#пловдив

[estarioll]

пловдив носи добри послания

[homerepair-bg]

Ремонт на баня ( строителни ремонти Пловдив www.homerepair.bg)

[vladotheimpaler]

Plovdiv, 1970′s

[vplovdiv]

В хода на операцията са установени още 27 акта и 105 фиша за нарушения на Закона за движение по пътищата. Сред най-честите нарушения са неспазване на пътни знаци и маркировка (30 случая), неправилно движение по пътното платно (12 случая) и нередовни документи (10 случая). Освен това са санкционирани петима водачи и трима пътници за липса на поставени предпазни колани.

[vprki]

„Cast the Sleeping Elephant“ -  изложба на Михаил Симеонов за удивителния му екоарт проект

Името на скулптора Михаил Симеонов (1929 -2021) не е толкова познато у нас, колкото по света. Размахът на идеите и творческата му активност през 70-те и 80-те години на миналия век са в унисон с новите течения в изкуството отвъд „Желязната завеса“, където над половин век той живее и работи. Преди четири години изкуствоведът Филип Зидаров написа за „въпреки.com” обзорна статия за него, когато той продължаваше да работи на 91…

Градска художествена галерия – Пловдив предлага сега „среща“ на публиката с този голям творец от средите ��а българската емиграция.

В залата на първия етаж в Постоянната експозиция на ул. „Съборна“ №14А може да се разгледа изложба с рисунки и макети от Михаил Симеонов, представляващи подготвителни етапи от създаването на най-прочутото му произведение „Отливка на приспан слон“ – бронзова скулптура на див африкански слон в естествен големина, поставена пред централата на ООН в Ню Йорк. Изложбата съдържа документална част с фотографии от архива на автора и специализирани текстове. Неин организатор е Йоана Атанасова – уредник на графичния фонд на Градската галерия, в който се съхраняват изложените произведения.

Михаил Асен Симеонов е роден на 31 май 1929 г. в Пловдив. Учи философия в Софийския университет, но влечението към изкуството се оказва по-силно. През 1954 г. завършва скулптура в Националната художествена академия в класа на Любомир Далчев. Оставя артистична диря у нас, съпътствана и от история за скандал лично с ръководителя на държавата по онова време Тодор Живков. Днес малцина знаят, че паметникът на Паисий Хилендарски (причината за разправиите с властта) до храм „Св. Александър Невски” е негово дело, както и скулптурата на Захари Зограф пред къщата музей на възрожденския художник в Самоков. Други негови проекти са отхвърлени, анулирани са конкурси, които е спечелил.

За това, както отбелязахме в началото на текста писа при нас Филип Зидаров: „Повечето стари софиянци или посетители на столичния град многократно са минавали покрай него, но полуприкрит в зеленината на израсналите дървета, рядко го забелязват. Паметника на Отец Паисий! Още по-малко са онези, които помнят името на неговия създател - скулптора Михаил Симеонов. Макар че тази дръзко раздвижената пластика на тази фигура е един от немногобройните примери на качествена монументална скулптура в публична среда от периода на „народната република“. Авторът на този паметник и до днес продължава все така всеки ден да е в ателието си в Ню Йорк като артист- емигрант от половин век. Нека да си спомним кой е той.  

По-възрастните си спомнят, че първоначално тази фигура беше разположена непосредствено до църквата „Света София“, проектирана в очертанията на южния трасепт на храма.  Днес там от 1981 година се нам��ра частично възстановеният на първоначалното си място Паметник на незнайния воин с монументалния бронзов лъв на Андрей Николов, оцелял след бомбардировките през 1943-1944 година. Но истинската причина за преместването на Паисий няколко години преди това, бе, както се шушукаше, че защото „първият ръководител на партията и държавата“ не го харесвал.“

В резултат - Симеонов решава да напусне страната. Емигрира най-напред в Тунис през 1965 г., а от 1971 г. се установява в САЩ (Ню Йорк).

Тунизийският му период е плодотворен. Създава редица пластични произведения, сред които и серия скулптури, посветена на президента на африканската държава Хабиб Бургиба, но също и абстрактни релефи за монумента „Мъчениците на Бизерта”. Филип Зидаров, който е изследовател на житейския и творчески път на Михаил Симеонов, в този период той „работи и в Карара, Италия, където прави скулптури в компанията на Хенри Мур, Марино Марини и Исамо Ногучи, а в съседното селище Пиетра Санта отлива своя голяма бронзова пластика Жак Липшиц, с когото впоследствие се сприятеляват…Както отбелязва и в цитирания текст при нас изкуствоведът, цитиран от галерията.

Още в Тунис му хрумва идеята да прави „моментални снимки“ на природни елементи, на създадени от човек структури и дори на нематериални, свързани с географията на планетата, понятия. В Сахара с кофа гипс и вода създава отпечатъци от пясъка на пустинята, в Елзас – на трева, в Ню Йорк – на детайли от вътрешността на асансьор, а в Кения прави „отливка от линията на екватора“. Тази своя лична творческа програма той нарича direct casting.“

От раждането на идеята за отливане на слон по калъп от жив екземпляр в средата на 70-те години на XX век до нейната реализация минават пет години на идейна, организационна, техническа, финансова и медийна подготовка. Като съмишленици са привлечени известни личности от цял свят, сред които други известни българи емигранти като Петър Увалиев и Алцек Мишев. Създадена е фондация „CAST THE SLEEPING ELEPHANT”. Сред подписалите учредителното споразумение, освен Увалиев, са също така шведският магнат и меценат Tето Еренберг (Theodor "Teto" Ahrenberg), директорът на галерията в Лозана Рене Бергер, британският зоолог и защитник на слоновете д-р Иън Дъглъс-Хамилтън и други. Най-сетне през 1980 г. българският артист прави студен калъп от алгинат на див кенийски мъжки слон, приспан за 72 минути. В крайна сметка отлятата от бронз внушителна статуя е поставена пред главната квартира на ООН в Ню Йорк и е открита лично от генералния секретар на организацията Кофи Анан в края на 1998 г.

А Филип Зидаров уточнява повече подробности в своя текст отпреди четири години: “ Така към 1976 в съзнанието на Мишо се оформя концепцията ��а артистичния проект, който изведнъж ще го превърне в световна знаменитост. Той учредява нон-профит тръст  наречен „Cast the Sleeping Elephant“, чиято цел е създаването на пластика от жив дебелокож гигант и тази идея да стане част от движението за опазването на заплашената от човешката цивилизация дива природа на планетата. Името на проекта в буквален превод на български би могло да звучи като „отлейте спящия слон“, но авторът настоява на неговата непреводимост, заради множеството възможни конотации на думата сast, налагаща и различните смислови и асоциативни пластове на идеята. След години на промотиране на проекта и безкрайно сложна логистична подготовка, през март 1980 година със съдействието на правителството на Кения див мъжки африкански слон бива приспан от разстояние от специален природонаучен медицински екип. Наркозата трае 72 минути, през което Михаил прави серия отливки на детайли от упоения слон. „Вземането на мерки“ от слона бе извършвано с препарата alginat, с който се правят зъболекарските отливки, специално модифициран да стяга за три минути на надморската височина, която се извършва акцията. През това време медицинският екип се грижи за охлаждането, дихателните и сърдечната дейност на упоения слон. На 73-та минута животното става и си тръгва без никакви телесни и емоционални усложнения.

През следващите години артистът работи много по осъществяване на материализирания вариант на ефимерното действие – бронзовата фигура на „събудения“ слона в свръх естествен размер, който да бъде завършващият елемент на концепцията и съдържащото се в нея послание. Възприет в своята цялост, проектът, всъщност, представлява дълбоко философско и естетическо изследване на емоционалните ��ръзки между човека и природната среда, от която е произлязъл и която рискува на унищожи, вероятно унищожавайки по този начин себе си.“

„Казват, че слоновете никога не забравяли. Затова нека образът на Слона да  се превърне в институционална памет; нека не забравяме, че когато следващи поколения ще се разхождат в този парк, слонът ще продължава да бъде тук. И преминаващите покрай него ще усещат тежестта на 5-те му тона като напомняне за дълга, който имаме към Майката Природа; дълг, който ако забравим, може да се превърне в наша гибел…“ са думите на Кофи Анан, тогава за творбата на Михаил Симеонов…

След демократичните промени у нас Михаил Симеонов посещава България, среща се дори с ученици и преподаватели в Художествената гимназия в Пловдив и им разказва за създаването на световноизвестната си скулптура. Той умира на 92 години като почетен гражданин в Потъкет, Роуд Айлънд, на 31 декември 2021 година.

Изложбата с негови проекти може да се разгледа до края на януари 2025 година в Градската художествена галерия в Пловдив. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската галерия, архив на Филип Зидаров и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[realistimo]

✨ Пловдив привлича все повече хора - с по-малко проблеми от гледна точка на инфраструктура, с по-малки разстояния и повече възможности за туризъм, градът е логичен избор за икономическите мигранти от Смолян и областта. 

🏘️ Кои са предпочитаните квартали в града под тепетата?

💡 Може да ги откриете ТУК 👉 https://rb.gy/jkpfn9 

[blogpeio]

Където съм израсъл, улиците още помнеха стъпките на Златю Бояджиев. След инсулт, дясната половина на тялото е тежко увредена. Десният крак му е като патерица, а ръката, с която рисува - изсъхва. 

Куца Златю от дома към ателието си. Да рисува. След като му изсъхнала дясната ръка, той се учи да рисува с лявата. Все едно дете, от самото начало. Всеки ден, от рано. Рисува Златю, рисува.

Като го има вътре в тебе, ще намери начин да излезе.

[b-reynolds]

С. С. -> Към Висини.

[mihaylovblog]

Честит празник, Пловдив! Ние те обичаме! Видео: https://plovdiv2019.eu/bg

[petarnizamov]

Воайорската акция на шефа на МВР Пловдив Васил Костадинов, който ако можеше да въдворява в лагери без съд и присъда, щеше !

Преди ден , по заповед на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивско нощно заведение пловдивските полициаи си позволиха да заключат и обискират на голо около 400 случайни посетители. През 1958 г. Хулиганската акция "Мълния" на БКП препълва концлагера в Ловеч от младежи, които просто мислят различно. Превъплъщението на мероприятие "Мълния" от 1958 г. в 2023 г., което направи полицията в Пловдив вчера на връх Гергьовден в Пловдив се случва точно докато нашите разследващи журналисти от ЮСТИЦИЯ приключваме разследване на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов и известни пловдивски мастити адвокати относно схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела.

Директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов Проверяваните преди ден 400 случайни клиенти и служители твърдят, че са прекарали нощта на опашка и са събличани голи, за да бъдат обискирани. "Съблякох си панталона, накараха ме да клекна и ми издадоха протокол. То��а се случи с всички останали. Не ми е приятно, не се чувствам окей", сподели клиент. Безпрецедентен обиск на клиенти в нощно заведение в Пловдив под ръководството на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов . Полицията затвори за пет часа нощно заведение. Клиентите се оплакаха, че са били унижени, като са съблечени чисто голи, преди да бъдат пуснати от органите на реда да си тръгнат.  В леко отклонение, ще споделим в аванс, че в ЮСТИЦИЯ имаме сигнал, чието разследване ще обявим скоро за схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела с участието на известни пловдивски адвокати и ръководтвото на полицията в Пловдив. В Бургаския окръжен съд прикриха мярката на убиеца Пламен Русев

В момента директор на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”.  Във видеото ще видите за хайките за лагерите Белене и Ловеч, част от Хулиганската акция 1958 г. Операцията е ръководена от тогавашния колега на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов - заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов на БКП. Петър Низамов : Марк Твен няма цитат “Ако гласуването можеше да промени нещо, то би било незаконно!” 2023 И тогава е мобилизиран, по подобие на кухата акция от преди ден на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивското заведение Bushido, пак целият състав на МВР. Основната част от арестите са извършени на 26 януари 1958 г. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалисти��еският сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. И днес от полицията в Пловдив и подчинените на Ст.комисар Васил Костадинов говорят за успешна акция срещу нарко-разпространението и три досъдебни производства... Но за какво ? За един грам трева, три производства... Докато си точно полицията в Пловдив протектира големите дилъри в Столипиново с килограмите хероин, при които даже са на заплата някои служители от състава на директора на полицията в Пловдив Ст.комисар Васил Костадинов. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не приемат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Момичета и момчета, пожелали да облекат модни „ямурлуци” и тесни джинси. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето как са изглеждали т. нар. хулигани от комунистическата власт през 1958 г Оцелелите от лагерите са освободени след окончателното им закриване през 1962 год. Но това е през далечните, тъмни и безправни времена на сталинизма... Да се върнем на вчерашната акция на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов, завършила с унижаването на 400 човека и залавянето на 1 грам трева... За методите ! 2023 г. - град Пловдив: "Спряха музиката и наредиха ��сички в колона. Започнаха да проверяват всеки и не ни пускаха да си ходим. Това продължи дълго време. Абсолютно всички бяхме събличани - за мен това не е нормално и е унизително", обясни клиентка на заведението, унизена от изпълнителите на заповедите на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов.

Отивате на заведение и някоя от тези на снимката съблича "законно" вашата жена. Как бихте реагирали, г-н Ст.комисар Васил Костадинов? ПОТРЕС: НАГРАДИХА СИМИДЧИЕВ СЪДИЯТА ОТ РАЗСЛЕДВАНЕТО НИ “ГНИЛИТЕ ЯБЪЛКИ В СЪДЕБНАТА СИСТЕМА” Мъж, работещ на входа на заведението, каза, че полицаите от полцията в Пловдив са нахлули, спрели са музиката и са започнали да се държат арогантно. "Закараха ме в тоалетната и ме накараха да си сваля гащите. Чисто голи - мъжете ни караха да си сваляме панталоните и гащите и да клякаме", добави той. По разказа на една от сервитьорките тя е започнала да прави клип с телефона си, когато полицай от състава на на полицията в Пловдив с директор - Ст.комисар Васил Костадинов отишъл при нея и я предупредил да изтрие записа, или в противен случай ще бъде задържана и отведена в районното управление. "Снимала съм само клиенти след тяхното изрично съгласие. Лица на полицаи не съм снимала. Заплашиха ме, че ако не изтрия клипа, ще ме арестуват. Удариха ме през ръцете. Близо 400 души бяха проверявани и събличани в продължение на пет часа. Лично аз ще пусна жалба", разказа потърпевшата. Нейна колежка допълва, че униформен служител я спрял на паркинга и ѝ казал, че ще трябва да бъде поемно лице.

Воайорската акция на Полицията в Пловдив. Проверяват жени в тоалетната на голо "Обясни ми, че нямам право да откажа и ако откажа ще ми бъде съставен акт. Заведоха ме в районното, където трябваше да наблюдавам как претърсват и обискират чисто гола жена... гледката беше потресаваща", споделя служителката. Тези случки трябваше отдавна да останат в тъмното минало на сталинизма, но директорът на ОДМВР - Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов е решил да върне пловдивското МВР в онази дълбоко комунизирана структура на Народната полиция от 1958 г. и Хулиганската акция. 1957г. През 1957 г. комунистическата власт на БКП решава да се разправи с всички про-западни елементи и използва една битово убийство за повод за започването на масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция с кодово име „мероприятие Мълния”.  Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло (съжалявам за грубото заличаване на лицата от комисията по досиетата.) Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика. Кратките справки гласят: „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...” „Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.” „Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...” „Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застраховани срещу племенен страх и аплодиране на нахлуването в личните пространства на човека.) .

Студентка също определена от комунистическата власт като хулиганка заради носените от нея дрехи Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г. На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”. Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР.  Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло. Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масовото въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.) По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр. В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета. Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент. Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”. Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за хулигани. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия. Но Хулиганската акция прави нещо радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди действия срещу хулиганството. Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията: „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Можем само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г. Същинският идеологически калъп обаче е партийната теза за триумфиращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г. Само няколко месеца след Хулиган��ката акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не прие¬мат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните ямурлуци. Всички те са агенти на западната идеологическа диверсия. Ето една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци „рокен-рол” и „ку-клукс-клан”. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакли без разрешение.”  Това виждат и политическите лагеристи в Белене. Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместната работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Хулиганка заради носените от нея дрехи Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. Read the full article

[homerepair-bg]

Строителни ремонти Пловдив

[eltehnik-remonti]

Ремонт на апартаменти Вътрешни ремонти, основен ремонт на жилища Къртене, ВиК, Ремонт на баня

Основен ремонт на баня, тоалетна, мокро пом��щение Къртене и реизграждане на ВиК и Ел инсталация. Строителни и довършителни ремонти Пловдив.

За връзка с нас: https://www.homerepair.bg/ https://www.eltehnik.eu/ https://osnovenremont.eu/ https://www.eluslugi.bg/ https://www.remontniuslugi.bg/ https://www.osnovenremont.bg/ https://www.elektrovik-plovdiv.eu/ https://www.plovdiv-remonti.com https://www.remont-plovdiv.com https://www.remonti-plovdiv.eu https://www.elektrotehnik-plovdiv.eu https://www.plovdiv-remonti.eu https://www.elektrotehnik-plovdiv.com https://www.remonti.elektrovik-plovdiv.eu

https://www.eluslugi.bg - Електротехник Пловдив Електроуслуги - Ел техник Ел услуги. https://www.eltehnik.eu - Електротехник Пловдив Ел техник Ел услуги Изграждане на Електроинсталации. https://www.homerepair.bg - Ремонти Пловдив, Вътрешни и външни ремонти, Строителни ремонти, Довършителни ремонти, Ремонт на баня, Електротехник. https://www.osnovenremont.bg - Ремонти Пловдив, Основен ремонт на жилища, Основен ремонт на баня, Вътрешни и външни ремонти, Довършителни ремонти, Ремонт на баня, Електротехник. https://www.remontniuslugi.bg - Ремонти Пловдив, Вътрешни и външни ремонти, Строителни ремонти, Довършителни ремонти. https://osnovenremont.eu - Ремонти Пловдив, Основен ремонт на жилища, Основен ремонт на баня, Вътрешни и външни ремонти, Довършителни ремонти. https://www.elektrovik-plovdiv.eu - Електротехник Пловдив Електроуслуги - Ел техник Ел услуги, ВиК услуги Водопроводчик. https://www.plovdiv-remonti.com - Строителни ремонти, вътрешни и външни строителни и довършителни ремонти. https://www.remont-plovdiv.com - Вътрешни и външни строителни ремонти. Основен ремонт на жилища. Основен ремонт на баня. https://www.remonti-plovdiv.eu - Строителни и довършителни ремонти Пловдив. Предлагаме всички видове вътрешни и външни строителни ремонти. https://www.elektrotehnik-plovdiv.eu - Електротехник Пловдив. Електроуслуги от квалифицирани и опитни електротехници. Аварийни електроуслуги, диагностика и остраняване на електрически повреди. https://www.plovdiv-remonti.eu - Ремонтни услуги за гр. Пловдив и близките населени места. Висококачествен основен ремонт на Вашите жилища и корпоративни обекти. https://www.elektrotehnik-plovdiv.com - Електроуслуги от професионални електротехници. Ремонт и профилактика на електроинсталации, подмяна на всички елементи от електропреносните Ви мрежи. Подмяна на ел. табла, контакти, предпазители, осветителни тела. Цялостна подмяна и ремонт на електроинсталации. Външно и вътрешни електро и структурно окабеляване. https://www.remonti.elektrovik-plovdiv.eu - Електро и ВиК услуги, Основен ремонт на баня. Вътрешни и външни строителни ремонти. Монтаж и демонтаж на мебели.

[vplovdiv]

Годината е 2025, а България за първи път има честта да приветства един от най-значимите артисти на нашето време – след повече от четири десетилетия впечатляваща музикална кариера, Ник Кейв ще превърне Античния театър в Пловдив в сцена на първата си интимна среща с българска публика на 19 август 2025.

[a-beautiful-lie]

Много е забавно като сменят разписанието на автобуса и не го обявяват никъде :')

[vprki]

Възторг от нова среща с изкуството на  Йоан Левиев в любимия му Пловдив

Градска художествена галерия - Пловдив посвещава месец октомври на Йоан Левиев - един от най-значимите български художници по повод 90 години от рождението му. Роден в самия край на октомври (31.10.1934 – 1.03.1994),  Йони , както го наричаха колеги и приятели, създава за малко повече от тридесетина години изумително по размах и обем творчество: монументални произведения (сграфито, стенопис, мозайки), живописни платна, акварели, рисунки.

От 8 октомври до 3 ноември обширното пространство в Зала „2019“, ул. „Гладстон“32 в родния му Пловдив е изпълнено с експресията от цветове и мощни композиции на изключителния и неподражаем артист. Истинско предизвикателство е да се ограничи подбора сред най-добрите му творби до лимитираното пространство на една изложбена зала, пък била тя и най-голямата у нас.

Клайв Сойър /л/, Йоана Левиева- Сойър и Красимир Линков на откриването на изложбата

Сред близо 85-те картини в залата се открояват платната от живописните цикли  „Царски времена“ и „Ахилес“. Красимир Линков – куратор на изложбата „Йоан Левиев“ и директор на Пловдивската художествена галерия, избра да срещне публиката с този прочут автор чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които художникът сам особено цени. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите внушителни композиции от тази поредица „са впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“ - пише Красимир Линков в монография за автора.

„Парадът на ахилесовците“, 1984 г.

В дните преди откриването на изложбата изкуствоведът Филип Зидаров припомни свой текст, написан преди малко повече от 30 години ��о повод ненавременната кончина Йоан Левиев преди да навърши 60 години, в разцвета на творческата си мощ. Публикуваме споделеното тогава от Филип с благодарност за съгласието му.

„Йоан Левиев, Йони, както както всички го знаехме, си отиде преди 30 години. От утре неговият роден Пловдив почита този забележителен художник с голяма ретроспекция в зала "2019" на Градската галерия. Присъединявам се към светлия спомен за него с текста, който някога написах...        

                                  ПЪТНИКЪТ В ЕДНА ПОСОКА

Така добре да познавам Пловдив. Понякога почти ми се струва, че съм отрасъл там. И винаги съм заминавал нататък с радост и в постоянно очакване да ми се случи нещо приятно и вълнуващо. Като някакво повторяемо завръщане към отминалата магия на летни звезди с аромат на жасмин; на нощно топуркане на костенурки по каменните плочи в на двора в хладния оазис на базата на СБХ в Стария град – някогашната резиденция на търговеца Стамбулян на Джамбаз тепе; на интимни срещи в изписаното от художници от пловдивската гру��а кафене срещу Джумаята.

 Сега отново съм се отправил към Филибето, но този път вместо възбуждащия гъдел на предстоящи хубави емоции, с надигащите през равнинната мъгла гърбове на тепетата, зад гръкляна ми е заседнала бучка. „Като бели слонове“ – ми минава през ум и веднага съзнавам колко са нелепи подобни изтъркани литературни асоциации точно в този момент.

Йоан Левиев, 1964

 Защото отивам да се сбогувам. Не обичам, мразя сбогуванията, особено окончателните, онези, които са завинаги.

Изкачвам стъпалата, за да го видя за последно, на горния етаж в стария дом на Исак Леви в Бунарджика. Сами сме стаята.

Той лежи някак неудобно притеснен в ковчега си, в тъмен костюм като че ли не по мярка, съвършено неузнаваем, двойно по-слаб от онзи, когото помня, с напълно опадала от гама-лъчите и химиотерапията коса и брада. Докосвам за сбогом прозиращите през тънката и жълта кожа стави на ръката му, нямаща нищо общо с пухкавата розова ръчица на живия Йони. Иска ми се да му кажа нещо, но не се сещам какво, затова засрамен се обръщам и сякаш насочван от идващи от други части на къщата приглушените гласове слизам на двора, нажалено загледан в мрачната скална стена на тепето отсреща. След това и него свалят и го вкарват в катафалка със зелени завески, но не успяват да нагласят добре капака на ковчега и докато колата малко припряно се отправя към пловдивските гробища, върховете на черните му обувки тъжно надничат извън дървения ръб. Осъзнатото обстоятелство, че никога повече няма да го видя ме кара да изпитвам угризение. Какво можех, какво трябваше, какво исках да кажа на скъпия отпътуващ приятел? Съзнанието ��и остава празно. Забравил съм, навярно.

                                                   *   *   *

Разни събития от ранното ми детство се бяха случвали така, щото и Йони да се окаже едно от нещата, навлезли в него също толкова неусетно и естествено, колкото разноцветните бурканчета с темпера в ателието на баща ми или появяващите се там необичайни предмети и необикновени личности. Заедно с подслушаните разкази за комични и странни до невероятност събития из художническите среди, като например опитът на Сашо Денков през една тъмна созополска нощ  „да подири пътя към свободата“ в гребна лодка, запасен с връзка чирози, сухари и бъчонка прясна вода, но призори, заради внезапно връхлетялата буря и навигационни наблагополучия, излязъл на сушата вместо на турския бряг – на пустия плаж някъде около Ахтопол. А след това същият безгрижно забравил напълно за инцидента.

 Йоан Левиев, 1960

Или пък за малко случилото и предотвратено само от бойния вик на ужасения и разгневен продавач спонтанно желание на бай Златю Бояджиев да се изпишка в ъгъла на една квартална пловдивска бакалия.

 Небивалиците и щуротиите, редовно сътворявани от художниците - бохеми в онези години остават завинаги вплетени в коренищата и зеленината на бръшляна  около „Алафрангите“, в летния синкоп на щурците или в тюркоазеното, набраздено от мечти и намерения „южно“ море при Харманите. Всички те, начело с топлещата се в аурата на новаторството и на белязаното от умерен хедонизъм „освободено“ битие на пловдивската група, олицетворяваха в някакъв полу-митологичен събирателен образ родната „артистична бохема“, която, сервилно, но глупаво се беше самоопределила като „априлското поколение“.

Години по-късно, бях вече действащ художествен критик, публикувах в „Народна култура“ рецензия за една от изложбите на Йони, поокастрена от „неудобни“ пасажи от страхливия тогавашен зам. гл. редактор и впоследствие галерист. Днес препрочитам със смях някои от тогавашните ми  впечатления, успели да преминат през цензорското усърдие: „Като слон в стъкларски магазин“; „Усещане за сексуален канибализъм“...

„Диалог“

Имаше хора, намерили подобни оценки за непристойни, но на Йони тези шеги му бяха харесали – на него всичко, което в някакъв смисъл отвъд предела, шумно, хиперболизирано или нагнетено до спукване с естетическо предизвикателство му доставяше удоволствие и го караше искрено да се забавлява. Задавал съм си въпроса защо обикновено коментаторите определят творчество му като „забележително“, след като на мнозина то всъщност не се нравеше. Дали това също не беше една от мистификациите на така наречената „априлска линия“ в българското изкуството, създавали не един съмнителен и временно „стойностен“ кумир и оставили в сянка мнозина „непризнателни“.

Веднъж „по тоталитарно“ във Варшава бях попаднал в ситуация да трябва да си общувам с висш служител (ако не греша – консула) в нашето тамошно посолство, който, в момент на полупиянско откровение ми обясняваше на рамо как в Партията дълго се бил разискван въпросът дали изкуството на Йоан Левиев всъщност не е „вражеско“. А пък не чак толкова отдавна, вече при „демокрацията“, един виден демократ беше изразил личното си мнение от негова живописна изложба с искрения вопъл: „Ама това е кошмар!“

„Царски времена VII“

 Вероятно причината се крие във факта, че всичко онова, което Йони правеше с четката си, харесвано или порицавано, просто нямаше как да остане незабелязано. То винаги беше толкова шумно, ярко, крещящо и откровено агресивно, че се случваше да предизвика дискретни тръпки, полазили гърба на не един ценител на „съвременното българско изкуство“. Въпреки неизбежния конформизъм в поведението на цялото тяхно поколение в изкуството, успешно завлякъл със себе си и по-голямата част от нашето с удобно разтегливите формули за необходимостта от оцеляване или за завоалираната вътрешна съпротива, оставащото след тях визуално наследство е ярка и точна илюстрация на своето, а и на нашето страхливо, често подличко, фалшиво-истинно историческо време. Но съвсем не би могло да не се отчете, че все пак и въпреки всичко, там присъстваха личности – положителни или отрицателни – обаче имаше от хора от онази порода, чиято остра недостатъчност изпитваме сега.

Във връзка с бодливата тема за многобройните монументални произведения - стенописи и мозайки, поръчвани от държавата-партия като апотеоз на „социалистическото изкуство“ и изпълнени от Йони, без или със съавтори, винаги ме развеселява документираната в спомените на присъствалите комична препоръка от страна на „ивеститора“ на мемориалната „летяща чиния“ на БКП на връх Бузлуджа, изречена от члена на Политбюро Александър Лилов: „Погледът на другаря Живков да бъде по-мек“. Не по-малко забавни бяха и тревожните чувства, често обземащи участниците в триумфални конгреси и други видове форуми под дамоклиевите мечове и страховитите лица от стенописа на Йони в зала 8 на НДК.

„Царски времена VIII“

В  течение на времето все повече стигах да убедеността, че участвайки в този сценарий, Йони, не само „им е взимал парите“ (по емблематичния находчив отговор на Дечко Узунов, когато го попитали защо е бил работил за „монархо-фашистите“, а пък той обяснил, че по този начин обезсилвал властта финансово, „че иначе парите си ги даваха за партизански глави“). Убеден съм,  че всъщност Йони ужасно се е забавлявал, тайничко гаврейки се с сюжети, личности и „стойности“ и нарочно е създавал един напълно гротесков декор за абсурдната драма на своето съвремие. Например, с цикъла картини „Царски времена“, чиито послания още тогава си бяха прозрачни за всеки. Тези внушения ставаха още по-отчетливи, когато в своите кавалетни творби той присъстваше портретно и по този начин се самоиронизираше като участник с роля в същата тази социално-монументална пародия.

В един момент през 80-те години случаят и съдействието на Милчо Левиев направиха така, че Йони да получи възможността да покаже  своя самостоятелна изложба отвъд океана, в Бевърли Хилз, Калифорния. Там, интервюиран за местен вестник, той беше споделил личното си становище за цензурата и общото състояние на изкуството в България в момента. Разбира се, „службите“ от българското посолство във Вашингтон тутакси бяха алармирали тукашните си колеги за тази „политическа провокация“, а споменатият по-горе колега-изкуствовед и бъдещ галерист (по онова време началник в едно бутафорно Д.О. към Комитета за култура) не пропусна да пусне едно злорадо: „Е размина се Йони със „заслужил художник“! Беше в навечерието на 24-ти май, когато се присъждаха тези звания. Но в интерес на фактологията,  не беше познал – въпреки всичко Йони стана „з.х.“   

„Филипополис“, 1965

За последен път се срещнах с Йони миналото лято на „Шипка 6“, беше все така закръглен и жизнерадостен както винаги, примигващ срещу слънцето като доволно излегнал се на брега морж, и както обикновено си побъбрихме със смешки и закачки. Той: „Филипча!“, с неизменно последващото представление с изменен глас и физиономия на един от двамата най-добри имитатори на Дечко Узунов: „Абе, слушаййй...“   

Едва предишната есен се бяхме забавлявали славно в „Пълдин“, след голямата му ретроспективна изложба в Пловдив, която той ме бе поканил да открия. Не зная дали изборът на точно това легендарно заведение за коктейла не беше още една от неговите подигравки с властниците – защото тъкмо там, в разгара на „възродителния процес“, бяха изличили стенописа му, защото изобразявал пируващ турчин, а пред него танцуваща баядерка.

Към Коледа се бях прибрал след продължително отсъствие,  тогава научих, че Йони бил много болен, но с наивната реакция на неприемане на лошото се надявах, че той накрая ще се оправи. Вярвах, че надлежно получава поздравите, които му изпращах по членове на семейството му, въпреки че помнех обстоятелства около заболяването и кончината на друг близък човек, който постепенно все повече губеше интерес към детайлите от действителността, към проблемите на този свят и към населяващите го, като пътник, подготвящ се за заминаване много надалече с еднопосочен билет.   

                                                   *   *   *

 Камбаната на гробищната църква започва да бие провлачено. Хрумва ми, че никога не съм предполагал, че Йони, като наполовина евреин или, както това се нарича по тяхному – „гой“ и не е юдей по религия, а е кръстен. Помня една негова картина, която ми беше показал в ателието си, изобразяваща гроба на собствения му баща – стария Исак. Над черния ковчег, скръбно се вият тъмните клони на странно дърво, а вейките и листата се превръщат в буквите от иврита – алеф, бет, гимел, далет... Колко е хубаво, че поне родовата памет на всички нас в този странно объркан ъгъл на континента оцелява, в противовес на губителните ни инстинкти, разтварящи и миналото, и настоящето във водите на забравата.

 Пред църквата са се наредили изпращачи с цветя за сбогом в ръце. Измежду тях липсват доста от софийските „приятели“. Може би в момента живите просто са по-важни или пък причината е друга – приживе никога не можеш да си сигурен кой, кога и за какво ти е бил приятел.

Христо Стефанов "Закуска в Стария град", 1969, (знаменитата пловдивска група, изключителни художници)

 Христо Стефанов ме дръпва настрани, за да ми покаже най-първата монументална работа на Йони – сграфито на входа на ритуалната зала за гражданските погребения. Да, това си е неговият стил и авторски почерк – ъгловати фигури, крачещи в ритъма на прощална процесия. Какво е това – автореквием? Нима е знаел? Кой знае. Но като че ли всички ние не сме смъртни и или пък да не ни е ясно, че животите ни не са само кратки епизоди, сравнени с онова, което остава, след като си заминем от този свят. Просто в даден момент пробиваш тънката мембрана между и живота и смъртта и се сливаш с вечността, с отвъдното, със спокойствието и мъдростта на мигащата в дълбините на безкрая звезда, с нощния полъх - и твоят уморен кораб влиза в залива на последното си пристанище и намира там сигурно убежище от бурите.

 Изведнъж си давам сметка какво, всъщност, се случва. Те си отиват, един по един. Заминават си, оставят ни. Предходното ни поколение, независимо с какво име ще го наречем. Всички те, с които сме били много близки или с кои които не сме били съгласни, чието мнение сме  приемали или отхвърляли,  които са предизвиквали нашето възхищение или нашето презрение... Но все пак, онези, изградили материята, канавата, плацентата на нашето собствено поколение, всички те – според случая съмишленици и противници, без които всичко, в което днес вярваме или в което не вярваме, остава без критерий. Постепенно, много постепенно, и ние ще се превръщаме в огледало онези преди нас и самотно ще трябва да бъдем или собствения си противник и приятел, или такива на някой друг.

Сега изнасят ковчега от църквата и го качват в нещо въз-неугледно, някакъв мърляв и очукан пикап, приличащ на миниатюрен камион за боклук и шествието бавно поема, запрепъвайки се из буците на изровените алеи в града на мъртвите. Сенките на изпращачите полека се размиват във въздуха между разкривените плачещи върби, а тихите неразбираеми гласове заглъхват в далечно жужене и всичко отново става такова, каквото си е било преди, като след вдигането на сутрешна мъгла. Отчетливо е само мърморенето на шофьора на наетия за изпращачите автобус: „Аре бе, два часа погребение, а кой ще плаща?“     

Вече не мога да видя Йони, отправящ се в своето последно пътуване в саван от пресни и вехнещи цветя. Дали е страдал, че напуска всичко, което приживе му е било скъпо? Дали е съжалявал за нещо недовършено? И негова ли е въобще тази изтерзана от коварната болест тленна обвивка? Доколкото го познавах, той сигурно би предпочел да си отиде по средата на пищно и разюздано пиршество, обграден от близки приятели и подпийнали хубавици – това много пò  би прилягало на истинската му същност. А може и да го е сторил тайно, вероятно пак е успял нещо някак да подмени, за да пошегува отново от разстояние с незлоблива ирония?

     Може би?“

Филип Зидаров

В просторната Зала „2019“ на Градска художествена галерия - Пловдив  на 8 октомври  по различен и вдъхновяващ начин се откри възпоменателна изложба. За всички гости на събитието  художникът Йоан Левиев, от чието рождение на 31 октомври ще се изпълнят 90 години, присъстваше осезаемо в залата с мощната си живопис, завладяващи образи и идеи, със своя артистичен глас, споделящ с публиката размисли за изкуството, славата, властта и истината. Пловдив честваше един от големите си творци, страстно привързан към необикновената атмосфера на този чуден град. Както самият Йоан Левиев казва в своето „Неостаряващо интервю“:  „Аз се стремя чрез Пловдив, чрез неговите хора да достигна до нещо, което касае изобщо хората и изобщо света. Всеки може да направи един удобен град, но неповторим град никой не може да направи. Неповторимия град го прави историята.“

Йоана Левиева- Сойър начело на пърформънса при откриването на изложбата

Артист на категоричния жест, на ярката теза, никога равнодушен, социално ангажиран, Йоан Левиев сякаш вече е постигнал всеобщата оценка за своето творчество като надхвърлило временното и локалното, като разработващо полето на универсалните ценности.

Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията.

Паша Берова /л/, съпругата Йоан Левиев и Русалия Кирова /д/, съпруга на другия знаменит пловдивски художник Димитър Киров на откриването на изложбата

Голяма част от картините в изложбата са от живописния фонд на Градска художествена галерия – Пловдив, но за цялостното представяне на автора реализаторският екип покани галерии от цялата страна да се включат с творби от своите колекции. Организаторите благодарят специално на дъщерята на художника Йоана Левиева – Сойър и съпругата му Паша Берова за подкрепата и предоставените архивни материали и картини, а така също на колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков.

"Царски времена XIX"

Както отбелязва и Филип Зидаров, а и хора общували с Йоан Левиев изтъкват неговата полемична натура, страстта му в заявяване и отстояване на позиции, напрежението в общуването, присъщата му директност и честност са белязали и изкуството му. А самият художник заявява в цитираното вече интервю: „Личният ми възглед в изкуството се състои в девиза: „Справедливост в житейското поведение, справедливост в темата, справедливост в пластичния строй на произведението". ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската градска галерия и архив на семейството