#софийски музикални седмици

[magdalenagigova]

Маестро Камджалов представя световна премиера на Йордан Камджалов представя световна премиера на „Виртуозни движения“ от акад. Васил Казанджиевот акад. Васил Казанджиев

Йордан Камджалов представя световна премиера на „Виртуозни движения“ от акад. Васил Казанджиев На 29 май 2023г. от 19.30 ч. в зала „България“ в рамките на „Софийски музикални седмиц��“ с 50% намаление на билетите за дейци на образованието и културата, ученици, студенти и пенсионери Концерт, посветен на творчеството и музикалния принос на българския композитор, диригент и педагог акад. Васил…

[vprki]

Маестро Людмил Ангелов: Добротата е страшно необходима на артиста

За четиринадесета поредна година, признатият за един от най-добрите интерпретатори на Шопен – проф. Людмил Ангелов ще обучава млади пианисти в своя клавирен майсторски клас в Нов български университет от 4-15 юли 2023 година, съобщават от НБУ.

Регистрацията на участниците е вече активна, а право да се включат в класа имат млади пианисти от 14 до 30 годишна възраст от музикалните училища и академии от България и чужбина. Майсторският клас ще достигне своята кулминация със заключителен концерт на 15 юли, в Камерна зала „България“ от 19 часа.

По традиция след концерта Людмил Ангелов ще присъди награди на най-добрите участници. Изявените млади пианисти ще получат възможността да участват в Концерт със симфоничен оркестър през следващия музикален сезон, участие в концерт в рамките на един от следните български фестивали: „Пиано Екстраваганца“ или „Софийски музикални седмици“, участие в концерт в City Mark Art Center, Sofia или да получат възможност за стипендия за обучение в курс на проф. Ангелов в НБУ.

Людмил Ангелов

През сезона 1987/1988, световноизвестният пианист Людмил Ангелов представя всички творби на Шопен за соло пиано в цикъл от дванадесет рецитала, за което получава отличието „Млад музикант на годината“ в България. През 1999 изпълнява с огромен успех интеграла с музика на композитора в Мадрид и други градове в Испания, а десет години по-късно го представя в България и Испания.

Проф. Ангелов е първият носител на наградата Аполон Токсофорос на фондация „Аполония“, 1999. Той член-кореспондент на Кралската Академия на изящните изкуства в Толед��. През 2011 е награден от Министерството на културата на Полша с медал “ГЛОРИА АРТИС“ за заслуги в популяризирането на полската музика по света, а през 2015 е удостоен с Голямата награда на град Варна за цялостната си дейност. Канен е за жури на международни конкурси, между които „Фредерик Шопен“ във Варшава през 2010,  2015 и 2020 г.

Людмил Ангелов и Живко Петров на "Аполония", 2020

Редица от участниците в майсторския клас на Маестро Ангелов в Нов български университет са носители на лауреатски звания и първи награди на международни музикални конкурси, сред тях са: Констанца Дюлгерова, Емануил Иванов, Мария-Десислава Стойчева, Георги Василев и много други.

През 2010 година проф. Людмил Ангелов провежда своя първи майсторски клас в НБУ. През 2011 година Академичният съвет на Нов български университет присъжда престижното звание „почетен професор“ на маестро Людмил Ангелов за неговите заслуги към българската музикална култура и популяризирането ѝ в Европа и по света. От учебната 2011-2012 година проф. Ангелов води редовни курсове по пиано, камерна музика и интерпретация в НБУ, департамент „Музика“.

Людмил Ангелов на репетиция със Софийска фи��хармония преди концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

В годините, независимо в кои медии сме работили сме писали много и сме представяли маестро Людмил Ангелов, но особено във „въпреки.com”. Няма да пускаме линкове, те са толкова много, може да ги откриете на търсачката. Но държим да припомним няколко емблематични моменти. В далечната вече 1999 година, когато Людмил Ангелов стана първи носител на наградата Аполон Токсофорос, той имаше рецитал само Шопен в църквата „Св. Кирил и Методий“ /тогава все още беше възможно в пространството ѝ да има камерни концерти в рамките на „Аполония“- б. р./. Невероятно преживяване. Има го някъде във фонда на БНТ. После всяка година почти той има своето изключително присъствие на Празниците на изкуствата „Аполония“ – любов и вярност. И тази година ще е така с невероятни концерти, но за това след време във „въпреки.com”. Припомням и, че през 2019 година в рамките на един от фестивалите „Камералия“ създадени от Людмил Ангелов, той първи представи пред широка публика големия талант Емануил Иванов, който беше първият българин получил първа награда международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“  на 62-то му издание в Болцано, Италия.

Людмил Ангелов е и създател и на прекрасния Фестивал „Пиано Екстраваганца“, който извън забележителните си програми, голяма част изпълнени за първи път в България, ни срещна и с великолепни музиканти. Много дълго може да се говори и пише за това, но както отбелязахме по-горе, може да го намерите при нас. И да припомним, че благодарение на него най-хубавият концертен роял YAMAHA CFX в България е купен от фондациите “Пиано Екстраваганца” и „Културни перспективи се съхранява в Полския институт в София. И да се докоснат до клавишите му деца, много млади музиканти имат шанса в различните програми, които организира с изключителна щедрост и обич Людмил Ангелов.

Людмил Ангелов

В годините, откакто създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” сме писали много за различните превъплъщения на Маестро Людмил Ангелов – брилянтен пианист, изследовател и познавач на забравени в десетилетията музикални произведения, както и безкомпромисен радетел за представянето пред публиката на съвременна музика. Но има и нещо друго, изключително като феномен. За него няма значение дали е на скромна читалищна сцена или на подиума на световни концертни зали, за да изпълни за публиката блестящо програмата си, независимо дали е с оркестър или камерно изпълнение. Неговото посвещение е музиката и да ни дарява с нея.

Не съм музикант, а и съвсем не влизам във възрастта на студентите му, но по неговия си начин ни образова като публика да открием, да почувстваме непознатото до скоро и всеки по своему да продължава пътя си в необозримия свят на музиката.

За някои може да прозвучи крайно, но сме категорични и в дългогодишния си журналистически, граждански и човешки опит – Людмил Ангелов  е национално богатство не само като изключителен музикант, изследовател на историята на музиката, педагог, но най-вече като хуманист и то в нашия съвсем не хармоничен свят. Това е дар, с чието притежание малцина са целунати от Божественото да го носят. Маестро Людмил Ангелов е от тези избраници  с таланта, с щедростта си.

Людмил Ангелов и Софийска филхармония на концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

Припомняме, че още преди  години именитият ни пианист и преподавател каза за „въпреки.com”:  „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съз��рцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, споделя изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен артист, какъвто е той.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

Музиката спасява или радиооперата „Синьото пиано“ на Албена Врачанска

Сбъдва се мечтата на композиторката Албена Врачанска да се реализира след дълго отлагане проектът ѝ радиооперата „Синьото пиано“. Тя е много авторитетен музикант в Европа и специално в Люксембург, където живее повече от 25 години, но никога не е загубвала връзката с България, където представя своята музика.

Нейни произведения са изпълнявани  на Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMO, на Софийски музикални седмици, на MоцАрт фестивала в Правец…И сега в предфестивалните дни на Софийски музикални седмици в сътрудничество с БНР имаме шанса да съпреживеем радиоопера на Албена Врачанска доста години след първата реализирана у нас  на композитора Александър Райчев – „Вашето присъствие“ от далечната 1968 година. Оттогава няма нищо записано в този жанр.

Смело начинание! А Албена Врачанска го представи на среща в Националното радио. “Това е изключителна провокация – да се представи интернационален проект с прочути певци, с либретист, който е германец. Тук трябва да се благодари изключително на БНР, най-вече на продуцента на записа на това произведение Марио Ангелов, директор на „Музикална продукция и състави“ на Националното радио. То със сигурност ще има своя европейски маршрут, най-малко в Брюксел и в Германия ще бъде чуто – заради обмена, който правим.“ Сподели директорът на Софийски музикални седмици“ Момчил Георгиев.

От ляво на дясно: Марио Ангелов, Момчил Георгиев, Смиляна Лозанова и Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

Преди да разберем историята и вдъхновението на Албена Врачанска за сътворяването на „Синьото пиано“ малко пояснения за радиооперата като изчезващ или не жанр. „Радиооперата, иначе, има дълга история. Започнала е като радиотеатър още през 30-те години на 20-ти век. Знаем колко слабо развитие има този жанр. Радиооперата се развива особено след Втората световна война, когато много от храмовете на музиката са разрушени и радиото е основен комуникационен и медиен източник, също източник за изкуство. Особено в Италия всички програми на РАИ правят излъчвания на опери – има участия на Борис Христов, на Елена Николай и на други наши певци (сега ще се опитаме да ги вземем по обмена някои записи от радио РАИ. Изглежда, че е доста скъпо, защото това е много ценен архив). Разбира се, с времето този жанр лека полека започва да загасва. Но ето, че има все още живи образци и Албена Врачанска е пример.“ Сподели още Момчил Георгиев.

А композиторката разказа историята на своята творба, идеята, за която е от години. „Момчил Георгиев, всъщност, поясни, че радиоопера не е излъчена по радиото опера, а е опера, специално написана за радиото. Тя е много по-близка до ораторията, отколкото до реалната опера, която се случва на сцена. Не е предвидено сценично действие. Защо аз се обърнах към този жанр – това е малко по-лична история. Не защото никога не съм била почитател на радиооперата и на чисто излъчване по радиото. Винаги съм предпочитала да виждам нещо на сцената. Но имаше фестивал ppIANISSIMO, който спря точно заради  Ковид пандемията. /изключителен фестивал за съвременна музика със забележителни музиканти невероятна атмосфера – б.а./ .

 Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

Беше ми поръчано от фестивала ppIANISSIMO да напиша произведение за тях с 2-3 или повече пиана. Аз си помислих – защо да не е опера... ppIANISSIMO“ беше в сътрудничество с БНР – концертите бяха винаги в Студио 1. И аз реших, че трябва да бъде радиоопера, не само опера за пиана. Така че по стечение на обстоятелствата подбутнаха този жанр, който наистина отговаряше на моите търсения.“ Идеята на композиторката се развива и две пианистки станаха главните действащи лица в тази радиоопера, тъкмо защото, е замислена за фестивала ppIANISSIMO. Но вдъхновението за артист от ранга на Албена Врачанска идва и по други пътища – историята, личните съдби, драмата и трагедията на времето, но винаги през преживяването на музиката и изкуството, въобще. И композиторката разказа с думи това, което ще видим и чуем в музиката ѝ, пресъздадено от изпълнителите.

„За мен темите за Втората световна война, както и преследването на евреите са ми много близки. Една от любимите ми поетеси е Елзе Ласкер-Шюлер (1869-1945), която е най-голямата немска поетеса-експресионистка, дори немски поет-експресионист (не е нужно да го казвам в женски род, защото няма поет, равен на нея, нито мъж, който да е толкова добър експресионист). Налага ѝ се да напусне Германия в 1933-1935 година. Когато започва преследването на евреите, тя е пострадала на улицата. Решава да напусне нацистка Германия, отива в Швейцария, но не успява да получи виза и заминава за Йерусалим, там завършва житейския си път. Това е една много трагична съдба. Не можех да посветя операта на нея, понеже тя не е пианистка. Използвахме нейните текстове, които бяха вложени в либретото. Матиас Фогт написа прекрасно либрето – сложи текстове от Марина Цветаева (1892-1941) и от Елзе Ласкер-Шюлер, с които свързва съдбата на двете пианистки, които са главните действащи лица в операта. Те не са се познавали и не са знаели една за друга. Но всяка от тях е минала през Ада - на нацисткия концлагер и ГУЛАГ. “

Матиас Фогт, снимка: архив

Сподели Албена Врачанска и допълни защо Фогт е автор на либретото и участва с гласа си, за да изчете сред поезията и музиката съвършено изненадващо бюрократични текстове на Закона за защита на нацията от 1935 година, приет от Третия райх и от Пакта „Рибентроп-Молотов“. Той е много свързан с България още от 1990 година, от когато се познават с композиторката. Когато се срещат случайно в България през 2018 година, тя му споделя идеята си за тази опера, той ѝ казва, че е човекът, който ще направи либретото, защото познава много добре творчеството на Елзе Ласкер-Шюлер. Така и става.

Героините на радиоперата  са две пианистки с реалната си съдба. Кои са те?

Вера Лотар-Шевченко, снимка: архив

Вера Лотар-Шевченко (1901-1982) е  френска пианистка, която се запознава със съветски дипломат в Рим и заминава с него като съпругата му в Съветския съюз, когато приключва мандатът му. Там той става жертва на режима – изпращат го в ГУЛАГ. Тя отива в милицията, за да получи информация за него, а те изпращат и нея в лагер. За да оцелее в лагера, тя въображаемо свири на парче дъска, представяйки си, че пиано… Повече не среща никога своя съпруг. След около 30 години излиза от лагера и остава в Съветския съюз – не се завръща никога повече във Франция. Тя е жертва на сталинисткия диктаторски режим. Другата жертва е пианистката Алис Херц Зомер (1903-2014), еврейка, родена в Прага. Тя е живяла 110  години. Преживяла е нацисткия концентрационен лагер Теризиенщат.

Младата Алис Херц Зомер, снимка: архив

Когато разказа това Албена Врачанска, ние с колежката от БНР музикалния редактор Росица Кавалджиева-Христова, автор на предаването „Каста дива“ веднага реагирахме, че сме гледали филм за нея. С „Дамата в номер 6” на режисьора Малкълм Кларк се откри първото издание на кинофестивала, създаден от Найо Тицин „Master of Art”, 2016. Филмът има Оскар в категорията късометражни документални филми. Съпругът на Алис, също музикант, загива в концлагера, а тя е там и с невръстния си син Рафаел Зомер. След войната той израства като забележителен виолончелист, но умира по време на концерт в Тел Авив 2001 година…След всичко това преживяно тази жена беше запазила невероятна доброта и любов към музиката и живота.

Алис Херц Зомер във филма „Дамата в номер 6”, снимка: архив

Но да се върнем към „Синьото пиано“. Това е заглавието на поемата, която пише Елзе Ласкер-Шюлер, след като напуска нацистка Германия. Така е озаглавен и последният ѝ поетичен сборник.

„У дома има синьо пиано

Макар и да не знаех синьо

Откакто свет��т вън се разпадна

Открих там аз тъмата…

……….

Ридая, оплаквам останките сини.“

Именно Гьоте измисля метафора за опростяването на света от мъжете, както липсата на човешко уважение като неспособност да се види синия цвят (ацианоблепсия) в книгата си „Теория на цветовете“: „ако вземем синьото от цветния спектър, тогава небето ще бъде розово и всичко зелено ще се появи в тонове от жълто и кафяво-червено.“ „Кафяв“ и „червен“, наистина, е бил света около Вера Лотар-Шевченко и Алис Херц Зомер, без синьото в небето.

„В първоначалния замисъл, когато произведението беше поръчано от ppIANISSIMO, имаше други изпълнители, но в момента ние направихме продукция с ансамбъл MYX`D.  Продукцията е предназначена да се експортира в чужбина. Така че избрахме тези певици – Синтия Кнох, сопрано от Люксембург, и Наама Лиани, мецосопрано – тя самата е родена в Израел и там е учила пеене, преди да замине за Ню Йорк. Така че темата за нея наистина е много близка.“ Разказа още Албена Врачанска.

Смиляна Лозанова, снимка: Ани Петрова

„Като ансамбъл за съвременна музика ние винаги сме били привлечени от работата с живия композитор. Защото, когато изпълняваш произведение на композитори, които вече не са между нас, колкото и големи да са, колкото много информация да има за тях, никога не можеш да зададеш собствените си въпроси. А пък в работата с живия композитор това е най-приятната част – винаги, когато има нещо, можеш да зададеш своите въпроси, можеш да уточниш наистина концепцията на композитора и да се опиташ да преведеш възможно най-точно неговата идея за това какво иска да представи на тази сцена.“ Сподели великолепната ни цигуларка Смиляна Лозанова, основател на ансамбъл MYX`D. И продължи за срещата им с Албена Врачанска: „Връзка ни започна доста преди срещата ни с Албена – чрез нашия пианист Мирослав Георгиев, който и преди е изпълнявал нейни произведения: не само като пианист, но и като ��иригент на сценично поставяни нейни опери. Той основно познаваше нейното творчество, беше работил с Албена.

Когато получихме поканата да осъществим този проект след нашия първи международен концерт на люксембургска сцена, той беше човекът, който най-добре ни запозна с това какво да очакваме. Партитурата изискваше доста изучаване. Тя е действително интересна – това е нещо, с което за първи път се сблъскваме, макар всички да сме свирили и солово, и в други камерни състави; свирили сме съвременна музика. (Смиляна Лозанова е и концертмайстор на Русенската филхармония – б.а.) Но тази партитура е много интересна – аз лично прекарах много часове само с партитурата, преди да хвана цигулката: да мога да се запозная с всичките ѝ специфики. Защото тя е свързана не само със свирене, а и с нашето участие в прилагането на различни други похвати. Примерно, нашите пианисти, изпълнителите на други инструменти бяха изправени пред нещо, което е много приятно предизвикателство, което да ни извади от стандартния начин на мислене при изучаване на едно произведение.“

Албена Врачанска на фестивала "Софийски музикални седмици", 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Припомняме, че дни след представянето на операта ѝ „Каменен пир“ с либрето на поетесата и преводачка Яна Букова, спектакъл на Старозагорската опера на MоцАрт фестивала 2021 в Правец в разговор за „въпреки.com” Албена Врачанска сподели, че обменят идеи с изключителните музиканти от „MYX’D“, камерен ансамбъл, ориентиран към съвременната музика. Музикантите от състава изповядват философията, че да служиш на музиката означава да я споделяш с много хора. Обединени от идеята да създават уникални преживявания за своите слушатели, членовете на „MYX’D“ целят да поднесат класическата музика по спонтанен и интригуващ за възприятията на съвременния човек начин. Това беше много вдъхновяващо като предстоящи проекти за композиторката. /целия разговор може да прочетете тук/

А сега по конкретната им работа по радиооперата поясни: “Първият вариант на операта бе за 2 пиана, ударни, четец и 2 певици. След това направих аранжимента, който е със струнен оркестър и струнен квартет, за да има повече дълбочина на звука. С 2 пиана е много трудно да се предаде тази звукова атмосфера – струнните инструменти ми бяха необходими. Това е камерна опера. Ако бихме поверили на Смиляна Лозанова да създаде струнен оркестър, можеше да го направи. А какво е струнният квартет – струнен оркестър! Но те са наистина изключителни солисти, така че с тях е по-добре, отколкото с оркестър.“ Смиляна Лозанова допълни: „Нашият ансамбъл MYX`D е създаден преди 3 години с основната идея да представя съвременна музика. Музика, която е писана сега, в наши дни от живи композитори, с които, както казах, можем да се свържем, да работим заедно, да предизвикваме създаването и записването на нова музика. Към нашия ансамбъл, който е 2 цигулки, виолончело и пиано, имаме 2 гост солисти: Стефания Янкова (виола) и Борис Будинов (перкусии), двамата от Радиооркестъра.“

Смиляна Лозанова и Албена Врачанска, снимка: Ани Петрова

За самата творба цигуларката сподели и личното им вълнение като музиканти за „Синьото пиано“: “Тема��иката е изключително съвременна, макар това да се е случило преди 80 години, тя е изключително актуална. Войни е имало и преди 100 години, преди 200, както виждаме, война има и в момента. Жертвите на тези войни са хора, за нас едни номера много често, но техните съдби са различни. И по много индивидуален начин хората се справят с тази травма.

Ние, като музиканти, можем да се свържем с тези 2 дами, които чрез музиката са успели да преодолеят тази травма или поне музиката им е помогнала изключително много да преживеят ужасите на концентрационните лагери. Навлизаме в свят, в който музиката може да влияе, да бъде силата в трудни и тежки времена, да даде светлина.“

 За самото произведение и работата си по него Албена Врачанска разказа и с покана: „По принцип третирам този сюжет не точно в самото време. Това за мен е нещо вечно като ��ема. Избягвам конкретни във времето сюжети, точно за да не се налага да употребявам цитати от музиката, свързана с конкретната епоха. Но тук ми помогна експресионистичната естетика от текстовете – елате, чуйте, може после да погледнете партитурата. Въпреки този съвременен композиционен стил и езика, който употребявам, експресионизмът прозира към текстура – това, което текстът носи, пресъздавам в тип мелодия, който е близък. Аз ходя много често с мелодия, въпреки че инструменталните части на моите произведения са с по-съвременен език – авангарден, понякога експериментален. Успяла съм да извлека някои от моите стилистични похвати, но мелодията винаги е там. Певецът винаги има какво да изпее. Това е част от моята естетика. Тук звучи експресионистично.“

От брошурата-програма на "Синьото пиано"

По време на срещата за предстоящата премиера на „Синьото пиано“ се усещаше осезаемото щастие на композиторката, на музикантите в лицето на Смиляна Лозанова, на партньорите с представителството на Момчил Георгиев и Марио Ангелов. Оценяват всеки в своя си ангажимент, че ако не се справят с трудностите, които носи овладяването на ново, авангардно и различно произведение, няма как да растат. Не го възприемат като трудност, а като предизвикателство, след което ще станат по-добри. Особено за състава MYX`D и инструменталистите от състава, както въодушевено каза Смиляна Лозанова: „Ще развием контактите си, ще развием техническите си умения, музикалните си умения. Така че за нас това е просто едно стъпало нагоре – разширява нашите умения.“

Премиерата на радиооперата „Синьото пиано“ е на 3 май от 19 часа в Студио 1 на БНР.За нея има великолепна брошура-програма на шест езика с поетичните текстове, пояснения и фотоси, подготвена от Матиас Фогт.

На финала на срещата Момчил Георгиев направи и първи анонс към 54-тия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“ (23 май до 30 юни)  с мото „Единство в многообразието“.

На фокус са MYX’D – ансамбъл, Минчо Минчев – артист, симфоничната музика – жанр, перкусиите – инструмент във фокус, Австрия – държава, и Асен Аврамов – композитор.

Ще бъдат отбелязани и редица годишнини – 190 на Йоханес Брамс, 150 на Сергей Рахманинов и Фьодор Шаляпин, 125 – Джордж Гершуин, 100 – Добрин Петков, Михаил Милков, Петър Ступел, Радосвета Бояджиева, Трифон Силяновски, Дьорд Лигети, Мария Калас, 90 – Светозар Донев, Димитър Христов, Съюз на българските композитори, Симфоничен оркестър-Сливен и академичен хор „Ангел Манолов“, 75 – на Владимир Панчев, 70 – на Плевeнската филхaрмония, и 50 – на Симфониета, Враца.

Сред събитията е и друга опера на Албена Врачанска, посветена на 100-годишнината на Петър Ступел с  има приказен сюжет, която на 25 юни ще има премиера в Софийската опера.

Очакваме ги. Програмата ще бъде представена подробно на 16 май. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под диригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Самият фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Имен��о тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато  „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал  с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки може да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала.  Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може  да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на  личности и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-кон��еренции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са другите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае.  И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други.  И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното изкуство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: За святостта и тленността в Марин Големинов и Шостакович

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ отново предостави на столичната публика интригуваща програма, която не може да се чуе всеки ден. В рамките на 52-рия Международен фестивал Софийски музикални седмици съставът под диригенството на Пламен Джуров изпълни две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“. Написа за „въпреки.com” Калина Томова, докторант по музикознание към Института за изследване на изкуствата, БАН.

Написани през 1992 г. в края на живота на композитора, докато той е при сина си в Португалия, двете малки кантати са изпълнени за първи път там от местен хор и струнен оркестър. Самите произведения не се отличават с трудна фактура или дължина – просто са малки музикални бисери и през изразителността на църковно-славянския текст на молитвата, чрез която миряните са покланят пред свещения кръст. Любовта на композитора към всичко българско в тези творби е облечена в късния му стил, без да изразява желание за показност или слава, а само смиреността на истинския вярващ.

(Парадокс - творби на един от най-знаменитите ни автори да бъдат изпълнени 29 години след създаването им. Не са малко прекрасни произведения на български композитори да имат своите премиери извън страната ни. Но това е друга тема. – б. ред.).

Тези първи изпълнения за България бяха допълнени от Симфония № 14 на Шостакович, като е важно да не позволявате на заглавието на творбата да ви заблуди – построена в крайно необичайна форма, „Симфонията“ е за камерен оркестър, ударни инструменти и солисти - сопран и бас, като се състои от 11 поеми на авторите Федерико Гарсия Лорка, Гийом Аполинер, Райнер Мария Рилке и Вилхем Лудвиг фон Кюхелбекер. Напомняща по-скоро на кантата, творбата е създадена с цел да „възпее“ ��жасите на смъртта – целта на автора е била да утвърди в съзнанието на слушателите красотата и стойността на живота чрез показването на гибелта в най-негативните ѝ проявления. Всички поеми засягат тематиката за ранна, насилствена или несправедлива смърт, като макабрената музика подсилва чувството за ужас, а на моменти и за погнуса. Двамата солисти – Цветана Бандаловска и Бисер Георгиев – имаха шанс да демонстрират не само изразителна дикция в мелодичните линии, които като цяло се основаваха на парландо рецитацията (на моменти в особено неудобна за певците теситура), но и да предадат смразяващия кръвта страх чрез темброви промени и трудни за изпълнение пасажи.

Макар и скромна откъм обем на изпълнители, оркестрацията на Шостакович е много характерна, като на моменти изолирането на отделни групи инструменти от целия състав и особено на ударната секция мигновено предизвиква желаните от автора асоциации в съзнанието на слушателя – така идеите на Шостакович проникват директно на подсъзнателно ниво, а не остават само на когнитивно равнище. Основната тема в цигулки, базирана на хорала на Dies irae, е заявена още в първата песен „De profundis“ по текст на Лорка и присъства под различни форми през цялата симфония, но се завръща победоносно в предпоследната песен „Смъртта на поета“ по Рилке, по този начин оформяйки тематичната арка на творбата и обединявайки цикъла освен философски, и музикално.

Тази монолитна програма беше част от 52-рото издание на Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, който вече повече от половин век е своеобразен празник за столичните любители на класическата музика заради особеното внимание, което е отредено на рядко изпълнявани творби и композитори. Концертът беше част от цикъла „Преглед на българските оркестри“, като до края на Фестивала публиката ще може да чуе на софийска сцена и Варненската (на 28 юни), и Русенската (на 30 юни) филхармонии.

Текст: Калина Томова

Снимки: Калина Томова, Стефан Джамбазов и архив

Бележки на редактора: Симфония № 14, Op.135 от Дмитрий Шостакович е завършена през пролетта на 1969 г. и изпълнена за първи път през същата година. Симфонията е написана за сопран, бас и малък струнен оркестър с перкусии. В него са използвани стихотворения на четирима автори, всички текстове са някак свързани с темата за смъртта, особено несправедливата или преждевременната смърт.

Стиховете се четат на руски, въпреки че съществуват две други версии с текстове, преведени от руски или на оригиналните им езици, или на немски. Симфонията е посветена на един от най-знаменитите композитори на 20-ти век Бенджамин Бритън, личен приятел на Шостакович.Дълго време се е смятало, че световната премиера произведението се е състояла през 1970 г. в Алд��бург (Великобритания) под диригентската палка на Бенджамин Бритън, но в едно от препечатванията на партитурата е посочено, че първото изпълнение на творбата е в Ленинград на 29 септември 1969 г. с Московския камерен оркестър под диригентството на Рудолф Баршай със солисти Галина Вишневска и Марк Решетин. А задграничната ѝ премиера е в България именно от Камерния ансамбъл „Софийски солисти”, диригент е Васил Казанджиев, а солисти - Милкана Николова и Павел Герджиков.

Композиторът разказва за симфонията: „Написах я много бързо, но замисълът за това произведение живееше дълго у мен, още от 1962 г. Тогава оркестрирах вокалния цикъл на Мусоргски „Песни и танци на смъртта” - велико произведение, пред което винаги съм се прекланял. И ми хрумна, че за съжаление, то има един недостатък … твърде кратко е: в целия цикъл само четири пиеси. Дали да не събера смелост и не опитам да го продължа… Бях поразен от темите, с каква висока мъдрост и художествена сила се разкриват в тях „вечните теми” за любовта, живота, смъртта, въпреки че в новата симфония аз имам свой подход към тях“. Наричат този опус на Шостакович „симфония на смъртта”, едва ли не неговия Реквием. Но не страхът от нея витае в музиката. Още един цитат от неговите мемоари: „Глупаво е да се бориш със смъртта, но можеш и трябва да се бориш против насилствената смърт. Лошо е, когато хората без време си отиват от болест или нищета, но къде по-лошо е, когато човек убива друг човек“. Тези негови мисли и емоции, които са неотделими от цялото му творчество и живот са въплътени в симфонията. „Не се изправям в нея срещу смъртта, а срещу он��зи изверги, които убиват хора… Сталин умря, но наоколо – има още много тирани. Очакването на екзекуцията е тема, която цял живот ме е мъчила. Много страници съм ѝ посветил в моята музика...“. Много сме писали във „въпреки.com” за Шостакович и неговата музика, за вълненията на именити музиканти, когато го изпълняват. Ще цитираме само един от най-знаменитите цигулари на нашето време, гостувал на Софийска филхармония: „След Шостакович и Барток физически не мога да свиря бис“. А за Шостакович може да прочетете повече във „въпреки.com” тук: https://въпреки.com/post/150435317741/.

[vprki]

Георги Арнаудов: Тази книга е моята форма на протест

„В най-смелите ми мечти  не съм си представял, че някога моя книга ще изглежда по такъв начин. Надявам се, че това е само началото на бъдеща съвместна работа“. Каза доц. Илия Граматиков при представянето на забележителното му изследване „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: Сюреалистични препрочити на музикалната история”.

Трудът е изключително задълбочен и мащабен, а самата книга като издание е произведение на изкуството. Стотиците илюстрации са изящни творби на художника Ясен Панов. Премиерата на монографията се състоя в концертния комплекс „България” в рамките на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Тази година организаторите специално отделиха внимание на книгите, посветени на големи български музиканти с автори водещи музиколо��и, събития, които не само разшириха богатата програма на фестивала, а са и сериозен принос в музико��нанието. Но да се върнем към премиерата на изследването на Илия Граматиков, която събра музиканти, приятели и колеги на композитора Георги Арнаудов и на екипа, създал великолепното издание.

Доц. Илия Граматиков

Хубавото и важно събитие се превърна в празник за всички присъстващи препълнили залата на студио „Музика“, макар че говореше много сериозно за книгата като научно постижение и като полиграфски шедьовър. Илия Граматиков беше любезният домакин, който сподели, че е бил поканен преди няколко години в проекта „Съвременна музикална композиция, теория и философия“ от проф. Милена Божикова, осъществен от Института за изследване на изкуствата към БАН и финансиран от Фонд „Научни изследвания“. „Моето предложение беше да напиша монография за музиката на Георги Арнаудов, бях започнал да правя отделни разработки върху нея. Това беше възможност да направя именно труда, който съществуваше като идея. Искам да благодаря безкрайно на проф. Наташа Япова, защото тя беше колегата, приятел и изключително респектиращ учен, който се съгласи да влезе в ролята на научен редактор на изданието. Често се шегувахме, че понякога нашите спорове върху една дума са подобни на тези идеологични спорове колко ангела могат да се съберат на върха на една игла, в случая по колко дяволи се крият зад една запетайка, която може да измени смисъла и как сме били способни колкото се може да шлифоваме текста, за да го направим колкото се може по-безвъпросен и да се стремим към съвършенство“. Благодарностите на автора бяха и към коректора на книгата Пенка Камова, която без да е музикант се справила превъзходно.

А Граматиков продължи шеговито: „Благодаря на Георги Арнаудов, който понякога с известно закъснение ми изпращаше архивни материали и информация за книгата. Стараеше се усърдно да забавя процеса, за да поема глътка въздух, много често ме подвеждаше с това, което говореше за композициите си и аз като разгръщах нотите се оказваше, че той много сериозно ме заблуждава. Може би несъзнателно, не знам, а може би с любов. Той ме запозна с художника Ясен Панов с идеята да се направи само една корица, но това прерасна в този маниакален проект с над 250 авторски илюстрации и над четиристотин цветни страници, направени специално за книгата. Тя може да се прочете и чрез илюстрациите“. А художникът беше лаконичен: „Поисках да направя не само една корица, а нещо по-сериозно и тя да не бъде една скучна научна книга, която остава в библиотеката и никой не я отваря. Илия казва, че е написал книгата като един бароков концерт, въображаем. Това, което аз направих е да си представите, че сте в един театър и докато тече този концерт отзад има декори, които се сменят. Това направих аз – декори, които трябваше да бъдат много по-малко. Не оставих книгата в ръцете на човек, който работи на компютър и има програма за предпечат и казах, че аз ще направя книгата и трябваше да нанасям всички запетайки с всички дяволи отзад. Приятелството прерасна в тази книга“. Той показа и част от рисунките си за книгата, като се надява до края на годината да ги експонира в някоя голяма столична галерия или дори в по-неординерно пространство като празен магазин. Но получи и предложение, за него малко по-късно.

Проф. Наташа Япова

Проф. Наташа Япова не само като научен редактор на изследването, а и като приятел на Георги Арнаудов представи книгата, докато я държи в ръцете си като ценно произведение на изкуството. „Тази прекрасна книга, която държа в ръцете си е посветена на една релефна фигура в нашата култура композитора Георги Арнаудов. Той е известен не в широките общности, но в широката хуманитарна общност. Един композитор, който работи в театъра, с литератори, балет – мога да кажа, че е един представител на една по-широка хуманитарна общност. Тази прекрасна книга е вещ, но преди нея тръгва едно намерение, един импулс, един замисъл. Този импулс принадлежи на колегата музиколог Илия Граматиков, който се обръща към фигурата на Георги Арнаудов като към обект на научно изследване. Илия Граматиков решава да направи едно проучване, изследване на музиката на Георги Арнаудов, да обясни, да стане ясна на нас обитателите на тази хуманитарна общност неговата музика и неговата фигура, доколкото той се представя с музиката си. Проблемите са много. Първият много важен проблем е как се пише музикологично изследване за композитор от края на 20-ти и началото на 21-ви век. Различни исторически епохи са си решили и са си направили свой модел за ставане ясно за композитора и неговото творчество. Това е голямата биография, но един голям музиковед на 20-ти век казва, че голямата монография, както в литературата, така и в цялото изкуство свърши с Втората световна война. Днес да се занимаваме с биографични подробности на една личност звучи остаряло, не е модел на края на 20-ти и началото на 21-ви век.

Другата позиция, която също е изработена като модел, защото ако има едно изследване, то не може да падне от нищото, трябва да има модел. Как се прави изследване? Отхвърляме голямата биография, стигаме до една друга линия, не биографията, а една друга линия, която много силно се проявява в 20-ти век при структуралистите. Тя описва музиката на структуралистите, но тя има своето начало от 19-ти век, който се отказва от това „съдбата чука на вратата” и използва възникналите фундаментални учения. Това са изследвания, които вземат като модел учението за формата и хармонията и започват да виждат връзки с това как се адаптира музиката на един композитор към структурните паралели, които вече са зададени от самата история. Тази линия на 20-ти век, отстранявайки се, отстъпвайки от романтическата естетика, философия, изключително усвоява, привлича към себе си и дори при създаването на  такива техники като додекафонията, структурализма тази линия остава много силна. Например книгите за Карлхайнц Щокхаузен /1925-2007, представител на авангардизма/ и преди това за Антон Веберн /1883-1945/ и Арнолд Шьонберг /1874-1951/. Те се пишат не чрез херменевтика, не чрез биография, а именно чрез това как започва тази серия. Но, ако се обърнем към един композитор от втората половина  или вече от края на 20-ти век и началото на 21-ви се случва така, че композиторите не работят в единна система, дори не в школа. Защото структурализмът си е школа, минимализмът си е друга школа в 20-ти век, романтическият национализъм си е някаква школа там в романтизма. Най-различни модели се предлагат.

Какво става, обаче, сега? Какво ще бъде моето изследване спрямо Георги Арнаудов – композитор в България от края на 20-ти век и началото на 21-ви? Това, което прави Илия Граматиков – той няма модел дотолкова, доколкото самият композитор от края на 20-ти и началото на 21-ви век няма единна система. Той няма модел за композиране. Той не обича симфонии, инструментални концерти по един модел, няма школа. Той самият си я създава, както беше казал един композитор „Композиторът сам си е основният тон!“. Той си създава система, той си създава технология и той няма нищо общо с останалите, освен с един по-далечен хоризонт с технологията на друг композитор, който е в същата епоха, от същата националност, от Европа в момента и т.н.. Следователно, за да се направи едно такова изследване трябва да се намери адекв��тен понятиен апарат, който да е съответно релевантен на музиката на Георги Арнаудов. Ето това е първият принос, който виждам в това голямо изследване на Илия Граматиков. Той трябва да създаде понятиен апарат спрямо Арнаудов, спрямо неговия метод на композиране, с неговата технология, като се има предвид, че няма модели. Този понятиен апарат трябва да бъде структуриран, трябва да има съдържание и те да бъдат съответни, релевантни на музиката на Георги Арнаудов.От гледна точка на музикологията, на сериозната наука музикология, това е много трудно, но е направено от Илия Граматиков в изработването на този апарат. Оттам нататък Граматиков след като отхвърля голямата биография, големия разказ за композитора, след като не може да има модел за създаване на такава монография - изследване той се обръща, стеснява цялата музика на Георги Арнаудов и избира един вътрешно-изследователски обект и това са инструменталните концерти на композитора. Идеята е чрез създаването на този понятиен апарат чрез изследван��то на тези инструментални концерти да стане ясна музиката, за да може да бъде приложен към цялостното му творчество. Тези инструментални концерти, за да бъдат изследвани, трябва подходът да съответства на  подхода, на творческата инвенция на самия композитор. Въпросът е подходът да не изкривява обекта. Това е един от приносите на изследването.

Самият жанр инструментален концерт е класически, той съществува в музикалната история. Илия Граматиков се е нагърбил с това да изследва каква е легитимността, как Георги Арнаудов легитимира съществуването на инструментален концерт в края на 20-ти и началото на 21-ви век, как един такъв тежък класически концерт може да бъде избран от един композитор и какво ще прави той с него. Той трябва да бъде легитимиран, исторически легитимиран как днес в съвременността може да звучи адекватно. Авторът върви по вертикал във времето назад и извлича онези елементи, онази технология, онези нишки, които могат да дадат паметта на жанра, за да придадат легитимност, за да се свържат методът на Георги Арнаудов и методът на Илия Граматиков, което в музикологията е изключително важно. Той е започнал да проследява от самото начало как се ражда инструменталният концерт и ние започваме да виждаме едни исторически герои – Корели, Вивалди с отношението към легитимацията на инструменталния концерт. Виждаме ��и като герои не само личности, виждаме форми, виждаме една тромпетна соната без тромпет /беше много интересно за мен/, която пак има връзка откъм легитимността на инструменталното като такова към концерта в творчеството на Георги Арнаудов и това е едно изключително постижение. Тук говорим само за музикални модели, за музикални изследвания, за музикален метод. Граматиков пише една музикална история. За мен това е един модел – моделът музикална история, адекватна на такъв тип  музиката, каквато е музиката на Георги Арнаудов. Но не се свършва дотук – това е вертикалът, извличането във времето и в музиката от гледна точка на съвременността. Илия Граматиков екстраполира тази идея, тази технология, тези връзки в творчеството на Арнаудов, вижда го през духа на времето, през една съвременна културна ситуация.

Ясен Панов, Илия Граматиков и Георги Арнаудов /от ляво надясно/

Тук вече излизаме от тясно музикалното и чрез аналогии, чрез връзки /тук бях особена впечатлена от познанията на Граматиков – философски, културологични/, които са проявяват, можем да ги пипнем, да ги установим, да ги видим, да станат разпознаваеми за нас като дух на времето, което не се вижда. Но трепват като дух в някакви прояви на изобразителното изкуство, в литературата, които по някакъв начин са изказани в проучвания на литературоведи, на изкуствоведи, на културолози и философи. Всичко това стои при Илия Граматиков не концептуално и казано веднъж завинаги, а е показано в един хоризонт, който е създаден по вертикалата за духа на времето. И това е излизане на едно друго равнище по-високо от музикалната история. Една такава хубава и сериозна книга, толкова задълбочена, с хоризонт може да има само за хубава смислена музика, каквато е музиката на Георги Арнаудов“. Емоционално говори проф. Япова, а ние си припомнихме как преди години в разговор с нея и в качеството й на зам. ректор на Музикалната академия „Панчо Владигеров“ ни беше разказала за талантливи и всеотдайни нейни млади колеги, между които специално подчерта Илия Граматиков, който от 2016 година е и артистичен директор на Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMO.  Разговорът с нея може да прочетете тук.

Георги Арнаудов

А самият обект/субект на изследването композиторът Георги Арнаудов призна, че е много развълнуван. Върна се във времето, когато през 2007 година се запознал с Илия Граматиков, благодарение на поетесата, журналистка и по-късно издателка Силвия Чолева. А поводът бил неговият Бароков концерт. Той ще бъде изпълнен на 2 октомври във Военния клуб от „Софийски солисти“ с диригент проф. Пламен Джуров. А за себе си композиторът каза: „Писането на инструментална музика е форма на протест.Ъндърграунд - не виждам смисъл да викам. И книгата е протестно действие“. Преди време по повод на 60 годишнината си Георги Арнаудов каза за „въпреки.com”: „Моят път? Много сложно е като въпрос, защото композиторът е човек, който почти през цялото време стои много самотно, сам прави цялото. Той не е като изпълнителя, виртуоза, диригента, които са пред камерите и пред публиката, а стои отзад. Пътят е непрекъснато работене като скулптора или художника в ателие“. Целият разговор може да прочетете тук. Същата вечер на 25 септември в рамките на „Софийски музикални седмици“ беше и световната премиера на нов вокален цикъл на композитора в изпълнение на Нона Кръстникова – сопран, Мария Русева – пиано и виолончелиста Атанас Кръстев.

Представянето на книгата имаше и благотворителна цел. 20 броя от книгата с една уникална илюстрация и автографи на авторите се продаваше на цена от 200 лв., а средствата  бяха дарени на ателие „Прегърни ме”, в което деца и младежи, лишени от родителска грижа, имат възможност да развиват творческите си заложби. Милена Нейова, създател на ателието преди 15 години обяви, че на 4 декември откриват галерия „Прегърни ме“ и покани художника Ясен Панов да направи изложбата си там. Ден след премиерата на книгата Илия Граматиков съобщи в социалните мрежи, че са събрани над 4 хиляди лв. Тиражът на това бутиково издание е едва 100, но авторите му се надяват да съберат средства за допълнителен. Все пак, независимо от хвалебствените думи за книгата, напълно заслужени, смятаме, че би било хубаво тя да е придружена с дискове с музика на Георги Арнаудов. И не само това, а и да се помисли за по-скромно издание, което да си позволят много повече хора, обичащи музиката на Георги Арнаудов. А тя оттук нататък ще е важна и ценна за студентите и учениците от художествените учебни заведения. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. В рамките на Софийски музикални седмици имаше и представяне на книгата „Концептът „Нова звукова сетивност” – творчески проекции: Димитър Христов, Владимир Панчев, Георги Арнаудов“ на проф. д. изк. Елисавета Вълчинова – Чендова. За нея може да прочетете текста на проф. Анда Палиева във „въпреки.com” тук.

[vprki]

Критичен поглед : Квартет „Пипков“ с възхитителен дебютен концерт

Верен на своите новаторски традиции, радост за меломаните 52-рият Международен фестивал „Софийски музикални седмици“ представи интересен концерт с рядко програмирани произведения за струнен квартет, изпълнени великолепно от струнен квартет „Пипков“.Написа за „въпреки.com” Ева Пирес, докторантка в НМА „Проф. Панчо Владигеров“.

В програмата бяха включени три квартета с общата характеристика, че са първи творби за този състав и авторите, които изпълняват. Но това не бе единственото „първо“ за вечерта, събитието бе и премиерен концерт на новообразувания Квартет „Пипков“. Създаден през есента на 2020 в разгара на пандемичната криза, квартетът е основан от четирима преподаватели в Националното музикално училище „Л. Пипков“, откъдето идва и името на ансамбъла. Бъдещите им творчески планове включват реализирането на серия концерти с образователен характер, насочени към младата публика, както и активна звукозаписна дейност, фокусирана върху позабравени или все още незаписани образци на българската композиторска школа.

В дебютното си изпълнение, Квартет „Пипков“ се отличи с много добре балансиран ансамбъл, приятно преливащ се звук между четиримато изпълнители, както и богата темброва палитра. Тези характеристики си проличаха още в първото произведение Струнен квартет №1 (1915 г. и пренаписан през 1946 г.) от ЕйторВила-Лобос. Шестте кратки части на този квартет имат формата на сюита с редуващи се напевни и танцови части. Акцент в изпълнението бе третата част Cantolirico. Moderato, където мелодичният материал се ограничава изцяло до виолата и първата цигулка, като бе изпълнен изящно от Виктор Мицев и Ирина Стоянова. Интересен факт за второто произведение в програмата Струнен квартет №1 (1928 г.) от Любомир Пипков е, че това е първата творба от този вид в българската музика, която и до днес заема челно място в квартетния жанр на музикалната ни литература. Произведението е написано в типична за струнен квартет форма в четири части (като тук бавната част е третата) и е явно вдъхновено от българския фолклор. Първата част е ефектна в размер девет осми, подобно и на финалната част в същия дух, изпълнена с ритмични повторения, които придават танцов характер. Средните части са с по-спокоен характер, като началото на бавната част започна с красиво виолончелово соло от Кристиян Чернев.

Завършващото произведение бе Струнен квартет оп.20 №1 (1948 г.) от аржентинския композитор АлбертоХинастера. Подобно на квартета от Пипков и тук се забелязват заимствания с фолклорната музика, но не толкова явни. Композиторът използва по-експериментални струнни техники със строг, дисониращ и разнообразен речник, който напомня на музиката на Барток и Лигети. Емоционалният център на произведението бе третата част, Calmo e poetico, където първата цигулка пее своята мелодия, преди да я предаде на виолончелото, в трогателно изпълнение от Ирина Стоянова и Кристиян Чернев. Последната част, Allegramenterustico е вдъхновена от фолклорна тема с бързо променящи се размери, които изразяват огнено напрежение, стигащо до триумфален връх.

Текст: Ева Перис

Снимки: Ева Перис

P.S. на „въпреки.com”:НМУ „Любомир Пипков“ е първото музикално училище в България и се свързва с името на Иван Шишманов, министър на просветата от 1903 до 1907, който прави твърде много за развитието на образователното дело в нашата страна. Официалното откриване се извършва тържествено на 16.01.1905 г. В училището са се обучавали едни от най-забележителните музиканти, като са им преподавали изключителни творци и педагози. И това продължава и до днес. ≈

[vprki]

Добринка Табакова: Композирането ме намери

„Признавам, че не съм много запозната със случващото се в България, но много се притеснявам за това какво става с оркестъра на Националното радио. Притеснявам се за колеги, с които съм работила и, които толкова уважавам и знам колко много дават от себе си“. Споделя за „въпреки.com“ композиторката Добринка Табакова, музикантка със световна кариера и призната за един от най-авторитетните автори в музиката.

А тя продължава: „А и ние като музиканти от седем годишни, а и по-малки от пет годишни си посвещаваме живота на едно изкуство, за което след това някой да каже: „Не сте ни толкова важни!“. А ние да знаем защо го правим и защо премълчаваме много неща. Проблемът, за съжаление, не е единствено само в България. В момента тече и голяма дискусия в Англия по този въпрос, специално за оркестрите. Не мога да се изкажа нито позитивно, нито негативно – гледам да съм оптимист и да подкрепям колегите си, защото от тях получавам толкова много. Ето сега с една такава програма такъв чудесен концерт фестивалът също много добре върви досега. Надявам се такива форуми да са фокус към това, което се стремим да направим като професия и да привличаме хора“.

Разговаряме с нея в зала „България“ по време на генералната репетиция на ансамбъл „Софийски солисти“ под диригентството на маестро Пламен Джуров малко преди концерта им на 49-ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“

със забележителна програма и страхотни солисти:

Луиджи Бокерини – Интродукция и фанданго за китара и струнен оркестър, солист Георги Василев; Добринка Табакова – Концерт за виолончело и струнни, солист Атанас Кръстев; Астор Пиацола – концерт за китара, акордеон и струнни със солисти Георги Василев и Красимир Щерев; Едвард Григ – Квартет опус 27. На пресконференцията преди откриването на фестивала през май Пламен Джуров не беше сигурен дали Добринка Табакова ще успее да дойде на концерта. Но тя успя и в кратките паузи на репетицията с малки прекъсвания си приказвахме с нея, а и имахме и шанса да я видим в реакциите ѝ по време на репетицията на нейния концерт за виолончело и струнни. Той е написан през 2008 година за латвийската челистка Кристина Блауман, премиерата е на Амстердамското чело биенале с Амстердам Симфониета. За първи път е изпълнен в България преди година и половина в Пловдив, както припомни Табакова със солистка самата Блауман.

Георги Василев и Красимир Щерев на репетицията за концерта в зала “България”

Наблюдавахме композиторката по време на репетицията на концерта й. Беше седнала на средните редове в празната зала. Не спираше изпълнението и само между частите, когато маестро Джуров се обръщаше към нея, тя отиваше към сцената даваше не толкова съвети или инструкции, а споделяше своите усещания и разбирания за изпълнението и интерпретацията на Атанас Кръстев и оркестъра с деликатност, уважение и обич към изпълнителите. После сподели: „Концерт за чело и струнни в три части – първата се нарича „Бурна“, втората „Копнеж“, и третата „Сияеща“.

Много бързо Атанас Кръстев се подготви.

Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. За първи път концертът се свири в България, в Пловдив, преди година и половина, а в София ще е за първи път. В Пловдив го свири латвийската челистка, за която е писан - Кристина Блауман. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек /Той е от фамилия челисти, син на проф. Анатоли Кръстев, разговора ни с него може да прочетете тук и брат на Калина Кръстена – Тийкър – б.а./ . Много съм доволна от репетицията. В зала „България“ нямам много опит за чело концерти, предимно съм била на цигулкови концерти. Току-що говорихме, че е трудна зала за солови чело концерти и Дворжак, и Чайковски /Рококо вариации за виолончело – б.а./. Може би, защото е толкова „дървена“ и попива някои от обертоновете. Не знам, но не е лесна за чело. Първо, защото концертът е труден физически и технически концертът, и плюс и залата те карат още повече да даваш. Ще е едно физическо и музикално изпитание – надявам се хубаво преживяване“. А малко по-късно, буквално минути преди концерта на среща с журналисти и почитатели Атанас Кръстев сподели: „Няма значение колко е трудно произведението, както каза Добринка, това е един много уморителен концерт. Обаче, когато в процеса на работа се упражнявах и го учех и се запознавах с музиката, всеки път загубвах представа за времето. Изведнъж се стъмва и аз продължавам да свиря и дори не съм разбрал кога е минало това време, защото това е една толкова прекрасна и гениална музика. От все сърце го казвам, че не случайно, че тя е използвана във филми, защото чувствата, които предава са страшно ясни и страшно силни. Беше ми лесно да се потопя в това какво изразява този концерт. За мен е огромна чест да го изпълня за първи път на софийска сцена тази вечер“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев

Концертът се превръща в класика на 21-ви век

и е изпълняван от челисти в цял свят. Произведението привлича с емоционалното си въздействие, чиста структура и виртуозно предизвикателство. Части от концерта са използвани във филми, като най-известни са последните два филма на знаменития френски режисьор Жан - Люк Годар и двата наградени в Кан „Сбогом на езика“ /2014/, “Le livre d’image” /2018/. Концертът става популярен сред водещи съвременни хореографи и танцови трупи – Танцова компания, Сидни /2016/, Американски балетен театър, Регенсбургския театър в настоящия сезон. През 2015 година Филип Миланов и Антони Мидълтън правят постановка в балет „Арабеск“.

Разбира се, този наш разговор с Добринка Табакова не е съсредоточен само към концерта, а към всичко свързано с нея и не само музиката. Малко накъсан разговор от репетицията на „Софийски солисти“ под ръководството на маестро Пламен Джуров, преживяване не по-малко вълнуващо от самия концерт заради процеса, в който се сътворява финала за пред публиката. Питаме я какво е специално за нея в музиката. „За мен е важно да се комуникира и да има диалог и разбирателство между слушатели и сцена. Израснала съм в семейство на научни работници, които са уважавали музиката. Тяхната обич към музиката е това, което ме запали. Затова винаги връзката между сцената и аудиторията за мен е водеща и се радвам, че вече в 21-ви век този диалог е значително по-силен, отколкото като започнах като композитор преди 20-25 години. От съвсем мъничка!“. В предишни свои интервюта тя подчертава, че не приема термина „съвременна музика“, а „безвременна“. Защо? „Безвременна и жива музика. Съвременна музика – няма никакъв проблем, но най-важното е, че

тя се твори в момента от живи композитори и е свързана с времето,

в което живеем, пропито с енергията, с проблемите, които имаме. Социалните проблеми, националистични, най-различни – това по някакъв начин се вплита в музиката. Това, според мен е хубаво. Публиката да чувства, че има този диалог на сцената не само естетически и професионален, но и човешки, социален.

Безвременна музика е нещо, което говори на човечеството – по същия начин, както се вълнуваме, когато слушаме Бах вече толкова векове, след като той е писал. Вълнуват ни същите неща. Това е безвременна музика. Другите са скъсаните дънки. Добре са засега, а след петдесет години кой ще ги оцени! Това е за мен и в културата, и в модата, във всичко естетически безвременното, което ни свързва с хора от други векове“.

Цитираме ѝ авторитети, които твърдят, че изкуството в различните му жанрове „изостава“ от случващото се в света като проблеми като вълнения, не успява като че ли да реагира бързо на промените, които ни съпътстват всеки ден. А според нея „за всяко едно изкуство да си в крачка с времето е различно от това да си точно в това какво е модното, каква е тенденцията и, което се случва в момента. Защото в изкуството дълбоките неща ги осмисляме по малко по-различен начин, може би по-бавен, наистина. Няма нужда да сме в крачка точно със секундата на времето, но има едно вълнение и едно безпокойство в сегашното време, което се пропива в изкуството. Не е необходимо да е толкова директно казано с всички политически неща, които се поставят. Но общото чувство на хората в момента е еднакво – притесняваме се за екологията, за социални проблеми, притеснени сме и в същото време това, което търсим в определени събития е разбирателство. Това е работата на твореца да е вид мехлем, но и в същото време да покаже мненията, което всеки един от нас усеща. Но вече е различно дали ще си в стъпка точно с времето, с пулса. Това е различното, което прави музиката безвременна, а не модна“.

Пламен Джуров и Добринка Табакова

Продължаваме темата с конкретните ѝ преживявания от току-що приключилия на 12 юни Истанбулски музикален фестивал под надслов „Семейни връзки“. „Първото ми впечатление от фестивала беше от организацията и до каква степен те са абсолютно включени в това какво става в света по всякакви най-високи сцени. Ходят на холандския фестивал, взимат идеи, колаборират.

Забележително са в крачка с времето,

много са заинтересовани, много са съсредоточени и в същото време с голяма чувствителност към проблемите, които имат в страната. Фокусът на този фестивал беше семейството. С това те също се опитват да привлекат публиката и правят събития, с които да заинтригуват по-млада публика. Организаторите ми споделиха, че посещаемостта е около 95-98% на техните фестивали, което е огромно. Вярно мащабите там са големи – това е 17 милионен град. Но все пак, залите са големи, не са малки камерни зали, а са за 2-3 хиляди души и всичко е препълнено. Фокусът и интересът, който има в Истанбул е към фолклорна и на премесване на националните музики. Бях на много интересен концерт в знаменития „Капълъчаршъ“ , големия покрит пазар, където имаше и българско участие – Нешко Нешев акордеонист, имаше музика от Сърбия, Македония, България, Гърция, Турция. Всичко бяха премесили в едно цялостно преживяване, което беше едно от най-успешните събития. Разбира се и в концерта, в който аз участвах /концерт за две пиана и ударни в изпълнение на Амстердамската Симфониета и солисти, който беше в църквата „Света Ирина“, забележителна църква и пак огромен интерес, много хора. Много бях впечатлена и си личи, че фестивалът иска да даде и да повдигне духа на хората в Турция, които имат по-европейски поглед към нещата“.

Още през 2015 година специалистите определят Добринка Табакова сред 10-те съвременни композитори, които променят света на класическата музика. А тя с усмивка казва не само по този повод: „Композирането ме намери, не съм го търсила специално. От импровизация тръгна – исках да изразявам нещо. Почнаха уроци по пиано и вече имах техника, с която да изразя тези неща. След това започнах и да ги записвам. Бях на 11 години, когато се преместихме в Лондон и там започнах и формално да уча композиция. Не знам – стана!“. И признава, че ако е имала някакъв шанс, който е предопределил съдбата ѝ това са нейните родители, които са я разбирали и подкрепяли в избора ѝ. За себе си като композитор споделя, че започва от формата, от структурата към едно произведение и дава пример с концерта си за виолончело. „Беше ми съвсем ясно каква искам да е втората част, идеята, знаех какво искам да направя. Всъщност произведението се „разплете“ от втората част. Различно е, но обикновено

структура и заглавие са първите импулси.

Вътрешното усещане си е винаги там. Но не мога да кажа по какъв начин ще го впрегна или канализирам в произведението. То си е винаги там, но трябва да го намеря, затова казвам, че формата е важна, защото вдъхновението е навсякъде, но трябва да знаеш по какъв начин да го структурираш. Визуалното е едно от нещата. Хора са ми казвали, че музиката ми им предава някакви картини. И на мен много неща ми предават картини, тази синестезия /от гр., смесено възприятие, например в музика и цветове/, която много композитори като Александър Скрябин и други. Бих се сложила в тази група от композитори, които виждат цветове като чуят ноти. Но не мога да кажа, че това е акцентът върху всичко, защото е толкова незнайно нещо за мен музиката. Точно какво прави. Дано никога не разбера! “.

Продължаваме разговора ни с Добринка Табакова вече във фоайето на зала България“, защото на сцената „Софийски солисти“ репетират финално Григ. Почти през цялото време на записа ни с нея звучи музика и то великолепна музика в прекрасното изпълнение на знаменития ни ансамбъл със знаменити солисти. Преживяване, което имаше своята кулминация на самия концерт малко след репетицията. Слушахме всичко на два пъти за кратък отрязък време, но си заслужаваше. На този фон споделеното от Добринка Табакова звучи съкровено и силно за музиката като духовно постижение и емоционално лично усещане на талантливата композиторка. А тя споделя музикалните си пристрастия към съвременните автори, в чийто авторитетен списък е и тя, макар и толкова млада. „Любим композитор ми е Гия Канчели, определено и като човек, и като композитор. Третата му симфония беше първото му произведение, което чух. Гидон Кремер е изпълнителят, който запозна света с него и с много от произведенията на София Губайдулина, на Арво Пярт и на Леонид Десятников, друг мой любим композитор, който е направил на Пиецола „Четирите сезона“. Десятников ги аранжира и вдига Пиацола, според мен, на едно още по-високо ниво, защото за мен в него има много фолклористика в музиката му. Но това, което прави Десятников с този аранжимент е едно друго ниво“. За себе си признава, че използва фолклора като усещане, като чувство, „но внимавам да не е взет мотив от фолклора, да не го пренасям. В сегашно време, когато толкова пътуваме и толкова много имаме достъп до истинската народна музика, трябва да се потрудим като композитори да си ги пречупваме тези неща през нас. Различно е било през 20-ти век, когато не се е пътувало толкова. Начинът да се запази тази музика е било да я цитират директно, но сега е друго време. Смятам, че трябва да бъде пречупена, а не директно взета“.

Питаме какви са отстрани, доколкото с днешните комуникации може да се каже така, са впечатленията от българската музика и българските музиканти. „Имам добро приятелство с

композитори като Георги Арнаудов и Петър Дундаков.

Композитори, които се знаят извън България и имат толкова широко познание и работят в различни жанрове. Знае се, че правят българска музика, но в същото време е и международна – много интересна и впечатляваща за изпълнителите по цял свят. Все повече се радвам, че има ансамбли, които правят старинна музика. За мен е важна тази чувствителност към различните времена. Да, те я свирят на стари инструменти, но чувствителността към всяко едно време обогатява бъдещето на културата. Цигуларката Зефира Вълева точно обогатява сцената и познанията и финеса, с който човек оценява музиката. Много се радвам, че има толкова много българи, които са първи цигулки на водещи оркестри в света“. Заедно се смеем на думите на Веско Ешкенази, който преди време каза за „въпреки.com“, че са толкова много българските концертмайстори и водачи на групи по света, но няма да могат да направят оркестър, защото всеки ще иска да е първа цигулка. Това, разбира се, е в рамките на шегата…но и не съвсем.

За себе си признава, че времето ѝ е разграфено, всичко е на часове, дни, минути. В момента пише произведение за ББС, което през декември ще има премиера с концертния оркестър, с който работи като резидентен композитор. „Завърших в момента резиденцията си в катедралата в Труро в Корнуол в Англия, записахме диск, който ще излезе в края на годината или началото на следващата – хорова музика и оркестър. Пиша и за хорове.

Имам много за писане.

Гледам да не мисля…“. С диригента Кристиян Ярви, който е гостувал в България са направили няколко програми от октомври м.г. досега – април-май с нейни произведения в Лайпциг.

Интересно ни как е привлечена като резидент – композитор към такива елитни музикални състави. „Обикновено е един човек или някой от оркестъра, който е чул произведение и след това искат да работим заедно. Често са и артистичните директори на тези оркестри като в Амстердамската Симфониета – имат забележителен артистичен директор, който търси как да направи интересна добра програма. От BBC се свързаха с мене от директорско ниво и се запознах с техния мениджър, който е много, много симпатичен човек. Всичко от тези големи неща става между двама души – как ще протече разговорът и как ще се харесате, какво ще си кажете и оттам вече се гради“. За конкретната си работа споделя, че винаги работи за определен солист, определен оркестър, защото е важно да си го представи как ще е на сцената произведението. „Например за Максим Рисанов /виолист и диригент, смятан за наследник на Юрий Башмет – б.а./който е свирил тук съм писала доста и сега за Амстердамската Симфониета двоен концерт за пиано за двама млади холандци Артур и Лукас Юсен“. Сюита за виола, клавесин и струнни на Добринка Табакова със солист Максим Рисанов е включена в авторския ѝ диск, издаден от ЕСМ на композиторката, номиниран за наградата Грами 2013 година в категорията класически албум.

Успяваме в този наш разговор на части, прекъсван от прекрасна музика да я попитаме какво прави в малкото си, както разбираме, свободно време. „Когато имам свободно време, обикновено съм някъде на път и гледам да попивам от културата на това място, обичам да чета. Сега взех на Таня Шахова „Германката“. Чета, чета и…“. На срещата с нея малко преди концерта и малко след репетицията я попитаха за статистиките, популярни не само във Великобритания за съотношението мъже – жени предимно като композиторки и диригентки в сравнение с колегите им. Добринка Табакова е категорична, че не иска да е част от статистиката: „Важно е да има някаква подкрепа, но от друга страна не искаш да си там заради статистиката, а

искаш да си сериозен професионалист,

който си е извоювал мястото и си е доказал, че има защо да е на тази сцена“. А Пламен Джуров се присъедини към разговора като каза, че те като мъжки състав оценяват женската чувствителност, която винаги крие изненади…Забавно, но и специална оценка беше казаното от маестрото. След минути започна концертът, може би най-силният от многообразната програма на 49-ия фестивал „Софийски музикални седмици“ с акцент към младите в сътрудничество с НМА „Панчо Владигеров“ и Софийска филхармония. А съвсем скоро ни предстои нова среща с музиката на Добринка Табакова. На 28 септември на откриването на сезона на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на маестро Марк Кадин ще бъде изпълнена нейната „Орфеева комета“. Произведение, посветено на 50 годишнината на Еврорадио, поръчка и откупка на EBU. Беше изпълнено за първи път през ноември м.г. в Лондон под диригентството на Андреас Вилднер и излъчено по БНР. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Щастливият Джо, който пише музика и не се нуждае за това от лекар

„Георги Арнаудов LX“ беше наречен концертът в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици“, с който бе отбелязана 60-годишнината на композитора.На 21 юни в Първо студио на БНР музиката му бе представена от Трио „Арденца“и солисти. Пише за „въпреки.com” музикалната журналистка Ирена Гъделева.

Какво може да направи един композитор щастлив? Според мен (освен многото други възможности, разбира се) отговорът е лесен – да бъде изпълняван. Затова можем да приемем, че Георги Арнаудов, когото много хора наричат просто Джо, е сред най-големите щастливци - наши съвременници. Той е изпълняван и на родна, и на международна сцена.

Нещо повече – той е търсен автор. И обичан, ако съдим по това, че още преди да навърши 60, вече бяха започнали да го честват, а той се шегуваше по темата. Само преди месец, в рамките на няколко дни композиторът имаше две световни премиери буквално в различни краища на света: в китайския град Тяндзин на 22 май изпълниха „Вратите на съня II“, а у нас, само седмица по-късно, на фестивала „Софийски музикални седмици“ чухме новия му Концерт за две виолончели и струнен оркестър Antiphonadulcis armoniaв изпълнение на на Камерата „Орфика“ с диригент Кристиан Шулц и солистки Лилия Шулц - Байрова и Лиляна Кехайова. Арнаудов е композитор във фокус на фестивала тази година, затова без изненада откриваме името му и в предстоящия солов рецитал на Атанас Кръстев на 3 юли.

Пиесата Kells за соло виолончело присъства освен в програмата на това фестивално събитие, и в новия компактдиск, който беше подарък едновременно за композитора и за публиката в Първо студио на БНР на 21 юни, когато беше отпразнувана 60-годишнината му. Като закачка, типично в стила на Джо, бяха предвидени точно 60 копия от албума, наречен „Протичане и пребиваване“. И те със сигурност не бяха достатъчни, за да има за всички присъстващи.

„Протичане и пребиваване“ включва девет студийни записа, направени на същото място, където и бяха представени – в Първо студио на Националното радио. Продуценти от страна на БНР са Лили Николова и Марио Ангелов. Доста голям е периодът, обхванат в албума – от 1996 година, когато ди��игентът Милен Начев записва с Радиооркестъра пиесата "Laus Solis", до 20 години по-късно регистрирания "Barocus ex Machina" - Концерт за пиано, харпсихорд, хамерклавир и камерен оркестър, в който солират Даниела Дикова – пиано, Галина Драганова – хамерклавир и Василий Илисавский – чембало, а на диригентския пулт е Георги Димитров. Между тях чуваме и препратки към творчеството на други композитори – в двата спомена за Рамо за соло пиано (свири Марио Ангелов) и в пиесата „Брамс срещу Вагнер“ за клавирен квинтет, записана от Елена Дикова – пиано, Теодора Христова – цигулка, Йордан Димитров – цигулка, Демна Гигова – виола и Христо Танев – виолончело през 2013 г., и „Пейзаж с птици“ в изпълнение на Людмил Ненчев – цигулка и Александър Василенко – пиано, както и вече спомената Kells за соло виолончело, която все още е в репертоара на Атанас Кръстев, н��що, че записът е направен преди 17 години.

Ирена Гъделева

Без да е наречен антология, албумът „Протичане и пребиваване“ всъщност представя доста добре и в хронология творческите търсения на Георги Арнаудов. Общото е обаче в магичното, почти хипнотично  въздействие, в усещането за светлина и първичност, в прозирните в повечето случаи хармонии. Композиторът не търси ярки ефекти, а ярка образност. Не случайно често го канят да пише балетна и театрална музика – музиката му очарова и в съзнанието на слушателя изникват картини. Композиторът е живописец със звуци, казва Георги Арнаудов в едно интервю. Чуваме това в авторския му албум.

Чухме го и от сцената на 21 юни. Трио „Арденца“, познато с афинитета си към новата музика, поднесе по прекрасен, балансиран начин другия поглед към творчеството на композитора от последните 5 години. Освен „Каталог на устройства, ветрове и усещания“ за клавирно трио Даниела Дикова (пиано), Галина Койчева - Мирчева (цигулка) и Константин Евтимов (виолончело) бяха добавили и още цвят към звучността на ансамбъла си в „Шепот насаме“ за сопран, цигулка и пиано по текстове на Пейо Яворов, и в „Три тихи песни“ за сопран, виолончело и пиано по текстове на Иля Брен, с участието на певицата Мила Михова, а накрая прозвуча цикълът „Вратите на съня I“ – три тихи и приглушени поеми за струнен квартет и пиано, с участието на Филип Филипов – цигулка и Стефания Янкова – виола. Гласът на Георги Арнаудов е един от най-силните в културната ни действителност. Музиката му сякаш описва света около нас такъв, какъвто би трябвало да бъде – светъл и цветен. Затова очакваме с любопитство следващите му опуси. Тук може да прочетете разговора с него за „въпреки.com”. А докато пиша това, успявам да се свържа с героя на моя кратък разказ и да го попитам какво всъщност прави един композитор щастлив.

Георги Арнаудов

И ето какво ми отговори той: „Да кажеш какво прави един композитор щастлив е доста трудна задача. Всички знаят че в основата си това е една доста хистерична професия. В нея се редуват различни по своята интензивност, да ги наречем "творчески кризи". Това са разнотипни състояния, в които се намираш непрекъснато на кръстопът и трябва да правиш различни креативни избори, да търсиш всевъзможни решения. Избори, от които не знаеш в края на краищата какво ще произлезе. Много често нищо... Обикновено най-доброто решение се намира в най-простите ходове, основани на естествения ритъм и подредба. Така, както може би са дадени изначално в природата. Впрочем простите решения са винаги резултат на липсата на време на чакащия изпълнител, на диригента или продуцента, който ти звъни и пита „Готово ли е?“, а ти трябва да лъжеш най-безобразно и да плещиш глупости от рода „О, става невероятно, само какви неща съм измислил!“ А листът е бял.

Отстрани изглежда като на кино, зрителят знае че все някой е написал сценария и заснел лентата. А ти не познаваш режисьора и не знаеш какъв ход на нещата е отредил. Нито как ще протече музиката, която пишеш и как ще организираш звуците в нея. Но гарантирам, при това съвсем честно. Накрая това, което си направил, няма нищо общо с първоначалните идеи! Отстрани нещата изглеждат различно. Имам един такъв случай: Качвам се в едно такси пред Университета и попадам на невероятен шофьор, с който протича христоматиен разговор. Пита ме какъв съм, а аз му отговарям, че съм преподавател. Пита ме по какво преподавам – отговарям му: „По музика.“

Тук следва дълга тирада, в която ми обяснява, че от дете мрази музиката, показва ми как в колата му няма радио, защото там пускат музика, кълне се, че в къщата му няма даже и телевизор, защото и там пускат музика, изобщо е забранил около него да се пуска музика. Накрая ме пита на какво свиря, а аз отговарям че не свиря на нищо, а съм композитор. Пита ме как така пиша музика, а аз започвам да обяснявам как чувам нещата вътре в главата си, как си ги мисля и подреждам... Докато говоря, той намалява скоростта. Спира бавно и бащински ми казва: „Виж, умен човек си, симпатичен... Отиди на лекар. Ще ти помогне!“. Та така. Отстрани писането на музика изглежда една „щастлива“ професия, и вероятно е така”.

Това е любимият ни Джо с неговата великолепна музика, но винаги умее и да ни изненада не само с творчеството си, но и с невероятния си поглед към света. ≈

Текст: Ирена Гъделева

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Погорелич - естетика

Сред не малкото специални събития в моя живот бе и концертът на съвсем младия Иво Погорелич в Мексико, в началото на 1981 година, няколко месеца след скандала с недопускането му до финал на Десетия Шопенов конкурс във Варшава, през октомври 1980. Пише в блога си https://decrescendo.net/ музикалният критик Екатерина Дочева по повод концерта на именития пианист със Софийска филхармония под диригентството на маестро Найден Тодоров на 10 ноември.

Всъщност скандалът избухна и кулминира, когато Марта Аргерич и още няколко членове на журито напуснаха конкурса. Аргерич даде пресконференция и обяви своето възмущение от естетическия консерватизъм, демонстриран от половината членове на конкурсното жури. Тя каза, че Погорелич е гений. Към пианиста бе отправена покана за рецитал в мексиканската столица, още преди да бе отшумял конкурсният скандал. Беше на 22-23 години – много красиво момче, което се появяваше на сцената бавно, с някак болезнено изражение и сядаше сякаш с неудобство на рояла… докато не започне да свири. От този рецитал, който зашемети не само мен, си спомням много ясно “Нощният Гаспар” на Равел.

Иво Погорелич

Така че имах шанса да чуя чудото още тогава. Две години по-късно Погорелич гастролира в София на фестивала “Софийски музикални седмици”,  дойде отново на следващата година и след това създаденият вече звезден ореол около името му, допускам, е направил невъзможно финансовото осигуряване на следващи негови изяви в София. Клавирният път на Иво Погорели бе най-различен – с оттегляне и възвръщане, сигурно и с други видове препятствия, които съпровождат всеки един голям инструменталист. Но през януари 2020, повече от три десетилетия по-късно, Погорелич дойде отново в София – като солист на Софийската филхармония с концерта за пиано от Шуман. Всъщност гостуването му сега, на 10 ноември 2022 година, е четвърто за града. Ако не ме лъже паметта. Още преди две години, когато блогът ми бе все още идея за мен, ми направи впечатление зрялата сдържаност на този своеобразен клавирен поет, който е поел към други парадигми на музикалната творба, неуловими с просто ухо, но много интересни за установяване и за наблюдение. Затова сега очаквах неговия прочит на Втория клавирен концерт от Шопен, отново със Софийската филхармония и Найден Тодоров.

Иво Погорелич и Найден Тодоров

Прочитът и естетиката на Погорелич се заявиха веднага – от самото встъпване на солиста, пак лично, пак необичайно, отново “нарушавайки” предписанията на автора за да ги трансформира в друга, различна и не по-малко интересна логика. Позволява си “прегрешения” спрямо щрихите и дефинирането на фразата в музикалния текст на Шопен, но те пак са в услуга на стила, на изказа, на атмосферата, която създава тази музика. Първа част –  още във встъплението се появи рубато, там където е категорично легато, работи с промени в агогиката, създава нещо като ефект на забавен каданс, в който образът става по-видим, по-релефен и още по-въздействащ. Разбира се, всичко това не бих могла да приема абсолютно безрезервно, ако не бе присъствието на звука му, прочутия звук Погорелич, който вече е с по-плътна дименсия, която прави разказа още по-концентриран, насочен към същественото. Отново констатираш ефекта от неговите специфични пианисимо-бравури, в които аргументите на текста отстъпват пред въздействието от метафоризирането му, което го превръща в субект на въображение – познат и непознат, очакван, но и странен. И това държи слуха и съзнанието в приятно напрежение, в предвиждане на изненади от различни решения, различни смислови поанти в разказа.

Иво Погорелич

И една тънка, много приятна интерпретаторска опърничавост, която пианистът не е загубил във времето, само я е облагородил, потушил, леко патинирал, потърсил е различния смисъл в собствените си идеи за творбата, които са подчинени на малко по-различна логика в темпоритъма, в динамиката, в гъстотата на изказа и в цвета на звука. Работи с тях, като създава творбата в цялостната ѝ величина, преобразувайки я, представяйки я в някаква степен на еволюция, която тя не само понася, но и сякаш е чакала. Днес пианизмът на Погорелич носи друг тип модерност,  не само съобразена със съвременните клавирни практики. Защото очевидно той не се съобразява и с днешния естаблишмънт по отношение на инструменталните принципи и границите в прочита. Само че сега Погорелич - естетиката не създава трескавост, не шокира, а и няма това за цел. Тук амбицията е много по-голяма, изявява се преди всичко в стремежа цялата изкусност на мислителя и на инструменталиста да се покаже като най-естественото, най-нормалното явление в момента на изявата. Тоест лишава се от моментния екстаз, който предизвикваше, за сметка на много по-дълготрайната и поради това много стойностна, за паметта на музикантите, които са с него и за публиката, която го споделя, тип интерпретация. Апаратът му е, разбира се, безупречен, само че е станал някак по-невидим, по-обслужващ, ако мога така да се изразя, защото основен е смисълът, характерът и чувствителността на разказа, който предлага.

Иво Погорелич

Външно е непроницаем, няма ефектни движения, няма преживявания, отразени на лицето му – сякаш се е отказал от всичко външно, за да насочи вниманието на аудиторията към единственото съществено и важно – подхода към музикалното произведение. Във втората фаза на соловата си изява в частта Погорелич използва много деликатно диалога с дървените духови от оркестъра. Найден Тодоров бе на мястото си, с голяма почтителност към знаменития си солист направи баланса в този диалог и подготви естествено третата солистична фаза на Погорелич, в която оркестърът бе отново въведен в ролята на темброва и хармонизираща опора на солистичния монолог. В този, много деликатно нюансиран монолог направиха впечатление и великолепният щрих в цялостно изградената линия в клавирното движение. И педализацията – лека, деликатна, без да “загребва” цели фрази, използвана само там, където пианистът иска да подчертае специфична хармония или да извади характерен басов тон, който създава или променя характера на монолога. Сякаш се създаваше някакъв вид звуков акростих, излетял от клавиатурата, подчертал, написал извънредното, невидимо съобщение в текста.

Иво Погорелич

В ларгетото – втората част – Погорелич демонстрира цялата сила на поетичното си въображение без маниерност, без излишен с въодушевлението си патос, със събрана концентрирана емоция с латентна енергия на чувството, която напряга изказа, катализира изповедността в музиката, която споделя. Кантилената бе изпята естествено, непосредствено, а в средния дял, въпреки по-драматичния характер на текста, не промени съществено своя лиричен разказ, разчитайки на напрегнатата тремолираща фактура на оркестъра, добре експонирана от диригента, за да се внесе промяната. Самият текст говореше достатъчно, за да му се добавят някакви емоционални “екстри”. Музиката на Шопен поставя проблема за мярката пред пианистите и в своите зрели години Погорелич е изчистил тоновия си изказ от всякакви излишества и тъй като палитрата на неговия звук е изключителна, не лишава посланието си от нищо съществено, просто го прави по-дълбоко, по.интимно, съвсем лично. Комплицираните пасажи минават като поемане на дъх преди да се  промълви същественото, в което Погорелич е този, който определя темпоритъма на фразата и определящите характера ѝ тонове в нея. Там си позволява малки волности, съобразени с неговата логика, с естетиката на типа мелодика, която изповядва. Забележително бе провеждането на терцово-квартовите пасажи във финала на частта – отронени, сякаш с нежелание казаното да се превърне в спомен.

Иво Погорелич и Найден Тодоров

Този импулс се отрази и на оркестъра в последните тактове, и във финалния разложен акорд, който в диминуендо се събра със състава, за да се слее в следващия миг с тишината. За сметка на това пък темпото в третата част бе изнесено по-напред от нормалното, което усили контрастния ефект. Но пак нямаше  самоцелни демонстрации на скорости, просто когато мисълта е бърза и има определена цел, естествено, подчинява всякакъв вид клавирни предизвикателства на основното – при Погорелич, струва ми се, идеята бе да се подчертае многостранният танцов характер на частта, да я изгради като танцова поема, чиято субстанция носи достатъчно материал за пластично пресъздаване, за интригуваща театралност (сигналният момент с корната и внасянето на нови мотиви в брилянтната клавирна партия),  която обогати клавирната игра, хедонистично, дори екстазно излята от големия музикант.

Иво Погорелич

Рядко се среща така освободено от всякакви примеси до оголеност изкуство. Естественост, простота, клавирен звук с безкрайни качества, музика! ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

 P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/. Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

Албена Петрович-Врачанска композира по тема „Има ли живот след смъртта?“

„Никога не съм преставала да имам връзка с България. Голяма част от произведенията ми са вдъхновени, както става и с оперите ми от родината ми. В Люксембург нямаме опера. Имам много приятели, които са в България. Много български музиканти често се представят в Люксембург“. Казва за „въпреки.com” композиторката Албена Петрович-Врачанска дни след премиерата на операта ѝ „Каменен пир“ на MоцАрт фестивала в Правец.

И продължава: „Там има над 600 - 800 българи, които работят в европейските институции. Не само те посрещат с радост представителите на българско изкуство. Идват класически музиканти, рок изпълнители, поп музиканти. Когато дойдат, те могат да разчитат на публиката.“ Албена Врачанска живее в Люксембург от 1996 година и я определя като “малка държава, всичко е камерно и много луксозно, бутикова държава. Животът е сигурен, много е спокойно, няма опасност утре да остана без хляб. Държава – мечта, утопична държава. Мога да си композирам, няма опасност да се наложи по друг начин да си изкарвам хляба, както се случва в България с много творци, които са длъжни да работят нещо друго. В Люксембург получаваме грантове, когато имаме някаква идея и искаме да я реализираме. Помага ни ��е. Прави го Държавна комисия, частни спонсорства няма Благодарна съм, не знам дали бих издържала в България“.

В разговора се връщаме към работата ѝ по последната ѝ опера „Камененният пир“. За премиерата ѝ в Правец може да прочетете повече тук https://въпреки.com/post/660309259778670592/ в публикация на „въпреки.com”. „Много елементи се свързаха заедно в един и същи момент. Първо 2019 година през декември след моята опера „Любов и ревност“, която беше представена от операта в Стара Загора в Люксембург стана въпрос, че би било интересно на фестивала в Правец да се направи двойно представяне на „Дон Жуан“ на Моцарт и евентуално моя опера като постскриптум, която аз бих написала. Впоследствие започнах да мисля и в този момент прочетох няколко книги от Яна Букова, тя ми ги беше подарила. Предложих ѝ какво би станало, ако си помисли да направи либрето за една такава опера. Говорихме си и така стана, че нещата тръгнаха, уж, по случайност, но започнаха да се оформят като проект. Операта на Моцарт „Дон Жуан“ не можа да бъде представена. Това са финансови и организационни проблеми, с които много фестивали в България се сблъскват. Моята опера, като съвременна опера е ниско бюджетна. Старозагорската опера се ангажира да направи продукцията. Получих грант от Люксембургското министерство на културатада по програмата “Neistart Letzebuerg” 2021. Проектът сам си стана“.

Албена Петрович-Врачанска на репетиция в Старозагорската опера, снимка: Рад Димитров

Заедно коментираме дали операта ще влезе в зала. Представлението си има своя чар на открито, но с микрофоните, с шумовете отстрани не е като на театрална сцена. „Оперните певци, класическите певци, оркестри и музиканти обичат да работят в зала, много повече отколкото на открито. Но не отказват и на открито. Проблемът е, че е много трудно да се събере публика за съвременни произведения, ако не става въпрос за фестивал. За редови представления не вярвам да има особен интерес, пак трябва в рамките на някакъв фестивал. Огнян Драганов /режисьор и директор на Старозагорската опера/ като визионер има голямо желание да инвестира в съвременната опера и в нови продукции. Това е неговата първа грижа и предполагам, че ще се организират“. Отбелязва Маестра Врачанска и се връща към работата си с екипа на операта в Стара Загора в реализацията на „Камененният пир“. “Най-важното в този спектакъл са изпълнителите, както и Огнян Драганов. Той ми даде възможност, каза: “Напиши!“. Получи партитура. Дава я да я учат певците и я режисира. Това е магически процес, като с магическа пръчка. Прекрасно вървя репетиционният процес.

Огнян Драганов на репетиция на "Каменният пир", снимка:Рад Димитров

Освен това Николай Моцов /“Дон Жуан“/ е прекрасен тенор, без него не си представям ��ак би звучала тази опера. Не само тази, но и предишните ми опери. Тембърът на неговия глас ми подсказва как да напиша драматичната линия. Усетих специална симбиоза с тези артисти, а те повечето са много ангажирани. Всички влязоха в процеса на репетиции с огромна позитивна енергия и с огромно желание да я представят по възможно най-добрия начин. Това е вълшебството да има хора, които се борят заедно с мен да покажат, че съвременната музика, съвременна опера има защо да бъде поставена. Младият диригент Виктор Крумов се справи блестящо. Тези хора са важни, не е важно кой е композиторът, те са рядкост в днешно време, особено оперни певци. Повечето искат да пеят само Верди, дори Моцарт понякога им е скучен. Те не искат съвременна музика, много рядко може да се намери такъв екип, който работи със съвременен композитор рамо до рамо и се труди да го покаже в най-добрата светлина. Това е позитивно, ако има във всеки оперен театър такива хора, може би, би имало повече щастливи композитори и публиката би се превъзпитала. Моето послание идва с тези хора, които са между мен и публиката“.

След оперния спектакъл "Каменният пир" на Музикалния фестивал "МоцАрт" в Правец, снимка: архив на фестивала

Почти е сигурна, че друга опера не е имала премиера в 21-ви век в България от български композитор. И това е факт. В този смисъл оценява Огнян Драганов като голям визионер с поглед напред, когато през 2018 година ѝ поръчва операта „Любов и ревност“ и я поставя със собствената си енергия и упоритост. Не казал като другите: „Съвременната опера няма публика, съвременната музика няма публика!“. Световна премиера е на 15 май 2018 в Старозагорската опера: Първата ѝ „опера за очите“, замислена и съобразена от самото начало изцяло с репертоара и публиката на този оперен театър. Състои се от две части: „Любовниците“ (по либрето на Светла Георгиева) и „Ревност“ (по идея на Албена Врачанска, реализирана от Питър Табит Джоунс). А композиторката у��очнява „Любов и ревност“ е оперен диптих, едната „Любовниците“ е по разказ на Светла Георгиева. Прочетох нейна книга, харесах си един разказ „Малката текила“ за едно заведение в Созопол, което го има /знаем го, обичаме го, добавих – б.а/. Издирих я и тя с радост го написа и нямаше запетайка, която да променя.“.

Албена Петрович-Врачанска, снимка: Каупо Кикас

Композиторката е много повече известна в Европа и Люксембург (където живее от 25 години), с престижни награди за принос в културния живот на страната. Макар че нейни произведения звучат и в България на Международния фестивал за съвременна клавирна музика ppIANISSIMO, на Софийски музикални седмици, а Международният фестивал „Пиано Екстраваганца“ откри с нейна творба едно от изданията си.

В този контекст заедно с нея коментираме, че съвременната музика, музиката на 21-век трудно си пробива път в концертните и оперните театри. Има страх в изпълнителите, да не говорим за публиката. А Албена Врачанска е категорична: „ Докато хората казват, че няма публика, няма и да има публика. Виждате един афиш от два метра за „Аида“, но ако сложите такъв афиш от два метра за някоя съвременна опера, публиката ще си каже: „Вероятно и тази опера заслужава внимание, колкото и „Аида“. Трябва да се инвестира по един и същи начин произведенията не само операта, всички произведения, които са създадени днес. Не бива да се прави филтриране от самите организатори. Не само в България е така и в западните страни ситуацията е подобна. Говорила съм в оперни театри и в Германия, и във Франция. Във Франция има специална субсидия от Агенцията за авторски права, които спонсорират някой музикален театър за опера, която искат да поръчат на жив, но само френски композитор. Ако се прави това, то трябва да е локално за всяка държава. Това са специални субсидии, никой не може да очаква дори и във Франция, че тази опера ще получи толкова много публика изведнъж, че ще се самофинансира. Няма как да стане и не става в нито едно изкуство, когато не е комерсиално.“.

Но ѝ споменавам, че малко преди да се срещна с нея за нашия разговор сме се видели по за едно кафе със знаменития ни със световна кариера като акордеонист и бандеонист Красимир Щерев, със специални пристрастия към съвременната музика /за него може да прочетете във „въпреки.com” на https://въпреки.com/post/164936316721/. Той я поздравява, като отбеляза, че не знае каква пианистка е, но е прекрасна композиторка, с която много би искал да направят нещо заедно. А Албена Врачанска отбелязва, че са имали планове за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе, но явно сложната Ковидна ситуация е осуетила засега идеята. По този повод тя казва за това сложно за артистите време: „Радвам се, че в България има концертен живот, в Люксембург също. В другите държави заради Ковид нищо не могат да правят. Един артист не е артист ако не твори. Няма къде как да правят концерти. Много хора изпаднаха в депресивни състояния.“. А ние всички не знаем докъде и докога ще продължи всичко това. Но, все пак, тя е щастлива с премиерата на „Каменният пир“ и в този контекст заявява: „Борислава Танева /артистичен директор на фестивала МоцАрт/ е от най-щедрите колеги, които съм имала. Има много щедри колеги, които винаги споделят с мен, аз споделям с тях до какво можем да стигнем в мисленето си или в продукцията си. Много съм благодарна на Борислава, защото тя ме покани на фестивала в Правец и тя е в основата на тази опера, в създаването на „Каменният пир“, която трябваше да бъде „Дон Жуан 21“.

Албена Петрович-Врачанска /л/ и проф. Борислава Танева /д/ на фестивала "Софийски музикални седмици", снимка: Стефан Джамбазов

Тя е много интересна като композитор, но няма време да композира. Всичко това, което е написала е много хубаво, много музикално и много репертоарно. Тя се занимава с това преподаване, което аз понякога наричам „губене на време“. Но тя обича да си „губи“ времето. Сега в момента се е заела да оправя държавата, културата на държавата /проф. Танева в момента е зам. министър на културата в мандата на служебното правителство/. Това е също губене на време. Затова тя не композира постоянно, а е един прекрасен композитор. Тя раздава от себе си много повече, а колко губи за себе си – не знам“. Не без съчувствие казва Албена Врачанска.

Винаги, когато сме разговаря с творци сме ги питали за техните учители, защото знаем и оценяваме ролята им за изграждането на един талант и пътя му напред, независимо дали става дума за изкуство или наука. Сега питаме и Маестра Врачанска за нейните учители и как още на 14 години тръгва към композирането покрай пианото или… “При мен стана обратното, понеже моят дядо Андрей Врачански, фолклорен композитор, не точно, но всички в България знаят какво твореше Андрей Врачански, както Дико Илиев пишеше произведения за духов оркестър. Дядо ми постоянно пишеше ноти и ги пишеше, директно с мастило. Не употребяваше молив, имаше си мастилница и перо. И аз като съм била на 4, 5, 6 години постоянно виждах дядо ми да пише ноти. И като отидох при родителите ми, баба ми и дядо ми отгледаха, видях как баща ми пишеш ноти. Той правеше аранжименти. Като малко дете не съм знаела разликата между композиране и аранжиране. В моя детски свят писането на ноти, писането на букви, когато започнах вече училище в първи клас бяха едно и също действие. Писането си е писане и животът не може да съществува без това писане на ноти и букви. За мен беше съвсем нормално и когато получих пиано някъде на 9-10 години, съвсем интуитивно започнах да си пиша нотите. А нивото на тогавашния солфеж не е било такова, че да мога да го познавам достатъчно. Моето обучение по солфеж е започнало с композиция. Това е историята.“ Но историята продължава, дори малко необичайно.

„Моят истински учител беше Пламен Джуров. При Александър Райчев, официално съм била негова студентка в Академията, в неговия клас по композиция. Пламен Джуров не е предаваше композиция тогава, а само дирижиране. Всъщност той е бил мой учител по композиция, когато съм била дете – 13-14 годишна. Той ми е предавал композиция по не��овия си начин с нестандартен подход. Пламен Джуров ми отвори очите за съвременна музика. Той не ми е преподавал, както се преподава в училище или в Академията, а творчески да гледам на нещата и ми е показал, че има съвременна музика. Директно преди да познавам класическата композиция – това беше шанс.

Проф. Пламен Джуров, снимка: Стефан Джамбазов

Пламен Джуров ми даде странна задача като за млад композитор на 14 години – да напиша пиеса за флейта и туба. И досега това е като един мой водещ композиторски стил – тембровото търсене, което е странно за едно дете. Той не ми каза пиши за пиано, аз като пианистка. А каза напиши за флейта и туба. Не се уплаших, щом учителят е казал. И композирах. Между малкото хора, които са ми повлияли особено за изграждането ми като творец е Лазар Николов /1922-2005/, който ми преподаваше партитури. Беше много добър човек с голямо сърце, но беше безкомпромисен, може би и полският композитор Витолд Лютославски /1913-1994/, от когото бях много силно повлияна в определени периоди“.

Питаме я „А как е сега?“. “Сега си имам нещо мое си, събрано като в каталог от всички неща, които съм видяла, прочела, преосмислила. Постоянно работя. Когато имам някаква творческа задача, работя по всяко време. Дори когато правя нещо друго на втори план нещо работи какво да ползвам в музиката си. При мен това е съвсем рационален процес, докато намеря момента на вдъхновението и творческата енергия. Но процесът е много рационален. Не мога да кажа, че очаквам вдъхновението да дойде. Когато си почивам, не слушам музика. Чета книги, разхождам се. Когато слушам музика, имам много добър слух и нещо в мен пише ноти или се занимава със солфеж. Всяка музика, която чувам я виждам на партитура“. С усмивка искрено казва композиторката.

Албена Петрович-Врачанска в зала "България" на фестивала "Софийски музикални седмици%, снимка: Стефан Джамбазов

И традиционно на финала на нашия разговор, колкото и да е шаблонно ни е интересно какво ѝ предстои. “Поръчаха ми една пиеса, която трябва да бъде представена на 1 октомври в театъра на Люксембург. Тя е на тема „Има ли живот след смъртта?“ Посетих много гробници от Долината на тракийските царе, доста такива места и посветих няколко месеца на изследване на темата. Купих си и книги на тази тема, за да мога да си обогатявам вдъхновението. Това е, което завършвам в момента. Темата е ужасно дълбока, не знаех откъде да я подхвана. Много месеци ми отне, за да направя нещо. Сега трябва да види бял свят – между 1-5 октомври ще има пет представления. Моята пиеса е кратка 10-15 минути, така е зададена. Другите пиеси в спектакъла са вече създадени. Включени са и поетични текстове. Ще е като спектакъл на траурно шествие, музикантите ще излизат един след друг на сцената, но ще е радостно шествие, защото отвъд…“. Оставяме многоточие.

И в България ще има изпълнения, има проекти. Обменят идеи с изключителните музиканти с разбиране към съвременна музика от „MYX’D“, камерен ансамбъл, ориентиран към съвременната музика. Музикантите от състава: цигуларите Смиляна Лозанова и Юлиян Стоянов, кларнетистът Димитър Московски, виолончелистът Кристиян Чернев и пианистът Мирослав Георгиев изповядват философията, че да служиш на музиката означава да я споделяш с много хора. Обединени от идеята да създават уникални преживявания за своите слушатели, членовете на „MYX’D“ целят да поднесат класическата музика по спонтанен и интригуващ за възприятията на съвременния човек начин. Това е вдъхновяващо за Албена Врачанска. Но всичко предстои…

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

[vprki]

Трийсет и седмата „Аполония“ - с любов и вдъхновение под открито небе

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откриват 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува отново и, както миналата 2020 заради пандемията от Covid-19, ще бъде изцяло открито.

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма.се намери изход. Българските артисти с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 37-то издание на феста, а когато преди две години попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 37- то издание, заради неизвестността от развитието на пандемията. Питаме я сега в контекста на един от традиционните вече от години акценти в програмата: „Каква е нейната цена успеха „Празниците на изкуствата Аполония“ да са толкова обичани, чакани?“.

Маргарита Димитрова, снимка: архив на фондация "Аполония"

А тя е лаконична: „ Работа, познание, работа, любов, работа!“. Отбелязва, че тази година програмата е била подготвена отдавна и бързо. Артистите от различните изкуства обичат и за тях е удоволствие и чест да са участници на Празниците в Созопол. А ние знаем, че Маргарита Димитрова и нейният екип сътрудници ден след финала на поредната „Аполония“ тръгват в подготовката на новата. Дори често имат планове и уговорки за следващи години. Стандарти!

И така, откриването е на 30 август в Амфитеатъра на Созопол с концерт на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, който тази година отбелязва 60 години от създаването си с диригент маестро Пламен Джуров. Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Софийски солисти са своеобразна лаборатория за изпълнения на съвременна българска и чуждестранна музика. Ансамбълът многократно прави интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън и други. В същото време за него са написани и много български произведения от Васил Казанджиев, Александър Райчев, Емил Табаков. Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. Софийски солисти са носители на всички български награди и много международни отличия.

Пламен Джуров на репетиция със "Софийски солисти" в зала "България", снимка: Стефан Джамбазов

Солистка на концерта на Празниците е талантливата ни прекрасна цигуларка Лия Петрова, която свири на великолепната цигулка Хелиос на Карло Бергонци от 1735. А както каза Маргарита Димитрова „оркестърът я обича и тя ги обича“. Само припомняме, че преди време „Софийски солисти“ и Лия Петрова направиха бляскаво едномесечно турне в Япония. А преди малко повече от месец в рамките на 52-рия Международен фестивал „Софийски музикални седмици Ансамбълът под диригентството на маестро Джуров изпълни забележителна програма в зала „България“ -две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ и забележителната 14-та симфония на Дмитрий Шостакович. „Софийски солисти“ начело с Пламен Джуров с�� от честите гости на Празниците и винаги са прекрасни програми и великолепни солисти. Любов!. Тази година в програмата на откриването ще бъдат изпълнени произведения на Телеман, Сен-Санс, Бела Барток, Холст.

Да, един от акцентите на Празниците са годишнините. Стогодишнината на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ ще бъде отбелязана с концерта на 31август от 19 часа в Амфитеатър на Джаз сектет, ръководен от прекрасния музикант Михаил Йосифов и негови студенти. Този концерт е част от великолепната програма на Академията през юбилейната 2021, в която младите музиканти и преподавателите им показаха вековния дух на българската Алма Матер на музиката. Най-младият ректор в история ѝ проф. Сава Димитров с амбиция и въображение налага смисъла и истинското ѝ място в културния облик на страната ни. Един друг юбилей, който отбелязва целия свят, особено Аржентина – 100 години от рождението на Астор Пиацола е в програмата на „Аполония“ на 3 септември от 21 часа на Амфитеатъра. Изпълнителите - Йован Богославлевич (Сърбия) цигулка, Цветан Недялков китара, Маргарита Калчева контрабас, Матиас Гонзалес (Аржентина) бандонеон, Людмил Ангелов пиано. Не за първи път Пиацола е в програма на фестивала. През 2017 година Софийски солисти заедно със знаменитите Красимир Щерев /акордеон/ и Георги Василев /китара/ изпълниха двойния концерт на Астор Пиацола за китара, бандонеон и струнен оркестър.

Живко Петров /л/ и Людмил Ангелов /д/ на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

А маестро Ангелов има специално отношение към аржентинския композитор и за „въпреки.com” по повод годишнината на Пиацола, роден на 11 март 1921 г. сподели: „Неговата музика ми беше позната отдавна и винаги ми е харесвала. Но в момента, в който започнах да я изпълнявам, усетих онова много специално привличане, което определени автори ми оказват. Това мигновено емоционално въздействие на музиката му, абсолютно директната емоция, е вероятно едно от най-големите ѝ качества. Свирил съм многократно негови произведения, с различни формации, и не преставам да ѝ се възхищавам и обичам“. За Людмил Ангелов ще споменем и малко по-късно.

В контекста на годишнините на „Празниците“ ще отбележат и един тъжен юбилей – 30 години от смъртта на признатия за от най-великите вокалисти Фреди Меркюри на 4 септември от 21 часа в Амфитеатъра. Точно 30 години след като Фреди Меркюри отлетя от този свят, българските музиканти почитат великите Queen. Acoustic Queen Project включва над двайсет от най-големите хитове на групата. Те ще прозвучат за пръв път на „Аполония“. Това е една от премиерите в Созопол. Тръгнахме с Фреди на минорна вълна и затова не можем да не споменем като акцент в програмата два вълнуващи концерта за талантливи хора, загубили битката с Корона вируса. На 2 септември от 21 часа в Амфитеатъра „В памет на Димо Стоянов - P.I.F.“ с участието на Ерсин Мустафов, Влади Ампов – Графа, Влади Михайлов, Дичо. А групата написаха: „Миналата година, няколко дни преди Коледа почина Димо Стоянов, вокалист на P.I.F., всеотдаен музикант, безрезервно вярващ и подкрепящ младите, човекът, който прибираше сутрин звездите…Този концерт е посветен на него.“. А на 4 септември от 19 часа в Амфитеатъра е концертът „Спомен за Камен Чанев“ с участието на Иван Момиров, Кирил Манолов /един от най-близките му приятели/, Юлиян Константинов и Вяра Шуперлиева пиано.В края на ноември 2020 се сбогувахме с Камен Чанев, певеца, покорил с гласа си световните сцени, изключителния професионалист и скъп приятел. Камен Чанев беше най-успешният български тенор с международна кариера. Той беше солист на Националната опера и балет – София и на Пражката опера. Завършва Националната музикална академия Проф. Панчо Владигеров. Специализира в Римската академия за изкуство и култура при Борис Христов. Работил е с Александрина Милчева, Гена Димитрова, Леоне Маджера . Лауреат е на конкурса Йоси Бьорлинг, Швеция. Името му се свързва преди всичко със сцените на Виенската Щатсопера и Арена Ди Верона, гостува и на големите оперни театри в Европа, Азия и САЩ.Неговата звезда продължава ярко да блести, красивият му глас звучи в спомена за великолепните и неповторими образи, които създаде…

Ако се вгледаме детайлно в Програмата на Празниците, те е винаги имат някак своя драматургия, а не само акценти. Тази година се налага в концертите и квартетът. С усмивка Маргарита Димитрова казва дали е на добро тази четворка. Убеждаваме я, че с такива програми и изпълнители не може да не е за добро. На 1 септември от 19 часа в Амфитеатъра са Клавирните квартети на Йоханес Брамс със звездни музиканти Лия Петрова - цигулка, Румен Цветков - виола, Александър Сомов - виолончело и Людмил Ангелов – пиано.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

Маестро Ангелов и първият носител на наградата на фондация „Аполония“ Аполон Токсофорос и почти всяка година в Созопол ни радва с концертите си – рецитали или съвместно със забележителни музиканти Александрина Пендачанска, Веско Пантелеев-Ешкенази, Живко Петров… А на 31 август четиримата пианисти, които ни възхитиха още през 2015 година зала 1 на НДК Ангел Заберски, Георги Черкин, Живко Петров и Иван Янъков ще са специалният квартет, който в изпълненията си преплита класиката и джаза виртуозно. Прекрасни музиканти – челисти Атанас Кръстев, Виктор Трайков, Теодора Атанасова и Момчил Пандев, обединени в Underground Cello Quartet премиерно ще ни представят програмата си. Вълнуващо, нали? Но и да пропускаме и рецитала на изключително талантливия пианист Сергей Редкин на 3 септември. Той има забележителна кариера, а тази година спечели втора награда на един от най-престижните музикални конкурси Кралица Елизабет в Брюксел, Белгия.

Очакват ни и други премиери в киното, в литературата и не само. Една е много специална, поне за нас – „Ангелски хроники“ е първата книга на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров на 2 септември от 19 часа в двора на ��удожествената галерия.

Найден Тодоров, снимка: Кирил Христов

Тогава ще бъде представена и последната книга на Мария Касимова-Моасе “Записки от Шато Лакрот“. И двете на издателство „Колибри“. А на 5 септември на същото място и в същия час Георги Господинов ще представи най-новата си книга „В пукнатините на канона“ на издателство „Жанет 45“. Час преди това от него ще научим и как е минал майсторския му клас, към който има изключителен интерес, както сподели Маргарита Димитрова.

На 2 септември от 22 часа в лятното кино предпремиерно ще гледаме филма „Февруари“ на Камен Калев. Да не забравяме и документалното кино, пристрастие на селекционера на филмовата програма на Празниците“ проф. Божидар Манов. На 1 септември от 20 часа е премиерата на документалния филм „Живот от живота“ на Стефан Командарев, посветен на драматичната тема за донорството в България.

Стефан Командарев /л/ и Божидар Манов /д/ на "Аполония", снимка Стефан Джамбазов

За втори път след 2019 година майсторски клас ще има и Александрина Пендачанска. Тогава на концерта на учениците ѝ тя каза, че открила за себе си, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм го научила от майка ми /Валери Попова/ и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни и вълнуващи срещи с публиката. Те предстоят, като първата среща е с маестро Пламен Джуров и Софийски солисти, ще чуем писателя Захари Карабашлиев, ще почетем Камен Чанев…Ще си припомним забележителното списание за култура на БТА ЛИК, което спря през 2013 година. После се появи с един два специализирани броя, но сега на „Аполония“ генералният директор на Агенцията Кирил Вълчев ще съобщи неговото възраждане. Специално за “въпреки.com” той написа: „БТА ще представи броя на завръщащото се емблематично за българската култура списание “ЛИК”, посветен на изкуството по време на пандемията, на “Аполония” в Созопол.

Маргарита Димитрова и Кирил Вълчев, снимка: БТА

Аполон е едновременно покровител на изкуствата и предводител на музите, но и лечител, включително срещу чума. Според мита през Троянската война той девет дни изпращал със стрели чума в лагера на ахейците, а след жертвоприношения за омилостивяването му спрял заразата. Аполон спрял и чумата в Атина след като загинали 100 хиляди души и полисът загубил Пелопонеската война срещу Спарта през V век преди Христа, за която чума Тукидид пише, че била “толкова голяма и страшна като заплаха, че в човешката памет няма сравнима с нея”. Двете начала в Аполон - на изкуството и на лечителството намерили продължение в синовете му - най-великия певец на Древностра Орфей и бога на медицината Асклепий. На “Аполония” със списание “ЛИК” за изкуството през пандемията БТА иска да покаже, че изкуството лекува и грижата за душата ни е лекарство, което е не по-малко важно от лечението на телата ни. За да “ваксинира” с новини за изкуството през тази година БТА създава и нова редакция за знание и култура, наречена “ЛИК” по името на емблематичното списание, издавано от националната информационна агенция на България. “Post nubila Phoebus” (“След мрачно време - Феб”), ни уверява древната сентенция как след неприятностите идва Феб (Слънце, както наричали Аполон). Със следващия брой на “ЛИК” БТА планира да покаже, че това е вярно, като разкаже за идващата в края на лятото “Аполония” в Созопол“. На добър час на ЛИК, списание, създадено още през далечната 1965 година, което винаги очаквахме и четяхме, като бързахме и да се абонираме, за да го имаме…

И за финал на този въвеждащ текст към 37-то издание на Празниците на изкуствата Аполония за една изненада и необичайно представена, която ни очаква от 31 август в двора на Художествената галерия – Фотоизложба на Димитър Караниколов „Нечовешки поглед“, куратор Елена Филипчева. Той е архитект и любител травъл фотограф. Завършва архитектура в София през 2002 и специализира в Oosterhuis NL – Ротердам. През 2004-2006 работи за Foster+Partners – Лондон, след което създава студио MESHROOM за архитектурни визуализации. Той води уъркшопи за постпродукция и експериментира с интериорен дизайн и създаване на мобилни игри. Неговият проект Loft 9b е номиниран за най-добър проект на Archilovers за 2015, а фотографите му са публикувани от National Geographic, Lonely Planet, Fubiz и Designboom.

Димитър Караниколов, снимка: архив на фондация "Аполония"

В последните години пътува на специализирани фотографски експедиции в Монголия, Мианмар, Ботсвана, Исландия, Етиопия и други в опит да заснеме автентични места и хора и непознати гледни точки със своя дрон. През 2019 печели IPA (International Photography Awards) в категорията травъл фотография, а през 2020 става Aerial Photographer of the Year в категория изящно изкуство. До момента има 4 самостоятелни фотоизложби.

И ако миналата година винилите със снимките от фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ (светла да е паметта и на двамата, обичаха/обичат Аполонския Созопол) бяха изложени на оградата на двора, сега фотографиите на Димитър Караниколов ще са на земята. И посетителите ще ги гледат „отгоре“, като дронове ниско летящи, ако можем да си го представим с повече въображение…

Фотография на Димитър Караниколов, снимка: архив

И да очакваме в деня на откриването на Празниците новия носител на наградата Аполон Токсофорос.

Не е възможно да разкажем за всички вълнуващи събития на „Аполония“ - повече за програмата на фестивала може да прочетете на https://apollonia.bg/.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фондация „Аполония“

[vprki]

Критичен поглед: „Ковидната“ 2020 – предизвикателства и възможности за изкуството и културата – II част

2020 година беше много объркана и тежка за света, включително за културата и изкуството. Така беше и за България и за всеки от нас. А неизвестните за 2021 остават, засега, под този знак. Не става дума само за противоепидемични мерки, а за това какво се случва с нас и как да продължим напред, ВЪПРЕКИ!

Да се върнем малко във времето, не от сантимент, а като напомняне, най-вече на себе си. 13 март 2020 – топъл мартенски ден, пролетта идваше. Ние заедно с приятели и колеги в градината на едно от най-приятните кафенета на София на открито. Градината е цялата в цъфнали иглики. Заедно споделяме личните си проекти, общите си планове. Ние – току-що сме подписали договора си с Програма „Европа“ 2020 за проекта ни „Културата като толерантност“, чието финално събитие с ученици и великолепни артисти и музиканти предстои на 16 май…

Маестро Найден Тодоров онлайн - снимка Стефан Джамбазов

И изведнъж – извънредно положение заради Covid-19, а уж Китай беше далеч, но живеем в глобален свят. А смелите иглики бяха все така красиви и се радваха на мартенското слънце. И светът се затвори за култура и изкуство и не само. Не, това беше на първо четене – изкуството се оказа по-силно, защото то влезе в нашите домове и ние останахме вярната публика, макар и от вкъщи. В този контекст Софийска филхармония, начело с директора си маестро Найден Тодоров ни върна към най-силните си концерти, които изпълваха докрай зала „България“. Създадоха и рубриката „Без маска“ отново онлайн, за да се срещаме и да си говорим за музика с надеждата, че доброто предстои. Обичайната пресконференция за плановете на Филхармонията в края на сезона също беше онлайн. Маестро Найденов обеща с надежда, че ще открият сезона на 5 септември със знаменитото сопрано Диана Дамрау под диригентството на великолепния български диригент Павел Балев с ярка кариера  на сцените в Европа.

Диана Дамрау и Никола Тесте - снимка архив

И въпреки опасенията на директора на Софийска филхармония имахме щастието да слушаме и гледаме великолепната певица със световна слава. И нещо не по-малко важно – за същия хонорар тя пя в два концерта, за да може българската публика да преживее изкуството ѝ, въпреки ограниченията на пандемията за непълна зала през стол и с маска. Големите и затова са големи. Зала „България“ отвори вратите си за концерти със знаменити солисти и великолепни програми заедно със световни състави като Берлинска, и Виенска филхармония.

А по повод ситуацията в началото на лятото, без да предполага каква втора вълна на пандемията ще ни сполети през есента Маестро Найденов пророкува: „Това е изключително нова ситуация за всички нас не само в България, но и в целия свят. Очевидно, че ще има някакво пренастройване на всички нас. Има и доста притеснения. Първото притеснение е, че ние се страхуваме от неизвестното. Неизвестното сега е до кога ще продължи всичко това – първо кога ще свърши кризата и после до кога ще продължи заразата. Ние искаме да разберем кога ще продължим, за да се настроим. На финала на тази среща с публиката, макар и само виртуална, той е категоричен, че демокрацията е невъзможна без образование и култура. „Културата не е забава, не е делегиран бюджет. Културата формира нашето мислене – да сме отговорни“. Цитира и един от бащите на Американската конституция Бенджамин Франклин: „Който предпочита сигурност пред свобода, не заслужава и двете“. 

Борис Белкин - снимка архив

И отново в края на ноември зала „България“ затвори врати…Вече имахме шанса да чуем великолепни, световни музиканти като пианиста Андрей Гаврилов, цигуларя Борис Белкин, нашия Светлин Русев, интерпретациите на диригенти от ранга на Саша Гьотцел, Емил Табаков. А в залата хората бяха с маски, през място, на щимовете на оркестрантите висяха маски и музикантите бяха раздалечени един от друг. Така беше и на концертите на Музикалния международен фестивал „Варненско лято“. Тъжно, но все пак, случващото се…А в пролетните дни на отминаващата година, когато си мислехме, че ни се случва лошото, което ще отмине с лятото знаменитите оперни певци немският тенор Йонас Кауфман и френският баритон Людовик Тезие инициираха петиция в подкрепа на изкуството на Стария континент. Те се обърнаха към политиците от Европейския съюз и европейските правителства и призоваваха самите граждани да реагират, като положат подписа си в платформата change.org. Те приканиха да се подпише петицията, за да се изрази подкрепа към идеята за „едно общество, в което красотата и културата не трябва да изчезват, и за една Европа, която е длъжна да запази най-красивото наследство на собствената си цивилизация – Изкуството“. Според тях, интернет – излъчванията принудително наложени от пандемията не могат да заменят срещата с живото изкуство.

Йонас Кауфман и Людовик Тезие - снимка архив  

А за първи път след като оркестрите в Европа замлъкнаха, по известни на всички нас причини Берлинската филхармония изнесе истински концерт в знаменитата си зала на 1 май. Това беше юбилейният 30 - Европейски концерт на оркестъра, който трябваше да бъде в залата на Израелската филхармония. Филхармониците изпълниха под ръководството на своя главен диригент Кирил Петренко музика на Арво Пярт, Дьорд Лигети, Самюъл Барбър и Густав Малер. Четвъртата симфония на Малер, която е за състав от над 100 инструменталисти, те изсвириха с 13 музиканти и солистка сопраното Кристиане Карг. Звучаха изключително, а публиката ги следеше в интернет.  Но музикантите бяха на сцената на първата зала, която отвори вратите си отново, Въпреки! Но през ноември Берлинска филхармония отново затвори вратите си за концерти и публика, както и залите в цяла Европа и голяма част от света…

Кирил Петренко - снимка архив

На последния концерт на Берлинските филхармоници на 31 октомври заради втория lockdown на финала бе добавено още едно извънредно произведение в края на програмата, посветено на решението да се спре концертната дейност в Германия през месец ноември. Това произведение сякаш е крещящ поздрав към всички политици по света. След него, въпреки грандиозния аплауз на публиката, оркестърът и диригентът просто си тръгнаха в мълчание и напуснаха сцената. Произведението бе „4.33” от американския композитор Джон Кейдж. 4.33 минути пълна тишина в три движения, за да не забравяме силата на музиката. Кейдж композира парчето през 1952 за който и да е инструмент или за комбинация от инструменти. Самият той определя „4.33“ като най-значимото си произведение. Според някои музиковеди „4.33“ е проекция на заниманията му с дзен будизъм и идеята му, че във всеки звук може да има музика. Тишината е основна част от музиката на Джон Кейдж и може да се чуе още в първото му произведение „The Duet for Two Flutes“ от 1934 година.

Доц. Илия Граматиков - снимка Стефан Джамбазов

Междувременно през пролетта беше отложен един от на знаменитите ни международни фестивали „Мартенски музикални дни“ в Русе уж за септември, но в крайна сметка беше отменен. А сега живеем с надеждата да има. Подготвена беше програмата за 60-то издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни” през 2021 година, ако обстоятелствата позволяват, ще се проведе от 12 до 28 март 2021 г. Музикалният „Варненско лято“ – най-дългогодишният в България се състоя с великолепни концерти и спектакли, но беше тъжна гледката на разредените и с маски посетители…С много усилия и без чуждестранно участие се състоя и обичания „Софийски музикални седмици“ с много силна камерна програма. Организаторите специално отделиха внимание на книгите, посветени на големи български музиканти с автори водещи музиколози, събития, които не само разшириха богатата програма на фестивала, а са и сериозен принос в музикознанието.

Сред тях особено се открои премиерата на забележителното изследване на доц. Илия Граматиков „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: Сюреалистични препрочити на музикалната история“. Авторът каза тогава, че е „написал книгата като един бароков концерт, въображаем. Това, което аз направих е да си представите, че сте в един театър и докато тече този концерт отзад има декори, които се сменят“. Само по себе си изданието е произведение на изкуството, благодарение на художника Ясен Панов с проект с над 250 авторски илюстрации и над четиристотин цветни страници, направени специално за книгата. Художникът беше лаконичен: „Поисках да направя не само една корица, а нещо по-сериозно и тя да не бъде една скучна научна книга, която остава в библиотеката и никой не я отваря.“

Георги Арнаудов със забележителното изследване на Илия Граматиков, което е и полиграфичен уникат - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки ситуацията, въпреки съобщенията за отменени концерти и гостув��ния на знаменити музиканти, усилията, самоотвержеността на личности като маестро Людмил Ангелов направиха възможни прекрасни събития. Тъжно е, когато той е на сцената и свири с маска и на публиката липсва емоционалното му преживявания. Но, все пак в това нелеко време той успя с десетото издание на фестивала „Пиано Екстраваганца” и второто издание на камерния музикален фестивал „Камералия” в сътрудничество със Софийска филхармония с прекрасна музика. Колкото и да е парадоксално за първи път на сцената свириха заедно маестро Ангелов и знаменитият ни цигулар маестро Минчо Минчев с изящна програма. И двамата дариха парите от хонорарите си от петте концерта в страната на фондация „Панчо Владигеров“, юридическото лице, организатор на Международния конкурс за пианисти и цигулари в Шумен. Изключителен жест в сложната ситуация за културата и изкуството!

Проф. Сава Димитров - снимка Стефан Джамбазов

В края на годината проф. Сава Димитров, който беше избран за ректор на НМА „Панчо Владигеров“, реализира мечтата си да организира Първия международен конкурс за кларинетисти, макар и онлайн! В началото на годината преди Корона вируса да промени живота ни той обяви амбицията си за конкурса, който трябваше да се състои от 21 до 27 април с домакинството на Академията и зала „България“. Тогава в разговор за „въпреки.com” той сподели: „Исках да го отбележа, трябваше да го отбележа. Идеята беше, че исках да отбележа датата, исках да отбележа годишнината“. Той организира конкурса в памет на своя дядо, създател българската кларинетна школа, на когото е кръстен. И продължи: „Първото, което ми дойде като музикант в главата беше да направим един хубав концерт. Композирахме концерта, измислихме го така, че действително да отговаря на онази част от представата МИ и представата НИ за дядо ми проф. Сава Димитров /1919-2008/. 

Проф. Сава Димитров /1919-2008/ - снимка архив на фондацията

Той е музикант, няма по-логичен начин да отбележим подобна годишнина. Но той е фигура, по-голяма от един изпълнител или от човек, който е успял да създаде след себе си имените музиканти. Той има основна роля в общото съграждане на Музикалната академия в това, което първоначално се е получило като искра да имаме днес Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, която днес се гордее с възпитаниците си. Той е един от хората, които е съградил тези имена, с които ние се гордеем. Той е един от малкото професори в Академията, които е създал собствен, оригинален към днешна дата, дори може да го наречем национален стил. Първо на преподаване, второ на интерпретация и създаването на подобно отношение към музиката, което е важно. Важно е, защото той създава школа.Той създава базата, върху която ние като преподаватели да стъпим, за да продължим да развиваме талантливите деца, занимаващи се с музика, занимаващи се с кларинет. В този смисъл си представих, че един концерт би бил прекрасно нещо, но би бил само едно добро начало“.

Проф. Петко Радев /1933-2017/ - снимка архив на фондацията

Така решава да организира конкурса и в памет на баща си проф. Димитър Димитров /1947-2012/ и Петко Радев /1933-2017/, дългогодишен водач кларинетист на оркестъра на Миланската Скала и Софийска филхармония. Стана невъзможен конкурсът през април и се отложи за ноември, Но втората вълна на пандемията наложи други правила и през декември мащабно с артистизъм и талантливи музиканти от много страни той се състоя. В обичайна ситуация, вероятно, би се ограничил с интереса главно на специалистите, а сега беше достъпен и видян в различни страни по света. По-подробно пишем за конкурса за млади кларнетисти /в различни възрастови категории до 26 години/, защото е доказателство как могат да се приемат предизвикателствата в сложно, дори мъчително време, но да сбъднеш мечтата си, когато обичаш това, което правиш и си му се посветил, без да се отклоняваш от максимализма си, както успя проф. Сава Димитров. Да пожелаем на него и на публиката среща на живо с талантливите млади музиканти.

“Електра” - снимка архив Софийска опера и балет

В края на годината беше българската премиера на „Електра” от Рихард Щраус в Софийската опера и балет, 111 години след нейната световна премиера. Нарекоха събитието сензация. Режисьорът Пламен Карталов, генерален директор на театъра продължава да плува в дълбоките води на оперната литература, след като вече е поставил „Пръстенът“, „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“ от Рихард Вагнер. Но сега в сложната ситуация, когато в плановете на Националната опера премиерата трябваше да бъде през пролетта, съставът се справи блестящо, макар и необичайно. Строгите хигиенни изисквания бяха спазени, което пролича и от факта, че оркестърът беше разположен върху покритие в партера и в леко спуснатата оркестрина, а публиката беше на балконите. А имаше и спектакли само с пиано – изключително изпитание!

Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов на “Аполония” 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Да се върнем за малко в края на лятото, когато като че имахме надежда, че най-лошото е зад гърба ни. В първата част на годишния ни обзор споменахме Празниците на изкуствата „Аполония“, които се проведоха с пълния си блясък, макар и само на открито. Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов с участието на маестро Людмил Ангелов и Белослава. Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с публика амфитеатър в Созопол. Минути преди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на фестивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията.

Живко Петров и Людмил Ангелов на “Аполония” 2020 - снимка Стефан Джамбазов

За „въпреки.com“ Живко сподели тогава: „Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”, музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ни връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”.

Авишай Коен трио на Пловдив джаз фест 2020 - снимка Стефан Джамбазов

А дни преди втората вълна отново да затвори залите през ноември на Пловдив Джаз фест, организиран от певицата и радиоводеща Мирослава Кацарова имахме шанса да видим и чуем изключителния израелски басист Авишай Коен и неговото трио. За жалост залата на Културен дом „Борис Христов“ беше с 30% от местата заради противоепидемичните мерки, но Коен изнесе и безплатни. И сподели в разговор с нашите приятели и партньори от Джаз ФМ радио: „Ролята на музиката е по-важна от всякога. Казвам това, което чувствам и знам, че много хора усещат нещата по същия начин – нуждаем се от музика още повече. За мен е важно, че сега съм в България, защото в момента никой никъде не свири, а аз съм тук и имах концерт предишната вечер. Реших да изнеса концерти в три поредни вечери безплатно тук в Bee Bop Café, взех това решение току-що. Това е усещането ми за времето, в което живеем. Не ме интересуват парите, така или иначе няма пари в цялата тази работа. Парите никога н�� са били мой приоритет. Аз просто обичам това, което правя. Душите ни имат нужда от музика. Така че бих свирил за всеки, за когото имам възможност да го направя, включително и за себе си._ _Винаги става дума за вътрешна потребност. Оказа се, че сме попаднали в ситуация, която не позволява на живота да продължи както беше преди. Основната трагедия за нас музикантите е да не можем да правим това, с което се занимаваме. Така че се опитах да намеря обходен маршрут и да покажа на себе си и на моите почитатели, че винаги има път, винаги има начин!“.

Авишай Коен - снимка Стефан Джамбазов

В тази втора част на обзора ни за сложната 2020, без да можем с леко сърце да планираме идващата 2021, ще върнем за кратко към литературата, за която вече споделихме усещанията си. Невъзможно е да пишем за всичко издадено, прочетено, изживяно. Но все пак не може да не отбележим финеса и последователността на Издателството ��а поезия „ДА“ на Силвия Чолева и съмишлениците ѝ. Поезията ни беше по-необходима в принудителното усамотение не само за размисъл, а и за разбиране и овладяване на собствените ни емоции. Издадените книги в избора на автори, художествено оформление на „ДА“ са бутикови и като преживяване.

Ще цитираме Силвия Чолева от преди години за „въпреки.com”:  „За мен е важно тези книги да стигнат до тези, които ще ги усетят. И ако мъничко се разшири кръгът, ще съм благодарна на Господ. Наистина хората не си дават сметка колко ще им помогне поезията практически в живота, далеч повече от успокоителни, от други забавления, от екстремни преживявания. За мен човек има нужда от точно такава духовна храна, а не просто от фалшиви заместители. Те за момента уж ти действат, обаче след това разбираш, че всъщност кънти на кухо._ _Искам читателят да е активен, това за мен е много важно, тоест не мога да го оставя така: „айде, сега чети си и се радвай. Не, я сега се понапъни малко“. Умберто Еко беше казал в някакво интервю преди години: „Ама кой ви е казал, че четенето е лесна работа, Четенето е трудно, четенето е усилие, за това много хора не четат, а други четат.““.

Тази година сред издадените книги е специално мястото на поезията на София Бранц /1949-2015/ с „Преди да се затворят времената“ и великолепната корица на Надежда Олег Ляхова. И само един цитат /София Бранц беше и изключителна преводачка от руски с преводи на Исак Бабел, Борис Пастернак – б.а./

„Докато още сме със имена,

преди да се затворят времената,

преди да знаем кой къде е вписан и откъде ще бъде заличен…“

Издателство „Жанет 45“ продължава също да издава поезия, главно българска. Великолепната едновременно емоционална и мъдра стихосбирката „Малкият свят, големият свят“ на Надежда Радулова получи в края на годината Националната награда за поезия „Иван Николов“. За книгата редакторката ѝ Биляна Курташева написа: „Надежда Радулова ни повежда през "мъгла и залез, вятър и поезия", за да се учим да живеем с мъртвите и да сдобряваме детето до нас с детето в себе си.". Преди години в разговор с нея за „въпреки.com” ѝ цитирахме неин стих, който сега звучи, може би по-силно „Балканите са дъно на отдавна пресъхнало море…”,който по особен начин ни беше развълнувал, дори натъжил като хора от този край на Европа и света.

Но Надя Радулова внесе ведрост: „Човек може да се натъжи, на което и място по света да живее. Различни ще са причините, различен ще е ландшафтът,  пресъхналото море, което да го натъжи. Онзи ден попаднах на едно видео в YouTube, дори поставих връзка към него във фейсбук профила си, в което актьорът Бил Мъри с каска на главата е застанал насред една строителна площадка и чете стихотворения на работниците по време на почивка. Стихотворенията не са съобразени нито с мястото, нито с контекста, нито с аудиторията. В началото строителите като че ли се чувстват малко неудобно – ново им е, чоглаво… Постепенно влизат в четенето. Оживяват се. Когато Бил Мъри им прочита едно стихотворение на Емили Дикинсън, изведнъж  започват да ръкопляскат, лицата им се откриват. Като че ли за миг стават група, общност, не просто бригада, и дори накрая всеки от тях казва името си пред камерата. Замислих се как би протекло в България едно такова импровизирано и неадаптирано към средата четене и ми се струва, че би било същото. Защото разликата не е в хората. А в това, че тук липсва въображение в общуването. И в това за мен е големият ужас на общото ни живеене”. Актуално, нали?

Силвия Чолева на щанда на издателство “ДА” в НДК, когато имаше Панаир на книгата - снимка Стефан Джамбазов

На финала още един поетичен цитат от книгата „Адът е без изход“ на румънския поет Йоан Ес. Поп, публикувана от Поетично издателство „ДА“ преди време в превод на Лора Ненковска: „самотен човек до самотен човек.

                   така завършват битките и примирията.“

И още нещо – в предколедните, предпразнични карантинни дни, когато доста магазини не работеха, но пък други бяха отворени и се трупаха хора пред тях, имаше и нещо, което ни направи впечатление. В книжарниците също имаше хора – купуваха детски книжки и не само. А това е и надежда за бъдещето…≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Людмил Ангелов ни открива света на „забравената“ музика

„Опитвам да възродя интереса към автори, които, за съжаление, са останали в сянката на известните гении, които ги знаем и обичаме Моцарт, Бах, Бетовен, Брамс…“. Беше казал преди време забележителният ни музикант пианистът Людмил Ангелов за „въпреки.com”.

Той е изключително последователен и в това да ни открива нова музика, нови автори, позабравени във времето по различни обстоятелства, които не рядко ни поднася съдбата. Прави го не само на фестивала, организиран и продуциран от него „Пиано Екстраваганца“ от години, но и в солистичните си изяви с различни оркестри в България и Европа. Известен е в средите на меломаните в много страни с неговата откривателска и изследователска страст. На 16 януари заедно със Софийската филхармония и под диригентството на Владимир Кираджиев, той ще изпълни Първия концерт за пиано на Мориц Мошковски /1854-1925/,  за чийто втори живот Людмил Ангелов има огромна заслуга. Концертът е създаден от съвсем младия композитор през 1874 година. Той е роден във Вроцлав /тогава Бреслау/ в богата еврейска фамилия. Получава музикалното си образование в Берлинската консерватория. Той е бил цигулар и виртуозен пианист. През 1873 година е първият му солов концерт в Берлин и бързо получава признанието на виртуозен пианист. В тези години започва и да композира.

Първият му концерт за пиано е имал премиера отново в Берлин 1875 година и е бил високо оценен от самия Ференц Лист, който кани Мошковски да изпълнят заедно концерта, в транскрипция за две пиана. След тежко нервно разстройство от 1880 година спира концертната си дейност и се отдава на композиране. Канен е в Англия, Париж, избран е за член на Академи��та по изкуствата в Берлин. Установява се да живее в Париж. Здравето му се влошава непрекъснато и след 1910 година интересът към музиката му намалява, преживява и тежки лични трагедии със смъртта на съпругата и дъщеря му. Последните си години изживява в голяма бедност. И така остава почти забравен дълги десетилетия. В ранните творби на Мошковски се усеща влиянието на Шопен, Менделсон, Шуман, макар че в впоследствие си изработва свой стил. Дори големият полски пианист, композитор и политик, дори е бил министър председател на нова независима Полша 1919 година Игнаций Падаревски определя Мошковски като най-добрия композитор след Шопен, който ��нае как се пише за пиано. В продължение на много години творбите му са забравени, освен 15 етюди за пиано, опус 72, които се използват в педагогическата практика. Едва в последните години се наблюдава интерес към неговото творчество и по-специално към първия му концерт за пиано, за което безспорен принос има и маестро Людмил Ангелов.

Той  е от най-обичаните музиканти, всеки негов концерт у нас и в много други страни на авторитетни артистични сцени печели сърцата на меломаните със своята виртуозност и емоционални интерпретации.  И точно затова тогава в нашия разговор той сподели преди години: „Редом с големите имен има и много други, които не са имали късмета да бъдат познати от публиката. Може би вина затова имат и музикантите, защото не са ги изпълнявали достатъчно. И това е мисията на този фестивал /Пиано Ексраваганца –б.а./. Искам да постигна именно това – да убедя първо колеги-музиканти, че си заслужава да изпълняват подобни програми, а не само това, което публиката познава и очаква. Това е една важна мисия с оглед на това да възстановяваме културно наследство на света и да го представяме на публиката”. Разказа ни с повече детайли за това специално общество, чийто член е от години. Дори го нарича на шега тайно нещо като масонска ложа, което свързва хора с различни професии в името на музиката и нейното наследство.

„Обществото колекционери, не всички от тях са музиканти, но това са хора с определен интерес към откриване и запазване, дигитализиране на такива редки партитури. Някои от тях единствени копия, които се намират в библиотеки или понякога могат да бъдат намерени в антиквариати, или попаднали в кашони  с музика, с печатни партитури, които като втора употреба някъде се продават. Никой не им обръща внимание. Аз повече от 10 години съм част от това елитно общество на колекционери, но интересът ми към тази музика е още от 2000 година. Защо елитно, защото, наистина, тези хора полагат огромни усилия не само това, което малко или повече заслужено не е намерило своето място в концертните зали“. В много от музикалните интернет страници, когато се споменават имената на тези „позабравени“ композитори, които това общество се стреми да възроди за концертната сцена сред изпълнителите им авторитетно фигурира и Людмил Ангелов.

А сега по повод предстоящия концерт маестро Ангелов споделя: „Считан за повече от 100 години за загубен, манускриптът на неговата партитура беше открит случайно от мой приятел колекционер в Парижката библиотека. В последствие с маестро Кираджиев изготвихме редакцията на тази партитура, която беше издадена за първи път от френското издателство Symetrie в Лион. Последва първото съвременно изпълнение на творбата в Националната филхармония във Варшава, а по-късно реализирахме и студиен запис с оркестъра на Би Би Си в Глазгоу, издаден на компактдиск от британския лейбъл Hyperion“. А  разполага голям списък с подобни открития Сред произведенията, които получават нов  живот са и Четвъртият концерт за пиано на Николай Капустин, Концерт на Ернст Шелинг и Симфония по една планинска песен от Венсан д'Енди и много други. Много от тези позабравени автори в годините сме имали шанса да чуем на фестивала „Пиано Екстраваганца“, благодарение на маестро Ангелов и именити изпълнители от България и света. В тази посока е и сътрудничеството му със Софийска филхармония, с фестивала „Софийски музикални седмици“, с Русенска филхармония и други. Заедно с диригента Владимир Кираджиев са единствените интерпретатори засега на „Концерт за пиано и оркестър оп.3” от Мориц Мошковски. Концертът се счита за изгубен, докато в едно имение, заедно с други ранни творби и дневници, запазени в Френската Национална библиотека се намира саморъчно написаната ръкописната партитура.

В резултат идва „втората премиера” на концерта на 9 януари 2014 в залата на Варшавската филхармония с българския пианист Людмил Ангелов, диригента Владимир Кираджиев и Симфоничния оркестър на Жешовската филхармония „Артур Малавски”. Маестро Кираджиев завършва Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в София с оркестрово дирижиране при проф. Влади Симеонов, хорово дирижиране при проф. Ана Белчева и композиция при проф. Александър Танев. Специлизира дирижиране през 1983 при  знаменития проф. Курт Мазур в Лайпциг и Ваймар и при проф. Франко Ферара в Accademia Chigianna в Сиена. През 1986 е асистент на проф. Карл Остерайхер в майсторския му диригентски клас във Варна; през 1987-88 специализира при него в Университета за музика във Виена (Австрия). В творческия си път на диригент Владимир Кираджиев e ръководил различни симфонични оркестри и ансамбли за съвременна музика, а днес вече е сред най-търсените оперни и симфонични диригенти в Централна и Източна Европа. От 2008 до 2013 г. Владимир Кираджиев е артистичен директор на филхармонията в Жешов (Полша) и художествен ръководител на музикалния фестивал в Ланцут (Полша). От 2013 г. той е първи гост-диригент на Oперата в Шчечин, Полша. Споделяме тези подробности от неговата творческа биография, защото те показват колко много са общите интереси на диригента с тези на Людмил Ангелов, свързани с музиката и Полша.

Във втората част на концерта на 16 януари ще филхармониците ще изпълнят Симфония № 5 от Антонин Дворжак, творба не толкова често изпълнявана у нас. Написана само за шест седмици през юни и юли 1875, симфонията се нарежда сред онези произведения, които в епохата на късния деветнадесети век възраждат строежа на класическия симфоничен цикъл, изпълвайки го с ново романтично съдържание. Наричана често „Пасторална“ заради своето внушение за възхита от природата, както е и забележителната 6 симфония на Бетовен, до днес тя е сред най-често изпълняваните симфонии в световните концертни зали.

Людмил Ангелов и Найден Тодоров

Софийска филхармония, начело с директора си маестро Найден Тодоров заедно с музиканти от ранга на Людмил Ангелов, Веско Ешкенази други, между които чуждестранни виртуози в целия сезон смело ни въвежда и в не толкова познати произведения за българската публика. Само един пример – на 14 май програмата на концерта е Николай Капустин - Концерт за цигулка, пиано и струнен оркестър, Арнолд Шьонберг - "Просветлена нощ" оп.4 за струнен оркестър и Едуард Елгар - Концерт за виолончело и оркестър в ми минор оп.85. На диригентския пулт ще е Найден Тодоров, солисти Людмил Ангелов, Веско Ешкенази и Камий Тома, виолончело. Концертът е от цикъла на Филхармонията „Шедьоврите на класическата музика“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Софийска филхармония тръгва с блестящите Антони Вит и Иво Погорелич

Силно начало на Новата 2020 година за Софийска филхармония и нейния директор маестро Найден Тодоров. Той застана на пулта пред Немския държавен оркестър и Virtuosos Leopolis в знаменитата зала на Берлинска филхармония на 2 януари. /На снимката - покана за концерта на Иво Погорелич/.

В програмата бяха включени произведения от Моцарт, Бетовен и Чайковски. Солист в концерта беше Гай Браунщайн – ученик на Пинкас Цукерман и най-младият концертмайстор в историята на Берлинската филхармония, който преди няколко години се фокусира изцяло върху соловата си кариера.  Тази година за маестро Тодоров предстоят концерти (освен в задължителните Австрия, България и Германия) в Италия, Франция, Мексико, Китай, Гърция, САЩ, Румъния... Той използва времето си в Берлин и за поредица от срещи, свързани с бъдещи проекти на Софийската филхармония.

Найден Тодоров, Кнут Вебер и Борислав Петранов, директор на Българския културен институт в Берлин /от ляво надясно/ - снимка личен архив

Само да припомним, че в края на ноември Камерният състав на Софийска филхармония с диригент Найден Тодоров с прекрасен концерт участва в тържественото събитие в Берлин по повод 140 години българо-немски дипломатически отношения. Тогава маестрото имаше среща и с члена на Борда на директорите на Берлинска филхармония Кнут Вебер, челист. Той е австриец, оркестрант в Берлинска филхармония от 1998 година, а от 2015 е в Борда на директорите на световната музикална институция със забележителна история от 1882 година до днес.

Концертът в Мюзикферайн

А Софийска филхармония имаше великолепна 2019 година като солисти и диригенти - световни музиканти като Вадим Репин, цигулка, Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона 2019/2020 в края на миналия за гастрола на филхармониците ни във Виена: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак.

Антони Вит

А през януари Софийска филхармония отново продължава с високо равнище на концерти със знаменити солисти и диригенти. На 9 януари забележителният полски диригент Антони Вит излиза на сцената на зала България за първия концерт на Софийската филхармония през 2020 г. В програмата на концерта маестрото е подбрал шедьоври от полската класическа музика: Увертюра към операта „Халка“ от  Станислав Монюшко, „Станислав и Анна Освиенцимови“ от Мечислав Карлович, „Крешани“ от Войчех Килар и „Стабат Матер“ от  Карол Шимановски. Солисти: Ивона Хоса, Ева Марчинец и Ярослав Бренк.  Маестро Вит беше в България по покана на Софийската филхармония и Полския институт през 2018 година  за отбелязването на 100-годишнината от независимостта на Полша и установяването на дипломатически отношения между Полша и България. Той дойде тогава у нас след повече от 30 години. Първият му концерт в София е през 1983 година с Радиооркестъра в рамките на фестивала "Софийски музикални седмици". Тогава солистка е била  пианистката Марта Деянова, и още тогава българската публика е имала шанса да разбере афинитета на маестро Вит към музиката на ХХ век – в програмата са били Кшищоф Пендерецки, Рихард Щраус и Артур Онегер. Той е диригент със забележителна биография. От нея припомням: ученик на Хенрик Чиж и Кшищоф Пендерецки, студент по право в Ягелонския университет (Краков), лауреат (втора награда) на конкурса „Херберт фон Караян” – 1971 заедно със знаменития Марис Янсонс, който почина миналата година. На този конкурс трета награда печели Емил Чакъров, светла му памет, когато е едва на 23 години.

Антони Вит е ученик на големия Кшищоф Пендерецки /когото очакваме този сезон да дирижира Софийска филхармония, когато ще бъде изпълнена неговата симфония „Седемте порти на Йерусалим“ –б.а./, асистент на Херберт Фон Караян, дългогодишен директор и главен диригент на оркестъра на Полската телевизия и радио, артистичен директор на Варшавската филхармония. Антони Вит е номиниран 7 пъти за наградата „Грами“ за записите на произведения от Кшищоф Пендерецки и Карол Шимановски. Получава наградата през 2013 за записите на „Фонограми“, Концерт за валдхорна, Партита, „Пробуждането на Яков“ и „Анаксис“ от Пендерецки. Той е носител и на наградите „Diapason d'Or“, „Grand Prix du Disque de la Nouvelle Academie“ и „Classical Award“. Работил е с най-големите оркест��и като Берлинската филхармония, Дрезденската държавна капела, Лондонския Кралски филхармоничен оркестър, Симфоничния оркестър на Би Би Си, Оркестъра при Академия Санта Чечилия, Петербургската филхармония, Симфоничния оркестър на NHK и мн. др. Осъществил е поредица световни премиери, включително на произведения от Пендерецки и Килар („Септемврийската симфония“ на Войцех Килар е посветена на диригента). За изтъкната творческа дейност и популяризиране на полската музика в страната и чужбина, е удостоен с „Брилянтна диригентска палка“.

Иво Погорелич

А на 26 януари с концерт ще гостува знаменитият хърватски пианист Иво Погорелич, музикант със сложна и дори драматична съдба. Той ще изпълни концерта за пиано на Роберт Шуман, а в програмата е и Седма симфония на Бетовен под диригентството на маестро Найден Тодоров. Някъде в началото на 80-те бяхме като публика възхитени от изкуството на тогава много младия Погорелич /роден е 1958 година/ на концерта му със Софийска филхармония. Роден е в Белград и едва шестгодишен, баща му, контрабасист, го води при музикален критик за мнение. Няколко миниатюри са достатъчни, за да се постави музикалната „диагноза”: „Изключителен талант. Феноменална музикалност! Може да стане голям пианист, ако го насочите колкото е възможно по-бързо към големия музикален свят!”. Първите си уроци по пиано получава на седем годишна възраст. На 11 заминава за Москва като стипендиант. Там завършва Централното музикално училище към Московската държавна консерватория „Чайковски”, а след това и самата консерватория. На 16-годишна възраст заема първо място в Конкурса за млади музиканти в Загреб. На 19 с лекота побеждава на италианския конкурс „Казагранде” в Терни, а през юни 1980 г. печели първа награда на международния конкурс в Монреал. Но най-голяма популярност на младия пианист носи неуспехът му четири месеца след безспорния му триумф в Монреал, на юбилейното издание на Международния конкурс „Фредерик Шопен” във Варшава.

След втория тур Иво Погорелич не е допуснат до финала. Това предизвиква бурните протести на публиката и представителите на медиите, както и силни разногласия в журито. Отстраняването му от третия тур предизвиква ожесточена дискусия, която привлича вниманието към пианиста на цялата световна музикална общественост. В знак на протест една от най-големите пианистки на нашето време Марта Аргерич демонстративно напуска журито, обявявайки Погорелич за гений. Той става истински любимец на публиката, а критиката го признава за „най-спорния пианист в цялата история на конкурса”. От тогава известността му не спира да расте. Но животът му е разтърсен от много лична драма. Много млад още в Москва се жени за една от преподавателките си пианистката Алиса Кежерадзе. Тя е 17 години по-възрастна от него, но напуска семейството си заради любовта им. Двамата напускат тогавашния Съветски съюз и започва звездната му кариера. След скандала на конкурса Шопен във Варшава, смята се, че тогава не е успял, защото съветският представител в журито му дал нула точки, носи световна слава на пианиста. Дебютите на Иво Погорелич в Лондон, Пaриж, Мадрид, Брюксел, Амстердам, Милано, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, остават легендарни. Той създава истинска сензация навсякъде, където свири. Получава покани да солира на множество големи симфонични оркестри като: Берлинската и Виенската филхармонии, всички оркестри в Лондон, Чикаго, Филаделфия, Бостън, Лос Анджелис, Ню Йоркската филхармония и още много други. Но възходът на Погорелич през 1996 година се срива – съпругата му умира от онкологично заболяване… Той дори заболява психически, лекува се. В интервюта признава и не крие, че без нея нищо не иска, не иска да свири, не иска да живее…Връща се на сцената след 11 години и свири така, както не го е правил никога, но отново възхитително и необичайно за другите пианисти.

През сезона 2012/2013 г., в допълнение на соловите си рецитали, Погорелич прави турне с Филхармоничния оркестър на Радио Франс, с концерти в Париж, Дортмунд, Люксембург, Инсбрук и Берлин с огромен успех и посрещнати от публиката с възторг и овации. През миналата година той записва албум с две сонати от Бетовен № 22 във фа мажор и № 24 във фа диез мажор и Втората соната на Рахманинов. Наскоро той подписа договор със Сони Класикъл след дълго сътрудничество с Дойче Грамофон. Изпълненията на Погорелич се отличават със своята неординерност. Музикалната критика признава безупречната му музикална техника, но го и смята за ексцентричен и маниерен. Но това не променя всеобщото мнение, че той е от най-знаменитите пианисти на нашето време. Легендарният пианист подава ръка и на млади музиканти. Преди да е навършил 30 години през 1986 година създава стипендия за надарени млади артисти в Хърватия, а през 1989 създава фестивал, който помага на обещаващи таланти да започнат кариерата си, като получат възможност да свирят на една сцена с него. Основава фонд за набиране на средства за построяване на болници в Сараево през 1994 година. Изнася благотворителни концерти за Червения кръст, застава зад каузи като борбата срещу рака и множествената склероза. Той е и посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Очакваме го, така както всеки концерт на филхармониците ни!

Найден Тодоров в Берлин

Искаме да цитираме и думите, които Найден Тодоров каза в разговор за „въпреки.com” преди време: „Когато пред един оркестър доведеш големи имена, които са не само изключителни изпълнители, но присъстват по големите сцени на света, по големите списания на света, по големите телевизии на света, тогава този оркестър си казва „аха, значи ние не сме толкова лоши, щом те работят с нас“. Дори в този момент работата на диригента минава на втори план. Те от само себе си стават по-добри, защото започват да си вярват. В момента, в който човек добие самочувствие, че нещо може да го прави, че някой друг, който е личност го уважава за това, което той може да прави,  ако не го уважава няма да дойде да работи с него. Изведнъж човек започва да дава на 200 – 300% от това, което е давал преди това. Това е част от политиката, която водя. Искам да докарваме тези големи имена, които хората тук познават. Първо да види публиката, че те са достъпни и не само най-богатите могат да отидат до Виена, или до Амстердам, или до Лондон, за да ги гледат, а да може всеки един да ги гледа. И второ, за да може нашият състав да разбере колко е добър и само заради това ще стане два пъти по-добър“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Атанас Кръстев: Искам да направя виолончелов фестивал в България

„За мен това е прекрасно преживяване и голяма привилегия да съм солист на Радиооркестъра, както и да изпълня един от най-любимите ми концерти за виолончело на Шостакович № 1.”. Казва за „въпреки.com” талантливият ни млад виолончелист и преподавател в НМУ „Панчо Владигеров“ Атанас Кръстев.

И продължава: „Първият път го свирих преди 10 години, още бях с��удент първа или втора година с щатния оркестър на Академията с младия диригент тогава Любомир Денев – младши. Това беше неговият дипломен концерт“. С Атанас Кръстев разговаряме минути, след като е приключила репетицията му в Студио 1 на БНР и ден преди концерта в зала „България“ на радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин. Виолончелистът е доволен от репетицията, а и ние имахме възможност да видим атмосферата в залата. Според него репетиционният процес винаги е нещо специално, уникално като преживяване, защото няма две еднакви репетиции. „Доволен съм, много съм доволен. Радиооркестърът е страхотен състав, прекрасни музиканти, много съм щастлив, че свиря с тях. Много от тях са мои добри приятели, с някои от тях даже сме израсли и те вече свирят в оркестъра. С маестро Кадин е много интересно и приятно да се работи, много добър музикант“, казва Атанас Кръстев.

Програмата на целия концерт е неординерно изградена, с не често изпълнявана музика у нас, но за това малко по-късно. А Атанас Кръстев уточнява, че още преди година с Марк Кадин са водили разговор за съвместен концерт. „Точно тогава стана дума какво да включим в програмата и той каза, че иска да направи по-нестандартен подбор на програмата от произведения, които не са изпълнявани отдавна или неизпълнявани много често в България. Имаше известни дискусии дали да бъде Прокофиев – „Симфония – концертанте за виолончело и оркестър” или Шостакович и накрая се спряхме на Шостакович – „Концерт № 1”. Наистина не се е изпълнявал отдавна и от български солист и тук в България са минали няколко години, откакто е бил изпълняван. Той е един от бисерите във виолончеловата литература, колкото и банално да звучи.

Концертът е посветен на Мстислав  Ростропович,

който го е научил за четири дни, след като Шостакович му е дал нотите и е изпълнен под диригентството на Евгений Мравински от Ленинградска филхармония. Няколко дни по-късно вече го записват. /Първият челов концерт на Шостакович е започнат на 1 май 1959 г., както е записано в полето на ръкописа. Целият концерт е завършен на 20 юли същата година, премиерата е на 21 септември 1959 година в Голямата зала на Ленинградската филхармония – б.а./ Това е изключително интересен концерт. Главната тема на първата част е използвана във филм от 1948 година /“Млада гвардия“ на Сергей Герасимов – б.а./ за Втората световна война за войници, които са пленени от германската армия и маршируват към лагерите на смъртта. Тази тема присъства и в много други негови произведения. Има много визуално филмово звучене концертът и създава много ярки образи в съзнанието на публиката. В четвъртата част има мотиви от една любима песен /“Сулико“ – б.а./ на Сталин, която е обърната наопаки и това е един от начините Шостакович да говори срещу режима, много завоалирано представя несъгласието си с определени личности, идеологии и т.н. За каденцата самият Ростропович разправял една история от живота на Шостакович как той е стоял в апартамента си и е чакал да го арестуват и стъпките по коридора, часовникът, който отмерва времето в една абсолютна тишина, в която стои и чака и не знае какво ще се случи. В каденцата това е много ясно изразено – човек сам с мислите си, които са съвсем не радостни. Има всичко в този концерт – спомени от миналото на една ужасна реалност, маршове, военни. Той стои и чака, стъпките отиват в апартамента срещу неговия и съседите изчезват, а той остава“.

Атанас Кръстев и Марк Кадин по време на репетицията за концерта в зала “България”

Програмата на концерта включва и филмова музика от едни от най-великите композитори на XX век. Самият Шостакович е автор на музиката на над 35 филма и много театрални постановки.  Радиосимфониците изпълниха Сюита от музиката към  филма „Дама Пика” /той никога не се реализирал, независимо, че имало заснета лента 1937 година от знаменития режисьор Михаил Ром – б.а/ от Сергей Прокофиев и Сюита от филма „Мъртви души" /1984/ от Алфред Шнитке. Солист в „Мъртви души” от Шнитке е изключителният пианист Марио Ангелов - изпълнител с дългогодишна творческа дейност с Радиосимфониците. „Тиха музика” от украинския композитор Валентин Силвестров, един от ярките автори на нашето време и водещ представител на авангарда в съвременната музика, е друго произведение, което беше изпълнено.. И трите произведения се изпълняват за първи път в България.

За себе си Атанас Кръстев споделя, че с времето все повече и повече няма отговор на въпроса каква музика предпочита да свири. Като бил по-малък на сърце му били, както казва, Дворжак и късният романтизъм. „Това с времето започна да се променя. Сега, може да е банален отговор,

всичко ми е на сърце.

Не мога да кажа, че предпочитам да свиря класика или предкласика, напоследък и най-съвременна музика от 21-ви век. С квартет „Фрош“ /Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулка, Мария Вълчанова – виола и Атанас Кръстев – б.а./ свирим много съвременна музика и това много ми разшири кръгозора вече за най-авангардните произведения, най-модерните. Човек, за да е един успешен инструменталист, музикант трябва да се чувства добре във всички стилове и да бяга от някаква тясна специализация в каквото и да било – дали ще в барок, дали ще е в съвременна музика, не би трябвало да представлява проблем“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев в зала “България”

Тези негови думи са повод да си припомним какво каза именитата ни композиторка със световен авторитет Добринка Табакова пред „въпреки.com”  миналата година за неговото изпълнение на концерта ѝ за виолончело и струнни заедно със „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров на 16 юни в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици: „Много бързо Атанас Кръстев се подготви. Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек. Много съм доволна от репетицията“. С днешна дата Атанас Кръстев само отбелязва, че би било хубаво отново да изпълни този великолепен концерт.

По време на репетицията в Студио 1 на БНР, а и на другия ден на генералната в зала „България“ неотлъчно присъства и проф. Анатоли Кръстев, известният ни виолончелист и преподавател, бащата на Атанас. Питаме го дали помага или пречи, когато баща ти свири на същия инструмент, а и традицията в семейството. Синът е убеден, че по-скоро помага това, че „всички сме челисти. С годините съм се убедил, че

винаги е хубаво да имаш челист и преподавател вкъщи,

близко, защото това помага, колкото и да звучи натоварващо на пръв поглед. Но е много хубаво да има някой, който да ти помогне в момент, в който имаш нужда, защото ние всички сме хора, които понякога имат нужда от човек, който да чуе картинката отстрани, не само от вътре да се слуша. Така че помага и със сестра /Калина Кръстева - Тийкър – б.а. / ми, тя също е прекрасна музикантка, виолончелистка, не го казвам в никаква фамилна линия,  с нея винаги ми е приятно да се видим, да посвирим, да си поговорим, да обсъдим някакви челистки неща. Концепции винаги има всякакви различни, но хубавото е, че винаги достигаме до консенсус. Аз знам, че той какъвто и съвет да ми даде, дори и в първия момент да не ми е при сърце, когато спреш и помислиш се оказва, че винаги това, което той ти казва от страната на неговия опит и кариера е правилното. Защото, наистина той е един прекрасен преподавател“. Тази година през юли тримата ще имат майсторски класове в Лятната академия Созопол, Атанас Кръстев се надява догодина отново със семейното им трио „Cellissimo” да направят концерти. Припомняме си заедно чудесните концерти по повод юбилейната годишнина на Анатоли Кръстев през 2017 година на Празниците на изкуствата „Аполония“ и в София с участието и на талантливата пианистка Маргарита Илиева.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев,  Калина Кръстева - Тийкър и Атанас Кръстев - снимка семеен архив

Независимо, че е много млад, през август ще навърши 31 години Наско Кръстев има вече 4-5 години преподавателска дейност в Музикалната академия „Панчо Владигеров“.  „За мен това е страхотна отговорност, нещо, което винаги съм искал да правя и съм много щастлив, че имам такъв шанс. Пак казвам, това е голяма отговорност да продължиш тази школа тук, да се стараеш не само да я продължиш, но и да я развиеш и да покажеш, че ние също тук има какво да предложим и като образование“. Питаме го на какво иска да научи своите студенти, извън техниката и специалните умения. А той поема в посока, свързана с времето, с обществото ни, с мястото ни сред другите около нас. „Искам да науча моите студенти

да са отдадени максимално на това, което правят,

да не си мислят, че заради ниския стандарт, за съжаление, на нашите класически музиканти, въобще на хората на изкуството в България трябва да се отказват. Имам много приятели и то много добри музиканти, които заради стандарта предпочетоха други професии – като си музикант много бързо ти се отдават други неща. В момента много успешни кариери градят като програмисти, IT-специалисти. Скоро си говорих с професор Марин Казаку, най-възрастния и най-емблематичния преподавател в консерваторията в Букурещ какво се случва със стандартите в Балканските държави и в частност какво се случва със стандарта на живот на музикантите и на преподавателите. Оказа се в момента, че във всички оркестри най-ниската заплата в Румъния е 1200 евро, говорим за тутисти, не говорим за водачи, където е по-висока, със 100% на преподавателите са вдигнати заплатите. Реално погледнато има много голям резон повечето от румънските млади музиканти, вместо да търсят реализация по други страни и континенти остават да работят в страната си. Трябва да вземем пример от тях. Техният авторитетен фестивал „Енеску“ е с бюджет 8 млн. евро и затова могат да бъдат поканени световни солисти, състави, диригенти. Сега наскоро гостува един младежки оркестър, румънски, където изпратих няколко от моите студенти да свирят в него, за да се получи колаборация, имаше и контрабасисти и виолисти, попълват състава от България. На всички им се плаща много хубав хонорар, няма значение, че са студенти за самия проект. Един пример, който ние бихме могли да вземем в различните държави какви пари се отделят за култура. Това е важно и хубаво да се каже“.

Атанас Кръстев беше и участник в проекта на фондация “Въпреки” - “Европа в една софийска улица” и свири на улица “Цар Самуил” в столицата

Но и допълва, че той има няколко, наистина много талантливи студенти, някои от тях вече се изявяват и като солисти, като Калоян Русев, който  е свирил в Пазарджик под палката на маестро Григор Паликаров. Друг негов студент спечелил прослушване и ще бъде солист на Софийска филхармония, за да изпълни една не много известна пиеса на Панчо Владигеров  „Елегичен романс“, писана 1917 година, когато композиторът е бил е съвсем млад и няколко години по-късно ѝ прави преработка за симфоничен оркестър. Творбата е свирена преди 30 години в изпълнение на Венцислав Николов и има запис в БНР. „И аз ще имам шанса да я изпълнявам заедно с „Песен“ от Владигеров с Русенска фил��армония на 31 август на Царевец във Велико Търново под диригентството на Йордан Камджалов. Тази година Владигеров има юбилей и много се изпълняват негови произведения“. Припомня Атанас Кръстев и разговорът ни тръгва към нещата, които му предстоят. „Сега довършваме сезона с квартет „Фрош“ имаме още два концерта в София в Камерна зала „България“. На 4 юни в рамките на Софийски музикални седмици имаме рецитал с Виктория Василенко в Камерна зала България с много хубава програма – Дебюси, Прокофиев, Шуберт и Джордж Крам. Разнообразна програма, но добре се допълват произведенията, добре са разделени като епохи. С нея ще имаме и още един рецитал на Празниците на изкуствата Аполония на 4 септември. След това с Ивона Недева и Ростислав Йовчев имаме трио на камерния фестивал в Габрово, след това с Нишката филхармония Брамс двойния концерт за цигулка и виолончело с Ралица Симеонова, след това още един рецитал с Вики Василенко Бразилска музика, защото в София ще има есента фестивал за бразилска музика.

Ще правя майсторски клас в Букурещ, в консерваторията.

Много съм развълнуван, защото там нивото е много високо и има много интересни студенти. Ще ми е много приятно да поработя с тях. Имам едни планове, надявам се да се осъществят – да направя виолончелов фестивал, да поканя няколко професори от Швейцария, от Румъния, от Германия, за да направим голям майсторски клас и да е безплатно за студенти и ученици от цяла България. Да се направят няколко концерта в центъра виолончелото, с виолончелови ансамбли и някои от оркестрите в София.  Планирам го да се случи края на ноември. Надявам се с Министерството на културата да уредим бюджет. Не е съвсем официално всичко това, но се надявам да бъде в зала „България“ и залата на Музикалната академия. В Академията със сигурност ще има, но дано и в зала „България“. Изброява Атанас Кръстев колко много неща му предстоят до края на годината. Не по-малко ще са и ангажиментите му за догодина.

Атанас Кръстев с Марк Кадин на репетицията за концерта в Първо студио на БНР

Докато водим нашия разговор във фоайето пред Студио 1 на БНР много от оркестрантите го поздравяват за изпълнението и за работата по време на репетицията. Това не е честа гледка, както сме забелязали в подобни ситуации. И може би затова го питаме и какво е най-важно за солиста. А той е лаконичен: „За солиста е важно да бъде много дисциплиниран, много уверен, но и здраво стъпил на земята с двата крака и да не си мисли, че е отишъл много на далеч. Защото да си солист е голяма отговорност и то с такъв прекрасен състав, както сега. Да ти си солист, но това е камерна музика, всъщност. Има го и това и

човек не бива никога да забравя,

че, да, ти си отпред, имаш соловата партия, но и трябва да си част от цялото, да водиш, но и да помагаш. Непрекъснато имаш дуети с различни инструменти или групи от оркестъра. Това е важно за мен за един солист – да е с отворени уши за всичко, а не „сега аз тука свиря! Тук съм аз!“.

На самия концерт Атанас Кръстев омая публиката с интерпретацията си на знаменитото произведение на Шостакович. Оркестърът под ръководството на маестро Кадин беше прекрасният партньор в това истинско преживяване и за присъстващите в зала „България“, и за самите музиканти. Извън съвършената си техника Атанас Кръстев се потопи в сложната музикална драматургия на композитора, сякаш изстрада, без да го натрапва вопъла, споделен в творбата, особено прочувствен в каденцата. Изключителен музикант, той подари на публиката и виртуозната „Фантазия“ на Петър Христосков в биса, който изпълни. Кръстев е носител е на „Златна муза” през 2007 и „Кристална лира” през 2012. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Анатоли Кръстев.  Специализира при проф. Наталия Шаховская в Мадрид и посещава майсторски класове при Албан Герхард, Янг Чанг Чо, Томас Керъл, Роберт Коен, Антонио Менезес и др. Концертира в Австрия, Франция, Холандия, Италия, Испания, Гърция, Чехия, Словакия, Сърбия и Бразилия. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов