#Минчо Минчев

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев. В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев.

[uroci-po-kitara-plovdiv]

Интересни места и хора, свързани с музиката /6/ - майсторски клас по цигулка на проф. Минчо Минчев - Международен Музикален Фестивал "Варненско лято"! https://varnasummerfest.org ********************************************** #Варненско #лято #музика #цигулка #китара #уроци #учители #учител #музикална #школа #музикални #школи #китара #Пловдив https://musictones.net (at Градска художествена галерия-Варна/Varna City Art Gallery) https://www.instagram.com/p/CRnY5eCrifz/?utm_medium=tumblr

[vprki]

Маестро Минчо Минчев обяви оттеглянето си от концертната сцена …

Минчо Минчев и Николай Минчев бяха протагонистите в концерта на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”. За първи път ги чува�� с диригента Константин Добройков, който е ръководител на състава след като Пламен Джуров доброволно се оттегли от тази функция. Доколкото знам Добройков е избран от музикантите в ансамбъла.  Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева за концерта на 28 март в рамките на 63-тия МФ „Мартенски музикални дни“, 2024.

Двамата Минчеви поднесоха много интензивен, артистично подплатен прочит на популярната и много ефектна в идеите си пиеса, близка до гротескния тип шеговитост на Алфред Шнитке Moz-Art a la Haydn. Ефектна, но и сложна, що се отнася до фиксирането на всеки изненадващ ход от големия композитор, на всяко “заиграване” с оригиналната мелодия и нейното “изкривяване”. В този остроумен маскарад, солистите и техните партньори от ансамбъла бяха в естетически синхрон, стриктно регулиран от диригента. В другото лице на драмата – Симфония-кончертанте за цигулка и виола (Минчо Минчев), слушахме съкровеното изпълнение на солиращия дует, споделящ рядка, дори за тези изпълнители емоционалност, с едно мъжествено откровение, съчетало сдържаност и изповед. Беше много, много хубаво! Беше трепетен, интимен разговор не само между двама колеги, но, ще си позволя да кажа сега – между баща и син, свързани емоционално и ментално не само в живота, но и в музиката.

Николай и Минчо Минчеви, Русе 2024

Това произведение отдавна е репертоарно за ансамбъла, който им партнира отзивчиво, с интензивност в тембровото съприкосновение. Може би, съобщението на изключителния Минчо Минчев, че този концерт му е последният бе онзи камертон, който бе настроил по един особен начин всички. През целия си невероятен път Минчев е бил винаги истински Mensch (тази дума за човек в немския език има особено звучене) в музикалното си и човешко битие, с неотклонната си почтеност към изкуството, с което се занимава седем десетилетия.

Текстът на Екатерина Дочева е много по-обширен не само за този концерт, но и за други от великолепната програма на МФ „Мартенски музикални дни“, който тя традиционно коментира и представя като критик от дълги години. Благодарим ѝ за съгласието да публикуваме нейни текстове във „въпреки.com”, както винаги сме го отбелязвали и нашите читатели знаят. Сега я цитираме главно с мотива, че именно на този фестивал и в Русе изключителният Минчо Минчев обяви решението си да се оттегли от сцената.

Минчо Минчев, Русе 2024

Дни след това Министерството на културата съобщи, че изтъкнатите български музиканти – професор Стойка Миланова и професор Минчо Минчев – предадоха цигулките, собственост на Българската държава, с които концертираха и радваха десетилетия публиката по света и в България, за да могат в бъдеще тези инструменти да бъдат предоставени на млади таланти.

Проф. Минчо Минчев събираше аплодисменти с цигулка „Страдивариус“ от 1716 г., а проф. Миланова – с цигулка „Гуарниери“ от 1733 г.

 По време на церемонията, в която участваха служебният министър на културата Найден Тодоров и зам.-министър Виктор Стоянов, проф. Минчев сподели, че повече от 40 години от професионалната му кариера са преминали заедно с прекрасния инструмент и за него е било чест да представя страната ни. Проф. Миланова бе представлявана от дъщеря си Йова Миланова.

Йова Миланова и Виктор Стоянов

Министър Найден Тодоров и зам.-министър Виктор Стоянов от своя страна изказаха огромната си признателност на изтъкнатите ни музикални виртуози – проф. Минчо Минчев и проф. Стойка Миланова за това, че в изминалите години са покорявали световните сцени с уникалните цигулки и с любов са се грижили за тях.

Предстоят съответните процедури, след изтичането на които цигулките ще бъдат предадени по съответния ред на следващите таланти.

Миналата година първа на държавата върна цигулката „Джофредо Каппа” от 1691 г. проф. Евгения-Мария Попова.

Това е текстът на министерското съобщение, естествено, делово с правилата на държавната администрация. Но зад него се крият творчество, емоции, преживявания, включително и за министър Найден Тодоров, който е преди всичко музикант и талантлив диригент.

Минчо Минчев и Найден Тодоров

Припомняме бляскавия концерт на Софийска филхармония със солист Минчо Минчев под диригентството на маестро Найден Тодоров в памет на изключителния Добрин Петков по повод 100 години от рождението му миналата година на 11 юни. И отново цитираме Екатерина Дочева с текста ѝ, публикуван във „въпреки.com”: „За разлика от масовата музикантска амнезия, когато става дума за предшественици, цигуларят Минчо Минчев и диригентът Найден Тодоров бяха  посветили поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония на 11 юни на паметта на диригента Добрин Петков (24.08.1923 – 10.02.1987). Минчев има всички причини да поведе българския слушател към колосалната фигура, към този рядък музикант.

Той многократно е свирил с него, беше от любимите му солисти. Съществуват записите им на концертите от Менделсон и Брух, както и Петия на Паганини. Съвместните им концерти бяха събития, които двама музиканти създаваха с моженето си и със съзнанието, че са служители на изкуството, на което с�� се посветили. Имаха невероятен контакт на сцената. Имали са го и извън нея. Към споменатите творби добавям и Чайковски-концерт за цигулка, Тройния от Бетовен заедно с Марта Деянова и Любомир Георгиев. Всъщност Добрин Петков разбираше служенето на музиката като едно цялостно действие, в което влизаше не само дирижирането, но и възможността да помага на по-младите музиканти от него. Да им сътрудничи като по-опитен колега. Помагаше им абсолютно безкористно.

Минчо Минчев и Найден Тодоров на концерта в памет на Добрин Петков, 2023

Самият Минчо Минчев неведнъж е споделял, че когато се е върнал от Лондон, независимо от факта, че беше взривил конкурса “Карл Флеш” с няколкото награди, които взе, е имал нужда понякога да поиска съвет – и тук Добрин Петков е бил за него незаменимият музикален ментор. В тези съкровени минути нямаше как да не си спомня, че последните си концерти Добрин Петков изнесе с Пловдивската филхармония със солист именно Минчо Минчев, който свири концерта на Чайковски. Заедно честваха 40-годишнината от създаването на оркестъра – на 25 септември, 1986 г. в Пловдив, а на следващия ден – в Габрово. С тези  концерти, Добрин Петков е казал “с Богом” на своята публика. Впрочем големият български цигулар тази година (2023) е определен и за “Артист на фокус” на фестивала “Софийски музикални седмици”.  Мисля си, че това е много по-здравословно поредно насочване на общественото внимание към неговата невероятна творческа фигура, отколкото онова, свързано с различните апетити по отношение на цигулката, която държавата купи за него и която той все още “употребява” по един неповторим начин. Толкова неповторим, че трудно може да се разкрие следващия, така достоен за инструмента, за да поеме един ден. (Моля, не бързайте, Минчев има още какво да “ни съобщи” по своя неподражаем начин с този инструмент, а е и във великолепна форма) щафетата от този огромен инструменталист и музикант. И човек.“

Стойка Миланова

И нещо лично: Така се случи в живота ми и не мога да не бъда благодарна за този шанс, че навремето преди много, много години, благодарение на диригента Емил Чакъров, се срещнах с Минчо Минчев, с Екатерина Дочева и още прекрасни талантливи музиканти. Между тях бе и Стойка Миланова. Историята е дълга, красива, а и малко тъжна – Емил вече не е в нашия свят от почти 33 години…Но това е друг разказ, който те знаят. А и темата е друга.

Последният концерт със солист Минчо Минчев, на който бях, бе Новогодишният концерт в зала 1 на НДК на 1 януари тази година. Но тук отново ще цитирам текст на Екатерина Дочева, публикуван и във „въпреки.com”. „Не случайно завършвам текста си с името Минчо Минчев.

Минчо Минчев и Емил Табаков, 1 януари 2024

Най-напред признавам, че обичам да гледам на сцена тандема Емил Табаков-Минчо Минчев. Обзема ме едно чувство на сигурност, че ще чуя цялата музика и нищо друго освен музиката. Под палката на Табаков Минчев изсвири три пиеси – “Песен” от Панчо Владигеров, “Хумореска” от Дворжак и Руски танц от Чайковски. Никога не бях чувала Минчев да свири наглед лесната “Хумореска”  – по-късно разбрах, че я е свирил за първи път. Трите пиеси предлагат широк диапазон от изисквания по отношение на изразността, особено когато цигуларят знае истинското значение на тази дума. За пореден път се убеждавам, че Минчо Минчев не само е невероятен музикант и особено щедро докоснат от Бога цигулар. Отдавна, естествено осъзнал личната своя отговорност към мощния талант, който му е даден, той търси непрекъснато следващия нов звук за дадената пиеса. Дълбае, дълбае…

Виолончелистът Сион Найман, Емил Табаков и Минчо Минчев, 1 януари 2024

Постига такива неща, че и този път констатирах до каква степен е способен да съблазни публиката със звука си, с маниера си да модифицира този звук така, че да провокира креативността във въображението на слушащия. Да го поведе със споделеност, с елегантност и артикулирана образност накъдето е решил. Прави го без усилие – с тази специфична негова подкупваща откритост, която сега, в късния му период, е още по-въздействаща – изчистена, без примеси, само с красивата и смислена музика, предназначена сякаш за всеки един от многолюдието в зала 1 на НДК.“

И сега, вероятно, ще виждаме Минчо Минчев и съпругата му Валя на концерти в зала „България“ в някоя от ложите на първия балкон като част от публиката. Ще се смеем в антракта, когато си припомняме като студенти и малко по-големи сме пътували на стоп за поредния му концерт, например, с Пловдивска филхармония и за още куп весели и не съвсем истории, но винаги свързани с любовта към музиката. Вероятно, звучи сантиментално, по-скоро, но всъщност е свързано с един изключителен път като този на Маестро Минчо Минчев.

Акцията на Светлин Русев и Минчо Минчев в недовършената част на ХГ "Владимир Димитров-Майстора"в Кюстендил, юни 2012

И тук ще вмъкна едно невероятно преживяване, свързано с приятелството му с художника Светлин Русев. 2012 година Светлин направи изложба в незавършеното пространство на ГХГ в  Кюстендил като гневен призив, че така не може. На този своеобразен пърформънс свири Минчо Минчев. Беше невероятно…Така и до ден днешен не е довършено, но какви изложби се правят там и под дъжд, а и сняг. Поличба…

Май стана много фрагментиран текст, но как да си представя, че повече няма да ходя на концерт на Минчо, на Стойка. Но личният избор е свещен! Всъщност БНТ разполага с богат архив и за двамата музиканти от най-ранните им години. За малка част от него имам и скромен принос. Но това е друга история. Не описвам изключителните биографии на двамата забележителни цигулари. Сега е лесно, който иска ще ги отрие.

Минчо Минчев на новогодишния концерт в зала 1 на НДК, 1 януари 2024

Мога финално само да кажа „Благодаря“! Останалото са подробности…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архиви на НДК, Софийска филхармония, МФ „Мартенски музикални дни“ и Министерство на културата

[vprki]

Критичен поглед: Майстор пише история

За разлика от масовата музикантска амнезия, когато става дума за предшественици, цигуларят Минчо Минчев и диригентът Найден Тодоров бяха  посветили поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония на 11 юни на паметта на диригента Добрин Петков (24.08.1923 – 10.02.1987). Минчев има всички причини да поведе българския слушател към колосалната фигура, към този рядък музикант. Пише в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Той многократно е свирил с него, беше от любимите му солисти. Съществуват записите им на концертите от Менделсон и Брух, както и Петия на Паганини. Съвместните им концерти бяха събития, които двама музиканти създаваха с моженето си и със съзнанието, че са служители на изкуството, на което са се посветили. Имаха невероятен контакт на сцената. Имали са го и извън нея. Към споменатите творби добавям и Чайковски-концерт за цигулка, Тройния от Бетовен заедно с Марта Деянова и Любомир Георгиев. Всъщност Добрин Петков разбираше служенето на музиката като едно цялостно действо, в което влизаше не само дирижирането, но и възможността да помага на по-младите музиканти от него. Да им сътрудничи като по-опитен колега. Помагаше им абсолютно безкористно. Самият Минчо Минчев неведнъж е споделял, че когато се е върнал от Лондон, независимо от факта, че беше взривил конкурса “Карл Флеш” с няколкото награди, които взе, е имал нужда понякога да поиска съвет – и тук Добрин Петков е бил за него незаменимият музикален ментор.

Минчо Минчев

Ще си позволя още няколко реда за диригента, човека познавах малко. Стоеше на пулта, някак извисен, отправен нагоре. Въпреки, че когато искаше оркестърът да си припомни, че на определено място трябва да свири пианисимо, бе способен да се сниши под пулта. Беше висок, красив мъж, със скулптирана сякаш глава. Още с излизането му на сцената, преди да е стъпил на пулта, подготвяше и зареждаше слушателите, публиката си с мисълта за това, което предстои да бъде изсвирено и изслушано. Имаше красиви ръце, които можеха да изразят всичко, на моменти изглеждаха като криле на птица. Тези ръце извайваха оркестровия звук, създаваха образи, доминираха в пространството пред оркестъра,  същевременно бяха неизменно точни, определящи всички параметри на музиката, която изтръгваше от партитурата. Публиката му го следеше постоянно и навсякъде. А Добрин Петков действително отгледа своя публика.

Добрин Петков

Когато имаше концерт в София, в зала “България” винаги ставаше много тясно, хората казваха “Отивам на концерт на Добрин” – изобщо не ги интересуваше какво ще дирижира Добрин, важното беше, че ще го срещнат и че той ще им покаже как мисли един определен музикален текст. Ще им даде музика! Очакваха го и му се оставяха да ги поведе. Имаха му безгранично доверие. Както и композиторите. Оркестрантите много го уважаваха, въпреки че репетициите му бяха повече от изчерпващи. Понякога изтощителни. Той така работеше – до изтощение. И никога не бе напълно удовлетворен. Концертите му се цитираха, разказваха като събитието на седмицата, на месеца… Той наложи най-високия стандарт в правенето, слушането и разбирането на музиката. Слава Богу записите му и до днес съществуват – малко от тях са издадени, но във фонотеката на БНР има много за откриване.

Минчо Минчев

Три музикални бисера поднесе Минчо Минчев в отредената му солова част на концерта – все свързани със спомени за Добрин Петков: Романсът за цигулка и оркестър от Дворжак, втората част на Петия концерт от Паганини и Руския танц из балета “Лебедово езеро” от Чайковски. Пиесите на Дворжак и Чайковски също са записани от тандема Минчев-Петков през 1985, а изпълнението им на Петия Паганиниев концерт има и видеозапис (само на втора и трета част – допускам, че първата просто е унищожена поради немарливост).

Минчо Минчев и Найден Тодоров

Особено бе усещането, което Минчев внуши на залата. Звукът му вибрираше в носталгия, в тиха печал, която резонираше и върху филхармониците – в такива моменти реалното партньорство се сбъдва някак свещенодействено. С начина, по който конструира, излъчи лиричната сила на романса сякаш искаше да призове спомена на всеки за красивата благородна личност на незаменимия диригент. Да припомни особената скромност на Добрин Петков като изключителен, извънреден служител на изкуството. Беше проникновено споделяне, в което Минчо Минчев предпочете да “разкаже” история в музика, с тих, сякаш изтръгван, вибриращ, нюансиран звук, което наистина накара залата да притихне съвсем, да усети, че тук става дума не за нормален концертен акт, а за потапяне в нещо много скъпо от преживяното, което може да се възкреси отново само така – в отмалата, предизвикана от тоновия шепот. В тишината. Тишина, нагнетена от чувства, които трудно се препредават.

Добрин Петков

В тези съкровени минути нямаше как да не си спомня, че последните си концерти Добрин Петков изнесе с Пловдивската филхармония със солист именно Минчо Минчев, който свири концерта на Чайковски. Заедно честваха 40-годишнината от създаването на оркестъра – на 25 септември, 1986 г. в Пловдив, а на следващия ден – в Габрово. С тези  концерти, Добрин Петков е казал “с Богом” на своята публика.

Музикалната история на една нация се пише от личности. Със силата и въздействието на своята личност, на своето изкуство Минчо Минчев и сега, с преклонението си пред Учителя, създаде мост, който свързва години. И добавя още към паметта.

Найден Тодоров и Минчо Минчев

Впрочем големият български цигулар тази година е определен и за “Артист на фокус” на фестивала “Софийски музикални седмици”.  Мисля си, че това е много по-здравословно поредно насочване на общественото внимание към неговата невероятна творческа фигура, отколкото онова, свързано с различните апетити по отношение на цигулката, която държавата купи за него и която той все още “употребява” по един неповторим начин. Толкова неповторим, че трудно може да се разкрие следващия, така достоен за инструмента, за да поеме един ден. (Моля, не бързайте, Минчев има още какво да “ни съобщи” по своя неподражаем начин с този инструмент, а е и във великолепна форма) щафетата от този огромен инструменталист и музикант. И човек. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го ��равим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

“Мартенски музикални дни” – авторитетно средище на личности и естетики

Фестивалът държи престижа си и чрез репертоарни рядкости, рискови по отношение на меломанския вкус, и чрез подбрани елитни български изпълнители, които прокарват понякога очаквани, понякога провокативни естетически линии. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Виви Василева (1994) е българка, родена в Германия, орисана да израсне в музикантско семейство. Нейният личен бунт спрямо семейната традиция е да се очарова от и да се предаде на перкусионните инструменти, не на цигулката, каквото е било очакването на близките ѝ. За все още младежката си възраст тя има изключително впечатляваща биография – успехът върви с нея. Защото Василева е силно впечатляваща перкусионистка и докато реализира своите зашеметяващи каскади по всички видове инструменти на сцената излъчва радостта на дете, което опитва всички възможни вкусове сладолед. /дни преди концерта в Русе Виви имаше концерт с радиосимфониците в зала „България“, за който във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Тя лети от инструмент на инструмент, често движенията ѝ изглеждат жречески, заклинателни, съдбовни…

Виви Василева

И това, в конкретния случай напълно резонира на претенциите на Концерта за ударни, който изпълни заедно със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и диригента Марк Кадин. (23. 03) ”Оракул” е неговото название, авторът е Ориол Кружент (1976). Кружент е каталунец, пише много и е получил редица награди. Много активен човек – диригент, режисьор, продуцент, инструменталист. Но пиесата му наистина е преди всичко една огромна претенция, която работи с понятия от тантрическия индуизъм – всяка от седемте части на творбата е чакра, а оракулът, който “приканва питащия слушател да отвори собствените си чакри една по една чрез активно и съзнателно слушане” (О. Кружент)  е “вграден” в многосъставните звуци на необятното количество ударни (сякаш христоматия), които изнасят ефекта на цялата композиция. Особено когато са в ръцете на инструменталист с качествата на Василева (не случайно концертът ѝ е посветен, което гарантира 90 процента от успеха му). Но си мисля, че в по-голямата му част оркестърът бе направо излишен, още повече, че това, което се чуваше от него не беше нищо повече от блед резонанс на много яркия, особено в актьорската инструментална изява на Василева, перкусионен пласт на концерта.

Виви Василева и Марк Кадин

И след тавтологичния оркестър на Кружент чухме приятната музика към балета Fancy Free на Ленард Бърнстейн, която в оркестровия си вид, без танца, губи, поради няколкото твърде повтарящи се също теми, с познати елементи в оркестровия език. Без хореография и балетисти музиката в първата музикално-сценична композиция на Бърнстейн е доста белязана от приложност. И не блести с много идеи, ето защо считам, че изборът й не се оказа най-представителен за радиооркестъра и неговия диригент.

За сметка на това програмата на Струнен квартет “Фрош” (28.03) насити пространството на зала “Европа” в Доходното здание с добре композирана, смислена програма.

Квартет "Фрош"

Този състав продължава с рядка упоритост да поддържа репертоар, да се взира в ансамбловото си ниво, да работи върху изпипването на звуковата специфика, която го характеризира и отличава от останалите български квартетни формации. Продължавам да мечтая, да се надявам някоя българска институция да прояви широк възглед, интерес и култура и да предложи покрив и подкрепа на Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова, за да могат да се отдадат само на мечтания тип музициране. В нашата музикална история Българското национално радио бе институтът, който имаше квартет десетилетия наред – това бяха квартет “Аврамов, ако не ме лъже паметта квартет “Димов” също по едно време беше под шапката на радиото, както квартет “Тилев”, по-късно и квартет “Вълчев”. Въпросът с парите, според мен, в никакъв случай не е невъзможен – невъзможно е обаче в днешно време  на ръководител на БНР да му хрумне да направи подобна крачка. Или който и да е друг ръководител. Защо ли? Ами въпросът пак опира до средата у нас, която по отношение на класическите, на “непопулярните” жанрове, “неспособни” да допринесат за масовата слава на съответния благодетел, е много рехава, много шуплива, направо пред разпад… Като културния багаж на всички, от които случването на подобен факт зависи.

Квартет "Фрош"

Концертът на “Фрош” започна с Деветия струнен квартет на Васил Казанджиев. От четвъртия си квартет той им посвещава всяка своя следваща композиция в жанра. Така ансамбълът прибави още една премиера към репертоарната листа на фестивала. Впечатляващите моменти в прочита му на съвременната музикална фактура е категорично. Дамите от квартета пристъпват към формата с въображение и логика. Приковават вниманието със способността си да я отстояват през звука и тембъра, което за музиката на Казанджиев е особено съществено, необходимо. Свирят квартета за трети или четвърти път. Имах възможност в известна степен да проследя развитието на прочита им, навлизането им в тази нелека материя. Излъчват много по-сериозна увереност, разказът им е станал по-експресивен, но и по-целенасочен – с плътните унисони, с промълвените мелодични отсечки, с изваяното елегично настроение, с прецизността на щриха, с подчертания контраст между финия, отлагащ се във времето звук и неговото изкусно манипулиране в сложното му разпределение във вертикала с различна сила, скорост, характер. Както и с впечатляващо търпение на дългата фраза, “нарязана” от кратки сонорни, типично Казанджиеви блиц-модели, в които задъхано се надпреварват глисанди и пицикати, мигновени реплики, нанесени върху темброво артикулирано тремолиране. Изпълниха квартета на един дъх – направо блестящо! След тази звукова ексцесивност предложиха съвсем различния свят на Втория струнен квартет от Шимановски – също рядко изпълнявана композиция. Какви могат да бъдат цветовете на меланхолията – сякаш в тази посока се разгърна прочитът им. Много убедително инструментално присъствие, консистентен звук, перфектен ансамбъл, изискан вкус в  силно експресивните сегменти, в които са заложени изкушения за постигане на ефектно за публиката акцентиране. И още – прецизно разпределение на звука в различните динамики и впечатляващ рефлекс на съотношение в ансамбъла – действително впечатляващо! Завършиха концерта си с Третия струнен квартет на Шуман (наложи ми се да го чуя на запис) – прекрасно бе прошепнато седемтактовото въведение в началото на квартета, което продължи с пленителна спонтанност и много прозорливо отношение към тематичния ресурс в тази младежка композиция на Шуман – показаха цялата невинна красота на музиката му, с премерена, и затова въздействаща емоция. Втората част прозвуча като задъхана изповед, използваха вариационната й структура, за да разгърнат още от богатия тематичен заряд на частта.

Квартет "Фрош"

И да покажат латентната чувственост на музиката. Развиха я още в третата лирическа част – емоционално, но и задълбочено, отново лишена от излишества, с един по-скоро кадифен тембър, който много допринесе за изповедното й внушение. Финалът прозвуча с драматична енергия в изрядно издържания, напрегнат ритмус – далеч от клишето за радостно оживление, което се предписва на тази музика. По-скоро бе неудържимо бушуване, чиято вътрешна енергия постепенно се изчерпва. Няколко дни преди “Фрош” квартет “Ебен” изпълни същия квартет – поради смяна на програмата си. Така че имах възможност да направя сравнение на равнището на двата прочита – ще кажа само, че българският квартет стои достойно до французите със своя смислов и емоционален подход към творбата.

Към извънредните фестивални събития задължително  добавям и гостуването на Пловдивската опера със спектакъл и концерт. Наистина извънредно събитие и само ръководствата ��а операта и на фестивала знаят какво им струва това. Но благодарение на тях автентичната постановка на “Чичовци” от Лазар Николов – дело преди всичко на музикалния ръководител Драгомир Йосифов, на диригента Павел Балев, и на режисьорката Елена Стоянова, бе показана и на фестивалната публика в Русе (31.03), година след премиерата си в Пловдив.

"Чичовци", спектакъл на Пловдивската опера

Спектакълът не е игран много често след това, но, както се оказа, тази творба стои трайно в главите на певците и на оркестъра на операта, които бяха невероятно вдъхновени, артистични и концентрирани под палката на Балев. Сякаш изминалата година е допринесла за още по-ефективното избистряне на прочита на всеки от тях, както и усещането на музикантите от оркестъра за великолепието на музикалната лексика и на тембровия език и на специфичния хумор на композитора. Както и за още по-осезаемото сгъстяване, уплътняване на драматургията, за освобождаването на актьорската игра и, най-вече, на вокалните партии, които, чуваше се, доставяха върховно удоволствие на певците-артисти. Мисля си (човек все иска повече), че едно табло за прочит на текста по време на спектакъла не би било излишно – защото текстът не се чуваше навсякъде равномерно, което е естествено за динамиката, темпоритъма и звукоизлъчването на един оперен спектакъл.

Маестро Павел Балев

А този е толкова добър, че би трябвало да се ��адат още малко средства за това. И още подкрепа, за да обиколи фестивали и български оперни театри. Колосалният труд на оперната трупа  – солисти, хор и оркестър по това заглавие, настоява да се възнагради с повече гастроли, повече спектакли.

Матинето на Пловдивския оркестър под палката на главния му диригент Диан Чобанов на следващия ден (1.04) също събра много публика – с Петнайстия клавирен концерт на Моцарт, в който солира 15-годишният Ивайло Василев и Четвъртата симфония на Малер в камерната версия на Клаус Симон със солистка Вера Гиргинова. Съвсем младият Василев концертира отдавна. Преди четири години той свири с радиооркестъра и Георги Патриков отново Моцарт – 12-ия клавирен концерт. Обявяваха го за дете-чудо, което не мисля, че е много разумно по отношение на самия Ивайло. И мисля, че не е. Дано да не е повярвал. Все пак дете-чудо е бил Моцарт.

Ивайло Василев

Ивайло е много талантлив и очевидно работлив млад инструменталист, който се чувства добре на сцена. (Прекалено подробната му биография в програмата за концерта ми съобщава за 30 награди от конкурси, чиито имена не можах да запомня. Аз познавам няколко клавирни конкурса в света. Очевидно съм изостанала.) Бърз е в пръстите, гамовидните пасажи не му причиняват проблеми, артикулира правилно темпо, динамика, ритъм, контрасти, смени в характера на движението. И това, струва ми се е точната дума – правилно. Мисля че тепърва му предстои красивото предизвикателство на различното чуване на музикалния текст, на това, което крие и което му предстои да разгърне. Тогава бавната част би била много по-заредена с емоция. Каквато чух в рондото заедно с щастливите му открития в звука на много места, чух и начина, по който се заслушваше в оркестъра и респондираше остроумно, елегантно с щрихово съответствие. Бисът му, до минорния етюд, оп. 25 от Шопен затвърди впечатлението за техническите му възможности, ��дна сериозна предпоставка за постигане на интересния прочит.

Маестро Диан Чобанов

Миналата година, в София пловдивчани представиха същата камерна версия на Четвъртата симфония от Малер, пак с Диан Чобанов и Вера Гиргинова. Когато срещаш търсещи музиканти повторното слушане винаги носи нещо ново, различно, приканва те да партнираш слухово. Тук новото бе още по-сериозната спятост на оркестъра, станах свидетел на един вид контролирано съгласие за Малеровия звук в този шедьовър. И колкото и парадоксално да звучи – именно този тип сътрудничество между диригент и оркестър сякаш прогласи едно по-еманципирано музициране и от групите, и от солистите. И по-самостойно влизане в концепцията Малер, която Диан Чобанов изгради съвсем последователно и убедително – а във финалната, четвърта част като че преподреди оркестъра в услуга на Гиргинова, което тя използва за по-финото, омекотено, извисено пресъздаване на текста.

Маестро Пламен Джуров

Паметен бе концертът (29.03) на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”, които гастролираха в Русе със своя доскорошен ръководител и ментор Пламен Джуров, който след 36-годишна съвместна работа се раздели с ансамбъла в края на миналата година. И както често е бивало през годините на съвместната им работа солисти им бяха Минчо Минчев и Николай Минчев. Към това напомняне за стандартите на състава и неговите солисти се добави и още един специален повод – наградите на много известния български лютиер Владимир Тилев на конкурса на Violin Society of America, който се състоя през ноември, миналата година в Южн�� Калифорния. На този най-авторитетен форум за лютиери Тилев спечели сребърен медал за виола и бронзов медал за цигулка – и двете награди са в категория “звук” (категориите са две – изработка и звук), което увеличава значително стойността на признанието.

Минчо Минчев/л/ и Николай Минчев /д/

И така, двамата солисти свириха на майсторските инструменти на Тилев. Беше преживяване да се чуят в Баховия Концерт за две цигулки и струнен оркестър – едната сякаш с малко по-светъл, по-слънчев тембър от другата, но и двете с много качествен, ярък звук, мигновено достигащ до всяка точка на залата. (Разбира се,тук не трябва да се забравя и кои свиреха на тези инструменти – не случайно Тилев ги е поверил именно на тях.) Първата част на концерта продължи по-различно. След Бах солистите останаха сами на сцената, за да запознаят публиката с много рядко изпълнявана у нас творба от Моцарт – първия от двата дуета за цигулка и виола. Бяха го подготвили специално не само за гастрола си в Русе, но и за да покажат пълноценно качествените инструменти на много талантливия български лютиер. Минчо Минчев бе предпочел виолата, която бе овладял по неговия фантастичен начин и нито за миг не се почувства сложността на прехода между цигулката и доста по-голямата от нея виола. Въпреки сериозната проблематика в Моцартовия текст, в който имаше всичко, което би могъл да иска един инструменталист за да покаже какво може. Показаха го, баща и син Минчеви и естествено публиката поиска да свирят още. Така чухме още Пасакалияята на Хендел-Халворсен за цигулка и виола, както и една остроумна преработка за същия тип дуо на инвенция от Бах. Красноречиво е изкуството на Минчо Минчев и Николай Минчев – някак си произвежда естетически стандарти така, сякаш от само себе си, с лекота, присъща само на избрани в тази непосилно трудна професия.

Ансамбъл "Софийски солисти"

Продължението на концерта бе отредено за “Солистите” и диригента Пламен Джуров, които силно напомниха за себе си като общност чрез “Мимолетности”-те на Прокофиев в транскрипцията на Рудолф Баршай и Симпъл симфони от Бритън. Изряден ансамбъл, инструментално прецизен, но и емоционално наситен, тембриран звук, стилистична изчистеност, проникновеност – имаше нещо особено в тази среща между ансамбъла  и неговия доскорошен ръководител, като мъжка блгодарност. Спечелихме ние, слушателите.

Тази година Русенската филхармония не само откри, но и закри фестивала (2.04). Качествата и възможностите на един оркестър обикновено се разкриват с диригент, който умее да го “пипне”, да го раздвижи, да заинтригува музикантите в него с предимствата на прочита си, да реализира ефективно намеренията си по отношение на музиката. Все важни неща от диригентския занаят, които, за съжаление, рядко констатирам в т. нар. съвременно поколение диригенти. Вместо това се сблъсквам със суета, гарнирана с реклама, съчетана често с претенции, зле прикриващи липсата на много умения.

Юрий Илинов

Не такъв, обаче е случаят с диригента Юрий Илинов, който застана на пулта на последния фестивален концерт. Той заяви много сериозните си музикантски и професионални качества още преди 6 години, когато беше асистент-диригент на Найден Тодоров за постановката на операта “Кавалерът на розата”. Илинов е руснак, ученик е на Едуард Серов, напуснал е преди години Русия, сега е диригент в театър Алтенбург в Гера – Германия. Първата част на програмата му гравитира около прочутия 24-и каприз на Паганини като основа за вариации в две много известни композиции за пиано и оркестър – Вариациите на Лютославски и Рапсодията на Сергей Рахманинов. Допускам, че в това решение участие има и солистът на концерта Людмил Ангелов, който обича да прави паралели, да търси аналогии, да предизвиква публиката с по-комплицирани репертоарни решения. И сега не направи изключение, като за пореден път демонстрира изключителен потенциал като инструменталист и като интерпретатор. И двете творби са достатъчно проблемни с привидно монотематичния си характер. И са твърде различни по структура, характер на развитието и клавирна специфика. Лютославски, който е бил забележителен пианист използва в 12-те блиц-вариации широк спектър от идеи в третирането на соловия инструмент, както и в диалога му с оркестъра.

Людмил Ангелов

Езикът му е контроверсивен спрямо характера на темата, придава й съвсем различен характер – леко гротесков със забележително остроумни идеи в мелоса, в тоналната схема (политоналност, целотонна гама), в хармонията, в темпоритъма и в чисто клавирните похвати, които гъмжат от малки, но съществени открития и предизвикателства за щриховите възможности на солиста. Всяка от 12-те вариации е импулсивен израз на волна, безгранична творческа инвенция и това Людмил Ангелов го “изработи” фантастично. Изгради партията си, заедно с  екзактния и същевременно гъвкав и много рефлективен оркестър ефектно, устремно до зашеметяващите акордови трилери и врящата токатна ударност, която изплющя като камшик към края (Ancora piu mosso). Контрастната рапсодия на Рахманинов – 24 вариации е творба на драматичния изказ, композиран в дълги линии, иносказателно, но и с ясни символични знаци. Тази творба на късния Рахманинов е като антипод на кипящия характер на вариациите на поляка, комуто тепърва предстоят още много сериознитворчески открития. Тук прочитът, великолепно съгласуван между диригент и солист, предпочете особената съкровеност, изповедност на изложението, като добавяне на още смисъл към съдбовността, “изречена” в символичната поява на секвенцията Dies Irae. И органично сливане между романтичния порив и философския наратив.

Юрий Илинов и Людмил Ангелов на пресконференция преди концерта

Изпълнението на Седма симфония на Прокофиев някак дообрисува образа на Илинов като съ-трудещ се заедно с оркестъра –  да извади, да покаже същността на шедьовъра без да цели да смае с по-атрактивен, по-необичаен личен прочит. И в същото време го постига – някак скромно, отдадено разгръща музикалната лексика, движи я, където поиска, но винаги с огромен респект пред музиката на руския класик, която очевидно не само обича, но и разбира. Самата симфонияя е прокламирана като жизнерадостна, ведра, насочена към “младостта на духа”. С малки, но важни движения в артикулирането на тематичния материал и разработването му Илинов някак “премести” или по-точно разкри вътрешната потребност на нотния текст да ни каже още нещо, да съобщи за съществуването на една различна чувствителност – и тогава темите обръщат своя семантичен заряд. Разказват за други по-дълбоки чувства, които напускат своята латентност и се разкриват – рядко въздействащи поради спокойната, но някак болезнена констатация на изживяното. Натам ме насочи прочитът на Илинов. Важен музикант и много добър диригент е младият все още Илинов. Разбира музикалното слово, разбира още как да го изкове и да го предаде на публиката. Валсът във втората част нямаше нищо общо със салонния блясък на танца, много повече бе ориенти��ан към едно двусмислие, в което стремителната скерцозност някак “се удря” в железно звучащия ритъм, който надмогва своята танцова характерност. Прокофиев играе с жанра – не толкова драстично, колкото Равел, но достатъчно ясно, когато има диригент като Илинов, който да “бутне” определени сегменти в дадена посока и динамика. И да фокусира вниманието на слуха към един по-комплициран разказ. Не съзерцание чух в третата част, а напрегнато, изстрадано мислене, което формулира нерадостни обобщения. Илинов не забравя, че Прокофиев завършва симфонията година преди смъртта си. Едва 61-годишният, твърде болен композитор, понесъл прекалено много удари пише своята прощална творба в жанра с достатъчно ясни послания, предназначени за умния интерпретатор. Защото съм била свидетел на много жизнерадостни подходи към творбата. Всъщност Илинов е първият толкова млад диригент, който съм слушала, проумял цялата сложност на симфонията и чийто прочит бе насочен изцяло навътре, без да се изкушава единствено от “прелестните” оркестрови идеи на Прокофиев.

Доходното здание в Русе

Финалът сякаш сваля маските – в тоналност ре бемол мажор движението е типично прокофиевско, а в него се прокрадват ярки гротескови модели. Играта загрубява. Илинов активира агресията на движението за да артикулира съвсем ясно контраста на следващата фаза. Използва ефективно и тембрите, които Прокофиев избира, за да завърши идеята на прочита си. Движението става все по-неудържимо, трудно за овладяване, опасно – като снежна топка, превърнала се в лавина. Тук трябва да добавя, че за да изгради тази своя, много въздействаща, интерпретация Илинов бе структурирал в��ликолепно и оркестъра, който показа своята гъвкавост – по отношение на звуковата транспарентност, на агогиката, на динамиката. Показа и култура на звукоизвличане и, най-важното – отговаряше с удоволствие на диригента, който излъчваше от пулта единствено желание да се подчини на музиката. Великолепно пресъздадоха прехода към контрастния дял moderato marcato със солото на фагота, което подготви влизането в този съществен драматургичен сегмент. Още нещо: Илинов страхотно експлоатира различните регистри на оркестъра, предписани от композитора за подчертаване на визията си относно драматизма в симфонията. Връщането към началото вече звучеше различно, усмивката се бе превърнала в гримаса. Всичко бе някак неовладяемо, рисково. Финалът (Tranquillo) бе великолепен с тихото, болезнено прозвучаване на кратичката тема в глокеншпил, ксилофон, заедно с пиано – като припомняне на несбъдната мечта. Когато симфонията свърши публиката леко задържа аплауза, очевидно всички бяха влезли в разказа на Илинов и русенските музиканти. Фестивалът получи своя достоен завършек с този концерт.

Откриването на фестивала, 16 март, дирижира маестро Емил Табаков

Колкото и наситена да беше програмата им, “Мартенските музикални дни” отлетяха. Фестивалът прибави още едно издание към невероятната си история. И вече подготвя следващото. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Петър Стаменков, архив на фестивала „Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Джошуа Бел – виртуозитетът като философия

Стара истина е, че големият инструменталист-интерпретатор има различни страни в проявленията на своето изкуство. И всеки път разкрива нови. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева за поредния концерт на Джошуа Бел със Софийска филхармония под диригентството на маестро Найден Тодоров.

При предишното си гостуване на Софийската филхармония (9 март 2023) цигул��рят Джошуа Бел свири цигулковия концерт на Самюъл Барбър. Страхотно го свири, като представи на публиката цялата тежка противоречивост на времето, в което Барбър е писал концерта и което се е вградило в музиката му. Сега (14 октомври) гастролът му е под знака на съвсем противоположен тип музика за цигулка – Виенявски, втори концерт.

Джошуа Бел на репетицията със Софийска филхармония

Ще използвам много актуалния днес и любим израз на повечето от интервюираните във всички телевизии “Ако трябва да бъда честен/на” (Е, как да не трябва, винаги трябва!) и най-откровено съобщавам, че не бях много зарадвана от избора на Бел. Естествено това не е проблем на Хенрик Виенявски, това е мой проблем. Преди години друг голям цигулар, български – Минчо Минчев реши да изсвири първия концерт на Виенявски. Преди това бе пресъздал удивително Бритъновия Концерт за цигулка и аз не можех да разбера, защо човек, който е стигнал такива смислови нива в прочита си, решава да свири Виенявски. Беше страхотно, толкова различно от целия Виенявски, който бях изслушала в България, но някак споменът се отложи в паметта ми. Върна се сега, когато чух Бел със следващия, втори концерт. Защото и той направи така, че всичките ми предубеждения да се стопят. Да изчезнат. И за пореден път да се уверя, че тук няма само виртуозно надбягване и разкриването на този факт зависи от интелектуалното и емоционално натрупване на изпълнителя. Колкото и да изглежда като момче, Бел е музикант в зряла възраст, чиито интереси отдавна са надхвърлили желанието да се доказва като инструменталист, без каквито и да е технически проблеми. Интересува го субстанцията, която разкрива най-вече с впечатляващи звукови преломи и в най-проблемните и скоростни отсечки от своята партия.

Джошуа Бел и Найден Тодоров със Софийска филхармония

Тук, заедно с диригента Найден Тодоров, с когото казва, че обича да си партнира той разчиташе предимно на константния и разгърнат диалог с оркестъра, с открояващите се, предписани от композитора сола в него, които контрапунктираха и оцветяваха допълнително великолепното инструментално поведение на големия музикант. Ту не мога да не спомена Кристина Юмерска (валдхорна), Кремена Ачева (флейта), Иванка Фордиани (факот), Димитър Московски (кларинет), Ясен Енчев и Вълчан Вълчанов (обои). Гъвкави и овладени бяха техните солови изяви в първата част на творбата, концентрирани във впечатляващите метаморфози в звука на Джошуа Бел, който поразяваше и в най-скоростните, възходящи и низходящи тонови каскади със способността си да диференцира отделните групи именно чрез мигновено специфично оцветяване, което добавяше различно смислово изражение на отредената да бъде само виртуозна фактура на соловата партия. Впечатляващо за драматургичния преход към бавната част, Романсът бе финалното соло на кларинета (Московски), в което преминаването от светлите към тъмните тонови нюанси бе формулирано до степен на визуализиране. С последния си тон предизвика очакването, подготви влизането във втората част и в новата тоналност (B Dur).

Джошуа Бел и Найден Тодоров със Софийска филхармония

Лиричният романс се сбъдна отново в диалога между кларинет, обой и соло цигулка – наситен с дозирана емоционалност, задушевен разговор с деликатни “коментари” от фаготите и внимателно допълващи звуковата атмосфера кратки реплики от щрайха. А и експресивният монолог на Джошуа Бел бе толкова грабващ, така поривен, че всеки музикант би пожелал да се включи в досъздаването на атмосферата, която постига. Направиха го диригент и оркестър, които бяха активни и внимателни партньори на този много силен в разказа си музикант. В свиренето му се съдържат неизброими елементи, които градят онова, което може да се нарече философия на виртуозното изкуство: напрежение и отпускане, тежест и отнемането й, техника в смените на динамиката, перманентна експресивност – постигната така естествено, с лекота и невероятен контрол върху целия звукоизвличащ процес. И съвсем различен възглед за субстанцията на творбата, който обаче прибавя още автентичност към личния прочит. И разбираш, защо и в тази набедена само за виртуозно-романтична музика на Виенявски цигулари в зенита на кариерата си продължават да търсят. И да откриват. Прегорели вече от младежкия плам и устрема да се покори света единствено с демонстрацията на техника и на онова най-лесно, показно чувство, така измамно в този тип романтична музика. И все пак! Още в началото на третата част ни прес��ещна невероятната “огнена” (con fuoco)  каденца на солиста, бясно скоростна, но и брилянтна, с абсолютно отчетлив, “нанизан” щрих!

Найден Тодоров и Джошуа Бел на репетицията със Софийска филхармония

Въведе в същинското алегро (a la Zingara), наситено с темперамент, с впечатляваща танцова енергия, в което солист и оркестър изградиха своеобразна вакханалия, в която островите на лек отдих отново бяха озарени от иновативно предизвикателните реплики на солис��а, а чисто танцовите сегменти, сериозно доближаващи се до речниковия фонд на рапсодиите на Лист бяха изстреляни ефектно, на един дъх. Бисът бе също в стила на Джошуа Бел – негова транскрипция на едно прочуто Ноктюрно (Es Dur) от Шопен за цигулка и оркестър.  Сякаш да допълни ноктюрно-настроението от втората част на концерта.Беше рядко изпълнение и тук аз всъщност не казвам нищо неочаквано. Джошуа Бел е личността, която превръща всеки опус в нещо, което не очакваш. Това, което очаквам е неговият следващ български концерт.

Найден Тодоров и Софийска филхармония на концерта в Солун

Ден преди гастрола си в Солун Софийската филхармония и Найден Тодоров изсвириха централната творба и за солунския концерт – Третата симфония на Сен-Санс с орган (c moll). Това произведение е написано сякаш като учебник за привличане на меломани. В нея има всичко, което страстният музикален любител обича – ефектни, изразителни мелодии (запомнят се!), впечатляващи изграждания, стигащи до ерупции. В нея има и драматични колизии (не случайно Гуно, след премиерата ѝ, през 1887 обявява на всеослушание Сен Санс за “френския Бетовен”), и съблазняващи слуха мелодични провеждания, напрегнато развитие, контрастни обрати, интересни хармонични идеи. Срещаме/чуваме множество характерни за редица композитори преди Сен Санс похвати – за Бетовен, и Шуберт, и Шопен, и много Ференц Лист, на паметта на когото е посветена… Всичко това е добре замесено, (както се казва “по ноти”) подредено в тази 35-минутна композиция, която не може да няма успех с романтичния си порив, породен от красивата подкупваща, макар и ограничена мелодика и от чудесната темброва картина, която ни представя. Освен това е възможност за всеки оркестър да покаже звук, инструментална и ансамблова кондиция, експресивност… Гласът на органа в две от частите на творбата идва като бонус – множествен темброво, мощен, привлекателен, обемен и до голяма степен храмово извисен. Симфонията допада не само на меломаните, но и на музикантите, което се отнася и за оркестъра, който я свири. Така, струва ми се случи и в изпълнението на филхармонията. Винаги се усеща в залата, когато вниманието на оркестъра към музиката, която изпълнява е по-специално. Разбира се, срещата с личност като Джошуа Бел също сигурно е повлияла. Както и идеята за предстоящата среща с друга, небългарска публика. Но прочитът ѝ от диригента, както и изпълнението ѝ от оркестъра допринесоха за продължение на Бел-атмосферата. 

Найден Тодоров и Софийска филхармония на концерта в Солун

Музикалният текст бе артикулиран внимателно, още в първата част “срещата” между двата фактурни пласта – мелодичния и маркатно - остинатния бе чудесно балансирана. Не бяха прекалени и кулминациите на типичните динамични изграждания, както се случва, много внимателно бяха атакувани началата на фразите – без акценти, без “специално” първо време. Симфонията прозвуча с дозирана мощ, без излишни ексцесии, с добре формулирани фрази и ярко изразен баланс в и между ��рупите. Нейният монотематичен характер бе “разигран” много умело в драматургичното развитие – и през тембъра, и през фразата и щриха, и през агогиката. Успешно представяне, напълно годно за експорт! ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония и Yannis Gutmann

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

[vprki]

Пламен Джуров – мироглед без шупли

Повече от половин век сме приятели, което, сега осъзнавам, освен всичко друго е и някакъв вид признание и за мен самата. Защото Пламен Джуров – пианистът, диригентът, композиторът, професорът и човекът, който никога не е бил безразличен към това, което се случва със света, с България, с културата ни и в частност, с музиката, тъй както е един от най-възпитаните мъже, които познавам, не допуска всеки близо до себе си. Пише в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Не знам и аз колко съм близо, но е имало много, много случаи, когато съвсем естествено, безшумно и с усмивка ми е показвал страхотно мъжко приятелство.

Но човек, както и да живее, когато съдбата е решила, става на 75 години. Днес Пламен Джуров (1949) има рожден ден. През десетилетията много сме се шегували, че тези априлски дни около 21-во число са лидерски: на 20 април се е родил Хитлер, на 21 – кралица Елизабет Втора, а на 22 април – Ленин. Е, утешавахме се, разбира се на майтап, че на рождената дата на Пламен се е родил възможно най-добрият от трите варианта лидери.

Маестро Пламен Джуров дирижира Камерен ансамбъл "Софийски солисти" на ММФ "Мартенски музикални дни", 2023 година

Шегите са си шеги, но Пламен Джуров, освен с всичките си музикантски занимания, които изброих е също така и никак не на последно място обществена фигура, която направи доста неща за и в българската култура. С една дума през целия си досегашен живот, а и сега, защото мнението му още се търси, е бил лидер. Лидер с мъжки характер, който не повишава тон, но знае как тихо да внуши това, което иска. И как, пак тихо, спокойно, с много малко и точни думи, да те постави на място. Да те накара да се замислиш. Лидер (пак ще подчертая) с възпитание, с много добро възпитание. Възпитание в труд и почтеност, в култура на поведението и етика. Отдавна има мъдростта да знае кои са важните неща в живота, да разпознава фалша, да бяга от суетата, характерна за много артисти с неговата популярност,  да не се взима много на сериозно, въпреки огромната и важна работа, която е свършил и продължава да върши. Върши я по неговия начин – спокойно, неусетно, някак тихо, но със забележими резултати. И поема отговорност. Продължава да е човек на днешния ден, запазил обаче силата, мащаба, мощното присъствие на мъж, на личност, отгледана през ХХ век.

Често съм го упреквала, разбира се безрезултатно, че си губи времето в безрадостни занимания около музикалното всекидневие, около организационната музикантска проза и не композира достатъчно. Защото Пламен е много добър композитор, с идеи и това се забеляза още от съвсем ранната му възраст. Забеляза го и професорът му по дирижиране Константин Илиев, който с удоволствие му предложи да изпълни негови работи. Направи го неведнъж – например в Пловдив, през 1975 година, когато реализира световната премиера на Вариациите му за голям оркестър. Или когато включи емоционално изваяната, наситена с дълбоко съдържание Елегия за оркестър (към нея бе добавена и една забележителна Токата) за фестивалния си концерт със Софийската филхармония на “Мартенски музикални дни” – Русе през 1983 г. Учителят по дирижиране бе прозрял значението на идеите в музиката на своя ученик и колега-композитор. Идеи в музиката на Пламен има колкото щеш и знам, че с��га няма да ги изброявам, но не мога да отмина изключително органичното съчетание между глас на народна певица и симфоничен оркестър в неговите „Песни без думи“ – това се случи за първи път в българската музика, а дали не и в по-широк обхват (Voci на Лучано Берио излизат малко след тях, все през 80-те години – тенденцията е обща) – съобщавам го за всички, които напълниха ефира с подобни съчетания, скалъпени по много елементарен начин.

Поклонът на Маестро Пламен Джуров, Минчо Минчев и Николай Минчев след концерта на Камерен ансамбъл "Софийски солисти" на ММФ "Мартенски музикални дни", 2023 година

Не мога да не спомена за деликатното инструментално съприкосновение, за тембровата игра в баладите му за квартет „Еолина“ или зададената нова перспектива на тембрите в съчетанието саксофон-цигулка в една излята Каденца за двата инструмента.  До тях седи контрастната значимост на неговата Оратория-Реквием по текст на Георги Константинов (ако не се лъжа в началото Пламен беше определил състава й така – “за поет, солисти, хор и оркестър). Тя излъчва важни послания, без каквато и да е плакатност. По-късно Джуров написа и страхотния си концерт за саксофон – това стана в началото на новия вече век. Беше изпълнен през 2013 година с радиооркестъра и Борис Петров под диригентството на автора. За съжаление Борис вече го няма, сега концертът очаква други талантливи музиканти да  посегнат към него.

Не е голямо творчеството на Пламен Джуров, но като негов слушател спокойно мога да заявя, че няма една нота в музиката му, която би накарала автора да се чувства неудобно. Това е музика, която те хваща съвсем неусетно, с уж близки средства, които не би трябвало до те изненадват, но го правят мигновено. Защото винаги е важно в какво са впрегнати тези средства, на какви мисли служат, какви емоции изразяват. Това е музика, която говори, приобщава, приближава, вълнува, ангажира своя слушател. Той, слава Богу, продължава да пише – в последните години няколко великолепни камерни произведения, силно се надявам, че скоро ще чуя пак интересна негова работа. Не го питам, а и той неохотно говори за себе си.

Пламен Джуров на репетиция с Камерен ансамбъл "Софийски солисти" във Военния клуб, 2017 година

Всекидневната и трудоемка част от живота на Пламен Джуров бяха „Софийски солисти“ и Музикалната академия. Често съм го писала, но и сега няма да пропусна (това трябва да се напомня), че на него дължим съществуването до днес на „Софийски солисти“. Само човек с неговия опит, такт, наблюдателност, психологическа зрялост и издръжливост можеше да се справи с цялото административно войнство на демокрацията, на което много му се искаше да премести едни пари от едно място на друго, съкращавайки ансамбъла, чието изкуство най-малко познаваше. Самият ансамбъл, благодарение на Пламен се запозна с важни композитори. Освен традиционния им репертоар Джуров вгради в концертната им дейност имената на Шнитке, Губайдулина, Пендерецки, Канчели, Плакидис, Копитман, Месиен, Тъпков, Веберн, Арнаудов… Завеща им (дано да го запомнят и задържат), че и в ХХ и в ХХI век има още много музика за откриване и тя трябва да се свири.

Така работеше и със студентите си – с една устойчива убеденост, която уплътняваше и надграждаше и нямаше как да бъде отмината, защото бе сериозно аргументирана.

Пламен Джуров и Добринка Табакова в зала “България”, 2018 година

Винаги е желан събеседник и съучастник в организационния музикален живот не само на София, на България – също. Умните глави в музикалното ни съсловие не са чак толкова много. Още по-малко са личностите със завършен, цялостен мироглед. С изградени житейска философия и морален кодекс. Този кодекс, мисля е и в основата на интереса на Пламен от съвсем млад да приобщава младите неофити към музиката. Още като диригент на филхармонията в Плевен изнасяше с удоволствие образователни концерти, на които говореше по своя умен, интелигентен и непреднамерен маниер. Направи преди десетилетия серия чудесни лекции по телевизията – говореше, свиреше, дирижираше – всичко това с една непривична за балканската ни грапава приповдигнатост, лекота, с органика. Естествено, за разлика от лекциите на Бърнстейн с Нюйоркската филхармония или в Харвард, или от лекциите на Саймън Ратъл, които и днес можеш да видиш, да чуеш, да си купиш, предаванията на Пламен Джуров отдавна са изтрити от неизвестен герой в Българската национална телевизия. А те можеха да се повтарят периодично, така както това се случва и в момента даже с отдавнашни шоу-програми.

Петър Дундаков и Пламен Джуров във Военния клуб, 2017 година

Често, когато съм наблюдавала Пламен съм си мислила за това, че наистина е възможно един човек, когато има подобен личностен, професионален, обществен капацитет, „да покрие“ определена област в културата. Правил го е, много е ларж по отношение на личното си време, раздавал го е щедро за реализирани, но и нереализирани каузи. Не знам той самият какво мисли за делата си. Но никога не съм го чула да се хвали. В нашите разговори по-скоро се вглежда в това, което не само той, но и нашето поколение не успя да свърши. „Ние не можахме да пренесем завещаното от учителите ни“, ми бе казал веднъж. Но не се отказва. Защото също така изповядва максимата, че всяко движение, всяко направено нещо във вярната посока, колкото и малко да е, може да има значение. Този латентен негов оптимизъм също, според мен, е плод на мирогледа му, в който не съм открила нито една пробойна, нито една шупла. Неговата цялостност, завършеност винаги ме е удивлявала, възхищавала и изпълвала с респект. И с обич.

Пламен Джуров

Спирам дотук. Сега е време да му кажа само колко ми е важно неговото приятелство, колко неща съм научила от него и колко още се надявам да науча в следващите, поне още 25 години. На многая лета, Майсторе! ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на ММФ „Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

Лично: В годините сме писали неведнъж за Маестро Пламен Джуров с уважение и възхита по различни поводи./ Част тези текстове може да прочетете, тук, тук и тук/. Някога, преди почти 50 години, както пише Екатерина Дочева, точно тя ме запозна с Пламен Джуров…Да е честит, здрав, вдъхновен и вдъхновяващ!

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев.

Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 4, Галина Генчева, изд. „Фабер“, 2020 г.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: И Моцарт може да бъде досъздаден – чрез въодушевяващ прочит

Тази година откриването на фестивала “Пиано Екстраваганца” доведе в София Румънския младежки оркестър и неговия шеф-диригент Кристиан Мандял. Идеята очевидно е била на създателя и артистичния директор Людмил Ангелов, който не е могъл да устои на изкушението да покаже заедно с цигуларя Минчо Минчев  и на софийската публика съвсем неизвестния тук концерт за цигулка и пиано от Моцарт/Уилби. Пише в блога си https://decrescendo.net/ музикалният критик Екатерина Дочева.

 Свириха го в същия състав на “Мартенски музикални дни” в Русе. / текст на авторката, озаглавен  „Минчо Минчев и Людмил Ангелов – отново заедно!“ за този концерт, състоял се на 13 март може да прочетете тук/. Сега и столичани можаха да чуят този, започнат от Моцарт и довършен от британския композитор, органист и  хоров диригент Филип Уилби, концерт. Участието на музикантите от Румъния е било сериозно подпомогнато финансово от румънското посолство, от българското министерство на културата и от столичната община. Концертът бе посветен на 15-годишнината от присъединяването на Румъния и България към Европейския съюз. Преди началото му Людмил Ангелов бе обявен за почетен гражданин на София, едно поредно признание за приноса му към българската култура.

Особено интересна бе първата част на концерта. Започна с музика от известния румънски композитор Сабин Пауца (1943), който отдавна живее и работи в Съединените щати. Неговите Румънски танци са остроумно, витално произведение, сюита, съставена на контрастен темпови принцип, с атрактивни оркестрови находки, с вихрени ачелеранди, с въпроси и отговори между отделните групи, с изобретателна ритмика, гарнирана в последния танц с ефектни вокално-речитативни “нареждания”, поверени на дама от оркестъра. Бяха изпълнени с много настроение, със зашеметяваща енергия и след ефектния финал предизвикаха бурна реакция от публиката.

Моцартовият концерт, довършен от Филип Уилби има интересна история. 22-годишният Моцарт започва да го пише в Манхайм, с намерението да го изпълни заедно с концертмайстора на манхаймския оркестър Игнац Френцл. Но оркестърът спира да функционира поради преместването на курфюрста в Мюнхен. Идеята се проваля, а от концерта остават 120 такта от първата част и са оркестрирани 74 такта.  Два века по-късно Уилби открива, че върху темите от концерта е създадена цигулковата соната К 306. Възстановява концерта, като използва втората и третата част на цигулковата соната и оригиналната първа част. Така създадена композицията се свири вече четири десетилетия по света.

Преживяването този път бе за мен още по-силно отколкото на премиерното изпълнение, защото при артисти като Минчев и Ангелов всеки следващ прочит предлага досъздаване на текста, нещо различно, нещо допълнително изпипано или изненадващо внесено. Трудно е да предам цялостно финия естетически подход на двамата, филигранния щрих, деликатния мелодически разказ, красивата логика в изградената драматургия и през интригуващата темброва игра във фразирането, изваяно и от двата инструмента. Към тази впечатляваща звукова картина добавям и брилянтната пасажна артикулация, лекотата и взаимността в диалога между двамата майстори. И впечатляващите идеи за звука и трансформациите му в различните динамики, които трудно се описват като цвят, интензитет, изисканост, както и перфектното артикулиране на необходимите щрихи, разменяни с очевидно удоволствие между солистите-партньори. Имаха партньор и от страна на Мандял и оркестъра, въпреки че ми се искаше да чуя в тяхното съучастие подобна елегантност на фразата и стиловата завършеност, която им предложи дуото Минчев-Ангелов. Когато идеите на прочита са така ясни и категорично изведени те дават възможност не само на Моцартовата музика да се досъздаде, но също и на оркестъра – да допълни или дори да развие нещо от заложеното в тях. Възможност, от която оркестърът се възползва частично. Прочутият менует от Моцарт (от Дивертименто № 17) бе бисовият отговор на солистите на желанието на публиката да бъде още малко с тях и с присъщата им изящна артистичност.

Осма симфония на Дворжак бе избрал Кристиан Мандял за втората част на концерта. Тази творба е въодушевяваща по отношение на мелодичните си качества, на пасторалното вдъхновение, което идва от солиращите духови инструменти, от ведрия хумор, който лъха от нея, съчетан с баладичния разказ в адажиото, последван от откровеното лирично внушение на валса в скерцото, за да кулминира в ритмуса и вариационната енергия на финала. Музикалният текст на творбата предполага повече импровизационна свобода в прочита, както и интересни идеи за показване на възможностите на един оркестър. Но диригентът в случая се ограничи до една по-традиционна, рутинна трактовка, в която симфонията просто бе изсвирена без особено индивидуален подход в интерпретацията. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на “Пиано Екстраваганца” и “Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

12-то издание на фестивала “Пиано Екстраваганца”, създаден  от маестро Людмил Ангелов продължава до 1 ноември. С програмата му може да се запознаете тук http://www.piano-extravaganza.com/bg/

[vprki]

Мартенски музикални дни – с двата столични оркестъра, единият бе с Минчо Минчев

Програмата на 60-то издание на фестивала включва 4 симфонични концерта. Два от тях изнесоха столичните оркестри – на БНР и на Софийска филхармония, което бе възможност да се чуят почти един след друг като звук, като присъствие, като подход към репертоара. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

За гостуването в Русе на Симфоничния оркестър на БНР (22.09) диригентът Марк Кадин бе избрал своя програма от рапсодии, която прозвуча и в София преди време. Той обича да прави такъв тип концептуални, тематични, жанрово обобщителни концерти, със стремежа да заинтригува по различен начин публиката, а и оркестъра, разбира се. В случая избраният жанр беше този на рапсодията, а той създава сериозно усещане за импровизационна свобода и поради това и и за по-различен подход в музицирането. Програмата имаше “ковид - времетраене” – около час. Кадин се бе спрял върху рапсодиите на Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Ференц Лист, Клод Дебюси и Джордже Енеску. С подобен подход към репертоара присъствието му в българския симфоничен живот внася различен акцент в него и дава възможност на други негови колеги да разчупят, да разковат традицията в съставянето на концертни програми, като приложат в тях някои от идеите на Кадин. Рапсодийният концерт бе своеобразен преглед на по-известните творби в жанра, даде възможност да се отчетат разликите в третирането на оркестъра от класиците. Заедно с великолепния програмен текст на колегата Янина Богданова концертът бе като завършена лекция с музика.

Симфоничният оркестър на БНР с диригент Марк Кадин, снимка: архив на фестивала

Програмата започна и завърши с българските рапсодии – на Веселин Стоянов и “Вардар” на Панчо Владигеров. Тази творба на Владигеров е може би най-свирената в последните десетилетия и този факт носи известен риск…Вярно е, че публиката обича да слуша предимно познати композиции – така и самочувствието на меломана е друго. Но с нея толкова се злоупотребява, когато трябва да се свири музика от Владигеров, който е написал още много и прекрасни композиции за оркестър, че когато се включва в тематичен концерт, както е в случая и е напълно резонно да присъства в програмата, не можеш да не си спомниш, че някъде си я слушал съвсем скоро. Както и да е! И двете рапсодии съчетават тържествени, широко разгърнати и танцови части, които с контраста на подбора и подреждането си изграждат естествено формата. Кадин държи да я представя по-отворена, да направи фазите в структурата ѝ по-невидими, неусетни. Драстичен контраст бе музиката на Дебюси след тази на Веселин Стоянов. Промълвената плаваща недоизказаност, съчетана с интересните предложения за солиращия кларинет, силно контрастираха на щедро изливащата се, подобно на водопад, обилна звукова маса в рапсодията на Стоянов. Кристиян Калоянов бе солист на радиооркестъра в Дебюси - рапсодията – изящен инструменталист, с финес в тембрирането на фразата, с великолепна бравура, съчетани със симпатична волност при смяната на характера на движението. Също идеално изигра звуково финала на пиесата!

Кристиян Калоянов и Марк Кадин , снимка: архив на фестивала

Рапсодиите от Лист – № 14 и първата на Енеску са ефектни, обичани от публиката. Очевидно и от оркестъра, който свиреше с настроение, може би действително обзет от желание за изява след много дългото си концертно мълчание. Бяха харесани от публиката, имаха своите овации. Но свободата в звукоизвличането, темпераментът, който се влага в енергията на фразата, в откликването на исканията на диригента някак като че ли се спират, задържат се от нещо…Имаше, разбира се, великолепни музикантски прояви като солата на флейтата (Явор Желев), така красиво оцветили емисията на оркестъра – и това веднага се отрази на цялостния ѝ характер. Оркестърът звучеше по-често артикулирано, особено в танцовите епизоди се чувстваше известна напрегнатост на звука, която се отрази обаче плодотворно на енергията от сцената и на тази, която излъчваше диригентът. Прекрасно и обе��аващо започна първата рапсодия на Енеску. Заиграването, надсвирването между кларинет, флейта и обой и подемането на темата от цигулките бе интригуващо изпълнено. Факт е, че тази рапсодия не може да остави безразличен никого – нито свирещия и дирижиращия, нито слушащия. Още малко импровизационна свобода не би била излишна в провеждането на отворената красива тема. И бързата танцовост се завихри по подобаващ начин и превзе публиката – с остроумни провиквания от духовите, с артикулирани струнни, интензивно движение и много настроение!

За разлика от Радиооркестъра Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров бе класическа в програмния си подход и в първата част на концерта си (25.09) бе партньор на цигуларя Минчо Минчев, който свири концерта от Брамс, а това се превърна в абсолютно фестивално събитие.

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Работата е там, че този музикант е изключително извънреден и както, и колкото много прекрасно надарени негови колеги по инструмент да правят своите страхотни попадения, няма как да застанат на една площадка с Минчев. Колкото и да им се иска! В живота винаги има някаква субординация, която не се определя или прави само от изминатите концертни километри (въпреки че аз си спомням времето, когато Минчев, в своята младежка лудост, изнасяше по над 100 концерта на сезон – в България и извън България). Но никога не съм го чула да се съпоставя със своите учители или с по-възрастните си колеги като Боян Лечев или Георги Бадев, например, или да се стреми да измества някого. И не му е било необходимо. До днес той е категоричен в моженето си и, което е още по-важно, в безценната информация, която дава неговият личен прочит, с невероятното съчетание между могъщ инструментализъм и още по-могъщо в дълбочината си и мащабите си музикално тълкуване на познатата класическа творба. Наблюдавам отдавна с огромно уважение, респект и удоволствие фантастичната тенденция на музикантския и интелектуален растеж на този, наистина велик цигулар. И винаги очаквам неговите подаръци от сцената. Този път подаръкът беше Концертът за цигулка от Брамс. Така са се стекли обстоятелствата, че той не беше свирил този концерт от няколко десетилетия. И сега реши да се върне към него. Нещо, което аз намирам за напълно нормално, защото само тук нашето музикантско (а и не само) население стигматизира възрастта на един човек. И бърза да го отпише. Навсякъде другаде един цигулар от такова качество, който просто функционира страхотно, стои в концертния живот колкото и както иска и на никого не му идва на ума да задава излишни въпроси. Просто той свири, а хората го слушат и го искат. Тук публиката иска Минчев, но често не го искат люде от музикалния бранш. Негови колеги също. За някои е много неприятно е да се подсещат къде са спрямо тази личност. И гледат да им се случва по-рядко. И това е тенденция, която е категорично свидетелство за сериозния манталитетен проблем на голяма част от населението на тази територия.

А в Русе Минчо Минчев предложи рядко преживяване, един автентичен Брамс, без никакви примеси от фалшивите съвременни тенденции за добавяне на ефекти, за бързо печелене на седящите в залата. Свири творбата като дълбоко откровение, с разтърсваща изповедност, с лирическа сила, със страстта, която е заложена и е същността на Брамсовата музика. Както винаги владее инструмента в името на звуковия континуум, а той те кара да затаиш дъх. Сдържаност, недоизказаност, добавена тишина към интимния свят, в който те въвежда инструмента с неповторима вглъбеност…Когато един акт на интерпретация, на споделяне постигне висша степен на дълбоко емоционално разкриване, няма човек в залата, който да не го почувства. Така се случи и в тези дълги, но недостатъчни за всички, преживени минути с Брамсовата музика. В която големият музикант, цигулар, артист върна отново този концерт към оригиналната му същност – смисъл и пропорции в драматургията, технически апарат, който смайва без да е самоцелно използван, напрегнатост, чувствителност…

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Прочит, абсолютно разкриващ, допълващ същността на Брамсовата музика – на този сложен свят между философския безкрай на разказа и страстта в преживяването в отделните сегменти на музикалното време. Предпочете каденцата на Крайслер пред по-често свирената на Йоахим. Може би защото тя образува друг релеф на основния материал от частта.

Насочвам вниманието и към грижливия подход на Найден Тодоров в съпровода на цигуларя – създаде необходимата звукова атмосфера и оркестърът се отзова с охота, реагира с респект на тоновите му предложения. Да, искаше ми се във втората част да чуя по-отзивчиви по отношение на характера и настроението на Минчев реплики от солистите в оркестъра…Но наистина не е лесно да отговориш пълноценно на деликатните вибрации, които идваха от солиста…След втората част, която бе заредена с изумителна чувствена неутолимост, третата извади пред скоби особения, латентен драматизъм, заложен в танца, но мнозина пропускат да го чуят. И предпочитат да омаят публиката предимно с бързи пръсти.

Втората част на концерта бе отредена на Италианската симфония на Менделсон – тази творба действително гарантира публичен успех с непосредствената си жизнерадост, с красивите си ефектни мелодии, със своеобразното състезание между групите, което в случая бе леко неглижирано, не съвсем артикулирано.

Найден Тодоров и Софийска филхармония, снимка: архив на фестивала

Някъде енергията на импулсите за активизиране на движението се отразяваше единствено в акцентите в началото на фразата или дори тактовете, които я образуват. Това се получи и в закриващото творбата салтарело. За мен най-интересна стана втората част, с подчертана бала��ичност и стабилност в пълноценната остинатност на движението и интересен, патиниран звук, който отговаряше на характера на наратива в частта.

Интересна разтегливост в равнището и на двата столични оркестъра може да се установи. Но това е тема за друг текст. Сега сме на фестивална вълна.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под диригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Самият фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Именно тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато  „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал  с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки може да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала.  Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може  да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на  личности и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-конференции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са другите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае.  И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други.  И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното и��куство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[mihaylovblog]

ЧРД на българския цигулар Минчо Минчев (17.09.1950)!

Снимка: https://impressio.dir.bg/

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев. В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев.

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев. В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев. Снимка: https://www.imdb.com/

[mihaylovblog]

ЧРД на българския цигулар Минчо Минчев (17.09.1950)! Откъс от българския игрален филм "Горе на черешата", 1984 г., на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския цигулар Минчо Минчев (17.09.1950)!

Снимка: https://impressio.dir.bg/