#Стриндберг

[vprki]

Българска проза в изпълнение на Алмут Цилхер-Гочев в Берлин

Забележителната германската актриса Алмут Цилхер-Гочев ще  изпълни в Българския културен институт в Берлин на 18 януари откъси от произведения на български автори, преведени на немски език. Откъси от романа „Времеубежище” на Георги Господинов ще бъдат съчетани с разкази от българските писателки Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Тодора Радева, сподели за „въпреки.com” неговият директор Борислав Петранов.

Литературното четене ще бъде обогатено от музикалните изпълнения на челистката Линда Манчева и пианиста Димитър Горчаков.

Алмут Цилхер-Гочев е родена в Грац, Австрия. Завършва специалността „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург. Играла е в театрите: Талия театър – Хамбург, Шаушпилхаус – Бохум, в Шаушпил – Фанкфурт на Майн, Шаушпил – Кьолн, Фолксбюне – Берлин и на Залцбургския фестивал. През 1992 г. е избрана за актриса на годината от списанието „Theater Today“ за ролята ѝ на госпожица Юлия в едноименната пиеса на знаменития шведски писател и драматург Аугуст Стриндберг (режисьор: Димитър Гочев). За щастие имахме шанса да гледаме този забележителен спектакъл на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Миналата година отбелязахме 80 години от рождението на Димитър Гочев и 10 години от смъртта му (26.04.1943-20.10.2013). Припомняме, че в последните три десетилетия преди внезапната си кончина неговите спектакли, освен в основните театри в Германия (Дойчес театър и Фолксбюне в Берлин, Талия театър в Хамбург, театрите в Кьолн, Базел, Хановер, Бохум, Дюселдорф) традиционно присъстваха и в афиша на  най-престижните европейски сцени и фестивали.

Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Алмут Цилхер-Гочев е работила и с режисьорите Леандър Хасман, Карин Байер, Йоси Виелер, Карин Хенкел и Николас Стем��н. Работи в тясно сътрудничество със съпруга си, българския режисьор Димитър Гочев, до смъртта му през 2013 година

През 2011 г., заедно със Самуел Финци, Волфрам Кох и режисьора Димитър Гочев, тя получава наградата за театър на фондация „Пройсише Зеехандлунг”. От сезон 2006/2007 е постоянен член на ансамбъла на Дойчес театър Берлин. Освен като театрална актриса, Цилхер-Гочев участва и в редица телевизионни и кинопродукции.

Припомняме, че през 2015 година излезе книгата „На фокус Dimiter Gotscheff” на проф. Виолета Дечева, театроведка и на проф  Георги Каприев, философ, пристрастен към театъра, за големия театрален режисьор, станал едно от най-влиятелните имена в Германия, получил огромно признание и награди. Книгата събира текстове на Дечева и Каприев за него. Двамата автори, независимо един от друг, следят творческия път на Гочев в продължение на двадесет години и резултатът е този том. Оформлението е на художника Чавдар Гюзелев. Книгата съдържа и много снимки, част от които са предоставени от съпругата на Гочев актрисата Алмут Цилхер. Тогава тя присъства на премиерата на изданието в Гьоте институт в София, която се превърна в невероятно преживяване от срещата с нея не само заради споделеното за Димитър Гочев.

Проф. Виолета Дечева и ��лмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Борислав Петранов сподели в разговора ни за предстоящото красиво събитие, че Алмут Цилхер, че сама е избрала откъсите от романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, чийто превод на немски е на Александър Зицман. А заедно са подбирали разказите от сборника  с български автори на немски език „Един непознат приятел” публикуван от издателство „eta Verlag”. Артистичното събитие, посветено на българската литература е съвместна проява на БКИ, Берлин и немското издателство „eta Verlag”.

Присъствието на музиката в този прочит на съвременна българска литература от забележителна актриса от ранга на  Алмут Цилхер-Гочев ще създаде и усещането за красив, интимен спектакъл в центъра на Берлин.

Виолончелистката Линда Манчева е родена в София. След като завършва НМУ „Любомир Пипков“ продължава образованието си в Кьолнския музикален университет. Там тя получава диплом по инструментална и педагогическа специалност. След това следва в Университета по изкуствата в Берлин, специалност „История на изпълнителските практики”. Манчева печели награди от конкурси в България, Германия и Италия. Дългогодишен стипендиант на фондацията на Йехуди Менухин „LiveMusicNow” в Берлин. Линда Манчева свири с реномирани ансамбли като „Les Passions de l'Ame“ Берн, „Harmonie Universelle“ Кьолн, „Берлински барок“, „Musica Sequenza“ Берлин, „L'arte del mondo“ Кьолн и фестивалния ансамбъл от „Sofia Baroque Arts”. Със своя ансамбъл „The crossing points collective”, виолончелистката създава програми с уникална смесица от барок, джаз и нови композиции. Концертната ѝ дейност я отвежда на музикални фестивали в Германия, България, Швейцария, Холандия, Испания, Франция, Малта, Русия, Канада, Япония, Китай, Южна Америка и Съединените щати.

Линда Манчева

Линда Манчева е гост-лектор в Orchestra Center NRW в Дортмунд, в Университета по изкуства в Берн, Швейцария и в университета „Роберт  Шуман” в Дюселдорф. Основните ѝ лични пристрастия като музикант са свързани с музиката на Барока.

Димитър Горчаков е български джаз пианист, който живее и работи в София. Музикалното си образование започва в НМУ в София, където акцентът е класическата музика. По-късно продължава обучението си в НМА „Проф. Панчо Владигеров” и проявява голям интерес към джаз музиката и композицията. След периода на обучение започва да свири предимно джаз с Павел Терзийски, Росен Захариев-Роко, Георги Дончев, Skiller, Арабел Караян, Иво Димчев и други.  През годините участва в много експериментални проекти, съчетаващи различни музикални стилове, налагайки се в ъндърграунд сцената на София. През 2021 година издава първия си албум, озаглавен „Tomorrow’s Past“, който включва солови оригинални пиеси за пиано със смесица от фолклор, класическа музика и модерен джаз. За своя албум Димитър Горчаков е номиниран за наградата „Кристална лира” в категория „Джаз изпълнение”.

Димитър Горчаков

През миналата  2023 година прави първата си фотографска изложба/музикален пърформанс с активното участие на публиката.

С въображение и познание е подготвено и организирано това събитие в пространството на БКИ, Берлин, защото то носи и други препратки, ако се замислим и си при��омним важни моменти от присъствието културата ни в германската столица от дълги години, свързани с музиката и театъра. В продължение на 12 години (1920-1932)  Панчо Владигеров  пише музика за спектаклите на великия германски режисьор Макс Райнхард, които са поставяни в „Дойчес Театър“ в Берлин и в „Театър ан дер Йозефщад“ във Виена. Само може да си представим колко, вероятно е свързана с музиката Алмут Цилхер-Гочев, учила и завършила „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург.

Борислав Петранов

И това е красивото събитие в БКИ, Берлин, благодарение  на въображението, на познанието, на умението да привлича талантливи хора от България и Германия  директорът му Борислав Петранов.

Единствено може само да съжаляваме, че няма да бъдем там, за да чуем как звучи талантлива българска проза на немски език в артистичната интерпретация на Алмут Цилхер-Гочев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на БКИ, Берлин и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mysololaki]

#новости | Как Август Стриндберг повлиял на современную уличную моду?

Acne Studios черпает вдохновение в произведениях легендарного автора

Национальное литературное достояние Швеции не ограничивается притчами Астрид Линдгрен и манифестами Греты Тунберг. Настоящая икона скандинавской культуры — писатель Август Стриндберг, который считается основоположником современной шведской литературы и театра. Далеко не все, кто хорошо знаком с его литературными…

[charleyinvoid]

Вот что такое, в конечном счёте, одиночество: закутаться в шёлковый кокон своей души, обратиться в куколку и ждать превращения, а уж оно не преминет наступить. Пережитое служит тебе пищей, да и к тому же в силу телепатии ты живёшь жизнью других людей. Смерть и воскрешение, новая школа для нового, неведомого бытия. В одиночестве, наконец, ты сам себе господин. Никто не контролирует твоих мыслей, а, стало быть, чужие вкусы и прихоти не давят более на тебя. В этой заново обретённой свободе расцветает душа, и наполняет её отныне умиротворённость и тихая радость, чувство уверенности и полной ответственности за себя.

— Август Стриндберг. Одинокий

[vesnaflora]

Первое, к чему побуждает одиночество, – это разобраться с самим собой и со своим прошлым.

Август Стриндберг

[randomscrapbook]

4 наслова препорачува...

...Ханис Багашов (фотограф, режисер, поет) Филм: „Bir Zamanlar Anadolu’da”, Нури Билѓе Џејлан Книга: „Селани од островот”, Аугуст Стриндберг Плоча: „The Beatles“, The Beatles Ликовно дело: „Љубомора“, Едвард Мунк

[honey-lets-fucking-run]

Бывают моменты, когда я сомневаюсь, что жизнь более реальна, чем мои сочинения

Август Стриндберг

[omg-mal-damba]

Первое, к чему побуждает одиночество, – это разобраться с самим собой и со своим прошлым.

Август Стриндберг. Одинокий

[enlaridh-blog]

Альфо́нс Мари́а Му́ха (чеш. Alfons Maria Mucha; 24 июля 1860, Иванчице, Моравия, Австро-Венгрия — 14 июля 1939, Прага, Протекторат Богемии и Моравии) — чешско-моравский живописец, театральный художник, иллюстратор, ювелирный дизайнер[en] и плакатист, один из наиболее известных представителей стиля «ар нуво».

Альфонс Муха родился в городке Иванчице (Айбеншютц; чеш. Ivančice, нем. Eibenschütz) в Южной Моравии, недалеко от Брно, в семье небогатого судебного чиновника, мораванина Ондрея Мухи, отца шестерых детей от двух браков. Матерью художника была Амалия Муха, дочь богатого мельника (мораванка по отцу и полька по матери). В детстве Альфонс увлекался пением и был принят певчим в хор мальчиков капеллы собора Св. Петра и Павла в Брно, что позволило ему учиться в гимназии. К этому же времени относятся и его первые опыты живописи (акварель «Жанна д’Арк»). По окончании гимназии он пытался поступить в пражскую Академию художеств, но не выдержал экзамены[6] и некоторое время по протекции отца работал писарем в суде своего родного городка. Всё своё свободное время он посвящал занятиям в местном любительском театре — вначале как актёр, затем как декоратор и художник афиш и пригласительных билетов.

В 1879 году Муха был замечен и приглашён в Вену в художественные мастерские Каутский-Бриоши-Бургхардт, в качестве художника театральных декораций. Но после пожара в «Рингтеатре» в 1881 году, который привел к гибели около 500 человек и уничтожил его мастерскую, декораторская фирма потерпела крах, а сам он был настолько потрясён, что покинул Вену и переехал в небольшой моравский городок Микулов (Никольсбург), где работал над украшением родового замка графа Карла Куэна-Беласси, а затем и его парадного дворца Эммахоф (названного в честь Эммы — жены графа) в моравском городе Грушовани. Вскоре художник совершил, вместе с супругами Куэн-Беласси, путешествие в Северную Италию и в австрийский Тироль. Там Альфонс Муха некоторое время расписывал стены замка, принадлежавшего брату Куэн-Беласси. Восхищённый талантом юного мораванина, граф согласился оплатить расходы по его учёбе в Мюнхенской академии изящных искусств. Здесь Муха вскоре возглавил Ассоциацию Славянских художников. 

После двух лет занятий в Мюнхене Муха в 1887 году переезжает в Париж и поступает в Академию Жюлиана, а затем в Академию Коларосси, наиболее известные художественные школы своего времени. Однако, в том же 1887 году граф Куэн-Беласси покончил с собой. Муха остался без средств к существованию. Ему пришлось прервать системные занятия живописью и зарабатывать на жизнь изготовлением рекламных плакатов, афиш, календарей, ресторанных меню, приглашений, визитных карточек. Его мастерская находится над рестораном мадам Шарлотты, в течение некоторого времени он делил её с Ван Гогом. Здесь же, у Шарлотты, Муха познакомился с художниками Выспянским, Веркаде, Мехоффером, Подковиньским и Слевиньским.

Иногда случались серьёзные заказы. Так, в 1892 году Муха проиллюстрировал многотомный труд «Сцены и эпизоды из истории Германии», французского историка Шарля Сеньобоса. Обращение к великим людям и великим событиям не только германского, но и общеевропейского прошлого обогатило художника ценным опытом, который впоследствии пригодился ему при работе над своим самым знаменитым творением — «Славянской эпопеей».

Поворот в судьбе моравского гения наступил в 1894 году, когда накануне Рождества он получил от театра «Ренессанс», казалось бы, ничем не примечательный заказ на афишу премьеры представления «Жисмонда» с участием великой актрисы Сары Бернар. Эта работа моментально сделала его едва ли не самым популярным художником в Париже. Восхищенная Сара Бернар пожелала познакомиться с неизвестным художником, и по её настоянию он получил место главного декоратора театра. За последующие шесть лет из-под его кисти вышло множество афиш к спектаклям, к самым известным из которых относятся «Дама с камелиями», «Медея», «Самаритянка», «Тоска» и «Гамлет», а также декорации её постановок, костюмы и украшения. Некоторое время Муха был также любовником знаменитой актрисы.

В эти годы он приобрел широкую известность как автор этикеток и виньетокразнообразных товаров — от шампанского и бисквитов до велосипедов и спичек, а также как дизайнер ювелирных украшений, интерьеров, предметов прикладного искусства (ковры, портьеры и т. д.). Вплоть до 1923 года Альфонс Муха сотрудничал с французским ювелиром Жоржем Фуке, который заказывал у него дизайн украшений[en]и аксессуаров, кроме того, Муха оформил интерьеры торгового дома Фуке, открывшегося в 1901 году[7]. От заказов не было отбоя. Газеты писали о феномене Мухи, в Париже даже появилось ново�� понятие — «La Femme Muchas». Роскошные, чувственные и томные «женщины Мухи» тиражировались моментально и расходились тысячными тиражами в плакатах, открытках, игральных картах… Кабинеты светских эстетов, залы лучших ресторанов, дамские будуары украшали шелковые панно, календари и эстампы мастера. В этом же стиле были созданы красочные графические серии «Времена года», «Цветы», «Деревья», «Месяцы», «Звёзды», «Искусства», «Драгоценные камни», которые до сих пор тиражируются в виде арт-постеров (и подвергаются беззастенчивому плагиату на всех уровнях). Одно из известнейших парижских графических издательств, «Шампенуа» (Le Champenois), заключает с ним эксклюзивный контракт на его прикладное творчество.

Все работы Мухи отличаются своеобразным неповторимым стилем. Центром композиции, как правило, является молодая здоровая женщина славянской внешности в свободной одежде, с роскошной короной волос, утопающая в море цветов — иногда томно-пленительная, иногда загадочная, иногда грациозная, иногда неприступно-роковая, но всегда обаятельная и миловидная. Картины обрамляют замысловатые растительные орнаменты, не скрывающие своего византийского или восточного происхождения. В этом же стиле были выполнены и литографии Мухи, иллюстрировавшие «Ильзу, принцессу Триполийскую» Робера де Флёра… В отличие от тревожных картин современных ему мастеров — Климта, Врубеля, Бакста — произведения Альфонса Мухи дышат спокойствием и негой.

В 1895 году Муха входит в круг символистов «Салон ста» (Salon des Cent), группировавшихся вокруг небольшой одноименной художественной галереи, к которому принадлежали такие личности как художники Боннар, Тулуз-Лотрек, Грассе, поэты Верлен, Малларме и другие. В число его знакомых входят братья Люмьер, вместе с которыми он участвует в опытах по кинематографии, и Стриндберг. Начиная с 1897 года он организует персональные выставки в Париже и других городах Европы, включая Прагу, пользующиеся огромным успехом, журнал La Plume посвящает ему специальный номер. В 1900 году Муха принимает участие в отделке павильона Боснии и Герцеговины на Всемирной выставке в Париже. Это событие побудило его заинтересоваться историей славян, что в дальнейшем привело к созданию цикла «Славянская эпопея».

[unquoteli-ru-blog]

“Стремясь к невозможному, мы можем достигнуть предела возможного.”

— Стриндберг, Август

Фотография NASA / Unsplash

[fashionbookru]

лекция // Фридрих Ницше и европейский театр XX века Новая встреча с лекторием CULTURA, Вас ждет немецкий философ в особенном окружении, которое составят Стриндберг, Ибсен, Гамсун, Уайльд, а также Шпенглер и Хёйзинга, Николай Евреинов, Гордон Крэг и Антонен Арто. Интереснейшее общество! Лектор: Вадим Игоревич Максимов доктор искусствоведения, профессор, заведующий кафедрой зарубежного искусства Российского государственного института сценических искусств. Лекция состоится 15 марта в 19.30; вход свободный и бесплатный. Русско-немецкий Центр встреч: Невский пр. 22-24. Т. 916-61-33.  

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Българският театрален експресионизъм и Гео Милев

Началото на българският театрален авангард поставя поетът експресионист, публицист и режисьор Гео Милев (1895-1925), който през 1918 г. в студията си „Театрално изкуство" /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство „Везни, Стара Загора, 1918 – б.а./ заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър чрез прераждането му като експресионистичен. Пише за „въпреки.com” театроведката и преподавателка проф. Камелия Николова.

125 години от рождението Гео Милев (1895-1925) – емблематичен български поет и публицист от първата четвърт на миналия век и един от основоположниците на театралния авангард в страната се навършват на 15 януари. Формирането на българския театрален авангард започва непосредствено след Първата световна война в разгорещените полемики за реформиране на националното сценично изкуство, в които особено активно участват няколко авангардно настроени театрали, писатели и публицисти. Почти всички те са получили или получават в близките години театрално образование в Германия. Още от началото на изграждането на българския театър в края на 19 и първите десетилетия на 20 век по географски и историко-политически причини хората, които работят в него в значителна степен живеят между театралните култури на Германия и Русия. С особена сила това важи за 20-те и 30-те години, когато след политическия обрат в Русия през 1917 г. в България пристигат руски актьори и режисьори емигранти и се вливат в местните трупи, а традиционно големият брой български студенти, обучаващи се в Германия, включително и в сферата на сценичното изкуство, нараства. Така че българските артисти, които поначало работят под влияние най-вече на тези театрални култури като развиват възприетите традиции в свои собствени подходи и форми, в междувоенния период се срещат интензивно и с най-актуалните, включително и авангардистките, движения в тях. 

Формиращият се по това време театрален авангард в страната се изгражда основно чрез смесване на елементи от условно-експресивния нереалистичен театър, характерен за експресионистите и Райнхард в Германия и от реалистичния психологически театър на Станиславски, както  и от сценичния конструктивизъм в Русия. Определящо за него обаче остава въздействието на немския авангарден театър, който много млади български театрали познават непосредствено, а понякога и пряко участват в него. Като цяло театралният авангард в България през 20-те и 30-те години се изразява в работата на няколко режисьори, които развиват свои оригинални форми на театралния експресионизъм, включващи елементи и от други естетики и в отделни прояви на Брехтов политически театър.

Част от експозицията в къщата - музей на Гео Милев в Стара Загора

Интересът на Гео Милев към театъра започва по време на следването му в София (1911-1912) и Лайпциг (1912-1915), където продължава обучението си по романска филология. По време на войната той загубва дясното си око и през 1918 г. отива на лечение в Берлин. Тук се включва в кръга около Хервалд Валден и печата в списанията „Дер Щурм” и „Ди Акцион”. След приобщаването му към експресионистичното движение амбицията му да стане университетски преподавател е заменена с упорито желание за театрална кариера като режисьор. Видяна през активистката позиция на експресионизма тази промяна е закономерна. Ключовото за експресионистичния проект вярване, че преустройството на света е възможно да бъде извършено единствено чрез (себе)просветлението на отделната личност, която да открие пред човечеството намерената от нея истина извежда театъра в предните редици на експресионистичната акция заради качествата му на трибуна, на пространство за въздействие върху общността. От друга страна, тъй като театърът е средство за общуване, език, чрез който откритото от отделната личност ново съдържание трябва да достигне до масата, то той за да изрази това ново съдържание, също е необходимо да бъде преоткрит, пресъздаден. В тази логика решението на Гео Милев да стане режисьор е радикален, иконоборчески акт. Акт, предполагащ разрушението на съвременния ��у български театър като стар език и формулирането на нов, който да заеме мястото му.

Програмната крачка в търсенето на новия сценичен език от Гео Милев е студията му „Театрално изкуство”. Тя представлява едновременно манифест и конспект на неговия експресионистичен проект. Реализацията на този проект авторът упорито преследва през следващите години. Студията е написана като конкретна програма за практическа работа, чието намерение е да въведе „новия театър”, който би приключил с театъра на актьорското амплоа и конвенционалния реализъм и би ги заменил с театралното изкуство на ритъма, на първичната простота и яснота на израза, поразяващи директно съзнанието на зрителя. Заявените от Гео Милев в тази теоретична работа реформаторски идеи могат да бъдат определени като оригинална, повлияна от условията на местната сценична практика и местната културна ситуация, проява на Geist-направлението в театралния експресионизъм. / Виж по-подробно:Николова, Камелия. Експресионистичният театър и езикът на тялото. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2000. – б.а./

Гео Милев и съпругата му Мила

В манифестния текст се открояват няколко основн�� положения. Преди всичко в него Гео Милев настоява, че съществуващият театър трябва да бъде отхвърлен и заменен с „театъра като изкуство”. Разбирането му за изкуство изразява експресионистичния възглед, че то е въплъщение на духа,  на онази сила, която се проявява само като ритъм и следователно може да създава изкуството единствено като ритъм. В качеството си на въплъщение на определен ритъм, изкуството се движи между две крайности – ако си служи с образи от предметния свят, то е „абсолютна реалистика”, ако си служи с абстрактни елементи от рода на цвят, звук, линия, то е „иреалистика” (абстракция). В определението ясно личи сянката на Кандински и Ворингер. Макар и индиректно Гео Милев изразява предпочитанието си към „иреалистиката”, аналог в неговата терминология на Geist-експресионизма.

Централно място в разсъжденията му е отделено на актьора и, по-точно, на призивите му за нов актьор, който да може да създаде театъра като изкуство на ритъма. Този актьор е „актьорът като художник”. Преобразяването на съществуващия актьор на амплоато и типажа в актьор художник е основният път за изграждането на новия театър. Средствата, с които актьорът художник работи на сцената са експресията на тялото и гласа му, движението, жестикулацията, музикалността. Режисьорът без уговорки е определен като автор на цялото сценично произведение: „В ръката на режисьора стои цялата постановка на една пиеса, затова  театралното изкуство е всъщност изкуство на режисьора. Режисьорът създава актьора, насочва играта на актьора, създава декорите, дава идеята на декоративния художник, създава осветлението, създава музиката на диалога и пр."  /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство "Везни", Стара Загора, 1918, с. 25 – б.а./. Режисьорът е човекът, който изгражда спектакъла според своя собствен вътрешен ритъм, което ще рече, че той съчетава елементите на представлението, "композирайки" тяхната "музика", тяхното общо звучене. Да създаде актьора художник за режисьора означава да оформи тялото и гласа му в съответствие с установ��ния от него ритъм на пиесата.

Важно място в студията е отделено и на драматургичния текст. Гео Милев предлага списък от пиеси, чрез които може да бъде извършена реформата на театъра – „Едип цар” на Софокъл, „Хамлет” на Шекспир, „Призраци” на Ибсен и „Пелеас и Мелизанда” на Метерлинк. Това са емблематични текстове, които бележат етапите на движение на европейския дух и театър. В термините на експресионизма те могат да бъдат определени като същностни, „изначални” зони на културата, запечатали пулсации на вечните енергии и въпроси на човешкото съществуване. Именно в това си качество те са разпознати и предпочетени от Гео Милев като “драми на ритъма”, подходящи за експресионистична интерпретация. Театралното пространство също е подложено на радикално преосмисляне. Както в този теоретичен текст, така и по-късно в представленията на Гео Милев то е дематериализирано, начупено от различни нива и стълби и изграждано основно от осветление и прости цветове – сиво, синьо, жълто, златно.

Гео Милев - карикатура на княз Фердинанд, 1907 година

Веднага след отпечатването на манифестния си текст Гео Милев започва последователни усилия за неговото реализиране. В следващите седем години до ранната си смърт през 1925 г. той поставя три спектакъла, в които се опитва да осъществи авангардистките си идеи. През 1920 г. режисьорът прави в Народния театър „Мъртвешки танц” на „бащата на експресионистите” Стриндберг, който остава и единственият му спектакъл на тази сцена, през 1923 г. – „Маса-човек” на Ернст Толер в театър „Ренесанс” и в периода от октомври 1923 до януари 1924 – „Електра” на Хуго фон Хофманстал. Последното представление е завършено, но поради несъгласие на ръководството на Народния театър с крайно авангардната му естетика не е допуснато до официална премиера. И в трите спектакъла Гео Милев се съсредоточава върху експерименти за създаване на нов актьор и ново сценично пространство. Присъствието на актьорите в тях е почти статично, нарушавано периодично от резки гърчове („Електра”), а гласовата партитура е внимателно изградена от режисьора като музикално-речева композиция от точно премерени интонации. В „Маса-човек” фокусът е върху противопоставянето на монументалните фигури на отделния актьор и група изпълнители (масата). Най-категорична реализация на идеята си за сценично пространство, което чрез своята условна организация и начупеност да внушава директно режисьорския замисъл Гео Милев постига в „Електра”, където сцената е запълнена от „Йеснерови стълби”, върху които актьорите са групирани в изразителни статични мизансцени, осветявани от пресичащи се светлинни лъчове.

Проф. Камелия Николова

Дори най-краткото излагане на възгледите на Гео Милев за изкуството на театъра като изкуство на създаването на определен ритъм на сцената, както и театралните му експерименти, в които се опитва да го осъществи безусловно откриват принадлежността му към групата на авангардистите, заменили в първата четвърт на 20 век езика на разума с първичния, непредпоставен език на сетивата, с езика на тялото. В същото време, в известен смисъл, неговият авангарден проект може да бъде определен като преход към експресионизъм "в движение". Подобно определение има предвид, че този проект достроява българския театър като ранномодерен (като символистичен) едновременно с усилието си да го разруши като такъв, за да го превърне в радикално нов, експресионистичен. Посочената наваксваща актуалност на проекта на Гео Милев разпръсва и последните съмненията в автентичността му на собствен за него и за българския театър оригинален експресионистичен жест. ≈

Текст: Камелия Николова

Снимки: Стефан Джамбазов

[alpha-centaurii]

Возможно, я когда-нибудь напишу на эту тему фарс. Я говорю, как говорил Стриндберг, рассердившись на что-нибудь: Берегись, сволочь, мы встретимся в моей следующей пьесе».

Ингмар Бергман “Латерна магика”

[vesnaflora]

В разговоре с образованной женщиной есть особое, чуть ли не чувственное наслаждение - прикосновение душ, объятия умов, интеллектуальные нежности.

Август Стриндберг "Слово безумца в свою защиту "

[your-life-is-infinite]

Первое, к чему побуждает одиночество, – это разобраться с самим собой и со своим прошлым.

Август Стриндберг

[eirwhite]

Есть Бог, есть розмарин, есть прошлое, есть календула, есть подсолнечное масло, есть любовь

[deltasleep-blog]

- Шестьдесят раз, пока станет минута; шестьдесят раз по шестидесяти, пока пройдет час; потом еще двадцать четыре раза, и это только сутки; потом триста шестьдесят раз - и это только год. Представь себе теперь десять лет! Ждали ли вы когда-нибудь перед дверью дорогого друга? Первая четверть часа проходит незаметно; вторая - о, это охотно делаешь для человека, которого любишь. Третья - он не придет; четвертая - надежда и страх; пятая - идешь, но возвращаешься; шестая - Господи, я задаром потерял время; седьмая - но я останусь, потому что я здесь уже так долго; восьмая - бешенство и проклятие; девятая - идешь домой, ложишься на диван и чувствуешь покой, как будто протянул руку смерти. Он ждал десять лет, десять лет! Не подымаются ли у меня волосы дыбом, когда я говорю это? Взгляните-ка! Десять лет прошло, пока он получил роль. И тогда он выбился тотчас же. Но он был уже готов сойти с ума из-за потерянных десяти лет; и он из себя выходил, что это не случилось десять лет тому назад; и был удивлен, что наступившее счастье не сделало его счастливым! Так он стал несчастным. 

Ю.А.Стриндберг