#Софийски солисти | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 7 months ago

Text

Пламен Джуров – мироглед без шупли

Повече от половин век сме приятели, което, сега осъзнавам, освен всичко друго е и някакъв вид признание и за мен самата. Защото Пламен Джуров – пианистът, диригентът, композиторът, професорът и човекът, който никога не е бил безразличен към това, което се случва със света, с България, с културата ни и в частност, с музиката, тъй както е един от най-възпитаните мъже, които познавам, не допуска всеки близо до себе си. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Не знам и аз колко съм близо, но е имало много, много случаи, когато съвсем естествено, безшумно и с усмивка ми е показвал страхотно мъжко приятелство.

Но човек, както и да живее, когато съдбата е решила, става на 75 години. Днес Пламен Джуров (1949) има рожден ден. През десетилетията много сме се шегували, че тези априлски дни около 21-во число са лидерски: на 20 април се е родил Хитлер, на 21 – кралица Елизабет Втора, а на 22 април – Ленин. Е, утешавахме се, разбира се на майтап, че на рождената дата на Пламен се е родил възможно най-добрият от трите варианта лидери.

Маестро Пламен Джуров дирижира Камерен ансамбъл "Софийски солисти" на ММФ "Мартенски музикални дни", 2023 година

Шегите са си шеги, но Пламен Джуров, освен с всичките си музикантски занимания, които изброих е също така и никак не на последно място обществена фигура, която направи доста неща за и в българската култура. С една дума през целия си досегашен живот, а и сега, защото мнението му още се търси, е бил лидер. Лидер с мъжки характер, който не повишава тон, но знае как тихо да внуши това, което иска. И как, пак тихо, спокойно, с много малко и точни думи, да те постави на място. Да те накара да се замислиш. Лидер (пак ще подчертая) с възпитание, с много добро възпитание. Възпитание в труд и почтеност, в култура на поведението и етика. Отдавна има мъдростта да знае кои са важните неща в живота, да разпознава фалша, да бяга от суетата, характерна за много артисти с неговата популярност, да не се взима много на сериозно, въпреки огромната и важна работа, която е свършил и продължава да върши. Върши я по неговия начин – спокойно, неусетно, някак тихо, но със забележими резултати. И поема отговорност. Продължава да е човек на днешния ден, запазил обаче силата, мащаба, мощното присъствие на мъж, на личност, отгледана през ХХ век.

Често съм го упреквала, разбира се безрезултатно, че си губи времето в безрадостни занимания около музикалното всекидневие, около организационната музикантска проза и не композира достатъчно. Защото Пламен е много добър композитор, с идеи и това се забеляза още от съвсем ранната му възраст. Забеляза го и професорът му по дириж��ране Константин Илиев, който с удоволствие му предложи да изпълни негови работи. Направи го неведнъж – например в Пловдив, през 1975 година, когато реализира световната премиера на Вариациите му за голям оркестър. Или когато включи емоционално изваяната, наситена с дълбоко съдържание Елегия за оркестър (към нея бе добавена и една забележителна Токата) за фестивалния си концерт със Софийската филхармония на “Мартенски музикални дни” – Русе през 1983 г. Учителят по дирижиране бе прозрял значението на идеите в музиката на своя ученик и колега-композитор. Идеи в музиката на Пламен има колкото щеш и знам, че сега няма да ги изброявам, но не мога да отмина изключително органично��о съчетание между глас на народна певица и симфоничен оркестър в неговите „Песни без думи“ – това се случи за първи път в българската музика, а дали не и в по-широк обхват (Voci на Лучано Берио излизат малко след тях, все през 80-те години – тенденцията е обща) – съобщавам го за всички, които напълниха ефира с подобни съчетания, скалъпени по много елементарен начин.

Поклонът на Маестро Пламен Джуров, Минчо Минчев и Николай Минчев след концерта на Камерен ансамбъл "Софийски солисти" на ММФ "Мартенски музикални дни", 2023 година

Не мога да не спомена за деликатното инструментално съприкосновение, за тембровата игра в баладите му за квартет „Еолина“ или зададената нова перспектива на тембрите в съчетанието саксофон-цигулка в една излята Каденца за двата инструмента. До тях седи контрастната значимост на неговата Оратория-Реквием по текст на Георги Константинов (ако не се лъжа в началото Пламен беше определил състава й така – “за поет, солисти, хор и оркестър). Тя излъчва важни послания, без каквато и да е плакатност. По-късно Джуров написа и страхотния си концерт за саксофон – това стана в началото на новия вече век. Беше изпълнен през 2013 година с радиооркестъра и Борис Петров под диригентството на автора. За съжаление Борис вече го няма, сега концертът очаква други талантливи музиканти да посегнат към него.

Не е голямо творчеството на Пламен Джуров, но като негов слушател спокойно мога да заявя, че няма една нота в музиката му, която би накарала автора да се чувства неудобно. Това е музика, която те хваща съвсем неусетно, с уж близки средства, които не би трябвало до те изненадват, но го правят мигновено. Защото винаги е важно в какво са впрегнати тези средства, на какви мисли служат, какви емоции изразяват. Това е музика, която говори, приобщава, приближава, вълнува, ангажира своя слушател. Той, слава Богу, продължава да пише – в последните ��одини няколко великолепни камерни произведения, силно се надявам, че скоро ще чуя пак интересна негова работа. Не го питам, а и той неохотно говори за себе си.

Пламен Джуров на репетиция с Камерен ансамбъл "Софийски солисти" във Военния клуб, 2017 година

Всекидневната и трудоемка част от живота на Пламен Джуров бяха „Софийски солисти“ �� Музикалната академия. Често съм го писала, но и сега няма да пропусна (това трябва да се напомня), че на него дължим съществуването до днес на „Софийски солисти“. Само човек с неговия опит, такт, наблюдателност, психологическа зрялост и издръжливост можеше да се справи с цялото административно войнство на демокрацията, на което много му се искаше да премести едни пари от едно място на друго, съкращавайки ансамбъла, чието изкуство най-малко познаваше. Самият ансамбъл, благодарение на Пламен се запозна с важни композитори. Освен традиционния им репертоар Джуров вгради в концертната им дейност имената на Шнитке, Губайдулина, Пендерецки, Канчели, Плакидис, Копитман, Месиен, Тъпков, Веберн, Арнаудов… Завеща им (дано да го запомнят и задържат), че и в ХХ и в ХХI век има още много музика за откриване и тя трябва да се свири.

Така работеше и със студентите си – с една устойчива убеденост, която уплътняваше и надграждаше и нямаше как да бъде отмината, защото бе сериозно аргументирана.

Пламен Джуров и Добринка Табакова в зала “България”, 2018 година

Винаги е желан събеседник и съучастник в организационния музикален живот не само на София, на България – също. Умните глави в музикалното ни съсловие не са чак толкова много. Още по-малко са личностите със завършен, цялостен мироглед. С изградени житейска философия и морален кодекс. Този кодекс, мисля е и в основата на интереса на Пламен от съвсем млад да приобщава младите неофити към музиката. Още като диригент на филхармонията в Плевен изнасяше с удоволствие образователни концерти, на които говореше по своя умен, интелигентен и непреднамерен маниер. Направи преди десетилетия серия чудесни лекции по телевизията – говореше, свиреше, дирижираше – всичко това с една непривична за балканската ни грапава приповдигнатост, лекота, с органика. Естествено, за разлика от лекциите на Бърнстейн с Нюйоркската филхармония или в Харвард, или от лекциите на Саймън Ратъл, които и днес можеш да видиш, да чуеш, да си купиш, предаванията на Пламен Джуров отдавна са изтрити от неизвестен герой в Българската национална телевизия. А те можеха да се повтарят периодично, така както това се случва и в момента даже с отдавнашни шоу-програми.

Петър Дундаков и Пламен Джуров във Военния клуб, 2017 година

Често, когато съм наблюдавала Пламен съм си мислила за това, че наистина е възможно един човек, когато има подобен личностен, професионален, обществен капацитет, „да покрие“ определена област в културата. Правил го е, много е ларж по отношение на личното си време, раздавал го е щедро за реализирани, но и нереализирани каузи. Не знам той самият какво мисли за делата си. Но никога не съм го чула да се хвали. В нашите разговори по-скоро се вглежда в това, което не само той, но и нашето поколение не успя да свърши. „Ние не мож��хме да пренесем завещаното от учителите ни“, ми бе казал веднъж. Но не се отказва. Защото също така изповядва максимата, че всяко движение, всяко направено нещо във вярната посока, колкото и малко да е, може да има значение. Този латентен негов оптимизъм също, според мен, е плод на мирогледа му, в който не съм открила нито една пробойна, нито една шупла. Неговата цялостност, завършеност винаги ме е удивлявала, възхищавала и изпълвала с респект. И с обич.

Пламен Джуров

Спирам дотук. Сега е време да му кажа само колко ми е важно неговото приятелство, колко неща съм научила от него и колко още се надявам да науча в следващите, поне още 25 години. На многая лета, Майсторе! ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на ММФ „Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

Лично: В годините сме писали неведнъж за Маестро Пламен Джуров с уважение и възхита по различни поводи./ Част тези текстове може да прочетете, тук, тук и тук/. Някога, преди почти 50 години, както пише Екатерина Дочева, точно тя ме запозна с Пламен Джуров…Да е честит, здрав, вдъхновен и вдъхновяващ!

#Пламен Джуров #Екатерина Дочева #Критичен поглед

0 notes

vprki · 7 months ago

Text

Маестро Минчо Минчев обяви оттеглянето си от концертната сцена …

Минчо Минчев и Николай Минчев бяха протагонистите в концерта на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”. За първи път ги чувам с диригента Константин Добройков, който е ръководител на състава след като Пламен Джуров доброволно се оттегли от тази функция. Доколкото знам Добройков е избран от музикантите в ансамбъла. Написа в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева за концерта на 28 март в рамките на 63-тия МФ „Мартенски музикални дни“, 2024.

Двамата Минчеви поднесоха много интензивен, артистично подплатен прочит на популярната и много ефектна в идеите си пиеса, близка до гротескния тип шеговитост на Алфред Шнитке Moz-Art a la Haydn. Ефектна, но и сложна, що се отнася до фиксирането на всеки изненадващ ход от големия композитор, на всяко “заиграване” с оригиналната мелодия и нейното “изкривяване”. В този остроумен маскарад, солистите и техните партньори от ансамбъла бяха в естетически синхрон, стриктно регулиран от диригента. В другото лице на драмата – Симфония-кончертанте за цигулка и виола (Минчо Минчев), слушахме съкровеното изпълнение на солиращия дует, споделящ рядка, дори за тези изпълнители емоционалност, с едно мъжествено откровение, съчетало сдържаност и изповед. Беше много, много хубаво! Беше трепетен, интимен разговор не само между двама колеги, но, ще си позволя да кажа сега – между баща и син, свързани емоционално и ментално не само в живота, но и в музиката.

Николай и Минчо Минчеви, Русе 2024

Това произведение отдавна е репертоарно за ансамбъла, който им партнира отзивчиво, с интензивност в тембровото съприкосновение. Може би, съобщението на изключителния Минчо Минчев, че този концерт му е последният бе онзи камертон, който бе настроил по един особен начин всички. През целия си невероятен път Минчев е бил винаги истински Mensch (тази дума за човек в немския език има особено звучене) в музикалното си и човешко битие, с неотклонната си почтеност към изкуството, с което се занимава седем десетилетия.

Текстът на Екатерина Дочева е много по-обширен не само за този концерт, но и за други от великолепната програма на МФ „Мартенски музикални дни“, който тя традиционно коментира и представя като критик от дълги години. Благодарим ѝ за съгласието да публикуваме нейни текстове във „въпреки.com”, както винаги сме го отбелязвали и нашите читатели знаят. Сега я цитираме главно с мотива, че именно на този фестивал и в Русе изключителният Минчо Минчев обяви решението си да се оттегли от сцената.

Минчо Минчев, Русе 2024

Дни след това Министерството на културата съобщи, че изтъкнатите български музиканти – професор Стойка Миланова и професор Минчо Минчев – предадоха цигулките, собственост на Българската държава, с които концертираха и радваха десетилетия публиката по света и в България, за да могат в бъдеще тези инструменти да бъдат предоставени на млади таланти.

Проф. Минчо Минчев събираше аплодисменти с цигулка „Страдивариус“ от 1716 г., а проф. Миланова – с цигулка „Гуарниери“ от 1733 г.

По време на церемонията, в която участваха служебният министър на културата Найден Тодоров и зам.-министър Виктор Стоянов, проф. Минчев сподели, че повече от 40 години от професионалната му кариера са преминали заедно с прекрасния инструмент и за него е било чест да представя страната ни. Проф. Миланова бе представлявана от дъщеря си Йова Миланова.

Йова Миланова и Виктор Стоянов

Министър Найден Тодоров и зам.-министър Виктор Стоянов от своя страна изказаха огромната си признателност на изтъкнатите ни музикални виртуози – проф. Минчо Минчев и проф. Стойка Миланова за това, че в изминалите години са покорявали световните сцени с уникалните цигулки и с любов са се грижили за тях.

Предстоят съответните процедури, след изтичането на които цигулките ще бъдат предадени по съответния ред на следващите таланти.

Миналата година първа на държавата върна цигулката „Джофредо Каппа” от 1691 г. проф. Евгения-Мария Попова.

Това е текстът на министерското съобщение, естествено, делово с правилата на държавната администрация. Но зад него се крият творчество, емоции, преживявания, включително и за министър Найден Тодоров, който е преди всичко музикант и талантлив диригент.

Минчо Минчев и Найден Тодоров

Припомняме бляскавия концерт на Софийска филхармония със солист Минчо Минчев под диригентството на маестро Найден Тодоров в памет на изключителния Добрин Петков по повод 100 години от рождението му миналата година на 11 юни. И отново цитираме Екатерина Дочева с текста ѝ, публикуван във „въпреки.com”: „��а разлика от масовата музикантска амнезия, когато става дума за предшественици, цигуларят Минчо Минчев и диригентът Найден Тодоров бяха посветили поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония на 11 юни на паметта на диригента Добрин Петков (24.08.1923 – 10.02.1987). Минчев има всички причини да поведе българския слушател към колосалната фигура, към този рядък музикант.

Той многократно е свирил с него, беше от любимите му солисти. Съществуват записите им на концертите от Менделсон и Брух, както и Петия на Паганини. Съвместните им концерти бяха събития, които двама музиканти създаваха с моженето си и със съзнанието, че са служители на изкуството, на което са се посветили. Имаха невероятен контакт на сцената. Имали са го и извън нея. Към споменатите творби добавям и Чайковски-концерт за цигулка, Тройния от Бетовен заедно с Марта Деянова и Любомир Георгиев. Всъ��ност Добрин Петков разбираше служенето на музиката като едно цялостно действие, в което влизаше не само дирижирането, но и възможността да помага на по-младите музиканти от него. Да им сътрудничи като по-опитен колега. Помагаше им абсолютно безкористно.

Минчо Минчев и Найден Тодоров на концерта в памет на Добрин Петков, 2023

Самият Минчо Минчев неведнъж е споделял, че когато се е върнал от Лондон, независимо от факта, че беше взривил конкурса “Карл Флеш” с няколкото награди, които взе, е имал нужда понякога да поиска съвет – и тук Добрин Петков е бил за него незаменимият музикален ментор. В тези съкровени минути нямаше как да не си спомня, че последните си концерти Добрин Петков изнесе с Пловдивската филхармония със солист именно Минчо Минчев, който свири концерта на Чайковски. Заедно честваха 40-годишнината от създаването на оркестъра – на 25 септември, 1986 г. в Пловдив, а на следващия ден – в Габрово. С тези концерти, Добрин Петков е казал “с Богом” на своята публика. Впрочем големият български цигулар тази година (2023) е ��пределен и за “Артист на фокус” на фестивала “Софийски музикални седмици”. Мисля си, че това е много по-здравословно поредно насочване на общественото внимание към неговата невероятна творческа фигура, отколкото онова, свързано с различните апетити по отношение на цигулката, която държавата купи за него и която той все още “употребява” по един неповторим начин. Толкова неповторим, че трудно може да се разкрие следващия, така достоен за инструмента, за да поеме един ден. (Моля, не бързайте, Минчев има още какво да “ни съобщи” по своя неподражаем начин с този инструмент, а е и във великолепна форма) щафетата от този огромен инструменталист и музикант. И човек.“

Стойка Миланова

И нещо лично: Така се случи в живота ми и не мога да не бъда благодарна за този шанс, че навремето преди много, много години, благодарение на диригента Емил Чакъров, се срещнах с Минчо Минчев, с Екатерина Дочева и още прекрасни талантливи музиканти. Между тях бе и Стойка Миланова. Историята е дълга, красива, а и малко тъжна – Емил вече не е в нашия свят от почти 33 години…Но това е друг разказ, който те знаят. А и темата е друга.

Последният концерт със солист Минчо Минчев, на който бях, бе Новогодишният концерт в зала 1 на НДК на 1 януари тази година. Но тук отново ще цитирам текст на Екатерина Дочева, публикуван и във „въпреки.com”. „Не случайно завършвам текста си с името Минчо Минчев.

Минчо Минчев и Емил Табаков, 1 януари 2024

Най-напред ��ризнавам, че обичам да гледам на сцена тандема Емил Табаков-Минчо Минчев. Обзема ме едно чувство на сигурност, че ще чуя цялата музика и нищо друго освен музиката. Под палката на Табаков Минчев изсвири три пиеси – “Песен” от Панчо Владигеров, “Хумореска” от Дворжак и Руски танц от Чайковски. Никога не бях чувала Минчев да свири наглед лесната “Хумореска” – по-късно разбрах, че я е свирил за първи път. Трите пиеси предлагат широк диапазон от изисквания по отношение на изразността, особено когато цигуларят знае истинското значение на тази дума. За пореден път се убеждавам, че Минчо Минчев не само е невероятен музикант и особено щедро докоснат от Бога цигулар. Отдавна, естествено осъзнал личната своя отговорност към мощния талант, който му е даден, той търси непрекъснато следващия нов звук за дадената пиеса. Дълбае, дълбае…

Виолончелистът Сион Найман, Емил Табаков и Минчо Минчев, 1 януари 2024

Постига такива неща, че и този път констатирах до каква степен е способен да съблазни публиката със звука си, с маниера си да модифицира този звук така, че да провокира креативността във въображението на слушащия. Да го поведе със споделеност, с елегантност и артикулирана образност накъдето е решил. Прави го без усилие – с тази специфична негова подкупваща откритост, която сега, в късния му период, е още по-въздействаща – изчистена, без примеси, само с красивата и смислена музика, предназначена сякаш за всеки един от многолюдието в зала 1 на НДК.“

И сега, вероятно, ще виждаме Минчо Минчев и съпругата му Валя на концерти в зала „България“ в някоя от ложите на първия балкон като част от публиката. Ще се смеем в антракта, когато си припомняме като студенти и малко по-големи сме пътували на стоп за поредния му концерт, например, с Пловдивска филхармония и за още куп весели и не съвсем истории, но винаги свързани с любовта към музиката. Вероятно, звучи сантиментално, по-скоро, но всъщност е свързано с един изключителен път като този на Маестро Минчо Минчев.

Акцията на Светлин Русев и Минчо Минчев в недовършената част на ХГ "Владимир Димитров-Майстора"в Кюстендил, юни 2012

И тук ще вмъкна едно невероятно преживяване, свързано с приятелството му с художника Светлин Русев. 2012 година Светлин направи изложба в незавършеното пространство на ГХГ в Кюстендил като гневен призив, че така не може. На този своеобразен пърформънс свири Минчо Минчев. Беше невероятно…Така и до ден днешен не е довършено, но какви изложби се правят там и под дъжд, а и сняг. Поличба…

Май стана много фрагментиран текст, но как да си представя, че повече няма да ходя на концерт на Минчо, на Стойка. Но личният избор е свещен! Всъщност БНТ разполага с богат архив и за двамата музиканти от най-ранните им години. За малка част от него имам и скромен принос. Но това е друга история. Не описвам изключителните биографии на двамата забележителни цигулари. Сега е лесно, който иска ще ги отрие.

Минчо Минчев на новогодишния концерт в зала 1 на НДК, 1 януари 2024

Мога финално само да кажа „Благодаря“! Останалото са подробности…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архиви на НДК, Софийска филхармония, МФ „Мартенски музикални дни“ и Министерство на културата

#��инчо Минчев #Екатерина Дочева #Стойка Миланова #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под д��ригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Самият фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Именно тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки може да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала. Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на личности и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-конференции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са ��ругите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае. И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други. И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното изкуство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Софийски музикални седмици #Пламен Джуров #Людмил Ангелов #Момчил Георгиев #Софийски солисти

1 note · View note

vprki · 3 years ago

Text

Живяхме и живеем във времето на „Софийски солисти“

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откри 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август миналата година, с което се сложи началото на предстоящото честване на 60 годишния юбилей на забележителния оркестър, феномен в българската култура.

И дойде денят 19 март - датата, на която през 1962 г. новосъздаденият тогава Софийски камерен оркестър изнася първия си концерт - се отбелязва като рождената дата на камерния ансамбъл "Софийски солисти". Най-известният и уважаван камерен оркестър у нас започва серия от събития по този повод, а началото беше дадено на 19 март в зала "България". Програмата бе направена специално така, че да почете основателите - с две от произведенията, звучали в дебютния концерт, но и в традицията винаги да има разнообразие и интересна концепция, която да задоволява вкуса на верните им почитатели. Отново, както преди 60 години прозвучаха Концерт за пиано и оркестър в сол минор от Бах, Камерен концерт за флейта, английски рог и струнни от Артур Онегер (двете творби, включени в историческия първи концерт на състава), Бранденбургски концерт №3 от Бах и Концерт за оркестър, който Лазар Николов посвещава на "Софийски солисти". Солистка в Баховия клавирен концерт бе прекрасната и талантлива Виктория Василенко, а в творбата на Онегер - Явор Желев и Слав Славчев, членове на Симфоничния оркестър ��а БНР.

Виктория Василенко и Пламен Джуров на концерта на 19 март 2022 година, снимка: Василка Балевска

Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов /1932-2017/. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Михаил Ангелов, снимка: личен архив

Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. „Софийски солисти“ са носители на всички български награди и много международни отличия. Но бяха особено щастливи миналата година в Созопол, когато бяха удостоени с наградата на фондация „Аполония“ „Аполон Токсофорос“ за значим принос в развитието на българската култура и представянето ѝ зад граница.

В години, независимо в кои медии сме работили винаги сме отделяли специално място на ансамбъла, неговите ръководители във времето, прекрасните им солисти. Многобройни са текстовете ни, особено, във „въпреки.com”. /А още от ученическите ми години, благодарение на майка ми, почти, не съм пропускала техен концерт – б.а./

Концертът на "Софийски солисти" с Лия Петрова на "Аполония" 2021 година, снимка: Тихомира Крумова

Ще се върна към разговора ни с маестро Пламен Джуров малко преди откриването на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“ 2021 с концерт на „Софийски солисти“ с участието на забележителната цигуларка Лия Петрова. Той сподели тогава за „въпреки.com”: „Може би съм идвал повече от десетина пъти на „Аполония“ почти от самото начало на фестивала. Участвал съм заедно със „Софийски солисти“ в концерти с различни програми, с прекрасни солисти. Но съм се включвал и в теоретични разговори и срещи между творците във форуми, които е организирала фондация „Аполония“. Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, в България има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които потребяват изкуство. И тук, в Созопол, това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Всички са свързани с времето – какво ще бъде времето. Много е естествено! Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“ Концертът им беше на световно равнище и с поредното присъствие на младата и безкрайно талантлива Лия Петрова, за която артистичният директор на фестивала Маргарита Димитрова ни каза: “Лия обича оркестъра и те я обичат“. А маестро Джуров с възхита и обич говори за цигуларката: „Кариерата на Лия Петрова започна със „Софийски солисти“ още, когато беше шестгодишна. И досега помни как съм я посрещнал – един голям стар чичко. Това е било преди повече от четвърт век! Винаги, когато имаме възможност свирим с нея. Лия не може да не я обичаш, не може да не я уважаваш. Тя е направо невероятна! Много малко знаят какво представлява Лия Петрова в чужбина с нейните съвършени езици – перфектно говори английски, немски, френски, с което спечелва веднага. Стегнатите японци я гледаха като божество. / „Софийски солисти“ заедно с Лия Петрова имат блестящи турнета в Япония 2016 и 2019 година – б. а./ Контактна, приветлива, лъчезарна – тя създава около себе си светлина и лекота. Свири прекрасно, много интересно. Ние с��е правили над 20 концерта с нея. Всеки път тя търси нещо ново.“

Пламен Джуров и Добринка Табакова в зала "България", 2018 година, снимка: Стефан Джамбазов

„ Софийски солисти“ обичат да откриват, да работят с млади и талантливи музиканти. И това ги прави истински щастливи на сцената, на репетициите. А, както отбелязахме имат и пристрастие към съвременната музика и, въпреки известната скептичност на традиционната българска публика почти няма техен концерт, в който тя да не присъства. Припомняме великолепния им концерт в рамките на 49-ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“ 2018, когато изсвириха концерта за виолончело и струнни на изключително талантливата ни композиторка Добринка Табакова със световна кариера и авторитет със солист великолепния Атанас Кръстев. Тогава по време на една от репетициите тя беше седнала на средните редове в празната зала. Не спираше изпълнението и само между частите, когато маестро Джуров се обръщаше към нея, тя отиваше към сцената даваше не толкова съвети или инструкции, а споделяше своите усещания и разбирания за изпълнението и интерпретацията на Атанас Кръстев и оркестъра с деликатност, уважение и обич към изпълнителите.

Забележителна е и съвместната работа на „Софийски солисти“ с композитора Петър Дундаков.

Петър Дундаков и Пламен Джуров във Военния клуб, 2017 година, снимка: Стефан Джамбазов

По повод на мултимедийния си концерт - спектакъл по негова идея и музика „Песента на ветровете“ с участието на камерен ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров и майсторските изпълнения на познатите от съвременната музикална сцена джаз тромпетист Росен Захариев и сопраното Гергана Димитрова, солистка на „Мистерия на българските гласове” и „Ева квартет” композиторът сподели за „въпреки.com” тогава: „Според мен това, което движи една музика е духът ѝ, в смисъл дълбоките ѝ принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите. Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”. Така беше и в съвместния им проект „Пандора“ –заедно с Балет „Арабеск“, камерна опера с хореографски сцени по музика на холандския композитор Пол ван Брюхе и българския композитор Петър Дундаков, с оперния глас на Цветана Бандаловска и два ниски гласа от “Мистерия на българските гласове” Евелина Христова и Даниела Димитрова. На премиерните спектакли април 2015 година музиката с участието на „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров беше с изпълнена на живо.

Панчо Владигеров, Васил Казанджиев и "Софийски солисти", снимка: личен архив

За всеки концерт и проект на „Софийски солисти“ може да се пише много и детайлно преди всичко с радост и възторг за подаръка, който правят вече шейсет години на меломаните не само в България, а и по света – от Япония до Хаваите. По време на извънредната ситуация заради пандемията от Covid-19 не можеха да репетират, беше невъзможна срещата им с публиката, но да вярваме, че това време бавно, но сигурно отминава. По този повод, така угнетил целия артистичен свят Пламен Джуров сподели за „въпреки.com” миналата година на „Празниците на изкуствата Аполония“: „Това е най-подходящият момент за получаването на тази награда /„Аполон Токсофорос“/, защото много ни порази положението заради Ковида – три месеца не се бяхме събирали. Работим и няма резултат, няма срещи с публиката. Това сега с наградата ни дойде като вдъхновение и надежда за бъдещето“. А бъдещето е вече тук с поредицата от концерти в юбилейната година за ансамбъла и не само. Но преди това още малко подробности и връщане във времето.

„Софийски солисти” е състав, който отдавна си е извоювал трайно място в културния живот на България. Невероятно обширният им репертоар – от 15 век до новонаписани произведения, яркото им сценично присъствие и ювелирното съвершенство на интерпретациите им ги правят любимци както на публиката, така и на критиката. Ансамбълът съчетава в едно традиции и новаторство, уважение към утвърдените авторитети и подчертан стремеж към подпомагане на младите таланти. „Софийски солисти” са работили в всички значими български музиканти – композитори, диригенти, солисти. Особено активна е тяхната творческа връзка с Марин Големинов – като композитор и диригент. И досега постоянен партньор на състава е Минчо Минчев. Но и редица млади музиканти имат първите си опити с оркестър именно със „солистите”. Ансамбълът многократно е правил интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън. За своя мисия "Софийски солисти" приемат изпълнението и популяризирането на съвременната българска музика. Вдъхновители са за създаването на десетки стойностни произведения от Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Константин Илиев, Лазар Николов, Александър Райчев, Димитър Тъпков, Симеон Пиронков и много по-младите Добринка Табакона, Петър Дундаков, Петър Керкелов. На оркестъра посвещават творби и неговите трима диригенти и талантливи композитори – Васил Казанджиев, Емил Табаков и Пламен Джуров, а има и редица произведения за състава, написани от чужди автори.

Гиа Канчели и Емил Табаков на концерт в зала 1 на НДК със Симфоничния оркестър на БНР, 2013, снимка: архив на НДК

Майсторският стил на музициране и богатите изразни възможности на ансамбъла в унисон с композиторските търсения през 60-те години на 20 век имат благотворната роля за раждането на нова жанрова разновидност в българската симфонична музика – камерния симфонизъм. Сред любимите автори от по-ново време на „Софийски солисти“ са забележителните композитори с нелека творческа съдба в бившия Съветски съюз – Алфред Шнитке /1934-1998/, Гиа Канчели /1935-2019/, гостувал на ансамбъла, София Габайдулина и други.

Ще си позволим и нещо лично, свързано с маестро Пламен Джуров. Приятелството ни е от студентските години, когато заедно участвахме в различни събития, срещи на младата творческа интелигенция. Той винаги е бил личност с отношение и разбиране на колегите си от другите жанрове на изкуството. Когато създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” преди осем години, той беше един от първите, които ни повярваха и даде интервю за нас. В него той каза изключително важни неща, чиято актуалност се оказа непреходна във времето, в което живеем. „За разлика от много страни, за разлика от театъра, при нас почти всеки концерт е премиера. И тя остава единствената, следващият концерт е с нова програма. В България в момента няма механизъм, в който да мултиплицираш програмите. Това е, защото всички са затворени там, където работят. Сравнително малко се пътува, няма партньори в другите населени места. Няма Концертна дирекция. Няма звено, което поддържа постоянни, стабилни връзки с чужбина. Всичко е на парче. Отделни пътувания в чужбина на лични връзки или на някакво общо познаване на състав или изпълнител. Тоест стихийност, която обаче върви в декресчендо. Защото това, което мен ме боли, че при такава изведнъж взривно развила се медийна система, това, което наричаме европейски ценности в културата заема твърде малко място. Не говоря само за музиката. Едно от тежките наследства на социализма е разпокъсаността на отделни гилдии. липсва тази национално-философска психологическа основа, която да ни спои, да ни направи да можем да разговаряме. Ние трудно разговаряме помежду си. Най-удобната форма е сега, като ти си срещу мене и после ми отговориш. Както е казал Радичков за българския диалог – това са два монолога”, каза тогава музикантът. А сега и в друг - политически и социален контекст думите му звучат с днешна дата още по-актуално, дори драматично за съвременното ни общество…

Пламен Джуров, снимка: Стефан Джамбазов

2020 година беше дигитално възстановеното копие на трилогията „Хан Аспарух“ на режисьора Людмил Стайков по сценарий на Вера Мутафчиева. Новият филм е със заглавие „Ханът и империята“. Оригиналният филм беше премонтиран в изцяло нов разказ, съобразен със световните тенденции, с динамична монтажна структура, нова музика и съраунд звук от ��ай-високо ниво.Това е най-мащабният филм в историята на българското кино. С него през 1981-ва са отбелязани 1300 години от създаването Българската държава. Автор на музиката е забележителният композитор Симеон Пиронков /1927-2000/. На базата на класическата творба за българското кино в три серии с обща дължина 333 минути, Людмил Стайков на практика прави нов филм „Ханът и империята“ вече с дължина 140 минути с нова музика, звуковите ефекти, дигитализираното изображение в 4K резолюция и отговарящ на всички световни критерии за филмово разпространение. Такава мащабна реставрация на изображението на оригинален филм за първи път се направи в България. Под диригентството на проф. Пламен Джуров е записана музиката към новия филм. Включват се четирима известни съвременни български композитори, но в основата е трудът на автора на музиката на „Хан Аспарух“ Симеон Пиронков. Новата скъсена версия запазва част от оригиналната музика на композитора. Налага се един от авторите - Минко Ламбов да дешифрира музиката по нотни бележки, които не са пълни и към това да се прибавят и нови произведения... Участват още композиторите Румен Бояджиев, Александър Карагьозов, Стефан Димитров. „Людмил Стайков приемаше и отхвърляше кое да остане. Той прояви завидно търпение и вкус, воля и въображение как трябва да звучи музиката в този филм - това беше сложното в историята... участваше оркестър, хор и беше много голям обем от работата..." Споделя тогава Пламен Джуров пред БНР. А в по-обширно интервю за БТВ уточнява: “В основата бяха „ Софийски солисти “. Аз, като диригент на състава, първи получавах нотите на готовите творби. Ние правехме предварителни подготовки, на които готвехме главните интерпретационни условия – линии, динамичности... След това се събирахме с другите – симфоничния оркестър на Националното радио и солисти от Филхармонията. Имаше блестящи сола. Въобще, в записите взе участие каймака на българските оркестри.“

Камерен оркестър "Софийски солисти", снимка: архив на състава

С днешна дата можем да коментираме, че режисьорът Людмил Стайков не случайно се обръща към маестро Пламен Джуров и „Софийски солисти“. Още като млад режисьор той прави великолепен документален филм „Софийски солисти“ през далечната 1970, един от първите в тогава единствената национална телевизия. Черно бял, експресивен и сега да се гледа няма като въздействие и артистичност да се усети като стар и демоде. В него има фрагменти по какъв начин Васил Казанджиев, репетирайки, повтаря 15-20 ноти 36 пъти. Това е незабравим документален филм, който би било прекрасно да се види и сега.

И една друга много важна подробност за маестро Васил Казанджиев и „Софийски солисти“. Симфония № 14 в сол минор (опус 135) на Дмитрий Шостакович е създадена 1969 година. Предназначена за изпълнение от малък оркестър, сопран и бас, посветена на английския композитор Бенджамин Бритън. По форма наподобява песенен цикъл върху текстове на Федерико Гарсия Лорка, Гийом Аполинер, Вилхелм Кюхелбекер и Райнер Мария Рилке, обединени от темата за смъртта. Представена е за пръв път на 29 септември 1969 година в Ленинград от Московския камерен оркестър под диригентството на Рудолф Баршай със солисти Галина Вишневская и Марк Решетин. А задграничната ѝ премиера е в … България – на следващата 1970 години с Камерния ансамбъл „Софийски солисти”, диригент е Васил Казанджиев, а солисти - Милкана Николова /която от десетилетия живее във Виена, забележително българско сопрано –б.а./, и Павел Герджиков. Миналата година в рамките на 52-ия фестивал „Софийски музикални седмици“ тя отново бе изпълнена от ансамбъла под диригентството на маестро Пламен Джуров и солисти Цветана Бандаловска и Бисер Георгиев. В този концерт имаше и вълнуващ парадокс - бяха изпълни две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ 29 години след създаването им…Първото им изпълнение е в Португалия. Не са малко прекрасни произведения на български композитори да имат своите премиери извън страната ни. Но това е друга тема, за която сме писали неведнъж във „въпреки.com”.

Текстът, посветен на юбилея на „Софийски солисти“ ще ви се стори малко разхвърлян и недостатъчен, но в любовните обяснения е така…

Следващите концерти за юбилея на „Софийски солисти" са планирани за следните дати през 2022г.: 20 април в Централния военен клуб, диригент – Георги Патриков, солисти: Симона Кодева – сопран, Виктор ��еодосиев – валдхорна; 8 май в зала "България", диригент – Найден Тодоров, солисти: Надежда Цанова – пиано, Петър Македонски – тромпет; 13 май в зала "България", диригент – Емил Табаков, солист: Минчо Минчев – цигулка.

Живеем във времето на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“. Не го пропускайте! ≈

Текст: Зелма Аламелх

Снимки: Стефан Джамбазов, Тихомира Крумова, Василка Балевска, архив на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, на НДК и личен архив

#Софийски солисти #Пламен Джуров #Емил Табаков #Васил Казанджиев #Михаил Ангелов

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Трийсет и седмата „Аполония“ - с любов и вдъхновение под открито небе

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откриват 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува отново и, както миналата 2020 заради пандемията от Covid-19, ще бъде изцяло открито.

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма.се намери изход. Българските артисти с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 37-то издание на феста, а когато преди две години попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 37- то издание, заради неизв��стността от развитието на пандемията. Питаме я сега в контекста на един от традиционните вече от години акценти в програмата: „Каква е нейната цена успеха „Празниците на изкуствата Аполония“ да са толкова обичани, чакани?“.

Маргарита Димитрова, снимка: архив на фондация "Аполония"

А тя е лаконична: „ Работа, познание, работа, любов, работа!“. Отбелязва, че тази година програмата е била подготвена отдавна и бързо. Артистите от различните изкуства обичат и за тях е удоволствие и чест да са участници на Празниците в Созопол. А ние знаем, че Маргарита Димитрова и нейният екип сътрудници ден след финала на поредната „Аполония“ тръгват в подготовката на новата. Дори често имат планове и уговорки за следващи години. Стандарти!

И така, откриването е на 30 август в Амфитеатъра на Созопол с концерт на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, който тази година отбелязва 60 години от създаването си с диригент маестро Пламен Джуров. Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Софийски солисти са своеобразна лаборатория за изпълнения на съвременна българска и чуждестранна музика. Ансамбълът многократно прави интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън и други. В същото време за него са написани и много български произведения от Васил Казанджиев, Александър Райчев, Емил Табаков. Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. Софийски солисти са носители на всички български награди и много международни отличия.

Пламен Джуров на репетиция със "Софийски солисти" в зала "България", снимка: Стефан Джамбазов

Солистка на концерта на Празниците е талантливата ни прекрасна цигуларка Лия Петрова, която свири на великолепната цигулка Хелиос на Карло Бергонци от 1735. А както каза Маргарита Димитрова „оркестърът я обича и тя ги обича“. Само припомняме, че преди време „Софийски солисти“ и Лия Петрова направиха бляскаво едномесечно турне в Япония. А преди малко повече от месец в рамките на 52-рия Международен фестивал „Софийски музикални седмици Ансамбълът под диригентството на маестро Джуров изпълни забележителна програма в зала „България“ -две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ и забележителната 14-та симфония на Дмитрий Шостакович. „Софийски солисти“ начело с Пламен Джуров са от честите гости на Празниците и винаги са прекрасни програми и великолепни солисти. Любов!. Тази година в програмата на откриването ще бъдат изпълнени произведения на Телеман, Сен-Санс, Бела Барток, Холст.

Да, един от акцентите на Празниците са годишнините. Стогодишнината на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ ще бъде отбелязана с концерта на 31август от 19 часа в Амфитеатър на Джаз сектет, ръководен от прекрасния музикант Михаил Йосифов и негови студенти. Този концерт е част от великолепната програма на Академията през юбилейната 2021, в която младите музиканти и преподавателите им показаха вековния дух на българската Алма Матер на музиката. Най-младият ректор в история ѝ проф. Сава Димитров с амбиция и въображение налага смисъла и истинското ѝ място в културния облик на страната ни. Един друг юбилей, който отбелязва целия свят, особено Аржентина – 100 години от рождението на Астор Пиацола е в програмата на „Аполония“ на 3 септември от 21 часа на Амфитеатъра. Изпълнителите - Йован Богославлевич (Сърбия) цигулка, Цветан Недялков китара, Маргарита Калчева контрабас, Матиас Гонзалес (Аржентина) бандонеон, Людмил Ангелов пиано. Не за първи път Пиацола е в програма на фестивала. През 2017 година Софийски солисти заедно със знаменитите Красимир Щерев /акордеон/ и Георги Василев /китара/ изпълниха двойния концерт на Астор Пиацола за китара, бандонеон и струнен оркестър.

Живко Петров /л/ и Людмил Ангелов /д/ на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

А маестро Ангелов има специално отношение към аржентинския композитор и за „въпреки.com” по повод годишнината на Пиацола, роден на 11 март 1921 г. сподели: „Неговата музика ми беше позната отдавна и винаги ми е харесвала. Но в момента, в който започнах да я изпълнявам, усетих онова много специално привличане, което определени автори ми оказват. Това мигновено емоционално въздействие на музиката му, абсолютно директната емоция, е вероятно едно от най-големите ѝ качества. Свирил съм многократно негови произведения, с различни формации, и не преставам да ѝ се възхищавам и обичам“. За Людмил Ангелов ще споменем и малко по-късно.

В контекста на годишнините на „Празниците“ ще отбележат и един тъжен юбилей – 30 години от смъртта на признатия за от най-великите вокалисти Фреди Меркюри на 4 септември от 21 часа в Амфитеатъра. Точно 30 години след като Фреди Меркюри отлетя от този свят, българските музиканти почитат великите Queen. Acoustic Queen Project включва над двайсет от най-големите хитове на ��рупата. Те ще прозвучат за пръв път на „Аполония“. Това е една от премиерите в Созопол. Тръгнахме с Фреди на минорна вълна и затова не можем да не споменем като акцент в програмата два вълнуващи концерта за талантливи хора, загубили битката с Корона вируса. На 2 септември от 21 часа в Амфитеатъра „В памет на Димо Стоянов - P.I.F.“ с участието на Ерсин Мустафов, Влади Ампов – Графа, Влади Михайлов, Дичо. А групата написаха: „Миналата година, няколко дни преди Коледа почина Димо Стоянов, вокалист на P.I.F., всеотдаен музикант, безрезервно вярващ и подкрепящ младите, човекът, който прибираше сутрин звездите…Този концерт е посветен на него.“. �� на 4 септември от 19 часа в Амфитеатъра е концертът „Спомен за Камен Чанев“ с участието на Иван Момиров, Кирил Манолов /един от най-близките му приятели/, Юлиян Константинов и Вяра Шуперлиева пиано.В края на ноември 2020 се сбогувахме с Камен Чанев, певеца, покорил с гласа си световните сцени, изключителния професионалист и скъп приятел. Камен Чанев беше най-успешният български тенор с международна кариера. Той беше солист на Националната опера и балет – София и на Пражката опера. Завършва Националната музикална академия Проф. Панчо Владигеров. Специализира в Римската академия за изкуство и култура при Борис Христов. Работил е с Александрина Милчева, Гена Димитрова, Леоне Маджера . Лауреат е на конкурса Йоси Бьорлинг, Швеция. Името му се свързва преди всичко със сцените на Виенската Щатсопера и Арена Ди Верона, гостува и на големите оперни театри в Европа, Азия и САЩ.Неговата звезда продължава ярко да блести, красивият му глас звучи в спомена за великолепните и неповторими образи, които създаде…

Ако се вгледаме детайлно в Програмата на Празниците, те е винаги имат някак своя драматургия, а не само акценти. Тази година се налага в концертите и квартетът. С усмивка Маргарита Димитрова казва дали е на добро тази четворка. Убеждаваме я, че с такива програми и изпълнители не може да не е за добро. На 1 септември от 19 часа в Амфитеатъра са Клавирните квартети на Йоханес Брамс със звездни музиканти Лия Петрова - цигулка, Румен Цветков - виола, Александър Сомов - виолончело и Людмил Ангелов – пиано.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

Маестро Ангелов и първият носител на наградата на фондация „Аполония“ Аполон Токсофорос и почти всяка година в Созопол ни радва с концертите си – рецитали или съвместно със забележителни музиканти Александрина Пендачанска, Веско Пантелеев-Ешкенази, Живко Петров… А на 31 август четиримата пианисти, които ни възхитиха още през 2015 година зала 1 на НДК Ангел Заберски, Георги Черкин, Живко Петров и Иван Янъков ще са специалният квартет, който в изпълненията си преплита класиката и джаза виртуозно. Прекрасни музиканти – челисти Атанас Кръстев, Виктор Трайков, Теодора Атанасова и Момчил Пандев, обединени в Underground Cello Quartet премиерно ще ни представят програмата си. Вълнуващо, нали? Но и да пропускаме и рецитала на изключително талантливия пианист Сергей Редкин на 3 септември. Той има забележителна кариера, а тази година спечели втора награда на един от най-престижните музикални конкурси Кралица Елизабет в Брюксел, Белгия.

Очакват ни и други премиери в киното, в литературата и не само. Една е много специална, поне за нас – „Ангелски хроники“ е първата книга на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров на 2 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия.

Найден Тодоров, снимка: Кирил Христов

Тогава ще бъде представена и последната книга на Мария Касимова-Моасе “Записки от Шато Лакрот“. И двете на издателство „Колибри“. А на 5 септември на същото място и в същия час Георги Господинов ще представи най-новата си книга „В пукнатините на канона“ на издателство „Жанет 45“. Час преди това от него ще научим и как е минал майсторския му клас, към който има изключителен интерес, както сподели Маргарита Димитрова.

На 2 септември от 22 часа в лятното кино предпремиерно ще гледаме филма „Февруари“ на Камен Калев. Да не забравяме и документалното кино, пристрастие на селекционера на филмовата програма на Празниците“ проф. Божидар Манов. На 1 септември от 20 часа е премиерата на документалния филм „Живот от живота“ на Стефан Командарев, посветен на драматичната тема за донорството в България.

Стефан Командарев /л/ и Божидар Манов /д/ на "Аполония", снимка Стефан Джамбазов

За втори път след 2019 година майсторски клас ще има и Александрина Пендачанска. Тогава на концерта на учениците ѝ тя каза, че открила за себе си, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм го научила от майка ми /Валери Попова/ и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни и вълнуващи срещи с публиката. Те предстоят, като първата среща е с маестро Пламен Джуров и Софийски солисти, ще чуем писателя Захари Карабашлиев, ще почетем Камен Чанев…Ще си припомним забележителното списание за култура на БТА ЛИК, което спря през 2013 година. После се появи с един два специализирани броя, но сега на „Аполония“ генералният директор на Агенцията Кирил Вълчев ще съобщи неговото възраждане. Специално за “въпреки.com” той написа: „БТА ще представи броя на завръщащото се емблематично за българската култура списание “ЛИК”, посветен на изкуството по време на пандемията, на “Аполония” в Созопол.

Маргарита Димитрова и Кирил Вълчев, снимка: БТА

Аполон е едновременно покровител на изкуствата и предводител на музите, но и лечител, включително срещу чума. Според мита през Троянската война той девет дни изпращал със стрели чума в лагера на ахейците, а след жертвоприношения за омилостивяването му спрял заразата. Аполон спрял и чумата в Атина след като загинали 100 хиляди души и полисът загубил Пелопонеската война срещу Спарта през V век преди Христа, за която чума Тукидид пише, че била “толкова голяма и страшна като заплаха, че в човешката памет няма сравнима с нея”. Двете начала в Аполон - на изкуството и на лечителството намерили продължение в синовете му - най-великия певец на Древностра Орфей и бога на медицината Асклепий. На “Аполония” със списание “ЛИК” за изкуството през пандемията БТА иска да покаже, че изкуството лекува и грижата за душата ни е лекарство, което е не по-малко важно от лечението на телата ни. За да “ваксинира” с новини за изкуството през тази година БТА създава и нова редакция за знание и култура, наречена “ЛИК” по името на емблематичното списание, издавано от националната информационна агенция на България. “Post nubila Phoebus” (“След мрачно време - Феб”), ни уверява древната сентенция как след неприятностите идва Феб (Слънце, както наричали Аполон). Със следващия брой на “ЛИК” БТА планира да покаже, че това е вярно, като разкаже за идващата в края на лятото “Аполония” в Созопол“. На добър час на ЛИК, списание, създадено още през далечната 1965 година, което винаги очаквахме и четяхме, като бързахме и да се абонираме, за да го имаме…

И за финал на този въвеждащ текст към 37-то издание на Празниците на изкуствата Аполония за една изненада и необичайно представена, която ни очаква от 31 август в двора на Художествената галерия – Фотоизложба на Димитър Караниколов „Нечовешки поглед“, куратор Елена Филипчева. Той е архитект и любител травъл фотограф. Завършва архитектура в София през 2002 и специализира в Oosterhuis NL – Ротердам. През 2004-2006 работи за Foster+Partners – Лондон, след което създава студио MESHROOM за архитектурни визуализации. Той води уъркшопи за постпродукция и експериментира с интериорен дизайн и създаване на мобилни игри. Неговият проект Loft 9b е номиниран за най-добър проект на Archilovers за 2015, а фотографите му са публикувани от National Geographic, Lonely Planet, Fubiz и Designboom.

Димитър Караниколов, снимка: архив на фондация "Аполония"

В последните години пътува на специализирани фотографски експедиции в Монголия, Мианмар, Ботсвана, Исландия, Етиопия и други в опит да заснеме автентични места и хора и непознати гледни точки със своя дрон. През 2019 печели IPA (International Photography Awards) в категорията травъл фотография, а през 2020 става Aerial Photographer of the Year в категория изящно изкуство. До момента има 4 самостоятелни фотоизложби.

И ако миналата година винилите със снимките от фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ (светла да е паметта и на двамата, обичаха/обичат Аполонския Созопол) бяха изложени на оградата на двора, сега фотографиите на Димитър Караниколов ще са на земята. И посетителите ще ги гледат „отгоре“, като дронове ниско летящи, ако можем да си го представим с повече въображение…

Фотография на Димитър Караниколов, снимка: архив

И да очакваме в деня на откриването на Празниците новия носител на наградата Аполон Токсофорос.

Не е възможно да разкажем за всички вълнуващи събития на „Аполония“ - повече за програмата на фестивала може да прочетете на https://apollonia.bg/.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фондация „Аполония“

#Аполония #Маргарита Димитрова #Софийски солисти #Пламен Джуров #Людмил Ангелов #Димитър Караниколов #Георги Господинов #Созопол

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Критичен поглед: За святостта и тленността в Марин Големинов и Шостакович

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ отново предостави на столичната публика интригуваща програма, която не може да се чуе всеки ден. В рамките на 52-рия Международен фестивал Софийски музикални седмици съставът под диригенството на Пламен Джуров изпълни две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“. Написа за „въпреки.com” Калина Томова, докторант по музикознание към Института за изследване на изкуствата, БАН.

Написани през 1992 г. в края на живота на композитора, докато той е при сина си в Португалия, двете малки кантати са изпълнени за първи път там от местен хор и струнен оркестър. Самите произведения не се отличават с трудна фактура или дължина – просто са малки музикални бисери и през изразителността на църковно-славянския текст на молитвата, чрез която миряните са покланят пред свещения кръст. Любовта на композитора към всичко българско в тези творби е облечена в късния му стил, без да изразява желание за показност или слава, а само смиреността на истинския вярващ.

(Парадокс - творби на един от най-знаменитите ни автори да бъдат изпълнени 29 години след създаването им. Не са малко прекрасни произведения на български композитори да имат своите премиери извън страната ни. Но това е друга тема. – б. ред.).

Тези първи изпълнения за България бяха допълнени от Симфония № 14 на Шостакович, като е важно да не позволявате на заглавието на творбата да ви заблуди – построена в крайно необичайна форма, „Симфонията“ е за камерен оркестър, ударни инструменти и солисти - сопран и бас, като се състои от 11 поеми на авторите Федерико Гарсия Лорка, Гийом Аполинер, Райнер Мария Рилке и Вилхем Лудвиг фон Кюхелбекер. Напомняща по-скоро на кантата, творбата е създадена с цел да „възпее“ ужасите на смъртта – целта на автора е била да утвърди в съзнанието на слушателите красотата и стойността на живота чрез показването на гибелта в най-негативните ѝ проявления. Всички поеми засягат тематиката за ранна, насилствена или несправедлива смърт, като макабрената музика подсилва чувството за ужас, а на моменти и за погнуса. Двамата солисти – Цветана Бандаловска и Бисер Георгиев – имаха шанс да демонстрират не само изразителна дикция в мелодичните линии, които като цяло се основаваха на парландо рецитацията (на моменти в особено неудобна за певците теситура), но и да предадат смразяващия кръвта страх чрез темброви промени и трудни за изпълнение пасажи.

Макар и скромна откъм обем на изпълнители, оркестрацията на Шостакович е много характерна, като на моменти изолирането на отделни групи инструменти от целия състав и особено на ударната секция мигновено предизвиква желаните от автора асоциации в съзнанието на слушателя – така идеите на Шостакович проникват директно на подсъзнателно ниво, а не остават само на когнитивно равнище. Основната тема в цигулки, базирана на хорала на Dies irae, е заявена още в първата песен „De profundis“ по текст на Лорка и присъства под различни форми през цялата симфония, но се завръща победоносно в предпоследната песен „Смъртта на поета“ по Рилке, по този начин оформяйки тематичната арка на творбата и обединявайки цикъла освен философски, и музикално.

Тази монолитна програма беше част от 52-рото издание на Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, който вече повече от половин век е своеобразен празник за столичните любители на класическата музика заради особеното внимание, което е отредено на рядко изпълнявани творби и композитори. Концертът беше част от цикъла „Преглед на българските оркестри“, като до края на Фестивала публиката ще може да чуе на софийска сцена и Варненската (на 28 юни), и Русенската (на 30 юни) филхармонии.

Текст: Калина Томова

Снимки: Калина Томова, Стефан Джамбазов и архив

Бележки на редактора: Симфония № 14, Op.135 от Дмитрий Шостакович е завършена през пролетта на 1969 г. и изпълнена за първи път през същата година. Симфонията е написана за сопран, бас и малък струнен оркестър с перкусии. В него са използвани стихотворения на четирима автори, всички текстове са някак свързани с темата за смъртта, особено несправедливата или преждевременната смърт.

Стиховете се четат на руски, въпреки че съществуват две други версии с текстове, преведени от руски или на оригиналните им езици, или на немски. Симфонията е посветена на един от най-знаменитите композитори на 20-ти век Бенджамин Бритън, личен приятел на Шостакович.Дълго време се е смятало, че световната премиера произведението се е състояла през 1970 г. в Алдебург (Великобритания) под диригентската палка на Бенджамин Бритън, но в едно от препечатванията на партитурата е посочено, че първото изпълнение на творбата е в Ленинград на 29 септември 1969 г. с Московския камерен оркестър под диригентството на Рудолф Баршай със солисти Галина Вишневска и Марк Решетин. А задграничната ѝ премиера е в България именно от Камерния ансамбъл „Софийски солисти”, диригент е Васил Казанджиев, а солисти - Милкана Николова и Павел Герджиков.

Композиторът разказва за симфонията: „Написах я много бързо, но замисълът за това произведение живееше дълго у мен, още от 1962 г. Тогава оркестрирах вокалния цикъл на Мусоргски „Песни и танци на смъртта” - велико произведение, пред което винаги съм се прекланял. И ми хрумна, че за съжаление, то има един недостатък … твърде кратко е: в целия цикъл само четири пиеси. Дали да не събера смелост и не опитам да го продължа… Бях поразен от темите, с каква висока мъдрост и художествена сила се разкриват в тях „вечните теми” за любовта, живота, смъртта, въпреки че в новата симфония аз имам свой подход към тях“. Наричат този опус на Шостакович „симфония на смъртта”, едва ли не неговия Реквие��. Но не страхът от нея витае в музиката. Още един цитат от неговите мемоари: „Глупаво е да се бориш със смъртта, но можеш и трябва да се бориш против насилствената смърт. Лошо е, когато хората без време си отиват от болест или нищета, но къде по-лошо е, когато човек убива друг човек“. Тези негови мисли и емоции, които са неотделими от цялото му творчество и живот са въплътени в симфонията. „Не се изправям в нея срещу смъртта, а срещу онези изверги, които убиват хора… Сталин умря, но наоколо – има още много тирани. Очакването на екзекуцията е тема, която цял живот ме е мъчила. Много страници съм ѝ посветил в моята музика...“. Много сме писали във „въпреки.com” за Шостакович и неговата музика, за вълненията на именити музиканти, когато го изпълняват. Ще цитираме само един от най-знаменитите цигулари на нашето време, гостувал на Софийска филхармония: „След Шостакович и Барток физически не мога да свиря бис“. А за Шостакович може да прочетете повече във „въпреки.com” тук: https://въпреки.com/post/150435317741/.

#софийски музикални седмици #софийски солисти #дмитрий шостакович #марин големинов #музика

0 notes

vprki · 7 years ago

Text

Красимир Щерев: В акордеона диша звукът

„За инструмента /акордеона/ се пише, защото в него има рядката възможност да диша звукът. Това не е единствената причина – това е звук, който много добре се вписва и със струнните инструменти, и с цветовете на духовите инструменти, невероятно добре функционира с духовите инструменти”. Казва световноизвестният ни музикант, акордеонистът Красимир Щерев за „въпреки.com”.

И продължава: „По този начин инструментът е доказал качествата си. Това композиторите го търсят. В съвременната музика изключително много се експериментира и някои произведения биха изненадали слушателя, ако той няма представа за тази експериментална естетика, с която се използва инструментът в част от съвременната музика. Много интересна и богата палитра показва неговите звукови възможности.”

Разговаряме с Красимир Щерев в пространството на Амфитеатъра на „Аполония” в Созопол час и малко преди да започне репетицията му за концерта заедно със знаменития ни камерен оркестър „Софийски солисти” под диригентството на проф. Пламен Джуров. Още през пролетта в подготовката на 33-то издание на фестивала на изкуствата „Аполония” артистичният му директор Маргарита Димитрова ни сподели с вълнение, че сред гостите ще ��ъдат забележителните ни музиканти със световна кариера и авторитет Красимир Щерев и Георги Василев – китара. А акордеонистът ни разказва, че Маргарита Димитрова е събрала тези музиканти и провокацията за концерта е нейна. Запитала го дали имам време да дойде и да изсвири заедно с китариста Георги Василев и „Софийски солисти” двойния концерт на Астор Пиацола за китара, бандонеон и струнен оркестър. „В този случай аз свиря с акордеон. Много по - често концертът се свири с акордеон, отколкото с бандонеон.

За първи път работя със „Софийски солисти”.

Сега се запознахме с Пламен Джуров. Изключително много се радвам. С Георги Василев се знаем от дълго време, но не сме били заедно на концерт”, уточнява Красимир Щерев. Те и двамата са завършили Музикалната академия в Копенхаген, но „Аполония” ги събира за първи път заедно на концертната сцена. В програмата на концерта бяха включени и „Смъртта и момичето” на Франц Шуберт, и произведението, специално създадено за фестивала на младия композитор Петър Керкелов „Прозорец и портокали”, вдъхновено от поемата на Гийом Аполинер. Но за това малко по-късно. Сега си говорим за Пиацола.

„Основната разлика между акордеон и бандонеон е, че бандонеонът е един диатоничен инструмант, което ще рече, че когато разпъвате меха на отваряне звучи един тон, а на затваряне звучи друг тон. Това е примитивната система на акордеона. Самият акордеон е хроматичен, т.е. независимо дали е на отваряне или на затваряне звукът звучи един и същ. При Пиацола няма значение дали е на акордеон или бандонеон, защото се отнася за един и същ вид гласове, които произвежда звукът. Акордеонът е едно по-нататъшно развитие за мен, лично. Аз бях започнал да се уча да свиря на бандонеон. Но за мен системата е толкова остаряла и реших, че човечеството доста напред се е придвижило и с този инструмент, за да го изучавам. Това е мисленето в Европа, че Пиацола се изпълнява с бандонеон. Когато на два концерта в Буенос Айрес през 2012 година на един фестивал беше затворен голям булевард и 24 часа се свири само танго, бях изненадан, че страшно много се свири на акордеон. Никой нищо не казва, само се радва. Няма да бъда изненадан, ако един ден никой не задава въпроса

„на акордеон или на бандоне��н?”

– що се отнася до музиката на Пиацола и танго музиката. Много се свири на акордеон танго и в Аржентина. А във Финландия се е развил финландски танго стил, който е много колоритен”, разказва увлекателно Красимир Щерев.

С него се уговаряхме преди повече от месец за тази среща. Беше в Мюнхен, после репетициите за концерта със „Софийски солисти” започнаха в Пловдив за творбата на Керкелов, специално написана за „Аполония”, за Щерев и ансамбъла. А той я характеризира по своему и като изключителен интерпретатор и познавач на съвременната музика. „Произведението, което създаде Петър Керкелов по творбата на Аполинер „Прозорци и портокали” е написано много конвенционално. Всичко е написано с ноти. За мен, като го сравнявам с различни естетики в съвременната музика днес, то е много живо, много поетично и хармонично звучащо. Това не означава, че не е актуално, като казвам, че е хармонично звучащо. Петър Керкелов за много кратко време успя да създаде едно много хубаво произведение, което аз съм сигурен, че за в бъдеще ще се свири не само от мен. Нотите дойдоха преди две седмици и, естествено, че това беше малък риск, защото то трябва да се научи, да се изрепетира, да се изработи”.

Петър Керкелов и Маргарита Димитрова

Малко по-късно по време на репетицията композиторът следеше какво се случва на сцената, когато музикантите и солистът изпълняваха творбата му. Керкелов е също много интересен събеседник. Ще прочетете в следващ наш материал… А сега Красимир Щерев ни разказва за своя път до световния съвременен музикален свят. Звучи като красива приказка с много музика и изключителна последователност на избора, тръгнал от една детска школа. „Тръгнах малко късно с акордеона, на 9 годишна възраст в България. Не толкова късно, шегувам се. Започнах с една много добра преподавателка

в моето село Горно Сахране до Казанлък,

където съм роден, Надежда Ничева. Първата година тя ме учеше в училището в селото, където доста деца свиреха на акордеон. В Казанлък имаше много добра музикална школа и аз започнах да уча в града. Имаше акордеонен оркестър, учех и паралелно се занимавах в школата. Занимавах се и с пиано втората и третата година, както със солфеж и хармония. Учеха ни и на композиция. Учеха ни на тези неща, а днес ситуацията е плачевна и на мен, честно казано ми се реве, като знам какво беше оркестърът и какво е сега. Може би повече от 30 деца свирехме на акордеон – до 1983 година съм бил в музикалната школа с оркестър, с диригент. Това, което правя сега, съм го почнал от музикалната школа, след това в музикалното училище в Пловдив при Петър Маринов. Също едно училище, което е на изключително високо ниво. В музикалните дисциплини ни обучаваха в луксозен вариант. Завърших 1988 г. 1990/91 година бях кандидатствал в теоретичния факултет с дирижиране. Една година бях в подготвителния клас. По това време вече се занимавах със съвременна музика. Бях също навлязъл много в репертоара, който беше развит за инструмента в Източна Европа. Знаех за един от най-големите пионери на акордеона по това време Могенс Елегард, датски акордеонист. В този период за него бяха създадени изключително много произведения камерна музика, солова музика, с оркестър и т.н. Имаше един конкурс в Москва, първият международен конкурс. Моя колежка ме помоли да й акомпанирам и аз го направих. Акомпанирах й на пиано, но идеята ми беше да се запозная с Елегард. Той ме поздрави за изпълнението. Казах му, че искам да уча при него, а той ми каза, че не преподава пиано. А аз му казах, че

не съм пианист, а акордеонист.

Изпратих му една касета, беше увита в салфетки. Това беше 1991 година и той ми каза, че може да ми гарантира на 95%, че ще ме приеме. Но ми предложи да отида в Грац, Австрия, където той беше гост професор. Неговата идея беше да отида в Грац, а не в Дания, защото ще науча немски и това би помогнало за моето развитие в бъдещето. И второ той ми даде една стипендия за Кралската академия в Копенхаген. Два пъти я получих тази стипендия за четири години работа с него. За съжаление, той почина и аз започнах да работя с двама негови състуденти и имах огромното щастие да работя с Джеймс Краб, който е гениален. Той също невероятно много ми даде. В този момент за мен беше много по-важно да свиря в Австрия, изключителен е музикалният живот там.

От 1996 година вече свирех с оркестър Klangforum, Wien /Кланг Форум, Виена/, който е от водещите състави за съвременна музика в света. Това го нямаше за мен в голяма степен в Копенхаген и знаех, че ще се прибера в Австрия, за да продължа да работя. 2003 година станах член на ансамбъла, което за репертоара с акордеон се оказа изключително важно. Когато един такъв елитен състав вземе на постоянна позиция музикант с акордеон или с друг инструмент, това означава, че задължително се пише за този инструмент. Днес и в Ню Йорк, в Лос Анжелис, и в Азия акордеонисти свирят репертоара, който съм създал, което означава, че за в бъдеще ще има работа за инструмента. За мен са писани произведения, където има акордеон в оркестъра, както и за други колеги. Казвам го, защото соловият репертоар е изключително важен. Всеки репертоар е важен и колкото повече репертоар има е толкова по-добре за инструмента”. Красимир Щерев допълва и, че акордеонът е съвременен инструмент. Той е патентован в края на 19-век във Виена в една примитивна форма от Кирил Демиен. В тази форма, в която го свири музикантът е от втората половина на 20-ти век и има бързо и прогресивно развитие. С усмивка ни споделя, че през цялото време учителите му го молили да се прехвърли на пиано, да учи композиция, да стане диригент, да свири на кларнет, да свири на обой, обаче, избрал акордеона… „То е нещо много лично. Човек избира инструмента, защото може по най-добрия начин да се изрази чрез него. ��оже би бих могъл да се изразя с нещо друго, но винаги съм се връщал към инструмента”.

Направи ни впечатление, че определи срещата ни доста преди репетицията, за която му трябвало продължителна подготовка. Питаме го защо. „Трябва ми време да съм в настроение, трябва ми време да се вглъбя в атмосферата, за да изживея добре репетицията, да изживея добре концерта.

Трябва ментално, психически да се подготвя.

То е ритуал. Сцените днес са като храм на изкуството, на висока духовност”. Изключителни цени „Софийски солисти” и ръководителя им маестро Пламен Джуров. Коментира го и по повод на първото произведение, което свирят на концерта „Смъртта и момичето” на Шуберт. Това е забележителен аранжимент на неговия струнен квартет № 14 в ре минор /1824 г./ за по-голям състав на Густав Малер от 1896 година. „Те свирят един прекрасен аранжимент, който е за по-голям състав. Те го свирят с една лекота и дълбочина, защото са музиканти. За да се получи такова изпълнение трябва музикантите да са свирили поне 20 години заедно. Много хубаво го усетих тук, защото точно това чувствам, когато свиря с Кланг Форум. Имат това качество на звука – мнозинството знае как свири и в най-малките детайли. Такова произведение не става по друг начин. „Софийски солисти” имат високото ниво, на което се работи в Европа. Това страшно много ме радва и ми доказва, че да си музикант трябва с много любов да вършиш работата си и да искаш да я правиш на много добро ниво. Ако те не искаха да бъдат на това ниво, нямаше да го има този ансамбъл. И дай, Боже, всичко да се развива в тази прекрасна посока”. С убеденост казва Красимир Щерев, който работи и познава най-големите и авторитетни световни не само камерни ансамбли.

Георги Василев /китара/ и Красимир Щерев /акордеон/ по време на репетицията в Созопол

И тук естествено идва и моментът да говорим за съвременната музика като интерес на публиката и като избор в репертоара на музикалните състави. „В България

по отношение на съвременната музика има някакъв страх,

че ако се прави нещо ново е много опасно да не загубим публиката. Според мен, това е грешна посока, защото хората искат да чуят нещо от нашето време. Това се е доказало много в опита на много организации, които се занимават с музика. Тук трябва да похваля задължително „Аполония”, че прави това. Казвам това по-скоро за класическата форма на концерт – по време на годината много от градовете на Европа имат много добра традиция в планирането на съвременна музика в цикличните концерти с класическа музика. Публиката не бяга. Всеки път има малък риск за новото. Във всяка една сфера го има този риск и дано по-скоро това да се съживи в България и да не се забравя, че изкуството, което създаваме днес само то остава след нас. Това е малко забравено, особено в музикалния бранш в България”.

Според него музикантите, които интерпретират произведенията на композиторите са важна част от крайния продукт и често всъщност композират с тях. Колкото и да е точен нотният текст, трябва изпълнителите да го трансформират, за да оживее на сцената. Убеден е, че всеки музикант, както и да са написани нотите, той ги прави по различен начин. Красимир Щерев е и преподавател в Музикалните академии в Мюнхен и Грац. На какво ги учи, извън така важната техника. „Уча студентите си в Мюнхен и Грац на всичко, което е свързано със създаването на музика. Уча ги на различни стилове музика – стара музика, барокова музика, минава се и Моцарт и Хайдн на акордеон, и популярна музика, добре е да се свири и танго на акордеон. Някои студенти се интересуват от фолклорна музика. Това е също добре да се свири на акордеон. Тези, които се интересуват от съвременна музика, могат да направя магистър в тази категория, тези, които искат могат да направят и майсторски клас за солисти. Има интерес към акордеона, но трябва да поискат. Започнах да преподавам без студенти в началото. Имах 50 процентов договор в началото, но на третия семестър бях запълнил часовете си. Интерес има и има отдадени на музиката млади хора, които много интензивно работят”.

Концертът на “Аполония”

На Красимир Щерев предстои една изключителна програма само за септември в Кьолн, концерт в залата на Берлинска филхармония с творби на Ребека Саундърс. Малко по-късно „Седемте слова” на София Губайдулина в Инсбрук за чело, акордеон и струнен оркестър, нови произведения с Кланг Форум с премиера в Парма и Южен Тирол. „Творбата на Ребека Саундърс е като звукова скулптура, защото музикантите на различни места започват да се разхождат и да свирят. Всичко това е написано. Имам много интересно соло, както и другите музиканти. В края на месеца ще го свирим и в Париж”. А в България на Мартенски музикални дни 2018 година Красимир Щерев ще бъде заедно на сцената с квартет „Фрош”, както преди време беше споделила за „въпреки.com” директорът на фестивала в Русе Ива Чавдарова.

Репетицията в Амфитеатъра беше преживяване. Не за първи път споделяме какво ни носи репетицията като усещане за музиката, изпълнителите, контакта и съзвучието между тях, изграждането на детайлите… А самият концерт на 30 август ще остане като едно от най-знаменитите и неповторими събития в многообразната палитра от изкуства на 33-то издание на „Аполония”. Следете празничните програми на БНТ 1, за да не го пропуснете. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Красимир Щерев #Георги Василев #Пламен Джуров #Празници на изкуствата Аполония #Созопол #Аполония #Маргарита Димитрова #Софийски солисти #Петър Керкелов #Пиацола

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

Петър Дундаков: Не обичам „полицията” в музиката

„Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите”, казва в разговор за сайта „въпреки.com” композиторът Петър Дундаков.

И продължава: „Аз самият се опитвам да не си поставям граници. Това, което не обичам в музиката е „полицията”. Докат�� учех в Ротердам имахме преподавател по джаз хармония и той говореше на шега за „jazz police”. За първи път тогава чух този термин и ми стана интересно определението. Всъщност, под „jazz police” той имаше предвид всички, които ограничават джаз музиката, опитвайки се да я вкарат в някакви застинали рамки, свързани с определени периоди от развитието й. През годините ми прави впечатление, че всяка една музика има такава полиция - като погледнеш фолклора си има фолклорна полиция, съвременната класическа музика има също своята. ��т една страна това е нужно - да има хора, които да „пазят” границите, от друга страна - когато предразсъдъците по отношение на пазенето на границите вземат превес, това може да действа много задържащо за развитието и да доведе до застой и изчерпване. И това не засяга само феномена на музикалната култура. В това отношение аз се опитвам да не страдам от предразсъдъци, защото музиката към която гледам като автор не е определена от норми или авторитети. Знам, че с времето музикалните ми търсения се задълбочават. Гледам на себе като на човек, който се развива и все още ми се вижда, че съм в началото… едва ли не. Бих се радвал да продължа по този път - всяка една работа за мен е крачка напред към намирането на уникалността на гласа ми като композитор, към на една музика, която аз с интуицията си усещам каква е”, казва Петър Дундаков.

Откъс от разговора с Петър Дундаков можете да чуете тук

Той е композитор, но и философ, защото това е първото му образование в Софийския университет. След това, през 2005 г., завършва консерваторията в Ротердам в класа по композиция на Пол Ван Брюхе, с когото по-късно работят заедно. Продължават и досега. Трудно е да се изброят всичките му музикални реализации в театъра, киното, балета, а и музикалните проекти в областта на симфоничната музика и фолклора. За всичко това става дума в нашия разговор. Но все пак най-предстоящото е наградите „Аскеер”, където Петър Дундаков е номиниран за театрална музика за спектакъла „Еквус” от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър „Николай Бинев” в София. „Към написването на музиката за спектакли тръгвам различно. Не обичам да имам система. Понякога присъствам повече на репетиции, понякога работя чисто интуитивно. Слава Богу съм успявал да работя с хора, с които съм направил връзка. За мен един спектакъл е също и форма на общуване между участниците в него. Важно е да си във връзка с работата си, независимо, че понякога като професионалист можеш да работиш с някой, когото изобщо не познаваш, все пак трябва да ви свързва това, което правите” – споделя Петър Дундаков.

Сцена от “Еквус” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежкия театър “Николай Бинев”

Според него в България има малко повърхностна представа, че театралната и филмовата музика е единствено приложна. „Някакъв предразсъдък може би от 70-те и 80-те години. В крайна сметка музиката може да бъде добра или.… Не мога да се сетя кой беше казал, че има два типа музика - хубава и такава от другия тип. От тази гледна точка филмът и театърът дават възможност да продуцираш и да създаваш музика, свързана с определен наратив, с определена идея, която - ако успееш да използваш пълноценно - можеш да направиш и чисто музикален принос. Единствено илюстративната интерпретация на тази музика профанизира самото естество на заниманието. Естествено, и другата крайност не е хубава. Самият аз не бих се занимавал само с театрална и филмова музика. Все повече усещам, че интересът ми отива единствено в музиката и в създаването на моя собствена музикална „крепост”. Това минава през възможността да намериш начин да комуникираш чрез музиката си с една по-голяма аудитория. Дори с идеи, които погледнати отстрани, не са комерсиални и не са профанни. Мисля, че това е, което липсва в момента като възможност за развитие на много места в културата. Именно… възможността за привличане на по-голяма аудитория към идеи, които не са свързани само с желанието да бъде привлечена голяма аудитория. А с идеи, които имат дълбочина и хуманитарни основания. Когато успееш да интегрираш своя глас като автор към нещо по-голямо, което има хуманитарен хоризонт, тогава той може да бъде споделен и от по-голяма аудитория. Не просто, защото хората биха искали да го консумират, а защото човешкото същество има нужда от споделяне на някаква духовна истина. И не вярвам, че което и да е време може да му отнеме това”, казва композиторът.

И добавя: „Нотите за мен, когато не прехвърлят конкретността си на звуци за възпроизвеждане, могат много лесно да се превърнат във фон. А аз вярвам, че

музиката сама по себе си не е просто фон.

Не мога да отговоря какво е това, което е зад нотите. Но знам, че когато го няма, тя лесно става манипулация или тапет”, убеден е Дундаков. Според него публика за силна и интересна авторска музика има. И това не се отнася само за другите европейски страни и Америка, но и за България. „Възможността да намериш хора и да общуваш с тях чрез това, което правиш дава и различен смисъл на изкуството. Защото то започва да работи с някаква общностна идентичност. Понякога изкуството се приема като монумент отвъд времето и историята. За мен, освен всичко друго то е също и начин за отбелязване на пребиваването ти в едно време и е обърнато към човека до теб. Поне моето разбиране е това. Такова е било и когато съм работил в полето на поп културата през 90-те годи-ни и сме създавали техно музика, която в основата си беше освен музикално и социално явление. Естествено, когато напуснеш територията на поп - културата трябва да слезеш на по-дълбоко ниво на изразяване, а то предполага по-задълбочено познаване на фундаментите на музиката, както и по-силен и по-уникален авторски език. Намирането му изисква време, много работа и духовни усилия, дори с риск понякога да се почувстваш изолиран”, убеден е Петър Дундаков.

Трите певици в “Пандора” - оперната прима Цветана Бандаловска и двете певици от “Ева квартет” и “Мистерията на българските гласове” - Даниела Димитрова и Евелина Христова, снимка Костадин Чернев - архив на “Арабеск”

Както вече стана дума, той е завършил философия преди музикалното си образование и очевидно това е повлияло и на музиката му. „Учил съм философия, но не съм практикувал професионално и винаги съм си мислил, че в един период от живота си вероятно ще се върна повече към философията. Тя е огромно море, което изисква много време да отделиш за да започнеш да плуваш. Търсенето на по-дълбоки основания в това, което правя вероятно има връзка с философията. Това търсене ме накара и да напусна България за определен период от живота си и да замина да уча композиране в Холандия. Имах глад към задълбочаване на музикалните си търсения, в края на 90-те години границите на поп - музиката бяха тесни за това, което исках да правя. Исках да се развия като композитор. Усещането за пътешествие и развитие е дълбинно за мен”, казва музикантът.

С Пол Ван Брюхе, един от учителите в Холандия, изграждат в��ъзка освен като с учител, но и като с приятел и колега. „Работим по много проекти и в момента. И това е едно от много важните за мен неща, защото ме държи в някаква по-голяма будност по отношение на това да не влизам единствено в предразсъдъците на локалния контекст. Някак си връзката ми с него ми носи едно постоянно неспокойствие по отношение на търсене на нови неща и едно много високо изискване към музиката, която правя. За мен той е важен не само като учител, но и като един от най-близките ми хора. Направихме освен “Res nullius”, „Пандора” /спектакъл на балет „Арабеск” по музика на Пол Ван Брюхе и Петър Дундаков с диригент Пламен Джуров и хореография на Боряна Сечанова – б.р./ и много неща като записи, филмова музика. Работим по реализирането на нов проект, който вярвам съвсем скоро ще бъде представен пред публика”, казва Дундаков.

Сега предстои нов изключително интересен концерт.

Става дума за концерта на хор „Мистерията на българ��ките гласове” на 6 юни в София в зала „България” и на 8 юни в Античния театър в Пловдив. За концерта пристига и магнетичната певица Лиса Джерард, която участва и в записите на проекта. Лиса е позната на меломаните от групата Dead Can Dance, а също и като композитор, и изпълнител на филмова музика. През 2000 – та година тя печели „Златен глобус“ за музиката към филма „Гладиатор“, създадена съвместно с композитора Ханс Цимер. Освен новите хорови композиции, в двата концерта ще бъдат представени също и съвместните произведения на хора с Лиса Джерард. В част от песните участва и световният шампион по бийтбокс – SkilleR, а почти всички нови композиции от албума са подплатени от невероятното присъствие на немския перкусионист Дейвид Кукерман, който от дълги години работи и концертира с Лиса Джерард и Dead Can Dance. В песните слушателите ще доловят присъствието и на китара, гъдулка, контрабас, кавал и струнни инструменти. Всички тези произведения са включени в предстоящия нов албум на „Мистерията на българските гласове“ и през юни ще бъдат изпълнени за първи път на живо. Албумът се продуцира от Шуберт Мюзик Пъблишинг, а по-голяма част от песните в него са композирани от Петър Дундаков, който също така е музикален продуцент на студийните записи и музикален директор на концертите.

Петър Дундаков с Лиса Джерард - снимка Shubert music publishing (c) фотограф: Светлана Бекярова

„Работя по този проект от около две години. Бях поканен от международната компания Шуберт Мюзик Пъблишинг и управителя на българското подразделение Бояна Бункова, които са издател и продуцент на този албум, да участвам като композитор и музикален продуцент. Още от самото начало това беше голямо предизвикателство за мен. Естествено, първо чувстваш огромен респект към нещо, което е много по-голямо от нас, каквото е традицията. От друга страна предизвикателството на това е, че можеш да не си съгласен с всичко. Например с това, което за теб се е превърнало в клише и без да го отричаш, да виждаш възможността за някакъв различен, свой глас. Това може да бъде в някакъв смисъл самонадеяно и смело, но може и да е силен първоначален тласък.

Фолклорната традиция е огромно богатство.

В началото си тя не е свързана с авторство в смисъла на Западно европейската музикална традиция, а по-скоро е общностен феномен. Звучност, възникнала на базата на общуване и ритуал. В един момент в хода на развитието на музикалната култура фолклорът започва да бъде преработван в духа на класическата музикална традиция от композитори. В България той е обработен по гениален начин от някои от нашите класически композитори. В края на миналия век с получаването на наградата „Grammy” от хора на „Мистерия на българските гласове” този модел на интерпретация на фолклорната традиция бележи връхна точка на развитие у нас и е световно признат. Напълно разбираемо, в някакъв смисъл се превръща в реликва. Понякога обаче страхът реликвата да не бъде докосвана е по-голям от смелостта да се опиташ да работиш с нея. За първи път в камерната опера „Пандора” с Пол Ван Брюхе използвахме два гласа, които са на певици от „Ева квартет” и „Мистерията на българските гласове”- Даниела Димитрова и Евелина Христова. Тогава си дадох сметка, че трудността в случая е не само как да създадеш музиката, но и как да я комуникираш с конкретния изпълнител, защото този изпълнител има специфична азбука, на която ти трябва да съумееш да общуваш. Целият този комплекс от фактори създава многопластовост на работата с такъв ансамбъл. Все още не мога да кажа, че съм намерил рецептата за това, но се опитвам в работата си все повече да мога да заставам и от другата страна - тази на изпълнителя. От една страна да имам възможност да общувам с традицията по начина, по който тя умее да изявява качествата си, но от друга страна да имам свободата като композитор да я променям, да избирам решения, които не са клише. Балансът е труден и изисква усилена работа и време за да бъде намерен”, казва Петър Дундаков.

„В този концерт ще бъде представен материал от новия албум на „Мистерията на българските гласове”. В центъра са изключителните певици на хора и техния диригент Дора Христова. Проектът обаче е развит като колаборация между български и интернационални изпълнители. Освен Лиса Джерард, която е голямата звезда и уникален изпълнител, който участва в част от проекта, като интернационален гост се изявява и перкусионистът Дейвид Кукерман. Той е германец и както мене е завършил Ротердамската консерватория, която е един от центровете на World music в Европа. Дейвид е учил като започнеш от индийска перкусия, минеш през всякакви world percussion инструменти и има много широк поглед върху музикалния език на различни традиции. Той е и перкусионист на Dead Can Dance на последния им тур. Лиза Джерард го препоръча, като започнахме да работим като възможен колаборатор, и той наистина допринася много в голяма част от този албум. Дейвид ще бъде тук заедно със своя колега Себастиян и изключителните български музиканти Петър Миланов - китара, Христина Белева - гъдулка, Костадин Генчев - кавал, камерен струнен оркестър. Ще имаме и гост кибордист Jules Maxwell, който също участва като съавтор в някои от песните. Лиза ще има своя част в концерта, която ще представя нейното творчество и някои нови неща, които са направени с „Мистерия на българските гласове”, на които тя е и композитор и автор, и аз също участвам в някои от тях като съавтор.

“Мистерията на българските гласове” - снимка архив на състава

„В албума взима участие и бийт боксерът SkilleR /Александър Христов Деянов, известен като SkilleR, е български музикант, световен шампион по бийтбокс – б.р./. За мен бийтбоксът от продуцентска гледна точка е възможността за присъединяване към традиционния фолклор на някакъв, условно казано, съвременен фолклор. Бийтбоксът - за по-голямата част от публиката, която не знае - това е ритъм, който се произвежда от устата. Чисто физически това е изключително трудно нещо, за мен - ако трябва да го изпълнявам - просто невъзможно.

Чрез бийтбокса и SkilleR в този албум правим връзка

в някакъв смисъл и с всички съвременни пулсации и модерни движения, основани на ритъма. Бийтбоксът обаче не е електронен звук, а глас. Интересно е, че както в традицията, един фолклорен певец е повлиян от областта, от която идва, от семейството си, от времето, в което е живял, така един бийтбоксер като SkilleR, който е самобитен талант, е повлиян от теченията в музиката, които са около него. През него можеш да вкараш влиянията на съвременната поп и електронна музика, без обаче да разрушиш връзката с акустичната вокалната традиция. Получи се много интересна колаборация в някои от песните. Изключително вълнуваща в този албум е и срещата за мен с китариста Петър Миланов и гъдуларката Христина Белева, както и кавалджията Костадин Генчев. Изпълнители, които също много допринасят за звученето на албума и които успяват с интерпретацията си на фолклора да разширяват границите му. С тях общуването с фолклора не е като с музеен експонат, а като с жива движеща се форма.”, казва още композиторът.

Този проект е част от търсенията на Петър Дундаков в музиката. А те продължават и в съвместната му работа със „Софийски солисти” и диригента и композитор Пламен Джуров. Съставът вече изсвири негови произведения, извън „Пандора”. „Когато си композитор и работиш с един ансамбъл, който изпълнява музиката ти, връзката е много дълбока и може да бъде много инспирираща, доколкото изпълнителят е именно този, през чийто инструмент твоят авторски глас се сдобива с живот. Това за мен винаги е било много специално общуване - композитор - изпълнител. Когато един изпълнител или оркестър са на високо ниво те се превръщат в известен смисъл в съавтор на музиката.

Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”.

Пламен Джуров е един от хората, които чувствам много свързан с музикалната ми кариера. Когато се върнах от Холандия, БНР продуцира запис на мое произведение за струнен оркестър и тромбон – (”Нощта”, което беше селектирано през 2006 година на Международната трибуна на композиторите в Париж). Проф. Пламен Джуров беше диригент тогава на оркестровия запис. Когато се срещнахме за първи път, в едно кафене поиска да му опиша с по една дума всяка една от трите части на произведението. Дълго мълчах. Западноевропейската традиция на композиране предполага максимално точно записване от композитора на всичко, което е имал предвид в нотния текст. Но има неща, които не могат да бъд��т изписани с чисто музикални термини, свързани са с някакви архетипи или подсъзнателни визии. Начинът, по който Пламен се обърна към произведението, ми даде много силно вдъхновение, че работя с диригент, който може да гледа през видимото, и да оживява не само нотите, но и духът на музиката. Впоследствие работата със „Софийски солисти”, които са невероятни инструменталисти, за мен е едно от най-вълнуващите ми преживявания като композитор. Техният ансамбъл е музикално богатство и трябва да се стремим не само да го съхраним, но и да му се дават повече възможности и подкрепа, за да бъде активен участник на европейската сцена”, убеден е Дундаков.

Петър Дундаков - снимка Стефан Джамбазов

И отново се връщаме към музиката и комуникацията й с публиката: „Най-добре би било ако успеем да разширим аудиторията на музиката, не говоря за поп-музиката, говоря за съвременната арт музика, за дълбоката музика. Няма да я наричам класика, джаз и т.н. Вярвам, че тази музика има пазар като изкуство. Говоря за възможността идеите й да бъдат споделяни, а не просто продавани като бърза храна или като скъпо опаковано елитарно занимание. Аудиторията й не трябва да бъде от милиони и стотици хиляди, но може да бъде стабилна аудитория, която има траен интерес. За това се воюва. И се воюва не само чрез съхраняването на старото, но чрез създаването на ново. Генерирането на различни и нови идеи, смелостта въпреки вечността и необятността на Традицията, все пак да се опиташ да я пресъздадеш през своята история, историята на времето, в което живееш. Това виждам и като един от смислите на работата си като композитор, не само в Европа, но и тук в България, където много неща понякога изглеждат като живот в ехо от едно друго време. Естествено, държавата трябва да помогне за това. Аз съм човек с изцяло пазарна ориентация. Като поп-музикант навремето тръгнахме от едно мазе и никога до 2000 година не съм си мислил, че с нещо държавата трябва да ми помогне. Отивайки в Холандия обаче и виждайки как се развива и поддържа една силна традиция на съвременната музика, разбрах, че това не може да стане без участието на държавата и тя не трябва да абдикира от това. От друга страна музикалните дейци и то най-вече композиторите трябва действително сериозно да поставят този въпрос, защото по някакъв начин съвременният български композитор е изместен много в маргиналите.

Композиторите като общност трябва смело да изискват –

да има комисиониране (поръчка) на нова музика и да търсят общуването с публиката чрез своите произведения и отвоюването на място в съвременното общество. Чисто пазарно ако върнем нещата - един композитор може да бъде заплатен в театър, може да бъде заплатен в кино, в различни други форми на изкуства, но няма фонд, който да се занимава специално със субсидирането на музикални произведения, с изключение на Музикаутор, който е вътрешен фонд. Слава богу, Столична община има Програма „Култура” и аз съм благодарен, защото тя подпомогна мои произведения. Но трябва да има специален фонд, който да се занимава само със субсидиране на създаването на музикално изкуство и музикални форми. Това е единственото, което може да професионализира и да повдигне нивото. Както и самите филхармонии, опери, и музикални институции, които по някакъв начин държавата субсидира трябва да имат задължението и възможността, най-малко за няколко български премиери в годината, които да са поръчани от самите тези институции. Това ще върне кръв в съвременната музика в България. Може би звучи утопично, но държавата трябва да подпомогне, не изцяло, но поне да създаде възможност за пазар”, казва Петър Дундаков. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

#Петър Дундаков #Мистерията на българските гласове #музика #Лиса Джерард #Пандора #Пол Ван Брюхе #Аскеер #Пламен Джуров #Софийски солисти #skiller

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Симеон Пиронков дирижира Софийска филхармония с музика от три епохи

Много специална програмата, подготвена от диригента и композитор Симеон Пиро��ков - син с творби, които не често намират място в музикалните зали в България, ще чуем в зала „България. Софийската публика ще има удоволствието да чуе симфоничната поема „Зигфрид идилия“ от Рихард Вагнер, Концерт за пиано и струнен оркестър (1979 г.) от Алфред Шнитке и Шест пиеси за голям оркестър на Антон Веберн. Солист на вечерта е проф. Борислава Танева.

Концертът в изпълнение на Софийска филхармония е на 17 февруари. Вагнер пише „Зигфрид-идилия“ в щастлив период от живота си. Поемата е подарък за 33-ия рожден ден на съпругата му Козима, която го дарява със син, наречен Зигфрид ( на името на героя едноимената опера – трета част от тетралогията „Пръстенът на нибелуннгите“). Концертът за пиано и струнни от Шнитке е посветен на знаменития пианист Владимир Крайнев, който е негов първи изпълнител през декември 1979 в Санкт Петербург. Шнитке често пише великолепните си концерти за определени изпълнители. Това не е само приятелство, а взаимно посвещение на музиката. Първоначалната идея за творба за пиано и оркестър е била за цикъл от „вариации на тема”. Необичайното е, че темата, чиито елементи се подлагат на вариране, всъщност кристализира в края. Наред със София Губайдулина и Едисон Денисов Шнитке олицетворява руския музикален ъндърграунд, чиято всяка поредна премиера преминава при изключителен професионален интерес със забележителна музика. Знаменитият френски диригент и композитор Пиер Булез определя Веберн като „единственото предверие на музиката на бъдещето“. Той е смел новатор, изпреварващ дори Шьонберг и Берг в рамките на Нововиенската школа, и в същото време стожер на християнските ценности и високите идеали за истина, добро, чистота и непреходна красота. В музиката му се съчетават моменти на изключителна нежност с пределна звукова острота, на строг звуков аскетизъм с изящество на линии и тембри.

Снимка: Стефан Джамбазов

Събитието е, че Софийска филхармония ще изпълнява Алфред Шнитке /1934 – 1998/. Неговата музика рядко се чува в нашите зали. Изключение правят в концертите си Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, отделни камерни изпълнители и гостуващи състави, например Юрий Башмет и неговата камерна формация. Навремето преди доста години имах шанса да съм в компанията на музиканти, главно от групата на първите цигулки от Ленинградската филхармония. Говорихме си за музика, разбира се. И разговорът тръгна за Шостакович, за Шнитке. Тогава един от тях каза: „Шостакович с музиката си разказва трагедията на Русия, а Шнитке на света…“. През 2019 година световната музикална общност отбеляза 85 години от рождението на забележителния композитор, който отдавна беше напуснал нашия свят. Тогава за „въпреки.com” музикологът проф. Анда Палиева написа: Музиката на Алфред Шнитке дава нови измерения на нашия съвременен свят. При това не става дума за абстрактни композиции, а за музика, която говори за драмата на човека. Москва, късната есен на 1987… Разбунено ново време, с разкрития и преоткрития, издават се книги на Платонов, сатиричните разкази на Зошченко, светкавично изчерпващият се „Огоньок” се предава от ръка на ръка, Любимов се е върнал на „Таганка”, върнал е и забранените спектакли, поставено е Булгаковото „Собачье сердце”, горещи многочасови дискусии в Дома на литераторите, изложби на авангардни художници от няколко десетилетия…Концерти в залата на Съюза на композиторите с камерни творби от „черния списък” на автори от „хрениковската седморка” - Губайдулина, Денисов, Смирнов, Фирсова, Артьомов… И музика на Алфред Шнитке !

Алфред Шнитке, снимка: архив

Критикувано и отхвърляно от официалните среди име, премълчавано дори в енциклопедични и академични издания. И дори, когато през 70-те години вече е известен за света и творбите му се изпълняват в десетки страни, в Съветския съюз прозвучават рядко на почти закрити концерти, пред малък кръг съмишленици. Сега, когато излиза на сцената, с малко колеблива походка (след преживения инсулт), веднага го обграждат за дълго на самия подиум изпълнители, приятели, почитатели… А през пролетта на следващата година на Международния фестивал в Ленинград, след изпълнението на неговото прочуто Кончерто гроссо с Гидон Кремер и Татяна Гринденко, цялата зала дълго го аплодира, изправена на крака! Една от последните срещи с него, преди да напусне Русия, а след десет години – и света…Творбите му се изпълняваха от най-големите – Рождественски, Ростропович, Башмет, Гутман, Лобанов… Получава вече и официални държавни награди. Но фигурата му продължаваше да е обгърната с трагичния ореол на забранявания творец, излъчваше някаква самотност, обреченост, неразгадаемост, сякаш емблема на епохата. И остана енигма в своята уникалност, в непринадлежността си към определена идентичност – национална, религиозна, културна…“. За него във „въпреки.com”може да прочетете на https://въпреки.com/post/189264072896/

Симеон Пиронков е композитор и диригент, син е на забележителния ни композитор Симеон Пиронков /1927-2000/. Роден е през 1965 в София. От 1985 до 1989 продължава обучението си в Университета за музикално и сценично изкуство във Виена, учи композиция при Ерих Урбанер и дирижиране при Карл Остерайхер. През периода 1989 – 1992 дирижира множество оперни постановки и оркестри и сътрудничи на няколко европейски опери, ансамбли за съвременна музика и концертни сцени в Европа. Има изпълнения в Германия, Швейцария, Италия, Франция, Австрия и други. През 1992 основава състава за Нова музика „on_line vienna“, който през 2010 е възобновен под името „PHACE“. Дейността му е свързана с концертни формати, музикални театрални постановки и интердисциплинарни проекти с танц, театър, пърформанс, електроника, видео, инсталации и други.

Симеон Пиронков, снимка: Стефан Джамбазов

Под неговото ръководство като художествен ръководител и първи диригент съставът се утвърждава като един от най-важните ансамбли за съвременна музика в Австрия. Преди осем години, когато създадохме „въпреки.com” Симеон Пиронков беше един от първите ни събеседници, благодарение на художничката Елена Панайтова, с която ги свързва приятелство от детските години, когато родителите им са били много близки. Тогава той беше за кратко в София на път за Русе за участие в Международния фестивал „Мартенските музикални дни“, където е чест участник в програмата. Тогава той каза: „Аз съм рядко в България, познанствата са ми още от времето на баща ми, предимно хора от изобразителното изкуство. Това са хора отдадени на изкуството, не се щадят. Тук условията са много по-трудни и за това ценя още повече това, което се случва тук, независимо в рамките на кой сектор дали ще в театър, �� литература или в музика. Забелязвам това и в други страни – когато има финансови затруднения, криза – политическа, финансова, има своеобразно оживяване на изкуствата. Този момент да се противопоставиш, да преодолееш това, което те заобикаля е много силен момент и има много креативен потенциал. Той е най-силен по време на криза, а по време на добруване хората се ояждат. Това, което се случва тук в изкуството има една яркост и една индивидуалност. Но наблюденията са ми, че това се случва повече в сферата на литературата, на изобразителното изкуство, но винаги по-малко в музиката. Защото музиката винаги е била много трудно нещо. Тя е много абстрактна, тя трябва да се чуе. Поради своята абстрактност, тя винаги най-трудно си е пробивала път. Моите наблюдения са, че когато се случва нещо ново, то най-последно се случва в музиката. По тези причини музиката е била винаги елитарна, поръчвана и свирена само за хора, които са разбирали от нея и така е от три века”, Това казва тогава диригентът, композитор и преподавател Симеон Пиронков, който живее във Виена от дълги години. Но и допълни, че макар и да е консервативен по отношение не само на музиката, интересите му са фокусирани към музиката на 20-ти и 21-ви век. И ето сега ще слушаме Шнитке под негово диригентство със солист пианистката и педагог проф. Борислава Танева.

Борислава Танева, снимка: Стефан Джамбазов

Тя е сред именитите ни пианисти, камерен изпълнител, педагог, композитор и организатор на музикални събития. Професор по пиано и заместник-ректор по художествено-творческата и международната дейност в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” и бе зам. министър на културата в двете временни правителства с министър-председател Стефан Янев. Изнасяла е майсторски класове в Гърция, Швейцария, Люксембург, Сингапур, Бразилия, Испания, Франция, Италия, Норвегия и др. Нейни ученици многократно са отличавани с награди на международни и национални музикални форуми и конкурси. Редовно е канена като член на жури на музикални конкурси в Франция, Австрия, Люксембург, Гърция, Сърбия, Малта, България. Концертира активно в цяла Европа, Бразилия, Израел. Лауреат на международни конкурси по пиано, камерна музика и композиция в България, Италия, Япония, Гърция и Люксембург. В богатия ѝ репертоар присъстват и творби от съвременни композитори, както и произведения от нейния баща Александър Танев. Борислава Танева е основател и член на швейцарско-българската асоциация за култура SBAC. От 2016 е съпредседател на фондация „Пианисимо“. Лондонското издателство Musica ferrum издава нейното клавирно творчество за деца, отличавано неведнъж на международни форуми. Писали сме в различни публикации за многостранните ни изяви, но определено има пристрастия като музикант към съвременната музика. Преди години разговаряхме с нея във фоайето на зала „България” минути, след като бе приключила репетицията ѝ преди концерта със Софийска филхармония, на който тя изпълни концерт за пиано № 23 на Моцарт под диригентството на Тибериу Соаре от Румъния.Тогава тя каза: „Простият човек е много по-лесен за манипулиране. Човекът, който чете, който има възможност да направи сравнение, който има вече изградена ценностна система и критерии може да избере: „аз искам това, аз не искам това, аз смятам, че това е добре, защото, аз смятам, че това не е добре, защото”, може да си обясни нещата, може да избере нещата, може да се бори за тях, може да има кауза”. От днешна гледна точка нейните думи са повод за сериозен размисъл. Но често нямаме много време за размисли, извън всекидневните ни проблеми не само заради сложната пандемична ситуация.

Симеон Пиронков, снимка: архив на Софийска филхармония

Извън интелигентното, както винаги, прессъобщение на Софийска филхармония за поредния концерт написахме малко по-обстоятелствено за него, защото е важно да вникваме по-дълбоко в конкретната програма. И сами до навлезем в контекста и конкретната ѝ драматургия. Заслужава си заради музиката, тя е и размисъл за живота ни, независимо кога е сътворена…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Софийска филхармония

#Симеон Пиронков #Алфред Шнитке #Рихард Вагнер #Антон Веберн #Софийска филхармония #Борислава Танева

1 note · View note

vprki · 3 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Музиката може да промени живота на младите хора

Директорът на Софийската филхармония маестро Найден Тодоров почти в края на сезона спази традицията да представи предстоящия летно-есенен сезон на филхармониците. Той и ръководителката на реклама и връзки с медиите Кремена Николова - Флор започнаха за „необичаен“ още на 4 юли концерт.

Детският камерен симфоничен оркестър на проекта „Музиката вместо улицата“ ще гостува на Софийската филхармония. Събитието ще се състои на 4 юли от 18 часа в зала „България“ в столицата. Детският камерен оркестър е венец на 10-годишните всеотдайни усилия на маестро Георги Калайджиев и неговите съратници, посветили се на каузата да възпитат едно ново, просветено и професионално поколение млади музиканти роми, да дадат корен и крила за тяхната бъдеща музикална кариера и така – с примера им - да вдъхновят цялата ромска общност в сливенския квартал „Надежда“. Програмата включва творби на Бах, Вивалди, Шосткович, Пиацола. Диригент е Славил Димитров. Маестро Тодоров е категоричен: „По-добре да се занимават с изкуство, отколкото да станат кой знае какви на улицата. Този проект става все по-разпространен в целия свят. Бившият солист на Софийски солисти Георги Калайджиев, който работи в Германия е създал нещо подобно в Сливен „Музиката вместо улицата“. Това е нашето бъдеще. Ние трябва да се преборим. Децата да влизат в залите, а не непременно да стават музиканти. Целта да върнем хората в залите и да преодолеем това, което сме загубили в последните няколко десетилетия“.

Това е стара идея на Найден Тодоров, която силно го занимава от години. Припомняме, че преди време в разговор за „въпреки.com” той сподели и за тогавашното си пътуване в Лос Анджелис, което е било с цел да проучи как да реализира един нов проект на Софийска филхармония, посветен на децата в неравностойно положение и привличането им към музиката. Системата за музикално образование „Ел система“ е въведена за първи път във Венецуела през 1975 година и за три години престъпността сред децата и младежите намалява с над 80%. Според него музиката променя хората и маестро Тодоров истински вярва в това. Точно хората, които са от социално слаби семейства или още повече без родители имат необходимост от нея повече всеки друг. Това, което иска той и колегите му от Филхармонията е да покажат на младите хора какво съществува и да им дадат възможността да променят собствения си живот чрез музиката. Самият той признава, че музиката е променила живота му, както и мисленето му и продължава да го променя. „Системата учи децата да изпълняват, но не с идеята да станат професионални музиканти, а с идеята музиката да стане част от живота им. Младият диригент с невероятна кариера Густаво Дудамел е продукт на тази програма. Неговата история е малко като на знаменития Тосканини. Густаво свирил в оркестъра и в един момент закъснява преподавателят, който дирижира. Той става и на шега казва, че докато той дойде ще подирижира. Другите деца със смях се съгласяват, той започва да дирижира. След малко преподавателят пристига, но се скрива и изчаква какво ще се случи. Изчаква да види докрай как Дудамел дирижира и му казва, че повече няма да бъде в оркестъра. Самият Дудамел разказва, че е смятал, че ще го изгонят от оркестъра. Викат го при шефа и преподавателят казва, че му трябва специален преподавател, защото младежът ще стане диригент, носи го в себе си. Тоест един от най-големите диригенти на нашето време е продукт на тази система. А щеше да бъде някакъв криминален тип по улиците, ако не беше тази система. Това е цялата идея – да хванем тези деца, които нямат път в живота си, без да са виновни за това и да им дадем една възможност да си намерят път“.

И преди в друг контекст сме коментирали, откакто Найден Тодоров е начело на Филхармонията, с какви световни музиканти и великолепна музика сме съпреживявали вълнуващи концерти в зала „България“. Но сега, с днешна дата, всичко стана по-различно, неочаквано и непредвидимо. Вероятно и затова той се концентрира върху предстоящото до края на годината, като обеща още повече приятни изненади за меломаните през пролетния сезон на следващата година. „Това което правихме през най-тежките месеци на пандемията, ще го правим и занапред – ще ви представяме шедьоври от музикалното изкуство, които да ни напомнят, че красотата е все още между нас, които да ни вдъхват вяра за бъдещето – нашето и на нашите деца, което можем да изградим заедно днес! Затова сме ви приготвили не просто концерти с красиви произведения, но сме се постарали тези произведения да бъдат изпълнени за вас от едни от най-изключителните музиканти на нашето време! Нашата благодарност затова, че не ни изоставихте в тежкия момент, ще покажем по начина, по който можем най-добре – с музика! Вие го заслужавате!“. Той поотделно се спря на всеки един концерт с представяне на солистите – звездни имена, които от години мечтае да свирят с Националния ни оркестър. Очакват ни и знаменити диригенти на пулта. Не може да забравим в тези трудни за световната култура времена, когато концертните зали бяха и още са затворени какви музиканти гостуваха на Софийска филхармония и въпреки процентите с ограничаване присъствието на публика това бяха истински празници на музиката. Маестро Тодоров, извън прекрасните си умения като диригент доказа, че е отличен мениджър и то в тежката пандемична ситуация.

И в следващите месеци зала „България“ ще посрещне някои от най-добрите световни и български солисти и диригенти. Виртуозният пианист Стивън Ковачевич ще постави началото на тези срещи на 16 септември. Клавирното си майсторство в София ще представят и Валентина Лисица, Анна Федорова. Летиция Хан, Александра Масалева, Цимон Барто и Александър Улман, който изключително успешно дебютира със Софийската филхармония през есента на 2020 г. Томас Хемпсън се завръща в България с нова програма на 31 октомври. Този път под диригентската палка на маестро Найден Тодоров. Младият, но вече много успешен баритон Бенджамин Апл ще пее в София на 11 ноември под диригентството на легендарния Клаус Петер Флор. Владимир Федосеев (7.10), Денис Ръсел Дейвис(28.10), Кристоф Ешенбах (2.12) и Ервин Ортнер (23.12) са другите легендарни диригенти, които ще музицират с националния оркестър. Публиката ще се срещне отново и с Фридрих Пфайфер, Саша Гьотцел, Алфред Ешве, Емил Табаков, Кери-Лин Уилсън и Юлиан Рахлин – артисти, спечелили любовта на българските меломани. Сред цигуларите се открояват имената на Сергей Хачатрян – най-младият победител в цялата история на конкурса „Ян Сибелиус“, любимецът на родната публика Светлин Русев, четирикратната носителка на наградите Ехо Класик Вилде Франг и доайенът на цигулката Минчо Минчев. Тромпетовата сензация Лусиен Реноден Вари ще свири в София на 18 ноември. Солистката на Виенската филхармония, флейтистката Карин Бонели ще слушаме на 5 декември, а на 25 ноември - един от най-големите световни виолисти Жерар Косе. За почитателите на филмовата класика на 24 октомври отново ще звучи музиката от поредицата за Джеймс Бонд. Детската програма на Софийската филхармония ще представи емблематични детски творби: „Петя и вълкът“ на Прокофиев, „Карнавал на животните“ на Сен-Санс и „Лешникотрошачката“ на Чайковски. Националният филхармоничен хор е включил в програмата си Шедьоври от френски майстори, творби на Петко Стайнов по случай неговата 125-а годишнина, юбилеен концерт на изтъкнатия диригент Мирослав Попсавов и специален Коледен концерт. Описват в резюме от Филхармонията предстоящите концерти.

Маестро Найденов специално подчерта важни акценти, според него в програмите. Обърна внимание изпълнения на творби от Сергей Рахманинов, като с обичайното си чувство за хумор отбеляза, че симфониите на руския композитор изискват големи оркестрови състави и са сложни за изпълнение. Имените пианисти ще са солистите на Втория и Третия концерти на Рахманинов. Пошегува се и с Шестата симфония на Чайковски, като се самоиронизира, че така се случвало в кариерата му, че когато я е дирижирал, напускал съответната музикална институция. А му предстои конкурс за директор на Софийската филхармония, защото му изтича мандатът…Но този път друг ще е диригентът. Маестрото ще дирижира Пета симфония на Чайковски и то в Музикферайн във Виена. В разказа си за предстоящото маестрото показа изключителна почит към жените, защото според него вече няма мъжки професии в музиката. Ще ни гостува тромпетистката Лусиен Реноден Вари, която е желана солистка на големите концертни подиуми. И като диригент маестро Тодоров изключително отбелязва яркото присъствие на жените на диригентския пулт. Дори подчерта, че колегите му от Филхармонията оценяват като най-вълнуващ�� събитие през отминаващия сезон концерта под диригентството на Марин Алсон на знаменити творби на Брамс.

Софийската филхармония се подготвя за ново гостуване в златната зала на Музикферайн- Виена в началото на декември. В програмата на концерта националният оркестър е включил Симфоничната поема „Вълтава“ от Сметана, Гротескната сюита „Бай Ганьо“ от Веселин Стоянов и Симфония № 5 от Чайковски. Предишният гастрол в знаменитата зала на Софийска филхармония беше на 5 декември 2019 година. За него във „въпреки.com” може да прочетете тук https://въпреки.com/post/189662326001/.

По повод на гостуването във Виена Найден Тодоров сподели, че отново и неслучайно в програмата е включена музика от славянски композитори. А и да не забравяме, че една от частите на произведението на Веселин Стоянов е озаглавена „Бай-Ганьо във Виена“, следвайки знаменитата и неостаряваща творба на Алеко Константинов. Самият Маестро не предполагал при предишното гостуване на филхармониците в Музикферайн, когато изпълниха Рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров, „Жар птица“ на Стравински и симфония № 9 „Из новия свят“ на Дворжак, че само след две години ще имат отново концерт тук. Дори си мислел дали това отново ще се случи в близките двайсет…

Софийска Филхармония се включва активно и в важната кампания на музикалната ни общност за построяването на Нова концертна зала в София. Според маестро Тодоров тя трябва да е в идеалния център на столицата. Припомняме, че преди години по инициатива на Кантус Фирмус начело с Васил Димитров се състоя среща в залата на НМУ „Любомир Пипков“, на която беше обявена тази идея и с предложения как би могла да се реализира. Във „въпреки.com” повече за събитието може да прочетете тук . Тогава всички участници се обединиха около идеята правителството да погледне сериозно и на културните нужди на гражданите. Зала „България“ е построена през 1937 г., когато населението на София е около 300 000 души. Към днешна дата градът е европейска столица с 2-милионно население и традиции в музикалното изкуство. Ние от „въпреки.com” с убеденост се присъединяваме към инициативата за реализацията на идеята за нова концертна зала в това централно за столицата ни пространство.

Не по-малко привлекателни са летните концерти на Софийската филхармония „Споделете музиката“– на две открити сцени. Италианска филмова музика поставя началото на 8 юли. Две са сцените, на които музикантите ще се срещнат със своите почитатели – Парк-театър в Борисовата град��на и атриума на Квадрат 500. Началото поставя концертът „La Dolce Vita” на 8 юли Програмата с италианска филмова музика дирижира италианската маестра Джанна Фрата. Нино Рота, Енио Мориконе и българският композитор Луис Бакалов ще звучат в изпълнение на националния оркестър в Борисовата градина. Концертът е посветен на 100-годиншнината от рождението на големия италиански режисьор Федерико Фелини, която не само филмовата общност отбеляза през 2020 година. Повече може да прочетете във „въпреки.com” тук:.

Детският концерт „Приказка за перкусиите“ от образователната програма „Фортисимо“ ще радва малчуганите на 18 юли. За това ще се погрижат ударната група на Софийската филхармония. Виртуозният цигулар Марио Хосен ще гостува в Парк-театър в Борисовата градина на 29 юли. Под диригентската палка на маестро Найден Тодоров той ще представи Концерт за цигулка на Брамс. Август е запазен за атриума на Квадрат 500 камерните състави на Софийската филхармония.

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Кирил Христов, Стефан Джамбазов и архив

#найден тодоров #софийска филхармония #музикферайн #музика #деца

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Критичен поглед: „Ковидната“ 2020 – предизвикателства и възможности за изкуството и културата – II част

2020 година беше много объркана и тежка за света, включително за културата и изкуството. Така беше и за България и за всеки от нас. А неизвестните за 2021 остават, засега, под този знак. Не става дума само за противоепидемични мерки, а за това какво се случва с нас и как да продължим напред, ВЪПРЕКИ!

Да се върнем малко във времето, не от сантимент, а като напомняне, най-вече на себе си. 13 март 2020 – топъл мартенски ден, пролетта идваше. Ние заедно с приятели и колеги в градината на едно от най-приятните кафенета на София на открито. Градината е цялата в цъфнали иглики. Заедно споделяме личните си проекти, общите си планове. Ние – току-що сме подписали договора си с Програма „Европа“ 2020 за проекта ни „Културата като толерантност“, чието финално събитие с ученици и великолепни артисти и музиканти предстои на 16 май…

Маестро Найден Тодоров онлайн - снимка Стефан Джамбазов

И изведнъж – извънредно положение заради Covid-19, а уж Китай беше далеч, но живеем в глобален свят. А смелите иглики бяха все така красиви и се радваха на мартенското слънце. И светът се затвори за култура и изкуство и не само. Не, това беше на първо четене – изкуството се оказа по-силно, защото то влезе в нашите домове и ние останахме вярната публика, макар и от вкъщи. В този контекст Софийска филхармония, начело с директора си маестро Найден Тодоров ни върна към най-силните си концерти, които изпълваха докрай зала „България“. Създадоха и рубриката „Без маска“ отново онлайн, за да се срещаме и да си говорим за музика с надеждата, че доброто предстои. Обичайната пресконференция за плановете на Филхармонията в края на сезона също беше онлайн. Маестро Найденов обеща с надежда, че ще откри��т сезона на 5 септември със знаменитото сопрано Диана Дамрау под диригентството на великолепния български диригент Павел Балев с ярка кариера на сцените в Европа.

Диана Дамрау и Никола Тесте - снимка архив

И въпреки опасенията на директора на Софийска филхармония имахме щастието да слушаме и гледаме великолепната певица със световна слава. И нещо не по-малко важно – за същия хонорар тя пя в два концерта, за да може българската публика да преживее изкуството ѝ, въпреки ограниченията на пандемията за непълна зала през стол и с маска. Големите и затова са големи. Зала „България“ отвори вратите си за концерти със знаменити солисти и великолепни програми заедно със световни състави като Берлинска, и Виенска филхармония.

А по повод ситуацията в началото на лятото, без да предполага каква втора вълна на пандемията ще ни сполети през есента Маестро Найденов пророкува: „Това е изключително нова ситуация за всички нас не само в България, но и в целия свят. Очевидно, че ще има някакво пренастройване на всички нас. Има и доста притеснения. Първото притеснение е, че ние се страхуваме от неизвестното. Неизвестното сега е до кога ще продължи всичко това – първо ко��а ще свърши кризата и после до кога ще продължи заразата. Ние искаме да разберем кога ще продължим, за да се настроим. На финала на тази среща с публиката, макар и само виртуална, той е категоричен, че демокрацията е невъзможна без образование и култура. „Културата не е забава, не е делегиран бюджет. Културата формира нашето мислене – да сме отговорни“. Цитира и един от бащите на Американската конституция Бенджамин Франклин: „Който предпочита сигурност пред свобода, не заслужава и двете“.

Борис Белкин - снимка архив

И отново в края на ноември зала „България“ затвори врати…Вече имахме шанса да чуем великолепни, световни музиканти като пианиста Андрей Гаврилов, цигуларя Борис Белкин, нашия Светлин Русев, интерпретациите на диригенти от ранга на Саша Гьотцел, Емил Табаков. А в залата хората бяха с маски, през място, на щимовете на оркестрантите висяха маски и музикантите бяха раздалечени един от друг. Така беше и на концертите на Музикалния международен фестивал „Варненско лято“. Тъжно, но все пак, случващото се…А в пролетните дни на отминаващата година, когато си мислехме, че ни се случва лошото, което ще отмине с лятото знаменитите оперни певци немският тенор Йонас Кауфман и френският баритон Людовик Тезие инициираха петиция в подкрепа на изкуството на Стария континент. Те се обърнаха към политиците от Европейския съюз и европейските правителства и призоваваха самите граждани да реагират, като положат подписа си в платформата change.org. Те приканиха да се подпише петицията, за да се изрази подкрепа към идеята за „едно общество, в което красотата и културата не трябва да изчезват, и за една Европа, която е длъжна да запази най-красивото наследство на собствената си цивилизация – Изкуството“. Според тях, интернет – излъчванията принудително наложени от пандемията не могат да заменят срещата с живото изкуство.

Йонас Кауфман и Людовик Тезие - снимка архив

А за първи път след като оркестрите в Европа замлъкнаха, по известни на всички нас причини Берлинската филхармония изнесе истински концерт в знаменитата си зала на 1 май. Това беше юбилейният 30 - Европейски концерт на оркестъра, който трябваше да бъде в залата на Израелската филхармония. Филхармониците изпълниха под ръководството на своя главен диригент Кирил Петренко музика на Арво Пярт, Дьорд Лигети, Самюъл Барбър и Густав Малер. Четвъртата симфония на Малер, която е за състав от над 100 инструменталисти, те изсвириха с 13 музиканти и солистка сопраното Кристиане Карг. Звучаха изключително, а публиката ги следеше в интернет. Но музикантите бяха на сцената на първата зала, която отвори вратите си отново, Въпреки! Но през ноември Берлинска филхармония отново затвори вратите си за концерти и публика, както и залите в цяла Европа и голяма част от света…

Кирил Петренко - снимка архив

На последния концерт на Берлинските филхармоници на 31 октомври заради втория lockdown на финала бе добавено още едно извънредно произведение в края на програмата, посветено на решението да се спре концертната дейност в Германия през месец ноември. Това произведение сякаш е крещящ поздрав към всички политици по света. След него, въпреки грандиозния аплауз на публиката, оркестърът и диригентът просто си тръгнаха в мълчание и напуснаха сцената. Произведението бе „4.33” от американския композитор Джон Кейдж. 4.33 минути пълна тишина в три движения, за да не забравяме силата на музиката. Кейдж композира парчето през 1952 за който и да е инструмент или за комбинация от инструменти. Самият той определя „4.33“ като най-значимото си произведение. Според някои музиковеди „4.33“ е проекция на заниманията му с дзен будизъм и идеята му, че във всеки звук може да има музика. Тишината е основна част от музиката на Джон Кейдж и може да се чуе още в първото му произведение „The Duet for Two Flutes“ от 1934 година.

Доц. Илия Граматиков - снимка Стефан Джамбазов

Междувременно през пролетта беше отложен един от на знаменитите ни международни фестивали „Мартенски музикални дни“ в Русе уж за септември, но в крайна сметка беше отменен. А сега живеем с надеждата да има. Подготвена беше програмата за 60-то издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни” през 2021 година, ако обстоятелствата позволяват, ще се проведе от 12 до 28 март 2021 г. Музикалният „Варненско лято“ – най-дългогодишният в България се състоя с великолепни концерти и спектакли, но беше тъжна гледката на разредените и с маски посетители…С много усилия и без чуждестранно участие се състоя и обичания „Софийски музикални седмици“ с много силна камерна програма. Организаторите специално отделиха внимание на книгите, посветени на големи български музиканти с автори водещи музиколози, събития, които не само разшириха богатата програма на фестивала, а са и сериозен принос в музикознанието.

Сред тях особено се открои премиерата на забележителното изследване на доц. Илия Граматиков „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: Сюреалистични препрочити на музикалната история“. Авторът каза тогава, че е „написал книгата като един бароков концерт, въображаем. Това, което аз направих е да си представите, че сте в един театър и докато тече този концерт отзад има декори, които се сменят“. Само по себе си изданието е произведение на изкуството, благодарение на художника Ясен Панов с проект с над 250 авторски илюстрации и над четиристотин цветни страници, направени специално за книгата. Художникът беше лаконичен: „Поисках да направя не само една корица, а нещо по-сериозно и тя да не бъде една скучна научна книга, която остава в библиотеката и никой не я отваря.“

Георги Арнаудов със забележителното изследване на Илия Граматиков, което е и полиграфичен уникат - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки ситуацията, въпреки съобщенията за отменени концерти и гостувания на знаменити музиканти, усилията, самоотвержеността на личности като маестро Людмил Ангелов направиха възможни прекрасни събития. Тъжно е, когато той е на сцената и свири с маска и на публиката липсва емоционалното му преживявания. Но, все пак в това нелеко време той успя с десетото издание на фестивала „Пиано Екстраваганца” и второто издание на камерния музикален фестивал „Камералия” в сътрудничество със Софийска филхармония с прекрасна музика. Колкото и да е парадоксално за първи път на сцената свириха заедно маестро Ангелов и знаменитият ни цигулар маестро Минчо Минчев с изящна програма. И двамата дариха парите от хонорарите си от петте концерта в страната на фондация „Панчо Владигеров“, юридическото лице, организатор на Международния конкурс за пианисти и ��игулари в Шумен. Изключителен жест в сложната ситуация за културата и изкуството!

Проф. Сава Димитров - снимка Стефан Джамбазов

В края на годината проф. Сава Димитров, който беше избран за ректор на НМА „Панчо Владигеров“, реализира мечтата си да организира Първия международен конкурс за кларинетисти, макар и онлайн! В началото на годината преди Корона вируса да промени живота ни той обяви амбицията си за конкурса, който трябваше да се състои от 21 до 27 април с домакинството на Академията и зала „България“. Тогава в разговор за „въпреки.com” той сподели: „Исках да го отбележа, трябваше да го отбележа. Идеята беше, че исках да отбележа датата, исках да отбележа годишнината“. Той организира конкурса в памет на своя дядо, създател българската кларинетна школа, на когото е кръстен. И продължи: „Първото, което ми дойде като музикант в главата беше да направим един хубав концерт. Композирахме концерта, измислихме го така, че действително да отговаря на онази част от представата МИ и представата НИ за дядо ми проф. Сава Димитров /1919-2008/.

Проф. Сава Димитров /1919-2008/ - снимка архив на фондацията

Той е музикант, няма по-логичен начин да отбележим подобна годишнина. Но той е фигура, по-голяма от един изпълнител или от човек, който е успял да създаде след себе си имените музиканти. Той има основна роля в общото съграждане на Музикалната академия в това, което първоначално се е получило като искра да имаме днес Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, която днес се гордее с възпитаниците си. Той е един от хората, които е съградил тези имена, с които ние се гордеем. Той е един от малкото професори в Академията, които е създал собствен, оригинален към днешна дата, дори може да го наречем национален стил. Първо на преподаване, второ на интерпретация и създаването на подобно отношение към музиката, което е важно. Важно е, защото той създава школа.Той създава базата, върху която ние като преподаватели да стъпим, за да продължим да развиваме талантливите деца, занимаващи се с музика, занимаващи се с кларинет. В този смисъл си представих, че един концерт би бил прекрасн�� нещо, но би бил само едно добро начало“.

Проф. Петко Радев /1933-2017/ - снимка архив на фондацията

Така решава да организира конкурса и в памет на баща си проф. Димитър Димитров /1947-2012/ и Петко Радев /1933-2017/, дългогодишен водач кларинетист на оркестъра на Миланската Скала и Софийска филхармония. Стана невъзможен конкурсът през април и се отложи за ноември, Но втората вълна на пандемията наложи други правила и през декември мащабно с артистизъм и талантливи музиканти от много страни той се състоя. В обичайна ситуация, вероятно, би се ограничил с интереса главно на специалистите, а сега беше достъпен и видян в различни страни по света. По-подробно пишем за конкурса за млади кларнетисти /в различни възрастови категории до 26 години/, защото е доказателство как могат да се приемат предизвикателствата в сложно, дори мъчително време, но да сбъднеш мечтата си, когато обичаш това, което правиш и си му се посветил, без да се отклоняваш от максимализма си, както успя проф. Сава Димитров. Да пожелаем на него и на публиката среща на живо с талантливите млади музиканти.

“Електра” - снимка архив Софийска опера и балет

В края на годината беше българската премиера на „Електра” от Рихард Щраус в Софийската опера и балет, 111 години след нейната световна премиера. Нарекоха събитието сензация. Режисьорът Пламен Карталов, генерален директор на театъра продължава да плува в дълбоките води на оперната литература, след като вече е поставил „Пръстенът“, „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“ от Рихард Вагнер. Но сега в сложната ситуация, когато в плановете на Националната опера премиерата трябваше да бъде през пролетта, съставът се справи блестящо, макар и необичайно. Строгите хигиенни изисквания бяха спазени, което пролича и от факта, че оркестърът беше разположен върху покритие в партера и в леко спуснатата оркестрина, а публиката беше на балконите. А имаше и спектакли само с пиано – изключително изпитание!

Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов на “Аполония” 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Да се върнем за малко в края на лятото, когато като че имахме надежда, че най-лошото е зад гърба ни. В първата част на годишния ни обзор споменахме Празниците на изкуствата „Аполония“, които се проведоха с пълния си блясък, макар и само на открито. Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов с участието на маестро Людмил Ангелов и Белослава. Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в Созопол. Минути преди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на ��естивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията.

Живко Петров и Людмил Ангелов на “Аполония” 2020 - снимка Стефан Джамбазов

За „въпреки.com“ Живко сподели тогава: „Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”, музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ни връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”.

Авишай Коен трио на Пловдив джаз фест 2020 - снимка Стефан Джамбазов

А дни преди втората вълна отново да затвори залите през ноември на Пловдив Джаз фест, организиран от певицата и радиоводеща Мирослава Кацарова имахме шанса да видим и чуем изключителния израелски басист Авишай Коен и неговото трио. За жалост залата на Културен дом „Борис Христов“ беше с 30% от местата заради противоепидемичните мерки, но Коен изнесе и безплатни. И сподели в разговор с нашите приятели и партньори от Джаз ФМ радио: „Ролята на музиката е по-важна от всякога. Казвам това, което чувствам и знам, че много хора усещат нещата по същия начин – нуждаем се от музика още повече. За мен е важно, че сега съм в България, защото в момента никой никъде не свири, а аз съм тук и имах концерт предишната вечер. Реших да изнеса концерти в три поредни вечери безплатно тук в Bee Bop Café, взех това решение току-що. Това е усещането ми за времето, в което живеем. Не ме интересуват парите, така или иначе няма пари в цялата тази работа. Парите никога не са били мой приоритет. Аз просто обичам това, което правя. Душите ни имат нужда от музика. Така че бих свирил за всеки, за когото имам възможност да го направя, включително и за себе си._ _Винаги става дума за вътрешна потребност. Оказа се, че сме попаднали в ситуация, която не позволява на живота да продължи както беше преди. Основната трагедия за нас музикантите е да не можем да правим това, с което се занимаваме. Така че се опитах да намеря обходен маршрут и да покажа на себе си и на моите почитатели, че винаги има път, винаги има начин!“.

Авишай Коен - снимка Стефан Джамбазов

В тази втора част на обзора ни за сложната 2020, без да можем с леко сърце да планираме идващата 2021, ще върнем за кратко към литературата, за която вече споделихме усещанията си. Невъзможно е да пишем за всичко издадено, прочетено, изживяно. Но все пак не може да не отбележим финеса и последователността на Издателството за поезия „ДА“ на Силвия Чолева и съмишлениците ѝ. Поезията ни беше по-необходима в принудителното усамотение не само за размисъл, а и за разбиране и овладяване на собствените ни емоции. Издадените книги в избора на автори, художествено оформление на „ДА“ са бутикови и като преживяване.

Ще цитираме Силвия Чолева от преди години за „въпреки.com”: „За мен е важно тези книги да стигнат до тези, които ще ги усетят. И ако мъничко се разшири кръгът, ще съм благодарна на Господ. Наистина хората не си дават сметка колко ще им помогне поезията практически в живота, далеч повече от успокоителни, от други забавления, от екстремни преживявания. За мен човек има нужда от точно такава духовна храна, а не просто от фалшиви заместители. Те за момента уж ти действат, обаче след това разбираш, че всъщност кънти на кухо._ _Искам читателят да е активен, това за мен е много важно, тоест не мога да го оставя така: „айде, сега чети си и се радвай. Не, я сега се понапъни малко“. Умберто Еко беше казал в някакво интервю преди години: „Ама кой ви е казал, че четенето е лесна работа, Четенето е трудно, четенето е усилие, за това много хора не четат, а други четат.““.

Тази година сред издадените книги е специално мястото на поезията на София Бранц /1949-2015/ с „Преди да се затворят времената“ и великолепната корица на Надежда Олег Ляхова. И само един цитат /София Бранц беше и изключителна преводачка от руски с преводи на Исак Бабел, Борис Пастернак – б.а./

„Докато още сме със имена,

преди да се затворят времената,

преди да знаем кой къде е вписан и откъде ще бъде заличен…“

Издателство „Жанет 45“ продължава също да издава поезия, главно българска. Великолепната едновременно емоционална и мъдра стихосбирката „Малкият свят, големият свят“ на Надежда Радулова получи в края на годината Националната награда за поезия „Иван Николов“. За книгата редакторката ѝ Биляна Курташева написа: „Надежда Радулова ни повежда през "мъгла и залез, вятър и поезия", за да се учим да живеем с мъртвите и да сдобряваме детето до нас с детето в себе си.". Преди години в разговор с нея за „въпреки.com” ѝ цитирахме неин стих, който сега звучи, може би по-силно „Балканите са дъно на отдавна пресъхнало море…”,който по особен начин ни беше развълнувал, дори натъжил като хора от този край на Европа и света.

Но Надя Радулова внесе ведрост: „Човек може да се натъжи, на което и място по света да живее. Различни ще са причините, различен ще е ландшафтът, пресъхналото море, което да го натъжи. Онзи ден попаднах на едно видео в YouTube, дори поставих връзка към него във фейсбук профила си, в което актьорът Бил Мъри с каска на главата е застанал насред една строителна площадка и чете стихотворения на работниците по време на почивка. Стихотворенията не са съобразени нито с мястото, нито с контекста, нито с аудиторията. В началото строителите като че ли се чувстват малко неудобно – ново им е, чоглаво… Постепенно влизат в четенето. Оживяват се. Когато Бил Мъри им прочита едно стихотворение на Емили Дикинсън, изведнъж започват да ръкопляскат, лицата им се откриват. Като че ли за миг стават група, общност, не просто бригада, и дори накрая всеки от тях казва името си пред камерата. Замислих се как би протекло в България едно такова импровизирано и неадаптирано към средата четене и ми се струва, че би било същото. Защото разликата не е в хората. А в това, че тук липсва въображение в общуването. И в това за мен е големият ужас на общото ни живеене”. Актуално, нали?

Силвия Чолева на щанда на издателство “ДА” в НДК, когато имаше Панаир на книгата - снимка Стефан Джамбазов

На финала още един поетичен цитат от книгата „Адът е б��з изход“ на румънския поет Йоан Ес. Поп, публикувана от Поетично издателство „ДА“ преди време в превод на Лора Ненковска: „самотен човек до самотен човек.

така завършват битките и примирията.“

И още нещо – в предколедните, предпразнични карантинни дни, когато доста магазини не работеха, но пък други бяха отворени и се трупаха хора пред тях, имаше и нещо, което ни направи впечатление. В книжарниците също имаше хора – купуваха детски книжки и не само. А това е и надежда за бъдещето…≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Критичен поглед #Обзор 2020 #музика

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Ваня Монева: Най-съвършеният инструмент е човешкият глас

„При мен фолклорът отдавна е срещнал класиката, защото аз съм класически хоров диригент и тежнението ми, желанието ми да работя с народните гласове не означаваше само и единствено да се занимавам с фолклор. Напротив, провокацията към мен самата, в самото начало беше, когато застана пред такива хора, аз да го третирам като инструмент“. Сподели именитата ни музикантка Ваня Монева на традиционната „Среща с автограф“ на Моцартовия фестивал в Правец.

И продължи: „Най-съвършен инструмент е гласът, независимо, че диапазонът на един народен хор е ограничен, той не е като в школувания хор, а възможностите са големи. Разкривайки за себе си тези възможности за тембрите на гласовете, за всички нюанси, които могат да се постигнат с тях, реших, че е крайно време женският народен хор да бъде третиран като един уникален инструмент, с който може да се изпълни всякаква музика. Още в първите години на нашия хор направихме голям проект с оперната прима Веселина Кацарова през 2001 година „Българска душа“. Аранжиментите в него са на Красимир Кюркчийски /1936-2011/ – ние с Кацарова, оркестър „Софийски солисти“ и няколко пиеси с пиано и гласа й. Този диск спечели наградата на немските музикални продуценти ECHO 2003 и това ми даде много кураж, че това съчетание между класическия глас и нашите гласове – народните, ако се постигне мярката и балансът, всичко може да е много красиво. И така се получи!

Веселина Кацарова - снимка архив

Впоследствие започнаха да се пишат и творби за нашия хор, и за симфоничен оркестър, за камерен оркестър. Имаме проекти със Софийска филхармония, със „Софийски солисти“, с камерен струнен квартет, с арфи сме пели – с 12 арфи, с обой…В програмата на концерта ни на Моцартовия фестивал участват и Quarto Quartet и Вълчан Вълчанов – обой. Имаме проекти, които кореспондират с класическата музика и аз съм убедена, че пътят е правилен, защото какво значи начин на звукоизвличане на един хор. Ако той е добър, ако може да музицира този състав, няма значение по какъв начин е самото звукоизвличане. В самото народно пеене има школовка. Не може да се пее така, както трудовите жени на село викват и запяват. Става дума за хорово изкуство, намества се професионалистът, който изисква до каква степен кой вокал как да изглежда, как да звучи“. Разказва Ваня Монева за търсенията си вече 25 години с хора, създаден от нея в нелеките времена за културата ни през 90-те години.

От детството си тя се посвещава на музиката, но без да предполага, че един тя ще я отведе към дирижирането. От петгодишна свири на пиано и си отбелязва, че за нея друг път, друг избор е нямало. „Знаех, че ще стана музикант, благодарение, че моята майка е открила моите музикантски качества. Всяко дете е музикално, но явно някои сме повече. И така от петгодишна свиря, няма да кажа какво е едно детство на музиканта, няма да казвам какво е едно юношество на музиканта, защото няма такива, трябва да се свири! Моята мечта беше да стана световен пианист, да концертирам по сцените. Мечтаех, защото това можех. Но в Музикалното училище в Русе бях, в трети курс, когато един от моите преподаватели диригентът Веселин Байчев, който ни преподаваше по ансамбли – аз като пианист трябваше да съпровождам на две певици – сопран и мецосопран. Той ни даваше материала, аз работех с тях нещо, докато свърши урокът. И накрая на годината правим продукция, както се прави. Тогава той дойде при мен и ми каза: „Ваня, искам да говоря с твоите родители, защото

ти си роден диригент!“.

Ваня Монева - снимка архив НДК

И аз не можах да осъзная какво значи това. Той ми каза още: „Аз те наблюдавам през цялото време и не се намесих в твоята работа /независимо, че съм още ученичка/, ти ги спираш, ти изискваш, изчистваш интервали, заедно да дишат, да фразират.“. Той установил, че тези мои качества водят към тази професия. Не можех да си го обясня и не съм допускала, че мога да стана диригент, защото за мен това е изключително сложна професия. То не е да изсвириш нещо, което също не е лесно, а да покажеш чрез много хора какво искаш от музиката.

Веселин Байчев ме запозна с моя бъдещ професор, тогава не знаех, че Васил Арнаудов /1933-1991/ ще ми бъде професор. Да, взех няколко урока по дирижиране. Кандидатствах дирижиране и ме приеха. Интересно е, че когато минах този тур, когато се дирижира – от едната страна бяха професорите, най-големите по хорово дирижиране, от другата страна бяха професорите по оркестрово дирижиране. Явно са видели някакво зрънце в мен, защото оркестровите диригенти ме попитаха дали искам да уча оркестрово дирижиране и аз казах: „Не!“. Паднаха им очилата, защото беше някак модно да си оркестров диригент. Той пътува по света, за една седмица подготвя концерт, репертоар и продължава. Докато хоровият диригент дълбае цял живот месец след месец, за да направи една миниатюра или нещо, което не е една симфония. Когато казах „не“, те ме попитаха защо. А аз казах, защото искам да работя с човешкия глас, който за мен е най-съвършеният инструмент. Това зарадва много професорите по хорово дирижиране, а колегите им оркестрови диригенти казаха, че аз така или иначе ще уча задължително оркестрово дирижиране. Да, учих оркестрово дирижиране и това много ми помогна, защото съм дирижирала „Софийски солисти“ заедно с нашия хор, дирижирала съм оркестър за народна музика заедно с нашия хор. Случвало ми се е да дирижирам симфоничен оркестър с нашия хор, което е един натрупан опит. В Академията успоредно сме учили хорово и оркестрово дирижиране“.

Концерт в НДК в памет на Васил Арнаудов - снимка архив

Ваня Монева започва работа с хоровата школа в Казанлък, после в Лом, в Стара Загора, в София. Минава през всички етапи – от деца, по-големи, подрастващи средношколци, смесен хор, мъжки, женски, камерен, оперен, оперетен. Този път е сериозна школа за нея, защото минава през много жанрове, през начина да обучава децата как да пеят правилно, как да работи с аматьори, как да работи с професионалисти. Това са различни моменти. Но това винаги е безкрайно интересно за нея, защото обича професията си и търси непрекъснато. Така се развива до високото равнище на професионалист като диригент, оценено не само у нас, но и по света. А тя си припомня: „При мен

любовта към народния хор припламна още като бях студентка.

Усещайки любовта ми към нашия фолклор моят професор Васил Арнаудов ме прати да стажувам в народния хор на БНР. Той беше най-добрият тогава – ансамбъл за народни песни на БНР. В момента, в който чух този звук, усетих енергията на гласовете и си казах, че искам това да правя един ден и да се занимавам с такъв хор. Минаха 10 години след това и разбрах, че има конкурс в БНР точно за този хор. Явих се и спечелих! Може би съдба и започнах да работя с този хор. Сега няма да се връщам исторически назад, защото точно, когато спечелих конкурса и започнах да работя стана едно разделение. Част от хора отиде към Националната телевизия и там се създаде хор, който по-късно се нарече „Мистерия на българските гласове“. Бях в БНР и работехме с жените, но в един момент се оказа, не знам по какви причини, че хорът на БНР се закрива, а той е в основата на дисковете, които Марсел Селие представи на света като „Мистерия на българските гласове“ и първия, с който той спечели наградата „Грамми“. Всъщност в основата е хорът на БНР. Това не е тайна.

Бях много въодушевена да работя с този хор, защото научавах много във всеки етап от моята работа. Разбира се, след една година ръководството реши да съкрати този хор. До ден-днешен БНР няма народен хор, което е изключително тъжно. След като аз останах без състав, с който искам да работя по този начин, създадох нашия хор. Създавайки го зад мен застанаха едни от големите емблематични народни певици – Надка Караджова /1937-2011/, Бойка Присадова /1944-2017/, Павлина Горчева /1938-2020/, Цветанка Варимезова, Янка Танева /1927-2019/… Повечето не са между живите, за жалост. Точно тогава те бяха в силата си. Казаха, че искат с мен да работят, че застават зад мен. На 11 юли 1994 година събрах първите 11 певици. За кратко време хорът стана 18, 20. Месец след като събрахме хора, направихме нашия първи компакт диск „Изборът“. Беше учудващо за всички, че толкова бързо работим и се справяме. Важен е крайният резултат и ни го постигнахме. Нарекохме го „Изборът“, защото ние избрахме.

Певиците избраха мен, аз избрах тях.

Бяхме заедно в годините, в които имаше опашки за хляб, за мляко, рушаха се всички музикални състави, било професионални, било аматьорски. Дойде един крах за българската култура и точно тогава аз пък изпитах необходим��ст да направя хор. Ето, че ако човек влага любов, влага професионализъм, има път, който вижда пред себе си във всичките тези години ние ето работим четвърт век, не е малко“. С усмивка казва Ваня Монева, която е и приятен събеседник. Говори с голяма любов за музиката, за момичета, както нарича хористките.

Приживе забележителният композитор Красимир Кюркчийски по време на съвместната им работа нарича Ваня Монева „Караян с рокля“. Това е само повод да я попитаме за дейността й с българските композитори в творческия процес за създаване и изпълнение на техни произведения. „Композиторите ми се доверяват. Това е много важно. Те знаят какво мога и, че моят инструмент са гласовете. Те могат да решат какво да напишат като произведение. Професор Александър Текелиев пише произведения за нас, на времето, светла й памет Юлия Ценова /1948-2010/. Тя ме хвана, посочи ме с пръст и каза: „Ти си тази, която ще изпълниш моето произведение! Вече съм го помислила!“. Една Лебедова песен, невероятно красива, докато я изпълняваме сме целите в по-друго измерение. Много силно произведение! Същевременно фолклорните композитори, така да ги нарека – Петър Льондев /1936-2018/, академик Николай Кауфман /1925-2018/ са се обръщали към нас.

Например, на академик Кауфман направихме един компакт диск с Еврейските песни. Пяхме на трите езика – на сефарадските евреи – ладино, на ешкеназките евреи – идиш и на иврит. Много интересно, защото тяхната музика е световна. Например една песен, за която има много спорове „Ясен месец веч изгрява…“, която смятаме, че е химн на Странджа планина. Дори имаше филм на Адела Пеева „Чия е тази песен“ /2003/, която обиколи целите Балкани и всеки казваше, че това е тяхна песен. А академик Кауфман каза, че това е еврейска песен, а той беше изключителен, световен изследовател на фолклора. Това е еврейска песен и когато са се разпилели евреите по света са я пели. Те имат изключително мелодична музика, много дълбоко драматична. Животът на еврейския народ е бил много тежък хилядолетия, разпръснати, Холокоста и много страдания. Предимно работим с българските композитори и аз съм много благодарна, че го правят с охота.

Хорът на Ваня Монева закри Моцартовите празници с концерт на площада в Правец - снимка “Правешки глас”

Концерта на Моцартовия фестивал започваме с творба, в която има и Моцарт, и Чайковски, и Паганини, и Росини, и много фолклор, обаче съчетан много майсторски от Георги Андреев, защото той има основа на фолклора, а след това надстройка от класика в нашата Академия. / Завършил е СМУ „Широка лъка“, специалност гъдулка. Следва композиция при проф. Александър Текелиев завършва с отличие НМА „Панчо Владигеров“ - б. а./. Безумно добър творец. В момента, в който на него му е поставена задачата да направи премиера, специално за Фестивала, той каза, че си представя гласовете и знае какво да напише. Знаят възможностите на хора ни и моите възможности. Ако трябва да се експериментира, питат ме това би ли могло, как да се случи. Работим с Румен Бояджиев – син, с Любо Денев, с Ценко Минкин…Щастлива съм, че колегията е много отзивчива към това да работим заедно. Убедена съм, че българските творци са много силни, когато си взаимодействаме. Композиторите знаят какво да напишат, а изпълнителите да могат да им се доверят, за да има хубави произведения.

Този фестивал дава шанс

на няколко премиери. Не знам друг фестивал в България сега, който да инициира толкова премиери. Това е изключително, защото сега е премиера, но после ще остане в репертоара на всеки състав, който ще я изпълнява. Много е силен този момент, защото българският творец най-добре познава българския изпълнител, в случая – хора. Ние работим и с чужди творци – работим с трима японски композитори, с англичанин, с австриец. Те много боязливо подхождат - искат да видят и чуят наши партитури, докато българският композитор знае за какво става дума. За него е по-лесно да направи едно произведение, което да звучи красиво, дори да вложи български мотиви, което предава вкус на всяко произведение, когато има български елемент“. Споделя Ваня Монева и за Моцартовия фестивал, където хорът участва за първи път по покана на артистичния му директор проф. Борислава Танева.

Ваня Монева - снимка Стефан Джамбазов

Особена гордост за певиците и тяхната диригентка – Ваня Монева, е записът на химна на Япония, който прозвуча при закриването на олимпийските игри в Рио де Жанейро, когато Япония пое флага на следващ домакин. През 2017 година, хорът участва в песенен конкурс на Би Би Си „Нека пеят народите“ /повече от 20 години български хор не беше участвал на този фестивал/ с песента на композитора Иван Спасов – „Мехметьо, севда голема“., която изпълниха и на концерта си финала на Моцартовите празници на площада в Правец. В първата част на концерта звучаха две премиерни изпълнения: „Бела съм, бела, юначе“ / муз. Румен Бояджиев-син/, с която хорът бележи своя 25-годишен юбилей и „Звучи тромпет“ по музика Хенри Пърсел. Концертът завърши с познатата и обичана песен „Седнало е Джоре“, обработка на Стефан Мутафчиев.

В разговора с Ваня Монева ден преди концерта тя специално наблегна, че следи и присъства на Националния събор на народното творчество в Копривщица, вписан в регистъра на ЮНЕСКО като световно нематериално културно наследство. Провежда се на пет години от 1965, но тази година се отложи заради пандемията от Covid-19. За Ваня Монева музиката, изпълнявана в Копривщица е от извора. „Там идват хора, които не са професионалисти. Те идват, защото все още носят творчеството от своите баби.

Това е автентичното.

Музиката, която ние правим е произлязла от него. Те са обработени от най-добрите ни майстори, композитори – това преобразява фолклора. Прави го многогласен, полифоничен, красив, за да звучи в хор. Автентичната народна песен е едногласна, в Западна България е двугласна. Нашите песни, които ние пеем са от композитори на базата на автентичния фолклор. Това е голямата връзка. Не бях чувала да се свири през крушово листо. Чух и го видях на миналия събор. Това е, защото то е твърдо и майсторът го държи като инструмент и свири през него– уникално. И на това е свирил българинът. Сам си е дялал свирчицата и с пет тона е правил красива мелодия“.

Разказва забавни истории как в годините е работила в различните хорове. С какво е задържала вниманието на момчетата, с какво на момичета, а и на по-големите. Психология и усет! „Имала съм хор от 120 души – мъже и жени и съм била крехко момиче на 28-29 години и съм се справяла. Много е важно как ангажираш вниманието на хората срещу себе си, тъй като те идват вечер след работа. Всеки има своите грижи, но когато музиката е водещото и намериш как да им покажеш, че музиката е вселена и, че чрез тази вселена те могат да се изразят“. Мечтата й е да създаде мъжки хор. „Мъжките гласове са необятност и да ги съчетая с моите гласове на момичетата…“. Пожелаваме й го! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Ваня Монева #Моцартови празници в Правец #музика #фолклор

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Людмил Ангелов ни открива света на „забравената“ музика

„Опитвам да възродя интереса към автори, които, за съжаление, са останали в сянката на известните гении, които ги знаем и обичаме Моцарт, Бах, Бетовен, Брамс…“. Беше казал преди време забележителният ни музикант пианистът Людмил Ангелов за „въпреки.com”.

Той е изключително последователен и в това да ни открива нова музика, нови автори, позабравени във времето по различни обстоятелства, които не рядко ни поднася съдбата. Прави го не само на фестивала, организиран и продуциран от него „Пиано Екстраваганца“ от години, но и в солистичните си изяви с различни оркестри в България и Европа. Известен е в средите на меломаните в много страни с неговата откривателска и изследователска страст. На 16 януари заедно със Софийската филхармония и под диригентството на Владимир Кираджиев, той ще изпълни Първия концерт за пиано на Мориц Мошковски /1854-1925/, за чийто втори живот Людмил Ангелов има огромна заслуга. Концертът е създаден от съвсем младия композитор през 1874 година. Той е роден във Вроцлав /тогава Бреслау/ в богата еврейска фамилия. Получава музикалното си образование в Берлинската консерватория. Той е бил цигулар и виртуозен пианист. През 1873 година е първият му солов концерт в Берлин и бързо получава признанието на виртуозен пианист. В тези години започва и да композира.

Първият му концерт за пиано е имал премиера отново в Берлин 1875 година и е бил високо оценен от самия Ференц Лист, който кани Мошковски да изпълнят заедно концерта, в транскрипция за две пиана. След тежко нервно разстройство от 1880 година спира концертната си дейност и се отдава на композиране. Канен е в Англия, Париж, избран е за член на Академията по изкуствата в Берлин. Установява се да живее в Париж. Здравето му се влошава непрекъснато и след 1910 година интересът към музиката му намалява, преживява и тежки лични трагедии със смъртта на съпругата и дъщеря му. Последните си години изживява в голяма бедност. И така остава почти забравен дълги десетилетия. В ранните творби на Мошковски се усеща влиянието на Шопен, Менделсон, Шуман, макар че в впоследствие си изработва свой стил. Дори големият полски пианист, композитор и политик, дори е бил министър председател на нова независима Полша 1919 година Игнаций Падаревски определя Мошковски като най-добрия композитор след Шопен, който знае как се пише за пиано. В продължение на много години творбите му са забравени, освен 15 етюди за пиано, опус 72, които се използват в педагогическата практика. Едва в последните години се наблюдава интерес към неговото творчество и по-специално към първия му концерт за пиано, за което безспорен принос има и маестро Людмил Ангелов.

Той е от най-обичаните музиканти, всеки негов концерт у нас и в много други страни на авторитетни артистични сцени печели сърцата на меломаните със своята виртуозност и емоционални интерпретации. И точно затова тогава в нашия разговор той сподели преди години: „Редом с големите имен има и много други, които не са имали късмета да бъдат познати от публиката. Може би вина затова имат и музикантите, защото не са ги изпълнявали достатъчно. И това е мисията на този фестивал /Пиано Ексраваганца –б.а./. Искам да постигна именно това – да убедя първо колеги-музиканти, че си заслужава да изпълняват подобни програми, а не само това, което публиката познава и очаква. Това е една важна мисия с оглед на това да възстановяваме културно наследство на света и да го представяме на публиката”. Разказа ни с повече детайли за това специално общество, чийто член е от години. Дори го нарича на шега тайно нещо като масонска ложа, което свързва хора с различни професии в името на музиката и нейното наследство.

„Обществото колекционери, не всички от тях са музиканти, но това са хора с определен интерес към откриване и запазване, дигитализиране на такива редки партитури. Някои от тях единствени копия, които се намират в библиотеки или понякога могат да бъдат намерени в антиквариати, или попаднали в кашони с музика, с печатни партитури, които като втора употреба някъде се продават. Никой не им обръща внимание. Аз повече от 10 години съм част от това елитно общество на колекционери, но интересът ми към тази музика е още от 2000 година. Защо елитно, защото, наистина, тези хора полагат огромни усилия не само това, което малко или повече заслужено не е намерило своето място в концертните зали“. В много от музикалните интернет страници, когато се споменават имената на тези „позабравени“ композитори, които това общество се стреми да възроди за концертната сцена сред изпълнителите им авторитетно фигурира и Людмил Ангелов.

А сега по повод предстоящия концерт маестро Ангелов споделя: „Считан за повече от 100 години за загубен, манускриптът на неговата партитура беше открит случайно от мой приятел колекционер в Парижката библиотека. В последствие с маестро Кираджиев изготвихме редакцията на тази партитура, която беше издадена за първи път от френското издателство Symetrie в Лион. Последва първото съвременно изпълнение на творбата в Националната филхармония във Варшава, а по-късно реализирахме и студиен запис с оркестъра на Би Би Си в Глазгоу, издаден на компактдиск от британския лейбъл Hyperion“. А разполага голям списък с подобни открития Сред произведенията, които получават нов живот са и Четвъртият концерт за пиано на Николай Капустин, Концерт на Ернст Шелинг и Симфония по една планинска песен от Венсан д'Енди и много други. Много от тези позабравени автори в годините сме имали шанса да чуем на фестивала „Пиано Екстраваганца“, благодарение на маестро Ангелов и именити изпълнители от България и света. В тази посока е и сътрудничеството му със Софийска филхармония, с фестивала „Софийски музикални седмици“, с Русенска филхармония и други. Заедно с диригента Владимир Кираджиев са единствените интерпретатори засега на „Концерт за пиано и оркестър оп.3” от Мориц Мошковски. Концертът се счита за изгубен, докато в едно имение, заедно с други ранни творби и дневници, запазени в Френската Национална библиотека се намира саморъчно написаната ръкописната партитура.

В резултат идва „втората премиера” на концерта на 9 януари 2014 в залата на Варшавската филхармония с българския пианист Людмил Ангелов, диригента Владимир Кираджиев и Симфоничния оркестър на Жешовската филхармония „Артур Малавски”. Маестро Кираджиев завършва Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в София с оркестрово дирижиране при проф. Влади Симеонов, хорово дирижиране при проф. Ана Белчева и композиция при проф. Александър Танев. Специлизира дирижиране през 1983 при знаменития проф. Курт Мазур в Лайпциг и Ваймар и при проф. Франко Ферара в Accademia Chigianna в Сиена. През 1986 е асистент на проф. Карл Остерайхер в майсторския му диригентски клас във Варна; през 1987-88 специализира при него в Университета за музика във Виена (Австрия). В творческия си път на диригент Владимир Кираджиев e ръководил различни симфонични оркестри и ансамбли за съвременна музика, а днес вече е сред най-търсените оперни и симфонични диригенти в Централна и Източна Европа. От 2008 до 2013 г. Владимир Кираджиев е артистичен директор на филхармонията в Жешов (Полша) и художествен ръководител на музикалния фестивал в Ланцут (Полша). От 2013 г. той е първи гост-диригент на Oперата в Шчечин, Полша. Споделяме тези подробности от неговата творческа биография, защото те показват колко много са общите интереси на диригента с тези на Людмил Ангелов, свързани с музиката и Полша.

Във втората част на концерта на 16 януари ще филхармониците ще изпълнят Симфония № 5 от Антонин Дворжак, творба не толкова често изпълнявана у нас. Написана само за шест седмици през юни и юли 1875, симфонията се нарежда сред онези произведения, които в епохата на късния деветнадесети век възраждат строежа на класическия симфоничен цикъл, изпълвайки го с ново романтично съдържание. Наричана често „Пасторална“ заради своето внушение за възхита от природата, както е и забележителната 6 симфония на Бетовен, до днес тя е сред най-често изпълняваните симфонии в световните концертни зали.

Людмил Ангелов и Найден Тодоров

Софийска филхармония, начело с директора си маестро Найден Тодоров заедно с музиканти от ранга на Людмил Ангелов, Веско Ешкенази други, между които чуждестранни виртуози в целия сезон смело ни въвежда и в не толкова познати произведения за българската публика. Само един пример – на 14 май програмата на концерта е Николай Капустин - Концерт за цигулка, пиано и струнен оркестър, Арнолд Шьонберг - "Просветлена нощ" оп.4 за струнен оркестър и Едуард Елгар - Концерт за виолончело и оркестър в ми минор оп.85. На диригентския пулт ще е Найден Тодоров, солисти Людмил Ангелов, Веско Ешкенази и Камий Тома, виолончело. Концертът е от цикъла на Филхармонията „Шедьоврите на класическата музика“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Людмил Ангелов #Найден Тодоров #Владимир Кираджиев #Пиано екстраваганца #музика #Софийска филхармония

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Софийска филхармония тръгва с блестящите Антони Вит и Иво Погорелич

Силно начало на Новата 2020 година за Софийска филхармония и нейния директор маестро Найден Тодоров. Той застана на пулта пред Немския държавен оркестър и Virtuosos Leopolis в знаменитата зала на Берлинска филхармония на 2 януари. /На снимката - покана за концерта на Иво Погорелич/.

В програмата бяха включени произведения от Моцарт, Бетовен и Чайковски. Солист в концерта беше Гай Браунщайн – ученик на Пинкас Цукерман и най-младият концертмайстор в историята на Берлинската филхармония, който преди няколко години се фокусира изцяло върху соловата си кариера. Тази година за маестро Тодоров предстоят концерти (освен в задължителните Австрия, България и Германия) в Италия, Франция, Мексико, Китай, Гърция, САЩ, Румъния... Той използва времето си в Берлин и за поредица от срещи, свързани с бъдещи проекти на Софийската филхармония.

Найден Тодоров, Кнут Вебер и Борислав Петранов, директор на Българския културен институт в Берлин /от ляво надясно/ - снимка личен архив

Само да припомним, че в края на ноември Камерният състав на Софийска филхармония с диригент Найден Тодоров с прекрасен концерт участва в тържественото събитие в Берлин по повод 140 години българо-немски дипломатически отношения. Тогава маестрото имаше среща и с члена на Борда на директорите на Берлинска филхармония Кнут Вебер, челист. Той е австриец, оркестрант в Берлинска филхармония от 1998 година, а от 2015 е в Борда на директорите на световната музикална институция със забележителна история от 1882 година до днес.

Концертът в Мюзикферайн

А Софийска филхармония имаше великолепна 2019 година като солисти и диригенти - световни музиканти като Вадим Репин, цигулка, Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона 2019/2020 в края на миналия за гастрола на филхармониците ни във Виена: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак.

Антони Вит

А през януари Софийска филхармония отново продължава с високо равнище на концерти със знаменити солисти и диригенти. На 9 януари забележителният полски диригент Антони Вит излиза на сцената на зала България за първия концерт на Софийската филхармония през 2020 г. В програмата на концерта маестрото е подбрал шедьоври от полската класическа музика: Увертюра към операта „Халка“ от Станислав Монюшко, „Станислав и Анна Освиенцимови“ от Мечислав Карлович, „Крешани“ от Войчех Килар и „Стабат Матер“ от Карол Шимановски. Солисти: Ивона Хоса, Ева Марчинец и Ярослав Бренк. Маестро Вит беше в България по покана на Софийската филхармония и Полския институт през 2018 година за отбелязването на 100-годишнината от независимостта на Полша и установяването на дипломатически отношения между Полша и България. Той дойде тогава у нас след повече от 30 години. Първият му концерт в София е през 1983 година с Радиооркестъра в рамките на фестивала "Софийски музикални седмици". Тогава солистка е била пианистката Марта Деянова, и още тогава българската публика е имала шанса да разбере афинитета на маестро Вит към музиката на ХХ век – в програмата са били Кшищоф Пендерецки, Рихард Щраус и Артур Онегер. Той е диригент със забележителна биография. От нея припомням: ученик на Хенрик Чиж и Кшищоф Пендерецки, студент по право в Ягелонския университет (Краков), лауреат (втора награда) на конкурса „Херберт фон Караян” – 1971 заедно със знаменития Марис Янсонс, който почина миналата година. На този конкурс трета награда печели Емил Чакъров, светла му памет, когато е едва на 23 години.

Антони Вит е ученик на големия Кшищоф Пендерецки /когото очакваме този сезон да дирижира Софийска филхармония, когато ще бъде изпълнена неговата симфония „Седемте порти на Йерусалим“ –б.а./, асистент на Херберт Фон Караян, дългогодишен директор и главен диригент на оркестъра на Полската телевизия и радио, артистичен директор на Варшавската филхармония. Антони Вит е номиниран 7 пъти за наградата „Грами“ за записите на произведения от Кшищоф Пендерецки и Карол Шимановски. Получава наградата през 2013 за записите на „Фонограми“, Концерт за валдхорна, Партита, „Пробуждането на Яков“ и „Анаксис“ от Пендерецки. Той е носител и на наградите „Diapason d'Or“, „Grand Prix du Disque de la Nouvelle Academie“ и „Classical Award“. Работил е с най-големите оркестри като Берлинската филхармония, Дрезденската държавна капела, Лондонския Кралски филхармоничен оркестър, Симфоничния оркестър на Би Би Си, Оркестъра при Академия Санта Чечилия, Петербургската филхармония, Симфоничния оркестър на NHK и мн. др. Осъществил е поредица световни премиери, включително на произведения от Пендерецки и Килар („Септемврийската симфония“ на Войцех Килар е посветена на диригента). За изтъкната творческа дейност и популяризиране на полската музика в страната и чужбина, е удостоен с „Брилянтна диригентска палка“.

Иво Погорелич

А на 26 януари с концерт ще гостува знаменитият хърватски пианист Иво Погорелич, музикант със сложна и дори драматична съдба. Той ще изпълни концерта за пиано на Роберт Шуман, а в програмата е и Седма симфония на Бетовен под диригентството на маестро Найден Тодоров. Някъде в началото на 80-те бяхме като публика възхитени от изкуството на тогава много младия Погорелич /роден е 1958 година/ на концерта му със Софийска филхармония. Роден е �� Белград и едва шестгодишен, баща му, контрабасист, го води при музикален критик за мнение. Няколко миниатюри са достатъчни, за да се постави музикалната „диагноза”: „Изключителен талант. Феноменална музикалност! Може да стане голям пианист, ако го насочите колкото е възможно по-бързо към големия музикален свят!”. Първите си уроци по пиано получава на седем годишна възраст. На 11 заминава за Москва като стипендиант. Там завършва Централното музикално училище към Московската държавна консерватория „Чайковски”, а след това и самата консерватория. На 16-годишна възраст заема първо място в Конкурса за млади музиканти в Загреб. На 19 с лекота побеждава на италианския конкурс „Казагранде” в Терни, а през юни 1980 г. печели първа награда на международния конкурс в Монреал. Но най-голяма популярност на младия пианист носи неуспехът му четири месеца след безспорния му триумф в Монреал, на юбилейното издание на Международния конкурс „Фредерик Шопен” във Варшава.

След втория тур Иво Погорелич не е допуснат до финала. Това предизвиква бурните протести на публиката и представителите на медиите, както и силни разногласия в журито. Отстраняването му от третия тур предизвиква ожесточена дискусия, която привлича вниманието към пианиста на цялата световна музикална общественост. В знак на протест една от най-големите пианистки на нашето време Марта Аргерич демонстративно напуска журито, обявявайки Погорелич за гений. Той става истински любимец на публиката, а критиката го признава за „най-спорния пианист в цялата история на конкурса”. От тогава известността му не спира да расте. Но животът му е разтърсен от много лична драма. Много млад още в Москва се жени за една от преподавателките си пианистката Алиса Кежерадзе. Тя е 17 години по-възрастна от него, но напуска семейството си заради любовта им. Двамата напускат тогавашния Съветски съюз и започва звездната му кариера. След скандала на конкурса Шопен във Варшава, смята се, че тогава не е успял, защото съветският представител в журито му дал нула точки, носи световна слава на пианиста. Дебютите на Иво Погорелич в Лондон, Пaриж, Мадрид, Брюксел, Амстердам, Милано, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, остават легендарни. Той създава истинска сензация навсякъде, където свири. Получава покани да солира на множество големи симфонични оркестри като: Берлинската и Виенската филхармонии, всички оркестри в Лондон, Чикаго, Филаделфия, Бостън, Лос Анджелис, Ню Йоркската филхармония и още много други. Но възходът на Погорелич през 1996 година се срива – съпругата му умира от онкологично заболяване… Той дори заболява психически, лекува се. В интервюта признава и не крие, че без нея нищо не иска, не иска да свири, не иска да живее…Връща се на сцената след 11 години и свири така, както не го е правил никога, но отново възхитително и необичайно за другите пианисти.

През сезона 2012/2013 г., в допълнение на соловите си рецитали, Погорелич прави турне с Филхармоничния оркестър на Радио Франс, с концерти в Париж, Дортмунд, Люксембург, Инсбрук и Берлин с огромен успех и посрещнати от публиката с възторг и овации. През миналата година той записва албум с две сонати от Бетовен № 22 във фа мажор и № 24 във фа диез мажор и Втората соната на Рахманинов. Наскоро той подписа договор със Сони Класикъл след дълго сътрудничество с Дойче Грамофон. Изпълненията на Погорелич се отличават със своята неординерност. Музикалната критика признава безупречната му музикална техника, но го и смята за ексцентричен и маниерен. Но това не променя всеобщото мнение, че той е от най-знаменитите пианисти на нашето време. Легендарният пианист подава ръка и на млади музиканти. Преди да е навършил 30 години през 1986 година създава стипендия за надарени млади артисти в Хърватия, а през 1989 създава фестивал, който помага на обещаващи таланти да започнат кариерата си, като получат възможност да свирят на една сцена с него. Основава фонд за набиране на средства за построяване на болници в Сараево през 1994 година. Изнася благотворителни концерти за Червения кръст, застава зад каузи като борбата срещу рака и множествената склероза. Той е и посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Очакваме го, така както всеки концерт на филхармониците ни!

Найден Тодоров в Берлин

Искаме да цитираме и думите, които Найден Тодоров каза в разговор за „въпреки.com” преди време: „Когато пред един оркестър доведеш големи имена, които са не само изключителни изпълнители, но присъстват по големите сцени на света, по големите списания на света, по големите телевизии на света, тогава този оркестър си казва „аха, значи ние не сме толкова лоши, щом те работят с нас“. Дори в този момент работата на диригента минава на втори план. Те от само себе си стават по-добри, защото започват да си вярват. В момента, в който човек добие самочувствие, че нещо може да го прави, че някой друг, който е личност го уважава за това, което той може да прави, ако не го уважава няма да дойде да работи с него. Изведнъж човек започва да дава на 200 – 300% от това, което е давал преди това. Това е част от политиката, която водя. Искам да ��окарваме тези големи имена, които хората тук познават. Първо да види публиката, че те са достъпни и не само най-богатите могат да отидат до Виена, или до Амстердам, или до Лондон, за да ги гледат, а да може всеки един да ги гледа. И второ, за да може нашият състав да разбере колко е добър и само заради това ще стане два пъти по-добър“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

#Найден Тодоров #Софийска филхармония #Иво Погорелич #Антони Вит

0 notes