#Васа Ганчева

[vprki]

За Пипи, Астрид Линдгрен и любими хора…

Представянето на сборника с доклади от международната кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, организирана и проведена от Столична библиотека по идея на проф. Вера Ганчева на 20 ноември 2020 година се състоя на 14 октомври 2021 година.

В приятната атмосфера на Американския център на Столична библиотека не само се срещнаха част от авторите на докладите, организаторите, Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България, за да почетат голямата писателка и знаменитата ѝ героиня Пипи, а да изразят и обичта си към литературата и прекрасните хора, които работиха с преданост за форума миналата година и изданието. Някои от тях – най-основните вдъхновители като проф. Вера Ганчева, литераторът и поет Марин Бодаков ни гледаха от Небесата, вероятно щастливи, че този сборник е факт и реализиран смислен и красив проект. Новата книга е съвместно издание на Столична библиотека и фондация „Образование 5.0“ с подкрепата на посолството на Кралство Швеция в България.

Корицата на сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, снимка Стефан Марков

В приветственото си слово Юлия Цинзова, директор на Столична библиотека развалнувано каза: „Тази книга е прекрасно издание. Да благодаря на Магданела Каранешева, издател, благодаря и на всички вас участници в конференцията. Надявам се да има още и още, готови сме да предоставим нашите ресурси за организацията на събитията и издателски да общуваме и с читатели, разбира се. За нас беше чест да направим такова събитие за проф. Вера Ганчева. Тя избра Столична библиотека и Марин Бодаков, който работи вдъхновено за конференцията и изданието до последния момент на живота си. Ще ги помним и те винаги ще са част от нас“.

Юлия Цинзова /л/, Н. Пр. Катарина Рангнит/ц/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

А ние ще се върнем малко във времето, когато тръгна идеята от проф. Вера Ганчева /1943-2020/ в конференция да се отбележи 75 годишнината от публикуването на знаменитата книга ”Пипи дългото чорапче” на великолепната шведска писателка Астрид Линдгрен. С Вера ни свързваше дългогодишно приятелство – дълга история. Традиционно ѝ бяхме на гости в дните между Коледа и Нова година заедно със Стефан Джамбазов. В годините ни беше станало традиция да го правим заедно в тези дни на празничност и очаквания. Никой от нас не подозираше, че това ще е последната среща в края на 2019 година. Както винаги говорихме много, споделяхме, смяхме се. Вера разказа за плановете и идеите си за отбелязването на годишнината от излизането на „Пипи дългото чорапче“ съвместно със Столична библиотека. С възторг споделяше как го обмислят с Марин Бодаков и Зорница Христова, които ценеше и обичаше много. Обмисляхме заедно и като медия „Въпреки.com” как да включим знаменателното събитие в наши публикации.

Посвещението в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“ с фотография на Васа/л/ и Вера/д/ Ганчеви, снимка: Стефан Марков

Както винаги споменаваше и близки и обичани хора, които не са сред нас, но тя винаги говореше за красивите и вълнуващи моменти с тях. Тъжните и трагични изпитания оставаше единствено в себе си. След малко повече от шест месеца на 10 юни 2020 година проф. Вера Ганчева напусна нашия свят…Цялата организация по конференцията пое с изключителна отговорност и ентусиазъм Марин Бодаков, толкова характерни за него. Включихме се доклад, посветен на Вера на базата на срещите и незабравимите ни разговори с нея. Тя беше от първите хора, които ни повярваха и подкрепиха преди почти осем години, когато създадохме интернет платформата „въпреки.com” за културата и изкуството в обществото. На 20 ноември миналата година се проведе в Столична библиотека мечтаната от Вера Международна кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“. Заради Ковидната ситуация тя се състоя предимно он лайн. Нямаше възможност поради сложни причини да се включим и нашето експозе прочете тогава Марин Бодаков по наша молба. Приятел! Написа ни как е минало. Започваше да се готви и сборникът…

На 15 март тази година и Стефан Джамбазов отлетя към Небесата след дълга борба с онкологично заболяване. Останаха текстовете му, снимките му, филмите му. Виждахме се с Марин Бодаков по събития, пишехме си по различни поводи. На първата годишнина от кончината на Вера Ганчева сподели, че сборникът с докладите напредва и ще има и снимки, предоставени от фондация „Слово и дух“ / по желание на Вера, създадената от нея фондация на името на сестра ѝ Васа Ганчева, режисьор и преводач, се преименува с така/. Тогава му предложих и ние от „въпреки.com” да се включим със снимки на Стефан – Вера много ги харесваше. Децата ни Давид и Ирина и те като наследници приеха идеята. Така и стана. Имахме заедно с Марин среща с издателката Магданела Каранешева и обмислихме заедно кои да влязат в сборника. Кореспонденцията ни продължи, за да бъде всичко перфектно.

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Дни преди и Марин, толкова млад така внезапно да отлети от нас получих мейл от него и много държа да го споделя, защото той е посветен на сборника и заслужава внимание: „Уважаеми колеги и приятели, С удоволствие Ви уведомявам, че сборникът в чест на Пипи и в памет на проф. Вера Ганчева вече е факт на хартия. Днес говорих с г-жа Юлия Цинзова, която ме увери, че през октомври Столична библиотека ще направи събитие, на което да представи сборника - и тогава ще получите своя екземпляр.Ако преди това имате възможност или нужда, може да получите копие от г-жа Виолета Божкова, секретарката на г-жа Цинзова. Целият сборник е качен ето тук: file:///C:/Users/project1/AppData/Local/Temp/Astrid%20Lindgren_spread%2013.07.pdf Много благодаря на всички за участието и търпението. С Магданела се опитахме да дадем всичко от себе си изданието да изглежда прилично - за всички гафове нека отговорността поема аз. Нека благодаря на доц. Дария Карапеткова и доц. Борис Минков, които бяха така добри да станат по спешност научни рецензенти на сборника. Може би някъде в небесата иначе избухливата Вера се радва на тази книга.“.

А сборникът е прекрасен. При представянето му Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България благодари за успешното културно сътрудничество и очерта перспективите за нови партньорства между Столична библиотека и сродни културни институти в Швеция. С много мило, човешко отношение тя каза: „Благодаря ви, че дойдохте днес, въпреки лошото време, което ми напомня за Швеция. Столична библиотека направи прекрасно събитие по повод 75 годишнината от издаването на „Пипи Дългото чорапче. Събитието беше дигитално, но достигна до широка аудитория. Пипи е била и продължава вече 75 години да вдъхновява милиони деца.

Н. Пр. Катарина Рангнит/л/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

Парадокс – 75 годишен герой продължава да е модерен и обичан герой за милиони в съвременния свят. А тя е и любима книга на поколения български деца, благодарение на превода на Вера Ганчева. Астрид Лингрен и нейната малка героиня имат изключителен принос за демокрацията в обществото. Момчетата и момичета, мъжете и жените трябва да имат равни възможности. Да уважаваме децата, всяко дете да бъде чуто, а това допринася за равенството между хората.. Всяко дете има право да живее в мирен демократичен свят, да бъде разбирано и обичано!“. Госпожа Рангнит подари на библиотеката костюмчето на Пипи, с което децата да могат да се маскират като любимата си героиня. А Юлия Цинзова ѝ подари друго издание на Столична библиотека - прекрасна книга за историята на София как градът ни става столица.

Представените с доклади в книгата присъстващи културолози, скандинависти, преводачи и университетски преподаватели високо оцениха приноса на Столична библиотека в популяризирането на творчеството на Астрид Линдгрен и на съвременната шведска литература с новото издание. А домакините направиха красив жест към тях – всеки от авторите на докладите и презентациите се подписа над текстовете, публикувани в сборника…

Текстът на "въпреки.com" в сборника, снимка: Стефан Марков

Накрая на този текст споделям кратък откъс от разговора ни с проф. Вера Ганчева за превода ѝ на „Пипи дългото чорапче“ /тогава е била на 25 години/, публикуван в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“: “Познавах се с Астрид Линдгрен, аз съм от хората, които обичат да създават контакти, с превежданите от мен автори и не пропускам възможности за това.. Самата история около превода на ”Пипи дългото чорапче” беше интересна. Аз изучавах три години шведски език в Стокхолмския университет, но вече се бях дипломирала тук, в „Славянска филология” на Софийския университет. След няколкогодишното си пребиваване в Стокхолм, започнах работа в БТА, без обаче да си прекъсвам пътуванията и връзките с Швеция. Имах си набелязани автори за проучване и превод, но все още не се чувствах силна в езиково отношение, за да мога да представя на български произведенията, които ми харесваха, подготвях се обаче, четях много. Един ден съпругът ми Владимир Башев /прекрасният поет и преводач 1935-1967/, ми каза: „Знаеш ли, на руски език е излязла една страхотна шведска книга, озаглавена „Пипи дългото чорапче”. Имала грандиозен успех в много страни на света. Защо не се поинтересуваш, може да излезе нещо интересно?”.

Проф. Вера Ганчева, снимка: Стефан Джамбазов

Не обърнах особено внимание на този факт, но при следващото си пътуване в Швеция моят приятелски кръг там – млади писатели и критици, от които черпех информация за литературните събития в Швеция, потвърдиха: „Това е наистина не��ероятна книга, гениална, шедьовър.” Прочетох я, хареса ми, но все още не бях ентусиазирана да я преведа. После разбрах, че дълбоко съм грешала, защото това е творба за всички възрасти. Вече бях предлагала няколко шведски автори за превод в издателства у нас, самата аз все още бях начинаеща във всяко отношение, правех първите си стъпки в културната журналистика с плахи статии на такава тематика, печатани във в. „Народна младеж” и които бяха много критично преценявани от Владимир Башев и от моето семейство. С изключение на баща ми, който се радваше на всичко, независимо дали е реално сполучливо или не. Емоцията му от изявата на някоя от дъщерите му с беше съвсем спонтанна и окуражаваща, докато майка ми беше охлаждащо взискателна в своите коментари./дипломатът Лалю Ганчев и журналистката Надя Ганчева/. Това не ми вдъхваше чувството, че съм осъществила някакъв свой пробив, а и в издателствата тук отначало ме посрещаха доста резервирано – „какво? Шведски писатели?!” През смях разказваше Вера за този свой опит. „Колебаех се, но реших да се срещна с Астрид Линдгрен. Тя ме прие, вероятно екзотично ѝ се бе видяло, че българка, при това напълно неизвестна никому, иска да разговаря с нея. Прие ме в издателството, в което тя работеше тогава. Беше редактор при това на половин щат в издателството “Рабен&Шьогрен” (Rabèn&Sjögren), което беше издало и „Пипи”, и много други детски автори от голяма класа. Тя беше редактор за детската литература там. Много пресилено би било да твърдя, че ме е харесала веднага, но между нас се получи някакъв контакт. Вероятно е била учудена от моята смелост, аз нямах и някаква особена тема за разговора ни, освен личния ми интерес към „Пипи”. Тогава получих от Астрид и други нейни книги, например повестите за Карлсон, който живее на покрива, две от които по-късно също преведох. По-нататък излезе в мой превод и „Братята с лъвски сърца”, всъщност любимата ми книга от нейните произведения, поне от тези, които аз съм превеждала. От срещите си с нея, те бяха няколко и винаги много сърдечни, аз се връщах, заредена с дълбока симпатия и огромно уважение към голямата писателка. Благодарение на разговорите си с нея разбрах дълбокия смисъл на тази книга, на истинската революция, предизвикана ��т бунтарката Пипи още в края на 40-те години в Швеция, а след това и в други страни.

Първото издание на "Пипи дългото чорапче" в България, снимка Стефан Джамбазов

Тази революция въздейства по няколко посоки: първо демонстрацията на освободената личност, особено след Втората световна война - тогава хората са били потиснати, свръхобременени от всякакви грижи, от нерешими проблеми, а ето появява се една личност, за която няма прегради. И второ и трето - тя е дете, което е още по-необичайно и въздействащо, а също и момиче, а това е пък още по-добре. И изведнъж Пипи става емблема на една цяла епоха. Започнах със страст да работя над превода, като млад преводач се заблуждавах, че морето ми е до колене. Преведох книгата и имах един много голям шанс – казвам го на всички мои млади колеги, които сега се хвърлят да превеждат така страстно и без опит, без да са усвоили основните принципи на тази сложна дейност. Имам впечатления от преводите главно на скандинавска литература. Всяка литература е трудна за превод, но скандинавската има специфични особености и за преноса й на български език е необходим ключ, без който богатството й остава скрито за „непосветените”. От издателство „Народна младеж”, което прие идеята ми за „Пипи” и ми възложи превода, препоръчаха за редактор Теодора Джебарова, която вече беше превеждала от шведски. Името ми беше познато, но все още не се бяхме срещали. Теодора Джебарова взе моя ръкопис, натракан най-съвестно на пишеща машинка „Марица” и го разкритикува много остро, което никак не очаквах. Аз си мислех, че съм направила прекрасен превод, понеже наистина се старах. Тя ми показа редица похвати, от които зависи творческото пренасяне на оригина��а на български, особено когато става дума за толкова сложна книга със свой особен и силно идиоматичен език. Език, който разбират децата и не само те, а и възрастните, надарени с богата душевност и въображение, с тънка чувствителност. Убедих се и на практика, че такъв слог, а и всякакъв впрочем, може да се предаде сполучливо на български, на нашия прекрасен пластичен и свръхекспресивен език. Колко жалко, че през последните години някак си закърнява. Аз и по себе си усещам как ми се губят думи и стилови обрати, все по-често ми се налага да посягам към многотомния речник на българския език, който много ми помага. Непрекъснато се консултирам с него за разни думи и понятия, защото те са дадени там не откъснато, а в контекста на експертно подбрани фрази от живата българската литература, класическа и модерна. Теодора Джабарова ме научи, че да превеждаш е приятно, но и много трудно, че да претълкуваш на български такова знаково произведение, каквото е „Пипи дългото чорапче” е освен това и много отговорно.

Издания на "Пипи дългото чорапче" и Пипи, изработена от деца, снимка: Стефан Марков

Двете работихме дълго време, почти всеки ден, защото тя също харесваше книгата. От нея научих много и в своята работа като редактор се стремя да внуша подобна взискателност и педантизъм у младите колеги, над чиито преводи обикновено се потя.“.

И четете книгите на Астрид Линдгрен, независимо от възрастта ви. Те ще ви направят свободни, толерантни и обичащи хора!

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[mihaylovblog]

11 г. от смъртта на Васа Ганчева (1946 – 2011). Тук заедно с Параскева Джукелова в откъс от българския игрален филм "Време за жени", 2006 г., по сценарий и режисура на Илия Костов. Оператор е Ярослав Ячев. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Иван Ланджев взе Националната награда за поезия „Владимир Башев“

„Благодаря за високата оценка. Владимир Башев си отива преждевременно на 32 години, но успява да каже най-важното от себе си в поезията. Написах и издадох тази книга миналата година, когато бях на 32 години, вече съм на 33“.  Каза поетът Иван Ланджев при връчването на наградата си на името на големия поет.

И продължи: „До преди няколко дни не знаех регламента на конкурса и в първия момент понеже вече съм на 33 реших, че не мога да получа наградата. Но разбрах, че влизам в този регламент. Чувствам се много щастлив за високото отличие, много признателен и едновременно с това благодаря за тези издания. А Владимир Башев продължава да бъде с нас“.

Иван Ланджев и Слава Иванова

Наградата е почетен диплом и финансов приз, осигурен от НДФ "13 века България". Тя му беше връчена от председателя на журито поета Георги Константинов, изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ Слава Иванова и директора на Националния литературен музей Атанас Капралов на тържество, на което беше отбелязана и 50-та годишнина на Националната награда за поезия на името на Владимир Башев за млади поети до 32 години. На тази възраст катастрофа отне живота на прекрасния поет на 19 ноември 1967 година. Наградата е създадена две години по-късно през 1969 година от седмичника "Пулс", чийто главен редактор Владимир беше приживе и от съпругата му Вера Ганчева, когато тя е едва на 26 години… "След закриването на вестника няколко години тази награда изобщо не съществуваше. Заинатих се, обърнах се към големи наши художници, близки на Владко, които ми помогнаха да привлека вниманието към инициативата да подновя наградата, СБЖ ни предостави /събрахме се групичка ентусиасти/ салона си за сбирки и огласяване на наградените, СБП също ни подкрепи в своя пред-петевски период, "Литературен форум" и други издания подхванаха популяризирането й и се получи... Катя Башева събираше редакцията в дома ни /аз бях главно в Швеция, но участвах също, макар дистанционно/ и създаваше атмосфера, която колегите на Владко още помнят с благодарност", припомня Вера Ганчева.

От погледа на изминалите десетилетия, в които наградата се утвърди и като един от най-вдъхновяващите стимули за младите поети проф. Вера Ганчева сподели пред присъстващите на юбилейното тържество, че почти без изключение младите творци, получили престижното отличие в началото на творческия си път са били обсипвани с множество награди. И допълни, че високите критерии за присъждането на наградата на името на Владимир Башев са били достатъчно високи и безпристрастни, за да служи тя като надежден и плодоносен маркер на възходящ и плодоносен път в литературата, най-високата, истинската литература.

Иван Ланджев и Георги Константинов

От 1969 година с нея се удостояват поети до 32-годишна възраст за издадени техни стихосбирки. През годините изтъкнати български художници, приятели на поета, даряват свои картини на младите таланти. До сега носители са 30 български поети. Сред тях са Росен Карамфилов, Бойко Ламбовски, Ясен Устренски, Златомир Златанов, Димитър Христов, Надя Попова,  Добромир Тонев, Александър Томов, Паруш Парушев, Георги Борисов, Виктор Самуилов, Драгомир Шопов, Калин Донков, Воймир Асенов /първи носител през 1969 година, да е светла паметта му!/ и други. Юбилейното издание на едноименния конкурс за млади автори до 32 години се организира от Националния литературен музей с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“.

Журито е в състав: Георги Константинов (председател), Надя Попова (награда „Владимир Башев“, 1981), Димитър Христов /награда „Владимир Башев“, 1982/, Валентина Радинска, Атанас Капралов (директор на НЛМ) и Мариана Кирова (завеждаща литературния кабинет „Владимир Башев“). Юбилеят на наградата беше отбелязан и със сборник със стихове на наградените. По този повод председателят на журито, поетът Георги Константинов каза: „Колко ценни откривателства е направил конкурса с благородното участие на проф. Вера Ганчева. Не случайно конкурсът е посветен на прекрасния поет Владимир Башев, загинал преди да навърши Христовата възраст. Владимир Башев ни е оставил талантливи стихове, истински пример за млада мъдрост, искрена изповедност и ранно творческо осъществяване. Автор е на няколко ярки поетически сборника, на хубави текстове за песни, на либрето за опера, на чудесни преводи, предимно на млади поети от няколко европейски страни. Трябва да приветстваме излизането на сборника с такива поети, изминали творческия си път от дебюта си до днешния ден“.

В книгата “Поетично ателие”, издадена от Националния литературен музей със спомоществователството на НДФ “13 века България”, са включени стихове на 30 - те български поети, удостоени с Националната литературна награда “Владимир Башев”

Журито тази година даде и поощрителни награди на младите Десислава Славова, Теодора Тодева, Владислав Ивов и София Милева. Цитираме Десислава, която при получаване на наградата каза: „Поезията е плаващ пясък, в който потъваш сам…“. И да отбележим, че Иван Ланджев тази година за поетичната си книга „Ти, непрестанна новина“ с редактори Иван Теофилов и Георги Господинов /какво повече!/ бе закичен с Орфеев венец на Античния театър за литературната награда на фестивала „Пловдив чете". Иван Ланджев е поет, есеист и сценарист. Доктор по руска класическа литература (СУ „Св. Климент Охридски”), преди това е завършил философия и културология в същия университет. Победител в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), носител на Наградата за дебют „Южна пролет” (2011), на наградата „Памет” (на името на Георги Рупчев) (2014), два пъти номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов” (2010; 2014). Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихотворения са преведени на английски, немски, испански, италиански, словенски, хърватски, словашки, арабски, маратхи. Автор на стихосбирките: „По вина на Боби Фишер” (2010), „Ние според мансардата” (2014) и „Ти, непрестанна новина“ (2018) /изд. “Жанет 45″/, за която получи наградата.

Част от тържествената церемония беше представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева. И тук ще си позволя да се върна малко назад във времето. Бях ученичк��, когато загина Владко Башев, помня и деня. Този трагичен момент по особен начин е свързан с моето семейство и приятелството на родителите ми /светла им памет!/ с него, с Вера, с нейните родители, с онези повехнали рози, ограждащи булеварда пред Полиграфическия комбинат. Вече малцина си ги спомняме. Това е друга тема, много лична. Вера също тежко пострада в катастрофата, но продължи не само да пази, но и да вдъхновява младите хора, литераторите с творчеството и личността на Владимир Башев. Тя заедно с покойната майка на поета Катя Башева дариха апартамента им на булевард „Ситняково“ на Националния литературен музей, който и днес е дом на поезията.

Атанас Капралов

Вера беше един от първите ни събеседници във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/. Идеята ни тогава за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и престижната награда за млади телевизионни журналисти и преводачи. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече от много големите ни деца. Тогава Вера ни сподели, че Владко Башев я е насочил да преведе тази прелестна книга на Астрид Линдгрен…

А на тържеството по повод 50 - годишнината на наградата на името на Владимир Башев Вера Ганчева представи новото издание на любовната лирика на поета по начин, по който можем само да се възхитим и преклоним към нейния прочит не само като интимно споделяне, но и като сила на духа: „Моята задача е да представя току-що излязлата от печат книга, в която са събрани повечето и наистина все хубави  /които не хубави, но са прекрасни!/ стихотворения за любовта, отредили на Владимир Башев най-видно място сред творците на българска поезия, наред, разбира се, с неговите наситени философски и обществено ангажирани творби, чието мажорно звучене обаче не заглушава деликатността и дълбоката емоционалност на интимната му лирика. Сега го казвам и действително го мисля, но преди няколко години известният наш литературовед и издател проф. Николай Аретов сподели с мен намерението си да я издаде отделно от цялостния корпус на Башевата поезия, отдавна възприет и оценен по достойнство от широка читателска публика не само у нас, аз не реагирах с особена отзивчивост, а дори не прикрих своя откровен скептицизъм.

Проф. Вера Ганчева

Имах доверие в подготвяното от д-р Мариана Кирилова съставителство, неведнъж съм давала израз на признателността си за онова, което тя направи и прави за популяризиране на творчеството и личността на Владимир Башев /за онези, които не знаят тя е и движещата сила днес в Литературния кабинет, носещ неговото име и който все повече се превръща в активен литературен център и творчески клуб/, но отделянето на интимната поезия от цялостното творчество и наследство на поета ми се струваше рисковано. Зададох си въпроса дали днешните поколения притежават необходимия вкус и чувствителност, за да се отворят те за изтънчените вибрации на тази поезия и за нейния изтънчен език, дали схващат любовта като дар  и саможертва подобно на Владимир Башев и няма ли неговите творчески интерпретации на този най-висш дар на човечеството да събуди у тях по-скоро ирония, отколкото разбиране и възторг.

Николай и Мариана ми въз��азиха по възможно най-уб��дителния начин – с книга, която почти веднага се превърна в хит, беше активно отразена в медиите и приета от публика, именно главно младежка. Това ме стимулира и изненада. Пътят към повторно издание на Башевата интимна лирика беше за мен вече не само открит, а и задължителен. Съставителството е отново на Мариана Кирова, но стихосбирката, която всеки от вас тук може да вземе в ръце, има сега друга и неповторима физиономичност. Съчетанието на тази силно въздействаща и духовно обогатяваща поезия с таланта и изяществото на рисунъка на друг виден представител на българската култура – Румен Скорчев й придава допълнителна стойност и обаяние.

Искам да откроя приноса в дадения случай на Ели Скорчева, съпругата на Румен, от която безвъзмездно получихме правата за възпроизвеждане на неговите творби, тъй умело подбрани и аранжирани от художника Веселин Цаков. Като изказвам благодарност на всички, които допринесоха за това повторно издание и особено на Националния литературен музей, който под егидата на Националния дарителски фонд „13 века България“ съхранява и преподнася на нови и нови поколения у нас познанието за личността и наследството на един от любимите поети на България, аз бих искала да прочета няколко реда от текста, написан от мен за своеобразния диалог между поета Башев и художника Скорчев, който вече се води и ще продължи да се води от страниците на тази книга. „Книга – пространство, измерено докрай с удвоено по сила творческо присъствие с магнетизма на творци, чиято нравствена и естетическа извисеност е не само качество, което ги споява, а и ориентир за всички нас в днешното ни сеизмично време, омрачено от толкова дисхармония. Бихме я нарекли книга – диалог, ако в случая нямаше и трети участник в този творчески разговор – читателят, облагодетелстван от възможността да участва непосредствено в него, но и да предаде на други пречистващите послания.

Слово, образ и възприятие е тристранност, върху която се гради една от най-плодоносните традиции и в българската, и в световната култура. Тази книга не само я припомня, а и събужда за нов живот“, каза Вера Ганчева.

Изданието е прекрасно и това, което каза съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, която сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни дават големите в изкуството. „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Той много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Това е достатъчно къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година и се надявам, че в началото на следващата година ще издам тази книга. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“. И затова искам да ви прочета трима художници, големи художници какво са написали. Светлин Русев: „Чистота на рисунката не е технически и стилово пластически зависима, а вътрешно състояние, което човек носи в себе си като наказание и възмездие за дръзновението да бъде създател на нова Вселена“. Илия Бешков към своите ученици: „Рису��айте, рисувайте, докато се превърнете в рисунка, както Бах се превърна в музика и изпълни цялата Вселена“. Великият Клод Моне възкликва: „Рисувам така, както птиците пеят!“ Музика, поезия, рисунки. Мисля, че всичко това е поезия!“.

Останалото е мълчание и все пак нека отново прочетем и почувстваме стихотворението, което е дало и заглавието на книгата и остава завинаги заедно с цялата любовна лирика на Владимир Башев сред най-прекрасното преклонение на българските поети във времето към любовта.

РИСУНКА

Искам да те нарисувам

не със молив, не със четка,

с устни ще те нарисувам,

с благодарните си устни,

с десет пръстчета възторг...

Ще започна от лицето,

ще опиша крехък профил,

ще наподобя косите

на ликуващ водопад,

ще се върна на челото,

във очите ти ще падна

и на устните ти тънки

дълго, дълго ще се спра...

Искам да те нарисувам... ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Проф. Вера Ганчева: Нещата не са извън България, те са при нас и вътре в нас

„Независимо от толкова съмнения и от недоволството, което дава тон в нашия живот тук, обществения и личния, аз все пак мисля, че пътят, по който сме поели, е добър. Ние най-често не си даваме сметка за това поради импулсивността и стихийността, които са свойствени на нашето мислене. Българите не сме визионери -  не виждаме далеч напред, привързани сме към конкретното, досегаемото. Прекалено заземени хора сме. Обграждат ни много и високи планини и ние сякаш не се интересуваме какво има зад техните масиви. Не ни вълнува и зарежда силата, която носи морето, дори съм чувала да казват, че в крайбрежните селища у нас хората някога строили къщите си с гръб към неговата безбрежна шир. Екстремното, мистичното, непознатото ни плаши, стремежът към проникване в неизвестното не е наша силна страна, но пък имаме други. И понастоящем, независимо от преобладаващия негативизъм в оценката му, ние следваме единствения възможен път. Само дето упорито отказваме да си служим с компас и понякога объркваме посоките…”. Това каза почти в края на разговора ни проф. Вера Ганчева, преводач и учен, една от създателките на специалност „Скандинавистика” в Софийския университет.

Откъс от разговора с проф. Вера Ганчева можете да чуете тук

И продължава: „Ние се развиваме, колкото и темповете на това развитие да са изнервящо неравни и ние не винаги виждаме и усещаме признаците му. Но аз го усещам по младите хора, с които работя и често им казвам, че ето, днес всеки един от тях има собствен компютър, макар че това не са деца с големи възможности. Допреди не толкова отдавна ние, преподавателите и студентите по скандинавистика в СУ, имахме един единствен компютър, подарък от скандинавско посолство и младите ни колеги се записваха по колко минути могат да работят с него в библиотеката. Това е минало вече, отдавна забравено. Но същите тези млади хора, които се радват и на други придобивки в нашето инак турбулентно време, жадувани и непостигани от моето поколение, правят една голяма грешка –убедени са, че проблемите са извън България, а те са главно вътре в България, при нас и вътре в нас самите. Ние тук живеем поносимо, дори много добре за това, което фактически произвеждаме. Това е светата истина. Ако се стегнем, ако се мобилизираме граждански и ако наистина тук има една политическа класа на ниво, резултатите няма да закъснеят и ще изненадат и най-върлите скептици.  За голямо съжаление обаче, тази политическа класа е трагично негодна във всички свои спектри, а това не ни позволява да се оправим по-бързо и да поддържаме необходимия душевен  и идеен тонус у новите поколения българи. Ние ликвид��рахме производства, ликвидирахме важни условия за елементарно човешко съществуване, не допускаме да се създаде реална атмосфера за генериране на идеи - младите негодуват, бунтуват се, но не знаят за какво. Такава първосигналност на тяхното недоволство се поддържа и експлоатира с йезуитска подлост от онези, срещу които то всъщност е насочено. Но не съм песимист – с удоволствие гледам и слушам млади творци, главно по телевизията: тяхното мислене е съпоставимо по насоченост и равнище с това на техните връстници в най-развитите страни на света. Може да нямат самочувствие, може тяхното творчество все още да не е върхът, но от мисленето се започва. Така че според мен случващото се в България, дай боже да има мир, то не може след 20-30 години да не доведе най-напред до количествено, а след това и до качествено развитие. Но ние сме и много нетърпеливи”, твърди с убеденост проф. Ганчева.

Нарича себе си скромно труженик през различните периоди от живота си и допълва: „Затова всяко начало, което е било за мене мъчително, което е било предшествано от раздели, лични или обществени, от нещо, схващано от мен като болезнен край, като поражение, всъщност се оказва успешно и става продуктивен старт на нов етап, житейски и професионален…Внезапно се случва така (по някакво странно правило на всеки десет години), че цялата пирамида, която съм изграждала с египетски труд и много амбиция, рухва, откривайки обаче пространство за нови търсения, за нови постижения и надежди. Между другото много хора не си дават отчет, че и с тях е така”. Говорим си за изминалите години, през които преминава животът й, преди всичко като интелектуалец, нещо, което тя не казва за себе си, за максимализма в работата й, за личните и професионалните й радости, за загубите й на най-близки хора, за бъдещето.

“Познав��х се с Астрид Линдгрен,

аз съм от хората, които обичат да създават контакти, с превежданите от мен автори и не пропускам възможности за това.. Самата история около превода на книгата /”Пипи дългото чорапче” – б.а./ беше интересна. Аз изучавах три години шведски език в Стокхолмския университет, но вече се бях дипломирала тук, в „Славянска филология” на Софийския университет.  След няколкогодишното си пребиваване в Стокхолм, започнах работа в БТА, без обаче да си прекъсвам пътуванията и връзките с Швеция. Имах си набелязани автори за проучване и превод, но все още не се чувствах силна в езиково отношение, за да мога да представя на български произведенията, които ми харесваха, подготвях се обаче, четях много. Един ден Владимир Башев, Владко /поетът и неин съпруг –б.а./ ми каза: „Знаеш ли, на руски език е излязла една страхотна шведска книга, озаглавена „Пипи дългото чорапче”. Имала  грандиозен успех в много страни на света. Защо не се поинтересуваш, може да излезе нещо интересно?”. Не обърнах особено внимание на този факт, но при следващото си пътуване в Швеция моят приятелски кръг там  – млади писатели и критици, от които черпех информация за литературните събития в Швеция, потвърди: „Това е наистина невероятна книга, гениална, шедьовър.” Прочетох я, хареса ми, но все още не бях ентусиазирана да я преведа. После разбрах, че дълбоко съм грешала, защото това е творба за всички възрасти. Вече бях предлагала няколко шведски автори за превод в издателства у нас, самата аз все още бях начинаеща във всяко отношение, правех първите си стъпки в културната журналистика с плахи статии на такава тематика, печатани във в. „Народна младеж” и които бяха много критично преценявани от Владимир Башев и от моето семейство. С изключение на баща ми, който се радваше на всичко, независимо дали е реално сполучливо или не. Емоцията му от изявата на някоя от дъщерите му с беше съвсем спонтанна и окуражаваща, докато майка ми беше охлаждащо взискателна в своите коментари. Това не ми вдъхваше чувството, че съм осъществила някакъв свой пробив, а и в издателствата тук отначало ме посрещаха доста резервирано – „какво? Шведски писатели?!” През смях казва Вера за този свой опит.

Семейството на Вера /от ляво надясно/: Майка й Надя Ганчева, сестра й Васа, Владимир Башев, Вера и баща й Лалю Ганчев

И продължава: „Колебаех се, но реших да се срещна с Астрид Линдгрен. Тя ме прие, вероятно екзотично й се бе видяло, че българка, при това напълно неизвестна никому, иска да разговаря с нея. Прие ме в издателството, в което тя работеше тогава. Беше редактор при това на половин щат в издателството "Рабен&Шьогрен" (Rabèn&Sjögren), което беше издало и „Пипи”, и много други детски автори от голяма класа. Тя беше редактор за детската литература там. Много пресилено би било да твърдя, че ме е харесала веднага, но между нас се получи някакъв контакт. Вероятно е била учудена от моята смелост, аз нямах и някаква особена тема за разговора ни, освен личния ми интерес към „Пипи”. Тогава получих от Астрид и други нейни книги, например повестите за Карлсон, който живее на покрива, две от които по-късно също преведох. По-нататък излезе в мой превод и „Братята с лъвски сърца”, всъщност любимата ми книга от нейните произведения, поне от тези, които аз съм превеждала. От срещите си с нея, те бяха няколко и винаги много сърдечни, аз се връщах, заредена с дълбока симпатия и огромно уважение към голямата писателка. Благодарение на разговорите си с нея разбрах дълбокия смисъл на тази книга, на истинската революция, предизвикана от бунтарката Пипи още в края на 40-те години в Швеция, а след това и в други страни. Тази революция въздейства по няколко посоки: първо демонстрацията на освободената личност, особено след Втората световна война - тогава хората са били потиснати, свръхобременени от всякакви грижи, от нерешими проблеми, а ето появява се една личност, за която няма прегради. И второ и трето -  тя е дете, което е  още по-необичайно и въздействащо, а също и момиче, а това е пък още по-добре. И изведнъж

Пипи става емблема на една цяла епоха.

Започнах със страст да работя над превода, като млад преводач се заблуждавах, че морето ми е до колене. Преведох книгата и имах един много голям шанс – казвам го на всички мои млади колеги, които сега се хвърлят да превеждат така страстно и без опит, без да са усвоили основните принципи на тази сложна дейност. Имам впечатления от преводите главно на скандинавска литература. Всяка литература е трудна за превод, но скандинавската има специфични особености и за преноса й на български език е необходим ключ, без който богатството й остава скрито за „непосветените”. От издателство „Народна младеж”, което прие идеята ми за „Пипи” и ми възложи превода, препоръчаха за редактор Теодора Джебарова, която вече беше превеждала от шведски. Името ми беше познато, но все още не се бяхме срещали. Теодора Джебарова взе моя ръкопис, натракан най-съвестно на пишеща машинка „Марица” и го разкритикува много остро, което никак не очаквах. Аз си мислех, че съм направила прекрасен превод, понеже наистина се старах. Тя ми показа редица похвати, от които зависи творческото пренасяне на оригинала на  български, особено когато става дума за толкова сложна книга със свой особен и силно идиоматичен език. Език, който разбират децата и не само те, а и възрастните, надарени с богата душевност и въображение, с тънка чувствителност. Убедих се и на практика, че такъв слог, а и всякакъв впрочем, може да се предаде сполучливо на български, на нашия прекрасен пластичен и свръхекспресивен език. Колко жалко, че през последните години някак си закърнява. Аз и по себе си усещам как ми се губят думи и стилови обрати, все по-често ми се налага да посягам към многотомния речник на българския език, който много ми помага. Непрекъснато се консултирам с него за разни думи и понятия, защото те са дадени там не откъснато, а в контекста на експертно подбрани фрази от живата българската литература, класическа и модерна.

Теодора Джабарова ме научи, че да превеждаш е приятно, но и много трудно,

че да претълкуваш на български такова знаково произведение, каквото е „Пипи дългото чорапче” е освен това и много отговорно. Двете работихме дълго време, почти всеки ден, защото тя също харесваше книгата. От нея научих много и в своята работа като редактор се стремя да внуша подобна взискателност и педантизъм у младите колеги, над чиито преводи обикновено се потя. За мен казват, че редакторски претърсвам преводите им така, както софийските клошари разравят боклука – „до дупка”. Сигурно не ми вярват, когато твърдя, че преводът „става” от четвъртия или дори от петия път. Сверяване,      неуморно преписване, нееднократно изчитане след „отлежаване” на текста… През цялото време Вера Ганчева говори самоиронично за себе си и отдава изключителна почит към хората, които са й помогнали да се развива професионално, да бъде безжалостно придирчива към себе си и след време самата тя да изисква същото от хората, с които работи, от студентите, на които преподава.

„Много навреме се появи Теодора Джебарова в моя живот, имам един превод за Профиздат, много, много отдавнашен, сборниче разкази от иначе известен шведски автор, но дори не го вадя от библиотеката си, не го препрочитам, защото датира от епохата преди Джебарова и ми се струва, че някои неща там съм подценявала. Аз й го „върнах” по някакъв начин, защото след време редактирах нейния превод на „Червения салон” от Огуст Стриндберг, моя любим Стриндберг…На нея отначало този писател не й беше толкова любим, но в крайна степен отстъпи на моите молби да го преведе, защото нямаше кой друг да се справи с тази задача… Това е първият модерен шведски роман, великолепен, от края на 70-те години на 19-ти век и аз знаех, че Теодора ще го представи прекрасно, както и стана. Това бяха справки до полуда, тя беше заживяла с текста и тогава, в качеството си на редактор, вече аз коригирах и уточнявах, тя нямаше как да възрази и аз все й казвах: „Ето сега сме квит, сега съм удовлетворена!” Много се смеехме. Тя беше един много, интелигентен човек, който се интересуваше и от младите преводачи, подготвяни в Софийския университет. Беше изразила желание да остави богатата си книжна сбирка на скандинавистичната ни библиотека в университета, но недобросъвестни ръце присвоиха това ��огатство и го прибраха в частен дом, където то е недостъпно за студентите. Печална българска история… А нейният превод на романа на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг” е виртуозна демонстрация на преводаческо изкуство, на майсторство от най-висока класа. То е постижимо само за онези, които наред със задължителната дарба, притежават и също тъй задължителната способност да се трудят денонощно.”

Портрет на Вера Ганчева от художника Атанас Пацев

Вера Ганчева припомня и първото си работно място – репортер в редакция „Международна информация” на БТА. Постъпила там с конкурсен изпит по настояване на баща си /дипломата и общественик Лалю Ганчев –б.а./ и на съпруга си Владимир Башев. „Това беше един много стегнат, казармен, бих казала институт. Начело беше драматургът и публицистът Лозан Стрелков – приятел и на двамата, които смятаха, че той ще ме направи човек. Не, че не съм била човек, така се изразяваха просто защото бях малко отвеяна и според тях капризна. Все се палех по трудно осъществими идеи като например да следвам куклена режисура в Прага, младите хора обикновено не гледат реалистично на себе си и на действителността, в която живеят, а и пребиваването в чужбина ми беше подействало, та за мен се оказа голям шанс, че 

попаднах именно в дисциплиниращата и отрезвяваща атмосфера на БТА.

Там шега нямаше и видях колко е важно да се превежда не само творчески, а и точно, за едно отклонение от смисъла на статиите, които превеждахме за целия български печат и за многобройните бюлетини на агенцията, ни грозяха сурови наказания. Трудно ми беше, но много ми помагаха моите първи колеги: Тодор Кюранов, Тодор Вълчев, Александър Радев, Петко Бочаров, Димитри Иванов, Даниела Кънева... Това ме  формира професионално, а и личностно. По време на нощните дежурства например оставах съвсем сама в залата, където от една голяма непрестанно се сипеха свитъци с новини от цял свят – за войни, космически постижения, преврати и пр., което ми помогна да си изработя трайни рефлекси да свикна с голямата отговорност и към езика, и към задълженията си ”.  През смях разказва как Лозан Стрелков я проверявал всеки ден дали е дошла навреме на работа (т.е. малко преди шест часа сутринта), пускал й заповеди за наказание, критикувал облеклото й. В онези години у нас нямало много лъскави дрешки от чужбина, но те със сестра й Васа имали и това правело впечатление.  В разговора ни често се вмъква по различни поводи името на по-малката й сестра, която тя не може да прежали особено заради това, че си отиде от този свят огорчена и обидена.

„Това бяха десет години, през които аз научих много и общувах с много надарени, начетени и сериозни хора. С благодарност към съдбата си спомням за приятелството си с Александър Шурбанов, Кръстан Дянков, Стефан Продев, Руси Божанов, за строгата доброжелателност на Мира Тодорова, зам. директор на БТА/… И допълва: „БТА беше един много важен период за мен. Забелязала съм, че 10 години изкарвам на дадено работно място. След това става нещо, което трябва да ме изтласка насилствено оттам, за да не се предам на комфорта на рутината, да не стана пленница на навици и да се изпълня, макар и принудително, с куража да започна съвсем отначало.”

Кабинетът на бащата на Вера Ганчева сега е нейното място за работа

В годините Вера е набрала много мъдрост не само от изключителния си и разностранен опит и от постоянната работа преди всичко над себеизграждането си. В дома й личи дейността на труженик, както предпочита да се назовава. Разтворени книги, бележки, ръкописи на бюрото, останало от татко й, на масата в хола… Централно място там заема прекрасен портрет от художничката Милка Пейкова на майка й Надя Ганчева, журналистка, главен редактор на първото модно списание у нас „Лада”. Сред картините в дома на Вера е и неин много изразителен портрет на Атанас Пацев. И една семейна снимка – те двете дъщери с родителите си и Владко Башев, талантлив поет и преводач, който загина, едва  на 32 години в катастрофа пред Полиграфическия комбинат в София, Вера, тогава на 24 години беше тежко ранена…

Искреността на Вера Ганчева, самооценката й респектират по специален начин. Държи на позициите си, но уважава и тези на другите, стига да са искрени и стойностни. По този начин говори и за времето, когато е била главен редактор и директор на издателство „Народна култура”. Тогава имаше бум в преводната литература, за който допринесе главно неговата дейност, но освен положителните страни на това явление, оценено от нашата общественост, то й донесе и някои като ръководител на „Народна култура”, най-голямото издателство у нас за преводна литература, чиято активност доведе и до преднамерен��то й и измислено противопоставяне с  българската. Издателство „Български писател” беше „тежка гемия”, там не се бъхтаха кажи-речи денонощно като нас, нашето издателство буквално бълваше разнородна и търсена книжовна продукция, колегите там не си даваха много зор и по-лесно им беше да хвърлят върху чуждестранните автори и върху преводачите вината, че техните книги не се продавали. Но те имаха и много интересни инициативи и попадения.”, признава Вера и припомня, че са имали сериозна конкуренция в лицето на пловдивското издателство „Хр. Г. Данов”, „Дишаха ни  във врата”, казва го тя с уважение. Прави и лично признание: „ Аз винаги съм работила добре с полиграфисти, обичах да стоя в цеховете на големите печатници, да слушам бумтенето на някогашните машини там, да вдишвам мириса на хартия и печатарско мастило. Сетивата ми ги възприемат с благодарност и днес. Наскоро впрочем в Университетското издателство ми издадоха книга и се наложи честичко да ходя там. С огромна наслада обикалях из залите на печатницата, наблюдавах работата на хората и машините, гледах как се трупат купчини от прясно отпечатани корици и кòли.  И Димитър Радичков /директорът/  все ме гълчеше, дружески естествено: „Абе какво ходиш насам-натам, шпионираш ни какво правим?”. Не, бе Мите, мириша хартията”, отговарях му.”

Тази година за втори път бяха връчени наградите за млади журналисти и преводачи на фондация "Васа Ганчева", учредена от сестра й Вера

И Владко Башев, и сестра й Васа някак негласно участват

в разговора ни. Гледат ни, вероятно някъде от високо, присъстват, без  често да ги споменаваме. Вера вярва в това, без да ни го казва, но все пак…”Аз не бих казала недооценен, но непознат - да, защото все пак той загина много млад. Периодично се издава по някаква негова книга, която намира добър прием сега. Не бива да пропускаме факта, че новите поколения не четат поезия – нито Владимир Башев, нито Павел Матев, Петър Караангов…това са все добри поети, високо ценени не само у нас. За 80 - годишнината на Владко, която ще се навърши догодина, се подготвя сборник с неговата любовна лирика. Преди няколко години в издателство „Захари Стоянов” излезе сборник, съставен от мен и в който държах да влязат онези негови интелектуални стихове, свързани с промяната на ��исленето, с рационализма, който открояваше по много интересен и органичен начин  неговата лирична нагласа, с неговата кауза, формулирана с известния му стих „ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени…”. Тези стихотворния са донякъде с програмен характер, но много присъщи за него – той мислеше рационално,  беше извънредно умен и прозорлив. Но догодина ще видим сборник от друг тип - една група поети, негови почитатели, го подготвя, за да представи интимната му лирика, която е на много голяма висота. Който иска да го чете, в края на краищата,  но аз задавам един, вече банален, въпрос: къде младите , пък и или по-възрастните читатели могат да се ориентират за излезли от печат произведения, които биха ги интересували?”. Такъв е коментарът на Вера за липсата на оперативна критика, която да насочва любителите на хубавото четиво. Иначе и у нас има вече прекрасни книжарници, вмъква тя с категоричност.

Няма как да не стигнем и до политиката, макар Вера да признава, че тя не я привлича. „Голямата промяна от 1989 година беше приветствана от всички или от почти всички, поне от хората, с които аз работех и поддържах контакти. Но за голямо съжаление тръгнахме по крив път. След небивалото масово опиянение, при този ентусиазъм в началото, ние вероятно пропуснахме две неща. Първо, че демокрацията изисква известна зрялост, известна политическа зрялост, известна зрялост на съзнанието, обществени познания и опит. А също и умение да се съпротивляваш на подобна стихия, да не й се отдаваш. Необходимо е да контролираш процесите в себе си и около себе си. И какво се получи закономерно –

това, че хората днес, и то най-вече младите, нямат представа какво искат.

Това е „суровата шаячна правда”. Те не знаят какво общество искат –само са твърдо убедени, че сегашното тук е много калпаво. Но то е калпаво, защото и ние сме калпави. Препоръчвам при повод на моите студенти да четат „Оптимистична теория за българския народ” на Иван Хаджийски. Там са казани толкова точни неща. За нашата склонност към самоподценяване, за хубавите български качества, днес подтискани и пренебрегвани, за уменията на българина, способен да прави кариера във всякакви области на живота със собствени сили и лични способности. Сега не знам дали има и някакви обективни обстоятелства, които ни тласнаха в тази канавка, но факторите, които са решили да провалят България не са съсипали Полша и Чехия, да речем”. Тук ни липсват истински лидери, както и фактическо осъзнаване на принципа, че за да получиш, трябва да дадеш. Върху него в Швеция още през 30-те години на миналия век изградиха прочутия си модел за социална държава, обвързана с пазарна икономика, ефективен и гъвкав до ден днешен.У нас този принцип няма как да сработи”, посочва с тъга Вера. И продължава: „ Джинът, прословутият дух от бутилката, е изпуснат  и дано това да не е безвъзвратно. Огромна и, разбира се, не случайна грешка бе елиминирането на БЗНС като важен фактор в политическия и икономическия ни живот с функциите на балансьор и регулатор. Неговото място се зае от ДПС, което е недопустимо. Земеделският съюз съдържаше самия код на българското, голяма част от народа ни се идентифицираше с неговите стремления и борби, със забележителните му водачи. Някой да говори днес за БЗНС? Съсипаха го, предадоха го и то абсолютно умишлено”. Вера казва това и като дъщеря на Лалю Ганчев, ляв земеделец, но в трудните години за привържениците на Никола Петков, сред чиито опоненти е бил, той помагал на мнозина от тях, както посочва тя.  

„Сега вече, когато се пенсионирах, аз съм изправена пред

 петото ми начало на нещо ново,

което посрещам с любопитство, но и с опасения. Питам се с какъв смисъл да го изпълня, дали ще съм достатъчно добра форма, физическа и умствена, за да не го свеждам само до някакво живеене. Регистрирам промените, настанали в мен през всичките тези години „на възход и падение” и съм благодарна за всяка една от тях, дори за онези, с които не би следвало особено да се гордея. Убедено твърдя обаче, че човешкото съществуване не е просто низ от случайности, а напротив, релефно отражение на една висша закономерност, система от изпитания и шансове, която ни тласка към нещо, което без риск от преувеличение бих нарекла себеусъвършенстване. Сега бих желала това разбиране за този висш смисъл, вложен в нас, което постигнах в резултат от много богат житейски опит, да си проличи по някакъв начин, да слага отпечатъка си върху всяко нещо, което правя. Поставила съм си определени задачи, смятам, че трябва да преработя някои неща, които съм правила досега, защото сега съм в състояние да ги подобря, надявам се да продължа да работя в моята си област. Но ��същност ми е приятно това социално маргинализиране, по-скоро принудително в моя случай, защото аз съм, иначе, активен човек и обществено любопитен, обществено деен. Винаги съм била такава, но в крайна сметка има си естествени закони. В тази периферия, където, така или иначе, трябва да се разгърне това ново начало в последната третина от живота ми,  аз се устройвам вече трета година – по-точно, от 2011-та, годината на гибелта на Васа. Тя беше един сигнал, че трябва по новому да гледам на нещата. Разтърси ме, а когато човек бива разтърсен, той изважда от себе си неща, които не е знаел, че ги има, че ги притежава. Променят се взаимоотношенията му с хората. Отпада подчинението на каквито и да било задачи, на твърде конкретните ситуации. Вече нищо не ме задължава да влизам в отношения, които не са ми нужни, а това само по себе си е голяма свобода. Освен това смятам, че е дошло времето, когато трябва да търся отговорите в самите въпроси. Досега съм ги търсила другаде  - било в книги, било в разговори с много хора, не са ми липсвали такива. А сега ми се иска, в края на краищата да ги намирам там, където малцина предполагат, че ги има, и да се забавлявам с тази малка главоблъсканица, колкото приятна, толкова и полезно тренировъчна.

Въобще искам най-сетне да живея, както на мен ми се иска,

без никой да ми налага някакви принуди. Когато човек влиза в някакви взаимоотношения  служебни или всякакви други с външния свят, той трябва да се съобразява с тях. Аз съм дисциплиниран човек и съм се съобразявала за добро или за лошо, смятала съм, че след като съм се хванала на някаква игра, длъжна съм да се придържам към нейните правила. Сега няма игра, няма правила. Оголено изпъква предопределеността, в която вярвам абсолютно. Но също и в силите на всекиго от нас да я нагаждаме и насочваме според собствените си цели и очаквания. Аз не съм някаква изключителна личност, но и в моя скромен живот не е имало нищо случайно. Всяко нещо е следвало от предишното. Обстоятелствата нерядко са ме побеждавали, но въпреки всичко е имало знаци, които са ме предупреждавали да не се съпротивлявам, защото и в пораженията се съдържа ценна поука, и крачката назад не винаги е отстъпление, а може би и спасително отдалечаване от ръба на някаква опасна пропаст.”

Проф. Вера Ганчева е носител на най-престижните отличия на всички скандинавски страни

Това сподели за себе си в края на разговора ни проф. Вера Ганчева. Идеята ни за разговора с нея беше да говорим за Владко Башев, не само брилянтен поет, но и един от първите преводачи на Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски и за сестра й Васа, на чието име тя основа фондация и вече престижна награда. Но тръгнахме с Пипи – Вера подари този забележителен образ на българските деца и не само на тях. Първото издание е в дома ни от вече много години, малко поопърпано, четено и препрочитано от нас и вече много големите ни деца. Иначе за работата си като учен, преподавател и преводач е удостоена освен с наши награди, така и  с всички възможни отличия на скандинавските страни, които се присъждат на чужденец: на Съюза на шведските писатели през 1993 г.; 2000 г. получава за втори път награда на Шведската академия; 2001 г. е удостоена с датския орден „Рицарски кръст на Данеброг”; 2008 г. шведският посланик в България ѝ връчва кралския орден „Северна звезда“ за съществения принос на Вера Ганчева към разпространението на шведската култура; 2012 г. беше удостоена с Кралския орден за заслуги към Норвегия. А в края на миналата година Шведската академия  я удостои с „Малкия Нобел” за изследователския й труд ”Емануел Сведенборг. Архитект на вечността”, награда на творци, изследователи, преводачи на шведска и чуждестранна литература, университетски преподаватели. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив