#Белене

[petarnizamov]

Воайорската акция на шефа на МВР Пловдив Васил Костадинов, който ако можеше да въдворява в лагери без съд и присъда, щеше !

Преди ден , по заповед на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивско нощно заведение пловдивските п��лициаи си позволиха да заключат и обискират на голо около 400 случайни посетители. През 1958 г. Хулиганската акция "Мълния" на БКП препълва концлагера в Ловеч от младежи, които просто мислят различно. Превъплъщението на мероприятие "Мълния" от 1958 г. в 2023 г., което направи полицията в Пловдив вчера на връх Гергьовден в Пловдив се случва точно докато нашите разследващи журналисти от ЮСТИЦИЯ приключваме разследване на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов и известни пловдивски мастити адвокати относно схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела.

Директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов Проверяваните преди ден 400 случайни клиенти и служители твърдят, че са прекарали нощта на опашка и са събличани голи, за да бъдат обискирани. "Съблякох си панталона, накараха ме да клекна и ми издадоха протокол. Това се случи с всички останали. Не ми е приятно, не се чувствам окей", сподели клиент. Безпрецедентен обиск на клиенти в нощно заведение в Пловдив под ръководството на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов . Полицията затвори за пет часа нощно заведение. Клиентите се оплакаха, че са били унижени, като са съблечени чисто голи, преди да бъдат пуснати от органите на реда да си тръгнат.  В леко отклонение, ще споделим в аванс, че в ЮСТИЦИЯ имаме сигнал, чието разследване ще обявим скоро за схема за кражба на паричните гаранции по наказателни дела с участието на известни пловдивски адвокати и ръководтвото на полицията в Пловдив. В Бургаския окръжен съд прикриха мярката на убиеца Пламен Русев

В момента директор на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов.

На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”.  Във видеото ще видите за хайките за лагерите Белене и Ловеч, част от Хулиганската акция 1958 г. Операцията е ръководена от тогавашния колега на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов - заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов на БКП. Петър Низамов : Марк Твен няма цитат “Ако гласуването можеше да промени нещо, то би било незаконно!” 2023 И тогава е мобилизиран, по подобие на кухата акция от преди ден на директора на полицията в Пловдив е Ст.комисар Васил Костадинов в пловдивското заведение Bushido, пак целият състав на МВР. Основната част от арестите са извършени на 26 януари 1958 г. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло.Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. И днес от полицията в Пловдив и подчинените на Ст.комисар Васил Костадинов говорят за успешна акция срещу нарко-разпространението и три досъдебни производства... Но за какво ? За един грам трева, три производства... Докато си точно полицията в Пловдив протектира големите дилъри в Столипиново с килограмите хероин, при които даж�� са на заплата някои служители от състава на директора на полицията в Пловдив Ст.комисар Васил Костадинов. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не приемат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Момичета и момчета, пожелали да облекат модни „ямурлуци” и тесни джинси. Всички те са „агенти на западната идеологическа диверсия”.

Ето как са изглеждали т. нар. хулигани от комунистическата власт през 1958 г Оцелелите от лагерите са освободени след окончателното им закриване през 1962 год. Но това е през далечните, тъмни и безправни времена на сталинизма... Да се върнем на вчерашната акция на директора на полицията в Пловдив - Ст. комисар Васил Костадинов, завършила с унижаването на 400 човека и залавянето на 1 грам трева... За методите ! 2023 г. - град Пловдив: "Спряха музиката и наредиха всички в колона. Започнаха да проверяват всеки и не ни пускаха да си ходим. Това продължи дълго време. Абсолютно всички бяхме събличани - за мен това не е нормално и е унизително", обясни клиентка на заведението, унизена от изпълнителите на заповедите на директора на полицията в Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов.

Отивате на заведение и някоя от тези на снимката съблича "законно" вашата жена. Как бихте реагирали, г-н Ст.комисар Васил Костадинов? ПОТРЕС: НАГРАДИХА СИМИДЧИЕВ СЪДИЯТА ОТ РАЗСЛЕДВАНЕТО НИ “ГНИЛИТЕ ЯБЪЛКИ В СЪДЕБНАТА СИСТЕМА” Мъж, работещ на входа на заведението, каза, че полицаите от полцията в Пловдив са нахлули, спрели са музиката и са започнали да се държат арогантно. "Закараха ме в тоалетната и ме накараха да си сваля гащите. Чисто голи - мъжете ни караха да си сваляме панталоните и гащите и да клякаме", добави той. По разказа на една от сервитьорките тя е започнала да прави клип с телефона си, когато полицай от състава на на полицията в Пловдив с директор - Ст.комисар Васил Костадинов отишъл при нея и я предупредил да изтрие записа, или в противен случай ще бъде задържана и отведена в районното управление. "Снимала съм само клиенти след тяхното изрично съгласие. Лица на полицаи не съм снимала. Заплашиха ме, че ако не изтрия клипа, ще ме арестуват. Удариха ме през ръцете. Близо 400 души бяха проверявани и събличани в продължение на пет часа. Лично аз ще пусна жалба", разказа потърпевшата. Нейна колежка допълва, че униформен служител я спрял на паркинга и ѝ казал, че ще трябва да бъде поемно лице.

Воайорската акция на Полицията в Пловдив. Проверяват жени в тоалетната на голо "Обясни ми, че нямам право да откажа и ако откажа ще ми бъде съставен акт. Заведоха ме в районното, където трябваше да наблюдавам как претърсват и обискират чисто гола жена... гледката беше потресаваща", споделя служителката. Тези случ��и трябваше отдавна да останат в тъмното минало на сталинизма, но директорът на ОДМВР - Пловдив - Ст.комисар Васил Костадинов е решил да върне пловдивското МВР в онази дълбоко комунизирана структура на Народната полиция от 1958 г. и Хулиганската акция. 1957г. През 1957 г. комунистическата власт на БКП решава да се разправи с всички про-западни елементи и използва една битово убийство за повод за започването на масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция с кодово име „мероприятие Мълния”.  Това са снимки на „хулигани”, арестувани през януари 1958 г. за хулиганско държание и облекло (съжалявам за грубото заличаване на лицата от комисията по досиетата.) Момичетата на снимките са касиерка, служителка и студентки в консерваторията, във ВИТИЗ и по журналистика. Кратките справки гласят: „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...” „Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.” „Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...” „Ямурлуците” се продавали в ЦУМ и въпреки това за властта те били изобличителният белег на „подражателите на Запада”, предизвикателният знак на „хулигана”, отхвърлящ социалистическия начин на живот. (Преди да се присмеем на този тоталитарен дрескод, нека се сетим за днешните забрани на забрадките. Преживяващите криза демократични общества не са застраховани срещу племенен страх и аплодиране на нахлуването в личните пространства на човека.) .

Студентка също определена от комунистическата власт като хулиганка заради носените от нея дрехи Тези масови арести през зимата на 1958 г., известни като Хулиганската акция, имат кодово име „мероприятие Мълния”. Като повод за операцията е използвано убийство в столичен трамвай, извършено в края на декември 1957 г. На 21 януари 1958 г. по инициатива на Тодор Живков Политбюро на ЦК на БКП решава МВР да въдвори на принудителен труд „отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци-рецидивисти и други разложени елементи”. Операцията е ръководена от заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов; мобилизиран е целият състав на МВР.  Основната част от арестите са извършени на 26 януари. Те се провеждат по списъци, а подвижни бригади арестуват на улицата лица в неприлично облекло. Общият резултат от Хулиганската акция с арестите през януари, февруари и март е 1700 въдворени и броят на лагеристите в ТВО Белене нараства на 2800. (Това е едно от големите, но не и най-масов��то въдворяване в историята на българските концлагери. Първенството се държи от арестите по изборите през май 1949 г. и след смъртта на Георги Димитров през юли 1949 г., когато в концлагерите са изпратени над 4000 души.) По инструкция разследването се провежда „в най-кратки срокове” от същите служители на МВР, които са извършили арестите, в това число от курсистите в школата на МВР. Малко по-късно формалностите отпадат и арестите на 3 и 4 февруари са вече по готов списък за изпращане в ТВО. От задържаните към 10 февруари 1328 души следствието едва на 9 е продължено поради наличие на данни за тежко престъпление. 180 са освободени - една трета от тях са деца на партийния и интелектуален елит, задържани за хулиганско облекло, а останалите са тежко болни, инвалиди и пр. В ТВО са изпратени 1145 души. От тях 167 са непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. 34 от непълнолетните са момичета. Част от въдворените действително са хулигани или криминални престъпници, но те не са арестувани за извършени престъпления, а защото фигурират в криминалния контингент. Други са въдворени с чисто политически обвинения: „работил против властта, ОФ и ТКЗС”, или „замислял измяна на Родината” (тоест бягство от социалистическия рай), или „при обиска в дома му са намерени снимки на цар Борис и царското семейство и фашистка литература”. В един студент по медицина са открити две тетрадки стихове „с много гнусно вражеско съдържание”. Въпреки това никой от задържаните не е въдворен като политически, всички са обявени за хулигани. В това число над 100 души, предложени за задържане от ІІ и ІІІ управление на Държавна сигурност: художници и писатели, музиканти и артисти, анархисти и бивши членове на ВМРО, хора, поддържали връзки с граждани на капиталистически страни, младежи от семейства на „врагове” и на „бивши хора”, разпространители на „най-цинични вицове против народната власт”. Почти на всеки от тях е приписано и хулиганско провинение: вдига скандали в ресторантите, морално разложен, извършва незаконна търговия. Но Хулиганската акция прави нещо радикално – вменява криминална същност на категорията контрареволюционни остатъци. Започналата ден преди заседанието на Политбюро кампания във вестниците „Народна младеж”, „Литературен фронт”, „Вечерни новини” първоначално призовава властта към твърди де��ствия срещу хулиганството. Но статията „Редове на гнева”, публикувана на 2 февруари 1958 г. в „Отечествен фронт”, внася нов идеологически елемент. Авторът й Стефан Продев, който присъствал на разпитите, представя хулиганството като рожба на реакцията: „Ставицки е един от многото „бивши хора„, един от ония, които създават обществената среда на хулигана. Той има богат спекулативен опит, разхождал се е из Европа, знае какво значи риск, пипал е „истинска пара„... Но Ставицки е само един от многото „бивши”. Наред с него в джунглата на хулиганите шествува цяла кавалкада от извехтели величия, която тук-таме все още поддържа илюзията, че „светът от вчера„ е жив... Тъмните сили на миналото хвърлят ловко своя плащ върху сърцето на хулигана.”

Същото описание на хулиганството като „зловещ представител и пасивен продукт от гниенето на най-долните слоеве на старото буржоазно-капиталистическо общество, готови във всеки момент да станат оръжие на реакцията и вън и тук” прави и министърът на вътрешните работи Георги Цанков в доклад до Политбюро. Можем само да предполагаме дали те имат общ оригинал, тъй като липсва докладът на Тодор Живков от заседанието на Политбюро на 21 януари 1958 г. Същинският идеологически калъп обаче е партийната теза за триумфиращия социализъм, очертана на съвещанието на комунистическите партии в Москва през ноември 1957 г. Само няколко месеца след Хулиганската акция Седмият конгрес на БКП оповестява, че социализмът в България е победил, социалистическият сектор е завоювал всички позиции в стопанството, капиталистическата класа е ликвидирана и българската нация се превръща в социалистическа нация. Приключила е епохата на класовата борба и всяко противопоставяне на режима вече не може да бъде друго освен социално или психическо отклонение. През 1959 г. Никита Хрушчов ще заяви, че на комунизма може се противопоставя само луд човек. В българския случай – само хулиган. Повечето от изпратените в концлагера „хулигани” нямат нито криминални, нито „вражески” прояви. Вината им е, че не прие¬мат ограниченията на комунистическия режим върху свободата да пътуват, да се обличат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват. Като момичетата от снимките, пожелали да облекат модните ямурлуци. Всички те са агенти на западната идеологическа диверсия. Ето една типична справка за младеж, който е задържан, защото като конферансие на студентска вечеринка „обявил, че джаза ще свири най-модерните танци „рокен-рол” и „ку-клукс-клан”. С тези думи предизвиква възторг в присъстващите, които започнали да танцуват изкълчени танци и да издават хулигански викове, по който начин вечеринката придобила хулигански характер. Има данни, че пътува из страната с театрални колективи неодобрени от Министерство на просветата и културата и изнася спектакл�� без разрешение.”  Това виждат и политическите лагеристи в Белене. Въдвореният земеделец Христо Запрянов си спомня: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по крастота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. Разбира се, понеже бяха жени, им се размина по-леко. Ако същото сторехме ние, до един щяха да ни избият. И все пак не им се размина - докараха ги на дигата с норма по три кубика, което никак не е леко за жена. В продължение на два-три месеца се изпоразболяха всички. При съвместната работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните.”*

Хулиганка заради носените от нея дрехи Но за лагерната администрация, за милиционерите и надзирателите „хулиганите” са безделници, социални отпадъци, паразити, утайката на обществото – ненужни и безправни. Read the full article

[bloggp]

Распил? Или для ремонта?

В парламенте Украины сейчас пропихивают поправку к законопроекту, согласно которой правительству и "Энергоатому" позволяют купить два атомных реактора русского производства для достройки Хмельницкой АЭС. Эти блоки Россия ещё в 2012 году продала Болгарии за $600 миллионов. Но потом болгар�� передумали строить АЭС, и эти блоки просто где-то пылятся, на их охрану тратятся деньги. И у Болгарии за 13 лет так не появилось никаких перспектив их кому-то перепродать. Но украинские атомщики, по верси... Читать дальше »

[iamthetruenhaz]

Ние винаги сме си били мини русия, повече от която и да е друга източноевропейска страна освен Беларус

особено последните 10-15 години все натам вървим или по-скоро се връщаме

me when I was 14: yes, Bulgaria used to be part of the USSR sphere but that was almost 30 years ago! We are two separate countries with our own mindsets and it's offensive to treat us as Russia-Lite!

me now watching Bulgaria become Russia-Lite: ....hm.

[gadskipapa]

Энергоатом. Афёра или ремонт Хмельницкой АЭС?

New Post has been published on https://yastalker.site/2025/01/26/energoatom-afyora-ili-remont-hmelnickoj-aes/

Энергоатом. Афёра или ремонт Хмельницкой АЭС?

Rate this post

В парламенте Украины сейчас пропихивают поправку к законопроекту, согласно которой правительству и “Энергоатому” позволяют купить два атомных реактора русского производства для достройки Хмельницкой АЭС.

Эти блоки Россия ещё в 2012 году продала Болгарии за $600 миллионов. Но потом болгары передумали строить АЭС, и эти блоки просто где-то пылятся, на их охрану тратятся деньги. И у Болгарии за 13 лет так не появилось никаких перспектив их кому-то перепродать.

Но украинские атомщики, по версии источника, договорились с болгарами о приобретении блоков минимум за $600 миллионов. Но цена, скорее всего, может значительно вырасти. Как утверждается, сейчас продавцы уже проводят дооценку.

Но есть нюанс. По правилам на продажу оборудования ядерных установок нужно разрешение от производителя – то есть от России. Кроме того, в соответствии с международным правом также нужно подписать трёхстороннее соглашение между Россией, Болгарией и Украиной. Что в нынешних условиях вообще невозможно.

Из статьи 2023го года

«На АЭС «Белене» – не готовые реакторы, а их корпуса и часть вспомогательного оборудования, но отнюдь не все необходимое. Если немного упростить, то корпус реактора – это огромная бочка, в которой плавают все тепловыделяющие элементы (ТВЭЛ). Но для его работы нужны парогенераторы, главные циркуляционные насосы, турбины, генераторы, производящие электричество, и много другого оборудования», – рассказал Алексей Анпилогов, эксперт в сфере атомной энергетики.

«Эти корпуса были поставлены Росатомом в Болгарию, но потом София отказалась от проекта и выплатила неустойку российской стороне. Нет никакого смысла помещать эти корпуса на ��мельницкую АЭС, как допускают западные СМИ, потому что без Росатома достроить реакторы практически невозможно. Да, там есть хорошая площадка для этого, подведены коммуникации, есть открытое распределительное устройство. Но для инжиниринга этого недостаточно», – пояснил собеседник.

«Возможно, Украина могла бы попытаться собрать один реактор с использованием того задела, который есть у Болгарии. Но, на мой взгляд, это тоже почти нереализуемая задача. У властей в Киеве и Софии есть лишь эксплуатационная документация для реактора, но не конструкторская. В ней нет полного объема информации, который позволил бы изготавливать, монтировать, налаживать и запускать оборудование», – детализировал эксперт.

«Украина может попробовать с помощью оборудования с АЭС «Белене» продлить срок эксплуатации уже работающих реакторов на той же Хмельницкой АЭС. Но агрегатная замена в реакторах – уникальная процедура. Насколько я помню, она вообще ни разу не производилась, хотя теоретически возможна. Такая операция требует безостановочного авторского надзора и проектных работ, которые может предоставить, опять же, только Росатом», – указал он.

«Советские и российские стандарты строительства АЭС серьезно отличаются от американских и европейских. У нас разнятся даже такие базовые вещи, как марочники стали, не говоря уже о чем-то более серьезном. Одно дело – изготовить чайную ложку, и совершенно другое – когда ваша конструкция должна работать при температуре 500 градусов и выдерживать огромный поток нейтронов. С такими вещами не шутят», – напомнил специалист.

«Единственный жизнеспособный вариант – покупка Украиной у Болгарии оборудования для аварийного ремонта небольших агрегатов уже работающих энергоблоков. Но это, мягко говоря, сделка не того масштаба, о которой стоило бы сообщать на каком-то высоком уровне. Такого рода ремонт на АЭС украинская сторона давно делает сама на свой страх и риск», – отметил собеседник.

«Кстати, первые два реактора Южно-Украинской АЭС уже переступили допустимый временной порог эксплуатации. Это же касается двух реакторов на Ровенской АЭС. Украина рискует, эксплуатируя их без контроля со стороны Росатома. И «Белене» тут не поможет», – добавил Анпилогов.

«Кроме того, 650 млн долларов – это совсем небольшая су��ма на покупку оборудования для АЭС. Сейчас новый готовый реактор стоит от шести до десяти млрд долларов», – пояснил эксперт. «Вообще, вся сделка похожа на профанацию или большой «распил», а инженерного смысла в ней нет никакого. Украинские и болгарские специалисты не могут не понимать этого», – подчеркнул специалист.

Из статьи 23.01.2025

«В публичной плоскости дискуссий о строительстве ХАЭС-3,4 с использованием российских реакторов из Болгарии ни разу не упоминался еще один существенный аспект — ядерное топливо для реакторов ВВЭР-1000/В466», — пишет в Facebook (запрещён в России) независимый эксперт по ядерной безопасности Ольга Кошарная, которая многие годы проработала в министерстве охраны окружающей среды, ядерной безопасности и Госкомитете ядерного регулирования Украины.

Она отмечает, что в пояснительной записке к законопроекту говорится, что будет использоваться топливо производства американской Westinghouse.

«На самом деле, пока для такой модели реактора топливо производит только российская компания ТВЭЛ. Для того, чтобы Westinghouse производил такие ТВС (топливные сборки), он должен вложить средства в разработку, провести научно-исследовательские работы, испытания разного рода, сертифицировать и т. д. Будет ли компания это делать ради двух реакторов в Украине? Есть сомнения… Таким образом, если энергоблоки купят и как-то построят, „Энергоатом“ будет покупать ядерное топливо для В466 у совместного предприятия Framatome с российским ТВЭЛ из Германии (г. Линден), которое планирует производить ядерное топливо для российских реакторов в центральной Европе по российской лицензии», — добавила эксперт.

По ее словам, ни глава «Энергоатома» Петр Котин, никто иной не упомянул об этой особенности.

«Это дополнительный факт ко всему объему мошенничества со стороны руководства Минэнерго и НАЭК „Энергоатом“ вокруг агрессивного продвижения проекта достройки ХАЭС-3,4 с близкой к реальной стоимостью 200−250 млрд грн. ($ 5−6 млрд), как сказал министр-юрист на встрече с народными депутатами, не согласными поддерживать законопроект о размещении ХАЭС-3,4», — написала Ольга Кошарная.

«Энергоатом» не оставил ее сообщение без ответа.

«Энергоблоки № 3 и № 4 Хмельницкой АЭС будут работать исключительно на топливе американской компании Westinghouse или топливе, произведенном на Украине по технологии Westingouse, как и все остальные действующие атомные блоки», — заявили в нацкомпании и призвали компетентные службы обратить внимание «на систематическую подрывную работу экспертки, направленную на дискредитацию украинских энергетиков и атомщиков».

Директор «АтомИнфо-Центра» Александр Уваров отмечает, что болгарский проект действительно имеет некоторые отличия от серийного советского проекта ВВЭР-1000/320, с которыми имеет дело Westinghouse на Украине.

«Проект ВВЭР-1000/466 для Болгарии представляет собой переходную ступень от советских ВВЭР-1000 к российским серийным ВВЭР-1200. В нём увеличили число приводов органов системы управления и защиты (СУЗ), что улучшило характеристики проекта по безопасности. Соответственно, это потребовало внесения изменений как в конструкцию блока верхнего, так и в конструкцию тепловыделяющей сборки», — говорит Александр Уваров. По его словам, различия между реакторными проектами ВВЭР-1000 хорошо описываются в российской учебно-методической литературе для студентов атомных специальностей, которая до недавних пор была широко доступна и на Украине: «Сомневаюсь, что блогеры открыли сейчас кому-то из атомщиков глаза».

Будет ли заинтересована компания Westinghouse в разработке собственного проекта ТВС для двух украинских блоков с реакторным оборудованием для Болгарии, директор «АтомИнфо-Центра» заметил, что в Болгарии компания Westinghouse очень даже заинтересована во внедрении своего нового проекта ТВС под названием RWFA-13 на одном блоке АЭС «Козлодуй».

«Другое дело, что я тоже считаю идею достройки двух блоков Хмельницкой АЭС жульничеством и аферой и думаю, что беспокоиться по этому поводу должны страны, географически расположенные к западу от Украины», — говорит Александр Уваров.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Пантеонът на ненужните

„Близо до сърцето“ е специална изложба – камерна, вглъбена в себе си. Устойчива сред бурно разпадащата се картина на света. Трудно е да си представим вечния бунтар Спартак Дерменджиев в ролята на умъдрял и улегнал юбиляр на 70. Написа за „въпреки.com” Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент, за изложбата на скулптора в галерия „Стубел“.

А той не е, и никога няма да бъде. Голямата му юбилейна ретроспектива - „Предопределеност“ беше, в Благоевград.  Там авторът събра в обща експозиция няколко  базови изложби с документален характер и постави ярък акцент с автопортрета „Викът на Парис“. Всъщност, всяка отделна творба на Спартак Дерменджиев е вик - екстремен и разтърсващ. Той е типичният тотален артист, който смело и отдадено преработва живота си в изкуство.

От изложбата

“Близо до сърцето“ е интимна изложба, но също така е своеобразна епопея на предателствата. Тя събира десетгодишния труд на артиста по проекта на живота му – виртуалните паметници и по-конкретно паметниците на български интелектуалци  – жертви на репресии. Навсякъде и във всички епохи, талантливите и свободните пречат на останалите с неординерност, талант и смелост да следват истината. Спартак Дерменджиев пък е най-последователният артист – разобличител и борец  срещу престъпленията на тоталитаризма в изкуството. Получил награда за ранната си творба „Разбиване на идоли“, днес той търси и намира вътрешната връзка между своите собствени идоли и кумири. Личностите, които е избрал са достойни да бъдат в личния му виртуален пантеон.

Кристо и Жан Клод

Портретуваните в изложбата, всички са рицари на духа, с различни по своята трагичност съдби. Какво е общото между  световно успелите артисти Кристо и Жан Клод, и Жорж Папазов – до скоро непознати, неразбрани и все още недолюбвани в родината си, от една страна, и убитите интелектуалци – Алеко Константинов, Райко Алексиев, Георги Марков, морално и физически унищожената писателка – талантливата и красива Яна Язова – от друга?

Алеко Константинов

Общото между тях е, че посредствеността ги ненавижда – игнорира ги или директно унищожава. „Нашето общество им е длъжник.“ – заявява авторът в интервю по БНТ „Рецепта за култура“. Те са били възпрепятствани по най-различни начини  -  низвергнати, оклеветявани, обявени за невъзвращенци, обречени на страдания в лагери. Физически убивани! Произведенията им са били подлагани на поругание и забвение, а някои са буквално откраднати или унищожени.

Иван Милев

Огромният репресиращ механизъм се е стоварил върху тях с цялата си ненавист, под прикритието на идеологическата доктрина. Днес, когато идеологиите са мъртви, остават оголени зъбите на завистта и омразата, и жаждата за власт. Големият разказ на автора за тъжните съдби на свободните духом, претърпели челен сблъсък с неразвитостта на общество, което не желае свободата, страхува се от нея и се ужасява от свободните, отново е болезнено актуален. Белене за различните! - вече не е призрак от миналото, а кръвожадно зомби. Затънахме в собствената си дистопия - в средновековието на новото хилядолетие.

Яна Язова и Александър Балабанов

В творческата си биография скулпторът Спартак Дерменджиев има скандално силни изложби със скандални имена, които биха разбунили днешните фрустрирани „патриоти“. Например: „Няма щастливи българи“ от (2000г.) в СГХГ или „България курва тоталитарна“ (1997г.) политико-порнографската изложба в галерия “Стълбата“. Спартак е автор и на еротични изложби, в които е свободен и артистичен. Той споделя, че дори в най-интимните теми си остава социален артист и, тъй като това е свързано с голяма болка и „се спасява в цинизма“. Не смятам, че Спартак е циник в изкуството си. Напротив, въпреки хард-сюжетите, той е един от най-чувствителните и раними артисти по нашите земи. Циничният изказ и само външен щит. Изкуството му като Атлас носи тежестта на дълбока вътрешна драма. Несресаните експресивни форми , характерни за пластическия му сленг силно въздействат на зрителя без да са грандомански, без да са витиевато изкусни, без да съблазняват евентуалните купувачи. Спартак не флиртува с никого – нито със зрителите, нито с търговците, нито с критиците, нито с мистериозните инвеститори, които отсъстват.

От изложбата

От „равносметката“ след двете юбилейни изложби става ясно, че макар и на 70, авторът не „помъдрява“ и не се отказва от остро социалните и психологически теми  в изкуството си, въпреки че му „носят само тъга“, той е предопределен да ги прави. Изложбите и цялото му творчество изграждат образа на последователен, самобитен, талантлив, страстен, странен и смел артист. И тъжен, защото продължава да е невидим в реалното пространство. Питам се, защо нямаме негови паметници по улиците и площадите на нашата съвест? Въпреки десетките изложби, в които талантът му непрестанно се препотвърждава. Въпреки виртуалната си активност. Въпреки огромната всеотдайност и енергия, която влага, Спартак Дерменджиев продължава да е „екзотичен“ самотник в изкуството.

Райко Алексиев, виртуален паметник

В „Близо до сърцето“ за пореден път се срещаме не само с блестящия рисувач и пластик, чийто портрети, сякаш, трептят в пространството като живи.  Тук виждаме и самия сложен процес при създаването на неговата концептуалната серия от виртуални паметници – за личности, но също и за събития и идеи.  Виртуалните паметници са другата знакова линия в развитието на автора, на когото нито един жанр в изкуството не му е чужд.  И навсякъде, навсякъде е закодирана изначална тъга. Тъгата на несбъдването. За разлика от грандоманските соцпаметници с разточителната им доминация, за разлика и от мижавите лилипутски  паметничета от времето на безвремие, в което живеем, виртуалните паметници на Спартак Дерменджиев са най-честни и най-мащабирани, спрямо човешката мярка, съвременни паметници.

Алеко Константинов, виртуален паметник

Независими и некомерсиални. Лаконични и въздействащи. Ситуирани на най-добрите места, те достигат до своята възторжена публика във виртуалността. Именно виртуалното пространство е „третото убежище на красотата“ (по Георги Рупчев), в което можем да се разположим, без да пречим и без да ни  наранят. Виртуалните паметници на Спартак окачват на стената същите фундаментални въпроси относно релациите между материално - виртуално и социално в съвременното изкуство, както впрочем и прословутия банан.

„Обичам да пътешествам виртуално, но и в реалното пространство обичам да се разхождам.“ – сподели Спартак по време на вернисажа – „Напоследък посещавам непознати места на не повече от 100 км от София, с кола. После малко вървя сред природата и това ми стига.“

Спартак Дерменджиев и неговият Георги Марков

Пътят на артиста минава през неговите собственоръчно изкопани траншеи и по изстраданите пътеки на достойнството. Тъжен, чувствен или брутален Спартак Дерменджиев винаги ще бъде близо до сърцето и встрани от магистралата. ≈

Текст Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: И до днес ни е мъчно, че проектът на Спартак Дерменджиев за скулптурата на Георги Марков не бе избран за присъствието на писателя на площад „Журналист“ в София. Сравнението с поставения там паметник не подлежи на коментар…А с днешна дата можем ли да си ��редставим Райко Алексиев на Орлов мост така, както го е видял, усетил и създал Спартак…Само можем да замълчим с тъга…

[firewood-beech-ash-oak-ltd]

Хайките за лагерите Белене и Ловеч - Хулиганската акция 1958 г.

[kletamaikabalgaria]

ГУЛАГ.БГ: Автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в лагера Слънчев ден.

[offcialportalbulgaria]

Природен парк Персина, Белене

Природен парк "Персина" е обявен със Заповед № РД - 684 от 04.12.2000г. на Министъра на околната среда и водите и е един от най-младите природни паркове в България. Разположен е на територията на три дунавски общини: Никопол, Белене и Свищов, с обща площ от 21 762,2 ha. Дирекцията на парка се намира в гр. Белене, малък, китен град на р. Дунав в плодородната Свищовско-Беленска низина.

[panayotpanayotov]

Професионални картофобелачки

Автоматичните картофобелачки измиват и обелват картофите, предлагат се с капацитет - от 160 до 600 кг на час, от 8 до 30 кг вместимост за един цикъл на белене. Машините са изработени да бъдат максимално ефективни с опростен дизайн и лесни за почистване. Всички разполагат с връзка за вода, както и с отделен изход, през който се премахват обелките и използваната вода. От висококачествена неръждаема стомана. С намалена цена до 22.11.22!

[coolgiorgiopasheff]

Уродите превзеха Божия храм

Как пък никой от изродите, които са на власт, не каза за тия бежанци в рейса, че престъпници или не, са хора с нужда от подслон. Те бягат или от бедност или от война или от двете. Не са дошли тука да ги гонят ченгетата от хубаво. Ама ги изкараха враг на народа и враг на Тутраканска селищна система. Яко болшевизъм още тресе апталите и тия аптали, които са на власт. 

Е, не се ли чувствате поне малко изроди? 

Къде ви отиде християнското? 

Или сте само на думи и фасони... И изобщо, може ли очевидни уроди да се наричат християни. И когато някой истински християнин като оня италианец в Белене (о. Паоло Кортези) им покаже светъл пример на състрадание, ония уроди цвърчат от яд, че ще им развали уродщината и даже го нападат кански, понякога и телесно - терористично.

Яд ме е и ме е срам от апталските псета как станаха неспособни и на съвсем базови християнски чувства, а вместо това пълнят кебапчийниците около манастирите и опашките за идолопоклонници на "свещени икони". Това са марципанените християни, които само на показ и демонстрации са такива, а не реално.

Даже от страх да не ме сбъркат с марципанен квази християнин като тях, не съм ходил на църква вече месеци (а и не само за това). Ония болшевишки изроди, които преди 10.11.89г. гонеха хората от църквите, сега пак ги гонят от там, с наглото си присъствие и разваляне на така необходимата спокойна среда за медитация и размисъл, замествайки я с навалица и болшевишка глъч. 

http://gpashev.com

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само от��ъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до ч��ято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[mhealthyliving]

Тези ежедневни навици са ВРЕДНИ и трябва да ги премахнете спешно

Тези ежедневни навици са ВРЕДНИ и трябва да ги премахнете спешно

1. Белене на кожата Може да е изкушаващо да се белите сами, след като сте изгорели на плажа, но е по-добре да устоим на това желание. Беленето е естествен процес и е знак, че тялото ви се опитва да се отърве от увредените клетки. Докато това се случва, кожата ви е открита и уязвима, така че е по-добре да оставите този слой кожа да се отлепи сам. Най-добрият начин на действие в този момент е да…

[kletamaikabalgaria]

Лагерът в Белене (1949 ☭ 1989) - епизод на ИСТОРИЯ.BG (2018) ЪѪѢ