#софийска филхармония

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Парчета памет пробождат съзнанието

Диригентът Симеон Пиронков гастролира у нас периодично – повече като гост на Софийската филхармония. И всеки път програмите му откъртват парчета от един специален сегмент на ��аметта – този, по-трудния, в който е разположена музикалната модерност. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Концертът му през ноември (7.11) лично за мен дойде като емоционално заключение на много тъжния ден, в който изпратихме Драгомир Йосифов. В един хубав летен ден Драго ми разказа за това как с Пиронков, с когото бяха съмишленици, са обсъждали изцяло българската програма за предстоящото му гостуване. Концертът бе посветен на Константин Илиев, но заедно с неговата Трета симфония (1954/1966) и взривните Музикални моменти (1973) публиката имаше възможност да чуе Песни на една душа, отлитаща към рая (1991) на Иван Спасов и Музика за две пиана (1973) от Симеон Пиронков – баща. Както се очакваше основното ядро на слушателите в зала “България” се състоеше от неголямата, но важна за осмислянето на този дял от българската музика аудитория, за която дисонантната интервалика, алеаторните подходи и практики, надкласическите оркестрови решения, нестандартния звуков колорит, специфичната полифоничност и сонористиката са разбираема част от езика на тези композитори, които принадлежаха към т. нар. български музикален авангард.

В своята книга “Симфониите на Константин Илиев”, която Иван Спасов издаде година преди смъртта си, той подчертава структурната класичност на Третата симфония, спецификата на тематичния материал и полифоничните подходи на композитора в избраната от него тричастна форма. Самият Илиев нарича стила си от тези години “графичен”, основанието за което той самият намира в използването на инструментите с техните естествени качества “…и не търсех извънредни темброви ефекти от тях. Исках да напиша музика, в която музикалната идея трябваше да въздейства със своето съдържание, дълбочина и сериозност и инструментите служеха само за обемното ѝ нарастване. По отношение на формата не отстъпвах от класическите образци и полифоничните движения бяха основно средство. Служех си предимно с чисти тембри и смесването на различни инструментални групи имаше смисъл за по-релефно открояване на полифоничните линии.” (“Слово и дело” – 1997).

Симеон Пиронков

Мисля, че и до днес, 70 години от създаването ѝ (през 1966 г. е втората редакция на симфонията), съществува само един неин, документален запис от 1967 г., от премиерното ѝ изпълнение с оркестъра на Филхармонията под диригентството на автора.  Съхранява се във фонотеката на Националното радио, може да се чуе и в ЮТюб. Тъкмо графичността в оркестровия стил на Илиев в тази композиция бе подчертано изваяна от диригента с впечатляваща чистота, с умерено експонирана емоционалност и темброво профилиране. Пиронков винаги е показвал своята способност да създаде ясен звуков фокус на прочита си, да просвети оркестъра по отношение необходимия маниер в ансамбловата изява, да изтръгне подходящия саунд и за по-екстремните сегменти в музикалното движение, и за сдържаната и същевременна дълбока лирика (втора част).

За разлика от първообраза на творбата, под палката на автора, Пиронков предпочита редуциране, укротяване на експресивността, което създава известна енигматичност в смисъла на композицията. Въпреки “неефектността” на прочита, през цялото време той държи вниманието на залата под контрол – именно с неотклонната и заради това въздействаща цялост на интерпретаторския му подход.

Иван Спасов

Контрастна с откровената си трагика е композицията на Иван Спасов “Песни на една душа, отлитаща към рая” по текстове на Емили Дикинсън. Песните са пет – “Когато удари камбаната”, “Живот и вечност”, „Казват, лекувало времето”, “Ела и в моя дом се настани” и “Ела полека, Рай”. Тяхната краткост ги оприличава на изпети, изговорени дълго задържани дъхове – едно освобождаване в покъртителна изповедност. Произведението е създадено седмици след огромната трагедия, която сполетява композитора – смъртта на дъщеря му и е пропито от дълбока скръб. Сопран, инструментален състав и магнетофонна лента със записан теноров глас (гласът на Исус) съставят партитурата на творбата, в която всяка нота и всеки тембър са подчинени на идеята за трагичното – мрачни хорали в трите тромбона, погребален камбанен звън, соло цигулка, намален щрайх и, разбира се, гласът и текстът (на български), който произнася. Тиха Генова бе коронна изпълнителка на тази творба  и може би сравнението с нейния прочит ме е подвело да очаквам повече емпатия, по-дълбоко душевно съприкосновение в солото на Ева Перчемлиева, също и по-изпипана артикулация на текста, а не избавително вокализиране, в което прозираше и известна неувереност по отношение на сложната интервалова структура на партията.

Ева Перчемлиева

А интерваликата не е самоцел, както се знае, авторът я е изтръгнал такава от себе си и, за да “допише”, да добави още смисъл към стиха на Дикинсън, и да сгъсти, да уплътни емоционално изразността. И записът на тенора Вълю Иванов (глас на Исус) звучеше повече заплашително, отколкото всеопрощаващо, приемащо. Не знам защо не е ползвана оригиналната лента с гласа на Орлин Горанов. Няма да се учудя, ако е изгубена по време на някое от изпълненията на творбата. Парадоксално, но подходящата атмосфера дойде именно от прочита на Пиронков и музикантите – с ритуалното отношение към предписания музикален текст, в което се вписаха впечатляващо солата на концертмайстора Павел Златарев.

Павел Златарев и Симеон Пиронков

Очевидно програмата на Пиронков разчиташе на контрастното съпоставяне в подредбата на композициите в нея. Следсмъртното внушение в творбата на Спасов бе някак преодоляно от инструменталната аура на Музика за две пиана и оркестър от бащата на диригента, Симеон Пиронков (1927-2000), който обичаше да играе, да експериментира, да промен��, да разширява типологията на избрания от него жанр. Солисти бяха Маргарита Илиева и Светлин Христов. Написана преди 50 години тази творба, както и много, много други български творби, включително и на самия Пиронков, е вече съвсем непозната.

Маргарита Илиева

Навремето, след световната и премиера – 17 януари, 1974 г. Нюрнберг, под диригентството на Люобомир Романски с Нюрнбергската филхармония и солистите Хелмут Вивели и Ханс-Петер Мюлер, в София я изпълни Васил Казанджиев с радиооркестъра и с Джулия Ганева и Стела Димитрова. 50 години по-късно я слушам отново, но имам чувството, че преживявам нейната премиера – толкова непознато и ново за мен е всичко в нея. Неуловимият, изплъзващият се Пиронков тук се изправя отново с неспирната подвижност на структурата, с настоятелната, дори натрапчива клавирност в пиесата – това, което проф. Анда Палиева в програмата си към концерта с право назовава “съхранение на иманентната тонова природа на клавира.” В прочита си диригентът Пиронков ясно експлицира възможностите на пиесата за нейното овремевяване, в което просветва смисловият ѝ хоризонт.

Светлин Христов

Няма как да се съглася с определението неооимпресионизъм, дадена на пиесата от изтъкнатия български музиколог Иван Хлебаров в неговия труд “Симеон Пиронков (опит за монографично изследване)”, защото самото определение води към друг тип творчески подход, (отново обвързан с определени закономерности), доста различен, според мен от този на Пиронков в неговата композиция. Голямо усилие се изисква да се постави етикет на повечето творби на Пиронков, да се вкарат в позната стилистична номенклатура. И тук, в “Музика….” той поставя на изпитание способността на интерпретатора да моделира микро- и макрополетата в създадената от него форма – колкото изплъзваща се от склонното към структуриране съзнание, толкова по-категорично заявена в своето протичане.

Светлин Христов, Маргарита Илиева и Симеон Пиронков

Интересен бе подходът на двамата солисти към музикалния текст; те разполагат с достатъчно внушителен звуковотембров ресурс, за да колорират впечатляващо и оркестровата тъкан. Пиесата започва и завършва “без предупреждение”, върви като един импровизационен поток, в който клавирният звук води от самото начало и се вслушва в кратките теми-сола в духовите, а също дефинира агогическите колебания, темповите варианти. Диригентът Пиронков обгърна композицията с непреклонността на сътворческата фигура и я проведе на един дъх, като изтъкна специфичната фактура и тембровите идеи на автора, пробягващи през “изявленията” на клавирните партии.

Константин Илиев

Финална за концерта пиеса, съвсем логично, беше  Музикални моменти от Константин Илиев – след тази композиция трудно може да се слуша друго. Шест са музикалните моменти, родени от Илиев с една забележителна по качества риторика, която разчита основно на импровизационността – тук създадена чрез възможностите на строгата и свободна алеаторика. Сега, когато слушах блестящия в своята просветеност прочит на Симеон Пиронков нямаше как да не уловя някои податки към Стравински и неговото “Пролетно тайнство” – най-вече в зародиша на някои от моментите, в играта на духовите, в начина, по който композитора ги преплита “и ражда мелопеи” (Андрей Букурещлиев). Тогава едно парче от моята памет ми припомни, че малко преди (или по време на) създаването на тази невероятна композиция Константин Илиев като диригент се бе отдал тъкмо на работа върху “Пролетно тайнство”. Бях студентка, когато присъствах на неговите репетиции с Филхармонията на “Тайнството”, което готвеше за фестивала “Пражка пролет” (1971 г.)  – той допускаше хора на своите репетиции. Разбира се, този въвеждащ в някои от частите маниер нататък претърпява съвсем различно развитие. Ерупциите на Илиев са доста по-различни по маниер, характер и темперамент от тези на по-възрастния му колега – алеаторните сегменти дефинират развитието от неговия инициум до финални кулминации, разделят се от брейк-полета чрез кратки, но осезаеми дъхове, чрез темброви пресечки от ударните или медните.

Симеон Пиронков

Майсторска и в спонтанността си работа, спонтанност, която Пиронков изведе великолепно и увлече  оркестъра в тази много музикантска игра. Разгърна цялата неудържима мощ на композицията и поднесе на слушателите ценната възможност да осъзнаят мащаба на тази огромна творческа личност. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония и личен ��рхив

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net

[lesser-known-composers]

Lyubomir Pipkov (1904-1974) : Concerto for clarinet and chamber orchestra op. 70 (1966)

1. Allegro moderato 0:00 2. Moderato assai - allegro molto (burlesco) 7:14

Petko Radev (Петко Радев) - Sofia Philharmonic (Софийска филхармония), conducted by Jean-Yves Gaudin

[naydentodorov]

A wonderful concert with great Joshua Bell and the national orchestra of Bulgaria last Thursday. @joshuabellmusic @sofiaphilharmonic #music #classicalmusic #violin #conductorslife #conductor #orchestra #sofia #bulgariahall #ilovemyjob #event #barber #bernstein #gershwin (at Софийска филхармония / Sofia Philharmonic) https://www.instagram.com/p/Cpra0tlteqY/?igshid=NGJjMDIxMWI=

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2j3X2ge

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Джошуа Бел – виртуозитетът като философия

Стара истина е, че големият инструменталист-интерпретатор има различни страни в проявленията на своето изкуство. И всеки път разкрива нови. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева за поредния концерт на Джошуа Бел със Софийска филхармония под диригентството на маестро Найден Тодоров.

При предишното си гостуване на Софийската филхармония (9 март 2023) цигуларят Джошуа Бел свири цигулковия концерт на Самюъл Барбър. Страхотно го свири, като представи на публиката цялата тежка противоречивост на времето, в което Барбър е писал концерта и което се е вградило в музиката му. Сега (14 октомври) гастролът му е под знака на съвсем противоположен тип музика за цигулка – Виенявски, втори концерт.

Джошуа Бел на репетицията със Софийска филхармония

Ще използвам много актуалния днес и любим израз на повечето от интервюираните във всички телевизии “Ако трябва да бъда честен/на” (Е, как да не трябва, винаги трябва!) и най-откровено съобщавам, че не бях много зарадвана от избора на Бел. Естествено това не е проблем на Хенрик Виенявски, това е мой проблем. Преди години друг голям цигулар, български – Минчо Минчев реши да изсвири първия концерт на Виенявски. Преди това бе пресъздал удивително Бритъновия Концерт за цигулка и аз не можех да разбера, защо човек, който е стигнал такива смислови нива в прочита си, решава да свири Виенявски. Беше страхотно, толкова различно от целия Виенявски, който бях изслушала в България, но някак споменът се отложи в паметта ми. Върна се сега, когато чух Бел със следващия, втори концерт. Защото и той направи така, че всичките ми предубеждения да се стопят. Да изчезнат. И за пореден път да се уверя, че тук няма само виртуозно надбягване и разкриването на този факт зависи от интелектуалното и емоционално натрупване на изпълнителя. Колкото и да изглежда като момче, Бел е музикант в зряла възраст, чиито интереси отдавна са надхвърлили желанието да се доказва като инструменталист, без каквито и да е технически проблеми. Интересува го субстанцията, която разкрива най-вече с впечатляващи звукови преломи и в най-проблемните и ск��ростни отсечки от своята партия.

Джошуа Бел и Найден Тодоров със Софийска филхармония

Тук, заедно с диригента Найден Тодоров, с когото казва, че обича да си партнира той разчиташе предимно на константния и разгърнат диалог с оркестъра, с открояващите се, предписани от композитора сола в него, които контрапунктираха и оцветяваха допълнително великолепното инструментално поведение на големия музикант. Ту не мога да не спомена Кристина Юмерска (валдхорна), Кремена Ачева (флейта), Иванка Фордиани (факот), Димитър Московски (кларинет), Ясен Енчев и Вълчан Вълчанов (обои). Гъвкави и овладени бяха техните солови изяви в първата част на творбата, концентрирани във впечатляващите метаморфози в звука на Джошуа Бел, който поразяваше и в най-скоростните, възходящи и низходящи тонови каскади със способността си да диференцира отделните групи именно чрез мигновено специфично оцветяване, което добавяше различно смислово изражение на отредената да бъде само виртуозна фактура на соловата партия. Впечатляващо за драматургичния преход към бавната част, Романсът бе финалното соло на кларинета (Московски), в което преминаването от светлите към тъмните тонови нюанси бе формулирано до степен на визуализиране. С последния си тон предизвика очакването, подготви влизането във втората част и в новата тоналност (B Dur).

Джошуа Бел и Найден Тодоров със Софийска филхармония

Лиричният романс се сбъдна отново в диалога между кларинет, обой и соло цигулка – наситен с дозирана емоционалност, задушевен разговор с деликатни “коментари” от фаготите и внимателно допълващи звуковата атмосфера кратки реплики от щрайха. А и експресивният монолог на Джошуа Бел бе толкова грабващ, така поривен, че всеки музикант би пожелал да се включи в досъздаването на атмосферата, която постига. Направиха го диригент и оркестър, които бяха активни и внимателни партньори на този много силен в разказа си музикант. В свиренето му се съдържат неизброими елементи, които градят онова, което може да се нарече философия на виртуозното изкуство: напрежение и отпускане, тежест и отнемането й, техника в смените на динамиката, перманентна експресивност – постигната така естествено, с лекота и невероятен контрол върху целия звукоизвличащ процес. И съвсем различен възглед за субстанцията на творбата, който обаче прибавя още автентичност към личния прочит. И разбираш, защо и в тази набедена само за виртуозно-романтична музика на Виенявски цигулари в зенита на кариерата си продължават да търсят. И да откриват. Прегорели вече от младежкия плам и устрема да се покори света единствено с демонстрацията на техника и на онова най-лесно, показно чувство, така измамно в този тип романтична музика. И все пак! Още в началото на третата част ни пресрещна невероятната “огнена” (con fuoco)  каденца на солиста, бясно скоростна, но и брилянтна, с абсолютно отчетлив, “нанизан” щрих!

Найден Тодоров и Джошуа Бел на репетицията със Софийска филхармония

Въведе в същинското алегро (a la Zingara), наситено с темперамент, с впечатляваща танцова енергия, в което солист и оркестър изградиха своеобразна вакханалия, в която островите на лек отдих отново бяха озарени от иновативно предизвикателните реплики на солиста, а чисто танцовите сегменти, сериозно доближаващи се до речниковия фонд на рапсодиите на Лист бяха изстреляни ��фектно, на един дъх. Бисът бе също в стила на Джошуа Бел – негова транскрипция на едно прочуто Ноктюрно (Es Dur) от Шопен за цигулка и оркестър.  Сякаш да допълни ноктюрно-настроението от втората част на концерта.Беше рядко изпълнение и тук аз всъщност не казвам нищо неочаквано. Джошуа Бел е личността, която превръща всеки опус в нещо, което не очакваш. Това, което очаквам е неговият следващ български концерт.

Найден Тодоров и Софийска филхармония на концерта в Солун

Ден преди гастрола си в Солун Софийската филхармония и Найден Тодоров изсвириха централната творба и за солунския концерт – Третата симфония на Сен-Санс с орган (c moll). Това произведение е написано сякаш като учебник за привличане на меломани. В нея има всичко, което страстният музикален любител обича – ефектни, изразителни мелодии (запомнят се!), впечатляващи изграждания, стигащи до ерупции. В нея има и драматични колизии (не случайно Гуно, след премиерата ѝ, през 1887 обявява на всеослушание Сен Санс за “френския Бетовен”), и съблазняващи слуха мелодични провеждания, напрегнато развитие, контрастни обрати, интересни хармонични идеи. Срещаме/чуваме множество характерни за редица композитори преди Сен Санс похвати – за Бетовен, и Шуберт, и Шопен, и много Ференц Лист, на паметта на когото е посветена… Всичко това е добре замесено, (както се казва “по ноти”) подредено в тази 35-минутна композиция, която не може да няма успех с романтичния си порив, породен от красивата подкупваща, макар и ограничена мелодика и от чудесната темброва картина, която ни представя. Освен това е възможност за всеки оркестър да покаже звук, инструментална и ансамблова кондиция, експресивност… Гласът на органа в две от частите на творбата идва като бонус – множествен темброво, моще��, привлекателен, обемен и до голяма степен храмово извисен. Симфонията допада не само на меломаните, но и на музикантите, което се отнася и за оркестъра, който я свири. Така, струва ми се случи и в изпълнението на филхармонията. Винаги се усеща в залата, когато вниманието на оркестъра към музиката, която изпълнява е по-специално. Разбира се, срещата с личност като Джошуа Бел също сигурно е повлияла. Както и идеята за предстоящата среща с друга, небългарска публика. Но прочитът ѝ от диригента, както и изпълнението ѝ от оркестъра допринесоха за продължение на Бел-атмосферата. 

Найден Тодоров и Софийска филхармония на концерта в Солун

Музикалният текст бе артикулиран внимателно, още в първата част “срещата” между двата фактурни пласта – мелодичния и маркатно - остинатния бе чудесно балансирана. Не бяха прекалени и кулминациите на типичните динамични изграждания, както се случва, много внимателно бяха атакувани началата на фразите – без акценти, без “специално” първо време. Симфонията прозвуча с дозирана мощ, без излишни ексцесии, с добре формулирани фрази и ярко изразен баланс в и между групите. Нейният монотематичен характер бе “разигран” много умело в драматургичното развитие – и през тембъра, и през фразата и щриха, и през агогиката. Успешно представяне, напълно годно за експорт! ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония и Yannis Gutmann

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Йонас Кауфман, гласовете на прелъстителя

От момента, в който го чух, как във второто действие на “Фиделио” започна арията Gott! Welch Dunkel hier! (преди 20 години) нямаше как да не тръгна по следите му – и в телевизионните канали, и в Medici TV и в Спотифай, и в дигиталната зала на Берлинската филхармония… Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева по повод  концерта на Йонас Кауфман в София (28 септември) заедно със Софийската филхармония под диригентството на Йохен Ридер.

Неговият Флорестан влиза в спектакъла (“Фиделио” с Харнонкур – Цюрих, 2004) с глас, който сякаш тишината произвежда. Такова пианисисимо за първи път чувах от тенор, само върху думата Gott гласът му направи неимоверно крешендо до фортисимо. Ефектът дойде и от факта, че преди Кауфман да започне, Харнонкур направи плътно, динамически бурно, напрегнато въведение, което подготви умело, резултатно контраста с тишинното начало на Кауфман. Мисля, че съм чула големи певци, големи тенори – също. Но и най-големите не ме бяха поразявали с такава техника на звукопроизводство и с такова естетическо проумление и споделяне на стил. Франко Корели е имал способността да филира високи тонове до пианисимо и след това да ги разгърне до форте. Но Йонас Кауфман е певецът, когото бих определила като глас-хамелеон. Защото неговият глас има способността да се променя невероятно: той може да е най-драматичният (например Каварадоси), може да е съвсем лиричен (чуйте го във “Вертер”), може да е инструментално дефиниран – като в кантатата “Риналдо” от Брамс (2010 с Абадо) или стриктно насочен към ансамбловия звук и смисъл във вокално-симфонична фактура, например (Das Lied von der Erde – Малер, пак Абадо). Може да “произвежда” несвършващи фрази – например в оперите на любимия му Вагнер – “Лоенгрин”, 2012 Миланската скала или “Парсифал”, или “Тристан и Изолда”, може да те зашемети с характерен, виртуозен щрих и светкавичните идеи, които показва с гласа си. Може да атакува фразата, за да означи силата и характера на героя си, но може също да се плъзне в нея безшумно като змия и да я разтвори след това – сякаш до безкрая. Негов изключителен патент е медзавоче - пеенето – чуйте как прави финала на прочутата ария на Радамес “Celeste Aida”, например.

Йонас Кауфман

Но примерите са безброй, защото това е един само щрих от личността на певеца. Който дава основание да си мислиш за многото гласове, събрани в тялото и душата на този огромен музикант. Какво да кажем за неговото силно и постоянно концертно и звукозаписно присъствие с откъси от “по-леките” жанрове – оперети, популярни филмови теми, дори шлагери. Не се насищаш, когато го слушаш. От документалните филми, които досега са направени за него предпочитам “Jonas Kaufmann, Tenor for the Ages” от 2017 година, фокусиран върху процеса на Кауфман, показвайки го и в неговата всекидневна земност и в неговата музикантска извънредност. Наслаждаваш се на щедрата, но и контролирана емисия, на спонтанността му, на импровизационността му, която те въвлича в желано приключение, но винаги с мярка, контрол, фокус. Не е фанатик на тема дисциплина (все пак е баварец) – дори във филма за него показват как минута преди ди излезе като Отело, хуква да си вземе забравения меч. Виждаме го, леко изпотен от тичането. Но това изобщо не се отразява на мощта и силата в началото на неговата вокална поява. Просто има великолепен апарат, който му се отблагодарява в процеса на работа, въпреки някои отминали премеждия, които не му бяха спестени.

Йохен Ридер, Рейчъл Уилис-Сьоренсен и Йонас Кауфман

Концертът на Йонас Кауфман в София (28 септември) заедно със Софийската филхармония под диригентството на Йохен Ридер, с когото Кауфман много често музицира и с партньорка американското сопрано Рейчъл Уилис-Сьоренсен бе, разбира се, събитие. В зала 1 на НДК този път и озвучаването бе на необходимото равнище. С вкус и с мисъл за стил и времетраене бе подбрана програмата на концерта – 90 минути с паузата. Да, програма за оперна гала, наистина, първата част от която бе оперна с фрагменти от творби на Леонкавало („Палячи“), Пучини („Бохеми“ и „Турандот“), Джордано („Андре Шение“). Магията започна още с Пролога от “Палячи”, написан за баритон, която прозвуча с впечатляваща тъмна окраска и в ниския регистър с абсолютно баритонов тембър. За да поднесе контрастния регистър в ариозото на Канио Vesti la giubba. Още тогава се питаш, какво не може този певец. Колкото и да познаваш изкуството му, все те изненадва с нови и нови свои умения. Страст и нежност, така съкровено вокално пресъздадени в дуета O, suave fanciulla от “Бохеми”, в който и сопраното продължи артистичната линия, зададена от него. И силно драматично обагряне в импровизото на Шение… Трудно е да се опише цялото богатство, което Кауфман разкрива във всяка избрана от него посока на вокално поведение.

Йонас Кауфман

Втората част въведе залата в света на оперетата с музика от Лехар „Джудита“, „Фраскита“, „Веселата вдовица“ и „Страната на усмивките“). И едно филмово бижу в стила на немското кабаре – Целувам ви ръка, мадам (Ich küsse ihre Hand, Madam) – прочутата тема от немия филм със същото заглавие от 1929 г. Пеят я мнозина, а Кауфман я поднесе софийската си публика с прелъстителна флиртаджийска нотка в поведението на мъж, отнесен, потънал в кабарето. С цял арсенал от вокални умения – много кратки, неусетни глисанди, съблазнително медзавоче, неусетни но важни дъхове, игра с агогиката – това го демонстрира фантастично и във веднага последвалия откъс “Hab’ ein blaues Himmelbett” от “Фраскита” на Лехар, в който също като при ”Целувам ви ръка, мадам”, излъчи елегантна еротика и извая фантастичен фалцетен финал – страстен завършек на едно любовно приключение. Велик изкусител! Преживяването е трудно за описване, но за пореден път човек си дава сметка, колко гласово автентичен е този певец. Как настройва за мигове блендата на безценния си инструмент, за да те вкара, макар и за минути, в поредния сюжет, в поредната драма или комедия. Прави го с невероятна лекота, естественост, без никакви допълнителни “аксесоарни наноси”, така често срещани в оперната и вокална практика като излишно подчертаване на важни, според повечето певци, моменти от музикалния или словесния текст, което Ролан Барт назовава сполучливо “плеоназъм от намерения” и което е в състояние да нарани естественото развитие в музиката. Кауфман не разчита на такива ефекти; той поднася “простото семантично съдържание”  на текста, заедно с музиката, която единствено има право да го разкрива, да подчертава важното в него, така както го е задал композитора.

Рейчъл Уилис-Сьоренсен и Йонас Кауфман

Този певец не се бои да играе с музикалния текст спонтанно, с много естествена импровизационност и в същото време да подскаже всичко важно, стилово съществено в и��брания откъс, без за миг да се отклонява от основните параметри на съзиданието. И е много, много обаятелен! Знае го, но не злоупотребява с това; дарява залата щедро с музиката си, поднесена и драматично, и с чувство за хумор, с лекотата на избрания да бъде свободен в изкуството си. Рейчъл Уилис-Сьоренсен му партнираше с музикалната си стабилност, с красивия си глас, с много симпатична отдаденост в дуетите и с чудесно присъствие в арията на Мими от “Бохеми” и в трудната песен на Хана “Виля” от “Веселата вдовица”, в която почти се справи самоотвержено с пианисисмото, изискано от автора върху сол от втора октава, но на финала бе безупречна с динамичното изтъняване върху си от втора октава. Не мога да не спомена и диригента Йохен Ридер – великолепен професионалист, създаден да съпровожда певец като Кауфман – гъвкаво водеше оркестъра, който бе много концентриран и отзивчив, съобразяващ се с всеки нюанс в този глас, което не е лека задача когато съпровождаш такъв безкраен в идеите си и в моженето си артист. Вижда се, че Кауфман и Ридер отдавна са партньори, не само на концерти, но и в звукозаписното студио и тук клишето “дишат заедно” е напълно подходящо. Впрочем слушала съм и партньорки на Кауфман в оперната му кариера, които споделят, че с него се работи лесно – изобщо не се държи като “звезден”, въпреки че има всички основания за това. Ще спомена също, че е пял с българките Веселина Кацарова (прочута постановка на “Кармен” в Цюрих), с Красимира Стоянова (познавам само “Аида” и Реквием – Верди с Марис Янсонс в Залцбург) и на концерти със Соня Йончева, а през 2017 двамата си партнираха в “Дон Карлос” в Париж.

Йонас Кауфман

Колкото и да се стремиш да опишеш преживяното с Йонас Кауфман– и на този концерт, и в спектакли по телевизията и в мрежата, винаги остава много ��едоизказано, недоизречено, непълно. Когато един певец разполаг�� с глас, който има способността да се умножава в много, много гласове според стила и движението на музиката в творбата, според характера на персонажа, който въплъщава, на един критик не му остава нищо друго освен да се примири с невъзможността да интерпретира пълноценно, цялостно този абсолютен феномен.≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония и www.br-klassik.de

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[vprki]

Софийската филхармония и хорът на Русенската опера, водещи на фестивала „Masters of Classic” в Букурещ

В следващите две седмици Софийската филхармония ще бъде основният оркестър на престижния музикален фестивала „Masters of Classic” в Букурещ. Заедно с филхармониците ще бъде и хорът на Русенската опера в концертите със световни певци.

Забележителният музикален форум ще срещне публиката със световнопризнати солисти от класическата сцена -  оперните звезди Анна Нетребко и Юсиф Айвазов, Елина Гаранча, Роландо Виязон, Елими Погорелц, Роберто Аланя, Пьотр Бечала, Олга Кулчинская,  Асмик Григорян, Андрей Жиликовски, феноменалния пианист Фазил Сей и виртуозния цигулар и музикален директор на Лионския оркестър Николай Шепс-Знайдер. Диригент на концертите е италианският маестро Микеланджело Маца.

Вратите на най-големия фестивал за оперна музика в Европа, Masters of Classic, ще бъдат отворени в Букурещ, събитие, което събира най-великите оперни артисти, които ще се представят на една сцена за европейската премиера. Тъй като е първото си издание, събитието ще бъде наистина грандиозно. На сцените на Дворцовата зала и Националната опера се очакват над 400 артисти и музиканти, както и десетки хиляди зрители от страната и чужбина, съобщават организаторите. Няма как да не отбележим, че безспорно в годините Букурещ е една от европейските столици на музиката – традиции и държавна политика, прекрасна публика. Само ще уточним, че когато сме имали възможност да присъстваме на един от най-авторитетните музикални фестивали в България „Мартенски музикални дни“ в Русе, във фоайетата на Доходното здание или операта може да се чуе румънска реч…

Роберто Аланя

Masters of Classic е в продължение на 15 дни най-важното място за любителите на оперната музика, като между 1 и 15 септември се очакват над 50 000 зрители по време на събитието, които ще се насладят на празника на класическата музика и операта, извеждайки на първо място таланта и изключителни изпълнения на артистите. Референтното събитие в света на операта, Masters of Classic е първият и единствен фестивал в Румъния, който покани най-важните международни имена на оперната музика в столицата. Masters of Classic включва грандиозни продукции и 10-те най-добри международни оперни артисти в света, много от които за първи път в Румъния, предлагайки на публиката уникално и завладяващо музикално изживяване. Диригентът Микеланджело Маца се присъединява към фестивала, който има в своите повече от петнадесет години дейност сътрудничество и музикални проекти с множество артисти на най-важните сцени в света.

Наред с изключителните артисти Анна Нетребко и Юсиф Ейвазов в първия фестивален ден в зала „Двореца“ ще излязат нови имена: сопраното Пумеза Матшикиза и баритонът Жером Бутилие заедно със Софийската филхармония и Хора на Русенската опера.

Мецосопранът Елина Гаранча / припомняме, че тя гостува на Софийска филхармония с концерт на 23 септември 2019 година с концерт в НДК/ под палката на диригента Микеланджело Маца ще зарадва публиката в Зала Двореца с оперни арии заедно със Софийската филхармония. Репертоарът ѝ включва, главната роля в Кармен (Кралската опера Ковънт Гардън, Баварската държавна опера Мюнхен, Двореца на изкуствата Рейна София Валенсия, Метрополитън опера Ню Йорк). Продукцията на Метрополитън Опера в Ню Йорк на Кармен е показвана в повече от 1000 кина по света и е едно от най-гледаните представления "На живо в HD". Заедно неведнъж заедно със знаменитото ни сопрано Красимира Стоянова са изпълнявали със знаменити колеги певци под палката на Маестро Рикардо Мути Верди Реквием.

Роландо Вилазон и Емили Погорел

Заедно с тенора Роландо Вилазон, сопраното Емили Погорелц, смятана за една от най-талантливите певици на своето поколение, с мощен глас и завладяващо сценично присъствие, ще излезе на фестивалната сцена. За първи път в Румъния пианистът Фазил Сай, сопраното Луиз Алдер, мецосопранът Нино Сургуладзе, тенорът Саймир Пиргу и басът Луис-Отавио Фариа ще предложат на публиката едно незабравимо изживяване.Тенорът Пьотр Бецала и сопраното Олга Кулчинска ще изпълнят оперни арии и дуети със Софийската филхармония под палката на диригента Микеланджело Маца.

Последният ден на фестивала извежда сопраното Асмик Григорян и баритона Андрей Жилиховски на сцената със Софийската филхармония и диригента Микеланджело Маца.

Микеланджело Маца

Концертмайстор на оркестъра на Teatro Regio di Parma в продължение на 14 години, Микеланджело Маца натрупва много опит в областта на операта, особено в италианския репертоар, работейки с велики диригенти като Рикардо Мути, Юрий Темирканов и Лорин Маазел. Като концертмайстор и диригент на Солистите на Teatro Regio di Parma той е изнесъл няколко концерта в най-престижните концертни зали в света, включително Карнеги хол в Ню Йорк, зала „Чайковски“в Москва и много други. През 2014 г. той прави своя успешен дебют като диригент на подиума на Музикалния театър в Сао Пауло в Бразилия, с операта „Фалстаф“ от Верди. През същата година той дирижира и поредица от симфонични концерти на подиума на Teatro Lirico di Cagliari и е поканен да ръководи концерт в Залата на събранията на Обединените нации в Женева. Срещата с оперните звезди Анна Нетребко и Юсиф Ейвазов дава път на страхотно сътрудничество за опери и концерти.

Цялата програма с подробности може да проследите на https://www.mocfestival.com/.

На интернет страницата на фестивала е сложена снимка на Софийска филхармония и маестро Найден Тодоров на концерта в Златната зала на Музикферайн във Виена, 17 май 2022

Софийска филхармонията ще открие своя сезон в София на 19 септември с концерт, дирижиран от маестро Найден Тодоров и световнопризнатите солисти Готие Капюсон и Аугустин Хаделих. Оперните звезди, с които ще се срещне българската публика, са : тенор №1 в момента Йонас Кауфман на 28 септември в зала 1 на НДК и оперната дива Анджела Георгиу на 10 ноември. С Анджела Георгиу нашите филхармоници ще се качат и на сцената на Концертхаус – Виена на 13 ноември.

Припомняме, че тя гостува с концерт със Софийска филхармония под диригентството на Маестро Найден Тодоров заедно с тенора Стивън Костело на 25 февруари 2019 година в зала 1 на НДК Забележителен и незабравим концерт!

Найден Тодоров и Анджела Георгиу, 2019

Тогава ден преди концерта разговаряхме с нея и с Маестро Тодоров. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук./ В контекста на написаното държим да цитираме споделеното признание преди пет години от Найден Тодоров за нас: „Класическата музика е понятие, като понятието живот. Можеш ли да мразиш живота, защото ти се е случило нещо лошо вчера. Аз самият имам проблем с ренесансовата музика. Слушам я, но не я разбирам. Познавам хора, които много харесват един автор, но не харесват друг. Аз започнах операта с Росини и намразих операта и смятах, че ще е до живот. Във Виена чух за първи път „Тоска“ във Виенската опера. Наистина бях намразил операта – слушам по радиото опера и сменям канала. Нямаше сила някой да ме вкара в оперен театър. Не говоря да дирижирам, да слушам въобще – нищо. Но като бях във Виена всички ме питат как е във Виенската опера и аз как да кажа, че не съм влизал там. Един ден си казах, за да мога да им отговоря ще си купя един правостоящ билет, ще стоя до първото действие и ��осле ще си изляза. Но за късмет попаднах на „Тоска“. Нямам спомен кой е пял, може да е била и Анджела Георгиу. Два часа и половина след това излязох ревящ от операта, без да мога да се спра. Влязох в първия магазин и си купих една видеокасета с Райна Кабаиванска с „Тоска“ и после какво стана. Номерът е да уцелиш музиката, която ти ��лияе на теб. Ако от първия път не уцелиш, не бива да генерализираш, че такава е класическа музика. Тогава затваряш цяла една вселена, без да знаеш какво можеш да получиш от нея“.

Найден Тодоров и Анджела Георгиу, 2019

Това е…А иначе ни очаква великолепен сезон на Софийска филхармония. Да му се насладим и най-вече да се радваме на забележителни изпълнители и прекрасна музика. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архиви на Софийска филхармония, фестивал „Masters of Classic” и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Софийската филхармония с концерт на авторитетния музикален фестивал в Любляна

С музиката на Джон Уилямс Софийската филхармония и Националният филхармоничен хор гостуват на 72-рото издание на престижния музикален фестивал в Любляна на 22 август. На диригентския пулт отново ще застане маестро Найден Тодоров, който неведнъж е признавал, че Джон Уилямс е един от любимите му композитори. Съобщават от институцията.

Поканата за това участие дойде след изключително успешния концерт на Националния оркестър със същата програма в Скопие през пролетта на миналата година, когато в залата са присъствали представители на фестивала. Тогава на 11 март 2023 в залата на Северномакедонската филхармония под палката на маестро Найден Тодоров звуча програма с творби от Вангелис, Ханс Цимер, Енио Мориконе, Дмитрий Шостакович и Джон Уилямс. Концертът бе озаглавен „Новата класика“, а солист бе македонският обоист Владимир Лазаревски. Филмовата музика, създадена в началото като опит да се подсили въздействието на киното, отдавна се е превърнала в класика и е част от репертоара на симфоничните оркестри. Софийската филхармония редовно представя тематични концерти, посветени на киното.

Фестивалът в Любляна е най-старият и най-важен фестивал в Словения и в широк европейски контекст. Създаден е през 1953 г. от община Любляна и първото му издание се открива на 4 юли. Оттогава е изключително популярна и обичана част от летните културни събития както за жителите на града, така и за гостите  на Любляна. Със своя пъстър космополитен дух, фестивалът допринася много за живота и енергията на словенската столица, смятана за един от най-оживените и атрактивни градове в Европа.

Основната цел на фестивала в Любляна винаги е била да представи внимателно подбрана програма с изключителни изпълнители – изпълнители, водени от творческа енергия и желание да осигурят на публиката вълнуващи преживявания. Фестивалът винаги е демонстрирал своята амбиция да привлича и представя в еднаква степен местна и международна артистична продукция. Преди няколко години бе удостоен със Златния почетен медал на свободата – най-високото отличие на президента на Република Словения – за ценния му принос в организирането и представянето на местни и международни артистични начинания и събития. През своята 72 годишна история фестивалът е бил домакин на множество международно известни имена, сред които:

Виенски филхармоничен оркестър, Израелски филхармоничен оркестър, Мюнхенски филхармоничен оркестър, Мариински театър в Санкт Петербург, Нюйоркска филхармония, Филхармоничен оркестър на театър La Scala, Държавен академичен Болшой театър на Русия, Кралски филхармоничен оркестър на Лондон и много други. Сред световните знаменитости представяли изкуството си на сцената на фестивала са Клаудио Абадо, Валери Гергиев, сър Саймън Ратъл, Рикардо Шайи, Лорин Маазел, Зуб��н Мета, Енио Мориконе, Рикардо Мути, Мстислав Ростропович, Кшищоф Пендерецки, Майкъл Найман, Владимир Ашкенази, Иван Репушич , Паата Бурчуладзе, Хосе Кура, Хосе Карерас, Дмитрий Хворостовски, Юрий Башмет, Денис Мачуев, Йехуди Менухин, Юлиан Рахлин, Вадим Репин, Александър Рудин, Елина Гаранча, Миша Майски. Дълъг е списъкът…

Летният фестивал в Любляна се провежда в Кризанке, красив бивш манастирски комплекс, който датира от 13-ти век и някога е бил седалище на Ордена на тевтонските рицари. През 50-те години на миналия век преустройството на манастирския комплекс, вдъхновено от работата на ренесансови архитекти, е поверено на архитекта Йоже Плечник. Фестивалът в Любляна създава изключителна възможност за музиканти, актьори, писатели и други да развиват и представят своите артистични продукции. Уникалното място на фестивала Кризанке е домакин на широка гама от концерти, оперни постановки, театрални представления, мюзикъли, изложби, поетични четения и много други. Фестивалът в Любляна е важен посланик на словенското изкуство, език и култура; и като член на Европейската фестивална асоциация EFA (от 1977 г.).

Дарко Брлек

Дарко Брлек е генерален и артистичен директор на фестивала в Любляна. Той става най-младият директор на Словенския национален театър за опера и балет в Любляна през 1991 г. Година по-късно той стана и най-младият артистичен директор на фестивала в Любляна. Той е сред основателите на Културната камара на Словения и е бил председател на Съвета за култура към правителството на Република Словения. Въпреки обширните си ангажименти към популяризирането на културата в родината си, Брлек участва в различни международни организации: вицепрезидент на Европейската фестивална асоциация (EFA) през 1997 г., а от 2005 до 2017 г. неин президент. В момента начело на Фестивалната академия, инициатива на Европейската фестивална асоциация (EFA) за млади фестивални мениджъри и неин почетен член.

Маестро Найден Тодоров и Софийска филхармония в Златната зала на Музикферайн, Виена, 17 май 2022

Акцентираме малко върху историята на фестивала в Любляна, за да подчертаем международния авторитет на Софийска филхармония под ръководството на Маестро Найден Тодоров. Както бяха написали специализираните хърватски медии по повод концерта на филхармониците ни в Загреб, ноември 2022  „С гастролите си в чужбина, на които бе възторжено приета от публиката, Софийската филхармония си създаде репутация и изгради сериозен авторитет на топ оркестров състав и в средите на най-строгите световни музикални критици. Ръководител на Софийската филхармония е един от най-уважаваните европейски диригенти от младото поколение Найден Тодоров.“ Можем само да припомним забележителните концерти на Софийска филхармония в Златната зала на Музикферайн във Виена, 2019 и 2022, в залата на Берлинска филхармония на 12 декември 2022, турнето в Германия и Австрия, 2023, и още и още…

Седемдесет и второто издание на фестивала в Любляна ще продължи до 3 септември, когато ще завърши с гала концерт на изключителната пианистка Марта Аргерич, дирижиран от Шарл Дютоа. В каталога на тазгодишното събитие Софийската филхармония си прави компания със световноизвестни оркестри като Лондонския симфоничен оркестър, Симфоничния оркестър Concerto Budapest, ADDA Simfònica Alicante, Orchestra del Maggio Musicale Fiorentino, Filarmonica della Scala и брилянтни световноизвестни солисти, включително тенорите Джонатан Тетелман и Хуан Диего Флорес, пианистите Михаил Плетнев и носителя на Грами Сезар Камарго Мариано, цигуларката Вилде Франг и диригенти като сър Антонио Папано, Рикардо Шайи, Зубин Мета, Андраш Келер, Алексей Корниенко и много други.

Джон Уилямс

Джон Уилямс е сред най-известните, награждавани и успешни композитори на нашето време с 5 награди „Оскар“, 20 награди „Грами“, 4 награди „Златен глобус“, 7 награди БАФТА, 2 награди „Еми“. Той има 45 номинации за „Оскар” (което го нарежда на второ място по номинации след Уолт Дисни), 21 пъти за награда „Златен глобус” и 59 пъти за награда „Грами”. Саундтракът на „Междузвездни войни“ е определен от американския Конгрес за част от националното наследство и се смята за най-успешната филмова партитура на всички времена.

Музиката на Джон Уилямс отдавна се е превърнала в съвременна класика и се изпълнява от най-големите оркестри в света - Нюйоркската филхармония, Оркестъра на ББС, Виенската филхармония, Берлинската филхармония. Самият композитор неведнъж се е изкушавал да дирижира лично концерти със своята музика.

Софийска филхармония във Висбаден, 2023

Публиката в Любляна ще чуе известните теми от филмите „Индиана Джоунс“, „Сам в къщи“, „Хари Потър“, „Списъкът на Шиндлер“, „Извънземното“ и „Супермен“. Втората §аст на концерта е посветена изцяло на музиката от „Междузвездни войни“.

А ние очакваме с нетърпение новия сезон 2024/25 на Софийска филхармония, който ни обещава прекрасни концерти със световни музиканти. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Софийска филхармония на фестивала в Любляна

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Опитомяване на чудовището

Колкото повече се отдалечавам от преживяното събитие, толкова по-ясно проглеждам за неговата значимост. В зала “България” Емануил Иванов, Емил Табаков, Софийската филхармония и мъжката половина от Националния филхармоничен хор представиха композиция-мастодонт – не само заради дължината си (75 минути), не само заради чудовищната си трудност и за солиста, и за оркестъра (27. 06). Концертът за пиано и оркестър, оп. 39 в до мажор от Феручо Бузони, който изследователи определят като “рухване на благородния замисъл на романтизма”. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Концертът на Бузони изобилства на препятствия, на провокации и по отношение на структуриране, на овладяване на формата от диригента, и по отношение на необятната натовареност на клавирната партия, както и на смисловата съвместност на пианото и оркестъра, както и с отвеждането на абстрактно-музикалното към формулираното философско обобщение в последната част с гласа и словото на мъжкия хор, експониращи текста (на немски) от поетичн��та драма “Аладин” на датския поет, съвременник на Гьоте, Адам Йоленшлегер (1779-1850). (Той е автор на текста на гражданския датски национален химн “Има една прекрасна страна”, който съществува от 1835 година – тогава Ханс Ернст Кройер пише музика към стиховете на Йоленшлегер.) Концертът е рядко комплицирана композиция, завършена преди 120 години, която потвърждава тезите на Бузони в неговия труд “Скица на новата естетика в музикалното изкуство”, публикуван през 1907 г. В тази теоретична работа композиторът-пианист се обявява за пълната самостоятелност на музиката като изкуство, без никакви програми, без съобразяване с установените формални структури. Настоява за връщане към господство на импровизационната практика, без робуване на традиционната хармония, отхвърля господството на мажорно-минорната система, счита я за оковаваща въображението на автора.

Феручо Бузони

Настоява и за извънтонални експерименти. И в своя опус-магнум Бузони онагледява творческите си въжделения. Редките за времето си хармонични идеи в партитурата формулират някои от тях, а самият концерт онагледява разбиранията на Бузони що е това свободна музика. Единствено с поезията в последната част на петчастния цикъл той, като че ли се самоопровергава, като се обръща към поетичната драма на Йоленшлегер “Аладин”, в която поетът пресъздава живота си и в която вълшебната лампа на Аладин символизира интуитивния гений на създаващия. Текстът е особен, натоварен със символи, а Бузони е включил и откъса, в който се слави Аллах като символ на недостижимия дух.

Емил Табаков, Емануил Иванов и Софийска филхармония

Не мисля, че има друг диригент в страната, в настоящия момент, който би се захванал да учи партитурата на този концерт, освен Емил Табаков. Необозрима любознателност, дисциплина и отговорност – това са били винаги основни съпровождащи фактори на неговия чудесен творчески път. По същия начин си мисля и за Емануил Иванов, чийто път предстои, но той вече демонстрира, че никак не се бои да се самопредизвиква. Да прекосява по-непознати територии. Да, през 2019 година бе първи на конкурса “Бузони” и може би сам си е наложил предизвикателството да свири този концерт. Преди да реализират с Табаков българската му премиера Иванов го е изсвирил на 14 юни със Симфоничния оркестър на Кралската консерватория на Бирмингам, под ръководството на известния английски диригент Мартин Брабинс. Пак от Бирмингам, но от Симфоничния оркестър, заедно с Марк-Андре Хамелин и диригента Марк Елдър, светът получава много добър запис на концерта. Други колеги на българите (не са толкова много) по отношение на Бузони-концерта са Игор Левит с Еса-Пека Салонен и Симфоничния оркестър на Сан Франциско, Герик Олсън с Кристоф фон Дохнани и оркестъра на Кливлънд и Кирил Герщайн със Сакари Орамо и Бостънския симфоничен оркестър. Впрочем през октомври (17, 18, 19) двамата ще го изпълнят с оркестъра на Берлинската филхармония.

Емануил Иванов

“Има клавирни концерти и има клавирният концерт на Бузони” – прочетох в един текст. Табаков и Иванов разтвориха, разгърнаха, овладяха, укротиха невероятната с гигантските си мащаби и препятствия форма. Но не само. Концертът действително е силно “обзет” от идеята за импровизация, за различен подход и към структурата, и към елементите, които я образуват и организират. И ако пианистът, все пак, има възможността да впрегне цялото си лично време и ресурс, за да овладее този концерт, диригентът разполага с четири репетиции, за да накара оркестъра да припознае, да обхване  произведението, да се справи не само с инструменталните, но също и с ансамбловите проблеми, които щедро му се предлагат, а и с партньорството със солиста. Колосална работа! И неблагодарна. При цялата си убийствена сложност соловата партия не може да се определи като такава – пианото свири със, във и извън оркестъра, пределно виртуозно, но не подчертано солистично.“ Дали творбата е пародия или е смъртно сериозна” – е попитан Игор Левит, на което той отговаря: “Мисля, че и двете.” Музиката може да бъде определена като едно фрагментирано цяло и в това е нейната парадоксалност, освен в преднамерената ѝ трудност.

Емануил Иванов

В първата част основно оркестърът експонира тематичния материал, а солистът, след пространното оркестрово въведение встъпва в своята роля на самостоятелно и непрекъснато изявяващ се индивид, някак встрани от оркестъра и същевременно заедно с него – с бързи гигантски гроздове акорди, разположени и на четири петолиния, с хроматични пасажи, с колосални, сякаш невъзможни за обхващане регистрови разстояния, с низ от модулации  – без да заяви или потвърди дори част от тематичния материал. Пианото ври и кипи с цялата възможна (и невъзможна) клавирна техника, независимо от строежа и движението в оркестровата тъкан. Невероятна работа! Скерцозната втора част е по-активна ритмически, с интересни указания към изпълнителите относно маниера на интерпретация – от младежки весело, през фантастично, до брутално. Тук клавирните каденцови моменти са повече – още от самото начало може да се каже, че пианото води, нещо, което изумително категоричното присъствие на 25-годишния Емануил заяви безапелационно. И с впечатляваща психическа устойчивост; той е изграден мощен, непредвидим тонов играч с много бърз ум, със смайващо бързи пръсти, но най-вече с висока степен на способност да обхване, да укроти тази направо нечовешка звукова материя.

И в цялата “скоростна програма” предписана от автора, Иванов фантастично бързо и гъвкаво нанасяше тембри, предлагаше изпипани, чисти щрихи, загребваше и разполагаше с мярка редуващите се фрази – беше удивителен! Удивителен бе и синхронът му с диригента и оркестъра в полето на толкова сложната фактура – подвигът бе изнесен, извършен с великолепна музикантска взаимност. Най-дългата средна, трета част възсъздаде контрастно мрачно, процесуално настроение и тук солистът най-после влезе в по-класическата си роля – с тематични реплики и отговори към оркестъра, но отново чрез много сложна фактура и хиперактивна импровизационност. В особеното излъчване на тази средна част, която трае колкото класически клавирен концерт, се откроиха дълбочината и вдъхновението на прочита, който насити бавното, разточително, пространно, вагнериански тип развитие на формата с внушителни солови сегменти, с катарзисно звучене в сериозни непрекъснати градации, завършващи със страхотни в мощта си кулминации.

Емануил Иванов и Софийска филхармония

И пак със силно респектиращата, предизвикващата удивление енергия на солиста, но също на диригента и оркестъра. “All’ italiana”, четвъртата част, те предадоха на един дъх – клокочеща звукова трансмисия, константен, неудържим до изчерпване на дъха ритъм на тарантела – като празничен, но и като предсмъртен танц (поне на мен така ми прозвуча). Особено в репризата. Иванов сграбчи яростно невъзможните акорди след шеметната каденца, предписани в три фортета и като че ли ги наказваше за тяхната невъзможност чрез артикулирането им като камшични удари. Последната част, назована Cantico. Largamente, отново върна известна процесуалност в движението си, подета от мъжкия хор, чието присъствие нанесе литургичен дух във финала на композицията, в който звучи и текстът “Чувствайте се близо до Аллах, вижте делата му”, отправящ към божественото. Факт е, че Бузони като че ли е бил обзет от идеята да пресъздаде в музика пиесата “Аладин” на Йоленшлегер – мислел е за опера, за оратория, но не е успял и накрая го е решил, подобно например, на симфонията “Фауст” от Лист, да включи откъс от нея като текст за мъжки хор във финала на клавирния концерт.

Емил Табаков

Уважавам, разбира се, идеята на автора, но си задавам въпроса  защо в една само композиция, пък била тя и 75 минути трябва да се съчетаят няколко жанра – на симфония с пиано, на концерт за пиано и оркестър, на оратория с пиано. Може би, не схващам докрай дълбочината на авторския замисъл. Но трябва да се отдаде заслуженото, много заслуженото на Емануил Иванов, на Емил Табаков и на оркестъра на Софийската филхармония за този творчески героизъм, бих го нарекла, една проява на идеалистичния възглед за музика,  който днес най-вече у нас считат за старомодна лудост.

Емил Табаков

И в края ми се иска да не забравя още една особеност в програмата на ��онцерта – той започна с петминутната пиеса на Александър Скрябин “Мечти”. Пиесата “прошепна” като прелетяло поетично вдъхновение, синтезирало красотата на чувствената енергия и в тази своя краткост каза толкова много. Отново отлична идея на Емил Табаков да съпостави две толкова крайни в намеренията и изказа си творения. Да покаже различните възможности на музикалното битие, според развитието на формата във времето. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[vprki]

Емил Табаков и Емануил Иванов закриват сезона на Софийска филхармония

Софийската филхармония закрива сезона си с премиера на виртуозния концерт за пиано, оркестър и мъжки хор от Бузони в изпълнение на носителя на наградата "Феручо Бузони" Емануил Иванов под палката на доайена на диригентското изкуство Емил Табаков на 27 юни.

Маестро Табаков допълва програмата на вечерта с "Мечти" - Прелюдия за оркестър в ми мажор, оп. 24 от Александър Скрябин (1872-1915), съобщават от Софийска филхармония.

Концертът за пиано на Феручо Бузони (1866-1924) е едно от най-мащабните произведения, писани някога в този жанр. Времетраенето му е около 70 минути, като петте части се изпълняват без прекъсване по указание на композитора. Написан е за пиано, голям симфоничен оркестър и мъжки хор в последната част, чиято партия е върху немския текст от поетичната драма „Аладин“ (1805) на известния датски поет Адам Йоленшлегер (1779 – 1850), съвременник на Гьоте.

Феручо Бузони, снимка: fma

Концертът е написан в духа на късния романтизъм с изключително голяма техническа сложност.

За първи път е изпълнен на 10 ноември 1904 от Берлинската филхармония в един от концертите за модерна музика в Берлин, който Бузони организира, солист е композиторът, диригент е Карл Мук Година по-късно произведението е представено и в Амстердам от оркестъра на „Концертгебау“, дирижиран от Бузони, със солист Егон Петри.

Само две години след създаването му Концертът за пиано оп. 39 е публикуван от „Breitkopf & Härtel“ (1906), но през следващите десетилетия творбата има сравнително малко изпълнения поради големия състав и сложната соловата партия. От 80-те години на ХХ век насам интересът към концертното му представяне и звукозапис нараства. Концертът никога не е изпълняван в България.

Емануил Иванов привлече вниманието на международната музикална общност след като получи първа награда на 62-то издание на международния конкурс за пианисти "Феручо Бузони“ през 2019 в Болцано, Италия. Успехът на 20-годишния музикант е последван от концертни ангажименти в някои от най-престижните зали в света. Част от наградата му е и солов концерт в “Ла Скала”, състоял се през 2021 без публика поради пандемията, но предаван онлайн.

Емануил Иванов в "Ла Скала", 2021

Роден е през 1998 в Пазарджик. Уроците му по пиано започват на седемгодишна възраст. Смята присъствието на симфонична музика в своето детство, особено тази на Густав Малер, за ключов фактор в артистичното си развитие. Първите си стъпки в клавирното изкуство прави с помощта на Галина Даскалова в родния си град, а след това работи с проф. Атанас Куртев. В момента е студент с пълна стипендия в Кралската консерватория в Бирмингам под ръководството на Паскал Немировски и Антъни Хюит. Участвал е в майсторски класове на изтъкнати пианисти като Дмитри Башкиров, Кирил Герщайн, Владимир Овчинников, Мишел Беров, Дмитри Алексеев, Питър Донохоу и други.

Емануил Иванов с Радиоркестъра, 2024

Емануил Иванов участва в много фестивали в България, изнася солови рецитали във Франция, Япония, Италия, Германия, Австрия, Кипър, Южна Африка, Обединеното кралство и Полша. През 2022 дебютира в една от най-престижните европейски зали – „Херкулесзал“ в Мюнхен. Свирил е с водещи оркестри в България и Италия. Емануил Иванов е носител на награди от престижни международни конкурси като "Алесандро Казагранде”, "Скрябин-Рахманинов”, "Лист-Барток”, "Млади виртуози”, "Дину Липати”, на наградите „Кристална лира“ и „Млад музикант на годината“, както и на престижни награди във Великобритания като “Musicians’ Company Silver Medal” и “Carnwath Piano Scholarship”.

Припомняме, че миналата година на 29 юни Емил Табаков също закри сезона, като води Софийската филхармония, Националния и Детския филхармонични хорови състави както и сопрана Пламена Гиргинова, тенора Андрей Найденов и баритона Иво Йорданов с „Кармина Бурана“ на Карл Орф. Незабравим концерт.

Емил Табаков

А на 9 май т.г. Маестро Табаков заедно с оркестъра,  хора на Софийската филхармония и солисти Стефани Кръстев (сопран) , Виолета Радомирска (мецосопран), Емил Павлов (тенор) и Валентин Ватев (бас) изпълниха изключителната Миса Солемнис на Бетовен. В своята знаменита кариера Табаков неведнъж е демонстрирал предпочитанията си към голямата вокално-симфонична форма със сложна драматургия, със завладяваща проблематика. С извънредни задачи пред диригента и вокално-инструменталния апарат с него, на който той трябва да внуши излъчването  на величавото послание на композицията.

За първи път гледахме и слушахме Емануил Иванов с рецитал в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“  на Фестивала „Пиано Екстраванганца“ 2019 година, създаден и организиран от именития ни пианист и педагог Людмил Ангелов. Зашемети ни, независимо, че залата не е с най-добрата акустика за подобни концерти. Пианистът бе едва 20 годишен, но всичко което в анонса за фестивала си маестро Ангелов разказа за него надмина очакванията ни. Емануил Иванов 2019 година завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда вече в  седемдесет и петата си годишна (създаден е през 1949 година) си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени малко над 30 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и даде широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени.

Емануил Иванов чели и конкурса за млади пианисти “Артур Рубинщайн” през 2016 година в Пекин - снимка YouTube

Само да припомним, че през 1957 конкурса печели изключителната аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Емануил Иванов печели конкурса „Бузони“ в изключителна конкуренция - участват 27 изключителни пианисти от Австралия, България, Германия, Грузия, Италия, Канада, Китай, Латвия, Русия, Чехия и Япония. Журито се състои от световноизвестни имена на клавирното изкуство, сред които Тил Фелнер, Паоло Арка, Роланд Пийлман, Лиу Шикун, Татяна Зеликман, Джорд Стийл и други. Емануил Иванов, печели първа награда, следван от Шиори Кувахара от Япония (втора награда) и Гиорги Гигашвили от Грузия (трета награда).

Независимо от силния сезон на Софийска филхармония със знаменити солисти и диригенти и дълго запомнящи се великолепни концерти, музикалното събитие на 27 юни със сигурност ще е от най-върховните за годината. Очакваме това  вълненуващо преживяване.

И да не забравяме, че  за втора година Софийската филхармония ще бъде музикален домакин на престижния музикален фестивал в Правец – Pravets Art Nights 2024. На 19 и 20 юли на сцената до езерото на Hyatt Regency Pravets Resort, почитателите на класиката ще имат възможност да се срещнат със световнопризнати солисти и диригенти.

Емил Табаков

Първата вечер е посветена на музиката на Гершуин и е с участието на виртуозния немски пианист Себастиан Кнaуер, който, заедно с първия ни оркестър ще представи „Рапсодия в синьо“. В програмата са включени и увертюрата Funny Face и сюитата „Порги и Бес“. Дирижира забележителният Емил Табаков.

Оперната гала Пучини ще събере на 20 юли оперната прима Мила Михова и един от най-харизматичните тенори на днешното време Матео Фалчер. Под палката на маестро Томас Рьознер те ще представят арии и дуети от най-емблематичните опери на Пучини.

Вече знаем за голямата приятна изненада не само за меломаните през следващия сезон 2024/25 година. Световноизвестното сопрано Анна Нетребко идва в България за пръв път и ще пее в "Арена София" със Софийската филхармония под диригентството на маестро Найден Тодоров. Концертът ще бъде на 20 март 2025. Заедно с Нетребко на сцената ще излезе и нейният съпруг Юсиф Ейвазов. Както беше казал преди години Маестро Найден Тодоров в качеството си на директор на Софийска филхармония: „Хубавото предстои!...“. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Виктория Вучева, архив на С��фийска филхармония и БНР

[vprki]

Росен Миланов дирижира Моцарт Реквием в необичайна версия…

Забележителният диригент, любимец на българската публика, Росен Миланов застава на пулта пред Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор на 11 април, за да представи Моцартовия Реквием в необичайна версия. Американският композитор Грегъри Спиърс, вдъхновен от великото произведение, прави нов финал на Реквиема и написва 3 последни части: Sanctus, Benedictus и Agnus Dei, 2013 година.

Солисти на вечерта са: Обри Баларо - сопран, Петя-Дора Петрова - мецосопран, Михаил Михайлов - тенор и Божидар Божкилов – бас, съобщават от Софийската филхармония.

Спиърс живее в Ню Йорк  и пише музика за Нюйоркската филхармония, Лиричната опера на Чикаго, Операта на Санта Фе, Операта в Синсинати, Гранд операта на Хюстън и много други. Неговият Реквием е издаден от New Amsterdam records през 2011 година.

Грегъри Спиърс е автор на музикално-сценични, оркестрови и други произведения, които се изпълняват от престижни състави и получават висока оценка. Пише за съвременни и старинни инструменти, като съчетава различни аспекти романтизма, минимализма, ренесансовата и бароковата музика. Музиката му е наричана „изумително красива“ (The New York Times) „хладнокръвно завладяваща“ (The New Yorker) и „една от най-красивите тревожни музикални творби, появили се напоследък“ (The Boston Globe).

За своята работа върху Реквиема на Моцарт Грегъри Спиърс споделя:

„Докато проучвах Реквиема на Моцарт, попаднах на рядък запис на диригента Ойген Йохум (1902-1987) от 1955. В него традиционният финал на Моцарт/Зюсмайер беше реализиран като част от възпоменателна служба във Виена. Този исторически запис, в който в музикалната тъкан се вплитат органови импровизации и песнопения, напомня, че Реквиемът, изпълнен като меса, включва музика от различни източници и периоди. Самото творчество на Моцарт е силно повлияно от по-ранна музика и започва с очевидна заемка от Погребалния химн на Хендел за кралица Каролина.

Докато моята нова музика го прави не да звучи като Моцарт, тя е написана по начин, с който се отдава почит и се съпоставят стари и нови стилове, които са очевидни в късното творчество на Моцарт и в голяма част от литургичната музика от периода. Една от трайните истории относно Реквиема е, че съпругата на композитора, Констанца, дава на Зюсмайер някои музикални „изрезки“, оставени от съпруга ѝ, за да помогне на младия композитор да напише липсващите части. В знак на почит към този мит съм включил два каденцови фрагмента от частите на Зюсмайер в края на моите Benedictus и Agnus Dei. Възможно ли е тези кратки пасажи да са последно написани от Моцарт или са на Зюсмайер? Неспособността ни да се отговори на такива въпроси поражда страстния дебат относно Реквиема и неговата фрагментарност.“ Отбелязват на интернет страницата на Софийска филхармония.

Росен Миланов на репетиция със Софийска филхармония, ноември 2023

Това е поредното красиво предизвикателство, което поема Маестро Росен Миланов в съвместната си работата със Филхармониците. Припомняме, че на 30 ноември миналата година той дирижира Девета симфония на Густав Малер, последната завършена симфония на гениалния композитор. Тогава в навечерието на концерта диригентът сподели пред БНР: „Тази симфония е постижение на човешкия дух. Всеки, който я познава или, който тепърва ще се запознае с нея ще го усети, защото малко са произведенията, които описват по такъв начин момента, в който преставаме да съществуваме физически и това пренасяне в една духовна и космическа сфера, която за тази специално, симфония е нещо изключително като постижение. Тази симфония се изпълнява изключително рядко. Аз имах щастието да я дирижирам с три различни оркестъра тази година… Третият е сега със Софийска филхармония. Първото изпълнение беше през февруари и след края на последната генерална репетиция с оркестъра им казах: „Това е такава симфония, която човек не знае дали ще има възможност да изпълни още един път някъде, защото както споменах това е едно монументално произведение, освен това е произведение, което толкова рядко се чува на живо и винаги има смисъл на това, което Малер показва в музиката си – прощаване със земния живот, с хората, които той е обичал.“

Росен Миланов на репетиция със Софийска филхармония, 2019

Казаното тогава от Маестро Росен Миланов за Девета симфония на Малер, сега звучи по специален начин в разбирането му за Прощаването на великия композитор със света и земния живот, изразено в гениалната му музика.

Винаги сме обичали срещите с Росен Миланов на сцената или в разговор. Той е изключителен събеседник. Успяхме да поговорим в почивката между репетициите за концерта му със Софийска филхармония  на 12 декември 2019 година, когато заедно с Филхармониците, великолепни солисти и филхармоничния хор изпълниха Реквием на Верди. Тогава той каза за „въпреки.com”: „Доста често съм дирижирал Реквиема на Верди напоследък. Последните четири сезона почти три пъти с различни състава. Преди много години аз имах възможност да асистирам на Мстислав Ростропович, когато той го дирижираше на фестивала в Амиен във Франция“. : „Това беше много отдавна, но беше първата ми връзка с Реквиема. Тогава аз все още свирех доста добре на пиано и даже бях акомпанист, докато той репетираше със солистите и много се занимавах с тях. Това, може би, беше основното научаване на партитурата преди, може би, 25 години. Реквиемът е живял с мене много време. Не само заради това, но е едно произведение, което много обичам и съм слушал и съм бил част от него малко или много. Но лично аз да го изпълнявам, да го осмисля, естествено, всеки един от нас го прави различно на различни етапи от живота си, но аз респектирам изключително много човешкия глас и в едно такова произведение моята роля е да дам на певците да установят този контакт, който те имат с текста и с тази невероятна музика“ .

Росен Миланов, 2019

За себе си призна: „Верди ми е по-близък, защото Моцарт Реквиема не е довършен от него. И аз винаги съм чувствал в един момент след първите няколко тактове на Лакримозата, че има нещо, което не е същото до края…“

Тези споделени думи на Росен Миланов, споделени преди години ни изпълват с очакване и вълнение за концерта му на 11 април.

Маестрото е уважаван и възхваляван и от зрители, и от музиканти, има изключително обаяние не само на диригентския пулт, а и в контакта си хората. В този разговор тогава той каза и много лични неща: „Моят живот е изцяло изпълнен с музика. Но това, което ми се случва е, че разбирам, че музиката не е моят живот, музиката е част от моя живот. Има други неща, които също така важни. Може би в един период от моя живот съм си мислил, че само това е единственото, на което човек трябва да се посвети. Сега усещам, че има много други неща, които са толкова важни, колкото и музиката. Гледам нищо да не изпусна, което е свързано с приятелството, със семейството, най-вече общуването с други хора.

Росен Миланов и Софийска филхармония

И то е общуване в смисъл на емпатия – съпричастност, разбиране, как хората мислят, какво чувстват. Това лично на мен много ми помага в музиката, защото виждам, че много от произведенията, които са написани, може би, имат именно такава цел да споделят нещо и да ни научат как да се уважаваме, как да чувстваме един друг по добър начин. Разбираме една идея, която не е свързана с нашия егоизъм, с нашето старание да сме винаги над някой друг. Много е хубаво, когато видиш на сцената 120-130 човека, които са обединени от една идея, работят в една посока и съществуват в едно съвсем друго измерение. Това може да бъде един много хубав модел за това как нещата могат да се осъществят в една по-градивна посока и в обществото.“ ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Максим Венгеров ще изпълни виртуозния концерт за цигулка на Ян Сибелиус

 „Има произведения, концерти, които съм свирил стотици пъти двайсет и повече години и когато се връщам и ги свиря отново в един момент разбирам, че те не са същите произведения. Те са се променили, защото аз самият съм се променил. “ Каза изключителният цигулар Максим Венгеров за „въпреки.com” при втория си гастрол в България 2018 година.

И продължи: „Този инструмент цигулката ме е провокирал да търся много по-голяма образност, много повече познания, които да ми помогнат да разбера какво правя като изпълнител. Защото цигулката е израз на душата по подобен начин, както лъкът е продължение на ръката.“

Сега забележителният музикант за четвърти път гостува в страната ни за концерт със Софийска филхармония под диригентството на Маестро Найден Тодоров на 7 декември и ще  изпълни Концерт за цигулка и оркестър в ре минор оп.47 на финландския композитор Ян Сибелиус. Във втората част на концерта на филхармониците с участието на Националния филхармоничен хор ще бъде изпълнен Реквием за солисти, хор и оркестър на британския композитор Карл Дженкинс.

Ян Сибелиус

Концертът за цигулка на Ян Сибелиус е създаден през 1904. По думите на знаменития диригент Леополд Стоковски „единственият инструментален концерт на Сибелиус е една от най-добрите симфонии на композитора“. Безспорно това е най-популярното произведение на финландския гений. Концертът е прочут със своята сложност, сякаш създавайки го, неговият автор си е поставил задача да демонстрира безграничните възможности на цигулката. Да изсвири подобен концерт може само истински виртуоз – такъв, какъвто някога е мечтал да стане Сибелиус.

Първата част на концерта започва непосредствено с главната тема и се разгръща импровизационно. Тя е със суров „северен“ колорит на оркестъра, изпълнена е със страстна и в същото време сдържана лирика, а многобройните солови каденци дават възможност на солиста да демонстрира виртуозността си. Втората част принадлежи към най-възвишените страници на романтичната музика – тя е вдъхновена елегия, изпълнена с необичайна мелодическа красота. Темпераментният финал също като първата част е написан под формата на  сонатно алегро. Стремителен и задъхан, с пъргавия си пунктиран ритъм той въплъщава стихията на народния танц.

Максим Венгеров и Найден Тодоров, 2018

Сибелиус предвижда  творбата му да бъде представена за първи път в Берлин, а солист да бъде известният немски цигулар Вили Бурместер, на когото той в началото посвещава своя концерт. Финансови причини обаче го принуждават да премести премиерното изпълнение в Хелзинки, а Бурместер няма възможност да дойде във Финландия и Сибелиус се обръща към Виктор Новачек – професор от Музикалния институт. Но Новачек е преподавател,  не  концертиращ музикант, а и до премиерата остава твърде малко време и по тези причини творбата не прозвучава толкова добре, колкото би могло да бъде. Раздразненият Сибелиус преработва произведението, изрязвайки някои фрагменти, особено сложни за изпълнение, и не публикува първата редакция, дори нещо повече – забранява тя да се изпълнява. Втората редакция е представена през 1905 в Берлин. Дирижира Рихард Щраус, а солист е чешкият цигулар Карел Халирж. Дълбоко засегнат и оскърбен, Бурмастер отказва изобщо да изпълнява концерта занапред и се налага авторът да промени посвещението си: негов адресат става 12-годишният унгарски вундеркинд Ференц Вечей, който го изпълнява след година. Разказват историята на този знаменит концерт на финландския композитор на интернет страницата Софийска филхармония.

Максим Венгеров е един от най-забележителните съвременни музиканти, който вече 40 десетилетия е на върха. И очакваме неговото виртуозно изпълнение на сложния, както го определят музикалните експерти, концерт на Ян Сибелиус.

Максим Венгеров и Найден Тодоров на пресконференция в зала "България", 2018

Припомняме, че при третия си гастрол у нас изключителният цигулар и носител на „Грамми“ Максим Венгеров и Маестро Найден Тодоров представиха музика от Дмитрий Шостакович в програмата на „Европейски музикален фестивал“ на 11 февруари 2021 година в зала „България“. В програмата бяха включени Концерт за цигулка №1 и Камерна симфония в до минор от великия руски композитор. Тогава, за жалост, поради ограниченията заради пандемията от Ковид-19 публиката трябваше да е заела 30% от местата в залата и заради изключителния интерес към концерта с любезното съгласие на именития солист по предложение на Софийската филхармония Генералната репетиция бе  открита за почитателите на музиката. /Повече за този концерт може да прочетете във „въпреки.com” тук./ Тогава концертът на Венгеров беше първи в акустична зала, тъй като при предишните му гостувания по време на „Европейски музикален фестивал“, организиран от „Кантус Фирмус“ в сътрудничество с Филхармонията 2006 и 2018 бяха в зала 1 на НДК.

При второто си гостуване в София за концерта си на 30 март 2018 година Максим Венгеров, когато изпълни концерта за цигулка на Йоханес Брамс сподели за „въпреки.com”: „Имах огромен късмет мой учител и ментор да бъде Мстислав Ростропович, без него вероятно щях да бъда друг вид музикант. За него /Ростропович 1927-2007/ са писани специално произведения от големи композитори като Шостакович, Прокофиев, Бритън и Дютио, над 150 премиери е направил самият Ростропович на съвременни произведения по негово време. За мен ще е много интересно кои ще са съвременните композитори и съвременните посвещения. Аз съм много любопитен какво се случва със съвременната музика“.

На 13 март 2006 г. в зала 1 на НДК с оркестъра на Класик ФМ радио под диригентството на Лучано ди Мартино Максим Венгеровза първи път гостува в София. Тогава на уникалния си „Страдивариус” от 1727 г. той  изпълни концерт за цигулка и оркестър от Лудвиг ван Бетовен и беше аплодиран неистово от щастливите меломани, за които той изсвири на бис „Размишление” на Жул Масне и Унгарски танц № 8 на Йоханес Брамс. Почти 18 години продължаваме да сме благодарни за тази вечер, с която ни дари този невероятен музикант и артист…При второто му гостуване го слушахме в концерта за цигулка на Йоханес Брамс, невероятно преживяване, защото със свиренето си Максим Венгеров не е само виртуозен музикант, а ваятел на музика. Лъкът, с който свири Максим Венгеров  е на знаменития Яша Хейфиц, самата цигулка Страдивариус е принадлежала на Рудолф Кройцер, на когото Бетовен  е посветил знаменитата си цигулкова соната.

Максим Венгеров, 2018

Венгеров е роден е през 1974 г. в Челябинск в семейство на музиканти. На 5 години започва да свири на цигулка при Галина Турчанинова. Продължава обучението си в Новосибирск при известния цигулков педагог Захар Брон, където учи и друг талантлив цигулар, когото познаваме, Вадим Репин. На 10 години печели Международния конкурс за млади цигулари „Хенрик Виенявски”, на 15 –  Международния конкурс „Карл Флеш”. На 16 години Максим Венгеров заедно с родителите си напуска Съветския съюз и става един от най-знаменитите цигулари в света. Той е концертирал с най-големите оркестри в света - в Ню Йорк, Виена, Филаделфия, Лондон, Чикаго, Вашингтон, Москва, Петербург. Едва 23 годишен Максим Венгеров става първият музикант посланик на Фонда за подпомагане на децата към ООН – УНИЦЕФ. През 2004 г. заедно с Мстислав Ростропович получава наградата „Грамми” за най-добър изпълнител на класическа музика. Тогава това високо отличие получават Михаил Горбачов, Бил Клинтън и София Лорен за…озвучаване на музикалната приказка „Петя и вълкът” на Сергей Прокофиев.  За изнесените благотворителни концерти в полза на Израел е удостоен за почетен посланик на културата на държавата Израел по света.

Десетгодишнината от създаването на наградата на името на големия руски композитор Дмитрий Шостакович, учредена от Фонда на виолиста Юрий Башмет през 2005 година е отбелязана с новия си лауреат – цигуларя Максим Венгеров. Той става най-младият лауреат на наградата на името на Шостакович. Максим Венгеров получава премията „Грамми”, за записи за изпълнения под диригентството на Мстислав Ростропович на концерта за цигулка на  Бритън и за виола на Уолтън. Това е само част от забележителната му биография, но никога не е спирал в търсенията и развитието си като артист, а вече и като преподавател. Категоричен е, че за него в музиката няма политика, защото свири за хората.  „Музиката сама по себе си има своята уникална роля и чрез нея може да се разбираме там, където думите не достигат. Смятам, че музиката има и своята тайна, неназована роля, когато тя се изпълнява добронамерено, искрено от сърце, тя достига до хората и посажда семето, от което един ден ще израсне нещо добро. Хубаво е да изпълнявате музика дори и за хора, които не харесвате, т.е. грешка е да не свирите за някого, когото не харесвате, защото музиката има своето универсално послание. Ще дам пример – скоро след Втората световна война Йехуди Менухин, който е евреин, свири в разрушения Берлин, за което е много остро критикуван от някои представители на еврейската общност и от Израел. Но виждаме какво е сега Берлин – един космополитен град. Музиката има тази мисия да не се използва като политически средство”. Каза при второто си посещение в София Максим Венгеров.

Максим Венгеров

Продължава да е убеден, че „истинско чудо е какво ни дава музиката и какъв потенциал има да обедини цялото човечество.“ Толкова ни се иска, особено, в днешния ден на света да може това да се случи, колкото и безнадеждно да изглежда…

Британският композитор сър Карл Дженкинс (р. 1944), чийто Реквием ще бъде изпълнен във втората част на концерта на 7 декември, завършва факултета по музика на Кардифския университет, а по-късно специализира в Кралската музикална академия в Лондон. В началото на кариерата си той е известен като джаз и рок музикант, свирещ на саксофон, клавишни инструменти и обой. Участва в групата на джаз композитора Греъм Колиър и по-късно става член-основател на джаз-рок формацията „Nucleus“, която печели първа награда на Джаз фестивала в Монтрьо през 1970 г. През 1972 г. той става част от „Soft Machine“.

Дженкинс създава много музика за реклами и получава редица награди в тази област. Пробивът му като композитор идва с кросоувър проекта Adiemus, представян в Япония, Германия, Испания, Финландия, Холандия и Белгия, както и в лондонската зала „Албърт Хол“. Албумът The Adiemus: Songs of Sanctuary от 1995 г. оглавява класациите за класически албуми и привлича световното внимание.

Карл Дженкинс

Едно от най-значимите произведения на Дженкинс е „Меса за мир „Въоръженият човек“ Написана е по поръчка на Кралския оръжеен музей по повод празненствата за посрещане на новото хилядолетие. Авторът посвещава месата на жертвите от кризата в Косово. Подобно на „Военен реквием“ на Бенджамин Бритън, „Меса за мир“ има антивоенна тематика и се базира на традиционната католическа меса. В първата и последната част композиторът използва френската народна песен L’Homme armé, по която са създадени огромен брой полифонични творби през ХV-ти и ХVІ-ти век. Месата на Дженкинс е написана за хор, солисти и симфоничен оркестър. В допълнение към текста на католическата литургия са използвани цитати от други религиозни и исторически източници, включително от ислямската молитва, Библията и „Махабхарата“. В творбата има и текстове на Ръдиард Киплинг, Алфред Тенисън и японския поет Тоге Санкичи, оцелял от бомбардировките над Хирошима, но починал по-късно от левкемия. Премиерата на произведението за България е на 25 март 2014 година в рамките на Европейския музикален фестивал в София в изпълнение на Русенска филхармония и хор „Дунавски звуци“, диригент Найден Тодоров.

Реквием на Карл Дженкис е написан 2005 година в памет на баща му (in memoriam JDJ). През 2015 г. Карл Дженкинс е обявен от английското радио „Classic FM“ за най-популярния жив композитор и получава отличие „за изключителни заслуги към класическата музика“. Удостоен е с Ордена на Британската империя през 2015 г.

Винаги сме отбелязвали колко е важно да имаме възможност да слушаме на концерт съвременна музика. А Карл Дженкинс е обявен сред първите в списъка с 10-те най-големи съвременни композитори. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив на Софийска филхармония

[vprki]

Темперамент, харизма, дисциплина – Саша Гьотцел в класически стандарти

Дни преди да се изяви бляскаво 22-годишният цигулар Елиас Давид Монкадо в есенното турне на Софийска филхармония, той беше солист на концерта на филхармониците, водени от Саша Гьотцел.

Австрийският диригент Саша Гьотцел продължава да е главен гост-диригент на Софийската филхармония. В първия си, за сезона, концерт (2 ноември) с Националния оркестър той подреди програма от класически стандарти с интересни задачи за оркестъра. Написа в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Като изключим цигулковия концерт от Бетовен, останалите пиеси – Трагична увертюра от Брамс, Blumine от Малер и Валсът на Равел – не са, така да се каже, в първата репертоарна гарнитура на съвременните диригенти. Това е само един момент от подхода на Гьотцел към конструирането на концертна програма. Подход, който се съчетава естествено с отговорността за качествената подготовка на избраните творби. В началото на сезона бе обявено, че Гьотцел ще дирижира Осмата симфония на Брукнер. И, откровено казано, малко се учудих, защото ��ози opus magnum не е от творбите, които могат да се подготвят и осмислят от оркестъра за една репетиционна седмица, т.е. за 3-4 дни. Не знам дали това съображение е наложило смяната на програмата. Но тя даде възможност на публиката да се запознае с нов, съвсем млад солист, който очевидно набира скорост в кариерното си развитие.

Елиас Давид Монкадо

Елиас Давид Монкадо, 22-годишен, в момента е стипендиант на фондацията Ане-Софи Мутер. Вече е спечелил няколко конкурса, тази година е имал турне с Мутер. Към него интересът расте; вече е свирил с големи диригенти и оркестри, а миналата година Avi-Music издава дебютния му албум със сонати на Хиндемит, Пуленк и Барток. Репертоарът е внушителен, толкова респектиращ, че не можеш да не си помислиш, че някои цигулари не преминават подобен масив от музика за десетилетна кариера.

От 25-те концерта за цигулка в този впечатляващ за 22-годишен цигулар репертоар Монкадо бе избрал Бетовеновия. С него започна концерта на филхармониците и преди да встъпи Монкадо още веднъж констатирах много коректното и в същото време увличащо встъпване в стила, което винаги постига Гьотцел. Заредена с интензивност музикална емисия, която категорично полага основите на развитието и осъществява стилна покана към влизането на солиста, на което Монкадо отговори със съвършено легато-ввстъпление, белязано от леки акценти в отделните групи. Монкадо свири с лекота, но не лековато и съвсем непосредствено влезе в диалог с диригента и оркестъра. С изрядна интонация и активни импулси в произнасянето на всяко музикално изречение. Непогрешим технически апарат, от който Монкадо извлича каквото поиска за Бетовеновата творба. А той иска много – и изваяни легати, и аргументирани отговори на поканите от оркестъра, и целенасоченост във фразирането и многостепенна динамична скала и гъвкавост в подчертаването на важни, според него, драматургични пунктове.

Саша Гьотцел и Елиас Давид Монкадо

Тук Гьотцел бе партньорът, който заедно с оркестъра артикулирано, но не грубо, интензивно, но не с излишни акценти следеше великолепно своя солист, подкрепяше идеите му като прояви особена гъвкавост при реагирането на изненадващите на места ритерданди в изпълнението му. Защото, както подчертах, Монкадо е възприел маниера да набляга на важните, според него, поанти в музикалното развитие – прави го с много вкус, не разтяга, не желае да бави темпото, просто сякаш удължава самия такт за да покаже, че точно този момент е съществен в изречението. Прави го и с много хубав звук – концентриран, насочен, обемен, забележително метафоричен в репетативните моменти.  Бе изобретателен в каденците и в първа, и в трета част на концерта, най-вече по отношение на възможностите си да метаморфозира звука, да наслагва състояния в него, които се открояваха веднага, защото той ги очертаваше в контекста на много гъвкавото третиране на агогиката. Допадна ми емоционалната напрегнатост във втората част, която провокира въображението да открива латентни пластове в произнесените звуци и от страна на оркестъра. Особена чувствителност предложи диалогът между оркестъра и солиста, за да стигне до обобщението в центъра и да продължи с репликите на солиста, в които Монкадо не се побоя да потърси повече експресия в тоноизвличането си. Което добави и красота в бавното, елегично слово на цигуларя, придружено от строгите, дисциплинирани пицикати на състава.

Саша Гьотцел и Елиас Давид Монкадо на репетиция със Софийска филхармония

Във втората част Гьотцел подчини оркестъра изцяло на звуковото внушение на солиста, даде му възможност да покаже богатството на монолога си, като само го оцветяваше с предписаните тембри. Контрастът дойде светкавично с прехода и началото на третата част, която премина с балансирана енергия и стилова съгласуваност. В Ларго-то от третата солова соната на Бах, което изпълни на бис, Монкадо заяви, все пак, младостта си с прилежното спазване на основни постулати в свиренето на Бах – плътност, обем, нон легато третиране на фактурата, внимание в динамичната трактовка, без излишества в звуковото тембриране. Смелостта на фантазията му там засега е притихнала. Но Монкадо се очертава като една от интересните и централни фигури в своето поколение цигулари.

Саша Гьотцел на репетиция със Софийска филхармония

Във втората част на концерта Саша Гьотцел демонстрира своята стилова естетика в три не само различни по стил, но и разножанрови композиции. Изгради стабилна, масивна звукова маса от фактурата на Трагичната увертюра като насочи своя прочит към защитата на заглавието на композицията. След толкова концерти на Гьотцел, които съм посетила, съм констатирала умението му да влияе върху маниера на звукоизвличане на оркестъра пред него, да покаже своя издържан вкус по отношение на стил, форма и звук (дори и на концертите, в които се изявява като шоумен) и да влияе на публиката със своята пословична харизма. Монолитното стилно изпълнение на увертюрата бе последвано от контрастното по характер Blumine на Малер, променило и звука на оркестъра, и степента на чувственост, наложена от диригента – съзерцателна красота и чистота в артикулацията на фактурата.

Саша Гьотцел

И накрая – многоликият “Валс” на Равел. Който всъщност завърши виенската програма на Гьотцел – защото пиесата е виенски проект на Равел, той я описва в свое писмо още през 1906 г. и я назовава “симфонична поема”. Една пиеса, която превръща салонната и в известна степен банална красота на танца във вихрен кошмар, в който оркестъра вие, стене, скърца – все през гениалната музика и оркестрация на композитора. Тук отново ме покори чувството за мярка на диригента.  Пиесата дава възможност на страстите да се оголят “ефектно” и да разрушат формата и тембровата й специфика. Не при диригент като Гьотцел, който бе много логичен в предаването на трансформацията от радостното, дори лекомислено настроение към апокалиптичен танц на смъртта. Припомням, че “Валсът” е пиеса, завършена след Първата световна война и независимо, че композиторът е отричал неговата вече “хореграфска поема” да има нещо общо с войната и последиците от нея, музиката води до този тип асоциативност. Бе изградена великолепно, с темперамента, характерен за диригента, с постоянно поддържана експресия и овладян в звука си оркестър. Гьотцел и оркестърът постигнаха необходимото образно развитие на творбата. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Проф. Анда Палиева: Като общество осъзнаваме ли успехите на Софийска филхармония?

 „Празнична увертюра“ от Веселин Стоянов, „Валс“ от Равел и „Картини от една изложба“ от Мусоргски, оркестрация на Равел -  програмата, в която се вписа гастролът на Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров в Солун на 22 октомври, повече от две десетилетия след предишното ѝ гостуване. Редом с мотото „София – Солун, Балкански мост на културата“ на афиша стои символичен знак – преплетена комбинация от логото на Филхармонията и на Държавния симфоничен оркестър на Солун. Написа музиколожката проф. Анда Палиева за „въпреки.com”.

 Тази вечер двата състава свириха заедно на сцената на известната модерна концертна зала „Мегаро музикис“, издигната през 2000 година на живописния крайбрежен булевард.

Въпреки, че редовните симфонични концерти тук са в петък, в неделната вечер в 21 часа всичките 1400 места в голямата зала отново бяха изпълнени с многолика публика – и явно постоянните, традиционно елегантни посетители, и извънредно много съвсем млади хора. И всички еднакво силно заинтригувани, емоционално, възторжено реагиращи с дълги аплаузи и викове „браво“ след всяко изпълнение.

Когато се случи нещо необикновено, е много трудно да се намерят адекватни, неизхабени от постоянната им употреба слова. А тази вечер донесе наистина необикновени изживявания. Самата програма бе умело промислена като съчетание на творби, стилистично различни и същевременно близки в тембровата си пищност и майсторство на оркестрацията, подредени в драматургична градация. Колоритната „Празнична увертюра“ на Веселин Стоянов прозвуча с динамичен виталитет, но без външна „фанфарна“ патетика, с ясно откроени различни емоционални плоскости и меко изваяни мелодични линии. Прочутият „Валс“ на Равел въздейства силно с цялата изведена от диригент и оркестър дълбока многозначност и символика, претапяща жанровата образност в причудлива, дори сякаш рушителна вихреност.

От самото начало Филхармониците разгърнаха най-високите си качества – великолепни перфектни сола и бляскави тутти, плътен обемен щрайх, богат монолитен оркестров звук. А след това показаха и способността си за гъвкава адаптация към различната, необикновена оркестрова диспозиция в „Картини от една изложба“ на Мусоргски, изсвирени заедно със Солунските симфоници. На просторната сцена двата състава, шахматно преплетени в едно огромно оркестрово платно, с невероятно масивна звучност, бяха слети в удивително единство. Още на репетицията солунските музиканти поразиха със своя професионализъм и ентусиазираното желание за пълноценно творческо сътрудничество. И макар, че бяха подготвени с предварително поискан за уеднаквяване оркестров материал, до последния момент внимателно отбелязваха в щимовете си лъкове, щрихи, динамика, фразировка – всичко, изисквано от диригента. Спонтанно полученото разбирателство се допълваше и от топлата радост от приятелските срещи между колеги с предишни контакти, общи преподаватели, български връзки, а водач на контрабасовата група бе българският контрабасист Димитър Иванов.

Гениално оркестрираната от Равел творба блесна с всички нюанси на многобагрената партитура и ярки внушения в богатия образен диапазон между гротеска и поетика, скерцозност и мистичност, до грандиозния „камбанен“ финал, изведен сякаш до предела на величествена звукова мощ. И невероятен синхрон във всеки миг между солиращите духови инструментални групи, невероятно единно тоноизвличане в щрайха! Залата буквално се взриви от бурните, нестихващи седем минути овации. „Епичен звук, епичен двоен оркестър… От сега нататък само това е начинът да се свирят „Картините“ – възкликва Антонис Сусамоглу, талантливият концертмайстор, водил вдъхновено двата състава.  „Перфектно изградена програма отначало докрай, получи се истинска магия!“ – така диригентът на Солунския оркестър Владимирос Симеонидис поздрави Найден Тодоров. А сегашният директор на оркестъра – известният цигулар Симос Папанас, сред чиито многобройни гастроли в чужбина са нееднократни гостувания и на наша сцена – е силно въодушевен от идеи за бъдещи съвместни изяви, убеден, че това е пътят и за реалното премахване на границата между страните ни.

… Дали обществото ни днес, дали всички ние осъзнаваме докрай големия смисъл, значението на триумфалните успехи на творците от Софийската филхармония по световните сцени, далеч надрастващи чисто естетическата радост от контакта с талантливите ни музиканти, които наистина „рушат граници“ със своето изкуство.≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S.  на „въпреки.com”: Припомняме, че миналата година Софийска филхармония имаше бляскави концерти в Музикферайн във Виена (17 май) и в залата на Берлинска филхармония (12 декември) със солист знаменития ни пианист Людмил Ангелов. На 5 ноември Софийската филхармония ще излезе на сцената на Концертхаус – Виена. В програмата: Концерт за цигулка в ре мажор от Бетовен и Симфония №9 от Дворжак. Солист на концерта е един от най-добрите ученици на Ан-Софи Мутер, младият, но вече много популярен цигулар Елиас Давид Монкадо. 7, 8 и 9 ноември са датите на концертите съответно във Фирсен, Щутгард и Висбаден. Програмата за Германия включва: Концерт за цигулка в ре мажор от Бетовен със солист Елиас Давид Монкадо, "Валс" от Морис Равел и "Картини от една изложба" от Мусоргски. А на 17 декември Солунските музиканти ще върнат визитата и ще гостуват в зала "България" на 17 декември, когато заедно с Националния филхармоничен хор ще изпълнят Деветата симфония на Бетовен.

[vprki]

На пулта – Деляна Лазарова

Отидох на този концерт-матине (1 октомври) най-вече за да видя и чуя Деляна Лазарова. Разбира се, че солистът на концерта Светлин Русев е артист, който е притегателен център, но аз пиша често за него, а и поредният концерт от Паганини, този път четвърти, не е моята провокация. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

До него Лазарова бе решила да представи с музикантите от Софийската филхармония Втората симфония на Бетовен, която щедро предлага диригентска проблематика по отношение подредбата на оркестъра, неговия звук, идеи, които могат да се родят от музикалния текст, проблеми на драматургията, решението на които разкрива различни черти на личния диригентски прочит. И все пак – успехът на ръководството на Филхармонията по отношение на равнището на изпълнителите отдавна е безспорен. но репертоарната листа е доста свита. 90 процента от програмите включват много познати произведения, които се повтарят непрекъснато. Това, което липсва са големите имена на съвременните композитори от ХХ век – по-скоро от втората му половина.

Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Всяко бегло сравнение, с който и да е оркестър извън страната ни, а особено с тези, които се наричат първи или национални показва, че тук музикалната практика почти е отрекла съществуването на огромни музикални масиви, които ще донесат нова гледна точка на слушателя, ще го насочи към различното звучене, ще му даде възможност да разшири, да напусне тоналното си съзнание и да усети, че привлекателни и ангажиращи могат да бъдат много непознати нему композиции. И автори. Няма да се откажа да напомням това, колкото и разрушителната реформа на сценичните изкуства (Вежди Рашидов) да принуждава съставите да предъвкват само най-популярни и познати на слушателя композиции. Винаги може да се намерят пари за авторски права на едно или две произведения за сезон от големите на късния ХХ век.

Светлин Русев

Допускам, че Светлин Русев е решил да запише интегрално концертите от Паганини, защото от известно време минава през тях – свири първи и втори, за третия не си спомням. Сега чухме четвъртия. Все повече си мисля, че концертите на гениалния цигулар от деветнайсети век са по-подходящи като инструктивна педагогическа литература, както са капризите, например. Въпреки че въпиющата любов на зле възпитаната (от нас, музикантите) публика към наниза от мелодийки и изумителни, хващащи окото, освен ухото инструментални акробатики е гаранция за продажбата на билети. Светлин Русев свири както почти винаги с лекота, с елегантна демонстрация на личната си техника (изненадах се да чуя известно интонационно колебание в някои двойногрифови пасажи – на всеки може да се случи), с изящна кантилена, брилянтно вписващ се в семпло конструирания оркестър и, разбира се, привлече публиката и с харизмата си. Тя му поиска три пъти бис – той удовлетвори желанието ѝ.

Светлин Русев и Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Деляна Лазарова (1985) понастоящем е плътно ангажирана до май, 2024 – в много точки на Европа и в Съединените щати, също. Репертоарът, с който борави, освен класическите стандарти включва и автори като Дьорд Лигети, Унсук Чин, Адам Шьонберг (да не се бърка с Арнолд), Патрик Станфорд, Лерой Андерсън, Добринка Табакова. Има и още, но няма да ги изброявам, могат да се видят на личния й сайт. Естествено това е знак за любознателност и за постоянно разширяване на репертоарното ветрило – нещо, което на стандартния български диригент липсва. Лазарова стои стабилно, уверено на пулта, знае как да изисква от оркестъра това, което я интересува в композицията. В случая – най-вече контрол върху драматургичното изграждане и спазване на общите стилови белези по отношение на фраза и тонова характеристика. Нейният прочит осезателно и релефно подчерта и драматизма и суровия лиризъм на творбата. Освен това Лазарова осъществява по най-естествен начин, без затруднение или някакъв вид акцентиране преходите в симфонията. Музиката тече – няма разчленяване или някакъв тип желание за доказване досконалното познание на текста. Или на стила. Този тип престараване у много диригенти (и диригентки), което винаги насича музиката, отдавна е преодоляно. Убедена е в постигнатия резултат и работи ефективно с мануалната си техника без маниерничене, без ефектни пози и отиграни предварително движения. Всичко произлиза от същността на музиката и на нейното развитие. В целия този много обнадеждаващ стил на Лазарова би ми се искало да усетя още по-сериозно експлициране на контрастите в творбата – еднаквостта в тяхното поднасяне, води до някакъв тип констативност, а не до проблематизирането им в контекста на определения момент от развитието.

Деляна Лазарова

Получава се известна монотонност в появата им и в звученето им. И като написах звучене, бих искала да допълня, че ми се струва, че Лазарова има капацитета още да “дообработва” оркестровия звук – и по отношение на щриха, и по отношение на характера на акордовите структури, и по отношение на вертикала, в който все пак основата (баса) трябва да бъде осезаема. Плътна.

Светлин Русев и Деляна Лазарова на репетиция със Софийска филхармония

Деляна Лазарова, според мен е най-истинското присъствие сред българските жени-диригенти. Отдавна съм заявила, че съм скептична относно женското присъствие в някои професии – една от тях е диригентската. Но Лазарова някак надделя в латентния спор между нас. Ето защо ще очаквам следващ неин концерт в София. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Стилът Дютоа - усещане за вечност

В 70-годишната си кариера световноизвестният диригент Шарл Дютоа гастролира за втори път в България (22.09).  Първия път, преди пет години, когато пак бе гост на Софийската филхармония, се разминах с концерта му. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Ето че в навечерието на 87-ия си рожден ден роденият в Швейцария Маестро отново застана на пулта пред Националния оркестър с класическа програма, в зоната на най-често представяното: симфонията “Из Новия свят” на Дворжак, концерта за чело на Елгар със солистка Камий Тома и сюитата “Пелеас и Мелизанда” от Форе. С нея започна концертът и може би само тази творба не се чува много в българските концертни зали. Патрик Галоа я припомни на софийската публика през 2012 година – с Радиооркестъра. Тя е рискова за родните  оркестрови навици пиеса, общо взето много тиха, с баладично-повествователен характер, изисква издържана, спокойна, елегантно изваяна фраза, деликатен, леко приглушен, но прозирен звук, изкусно легато, мекота в произнасянето на солата и чувствителен тембров баланс при съчетанието на отделните групи. Т.е не носи лесен, бърз ефект, а изисква вкус, култура, и знание да се пренасочи съставът към създаването на специфичната деликатност в атмосферата на тази музика.

Шарл Дютоа

Още тук стилът на Дютоа се наложи категорично, релефно. Това е диригент на културния ненатрапчив звук, който бе съумял да овладее темпераментните пориви на оркестъра и да го насочи към онова нирванно, мистично, едва ли не, настроение. Наложи го и го удържа в пиесата и показа цялата ѝ меланхолична, сумрачна, загадъчна красота. За нея допринесоха и солистите Гергана Иванова (флейта), Димитър Московски (кларинет), Красимир Костадинов (валдхорна), Ваклина Райчева (арфа).

Не знам колко още години сянката на Жаклин Дю Пре (1945-1987) ще тегне над всеки, който свири Елгар-концерта за чело. Камий Тома (1988) се радва на доста впечатляваща, за 35-годишната си възраст, биография. Впрочем тя вече очевидно се очертава като редовно канен солист на филхармониците. Освен натоварена биография има и прекрасен инструмент – “Страдивариус” от 1730 година, който ѝ е предоставен от фондация “Нипон”. Талазите на преклонение пред великата Жаклин не липсваха и в нейния прочит. Но това се очакваше донякъде. По-неочакваното бе, че въпреки инструменталното ѝ равнище и изящната ѝ външност, Тома по някакъв много личен, неин начин препрочете концерта съвсем предвидимо, съвсем очаквано и затова – със съжаление ще кажа – скучно.

Камий Тома

Вярно е, че емоционалният ресурс на концерта е като катехизис – опасно е да не го изпълниш целия, така както текстът повелява външно. Но тъкмо характерът на изграждането и излъчването на чувственото настроение в творбата не би трябвало да се догматизира; той предполага, не, изисква и емоционално, но и инструментално въображение. И спонтанност!

Камий Тома и Шарл Дютоа

“Из Новия свят” се свири толкова често, че вече има опасност всеки прочит да заприлича на клише. Шарл Дютоа не заяви намерения да изненадва слушателя с неочаквани идеи в музиката на Дворжак. На годините, на които е и с опита, който има той бе предизвикал и убедил  оркестъра да се наслади на благородния звук, който изтръгваше от него. Разгърна с лекота драматургията на творбата, създаде патинирано, наситено с усещане за история, тоново преживяване. Дадох си сметка, че живея с името Шарл Дютоа откакто музиката започна да ме интересува по-същностно, като професионално удоволствие.

Шарл Дютоа

Сега бе удоволствие да констатирам, че един мъж, който е в навечерието на своя 90-годишен юбилей стои силно, мощно на пулта, доминира категорично над оркестъра и разказва композицията така, както я е овладял и разказвал от години. Но разказът е достоверен със своите драматизъм и поезия, с митологичния си привкус, с перспективата на преживяванията, които създава. Обзема те усещане за вечност. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.