#виолончело

[magdalenagigova]

За първи път в България звучи концерт за виолончело № 2 „Присъствие“ на Петерис Васкс

За първи път в България звучи концерт за виолончело № 2 „Присъствие“ на Петерис Васкс       Гост-солист е Александър Димитров, който специално се завръща в България за концерта      На 21 юни на сцената на зала „Концертна“ в Централен военен клуб доказаните професионалисти от Камерен Ансамбъл „Софийски солисти“ под палката на Константин Добройков ще представят за първи път в България Концерт за…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Академията “Челисимо”

Моят личен концертен сезон започна с един фестивал. Навремето бях писала, че “Челисимо” е бутиков фестивал. Но далеч не е само бутик. Да, концентриран е в нишата на един, единствен инструмент, показва възможни прочити на репертоара за този инструмент, но също организира майсторски класове на известни челисти от света – концертиращи и преподаващи. Написа в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева за петото издание на фестивала.

Разраства се до мащаба на блиц-академия, в която в продължение на седмица се свири изключително интензивно. Работи се непрестанно и резултатно. Ще добавя, че “Челисимо” е обетована земя за всички музиканти – с чело и без чело, място за специални хора на всякакви възрасти. Хора, обречени, осъдени да живеят “на пръсти”, винаги малко по-високо от останалите – колкото труд и лишения да им причинява това. Но също така разбрали, че този самотен, жесток труд, часове на ден, ден след ден, седмица след седмица до изкласяването на цялостен музикален резултат им дава смисъл и мотивация, дава им всичко, което искат в своя живот.

Петте години на фестивала досега показват израстване и сигурност в неговата организация. Идеята за този фестивал е на известния български виолончелист Атанас Кръстев, той е и негов ръководител. И организатор. И участник. “Челисимо” се провежда от 6 до 11 септември – всеки ден е посветен на майсторските класове, на уроците от авторитети във виолончеловото изкуство. А четири вечери (от 7 до 10 септември) предложиха и концерти на преподаващите с изискани и стилово сложни програми. Чух рециталите на Атанас Кръстев (7.09), Стефан Казаку – Румъния (8.09), Кшищоф Карпета – Полша (9.09) и Рафаел Уолфиш – Великобритания (10.09). Преди да се спра на концертния дял от събитието ми се иска да подчертая изпипаната п��дредба на концертите (първият от тях бе в Музикалната академия, останалите – в Арт залата на Виваком, която се намира в сградата, в която преди години се помещаваше софийското музикално училище “Любомир Пипков”). Всичко бе както трябва – с удобства за изпълнителите и публиката, с програми с информация за артистите, с атмосферата, която се създаваше всяка вечер, атмосфера на очакване на поредната среща. Самият фестивал бе великолепно място за срещи и разговори. Възбудата от предоставените възможности за слушане, за запознанства, за споделяне се чувстваше навсякъде. Всичко бе съвършено премислено и реализирано – така че бъдещите професионални челисти (не знаех, че има толкова желаещи да прекарат живота си с този инструмент) да се чувстват добре с избраните преподаватели, да бъдат поощрени в личната работа с нотния текст, в търсенето на различността в прочита му.

Атанас Кръстев по традиция откри рециталния сегмент на “Челисимо” заедно с пианистката Палави Махидара. Солидна е биографията ѝ: идва в света на музиката от Индия, живее в Америка, учи в института “Къртис”, прави магистратура във висшето училище за музика “Ханс Айслер” в Берлин. Няколко години учи с Дмитрий Башкиров. Печели награди на конкурси в Женева и Санкт Петербург. Концертният ѝ календар е интензивен, това може да се установи от страницата ѝ в интернет.

Рециталът на дуото Кръстев-Махидара включи Третата, ла мажорна, соната за пиано и чело от Бетовен, Първата, ми минорна Брамсова соната за виолончело и пиано  и Реквиеброс на Гаспар Касадо. В това стилистично ветрило релефно се откроиха идеите в прочита на Кръстев. Интересни, привлекателни идеи на съвременен подход към дефиницията на стила. Кръстев е много изработен, също чувствителен, темпераментен инструменталист, но с емоционална дисциплина и със забележителен звуков контрол. Поддържа умело вълнението от контрастните събития (Бетовен), знае как да създаде интригуващо за драматургията разгъване на фразата (Брамс). Играе с изискванията на стила, без да звучи догматично, резервирано, ограничено. Или фриволно. Играе със звукова плътност и разреждане, владее всички средства за да отстоява индивидуална звукова естетика, както и забележителния динамически формат на прочитите си. Махидара бе добросъвестен партньор на Кръстев. Бе му предоставила изцяло лидерството в техния ансамбъл, въпреки че Бетовеновата соната е за пиано и виолончело и там се очакват повече идеи и от към клавира. Така се постига по-сигурен повсеместен облик на прочита и тъй като интерпретацията на Кръстев бе достатъчно обемна и стилово аргументирана, изпълнена с привлекателни детайли в структурата и чрез рисунъка на щриха, клавирното поведение на Махидара бе сполучливо решение от нейна страна.

Стефан Казаку

Въобще ролята на пианиста, когато свири със струнен инструмент е много по-сложна, отколкото публика, че и музиканти си представят. От една страна той трябва да се изяви личностно и с интересни идеи, от друга – да слуша и, още по-важно, да чува във всеки един миг струнния инструмент, в случая виолончелото. Често, дори при много добри пианисти, между слушането и чуването на партньора се установява разлика, която се отразява най-вече на звуковия баланс и на колорита. В това отношение 30-годишният румънски виолончелист Стефан Казаку бе късметлия, защото с него свири изключителната като камерен партньор Маргарита Илиева. Казаку започна рецитала си със соловата соната на Дьорд Лигети. Последно я слушах пак на този фестивал, в много сериозния прочит на Атанас Кръстев. Тук естествено прочитът бе различен, като в първата от двете части на сонатата – Диалог,  в която е указано да се свири рубато и кантабиле, Казаку наблегна повече на рубатото, а аз не можах да отчета идеята за диалога, която композиторът е вложил в тази част, отразявайки свое сърдечно увлечение. А втората част – Капричио бе помитаща, в някак гневно бързо темпо, но с ясно очертани съотношения между модалност и ритъм. Последваха два виолончелови “хита” – Соната “Арпеджионе” от Шуберт и Сонатата на Дебюси – в които се включи и Маргарита Илиева. Казаку е дисциплиниран артист – изряден звуков контрол, понякога дори идва малко в повече. Очевидно има предвид риска от производство на “челизми”, по-фриволно казано. Но че е изпълнител с фантазия си пролича в сонатата на Дебюси, която провокира и него, и Илиева да се предизвикват в диалога си, да отстояват пълнокръвно тембриране в релефната, естетически издържана образност.

Кшищоф Карпета

Полякът Кшищоф Карпета (9.09) изгради своя рецитал с музика от Менделсон и Брамс заедно с пианистката Гергана Несторова. Започнаха с Втората соната на Менделсон, която у нас се свири много рядко – като се отдадоха на волно леещите, привличащи чувствата на меломана теми. Сполучливо изнесоха на преден план ефектния кантиленен характер на мелодиката, пресъздадоха енергичния сблъсък на двата тембъра в скоростното движение. Забележително се съчетаваха двамата изпълнители – Карпета с по-графичния рисунък на тематичния материал, а Несторова предпочиташе пълнокръвно изнесения звук – тя очевидно има повече нагласата на солист, което се отразяваше на моменти в съвместността ѝ с Карпета. Красив поетичев диалог направиха в адажиото на сонатата.  Карпета пресъздаде по класически начин втората, фа мажорна Брамсова соната: неговата реторика би могла да доминира малко повече – не само като звук, но и като смисъл, но тук солистичната природа на Несторова в известен смисъл размести лидерските места, така да се каже. Или по-точно измести центъра на съвместната игра и някак предефинира прочита на виолончелиста. Сложна задача е камерната фактура на Брамс, както и точните темброви пропорции в нея. Важни са, защото драматургичното развитие не разчита само на логиката, изисква и съответния баланс, разпределяне на звуковата тежест между двамата в дуото.

Рафаел Уолфиш

Последната концертна вечер бе естествената кулминация в събитията от “Челисимо”. Рафаел Уолфиш свири заедно с Людмил Ангелов и това бе рядка, чиста еманация на всичко, което се определя като съдържание, като разказ в музиката. Зрелостта и опитът на двамата се сляха във великолепна сплав и концертът, който изнесоха се открои не само в рамките на фестивала. Преживяването дойде и да покаже на всички млади, устремени към живота с виолончелото музиканти какво се случва, когато този живот достигне зенита в отношението ти с инструмента, независимо дали е виолончело или пиано. И в дълготрайния размисъл върху музикалното ставане. Рециталът им бе посветен на музика от Кодай (Сонатина за чело и пиано), Елгар (Соната – транскрипция на Уолфиш на цигулковата соната на Елгар) и Шопен (Соната). Ликуване, просто ликуване на моженето, на музикантската взаимност, на съвместност във всеки параметър от драматургичното развитие, както и във всеки детайл, който го формира. Автентичност, изискана простота, органична заедност в прочита на ранната,  импресионистично обагрена творба на Кодай. Лекота, спонтанност в израза, усещане за най-естествено общуване, независимо от тежестта на традицията, сложността на фактурата, изискванията на стила – слушаш това, което ти подаряват двамата майстори, погълнати от разговора си в контекста на щедро нюансирания романтичен изказ в Сонатата на Елгар, за да те отведат след това към богатата лирика в Сонатата на Шопен, в която, както се знае, проблемите в баланса между пианото и челото не са малко.

Людмил Ангелов

В ръцете на тези огромни музиканти релефно се откроиха и загатнатите мотиви от знакови песенни опуси на Шуберт – едно дълго сбогуване на композитора с любовта, с живота, със света. Самият той реализира първото изпълнение в зала “Плейел” в Париж, година преди смъртта си, заедно с челиста Огюст Франшом, на когото е посветил творбата. Драматичното послание на сонатата, в прочита на Уолфиш и Ангелов бе великолепно изградено и кулминира в последната част на творбата в прочита им. А клавирният специалист по Шопен освен, че изстрелваше всички невероятно трудни пасажи в своята партия прояви за пореден път светкавичния си камерен рефлекс да “се прибира” за да допълва мелодико-хармонически и темброво партньора си. За да покажат цялата сила на този опус. Събитието ще се помни от всички, присъствали в залата, убедена съм.

Атанас Кръстев

Убедена съм също в огромния смисъл на срещите под надслова “Челисимо”. Фестивалът отстоява високо изкуство, насочва младите към великото предизвикателство да вървиш по този път, да го превземаш, да си щастлив от преодоляването, да живееш трудния, но невероятен живот с музика.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на „Челисимо“ и Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

Атанас Кръстев и Марк Кадин, 2019

Припомняме, че в разговор за “въпреки.com” Атанас Кръстев по повод концерта му с Радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин, когато изпълни концерт за виолончело на Шостакович № 1, сподели, че мечтата му е виолончелов фестивал в България. И го създаде…В годините сме писали при нас неведнъж за него, за забележителния му баща виолончелиста проф. Анатоли Кръстев, за по-голяма му сестра, талантливата челистка Калина Кръстева- Тийкър.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев, Калина Кръстева-Тийкър и Атанас Кръстев, снимка: личен архив

Издали сме и тайната, че майка им музиковедката Нели Кулаксъзова е кръстница на това прекрасно название „Челисимо“. За всичко това може да прочетете при нас подробно тук.

[orleff]

Peter Garrett (Midnight Oil) с нов албум през март, вижте новото видео "Permaglow"

[krug-movement]

ФЕСТИВАЛ НА ИЗКУСТВАТА ПО ПОВОД 18-то ИЗДАНИЕ НА ПРАЗНИКА НА ТЕРЛИКА, 7 октомври 2023 & ART FEST ON THE OCCASION OF THE 18TH EDITION OF THE LOCAL TERLIK HOLIDAY IN THE KARDZHALI CITY GARDEN, 7 October 2023

Празникът на Терлика е организиран за първи път на 1 септември 2006 г. от Арт движение Кръг и по време на всичките си издания става неизменна част от Националния културен календар и от културната карта на Кърджали, символ на нишката, която свързва поколения и етноси в „плетка“ от партньорства на международни творци и изпълнители с местните общности. Като уникален местен феномен на междукултурното сътрудничество празникът е бил представян на форуми в Барселона /2008/, на „Festival della creatività” /2009/ във Флоренция, по време на инициатива на Община Палермо /2011/, в Института за чуждестранни студенти в Гент /2018/, в консулствата в Чикаго и Доха /2019/, а оттогава до днес в програмата са се включвали гостуващи в Арт къщата в Дъждовница творци от 33 страни от целия свят, вкл. от Палестина, Израел, Канада, САЩ, Япония, Бразилия и пр.

Тази година по повод 18-тото издание на празника, което се проведе на 7 октомври /събота/ от 11.00 ч., в Градската градина специални гости бяха двама норвежки изпълнители с редица международни изяви зад гърба си – Кирил Кутин, пианист и Владимир Тодеа, виолончелист, които от Кърджали заминават за изпълнение на концерт класическа музика във Виена по покана на Виенското музикално дружество (Wiener Musikverein). В чест на празника на Терлика двамата ще свирят на импровизираната сцена в Градската градина по терлици.

Верен на принципа си „Следвай нишката и стани част от плетката“ Терликът в последните години успя да пренесе празничния си дух, като гостува първо в с. Енчец /2021/, а после на събора в с. Брош /2022/ в памет на алианския светец и лечител Данлъ Али Баба с гости от 8 села и от града. Тазгодишната „градска“ версия на 18-тото издание на Празника представи неговата традиционна символика и трансформацията на автентичните фолклорни звуци в произведения на класици като Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуман, Брамс, Дебюси за пиано, виолончело и духови инструменти. 21 млади таланти от Кърджали и селата, както и юношески духов ансамбъл от 11 музиканти от Софийска област участваха в концертното събитие заедно с гостите от Норвегия. В градината бяха подредени стативи с разработки в стил стрийт арт, които мигат да красят улиците на Кърджали, и подсилиха духа и вдъхновението от фестивалната програма на открито в слънчевата октомврийска събота.

[zanimljivaekonomija]

Gudačka reprezentacija mladih 8. maja na Kolarcu

Gudačka reprezentacija mladih će nakon uspešnog predstavljanja u Dubaiju nastupiti 8. maja na velikoj sceni Kolarčeve zadužbine. Renomirani violinista Stefan Milenković je u saradnji sa nacionalnom platformom „Srbija stvara“ organizovao konkursza izbor najtalentovanijih mladih virtuoza i uspešno oformio grupu  profesionalnih umetnikakoji su predstavili Srbiju na Svetskojizložbi EXPO 2020 Dubai. Gudačku reprezentaciju mladih izvođača čine studenti od 18 do 26 godina.Neki od njih usavršavaju se u inostranstvu, ali isto tako nastupaju širom Srbije i samim tim predstavljaju svojuzemlju na inostranim festivalima i takmičenjima. "Kao neko ko dugi niz godinaradi sa decom i mladima, izuzetnomi je drago što će našim mladimumetnicima biti pruženaovakva  šansa, da na najvećoj svetskoj manifestaciji predstave svoju zemlju i svoj talenat učešćem u našoj jedinstvenoj gudačkojmuzičkoj reprezentaciji Srbije,verujem da ćemo zajedno stvoritinešto zaista originalno i posebno", ističe Milenković. Na programu su dela Šostakoviča, Čajkovskog, Mendelsona i Telemana, kao i Nacionalna svita (arr. Ana Krstajić). Ulaznice, po ceni od 600 dinara, na prodaji su na biletarnici Kolarca, a moguće ih je kupiti i onlajn preko sajta Zadužbine. Orgnaizatori koncerta su Kulturni centar Novi Sad i Kolarčeva zadužbina.

Гудачку репрезентацију под вођством Стефана Миленковића чине:  

Андријана Дурмишевић, виолина

Оливера Митровић, виолина

Ката Стојановић, виолина

Софија Главичић, виолина

Миона Топаловић, виолина

Дуња Стојковић, виолина

Ања Милошевић, виола

Магдалена Матић, виолончело

Страхиња Митровић, контрабас

[artship2017]

ご協力頂きました盛岡大学の松前もゆる先生よりホームページ掲載のご連絡を頂きました。以下、松前先生からのお言葉です。 今回展示協力をさせていただきました盛岡大学の松前です。この度、本学ホームページに報告がアップされました。本田綾子様、関係者の皆様、ありがとうございました！ （以下、ホームページのブルガリア語訳です。） Скъпи участници, От името на Мориока Университет искаме да ви изкажем нашите благодарности за хубавите спомени. На нас ни беше чест, че имахме шанс и творбите на студентите ни да бъдат включени в изложбата ви в Мориока. Благодаря ви много !! Писахме за изложбата на университетската ни страница следното: Картините на нашите студенти бяха включени в изложбата "Bulgaria Art Ship in MORIOKA" от 20 до 26 ноември, която беше организирана от г-жа Аяко Хонда от гр. Мориока. На изложбата бяха представени картините на 19 художници от България - преподавател и студенти от Нов Български Университет - и японски художници. На 23 ноември се състои и концерт на виолончело в галелията. Събраха се много гости и проявиха голям интерес към изложбата. Студентката от 3-ти курс, чиято картина беше показана на изложбата каза, „Много се радвам, че имахме възможност за международен обмен чрез картини. Творбите на Български студенти имат различни черти и чарове от нашите и са много красиви. Отново разбрах чудесата на изкуството, което трогва хора отвъд границите.“

[vestispalanka]

СОЛИСТИЧКИ КОНЦЕРТ МИМЕ МАЈСТОРОВИЋ У НАРОДНОМ МУЗЕЈУ У четвртак 30. маја у Народном музеју у Смедеревској Паланци са почетком у 18 часова биће одржан солистички концерт Миме Мајсторовић. Мима Мајсторовић је рођена 2000. године у Смедеревској Паланци. Школу за музичке таленте у Ћуприји је почела да похађа 2009. године, када и почиње да свира виолончело у класи професора Зоране Мирчић Првуловић, Невене …

Nastaviti čitanje http://bit.ly/2KbqdKE Вести из Смедеревске Паланке

[somefunnyshits]

СМЯХ ~ Борци си организирали парти

Борци си организирали парти. Единият от борците довел и жена си. Естествено, темите на разговорите се въртели основно около насилието. Жената не издържала и накрая им казала: – Вие, не можете ли да говорите за културни неща? След кратко мълчание, единия от борците се обадил: – Браточки, помните ли как пребихме оня? Направихме го като картина на Пикасо. – Еееее, стига вече! – казала изнервена дамата – Дайте да говорим на музикална тема! След кратко мълчание, се обадил друг борец: – Помните ли колко много „стока“ прекарахме в онова виолончело? – Вие, никога ли не говорите чисти и възвишени неща? След дълго мълчание, един от борците изръсил: – Спомняте ли си, как очистихме оня на Витоша?

via Blogger http://ift.tt/2idnAfr

[magdalenagigova]

Кристиана Илиева на корицата на Code Life Magazine

Кристиана Илиева на корицата на Code Life Magazine Списание Code Life и Кристиана Илиева посрещнаха стотици гости на класно парти в La Maison Балерини с черни пачки и червени палци, електрическо виолончело и диамантени бижута от Goto Jewellery and Diamonds чакаха гостите на входа. Балерини с черни пачки и червени палци чакаха гостите на входа Брой 2 на новото луксозно лайфстайл издание е…

[bijuta]

Кристал Сваровски розов цигулка виола чело цигулка музикални чар висулка огърлица...

Кристал Сваровски розов цигулка виола виолончело цигулка музикални чар висулка огърлица Коледа, Дядо Коледа най-добър приятел музикант подаръци ново

Source by pinkknitster

Кристал Сваровски розов цигулка виола чело цигулка музикални чар висулка огърлица… was originally published on Сваровски Елементи

[krug-movement]

КАКВО Е ДА СИ МЛАД ТАЛАНТ И ДА ИМАШ КАУЗА, 14 май 2020 & What is it to be a young talent and to have a cause? May,14,2020

При спазване на изискванията за социална дистанция, както и на всички противоепидемични мерки, на 14 май (четвъртък) в Арт галерия Кръг ще бъде отворено за посещения новото издание на инициативата „Млади таланти от Кърджали и областта’2020”. По нестандартен начин в пространството са експонирани визуални материали от лични истории и интервюта с тримата нови участници, премиерно нотирано парче за арфа от 16-годишния му композитор му с разказ за дългия път на арфата в нашата цивилизация, авторски фотоизследвания и текстове за свободата на вероизповеданията, описание на каузи, за които си струва да се живее, и произведения, посветени на тях.  

„Здравейте! Аз съм КАЛОЯН ГЕОРГИЕВ, на 16 години съм, всички познават майка ми и баща ми – Екатерина и Иво Георгиеви, много талантливи личности. И двамата са пишещи хора. Баща ми свири на китара и на акордеон, освен че пише. Моята специалност e арфата. За мен арфата е истински мост между културите в историята на човечеството и за мен е предизвикателство да стъпя и да извървя моя собствен път по този невероятен Мост. Наскоро направих своята първа собствена композиция специално за арфа. Вече я нотирах. Така, че вие ще сте първите, които ще я видите на бял свят – като картина в Арт галерията.”

Музикалното си образование Калоян започва в Кърджали, където е учил акордеон и виолончело, а в момента вече е ученик в 8 клас в Националното музикално училище „Любомир Пипков” в София. В галерията може да се види и неговото изследване „МОИТЕ ИСТОРИИ ЗА АРФА с колекция от снимки”. От това изследване научаваме много документални подробности за пътя на арфата от първите дървени екземпляри от 3000 г. пр Хр., използвани в Средния Изток, Египет, Месопотамия,  през африканските лири, за арфите в Древна Гърция и Рим, за лирите в Египет, Йордания и Йемен, онаследени от бедуините, за келтската европейска арфа, както и за турската арфа, популярна като „ченг”, като „голям инструмент с форма на слонски хобот” (по думите на Евлия Челеби), който понякога достига 40 струни.

„Здравейте! Аз съм ИМАН АХМЕД, от 5-членно семейство, което винаги ми е подкрепяло щурите идеи и което ме научи да гледам реално на нещата, но винаги с щипка позитивизъм. Изповядвам религията Ислям. От 2017 г. ме приеха в ДУ в Момчилград и съм отлична ученичка. Любимият ми предмет е географията – една от най-старите науки, интересувам се от устройството на континентите, вулканичните области, регионалното развитие и съответстващите политики, вкл. от аеро-космическите изследвания и ГИС – географските информационни системи и разработването на цифрови платформи с  геодезически точки, координати на урегулирани поземлени имоти, технически нивелети и т.н.”

Иман е 17-годишна, пише стихове и е автор на фотографски проекти, „защото в снимките си запечатвам всичко красиво и необикновено”. Красивото и необикновеното я сближава с хората. „Пълна съм с любов – казва тя, – която искам да раздам на хората около мен, а и на тези, които още не познавам”. Готви се да учи софтуерни технологии, за да може да работи в изолация, „ако хората не ме приемат заради религията ми”.

Третият участник в новото издание на инициативата „Млади таланти” е 13-годишната МОНИКА МАНОЛОВА от Кърджали. „Освен да ги спасявам, също обожавам да рисувам котки. В качеството ми на млад художник аз се опитвам да говоря на хората от името на котките – защото само заедно можем да успеем да намалим броя на бездомните и страдащи животни…” – казва тя. Баща й Манол Манолов е бивш спортист по кану каяк с международни и национални награди, а майка й Петя Петрова преподава български, английски и история. Семейството й се грижи за множество улични животни – обезпаразитяват ги, кастрират и ги хранят, вкл. в своя дом. „Твърде много котки са изоставени или изхвърлени заради човешка жестокост – казва момичето. – Да не говорим за наранените или убити животни. Освен кастрирането, което е начин да бъде стабилизиран огромният брой на бездомните котки във всеки район на всеки град, това да станеш „приемно семейство” e много разпространен начин за защита на животните в Европа. Там самите приюти за бездомни животни или спасителните групи имат сайтове, на които можеш да се регистрираш, че си готов да бъдеш „приемно семейство” за изоставени домашни любимци.”

Изложба с портрети на котки на 13-годишната Моника може да се разгледа в изложбеното пространство.

[zanimljivaekonomija]

ОВОГ ВИКЕНДА ТУРИСТИЧКА ОРГАНИЗАЦИЈА БЕОГРАДА ВАС ПОЗИВА НА:

„КОНЦЕРТ НА ЦВЕТНОМ ТРГУ“

Петак, 19. јул / 19 часова

Туристичка организација Београда и Центар за хитне поправке расположења најављују концерт групе „Минг“ на Цветном тргу која ће овог петка извести џез стандарде домаћих и страних аутора.

„ЛЕТО У СКАДАРЛИЈИ“

Петак, 19. јул / 19 часова

Уживајте у програму наших познатих глумаца који ће вас кроз песму, игру, анегдоте, приче и скечеве, на аутентичан и хумористички начин вратити у време боемске Скадарлије. Програм почиње у 19 часова, на Платоу испред Скадарлијске чесме, и одвијаће се дуж читаве Скадарске улице.

Учествују Милан Милосављевић у улози Бранислава Нушића, Милан Тубић у улози Ђуре Јакшића, Душица Новаковић у улози Жанке Стокић и Љиљана Јакшић у улози Скадарлијске даме. Глумац Бојан Хлишч ће у улози скадарлијског добошара читати Кодекс о понашању у Скадарлији, док ће оркестар извести популарне музичке нумере.

„ЛЕТО НА КОСАНЧИЋУ“

БЕСПЛАТНИ ТУРИСТИЧКИ ОБИЛАСЦИ КОСАНЧИЋЕВОГ ВЕНЦА

Субота, 20. јул / 19 часова

Обиђите Конак књегиње Љубице, Саборну цркву, Патријаршију, најстарију кафану у Београду, кућу Мике Аласа, кућу Оље Ивањицки, место некадашње библиотеке и многе друге знаменитости које се налазе на простору Косанчићевог венца. Тура почиње у 19 часова, полазак је на углу улица Краља Петра и Косанчићев венац. Због ограниченог броја места, обавезне су пријаве на igrgic@tob.rs. Од 20 часова уследиће музички концерт групе „ЕЈО“ која ће извести етно џез нумере.

„ОМЛАДИНСКА ЧЕТВРТ“

Субота, 20. јул / 20 часова

Ове суботе на Обилићевом венцу одржаће се манифестација „Омладинска четврт“ где ће наступити гудачки квартет „Има дана“. Квартет чине чланови Симфонијског оркестра РТС-а, оснивач и виолончелиста је Тешман Живановић, прво виолончело у Симфонијском оркестру РТС.

„БОЈЧИНСКО КУЛТУРНО ЛЕТО“

Петак, 19. јул / 19 часова: Вече са ЧИТАОНИЦОМ ФИШЕР

Представљање музичке, литерарне и креативне секције удружења.

Субота, 20. јул / 20 часова: Концерт НЕДЕ УКРАДЕН

„ЛЕТО НА ГАРДОШУ“

Четвртак, 18.јул / 21 час: Представа „Ковачи“ Баг театар

Петак, 19. јул / 21 час: Представа „СОКИН И БОСИНА“,

Играју:Љиљана Благојевић, Весна Станковић,Милена Ђорђевић и Милош Ђорђевић

Субота, 20.јул / 21 час: Представа „ЖИВОТ И ДРУГЕ СИТНИЦЕ“

Игра: Иван Зекић                        

Недеља, 21.јул / 20.30 часова: Дечија представа „ВУК И ТРИ ПРАСЕТА“

[vprki]

Маргарита Димитрова е удостоена с отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция

Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондацията за изкуство „Аполония“, получи отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“, което ѝ се присъжда от министъра на културата на Франция, съобщиха от организацията.

 Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България ѝ връчи отличието на церемония в посолството в София на 9 май, Деня на Европа. Паметно е, че тази година предстои за 40-и път фестивалът Празници на изкуството „Аполония“ от  28 август до 7 септември в Созопол.

Френският дипломат заяви, че като основен организатор на фестивала Маргарита Димитрова от самото му създаване през 1984 година, когато се присъединява към Академията за изкуства „Аполония“, основана от проф. Димо Димов, самият той франкофон, а по-късно и министър на културата.  непрекъснато насърчава нови идеи и проекти, с което тези културни тържества са уникални и привлекателни за все по-широка публика, в която има място за всички поколения не само от България.

проф. Димо Димов и Маргарита Димитрова

„Благодарение на Вашата творческа визия, фестивалът „Аполония“ успява да се развие, показвайки интерпретацията на традицията и новото в българското творчество, във всички сфери на изкуството – театър, музика, поезия, литература, кино, балет, пластично изкуство, архитектура, културно и историческо наследство. Свобода, новаторство и синтез на изкуствата – такъв може да бъде девизът и спецификата на „Аполония“. Госпожо Димитрова, с Вашата любов към изкуството, Вие допринасяте толкова много за разпространението на френската култура в България и за жизнеността на културните и творчески връзки между нашите две страни“, каза посланик Мейер.

Маргарита Димитрова

И добави: „От създаването на фестивала през 1984 г. вие и вашият екип посрещате множество творци от цял свят. Представяте изпълнители и колективи с концерти и майсторски класове, между които Каролин Дюма в оперното изкуство, Клод Бонен в областта на театъра, Ролан Пиду с концерт на виолончело и Ан Бертелети с концерт на пиано, както и преподавателят по кларинет – един толкова скъп за вас инструмент – Серж Данген. /Маргарита Димитрова е снаха на проф. Сава Димитров (1919-2008), създател на българската кларинетна школа, съпруга на проф. Димитър Димитров, проф.  (1947-2012),синът  проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, внукът ѝ Димитър Димитров е четвърто поколение кларинетист, ученик в НМУ „Любомир Пипков“ – б.р./ . Вие успявате да предизвикате възхита у малки и големи с три големи, запомнящи се събития: представянето на музикалната трупа „Théâtre des Grooms“ с нейните фанфари, незабравимото представяне на уличния театър Малабар и, разбира се, постановката на „Антигона” от Жан Ануи /с режисьор Иван Добчев- б.р./ в Театър „София“, с премиера в Созопол в присъствието на неговата дъщеря Коломб Ануи. Фестивалът остава и с невероятните си поетични моменти, като музикалния салон на Полин Виардо /с участието на Ина Кънчева и Людмил Ангелов – б.р./, прочута за времето си певица, композитор и поетеса. Когато говорим за поетични моменти, не можем да забравим и вашата подкрепа през 2022 г. за невероятния спектакъл на катерача и алпинист Антоан Льоменестрел по фасадите на няколко сгради в София, включително и тези на площад Славейков. Потопен в поетичната атмосфера на Пенчо и Петко Славейкови, творецът представи историята на един френски Ромео, търсещ любовта в България.

Близките и приятелите на церемонията във Френското посолство в София, в средата Димитър Димитров, четвърто поколение кларинетист

Но да се върнем на Вашия фестивал, който отделя специално внимание на визуалните изкуства с Празника на изкуствата Аполония, включил през 2013 г. изложбата, посветена на българския и френски художник Жул Паскин, показана в Градската художествена галерия в Созопол преди представянето ѝ в София, както и ретроспективата на фотографии от колекцията на музея Албер Кан или изложбата на парижката художничка и галеристка Паскал Курбо.“

Орденът е висше френско държавно отличие, учредено от министъра на културата  през май 1957 г. Присъжда се за значителни заслуги към обогатяването на френското културно наследство. Допълнителният му статут към френския „Орден за заслуги“ е потвърден през 1963 г. от президента Шарл дьо Гол. Целта е признание за значителен принос към изкуствата, литературата или разпространението им. Произходът му се приписва на Ордена на свети Михаил, основан през 1469 г. Членството не е ограничено до френски граждани.

Маргарита Димитрова и Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България

Екипът на „въпреки.com“ поздравява Маргарита Димитрова за удостояването ѝ с изключително високото престижно отличие на Република Франция. Щастливи сме!

В контекста на признанието към нейния принос към българската култура и изкуство и представянето им не за първи път ще цитираме споделеното преди време за „въпреки.com“ от проф. Пламен Джуров, диригент,  композитор и преподавател в НМА „Панчо Владигеров, най-дългогодишния ръководител на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ за „Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол. „Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, у нас има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които обичат изкуство. В Созопол това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Мариана Кацарова /л/, Светлана Алексиевич /ц/, носител на Нобелова награда за литература 2015, която избра единствено "Аполония" за среща с публиката и Маргарита Димитрова /д/, 2023

И нещо много лично за финал: В годините много сме писали за „Аполония“ в различните медии, в което сме работили. В едни вече далечни времена преди повече от две десетилетия в служебните ми задължения като част от ръководството на БНТ отговарях и за  програмите, които записвахме или излъчвахме на живо от Созопол, за дневниците, които присъстваха в сутрешните блокове. А години преди това сме представяли документални филми на СТФ „Екран“ на фестивала. Моите, свързани с него са 37. За тези години много от  децата ни тичащи и помагащи всичко да става красиво и забавно пораснаха. Не малко от тях са в елита на българската култура и изкуство.

Ще разкажем и за тях след време особено в контекста на 40-ото юбилейно издание на Фестивала. С днешна дата можем да кажем с обич и уважение към Маргарита Димитрова, която от десетилетия гради  програмата на фестивала с познание, въображение и артистизъм, към проф. Димо Димов и верните хора в екипа им: „Благодарим, че „Аполония“ е от красивите, непреходни моменти в живота ни.“ ≈

„въпреки.com“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

[vprki]

За Константин Илиев и…

Преди години разговаряхме с именития ни виолончелист проф. Венцеслав Николов по повод поредните концерти в  Сити Марк Арт Център на камерен ансамбъл „Силуети”, който е под негово ръководство. Той живее в бившия апартамент на големия наш диригент и композитор Константин Илиев (1924 – 1988). Връщаме се към тази наша среща с проф. Николов, защото той единствен, посвети паметна вечер за Константин Илиев в деня на неговата сто годишнина 9 март 2024…

За нея – малко по-долу в публикацията. Тогава в цитирания текст във „въпреки.com” проф. Венцеслав Николов сподели: „Това е домът на Константин Илиев, в който аз съм идвал много пъти и сме си говорили дълго. Той сядаше на това канапе, аз сядах тук /посочва едно кресло/ и си говорихме. Първите десетина години като се нанесохме тук, имах чувството, че съм на гости на Константин Илиев. И понеже непрекъснато пътувах и се връщах тук за по няколко дни и не успявах да свикна. Наскоро си дадох сметка, че от десетина години, аз живея тук от 25 години /станаха повече –б.а/,  вече се чувствам у дома си. Доста дълго време мина в този период. Моите студенти като идват – аз правя рождени дни на Константин Илиев тук – и си говорим за него се чувствам на гости и се оглеждам къде е той”.

проф. Венцеслав Николов

Бил е близък със семейството на Константин Илиев. Баща му го запознава с диригента и композитор, когато е бил пет-шест годишен в Русе. Водили го на „Травиата” на Верди, която дирижирал маестро Илиев, вероятно нямало на кого да го оставят. Бил на първия ред, зад диригентския пулт. Заспивал по време на второто действие, но се събуждал на последното. Венцеслав Николов дори ни изтананиква точно в кои моменти на спектакъла се случвало това. Вече много по-късно, когато разбрал, че Мария (Принц) след смъртта на именития си баща категорично отказвала да се върне в България от Виена, а синът /малкият му Димитър, за когото също ще стане дума в текста – б.а./ му също починал. Челистът след дълги перипетии успял да купи апартамента от нея. „Моето мнение тогава беше, че е хубаво да се направи музей на Константин Илиев. А тя каза: „Кой ще се занимава с това?” В някакъв смисъл аз сега съм част от този музей.

Почти всичко е така, както беше. Имам и негови ноти, много съм свързан с него. Свирил съм и доста негови неща”. / Константин Илиев му посвещава и произведение "Solo per VenziCello" - пиеса за соло виолончело, 1987 – б.а.. /. Независимо от разликата в годините, почти 20, ги е свързвала взаимна симпатия, малко неочаквана, защото Константин Илиев бил с доста сложен характер, но никога не се чувствал потиснат от него. „Винаги съм се чувствал много свободно с него. Той умееше да разговори хората. Предполагам, че е имало някаква хармония в характерите. Освен това аз го търсех, обаждах му се от време на време. Странна беше връзката. После започнах да свиря негови неща. Бях в кръга му, когато той не беше вече диригент на Софийска филхармония, беше в изгнание, а аз бях в неговия кръг. Константин Илиев беше много чаровен и беше голяма личност. И, за съжаление, от тази си възраст мога да кажа, че аз съм по-възрастен от него сега. Той почина по-млад (на 63 години) , тогава, когато трябваше да тропне по масата и да каже нещо, той не го правеше, дърпаше се. Имаше случаи сега като мисля ретроспективно, той можеше да тропне по масата и да овладее положението у нас, защото всички го уважаваха и имаха страх от него, а той се дърпаше, плашеше се. ”

В апартамента много неща напомнят за Константин Илиев – запазената библиотека, част от мебелите и не само…

Верен на личната си традиция проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ на 9 март 2024 г.  почетоха със специална вечер100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик Константин Илиев в Сити Марк Арт център /бившето кино "Левски"/ в София. Всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на големия наш музикант през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев "Слово и дело". 27 години след първото си издание тя отново тръгва към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев. Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев.

проф. Венцеслав Николов и ансамбъл "Силуети"

Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света.

При представянето арх. Венцислав Илиев сподели: „Благодаря на Венцеслав Николов, актрисата Мара Чапанова /съпруга на композитора Георги Тутев (1924-1994) и близък приятел на Константин Илиев – б.а./, вдъхновителка на това издание. Тя ми се обади миналата година с идеята да направя второ издание на книгата. Моментално реших да свърша това. Заех със задача, която никак не беше лесна, защото никога не съм се занимавал с подобна дейност – да направиш книга, да я издадеш е сериозна работа, да намериш издател, да намериш хора, които помагат и най-вече да намериш начин да оформиш корицата. Вие видяхте първото издание, което никак не ме задоволяваше като оформление. Реших да използвам тази снимка на Юскеселиев /Христо –б.а./, известния фотограф. На фона на диригента и оркестъра и публиката. И тогава реших да направя точно този образ и неговите характерни моменти, чело, лице, палка и ръка – да бъдат извадени като картина на Караваджо, да се покаже истинската същност на този човек.

Книгата е много интересна, защото тя не е само за музиканти, а за всеки един културен човек, а би трябвало да бъде за всеки един българин, който се интересува от история и, който се интересува от това какво представляваме ние. Повечето от събитията, които са описани в книгата, като че ли не засягат пряко него. По-скоро неговото творчество, това, което той пише за своите произведения е на фона на една много широка картина на историята, за мен много близка, за повечето млади хора – далечна. Най-странното е, че този творец, който дълбоко в себе си винаги е смятал, че е композитор, поне той ми го е казвал или би искал да остане в историята като композитор, но без диригентската му практика, това би било невъзможно. Само, благодарение на това, че той е бил и диригент и то не какъв да е публиката и хората са могли да чуят не само изключителни произведения, които по това време не са били, въобще, допустими 1947 до 1950 година, но и неговите съвременници, композитори, които творят в съвсем нова светлина и работят в една естетика, която дълбоко е била неприемана първо от неговите колеги, по-възрастни композитори по това време, защото така са били устроени. Такова е било времето. Те не са ги отхвърляли, но са ги критикували много жестоко. Говоря за един период до към 60-те 1962 – 1964 година.

От ляво на дясно: Васил Казанджиев, Лазар Николов, Катя Вълева и Константин Илиев

Даже на едно място той казва, че са жертвинягите, но както са жертвинягите, все пак тяхната музика е достигала до публиката, достигала е до хората. На много места той казва, че задачата му е да възпитава публиката в слушането на музика и то на съвременна музика. Това е изключително ценно в неговата биография. Той беше човек с мисия и неговата мисия беше да създава музика, която да е модерна, която да е българска. Той никога не е мислил, че български творци могат да бъдат втора цигулка на това, което се твори оттатък, отвъд Желязната завеса и, която по онова време е била отхвърлена от официалната култура тук.

Най-интересното е, че в трите сегмента, както маестро Веселин Байчев (диригент, ученик на Константин Илиев –б.а/ пише в предговора на книгата, става въпрос за едни и същи лица, едни и същи творци по различен начин. Константин Илиев беше и такъв човек – в един момент за него някой е гений, в друг момент, той е долу в земята. При него нямаше сиви тонове, нямаше полу тонове. Имаше цветни и възвеличаващи неща или точно обратното – заклеймяващи характеристики. Това един недостатък, но той беше такъв.човек на резките контрасти и на бурните емоции.

арх. Венцислав Илиев

За щастие, аз разполагам с доста писма, поради обстоятелството, че не съм живял с него непрекъснато. Те са се развели с майка ��и, когато аз съм бил на две години, но след това цял живот съм имал с него непрекъснати контакти. След като запазих уводната част на Валя Илиева, която е съставителят на изданието, третата съпруга на баща ми, и за словото на Константин Илиев от Киприана Беливанова, също от първото издание, помолих маестро Байчев да напише няколко думи и той написа :“За Константин и неговите три живота“. Накрая има и няколко думи от мен.

Ще завърша с нещо, което е изключително ценно и винаги ми е правило много голямо впечатление и показва, че той е човек с мисия. Той ми пише в писмо, годината е 1970, когато за първи път напуска Софийска филхармония по едни или други причини. Тогава е на 46 години. „Не ме напуска мисълта, че не мога да дам на нашата култура това, което ѝ дължа. Лошо е, когато човек се роди по-късно от времето си, но още по-лошо е, когато се роди по-рано.“ “

Константин Илиев

По повод на тази незабравима вечер още на другия ден музикалният критик Екатерина Дочева  написа в блога си Decresendo много личен текст, озаглавен „Константин Илиев – едно тъй дълго отсъствие“. Нашите читатели знаят, че ние след уговорка и съгласие от нейна страна публикуваме във „въпреки.com” нейни текстове и винаги се аргументираме защо. Този неин текст не бихме могли да публикуваме, просто така, защото е забележителен и важен. Той е личен, преживян дълбоко. Затова само ще цитираме част, като пускаме и линк към него. Той, според нас, трябва в цялост да се прочете от блога ѝ, а не като публикуван от друг.

„С напредването на годините все по-често си мисля за „неправилните“ хора, които срещнах в живота си. За бунтарите. За тези, които имаха неим��верната енергия да отстояват себе си в изкуството, с което се занимават. Които имаха смелостта да грешат. Да рушат и да строят. Хора взривни, в движение, което не можеше да се следва, камо ли да се повтори. Хора с клокочещ, вулканичен талант. С характер. С необикновена мисъл. С непреклонен дух, способен да доведе до катаклизми…

Константин Илиев дирижира, фотоколаж Василка Балевска

И тук мисълта ми изправя образа на композитора, диригента, педагога, писателя Константин Илиев (9.03.1924- 6.03.1988) –  с всичките ми осъществени и неосъществени срещи с него, с възторзите и разочарованията, с конфликтните моменти, последвани от протегнатата ръка на по-мъдрия – за голяма моя изненада. Той беше човек, който влияеше страхотно, самото му присъствие бе коректив – не по отношение на поведение, благост и други от този род. Бе естетически коректив, мощен естетически коректив, бих казала. Дори и тези, които открито го ненавиждаха, някак внимаваха – нямаше как да не съзнават, че ги превъзхожда и като музикант, и като култура, и като човек, който можеше да бъде светкавично безцеремонен в определена ситуация.  Можеше също да е много ларж, да е отзивчив покровител, без каквато и да е демонстративност. Бе по-свободният човек.“

В предговора към първото издание на книгата, който е публикуван и във второто Валя Илиева завършва с думите: „Нямам думи да изразя благодарността си към фондация „Отворено общество, без чиято безценна финансова помощ , изданието на тази книга не би било възможно. Към тези мисли прибавям възхищението и благодарността си към композитора Иван Спасов – двигател на това издание.“

Иван Спасов /л/, Константин Илиев /ц/ и Лазар Николов /д/

Иван Спасов (1934-1996) е приятел на Константин Илиев и човекът, който издава единствената книга със симфониите на Константин Илиев. В едно много съкровено изказване той завършва с думите: „...Питам се: къде са книгите /именно книгите/ за  Илиев, за неговите опери и симфонии, за камерната му музика? Как и откъде студентите, музикантите и любителите, историците ще се запознаят с тази толкова богата творческа биография? Нима не трябва всеки да върне поне малка част от това, което е взел, което е научил от Константин Илиев?..."  (Иван Спасов, "Небесносиньо утро, пладне и път след пладне", издателство „Музика“, 1989)

И нещо в скоби или не съвсем. Тази година се навършиха 90 години от рождението на Иван Спасов на 17 януари. По този повод в цитирания от нас блог Екатерина Дочева написа: „Фестивалът “Зимни музикални вечери “Проф. Иван Спасов” в Пазарджик тази година се провежда от 1 до 4 февруари. В програмата, публикувана много късно впрочем, е отбелязано, че тази година фестивалът чества 90-годишнината на проф. Иван Спасов – композитора, който го създаде и благодарение на когото фестивалът имаше своите славни страници в миналото – и в репертоарно, и в артистично отношение. Освен композитор с произведения, които чакат като спящата красавица да дойде принцът, за да разбуди застиналото около тях пространство и да ги съживи, така да се каже, Иван беше много мощен в талантите и културата си човек, отправил мисълта си не само към личния си интерес, но и към перспективите на българското модерно звукотворчество.

Иван Спасов

По негово време на този фестивал съм слушала много премиери и съм присъствала на великолепни изпълнения на музика от композитори, чиито имена днес се произнасят много, много рядко – като Константин Илиев, Георги Тутев, Симеон Пиронков, Димитър Тъпков, Васил Казанджиев, Георги Минчев, Лазар Николов (Лазар има шанса, наречен Драгомир Йосифов, който се бори самоотвержено музиката му да се чува понякога), като способни композитори от поколението след тях.  Музиката им е почти в същата ситуация като музиката на Иван Спасов. Единствено Васил Казанджиев, понеже е жив и продължава да пише (да е жив и здрав!) има един кръг от изпълнители, които припомнят името му и музиката му с всяка световна премиера. Поне веднъж годишно! От години вече много, много рядко някой диригент решава да поеме риска и да влезе в ролята на принца от прочутата приказка, за да изпълнява техни творби. “Софийските солисти” с Пламен Джуров правеха изключение, също ансамбълът “Музика нова” с ръководител Драгомир Йосифов на спорадичните си концерти, понякога филхармонията. Сега Радиооркестърът през своя нов диригент заявява родолюбива позиция, което предстои да видим…в какво точно ще се изрази. Този сезон започнаха с автори от т. нар. второ поколение.“ /Целият текст на Екатерина Дочева може да прочетете тук/. Публикацията ѝ е озаглавена „Отмъщение, подигравка или престъпно нехайство?“

С право тя визира настоящия директор (началник) на Фестивала Григор Паликаров. Слушах му интервюта по повод събитието и ги оставам без коментар, освен с една дума – Срам! Толкова по темата.

Ансамбъл "Силуети"

Защо го вмъквам към текста за Константин Илиев? Не е необходимо да обяснявам. Не съм музиколог или критик. Но като меломан с отношение към съвременната, авангардната музика ми се искаше да присъствам концерт на водещите ни оркестри с  музика на Константин Илиев, Иван Спасов и всички техни приятели и съмишленици. Те са едно от талантливите лица на европейската музика на ХХ век…

Да, на концерта на Симфоничния оркестър на БНР на 5 април с надслов „Поглед към Вселената“ в обещаните творби на български композитори в концертите им ще изсвирят„Очите на нощта” от Константин Илиев, един от най-значимите ни съвременни композитори, творили в сферата на така наречения „български музикален авангард“. Последното си симфонично произведение композиторът създава през 1987 г. и го посвещава на своя приятел - диригента Алипи Найденов. Така са го обявили в програмата си. А от Националната опера и балет плануват през новия сезон 2024-2025 г., на 6 декември в Софийската опера ще бъде изпълнена ораторията „Коледа” за женски и мъжки хор, тенор, бас, говорещ глас, 2 рояла и ударни композирана през 1984 и „Фрагменти“ от 1968 г.от Константин Илиев.

Да припомним, че на 3 октомври 1962 г. в Софийската опера е премиерата на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев с либрето на Михаил Хаджимишев. За основа на либретото е използвана повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов и нейната драматизация „Ръка Илиева“. Постановъчен екип: Васил Казанджиев, Михаил Хаджимишев и Ана Хаджимишева. Участват: Йордан Знаменов, Георги Генов, Асен Селимски, Павел Герджиков, Димитър Кожухаров, Лили Йорданова, Бойка Косева, Иван Михайлов, Ана Алексиева, Надя Шаркова. Константин Илиев посвещава операта на Любомир Пипков.

Засега това е обявено официално...

Константин Илиев

И нещо лично – благодарение на родителите ми и най-вече на майка, която ме водеше на концертите на Софийска филхармония още преди да тръгна на училище. По-голяма си ходих и без нея - сама или с приятели. И винаги се знаеше, че концерт под диригентството на Константин Илиев не бива да се пропуска. Последният му концерт, на който присъствах в зала 1 на НДК бе 1984, когато дирижира Осма симфония на Густав Малер, известна също като “Симфония на хилядата”. След него тя е изпълнявана в България само още два пъти под диригентството на Емил Табаков 1991 и 2019.

До скоро не знаех, че Константин Илиев има първороден син от краткия си първи брак във времето, когато е бил в Русе като създател на симфоничния оркестър в града и основател на Русенската опера. Второто издание на книгата му „Слово и дело“ ме срещна с арх. Венцислав Илиев и той ми помогна да снабдя приятели с нея, които нямаха възможност да присъстват на премиерата ѝ в София. Уви, тя не може да се намери по книжарниците и по големите вериги за продажба на книги… Второто ѝ представяне бе в съпътстващата програма на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ на 21 март 2024 в Русе.

арх. Венцислав Илиев

Всички знаем за дъщерята на Константин Илиев пианистката Мария Принц, присъствали сме на концертите ѝ, колкото и рядко да идва в България или избягва да идва. Живее във Виена. За малкия му син Димитър Илиев (1959-1992) само отбелязват, че е починал…А той е изключително талантлив художник, твърде рано напуснал нашия свят. Миналата година, точно по това време в Столичната галерия „Стубел“ негови приятели организираха изложба с творбите му от фондовете на Националната галерия, СГХГ и лични колекции.

В текста си като въведение към изложбата Силвия Чолева пише: “Човешката памет е крехка, изменчива, избирателна, а забравата е постоянната спътница на информацията, с която сме затрупани. Как отсяваме, кое помним и защо, кое се скрива, изтласкано навътре в съзнанието и чака да се появи или да изчезне завинаги? В опита си (може би отчаян) да запазим части от един отминал свят, който ��ластовете време неумолимо затрупват, се надяваме, че той може да бъде съхранен и разпознат от тези след нас през изкуството, през неговото съпреживяване.

Димитър Илиев Автопортрет, 1983

Възможност да осъществим този опит е „Нощта“ – изложбата живопис на Димитър Илиев. Бихме могли да я разчетем като една от частите на голямата картина на протичащото време. Също картина на отминалото, без което настоящето не би било цялостно. Тя е и опит разговорът, общуването с творбите да продължи през времето, а защо не и задочният диалог с техния автор. Димитър Илиев е част от артистите, които преработват енергията и драматизма на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в творчество, изпълнено с мрачни предчувствия, но и с очакване, с надежда.“

Като за миг изключим за каква сфера на изкуството става дума, написаното сякаш като усещане се отнася и за музиката, създадена от Константин Илиев.

Вероятно там Горе са заедно баща и син. Единият сътворява музика, другият рисува с тъмните си краски.

А ние ще завършим с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков, изписани на заключаващата четвърта корица на книгата.“…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

[vprki]

Проф. Сава Димитров: Събираме заедно на концерт потомците на Панчо Владигеров

 „По традиция честваме Празника на Музикалната академията, свързан с датата, на която е роден големият български композитор Панчо Владигеров, педагог и дългогодишен професор в нея.  Нашата Академия носи неговото име и винаги на 13 март, рождения му ден ние организираме голямо събитие.“ Каза за „въпреки.com” проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

И продължава: „ Това е събитие, на което звучи изцяло музика на Панчо (така го наричат вече с обич поколения български музиканти –б.а.), събитие, на което винаги най-талантливите студенти изпълняват музика от големия български композитор. Разбира се, включваме в този концерт най-представителния ни състав – Академичния симфоничен оркестър. Националната музикална академия притежава и разполага със собствен професионален оркестър – оркестър, който е в услуга и взема участие в обучението на нашите студенти – диригенти, инструменталисти, вокалисти. Всяка година този наш концерт на 13 март се превръща в истински празник и е представителен за образованието в Академията.

Тази година се навършват 125 години от рождението на Панчо Владигеров и годишнината е повод да разширим програмата си в честванията.“

Проф. Сава Димитров

Разговаряме с проф. Сава Димитров в ректорския му кабинет в Академията. Той като атмосфера, интериор не е традиционен кабинет на академичен ръководител. Преди всичко е пространство, обзаведено с много вкус и артистичност – прекрасно голямо живописно платно на художника проф. Греди Асса, много книги по различните изкуства, фотографии от различни години на Панчо Владигеров, цветя и цяла стена с дипломите от многобройните награди на домакина от фестивали и конкурси по света.

„Тази година патронният празник ще продължи дълго  – съвсем съзнателно ще направим в пет поредни дни концерти, в които участие ще вземат и студенти, и изявени наши преподаватели, и, надявам се, някои от възпитаниците на Панчо Владигеров.

Малкият Панчо, най-големият внук на Панчо Владигеров

Подготвили сме голяма изненада – поканили сме семейството му, не��овите внуци, тези от тях, които се занимават с музика, тези, които са активни музиканти. Панчо Владигеров-младши (най-големият внук на композитора, който в Германия отбеляза 70 годишния си юбилей – б.а.),  Екатерина Владигерова и близнаците Александър и Константин Владигерови. На 12 март, точно ден преди годишнината на техния дядо, те ще направят концерт тук, в залата на Националната музикална академия. Така събираме на едно място всички представители на фамилията, които с този концерт ще отдадат почит на своя предшественик – най-близкия до тях голям музикант, на патриарха на композиторската българска школа. Убеден съм, че този концерт ще се превърне в истинско събитие, и то не само за НМА, а изобщо за цялата ни музикална общественост в София, а и за България.“ Разказва проф. Сава Димитров в детайли сериозно  обмислената и преди всичко артистичната, създадена с въображение програма за празника на Академията.

Екатерина, Александър и Константин Владигерови

На 13-и март е традиционният концерт, който се прави всяка година с Академичния симфоничен оркестър и солисти. Ще прозвучат концерти на забележителния композитор, оставил изключително наследство с музиката си.

„Ще бъдат изпълнени Концертът му за пиано № 3 (От петте клавирни концерта на Панчо Владигеров Концертът за пиано и оркестър № 3, оп. 31, си бемол минор, се радва на най-голяма популярност. Написан е специално за откриването на новата голяма концертна зала „България“ в София на 9 октомври 1937 г., изпълнен е от Академичния оркестър с диригент Цанко Цанков, солист е композиторът. –б.а), Концертът му за цигулка и Концерт фантазия за виолончело и оркестър, опус 35 и други симфонични творби на знаменития Маестро. Георги Патриков ще бъде диригент на този концерт.”

Панчо Владигеров, 1938 г., в кабинета си на бул. “Фердинанд” сега “Васил Левски”

„Планираме и други събития, които са в рамките на тазгодишния юбилей.  Имаме съвместен проект с Музикалния театър „Стефан Македонски“, в който ще бъдат включени наши студенти, нашият оркестър. Надявам се, че оперетата, която ще поставим заедно на сцената на Музикалния театър ще предизвика много силен интерес – това е „Страната на усмивките“ на Лехар. Неслучайно правим тази постановка. НМА е висшето училище в България, в което се учат най-много чужденци китайци. Произведението е известно с това, че половината от неговото действие се разиграва на сцената на красивата Виена, а другата половина протича в чудния Китай. Нашата идея е в това – голяма част от студентите, които ще вземат участие в тази постановка да бъдат наши студенти китайци. Изключително много старание има в тях, изключително голямо желание за представяне на сцена. Възможността да излезеш на сцената като изпълнител солист все пак е много рядка възможност във висшите училища. И изобщо в света, да не говорим за Китай – за тях това е повече от голямо предизвикателство, от една страна. От друга, предизвикателство  е и за нашите преподаватели: за да покажат нивото на педагогическата ни школа; за да демонстрират качество, което да бъде абсолютно задоволително – даже не бих казал, че думата „задоволително“ не е точна, а трябва да бъде толкова високо, че младите хора веднага да могат да излязат на професионална сцена. И да бъдат оценени от публиката, разбира се.“ Споделя подробности ректорът какво предстои.

Документът за назначаване на проф. Сава Димитров като гост професор на Zhejlang Conservatory of Music в Китай

На мой въпрос дали студентите чужденци в Академията преминават през едногодишни курсове по български език, както е обичайната практика,  професорът уточнява: „Обучението на студентите китайци, както и изобщо на чуждестранните студенти преминава през етап, който е подготвителен за Академията. Те изучават много активно български език и се подготвят за съответната специалност, по която имат намерение да следват в Академията. Дали това ще бъде инструмент, пеене или част от теоретичния модул, със сигурност подготовката трае една година и това е много полезно. Ценно е за тях, защото успяват да навлязат в атмосферата, опознават се с преподавателите, успяват да направят личен контакт. В нашия случай (с музикалното образование) личният контакт е едно от най-важните условия за успех и за доверие от страна на студента към преподавателя.“

Когато ни посрещна в кабинета си на ректор проф. Сава Димитров каза с усмивка, че за първи път пред нас ще разкрие голяма тайна. Дойде и моментът за това.

Барепефът на Панчо Владигеров на входа на Националната музикална академия

„Тайната е, че Академията получи дарение. Изключително съм благодарен на един нескрит ценител на българската музика, ценител изобщо на изкуството, човек, който милее за българите по света, за талантливите ��и изпълнители от най-висока класа. Говоря за господин Веселин Воденичаров, ценител на българската музика и изобщо – на класическата музика. Човек, който под една или друга форма винаги помага и на младите музиканти да намерят своя път и много често подпомага различни каузи. Към него ще отправя  истински голяма благодарност от името на цялата Академия, защото през него получаваме изключително ценен дар.

Веселин Воденичаров е един от настоятелите на НМА. Той прие моята покана и още с избирането ми за ректор стана част на настоятелството. Меценат е, колекционира много картини, всичко българско, което намери по чужбина. Бюстът на Панчо Владигеров, който е във фоайето на Академията, е дар от господин Воденичаров. Така вече ще имаме два ценни експоната, които са осигурени от него.“

Снимките на Панчо Владигеров в кабинета на ректора на НМА

Не бях ходила в Академия 4-5 години. Срещите ми с музиканти са преди всичко по фестивали, концерти, оперни и балетни спектакли. Сега за разговора с проф. Сава Димитров не само минах покрай познатата фасада, но влязох и вътре сградата, която е много променена. Станала е по-светла, чиста до блясък, с красив интериор. Разбира се, красивият шум от свирене и пеене дава знака, че сме в храм на музиката. Има промяна и като присъствие на Академията в обществото като културна институция за тези три години и половина, откакто проф. Димитров е ректор…. Хората знаят какво се прави тук, идват всяка седмица на концерти, познават много от талантливите  студенти. Как проф. Димитров действа като ректор, за да доближи Академията до обществото, да е по-отворена, без да се прави евтин пиар?

Националната музикална академия "Панчо Владигеров"

„Това е процес на осъзнати и абсолютно планирани действия – такива, които да отворят Академията, да покажат на обществото ни, че тук не се извършва само обучение. Тук се създава културен продукт. Многократно увеличихме всички концерти и събития, които организираме, както в нашата голяма концертна зала, така и в другите няколко зали, в които успяхме да създадем малки камерни сцени. Извън всичко, което направихме като подобряване на т.нар. материално-битови условия, т.е. онази част, която е свързана с физическото присъствие на човек в сградата и усещането му за малко по-голяма красота и чистота, подобрихме изключително много условията за работа. Във всяка една от нашите стаи има монитори, на които онлайн биха могли да бъдат представяни не само лекции и теоретични занимания, които вече сме дигитализирали, а може и директно да се влезе във всяка една от големите музикални платформи, без значение дали те са популярни, или са свързани с чисто научен масив. Със създаването на дигиталните ни образователни форми ние всъщност се доближаваме много до съвременния поглед за нещата, когато понякога физическото присъствие в едно конкретно пространство не е задължително и не е условие за качеството на обучението. Разбира се, правя една голяма скоба и казвам, че в случая с музикалното образование и обучение физическият контакт, контактът между преподавателя и студента (който винаги е много близък и личен) дава най-добри резултати и го приемаме като задължителен.“ Отговаря делово ректорът. Днес той не иска да си спомня за Ковид пандемията и трудностите, които е създала, но отчита, че  поради нея гледа на живота с други очи и оценява  положително нещата, резултат от  пандемичната ситуация.

Проф. Сава Димитров

„Те разтвориха пред нас представата за другото обучение: за това, че бихме могли да дадем по-концентрирано знание; за това, че бихме могли да ползваме много други източници на знание. Много е важна обаче преценката кои от тези източници са достоверни и коя от тази информация, която „плува“ в дигиталното пространство, е качествена, за да направи впоследствие музиканта действително качествен. Без значение дали ще бъде в теоретичната сфера, без значение дали ще е в изпълнителската; дали ще се изявява на сцената, дали ще бъде тонрежисьор в Националното радио или Националната телевизия – там, където нашите студенти намират реализация на трудовия пазар. Важно е да кажа, че партньорите, с които работим са най-големите институции в държавата – те бяха тези, които ни подтикнаха да разтворим именно сцените на Академията и да пуснем студентите да се изявяват на техните сцени. Имаме чудесно партньорство с Националния дворец на културата, със Софийската филхармония, с няколко други университета, включително с БАН. Имаме няколко партньорства с националните медии: БНР, БНТ и БТА – местата, където се отразяват нашите събития. Много се радвам, че рубриката, която създадохме в БНТ в единствения сериозен слот за отразяване на култура – „Култура.бг“, вече седи повече от 4 години на екрана. Може би това е единственото предаване, единственото място, където се говори за класическа музика всяка седмица. Изключвам, разбира се, Националното радио и другите радиа, в които това  е традиция, но в телевизионния ефир може би това е единственото предаване, което действително обръща внимание на нашите ежеседмични събития тук, в залата на Академията. При това предлага и традиционния разказ за конкретно произведение, който се представя в тези репортажи, свързан с класическия репертоар. За мен това е изключително важно и затова съм склонен да кажа, че това е моя мисия.“ Споделя проф. Сава Димитров, а ние сме се уверили, че това е точно така. Защото има смисъл, особено във време, когато темата за изкуств��то и културата не е основна за повечето медии.

Проф. Сава Димитров

Отварянето на Академията към обществото и показването на всички талантливи млади хора не е свързано само с класическия профил. Представяме и преподавателите, и студентите, свързани и с джаза. Традиционно вече се правят концерти на Биг бенда и на по-малкия му състав – Комбо-състава към Академията.

Дотук си говорихме с ректора на НМА проф. Сава Димитров, но не можем да не отделим и време да го попитаме и за неговата работа като талантлив музикант и създател на високо ценения Международен конкурс за кларнетисти. „Остава ли Ви време да се посветите на това? И как върви този изключителен конкурс, който успяхте да направите, въпреки пандемията? Разбират ли Ви достатъчно Вашите колеги? Не за друго, ами защото понякога у нас има някаква инерция, нямам предвид само Академията – така, да се върви по реда на рутината.“

Проф. Сава Димитров (1919-2008)

„Ще започна от обратната страна на нещата – радвам се, че Министерството на образованието и Министерството на културата погледнаха на инициативата, която имах преди няколко години още преди да стана ректор, да създам конкурс в България на името на моя дядо проф. Сава Димитров, основателя на българската кларинетна школа (в крайна сметка човек не бива да пренебрегва семейната традиция и да проявява излишна скромност; както знаем, тя невинаги краси човека). Създаването на първия конкурс беше много трудно. Но пък за сметка на това стартът беше изключителен. Той беше замислен да се проведе през 2019 г., но пандемията обърка целия свят, обърка и плановете ни за провеждане на конкурса. Той се състоя за първи път през 2020 г. точно в условията на пандемията, но с голям успех – тогава участваха повече от 120 деца, студенти и по-възрастни от 3 континента, от над 30 държави. На втория конкурс, който изтече преди няколко месеца, имахме изключителен успех: 159 участници от 4 континента, от 40 държави. Като за подобен форум, действително показателите са много високи, много високо е и качеството на участниците в конкурса. Журито ни е международно– такова, каквото го избрахме още в първия конкурс. Разбира се,  бяха направени и известни промени в него. Защото една от основните ни цели в конкурса е голяма част от журито да бъдат академични преподаватели, тъй като именно те биха дали най-качествената оценка за бъдещите поколения, т.е. за музикантите, които се явяват на тези конкурси. Оценка получихме от много места. На първо място от Световната асоциация на кларнетистите. В нейния бюлетин – както хартиен, така и дигитален, излезе материал на повече от 4 страници, в който ние бяхме отличени. Оценката, която дадоха беше „най-добре проведеният конкурс в Европа за 2022 г.“ Така че, мога само да съм много доволен.

От друга страна, един от сериозните ни партньори Buffet Crampon, най-големият производител на музикални инструменти, повярва в конкурса още с първото му издание.  За второто му издание ни  осигуриха още по-голяма подкрепа и увеличиха наградния ��онд (те ни дадоха инструменти на изключително висока стойност, с изключително качество!). Имам уверението, че така ще бъде и за следващия конкурс, който предстои. За него отново трябва да благодаря на Министерството на културата и на Министерството на образованието за подкрепата, планираме да го проведем също както предишния – през месец януари. Тъй като конкурсът е разположен във времето за доста голям период, само финалните турове са присъствени и са тук, в София, на живо. Останалата част от туровете – за различните категории се провеждат онлайн. Тук на живо минава само предпоследният кръг в най-голямата категория. Както и финалният. Разчитам, че интересът, който имаше за конкурса – не само на преподавателите и на журито, но и на участниците в него, ще продължи. Скоро чух да се използва за музикален конкурс думата „състезател“. Казах си: толкова ли вече сме минали границата на културното обръщение и на познаването на терминологията, че бихме могли да смесваме спортни и други категории, когато говорим за неща, свързани с изкуството, с музиката, с културата. Затова аз продължавам да казвам, че ние нямаме състезатели в конкурса, имаме участници.“ Споделя проф. Сава Димитров за развитието на конкурса.

Проф. Димитър Димитров (1947-2012)

Припомняме, че дядо му проф. Сава Димитров (1919-2008) е  не само изключителен изпълнител и човек, който е успял да създаде след себе си имените музиканти, с които се гордеем. Той има основна роля за общото съграждане на Музикалната академия. Той е един от малкото професори в Академията, който е създал собствен, оригинален към днешна дата, дори може да го наречем национален стил. Първо на преподаване, второ на интерпретация и създаването на творческо отношение към музиката, което е важно. Важно е, защото той създава школа. Проф. Сава Димитров - внук с жар поддържа жива дългогодишната кларинетна традиция в семейството си. Негов б��ща е големият музикант и преподавател кларинетистът проф. Димитър Димитров (1947-2012), достоен продължител на каузата. А сега и синът му Димитър учи кларинет в НМУ „Любомир Пипков“ – това е вече четвърто поколение! Но това е друга история…

По много още важни теми разговаряхме с проф. Сава Димитров, например за обучението по музика в средните образователните училища, не в специализираните. За въпросите за мястото на изкуството в средното ни образование, които винаги са ни вълнували, но за това в следващ текст. А какъв е дарът от господин Воденичаров ще стане ясно на патронния празник на Академията, на самия тържествен концерт на 13 март.

А, иначе, когато минавате покрай Музикалната академия, можете да се спрете  и да разгледайте и плакатите, които ще видите на фасадата. Те са от богатия фонд на Международното триенале на сценичния плакат, ценен партньор на Музикалната академия. Сменят се на три месеца, но винаги са посветени на музиката и я представят през погледа на визуалните артисти. Различните изкуства си правят среща тук. Красиво е, но за това са необходими сетива…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Камий Тома диша с Филхармониците в създаването на музика

Пореден духовен празник ни подариха в първата октомврийска седмица Найден Тодоров и Софийската филхармония, заедно с чаровната Камий Тома. В сложното ни сбъркано време подобни мигове сякаш наместват съзнанието в правилните очертания, връщат ни в една позабравена нормалност на мисли и чувства, огрени от топлота и чиста радост. Написа за „въпреки.com” музиколожката проф. Анда Палиева.

Талантливата обаятелна млада виолончелистка Камий Тома е вече позната у нас и беше очаквана с интерес и от помнещите нейния Шуманов концерт с Филхармониците и Найден Тодоров преди две години, и от онези, за които това беше първа среща. От богатата предварителна информация се знаеше за звездните й успехи по световните сцени с прочути диригенти и големи европейски оркестри, за спечелените конкурси, ексклузивния договор с Deutsche Gramophon, издадените албуми, получили най-високи награди, за партньорството ѝ с УНИЦЕФ и активното ѝ отношение към актуалните събития по света.

Камий Тома и Найден Тодоров

Но и най-интригуващите биографични детайли не биха могли да дадат и най-малка представа за необикновената ѝ харизматична индивидуалност. Рядко може да се срещне такова цялостно издържано артистично присъствие – от очарователната пленяваща усмивка и топъл, естествен контакт и с музикантите на сцената, и с публиката, до съвършеното инструментално изпълнение.

Така познатият, любим концерт от Дворжак – връх в репертоара на най-големите виолончелисти по света, „пробен камък” за инструментално майсторство – звучи по-необичайно в нейната интерпретация, сякаш по-романтичен с изобилието от свободно излети в рубато мелодии и деликатни глисанди, с бликащата експресивна емоционалност, преливаща от изящна мека лирика до раздираща патетика. В почти магическото въздействие на нейното свирене съзнанието дори не забелязва абсолютната инструментална перфектност, бисерните виртуозни пасажи и сложни грифове, а потъва в изумително красивия звук на старинното виолончело (Страдивари „Фойерман“) и внушението на нежност, сила и страст в изпълнението.

Камий Тома и Найден Тодоров

И излъчваната от Камий Тома изумителна радост от съвместното създаване на музика – през цялото време тя се чувства сякаш вплетена част от Филхармониците, диша заедно с тях всеки тон и в мащабните тутти дялове. Както и обратното – оркестърът бе в пълен синхрон с нейната интерпретация, с особено гъвкави реакции към по-свободната ѝ фразировка в диалозите със солиращите дървени духови инструменти. А като цяло Найден Тодоров разстла мащабното платно на тази творба, по-скоро симфония–концерт (писана скоро след Деветата симфония „Из Новия свят“, партитурата на концерта не само носи в началото си сходна мелодия с финала на симфонията, но в същността си е замислена със симфонична драматургия) с размах, умело разгръщайки целия тембров и динамичен потенциал на оркестъра, с ярко изведени солистични линии и грандиозни тутти кулминации.

Камий Тома

Уникалния артистичен натюрел на Камий Тома и адекватно реагиращата ѝ на актуалната съвременност личностна позиция допълниха двата биса – изпълнената заедно с оркестъра разтърсваща ламентозна „Мелодия“ от украинския композитор Мирослав Скорик и соловата еврейска печална молитвена Кадиш, своеобразен поклон към борещите се ирански жени.

Камий Тома – прекрасен музикант, удивителна личност! Ще я чакаме отново!

Камий Тома след концерта

Но тази вечер донесе още един подарък – изпълнението на Първата симфония на Веселин Стоянов, посветено на 120-годишнината на големия творец. Създадена в късните му години и изпълнена (може би концертно еднократно?) през 1962, тази творба остава почти непозната дори и сред професионалните музиканти. И нейното преоткриване от Найден Тодоров и вдъхновеният му внимателен детайлен прочит разкри една великолепна творба – красива, богата музика, с интересен и разнообразен тематичен материал, раздвижен емоционален климат и характерната за автора колоритна темброва палитра в майсторската оркестрация.

Маестро Найден Тодоров

Незаслужено забравена, но благодарение на Найден Тодоров и Софийската филхармония тя вече е изведена в съвременния оркестров репертоар.

И това е една от основните линии в неотклонната всеотдайна работа на Найден Тодоров – да представя на света националната ни култура с шедьоврите в нейната история и с днешните ѝ върхове, така, както въвежда непрестанно в музикалния живот у нас най-значими личности от световното съвременно изкуство.

Не зная дали всички, които ден след ден изпълват любимата ни зала, следят афиши и програми, с интерес и любопитство очаквайки следващия концерт на Филхармониците, наистина разбират напълно какво ни дават тези музиканти днес, какъв е действителният културен и социален мащаб на този феномен в съвременния ни живот. И осъзнава ли днешният ни социум, че в последните години, въпреки всички бариери и ограничения (здравословни, финансови и т.н.), Софийската филхармония зае достойно своето място сред най-реномираните европейски оркестри, че Найден Тодоров, диригент с висок международен авторитет, има признанието на чуждестранните си колеги и като великолепен мениджър, че зала „България“ се превърна в известно за света музикално средище, привлекателно за прочути знаменитости, които с желание се връщат отново и отново на концертния подиум у нас.

Маестро Найден Тодоров

И какво придава всичко това на страната ни в съвременната реалност!≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония