнит/ц/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

А ние ще се върнем малко във времето, когато тръгна идеята от проф. Вера Ганчева /1943-2020/ в конференция да се отбележи 75 годишнината от публикуването на знаменитата книга ”Пипи дългото чорапче” на великолепната шведска писателка Астрид Линдгрен. С Вера ни свързваше дългогодишно приятелство – дълга история. Традиционно ѝ бяхме на гости в дните между Коледа и Нова година заедно със Стефан Джамбазов. В годините ни беше станало традиция да го правим заедно в тези дни на празничност и очаквания. Никой от нас не подозираше, че това ще е последната среща в края на 2019 година. Както винаги говорихме много, споделяхме, смяхме се. Вера разказа за плановете и идеите си за отбелязването на годишнината от излизането на „Пипи дългото чорапче“ съвместно със Столична библиотека. С възторг споделяше как го обмислят с Марин Бодаков и Зорница Христова, които ценеше и обичаше много. Обмисляхме заедно и като медия „Въпреки.com” как да включим знаменателното събитие в наши публикации.

Посвещението в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“ с фотография на Васа/л/ и Вера/д/ Ганчеви, снимка: Стефан Марков

Както винаги споменаваше и близки и обичани хора, които не са сред нас, но тя винаги говореше за красивите и вълнуващи моменти с тях. Тъжните и трагични изпитания оставаше единствено в себе си. След малко повече от шест месеца на 10 юни 2020 година проф. Вера Ганчева напусна нашия свят…Цялата организация по конференцията пое с изключителна отговорност и ентусиазъм Марин Бодаков, толкова характерни за него. Включихме се доклад, посветен на Вера на базата на срещите и незабравимите ни разговори с нея. Тя беше от първите хора, които ни повярваха и подкрепиха преди почти осем години, когато създадохме интернет платформата „въпреки.com” за културата и изкуството в обществото. На 20 ноември миналата година се проведе в Столична библиотека мечтаната от Вера Международна кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“. Заради Ковидната ситуация тя се състоя предимно он лайн. Нямаше възможност поради сложни причини да се включим и нашето експозе прочете тогава Марин Бодаков по наша молба. Приятел! Написа ни как е минало. Започваше да се готви и сборникът…

На 15 март тази година и Стефан Джамбазов отлетя към Небесата след дълга борба с онкологично заболяване. Останаха текстовете му, снимките му, филмите му. Виждахме се с Марин Бодаков по събития, пишехме си по различни поводи. На първата годишнина от кончината на Вера Ганчева сподели, че сборникът с докладите напредва и ще има и снимки, предоставени от фондация „Слово и дух“ / по желание на Вера, създадената от нея фондация на името на сестра ѝ Васа Ганчева, режисьор и преводач, се преименува с така/. Тогава му предложих и ние от „въпреки.com” да се включим със снимки на Стефан – Вера много ги харесваше. Децата ни Давид и Ирина и те като наследници приеха идеята. Така и стана. Имахме заедно с Марин среща с издателката Магданела Каранешева и обмислихме заедно кои да влязат в сборника. Кореспонденцията ни продължи, за да бъде всичко перфектно.

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Дни преди и Марин, толкова млад така внезапно да отлети от нас получих мейл от него и много държа да го споделя, защото той е посветен на сборника и заслужава внимание: „Уважаеми колеги и приятели, С удоволствие Ви уведомявам, че сборникът в чест на Пипи и в памет на проф. Вера Ганчева вече е факт на хартия. Днес говорих с г-жа Юлия Цинзова, която ме увери, че през октомври Столична библиотека ще направи събитие, на което да представи сборника - и тогава ще получите своя екземпляр.Ако преди това имате възможност или нужда, може да получите копие от г-жа Виолета Божкова, секретарката на г-жа Цинзова. Целият сборник е качен ето тук: file:///C:/Users/project1/AppData/Local/Temp/Astrid%20Lindgren_spread%2013.07.pdf Много благодаря на всички за участието и търпението. С Магданела се опитахме да дадем всичко от себе си изданието да изглежда прилично - за всички гафове нека отговорността поема аз. Нека благодаря на доц. Дария Карапеткова и доц. Борис Минков, които бяха така добри да станат по спешност научни рецензенти на сборника. Може би някъде в небесата иначе избухливата Вера се радва на тази книга.“.

А сборникът е прекрасен. При представянето му Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България благодари за успешното културно сътрудничество и очерта перспективите за нови партньорства между Столична библиотека и сродни културни институти в Швеция. С много мило, човешко отно��ение тя каза: „Благодаря ви, че дойдохте днес, въпреки лошото време, което ми напомня за Швеция. Столична библиотека направи прекрасно събитие по повод 75 годишнината от издаването на „Пипи Дългото чорапче. Събитието беше дигитално, но достигна до широка аудитория. Пипи е била и продължава вече 75 години да вдъхновява милиони деца.

Н. Пр. Катарина Рангнит/л/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

Парадокс – 75 годишен герой продължава да е модерен и обичан герой за милиони в съвременния свят. А тя е и любима книга на поколения български деца, благодарение на превода на Вера Ганчева. Астрид Лингрен и нейната малка героиня имат изключителен принос за демокрацията в обществото. Момчетата и момичета, мъжете и жените трябва да имат равни възможности. Да уважаваме децата, всяко дете да бъде чуто, а това допринася за равенството между хората.. Всяко дете има право да живее в мирен демократичен свят, да бъде разбирано и обичано!“. Госпожа Рангнит подари на библиотеката костюмчето на Пипи, с което децата да могат да се маскират като любимата си героиня. А Юлия Цинзова ѝ подари друго издание на Столична библиотека - прекрасна книга за историята на София как градът ни става столица.

Представените с доклади в книгата присъстващи културолози, скандинависти, преводачи и университетски преподаватели високо оцениха приноса на Столична библиотека в популяризирането на творчеството на Астрид Линдгрен и на съвременната шведска литература с новото издание. А домакините направиха красив жест към тях – всеки от авторите на докладите и презентациите се подписа над текстовете, публикувани в сборника…

Текстът на "въпреки.com" в сборника, снимка: Стефан Марков

Накрая на този текст споделям кратък откъс от разговора ни с проф. Вера Ганчева за превода ѝ на „Пипи дългото чорапче“ /тогава е била на 25 години/, публикуван в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“: “Познавах се с Астрид Линдгрен, аз съм от хората, които обичат да създават контакти, с превежданите от мен автори и не пропускам възможности за това.. Самата история около превода на ”Пипи дългото чорапче” беше интересна. Аз изучавах три години шведски език в Стокхолмския университет, но вече се бях дипломирала тук, в „Славянска филология” на Софийския университет. След няколкогодишното си пребиваване в Стокхолм, започнах работа в БТА, без обаче да си прекъсвам пътуванията и връзките с Швеция. Имах си набелязани автори за проучване и превод, но все още не се чувствах силна в езиково отношение, за да мога да представя на български произведенията, които ми харесваха, подготвях се обаче, четях много. Един ден съпругът ми Владимир Башев /прекрасният поет и преводач 1935-1967/, ми каза: „Знаеш ли, на руски език е излязла една страхотна шведска книга, озаглавена „Пипи дългото чорапче”. Имала грандиозен успех в много страни на света. Защо не се поинтересуваш, може да излезе нещо интересно?”.

Проф. Вера Ганчева, снимка: Стефан Джамбазов

Не обърнах особено внимание на този факт, но при следващото си пътуване в Швеция моят приятелски кръг там – млади писатели и критици, от които черпех информация за литературните събития в Швеция, потвърдиха: „Това е наистина невероятна книга, гениална, шедьовър.” Прочетох я, хареса ми, но все още не бях ентусиазирана да я преведа. После разбрах, че дълбоко съм грешала, защото това е творба за всички възрасти. Вече бях предлагала няколко шведски автори за превод в издателства у нас, самата аз все още бях начинаеща във всяко отношение, правех първите си стъпки в културната журналистика с плахи статии на такава тематика, печатани във в. „Народна младеж” и които бяха много критично преценявани от Владимир Башев и от моето семейство. С изключение на баща ми, който се радваше на всичко, независимо дали е реално сполучливо или не. Емоцията му от изявата на някоя от дъщерите му с беше съвсем спонтанна и окуражаваща, докато майка ми беше охлаждащо взискателна в своите коментари./дипломатът Лалю Ганчев и журналистката Надя Ганчева/. Това не ми вдъхваше чувството, че съм осъществила някакъв свой пробив, а и в издателствата тук отначало ме посрещаха доста резервирано – „какво? Шведски писатели?!” През смях разказваше Вера за този свой опит. „Колебаех се, но реших да се срещна с Астрид Линдгрен. Тя ме прие, вероятно екзотично ѝ се бе видяло, че българка, при това напълно неизвестна никому, иска да разговаря с нея. Прие ме в издателството, в което тя работеше тогава. Беше редактор при това на половин щат в издателството “Рабен&Шьогрен” (Rabèn&Sjögren), което беше издало и „Пипи”, и много други детски автори от голяма класа. Тя беше редактор за детската литература там. Много пресилено би било да твърдя, че ме е харесала веднага, но между нас се получи някакъв контакт. Вероятно е била учудена от моята смелост, аз нямах и някаква особена тема за разговора ни, освен личния ми интерес към „Пипи”. Тогава получих от Астрид и други нейни книги, например повестите за Карлсон, който живее на покрива, две от които по-късно също преведох. По-нататък излезе в мой превод и „Братята с лъвски сърца”, всъщност любимата ми ��нига от нейните произведения, поне от тези, които аз съм превеждала. От срещите си с нея, те бяха няколко и винаги много сърдечни, аз се връщах, заредена с дълбока симпатия и огромно уважение към голямата писателка. Благодарение на разговорите си с нея разбрах дълбокия смисъл на тази книга, на истинската революция, предизвикана от бунтарката Пипи още в края на 40-те години в Швеция, а след това и в други страни.

Първото издание на "Пипи дългото чорапче" в България, снимка Стефан Джамбазов

Тази революция въздейства по няколко посоки: първо демонстрацията на освободената личност, особено след Втората световна война - тогава хората са били потиснати, свръхобременени от всякакви грижи, от нерешими проблеми, а ето появява се една личност, за която няма прегради. И второ и трето - тя е дете, което е още по-необичайно и въздействащо, а също и момиче, а това е пък още по-добре. И изведнъж Пипи става емблема на една цяла епоха. Започнах със страст да работя над превода, като млад преводач се заблуждавах, че морето ми е до колене. Преведох книгата и имах един много голям шанс – казвам го на всички мои млади колеги, които сега се хвърлят да превеждат така страстно и без опит, без да са усвоили основните принципи на тази сложна дейност. Имам впечатления от преводите главно на скандинавска литература. Всяка литература е трудна за превод, но скандинавската има специфични особености и за преноса й на български език е необходим ключ, без който богатството й остава скрито за „непосветените”. От издателство „Народна младеж”, което прие идеята ми за „Пипи” и ми възложи превода, препоръчаха за редактор Теодора Джебарова, която вече беше превеждала от ��ведски. Името ми беше познато, но все още не се бяхме срещали. Теодора Джебарова взе моя ръкопис, натракан най-съвестно на пишеща машинка „Марица” и го разкритикува много остро, което никак не очаквах. Аз си мислех, че съм направила прекрасен превод, понеже наистина се старах. Тя ми показа редица похвати, от които зависи творческото пренасяне на оригинала на български, особено когато става дума за толкова сложна книга със свой особен и силно идиоматичен език. Език, който разбират децата и не само те, а и възрастните, надарени с богата душевност и въображение, с тънка чувствителност. Убедих се и на практика, че такъв слог, а и всякакъв впрочем, може да се предаде сполучливо на български, на нашия прекрасен пластичен и свръхекспресивен език. Колко жалко, че през последните години някак си закърнява. Аз и по себе си усещам как ми се губят думи и стилови обрати, все по-често ми се налага да посягам към многотомния речник на българския език, който много ми помага. Непрекъснато се консултирам с него за разни думи и понятия, защото те са дадени там не откъснато, а в контекста на експертно подбрани фрази от живата българската литература, класическа и модерна. Теодора Джабарова ме научи, че да превеждаш е приятно, но и много трудно, че да претълкуваш на български такова знаково произведение, каквото е „Пипи дългото чорапче” е освен това и много отговорно.

Издания на "Пипи дългото чорапче" и Пипи, изработена от деца, снимка: Стефан Марков

Двете работихме дълго време, почти всеки ден, защото тя също харесваше книгата. От нея научих много и в своята работа като редактор се стремя да внуша подобна взискателност и педантизъм у младите колеги, над чиито преводи обикновено се потя.“.

И четете книгите на Астрид Линдгрен, независимо от възрастта ви. Те ще ви направят свободни, толерантни и обичащи хора!

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[arhipelag-bg-blog]

Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова: Клишета за Багряна са вкоренени в националната ни памет

Доколко митове и стереотипи пречат да вникнем в сложната личност на Елисавета Багряна? Асоциираме я само с част от творчеството й, с няколкото полунаизустени (окастрени от по-широк контекст) стихотворения в училище? Известни са стълбовете на тези клишета – отношенията й с Дора Габе, Боян Пенев, образите на „потомката“, „кукувицата“ и „амазонката“ от споменатите стихотворения, ролята й като свидетел по делото на Вапцаров.

Изследователите Людмил Димитров и Людмила Малинова-Димитрова разказват за една неосветена част от битието й.

Получила признание в годините между двете световни войни, Багряна преживява и надживява времето на социализма. Основните факти са известни. Книгата „Багряна и Словения“ (Факел) изследва словенския период на една от най-големите ни поетеси (30-те и 40-те години на XX в.) и приятелството й с хора от културния елит на Словения, сред които най-важно място в живота й заема интелектуалецът Изидор Цанкар. Трайната й връзка със Словения започва през 1932 г., когато тя и Дора Габе пристигат в Югославия. Там те са по покана на ПЕН-представителствата на Сърбия, Хърватия и Словения, преди провеждане на ПЕН конгрес в Будапеща. Визитата разбунва духовете у нас поради лошите следвоенни отношения между двете държави.

Боравейки с документи, разплитайки житейски и биографични възли, изследването разкрива вълнуващ образ на Багряна и задава ново измерение пред изследователите. Авторите ��тиват далеч – те показват как животът на Лиза, както са я наричали словенските й приятели, е преплетен с битието на редица други хора и на цяла една епоха. Различните страни от личността на Багряна, разказани в книгата, напомнят разноликостта на реални портрети, които тя пази приживе в дома си. Сред тях е портретът от Иван Табаков, както и преоткритата от изследователите картина от словенския художник Божидар Якац (избран за корица на книгата). С двамата изследователи говорим за „истинската Багряна“; за събитията от „словенския период“; натрапваната вина по делото срещу Вапцаров; номинациите й за Нобелова награда и др.

– Багряна безспорно е част от литературния ни канон, но доколко я познаваме в дълбочина?

– Знаете ли, парадоксалното е, че Багряна остана да битува в културното ни пространство по начина, по който я представяше соцканонът. Неизвестно по какви критерии една нейна стихосбирка – първата, „Вечната и святата“, бе предпочетена пред останалите и отново не цялата, а само с около пет-шест стихотворения, които непрекъснато се артикулират в училищата и в университетите, но така поезията ѝ се представя едностранчиво и дори тенденциозно. Всъщност това е проблем при повечето христоматийни автори. Ние някак с лекота и без особена съпротива след 1989 г. продължихме да се доверяваме тъкмо на комунистическия канон, наивно мислейки, че с незначителни трансформации сме го осъвременили и освободили от идеологическите напластявания. В някакъв смисъл преходът ще продължи докато продължава и валидността на стария канон.

– Кои са най-големите клишета, които книгата за Багряна оборва?

Изидор Цанкар с дъщеря си Вероника като посланик в Аржентина. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Работейки върху книгата, целта ни не се е свеждала до това да ги оборваме или възприемаме като фактори. Но въпросът е симптоматичен и припомня поне две неща. Първото е, че клишетата за поетесата са толкова силни и вкоренени в националната ни памет, че рано или късно те спохождат. И второто е, че са изградили един траен щит пред истинската Багряна. За себе си например установихме, че подсъзнателно също донякъде сме подвластни на тези насадени внушения, колкото и да мислехме, че не ни засягат. Но за да се занимаваш с Багряна и да очакваш тя да те допусне до себе си, трябва да ѝ вярваш и да си ѝ предан. Признаваме, че докато постепенно откривахме новия ѝ образ, с облекчение преживявахме ��секи факт, който рушеше стереотипите, и пред нас се изправяше една много различна, достойна и високо ценена българска поетеса.

– Попаднахте ли на друга „златна жилка“ по време на изследването за Багряна? Друг период от живота ѝ или на друга личностна вселена?

– Паралелно с изследването се замислихме върху късната Багряна – тази, която помним и която в не по-малка степен остава загадка, недостатъчно изследвана. Особено ни впечатли неизвестното стихотворение „Азалия“ от Бразилския цикъл. Писано началото на 60-те години, то говори за съдбата на поета/поетесата, чиято творческа и лична свобода е отнета. В периода от 70-те години на ХІХ в. до края на Втората световна война, по-точно до създаването на Титова Югославия, културните ни отношения със словенците са най-близки в сравнение с всички останали южни славяни. И най-много следи за нас в чужда литература има в тяхната. Това е една потулена истина и до днес. Днес сме си симпатични, но дистанцирани. През тези интензивни културни връзки за себе си преоткрихме Владимир Василев, Сирак Скитник, Йордан Стубел, Ст. Л. Костов, по повод на чиято смърт през 1939 г. словенците публикуват некролог от 6 страници, и най-учудващото – Дора Габе, за която мислехме, че знаем повече.

– В книгата говорите за номинирането на Багряна за Нобелова награда и незаслуженото отнемане на този ѝ шанс поради противопоставяне на тогавашния председател на българския съюз на писателите на номинацията на Солженицин. Защо този факт е малко известен днес?

– Вътре се опитваме се да подскажем повече причини и възможни обяснения за провала ва Багрянината номинация за Нобел. Това, което се изтъква, е само един популярен факт, повтарящ се непрекъснато, но едва ли изобщо има връзка с истината. Обърнете внимание, че Багряна е предлагана за наградата не веднъж, а два пъти – през 40-те и в края на 60-те на ХХ век. Постоянното повтаряне на едно и също, всъщност формулирано доста общо от Блага Димитрова, може да се тълкува като отказ да разберем истината. Защото въпреки че тези години все още не са разсекретени от Нобеловата комисия, има и до днес свидетели и тук-там писани неща (не само на български език), по които може да се изгради по-цялостна картина за случилото се. За 40-те нещата са сякаш по-ясни, тогава кандидатурата на поетесата не е одобрена, тъй като идва от страна съюзник на Германия. Очакваме по този въпрос монографията на нашата сънародничка Даниела Асенова, която преподава в Швеция и работи по темата за българските номинации за Нобел. За 60-те години е показателно да се прочете предговорът на Артур Лундквист към шведската стихосбирка на Багряна, публикуван в книгата в превод на проф. Вера Ганчева. И ние бяхме изненадани, че добрият приятел на Багряна, големият поет Лундквист, е написал един неубедителен текст, противоречащ си на места, в който не пропуска да отбележи, че тя борави с езика по социалистически образец, което я прави много патриотична, предана на установената обществена система поетеса. В коментар в края на книгата редакторът, тогава млад, днес много известен шведски поет Ларш Гюстафсон, пише, че Багряна с ентусиазъм се присъединява към идеалите на комунистическата държава. Смятаме, че е достатъчно ясно какво означава тази характеристика за нейната номинация от края на 60-те.

– Казвате, че изследването ви има не по-малко отношение и към Изидор Цанкар. Самите словенци запазили ли са днес паметта за човека, когото Багряна среща при посещение в Словения през 30-те и с когото запазва приятелството си десетилетия, до края на живота му?

Радо и Ксения Хрибар, собственици на замъка Стърмол и домакини при някои от посещенията на Багряна в Словения. Снимка: от книгата „Багряна и Словения“

– Въпреки че е голяма културна фигура и словенците много му дължат, доскоро Цанкар не беше сред особено откроените личности. След като Тито снема доверието си от него през 1946 г. и принудително го връща от последната му дипломатическа мисия в Атина, той постепенно потъва в забрава. Чак през 1986 г., по повод 100-годишнината от рождението му, списание публикува доклади от научен форум, посветен на него. Все пак Цанкар основава специалността „История на изкуството“ и по неговите трудове се учи до днес. Това е първата плаха реабилитация на личността му. Две години преди появата на нашата книга, се появи монография, съдържаща подробна информация за живота и дейността му преди всичко като политик. Не без гордост можем да кажем, че тъкмо „Багряна и Словения“ разшири представата на словенците за културната дейност на Цанкар и го представи в чисто човешки облик. Оказа се, че ние сме първите, проучили подробно целия му архив и част от личната му кореспонденция е обнародвана също така за първи път в книгата ни. Това провокира по-нататъшни събития, като заснемане на филм за него, в който бяхме включени с разказ за Багряна.

– Какво мислите за незаслужено избледнели в паметта ни личности като писателя Матвей Вълев, когото споменавате в изследването?

– За съжаление, и ние открихме Матвей Вълев покрай Багряна. Формално знаехме за него, както знаем за десетки други български писатели извън канона. Но се сблъскахме с личността му едва сега. След завръщането си от Бразилия �� края на 1934 г. той се озовава в центъра на литературния ни живот. Все едно дали ще го определим като първокласен писател, или не, Вълев е бил много известен, ценèн публицист и критик. Фактът, че за относително кратък период издава сборници с разкази, пише пиеси в съавторство, говори сам за себе си. Около съдбата му има неизвестни моменти – най-вече смъртта му на фронта, периодично се появяват хипотези за тях, което още веднъж доказва, че е необходимо да се изследва цялостно. Твърдим, че връзката на Багряна и Матвей има много по-дълбоки измерения основно в творчески аспект, нещата не се свеждат до любовни авантюри, както убеждават вестникарски писания.

– Пишете за словенския замък Стърмол, стопаните на който са били домакини на Багряна при посещения в Словения. Неотдавна бяха открити останките на стопаните му, убити от партизани. Как дори и късното реконструиране на миналото ни помага?

За словенците, но и за българите този тип реконструиране е равнозначно на катарзис. На нас поне така ни подейства вестта за разкритието и последвалите събития. Описвайки този епизод, в книгата изразихме надежда, че племенникът им Петер Хрибар, който в разговор с нас ни увери, че е решен докрай да разкрие мистерията около гибелта на родствениците си, ще удържи на думата си. Когато ДНК експертизата потвърди, че останките са техни и родът организира погребение в тесен семеен кръг, бяхме поканени като единствените външни присъстващи на церемонията. След полагането на урната, Петер се приближи до нас и ни прошепна: „Удържах на думата си“.

– В книгата припомняте за един изгубен пръстен – подарък на Багряна от Цанкар. Възможно ли е да бъде открит някога и сигурно ли е, че е бил откраднат?

– Пръстенът с александрит има поетичен ореол, както пръстенът с опал, подарен на Мина от Яворов. Подарени и възпети. За съжаление, и двата са изчезнали – единият е откраднат от архива на Яворов, другият – от дома на Багряна. За последното знаем от внучката на поетесата Лиза Шапкарева. Пръстенът и днес би имал висока материална стойност заради редкостта на камъка, но емоционалната и легендарната му стойност е много по-висока. В този смисъл обирът в апартамента на поетесата може да е бил случаен, но може да е бил и неслучаен. Жалко ще е, ако културната ни памет е лишена от тези пръстени завинаги. Да се надяваме, че някой ден ще се появят отнякъде.

Източник: Е-вестник

http://e-vestnik.bg/24815/lyudmil-dimitrov-i-lyudmila-malinova-dimitrova-klisheta-za-bagryana-sa-vkoreneni-v-natsionalnata-ni-pamet/

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Иван Ланджев взе Националната награда за поезия „Владимир Башев“

„Благодаря за високата оценка. Владимир Башев си отива преждевременно на 32 години, но успява да каже най-важното от себе си в поезията. Написах и издадох тази книга миналата година, когато бях на 32 години, вече съм на 33“.  Каза поетът Иван Ланджев при връчването на наградата си на името на големия поет.

И продължи: „До преди няколко дни не знаех регламента на конкурса и в първия момент понеже вече съм на 33 реших, че не мога да получа наградата. Но разбрах, че влизам в този регламент. Чувствам се много щастлив за високото отличие, много признателен и едновременно с това благодаря за тези издания. А Владимир Башев продължава да бъде с нас“.

Иван Ланджев и Слава Иванова

Наградата е почетен диплом и финансов приз, осигурен от НДФ "13 века България". Тя му беше връчена от председателя на журито поета Георги Константинов, изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ Слава Иванова и директора на Националния литературен музей Атанас Капралов на тържество, на което беше отбелязана и 50-та годишнина на Националната награда за поезия на името на Владимир Башев за млади поети до 32 години. На тази възраст катастр��фа отне живота на прекрасния поет на 19 ноември 1967 година. Наградата е създадена две години по-късно през 1969 година от седмичника "Пулс", чийто главен редактор Владимир беше приживе и от съпругата му Вера Ганчева, когато тя е едва на 26 години… "След закриването на вестника няколко години тази награда изобщо не съществуваше. Заинатих се, обърнах се към големи наши художници, близки на Владко, които ми помогнаха да привлека вниманието към инициативата да подновя наградата, СБЖ ни предостави /събрахме се групичка ентусиасти/ салона си за сбирки и огласяване на наградените, СБП също ни подкрепи в своя пред-петевски период, "Литературен форум" и други издания подхванаха популяризирането й и се получи... Катя Башева събираше редакцията в дома ни /аз бях главно в Швеция, но участвах също, макар дистанционно/ и създаваше атмосфера, която колегите на Владко още помнят с благодарност", припомня Вера Ганчева.

От погледа на изминалите десетилетия, в които наградата се утвърди и като един от най-вдъхновяващите стимули за младите поети проф. Вера Ганчева сподели пред присъстващите на юбилейното тържество, че почти без изключение младите творци, получили престижното отличие в началото на творческия си път са били обсипвани с множество награди. И допълни, че високите критерии за присъждането на наградата на името на Владимир Башев са били достатъчно високи и безпристрастни, за да служи тя като надежден и плодоносен маркер на възходящ и плодоносен път в литературата, най-високата, истинската литература.

Иван Ланджев и Георги Константинов

От 1969 година с нея се удостояват поети до 32-годишна възраст за издадени техни стихосбирки. През годините изтъкнати български художници, приятели на поета, даряват свои картини на младите таланти. До сега носители са 30 български поети. Сред тях са Росен Карамфил��в, Бойко Ламбовски, Ясен Устренски, Златомир Златанов, Димитър Христов, Надя Попова,  Добромир Тонев, Александър Томов, Паруш Парушев, Георги Борисов, Виктор Самуилов, Драгомир Шопов, Калин Донков, Воймир Асенов /първи носител през 1969 година, да е светла паметта му!/ и други. Юбилейното издание на едноименния конкурс за млади автори до 32 години се организира от Националния литературен музей с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Журито е в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (награда „Владимир Башев“, 1981), Димитър Христов /награда „Владимир Башев“, 1982/, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“). Юбилеят на наградата беше отбелязан и със сборник със стихове на наградените. По този повод председателят на журито, поетът Георги Константинов каза: „Колко ценни откривателства е направил конкурса с благородното участие на проф. Вера Ганчева. Не случайно конкурсът е посветен на прекрасния поет Владимир Башев, загинал преди да навърши Христовата възраст. Владимир Башев ни е оставил талантливи стихове, истински пример за млада мъдрост, искрена изповедност и ранно творческо осъществяване. Автор е на няколко ярки поетически сборника, на хубави текстове за песни, на либрето за опера, на чудесни преводи, предимно на млади поети от няколко европейски страни. Трябва да приветстваме излизането на сборника с такива поети, изминали творческия си път от дебюта си до днешния ден“.

В книгата “Поетично ателие”, издадена от Националния литературен музей със спомоществователството на НДФ “13 века България”, са включени стихове на 30 - те български поети, удостоени с Националната литературна награда “Владимир Башев”

Журито тази година даде и поощрителни награди на младите Десислава Славова, Теодора Тодева, Владислав Ивов и София Милева. Цитираме Десислава, която при получаване на наградата каза: „Поезията е плаващ пясък, в който потъваш сам…“. И да отбележим, че Иван Ланджев тази година за поетичната си книга „Ти, непрестанна новина“ с редактори Иван Теофилов и Георги Господинов /какво повече!/ бе закичен с Орфеев венец на Античния театър за литературната награда на фестивала „Пловдив чете". Иван Ланджев е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет” (2011), на наградата „Памет” (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов” (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер” (2010), „Ние според мансардата” (2014) и „Ти, непрестанна новина“ (2018) /изд. “Жанет 45″/, за която получи наградата.

Част от тържествената церемония беше представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева. И тук ще си позволя да се върна малко назад във времето. Бях ученичка, когато загина Владко Башев, помня и деня. Този трагичен момент по особен начин е свързан с моето семейство и приятелството на родителите ми /светла им памет!/ с него, с Вера, с нейните родители, с онези повехнали рози, ограждащи булеварда пред Полиграфическия комбинат. Вече малцина си ги спомняме. Това е друга тема, много лична. Вера също тежко пострада в катастрофата, но продължи не само да пази, но и да вдъхновява младите хора, литераторите с творчеството и личността на Владимир Башев. Тя заедно с покойната майка на поета Катя Башева дариха апартамента им на булевард „Ситняково“ на Националния литературен музей, който и днес е дом на поезията.

Атанас Капралов

Вера беше един от първите ни събеседници във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Идеята ни тогава за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и престижната награда за млади телевизионни журналисти и преводачи. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече от много големите ни деца. Тогава Вера ни сподели, че Владко Башев я е насочил да преведе тази прелестна книга на Астрид Линдгрен…

А на тържеството по повод 50 - годишнината на наградата на името на Владимир Башев Вера Ганчева представи новото издание на любовната лирика на поета по начин, по който можем само да се възхитим и преклоним към нейния прочит не само като интимно споделяне, но и като сила на духа: „Моята задача е да представя току-що излязлата от печат книга, в която са събрани повечето и наистина все хубави  /които не хубави, но са прекрасни!/ стихотворения за любовта, отредили на Владимир Башев най-видно място сред творците на българска поезия, наред, разбира се, с неговите наситени философски и обществено ангажирани творби, чието мажорно звучене обаче не заглушава деликатността и дълбоката емоционалност на интимната му лирика. Сега го казвам и действително го мисля, но преди няколко години известният наш литературовед и издател проф. Николай Аретов сподели с мен намерението си да я издаде отделно от цялостния корпус на Башевата поезия, отдавна възприет и оценен по достойнство от широка читателска публика не само у нас, аз не реагирах с особена отзивчивост, а дори не прикрих своя откровен скептицизъм.

Проф. Вера Ганчева

Имах доверие в подготвяното от д-р Мариана Кирилова съставителство, неведнъж съм давала израз на признателността си за онова, което тя направи и прави за популяризиране на творчеството и личността на Владимир Башев /за онези, които не знаят тя е и движещата сила днес в Литературния кабинет, носещ неговото име и който все повече се превръща в активен литературен център и творчески клуб/, но отделянето на интимната поезия от цялостното творчество и наследство на поета ми се струваше рисковано. Зададох си въпроса дали днешните поколения притежават необходимия вкус и чувствителност, за да се отворят те за изтънчените вибрации на тази поезия и за нейния изтънчен език, дали схващат любовта като дар  и саможертва подобно на Владимир Башев и няма ли неговите творчески интерпретации на този най-висш дар на човечеството да събуди у тях по-скоро ирония, отколкото разбиране и възторг.

Николай и Мариана ми възразиха по възможно най-убедителния начин – с книга, която почти веднага се превърна в хит, беше активно отразена в медиите и приета от публика, именно главно младежка. Това ме стимулира и изненада. Пътят към повторно издание на Башевата интимна лирика беше за мен вече не само открит, а и задължителен. Съставителството е отново на Мариана Кирова, но стихосбирката, която всеки от вас тук може да вземе в ръце, има сега друга и неповторима физиономичност. Съчетанието на тази силно въздействаща и духовно обогатяваща поезия с таланта и изяществото на рисунъка на друг виден представител на българската култура – Румен Скорчев й придава допълнителна стойност и обаяние.

Искам да откроя приноса в дадения случай на Ели Скорчева, съпругата на Румен, от която безвъзмездно получихме правата за възпроизвеждане на неговите творби, тъй умело подбрани и аранжирани от художника Веселин Цаков. Като изказвам благодарност на всички, които допринесоха за това повторно издание и особено на Националния литературен музей, който под егидата на Националния дарителски фонд „13 века България“ съхранява и преподнася на нови и нови поколения у нас познанието за личността и наследството на един от любимите поети на България, аз бих искала да прочета няколко реда от текста, написан от мен за своеобразния диалог между поета Башев и художника Скорчев, който вече се води и ще продължи да се води от страниците на тази книга. „Книга – пространство, измерено докрай с удвоено по сила творческо присъствие с магнетизма на творци, чиято нравствена и естетическа извисеност е не само качество, което ги споява, а и ориентир за всички нас в днешното ни сеизмично време, омрачено от толкова дисхармония. Бихме я нарекли книга – диалог, ако в случая нямаше и трети участник в този творчески разговор – читателят, облагодетелстван от възможността да участва непосредствено в него, но и да предаде на други пречистващите послания.

Слово, образ и възприятие е тристранност, върху която се гради една от най-плодоносните традиции и в българската, и в световната култура. Тази книга не само я припомня, а и събужда за нов живот“, каза Вера Ганчева.

Изданието е прекрасно и това, което каза съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, която сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни д��ват големите в изкуството. „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Той много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Това е достатъчно къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година и се надявам, че в началото на следващата година ще издам тази книга. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“. И затова искам да ви прочета трима художници, големи художници какво са написали. Светлин Русев: „Чистота на рисунката не е технически и стилово пластически зависима, а вътрешно състояние, което човек носи в себе си като наказание и възмездие за дръзновението да бъде създател на нова Вселена“. Илия Бешков към своите ученици: „Рисувайте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка, както Бах се превърна в музика и изпълни цялата Вселена“. Великият Клод Моне възкликва: „Рисувам така, както птиците пеят!“ Музика, поезия, рисунки. Мисля, че всичко това е поезия!“.

Останалото е мълчание и все пак нека отново прочетем и почувстваме стихотворението, което е дало и заглавието на книгата и остава завинаги заедно с цялата любовна лирика на Владимир Башев сред най-прекрасното преклонение на българските поети във времето към любовта.

Р��СУНКА

Искам да те нарисувам

не със молив, не със четка,

с устни ще те нарисувам,

с благодарните си устни,

с десет пръстчета възторг...

Ще започна от лицето,

ще опиша крехък профил,

ще наподобя косите

на ликуващ водопад,

ще се върна на челото,

във очите ти ще падна

и на устните ти тънки

дълго, дълго ще се спра...

Искам да те нарисувам... ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Росен Карамфилов: В стиховете ми има съдба

„В тези стихове има съдба. В моите книги винаги е било така. И тази стихосбирка, тя е главно любовна, но всъщност скритият елемент в нея е, че тя е книга за раздялата”. Това каза младият поет Росен Карамфилов при получаването на наградата на името на Владимир Башев за стихосбирката си „Церебрална поезия” /ИК „Жанет” 45/. Наградата е за поет до 32 години, на каквато възраст след катастрофа си отива от нашия свят Владимир Башев и се дава от Национален дарителски фонд „13 века България”.

Традиционно церемонията се състоя в Литературния кабинет „Владимир Башев“ при Националния литературен музей. Домът на Владимир Башев е завещан на НДФ „13 века България“ с право на ползването му от Музея, като място за творчески срещи на съвременни творци от различни поколения. Самото връчване на наградата беше ден след като се навършиха 50 години от смъртта на Башев, а в деня на церемонията Росен Карамфилов имаше рожден ден – навърши 25 години. Като че ли тези съвпадения, бяха и знакови за връзката между поетите. А и още едно общо – болката като движеща сила в поезията, както и във всяко изкуство. Не само личната болка, но и тази за света. И това е, което сближава поетите от различните поколения.

Росен Карамфилов

Както каза Росен Карамфилов: „В тази книга е всичко онова, което исках да кажа за последните две години. Тя е събирана доста дълго и в интерес на истината е правена бавно. И аз съм много щастлив, наистина съм щастлив от това признание най-вече заради това, че наистина има смисъл да се обединяват поетите. Няма значение времето, няма значение, че преди се е писало по-различно и сега се пише по друг начин. Поезията е онова, което ни прави едно”. А за това, че получава наградата на името на Владимир Башев призна: „Поезията на Владимир Башев за мен е триумф на словото и нещо много високо. Ако аз на една десета съм постигнал нещо такова, значи има за какво да съм взел тази награда”.

Портрет на Владимир Башев от художничката Дора Бонева

Журито в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (главен редактор на в. „Словото днес“ – издание на СБП), Михаил Белч��в, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“), отличи освен лауреата Росен Карамфилов, също и с грамота най-младия участник в конкурса ― 15-годишния Александър Петров от Добрич, за стихосбирката му „Следобедна усмивка“. Тя е издание на библиотека „Език мой – мое Отечество“, Добрич. На отличения Росен Карамфилов бе връчена графиката „Разнообразие“ на Иван Матеев, както и парична награда. Творбата е собственост на НДФ „13 века България“, който от 2010 г. подпомага конкурса, и е създадена по време на провеждания в гр. Самоков артфестивал „Река на толерантността“. През 2014 г. Росен Карамфилов става носител и на първа награда в Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“, осъществяван от Фонда, за разказа „Между зимите“.

Вера Ганчева, съпругата на Владимир Башев, която пази спомена за него през годините. И казва, че той съвсем не е бил толкова строг, колкото изглежда на портрета

Развълнуван Росен Карамфилов прочете две стихотворения – едното посветено на баща му, незабравимия изключителен творец Кольо Карамфилов, който почина през 2014 година. Помним изключителната грижа на Кольо за сина си, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможност Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж. Синът сподели: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които идват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път. И за мен тази книга беше много голям път”. 

И завърши със стихотворението „Церебрална поезия” дало името на стихосбирката:

зад гърба ми-пропаст

пред погледа ми - бездна

ако направя крачка

напред ще изчезна

ако направя крачка

назад ще потъна

ето защо не умея да ходя

ето защо съм седнал във въздуха

моля те Господи

ако един ден падна

нека да е на небето

А ние можем само да добавим - успех на Росен. В изкуството и живота. Въпреки! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Съвременната немскоезична литература - в центъра на Международния литературен фестивал

За шести път ще имаме шанса като читатели и хора на словото да съпреживеем заедно Международния литературен фестивал между 11 и 16 декември. По същото време, традиционно се провежда Софийският международен панаир на книгата. 46-ото издание ще прем��не под мотото: „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави Австрия, Германия, Лихтенщайн и Швейцария, които тази година ще бъдат почетни гости на събитието.

Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ ще са темите и тенденциите на немскоезичната литература, които ще бъдат вписани в цялата програма на Фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от четирите страни ще се срещнат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Категорично може да кажем, че Международният литературен фестивал, чиято основна програма е съсредоточена в  Мраморно фоайе на НДК, е вече едно най-значимите събития в литературата и изкуството с традиции, изграждани с познание, вдъхновение и въображение.

Припомняме думите на програмния директор на фестивала Тодора Радева, споделени през 2013 година по повод неговото първо издание, тогава посветено на Балканската литература: „Идеята да се организира голям международен литературен фестивал в София е на асоциация „Българска книга“. Първото му издание ще се случи по време ��а традиционния Панаир на книгата, както е в много страни по света. Амбицията е фестивалът да стане ежегоден, всяка година да има гости от различни страни и не на последно място - да създаде трайна сцена за добрата съвременна българска литература, както и да я популяризира сред четящите българи“. Припомняме фокуса на Международния литературен фестивал: 2014 - „Скандинавският север“; 2015 - „Литературата на Иберийския полуостров“; 2016 – „Миграция, идентичност, граници, принадлежност“; 2017 – „Литературата на Вишеградската четворка“.

Адам Загаевски в НДК при неговото представяне на едно от изданията на фестивала

За тези шест издания екипът на Фестивала го развива, като кани все повече авторитетни автори на литературата в зависимост от конкретния фокус на темата. Заедно с това привлича с активно участие българските поети, писатели, критици, драматурзи, философи, историци, които не само водещи или панелисти на събитията, а са домакини, които въвеждат публиката във вълненията на хората чрез литературата в контекста на случващото се в света. И не само представянията и дискусиите са лицето на Фестивала, а и направените с въображение реклами, лога, изложби, работилници за деца и превръщат това малко хладно �� не съвсем уютно пространство на Мраморното фоайе на НДК в сцена на приятелството с основен и жив декор книгата, а защо не и на смисленото забавление. Досега участници в него са били близо 200 писатели и поети от 24 държави. Форумът събира на едно място български и световни автори и създава пространство за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави. В годините се чуваха мнения дали Международният литературен фестивал да не се организира по време на Панаира на книгата, защото многото събития едновременно затрудняват публиката какво да избере и къде да отиде. Сега няма да коментираме този въпрос, той остава открит. По-смисленият коментар е, че имаме шанса като читатели да сме част от истински празник на литературата, а не да сме за дни посетители на голямата книжарница в НДК.

Тодора Радева, Демна Димитрова и Боряна Зафирова - едно трио, което влага душа и сили във всеки литературен фестивал

Но да се върнем към тази годишното издание на Международния литератуен фестивал и какво ни очаква. Тук е мястото да споделим и като журналисти отличната ПР-кампания на екипа за събитието и специално да подчертаем активността на Демна Димитрова. Това не е просто ПР-ска работа, а вникване в смисъла и мащаба на Фестивала така, че да направи всички ни участници в този културен празник. И затова сега публикуваме текста на организаторите за предстоящия фестивал, който обстойно въвежда в предстоящите събития на форума.

Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ ще са темите и тенденциите на немскоезичната литература, които ще бъдат вписани в цялата програма на Фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от Австрия, Германия, Швейцария и Лихтенщайн ще се срещнат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Политическата, социалната, аналитичната и ангажираната литература ще имат обединяващ характер за тазгодишната чуждестранна програма на Литературния фестивал, посветена изцяло на немскоезичната съвременна литература.

Проф. Вера Ганчева беше активна участничка в „Скандинавският север“

Сред гостите на това издание ще бъде известният австрийски писател и есеист Роберт Менасе.Той е завършил германистика, философия и политология във Виена, Залцбург, Месина. През 2017 г. Роберт Менасе печели престижната Немска награда за най-добра книга за 2017 за романа си „Столицата”. През последните години авторът пише все по-активно за бъдещето на Европа и Европейския съюз. Кристоф Хайн е сред най-важните и прецизни гласове на германската литература. Той е писател, есеист, драматург и преводач. След издигането на Берлинската стена, работи като монтажист, книжар, келнер, журналист, актьор и асистент-режисьор. Учил е философия и логика. Провалените революции, движещите сили в историята, безперспективността, маргиналността и днешното са сред ��сновните теми в литературата и драматургията му.

Между драматургията и литературата се разполага творчеството и на друг гост на Литературния фестивал. Лукас Берфус е едно от най-изявените и известни имена на швейцарската съвременна литература. Неговите театрални пиеси са поставяни из цял свят, а романите му са преведени на близо 20 езика. През 2005 г. той е обявен за драматург на годината. Получава много награди, а от 2015 г. е член на Немската академия за слово и поезия. Също добре познат в немскоезичния свят в момента е и друг швейцарски автор – Йонас Люшер. Неговият дебют привлича сериозно внимание и печели доста литературни награди.  Номиниран е за Германската награда за книга на годината и за Швейцарската награда за най-добра книга. Писателят и есеист следва философия във Висшето училище по философия в Мюнхен, където живее и днес. Неговата новела „Пролетта на варварите“ е преведена на петнайсет езика и е адаптирана за театралната сцена.

Илия Троянов отново ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал

Германският автор Шерко Фатах безспорно е едно от най-любопитните имена в програмата. Роден в Източен Берлин в семейството на иракски кюрд и германка, той израства в ГДР, а през 1975 г., заедно с родителите си, емигрира през Виена в Западен Берлин. Следва философия и история на изкуството. За прозата си е получил многобройни отличия, сред които Голямата награда за изкуство на Берлинската академия на изкуствата. Илия Троянов, писателят, журналист и издател, роден  в България, е добре познат на читателите. Литературата му е отличена с многобройни награди, а книгите му са преведени на над 20 езика. Това е второто му участие в програмата на „Софийския международен литературен фестивал“. Поезията на двама автори ще бъде представена за първи път на български език по време на Литературния фестивал. Австрийският поет, писател и есеист Фердинанд Шмац следва германистика, история и философия. От 2012 г. е професор и ръководител на Института за езиково изкуство към Университета по приложно изкуство във Виена.

 Марион Пошман е родена в Германия и е завършила германистика и славистика. Тя е многократно награждавана за прозата и поезията си. Романът ѝ „Слънцестояние“ е в списъка на номинираните за Германската награда за книга на годината, а през 2013 г. Марион Пошман печели литературната награда „Вилхелм Раабе“. Две немскоезични писателки гостуват в рамките на детската програма на Литературния фестивал. Катя Алвес е родена в Коимбра, Португалия. Упражнявала е различни професии – работила е в книжарница, била е редактор в радио. Днес живее със семейството си в Цюрих и пише детски романи, повести и радиопиеси. Дагмар Гайслер е родена в Германия, където следва графичен дизайн. Тя работи като илюстратор и досега са издадени множество детски книги с нейно оформление. Гайслер също създава илюстрации за художествена и специализирана литература. Втората илюстраторка, гост на „Софийския международен литературен фестивал“, е и единственият автор от Лихтенщайн. Забине Бокмюл завършва графика. През 1995 г. излиза нейният комикс “Die Sennpuppe“. От 2000 г. насам тя работи като график на свободна практика, а през 2002 г. започва да пише литературни текстове. Кратките ѝ истории и разкази са публикувани в много годишници и антологии. През 2017 г. излиза “Normale Leute“, първият ѝ самостоятелен сборник с разкази.

При срещите в НДК с най-изявените гости - поети и писатели, винаги има публика

Кураторската програма на фестивала обичайно е изградена от няколко основни елемента: срещи с писатели, дискусии и детска програма. Тази година събитията ще се разширят с още три нови формата: Бързи литературни срещи, Софийски международен литературен фестивал представя и Тайно поетическо четене. На сцената на Литературния фестивал ще бъдат експонирани и две изложби: „Бухшмук“ – с илюстрации по сюжети от немскоезични автори и селекция арт книги на платформата ТИ - РЕ. „Днешните неврози; социалната травма; Европа като сюжет; историческото наследство: памет и истина; поезията, представена пред скоби; проза и справедливост” са само част от темите на разговорите с българските и чуждоезичните автори. Сред участниците тази година са поетите и писателите Алек Попов, Владимир Полеганов, Владислав Христов, Георги Господинов, Едвин Сугарев, Здравка Евтимова, Илиана Илиева, Кристин Димитрова, Крум Филипов, Людмила Миндова, Марин Бодаков, Мирела Иванова, Мехмед Атипов, Палми Ранчев, Петър Чухов, Румен Петров, Христо Карастоянов, Цвета Софрониева и Яна Букова.

Темите в тазгодишното издание на Литературния фестивал формират широка картина от дискусионни блокове. Сред най-интригуващите разговори ще бъде този за „Случаят СВ��П, визуалната поезия и свободата на образите“ или как списанието, част от колекцията на МоМА и от архивите на Getty Center, участва в международните процеси на изкуството. Тазгодишният дебат за превода ще бъде посветен на неговите маршрути и преводните издания на българска литература на немски език. Международната тема в програмата на фестивала изисква и присъствието на сериозни и ангажирани дискусии, тематизиращи късия разказ, немскоезичния роман, българската и немскоезичната драматургия. Европейската мрежа за литература и книги „Традуки“ инициира мащабен дебат със заглавие: „Как се отваря архив на тайните служби?“ Няколко от тематичните панели ще бъдат ангажирани с новите тенденции в издаването на книги, със социокултурната роля на издателя и с литературата, пренесена във виртуалната реалност.  

Шестото издание на Софийския международен литературен фестивал и 46-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация “Българска книга” с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Франкфуртския панаир на книгата, Гьоте-институт България и с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Германия. Партньори на Почетната програма са Княжество Лихтенщайн, Посолството на Република Австрия, швейцарската културна фондация „Про Хелвеция“, Посолство на Швейцария в България, „Традуки” и Фондация „Курт Волф”. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов, архив от предишни издания на фестивала

[vprki]

Проф. Вера Ганчева: Нещата не са извън България, те са при нас и вътре в нас

„Независимо от толкова съмнения и от недоволството, което дава тон в нашия живот тук, обществения и личния, аз все пак мисля, че пътят, по който сме поели, е добър. Ние най-често не си даваме сметка за това поради импулсивността и стихийността, които са свойствени на нашето мислене. Българите не сме визионери -  не виждаме далеч напред, привързани сме към конкретното, досегаемото. Прекалено заземени хора сме. Обграждат ни много и високи планини и ние сякаш не се интересуваме какво има зад техните масиви. Не ни вълнува и зарежда силата, която носи морето, дори съм чувала да казват, че в крайбрежните селища у нас хората някога строили къщите си с гръ�� към неговата безбрежна шир. Екстремното, мистичното, непознатото ни плаши, стремежът към проникване в неизвестното не е наша силна страна, но пък имаме други. И понастоящем, независимо от преобладаващия негативизъм в оценката му, ние следваме единствения възможен път. Само дето упорито отказваме да си служим с компас и понякога объркваме посоките…”. Това каза почти в края на разговора ни проф. Вера Ганчева, преводач и учен, една от създателките на специалност „Скандинавистика” в Софийския университет.

Откъс от разговора с проф. Вера Ганчева можете да чуете тук

И продължава: „Ние се развиваме, колкото и темповете на това развитие да са изнервящо неравни и ние не винаги виждаме и усещаме признаците му. Но аз го усещам по младите хора, с които работя и често им казвам, че ето, днес всеки един от тях има собствен компютър, макар че това не са деца с големи възможности. Допреди не толкова отдавна ние, преподавателите и студентите по скандинавистика в СУ, имахме един единствен компютър, подарък от скандинавско посолство и младите ни колеги се записваха по колко минути могат да работят с него в библиотеката. Това е минало вече, отдавна забравено. Но същите тези млади хора, които се радват и на други придобивки в нашето инак турбулентно време, жадувани и непостигани от моето поколение, правят една голяма грешка –убедени са, че проблемите са извън България, а те са главно вътре в България, при нас и вътре в нас самите. Ние тук живеем поносимо, дори много добре за това, което фактически произвеждаме. Това е светата истина. Ако се стегнем, ако се мобилизираме граждански и ако наистина тук има една политическа класа на ниво, резултатите няма да закъснеят и ще изненадат и най-върлите скептици.  За голямо съжаление обаче, тази политическа класа е трагично негодна във всички свои спектри, а това не ни позволява да се оправим по-бързо и да поддържаме необходимия душевен  и идеен тонус у новите поколения българи. Ние ликвидирахме производства, ликвидирахме важни условия за елементарно човешко съществуване, не допускаме да се създаде реална атмосфера за генериране на идеи - младите негодуват, бунтуват се, но не знаят за какво. Такава първоси��налност на тяхното недоволство се поддържа и експлоатира с йезуитска подлост от онези, срещу които то всъщност е насочено. Но не съм песимист – с удоволствие гледам и слушам млади творци, главно по телевизията: тяхното мислене е съпоставимо по насоченост и равнище с това на техните връстници в най-развитите страни на света. Може да нямат самочувствие, може тяхното творчество все още да не е върхът, но от мисленето се започва. Така че според мен случващото се в България, дай боже да има мир, то не може след 20-30 години да не доведе най-напред до количествено, а след това и до качествено развитие. Но ние сме и много нетърпеливи”, твърди с убеденост проф. Ганчева.

Нарича себе си скромно труженик през различните периоди от живота си и допълва: „Затова всяко начало, което е било за мене мъчително, което е било предшествано от раздели, лични или обществени, от нещо, схващано от мен като болезнен край, като поражение, всъщност се оказва успешно и става продуктивен старт на нов етап, житейски и професионален…Внезапно се случва така (по някакво странно правило на всеки десет години), че цялата пирамида, която съм изграждала с египетски труд и много амбиция, рухва, откривайки обаче пространство за нови търсения, за нови постижения и надежди. Между другото много хора не си дават отчет, че и с тях е така”. Говорим си за изминалите години, през които преминава животът й, преди всичко като интелектуалец, нещо, което тя не казва за себе си, за максимализма в работата й, за личните и професионалните й радости, за загубите й на най-близки хора, за бъдещето.

“Познавах се с Астрид Линдгрен,

аз съм от хората, които обичат да създават контакти, с превежданите от мен автори и не пропускам възможности за това.. Самата история около превода на книгата /”Пипи дългото чорапче” – б.а./ беше интересна. Аз изучавах три години шведски език в Стокхолмския университет, но вече се бях дипломирала тук, в „Славянска филология” на Софийския университет.  След няколкогодишното си пребиваване в Стокхолм, започнах работа в БТА, без обаче да си прекъсвам пътуванията и връзките с Швеция. Имах си набелязани автори за проучване и превод, но все още не се чувствах силна в езиково отношение, за да мога да представя на български произведенията, които ми харесваха, подготвях се обаче, четях много. Един ден Владимир Башев, Владко /поетът и неин съпруг –б.а./ ми каза: „Знаеш ли, на руски език е излязла една страхотна шведска книга, озаглавена „Пипи дългото чорапче”. Имала  грандиозен успех в много страни на света. Защо не се поинтересуваш, може да излезе нещо интересно?”. Не обърнах особено внимание на този факт, но при следващото си пътуване в Швеция моят приятелски кръг там  – млади писатели и критици, от които черпех информация за литературните събития в Швеция, потвърди: „Това е наистина невероятна книга, гениална, шедьовър.” Прочетох я, хареса ми, но все още не бях ентусиазирана да я преведа. После разбрах, че дълбоко съм грешала, защото това е творба за всички възрасти. Вече бях предлагала няколко шведски автори за превод в издателства у нас, самата аз все още бях начинаеща във всяко отношение, правех първите си стъпки в културната журналистика с плахи статии на такава тематика, печатани във в. „Народна младеж” и които бяха много критично преценявани от Владимир Башев и от моето семейство. С изключение на баща ми, който се радваше на всичко, независимо дали е реално сполучливо или не. Емоцията му от изявата на някоя от дъщерите му с беше съвсем спонтанна и окуражаваща, докато майка ми беше охлаждащо взискателна в своите коментари. Това не ми вдъхваше чувството, че съм осъществила някакъв свой пробив, а и в издателствата тук отначало ме посрещаха доста резервирано – „какво? Шведски писатели?!” През смях казва Вера за този свой опит.

Семейството на Вера /от ляво надясно/: Майка й Надя Ганчева, сестра й Васа, Владимир Башев, Вера и баща й Лалю Ганчев

И продължава: „Колебаех се, но реших да се срещна с Астрид Линдгрен. Тя ме прие, вероятно екзотично й се бе видяло, че българка, при това напълно неизвестна никому, иска да разговаря с нея. Прие ме в издателството, в което тя работеше тогава. Беше редактор при това на половин щат в издателството "Рабен&Шьогрен" (Rabèn&Sjögren), което беше издало и „Пипи”, и много други детски автори от голяма класа. Тя беше редактор за детската литература там. Много пресилено би било да твърдя, че ме е харесала веднага, но между нас се получи някакъв контакт. Вероятно е била учудена от моята смелост, аз нямах и някаква особена тема за ��азговора ни, освен личния ми интерес към „Пипи”. Тогава получих от Астрид и други нейни книги, например повестите за Карлсон, който живее на покрива, две от които по-късно също преведох. По-нататък излезе в мой превод и „Братята с лъвски сърца”, всъщност любимата ми книга от нейните произведения, поне от тези, които аз съм превеждала. От срещите си с нея, те бяха няколко и винаги много сърдечни, аз се връщах, заредена с дълбока симпатия и огромно уважение към голямата писателка. Благодарение на разговорите си с нея разбрах дълбокия смисъл на тази книга, на истинската революция, предизвикана от бунтарката Пипи още в края на 40-те години в Швеция, а след това и в други страни. Тази революция въздейства по няколко посоки: първо демонстрацията на освободената личност, особено след Втората световна война - тогава хората са били потиснати, свръхобременени от всякакви грижи, от нерешими проблеми, а ето появява се една личност, за която няма прегради. И второ и трето -  тя е дете, което е  още по-необичайно и въздействащо, а също и момиче, а това е пък още по-добре. И изведнъж

Пипи става емблема на една цяла епоха.

Започнах със страст да работя над превода, като млад преводач се заблуждавах, че морето ми е до колене. Преведох книгата и имах един много голям шанс – казвам го на всички мои млади колеги, които сега се хвърлят да превеждат така страстно и без опит, без да са усвоили основните принципи на тази сложна дейност. Имам впечатления от преводите главно на скандинавска литература. Всяка литература е трудна за превод, но скандинавската има специфични особености и за преноса й на български език е необходим ключ, без който богатството й остава скрито за „непосветените”. От издателство „Народна младеж”, което прие идеята ми за „Пипи” и ми възложи превода, препоръчаха за редактор Теодора Джебарова, която вече беше превеждала от шведски. Името ми беше познато, но все още не се бяхме срещали. Теодора Джебарова взе моя ръкопис, натракан най-съвестно на пишеща машинка „Марица” и го разкритикува много остро, което никак не очаквах. Аз си мислех, че съм направила прекрасен превод, понеже наистина се старах. Тя ми показа редица похвати, от които зависи творческото пренасяне на оригинала на  български, особено когато става дума за толкова сложна книга със свой особен и силно идиоматичен език. Език, който разбират децата и не само те, а и възрастните, надарени с богата душевност и въображение, с тънка чувствителност. Убедих се и на практика, че такъв слог, а и всякакъв впрочем, може да се предаде сполучливо на български, на нашия прекрасен пластичен и свръхекспресивен език. Колко жалко, че през последните години някак си закърнява. Аз и по себе си усещам как ми се губят думи и стилови обрати, все по-често ми се налага да посягам към многотомния речник на българския език, който много ми помага. Непрекъснато се консултирам с него за разни думи и понятия, защото те са дадени там не откъснато, а в контекста на експертно подбрани фрази от живата българската литература, класическа и модерна.

Теодора Джабарова ме научи, че да превеждаш е приятно, но и много трудно,

че да претълкуваш на български такова знаково произведение, каквото е „Пипи дългото чорапче” е освен това и много отговорно. Двете работихме дълго време, почти всеки ден, защото тя също харесваше книгата. От нея научих много и в своята работа като редактор се стремя да внуша подобна взискателност и педантизъм у младите колеги, над чиито преводи обикновено се потя. За мен казват, че редакторски претърсвам преводите им така, както софийските клошари разравят боклука – „до дупка”. Сигурно не ми вярват, когато твърдя, че преводът „става” от четвъртия или дори от петия път. Сверяване,      неуморно преписване, нееднократно изчитане след „отлежаване” на текста… През цялото време Вера Ганчева говори самоиронично за себе си и отдава изключителна почит към хората, които са й помогнали да се развива професионално, да бъде безжалостно придирчива към себе си и след време самата тя да изисква същото от хората, с които работи, от студентите, на които преподава.

„Много навреме се появи Теодора Джебарова в моя живот, имам един превод за Профиздат, много, много отдавнашен, сборниче разкази от иначе известен шведски автор, но дори не го вадя от библиотеката си, не го препрочитам, защото датира от епохата преди Джебарова и ми се струва, че някои неща там съм подценявала. Аз й го „върнах” по някакъв начин, защото след време редактирах нейния превод на „Червения салон” от Огуст Стриндберг, моя любим Стриндберг…На нея отначало този писател не й беше толкова любим, но в крайна степен отстъпи на моите молби да го преведе, защото нямаше кой друг да се справи с тази задача… Това е първият модерен шведски роман, великолепен, от края на 70-те години на 19-ти век и аз знаех, че Теодора ще го представи прекрасно, както и стана. Това бяха справки до полуда, тя беше заживяла с текста и тогава, в качеството си на редактор, вече аз коригирах и уточнявах, тя нямаше как да възрази и аз все й казвах: „Ето сега сме квит, сега съм удовлетворена!” Много се смеехме. Тя беше един много, интелигентен човек, който се интересуваше и от младите преводачи, подготвяни в Софийския университет. Беше изразила желание да остави богатата си книжна сбирка на скандинавистичната ни библиотека в университета, но недобросъвестни ръце присвоиха това богатство и го прибраха в частен дом, където то е недостъпно за студентите. Печална българска история… А нейният превод на романа на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг” е виртуозна демонстрация на преводаческо изкуство, на майсторство от най-висока класа. То е постижимо само за онези, които наред със задължителната дарба, притежават и също тъй задължителната способност да се трудят денонощно.”

Портрет на Вера Ганчева от художника Атанас Пацев

Вера Ганчева припомня и първото си работно място – репортер в редакция „Международна информация” на БТА. Постъпила там с конкурсен изпит по настояване на баща си /дипломата и общественик Лалю Ганчев –б.а./ и на съпруга си Владимир Башев. „Това беше един много стегнат, казармен, бих казала институт. Начело беше драматургът и публицистът Лозан Стрелков – приятел и на двамата, които смятаха, че той ще ме направи човек. Не, че не съм била човек, така се изразяваха просто защото бях малко отвеяна и според тях капризна. Все се палех по трудно осъществими идеи като например да следвам куклена режисура в Прага, младите хора обикновено не гледат реалистично на себе си и на действителността, в която живеят, а и пребиваването в чужбина ми беше подействало, та за мен се оказа голям шанс, че 

попаднах именно в дисциплиниращата и отрезвяваща атмосфера на БТА.

Там шега нямаше и видях колко е важно да се превежда не само творчески, а и точно, за едно отклонение от смисъла на статиите, които превеждахме за целия български печат и за многобройните бюлетини на агенцията, ни грозяха сурови наказания. Трудно ми беше, но много ми помагаха моите първи колеги: Тодор Кюранов, Тодор Вълчев, Александър Радев, Петко Бочаров, Димитри Иванов, Даниела Кънева... Това ме  формира професионално, а и личностно. По време на нощните дежурства например оставах съвсем сама в залата, където от една голяма непрестанно се сипеха свитъци с новини от цял свят – за войни, космически постижения, преврати и пр., което ми помогна да си изработя трайни рефлекси да свикна с голямата отговорност и към езика, и към задълженията си ”.  През смях разказва как Лозан Стрелков я проверявал всеки ден дали е дошла навреме на работа (т.е. малко преди шест часа сутринта), пускал й заповеди за наказание, критикувал облеклото й. В онези години у нас нямало много лъскави дрешки о�� чужбина, но те със сестра й Васа имали и това правело впечатление.  В разговора ни често се вмъква по различни поводи името на по-малката й сестра, която тя не може да прежали особено ��аради това, че си отиде от този свят огорчена и обидена.

„Това бяха десет години, през които аз научих много и общувах с много надарени, начетени и сериозни хора. С благодарност към съдбата си спомням за приятелството си с Александър Шурбанов, Кръстан Дянков, Стефан Продев, Руси Божанов, за строгата доброжелателност на Мира Тодорова, зам. директор на БТА/… И допълва: „БТА беше един много важен период за мен. Забелязала съм, че 10 години изкарвам на дадено работно място. След това става нещо, което трябва да ме изтласка насилствено оттам, за да не се предам на комфорта на рутината, да не стана пленница на навици и да се изпълня, макар и принудително, с куража да започна съвсем отначало.”

Кабинетът на бащата на Вера Ганчева сега е нейното място за работа

В годините Вера е набрала много мъдрост не само от изключителния си и разностранен опит и от постоянната работа преди всичко над себеизграждането си. В дома й личи дейността на труженик, както предпочита да се назовава. Разтворени книги, бележки, ръкописи на бюрото, останало от татко й, на масата в хола… Централно място там заема прекрасен портрет от художничката Милка Пейкова на майка й Надя Ганчева, журналистка, главен редактор на първото модно списание у нас „Лада”. Сред картините в дома на Вера е и неин много изразителен портрет на Атанас Пацев. И една семейна снимка – те двете дъщери с родителите си и Владко Башев, талантлив поет и преводач, който загина, едва  на 32 години в катастрофа пред Полиграфическия комбинат в София, Вера, тогава на 24 години беше тежко ранена…

Искреността на Вера Ганчева, самооценката й респектират по специален начин. Държи на позициите си, но уважава и тези на другите, стига да са искрени и стойностни. По този начин говори и за времето, когато е била главен редактор и директор на издателство „Народна култура”. Тогава имаше бум в преводната литература, за който допринесе главно неговата дейност, но освен положителните страни на това явление, оценено от нашата общественост, то й донесе и някои като ръководител на „Народна култура”, най-голямото издателство у нас за преводна литература, чиято активност доведе и до преднамереното й и измислено противопоставяне с  българската. Издателство „Български писател” беше „тежка гемия”, там не се бъхтаха кажи-речи денонощно като нас, нашето издателство буквално бълваше разнородна и търсена книжовна продукция, колегите там не си даваха много зор и по-лес��о им беше да хвърлят върху чуждестранните автори и върху преводачите вината, че техните книги не се продавали. Но те имаха и много интересни инициативи и попадения.”, признава Вера и припомня, че са имали сериозна конкуренция в лицето на пловдивското издателство „Хр. Г. Данов”, „Дишаха ни  във врата”, казва го тя с уважение. Прави и лично признание: „ Аз винаги съм работила добре с полиграфисти, обичах да стоя в цеховете на големите печатници, да слушам бумтенето на някогашните машини там, да вдишвам мириса на хартия и печатарско мастило. Сетивата ми ги възприемат с благодарност и днес. Наскоро впрочем в Университетското издателство ми издадоха книга и се наложи честичко да ходя там. С огромна наслада обикалях из залите на печатницата, наблюдавах работата на хората и машините, гледах как се трупат купчини от прясно отпечатани корици и кòли.  И Димитър Радичков /директорът/  все ме гълчеше, дружески естествено: „Абе какво ходиш насам-натам, шпионираш ни какво правим?”. Не, бе Мите, мириша хартията”, отговарях му.”

Тази година за втори път бяха връчени наградите за млади журналисти и преводачи на фондация "Васа Ганчева", учредена от сестра й Вера

И Владко Башев, и сестра й Васа някак негласно участват

в разговора ни. Гледат ни, вероятно някъде от високо, присъстват, без  често да ги споменаваме. Вера вярва в това, без да ни го казва, но все пак…”Аз не бих казала недооценен, но непознат - да, защото все пак той загина много млад. Периодично се издава по някаква негова книга, която намира добър прием сега. Не бива да пропускаме факта, че новите поколения не четат поезия – нито Владимир Башев, нито Павел Матев, Петър Караангов…това са все добри поети, високо ценени не само у нас. За 80 - годишнината на Владко, която ще се навърши догодина, се подготвя сборник с неговата любовна лирика. Преди няколко години в издателство „Захари Стоянов” излезе сборник, съставен от мен и в който държах да влязат онези негови интелектуални стихове, свързани с промяната на мисленето, с рационализма, който открояваше по много интересен и органичен начин  неговата лирична нагласа, с неговата кауза, формулирана с известния му стих „ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени…”. Тези стихотворния са донякъде с програмен характер, но много присъщи за него – той мислеше рационално,  беше извънредно умен и прозорлив. Но догодина ще видим сборник от друг тип - една група поети, негови почитатели, го подготвя, за да представи интимната му лирика, която е на много голяма висота. Който иска да го чете, в края на краищата,  но аз задавам един, вече банален, въпрос: къде младите , пък и или по-възрастните читатели могат да се ориентират за излезли от печат произведения, които биха ги интересували?”. Такъв е коментарът на Вера за липсата на оперативна критика, която да насочва любителите на хубавото четиво. Иначе и у нас има вече прекрасни книжарници, вмъква тя с категоричност.

Няма как да не стигнем и до политиката, макар Вера да признава, че тя не я привлича. „Голямата промяна от 1989 година беше приветствана от всички или от почти всички, поне от хората, с които аз работех и поддържах контакти. Но за голямо съжаление тръгнахме по крив път. След небивалото масово опиянение, при този ентусиазъм в началото, ние вероятно пропуснахме две неща. Първо, че демокрацията изисква известна зрялост, известна политическа зрялост, известна зрялост на съзнанието, обществени познания и опит. А също и умение да се съпротивляваш на подобна стихия, да не й се отдаваш. Необходимо е да контролираш процесите в себе си и около себе си. И какво се получи закономерно –

това, че хората днес, и то най-вече младите, нямат представа какво искат.

Това е „суровата шаячна правда”. Те не знаят какво общество искат –само са твърдо убедени, че сегашното тук е много калпаво. Но то е калпаво, защото и ние сме калпави. Препоръчвам при повод на моите студенти да четат „Оптимистична теория за българския народ” на Иван Хаджийски. Там са казани толкова точни неща. За нашата склонност към самоподценяване, за хубавите български качества, днес подтискани и пренебрегвани, за уменията на българина, способен да прави кариера във всякакви области на живота със собствени сили и лични способности. Сега не знам дали има и някакви обективни обстоятелства, които ни тласнаха в тази канавка, но факторите, които са решили да провалят България не са съсипали Полша и Чехия, да речем”. Тук ни липсват истински лидери, както и фактическо осъзнаване на принципа, че за да получиш, трябва да дадеш. Върху него в Швеция още през 30-те години на миналия век изградиха прочутия си модел за социална държава, обвързана с пазарна икономика, ефективен и гъвкав до ден днешен.У нас този принцип няма как да сработи”, посочва с тъга Вера. И продължава: „ Джинът, прословутият дух от бутилката, е изпуснат  и дано това да не е безвъзвратно. Огромна и, разбира се, не случайна грешка бе елиминирането на БЗНС като важен фактор в политическия и икономическия ни живот с функциите на балансьор и регулатор. Неговото място се зае от ДПС, коет�� е недопустимо. Земеделският съюз съдържаше самия код на българското, голяма част от народа ни се идентифицираше с неговите стремления и борби, със забележителните му водачи. Някой да говори днес за БЗНС? Съсипаха го, предадоха го и то абсолютно умишлено”. Вера казва това и като дъщеря на Лалю Ганчев, ляв земеделец, но в трудните години за привържениците на Никола Петков, сред чиито опоненти е бил, той помагал на мнозина от тях, както посочва тя.  

„Сега вече, когато се пенсионирах, аз съм изправена пред

 петото ми начало на нещо ново,

което посрещам с любопитство, но и с опасения. Питам се с какъв смисъл да го изпълня, дали ще съм достатъчно добра форма, физическа и умствена, за да не го свеждам само до някакво живеене. Регистрирам промените, настанали в мен през всичките тези години „на възход и падение” и съм благодарна за всяка една от тях, дори за онези, с които не би следвало особено да се гордея. Убедено твърдя обаче, че човешкото съществуване не е просто низ от случайности, а напротив, релефно отражение на една висша закономерност, система от изпитания и шансове, която ни тласка към нещо, което без риск от преувеличение бих нарекла себеусъвършенстване. Сега бих желала това разбиране за този висш смисъл, вложен в нас, което постигнах в резултат от много богат житейски опит, да си проличи по някакъв начин, да слага отпечатъка си върху всяко нещо, което правя. Поставила съм си определени задачи, смятам, че трябва да преработя някои неща, които съм правила досега, защото сега съм в състояние да ги подобря, надявам се да продължа да работя в моята си област. Но всъщност ми е приятно това социално маргинализиране, по-скоро принудително в моя случай, защото аз съм, иначе, активен човек и обществено любопитен, обществено деен. Винаги съм била такава, но в крайна сметка има си естествени закони. В тази периферия, където, така или иначе, трябва да се разгърне това ново начало в последната третина от живота ми,  аз се устройвам вече трета година – по-точно, от 2011-та, годината на гибелта на Васа. Тя беше един сигнал, че трябва по новому да гледам на нещата. Разтърси ме, а когато човек бива разтърсен, той изважда от себе си неща, които не е знаел, че ги има, че ги притежава. Променят се взаимоотношенията му с хората. Отпада подчинението на каквито и да било задачи, на твърде конкретните ситуации. Вече нищо не ме задължава да влизам в отношения, които не са ми нужни, а това само по себе си е голяма свобода. Освен това смятам, че е дошло времето, когато трябва да търся отговорите в самите въпроси. Досега съм ги търсила другаде  - било в книги, било в разговори с много хора, не са ми липсвали такива. А сега ми се иска, в края на краищата да ги намирам там, където малцина предполагат, че ги има, и да се забавлявам с тази малка главоблъсканица, колкото приятна, толкова и полезно тренировъчна.

Въобще искам най-сетне да живея, както на мен ми се иска,

без никой да ми налага някакви принуди. Когато човек влиза в някакви взаимоотношения  служебни или всякакви други с външния свят, той трябва да се съобразява с тях. Аз съм дисциплиниран човек и съм се съобразявала за добро или за лошо, смятала съм, че след като съм се хванала на някаква игра, длъжна съм да се придържам към нейните правила. Сега няма игра, няма правила. Оголено изпъква предопределеността, в която вярвам абсолютно. Но също и в силите на всекиго от нас да я нагаждаме и насочваме според собствените си цели и очаквания. Аз не съм някаква изключителна личност, но и в моя скромен живот не е имало нищо случайно. Всяко нещо е следвало от предишното. Обстоятелствата нерядко са ме побеждавали, но въпреки всичко е имало знаци, които са ме предупреждавали да не се съпротивлявам, защото и в пораженията се съдържа ценна поука, и крачката назад не винаги е отстъпление, а може би и спасително отдалечаване от ръба на някаква опасна пропаст.”

Проф. Вера Ганчева е носител на най-престижните отличия на всички скандинавски страни

Това сподели за себе си в края на ��азговора ни проф. Вера Ганчева. Идеята ни за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и вече престижна награда. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече много големите ни деца. Иначе за работата си като учен, преподавател и преводач е удостоена освен с наши награди, така и  с всички възможни отличия на скандинавските страни, които се присъждат на чужденец: на Съюза на шведските писатели през 1993 г.; 2000 г. получава за втори път награда на Шведската академия; 2001 г. е удостоена с датския орден „Рицарски кръст на Данеброг”; 2008 г. шведският посланик в България ѝ връчва кралския орден „Северна звезда“ за съществения принос на Вера Ганчева към разпространението на шведската култура; 2012 г. беше удостоена с Кралския орден за заслуги към Норвегия. А в края на миналата година Шведската академия  я удостои с „Малкия Нобел” за изследователския й труд ”Емануел Сведенборг. Архитект на вечността”, награда на творци, изследователи, преводачи на шведска и чуждестранна литература, университетски преподаватели. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив