#Валентин Ганев

[magdalenagigova]

Фотолетописецът на Народния театър Божидар Марков представя „Артистични спомени“

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър В галерия „Средец“ със спомоществувателството на Николай Младжов могат да се видят 63 знаменити фотоси Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър „Артистични спомени“ е озаглавена изложбата на големия български фотограф Божидар Марков, посветена на 20-е му години зад…

[vprki]

Радиотеатърът представя „Авариен изход“ на Силвия Чолева

 „Изходът е след като свърши пиесата Трусове през годините, минало през собствения ти ад и рай тук, в България, са преживяванията на героите от „Авариен изход““ споделя за едноименната си пиеса Силвия Чолева, поетеса, журналист и издател преди почти седем години на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“, когато е премиерата на драматургичния ѝ текст в Театър на маса в пространството на Градската галерия в Созопол.

Минало е време оттогава, но за радост тази пиеса има своята реализация в Радиотеатъра на БНР и може да я слушате днес, 18 юни, от 16 часа по Програма „Христо Ботев“. "Авариен изход" е третата пиеса на Силвия Чолева, която редакция "Радиотеатър" включва в репертоара си след "Ела, легни върху мен" и "Името, твоето име", и двете реализирани от Снежина Петрова. Първата е по поетични текстове на Силвия, втората е по един разказите в сборника ѝ „Гошко“. А тази третата е родена в един сън на авторката, но за това малко по-късно в текста, защото трябва преди това да уточним нещо важно за Радиотеатъра на БНР.

До март месец 2020 Радиотеатърът беше създал традицията да кани публика във Второ студио, с която заедно – слушатели и изпълнители – да прослушват премиерните постановки на български пиеси. Интересът към прослушванията на живо беше голям. За съжаление Covid епидемията прекрати тези събирания. Сега след това тягостно време  за всички ни редакцията ги възобнови и първото такова прослушване беше на премиерната постановка на "Авариен изход", седмици преди излъчването ѝ  по Програма „Христо Ботев“.

Те��дора Димова, снимка: Стефан Марков

„Към тях  има голям интерес, защото хората искат да дойдат, да слушат, да разговарят, да задават въпроси на автора и след това да слушат в пълна концентрация радиопиесата.Защото когато една пиеса се слуша мимоходом, докато си в кола и вършиш нещо вкъщи е едно, а когато си концентриран, стоиш на стол в студио и да слушаш, тогава я разбираш в нейната пълнота и цялостност. Имаше трудности с реализацията на „Авариен изход“ в началото на Covid-а трябваше да я запишем. Три пъти отлагахме записа – веднъж по здравословни причини, втори път и трети път по административни. Докато и най-накрая и пандемията си отиде и записът се случи. Много ми харесва постановката на Валентин Ганев, звучи документално. Всеки един се разпознава в някой от героите. Уловена е атмосферата на купоните на 50-60 годишните, които не са такива, каквито са били преди това. Не това е важното, важното е, че празниците не са празници и недъзите на нашето поколение се виждат в различните взаимоотношения по времето на един рожден ден. Силвия Чолева е успяла да улови много тънки недъзи, които се появяват ежеминутно и ни отравят радостта от живота. Пожелавам тази пиеса да се играе не само в БНР, а да се качи и на сцена и към нея ще има много голям интерес.“ Каза писателката Теодора Димова, редактор в „Радиотеатъра“ на БНР в Студио 2  на медията на премиерата на радиопиесата.

Силвия Чолева

Но как тръгва този текст за Силвия Чолева като автор? „Много е особено, когато пиеса се слуша в студио с приглушена светлина. Тази пиеса, наистина пусна брада, буквално. Тя имаше съвсем буквален подтик. Беше един сън, толкова ясен и ярък за пиеса, като аз не се смятам за автор на пиеси. Беше ми странно, че сънувам такова нещо – моя пиеса, която ще се играе н�� сцената на театър 199. Ето сънувах тази сцена в театъра, сънувах тази маса, около която са гостите, но по странен те бяха подредени. От двете страни на масата, тясната ѝ страна беше към публиката и гостите бяха подредени покрай двете стени. От двете страни на масата и с гръб към стената, малко като на разстрел така седяха мирно. И масата беше с една много чисто бяла покривка, каквито бяха масите в ресторант „Ропотамо“, например, който не съществува вече. И се събудих и си казах каква е тази глупост, откъде ми дойде. Но това остана в мен като образ. Постепенно започна като снежна топка да набъбва, да се увеличава, да се увеличава, тези хора да имат истории, тези които стояха около тази маса. Защо съм ги сънувала така като на разстрел, явно това е някакъв юбилей.

Силвия Чолева, снимка: личен архив

Колкото и да ми е неприятно минаваме вече към една друга фаза на живота. Без да си дадем сметка правим някакви равносметки, дори скришом от себе си. Това беше конкретно самият повод. Седнах да я пиша тази пиеса, оставях я, продължавах, отказвах се и т.н. В крайна сметка я написах. Пратих я на разни приятели. Получих мнения. Реших тогава да я дам на Радиотеатъра, тогава имаше конкурс. Говорихме с Теодора, че за радиото малко трябва да се промени текста. Направих го. Тя не спечели първата награда, спечели един моноспектакъл, но още две пиеси бяха отличени, едната беше моята и трябваше да се направи. Това беше преди 5-6 години и като се забавиха нещата, се бях отказала. Валентин Ганев / той участва на като актьор в Четенето на маса“ на „Аполония“, тогава режисьор е Десислава Шпатова – б.а./  беше толкова търпелив. Мислех, че ще се откаже, достатъчно е зает, но ето не се отказа. Специално му благодаря, благодаря и на Теодора, която също не се отказа. Не бях на всички записи. Бях на един запис и на монтажи. Видях как целият ��кип работи като смазана машина. Бях страшно спокойна, че тази пиеса ще стане по най-добрия начин. Надявам се това да е така. Благодарна съм на всички, които участваха в това предприятие, всеки който прочете пиесата и каза, че си заслужава, на актьорите, на певицата, един образ, на който много държа. И другото, на което много държа и държа да го кажа, дано да съм успяла – тази пиеса да се движи между трагичното и комичното. Много ми се иска комичното да има превес. То става много трудно. Не знам, дано да се усети“. Сподели Силвия Чолева минути преди публиката във 2-ро студио да заслуша радиопиесата ѝ.

Силвия Чолева на представянето на "Авариен изход" в Студио 2 на БНР

Валентин Ганев беше по-лаконичен: “Много се радвам на публиката. Благодаря на екипа и на тази порода радио хора, които доста се различават, поне, от хората, с които аз се сблъсквам. Тука няма невъзможно нещо и най-голямата глупост, която ми е хрумвала е осъществена и реализирана от Деница, Косьо и Мишо /техническия екип Деница Диамандиева, Михаил Михайлов и други/ . Пробват всичко. Това е много увлекателна игра, слушащият едва ли има представа. И целият този труд –на актьорите/ той самият, Мария Каварджикова, Йорданка Стефанова, Стефка Янорова и Стефан Къшев//, на автора, на първо място, и на техническия екип, някак си, да достигне до хората, които го слушат би било чудесно.“

И заслушахме. А пиесата на Силвия Чолева „Авариен изход“ е за всички нас вече над 50 години и доста отгоре. Как мина животът ни, къде са онези момчета и момичета, кое ги смаза или не, за да станат застарели чичковци и лелки без перспектива, загубили умението си да обичат и състрадават, а главно да завиждат. Едно от приятелските семейства се бави за вечерята по повод юбилейния рожден ден на домакинята. Жената е популярна и обичана актриса, съпругът – знаменит режисьор. Ядосват им се тези на празничната маса. Но малко по Чеховски, ако в началото на пиесата има пистолет, накрая той ще гръмне, така и тук. Щом не идват, нещо ще се случи… През цялото време, ако не всички, то повечето около масата си цъкат на телефоните и…катастрофа е отнела живота на тези двамата, които закъсняват за празника. И до минута недобронамереното клюкарстване по техен адрес се обръща в плач за тях. Познато, нали?

Валентин Ганев и Милена Гюрова

И, все пак, изненадата на вечерта е специалният подарък. Появява се млада жена / певицата Милена Гюрова/ на вратата и обявява, че е подаръкът, а той е нейното изпълнение на арията Каста дива от едноименната  опера на Белини и Хабанерата от „Кармен“ на Бизе /и реално имало такава услуга/. После младата певица ще се върне с компания и ще потрошат  чашите, чиниите и какво ли не още от дома на юбилярката, за да се забавляват. Но дали младите ще успеят да унищожат и лъжовния свят на фалша на улегналите, минаващи средната възраст. Ще видим и възможно ли е? Затова, както казва Силвия Чолева, аварийният изход е след пиесата.

В този контекст на въпрос на Теодора Димова дали пиесата може да се прочете по много различни начини – пиеса за остаряването; пиеса за влошените отношения между всички ни – образ на хаоса в обществото; пиеса за тоталната ни немарливост към другия. Кой е най-верният прочит според теб?“ Силвия Чолева отговаря : "Да, разбира се, екзистенциални въпроси – за остаряването, но и за изхабяването, обръгването година след година, убийствената рутина и отчуждаването между хората, дори в семейството, срез приятелите. Ние не внимаваме за другия, считаме хората за константа, животът обаче ни променя и това води до формално общуване. Но, според мен, онова, което общо може да се каже за героите на пиесата, е, че самото общество е загърбило нормалното живеене, то съществува в хаос и цинизъм, затова човекът е уморен, загубил опорите, залутан сред мимолетните успехи, които не носят удовлетворение, сред липсата на дълбочина и ценности, заменени от консуматорство и евтини забавления. Да не забравяме и пропагандата в политиката, безскрупулната реклама, целят пластмасов свят наоколо. А обществото се състои от отделните хора, то не е някакво абстрактно образувание. Затова и заглавието е такова – да се запитаме има ли авариен изход…".

Валентин Ганев, Михаил Михайлов, Силвия Чолева и Деница Диамандиева

Още много и важни неща могат да се кажат за този драматургичен текст на Силвия Чолева, особено от гледна точка на днешния ни ден, на взаимоотношенията ни с другите. Но с две думи – и тъжно и смешно. Какви бяхме и какво стана? Къде сбъркахме с това да престанем да обичаме така, както умеехме или сме си въобразявали?... Не говорим за изключенията, а за повсеместното ни живеене. Дълга тема… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Теодора Димова и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Голямата награда на конкурса на списание „Летец“ през далечната 1938 г. получава пиесата „Крилата помощ“. Нейни автори са Ангел Каралийчев и Матвей Вълев. На 26 декември същата година пиесата се излъчва на живо от Варненското радио. Именно от тази дата започва и животът на радиотеатъра в България.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Валентин Ганев (07.04.1956)! Тук заедно с Мария Кварджикова в откъс от българския игрален филм "Една калория нежност" (2003 г.) на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Георги Данаилов. Оператор е Александър Лазаров. Музиката във филма е композирана от Николай Иванов – Ом.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Валентин Ганев (07.04.1956)! С обич и огромно уважение! Снимка: https://mihaylovbg.com/

[mihaylovblog]

12.03.1990 г. – Премиера на българския игрален филм "Кмете, кмете" на режисьора Пламен Масларов, по сценарий на Цветана Коларова и Пламен Масларов. Оператор е Пламен Сомов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. В ролите: Васил Банов, Валентин Ганев, Иван Кръстев, Николай Кипчев, Константин Джидров, Елена Маркова, Емил Христов, Димитър Шанов, Александър Трифонов, Параскева Джукелова, Владимир Братанов, Иван Пантелеев, Николай Латев, Ружа Петкова, Димитър Добрев, Кръстю Лафазанов, Благовест Арнаудов, Крикор Хугасян, Иван Неделчев, Бранимир Маринов, Пламен Василев и др.

[mihaylovblog]

12.03.1990 г. – Премиера на българския игрален филм "Кмете, кмете" на режисьора Пламен Масларов, по сценарий на Цветана Коларова и Пламен Масларов. Оператор е Пламен Сомов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. В ролите: Васил Банов, Валентин Ганев, Иван Кръстев, Николай Кипчев, Константин Джидров, Елена Маркова, Емил Христов, Димитър Шанов, Александър Трифонов, Параскева Джукелова, Владимир Братанов, Иван Пантелеев, Николай Латев, Ружа Петкова, Димитър Добрев, Кръстю Лафазанов, Благовест Арнаудов, Крикор Хугасян, Иван Неделчев, Бранимир Маринов, Пламен Василев и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

27.02.1989 г. – Премиера на българския игрален филм „1952: Иван и Александра” по сценарий и режисура на Иван Ничев. Оператор е Георги Николов. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. В ролите: Климент Чорбаджиев, Симеон Савов, Моника Будьонова, Томина Лазова, Борислав Чучков, Иван Тричков, Мария Статулова, Валентин Ганев, Андрей Андреев, Мария Найденова, Христо Гърбов, Мариана Крумова, Силвия Въргова, Минка Сюлеймезова, Светла Ангелова, Филип Трифонов, Иван Григоров, Стефан Стайчев, Калин Арсов, Владимир Николов, Башар Рахал, Момчил Карамитев, Александър Морфов, Добромир Манев и др.

[mihaylovblog]

27.02.1989 г. – Премиера на българския игрален филм „1952: Иван и Александра” по сценарий и режисура на Иван Ничев. Оператор е Георги Николов. Музиката във филма е композирана от Божидар Петков. В ролите: Климент Чорбаджиев, Симеон Савов, Моника Будьонова, Томина Лазова, Борислав Чучков, Иван Тричков, Мария Статулова, Валентин Ганев, Андрей Андреев, Мария Найденова, Христо Гърбов, Мариана Крумова, Силвия Въргова, Минка Сюлеймезова, Светла Ангелова, Филип Трифонов, Иван Григоров, Стефан Стайчев, Калин Арсов, Владимир Николов, Башар Рахал, Момчил Карамитев, Александър Морфов, Добромир Манев и др. Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 4, Галина Генчева, изд. „Фабер“, 2020 г.

[vprki]

Гео Милев е от избраните, пристъпили към Отвъдното, без страх

„Пиша след една година. Отслужихме заупокойна молитва на 23-ти май 26-та година. Мъката ни беше смес от жал по него, жал за България, жал, че и ние бяхме доверчиви, та не го изтеглихме из София навреме. И ме гложди истината, че вековете са дали на рода ми един, когото трябваше да пазим като зеницата на окото си. И не го опазихме.“ Това е последното, което е написал в дневника си Милю Касабов, бащата на Гео Милев.

На 15 януари се навършват 130 години от рождението на изключителния поет, публицист, театрал, издател, художник Гео Милев. А на 15 (отново 15!) май ще се навършат 100 години от трагичната му смърт.

Семейството на Милю Касабов

Написаното от Милю Касабов е финалът на документалния филм на Костадин Бонев „Гео Милев в лабиринта на времето“ (2021). Разтърсващ филм, поне за мен –гледах го тогава сама на екрана на компютъра и преживяването ми беше много лично, дори съкровено. Откри ми по-дълбоко познание и любов към един от най-светлите, свободни умове и таланти на България Гео Милев. А това вече го обрича… /Повече за филма може да прочетете във „въпреки.com” тук./.

„Най-неочаквано си зададох въпроса - този човек (Гео Милев), който го гледаме горд като лебед по стените, боляла ли го е тази рана, от която са минали 5-6 години след раняването му през 1918 година край Дойран. Една голяма част от черепа му я няма, нямало е пластина, само кожа“. Каза преди време за „въпреки.com” писателят Христо Карастоянов (1950-2024).

Тогава разговаряхме с него по повод двата му романа „Една и съща нощ“ /2014/ и „Животът няма втора половина“ /2018/, издадени от „Жанет 45“ , посветени на Гео Милев. Христо Карастоянов продължи тогава: „Мемоаристите казват, че си направил перчема, за да не се вижда как пулсират капилярите на мозъка. Окото, което са му направили след 14 ужасяващи операции в Германия, без упойка, като последната е била като режат парче от ребро, за да има вежда и да направят очна ябълка. Проблем е било, че това око му е пречило страшно много. Винаги е сълзяло. Допитах се до очни лекари, до очен хирург и той ми обясни, че не просто го е боляло, зверски го е боляло. Пише го и в бележките на Милю Касабов /баща му/. Даже там го пише много по-страшно:

„Гео ослепяваше и с другото око. Гео умираше.“ Пише баща му в биографични бележки. А има и документ на самия Гео Милев до пенсионния отдел на Министерството на войната за пари и за пенсия. Там също обяснява, че не може да работи повече от един час. Главата започва да го цепи. И изведнъж си рекох: Добре, бе тоя човек го боли зверски, а е работил по 25 часа в името на нещо, което той смята за своя кауза и в името на семейството, разбира се“. През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око. Това е кратката справка. Има и една важна подробност от това почти смъртоносно раняване на Гео Милев. Когато германските военни са��итари минават през бойното поле, за да идентифицират убитите и ранените в шинела му откриват томче с немска поезия в оригинал…  После след доста години през 1950 година това изкуствено око ще „помогне“ при откритието на масовия гроб край София в Илиенци каква е била съдбата му през 1925  година…

Валентин Ганев и Леонид Йовчев в спектакъла "Гео", режисьор Иван Добчев

Спектакълът на Иван Добчев по книгата „Една и съща нощ“ в Народния театър „Иван Вазов“, спечели три награди „А`Аскеер“ 2016 – за режисура, за главна мъжка роля на Леонид Йовчев /като Гео Милев/ и за музика на Христо Намлиев. По този повод пред „въпреки.com” режисьорът Добчев преди време сподели: „Обичам да стъпвам върху текстове, които са големи. Някакъв текст, който те изненадва, който надхвърля твоите представи, открива ти друга гледна точка, открива ти, например, Гео Милев, такъв, какъвто ти не си го и подозирал. 45 години са ти казвали „Септември” по един начин и какво е правил този човек, който е написал този текст…“. А актьорът Валентин Ганев, който изпълнява ролята на Никола Гешев каза за предизвикателството на този спектакъл в разговор за „въпреки.com”: „Хвърлянето на светлина в една епоха, която винаги е била оскъдно осветена в нашата история и култура и като че ли малко забравяме, че имаме с какво да се гордеем. И че Гео Милев е личност от европейски мащаб, световен мащаб. Има смисъл вглеждането в един такъв период чрез средствата на театъра“.

Припомняме накратко част от публикациите, посветени на Гео Милев,  изключително надарена личност - поет, лиричен прозаик, есеист, театрален теоретик, критик и режисьор, художествен критик, преводач, полиглот, редактор, публицист, но и художник. А е живял само 30 години и убит в ужасната 1925 година заедно си с други видни интелектуалци.  Както категорично каза тогава Христо Карастоянов: „1925 е ужасна година в българската история. Тя пречупва всичко. След 1925 година вече не е можело да има модернизъм. Дори и хората, които са работели за това, тези, които сме учили като септемврийска литература Асен Разцветников и останалите се придвижват към силното списание „Златорог“, което обаче е точно в каноните на Вазовата литература. Кротко, уютно, висока литература, но никакъв бунт“.

Говорейки за Гео Милев се вмъкват и текстовете на литературоведката Биляна Курташева в книгата ѝ „По ръба на сравнението“ / ИК „Жанет 45“, 2018/ за антологиите, където тя специално отбелязва неговия подбор, в който успява да преодолее личните си пристрастия като модернист, изпреварил своето време в българския литературен контекст. Той е сред най-ярките фигури на българската литература, без да бъде разграничавани изявите му на поет, критик и радетел на модернизма в изкуство. Не случайно изследователите го определят него и Пенчо Славейков като личностите европеизирали българската култура. И до ден-днешен Гео Милев е и един от най-признатите преводачи – превежда хиляди страници от английски, немски, руски, френски езици. Класически са преводите му на Шекспировите „Хамлет” и „Макбет”, на поезията на Емил Верхарн, Морис Метерлинк, Рихард Демел и още и още. Винаги е бил двигател на новото и негов вдъхновител.

Литераторът Владимир Сабоурин във филма на Костадин Бонев е категоричен: „Със сигурност той е един от малкото български творци, които наистина се движат в една абсолютна едновременност, в един абсолютен синхрон с това, което се случва в голямата литература. Тоест не обичайното за българската култура догонване – ускорено, или забавено. Гео Милев не е догонвал, а се е движил в най – бързата лента на световната поезия. И това със сигурност е уникално за българската култура. Или поне за българската поезия. Аз лично не познавам друг български поет, който по такъв абсолютен начин да е синхронен на световната поезия.“ .

Театроведката и преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ проф. Камелия Николова написа за нас преди пет години по повод 125 години от рождението на Гео Милев текста “Българският театрален експресионизъм“ и Гео Милев, резюме от нейно задълбочено изследване: “Началото на българският театрален авангард поставя поетът експресионист, публицист и режисьор Гео Милев (1895-1925), който през 1918 г. в студията си „Театрално изкуство" /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство „Везни, Стара Загора, 1918 – б.а./ заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър чрез прераждането му като експресионистичен.

Интересът на Гео Милев към театъра започва по време на следването му в София (1911-1912) и Лайпциг (1912-1915), където продължава обучението си по романска филология. По време на войната той загубва дясното си око и през 1918 г. отива на лечение в Берлин. Тук се включва в кръга около Хервалд Валден и печата в списанията „Дер Щурм” и „Ди Акцион”. След приобщаването му към експресионистичното движение амбицията му да стане университетски преподавател е заменена с упорито желание за театрална кариера като режисьор. Видяна през активистката позиция на експресионизма тази промяна е закономерна. Ключовото за експресионистичния проект вярване, че преустройството на света е възможно да бъде извършено единствено чрез (себе)просветлението на отделната личност, която да открие пред човечеството намерената от нея истина извежда театъра в предните редици на експресионистичната акция заради качествата му на трибуна, на пространство за въздействие върху общността. От друга страна, тъй като театърът е средство за общуване, език, чрез който откритото от отделната личност ново съдържание трябва да достигне до масата, то той за да изрази това ново съдържание, също е необходимо да бъде преоткрит, пресъздаден.

Гео Милев и съпругата му Мила

В тази логика решението на Гео Милев да стане режисьор е радикален, иконоборчески акт. Акт, предполагащ разрушението на съвременния му български театър като стар език и формулирането на нов, който да заеме мястото му. Програмната крачка в търсенето на новия сценичен език от Гео Милев е студията му „Театрално изкуство”. Тя представлява едновременно манифест и конспект на неговия експресионистичен проект. Реализацията на този проект авторът упорито преследва през следващите години. Студията е написана като конкретна програма за практическа работа, чието намерение е да въведе „новия театър”, който би приключил с театъра на актьорското амплоа и конвенционалния реализъм и би ги заменил с театралното изкуство на ритъма, ��а първичната простота и яснота на израза, поразяващи директно съзнанието на зрителя. Заявените от Гео Милев в тази теоретична работа реформаторски идеи могат да бъдат определени като оригинална, повлияна от условията на местната сценична практика и местната културна ситуация, проява на Geist-направлението в театралния експресионизъм. / Виж по-подробно:Николова, Камелия. Експресионистичният театър и езикът на тялото. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2000. – б.а./

В манифестния текст се открояват няколко основни положения. Преди всичко в него Гео Милев настоява, че съществуващият театър трябва да бъде отхвърлен и заменен с „театъра като изкуство”. Разбирането му за изкуство изразява експресионистичния възглед, че то е въплъщение на духа,  на онази сила, която се проявява само като ритъм и следователно може да създава изкуството единствено като ритъм. В качеството си на въплъщение на определен ритъм, изкуството се движи между две крайности – ако си служи с образи от предметния свят, то е „абсолютна реалистика”, ако си служи с абстрактни елементи от рода на цвят, звук, линия, то е „иреалистика” (абстракция). В определението ясно личи сянката на Кандински и Ворингер. Макар и индиректно Гео Милев изразява предпочитанието си към „иреалистиката”, аналог в неговата терминология на Geist-експресионизма.

Веднага след отпечатването на манифестния си текст Гео Милев започва последователни усилия за неговото реализиране. В следващите седем години до ранната си смърт през 1925 г. той поставя три спектакъла, в които се опитва да осъществи авангардистките си идеи. През 1920 г. режисьорът прави в Народния театър „Мъртвешки танц” на „бащата на експресионистите” Стриндберг, който остава и единственият му спектакъл на тази сцена, през 1923 г. – „Маса-човек” на Ернст Толер в театър „Ренесанс” и в периода от октомври 1923 до януари 1924 – „Електра” на Хуго фон Хофманстал. Последното представление е завършено, но поради несъгласие на ръководството на Народния театър с крайно авангардната му естетика не е допуснато до официална премиера. И в трите спектакъла Гео Милев се съсредоточава върху експерименти за създаване на нов актьор и ново сценично пространство. Присъствието на актьорите в тях е почти статично, нарушавано периодично от резки гърчове („Електра”), а гласовата партитура е внимателно изградена от режисьора като музикално-речева композиция от точно премерени интонации. В „Маса-човек” фокусът е върху противопоставянето на монументалните фигури на отделния актьор и група изпълнители (масата). Най-категорична реализация на идеята си за сценично пространство, което чрез своята условна организация и начупеност да внушава директно режисьорския замисъл Гео Милев постига в „Електра”, където сцената е запълнена от „Йеснерови стълби”, върху които актьорите са групирани в изразителни статични мизансцени, осветявани от пресичащи се светлинни лъчове.

Гео Милев - карикатура на княз Фердинанд, 1907 година

Дори най-краткото излагане на възгледите на Гео Милев за изкуството на театъра като ��зкуство на създаването на определен ритъм на сцената, както и театралните му експерименти, в които се опитва да го осъществи безусловно откриват принадлежността му към групата на авангардистите, заменили в първата четвърт на 20 век езика на разума с първичния, непредпоставен език на сетивата, с езика на тялото. В същото време, в известен смисъл, неговият авангарден проект може да бъде определен като преход към експресионизъм “в движение”. Подобно определение има предвид, че този проект достроява българския театър като ранномодерен (като символистичен) едновременно с усилието си да го разруши като такъв, за да го превърне в радикално нов, експресионистичен.“

Една изключително сложна тема и доста всеобхватна амбициозно и с въображение представя СГХГ в изложбата „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Мащабната експозиция, която може да бъде видяна до 16 февруари обединява изключително много автори, творби, посоки проследява отраженията на европейските художествени течения върху българското следосвобожденско изкуство. За целия екип най-важното е било да се обединят в един изложбен проект и Никола Танев, и Иван Милев, и Никола Петров, и Гошка Дацов, и Сирак Скитник, и Гео Милев, и Кирил Цонев, и Борис Георгиев, и Николай Райнов, и Иван Лазаров, и Иван Ненов… И са успели блестящо с познание и любов.

Така, че в изложбеното пространство на СГХГ може да видите и творби на Гео Милев като художник…

За Гео Милев е писано много, оценен е и в Европа, но винаги ще го откриваме отново и отново. Той и до днес остава неповторим и неподражаем като присъствие в българския пейзаж на културата ни. Уви, използван е напълно неправоверно от комунистическия режим, което едва ли би било по сърце на този бунтар, надживял времето си с блестящия си ум и многостранен талант.

Този текст в почит и възхита към Гео Милев завършваме с ка��аното пред „въпреки.com“ от Христо Карастоянов и като изследовател и на анархизма: „Поемата „Септември“ е апотеоз на анархизма.Тя е нечувано произведение на модернизма, това отделно. Без Бог, без господар – слоганът на всички анархисти и в момента. Американското издание имаше много странна корица. Някакъв килнат купол, нещо като бомба и от килнатия купол я има емблемата на всички анархисти – черното знаме“. Но тя е много повече – поема за свободата, а тя остава най-трудно достижимото преди всичко за всеки от нас за нашето вътрешно АЗ.“

Припомняме финала на поемата „Септември“ на Гео Милев:

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

Всичко писано от философи, поети -

ще се сбъдне!

- Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

- нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай -

ще бъде! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

08.01.1989 г. - Премиера на българския игрален филм "Без драскотина" на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Константин Павлов. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Георги Стайков, Тодор Колев, Чочо Попйорданов, Валентин Ганев, Марина Нейолова, Мирослав Косев, Цветана Мирчева, Иван Петрушинов, Йоана Попова, Илия Георгиев, Таня Шахова, Светозар Неделчев, Калин Арсов, Румен Димитров, Красимир Динчев, Любомир Костов, Йордан Крайчев, Чавдар Аличков, Димитър Димитров, Стефка Едрева, Страхил Халоджов, Асения Краева, Александра Петрова, Димитър Стоев, Йордан Крайчев, Димитър Димчев, Христо Куновски, Любомир Павлов, Любомир Костов, Гинка Спасова, Радослав Динчев, Красимир Динчев, Пенко Русев, Чавдар Гергов, Илия Сотиров и др.

[mihaylovblog]

08.01.1989 г. - Премиера на българския игрален филм "Без драскотина" на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Константин Павлов. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Георги Стайков, Тодор Колев, Чочо Попйорданов, Валентин Ганев, Марина Нейолова, Мирослав Косев, Цветана Мирчева, Иван Петрушинов, Йоана Попова, Илия Георгиев, Таня Шахова, Светозар Неделчев, Калин Арсов, Румен Димитров, Красимир Динчев, Любомир Костов, Йордан Крайчев, Чавдар Аличков, Димитър Димитров, Стефка Едрева, Страхил Халоджов, Асения Краева, Александра Петрова, Димитър Стоев, Йордан Крайчев, Димитър Димчев, Христо Куновски, Любомир Павлов, Любомир Костов, Гинка Спасова, Радослав Динчев, Красимир Динчев, Пенко Русев, Чавдар Гергов, Илия Сотиров и др. Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 4, Галина Генчева, изд. „Фабер“, 2020 г.

[vprki]

Светослав Овчаров: След толкова години „Залог“ излиза на екран, Зако ми се усмихва от небето

София Филм Фе��т е верен на традицията да бъдат представяни българските филми пред възможно най-широка и разнолика аудитория. Вече се готвим като вярна публика и приятели за неговото 29-ото издание, което ще се проведе от 13 до 31 март 2025. И една от първите новини, които идват от изключителния екип на Феста е, че ще го открие новият игрален филм „Залог“ на режисьора Светослав Овчаров.

Филмът е поредното доказателство за непрестанния стремеж на автора му като разказвач къ�� истории, които подреждат важни елементи от пъзела на българската народопсихология. Това е негова избрана и неотменна посока и игралното, и в документалното кино още от дебютния му филм „Коста Паница – черти из живота и времето му“ (1985) до ден днешен, вече 40 години…

Светослав Овчаров

Филмът „Залог“ разчита на добре познати и обичани български актьори, на честно и увлекателно пресъздаване на факти от нашата история, чиито уроци са все още ненаучени от няколко поколения. „Залог“ покорява и с бурните чувства, които са способни да преведат силните личности през Възраждането и освободителните войни, за да участват в съграждането на новата, дълго мечтана България. Главните роли във филма са поверени на Захари Бахаров, Асен Блатечки /двамата на водещата снимка/, Деян Донков и румънската актриса Офелия Попии, в актьорския екип са още Иван Савов, Валентин Ганев, Малин Кръстев, Стефан Мавродиев, Гергана Плетньова. Оператор на филма е Веселин Христов, художник е Мира Каланова, художник по костюмите е Габриела Кърджилова, звукорежисьор е Валерия Попова. Продуцентските отговорности и монтажа са в ръцете на Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров.

Деян Донков във филма "Залог"

Ето какво споделя сценаристът и режисьор на „Залог“ Светослав Овчаров за пътя на филма към неговите зрители: “ „Беше 1991 година. Киноцентърът беше затворен, държавата не отделяше никакви средства за култура. По това време ние често се срещахме със Зако Хеския (1922-2006), бяхме приятели. Малко е странно: той беше с трийсет и пет години по-възрастен, но си говорехме с часове – той за миналото, аз за бъдещето. Особеното беше, че в тези разговори Зако беше оптимист, а аз песимист. Веднъж Зако дойде вкъщи и ми каза: „Трябва да направиш игрален филм за Стамболов, Паница и Фердинанд!“. Аз се смях: как да се реализира игрален филм във време, когато в държавата нямаше пари за хляб. Зако настояваше. „Ще идвам всеки ден и ще седя на диванчето, докато не го напишеш!“ – каза Зако. Така и направи. Идваше всеки ден в осем, сядаше на дивана, докато написах сценария. „Е, пошегувах се, сигурно, когато стана на твоите години, Зако, ще направя този филм!“. Тази горчива шега се оказа истина. Днес аз съм на годините на Зако, когато водихме този разговор.

Зако Хеския (1922-2006)

През 1986-та направих документалния филм „Коста Паница - черти из живота и времето му“, през 1990-та  - „Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят“, през 1994-та – „Фердинанд Български“.  В следващите години издадох в съавторство с приятели три книги с научни изследвания, посветени на Стамболов, Княз Фердинанд и тяхното време. През всичкото това време току се сещах за „Залог“.

Можем да си помислим: защо се обръщаме към събития от преди 140 години? Няма ли важни и тревожни теми днес? Има, разбира се, но една от най-тревожните е, че век и половина по-късно България е все така полу-европейска, полу-азиатска страна. Все така „полу“. Геополитическите орбити, в които кръжи, са същите. Дефицитът на личности е същият. Посредствеността е същата.

Убеден съм, че разказването за хора, които пробиват с главите си мрачния небосклон, под който живеем, носи светлина. Вярвам, че това е необходимо на обществото ни. Ние трябва да познаваме себе си като народ. Загърбването на миналото ни лишава от бъдеще.

Офелия Попии във филма "Залог"

Героите във филма нямат имена. Те се казват Майора, Министър-председателя, Княза, Жената… „Залог“ е филм за любовта. Между двама мъже. И една жена. И България. За любовта, която е толкова силна, че може да се съизмери само със смъртта... Увлечени в своята страстност, двамата мъже не забелязват, че загърбват жената на живота си. Любовта им към България е тъй всепоглъщаща, че изяжда простичката човешка любов. И накрай, след всичките огнени чувства и действия остава... пепелище... Разказваме „Залог“ с любов към героите си, искахме филмът да бъде интимен, но без умиление.

Заснехме го по време на Ковид, но във филма нито един човек от екипа не се разболя. Беше кучи студ, сняг до колене, вятър да ти отбрули ушите, но никой не се оплака: нито актьорите, нито кучетата, нито конете. То и в надписите си пише – няма пострадали животни.

Кадър от филма "Залог"

След толкова години „Залог“ излиза на екран. Сигурен съм, че Зако ме гледа от небето и се подсмихва с хитрата си усмивчица. „Казах ли ти, че един ден ще го направиш?!“  

Светослав Овчарoв e автор на три книги, няколко театрални пиеси и сценарии за тв сериали. Той e сценарист и режисьор на  документални филма, сред които „Коста Паница – черти из живота и времето му“, „Стефан Стамболов – създателят и съсипателят“, „Фердинанд Български“, „Десет притчи за десет български солдати“, „Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно“ , „Второто освобождение“ със съценарист проф. Евелина Келбечева, предизвикал изключителен отзвук, което не е много характерно у нас за документален филми, и други. Има и осем игрални филма – „Юдино желязо“, „България, това съм аз“, „Лист отбрулен“ „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Зад кадър“, „Врагове“ и други. Професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ.

Признаваме пристрастието си към документалните филми на Светослав Овчаров, дори сме убедени, че трябва да се изучават не само в киноспециалностите, а сред студенти и гимназисти. Те не са в тесния смисъл филми за нашата история, а са и изследователски за нашата народопсихология, за конкретната човешка съдба през силата на документалната достоверност.

Игралните му филми, независимо от идеята по презумпция, са фикция винаги са неговото лично преживяване с историята и отново чрез човешките вълнения. В контекст по повод  един от предишните му игрални филми „Врагове“ (с премиера на 21-ия СФФ, 2017) той споделя пред „киното.бг“ преди време за личното си отношение към историята на България, особено след Освобождението.

Светослав Овчаров

„Това е времето, в което могат да се търсят причините за всичко онова, което сме днес. Няма смисъл да заничаме в Средновековието, защото между днешните българи и прадедите ни от преди шест века има толкова общо, колкото между съвременните гърци и Перикъл.(Ако ги питаш тях, те всички са потомци или на воина Леонид, или на философа Платон. Гърците са нагледен пример за това докъде води безогледното цитиране и позоваване на историята.) Българската нация започва да се оформя и придобива съвременната си физиономия след двайсетте години на 19-и век и окончателно се осъзнава след 1879-та. Погледнете само българския печат след руско-турската война: езикът му се развива със светлинна скорост – отначало е пълен с турцизми, после за кратко ги заменя с русизми, а съвсем скоро е изкован новият български книжовен език. Направил съм доста филми, които се занимават с различни хора и явления от последните сто и трийсет години. Всеки филм отнема поне година. Една година, в която живея с тия хора. Времето тече двойно – и в наши дни и в миналото. Тъй че – преживял съм трийсетина години повече.“

И нещото, на което не изневерява като кинематографист и личност толкова десетилетия, всъщност, го каза с едно изречение: "Самочувствието на нацията ни трябва да се гради от изправянето лице в лице с истината".

Стефан Китанов

А ние тепърва предстои да ви разказваме за 29-то издание на София Филм Фест. Фестивала, който независимо в кои медии сме работили от самото си създаване от Стефан Китанов-Кита е на нашето внимание с преживени филми, срещи…Успех и на добър час на забележителния екип! Или, както традиционно се обръщат към зрителите неговите организатори, „ОЧАКВАМЕ ВИ НА КИНО!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Анелия Николова, архив на СФФ и Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Анатомия на заобиколената истина

Формата на този текст не се налага от обстоятелството, че бях свързан с книгата на Сергей Трайков /на снимката/ „Шекспир не е девствена“  вече като продукт, а и ще остана част от него и за в бъдеще. Защото никой не попълва библиотеката си, като преди това предварително оперира или отстранява от изданията  тяхната визуална страна: корици, илюстрации или снимки. Написа за „въпреки.com” Калин Николов, изкуствовед и художник.

Всичко между нас, автор и оформител, е започнало  на 13 юни 2023 г., когато в 18:30 Сергей Трайков е написал: „Калине, здравей! Моля те, дай ми твоя телефонен номер, за да ти се обадя.“  Ставаше дума за оформлението на роман.

Само дни след това, изненадан от увлекателното действие съм му отговорил, че впечатлението ми е за великолепна книга, очевидно работена много дълго. Няколко души, основните герои,  разговарят върху истината с неподправено любопитство и как времето от фактите прави-неправи някакви свои обстоятелства. Обработва ги като суровини и вкарва за употреба, но докато някой упорит интелект не ги компрометира.

Диалогът на героите на Сергей е необичаен  и именно интелектуален: подобно на Модиляни, който иронично говорел пред Иля Еренбург, примерно за Първата световна: „Нострадамус е предвидил военната авиация. Скоро всички хора, които се осмеляват да се усмихнат или заплачат в неподходящ момент, ще бъдат изпратени на полюса – някои на Северния полюс, други на Южния...”

Диалогът е за играчите, които си играят игрите: в това е заровен методът на всичко, което времето „запомня“,  което  формира илюзията ни, че знаем какво се е случвало, сега се „случва“ и, не дай Боже, какво предстои. И четейки сме сред факти как сме формирани като памет на знание, на разбиране, на тълкуване. А, всъщност, нищо не е било така, както го знаем. . Общият писателски мотив е, че истината трябва да излезе извън своя утвърден образ, формиран от институциите и общовалидността и да заживее в  перспективата на несъгласието на чувствителния свят да бъде манипулирана. Така, както Шекспир, никога не е съществувал в познатия си вариант, нито Христос, нито кой да е от аватарите на човечеството - феномени на изграждани митове, превръщащи техните същности в марки. Тоест марки с определен инструментариум, оползотворяващ  тяхната  универсалност или създаващ универсалност, когато я няма, за нуждите на времето, а по-късно и за историята.

На премиерата на книгата в Сити Марк Арт Център откъси прочетоха актьорите Валентин Ганев /л/ и Руси Чанев /ц/, поканени от автора Сергей Трайков /д/.

Това е преизпълнен от любопитни акценти текст, роман, който  дори накрая е обогатен с научен апарат,   всичко е 20-годишен труд, труд, труд... Ако си припомним Мирча Елиаде,  че човекът не може да оцелее без митове и легенди, но  че за сегашния ни момент „разказвателната проза, особено романът, е заела в модерните общества мястото, заето от рецитирането на митове и приказки в традиционните и популярни общества. Освен това може да се различи „митичната“ структура на някои съвременни романи, демонстрирайки литературното оцеляване на основните митологични теми и герои.“

Но при Сергей Трайков същността на романа му е колкото в подобен контекст, толкова и извън такъв. Дори и най-съвременните ни модерни схващания имат метафизичен характер с апологетично качество. И именно консумацията на необективности се харесва на традиционалистите, феноменолозите на религията, такива на културата и особено на политическите фигури, на десните и левите, без значение.  Утвърдената по подобни рецепти фактология  е много добра кукичка, на която се захващат всякакви задоволени от това, познанието да доведе до обществено полезна практика, дори когато тя води до масови убийства и преследвания, поощрява конфликти, служи за забрана.

Откровено казано, като знаех, че Сергей Трайков е автор, десетилетия работил, а и все още в сатиричния печат, боравил често с най-наболялата социална тема, в повечето случаи на базата на напълно конкретни случаи от кореспонденцията до „Стършел“, не предполагах подобен роман. Роман, в която дрифтинга, шофирането между фактите е с правилата на живота и произлизащите от това негативни състояния са елиминирани интелектуално. Поне на книга… Но и така става! Чел съм в „Ню Йоркър“ , че през 70-те и 80-те години на 19-ти век изследовател от Вашингтонския университет започнал да забелязва нещо странно в експерименталната гора към уче��ното заведение. Години наред гъсеници унищожавали дърветата. Докато неочаквано  самите гъсеници започнали да умират. Гората успява да се възстанови. Но какво се беше случило с гъсениците? Един изследовател с опит в химията и биологията, установил, че дърветата в гората сами са променили химичния състав на листата си в ущърб на пълзящата напаст. Още по-изненадващо, дърветата, които са били нахапани от гъсеници, не са единствените, които променяли своята химия. И други, съседни сменяли състава на листата си, преди гъсениците да ги достигнат, сякаш реагирали като след предупреждение. Оказвало се шокиращото, че  дърветата стигнали до начин сами да се информирали за опасностите помежду тях. А хората, кога ще ги стигнем дърветата!?

В пространството на Сити Марк Арт Център бе експонирана малка изложба на Калин Николов. Ще разпознаете героите в диалог с автора Сергей Трайков...

Млади негови колеги, начеващи в писането, по-късно цитираха съветите му към тях: „Не можеш нищо да напишеш, без да го докажеш.“ Конкретно е ставало дума за онзи културен песимизъм през социалната действителност и повсеместно нарушаваната законност. Защото властта се храни от възможностите си да отвръща на ударите с много по-големи щети. Но ето и че в един роман, посоката към истинността е основата. „Шекспир не е девствена“ (издателство „Фама+“) е с много доказателства. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Емил Измирлиев и Светлана Христова

[mihaylovblog]

25.06.1986 г. - Премиера на българския сериен филм „Дом за нашите деца“. Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

30.05.1990 г. – Премиера на българския сериен филм „Бащи и синове“ (четвърти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров, Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

[mihaylovblog]

30.05.1990 г. – Премиера на българския сериен филм „Бащи и синове“ (четвърти сезон на „Дом за нашите деца“). Режисьор Неделчо Чернев, сценарий Лиляна Михайлова, оператор Емил Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел.

Участват актьорите: Коста Цонев, Емилия Радева, Мария Каварджикова, Георги Новаков, Елжана Попова, Ели Скорчева, Валентин Гаджоков, Невена Коканова, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Иван Янчев, Мариус Донкин, Васил Михайлов, Асен Миланов, Георги Русев, Стоян Стоев, Невена Мандаджиева, Лора Кремен, Наталия Дончева, Виктор Чучков, Александър Александров, Жана Стоянович, Емануела Шкодрева, Стела Благоева, Антон Радичев, Евдокия Фратева, Иван Бодуров, Елза Тодорова, Лора Захова, Валентина Борисова, Георги Русев, Александър Морфов, Светозар Неделчев, Мина Новакова, Красимир Ранков, Катя Тодорова, Калоян Роев, Ива Домусчиева, Георги Роев, Бойко Денев, Иван Йорданов, Калоян Цанов, Златина Дончева, Мария Саева, Вангелия Тупарова, Велико Стоянов, Светослав Молеров, Иван Граматиков, Никола Стефанов, Николай Урумов, Димитър Димитров, Иван Джамбазов, Добромир Манев, Владимир Давчев, Михаил Ганев, Лили Енева, Константин Цанев, Борис Чернев, Светослав Карабойков, Веселин Ранков, Вяра Ковачева, Красимира Апостолова, Рихард Езра, Георги Фратев, Ани Гунчева, Гарабед Палабикян, Георги Геров, Васко Чушев, Петър Димов, Петър Петров,  Димитър Кехайов, Първан Първанов, Марта Методиева, Екатерина Славова, Даниела Димитрова, Огнян Желязков, Ивайло Калоянчев и др.

Колаж: скрийншот