#Аполония 2020

[vprki]

Албум с поклон към фотографите, документирали историята на „Аполония“

За своята 40-годишнина „Аполония“ издава албум с 300 фотографии, наречен „Спомени“. Това е един вид поклон към фотографите неизменно документирали Празниците на изкуствата, всичко случило се на сцените и по улиците на Созопол. Написа за „въпреки.com” съставителят на Албума Панайот Денев /на снимката/, един от първите аполонци, журналист, генерален директор на БТА (1997-2002).

Днес малцина знаят и едва ли някой помни, че през първите 15 години репортерът Тодор Денев (1954–2022) снимаше цял ден и всяка вечер, а сетне той и колегата му, поканена за лаборантка, цяла нощ проявяваха филми, копираха и сушаха. За да може всеки артист да си замине с фотографии от участието си, а някои да бъдат отпечатани в пресбюлетина и по-късно във вестничето „Аполония“.

Рашковците пеят акапелно пред Старата поща, 1987

БТА командирова винаги фоторепортер за „Аполония“: Стефан Тихов (1943–2010), Бистра Бошнакова (1970–2020), Елена Дикова, Тодор Ставрев, Минко Чернев, Петър Кръстев, Георги Казаков, Димитър Алтънков, Анелия Николова, Милена Стойкова, днес вече Христо Стефанов. През последните девет години неизменно фотограф на "Аполония" е Тихомира Крумова.

Илка Зафирова в "На смях" от Валери Петров, 1986

Всичко те, заедно с неколцина приятели: Стефан Джамбазов (1951–2021), Мартин Митов са създали фотоархив на Празниците на изкуствата, който съдържа четири хиляди, а може би и повече изображения.

Класът на проф. Лидия Ошавкова, 2001

Това са забележителни лица и сюжети, заснети винаги репортажно, неповторимо живи. Знаят го стотиците големи български музиканти, артисти, писатели, художници – в Созопол на „Аполония“ не се позира, някак неестествено е в тази общност на духа, свободата на общуването и откровеността на диалога.

Квартет Димов, 1986

Книжката „Спомени“ съдържа и кратки извадки от думи и текстове, казани и написани през 40-те години. От основателя Димо Димов в първия брой на пресбюлетина на 1 септември 1984 г. до изпълнителния директор на Фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова и кмета на Созопол Тихомир Янакиев в навечерието на тазгодишните Празници.

Елисавета Багряна , 1987

Те са от професор Гочо Гочев (1913–1991) през 1984, Аркадий Ваксберг (1911–2007) през 1985, Леон Даниел (1927–2008) и Светла Иванова (1948–2006) през 1988, Иван Стоянович (1930–1999) през 1994, до писалите и говорилите през двадесет и първия век Пламен Джуров, Елица Матеева, Александрина Пендачанска, Камен Донев, Копринка Червенкова, Иван Добчев, Ицхак Финци, Ивайло Христов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева…

Константин Павлов, 1988

P.S.  на „въпреки.com”В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

"В очакване на Годо", реж. Леон Даниел, 1988

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“.

Татяна Лолова и Марко Ганчев, 1989

А има и още нещо. Панайот Денев подготви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 300  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. В неформален разговор Панайот Денев сподели, че е прегледал над 4000 снимки… Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория  се появяват във фейсбук  и на страницата на Фестивала.

Репетиция на Софийския камерен хор с диригент Васил Арнаудов

А всичко предстои с нови фотографии от 40-ото издание на Празниците на изкуствата "Аполония" (28 август – 7 септември), 2024, в Созопол.≈

Камерен ансамбъл "Софийски солисти" с Теодосий Спасов, диригент Пламен Джуров, 2014

Текст: Панайот Денев

Снимки: архив на "Аполония"

[vprki]

Премиерата на „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов ще е на „Аполония“

 „Нека да има някой да подсказва идеи. Не може само една глава! Аз как съм взела Божидар Манов да ми помага (за киното), как съм взела Светльо Желев (за литературата), как в един момент ти ми даде имена на млади творци, които да представим на „Аполония““. Каза в традиционния ни разговор преди откриването на фестивала в Созопол артистичният му директор Маргарита Димитрова.

„Това е смисълът на приятелството. И радостта, именно за това говоря.“ С усмивка каза тогава още тя. Дни по-късно в неформален разговор Светлозар Желев, ръководител на Литературен клуб „Перото“ НДК си припомни, че вече повече от 10 години, независимо къде е работил е свързан с литературната програма на „Аполония“ и заедно с Маргарита Димитрова я подготвят и организират. Самата програма по дни се прави не просто да се отбележи най-доброто, а носи и определен драматургически контекст като селекция, като среща с автори и теми.

Маргарита Димитрова

Важно е да припомним, че до 2020 година литературните срещи се провеждаха в голямата зала на Градската художествена галерия в Созопол. Никога не стигаха местата и отворените прозорци не помагаха за прохлада на публика и участници. Но с ограниченията около ситуацията с Ковид пандемията и мерките представянето на книгите излезе на двора на галерията и публиката стана неограничена, свободна в още по-ярък досег с авторите и прекрасната атмосфера на града. В годините след това е имало изключения, както миналата година незабравимата среща с нобелистката за литература (2015) Светлана Алексиевич. Но организаторите бяха осигурили видеоекран в пространството на двора и за много хора преживяването беше изключително!

Но да се върнем към литературната програма на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол, която не за първи път е забележителна. Няма да е представим хронологично, а ще се спрем на важни акценти. Подробно с нея може да се запознаете на  https://apollonia.bg/programa/ .

Георги Господинов представя участниците в Майсторския си клас на "Аполония", 2023

На „Аполония“ тази година  писателят Георги Господинов за трети път след 2021 ще проведе своя Майсторски клас по творческо писане. На 1 септември от 19 часа е неговата авторска вечер, като тогава ще е премиерата на книгата му „Градинарят и смъртта“ – първата му след Международната награда „Букър“ (2023). Тя се публикува с логото на издателство „Жанет 45“ и първата ѝ среща с публиката е в Созопол с участието на актьора Владимир Пенев само няколко дни, след като излиза от печат в края на август. Историята на един баща, един син и едно последно разсъмване –  милостива и безмилостна едновременно.

„Тази книга няма лесен жанр – пише Георги Господинов, – тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“

Редактор на „Градинарят и смъртта“ е Биляна Курташева, художник Люба Халева.

На 30 август започва литературната програма на Празниците на изкуствата „Аполония“ в пространството на двора на ГХГ на Созопол. Неслучайно тя се открива с представянето на книгата на големия български, писател и поет Иван Теофилов „Антология на българския символизъм“, издание на „Рива“. Тя излиза през 1995, но от години е с изчерпан тираж. Това е нейното второ издание, за което Георги Господинов казва, че разширява кръга на символистите и причислява хора, които не сме свикнали да възприемаме като такива. А ето и думите на самия съставител:

Иван Теофилов

„Като съставителски принцип избрах подхода на периодично излизащите френски и руски антологии, включващи повече и различни по величина поети. При това представени по-обстойно (доколкото е възможно), за да се откроят и усетят истинските им намерения и стойности. И в най-мрачните тоталитарни години руснаците лансираха антологично дори дамгосани от режима поети, а ние като „по-голяма“ литература за щяло и нещяло измитахме родните си творци като есенни листа. Така че тази антология е и своеобразен призив за преодоляване на рутинните граници, като приютява в страниците си и вълненията на редица незаслужено затирени поети.“ Иван Теофилов е от участниците в първата „Аполония“ преди 40 години и един от носителите на наградата „Аполон Токсофорос“ (2016), с която особено се гордее. Дълга тема е да се пише и говори за Иван Теофилов, личност, която е еталон за талант, почтеност, щедрост, щастливи сме, че живеем в неговото време…

Същия ден е от 19:00 часа в галерията е представянето на третата книга, издадена за 125 годишнината от създаването на БТА, отбелязано и на „Аполония“ 2023. В третата книга всяка от тези години е отбелязана с по едно важн�� събитие от България и света. В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал генералният директор на Агенцията Кирип Вълчев представи първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“. А има и още нещо. Панайот Денев готви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 350  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория  се появяват във фейсбук  и на страницата на Фестивала. Но за всичко това тепърва ще прочетете при нас.

На 31 август от 18 часа ще бъдат представени две книги на незабравимия писател и кинорежисьор Людмил Тодоров (1955-2023) „Посланичката“, 2024 (издателство „Знаци“) и „Смяна оптиката“, 2022 ( издателство „Ентусиаст“). „В тази последна, посмъртно издадена книга на рано напусналия ни писател, сценарист, режисьор, актьор Людмил Тодоров мисля, че става дума точно за това: опитът ни в областта на нещастието. Нека това не ни насочва само към негативното, песимистичното и депресиращото. Напротив. Известно е, че ако не съществува антиподът, не ще уловим и другото състояние. Как би се самоопределило нещастието, ако не бе хедонизмът ни, като алтернатива. Нещастието ни е нужно, за да се опитаме да се наслаждаваме на всички щастливи моменти и времена. Да, щастието може да е и миг, но и протяжност. Но и чрез свой герой Людмил Тодоров ще ни напомни знаменитата реплика на Манделщам: „Кой е казал, че трябва да бъдем щастливи, кой е обещавал това?“ Написа за „въпреки.com” за „Посланичката“ Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Същата ��ечер е и срещата с Иван Ланджев, поет, преводач, културолог и книгата му „За неизбежната случайност“ – истории, есета, фрагменти (издателство „Жанет 45“).

Проф. Михаил Неделчев

На 2 септември са срещите с двама доайени в българската литература – „Диалозите с проф. Михаил Неделчев“ (издателство „Сиела“) и „Живот по неизбежност“, Мемоарен роман на проф. Кирил Топалов (издателство „Бард“). Книгата на проф. Неделчев ще представи проф. Веселин Методиев. Извън изключителната творческа биография на Михаил Неделчев, той е от видните аполонци с участия в различните издания на фестивала. Той е литературен историк, теоретик, критик и публицист, общественик и политик. Автор е на монографични литературно – исторически изследвания, студии, статии, очерци. Завършил е славянска филология и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Творчеството на Михаил Неделчев изследва проблемите на литературната теория и философията на българската култура и литература, както и историята на новия български демократически преход.

Проф. Кирил Топалов

Кирил Топалов е професор по литература в СУ „Св. Климент Охридски“, във френски и гръцки академии. Бил е директор на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, посланик в Гърция, Ватикана и Малтийския орден. Почетен гражданин на Атина и София. Автор на много научни ��зследвания, на 4 книги с разкази, на 11 романа, повечето многократно издавани. Някои от тях са филмирани – „Бъди благословена“, „Не се сърди, човече“, „Бягай… Обичам те“. Автор е на 19 пиеси, поставяни на български и чуждестранни сцени. За  тази своя, много лична, книга пише: “Имах нужда да разкажа за моите срещи, истории. В книгата има много политици, дипломати, писатели. Животът, който водехме преди 10 ноември, беше почти живот по неизбежност. Никой не те питаше как искаш да живееш. Като че ли и след това животът остана по неизбежност. Днес ни питат как искаме да живеем, но не ни чуват. Политиците страдат от такава глухота. Живеем в сложна епоха.“

На 3 септември от 20 часа, според нас, предстои едно от най-важните и специални събития в литературната програма на „Аполония“ в контекста на всичко, което ни се случва сега, тук в България. За съжаление с тъжна и безперспективна тенденция към доброто и нормалното, което живеем всеки ден…“Виж ме свободна и силна“ – вечер с творбите на български поетеси и Жените Survivors. (Първата българска общност от жени, успели да се спасят от домашно насилие, за жени, поели към промяна и нов живот). Те преминават  курс по поетично писане под менторството на 7 български съвременни поетеси. В серия от творчески срещи жените опознават тънкостите на творческото писане в стихотворна форма и създават свои собствени произведения, свързани с опита им на “оцелели”, силни жени. Основни теми на вдъхновение за тях са женската сила, любовта и грижата към себе си, пробуждането.

Няколко месеца след поетичните сесии, Жените Survivors излизат пред публиката на „Аполония“, за да представят преживяванията и силата си в една чисто нова творческа светлина. Те ще си поделят сцената със своите ментори поетеси, които също ще четат свои стихове. Поезията на #ЖенитеSurvivors ще бъде четена от актрисата Елена Телбис. Поетесите, които ще вземат участие в сесиите и ще излязат на сцената заедно с Жените Survivors, са Албена Тодорова, Биляна Димова, Ева Гочева, Камелия Панайотова, Надежда Радулова, Ренета Бакалова и Силвия Чолева. Проектът е реализиран под ръководството на драматурга и поет Стефан Иванов.

Тук не е необходимо да цитираме статистика, тя е известна, а и всеки ден научаваме за поредния кошмар, а колко не научаваме заради стаения ужас, мълчанието и усещането за самота и срам…

Преди това от 18 часа ще бъде представена великолепната книга „Тук живее Йожи“ (издателство „Жанет 45“) на Надежда Радулова, доктор по  литературознание  в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише, редактира, превежда поезия и проза от английски език, преподава. Историите в книгата, заявена като роман в 21 разказа, са разнообразни, както и стилистичният подход на авторката към тях. Надежда Радулова превръща и писането, и четенето в игра, която обезсилва страха със смях. За героинята Йожи, която е свързващата нишка в книгата, четем от самото ѝ детство до края ѝ, а и отвъд него…За романа повече може да прочетете във „въпреки.com” тук.

А от 19 часа ще гостува Тодор П.Тодоров с романа си „Хагабула“ („Жанет 45“), който спечели Националната литературна награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд 13 века България, 2023.

На следващия ден 4 септември ще бъдат представени книги на издателство „Хермес“: Александър Секулов „Възхвала на провинцията“ (Национална награда за художествена литература Хр. Г. Данов“ 2024) и на Цанко Лалев „Домът на пчелите“ (дебютен роман на автора).

„Аполония“ във всяко едно от вече 40-е си издания почита по личен и благороден начин творците, които напуснаха нашия свят, за жалост, много преждевременно и това прави болката и тъгата по-осезаеми. Споменахме вече скъпия на сърцата ни Людмил Тодоров, а и на 5 септември от 18 часа ще се срещнем отново с книгите на вечно усмихнатия талантлив писател Алек Попов (1966-2024). Все още мисълта, че не е сред нас, звучи, някак, несъстоятелно…

Алек Попов, 2022

Алек Попов, наречен най-смешният сериозен български писател, е автор на многократно преиздавани и превеждани на десетки езици романи, сценарист и драматург, носител на много литературни отличия, общественик. Той беше един от най-оригиналните и талантливи съвременни белетристи, до последния си дъх се опитваше да разгадае тайните на българското слово.

Същия ден от 19 часа гост ще бъде писателят Захари Карабашлиев и представянето на романа му „Рана“ (издателство „Сиела“). Книгата е широко разгърнат роман-епопея за войната, когато българският народ съсредоточава патриотичните си сили да си възвърне Добруджа – една изстрадала част от България, която многократно попада ту в границите на България, ту е под румънско владичество, докато българските войски са се били със сърби и гърци. За нея във „въпреки.com” при излизането ѝ Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик написа:

Захари Карабашлиев

“Новата книга на Захари Карабашлиев е озаглавена с една дума – „Рана“. Една дума, но силна, като основен, стъписващ акорд. Дума, бележеща всичко. Дума, която съдържа всичко казано и недоизказано. Ако следвам асоциациите си и към друго изкуство ще си представя картината на Гойя „Сънят на разума ражда чудовища““.

На 6 септември в литературната програма на „Аполония“ са включени две книги на издателство „Колибри“: Премиерата на книгата на Владимир Тодоров „Холивудобългарин“ и на Владо Полеганов и Владимир Чобанов „Отдел издирване“.

Светлозар Желев

Както вече отбелязахме в началото на текста литературната програма на „Аполония“, както и цялостното решение на Празниците на изкуствата в Созопол имат своята драматургия като избор, като подреждане на събитията. А и в споменатия приятелски разговор със Светлозар Желев той каза: „Започваме с Иван Теофилов, а финалът е Ани Илков…“ Но и с едно ново начало…На 7 септември, последния ден от литературните събития гост ще бъде забележителният поет и преподавател с представянето на книгата му „Избрано“ (на издателство за поезия ДА). В годините сме писали неведнъж сме публикували текстове за Ани Илков, за творчеството му, за отношението му към света, за философията му като интелектуалец, единствен и неподвластен. Припомняме кратък откъс от текста при нас за премиерата на поетичната му книга „До края на смъртта“ (издателство за поезия ДА) на 15 февруари 2023. „Светът е все така безкрайно загадъчен, включително и смъртта…“ каза тогава поетът.

Ани Илков и Силвия Чолева, февруари 2023

Силвия Чолева като издател продължи: „С тази книга Ани се опитва да ни говори повече за смъртта, не че тази смърт не е присъствала досега в неговото писане, в поезията му. Аз ще продължа, че и след края на смъртта, което значи, че смъртта е безкрайна, както вероятно, и раждането. А може да се окаже, че не е така, но засега нямаме доказателства. Той си остава за мен един човек, който гледа към звездите, гледа към бъдещето, което в неговата поезия не изглежда много оптимистично, но в същото време е стъпил с краката си, както той я нарича плодна кал, там, където се ражда животът и смятам, че макар да става често дума за смъртта, за хората, които са си отишли от неговия живот, от нашия живот. И въпреки това, в тази книга има много жизненост, има енергия, такава, каквато очакваме и присъства в поезията на Ани Илков.“

Същата вечер ще бъде представен и дебютният роман на Неда Узунколева „Днес не ми се излиза“ (издателство „Рива“). За него тя е удостоена с наградата за проза „Бронзов Пегас“ на фестивала за дебютна литература „Южна пролет“, 2024 в Хасково. Авторката на  споделя, че е написана, за да вдъхновява, основните теми са  творчеството, свободата и младостта.

Бихме добавили, че не малко от участниците на „Аполония“, 2024, които ще видим, чуем, ще съпреживеем творческите им изяви, не са били родени преди 40 години. А децата, които помагаха и тичаха тогава в първите години са вече авторитетни хора на изкуството и не само…Животът върви напред, Въпреки!

Очаквайте още публикации при нас за Празниците на изкуствата „Аполония“. До скоро! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Тихомира Крумова, архив на „Аполония“ и Стефан Марков

[vprki]

Маестро Людмил Ангелов: Добротата е страшно необходима на артиста

За четиринадесета поредна година, признатият за един от най-добрите интерпретатори на Шопен – проф. Людмил Ангелов ще обучава млади пианисти в своя клавирен майсторски клас в Нов български университет от 4-15 юли 2023 година, съобщават от НБУ.

Регистрацията на участниците е вече активна, а право да се включат в класа имат млади пианисти от 14 до 30 годишна възраст от музикалните училища и академии от България и чужбина. Майсторският клас ще достигне своята кулминация със заключителен концерт на 15 юли, в Камерна зала „България“ от 19 часа.

По традиция след концерта Людмил Ангелов ще присъди награди на най-добрите участници. Изявените млади пианисти ще получат възможността да участват в Концерт със симфоничен оркестър през следващия музикален сезон, участие в концерт в рамките на един от следните български фестивали: „Пиано Екстраваганца“ или „Софийски музикални седмици“, участие в концерт в City Mark Art Center, Sofia или да получат възможност за стипендия за обучение в курс на проф. Ангелов в НБУ.

Людмил Ангелов

През сезона 1987/1988, световноизвестният пианист Людмил Ангелов представя всички творби на Шопен за соло пиано в цикъл от дванадесет рецитала, за което получава отличието „Млад музикант на годината“ в България. През 1999 изпълнява с огромен успех интеграла с музика на композитора в Мадрид и други градове в Испания, а десет години по-късно го представя в България и Испания.

Проф. Ангелов е първият носител на наградата Аполон Токсофорос на фондация „Аполония“, 1999. Той член-кореспондент на Кралската Академия на изящните изкуства в Толедо. През 2011 е награден от Министерството на културата на Полша с медал “ГЛОРИА АРТИС“ за заслуги в популяризирането на полската музика по света, а през 2015 е удостоен с Голямата награда на град Варна за цялостната си дейност. Канен е за жури на международни конкурси, между които „Фредерик Шопен“ във Варшава през 2010,  2015 и 2020 г.

Людмил Ангелов и Живко Петров на "Аполония", 2020

Редица от участниците в майсторския клас на Маестро Ангелов в Нов български университет са носители на лауреатски звания и първи награди на международни музикални конкурси, сред тях са: Констанца Дюлгерова, Емануил Иванов, Мария-Десислава Стойчева, Георги Василев и много други.

През 2010 година проф. Людмил Ангелов провежда своя първи майсторски клас в НБУ. През 2011 година Академичният съвет на Нов български университет присъжда престижното звание „почетен професор“ на маестро Людмил Ангелов за неговите заслуги към българската музикална култура и популяризирането ѝ в Европа и по света. От учебната 2011-2012 година проф. Ангелов води редовни курсове по пиано, камерна музика и интерпретация в НБУ, департамент „Музика“.

Людмил Ангелов на репетиция със Софийска филхармония преди концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

В годините, независимо в кои медии сме работили сме писали много и сме представяли маестро Людмил Ангелов, но особено във „въпреки.com”. Няма да пускаме линкове, те са толкова много, може да ги откриете на търсачката. Но държим да припомним няколко емблематични моменти. В далечната вече 1999 година, когато Людмил Ангелов стана първи носител на наградата Аполон Токсофорос, той имаше рецитал само Шопен в църквата „Св. Кирил и Методий“ /тогава все още беше възможно в пространството ѝ да има камерни концерти в рамките на „Аполония“- б. р./. Невероятно преживяване. Има го някъде във фонда на БНТ. После всяка година почти той има своето изключително присъствие на Празниците на изкуствата „Аполония“ – любов и вярност. И тази година ще е така с невероятни концерти, но за това след време във „въпреки.com”. Припомням и, че през 2019 година в рамките на един от фестивалите „Камералия“ създадени от Людмил Ангелов, той първи представи пред широка публика големия талант Емануил Иванов, който беше първият българин получил първа награда международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“  на 62-то му издание в Болцано, Италия.

Людмил Ангелов е и създател и на прекрасния Фестивал „Пиано Екстраваганца“, който извън забележителните си програми, голяма част изпълнени за първи път в България, ни срещна и с великолепни музиканти. Много дълго може да се говори и пише за това, но както отбелязахме по-горе, може да го намерите при нас. И да припомним, че благодарение на него най-хубавият концертен роял YAMAHA CFX в България е купен от фондациите “Пиано Екстраваганца” и „Културни перспективи се съхранява в Полския институт в София. И да се докоснат до клавишите му деца, много млади музиканти имат шанса в различните програми, които организира с изключителна щедрост и обич Людмил Ангелов.

Людмил Ангелов

В годините, откакто създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” сме писали много за различните превъплъщения на Маестро Людмил Ангелов – брилянтен пианист, изследовател и познавач на забравени в десетилетията музикални произведения, както и безкомпромисен радетел за представянето пред публиката на съвременна музика. Но има и нещо друго, изключително като феномен. За него няма значение дали е на скромна читалищна сцена или на подиума на световни концертни зали, за да изпълни за публиката блестящо програмата си, независимо дали е с оркестър или камерно изпълнение. Неговото посвещение е музиката и да ни дарява с нея.

Не съм музикант, а и съвсем не влизам във възрастта на студентите му, но по неговия си начин ни образова като публика да открием, да почувстваме непознатото до скоро и всеки по своему да продължава пътя си в необозримия свят на музиката.

За някои може да прозвучи крайно, но сме категорични и в дългогодишния си журналистически, граждански и човешки опит – Людмил Ангелов  е национално богатство не само като изключителен музикант, изследовател на историята на музиката, педагог, но най-вече като хуманист и то в нашия съвсем не хармоничен свят. Това е дар, с чието притежание малцина са целунати от Божественото да го носят. Маестро Людмил Ангелов е от тези избраници  с таланта, с щедростта си.

Людмил Ангелов и Софийска филхармония на концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

Припомняме, че още преди  години именитият ни пианист и преподавател каза за „въпреки.com”:  „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, споделя изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен артист, какъвто е той.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

Радиотеатърът представя „Авариен изход“ на Силвия Чолева

 „Изходът е след като свърши пиесата Трусове през годините, минало през собствения ти ад и рай тук, в България, са преживяванията на героите от „Авариен изход““ споделя за едноименната си пиеса Силвия Чолева, поетеса, журналист и издател преди почти седем години на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“, когато е премиерата на драматургичния ѝ текст в Театър на маса в пространството на Градската галерия в Созопол.

Минало е време оттогава, но за радост тази пиеса има своята реализация в Радиотеатъра на БНР и може да я слушате днес, 18 юни, от 16 часа по Програма „Христо Ботев“. "Авариен изход" е третата пиеса на Силвия Чолева, която редакция "Радиотеатър" включва в репертоара си след "Ела, легни върху мен" и "Името, твоето име", и двете реализирани от Снежина Петрова. Първата е по поетични текстове на Силвия, втората е по един разказите в сборника ѝ „Гошко“. А тази третата е родена в един сън на авторката, но за това малко по-късно в текста, защото трябва преди това да уточним нещо важно за Радиотеатъра на БНР.

До март месец 2020 Радиотеатърът беше създал традицията да кани публика във Второ студио, с която заедно – слушатели и изпълнители – да прослушват премиерните постановки на български пиеси. Интересът към прослушванията на живо беше голям. За съжаление Covid епидемията прекрати тези събирания. Сега след това тягостно време  за всички ни редакцията ги възобнови и първото такова прослушване беше на премиерната постановка на "Авариен изход", седмици преди излъчването ѝ  по Програма „Христо Ботев“.

Теодора Димова, снимка: Стефан Марков

„Към тях  има голям интерес, защото хората искат да дойдат, да слушат, да разговарят, да задават въпроси на автора и след това да слушат в пълна концентрация радиопиесата.Защото когато една пиеса се слуша мимоходом, докато си в кола и вършиш нещо вкъщи е едно, а когато си концентриран, стоиш на стол в студио и да слушаш, тогава я разбираш в нейната пълнота и цялостност. Имаше трудности с реализацията на „Авариен изход“ в началото на Covid-а трябваше да я запишем. Три пъти отлагахме записа – веднъж по здравословни причини, втори път и трети път по административни. Докато и най-накрая и пандемията си отиде и записът се случи. Много ми харесва постановката на Валентин Ганев, звучи документално. Всеки един се разпознава в някой от героите. Уловена е атмосферата на купоните на 50-60 годишните, които не са такива, каквито са били преди това. Не това е важното, важното е, че празниците не са празници и недъзите на нашето поколение се виждат в различните взаимоотношения по времето на един рожден ден. Силвия Чолева е успяла да улови много тънки недъзи, които се появяват ежеминутно и ни отравят радостта от живота. Пожелавам тази пиеса да се играе не само в БНР, а да се качи и на сцена и към нея ще има много голям интерес.“ Каза писателката Теодора Димова, редактор в „Радиотеатъра“ на БНР в Студио 2  на медията на премиерата на радиопиесата.

Силвия Чолева

Но как тръгва този текст за Силвия Чолева като автор? „Много е особено, когато пиеса се слу��а в студио с приглушена светлина. Тази пиеса, наистина пусна брада, буквално. Тя имаше съвсем буквален подтик. Беше един сън, толкова ясен и ярък за пиеса, като аз не се смятам за автор на пиеси. Беше ми странно, че сънувам такова нещо – моя пиеса, която ще се играе на сцената на театър 199. Ето сънувах тази сцена в театъра, сънувах тази маса, около която са гостите, но по странен те бяха подредени. От двете страни на масата, тясната ѝ страна беше към публиката и гостите бяха подредени покрай двете стени. От двете страни на масата и с гръб към стената, малко като на разстрел така седяха мирно. И масата беше с една много чисто бяла покривка, каквито бяха масите в ресторант „Ропотамо“, например, който не съществува вече. И се събудих и си казах каква е тази глупост, откъде ми дойде. Но това остана в мен като образ. Постепенно започна като снежна топка да набъбва, да се увеличава, да се увеличава, тези хора да имат истории, тези които стояха около тази маса. Защо съм ги сънувала така като на разстрел, явно това е някакъв юбилей.

Силвия Чолева, снимка: личен архив

Колкото и да ми е неприятно минаваме вече към една друга фаза на живота. Без да си дадем сметка правим някакви равносметки, дори скришом от себе си. Това беше конкретно самият повод. Седнах да я пиша тази пиеса, оставях я, продължавах, отказвах се и т.н. В крайна сметка я написах. Пратих я на разни приятели. Получих мнения. Реших тогава да я дам на Радиотеатъра, тогава имаше конкурс. Говорихме с Теодора, че за радиото малко трябва да се промени текста. Направих го. Тя не спечели първата награда, спечели един моноспектакъл, но още две пиеси бяха отличени, едната беше моята и трябваше да се направи. Това беше преди 5-6 години и като се забавиха нещата, се бях отказала. Валентин Ганев / той участва на като актьор в Четенето на маса“ на „Аполония“, тогава режисьор е Десислава Шпатова – б.а./  беше толкова търпелив. Мислех, че ще се откаже, достатъчно �� зает, но ето не се отказа. Специално му благодаря, благодаря и на Теодора, която също не се отказа. Не бях на всички записи. Бях на един запис и на монтажи. Видях как целият екип работи като смазана машина. Бях страшно спокойна, че тази пиеса ще стане по най-добрия начин. Надявам се това да е така. Благодарна съм на всички, които участваха в това предприятие, всеки който прочете пиесата и каза, че си заслужава, на актьорите, на певицата, един образ, на който много държа. И другото, на което много държа и държа да го кажа, дано да съм успяла – тази пиеса да се движи между трагичното и комичното. Много ми се иска комичното да има превес. То става много трудно. Не знам, дано да се усети“. Сподели Силвия Чолева минути преди публиката във 2-ро студио да заслуша радиопиесата ѝ.

Силвия Чолева на представянето на "Авариен изход" в Студио 2 на БНР

Валентин Ганев беше по-лаконичен: “Много се радвам на публиката. Благодаря на екипа и на тази порода радио хора, които доста се различават, поне, от хората, с които аз се сблъсквам. Тука няма невъзможно нещо и най-голямата глупост, която ми е хрумвала е осъществена и реализирана от Деница, Косьо и Мишо /техническия екип Деница Диамандиева, Михаил Михайлов и други/ . Пробват всичко. Това е много увлекателна игра, слушащият едва ли има представа. И целият този труд –на актьорите/ той самият, Мария Каварджикова, Йорданка Стефанова, Стефка Янорова и Стефан Къшев//, на автора, на първо място, и на техническия екип, някак си, да достигне до хората, които го слушат би било чудесно.“

И заслушахме. А пиесата на Силвия Чолева „Авариен изход“ е за всички нас вече над 50 години и доста отгоре. Как мина животът ни, къде са онези момчета и момичета, кое ги смаза или не, за да станат застарели чичковци и лелки без перспектива, загубили умението си да обичат и състрадават, а главно да завиждат. Едно от приятелските семейства се бави за вечерята по повод юбилейния рожден ден на домакинята. Жената е популярна и обичана актриса, съпругът – знаменит режисьор. Ядосват им се тези на празничната маса. Но малко по Чеховски, ако в началото на пиесата има пистолет, накрая той ще гръмне, така и тук. Щом не идват, нещо ще се случи… През цялото време, ако не всички, то повечето около масата си цъкат на телефоните и…катастрофа е отнела живота на тези двамата, които закъсняват за празника. И до минута недобронамереното клюкарстване по техен адрес се обръща в плач за тях. Познато, нали?

Валентин Ганев и Милена Гюрова

И, все пак, изненадата на вечерта е специалният подарък. Появява се млада жена / певицата Милена Гюрова/ на вратата и обявява, че е подаръкът, а той е нейното изпълнение на арията Каста дива от едноименната  опера на Белини и Хабанерата от „Кармен“ на Бизе /и реално имало такава услуга/. После младата певица ще се върне с компания и ще потрошат  чашите, чиниите и какво ли не още от дома на юбилярката, за да се забавляват. Но дали младите ще успеят да унищожат и лъжовния свят на фалша на улегналите, минаващи средната възраст. Ще видим и възможно ли е? Затова, както казва Силвия Чолева, аварийният изход е след пиесата.

В този контекст на въпрос на Теодора Димова дали пиесата може да се прочете по много различни начини – пиеса за остаряването; пиеса за влошените отношения между всички ни – образ на хаоса в обществото; пиеса за тоталната ни немарливост към другия. Кой е най-верният прочит според теб?“ Силвия Чолева отговаря : "Да, разбира се, екзистенциални въпроси – за остаряването, но и за изхабяването, обръгването година след година, убийствената рутина и отчуждаването между хората, дори в семейството, срез приятелите. Ние н�� внимаваме за другия, считаме хората за константа, животът обаче ни променя и това води до формално общуване. Но, според мен, онова, което общо може да се каже за героите на пиесата, е, че самото общество е загърбило нормалното живеене, то съществува в хаос и цинизъм, затова човекът е уморен, загубил опорите, залутан сред мимолетните успехи, които не носят удовлетворение, сред липсата на дълбочина и ценности, заменени от консуматорство и евтини забавления. Да не забравяме и пропагандата в политиката, безскрупулната реклама, целят пластмасов свят наоколо. А обществото се състои от отделните хора, то не е някакво абстрактно образувание. Затова и заглавието е такова – да се запитаме има ли авариен изход…".

Валентин Ганев, Михаил Михайлов, Силвия Чолева и Деница Диамандиева

Още много и важни неща могат да се кажат за този драматургичен текст на Силвия Чолева, особено от гледна точка на днешния ни ден, на взаимоотношенията ни с другите. Но с две думи – и тъжно и смешно. Какви бяхме и какво стана? Къде сбъркахме с това да престанем да обичаме така, както умеехме или сме си въобразявали?... Не говорим за изключенията, а за повсеместното ни живеене. Дълга тема… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Теодора Димова и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Голямата награда на конкурса на списание „Летец“ през далечната 1938 г. получава пиесата „Крилата помощ“. Нейни автори са Ангел Каралийчев и Матвей Вълев. На 26 декември същата година пиесата се излъчва на живо от Варненското радио. Именно от тази дата започва и животът на радиотеатъра в България.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изложбата „Андрей Даниел – последните 7 години” тръгна от Созопол

Част от изложбата със снимки на Андрей Даниел /1952 – 2020/, направени през последните седем години на неговия живот от мен - Стефан Джамбазов, беше показана най-напред в двора на Градската галерия в Созопол. Тя е в рамките на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол и е по проект на фондация „Въпреки”, финансово подпомогнат от Национален фонд „Култура”.

Хубаво беше, че тази пътуваща изложба тръгна точно от Созопол. Защото самият Андрей беше чест гост със семейството си и на „Аполония”, и на Созопол. И затова първата реакция на съпругата на художника Олимпия и сина му Марко, когато видяха подредената изложба на оградата на галерията, беше развълнуваното „отново се събрахме тримата”. Изложбата беше специално подготвена на винили за „Аполония”, защото всички събития заради противоепидемичните мерки бяха на открито. А в двора на галерията бяха и представянията на книги. На една от снимките е Андрей Даниел с Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата, пред картина на художника от негова изложба в Созопол по време на „Аполония” през 2012 година. 

А защо – „последните седем години”? Първо, защото от това време започва работата ни по нашия сайт „въпреки.com”, в който имаме възможност да се обърнем към смислените хора в нашето общество, повечето от които са свързани с изкуството. И така имаме възможност да акцентираме върху тях, а не върху гонене за отразяване на политическата конюнктура. И второ – защото като че ли винаги се говори за първите седем години – когато малкият човек получава своето възпитание. А в последните седем години се вижда какво оставя след себе си…

Марко Даниел, Олимпия Николова - Даниел, Константин Костов, Яна Стойчева и Валентин Славеев /от ляво надясно/ дойдоха специално за откриването на изложбата в Созопол - снимка архив “Аполония”

Сред пристигналите за вернисажа в Созопол освен Олимпия Даниел и Марко Даниел, бяха и ученици на художника, сред които Константин Костов, който беше асистент на Даниел в НХА, а сега пое неговото ателие. Впрочем, връзката на Андрей с неговите ученици е много особена тема. Защото професорът не налагаше себе си, а се опитваше да извади от своите студенти най-доброто. Имаме примери и на много добри художници, които като преподаватели се опитват да тиражират свои копия – епигони. Докато Андрей винаги е искал да даде свобода на своите ученици. Както каза в разговор за сайта ни „въпреки.com: „Да учиш студентите е ужасно относително нещо в изкуството. Разбира се, че има дисциплини, предмети, които са набор от фактология, набор от история на изкуството и т.н., които трябва да се учат. Другото, което прави изкуството изкуство е вкусът, усетът към реалността, истината, нещата, явленията. Това е ��ещо, което се създава, не съм сигурен дали от учителя се създава. Учителят надушва процесите в студента, че са започнали, че нещо ври и кипи там и започва да подпомага тези процеси. Много често тези процеси спират или въобще не започват, или тръгват накриво и тогава въобще нищо не става. Тогава някак си не могат да се поправят нещата. Затова е и толкова рисково това занимание. Защото, както се казва, смъртността на таланта е огромна и неочаквана. И не знаеш от какво изчезва така смисълът в една личност. Това за което си говорим е точно това – как да се съхрани и да се създаде възможност непрекъснато да се синтезира смисъл”.

А във връзка с проекта ни на фондация „Въпреки” – „Учители и ученици в изобразителното изкуство” продължи и отговори така на въпроса ни дали е доволен от тези изложби: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро се интересувам да видя всички тези погледи. Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, как��о се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника. Мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу! Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”.

Проектът на фондация „Въпреки”, подкрепен от Министерството на културата и Програма „Култура” на Столична община събра тогава четирима художници – преподаватели в седем изложби. Това бяха освен Андрей Даниел още други трима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов. А изложбите бяха в Градската галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил /там бяха Емил Попов и ученици/, столичната галерия „Арт алея” /Вихрони Попнеделев и ученици/, Националната галерия – квадрат 500 /Николай Майсторов и ученици/ и още четири с Андрей Даниел и ученици – Градската галерия във Варна, галерия „Стубел” в София, както и галерия – книжарница София – прес и галерия „Академия” в столицатау, които събраха десетки ученици на художника не само от България. Не можем да премълчим, че подтикът ни за този проект беше точно Андрей Даниел и неговите ученици. Защото като че ли неговото присъствие в творбите на учениците му се усеща. Без те да се опитват да му подражават, присъства като че ли духът на художника и неговата светлина. Спомням си един случай, когато попаднах на изложба на млада художничка в София, на която не бях успял да присъствам на откриването. Нищо не знаех за нея, но разглеждайки картините й някак си усетих полъх от духа на Андрей Даниел. И когато излизах, попитах галеристката – а на кого е ученичка художничката. На Андрей Даниел – ми отговори тя. И тогава се убедих, че наистина трябва да направим този проект и да се изследва връзката между преподавател и ученик.

Или както Андрей Даниел добавя: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България. Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възмо��ността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”.

Андрей Даниел беше щастлив човек през тези последни седем години от своя живот, въпреки болестта и вероятните всекидневни проблеми. Със своите студенти, семейство, които бяха винаги до него и затова толкова скърбяха за него. Но все пак той беше ��изнен човек и бе преодолял с ирония и самоирония тъгата, включително и драмата на едно еврейско малцинство, към което принадлежеше. Все пак щастието и усмивката бяха част и от неговото творчество. По повод на една изложба на Андрей Даниел в столичната галерия „Нюанс” озаглавена „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“ неговият ученик и асистент Константин Костов написа за „въпреки.com”: „Когато се разхождах в галерията и виждах „картините на щастието“ или местата, които художникът Даниел е избрал да бъдат носители на това състояние, аз излизах и влизах от един в друг свят, като в паузите между тези въвличания те ми позволяваха да ме връхлитат личните ми спомени за това щастие. Да съзерцаваш картините на Андрей Даниел е като да наблюдаваш синьото необятно и ясно небе и да знаеш, че зад него са безбройните звезди, които можеш да видиш само нощем”.

Маргарита Димитрова и Стефан Джамбазов при откриването на изложбата - снимка архив “Аполония”

Не знам дали всичко това го има в изложбата, но все пак стремежът ми е бил поне да го загатна. Тя не е биография на художника, нито хронология на тези години, а по-скоро акценти, които съм успял да уловя. А изложбата в пълния си вид ще продължи в Пловдив /на Пловдив Джаз фест/, в София – в галерия „Академия” на НХА и на други места в столицата, както и във филиала на Академията в Бургас. И още – в Русе на Мартенските музикални дни, както и в Културния ни институт в Берлин. Така че изложбите предстоят и се надявам, че Андрей ще остане винаги до нас и заедно с нас…≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Аполония”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Живко Петров с наградата Аполон Токсофорос на „Аполония”

Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов.

Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в Созопол. Минути преди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на фестивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията. Усилията, предаността на Маргарита Димитрова и екипът „Аполония” направиха и невъзможното, без страх, с въображение и артистизъм фестивалът да го има в тази тъжна и сложна година. И не само това – в шестте дни на Празниците има 17 премиери в различните сфери на културата на сцени на открито тази година. Забележителни събития, които са красивото доказателство, че духът на „Аполония” е по-силен от притесненията от пандемията в името на артистите и публиката, в името на изкуството.

Живко Петров

Часове преди концерта разговаряхме с Живко Петров за наградата, за предстоящата премиера на албума и не само…

„Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”,

музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че  дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ти връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”. Сподели музикантът, а при връчването му на статуетката при откриването с поклон го каза и пред публиката.

Живко Петров и Людмил Ангелов по време на концерта на “Аполония” 2020

А в разговора ни продължи: „Много спонтанно стана да бъдем заедно с Людмил Ангелов. Людмил сам предложи на един концерт по време на организирания от него фестивал „Пиано Екстраваганца” като представях албума ми „ After 4”. Той хареса пиесите и каза: „Живко, имаш ли ноти? Моля те искам да ги изсвиря!”. И ето сега – той ще изсвири няколко мои пиеси, дори не знам кои. По негов избор! Аз му дадох всички ноти, естествено. Нямам търпение да чуя неговия поглед към моята музика. Нямам никаква представа какво ще направи. Веднага издавам - концертът ще започне с него. Така решихме!. „Пиано Екстраваганца” е страхотен фестивал, но с такъв невероятен човек като създателя му.

Людмил е не само най-добрият ни пианист,

класически, който е наша гордост и е прекрасен човек. Това доказва, че когато си голям музикант си и прекрасен човек. Това правило важи за него. „Пиано Екстраваганца” е фестивал, който доказва, че има смисъл човек да върви към съвършенството”. С голяма убеденост каза Живко Петров. А Людмил Ангелов откри концерта с красивата музика на Живко.  Една от пиесите  двамата изсвириха на четири ръце – невероятен момент за публиката като докосване до красиво музициране и приятелство.

Белослава и Живко Петров на концерта в Созопол

Концертът премиерно представи четвъртия албум на Живко Петров, като музикантите изпълниха и парчета от предишни. Специален момент в концерта беше и изпълнението на Белослава на една от най-хубавите български песни „Всяка година по същото време” с музика на Живко и текст на Матей Стоянов. Песента е написана преди 20 години за едноименния спектакъл в Театър „Зад канала”, ��остановка на големия актьор Тодор Колев, светла му памет. В главната роля тогава е майката на Белослава актрисата Анета Сотирова.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов представиха в Созопол новия си албум

Но да се върнем към разговора ни с Живко Петров преди концерта, в който той поясни, че новият албум на триото е заедно с Димитър Семов, ударни и Димитър Карамфилов - бас. Той е вече постоянният  член на формацията. Така решили и с Веселин Веселинов-Еко, досегашния басист, защото той е много зает, постоянно. „Така се случи тази пандемия и тези всички стопове – а ние сме раними, артистите. И така продължава затова е Change the Way /името на албума/, всъщност - промяна на пътя.

Промяната е много хубаво нещо – промяна на пътя.

Аз тази година също станах на 50. Много е хубаво да се чувстваш жив! Когато променяш, тогава си жив, тогава вървиш напред. Когато си в комфорта си, когато ти е комфортно означава, че стоиш на едно място, не се развиваш.

Промяната е най-хубавото нещо и мисля, че това е пътят на всеки един от нас - да променя! Промяната е в осъзнаването и в това, че суетата си отива. Суетата на артиста – разбираш значението на пътя. Не казвам, че съм разбрал какъв е смисълът, но мисля, че съм в правилната посока, че това, което Господ ми е дал отгоре – таланта, имаме отговорност да го даваме като изразно средство за комуникация с хората. Това не е наше – ние сме длъжни да го обличаме по най-добрия начин и да го предаваме. И всъщност, ние нямаме голямо значение, хората”. Казва през смях Живко Петров и допълва: „Това, че си талантлив – всички хора са талантливи. И всеки, дай Боже, да намери себе си, за да станем едно цяло”. Усмихва се на думите си. През целия ни разговор смехът му ни съпровожда, независимо, че преобладават сериозните и по-лични теми за творчеството, за отношението към света.

„Моята музика е много лична, защото тя излиза от сърцето.

Не се съобразявам с каноните, с правилата, те затварят артиста.  Артистът и всеки човек би трябвало да се води от сърцето, да не мисли толкова. Главата – след сърцето! Тогава се случват нещата по най-естествения начин и тогава си откровен. Аз всеки ден сядам пред пианото и си споделям всичко, което усещам. Мисля още веднъж какво и как. Има, разбира се, конкретни неща, които емоционално ми въздействат и може би изкарвам чрез пианото, но не мисля за нещо, което съществува. Опитвам се чрез емоцията да пресъздам музиката си. То те оставя в безтегловност…Ставаш лек и е много гот!”. И пак с усмивка ни убеждава в думите си.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов бяха изпратени изключително топло от зрителите след концерта им на “Аполония” 2020

Питаме го за импровизацията – дали е спонтанност или подготвена като принцип в изявите му като музикант. А той отговаря с категорична убеденост: „За мен най-великите класически музиканти са били най-големите импровизатори. И Лист, и Шопен и т.н. Говорим за пианисти, в случая. За мен предаването на информация, на импровизация не трябва да бъде нещо самоцелно. Не искам да обидя никого.

Импровизацията трябва да бъде част от произведението,

част от посланието, по-скоро, което ти даваш. Импровизацията е моментното ти състояние на това, което искаш да предадеш, да се оставиш на емоцията. Но да я гледаш отстрани и да я пазиш, емоцията - да не я преекспонираш. Тогава импровизацията е оправдана. Защото понякога сме свидетели на такива импровизации, когато хората казват, че това не го разбират и, че не могат да го слушат. Той, самият импровизатор или самият автор не е разбрал какво свири и тогава импровизацията е нещо безсмислено. Това е хаос от ноти, които няма как да бъдат чути и разбрани. Всъщност, импровизацията не е нещо самоцелно, и не би трябвало да бъде!”.

Живко Петров

Самият той като пианист има своите пристрастия като изпълнител и на класически произведения, и на джаз, но и като композитор търси различните пътища в красивата си музика. Къде се срещат тези посоки, как се свързват за него? „Благодарение пак на сърцето – то води да съчетавам класиката с джаза. Оставам на него, то да ме води.

За мен няма джаз, няма класика, няма поп – 

това е усещане, което няма граници. И тогава то е откровеност – ти си себе си. Когато отдаваш и нямаш очаквания, тогава нямаш притеснения”, е обяснението на талантливия артист за толкова съкровени неща. И продължава: „Винаги има музикант, който да ме вдъхновява. Аз винаги във всеки музикант, който слушам, чувам нещо за себе си. Но не мога да скрия моята любов към Хърби Хендкок, към Мишел Петручани, към Кийт Джарет, към Чик Кария. Това са най-големите пианисти, които са близо до моето усещане, благодарение на тях съм формирал някакъв вкус. Слава, Богу, музиката ти дава възможност да ти осмисли целия ти живот и той не стига. Мечтата ми в другия живот е да бъда музикант с такова подобно усещане, за да ми е хубаво!”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Дългогодишната съвместна работа на Живко Петров с Димитър Семов и Веселин Веселинов (Eko) прераства в Живко Петров Трио (JP3), което официално формират през 2006 г. Триото бързо се превръща в една от разпознаваемите джаз формации в България. През 2007 г. JP3 издават първото си DVD „Understandable“ и са поканени да свирят преди Чик Кариа и Бела Флек на Sofia Jazz Fall през 2007 г. Няколко години по-късно излиза и първият студиен албум „It’s a Dream“ (2012), където специален гост в едноименната пиеса е Васко Василев (цигулка). Албумът се превръща в най-продавания дигитален джаз албум за Източна Европа и триото е поканено да участва в London Jazz Fest през 2012. През 2015 г., след успешно тур��е в Канада, JP3 записва втория си студиен албум „Between the worlds“ с Арена квартет, чиято премиера е на 2 юни 2015 г. Албумът „After 4“ излиза през 2018 година.

[vprki]

Филмът „Страх” ще има премиера на „Аполония 2020”

Филмът „Страх” на сценариста и режисьор Ивайло Христов ще има премиера на тазгодишната „Аполония”. Както вече отбелязахме в предишен текст, всички събития на празниците на изкуствата в Созопол ще бъдат на открито. Така ще бъде и с филмовата програма, която ще бъде показана не в читалището, както в предишни години, а в Лятното кино на града.

Светла е вдовица, която наскоро е загубила работата си като учителка, поради закриване на училището. Селото, в което живее, е в близост до границата на България с Турция и край него често се появяват бежанци. Един ден Светла среща в гората мигрант от Африка.Това променя живота й. Тя е принудена да се опълчи срещу цялото село, което настоява чернокожият бежанец да напусне селото незабавно… Оператор на „Страх” е Емил Христов, композитор Кирил Дончев, продуцент - Асен Владимиров, продукция на Pro Film с подкрепата на ИА НФЦ. С участието на Светлана Янчева, Майкъл Флеминг, Иван Савов, Стоян Бочев, Красимир Доков, Мирослава Гоговска, Кристина Янева.

Светлана Янчева и Майкъл Флеминг в “Страх” - снимка архив на продукцията

По думите на Ивайло Христов, идеята го е осенила още преди няколко години,  докато прекарвал лятото в селище на Черноморието близо до границата с Турция. „Един следобед неочаквано се натъкнах на ван с отворени врати, пълен с навлечени мъже, жени и деца при температура навън 40 градуса. Дрехите бяха залепнали за телата им, а по лицата им течеше пот. Никога няма да забравя очите им”, казва режисьорът и добавя: „Но тъй като филмът е за една жена, която изминава дълъг път към любовта при почти невъзможни обстоятелства, предпочитам да определя жанра като абсурдна комедия”, споделя режисьорът.

Ирина Акташева и Христо Писков - кадър от филма “Мълчание с достойнство” - снимка архив на продукцията

Прожекцията е на 2 септември от 21 часа, а на 3 септември в същия час премиера ще има друг български филм – документалният „Мълчание с достойнство” на режисьорката Адела Пеева и сърежисьора Антоний Дончев. Сценарият е на  Адела Пеева и Люсиена Крумова, оператор е Емил Топузов, продукция на ПК Адела Медия с с подкрепата на ИА НФЦ и Програма „Култура” на Столична община. Мълчание с достойнство е документален филм за живота и творчеството на известните български кинорежисьори, семейството Ирина Акташева и Христо Писков. Един разказ за създадените от тях емблематични филми и за онези, чиято реализация бе спряна, за критериите, според които един филм е бил класифициран като твърде опасен. За механизмите на цензура, за издръжливостта и ��поритостта на Пискови, за тяхната способност за творческо оцеляване и за мълчанието им, заредено с достойнство. Филмът разкрива неизвестни детайли от историята на българското кино и взаимоотношенията между политическия елит и интелигенцията. „В основата на филма „Мълчание с достойнство”, на пръв поглед исторически и изпълнен със спомени и атмосфера на отминалите години, е залегнал въпросът за интелектуалната почтеност и творческата съвест и безкомпромисност, независимо от политическото издевателство на власт-имащите”, казва Адела Пеева.

“Котка в стената” - снимка архив

Филмът „Котка в стената” на сценаристките и режисьорки Мина Милева и Весела Казакова ще бъде показан на 4 септември от 21 часа също в Лятното кино. Оператор е Димитър Костов, музиката е на Анди Каутън. Продукцията е на Мина Милева, Весела Казакова с подкрепата на: МЕДИА, АРТЕ, регион Ил дьо Франс в партньорствотo със Си Ен Си, БНТ, Пост Република Германия. Общински блок в мултикултурния квартал Пекъм, югоизточен Лондон. Българско семейство влиза в конфликт със съседите си, живеещи на социални  помощи. Появата на котката разкрива за българите една непозната картина на Великобритания и лавината от социални несправедливости принуждава главната героиня да вземе важно решение за живота си. Филмът има редица награди, сред които последната - за най-добър български филм на София Филм Фест 2020.

“Сестра” - снимка архив на продукцията

„Сестра” на режисьорката Светла Цоцоркова е друг български филм, който ще бъде показан на „Аполония” на 5 септември от 21 часа. Сценаристи са Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров, оператор - Веселин Христов. „Сестра е разказ за самата мен. Бях на 7 години, когато майка ме изпрати да купя хляб. По пътя срещнах други деца, с които изхарчихме парите за хляба, за да си купим захарен памук. Върнах се вкъщи с една торба кестени, които ми даде едно дете от квартала. Казах, че жената на хлебаря раждала и той затворил магазина, а аз съм купила  кестени, за да има какво да вечеряме. Отгледана съм от баба в странджанско село. Животът ни беше скучен, затворен между лозето, бостана и грижата за магарето. Как да не започнеш да си измисляш друг живот, щом ежедневието не ти предлага нищо? Сестра е обяснение в любов към хората, които живеят именно такъв – уж  незабележим живот. Струва ми се, че всички ние сме длъжници на истината за света, в който живеем”, казва Светла Цоцоркова. Филмът има ред награди, 24-тият международен филмов фестивал София филм фест му присъди голямата награда София - град на киното за най-добър филм в международния конкурс.

Кадър от “Физика на тъгата”

И една много очаквана среща с филмите на Теодор Ушев на 6 септември от 21 часа. Това са „Физика на тъгата” и „Сляпата Вайша”. И двата са по текстове на Георги Господинов, който също ще бъда в Созопол, за да представи най-новата си книга – „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/. „Физика на тъгата” проследява живота на мъж, който пресява спомени от  младостта си в България, пречупени през призмата на носталгичния и меланхоличен живот в Канада. Създадена по едноименния роман на Георги Господинов, анимацията е с  продължителност 27 минути и е озвучена от Доналд и Росиф Съдърланд. Във френската версия гласовете също са на баща и син - Ксавие Долани и Манюел Тадрос. А „Сляпата Вайша” - обречена с едното око да вижда в миналото, а с другото – в бъдещето, Вайша е  сляпа за настоящето. Това е особена слепота, чието бреме носи всеки от нас… Филми и текстове с много награди и много почитатели. 

Представянето на книгата на Асен Агов в София - снимка архив Ciela

И тъй като заговорихме за книги, време е да кажем и за созополските представяния. Те ще бъдат отново в Художествената галерия, но в двора й. Надяваме се, че времето ще бъде благосклонно. На 2 септември от 19 часа е представянето на дебютната книга на политика и журналист Асен Агов „Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят” /изд. „Сиела”/. „Добър вечер, дами и господа!” е личен поглед към историята на съвременното българско общество. Премълчаването беше част от всекидневието в онова време. Премълчаваше се всичко, то беше част от политическата реалност. Неинформираните хора са като стадо – лесно ги управляваш”, казва Асен Агов. Издателство „Фабер” пък ще представи премиерно две книги на 3 септември от 18 часа – „Аполония Понтийска - По стъпките на археолозите – колекции от Лувъра и музеите в България” и „Земното щастие” от Георги Лозанов. Книгата „Аполония Понтийска” увенчава един амбициозен съвместен проект на Лувъра и Министерството на културата на България – представянето на изключително важни експонати и групови находки на участници в проучването на Аполония. Проект, в който се включиха с експонати най-добрите музеи в България, с който се ангажираха множество археолози, музейни и научни работници, специалисти, държавни служители, дипломати и политици от двете страни.

Георги Лозанов - снимка Стефан Джамбазов

Колкото до „Земното щастие”: „За разлика от много подобни текстове, появили се напоследък, книгата на Георги Лозанов не е насрещна атака срещу новите популистки лидери или техните политически утопии, тя е опит за защита на либерализма не като политическа идеология, а като политическа чувствителност. Това е книга в традицията на Мишел дьо Монтен, който никога не си затваря очите за несъвършенството на човешката природа, но вменява на човека задължението да бъде свободен, както и непрекъснато да рефлектира върху моралните избори, които прави. Да си свободен не значи да живееш в свободно общество, а да защитаваш собствената си автономност, независимо в какво общество живееш. „Ако въпросът е какво всъщност работя, най-честният отговор е компромис. Не смятам компромиса за нещо оскърбително, лигаво и безгръбначно. Напротив, вън от него има само фанатизирани джуджета”. Това изречение е най-важното в книгата на Лозанов, то е център на неговата житейска философия. Защото човек е компромисите, които прави. И Лозанов се отличава от повечето наши съвременници, че той си дава ясна сметка за това. Тази книга може да бъде написана само от човек, готов да защити компромисите си. И това прави дневниците на Георги Лозанов толкова различни от дневниците на други, на тези, които неуспешно се опитват да ни убедят в своята безкомпромисност, както и на тези, които са готови на всякакъв компромис”, написа Иван Кръстев.

Светлозар Желев - снимка Стефан Джамбазов

Литературна вечер по случай 100 години от излизането на най-значимото българско литературно и общокултурно списание „Златорог” между двете световни войни – 1920 -1943 г. ще има на 4 септември от 18 часа. Премиерата е на книгата на Михаил Неделчев „Сиянието на Златорог” /изд. НБУ/. С участието на проф. Михаил Неделчев, доц. Елка Трайкова и проф. Веселин Методиев. Ще бъде представено юбилейно библиофилско издание на фототипно възпроизведената книжка първа от януари 1920 придружена от книга с голяма студия за „Златорог” и неговия редактор Владимир Василев, както и от подробна анотирана библиография. А от 20 часа ще бъде представена книгата на Светлозар Желев „За бавното живеене и насладата от живота” /изд. „Колибри”/. Книгата се появява тъкмо навреме – в момент, в който най-важни са човечността, солидарността и търпението. Това е колекция от истории, подписани от 22 личности, обединява ги вкусът към живота и изкуството да се наслаждават истински, пълнокръвно и докрай на съприкосновението си с любими хора и занимания. Със свои текстове в книгата присъстват Радослав Бимбалов, Христо Блажев, Роси Георгиева, Георги Господинов, Дамян Дамянов, Любен Дилов-син, Иво Иванов, Капка Касабова, Марина Кузманова - Мамма, Димитър Павлов, Александрина Пендачанска, Веселин Савов, Ирина Тенчева, Георги Тошев, Гергана Турийска, Петя Щифлер, Неделя Щонова, Ивайло Александров, Адриана Гюзелева, Биляна Димова, Бела Чолакова.

Теодор Ушев и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

И на 5 септември от 19 часа е дългоочакваната премиера на романа на Георги Господинов „Времеубежище” /изд. къща „Жанет 45”/. Писан в последните няколко години, романът улавя цялата тревожност и предчувствие за буря, което витае във въздуха. Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, който смесва сатира и носталгия, история и ирония. „Времеубежище” изследва как реагираме на усещането, че светът рязко се е сменил и нищо не е като преди. Какво става, когато разберем, че бъдещето ни е отказано? Влизаме ли тогава в убежището на миналото? Можем ли сами да избираме своето минало, лично и това на държавата, в която живеем? Какво става, когато вирусът на миналото ни връхлети и как излизаме от това. Георги Господинов сякаш е предусетил онова, което само допреди месеци беше немислимо. „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен. Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща. Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом”, написа Георги Господинов.

И още една премиера – на Стефан Вълдобрев „Книга за песните” /изд. „Книгомания”/ на 6 септември от 19 часа. „…С годините успях да изградя в себе си един вид душевен тест за силата на дадена песен. Понеже не пиша по готови формули, а следвам инстинктите си, се впускам в някакъв мисловен поток, вътре съм в тунела, в някакво полутрансово състояние, без да съм наясно дали ще трае седмица, месец или година... Денонощно търсене, надграждане, опитване, опипване, докато най-накрая не се появи моментът, който очаквам. Той може да е изненадваща дума, рима, интересна фраза, оригинален музикален мотив или силна метафора, все едно... Случи ли се това, усетя ли го, усетя ли, че аз самият се вълнувам, знам, че ще има поне няколко души, които ще реагират като мен, чувайки песента по радиото”, казва Стефан Вълдобрев. А през цялото време на „Аполония” за пети път ще се организира Книжна „Аполония” в рамките на Празниците на изкуствата.

Стефан Вълдобрев - снимка Стефан Джамбазов

Обикновено на „Аполония” се организират и прекрасни изложби в Художествената галерия. Тази година заради ограниченията на пандемията изложби в галерията няма да има. Но ще има една – на оградата в двора на галерията, където ще бъдат и литературните премиери. Това е фотоизложбата – „Андрей Даниел – последните седем години” на Стефан Джамбазов. „Тази изложба е опит за кратък репортажен разказ с визуални акценти от последните седем години на големия художник, преподавател и мъдрец проф. Андрей Даниел (1952 – 2020). В тези последни негови години имахме щастието да се виждаме по-често по различни поводи освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително много държеше. И даже всичко това, което оставяше от себе си на студентите, ни провокира за проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” (с участието още на професорите Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов). Андрей беше много щастлив от тези изложби, които бяха повод да събере свои ученици от цял свят. 

Артистичният директор на “Аполония” Маргарита Димитрова и Андрей Даниел пред негова картина на една от изложбите в Созопол на Празниците на изкуствата с негово участие - снимка Стефан Джамбазов 

Обикновено говорим за първите седем години в живота на един човек. Но тук  снимките показват някои моменти от последните седем – също важни и магични от земния му път. В тях за Андрей имаше много положителни емоции – признания, работа в Художествената академия в София и във филиала й в Бургас, но и тежко боледуване. Той обаче не се предаде на болестта и работеше и преподаваше до края… Защото твърдеше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то нашето съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, така каза той в разговор с нас за сайта ни „въпреки.com” Андрей Даниел. А аз имах удоволствието и шанса през тези години да снимам някои събития от живота на художника. Предлагам и вие да се докоснете до тях и дано усетите  през изображението неговата емоция и мисъл…”, написа Стефан Джамбазов. А вече очакваме „Аполония” и новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”… ≈

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  към себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да осъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белослава, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получава Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-значителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно с трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „Всички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят суперлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и особено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈

[vprki]

Теодора Димова представя новия си роман „Не ви познавам“ на „Аполония“

 „Празниците на изкуствата „Аполония““ винаги са отделяли специално внимание на книгите на български автори. Така ще бъде и тази година по време на 38-то издание на фестивала. Имат и своя дом – Градската художествена галерия сред експозициите, част от „Празниците“.  От 2020 година заради пандемията от Covid-19 пространството на литературата е в двора на галерията. А то се оказа, въпреки тогавашната ситуация прекрасно за среща с литературата.

Така ще бъде и тази година.  Това си има и своите предимства. В препълнената голяма зала на галерията нямаше места за всички, които искат да присъстват на среща с любими автори и отворените прозорци не даваха достатъчно хладина от морето. Но хората изтърпяваха задуха заради вълнуващите събития. А вече трета година те ще бъдат и сред произведения на изкуството. В пространството на галерийния двор ще са изложени скулптурите на Мартиан Табаков и Мартин Трифонов, които въпреки младостта си, са утвърдени творци със свой индивидуален и необичаен почерк. И двамата са ученици на забележителния  скулптор и преподавател в Националната художествена академия проф. Емил Попов. Около тях на оградата отвън и отвътре ще бъдат изложени избрани образци от колекцията на 10-ото Международно триенале на сценичния плакат два месеца преди откриването му в София. Кураторът на изложбата Албена Спасова отбелязва „Определян като силно демократично изкуство, предназначено за широк кръг зрители, преди всичко случайни минувачи, плакатът е немислим без своята най-престижна галерия – улицата. В случая с Аполония плакатите са на любимото си място, което Триеналето превърна в галерия на открито – оградата на Художествената галерия.“ А в пространството на галерията ще гостува колекцията на Американската фондация за България (АФБ) от творби на Христо Явашев – Кристо и Жан Клод, неговата съпруга, спътница в живота и съавтор в множество общи проекти, която представя техния и неговия творчески път в рамките на няколко десетилетия от 1958 до 2003 година.

Кристо и Жан-Клод в ателието, снимка: Волфганг Фолц

В тази прекрасна атмосфера ще се представят книгите и техните автори. Това е „Аполония“. Както споделя за „въпреки.com” артистичния му директор Маргарита Димитрова: „Философията на фестивала е точно това да се събират всички изкуства на едно място и да бъдат разположени абсолютно равнопоставено. Тоест там, където е музиката да е и театърът, литературата, художниците, всички да бъдат заедно и да общуват, да се чувстват добре там.“ /Целия разговор с нея може да прочетете тук/

Не е възможно в текста да представим подробно всички книги и автори, които ще гостуват на „Аполония“, ще се спрем на няколко акцента, а с цялата програма на „Празниците“, които се откриват на 28 август и ще продължат до 5 септември, може да се запознаете на https://apollonia.bg/ .

Теодора Димова ще представи новия си роман „Не ви познавам“ . Съдбите на „Поразените“ от мракобесната идеология на близкото минало отекна в кадифения, но безкомпромисен роман на един от най-талантливите ни писателки, която беше представена на „Аполония“, 2019 г. и стана носител на голямата награда Роман на годината на Фонд „13 века България“, както и на престижната френска литературна награда „Фрагонар“.

Проф. Веселин Методиев, Теодора Димова и проф. Михаил Неделчев при представянето на "Поразените" на "Аполония", 2019, снимка Стефан Джамбазов

Тази майсторска история за паметта ще получи своето своеобразно продължение в най-новия ѝ роман „Не ви познавам“, който ще се появи с логото на издателство „Сиела“ до края на 2022 г. В  него една от внучките на главните героини в „Поразените“ ще трябва да се изправи пред видоизмененя кървав терор – кървавият терор от миналото е заменен, но ядката, същността на злото е същата.Защото децата и внуците на палачите продължават да бъдат палачи, децата и внуците на жертвите продължават да бъдат жертви. А прочитът на историята отново е подчинен на прогнила координатна система. Има ли обаче изход от омагьосания кръг, в който се е превърнал животът ни? Откъси от романа „Не ви познавам“ ще бъдат представени от актьора и режисьор Стоян Радев на 1 септември от 18:00 ч. в Художествена галерия – Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2022, а самата Теодора Димова ще разкаже малко повече подробности за работата си по романа и неговото излизане. А предния ден на 31 август на театралната сцена на читалище „Отец Паисий“ е спектакълът на Варненския драматичен на сценичната адаптация на „Поразените“ с режисьор Стоян Радев.

Много силно присъствие на литературните събития на фестивала традиционно има издателство Colibri. На 30 август ще бъдат представени книгите „Монолози“, Сборник Изповеди на Мария Касимова-Моасе и „Любовта за напреднали“ на Светлозар Желев. Мария Касимова-Моасе е журналистка и писателка, авторка на книгите „Близки срещи със смесени чувства“, „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“, представена миналата година на фестивала, издадени от същото издателство. 

Мария Касимова-Моасе и Кремена Димитрова на "Аполония" 2021, снимка: Тихомира Крумова

Участва със свои текстове в редица сборници, сред които „Бащите не си отиват“, „България за напреднали“, „Моята булчинска рокля“ и „Българите в чужбина – …токова близо, толкова далече….“. В програмата на „Аполония“ 2021 тя с успех представи своето разказваческо шоу „Свободно падащи истории“. Монолози е най-новата ѝ книга и, според нея, е съвсем различна в сравнение с  творчеството ѝ досега.

„“Любовта за напреднали“ е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим зад тях това, което търсим – зависи само от нас самите. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение.“

Отбелязва за книгата си авторът Светлозар Желев, автор на корицата е Тео Ушев.

На 31 август от 19 часа е премиерата на книгата „Гризачи“, Разкази от дядовци и от внучета на талантливия и обичан актьор Валери Йорданов. Героите имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които авторът се е възхищавал като дете: сурови в изпитанията, но и раними, по мъжки смели, но мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската чувствителност, свързващи се в пространство, където понятията „родов корен“, „чест”, „достойнство” и „любов” са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в своеобразен романтичен диалог, чертаещ дълбинната, непрекъсната линия на съществуването. Същия ден, но от 18 часа ще бъде представена книгата с автор Александра Александрова по идея на Ива Папазова „Колко е лесно да бъдеш обичан“, 25 истории на учениците от различни випуски на любимия актьор и преподавател Стефан Данаилов. С носталгия и любов, през смях и сълзи те си припомнят важните уроци и безценните истории с техния учител, приятел, събеседник… С техния Мастер.

На 1 септември издателство „Захари Стоянов“ гостува с книгата „Ние, другите“, Сцени от личния и обществения живот през ХХ век на интелектуалеца Иван Стоянович (1930-1999), авторитетен кинокритик и публицист. На следващия ден 2 септември издателство „Хермес“ представя двама свои автори и книгите им. Романът „Ловецът на пеперуди“ на Костадин Костадинов, която възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните обитатели. Сюжетът се гради на народното поверие, че когато човек умре, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален образ на починалия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земя. Другата е „Късна смърт“ на Иван Станков. Писателят и преводач е автор на книгите „Спомени за вода“, „Улици и кораби“, „Имена под снега и „Вечерна сватба“. Носител е на Националната литературна награда Елиас Канети, на литературните награди на Портал Култура, Стоян Михайловски и Хеликон. Професор по българска литература във Великотърновския университет.

За романа си авторът пише:“…Както  повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете. И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща. Късната – привлекателна. Но мигар някой някога си е отивал навреме?“…

Издателство „Жанет 45“ на  4 септември представя „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. Писател, журналист и магистър по философия, Николай Терзийски още с първия си роман Отлъчване получава голямата награда от конкурса за дебют „Южна пролет“ в категория Проза. Втората му книга „Хроники на неведомото“ е номинирана за  националната награда Роман на годината 2020 на Фонд „13 века България“. Другата среща на публиката същата вечер е съ�� сборника разкази „Таралежите излизат през нощта“ на Йорданка Белева. За нея писателят Владимир Зарев пише: „Харесвам прозата на Йорданка Белева заради тази невероятна, доведена до съвършенство сложност на простотата, харесвам езика, на който са написани нейните разкази и с който тя си „играе“, както неуморните и винаги различни вълни си играят с неуморния и винаги еднакъв бряг.“

Здравка Евтимова, снимка: Стефан Джамбазов

В последния ден на „Аполония“ 5 септември е срещата с писателката, позната и оценена и от световните литературни среди,  Здравка Евтимова и книгата ѝ „Резерват и вълци“. Нейните разкази са издадени в 32 страни по света. През 2015 печели националната награда Блага Димитрова за произведение, писано от жена, а нейната книга „Една и съща река“ печели наградата за Роман  на годината на Национален фонд „13 века България“. През 2020 получава наградата Христо Г. Данов за цялостен принос в националната книжовна култура. 2021 зрителите на БНТ, след гласуване, я определят за свой любим български автор. Тази година тя води и майсторски клас по творческо писане на „Аполония“.

Оставяме за финал важен акцент от литературната програма на „Аполония“ - юбилеите, които са много сериозна линия за уважението към хората на фестивала.

Радой Ралин, снимка: архив

На 29 август от 18 часа ще бъде отбелязана сто годишнината от рождението на Радой Ралин, може би, най-колоритният български поет, писател,  сатирик, епиграмист, драматург и сценарист. С всяка от творбите си и с примера на собственото си страдалческо битие, той докрай защитава принципите на свободата и вечните човешки ценности. С блестящия хумор, който струи от страниците му, с интелигентните и същевременно злободневни теми, Радой Ралин великолепно пресъздава недъзите на обществото.

А на 3 септември по повод 80-та годишнина на проф. Михаил Неделчев ще бъде представена неговата тритомна „Как работи литературната история?“, издание на НБУ. Творчеството на проф. Михаил Неделчев изследва проблемите на литературната теория и философията на българската култура и литература, както и историята на новия български демократически преход.

Той пише за литературния, културния и политически персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. За него доц. Елка Трайкова пише: „Литературната история е не просто многолетно професионално занимание на Михаил Неделчев, тя е  негова съдба. Защото всяка книга не е просто факт от творческата му биография, тя идва с мисия – да ни накара да погледнем отново зад предела на познатото, отвъд познанието, което смятаме, че сме постигнали, да ни помогне да съпреживеем поредния неподозиран литературно- исторически сюжет… Вървейки по житейския си път, Михаил Неделчев твори литературна история. Не в онзи традиционен смисъл с книга с хронологично подредени текстове, която с акта на своето издаване идентифицира Автор и История… Литературната история като авторски проект наистина се случва в книгата на Михаил Неделчев.“ Той има и една друга вълнуваща битност вече десетилетия – той е един от аполонците още от времето на създаването на фестивала. Не е бил само миналата година и когато артистичният директор на „Аполония“ го попитала: „Защо?“, той отговорил: „Защото се готвих за тази година!“.

На 38-ото издание на „Празници на изкуствата Аполония“ ще се спази традицията от последните години на организаторите - „Книжна Аполония“ за седми път. Различните издателства ще изложат избрани заглавия – както най-известните от предишни години, така и най-новите книги и автори. Някои от тях ще бъдат представени и на литературните вечери на фестивала, за които вече написахме.

Успех и на добър час на „Аполония“, която се открива на 28 август от 20.30 часа с концерт на Детският духов оркестър към Средно училище Емилиян Станев, Велико Търново. Тогава ще разберем и кой ще е 24-ият носител на наградата на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на „Аполония“, Тихомира Крумова и Стефан Джамбазов

[vprki]

Стефан, който обича/ше/ артиста или неговите фотоизложби

Фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ продължава своя живот, въпреки че него го няма сред нас, но е тук. Последната ѝ засега спирка беше в Българския културен институт в Берлин. Трябваше да бъде преди една година, но противоепидемичната ситуация я отложи…

Но ще се върна малко във времето. Галеристи, приятели предлагаха на Стефан да направи фотоизложба, след като виждаха неговите снимки в сайта ни за култура и изкуство „въпреки.com”, а той със смях и самоирония отказваше с претекста, че не е професионалист и го прави за удоволствие. Но когато почина изключителният художник и преподавател проф. Андрей Даниел, с когото ни свързваше приятелство, общи проекти, Стефан каза: „ Да направим фотоизложба за него…“. Самият Стефан беше вече с диагноза за коварно онкологично заболяване. Беше минал първата сложна операция, първата химеотерапия…Проектът беше приет. Първата изложба с част от фотографиите бе под формата на винили на оградата на Градската художествена галерия, затворена заради пандемията на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2020. Същата година в цялостния си вид бе по време на Пловдив Джаз Фест в Дома на културата „Борис Христов“ в града. В началото на 2021 година бе в галерия „Академия“ на НХА, най-естественото ѝ пространство, защото Академията е единственото място, където е работил Андрей, като преподавател и учениците му са стотици. /за това може да прочетете тук /. Стефан беше вече много болен, ракът напредваше безмилостно, колкото и той да не му се даваше.

Фотоизложбата в БКИ в Берлин, снимка: Ирина Джамбазова

Последва покана от изкуствоведа Румен Серафимов фотоизложбата да бъде експонирана в прекрасното пространство на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна, много любима на Андрей. Стефан подготви всичко, нови текстове, допълнителни фотографии и в средата на 15 март отлетя от нас. Мина през Ада, но нито веднъж не се оплака, работи до последния си миг. Обещах му да продължа и продължавам… Последва представянето на изложбата в Градската галерия в Русе като част от съпътстващата програма на 60-то юбилейно издание на „Мартенски музикални дни“, което се състоя през септември – октомври в Русе заради пандемичната обстановка. Андрей се завърна, тогава, в родния си град, където е роден и знаменитият му баща театралният режисьор Леон Даниел. И сега дойде Берлин, макар и с една година закъснение по ясни причини. Когато предстоеше и не бяха предвидими всички обстоятелства около пандемията от Covid-19 и многобройните му модификации Стефан казваше, че едва ли би имал сили да пътува до Германия, но бе уверен, че Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин ще направи изложбата… И тя сега е в Берлин, в пространството, където бе последната изложба на Андрей Даниел приживе.

Борислав Петранов, директор на БКИ, Берлин, снимка: Димитър Пейчев

Бе прекрасно събитие, което се откри на 4 май. Дойдоха много български художници, които живеят и работят в Берлин, не малка част от тях ученици на Андрей, и техни германски колеги и приятели. Сред гостите беше и знаменитата ни оперна режисьорка Вера Немирова с международен авторитет, поставяла спектакли на най-престижните европейски сцени. Борислав Петранов и изкуствоведката Искра Траянова, която работи в БКИ бяха озаглавили събитието „В памет на Андрей Даниел и Стефан Джамбазов“. Подреждахме заедно експозицията, Искра окачаше таблата. Вълнувахме се заедно, разказвайки си истории за тези двамата, които толкова обичаме и ценим, всеки по своему. Благодаря им за професионализма, подкрепата и вярата, че правим заедно нещо красиво. Те, двамата, Андрей и Стефан бяха с нас, дадоха ни смисъл и щастие, че сме с тях и те с нас сега и завинаги.

Ида Даниел, дъщерята на Андрей Даниел, на изложбата в Берлин, снимка: Ирина Джамбазова

Дни преди да се открие изложбата в Берлин, на 28 април в галерията на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София се откри друга „Емил, Юлиян и Мартиан…“ през обектива на Стефан Джамбазов, посветена на диригента и композитор Емил Табаков и синовете му визуалните артисти Юлиян, сценограф,  и Мартиан, скулптор, автори и на пърформанси. Изложбата представя лични моменти от творческия процес и преживявания на артистите от фамилията.  Снимките се вглеждат в срещата на творчеството с публиката, ко��ато усилията на репетицията в концертната зала или в ателието се показват в блясъка си. В тези моменти са важни близките, обичащи, вълнуващи се, вероятно, и  критични. За това разказват снимките на Стефан, направени в периода 2015 – 2021 година, преди всичко с обич към артиста и радост от красивата връзка между бащата, забележителен музикант и синовете му, талантливи и много различни художници. Фотодокументацията за тримата е много богата, но подбрах фотографиите, които най-ярко представят тримата творци и разказват истории за тях самите.

НГПИ "Св. Лука", снимка: Стефан Марков

Как тръгна идеята за тази фотоизложба? Една вечер, разглеждайки за кой ли път богатия архив на Стефан и разговаряйки в мислите си с него, реших, че си заслужава да се подготви тази изложба. Не бих искала зрителя да гледа на нея като експозиция в негова памет, а като красива част от разказа му за любовта му към изкуството и творчеството. Юлиян Табаков издаде прекрасен каталог за изложбата си „Портрет на умиращ титан”, посветил го е на Стефан…Изложбата на Юлиян се откри на 5 март 2021 година в галерия „Райко Алексиев“. Тогава Стефан снима за последен път. След 10 дни напусна нашия свят.

Със снимките и текстовете си в нашия сайт въпреки.com Стефан създаде част от съвременната ни художествената история. Без да е професионален фотограф, през годините той създаде забележителен архив с тънка чувствителност към привидно незначителните моменти, воден от стремежа да улови състоянията на хората около нас, несмутени от присъствието на фотографа. Снимките са репортажни и през тях преди всичко прозира талантът на Стефан като документалист. Заключителните фототабла на изложбата са на фотографа Стефан Марков - на каталога към изложбата на Юлиян Табаков „Портрет на умиращ титан”, посветен на Стефан Джамбазов.

Мартиан Табаков /л/, Ненко Атанасов/ц/ и Лилия Балева, снимка Стефан Марков

Фотоизложбата за първи път беше показана  в НГПИ „Св. Лука“, защото Юлиян и Мартиан Табакови са я завършили. Мартиан за кратко е бил и учител. Дизайнът на фототаблата и плакатите са на доц. Ненко Атанасов, преподавател в НХА, който също е възпитаник на училището. Той е и дизайнер на таблата и рекламните материали на фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“.

Традиционно от години Лилия Балева, директор на НГПИ „Св. Лука“ и колегите ѝ организират прекрасни изложби в галерията на училището. Срещат учениците с изкуството на именити български художници, представят преподавателите като творци, както и какво създават децата в различните специалности. Две години галерията не разтваряше вратите си за експозиции и събития заради пандемията. Започнаха в началото на април с представянето на специалността „Детски играчки“ – великолепно преживяване като среща с въображението на учениците в сфера близка до тях, която да е живот и здраве, може да ги отведе в различни светове. Само един пример – Юлиян Табаков е завършил тази специалност, която, вероятно, е сложила началото на красивия му път не само в сценографията и костюмографията и като авторитетен и търсен вече европейски артист.

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

При откриването на фотоизложбата „Емил, Юлиян и Мартиан…“ отново галерията беше препълнена от учениците, любопитни, интересуващи се от тези преди тях. От „героите“ беше само Мартиан. Маестро Емил Табаков имаше гастроли в чужбина, а Юлиян – изложба в Стокхолм, където често работи като сценограф…

Тази изложба може да се види от 19 май в галерията на Софийска филхармония в зала „България“, където е едно от специалните места в изключителната кариера на таткото – Маестро Емил Табаков. Заповядайте!

От изложбата в НГПИ "Св. Лука", снимка: Стефан Марков

Имах щастието да бъда 45 години със Стефан в красивия живот на любовта, на вълнението и радостта от изкуството. Предлагам и вие да се докоснете до неговия поглед и усетите през въображението си неговата емоция и мисъл…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ирина Джамбазова и Стефан Марков

Борислав Петранов и Зелма Алмалех, снимка: Ирина Джамбазова

[vprki]

Фестивалът „София ДокуМентал“ – да отстояваме човешките си права и достойнство

Първият фестивал „София докуМентал“ се включва амбициозно в разнообразието от фестивали в лятно-есенния културен сезон. Кинофорумът си поставя важната цел да покаже филми с кауза, прекрачващи всички граници, задръжки и предразсъдъци. Но, всъщност, това не е първото му издание, а първото на живо.

От 7 до 14 септември Балканският документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкият център канят публиката да гледа най-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“. Припомняме, че минала година през декември се откри нулевото издание на новия изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това беше международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и беше излъчен он лайн от 10 до 18 декември 2020. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова, която тогава обяви, че „това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публик��, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък“. И този момент дойде, но вярваме, че пандемията от Covid-19 няма така мощно да се върне и да ни затвори и изолира отново един от друг.

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. За 8 дни ще бъдат показани повече от 40 заглавия. Общото между всички е фокусът върху човешките права. Част от заглавията са включени в състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино.

Друга награда ще връчи публиката. Много от прожекциите в Дома на киното, Чешкия център и подкуполното пространство на Ларгото ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит , Димитра Кузи, Таня Хорилчук и други, съобщават организаторите.

Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен филмът, с който се открива кинофорума „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance, показан и на последното „Берлинале“. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г..

„Земята е синя като портокал“

Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.

„Сабая“ (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (от��лечени и превърнати в сексуални робини). „Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова) е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. А „Другата страна на реката“ (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) представя историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния ѝ град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.

„Сабая“

Войната в Сирия е тема на „Пещерата“ (2019, Дания, Сирия ) . Новият филм на номинирания за „Оскар” Ферас Фаяд(„Последните хора в Алепо”) ни среща с обсадени цивилни, чиято надежда за безопасност е под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстоявали правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.

„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с герои, които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е „Дисидентът“ (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). В центъра на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Умело преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.

Друго много силно заглавие е „Машината на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен.

„Плодова машина"

Темата за половата идентичност и различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст”. Филмът представя портрет на едно семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.

Пет филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”.Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица.

„Аз съм Грета"

Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета" (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят.

Рон Хауърд заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния, при която пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.

Другите филми, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са: „Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия, реж. Саломе Яши) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения). Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октоподът“ (2020, Южна Африка) – носител на тазгодишния Оскар за най-добър документален филм.

„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе във всекидневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с този гигантски проблем, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм „В АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и, която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.

България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новият филм на Стефан Командарев „Живот от живота“. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи.

Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

„Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. – казва режисьорът - Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“. Филмът е включен и в програмата на 37-то издание на „Празниците на изсуствата Аполония“ в Созопол тази година.

Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова, основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника“. През 2015 г. Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат в центъра и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка ѝ оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на творбата. За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрителите от 23 европейски държави.

Третото българско заглавие е „Музика за филм“ , включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Току-що заснетият филм ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата, двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.

Един от най-интересните филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения. / С голям интерес ще гледам този филм. била съм Рамала в Израел и в автономните палестински територии и ги познавам много добре в исторически, политически, социален контекст и т.н./. Поне в анотацията нещата са представени доста еднозначно. Но и в това е и ценността на фестивала в дискусии, ако не в конкретен филм да се коментират различни гледни точки – б.ред. /

В последната вечер на фестивала ще звучи музика. За финал в програмата е включен „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на реж. Лиза Ровнер). Трейлър -Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала

P.S.на „въпреки.com”: „София докуМентал“ е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници.

[vprki]

Трийсет и седмата „Аполония“ - с любов и вдъхновение под открито небе

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откриват 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува отново и, както миналата 2020 заради пандемията от Covid-19, ще бъде изцяло открито.

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма.се намери изход. Българските артисти с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 37-то издание на феста, а когато преди две години попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 37- то издание, заради неизвестността от развитието на пандемията. Питаме я сега в контекста на един от традиционните вече от години акценти в програмата: „Каква е нейната цена успеха „Празниците на изкуствата Аполония“ да са толкова обичани, чакани?“.

Маргарита Димитрова, снимка: архив на фондация "Аполония"

А тя е лаконична: „ Работа, познание, работа, любов, работа!“. Отбелязва, че тази година програмата е била подготвена отдавна и бързо. Артистите от различните изкуства обичат и за тях е удоволствие и чест да са участници на Празниците в Созопол. А ние знаем, че Маргарита Димитрова и нейният екип сътрудници ден след финала на поредната „Аполония“ тръгват в подготовката на новата. Дори често имат планове и уговорки за следващи години. Стандарти!

И така, откриването е на 30 август в Амфитеатъра на Созопол с концерт на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, който тази година отбелязва 60 години от създаването си с диригент маестро Пламен Джуров. Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Софийски солисти са своеобразна лаборатория за изпълнения на съвременна българска и чуждестранна музика. Ансамбълът многократно прави интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън и други. В същото време за него са написани и много български произведения от Васил Казанджиев, Александър Райчев, Емил Табаков. Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. Софийски солисти са носители на всички български награди и много международни отличия.

Пламен Джуров на репетиция със "Софийски солисти" в зала "България", снимка: Стефан Джамбазов

Солистка на концерта на Празниците е талантливата ни прекрасна цигуларка Лия Петрова, която свири на великолепната цигулка Хелиос на Карло Бергонци от 1735. А както каза Маргарита Димитрова „оркестърът я обича и тя ги обича“. Само припомняме, че преди време „Софийски солисти“ и Лия Петрова направиха бляскаво едномесечно турне в Япония. А преди малко повече от месец в рамките на 52-рия Международен фестивал „Софийски музикални седмици Ансамбълът под диригентството на маестро Джуров изпълни забележителна програма в зала „България“ -две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ и забележителната 14-та симфония на Дмитрий Шостакович. „Софийски солисти“ начело с Пламен Джуров са от честите гости на Празниците и винаги са прекрасни програми и великолепни солисти. Любов!. Тази година в програмата на откриването ще бъдат изпълнени произведения на Телеман, Сен-Санс, Бела Барток, Холст.

Да, един от акцентите на Празниците са годишнините. Стогодишнината на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ ще бъде отбелязана с концерта на 31август от 19 часа в Амфитеатър на Джаз сек��ет, ръководен от прекрасния музикант Михаил Йосифов и негови студенти. Този концерт е част от великолепната програма на Академията през юбилейната 2021, в която младите музиканти и преподавателите им показаха вековния дух на българската Алма Матер на музиката. Най-младият ректор в история ѝ проф. Сава Димитров с амбиция и въображение налага смисъла и истинското ѝ място в културния облик на страната ни. Един друг юбилей, който отбелязва целия свят, особено Аржентина – 100 години от рождението на Астор Пиацола е в програмата на „Аполония“ на 3 септември от 21 часа на Амфитеатъра. Изпълнителите - Йован Богославлевич (Сърбия) цигулка, Цветан Недялков китара, Маргарита Калчева контрабас, Матиас Гонзалес (Аржентина) бандонеон, Людмил Ангелов пиано. Не за първи път Пиацола е в програма на фестивала. През 2017 година Софийски солисти заедно със знаменитите Красимир Щерев /акордеон/ и Георги Василев /китара/ изпълниха двойния концерт на Астор Пиацола за китара, бандонеон и струнен оркестър.

Живко Петров /л/ и Людмил Ангелов /д/ на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

А маестро Ангелов има специално отношение към аржентинския композитор и за „въпреки.com” по повод годишнината на Пиацола, роден на 11 март 1921 г. сподели: „Неговата музика ми беше позната отдавна и винаги ми е харесвала. Но в момента, в който започнах да я изпълнявам, усетих онова много специално привличане, което определени автори ми оказват. Това мигновено емоционално въздействие на музиката му, абсолютно директната емоция, е вероятно едно от най-големите ѝ качества. Свирил съм многократно негови произведения, с различни формации, и не преставам да ѝ се възхищавам и обичам“. За Людмил Ангелов ще споменем и малко по-късно.

В контекста на годишнините на „Празниците“ ще отбележат и един тъжен юбилей – 30 години от смъртта на признатия за от най-великите вокалисти Фреди Меркюри на 4 септември от 21 часа в Амфитеатъра. Точно 30 години след като Фреди Меркюри отлетя от този свят, българските музиканти почитат великите Queen. Acoustic Queen Project включва над двайсет от най-големите хитове на групата. Те ще прозвучат за пръв път на „Аполония“. Това е една от премиерите в Созопол. Тръгнахме с Фреди на минорна вълна и затова не можем да не споменем като акцент в програмата два вълнуващи концерта за талантливи хора, загубили битката с Корона вируса. На 2 септември от 21 часа в Амфитеатъра „В памет на Димо Стоянов - P.I.F.“ с участието на Ерсин Мустафов, Влади Ампов – Графа, Влади Михайлов, Дичо. А групата написаха: „Миналата година, няколко дни преди Коледа почина Димо Стоянов, вокалист на P.I.F., всеотдаен музикант, безрезервно вярващ и подкрепящ младите, човекът, който прибираше сутрин звездите…Този концерт е посветен на него.“. А на 4 септември от 19 часа в Амфитеатъра е концертът „Спомен за Камен Чанев“ с участието на Иван Момиров, Кирил Манолов /един от най-близките му приятели/, Юлиян Константинов и Вяра Шуперлиева пиано.В края на ноември 2020 се сбогувахме с Камен Чанев, певеца, покорил с гласа си световните сцени, изключителния професионалист и скъп приятел. Камен Чанев беше най-успешният български тенор с международна кариера. Той беше солист на Националната опера и балет – София и на Пражката опера. Завършва Националната музикална академия Проф. Панчо Владигеров. Специализира в Римската академия за изкуство и култура при Борис Христов. Работил е с Александрина Милчева, Гена Димитрова, Леоне Маджера . Лауреат е на конкурса Йоси Бьорлинг, Швеция. Името му се свързва преди всичко със сцените на Виенската Щатсопера и Арена Ди Верона, гостува и на големите оперни театри в Европа, Азия и САЩ.Неговата звезда продължава ярко да блести, красивият му глас звучи в спомена за великолепните и неповторими образи, които създаде…

Ако се вгледаме детайлно в Програмата на Празниците, те е винаги имат някак своя драматургия, а не само акценти. Тази година се налага в концертите и квартетът. С усмивка Маргарита Димитрова казва дали е на добро тази четворка. Убеждаваме я, че с такива програми и изпълнители не може да не е за добро. На 1 септември от 19 часа в Амфитеатъра са Клавирните квартети на Йоханес Брамс със звездни музиканти Лия Петрова - цигулка, Румен Цветков - виола, Александър Сомов - виолончело и Людмил Ангелов – пиано.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

Маестро Ангелов и първият носител на наградата на фондация „Аполония“ Аполон Токсофорос и почти всяка година в Созопол ни радва с концертите си – рецитали или съвместно със забележителни музиканти Александрина Пендачанска, Веско Пантелеев-Ешкенази, Живко Петров… А на 31 август четиримата пианисти, които ни възхитиха още през 2015 година зала 1 на НДК Ангел Заберски, Георги Черкин, Живко Петров и Иван Янъков ще са специалният квартет, който в изпълненията си преплита класиката и джаза виртуозно. Прекрасни музиканти – челисти Атанас Кръстев, Виктор Трайков, Теодора Атанасова и Момчил Пандев, обединени в Underground Cello Quartet премиерно ще ни представят програмата си. Вълнуващо, нали? Но и да пропускаме и рецитала на изключително талантливия пианист Сергей Редкин на 3 септември. Той има забележителна кариера, а тази година спечели втора награда на един от най-престижните музикални конкурси Кралица Елизабет в Брюксел, Белгия.

Очакват ни и други премиери в киното, в литературата и не само. Една е много специална, поне за нас – „Ангелски хроники“ е първата книга на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров на 2 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия.

Найден Тодоров, снимка: Кирил Христов

Тогава ще бъде представена и последната книга на Мария Касимова-Моасе “Записки от Шато Лакрот“. И двете на ��здателство „Колибри“. А на 5 септември на същото място и в същия час Георги Господинов ще представи най-новата си книга „В пукнатините на канона“ на издателство „Жанет 45“. Час преди това от него ще научим и как е минал майсторския му клас, към който има изключителен интерес, както сподели Маргарита Димитрова.

На 2 септември от 22 часа в лятното кино предпремиерно ще гледаме филма „Февруари“ на Камен Калев. Да не забравяме и документалното кино, пристрастие на селекционера на филмовата програма на Празниците“ проф. Божидар Манов. На 1 септември от 20 часа е премиерата на документалния филм „Живот от живота“ на Стефан Командарев, посветен на драматичната тема за донорството в България.

Стефан Командарев /л/ и Божидар Манов /д/ на "Аполония", снимка Стефан Джамбазов

За втори път след 2019 година майсторски клас ще има и Александрина Пендачанска. Тогава на концерта на учениците ѝ тя каза, че открила за себе си, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм го научила от майка ми /Валери Попова/ и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни и вълнуващи срещи с публиката. Те предстоят, като първата среща е с маестро Пламен Джуров и Софийски солисти, ще чуем писателя Захари Карабашлиев, ще почетем Камен Чанев…Ще си припомним забележителното списание за култура на БТА ЛИК, което спря през 2013 година. После се появи с един два специализирани броя, но сега на „Аполония“ генералният директор на Агенцията Кирил Вълчев ще съобщи неговото възраждане. Специално за “въпреки.com” той написа: „БТА ще представи броя на завръщащото се емблематично за българската култура списание “ЛИК”, посветен на изкуството по време на пандемията, на “Аполония” в Созопол.

Маргарита Димитрова и Кирил Вълчев, снимка: БТА

Аполон е едновременно покровител на изкуствата и предводител на музите, но и лечител, включително срещу чума. Според мита през Троянската война той девет дни изпращал със стрели чума в лагера на ахейците, а след жертвоприношения за омилостивяването му спрял заразата. Аполон спрял и чумата в Атина след като загинали 100 хиляди души и полисът загубил Пелопонеската война срещу Спарта през V век преди Христа, за която чума Тукидид пише, че била “толкова голяма и страшна като заплаха, че в човешката памет няма сравнима с нея”. Двете начала в Аполон - на изкуството и на лечителството намерили продължение в синовете му - най-великия певец на Древностра Орфей и бога на медицината Асклепий. На “Аполония” със списание “ЛИК” за изкуството през пандемията БТА иска да покаже, че изкуството лекува и грижата за душата ни е лекарство, което е не по-малко важно от лечението на телата ни. За да “ваксинира” с новини за изкуството през тази година БТА създава и нова редакция за знание и култура, наречена “ЛИК” по името на емблематичното списание, издавано от националната информационна агенция на България. “Post nubila Phoebus” (“След мрачно време - Феб”), ни уверява древната сентенция как след неприятностите идва Феб (Слънце, както наричали Аполон). Със следващия брой на “ЛИК” БТА планира да покаже, че това е вярно, като разкаже за идващата в края на лятото “Аполония” в Созопол“. На добър час на ЛИК, списание, създадено още през далечната 1965 година, което винаги очаквахме и четяхме, като бързахме и да се абонираме, за да го имаме…

И за финал на този въвеждащ текст към 37-то издание на Празниците на изкуствата Аполония за една изненада и необичайно представена, която ни очаква от 31 август в двора на Художествената галерия – Фотоизложба на Димитър Караниколов „Нечовешки поглед“, куратор Елена Филипчева. Той е архитект и любител травъл фотограф. Завършва архитектура в София през 2002 и специализира в Oosterhuis NL – Ротердам. През 2004-2006 работи за Foster+Partners – Лондон, след което създава студио MESHROOM за архитектурни визуализации. Той води уъркшопи за постпродукция и експериментира с интериорен дизайн и създаване на мобилни игри. Неговият проект Loft 9b е номиниран за най-добър проект на Archilovers за 2015, а фотографите му са публикувани от National Geographic, Lonely Planet, Fubiz и Designboom.

Димитър Караниколов, снимка: архив на фондация "Аполония"

В последните години пътува на специализирани фотографски експедиции в Монголия, Мианмар, Ботсвана, Исландия, Етиопия и други в опит да заснеме автентични места и хора и непознати гледни точки със своя дрон. През 2019 печели IPA (International Photography Awards) в категорията травъл фотография, а през 2020 става Aerial Photographer of the Year в категория изящно изкуство. До момента има 4 самостоятелни фотоизложби.

И ако миналата година винилите със снимките от фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ (светла да е паметта и на двамата, обичаха/обичат Аполонския Созопол) бяха изложени на оградата на двора, сега фотографиите на Димитър Караниколов ще са на земята. И посетителите ще ги гледат „отгоре“, като дронове ниско летящи, ако можем да си го представим с повече въображение…

Фотография на Димитър Караниколов, снимка: архив

И да очакваме в деня на откриването на Празниците новия носител на наградата Аполон Токсофорос.

Не е възможно да разкажем за всички вълнуващи събития на „Аполония“ - повече за програмата на фестивала може да прочетете на https://apollonia.bg/.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фондация „Аполония“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: С интересни изложби тръгва 2021 в София

Няколко интересни изложби могат да се видят от началото на 2021 година в София. Някои се откриват след отварянето на галериите, други бяха подредени в края на миналата година, но сега вече могат да бъдат разгледани.

Фотоизложбата „Андрей Даниел – последните 7 години“ на Стефан Джамбазов ще бъде показана в галерия „Академия“ на Националната художествена академия от 7 до 23 януари 2021. Вернисажът ще бъде от 16 до 19 часа на 7 януари. Има нещо символично в това, че тази изложба идва в навечерието, когато се навършва една година от кончината на големия художник и преподавател, която се навършва на 24 януари. И то на място, което може да се каже, че беше дом на Андрей през годините – в срещите и контактите с колегите си и студентите в НХА. Галерия „Академия“ е поредната спирка на тази пътуваща изложба след показването на част от нея на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол и цялостно във фоайетата на културния дом „Борис Христов“ в Пловдив по време на Пловдив джаз фест 2020. Но тук, освен, че е знаково място за проф. Андрей Даниел е и първо показване на изложбата в София, реализирана по проект на фондация „Въпреки“ с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Тази изложба е опит за кратък репортажен разказ с визуални акценти от последните седем години на големия художник, преподавател и мъдрец проф. Андрей Даниел /1952 – 2020/. Имахме щастието да се виждаме по – често по различни поводи в тези последни негови години освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително държеше.

Андрей Даниел във филиала на НХА в Бургас - снимка Стефан Джамбазов от изложбата

Обикновено говорим за първите седем години в живота на един човек. Но тук снимките показват някои моменти от последните седем – също важни и магични от земния му път. В тях за Андрей имаше много положителни емоции – признания, работа в Академията в София и филиала в Бургас, но и тежко боледуване. Но той не се предаде на болестта и работеше, и преподаваше до края… И беше щастлив. Защото твърдеше и вярваше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза в разговор с нас за сайта ни „въпреки.com” Андрей Даниел. Предлагаме и вие да се докоснете емоционално до тези последни години на Андрей, за когото обаче не можем и не искаме да мислим в минало време…                        

Автопортрет на Любен Зидаров с четки в двете ръце - снимка архив

А друг голям художник – неуморният Любен Зидаров, който навърши преди дни 97 години /!/ подреди изложба с нови свои картини в галерия „Ракурси“. Тя може да бъде разгледана до 19 януари 2021. В нея отново виждаме ироничния и самоироничен Любен Зидаров със свои автопортрети, баби и магарет�� – запазени образи за художника. Шеговито е и заглавието на изложбата – „П О   З А Л Ѣ З Ъ“ - ПѪСТРА ИЗЛОЖБА на Любен Зидаров, живопис и акварел. Изложбата показва за пръв път пред публика най-новите творби на Любен Зидаров, създадени през изминалата година, за които авторът споделя: „Не знам доколко имам основание да вярвам, че нарисуваното по залез няма да разочарова зрителя. Дали то е крачка напред или пък назад – не зная. Завръщане към спомените през фокуса на късните години на други вълнения, в обстановка на противоречия, сблъсъци и изненади, които отвеждат мисълта другаде. Радвам се, че галерия „Ракурси“ даде път на „Залеза“ – завършек на дългата поредица мои изложби. Но, според варосаните старци от двата изложени автопортрета – с четки в двете ръце, за живопис и за акварел, залезът едва ли е завършек“.

Любен Зидаров, “Пенсиите дойдоха” - снимка архив

А в галерия „Васка Емануилова“ – филиал на Софийска градска художествена галерия е експонирана изложбата „Място до прозореца“. Тя е на Катержина Шеда и е втора част от художествен проект, създаден специално за квартал Манастирски ливади – запад в София, от чешката художничка. Началото на проекта беше поставено през месец октомври 2020 година, чрез акция под формата на градска игра на ул. „Казбек“ в квартал Манастирски ливади – запад на 31 октомври и 1 ноември 2020 г. В играта се включиха над 100 човека, които нарисуваха на прозорците на своите автомобили, какво искат да допълнят или променят в гледката, която виждат. Те споделиха идеите и надеждите си за развитие на средата и за подобряване на условията на живот и инфраструктурата в квартала.

Снимки от изложбата “Място до прозореца” - архив на галерия “Васка Емануилова”

Повечето от техните желания са съвсем обикновени, но важни: необходимостта да има тротоари и улици, повече зеленина и пространство между блоковете, детски градини и училища, велоалеи, скейтпаркове и места за разходка и почивка; кварталът да промени своя цвят от сив в зелен. Техните идеи се превръщат както в конкретни предложения, които чертаят бъдещето на квартала, така и представляват универсални послания за качеството на живот, спокойствие и сигурност. В галерия „Васка Емануилова“ могат да се видят тези лични „гледки“ и споделените идеи, както и гледната точка на художничката към мястото. В рамките на изложбата през месец януари ще бъде представена книга за проекта, а трима от участниците ще получат ��агради за най-добра гледка под формата на семеен уикенд на хижа „Червената шапчица“ на Витоша. Предвидена е и специална награда за най-интересна идея за мястото.

Манастирски ливади – запад е един от най-показателните примери за негативните последствия от презастрояването. Проектът на Катержина Шеда ще продължи през 2021 г. с целта да допринесе за промяна на мястото чрез активирането и даването на глас на хората в него. Авторката има богат опит в работата с общности, на които предлага не само възможност да погледнат на „нормалния“ си, всекидневен живот по различен начин, но и да се сплотят около общите си идеи и желания. Катержина Шеда е реализирала свои проекти по целия свят – от Силиконовата долина в Америка до Чернобил в Украйна. Нейните работи са били показвани в Тейт Модерн, Лондон, Документа в Касел, Венецианското биенале и много други международни платформи и пространства за изкуство. За представянето си в ключовия международен форум за съвременно изкуство Документа 12 в Касел през 2007 г. Катержина Шеда създава проект за квартал в родния си град Бърно, чрез който успява да сближи хората като ги провокира да се обърнат един към друг и да видят общата среда, в която живеят.

През 2011 г. художничката кани хората от село Бедриховице в Чехия да се преместят в околностите на Тейт Модерн в Лондон и за един ден да правят същите неща, с които обичайно прекарват почивните си дни. Целта е хората да погледнат на себе си от друга гледна точка на новото място и да се обединят около общи действия и активности, за които в работните дни нямат време и които сплотяват тяхната общност и разнообразяват живота им. Сред по-новите й проекти е инициативата „Нещо за нещо“ в Норвегия през 2019 г., при която на туристите се предоставя безплатен ербиенби престой в добре оборудвана каравана срещу извършване на някаква помощ или услуга за местната общност. Проектът „Място до прозореца“ е подкрепен от Министерство на културата в Чехия, Чешки център в София, Столична община, Район Витоша, Софийска градска художествена галерия. Той се реализира по инициатива на Софийска градска художествена галерия – филиал галерия „Васка Емануилова“ и сдружение „Заедно за Манастирски ливади – запад“. Наградите са осигурени от хижа „Червената шапчица“ / Витоша.

И една друга изложба, която мина малко под сурдинка в карантинните времена около Рождество Христово и Нова година. Съюзът на българските художници, секция „Графика и илюстрация“ и галерия  „Ко-оп” представиха осми форум „Малки графични форми“. По традиция събитието гостува на различни галерии в София и в страната – тази година домакин беше галерия „Ко-оп”. Форумът показа пъстрата картина на съвременното българско графично изкуство; очерта посоки и тенденции, стилови и художествено-естетически търсения и демонстрира убедително артистичните превъплъщения и богатите възможности на различните графични техники - от класическите: офорт, акватинта, суха игла, преге, мецотинто, висок печат и литография до най-новите дигитални технологии на печат.

Част от изложбата “Малки графични форми” - снимка Десислава Христова

В рамките на 8. Форум Малки Графични форми беше представена и една много малка част от творчеството на големия български график Атанас Василев (1941 – 2011). Колекцията, експонирана в престижната столична галерия „Ко-оп” представи 120 графики на 45 съвременни български автори от всички творчески поколения и литографии на големия български художник Стефан Марков (1940 – 2000), на когото са посветени и бронзовите плакети, връчвани като награди. Бяха присъдени три награди - две равностойни награди + бронзов плакет на: Емануела Ковач и Вeрджиния Влъчкова; Награда на галерия „Ко-оп“  за млад автор - Александра Александрова. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

„Поразените” на Теодора Димова е Роман на годината за 2020

Романът „Поразените“ от Теодора Димова на издателство „Сиела“ бе избран за девети носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”, съобщиха от Националния дарителски фонд.

Журито в състав: проф. д.ф.н. Боян Биолчев, председател, и членове проф. д.ф.н. Амелия Личева, Здравка Евтимова, Атанас Капралов и Светлозар Желев, определи победителя сред шестте номинирани романа, издадени през 2019. Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Номинираните романи за наградата бяха избрани от общо 30 участници в конкурса. Романите са: „Балкански ритуал“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Поразените“ с автор Теодора Димова на издателство „Сиела“, „Странстващият албатрос“ с автор Деметра Дулева на издателство „Хермес“, „Хроники на неведомото“ с автор Николай Терзийски на издателство „Жанет-45“, „Чекмо“ с автор Момчил Николов на издателство „Сиела“, „Чудовището“ с автор Владимир Зарев на издателство „Хермес“.

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2019 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). „Поразените“ от Теодора Димова е роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

Теодора Димова

„Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа Теодора Димова.

А проф. Амелия Личева преди време в своя рецензия за „въпреки.com” отбеляза /целият текст можете да прочетете тук/: „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани).

Част от публиката при представянето на романа на Празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол миналата година

Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Изключителен Людмил Ангелов – и като пианист, и като организатор

Невероятна е енергията на Людмил Ангелов. Когато го попитаха на пресконференцията преди началото на „Пиано Екстраваганца” защо няма да свири на фестивала тази година, той се усмихна и каза, че има още много задачи. И резултатите се очертаха. Впрочем „Пиано Екстраваганца” още продължава, но междувременно той организира със своята фондация и камерен фестивал „Камералия”.

Два от концертите вече минаха, но в първия Людмил Ангелов участва и като пианист. Откриването на фестивала беше с дебюта в София на ансамбъла „5/4 Tango“, който изправи на крака публиката на тазгодишната „Аполония“ в Созопол. Този нов квинтет, специализиран в изпълнението на музиката на Астор Пиацола, е създаден от Людмил Ангелов и освен него на пианото, в състава са Матиас Гонсалес, бандонеон (Аржентина), Йован Босавлевич, цигулка (Сърбия), Цветан Недялков, китара и Маргарита Калчева, контрабас. Закриването на фестивала на 27 октомври ще представи джазов концерт на световноизвестния струнен квартет АТОМ от Полша, който е единствен по рода си в света струнен квартет, свирещ ексклузивно джаз. А когато говорим за джаз трябва да споменем и концерта на Чучо Валдес, пиано /Куба, Испания/, на 29 октомври, част от програмата на фестивала „Пиано Екстраваганца”.

Людмил Ангелов - снимка архив

Но това не е всичко за Людмил Ангелов. На 5 ноември в зала „България“ предстои първата среща с проникновените му интерпретации от неговия нов клавирен интеграл „Людмил Ангелов свири Шопен“. Събитието се посвещава на Националния празник на Република Полша (Ден на независимостта - 11 ноември) и се реализира със специалната подкрепа на Посолството на Република Полша в България. В програмата пианистът ще представи емблематични творби от Шопен за соло пиано. Рециталът започва с първия публикуван валс на Шопен - „Голям брилянтен валс“ оп. 18, и включва също 3 валса оп. 34, валс оп. 42, смятан за един от най-изисканите в жанра, както и два валса, издадени след смъртта на твореца. В края на първата част ще прозвучи и внушителното Скерцо №2, което композиторът Роберт Шуман сравнява с Байронова поема.

Людмил Ангелов като организатор - снимка Стефан Джамбазов

Във втората част на концерта Людмил Ангелов ще предложи на слушателите забележителна поредица от настроения и музикални образи, свързани с полската култура. Той ще изпълни четирите клавирни балади на Шопен, носещи силен драматичен заряд, много лирика и епични моменти. Между тях, подобно на интермедии, пианистът „вмъква“ три ноктюрни в еднакви тоналности с баладите, които със своята мечтателна атмосфера винаги са били сред най-обичаните творби на Шопен. Цикълът „Людмил Ангелов свири Шопен“ (сезон 2019 - 2020) се организира от „Кантус Фирмус“ с подкрепата на Полския институт в София, Suchard и в партньорство със Софийската филхармония. Ето каква неизчерпаема енергия има големият музикант.

Една от рисунките на Явора Петрова

„Леки рисунки с тежък характер“ се нарича изложбата на Явора Петрова в галерия „Ракурси”. За тази си изложба художничката пише: „Работейки върху няколко теми едновременно, натрупах купчина листове с рисунки. Всяка идея идваше отнякъде със своите персонажи, своя линия, своя композиция и настроение. При мен те идваха с много светлина, емоция и лаконичност. Тези листове „от кухнята“, които показвам, имат многобройни варианти и са избрани от още по многобройни сюжети”. И още: „Радвам се, че рисунките имат самостоятелно звучене и облик на завършена творба. Затова си позволих да ги представя в галерия „Ракурси”, галерия с която работим заедно повече от 10 години”.

Явора Петрова - снимка Стефан Джамбазов

А колкото за рисунките, преди време в разговор за „въпреки.com” Явора Петрова беше казала: „Уча се от тези, които преди мен са рисували. Рисунката е моята религия. Ако някъде нещо съм натрупала, това е линията, в личния изказ, защото навремето основното беше да откриеш себе си”. Основната задача и задължение беше, задължение звучи глупаво, но мисията на художника беше да открие себе си. Както един наш класик ни казваше: „Вас ви искам, защо ми е да гледам Рубенс, защо да гледам Пикасо, вас ви искам!”. И аз тръгнах по този път. Смятам, че сега други са търсенията. Не да откриваш себе си, а ако може да кажеш нещо много умно. Мен, някак си ме е срам да кажа нещо умно, защото преди мен и заедно с мен съществуват много по-умни хора. Моята задача е да развивам езика на рисунката, с него да казвам неща. Не съм писател, не съм журналист, не съм актьор, не съм и певица”, с усмивка, с малко самоирония каза Явора.

Иван Велчев - “Резерват”

А в галерия „Райко Алексиев” беше открита изложба живопис на Иван Велчев. Художникът принадлежи към групата на плевенските художници, на поколението интересни творци, появило се на сцената през 1980-те. С работата му в този период са свързани и прояви на неконвенционалното изкуство. За изложбата си в галерия „Райко Алексиев“ авторът е избрал живописни творби от последните седем-осем години, включително и току-що завършени. Централната картина в изложбата донякъде обобщава посланието на автора. Наречена е „Убежище“ – онова нематериално място, повече стремеж, въжделение, отколкото реално обитание; състояние, в което„духът може да отдъхне“.

Иван Велчев - “Ноктюрно”

„Не бих искал да е просто скривалище. Намирам, че е много важна част от творческия процес. Бих предпочел да е така. Убежището е специална територия, несподелима.Изключенията, понякога с цел защита, са животоспасяващи... Вървейки по този път, художникът се опитва да бъде достатъчно откровен и търси същото в реакцията на публиката. Разминаванията не са фатални, а и не това е важното. Важен е начинът на преживяване на тези опити. Но емоцията и чувствителността са толкова крехки и неуловими, че си заслужава да им потърсиш подслон. Интуицията помага, но без участие на енергията на духа, стремежът е безсмислен. А тази енергия не се купува. Ти си я създаваш и използваш колкото и където трябва. Затова духовното стои най - отгоре. То съгражда мястото за обитаване…“, казва художникът.

Иван Велчев - “Кей”

И една друга изложба, на която също си заслужава да обърнем внимание - „Финале”. Тя е в галерия „Структура” с куратор Мария Василева. Участници са Венета Андрова, Леда Ванева, Стела Василева, Станимир Генов, Димитър Генчев, Наталия Йорданова, Кирил Кузманов, Боряна Петкова, Радостин Седевчев, Валентина Шара. След тринадесет години активно присъствие на българската художествена сцена Гауденц Б. Руф обяви последния си голям проект у нас – изложбата „Финале”. Авторите в нея са подбрани на конкурсен принцип. В състезанието имали право да участват български художници или такива, живеещи в България до 40 годишна възраст, като представят свое актуално портфолио.

Леда Ванева – „Тънки бели линийки”, от изложбата в Галерия „Структура”

От получените 68 предложения били подбрани 10 от жури в състав: Гауденц Б. Руф, Аделина Попнеделева (художник), Весела Ножарова (куратор), Зоран Ерич (куратор, Белград), Калин Серапионов (художник), Кирил Василев (критик) и Мария Василева (куратор). Селектираните автори представят работи, създадени специално за изложбата или проекти в развитие. Включени са инсталации, обекти, видео, живопис, рисунка, скулптура и фотография. Изложбата дава представа, както за някои от принципите на работа на Гауденц Б. Руф в България, така и за динамиката на художествената сцена днес. Конкурсното начало, подпомагането на авторите за реализация на творбите, създаването на професионален екип за осъществяването на изложбите са част от установения през годините модел.

Гауденц Б. Руф – снимка Стефан Джамбазов

Към това трябва да добавим отварянето на конкурсите към българи, живеещи в чужбина, както и към чужденци, пребиваващи в България. Това сериозно обогати и разшири арт сцената у нас, включвайки непрестанно нови имена. Сегашната изложба не изневерява на тази традиция, представяйки автори, които работят в София, Пловдив, Лондон, Париж, Рим, Хелзинки, Амстердам и Берлин. Изложбата в голяма степен разкрива облика на българското изкуство през последните години – високо професионален и разнообразен. Това не би могло да се случи без участието на много хора и особено без последователните и щедри усилия на Гауденц Б. Руф. Той е дипломат и страстен почитател на изкуството. Като посланик на Швейцария в България от 1995 до 2000 г., организира в своята резиденция многобройни изложби. Подкрепя развитието на страната ни и мястото на съвременното българско изкуство в този процес не само в страната ни, но и на международната артистична сцена. Представяните от него художници са сред съвременните български творци, които днес налагат профила на това изкуство. След приключване на дипломатическата си кариера през 2005 г. Гауденц Б. Руф засилва ангажимента си в полза на новото българско изкуство. В разговор за „въпреки.com” той беше казал: „По-важно за мен е подпомагането на изкуството, отколкото притежанието”. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Орлин Дворянов: Правех само това, което е радост за моята душа и сърце

„Всичко, което правех, не ми носеше никакви доходи, никаква полза, а само радост. Именно защото правех това, което исках. Исках да бъда свободен и правех само това, което е радост за моята душа и сърце”. По този начин артистът, художник и преподавател проф. Орлин Дворянов обоснова своето творчество, за което получи една от двете награди Collier Award на фондация „Етюд”.

Събитието беше в столичната галерия „Етюд” /пл. „Журналист”, ул. „Цанко Церковски” 34/, а наградата се дава от Ани Колиер и съпруга й Нейтън Колиер, които живеят в САЩ и подпомагат българското изкуство, както и галерията  вече над десетилетие. Тази година за първи път дават тази награда и се надяват да стане традиционна и да бъдат награждавани артисти в различни сфери на изкуството. Другият артист, който получи наградата, беше Мирослав Йорданов, а както отбелязаха организаторите от фондация „Етюд”, наградата не е свързана с бъдещ проект и с минали постижения, а за да се събират заедно единомишленици в изкуството. Орлин Дворянов след думите си на благодарност за наградата добави още като лична обосновка за нея: „Защото обичам да работя с хора и с много от вас съм действал в различни ситуации. И защото обичам, а не мразя, тоест каквото и да се случи, аз гледам с едно положително отношение към тези, които да речем критикуват и тези, които не се вписват достатъчно добре във всичките тези дейности. И това ме накара и да си помисля, че всъщност тази награда не е само за мен, но и наша обща награда за всички, с които съм работил през годините”.

В началото на думите си пред присъстващите след връчването на наградата Орлин Дворянов каза убедено: „Трябва да има награди, за да няма само дарения. Ние, художниците и артистите, сме свикнали да си даряваме – къде картините, къде хонорарите от проектите да даряваме. Трябва да има и малко награди. Много бих се радвал за в бъдеще тази награда да се дава на хора, които живеят с изкуството. Аз използвам много често една сентенция, че жените цял живот са майки, а мъжете цял живот са деца. Така че ако към мен го адресирам, цял живот съм едно лошо дете, което прави пакости. Не се съобразява с това, което му се казва, че трябва да прави, защото е правилно, не се съобразява със съвети за преуспяване и прочие, и прочие. И смятам, че точно

лошото дете днес получава награда”.

И попита: „Защо е лошо дете? Първо, защото цял живот съм рисувал картини, които не се купуват. Всички ми казват – рисувай картини да продадеш нещо. Аз все рисувам нещо, което няма да се купи. Второ, защото учредихме с приятели „Изкуство в действие” като организация, която винаги е финансово на ръба. Трето, може би е това, че покрай тази организация и много мои действия, направих купища неща, за които не получих хонорари – над 200 пърформанса, инсталации, изложби - 100 и повече. Оттам можем да прехвърлим към това, че книгите, които написах, почти никой не ги чете. Студентите, с които бях повече от 25 - 30 години вече, много малко от тях станаха артисти, които се занимават със съвременно изкуство. Слава Богу, че има и такива – двадесетина от 2020-тина поне. И разбира се, още ред от този характер неща могат да се споменат. И всичко това ме накара и да си помисля, че всъщност тази награда не е само за мен, но и наша обща награда за всички, с които съм работил през годините”, каза Орлин Дворянов.

Думите на Орлин Дворянов след неговото награждаване чуйте тук

А ние разговаряхме с него малко преди награждаването за неговия път и отношение към изкуството. За Ани Колиер казва, че тя е от хората, които имат носталгия към това, което тук се случва, а те не са тук често. „Това е жест от нейна страна да даде награда за хора, които са правили изкуство, независимо от трудностите, които са преживели. Въпреки всичко, казвам аз. Студентите ми не обичат този израз. Това, което преодолявам много често е неразбирането на голяма част от хората, че изкуство се прави със сърце и душа и това, че примерно няма пари или няма някакви условия, че има някакви инстанции, които пречат. Човек не трябва да се съобразява с тези неща, а да продължава напред да прави това, което иска, това, което радва душата и сърцето”.

Заедно се връщаме назад във времето преди 1989 година. А художникът продължава: „Тогава имах някаква надежда преди промените, че се развивам по някакъв нормален начин като художник, т.е. да участвам в някакви изложби. Но когато започнаха да ме спират и да не ми дават възможност да се изявя в тези ОХИ-та, в разни проекти и т.н., тогава аз и Добрин Пейчев решихме да „ритнем канчето” и да правим това, което искаме. Според ситуацията сме се мъчили дипломатично да пробием, да не влизаме в някаква много остра конфронтация. Въпреки, че се случи два-три пъти, но това беше нещото, което още с първите акции усетих какво вълнение е да правиш нещата, които искаш и хората, които са на улицата или почиват някъде като на „Аполония”, например,  изведнъж започват да проявяват и��терес и искат да си разговарят по тези въпроси. Това много ме впечатли, че диалогът може да се води директно. За съжаление, сега отидохме вече в комуникативната епоха и диалогът се води все през интернет, но все още се опитвам, когато имам възможност да действам пряко”.

С усмивка казва Орлин Дворянов. През цялото време на разговора ни в пространството на галерия „Етюд” малко преди да бъде награден споделя много неща с усмивка, със самоирония, но и със загриженост за това какво ни случва не само в сферата на изобразителното изкуство, но и в образованието като цялост.

„През годините направих няколко групи,

минахме през Ъндърграунда, бяхме първите с „Кукув ден”, още като студенти. Нямаше и предаване Ку-ку, много неща нямаше. Аз се смея, че сега с тази награда пак сме някакви първи с Миро, а след нас кой знае какви ще дойдат и какво ще правят с тези награди. Но винаги е било така, т.е. правил съм с някой нещо пръв и след това идват други, които развиват. Но често пъти не е това, което ми се иска да видя. Това, което ми се иска да видя е едно по-спокойно преживяване в България на тези хора, които правят изкуство, да са малко повече. Въпреки, че виждаме една кошница проекти за следващата година толкова народ се изсипва и иска пари, че наистина кошницата се оказва малка. Трябва да има повече проекти, които да бъдат финансирани, повече програми, за да може да се задоволи този културен глад поне на една част от хората. Това ми се иска да се случи, защото знаем, че в големите столици на Европа се случват по 50 - 60 културни събития на вечер. При нас почнаха да се случват, но винаги е доста на мускули, без добро финансиране. Ако някои хора имат финансиране така, както биха искали, ще се постигнат много интересни резултати, много по-големи. А не оскъдица и постоянно да закърпваме. Другото е, че смятам както преди промяната така и веднага след това и сега вече години след това винаги има човек с какво да се преборва. Много често чувам моите приятели и студенти казват: „Лесно ти беше на тебе – имаше с кого да конфликтуваш, да се бориш…”. Аз казвам: „Да, но човек първо трябва да се бори със себе си и след това винаги ще се намери с кого да се бори, друг!”. Когато си решил какво да правиш, когато си се установил винаги срещу тебе ще има някаква опозиция. Това е напълно реално!”.

С широк поглед към света реагира художникът като артист, преминал в годините с експериментите си и винаги заедно с приятели и съмишленици. Но е категоричен, че не приема в съвременното изкуство това, че

то почна да се превръща в дива комерсиализация,

т.е. всичко, което се финансира – бианалетата, световните, големите художници – всичко това е много голям бизнес и той при западняците започва от университета. „При нас студентите от Софийския университет сервират в някое заведение, например, а не почват да правят изкуство и да ги финансират. Но пазарните отношения са характерни за нашето време. Това, че изкуството също е засегнато от пазарните механизми  в хода на епохата и на мен не ми харесва. Често чувам „Защо не нарисуваш еди-какви си картини, те ще се продадат?”. Аз казвам: „Рисувам картини, които не се продават!”. Рисувам това, което на мен ми харесва. Разбира се, понякога се намира човек, който да хареса това, което правя, но това, което не ми харесва е опитът всичко да бъде подчинено на една машина за изкарване на пари. Тези автори, които са тласкани и някой път са некачествени, но са много подходящи да бъдат тласнати към една бизнес посока са така да се каже изкуствените патици. Това не ми харесва! Това важи и за българската ситуация. Тук имаме малко на брой хора, няма да казвам имена, но те са доста подкрепяни от определени фирми, групировки, които ги избутват и естествено печелят от тях. Но такава е ситуацията”, отбелязва Дворянов.

Според него в сегашната ситуация границите до голяма степен се размиха и на едно голямо биенале може да се видят всякакви неща – и откровен кич, и класически неща, и супер модерни съвременни електронни обекти и т.н. „Имаме един много широк регистър. Според мен, обаче, както винаги в историята на изкуството, ще мине още време и пластовете леко ще се подредят. Кое е стойностно за времето си, но в момента сме точно в една голяма бъркотия от много неща. На мен ми харесват, не съм настроен отрицателно, аз не мразя. Обичам да работя с хора, обичам да правя неща 

и харесвам това, което другите правят.

Мога да намеря някакъв дефект, но обикновено не искам да го казвам. Мои млади приятели искат да им кажа какви грешки имат, но аз не мога да им кажа. „Ти се развиваш, аз сега какво да ти кажа от моя гледна точка, забележки?”. Но често пъти успявам и да помогна на млади автори, които нямат опит и виждам веднага какво може да се промени. Може би и затова студентите ме обичат”.

Питаме го на какво ги учи, на техника – ясно, но има и други неща, с които учителят остава завинаги в сърцето на ученика си. „Уча ги да бъдат по-силни, когато правят изкуство. Да не разчитат непременно някой непрекъснато да им помага и да ги подкрепя. Да бъдат по-силни, смели, когато се изявяват, но бих искал и да бъдат с по-широка култура и кръгозор. Неприятно е, когато един артист няма представа от много неща и остава да се движи в тесни граници”. През много смях споделя, че неговата посока е като отбелязва, че е реалист, че все пак реално му остават не много години. Даже казал на дъщеря си /художничката Лиляна Дворянова/, че ако са 10 години ще е добре, но ако са 20 ще е трудно. „Това е времето, в което

трябва да обобщя това, което съм направил.

Тази книга „Изкуство в действие”  с подзаглавие „25 години кауза и инструмент за художествени стратегии”, която издадох е първа част /представена в САМСИ на 17 ноември т.г., година преди това там беше експозицията „От дистанцията на времето”, курирана от художника – б.а./. Ще има и втора част. Имам развити още текстове за няколко книги за пърформанса, някои мои биографични интересни, любопитни неща, които не искам да хвърлям още сега, прекалено много хора ще се засегнат. Като поостарея, няма да е толкоз страшно, както и това, че покрай всички тези организации не ми оставаше много време да порисувам за себе си. Рисувам, но имам планове за отделни цикли. Това е всичко, което бих искал да успея да направя, някак си да обобщя. Ако бях Салвадор Дали, нищо че съм роден на неговата дата, искам и музей, но разбрах, че музей…”. Оставя многоточие през много смях отново. Иначе не може да разбере омразата между колегите си, предполага, че и на Запад е така. Смята, че това се дължи на завистта и на тясното ни пространство с малко кошници. Не приема и нашенското „Защо той, а не аз?”. За него е по-интересно  да има различни. „Ако всички сме еднакво прекрасни, еднакво добри и усмихнати, нищо няма да има. Трябва да има различие”. Това не е просто толерантност, а широтата, с която гледа на света и изкуството и хората, които го създават.

Преди около две години и половина Орлин Дворянов беше сред активните участници в дискусията, организирана от „въпреки. com” „Обучението по изобразително изкуство – култура или само рисуване”.  Тогава той каза много важни неща, които и днес остават не само актуални, но и болезнени, като че ли непреодолими.  „При��ините няма да ги решим така, говорейки си само за изкуство. В България обществото доби отрицателно отношение към образованието, към културата и изкуството. Защо? Защото то не може да изхрани – хората първо гледат да спечелят минимални пари, за да живеят и образованието не е това, което ще им даде това задължително. Те виждат непрекъснато, че

хора без образование печелят добре

и защо трябва да си губят времето да учат. Второто, което трябва да си дадем сметка е, че тези всички години на демокрация ние само си говорим, че трябва да се справим с престъпността. Как е възможно ние да си говорим за образование, в което дилъри обикалят около училищата, учителите са заплашени с побой отвън, включително и от учениците. Каква е причината – причината е в голяма част и в масмедиите, това настроение на обществото, отрицателно. Какво могат да видят малките деца по телевизията и къде те всъщност прекарват свободното си време. Децата на демокрацията, които нямат нищо общо с онова време преди, в момента са изключителни слабо мотивирани да учат и с изключително ниски възможности и познания, неподготвени. Ние обучаваме учители, все пак. Какъв учител ще бъде този човек, който влиза в университет и не знае какво е сюжет, думата му е непозната, както и колорит и още много такива емблематични думички. Аз също провеждам такива тестове и анкети, за да видя какво те познават. Нищо не познават.

Нашата съдба е незавидна в университета,

защото ние трябва да слезем на някакво супер ниско ниво, за да можем до към четвъртата година да сме ги изтеглили малко нагоре и част от тях докторантите ни, наистина, придобиват някакви познания и мотивация. И да разчитаме за в бъдеще да ни сменят, защото, все пак, трябва да има промяна в поколенията. Проблемите са изключително големи. С един час по рисуване, дали ще го има или няма да го има, нещата няма да се променят. Трябва да има някаква друга, много по-сериозна политика по отношение на изкуствата, която включва и неформалното образование, включва и една пренастройка към съвременното виждане на тези деца, които сега са в една съвсем друга обстановка”.

С днешна дата дори е съавтор на учебници по изобразително изкуство за първи и втори клас заедно с дъщеря си Лиляна Дворянова и Любен Витанов, но по-скоро ѝ помага с опита си, защото тя е големият мераклия да направи тези учебници. „Първоначално отказах, защото нямах време да се занимавам, но в случая моят опит ѝ помага – една друга гледна точка, сядаме, мислим го. То по себе си е интересно, защото все пак аз съм д-р по методика и мога методически да подходя. Това са оптимални неща, дали те могат да се случат е друг въпрос”. Не, че е минало много време, но какво, според него се случва сега и какво го притеснява в българското училище, за което той като преподавател готви учители.

„Много неща липсват в училището.

Първо липсва дисциплина, не, онази старата дисциплина, а нещо, което е в��прос на възпитание, уважение към учителите, уважение към учебния процес, към това, което се случва там. Има едно голямо разграждане на отношенията, което пълзи напред от първоначалните класове и пристига при мен във висшето образование като една неприятна вълна, нежелание да се учи, нежелание да знаеш, нежелание да правиш. Така да минеш винаги метър - това обществото го наложи като лесното преминаване през всичко с връзки, със заобиколки, с мошеничество. Самото общество и самият начин на живот наложиха и децата да подхождат така, да нямат сериозно отношение”.

За него е кауза изобразителното изкуство да го запазят, защото сега поголовно съкращават часовете, както и музиката. Добрин Атанасов, негов асистент, на когото е преподавал с организацията АЛОС и млади хора подемат кампания да се преборят за запазване на часовете. Според Дворянов тя може да се разрасне в по-широк план, защото да се унищожат изкуствата в една държава е много страшно. „Методиката трябва да се промени, а не да остане по половин един час. Ще им сложат там някакъв мениджмънт, но дали ще го научат и него”. В целия ни разговор, много личен за него, струеше отдадеността му към това, което прави от десетилетия, но и много обич и загриженост към децата не само като образование, но и как да ги възпитаме като свободни хора. „Всички деца рисуват до 14 години, правят нещо - дали ще музицират, дали ще рисуват. После става трудно, пианистите трябва само това да правят. Това е също убийствено за децата, но така се става голям професионалист. Важно е възпитанието, защото да рисуваш, това значи да се концентрираш, т.е. да можеш да седиш на едно място и да вършиш една дейност продължително време. Това е. Дава и свобода – изразяваш се”, казва Орлин Дворянов. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов