#Теодор Ушев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Ако някой срещне някой  на Cinelibri…да сподели любим стих

В годините от създаването на кино-литературния фестивал CineLibri сме писали много за него – за филмите, за знаменитите гости, за надслова му, който винаги като избор ни е правил и истинска част от световната кино и литература. И всяко негово издание ни е вдъхновявало с прекрасни филми и срещи, заедно с това ни е радвало с въображението на неговите организатори начело със създателката му Жаклин Вагенщайн да ни откриват нови светове.

Още преди 10 години тя имаше страхотна визия и планове за бъдещето на CineLibri и сега предстои неговото 10-ото издание (10 октомври – 3 ноември) под мотото „Поезия безкрай“. Вече писахме в богат анонс в очакване на голямото събитие, може да прочетете тук.

Алехандро Ходоровски

Традиционно, както умеят да го правят, в рамките на официалната пресконференция на 18 септември екипът на CineLibri я превърна в поетичен пърформанс. Всеки от участниците, извън поднесената информация прочете на финала любимо свое стихотворение на Борис Христов, Валери Петров, Роберт Бърнс, Ромен Гари и много още. Те звучаха и на различни езици. Беше красиво! В годината, в която отбелязваме 10 години от рождението на CineLibri, в контекста на един все по-безутешен свят, потърсихме упование в поезията. В поезията, която се родее със съня, бил той и летлив и бързо изчезващ кошмар, произлязъл от някой дивен филм на Алехандро Ходоровски; в поезията, тъждествена с пияния кораб на Рембо, комуто се привиждат щастливи и вглъбени удавници; в поезията като съпротива срещу еднообразието и обикновеността на живота и като „отдих за окованата фантазия“. Пишат организаторите и допълват: Най-вече в поезията като свобода, за която толкова жадуваше Пол Верлен, поетът „невинен като птиците“ (както го виждаше Борхес), от чието рождение тази година се навършват 180 години.

Десетото издание обхваща 67 заглавия с десет международни и над петдесет национални премиери, 45 специални събития, галавечери на 11 страни, ретроспекции, чествания, кино-литературни срещи, авторски пърформанси и специализирани дискусии. По традиция организаторите са приготвили множество изненади, в т.ч. тематични почерпки и комплименти за публиката, произтичащи от филмовото съдържание - от сиртаки до модерен танц, от фокуси до уроци по шах!

Сред почетните гости на десетото издание се нареждат шотландският писател Ървин Уелш, автор на „библията за аутсайдери“ „Трейнспотинг“; един от най-изявените италиански кинотворци през последните години – Даниеле Лукети; авторът на филма „Избери Ървин“ – Иън Джефрис; нидерландският режисьор Миша Пекел и световноизвестната писателка от български произход Капка Касабова (с екранизация по книгата ѝ „Граница“, 2017, издателство „Жанет 45“). С нас ще бъдат още Дани Розенберг - израелски режисьор и сценарист, Анита Модак-Труран - изпълнителен продуцент на филма „Уилям Фокнър: Миналото никога не умира“, и самият Теодор Ушев, който ще представи селекция от свои филми по книги и най-новия си късометражен филм, „Вълкът“, веднага след премиерата му на фестивала в Торонто.

Начало на фестивала, както вече писахме дава Паоло Сорентино с хипнотичната неаполитанска драма „Партенопа“, номинирана за „Златна палма“. Красивото лице на Челесте Дала Порта владее екрана, а звездното присъствие на Гари Олдман и Стефания Сандрели доп��инася за цялостното внушение на филма - опияняващ размисъл за неумолимия ход на времето и за непроницаемата човешка същност. Премиерата е на 10 октомври от 19:00 ч. в зала 1 на НДК непосредствено след церемонията по откриване.

„Майсторът и Маргарита“

11 са заглавията от конкурса за пълнометражен игрален филм по книга, обособени в секция „Сонетен венец“. Сред тях са „Добър ден, тъга“ на режисьорката Дърга Чу-Боуз, адаптация по знаковия роман на Франсоаз Саган, преиздаден наскоро от „Колибри“. Номинираната за „Оскар“ Клои Севини („Момчетата не плачат“) си партнира със звездата от „Квадратът“ Клаес Бенг и с изгряващата звезда Лили Макинърни в ролята на Сесил. С номинация за „Златна палма“ у нас пристига и биографичната драма „Лимонов“, вдъхновена от едноименната книга на Еманюел Карер. Световноизвестният режисьор Кирил Серебренников поема риск, като се наема да разкаже историята на Едуард Лимонов – една колоритна, противоречива и екстремна личност, предизвикваща възторг у едни, омерзение у други. За наградата ще се състезава и адаптацията на знаменития роман на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“ на режисьора Михаил Локшин, разбунила духовете още преди да тръгне по кината.

Мария Бакалова

В журито са Мария Бакалова – първата българска актриса номинирана за награда „Оскар“, BAFTA, „Златен глобус“, участва и в български филми като последният е „Триумф“на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, българското предложение за „Оскар“ за 2025. Оснет нея се  се включват още италиано-аржентинският актьор Игнасио Серико, познат от сериалите "Д-р Хаус" и "Кости", актрисата Ан Кюсак, която сме гледали в "Анатомията на Грей" и "Али Макбийл", поетът Даниел Келман и белгийската писателка Кристин Льонес. Авторитетно е журито и за най-��обър документален филм: проф. Божидар Манов, Рене Кара��аш (литературен псевдоним на Ирена Иванова) и Найо Тицин. А в журито за късометражен филм са Маргарита Стойкова, Ники Илиев и Коста Каракашян.

Наградите за пълнометражен игрален филм ще научим на 25 октомври, когато ще гледаме и филма на Педро Алмодовар "Другата стая", получил Голямата награда "Златен лъв" на кинофестивала във Венеция, 2024.

Мария Маца, директор на Италианския институт в София

Паралелната програма на фестивала обхваща няколко модула. Открояват се заглавията от проекта ITALIAN SCREENS: Ново италианско кино без граници, който има ежегодни издания в много страни по света, а през октомври за първи път ще се състои в България като част от програмата на CineLibri. Модулът включва осем от най-впечатляващите италиански литературни адаптации за голям екран, създадени през последната година. Любопитство буди и секцията „Американски прелести“, която обхваща четири заглавия. Акцентът пада върху трилъра „Конклав“ с Ралф Файнс в главната роля, напрегната и завладяваща адаптация по роман на Робърт Харис. За пореден път CineLibri включва в програмата си инициативата „Кино с кауза“, или ангажирано кино, което тази година ще предложи пет заглавия, своеобразни оди за човека и неговите битки. На фокус тук е драматичният разказ „Да бъдеш Мария“, чиято световна премиера се състоя на кинофестивала в Кан. Филмът с Анамария Вартоломей и Мат Дилън преосмисля кратката кариера и трагичния живот на звездата от „Последно танго в Париж“ Мария Шнайдер. Друг акцент е романтичната драма „Време за живот“ на режисьора Джон Кроули, с Флорънс Пю и Андрю Гарфийлд в главните роли, която ще бъде показана у нас веднага след премиерата си на кинофестивала в Торонто.

Теодор Ушев

И тъй като музиката също е поезия, паралелната програма тази година съдържа нов модул - „Рима и ритъм“. В него блестят новият филм на Жак Одиар, „Емилия Перес“, грабнал Наградата на журито от кинофестивала в Кан, невероятно романтичният филмов мюзикъл „Туптящи сърца“ с режисьор Жил Льолуш и „Част по част“ - едно шеметно пътешествие из живота на културната икона Фарел Уилямс, разказано със средствата на LEGO® анимация.

Изключително богата е програмата на фестивала, съпътствана със срещи, важни събития, между които Първият форум на литературните адаптации /за него писахме по-подробно в първия текст/ за голям екран BOB (Based-on-Books), който ще посрещне големи имена от киноиндустрията в София на 26 и 27  октомври в хотел „Милениум“, зала „Айнщайн 2“, в рамките на десетото издание на CineLibri. BOB няма аналог в международен план - освен че представлява мост между две индустрии, свързани съответно с киното и литературата, съчетава образователно-дискусионна част с пичинг.

Така организаторите на CineLibri, начело с Жаклин Вагенщайн, както всяка година обосновават по невероятен начин самата философия, смисъл, художествен максимализъм неговата програма. Трудно бихме могли да си представим като зрител��, като читатели, който чакат с нетърпение фестивалните дни какъв труд, усилия, познание, въображение, мащаб на мечтите се крие зад всичко това! Съвсем не по български го доказва вече 10 години!

Не е възможно в една публикация да се обхване цялостната амбициозна програма, но тепърва очаквайте подробности за форума при нас. Предварително, все пак може да прочетете на интернет страницата на фестивала тук.

ЗА РОМЕН ГАРИ

Ромен Гари

В тази публикация ще акцентираме върху едно от специалните събития в рамките на CineLibri във Френския институт, посветено на 110 години от рождението на изключителния писател и хуманист Ромен Гари (1914-1980). Приемаме като като личен подарък заради особеното място, което заема в нашия живот по вълнуващ път от времето, когато прочетохме „Животът е пред теб“, тогава излязъл с автор Емил Ажар…

Събитието е под наслов „Спомен за Ромен Гари – поредица от дискусии и филми“, 21-25 октомври 2024, София и Пловдив. Тази поредица от дискусии и филми е част от честванията на 145-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Франция и България.

На 21 октомври от 18 часа ще се състои дискусията: „Мост между Изтока и Запада: Лесли Бланч в сърцето на славянския и балкански свят“ с лектор Жоржия дьо Шамбере, френско-британска писателка, журналистка, преводач, и издател, кръщелница на Лесли Бланч, първата съпруга на Ромен Гари. След нея ще бъде прожектиран филмът „Сияние на жена“ (1979) по едноименния шедьовър на Ромен Гари. Режисьор е знаменитият Коста-Гаврас, а в ролите  незабравимите Роми Шнайдер, Ив Монтан и Ромоло Вали.

Ив Монтан и Роми Шнайдер в „Сияние на жена“ (1979)

Докато се скита отчаян из Париж, Мишел Фолен среща Лидия Товалски, пленителна, но погълната от скръб жена. Оказва се, че всеки от двамата преживява лична трагедия – неговата тежко болна съпруга е избрала да сложи край на агонията си, а Лидия току-що е изгубила дъщеря си в автомобилна катастрофа. Те ще изпитат порив да се подкрепят взаимно, да си дадат утеха и надежда… Но дали всичко, което са изгубили, ще им послужи като основание да продължат напред?

Публикуван през 1977 година, „Сияние на жена“ е поразително изразителен роман, философска лирика в проза, химн на любовта и на „третото измерение“ на мъжа и жената — двойката.  И три цитата от книгата: “Любовта е единственото имане, което нараства с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.“; „Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота?“ и „Стане ли въпрос за чупене на рекорди по самота, се оказва, че всеки от нас носи сърце на шампион.“

На 22 октомври от 18 часа е дискусията „Ромен Гари – ЖОНГЛЬОРЪТ. Мистерията на идентичността.“ С участието на Агата Тушинска, полска писателка и Георги Ангелов, журналист и преводач. „Първото име? Роман, Ромен, Ромушка, Емил. Фамилия? Качев, от Качев, Гари, Гари, Аджар, Синибалди, Богат. Място на раждане: Вилна, Курск, Москва, руските степи, през 1914 г., през ма��, през декември, един следобед?

Псевдонимът, който е избрал: ГАРИ – огън; АЖАР – въглени.Трябва да бъде погълнат, за да се възроди. Пълното опознаване на биографията на Ромен Гари, единственият автор, печелил два пъти наградата „Гонкур“, е предизвикателство. Дипломат, сценарист, военен пилот, пътешественик и самоубиец след изключителна литературна кариера. Агата Тучинска, изключително талантлив биограф и романист, се впуска в увлекателно литературно разследване, за да разкрие многобройните лица на Гари. Тя влиза в интимен диалог с него, опитвайки се да разгадае тайните на неговата идентичност.

Ромен Гари

След това ще бъде прожектиран филмът „Чародеят“ (2023), режисьор Филип Льофевр, в ролите: Чарлс Берлинг, Клер дьо Ла Рю дю Кан, Пиер Перие и други. След излизането на романа „Животът пред теб“ писателят Ромен Гари убеждава своя братовчед Пол Павлович да се представя като Емил Ажар. Пресата, издателите, читателите – всички са очаровани от него. Е, почти всички: Адел, студентка по литература в Сорбоната, родом от Ница (където Гари прекарва част от детството си), е сигурна, че Емил Ажар и Ромен Гари са едно и също лице. Тя решава да посети Гари в дома му и да се изправи срещу него очи в очи. Ще го изобличи ли? Или чародеят ще успее да я въвлече в своята мистификация?

На 24 октомври от 18 часа дискусия с Кервин Спийр, писател и биограф. Тя ще разгледа дълбокото влияние на българския опит върху антитоталитарното мислене на Гари. Като следвоенен дипломат в страна, която е на път да бъде завладяна от съветската власт, този период е истинско политическо училище за писателя, който може да наблюдава отблизо действието на установяващия се тоталитаризъм. Чрез непубликувани досега документи от дипломатическата му кореспонденция участниците ще открият един ясновижда�� и проницателен Ромен Гари, който описва България като „абсолютен триумф на тоталитарните тенденции“. След нея ще бъде прожектиран документалният филм „Книжарят“ (2014), българо-френска продукция. Режисьори: Катрин Бернщайн, Асен Владимиров, в ролите: Ксавие Базен, Луиза Григорова, Касиел Ноа Ашер. Филм за двете години, които френския писател Ромен Гари прекарва в България. Той пристига в София като секретар на Френската легация в София през 1946 година и работи тук две години. От самото начало Гари е следен от българските тайни служби, които в рапортите си за него, използват псевдонима Книжарят.

Асен Василев и Катрин Бернщайн на премиерата на филма в Дома на киното, 2018

Филмът бе представен в София в рамките на кино-литературния фестивала „Cinelibri”, 2018.За него във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Припомняме, че издателство Colibri публикува 2014 година първата подробна биография на писателя „Ромен Гари“ на Доменик Бона, писателка, журналистка и литературна критичка. За нея тя е удостоена с голямата награда за биография на Френската академия.

Тя представя всички перипетии, белязали бурния живот на автора на една от най-забележителните литературни мистификации, наречена Емил Ажар. Роден в Москва през 1914 г. в бедно еврейско семейство, прекарал детството си във Вилно и Варшава, а юношеството в Ница, младият и амбициозен Роман Кацев прави своите първи стъпки на литературното поприще в навечерието и по време на Втората световна война, когато по призива на генерал Дьо Гол се сражава като боен пилот в Африка и Европа. След войната изпълнява дипломатически мисии в редица страни, включително в България, където изживява едни от най-вълнуващите моменти на своята дипломатическа кариера. Гари е единственият френски писател, получил два пъти наградата „Гонкур” (1956 за  „Корените на небето“  и 1975 за „Животът е пред теб“, подписана с името Емил Ажар) под различни псевдоним��. Необикновена личност и изключително даровит творец, със своите романи той оставя ярка следа във френската и световната литература и до днес си остава един от най-превежданите в чужбина френски автори.

Истината за литературното му превъплъщение излиза наяве около половин година след смъртта на Гари, на 30 юни 1981 г., когато синът и издателят му решават да публикуват предсмъртната му изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“ (Vie et mort d'Émile Ajar), написана на 21 март 1979 г. Той пише: „Всичко може да се обясни с депресия. Но в моя случай, трябва да се има предвид, че тя продължава, откакто съм възрастен човек, и именно тя ми помогна да стана известен писател“ и „Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!…“

Вече отбелязахме колко специална книга за нас е „Животът е пред теб“. След нея изчетохме всичко на български от Ромен Гари…Имах шанса, не в България, да гледам и филма „Мадам Роза“, филмова адаптация на романа на израелския режисьор Моше Мизрахи, за който получава наградата „Оскар“ за чуждоезичен филм 1978, а Симона Синьоре за главна си роля е номинирана, но същата година получава отличието на френските филмови награди „Сезар“. Дълбоко се надявам да го видим в следващи издания на CineLibri.

Симона Синьоре като мадам Роза в екранизацията на "Животът е пред теб", 1977, режисьор Моше Мизрахи

И както вече написахме вс��ки на пресконференцията завършваше със стих. Така ще постъпя и аз с нещо любимо от полския поет  Циприан Норвид (1821-1883). То не е избрано случайно – мото е на романа „Пепел и диамант“ на полския писател Йежи Анджейевски, издаден у нас в издателство „Народна култура“ 1964 в превод на Димитър Икономов. 1958 година изключителният Анджей Вайда снима филм по книгата в главната роля е самият Збигнев Цибулски. На финала на филма /Може би ще имаме шанса да видим отново в издание на фестивала./ простреляният му герой се блъска в  простряно пране с бели чаршафи, които окървавя и звучи същия този стих на Норвид.

Гориш, но знаеш ли

Дали тъй ставаш волен

Или загубваш всичко на света

Дали под пламъци от факел смолен

Наоколо се пръскат и летят

Дали от тебе само пепел ще остане

или под пепелта се крият диаманти

от вечната зора на младостта.

В годините съм срещала и други варианти като превод, но този е в книгата и във филма.

Благодаря на CineLibri за десетгодишните преживявания и продължаваме напред със спомени от прекрасни книги и филми, с днешни очаквания и вълнения, с предчувствия за бъдещето… ≈

Текст: Зелма Алмалех и материали на CineLibri

Снимки: архив на CineLibri, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

ЧРД на Теодор Ушев (04.02.1968)! Имах удоволствието да се докосна до този млад и талантлив българин.

[grayshades50]

Хейтър

Той иска да спи с манекенки, но те не разбират от мъже и затова не си лягат с него.

Иска да пие 30-годишно уиски, но му се налага да пие гадна домашна ракия от пластмасово шише.

Иска да кара Бентли, но съдбата му е отредила 19-годишната астра на баща му.

Иска да е милионер, но го мързи да работи, затова живее при родителите си и харчи парите им за талончета от лотарията. Най-голямата му печалба досега е била 5 лева. Справедлив ли е тоя живот? Ами не е справедлив! Но сега ще видят те…

Хейтърът намества протрития си анцуг върху продънения диван на тъжното си жилище, влиза във фейсбук и ги почва наред. Първо коментира актуалните новини със страстни призиви като  “Smart 3a bejancite!!!”, BALGARIQ NAD SI4KO!!!” и “Nesme narot a mar6a!!!”. Ако някой си позволи да му противоречи, хейтърът го съсипва с безспорните аргументи: bokluk, predatel и ewrogeiska podloga.

След като е изпълнил патриотичния си дълг, хейтърът  решава да обясни на няколко популярни личности какви нещастници са всъщност. Съобщава на Григор Димитров, че е “palen kaval”, нарича последната Мис България “gro3na pa4a”, а на номинирания за Оскар Теодор Ушев обяснява “ti si mn nekadaren we, kfi sa tiq tapotii detogi risuva6????”

Възбуден от победата си над такива известни хора, които е направил на две стотинки, хейтърът си пуска аматьорско порно, смъква анцуга си и започва да мачка мекия си член.

След като е освободил сексуалното напрежение, хейтърът се изпълва с обоснована ярост към женския пол. Защо не му пускат тия идиотки? Защо го принуждават да мастурбира безутешно? Ей сега ще видят те….

Влиза в профилите на известни красиви жени и започва да ги храни: “taa ima ogromen gus”, “i pari dami dawat nebix q ebal”, “taa e po gro3na i ot mangalkite na okolowrasnoto”.

Удовлетворен от смелата си гражданска позиция в социалните мрежи хейтърът си запалва цигара и отива в кухнята да пита майка си какво е сготвила днес.

[bulgarianfacts]

Христо Комарницки за Теодор Ушев 😁

[dobrinovini]

http://ift.tt/2k36boX

За първи път филм на българин е сред първите 5 номинирани за наградите „Оскар“. Анимацията „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев впечатли журито на Американската филмова академия и получава реален шанс да грабне популярната статуетка. Филмът получи номинация в категорията „Късометражни анимационни филми“, изпреварвайки продукции на „Дисни“. В своята категория се конкурира с анимациите: Borrowed Time, Pear [&hellip

The post „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев с шанс за „Оскар“ appeared first on Добри новини.

[vprki]

Критичен поглед: Демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна

Фестивалът на българското кино – награди на СБФД „Васил Гендов” е най-мащабният форум у нас. И най-демократичният – номинациите се решават от отделните гилдии, а наградите се връчват от 3 журита: за игрално, документално и анимационно кино. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

От 1 до 10 май по време на Фестивала в Дома на киното зрителите имаха възможност да видят безплатно всичките 68 филма, произведени за година, а и да се срещнат с голяма част от авторите.

Юлиян Вергов

На 16 май в Софийската опера и балет се проведе официалната церемония по връчването на наградите на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“. Тя е втора поредна след 2022, когато се състоя в Народен театър „Иван Вазов“. Салонът на Операта се оказа по-изискано и адекватно място. Водещ бе организираният и остроумен Юлиан Вергов, а оркестърът на Софийската опера и балет и солисти се включиха талантливо в събитието. Сценарист и режисьор отново бяха Димитър Стоянович и ��ъчезар Аврамов, а автор на оскъдната сценография бе Яна Криспин. И, въпреки че се раздадоха 38 награди (плюс видео обявяване на номинациите) не беше отегчително. Случи се празник, независимо от леките пробойни – например, доста се чакаха наградените да стъпят на сцената, а през това време оркестърът свиреше. Но явно нямаше друг ход в Операта. И вероятно така ще бъде и занапред.

Васил Гендов

Той е създаден по идея на председателя на СБФД Милко Лазаров и екипа му, носи името на Васил Гендов - автора на първия български филм „Българан е галант“ (1915) - и продължава традицията на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци от далечната 1975. В течение на годините наградите на СБФД са били връчвани в различни формати (включително и Българска филмова академия до 2017), но неизменно при спазване на принципите на конкурентното състезателно начало и високи професионални и художествени критерии. Днес Фестивалът е единственият национален форум, който разглежда индивидуалния принос на отделните професии в киното и обръща специално внимание на всеки аспект от създаването на даден филмов проект, както и на филмовата критика. И е подкрепен от ИА Национален филмов център.

Валери Йорданов при представянето на фестивала CineLibri, снимка: Стефан Марков

Тази година се оказа, че демократичността в номинациите за игрално кино може да бъде опасна: например, прекрасният, искрен и неистов „Шекспир като улично куче” на Валери Йорданов получи, освен задължителната за филм, само още две – за режисура и за музика на Калин Николов. И остана абсолютно незабелязан от журито. И още – операторът Емил Христов, заснел виртуозно гротесковия, антутопичен и абсурдистки игрален дебют на бляскавия аниматор Теодор Ушев „Ф 1.618”, пронизителния черно-бял „Пролетно равноденствие” на Иван Павлов и искрения, но банален дебют на Орлин Милчев „Изкуството да падаш” (награда за най-добър филм), е номиниран само за „Пролетно равноденствие”.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимките на „Ф 1.618”

И наградата за операторско майсторство отиде при Кирил Проданов, заснел живописно в нисък ключ сръбско-българския „Мрак” на Душан Милич. Затова пък неравният, но трогателен дебют на изобретателния театрал и художник Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море” имаше 8 номинации, но не получи нито една награда.

Журито за игрално кино бе в състав: Ралица Петрова (председател), Асен Владимиров, Светла Ганева, Камен Калев и Павел Веснаков (получил м. г. наградата за най-добър филм с дебюта си „Уроци по немски”). Доколкото ги познавам, а някои от тях – отдавна, са все хора с високи критерии за кино. Изгледаха 15 пълнометражни игрални филма, 7 от които – дебюти. Повечето от наградите им бяха адекватни.

Светлана Янчева във филма "Пролетно равноденствие"

Не пропуснаха върховните актьорски постижения на Светлана Янчева в „Пролетно равноденствие” и на Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро в игралния дебют на прекрасния документалист Тонислав Христов „Добрият шофьор” (България/Финландия/Швеция, награда за дебют), както и искреното присъствие на Дария Димитрова в „Майка” (България/Германия/Хърватия) на Зорница София, вдъхновен от истинската история на театралната режисьорка Елена Панайотова.

Малин Кръстев

Страшно ме зарадваха още наградите за режисура на Иван Павлов и за монтаж на Веселка Кирякова за любимия ми „Пролетно равноденствие”. Също важни бяха наградите за звук на Александър Симеонов и Оливие Калверт, за сценография на Сабина Христова и за костюми на Велика Прахова за постановъчно сложния „Ф1.618” . Както и за музика на Асен Вапцаров за черната комедия „Жълт о��еандър” на Лъчезар Аврамов. Спорна е наградата за сценарий на „Майка”, абсурдна – за най-добър филм на „Изкуството да падаш”. И направо смехотворен е дипломът за дебют на симпатичния, но самодеен и инфантилен мюзикъл „Жири” на Петя Йосифова. Не ми стана ясно защо няма Специална награда. Но това си е работа на журито. Пък и, честно казано, това не е най-силната година на българското игрално кино. Що се отнася до 15-те късометражни филма, сред тях отново, както на „Златна роза”, бе отличен „Празник” на Антония Милчева.

Ако познавам игралните и за повечето от тях съм писала колонки в седмичника „Филтър”, по разни причини съм гледала малка част от документалните филми и нито един от анимационните. Журито за документално кино бе в състав: Елдора Трайкова (председател), Тонислав Христов, Малина Петрова, Катерина Ламбринова и Кирил Проданов. Изгледаха 20 филма, сред които – 8 дебюта. Отличиха дебюта на Николай Стефанов „Нямаш място в нашия град“ (за най-добър филм, за режисура и за монтаж на Стоян Велинов), „Воев” на Биляна Кирилова (награда на журито и за сценарий на Биляна Кирилова и Неда Миланова), „Моралът е доброто” на Веселин Диманов (за дебют), “Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Борис Мисирков и Георги Богданов (за операторско майсторство), „Майор Томпсън – (не)нужният герой“ на Жезко Давидов (за звук на Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова).

Ралица Големанова и Николай Стефанов

От наградените съм гледала само „Теодор Ушев: Невидими връзки“ на Борислав Колев и ме зарадва отличието за музика на безподобния Никола Груев-Котарашки. „Воев” и „Моралът е доброто” са по екраните и се надявам скоро да наваксам пропуските.

Борис Мисирков /л/ и Георги Богданов /д/

Анимационните филм бяха 14, сред които – 4 дебюта. Оценява ги жури в състав: Велислав Казаков (председател), Людмила Дякова, Радост ��ейкова, Симеон Сокеров, Свилен Димитров (носител на миналогодишата награда за най-добър филм за „Любовни черупки”).

Людмила Дякова и Анри Кулев

Те отличиха единствения пълнометражен филм „Меко казано” на Анри Кулев (най-добър филм и за сценарий на Валери Петров), „Флорентинска нощ” на Сотир Гелев (за режисура и музика на Румен Бояджиев-син), „Океания“ на Стефан Войводов (за дебют), „Обезличаване“ на Спартак Йорданов (за анимация на Спартак Йорданов и Весела Йоцева), „Артистът” на Димитър Димитров (за художник), „Феята вещица“ (за звук на Благомир Алексиев). Разчитам на Фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон” в Пловдив да изгледам филмите.

Ингеборг Братоева- Даракчиева

Гилдия „Критика” при СБФД връчи три награди: за оперативна критика на Ингеборг Братоев-Даракчиева, за книга на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8); признание за особен принос – на проф. Вера Найденова. Тя се появи на видео – прекрасна, мъдра, лаконична. И каза изключителна индианска поговорка: „Колкото и рано да се събуди човек, съдбата му е станала половин час по-рано”.

Проф. Геор��и Дюлгеров

Почетната награда за цялостно творчество получи проф. Георги Дюлгеров – един от най-големите режисьори в българското кино и един от най-видните преподаватели. Създал „Изпит”, „Авантаж”, „Мера според мера”, „Лагерът”, „Лейди Зи”, „Буферна зона” и др., той е формирал не един и двама филмови автори. Щастлива съм, че навремето, като студенти в НАТФИЗ, нашият киноведски клас издейства той да ни преподава кинорежисура. А после ни взе в приключението „Лагерът”... При получаването на наградата Георги Дюлгеров цитира Анджей Вайда: „Когато филмът е добър, е наш, когато е слаб, е мой”.

Иван Павлов

Скромният фестивален екип, начело с Виктория Радославова, здраво се потрудихме. Имаше и неизбежните пропуски. По-важното е, че второто издание на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов” бе по-успешно от първото. / За него във „въпреки.com”, отново текст на Геновева Димитрова, може да прочетете тук/. Неслучайно преди церемонията валеше дъжд. И вече гледаме към третото, живот и здраве. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Яна Лозева и архив на продукциите

НАГРАДИ НА СБФД „ВАСИЛ ГЕНДОВ“

ИГРАЛНО КИНО

Най-добър пълнометражен игрален филм – „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев.

Най-добър дебют на пълнометражен игрален филм – „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов.

Най-добър сценарий – Миглена Димова и Зорница София за „Майка“.

Най-добър режисьор – Иван Павлов за „Пролетно равноденствие“.

Най-добър оператор – Кирил Проданов за „Мрак“.

��пециален диплом за дебют – на Петя Йосифова за „Жири“.

Най-добър късометражен игрален филм – „Празник“ на Антония Милчева.

Най-добър звук – Александър Симеонов и Оливие Калверт за „Ф 1.618“ на Теодор Ушев.

Най-добър композитор – Асен Вапцаров за „Жълт олеандър“ на Лъчезар Аврамов.

Най-добър художник по костюмите – Велика Прахова за „Ф1.618“.

Най-добър художник-сценограф – Сабина Христова за „Ф1.618“.

Най-добър монтаж – Веселка Кирякова за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра поддържаща женска роля – Дария Димитрова за „Майка“.

Най-добра поддържаща мъжка роля – Герасим Георгиев-Геро за „Добрият шофьор“.

Най-добра главна женска роля – Светлана Янчева за „Пролетно равноденствие“.

Най-добра главна мъжка роля – Малин Кръстев за „Добрият шофьор“.

ДОКУМЕНТАЛНО КИНО

Най-добър документален филм – „Нямаш място в нашия град“.

Наградата на журито - „Воев“.

Дебют – „Моралът е доброто“ на Веселин Диманов.

Най-добър режисьор - Николай Стефанов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър сценарий – Биляна Кирилова и Неда Миланова за „Воев“.

Най-добър оператор – Борис Мисирков и Георги Богданов за “Колите, с които нахлухме в капитализма“.

Най-добър монтаж – Стоян Велинов за „Нямаш място в нашия град“.

Най-добър композитор – Никола Груев-Котарашки за „Теодор Ушев: Невидими връзки“.

Най-добър звук – Георги Цветков, Свилен Боянов и Мариана Вълканова за „Майор Томпсън – (не)нужният герой“.

АНИМАЦИЯ

Най-добър анимационен филм – „Меко казано“ на Анри Кулев.

Наградата на журито - „Следа“ на режисьора Аспарух Петров.

Дебют – „Океания“ на Стефан Войводов.

Най-добър режисьор – Сотир Гелев за „Флорентинска нощ“. 

Най-добър сценарий – Валери Петров за „Меко казано“.

Най-добра анимация – Спартак Йорданов и Весела Йоцева за „Обезличаване“.

Най-добър художник  – Димитър Димитров за „Артистът“.

Най-добър композитор – Румен Бояджиев-син за „Флорентинска нощ“.

Най-добър звук – Благомир Алексиев за „Феята вещица“.

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ БЯХА ВРЪЧЕНИ ЗА:

–  оперативна филмова критика – на Ингеборг Братоева-Даракчиева;

– за книга или теоретичен текст – на Петър Кърджилов, Ирина Китова и Зорница Кръстева („Летопис на нямото кино в София, 1896-1933“, София, културен център G8);

– за особен принос – на проф. Вера Найденова

НАГРАДАТА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО ПОЛУЧИ ПРОФ. ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ.

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на ��одината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената ��тстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с ��ази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред коят�� „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична ��бщина да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: С��ефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журнали��ти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиално заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, става дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура… Всякакви неща правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той не се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че в рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от екип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей.  Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това място е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални резултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на битовизма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да споменем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Филмът „Страх” ще има премиера на „Аполония 2020”

Филмът „Страх” на сценариста и режисьор Ивайло Христов ще има премиера на тазгодишната „Аполония”. Както вече отбелязахме в предишен текст, всички събития на празниците на изкуствата в Созопол ще бъдат на открито. Така ще бъде и с филмовата програма, която ще бъде показана не в читалището, както в предишни години, а в Лятното кино на града.

Светла е вдовица, която наскоро е загубила работата си като учителка, поради закриване на училището. Селото, в което живее, е в близост до границата на България с Турция и край него често се появяват бежанци. Един ден Светла среща в гората мигрант от Африка.Това променя живота й. Тя е принудена да се опълчи срещу цялото село, което настоява чернокожият бежанец да напусне селото незабавно… Оператор на „Страх” е Емил Христов, композитор Кирил Дончев, продуцент - Асен Владимиров, продукция на Pro Film с подкрепата на ИА НФЦ. С участието на Светлана Янчева, Майкъл Флеминг, Иван Савов, Стоян Бочев, Красимир Доков, Мирослава Гоговска, Кристина Янева.

Светлана Янчева и Майкъл Флеминг в “Страх” - снимка архив на продукцията

По думите на Ивайло Христов, идеята го е осенила още преди няколко години,  докато прекарвал лятото в селище на Черноморието близо до границата с Турция. „Един следобед неочаквано се натъкнах на ван с отворени врати, пълен с навлечени мъже, жени и деца при температура навън 40 градуса. Дрехите бяха залепнали за телата им, а по лицата им течеше пот. Никога няма да забравя очите им”, казва режисьорът и добавя: „Но тъй като филмът е за една жена, която изминава дълъг път към любовта при почти невъзможни обстоятелства, предпочитам да определя жанра като абсурдна комедия”, споделя режисьорът.

Ирина Акташева и Христо Писков - кадър от филма “Мълчание с достойнство” - снимка архив на продукцията

Прожекцията е на 2 септември от 21 часа, а на 3 септември в същия час премиера ще има друг български филм – документалният „Мълчание с достойнство” на режисьорката Адела Пеева и сърежисьора Антоний Дончев. Сценарият е на  Адела Пеева и Люсиена Крумова, оператор е Емил Топузов, продукция на ПК Адела Медия с с подкрепата на ИА НФЦ и Програма „Култура” на Столична община. Мълчание с достойнство е документален филм за живота и творчеството на известните български кинорежисьори, семейството Ирина Акташева и Христо Писков. Един разказ за създадените от тях емблематични филми и за онези, чиято реализация бе спряна, за критериите, според които един филм е бил класифициран като твърде опасен. За механизмите на цензура, за издръжливостта и упоритостта на Пискови, за тяхната способност за творческо оцеляване и за мълчанието им, заредено с достойнство. Филмът разкрива неизвестни детайли от историята на българското кино и взаимоотношенията между политическия елит и интелигенцията. „В основата на филма „Мълчание с достойнство”, на пръв поглед исторически и изпълнен със спомени и атмосфера на отминалите години, е залегнал въпросът за интелектуалната почтеност и творческата съвест и безкомпромисност, независимо от политическото издевателство на власт-имащите”, казва Адела Пеева.

“Котка в стената” - снимка архив

Филмът „Котка в стената” на сценаристките и режисьорки Мина Милева и Весела Казакова ще бъде показан на 4 септември от 21 часа също в Лятното кино. Оператор е Димитър Костов, музиката е на Анди Каутън. Продукцията е на Мина Милева, Весела Казакова с подкрепата на: МЕДИА, АРТЕ, регион Ил дьо Франс в партньорствотo със Си Ен Си, БНТ, Пост Република Германия. Общински блок в мултикултурния квартал Пекъм, югоизточен Лондон. Българско семейство влиза в конфликт със съседите си, живеещи на социални  помощи. Появата на котката разкрива за българите една непозната картина на Великобритания и лавината от социални несправедливости принуждава главната героиня да вземе важно решение за живота си. Филмът има редица награди, сред които последната - за най-добър български филм на София Филм Фест 2020.

“Сестра” - снимка архив на продукцията

„Сестра” на режисьорката Светла Цоцоркова е друг български филм, който ще бъде показан на „Аполония” на 5 септември от 21 часа. Сценаристи са Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров, оператор - Веселин Христов. „Сестра е разказ за самата мен. Бях на 7 години, когато майка ме изпрати да купя хляб. По пътя срещнах други деца, с които изхарчихме парите за хляба, за да си купим захарен памук. Върнах се вкъщи с една торба кестени, които ми даде едно дете от квартала. Казах, че жената на хлебаря раждала и той затворил магазина, а аз съм купила  кестени, за да има какво да вечеряме. Отгледана съм от баба в странджанско село. Животът ни беше с��учен, затворен между лозето, бостана и грижата за магарето. Как да не започнеш да си измисляш друг живот, щом ежедневието не ти предлага нищо? Сестра е обяснение в любов към хората, които живеят именно такъв – уж  незабележим живот. Струва ми се, че всички ние сме длъжници на истината за света, в който живеем”, казва Светла Цоцоркова. Филмът има ред награди, 24-тият международен филмов фестивал София филм фест му присъди голямата награда София - град на киното за най-добър филм в международния конкурс.

Кадър от “Физика на тъгата”

И една много очаквана среща с филмите на Теодор Ушев на 6 септември от 21 часа. Това са „Физика на тъгата” и „Сляпата Вайша”. И двата са по текстове на Георги Господинов, който също ще бъда в Созопол, за да представи най-новата си книга – „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/. „Физика на тъгата” проследява живота на мъж, който пресява спомени от  младостта си в България, пречупени през призмата на носталгичния и меланхоличен живот в Канада. Създадена по едноименния роман на Георги Господинов, анимацията е с  продължителност 27 минути и е озвучена от Доналд и Росиф Съдърланд. Във френската версия гласовете също са на баща и син - Ксавие Долани и Манюел Тадрос. А „Сляпата Вайша” - обречена с едното око да вижда в миналото, а с другото – в бъдещето, Вайша е  сляпа за настоящето. Това е особена слепота, чието бреме носи всеки от нас… Филми и текстове с много награди и много почитатели. 

Представянето на книгата на Асен Агов в София - снимка архив Ciela

И тъй като заговорихме за книги, време е да кажем и за созополските представяния. Те ще бъдат отново в Художествената галерия, но в двора й. Надяваме се, че времето ще бъде благосклонно. На 2 септември от 19 часа е представянето на дебютната книга на политика и журналист Асен Агов „Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят” /изд. „Сиела”/. „Добър вечер, дами и господа!” е личен поглед към историята на съвременното българско общество. Премълчаването беше част от всекидневието в онова време. Премълчаваше се всичко, то беше част от политическата реалност. Неинформираните хора са като стадо – лесно ги управляваш”, казва Асен Агов. Издателство „Фабер” пък ще представи премиерно две книги на 3 септември от 18 часа – „Аполония Понтийска - По стъпките на археолозите – колекции от Лувъра и музеите в България” и „Земното щастие” от Георги Лозанов. Книгата „Аполония Понтийска” увенчава един амбициозен съвместен проект на Лувъра и Министерството на културата на България – представянето на изключително важни експонати и групови находки на участници в проучването на Аполония. Проект, в който се включиха с експонати най-добрите музеи в България, с който се ангажираха множество археолози, музейни и научни работници, специалисти, държавни служители, дипломати и политици от двете страни.

Георги Лозанов - снимка Стефан Джамбазов

Колкото до „Земното щастие”: „За разлика от много подобни текстове, появили се напоследък, книгата на Георги Лозанов не е насрещна атака срещу новите популистки лидери или техните политически утопии, тя е опит за защита на либерализма не като политическа идеология, а като политическа чувствителност. Това е книга в традицията на Мишел дьо Монтен, който никога не си затваря очите за несъвършенството на човешката природа, но вменява на човека задължението да бъде свободен, както и непрекъснато да рефлектира върху моралните избори, които прави. Да си свободен не значи да живееш в свободно общество, а да защитаваш собствената си автономност, независимо в какво общество живееш. „Ако въпросът е какво всъщност работя, най-честният отговор е компромис. Не смятам компромиса за нещо оскърбително, лигаво и безгръбначно. Напротив, вън от него има само фанатизирани джуджета”. Това изречение е най-важното в книгата на Лозанов, то е център на неговата житейска философия. Защото човек е компромисите, които прави. И Лозанов се отличава от повечето наши съвременници, че той си дава ясна сметка за това. Тази книга може да бъде написана само от човек, готов да защити компромисите си. И това прави дневниците на Георги Лозанов толкова различни от дневниците на други, на тези, които неуспешно се опитват да ни убедят в своята безкомпромисност, както и на тези, които са готови на всякакъв компромис”, написа Иван К��ъстев.

Светлозар Желев - снимка Стефан Джамбазов

Литературна в��чер по случай 100 години от излизането на най-значимото българско литературно и общокултурно списание „Златорог” между двете световни войни – 1920 -1943 г. ще има на 4 септември от 18 часа. Премиерата е на книгата на Михаил Неделчев „Сиянието на Златорог” /изд. НБУ/. С участието на проф. Михаил Неделчев, доц. Елка Трайкова и проф. Веселин Методиев. Ще бъде представено юбилейно библиофилско издание на фототипно възпроизведената книжка първа от януари 1920 придружена от книга с голяма студия за „Златорог” и неговия редактор Владимир Василев, както и от подробна анотирана библиография. А от 20 часа ще бъде представена книгата на Светлозар Желев „За бавното живеене и насладата от живота” /изд. „Колибри”/. Книгата се появява тъкмо навреме – в момент, в който най-важни са човечността, солидарността и търпението. Това е колекция от истории, подписани от 22 личности, обединява ги вкусът към живота и изкуството да се наслаждават истински, пълнокръвно и докрай на съприкосновението си с любими хора и занимания. Със свои текстове в книгата присъстват Радослав Бимбалов, Христо Блажев, Роси Георгиева, Георги Господинов, Дамян Дамянов, Любен Дилов-син, Иво Иванов, Капка Касабова, Марина Кузманова - Мамма, Димитър Павлов, Александрина Пендачанска, Веселин Савов, Ирина Тенчева, Георги Тошев, Гергана Турийска, Петя Щифлер, Неделя Щонова, Ивайло Александров, Адриана Гюзелева, Биляна Димова, Бела Чолакова.

Теодор Ушев и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

И на 5 септември от 19 часа е дългоочакваната премиера на романа на Георги Господинов „Времеубежище” /изд. къща „Жанет 45”/. Писан в последните няколко години, романът улавя цялата тревожност и предчувствие за буря, което витае във въздуха. Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, който смесва сатира и носталгия, история и ирония. „Времеубежище” изследва как реагираме на усещането, че светът рязко се е сменил и нищо не е като преди. Какво става, когато разберем, че бъдещето ни е отказано? Влизаме ли тогава в убежището на миналото? Можем ли сами да избираме своето минало, лично и това на държавата, в която живеем? Какво става, когато вирусът на миналото ни връхлети и как излизаме от това. Георги Господинов сякаш е предусетил онова, което само допреди месеци беше немислимо. „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен. Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща. Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом”, написа Георги Господинов.

И още една премиера – на Стефан Вълдобрев „Книга за песните” /изд. „Книгомания”/ на 6 септември от 19 часа. „…С годините успях да изградя в себе си един вид душевен тест за силата на дадена песен. Понеже не пиша по готови формули, а следвам инстинктите си, се впускам в някакъв мисловен поток, вътре съм в тунела, в някакво полутрансово състояние, без да съм наясно дали ще трае седмица, месец или година... Денонощно търсене, надграждане, опитване, опипване, докато най-накрая не се появи моментът, който очаквам. Той може да е изненадваща дума, рима, интересна фраза, оригинален музикален мотив или силна метафора, все едно... Случи ли се това, усетя ли го, усетя ли, че аз самият се вълнувам, знам, че ще има поне няколко души, които ще реагират като мен, чувайки песента по радиото”, казва Стефан Вълдобрев. А през цялото време на „Аполония” за пети път ще се организира Книжна „Аполония” в рамките на Празниците на изкуствата.

Стефан Вълдобрев - снимка Стефан Джамбазов

Обикновено на „Аполония” се организират и прекрасни изложби в Художествената галерия. Тази година заради ограниченията на пандемията изложби в галерията няма да има. Но ще има една – на оградата в двора на галерията, където ще бъдат и литературните премиери. Това е фотоизложбата – „Андрей Даниел – последните седем години” на Стефан Джамбазов. „Тази изложба е опит за кратък репортажен разказ с визуални акценти от последните седем години на големия художник, преподавател и мъдрец проф. Андрей Даниел (1952 – 2020). В тези последни негови години имахме щастието да се виждаме по-често по различни поводи освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително много държеше. И даже всичко това, което оставяше от себе си на студентите, ни провокира за проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” (с участието още на професорите Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов). Андрей беше много щастлив от тези изложби, коит�� бяха повод да събере свои ученици от цял свят. 

Артистичният директор на “Аполония” Маргарита Димитрова и Андрей Даниел пред негова картина на една от изложбите в Созопол на Празниците на изкуствата с негово участие - снимка Стефан Джамбазов 

Обикновено говорим за първите седем години в живота на един човек. Но тук  снимките показват някои моменти от последните седем – също важни и магични от земния му път. В тях за Андрей имаше много положителни емоции – признания, работа в Художествената академия в София и във филиала й в Бургас, но и тежко боледуване. Той обаче не се предаде на болестта и работеше и преподаваше до края… Защото твърдеше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то нашето съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, така каза той в разговор с нас за сайта ни „въпреки.com” Андрей Даниел. А аз имах удоволствието и шанса през тези години да снимам някои събития от живота на художника. Предлагам и вие да се докоснете до тях и дано усетите  през изображението неговата емоция и мисъл…”, написа Стефан Джамбазов. А вече очакваме „Аполония” и новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”… ≈

[vprki]

Критичен поглед: Трябва да имаш идея преди да седнеш пред белия лист

„В България ако искате да станете аниматори, отидете в Художествената академия и учете плакат. Това е нещо, което дава култура. Защото анимацията преди всичко е графична култура”. Това каза Теодор Ушев на срещата му в Софийска градска художествена галерия с ученици и студенти от художествени учебни заведения в София.

Тази среща беше много интересна за младите хора. Защото те видяха не звездата, успелия художник, а един творец, споделящ даже не толкова успехи, колкото провали и съмнения, и начините да ги преодолееш. И ако някой смята, че тези дни Тео Ушев и Георги Господинов са били прекалено експонирани в медийното пространство, тази среща ни показа другото лице на един талантлив човек. Въпреки, че според него е имало много дори по-талантливи хора в неговото следване и път, но анализира защо някои от тях не са успели. 

Кадър от “Физика на тъгата”

Само ще припомним, че в рамките на Киномания премиера в България имаше неговият филм „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. Той получи Наградата на НДК за принос към българската култура - статуетката „Възраждане”, реплика на едноименната статуя на художника Димитър Бойков, разположена в Централното фоайе на НДК. Кметът на София Йорданка Фандъкова пък му връчи Грамота за принос, популяризиране, опазване и развитие на културата в София от Столична община и му благодари за всичко, което прави за нашия град. Впрочем Йорданка Фандъкова, Малина Едрева, председател на групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет и зам. кметът доц. д-р Тодор Чобанов бяха на срещата и се включиха в нея.

Колкото на въпроса от присъстващите за това къде е добре да се учи анимация, Тео Ушев още отбеляза: „Моят съвет е, ако искате да станете аниматор, трябва да сте абсолютно сигурни, че искате да се занимавате с това.

Анимацията е къртовски труд.

Много често зле платена. Особено в началото”. И добави, че ако искат да правят манга, това все пак не е истинската творческа анимация /манга е японската дума за комикси и карикатури. Създателят (авторът) на манга се нарича мангака. Извън Япония думата се употребява за означаване на комикси, създадени първоначално в Япония (т.е. японски комикси, комикси в японски стил), но понякога се прилага и за чуждестранни комикси, които наподобяват стила на японската манга – б.р./. За себе си казва, че е щастлив, защото с това, което му е детското хоби, си изкарва прехраната: „Не съм богат, не съм милионер, возя се на метро и това ми е най-голямото удоволствие, защото наблюдавам хората - типажите и настроенията”, признава Ушев. И се връща на плаката: „Имах страшно добър учител – Иван Газдов, който е страхотен. И той ми вкара в главата, че трябва да има идея преди да седнеш пред белия лист. Трябва да имаш идея, концепт. Но можеш да седнеш пред листа така без нищо”. А колкото до обучението в чужбина, според него, то създава контакти и среда, което също е важно за бъдеща кариера, въпреки че е доста скъпо.

Теодор Ушев и Георги Господинов в клуб “Перото” в НДК преди премиерата на “Физика на тъгата”

Както вече стана дума, Тео Ушев сподели и за свои неуспехи с кандидатствания в учебни заведения и по проекти за филми: „Всъщност тези провали ме научиха на едно нещо. Аз естествено не бях най-талантливия от моите съученици, където имаше много по-талантливи от мен. Имаше едно момиче, което имаше страхотна ръка. За два часа правеше портрет, извайваше характер, брилянтен портрет. Това момиче след това не успя да влезе в академията, не стана дори художник. И наблюдението на всички тези неща ми даде урока, че всъщност не най-талантливите по природа успяват да станат големи художници. И тогава си направих извода, че това, което разделя успелите от другите е

трудът, упоритостта и вярата,

че твоята идея, която си измислил, е правилна. Никога не е било лесно, но големите художници успяват, защото имат една изначална идея, че това, което правят е истинско. Независимо от коментарите, независимо от критиките”, казва Тео Ушев. Отбелязва, че винаги повтаря на всички хора, които искат да се занимават с изкуство и анимация – за да успееш в тази професия, трябва да имаш мотивация и желание. Второто нещо е издръжливост, защото дори и да са мотивирани, трябва да го правят с часове и третото е воля. Очевидно при него това го има, защото само за „Физика на тъгата” е направил над 15 000 рисунки с техниката енкаустика. А по филма работи осем години, като представя свой личен прочит. Но в срещата, той настояваше да чуе и несъгласия с филма, което едно момиче изрази. То е по посока на известно дублиране между текст и изображение. И Тео Ушев прие, че трябва да се замисли.

Иначе в началото на следването му най-вече се е научил от улицата по време на протестите тогава. „Това е изкуство на социалното общуване – на противоборството, на спора. Започваш да комуникираш. Много важно за един художник е не само да стои в ателието и да рисува, но и да коментира, да обяснява”, казва Ушев. А за начина на приемането на съответното творчество е убеден, че става с постепенно натрупване. Не всички да те харесват, но един по един в аритметична прогресия да расте подкрепата.

„Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално.

Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, са препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

И още нещо, което е важно за всяко изкуство: „Винаги

това, което правите да не е само за вашите приятели.

Мислете винаги това нещо може ли някой да го хареса, примерно, ако живее в Африка. И обикновено отговорът е само един – Да, ако е искрено. Ако това е вашата история. Ако не е базирана на някакви догми, щампи, идеологии. Примерно, най-опасното нещо е идеологическият национализъм. Той е роден в главите на хора, които са комплексирани, които не могат да успеят, нямат идея за собствена преценка. Този национализъм е много пагубен за изкуството. Той е провалил страшно много талантливи хора. И продължава да проваля. Защото това ви обрича на тотално зацикляне в една такава общност. Има много примери с известни автори – българи, които не са успели да се наложат в света. По някакъв начин големите български художници не са станали световни художници именно защото са се опитвали да се харесват на местната публика. Когато Майстора /Владимир Димитров – Майстора – б.а./ се е върнал от Италия или Париж, в този момент, той се е закопчал. Картините му продължават да са все така хубави, но той се движи по една линия, която не расте. Той става национален, аз много го харесвам, но точно така започва да зацикля по някакъв начин. И се усеща. Аз страшно харесвам цариградските му акварели. И след това се забива в тези круши, тези неща, които също са хубави. Но те не са развитие, те са един вид връщане назад. Знам, че това, което говоря е абсолютно спорно, абсолютно субективно, че много хора няма да се съгласят, но това е мое мнение”, заявява Теодор Ушев. Има за какво да се замислят всички, които се занимават с изкуство, след тези думи. Защото все повече светът става по-малък и проблемите на хората са подобни. И могат да бъдат разбрани навсякъде. Така, както е с филма и книгата „Физика на тъгата”… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Осмицата е символ на безкрая или за предстоящия кинофестивал CineLibri

„Осмото издание на кинофестивала CineLibri е символично посветено на Марсел Пруст и последната книга от цикъла „В търсене на изгубеното време“ „Преоткритото време“, в което героят си дава сметка, че единственият начин да уловиш времето е чрез изкуството.“ Каза Жаклин Вагенщайн /на снимката/, основател и директор на забележителния кинофорум.

И допълни: „А CineLibri се посвещава от самото си създаване на изкуствата – на киното, на книгите, на музиката, дори на изобразителното изкуство, това е един мултижанров проект. Осмицата съвпада със знака на безкрая… Една от визиите на плаката на Осмото издание се класира в едно от най-важните изложения в света, плакатно изложение в Мексико. Ще видите 62 филма. тази година ще има четири конкурса и 35 специални събития, гости от цял свят, доста български филми, различни панели, различни събития.“

Припомням, че по случай 25-та годишнина на издателство Colibri 2015 година беше създаден и първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Тогава Жаки, както я наричат приятелите, каза за „въпреки.com”, че идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години. Междувременно почти всяка книга, която издаваме се филмира, като за първото издание са избрани някои от най-добрите образци от класиката“. И така вече сме в очакване на Осмото издание на фестивала, който всяка година е по-богат и обхваща филми в неговия контекст от цял свят. Добавя и нови конкурси, събития, уъркшопи и още много различни преживявания. Самото предварително представяне на CineLibri Жаклин Вагенщайн и екипът ѝ винаги правят по различен начин, на места, които са знакови за българската култура. Тази година бе в едно от пространствата на Националната галерия, Квадрат 500.

Теодор Ушев

Фестивалът се открива на 8 октомври в зала 1 на НДК с антиутопичната приказка „φ1.618“ на режисьора Теодор Ушев, адаптация по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров. Това е единственото българско заглавие в тазгодишната международна конкурсна програма за пълнометражен игрален филм. Но преди неговата прожекция традиционно организаторите са подготвили артистичен пърформанс с автор талантливия хореограф и артист Коста Каракашян, в който ще вземат участие танцьори от Studio Karakashyan.

По повод откриването с неговия филм Тео Ушев сподели: „Жаки, когато видя за първи път филма каза: „Хайде да открием фестивала с него!“. Бях много изненадан и това беше щастливо стечение на обстоятелствата, защото почти по едно и също време ми се обадиха от фестивала на новото кино в Монреал, който е култов фестивал и ми предложиха филмът да бъде част от конкурсната програма. Така че, ще имаме двойна премиера едновременно в София и в Монреал – разликата е два дни. Това е добра новина за филма и лошо новина за моето здравословно състояние. Новината е, че дори хората, които миксваха звука го направиха специално за зала 1 на НДК, защото тя е много специфична зала, не е кинозала, огромна, и поискаха схемата, така че дори и звукът ще бъде съобразен с това откриване. Ще има и още изненади, които ще откриете, когато дойдете на прожекцията.“ /Повече за „φ1.618“ може да прочетете във „въпреки.com” /.

Два дни след това на 10 октомври в кино „Люмиер“ ще бъде показан премиерно документалният филм „Теодор Ушев: Невидими връзки“  на режисьора Борислав Колев и продуцент Мария Ландова.  Той е копродукция на Канада и България и проследява пътешествието през времето и пространството на световноизвестния автор на анимационно кино и визуален артист Тео Ушев – от знаковата 1968-а, в която е роден, до наши дни; от родния му Кюстендил до космополитния Монреал; от очите на красива циркова актриса до едни тайни надписи, които мистериозно изплуват в нощна София; от първия му ученически анимационен филм до номинацията за „Оскар“, спечелените най-престижни фестивални награди и избора му за най-влиятелен аниматор в света през първите две десетилетия на XXI век. Филмът е селектиран за участие във Фестивала на новото кино в Монреал 2022.

От документалния филм „Теодор Ушев: Невидими връзки“

Председател на журито за пълнометражни филми на Осмото издание на кино-литературния фестивал е една от най-ярките фигури на съвременното българско киноизкуство: режисьорът Камен Калев. Известен е с филмите „Източни пиеси“, „Островът“, „С лице надолу“, представени на фестивалите в Сараево, Берлин, Ню Йорк, Стокхолм, Кан и други. Последната му кинотворба представлява съзерцателен и елегичен триптих, озаглавен „Февруари“, и присъства в официалната селекция на Кан 2020.

Камен Калев

Член на журито е нашумялата френска писателка, драматург, сценарист и режисьор Аманда Стерс,  автор на над десет романа, няколко от които са адаптирани за голям екран и режисирани от самата нея. Зрителите на Синелибри ще имат възможност да се насладят на пленителните адаптации „Мадам“ (2017) и „Обещания“ (2021), като вторият филм е премиерен за България и ще бъде представен паралелно с едноименния ѝ роман. В журито са още: Ясмин Пучи – италианска филмова и театрална актриса и водеща на телевизионни предавания; Марио Григоров - световноизвестен филмов композитор и пианист от български произход, който през 2014 г.  написа оригиналната песен за „Фантастични животни и къде да ги намерим“ съвместно с Дж. К. Роулинг и има зад гърба си над 80 филма;  Оливие Бурдо - нашумял френски писател, автор на сърцераздирателния бестселър „В очакване на Боджангълс", чиято екранна адаптация е част от извънконкурсната програма на фестивал. Освен че ще сподели отговорността за излъчването на тазгодишните лауреати, Бурдо ще представи пред българската публика новия си роман, озаглавен „Флорида“.

Оливие Бурдо

В журито за документално кино са двама от най-авторитетните режисьори Костадин Бонев и Асен Владимиров, за чиито великолепни филми сме писали неведнъж, както и филмовият критик и артистичен директор на различни фестивали Катерина Ламбринова. В журито за късометражно игрално кино са включени Яна Титова, актриса, режисьор и сценарист, Юлиян Спасов е предприемач, програмист, дизайнер, филмов режисьор, основател на сдружение „Кинематограф Медия“ и Петър Вълчев е режисьор и сценарист.

Заглавията в конкурса за пълнометражен игрален филм тази есен са обособени в секция с красноречивото заглавие Veni, vidi, vici. Тя включва 10 отбрани кинопродукции, всяка от които заслужава специално внимание. Освен дългоочакваният дебют на Тео Ушев в конкурса влизат стилната драма „Колибрито“ на режисьорката Франческа Аркибуджи по едноименния роман на Сандро Веронези, събрал възторжени отзиви и от критиката, и от широката публика, както и новият филм на неуморния Луи Гарел – ексцентричната комедия „Невинният“, неслучайно номинирана за наградата на публиката от кинофестивала в Сан Себастиан. Продължаваме с още силни заглавия: копродукцията на Италия, Белгия и Франция „Осемте планини“ е хипнотична адаптация по романа на Паоло Кониети, заслужено номинирана за „Златна палма“ и удостоена с Наградата на журито от кинофестивала в Кан; драматичният романс „Алени платна“ на режисьора Пиетро Марчело (познат у нас с екранизацията на романа „Мартин Идън“) е свободна адаптация по повестта на Александър Грин „Корабът с алени платна“.

„Алени платна“

Филмът откри прочутата „15-дневка на режисьорите“ в Кан и стана предмет на задълбочен анализ; „Да живееш“ е изключително любопитен британски римейк на японския шедьовър “Ikiru” (1952), дело на режисьора Акира Куросава, и ще бъде прожектиран у нас веднага след участието си на фестивалите във Венеция и Торонто. Сценарият е дело на Нобеловия лауреат за литература Казуо Ишигуро. „Петер фон Кант“ е последният филм на изтънчения провокатор на френското кино Франсоа Озон, оригинална интерпретация на шедьовъра „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Райнер Фасбиндер. Тази бляскава поредица от заглавия ще бъде допълнена от ирландското явление „Мълчаливото момиче“, една безупречно композирана драма на реж. Колъм Бърейд, която ще се бори и за наградата „Оскар“. В състезателната програма на Синелибри участва и отрупаната с отличия индонезийска историческа драма „Преди, сега и после“ на режисьорката Камила Андини, един филм с незабравима атмосфера и сияйни актьорски превъ��лъщения. За наградата за най-талантлива литературна адаптация тази година ще се съревновава и копродукцията на Италия и Франция „Носталгия“ на режисьора Марио Мартоне, номинирана за „Златна палма“ и ��печелила четири награди на италианските киножурналисти: за режисура, сценарий, най-добър актьор в главна роля (Пиерфранческо Фавино) и най-добър актьор в поддържаща роля.

„В очакване на Боджангълс“

Освен състезателната програма CineLibri предлага и забележителен списък от заглавия, разпределени в няколко паралелни секции. Сред кино-литературните удоволствия се открояват заглавията „Супергерои“, „В очакване на Боджангълс“, „Обещания“, „Цветовете на пожара“ и „Сляпа върба, спяща жена“. Всяка от екранизираните книги е издадена у нас или предстои да излезе в навечерието на съответната филмова премиера. „Супергерои“ на Паоло Дженовезе е адаптация на собствения му роман – трагикомична дисекция на една двойка, пресъздадена от магнетичния тандем Алесандро Борги и Жасмин Тринка. Творба, която ни кара да си зададем прост, но дълбок въпрос: необходимо ли е да притежаваш суперсили, за да създадеш семейство, което да устои на времето? Елегантната историческа драма „Цветовете на пожара“ на Кловис Корнияк, адаптация по романа на Пиер Льометр, е своеобразно продължение на филмовия шедьовър „Ще се видим там горе“ – също екранизация по Льометр. В „Цветовете на пожара“ блести грандамата на френското кино Фани Ардан. . Няма да останат разочаровани и ревностните фенове на японския писател Харуки Мураками, чийто сборник с разкази „Сляпа върба, спяща жена“ вече има българско издание. Нещо повече, в рамките на Синелибри ще бъде показан едноименният френско-канадски анимационен филм, създаден по мотиви от книгата, който отнесе Нaградата на журито от Международния фестивал на анимационния филм в Анеси.

Хю Джакман в "Синът"

Сред основните акценти в програмата е номинираната за „Златен лъв“ от кинофестивала във Венеция филмова адаптация на пиесата „Синът" на Флориан Зелер, която е част от трилогията, включваща и безапелационния филм „Бащата" на същия драматург и режисьор. Филмът с участието на  Хю Джакман, Ванеса Кърби и, разбира се, Антъни Хопкинс ще бъде прожектиран непосредствено след церемонията по награждаване на лауреатите от конкурсната програма на 21 октомври.

С мощен устрем след представянето си във Венеция, където беше номиниран за наградата „Хоризонти“, у нас пристига филмът „Синдикалистката“ на режисьора Жан-Пол Саломе с великолепната Изабел Юпер в главната роля! В основата на сюжета, който засяга важна социална и политическа проблематика, стои разследване в областта на ядрената енергетика.

„ДалиЛенд“ с Бен Кингсли

Почитателите на ексцентричния испански художник Салвадор Дали не бива да пропускат биографичната драма „ДалиЛенд“ с Бен Кингсли в главната роля, чиято галапремиера се състоя на кинофестивала в Торонто.

С номинация за „Златен лъв“ от кинофестивала във Венеция и веднага след специалното си представяне на кинофестивала в Торонто у нас пристигат „Децата на другите“, любопитна комедийна драма с режисьор и сценарист Ребека Злотовски, и филмът „Да живееш“ - римейк на японския шедьовър “Ikiru” (1952), чийто сценарий е дело на известния писател Казуо Ишигуро. „Да живееш“ на режисьора Оливър Херманус, с Бил Наи в главната роля, неслучайно беше номиниран за наградата на публиката от кинофестивала в Сан Себастиан. Комплимент за почитателите на кинолегендата Жан-Жак Ано е най-новият му филм - „Нотр Дам гори“, който възпроизвежда чудовищния пожар в Париж от април 2019 година. Резултатът е върхово кинематографично постижение, отдаващо почит на една от най-великите катедрали на света.

„Мълчаливото момиче“

Едва ли могат да се изброят всички 62 филма, групирани и в различни гала представяния и като акцент на различните страни, чиито културни институти или посолства са партньори на фестивала. Сред тях е ирландският „Мълчаливото момиче“ на режисьора и сценарист Колм Баред, тазгодишното предложение на Ирландия за наградата „Оскар“; датският „Пактът“, режисьор Биле Аугуст, посветен на 60 години от смъртта на Карен Бликсен, тогава ще бъде и премиерата на новото издание на романа ѝ „Извън Африка“. По него е създаден култовият филм (1985) с режисьор Сидни Полак с участието на Мерил Стрийп, Роберт Редфорд и други, с множество награди, между които и Оскар за най-добър филм; португалската гала е за „Самота“ с режисьор бразилеца Фернандо Мейрелес по романа на нобелиста Жозе Сарамаго и много други.

Едно от специалните, кулминационни събития на фестивала е честването на 100 годишнината на изключителния Анжел Вагенщайн-Джеки на 17 октомври в Дома на киното. А Жаки го представи като „Деня, посветен на любимия ми дядо“. Тогава ще бъде показан филмът „Звезди“ копродукция между Българска кинематография и ДЕФА по негов сценарий  и с режисьор Конрад Волф от 1959 година, който е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. И остава засега единственият български с това изключително отличие на най-авторитетния световен кинофорум. Но има и още нещо много важно около „Звезди“ и то в контекста на днешния ни ден. Това е и филмът, заради който Вагенщайн става „неудобен”, защото филмът за първи път разказва за трагичната съдба на депортираните евреи от Беломорска Тракия и Македония, когато тези територии са под юрисдикцията на Царство България. Почти 11 хиляди са унищожени в нацисткия лагер на смъртта Треблинка. И до ден-днешен този трагичен факт от българската история остава заглушаван и пренебрегван от българските партии, независимо от кой политически спектър са…

Анжел Вагенщайн - Джеки

През 90-те години се отдава на писателска дейност и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последните два с международни отличия.  Книгите му са преведени на много езици - френски, английски, руски, немски, испански, италиански. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература „Жан Моне“ през 2004 година. Официално е поканен за член на Американската гилдия на писателите. Анжел Вагенщайн е почетен гражданин на Пловдив, истински космополит и „великан на духа“. /Повече за изключителния Джеки може да прочетете във „въпреки.com” тук ./ Сега само ще го цитираме с много обич и уважение:  „Аз принадлежа към народ, който никога не губи чувство за хумор. Срещали ли сте българин, който да не ви се оплаче? Срещали ли сте арменец, който да не ви се похвали? Срещали ли сте евреин, който да не опита да ви пробута виц? Въпреки цялата трагика, в която живеем, човек трябва да се радва и… да разказва смешки!“

Жаклин Вагенщайн

Извън фестивала, но все пак, в неговия контекст издателство Colibri, от което тръгна и CineLibri издателството представя 30 бисера от литературата на XX век и в чест на малко повече от 30 години от създаването си. Kачеството на поредицата е обусловено както от високата експертност на преводачи, редактори, коректори и оформители, така и от прозорливия дизайнерски подход, благодарение на който въздействието на 30-те книги е още по-осезаемо със стилната минималистична визия на кориците, дело на Иво Рафаилов, а илюстрациите на 5-а страница във всяко от изданията е на Теодор Ушев. Но за поредицата в друг текст при нас след време…

Сега сме на вълна кино и очакваме с нетърпение CineLibri. Програмата на фестивала, който е част Календара на културните събития на Столична община за 2022 г.  и реализиран с подкрепата на много партньори може да следите на https://www.cinelibri.com/programa/ . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов и архив на CineLibri

[vprki]

В очакване на „φ1.618“ – първия пълнометражен филм на Тео Ушев

Тази есен CineLibri ще бъде разпространител за България на дългоочакваната антиутопия „φ1.618“ - дело на аниматора, художник и режисьор Теодор Ушев. „φ1.618“ е първият пълнометражен филм на Ушев и поредният връх в света на киното, който той ще покори. Вдъхновена от литературно произведение (“Пумпал” на Владислав Тодоров), историята ще пренесе зрителите в мистериозния свят на биотитаните.

В годините във „въпреки.com” сме писали в различни текстове много за Тео Ушев, но ще ви припомним за тези моменти на преживявания малко по-късно, защото те по свой начин очертават малка част от забележителния път му в изкуството в съвременния ни свят. Да се върнем към най-новия му филм, който очакваме и благодарение на CineLibri, ще гледаме скоро.

Сюжетът разказва за нова нация от вечни, биологически съвършени хора, които се готвят да напуснат Земята завинаги, подготвяйки за мисията кораба Пумпал. В тази утопична реалност главните герои Гаргара и Криптон ще се опитат да преборят предизвестената развръзка и да обърнат хода на историята. Те ще минат през различни изпитания в постоянна надпревара с времето и под знака на вечната ��итка между любовта и злото, човешкото и античовешкото. Предстои да се насладите на един филм, в който: Всички сме по своему съвършени. Някои образно, други без образно. Всяка отрова има своята противоотрова и само една сълза притежава великата мощ да наруши най-дълбокия сън. Всички са в безмилостна надпревара с хроничното безредие на Хаотичния часовник. И както традицията повелява…, принцът трепетно и с възхита целува Спящата красавица, за да заживеят безсмъртно и щастливо в корпореалната вечност.Отбелязват във въвеждащия си текст разпространителите.

Зад камерата е един от най-талантливите български оператори – Емил Христов, работил за десетки документални и игрални филми. Дизайнер на продукцията е Сабина Христова, а костюмите са дело на Велика Прахова. Сценарист на филма е авторът на романа „Пумпал“ Владислав Тодоров, който е и продуцент, заедно с Орлин Руевски.

Тео Ушев и Емил Христов по време на снимачната площадка, снимка: архив на CineLibri

Двете водещи роли са поверени на актьора Деян Донков /“Стъпки в пясъка“, „Ако някой те обича“, „Изпепеляване“„Аз съм ти“, „Каръци“, „Потъването на Созопол“, „Рибена кост“  и други/, който играе ролята на завръщащия се към човешки образ Криптон, и младата актриса Мартина Апостолова /с международно признание за ролята си във филма „Ирина“ и награда „Европейска изгряваща звезда“ на Берлинале 2020/, която се превъплъщава в образа на неговия водач към истината – мъдрата и смела Гаргара. Във филма участват още Ирмена Чичикова, Николай Станоев, Васил Дуев, Иво Димчев, Владимир Люцканов, Георги Лозанов, Герасим Георгиев – Геро, Китодар Тодоров и други.

Филмът е копродукция на България и Канада и се реализира с финансовата подкрепа на Национален филмов център. Продуценти за България са Перипетея и Мувименто.

Ирмена Чичикова във филма „φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

А сега се връщаме за малко във времето отпреди няколко години…

„Направих първите плакати за Киномания – 3 или четири през 90-те години. Тогава Хермина Азарян от екипа на НДК, която ме покани, изигра огромна роля в развитието ми като плакатист, като графичен дизайнер, художник“. Каза през септември 2019 във видеообръщение знаменитият артист Тео Ушев при първото представяне на 33-та Киномания. И продължи: „Аз много се гордея с тези плакати и ги показвам в абсолютно всички изложби, които правя на плакатите си и са от най-хубавите неща, които съм правил някога“. Същата година на 17 ноември в зала 1 на НДК имахме шанса да гледаме българската премиера и единствена за тогава прожекция на филма на Тео Ушев „Физика на тъгата“ по едноименния роман на Георги Господинов. Филмът имаше своята световна премиера на фестивала в Торонто и беше отличен и със специална награда в категория „Късометражно кино“ от престижния международен фестивал. За филма си Ушев каза, че не следва стриктно сюжета на книгата, не е филм-биография, а филм-лабиринт, капсула на времето, в която са събрани обекти, случки, спомени, мелодии. Филм за носталгията, пропилените шансове и неслучилите се мечти на цяло едно поколение, премерен през личния разказ.

"Физика на тъгата", снимка от екрана: Стефан Джамбазов

Предната 2018 година през февруари в СГХГ той представи за първи път в България инсталация с миксирана реалност - най-новия си визуален авторски проект тогава „Като в тъмно огледало" / In the mirror, dimly/. В дните на експозицията пред галерията се виеха опашки от желаещи да я видят, усетят и преживеят.„И тъй остават ти трите: любов, вяра, надежда, но най-голямото е любовта”. Това бе част от споделеното от артиста в тази негова особена реалност, в която ни въведе. „Като в тъмно огледало“ беше разсъждение върху смисъла и безсмислието на живота отвъд привидното. Но беше и конкретен в посланията си към нас, които живеем тук и сега в България, където, има три Българии – мислеща, ретроградна и индиферентна, според него. Нямаше как да го опровергаем. /а и с днешна дата/. Тогава сподели и, че е дълбоко е потресен от липсата на емпатия и, че агресията е завладяла до такава степен обществото ни. Извод, който много от събеседниците ни във „въпреки.com”, независимо от артистичните сфери, в които творят споделят с тъга и огорчение. „Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly”  беше първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготви и представи у нас извън киното. /За него повече може да прочетете във „въпреки.com” тук./

През 2017 година анимационният му филм „Сляпата Вайша” по разказа на Георги Господинов беше номиниран за „Оскар” и оттогава Тео Ушев е член на Филмовата академия за високия приз. През 2018 година гледахме и дебюта му в игралното кино „Кристин, която маха от влака", по едноименния  разказ на Георги Господинов, част  от филма-омнибус „8 минути и 19 секунди“ (8’19”) по шест кратки разказа на писателя, показан в рамките на 22-рия София филм фест.

В дните около премиерата на филма „Физиката на тъгата“ Тео Ушев се срещна в Софийска градска художествена галерия с ученици и студенти от художествени учебни заведения в София. Тази среща беше много интересна за младите хора. Защото те видяха не звездата, успелия художник, а един творец, споделящ даже не толкова успехи, колкото провали и съмнения, и начините да ги преодолееш. И ако някой тогава смяташе, че в онези дни около премиерата на филма Тео Ушев и Георги Господинов са били прекалено експонирани в медийното пространство, тази среща ни показа другото лице на един талантлив човек.

Тео Ушев, снимка: Стефан Джамбазов

Въпреки, че според него е имало много дори по-талантливи хора в неговото следване и път, но анализира защо някои от тях не са успели. Тогава даде съвет на младите, ако искат да станат аниматори, да отидат в Художествената академия и да учат плакат. Това е нещо, което дава култура. За себе си сподели, че е щастлив, защото с това, което му е било детското хоби, си изкарва прехраната: „Не съм богат, не съм милионер, возя се на метро и това ми е най-голямото удоволствие, защото наблюдавам хората - типажите и настроенията”, призна тогава Ушев. И се върна на плаката: „Имах страшно добър учител – Иван Газдов, който е страхотен. И той ми вкара в главата, че трябва да имаш идея преди да седнеш пред белия лист. Не можеш да седнеш пред листа така без нищо”. Повече за тази забележителна среща на Тео Ушев с младите хора в СГХГ може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Припомняме тези важни моменти от срещите ни с него, за да покажем поне малка част от едновременно последователността и неуморността му да създава и да подчинява по своему и технологиите, които му служат да разкрие и ни предаде художествения си и философски поглед към света на човека, уязвим и тъжен. А иначе той е от най-забележителните ни артисти, които покоряват в света.

От инсталацията „Като в тъмно огледало" в СГХГ, 2018, снимка: Стефан Джамбазов

И ето още акценти от творческата му биография, представени от CineLibri, които цитират световни медии за Тео Ушев. Роден е на 4 февруари 1968 г. Дипломира се през 1993 г. в специалност плакат в Художествената академия. В България първоначално се прочува главно със забележителните си театрални афиши от 1990-те години. Понастоящем живее в Монреал, Канада, където създава своите филми в сътрудничество с канадския Национален филмов съвет. От 2010 г. преподава и провежда работилници и майсторски класове в повече от 20 университета и фестивала по света, включително в Япония, Франция, Испания, Германия, Португалия, Лондон, Будапеща и много други. Впечатляващите и отличителни творби на Ушев печелят над 80 награди и признания и са показвани в много ретроспективи, включително на фестивала за късометражни филми в Клермон-Феран, Франция. През 2013 г. в официалното си обръщение за откриването на фестивала Френската министърка на културата Орели Филипети казва: „Клермон, това е съпротива. Тези думи на Теодор Ушев, автор на невероятния плакат за 2013 г., дават тон на 35-ото издание на фестивала на късометражното кино в Клермон-Феран.“ Сред най популярните му произведения безспорно са визуалните шедьоври “Сляпата Вайша” и “Физика на тъгата”. “Сляпата Вайша” е по едноименния разказ на Георги Господинов. Филмът е с 6 награди от международни филмови фестивали (вкл. награда за най-добър късометражен филм в Чикаго и Отава; награда на журито в Анеси) и 4 номинации за най-добър късометражен филм, сред които номинация от Берлинале и за награда Оскар. “Физика на тъгата” печели общо 14 награди и 12 номинации от международни фестивали, вкл. за Най-добър късометражен филм от Annecy International Animated Film Festival. Произведението е и в краткия списък за селектираните заглавия за награда Оскар.

„φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

Сред анимационните му творби са късометражните филми „Тауър Бауър“ (Tawer Bawher, 2005), по музика на Георгий Свиридов, детският „Царица“ (Tzaritza, 2006) и „Човекът, който чакаше“ (The Man Who Waited, 2006), по текст на Кафка печелят множество награди по света.

През 2013 г. филмът Gloria Victoria е обявен за най-добър анимационен филм на годината в анкета с участието на 15 водещи критици и фестивални директори. Gloria Victoria е номиниран за анимационните награди на Холивуд Annie awards за 2014 г. Същата година Канадският филмов институт издава книга, посветена на творчеството на Ушев. Книгата носи заглавието Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev („Тъмно огледало: Филмите на Теодор Ушев“) и е под редакцията на Том Максорли, изпълнителен директор на института.

„φ1.618“, снимка: архив на CineLibri

Тео Ушев е много активен в социалните мрежи, категоричен е в мненията си. Има защо. Но дори и не винаги да сме съгласни с тезите и отношението към определени проблеми и личности, те провокират не просто към размисъл, а най-вече да се уважи другата гледна точка и то в контекста на по-широк възглед за света и времето, в което живеем. Малцина си го позволяват така смело, без да са подчинени на конюнктурата, каквато и да е тя. И отново ще го цитираме от разговора му с младите хора в СГХГ: „Направих си извода, че това, което разделя успелите от другите е трудът, упоритостта и вярата, че твоята идея, която си измислил, е правилна. Никога не е било лесно, но големите художници успяват, защото имат една изначална идея, че това, което правят е истинско. Независимо от коментарите, независимо от критиките”, каза тогава Тео Ушев. И допълни, че винаги повтаря на всички хора, които искат да се занимават с изкуство и анимация – „за да успееш в тази професия, трябва да имаш мотивация и желание. Второто нещо е издръжливост, защото дори и да са мотивирани, трябва да го правят с часове и третото е воля.“

Деян Донков и Мартина Апостолова, снимка: архив на CineLibri

А  ние с нетърпение очакваме филма му „φ1.618“, чиято премиера ще е на 25 ноември. Вероятно, Тео Ушев се вълнува повече, защото му предстои срещата с публиката. Успех и на добър час! Поздравления за екипа на CineLibri като разпространители не само, защото са доказали какво могат и правят вече години, а и защото с максимализма си Тео Ушев е избрал именно тях… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на CineLibri и Стефан Джамбазов

[vprki]

25-ият София филм фест – „Щом го виждаш – има го“!

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години". Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов /на снимката/ на първата пресконференция на живо в Дома на киното по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас.

Тя е, всъщност, втората, като в началото на месеца той представи част от акцентите в онлайн среща с всички, които очакват с нетърпение „купона на годината“, както от години наричаме събитието. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече почти година промени живота ни, „София филм фест“ ще е с хибридно издание. Над 70 филма ще бъдат налични на онлайн-платформата „Фестивал скоуп шифт“.  Екипът на Феста го доказа в миналогодишното издание, зарадва многобройните си почитатели в два периода на 2020 – лято и есен. 24-ото издание на най-големия български международен кинофестивал бе отложено 3 дни преди планираното откриване на 12 март 2020. След месеци на извънредно положение и извънредна епидемична ситуация, фестът предложи адаптивно решение спрямо мерките за ограничаване на разпространението на Covid -19 и го осъществи почти в пълния му блясък.

Камен Калев - снимка архив СФФ

В юбилейното му издание над 129 филма ще бъдат прожектирани в софийските киносалони. Акцентът ще е върху конкурсните програми, българските игрални и документални премиери, избрани филми от световната фестивална сцена, юбилейни програми, включващи шедьоври от световното кино на гостували в София режисьори, уточни Стефан Китанов. Същинският фестивал е от 11 до 31 март с хибридно издание, като откриването ще бъде в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новия филм на режисьора Камен Калев - „Февруари”. Той бе представен в Works in Progress програмата на 17-ия София Мийтингс 2020 и получи заслужено признание – участие в официалната селекция на Кан 2020. На церемонията по откриване на 25-ия София филм фест ще бъде връчена Наградата на София на Столичната община на изключителния музикант, филмов и театрален композитор Теодосий Спасов за неговия принос към изкуството на киното и музиката, както вече писа „въпреки.com”.

Големият ирански режисьор Джафар Панахи също ще получи Наградата на София в годината на софийския юбилей – тя ще отпътува за родината му. Той е един от най-значимите творци на „новата вълна“ в иранското кино. Филмите и талантът му от десетилетия са признати и ценени от международната кинообщност и кинокритика. Носител е на фестивални призове като „Златен лъв“, „Златна мечка“, „Сребърна мечка“, „Златен леопард“ и още десетки престижни международни отличия. Творчеството му е познато на българските зрители още от 90-те години на ХХ век, а самият той е бил скъп гост на София Филм Фест през 2002 и 2004 година. Пълнометражните му филми „Белият балон“ (1995, „Златна камера“ в Кан), „Огледалото“ (1997), „Кръгът“ (2000), „Пурпурно злато“ (2003),  „Засада“ (2006), „Това не е филм“, „Спусната завеса“ (2013), „Такси“ (2015), „3 лица“ (2018) са част от програмите на най-престижните филмови форуми през годините, като повечето са били представяни на българската публика в програмите на София филм фест през годините.

Джафар Панахи - снимка архив СФФ

След конфликт с иранското правителство, развил се в продължение на няколко години за съдържанието на филмите му, „Кръгът“ (2000) и „Пурпурно злато“ (2003) са забранени от ислямското правителство, а през 2010 иранските власти арестуват Панахи в дома му, заедно с жена му, дъщеря му и 15 техни гости. Обвинени са в пропаганда срещу властта и осъждат режисьора на шест години затвор, като му налагат 20-годишна забрана да прави филми, да дава каквито и да било интервюта – за ирански или чуждестранни медии, и да напуска страната. Но политическата реалност не може да спре творческия му дух. През 2012 година Джафар Панахи е удостоен с награда „Сахаров“ за свобода на мисълта на Европейския парламент.

За 19-и път авторитетно жури  - Теодор Ушев, мултимедиен артист, режисьор и графичен дизайнер (Канада - България), Иля Хржановски, режисьор (Русия), Светла Цоцоркова, режисьор (България), Саболч Хайду, режисьор (Унгария) и Наташа Петрович, актриса (Северна Македония), ще определи Голямата награда в Международния конкурс за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Програмата е от 12 филма.

Балканският конкурс включва топ - заглавия от региона, които ще се състезават за наградата, връчвана по традиция от „Домейн Бойар“ и оценявана от международно жури в състав: Дорон Еран, режисьор и продуцент (Израел), Джон - Пол Дейвидсън, режисьор (Великобритания) и Лили Хорват, режисьор (Унгария). Програмата включва 14 филма. 2020 е предизвикателна година, но и богата на важни заглавия в света на документалното кино – специална селекция от тях е включена в Документалния конкурс на фестивала. Начело на журито тази година е първият гост на София Филм Фест – американският режисьор от полски произход Лех Ковалски, а заедно с него ще работят датският режисьор-документалист Туе Стийн Мюлер и продуцента Наташа Дак Оджуму.

Кристи Пую - снимка архив СФФ

В продължение на шест години в програмата на София филм фест се връчва специалната Награда ФИПРЕССИ 90 Платиниум, която се присъжда от Международната федерация на филмовите критици. В пред - пандемичните години тя бе представяна лично от Клаус Едер, генерален секретар на организацията, и нейни носители в София са били Бела Тар, Горан Паскалевич, Илдико Енеди, Биле Аугуст, Агнешка Холанд. През 2021 година световните творци на киното, които ще получат този приз, са режисьорите Кристи Пую и Тери Гилиъм. Творчеството на прочутия сценарист и режисьор Кристи Пую е една от причините светът на киното да обърне поглед към Румъния – той е основоположник на Румънската „нова вълна“.

Kристи Пую е роден в Букурещ през 1967 година, учи рисуване във Висшето училище по визуални изкуства в Женева. След завръщането си в Румъния, той продължава да рисува, като снима и първия пълнометражен филм –„Стока и мангизи“ („Stuff and Dough“, 2001), последван от „Цигари и кафе“ („Cigarettes and Coffee“), отличен със „Златна мечка“ за късометражен филм на Берлинале 2004. Представен като проект на София Мийтингс през 2004 година, „Смъртта на господин Лазареску“ („The Death of Mr. Lazarescu“, 2005) има своята премиера в Кан и получава голямата награда на конкурсната програма „Особен поглед”, както и шест награди от фестивала в Трансилвания, специални награди от Чикаго, Копенхаген и десетки други отличия. Именно това е творбата, превърнала се в символ на новото румънско кино. Българските зрители познават Кристи Пую и от филмите му „Аврора“ („Aurora“, 2010) и „Сиераневада“ („Sieranevada“, 2016), представяни с голям успех на предишни издания на София филм фест. Режисьорът беше президент на Международното жури на 21-вия СФФ през 2017 година. Неговият най-нов филм „Имението“ („Manor House“, 2020) ще бъде показан на 25-ия София филм фест.

Тери Гилиъм - снимка архив СФФ

Тери Гилиъм е уникално явление в киното – многостранен талант, бунтар, провокатор, всепризнат майстор на визуалния разказ, режисьор - епоха и една изключително важна част от взривоопасния творчески колектив „Монти Пайтън“, прочут в целия свят с неподражателните си филми и специфичното чувство за хумор, което всички разпознават. Историята на София филм фест и Мюзик филм фест от 90-те години на ХХ век са неразривно свързани с великите „Монти Пайтън“ и съвсем неслучайно наши гости в 25-годишната история на фестивала са били Тери Джоунс, Майкъл Пейлин и самият Гилиъм. Тримата са носители на Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното.

През 1975 година на големия екран излиза дебютният режисьорски филм на Гилиъм „Монти Пайтън и Свещеният Граал“ (сърежисьор е Тери Джоунс), един от най-забавните и знакови за комедийната група филми и до днес. През 80-те Тери Гилиъм снима едни от най-известните си филми – живописната приказка за пътуващите във времето крадци „Бандити във времето“ (1981), която става истински хит в Америка, както и епохалната творба „Бразилия“ (1985), символ и образ на безнадеждната битка с всемогъщата бюрокрация на тоталитарната държава, мечтателният човек-чиновник в полет към бленуваните любов и свобода. Това е и филмът, който извоюва на Гилиъм прозвището „труден режисьор“.

Триумфалният „Кралят на рибарите“ (1991) се приема в Холивуд за първата комерсиална продукция на твореца. Пет години по-късно Гилиъм създава забележителния „12 маймуни” (1995) – история за света, разрушен от смъртоносен вирус, която се превръща в един от култовите филми на 90-те, а Брад Пит получава номинация за „Оскар“ за поддържаща роля. Следват още много майсторски поднесени истории, сред които „Сделката на доктор Парнасъс“ (2009), „Теорема Нула“ (2013) – представен лично в София от неговия автор, както и уникалния с историята и перипетиите в работата по него „Човекът, който уби Дон Кихот“. В програмата на 25-тия София филм фест е включен шедьовърът „Бразилия“. Кристи Пую и Тери Гилиъм ще имат специални онлайн мастер класове в рамките на 25-то юбилейно издание на фестивала.

Стефан Китанов и Биляна Генова, директор на Дирекция “Култура” на Столична община, която винаги е подкрепяла феста - снимка Стефан Джамбазов

Основният фокус на юбилейния 25-и София филм фест е самият фестивал. Едно от най-големите му достижения е гостуването в България на световни филмови творци. Част от тях бяха удостоени с Наградата на София на Столична община за техния принос в развитието на изкуството на киното. Питър Грийнауей получи първата Награда на София през 2005. Оттогава през изминалите 25 години 56 изключителни личности на световното и българското кино са получили лично в София отличието. В програмата е представена извънредната юбилейна рубрика „СФФ 25“ в която са включени филми на 25 носители на Наградата на София. Сред тях освен Грийнауей са Биле Аугуст, Кшищоф Зануси, Никита Михалков, Данис Танович, Агнешка Холанд  Павел Павликовски. Техните творби ще бъдат показани в Дома на киното в предварителната програма на фестивала, която стартира от 1 март. По-голямата част от тях ще отправят лични послания към публиката на СФФ и ще представят филмите си, на което може да бъде свидетел единствено публиката в киносалона. Кои са другите членове на Клуб „25“ ще разберем съвсем скоро, обещават от СФФ. А ние благодарим за тези срещи, за които сме писали с удоволствие.

Предварителната програма, загряваща 25-ия София филм фест ще запознае киноманите и ценителите на постиженията на Чехословашката нова вълна с творчеството на един от нейните най-ярки представители – сценаристът и режисьор Павел Юрачек. В Чешкия център в периода от 1 до 10 март ще бъде представена негова ретроспектива, в която той се проявява както като режисьор и сценарист на свои филми, така и като сценарист на емблематични филми на свои колеги от Новата вълна на 60-те. Програмата ще бъде представена от експерта Ян Трънка от Чешкия национален филмов архив. Забележително е, че СФФ винаги отдава почит, а и образова новите поколения за едно от най-забележителните явления в киното на отминалия век - Чехословашката нова вълна. А тя  и изгради в нашето поколение критерии и стремеж към свобода и вълнуващо изкуство.

“Черно - бялата Силва” на Павел Юрачек също ще бъде показан в рамките на феста - снимка архив Чешки център в София

18-ото издание на София Мийтингс ще събере онлайн европейския елит във филмовата индустрия – това ще се случи между 17 и 21 март 2021. Пандемичната обстановка в целия свят е условие, с което всички фестивали и филмови пазари се съобразяват, но всеобщата онлайн свързаност дава възможност на киноспециалистите да присъстват на много повече форуми в цял свят. Само припомняме, че София Мийтингс даде тласък на много филми и творци към доброто кино и световната сцена.

Специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. Тогава организаторите планират да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Да се надяваме, че ще можем да навлезем тогава в нормалността и да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, надяват се с оптимизъм организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей.

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки. Или, както въодушевено отбелязват от екипа на Феста: „Щом го виждаш – има го“! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на СФФ

[vprki]

Вълшебното графично пътешествие на Иван Газдов

„За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път“. Това казва проф. Иван Газдов в един изключителен разговор за „въпреки.com“ с проф. Георги Каприев, в който става дума за изкуството, пътя и други важни неща от живота и, за който Иван Газдов с присъщото си чувство за хумор и самоирония отбелязва: „Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите“.

Уважаеми господин професоре Газдов, мили Иване, ти допусна да навършиш 75 години тъкмо в края на тревожната 2020 г. Началото пък се води от 1945 г. в Ямбол. Това като неволя ли тълкуваш, като съдба или като шанс?

Ако някой на моите години, като го питаш „Как си?“ ти каже „Много съм добре“, то той не е коректен (меко казано) и по този начин прекъсва всякаква възможност за диалог. Голям поклон, че не ме питаш как съм.

Като изключим здравната трагедия, 2020-та година е в пъти по-добра от следвоенната 1945-та. Моите родители са се венчали на 3-ти септември 1944 година!!! Така че, каквото хубаво са преживели до тогава, това им е останало. После единственото радостно нещо е било моето появяване. Оглушителният хор на тунджанските жаби, казват, замлъкнал за малко по случай пръкването на Vanko da Yambol (Ванко от Ямбол), както обявила една от бабите, без да предполага, че това е емблематично прозвище за художник… Само че за другаде… У нас всичко е „Майтап да става!“ Същото се отнася и за живота тогава. Баща ми, докторът, току-що прибрал се от фронта е писал молба до интенданта на града да му разрешат да си купи (!!!) две гуми за велосипеда, за да ходи при спешно болни. Моите детски обувчици бяха с подметки от стара автомобилна гума, не се прегъваха и ходех с разранени крака.

И дума не може да става за сравнение на годините…

Съдба е, разбира се всичко, шансът е спорен, а неволята съм си я направил сам с моето емигриране на 14-годишна възраст (през 1959 г.) на запад (от Тунджа!) с един картонен куфар в помпейско червено.

Проф. Иван Газдов - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки усложненията, през 2020 г. излезе обемният Graphicature – complete catalogue, както и книжката Иван Газдов представен от Георги Каприев /изд. НДФ “13 века България” - б.р./, успя да наредиш изложбата „Черни докосвания“. Тя се вписва в над 50-те самостоятелни и над 150-те колективни твои изложби, а те – в реда на над 20-те книги от и за теб. Още първата ти изложба обаче, през 1970 г. в Клуба на Художествената академия, е запечатана преди откриването ѝ (учиш „Плакат“, а стартираш с „Рисунки и илюстрации по Шекспир“) и дълго след това системно си недопускан до публично представяне. Ти пък продължаваш свръх-интензивно да рисуваш и търсиш. Работите си от 60-те до 80-те години определяш като рисунки в развитие. Развитие откъде накъде?

Тази моя първа самостоятелна изложба, дето я запечатиха в Клуба на Академията, беше тогава опит да се покаже, че някои студенти рисуват извън програмите и часовете. Имахме надежда нещо да се получи, защото на студентите им беше забранено да участват в изложби (Общи, от СБХ). То други нямаше, камо ли да правят свои. Не стана. Ръководството на Академията залепиха вратата, без да открием изложбата и без обяснение. Моят учител от художествената гимназия Димитър Арнаудов беше подготвил откриване, но ми каза само: „Моят пуловер е зелен, а твоят е червен. На тази комбинация не й върви“. Опитахме се да го ударим на майтап, но само успяхме да се дотътрим до близката кръчма „Дълбок зимник“. Впрочем като питах какво става (гледай ми акъла!), цензорът (партийният професор) ми каза: „Колега Иванчо, работите ти са много хубави и ние ще ги приберем в музея“ (!). На другия ден си измъкнах работите и със същите, точно 30 години по-късно направих изложба-дарение в Националната галерия, придружена с албум-каталог с текст от Петър Змийчаров. Сега тези работи са някъде в мрачната изба на Националната галерия (вече официално и безвъзвратно запечатани).

След Академията работих в първото професионално ателие по графичен дизайн в България с консултант Стефан Кънчев (Център за промишлена естетика). Работех щатно (8 часа дневно) като верен последовател на великия постулат на Хенри Мур: „Ако искате да станете художници, намерете си работа за издръжка“. Обхвана ме чудото на графиката и съчетано с прецизността на графичния дизайн се роди стилът Графикатура. В ателието в Медвен имах офортна преса, а по-късно се заех с известните сериграфии. По онова време рисуването ми беше радостно и стихийно – цели купчини за година, като бях респектиран от двамата наистина гениални мои състуденти – Марго Цанев и Любомир Савинов. Те бяха колосални и завършени автори още в онези години. Тяхното непоказване, неприемане и неучастие в художествения живот беше и е голяма загуба за изкуството. Моето неучастие ми даде спокойствието да създам каквото искам. Не си късах нервите като мои приятели, всеки път дали нещо са им приели за изложба или не. Сега, когато се мъча да напомня на младите за тази „когнитивна дисфункция на нормативната естетика“ тогава (ама как само съм го засукал…), те ме гледат мътно и казват бодро: „Че кой ще ме спре!“.

Създаването на стила Графикатура съвпадна с нормализирането на художествения живот. Оттогава до сега имам над 50 самостоятелни изложби и когато някой каже, че едно време било хубаво, аз го гледам мътно.

Иначе пътят в изкуството не е „от – до“. Има и напредък , има и „назадък“. Нещата дори отдавна вече са комично преплетени. Колкото и да изцеждаме мозъка на Кенет Кларк като сюнгер, ��умата „изкуство“ за днешната ситуация няма да изтече.

Успоредно с графиките, правиш и пощенски марки, плакати, рисунки, илюстрации, че и пластики. А с годината 1978 се асоциира определянето ти като основоположник на Авторския плакат в България. В какво се състои това основополагане?

Правил съм всичко, което ме влече в изображението. Имам серия релефи (непоказвани, естествено!). Само не съм правил „м.б. върху платно“ (маслени бои върху платно). Това не е техническо обозначение. Това е сладостна формула на пишман колекционерите, която е боготворена, но съсипа и малките наченки в разнообразието в изкуството… И аз като момък, с наложеното ни ограничение на познанието, запленен от Ван Гог, донесох тържествено наръч зряло жито и го треснах на килима на майка ми да го рисувам. Това – добре. Ама после, като трябваше да клеча с часове и да събирам осилчетата, цялото ми желание за „м.б. върху платно“ се изпари безвъзвратно… Иначе само двама души разбират цвета в картината (именно „разбират“, а не само „ползват“) – Димитър Арнаудов и Любомир Савинов.

Плакатът е поръчково творение и като такова е голяма досада. Още от 70-та година започнах да правя плакати по „моя поръчка“. Сам си измислям темата и си я рисувам. Така превърнах тази подчинена работа в авторска. През 1978 г. изложих в залата на Раковски 108 серията „Светът на еснафа“ - първи авторски плакати у нас. Определението „Авторски плакат“ е мое дело. През 2011 г. издадох теоретичния си труд „Авторски плакат“ (300 страници с 800 илюстрации, албум, голям формат). А с двамата колосални японски художници Фукуда и Нагаи имах кореспонденция по този повод с вдъхновяващи отзиви. От Нагаи скоро получих последните му работи (2020 г.) – „Червените животни“ от цикъла Life. Получих ги по пощата, по обикновената поща. Сега той е на 90 години. И двамата не признаваме електронните комуникации. Постепенно „Авторският плакат“ се превърна в школа в Академията. Първият випуск, завършил със свободна, а не със зададена тема, през 90-те години се помни. Тогава едно високо момченце ми показа стеснително наградата, която е получил от студентски конкурс от фирмата Corel от Канада (едно отвесно парче стъкло). Момчето беше студентът Теодор Ушев с първата си награда. Като най-активен апологет на авторския плакат днес е моят бивш студент и сегашен професор Николай Младенов, показал наскоро изложба с такива плакати по повод своя юбилей.

От години никой не задава теми на нашите дипломници. Те си ги измислят сами. Стремежът е да станат самостоятелни художници в тази по същество несамостоятелна дейност. Моят цикъл „Игра на силуети“, работен в продължение на много години, се намира в доста музеи по света. През 2003 г. Български пощи ЕООД издаде 2 пощенски марки в блок, посветени на Международната година на плаката от името на България с неща от същия цикъл. Две мои работи имат награда от Световния конкурс за графичен дизайн по интернет от Токио, Япония. В Ямбол като 5-метрова пластика е експонирана една творба от цикъла и т.н.

Регистрираш ГРАФИКАТУРА® като артистична марка за Европа, при което я дефинираш като „личен творчески почерк“. Как би разширил днес определението за тази „графика на път“? 

За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път. Така беше наименована и ретроспективната ми изложба в Националната галерия – „Вълшебното графично пътешествие“ (Magical Mystery Graphicatour). Чудесно беше да се видят тези 8 зали. Най-пълната ми изява. Заедно с изложбата ми „Кавъркласик графикатур“ в СГХГ през 2005 година. И понеже разграничавам глупавата мисъл „Не се взимай насериозно“ на две, ще кажа, че лично аз не се взимам на сериозно (дрехи, стойки, манджи, пиене, фукане…) – няма такива работи. Една симпатична журналистка искаше да говорим за моя изложба, а ме посрещна с думите „Ама вие носите български дрехи…“ Но когато стане време за рисуване, няма по-сериозен човек от мене. Рисуването е черен труд буквално. Но той е плод на влечение. Затова не е по формула и не е за всеки. Зарадвах се да чуя, че Дейвид Хокни, който е рисувал басейни и красиви места, казва, че художникът не може да бъде хедонист, защото е предназначен да работи. Днес не се мъча да разширя определението, а да го задържа, доколкото мога. Ама надали…. Колкото и да рисувам сериозно, сътресенията са непрестанни. Един достопочтен господин (българин, стар музикант) ми каза на изложбата ми във Виена: „Господине, много ми хареса вашата изложба и искам да я купя цялата (тук колената ми се сецнаха), но жена ми е оформила къщата ни в бароков стил“!... Тюх да му се не види, брей, така да се каже.

Графикатурата, твърдиш, e в основата си ритъм, който концентрира възприятието върху дестилат от идеи. Решаваща е формата, извеждана чрез перфектна графична линия, която пък не следва „натурата“, а е по φαντασία. Това твое „измисляне“ как може да се представи с думи?

Не е лесно да се представи с думи. По този повод издадох книга (240 страници) във вид на роман – „Двама в Алабама“ – мъгла и светлина от инвенции. Но ако разчитах само на думите, нямаше да излизам от кръчмите. Те минават и без мен (каква „загуба голяма!“). Мисля, че историята на изобразителното изкуство е белязана от две неща. Първо преминаване на рисуването от натура в рисуване по фантазия. И второ – съзнателното усилие за личен напредък. Но това зависи от дарбата и таланта, а за тях въобще не се говори, защото „колегите се дразнят“. Какво значи велик творец да се гордее, че рисува като дете. Достатъчно деца си има (всичките) за тази работа – художниците не бяха ли друга категория? Откакто през 1964-та година Кошут написа есето „Изкуството отвъд философията“ (15 страници) и същевременно ПОКАЗА, държа да кажа ПОКАЗА, а не само разказа какво е концепция (идея) в изображението, нещата отчасти влязоха в нормалното русло на cosa mentale (работа на ума). На него, ума, се основава и моят девиз: „Аз не мисля, аз измислям“ или с други думи, казани със силно сбръчкано чело: „Графикатурата на графикатуриста ографикатурява графикатуризма“. Не, няма да кажа „Оле“ – няма да чуете това от мен.

Твоите черно-бели графикатурни „кривундели“ са, казваш, в необходима заедност с фантазия и хумор. Каква е ролята на въображението и какво изобщо представлява то? А на хумора? Защо държиш на вица?

Хуморът… хуморът!!! Аз не разказвам вицове, дори не ги помня. Не се хиля на шегички. Който ме е чул да се смея, е бягал стъписан, защото смехът ми прилича на спастично ридание на настъпено магаре. А що е хумор в изкуството? Отде да знам! Знам само, че да нарисуваш Парцалев не е хумор в изкуството. Или жалките балонообразни фигури на Ботеро… Има си специално изкуството, което се крепи от хумора: карикатурата – и толкова. Изобщо в изобразителното изкуство да откриеш хумор е така необикновено, че по-лесно ще се изсвири джаз стандарт с гайда, отколкото да се изрови хумор в картина. И като напук на това, от графикатурите идва лъх на лекота: „Въздухът в салона става лек за дишане, както каза Ясен Антов, и човек се изпълва със светлина“. Но това не е директен хумор. Това е усещане за хумор. Необяснимо, непрошнуровано, неописуемо… „В графикатурата надви не антейското, а икаровското; не монументален смях от упор, а лично избран стратегически ракурс“, написа Радой Ралин. Същото е положението с визуалния виц… А с въображението аз съм в отношение, както кучето на Казимеж Брандис с козата. Кучето се затичало към нея с грозната си муцуна и нежна душа да си играят. А козата, ужасена, че я нападат, се джаснала в една пропаст. Кучето останало учудено… Та и аз се хвърлям наивно към въображението, но то се не дава и все ми бяга по пропастите.

Задължително необходимо ли е присъствието на еротиката, еротичното в графикатурата? Има ли то някаква връзка с етичното?

Точното наименование на изложбата с еротичните графикатури беше „Еротични – етични графикатури“. Всичко е в излъчването, а не в теоретизирането. И в литотата на показването на тези съвсем нелеки човешки взаимоотношения. (По-далеч от Дездемони и Жулиети.) Но въпреки това, изненадващо за мен страстите бяха налице - една картина беше ударена и стъклото се пукна от зрителка с чадър… Наша позната каза, че няма да заведе дъщеря си на изложбата, но детето се промъкнало и много се смяло…. Оказва се, че само то е стигнало до смисъла на работите. Етиката в изкуството – тази помпозност е блуждаеща валенция. Но то в изкуството кое ли не е?

Графикатурата, тъй както се е наложила в естетическото съзнание, предполага радикално изчистване на случайното, строг и категоричен изказ. В същото време с работи още от 80-те, а и с по-нови - от 2018 г., показваш графикатури с видими внезапни изтегляния на различни четки, „разрошени“ в края повърхности, внезапни издърпвания. Без прави ъгли, правилни дъги или окръжности. Осиновени са „случайното“, дисонантното, „рошавото“. Това отклонение ли е или е органично присъщо на графикатурата? 

Говориш за последната ми изложба с цикъла „Черни докосвания“ – най-емоционалният труд за мен; великата импровизация; моята единствена вярна спътница „танцуваше ту степ на брега на една река“ (ако се присъединим към О`Хенри). Постигната мечта - щрих, петно и емоция ведно върху моя размер 50х50 см. – излята с едно докосване. Помня, че удоволствието от тези работи беше неописуем възторг и нищо друго. Вероятно това е чувството, с което пишат майсторите на йероглифи – уникална абстрактна графика с всичките „несъвършенства“ на формата. Но за да се насладим на подобна графика, трябва вътрешен поглед и голямо културно натрупване, което се възпитава с поколения, расли в среда с деликатна естетика в цялото си обкръжение… Май говоря за друга планета… Ама какво говоря? Я да тръгвам, че имам запазен час да ми почистят кожения салон на червеното ми ферари.

Ти си освен всичко друго и автор на впечатляващо много авторски книги и албуми. Какъв е мотивът ти за тяхното създаване? Има ли нещо общо �� графикатурата?

Има, по начина на създаване: „Нещо те връхлита и нещо се импровизира“. За 2 години написах 200 стихотворения и ги издадох в 3 тома, наречени „Bestсмислици“ . А написах и романа „Двама в Алабама“… Само че не знаех колко съм щастлив, защото бях непрекъснато нещастен. След дни ще излезе 2-ри том на „Графичествен“, моята рисувана биография. Това е 20-та в редицата от мои албуми и книги през годините. А отделно за графикатурата има 2 изследователски книги – „Черно сияние“ от д-р Петко Петков и „Графични антитези“ от проф. Магърдич Касапян.

А сега накъде?

Открих едно старо (20-годишно) шишенце с оригинален китайски туш и се учудвам на възможностите му за рисуване. Сега правя „Докоснати пейзажи“, нещо като цикъл „Медвенски тетрадки“. А иначе казано по-„екзистенциално“ (както подозирам, че е въпросът „Накъде?“) ще отговоря : „Наникъде“. Изкуството има само автор и нищо друго!!! Повярвай ми, за да стигна до това е голяма колизия за мен, но много пречистващо. Неописуемо е как се усещаш, когато от съзнанието ти се оттекат, могъщо като водопад, всички илюзии за някаква мисия, за някакво признание, за някакво уважение. Тъжно, нали? След 60 години в кръговрат, който за никого няма значение, ми остават само листчетата, дълбоко заровени в черните папки-саркофази. Колкото повече се изяснява (има и умни хора), че изкуството е индивидуална дейност, толкова повече се толерира стадното начало – общи изложби, пленери, симпозиуми, конгреси, групи, колективи, общества, секции, съюзи и като капак – свещената творческа работа се нарича делово „проект“, който на всичкото отгоре се и плаща. И кръговратът е готов: Никой не отбелязва дарбата и таланта – по тази тема цари необяснима свенливост… А ето и една моя bestсмислица:

Кой казва, че творецът

трябва да твори.

Напротив –

всичките си сили

трябва да насочи

към туй – общественият климат

да го сочи

като величие харизматично.

Останалото идва си отлично!

Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

P.S. на „въпреки.com“: За Иван Газдов може да се говори много. Писали сме за много негови изложби. Като преподавател и художник го споменават не само ценители, но и много негови ученици в Художествената академия. Включително и Теодор Ушев, който е бил негов студент и препоръча на младите аниматори да учат плакат в Националната художествена академия, където преподавател е и Иван Газдов. Но той не е само художник. Неговото перо е изключително интересно и провокативно. Въпреки, че в живота е много строг и сериозен. Но чувството му за хумор е непресъхващо. И при откриването на една от изложбите си каза, че е една тунджанска мида. Оказало се, че имало такива миди, но те не били за ядене, а за стръв. И неговата изложба била такава.

А за това дали има чувство за хумор /в което сме убедени/ ни е отговарял в разговор с него във „въпреки.com”: „Не знам дали имам, така казват. Това ми е много странно, защото винаги съм се отнасял много сериозно към всичко, а то излиза, че нещо играеш. Донякъде е така. Все пак, ако човек не се отнася сериозно към всичко, нищо няма да направи”. И продължи: „Тия глупости „не се отнасяй сериозно”, „бъди ироничен”, но когато седнеш да работиш как да не си сериозен. Часове наред стържа. Един контур на тези графики, който огражда петното е с молив и с гума. Той се мести дълго време, докато стане тази идея. И то кога става - когато аз реша, че става. Няма формула. И всичко това не може да бъде несериозно. Няма момента на игра, това цапане, което разрушава напредъка. Така че работите са правени бавно, упорито и стабилно и ако накрая има някакъв хумор ми става приятно, защото знаеш, че хумор в живописта почти няма. Много лесно се прави отрицателното, навсякъде не само в живописта - и в пиеси, и във филми, то сега и преобладава. Всеки филм е с бойни сцени, омръзна това. Но отрицателното преобладава, а хумористичното е рядко”, каза Иван Газдов за своята работа.

А за графикатурата добави още, че не е графика и едновременно карикатура. „Това  е понятие. Така разчленено не е същността на работата. Не съдържа графика и карикатура. То е като трагикомедия – съчетание на две крайни понятия, но ги има в обществото, в интелектуалния свят. Не е нещо непознато, не е по някакъв начин нарушение на такива взаимоотношения. Дори трагикомедия е много по-крайно. Що за понятие е това трагикомедия? Това е един нюанс на графиката. Държа да бъде графика. Не карикатура, защото карикатурата е друг вид графика и в нея графиката е ценното. Не друго, не сюжета, откриването на взаимодействията между петната. Бялото, което участва като фон и отчасти прави фигурите допълнително. Това е много стабилно нещо и продължавам да го правя. Слава Богу, съм имал време да го развивам през годините и то не малко години”, каза Иван Газдов.

[vprki]

Критичен поглед: Анимация, море и Варна - чудесно съчетание дори и при пандемия

Въпреки ситуацията, страховете и напук на тревожността, 16 – ят Световен фестивал на анимационния филм във Варна се състоя. Почти без чуждестранни гости, но затова пък с повече студенти от България. С маски при влизане в залата и съблюдавани мерки за дистанция от страна на усмихнати, но строги доброволци. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Боряна Матеева.

Прозвуча в нова, жива версия и „химнът“ на фестивала „Варна, хубава Варна“, изпълнен импровизирано от новосъздадената група „Лос Легенос“ – трима студенти със сомбрера и китара, маскирани като „тримата глупаци“ на Доньо Донев, изпяха прочувствено култовото парче, стъпили в големи легени. Морето беше до колене за всички в периода 9-13 септември 2020...  Шегата настрана –

всъщност имаше „малък юбилей“,

както каза на откриването артистичният директор и основател на фестивала Анри Кулев. Това издание на възкресения някогашен фестивал е всъщност 10-то. Да припомним, че през 2011 във Варна беше възстановен легендарният Световен анимационен фестивал, просъществувал от 1979 до 1989 с 6 издания и изчезнал през прехода. Но нямаше нищо „юбилейно“ и официално в атмосферата – тя беше разкрепостена и артистична, както винаги при аниматорите, подчинена на главната задача и младежкия профил на фестивала „с цената на всичко да укрепваме студентското самочувствие“ (Анри Кулев).

Анри Кулев - снимка Стефан Джамбазов

Какво можеше да се види, паралелно със сериозните конкурсни програми, разпределени в 5 секции – за късометражни, студентски, детски филми, телевизионни серии и пълнометражни заглавия?  Фестивалът се откри със забележителна, вече традиционна изложба „Анимационни рисунки“ на студенти от НБУ с куратор Пенчо Кунчев - концентрат от талант, инвенции и свободно летене в пространствата на изобразителното изкуство. Друга изложба „10 години 10 плаката“, беше събрала на едно място емблемите на фестивала. Тазгодишният плакатът също беше чаровен – летящ кораб, комбинация от балон - цепелин и надуваема лодка със селце отгоре и крачета - плавници отдолу....

Имаше прелюбопитна програма от филми на студенти по случай 60 години АСИФА и тук  - голяма победа за България! В „Международния конкурс за най-добър студентски филм“, организиран от АСИФА, наградата е присъдена на българската студентка от НБУ Ива Токмакчиева за филма й „Да се срещнем вчера“. Майсторски клас изнесе Фернандо Галрито от Португалия, режисьор и директор на лисабонския фестивал „Монстра“, имаше и лекция за маниаци „Комиксът: има ли такова животно в България“ от Христо Коцев. Със специална ретроспектива „In memoriam“ беше отдадена почит на големия български режисьор Слав Бакалов (1945 - 2019), рицар на гротеската, абсурда и черния хумор. 

Слав Бакалов - снимка Стефан Джамбазов

Студентите от НБУ представиха своя програма, вместила творчески дух и експериментално мислене, както и програмата „10х10х19“  - 10 кратки филми, правени всеки в рамките на 24 часа по зададена тема. Това е традиция, създадена и разработена съвместно с Колежа по изкуствата в Единбург и е много продуктивна като вътрешно упражнение. В проекта се включват и студенти от други държави като само през миналата година са направени 600 малки филмчета. Лудост, експеримент, чупене на рамките,  предизвикателство – това е което привлича в този формат бъдещите аниматори.

“Да се срещнем вчера” - реж. Ива Токмакчиева

Особено актуално прозвуча и Специалната програма „Анимация в карантина 2020“  - експериментален проект, включващ 25 аниматори, които изразяват мисли и чувства, провокирани от пандемията в малки, няколкосекундни филмчета. Идеята е на Весела Данчева, която кани авторите и им дава пълна свобода за лична интерпретация, а вдъхновението е от микроскопските изображения на вируса. Сред многото артистични, остроумни и зловещо-мрачни картинки съм запомнила един мярнал се текст, който обобщава всичко: „we are all f*cked“... Не бива да пропуснем и Анимационната работилница за деца „Абоданим“ с ръководител Карин Миралес, „изключителен педагог“, която вече десета година обучава малчугани на азбуката на анимацията и по думите на Анри Кулев несъмнено е „оставила една следа в децата на Варна и на България.“            

Но какво е един фестивал без жури?

То придава цвят и престиж на ��ъбитието. Тази година, но и по традиция, членовете отново бяха елитни - американецът Бил Плимптън, смятан за „крал на независимата анимация“, с номинации за „Оскар“ и „Златна палма“ в Кан; Алексей Котьоночкин от Русия, с много чудесни детски филми; немският режисьор Раймунд Круме – независим експериментатор, виртуоз-минималист с награди от Анеси и много други места; южнокорейката Джини Хай Джин Чу, преподавателка в Корейския национален университет, организатор и програматор на студентския фестивал в Пусан, Международния фестивал анимационното кино в Сеул, на Indie-AniFEST; и от българска страна - графичният дизайнер, забележителен илюстратор и сценограф с над 20 самостоятелни изложби у нас и по света, преподавател в НБУ Чавдар Гюзелев. Всеки от режисьорите в журито имаше своя панорама, а някои филми бяха просто откровение. За съжаление, с изключение на Чавдар Гюзелев, членовете на журито действаха онлайн от домовете си в чужбина и накрая съобщиха наградите в нарочни видеосъобщения, както по световните фестивали се прави в условията на пандемия...

“Физика на тъгата” - реж. Теодор Ушев

Но фестивалът, освен интимно преживяване, е и състезание по майсторство при боравене с техники и стилове.

Какви са наградите?

Очаквано „Гран при“ на 16 Световен фестивал на анимационния филм  взе „Физика на тъгата“ на Теодор Ушев, който вече е увенчан с „Кристал“ за късометражен филм от Анеси и други награди. Цялостен, завършен, дълбоко личен филм, вдъхновен от романа на Георги Господинов, но прекрачил отвъд, в пространствата на носталгията, равносметката, тъжната емигрантска участ. Техниката „енкаустика“, която Тео Ушев използва за първи път в анимацията – разтопен восък, с добавени пигменти, напомня живопис под камера, но е по-сурова и насечена и така по-адекватна на замисъла. Съчетанието на митологични мотиви (историята с Минотавъра на Георги Господинов), знаци от поп-културата и бита на социализма е колкото еклектично, толкова и органично и в това преминаване от код в код се проявява с пълна сила майсторството на режисурата. При цялата сложност на темите от романа той постига, през бързия монтаж, задкадровия текст, четен от баща и син Доналд и Кийфър Съдърланд, и богатата музика, една учудващо комуникативност. Някъде от средата на филма авторът излиза от историята на Георги Господинов и влиза в своята, където се вгражда несретното му емигрантско битие. Там хората са без глави... Учи френски от гробищните паметници в Монреал - „Мъртвите ме научиха“. Думи като мир, вечен, Бог, памет  са първите, които усвоява. Вълнуващи са епизодите в родния му град, разказът за болния му баща. На него впрочем е посветен и целия филм – една тъжна изповед, обезоръжаваща с искреността и интимността си.

“Гърбът на лъжичката”

Наградата за най-добър студентски филм отиде при „Гърбът на лъжичката“ – Франция, реж. Л. Уасуф, К. Крозние, Е. Кро, Т Шапа, Н. Петро, Н. Анук, Л. Ансел – прелестна история за споделена страст, за нуждата от комуникация и творческо осмисляне на прозаичното всекидневие. Модерна домакиня се щура в кухня, пълна с купища мръсни чинии. Заслушва се в някакъв шум и дочува ритмично почукване откъм канала. От другата страна, някъде, чернокож рапър весело си тактува. Към двамата неусетно се включва барманка с азиатски черти, която свири на чаши. Така тримата се сбират във въображаем джем-сешън и за миг са лудо щастливи. Домакинята така се увлича, че вихрено, без дори да разбере, свършва досадните си задължения. Кухнята й заблестява. Всички чинии и прибори са измити и подредени с любов... Във филма поразяват ритъмът и виртуозното съчетание образ-музика, артистичните рисувани типажи и позитивното послание за това, че и най-скучната дейност може да стане интересна, когато подходим творчески. Сериозна тема, опакована успешно в супер атрактивна форма.                  

“Малката лодка, която искаше да лети”

При детските филм журито отличи „Малката лодка, която искаше да лети“ – Русия, реж. Екатерина Филипова – симпатична приказка за корабче, което иска да стане самолет и след доста перипетии и помощ от приятели го постига. Филм за различието, но и верността към своята природа, за постоянството в търсене на място под слънцето, за приятелството. Рисувана 2D анимация в леко наивистичен стил. При тв сериите победител стана „Гъб-Гъб и Гъбковците. Изчезналата гъбка“ – Белгия/Франция, реж. Жори Кристиан – забавна и поучителна история с герои гъби с различни и ефектни „шапки“ и пънчета, решена в 3D техника.

„Гъб-Гъб и Гъбковците. Изчезналата гъбка“

Голямото откритие на фестивала дойде от страна на пълнометражната програма. Тук журито със сигурност е било затруднено в преценката си за наградите. Имаше два филма, които заслужаваха отличието: „Убий го и напусни този град“ – Полша на Мариуш Вилчински, приятел и бивш член на жури от Варна и „Носът или заговорът на отцепниците“ – Германия, на руския класик Андрей Хржановски. Горещо препоръчвам и двата - всеки е събитие за съвременната анимация. И двата са изрезкови. И двата доказват твърдението, че анимацията по комплексното си звучене по нищо не отстъпва на литературата, поезията, музиката, живописта.

„Носът или заговорът на отцепниците“ - реж. Андрей Хржановски

„Носът или заговорът на отцепниците“, получил Наградата за пълнометражен филм, както и Наградата на Гилдия критика към СБФД (присъждана от поканените на фестивала критици), е многослойна история с множество вътрешни препратки и референции из руската култура, визираща литературата, театъра, оперета, киното. Този филм не може да се разкаже, защото е съставен от 3 съня, в основата на които стои повестта „Нос“ на Гогол – пар екселанс сюрреалистично съчинение. Би било опростено да кажем, че е само екранизация на малко известната опера на Шостакович „Нос“, за която композиторът е дал съгласието си да бъде използвана още през 60-те. Вплитат се прозата на Гогол, спомени на Булгаков, явяват се Шостакович, Мейрхолд, Айзенщайн и много други представители на интелигенцията, както и Сталин и неговата зловеща кохорта. Накратко, филмът е за краха на руския авангард и съдбата на творците в сталинската епоха, за „руския абсурд“ провидян от Гогол.

„Носът или заговорът на отцепниците“

„Носът“ е издигнат в гротесков символ на тоталитарното общество. Органично се съпоставят различни епохи, хроникални кадри, документално изображение и анимационна изрезка, разкрепостено се преминава през време и пространство. Изобилстват цитати в различна стилистика, но без да се „бият“, а свободно допълвайки се. Режисьорът споделя, че обича метода на „колажа“ и „мозайката“, „полижанровата структура“ и „полистилистиката“. Тази образна система позволява „да се превключва като регистрите на орган“ и така несъвместими един с друг фрагменти в крайна сметка да образуват общо цяло. Не е беда, че не всеки може да разчете веднага всички знаци, препратки, закачки, намеци. Действието е достатъчно забавно, оперната музиката е завладяващо-иронична, визията и колоритът са силно експресивни.

„Носът или заговорът на отцепниците“

Поразително е майсторството, с което е използвана техниката на изрезката. Рамката на филма също е забележителна – в голям самолет са събрани множество съвременни хора, цветът на руската интелигенция. Всеки гледа на екрана пред себе си различен филм. Това са известни, реални деятели на културата, приятели и съмишленици на режисьора, готови за полет. И макар да не разпознаваме всички, ги възприемаме като наследниците на най-ярките представители на руската интелигенция. „Всяко новаторство е плодотворно – казва Хржановски, - ако, разбира се, не е фиктивно или чисто формално. То се изгражда върху традициите, върху развитието на тези традиции.“ „Носът или заговорът на отцепниците“ е именно такова новаторство, енергийно поле, преодоляващо всички граници между изкуствата и видовете кино.

„Носът или заговорът на отцепниците“

„Убий го и напусни този град“ на Мариуш Вилчински дойде във Варна със Специалната награда на журито в Анеси. Много особен, омагьосващ и тревожещ филм, яростен, дълбоко личен, изграден от разкъсани спомени и кошмари, от спазми и нихилизъм. Определено въздейства като мрачна визуална поезия. Има потресаващо вълнуващи епизоди и стряскащи с бруталността си кадри. Правен е в продължение на 14 години, през които самоукият художник също се променя и развива. Работи по свои методи, които нямат нищо общо с поточния метод на големите студия и е създал стопроцентов авторски филм. Героите му се озвучават от легендарни полски артисти: режисьорът Анджей Вайда, актьорите Густав Холоубек, Ирена Квятковска, Барбара Крафтовна, Кристина Янда, Даниел Олбрихски, музикантите Тадеуш Налепа и Томаш Станко. Някои почиват преди филмът да стане готов. Но Вилчински неистово иска да съхрани паметта за тях и тяхното поколение. Този нестандартантен и меланхоличен филм всъщност говори главно за времето и Смисъла без да дава отговори.

„Убий го и напусни този град“

„По свой начин исках да завърша незавършения разговор с родителите си“ – признава режисьорът, който се появява като персонаж във филма с характерната си прическа. И макар да изобразява един работнически град с пушеци и неугледност, темите които разгръща са универсални и разбираеми за всички. Както разбираем е и поривът му да затвори страницата на миналото, „да напусне града“ и да приключи незавършените разговори за да започне, както споменава, адаптация на „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. Ето как някак случайно, но и някак естествено Хражановски с „Носът...“ с мяркащият се в него Булгаков и Вилчински с неговия „Убий го...“ се събраха сюрреалистично в хубавата Варна...

„Карантина“ - реж. Димитър Димитров

Имаше и куп други добри филми, но тук ще спомена само няколкото български, които се откроиха в широката фестивала панорама. „Карантина“ на Димитър Димитров (Наградата на СБФД), с нестандартна и сюррелистична визия показва какво се случва в съзнанието на принудително изолирания човек. Проектът „Щрих и стих 2“ на „Компот колектив“ предложи 5 оригинални филма с визуална поезия по стихотворения на съвременни български поети. Изящните миниатюри са вече познати на специалистите от „Златен ритон“ и показват движение към по-голяма комуникативност спрямо първия „Щрих и стих“ (2015). Весела Данчева работи по шести филм, който ще придаде завършеност на проекта. Добре приети бяха и дипломните филми на студентите от НБУ „Без небе“  (реж. Магдалена Стоилова), „8, 848“ (реж. Стефан Войводов) и „Болт“ (реж. Илия Шекерджиев), както и „Военна машина“ (Ива Диманова) от школата на НАТФИЗ – решени в различни техники и стил, но твърдо в посоката на авторското кино.

“Болт” - реж. Илия Шекерджиев

Оригинален щрих към атмосферата на фестивала добави и една извънредна прожекция в последния ден, след оповестяването на наградите. Андрей Кулев представи предпремиерно своя документален филм „Човекът с лулата“, кинопортрет, посветен на големия български анимационен режисьор Иван Веселинов и новата си анимация „Сантяго“, вдъхновена от „Старецът и морето“ на Хемингуей. Анимацията, морето и Варна през септември се съчетават чудесно дори и по време на Ковид-19. Дано догодина остане да вилнее само вирусът на изкуството и фестивалът възвърне нормалния си режим, с множеството международни гости и приятелското общуване. ≈

Текст: Боряна Матеева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Кино за гледане и четене

София Филм Фест се завръща, за да зарадва многобройните си почитатели. 24-ото издание на най-големия български международен кинофестивал бе отложено 3 дни преди планираното откриване на 12 март 2020. След месеци на извънредно положение и извънредна епидемична ситуация, фестът предлага адаптивно решение спрямо мерките за ограничаване на разпространението на  COVID-19 - издания в два периода на 2020 – лято и есен, съобщиха от СФФ.

София филм фест ЛЯТО ще бъде ОНЛАЙН в цяла България, в платформи на открито и с прожекции в Дома на киното в София и на платформи на открито, сред които А6 на НДК, Открита сцена парк Военна Академия, Кинодвора на културен център G8. Официалното откриване на СФФ ЛЯТО ще бъде на 25 юни в Платформа А6 на НДК с българската премиера на филма „Паразит“ на режисьора Понг Чун Хо, носител на 4 награди Оскар (включително за най-добър филм), „Златна палма“ в Кан и още над 200 отличия по света. На церемонията ще бъде връчена Наградата на София на Столична община на художника, аниматора, режисьора, продуцента, сценографа Анри Кулев за неговия принос към изкуството на киното.

“Паразит” - снимка архив СФФ

За първи път в историята си София Филм Фест ще предложи част от програмата ОНЛАЙН. Партньор е международната платформа Festival Scope & Shift 72, която е лидер в предоставянето на онлайн фестивални услуги в света. Програмата на СФФ ОНЛАЙН включва 88 заглавия, като част от тях са филми от конкурсните програми на 24-тия СФФ: Международен конкурс за първи и втори филми, Балкански конкурс, Документален конкурс, Конкурс за български късометражен филм. Сред тях са „Сестра“ на Светла Цоцоркова, „Риба, плуваща по гръб“ на Елица Петкова, „Как да имитираш война“ на Рудолф Херцог, „Среднощно“ на Натали Бианкери, „18% сиво“ на Виктор Чучков - син, „Баща“ на Сърдан Голубович, „Три сестри“ на Емин Алпер, „Медена земя“ на Тамара Котевска и Любомир Стефанов (с две номинации за Оскар), „Игра с вълните: изкуството на звука в киното“ на Мидж Костин.

“Върба” - снимка архив СФФ

В програмата ще могат да се видят и филми от рубриките Ново българско кино, Киното днес (филми на утвърдени световни режисьори), Калейдоскоп и други. Сред тях са „Предателят“ на Марко Белокио, „Въпреки мъглата“ на Горан Паскалевич, „Върба“ на Милчо Манчевски, „Мартин Идън“ на Пиетро Марчело, „Държавно погребение“ на Сергей Лозница, „Последният час на г-н Кол“ на Дорон Еран, „Младият Ахмед“ на Братя Дарден, „Извинявайте, че не ви намерихме“ на Кен Лоуч, „Физика на тъгата“ на Теодор Ушев, анимационните филми за деца и родители озвучени на български език „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия“ на Лоренцо Матоти и „Пътешествието на Принца“ на Жан-Франсоа Лагиони и Ксавие Пикар. Филмите ще бъдат на разположение за ограничен брой гледания в рамките на период от 24 дни. С #ОНЛАЙН изданието си София Филм Фест се превръща във фестивал на цяла България. Любителите на киното в страната ни ще имат сериозни възможности да обогатят познанията си към едно по-различно, авторско и мислещо кино, което е възможно да се гледа само в рамките на голям международен фестивал.

“Дневниците на Путин” - снимка архив

Специална селекция ще бъде представена в Дома на киното – единственият киносалон през лятното издание на София Филм Фест, в който ще има кинопрожекции в зала. С изключение на някои български филми, програмата ще съдържа заглавия, които не се повтарят с онлайн изданието или прожекциите на открито на СФФ. Сред тях са „Ялда – нощ за прошка“ на Масуд Бакши (с голямата награда от Сънданс, оператор е българинът Юлиан Атанасов) и „Родина“ на Томас Венгис (от Международния конкурс), „Шевове“ на Мирослав Терзич (от Балканския конкурс), „Брус Лий и престъпникът“ на Йост Ванденбрук (от Документалния конкурс), „Под слънцето“ и „Дневниците на Путин“ на Виталий Мански, „Екзотика“ и „Примамливото отвъдно“ на Атом Егоян. Програмата в Дома на киното ще предостави възможност за среща с някои автори на новото българско игрално и късометражно кино.

Катерина Липовска, Нина Хос и Аделия Оклепо в “Кръвта на пеликана” - снимка Темелко Темелов - архив на “Мирамар”

Третият модул на лятното издание на СФФ е на открити платформи. Откриването и церемонията, както и още някои гала прожекции ще бъдат в Платформа А6 на НДК. Специални пре��иери с публика и представени от екип ще имат българският игрален филм „Сестра“ на Светла Цоцоркова (почетен диплом от Сан Себастиан и голямата награда в Котбус), както и немско-българската копродукция „Кръвта на пеликана“ на режисьорката Катрин Гебе, открил конкурса „Хоризонти“ във Венеция и заснет изцяло в България (български копродуцент - „Мирамар“). Във филма участват звездата на немското кино Нина Хос, българските деца-актьори Катерина Липовска и Аделия Оклепо, актьорите Яна Маринова, Димитър Баненкин и други.

“Босият император” - снимка архив

На 6 юли след Церемонията по връчване на наградите на СФФ ще бъде премиерата на копродукцията на Белгия, Холандия, Хърватия и България „Босият император“ на авторския тандем Джесика Удуърт и Петер Бросенс. Филмът, в който участват Петер ван ден Бегин, Джералдин Чаплин и Удо Киер, е продължение на комедията „Белгийският крал“ (номиниран за европейска комедия на годината). Летният СФФ ще представи филми и в платформата „Открита сцена“ в парка на Военната академия, като съдържание да бъде споделено и в новата платформа Sofia Summer Fest зад музея „Земята и хората“ до хотел Хилтън, която ще бъде част от фестивалната програма и ще представи за първи път в София българският игрален филм „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов („Кристален глобус“ от Карлови Вари и „Златна роза“ от Варна).

“Бащата” - снимка архив

За 18-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в Международния конкурс за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Председател на журито е британският режисьор Питър Уебър („Момичето с перлената обица“), а негови членове са продуцентите Николас Селис (Мексико, продуцент на „Рома“) и Джим Старк (САЩ, продуцент на ранните филми на Джим Джармуш), и българската актриса Ирмена Чичикова. Международното жури ще определи и Наградата за български късометражен филм, предоставена от Доли Медиа Студио (8 000 евро в постпродукционни услуги и 1 500 евро парична премия). Балканското жури ще връчи Наградата на Домейн Бойар за най-добър регионален филм. Негови членове са режисьорите Мира Форнай (Словакия), Бенедикт Ерлингсон (Белгия) и Симона Костова (Германия-България). Председател на Документалното жури е руският режисьор Виталий Мански, а членове - режисьорите Андреас Хорват (Австрия) и Светослав Драганов (България). Международното жури за български игрален филм ще връчи Наградата на Булсатком от 3 000 евро. Членове на журито са Гая Фурер (артистичен директор на програмата „Венециански дни“ от кинофестивала във Венеция), Стефан Лаудин (директор на Варшавския филмов фестивал) и Ахмед Шауки (артистичен директор на кинофестивала в Кайро).

Тилда Суинтън в “Мъртвите не умират” - снимка архив

София филм фест ЕСЕН се предвижда да се проведе от края на септември до средата на октомври в няколко софийски киносалона и основно ще включва филми, които не присъстват в програмата на летния фестивал. Сред тях ще бъдат хитовете „Мъртвите не умират“ на Джим Джармуш и „Фарът“ на Роберт Егърс, „За безкрайността“ на Рой Андершон, „Върба“ на Милчо Манчевски, „Диего Марадона“ на Асиф Кападия, „Синоними“ („Златна мечка“ от Берлин) на Надав Лапид, „Почетен гост“ на Атом Егоян, „Ина де Ярд“ на Питър Уебър, „Не съм сам“ на Гарин Хованисян, „Кънингам“ на Ала Ковган, специалната прожекция на „Сладък живот“ на Федерико Фелини, „По Божията милост“ на Франсоа Озон, „Арабски блус“ на Манеле Лабиди Лабе, „Синът“ на Мехди Барзуи, „Папиша“ на Муния Медур и „Адам“ на Мариам Тузани от програмата Франкофония 50, „Лилиан“ на Андреас Хорват и „Проблемът да бъдеш роден“ на Сандра Волнер от Фокус Австрия, Кино-гурме, Музикална кутия и други.

Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община в партньорство с Министерство на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програма Творческа Европа MEDIA на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Основни партньори на фестивала са Grand Hotel Sofia, Domaine Boyar, Bulgaria Air, MOTO-PFOHE Rent a Car и Fashion Days. София Филм Фест е част от Календара на културните събития на Столична община за 2020 г.

Хубаво е, че филмите на СФФ тръгват – някои онлайн, други на живо. Но все пак да не забравяме, че за киното може и да се чете. И точно в този епидемичен момент се появиха две книги, които си заслужават срещата – едната с българската, другата с английската публика. Проф. Божидар Манов издаде втора своя книга „Фестивални срещи” /изд. „Агенция Вила”/, в която е публикувал свои разговори и интервюта в различни фестивали със забележителни киноимена като Абас Киаростами, Франсис Форд Копола, Джон Малкович, Майкъл Йорк, Такеши Китано, Вернер Херцог, Отар Йоселиани, Джъд Лоу, Джуди Денч, Харви Кайтел, Джон Траволта, Мел Гибсън, Фани Ардан, Хана Шигула, Ричард Гиър, Уилям Дефо, Жан Рено, Ума Търман, Тим Робинс, Джулиан Мур – общо 40 известни хора, свързани с киното.

Проф. Божидар Манов - снимка Стефан Джамбазов

А проф. Божидар Манов пише в увода към книгата: „Преди 12 години излезе книгата ми „Фестивални срещи“ (2007), публикувана от издателство „Агенция Вила“. Тя съдържаше 40 разговора и интервюта с бележити кинематографисти от световното кино (сценаристи, режисьори, оператори, продуценти и разбира се, много актьори), осъществени на различни международни фестивали през годините назад. Текстовете вече бяха текущо публикувани в различни периодични издания (вестници, списания). Но събрани в кориците на книгата плюс прибавени много фотоилюстрации, даваха възможност за по-цялостно проследяване както на личните творчески пътеки на представените кинематографисти, така и за очертаване на някои общи процеси в европейското и световното кино.

Ума Търман - снимка архив на книгата

Междувременно посещенията ми на нови международни фестивали ме срещнаха с още много изтъкнати професионалисти от големия свят на киното. Разговорите или интервютата с тях също бяха текущо публикувани в различни медии, но  вече не само печатни издания, а и в някои интернет сайтове. Надявам се, че сега, отново събрани във втора книга под същото заглавие „Фестивални срещи 2“, новите 40 разговора и интервюта ще добавят допълнителна информация – както за проследяване на интересни индивидуални творчески биографии, така чрез тях и за наблюдение върху някои безспорни промени в световното кино през новата технологична епоха. Всички текстове са датирани и информацията в тях се отнася към момента на написването и публикуването им. Обновени са само „визитките“ на някои от представените кинематографисти”.

Петър Кърджилов - снимка Стефан Джамбазов

А английската публика пък има възможността да се запознае с книгата на известния български изследовател в областта на киноисторията – доктора на изкуствознанието Петър Кърджилов. Във „въпреки.com” сме писали за неговата дейност – прочетете тук и тук. А сегашната му книга „Кинематографическата деятелност на Чарлс Райдър Нобъл и Джон Маккензи на Балканите (Том I)” [The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in the Balkans (Volume One)] е издадена от Научно издателство „Кеймбридж” [Cambridge Scholars Publishing, Lady Stephenson Library, Newcastle upon Tyne, NE6 2PA, UK] - тук. Преводът от български език е на Ивелина Петрова. 

В началото на XX век американският филмов продуцент Чарлс Ърбан, установил компанията си в Лондон, изпраща двама свои кинооператори на Балканите. Англичанинът Чарлс Райдър Нобъл пристига в България, където успява да реконструира мигове от Илинденското въстание, избухнало в Македония (тогава част от Османската империя), впоследствие снима из цяла страна; шотландецът Джон Маккензи прекосява Хърватия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, България и Румъния…Така благодарение на двамата британци през 1903–1905 на полуострова биват осъществени първите поредици от „живи картини”. 

Тъкмо този слабо проучен досега период, в който започва историята на балканското кино, е разгледан в книгата на Петър Кърджилов. Разгледан е задълбочено, добросъвестно, подробно – само в първия том са цитирани над 570 информационни източника… Въпреки това книгата представлява увлекателно четиво, което се гълта на един дъх – като криминален роман. У��икалният научен труд е предназначен за киноисторици, изследователи на миналото на ранното кино, специалисти във филмови и телевизионни архиви, преподаватели в университети и колежи, студенти и ученици. Тя е за всички, независимо от възрастта им, които обичат седмото изкуство и обожават загадките, които неговото начало все още крие. Не на последно място книгата разкрива симбиозата между кинопроизводството на развитите западноевропейски страни и филморазпространението в балканските държави, влиянието, което британското кино оказва върху по-сетнешното възникване и развитие на източноевропейските кинематографии. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив