#песента Една

[lora-ns-world]

Песента която една художничка слуша

[supernaturemoviesalmond]

Billboard Interview на Suga

с Jeff Benjamin, 07/04/23

Часове преди „People Pt.2“ да излезе в световен мащаб, разговорът му с Billboard се случва заедно с множество международни екипи, които работят денонощно с Suga и изпълнителите на BIGHIT MUSIC . Някои са до него физически, други виртуално чрез Zoom връзка – но самотата си остава муза за звездата, помагайки му да изследва себе си и да говори на слушателите по по-широки, универсални начини.

От дебюта си музикалната привлекателност на BTS достигна глобално до голяма степен чрез разширените метафори и образи на септета, превръщайки се в достъпно разказване на истории заедно с композиции и хореограф��я, които разбиват всякакви граници. Обхватът на всичко, което Suga е създал е огромен, след като продуцира по същество всеки албум на BTS, да не говорим за високопоставени сътрудничества със звезди като Halsey и Juice WRLD до Epik High и японския ØMI.

👤“People Pt.2”, вашето официално завръщане като Agust D за вашия албум D-Day, има ли различно мислене, когато подготвяте музика като Agust D, като солов изпълнител или като SUGA от BTS?

🐱: Всички заедно, те са музика, създадена от човека на име Min Yoongi. Така че всъщност нямам много различно мислене за всеки псевдоним, но бих казал, че целите могат да бъдат малко по-различни. В крайна сметка целта на издаването на тази музика е възможно най-много хора да слушат музиката ми. И така, “People Pt.2” беше създаден с мисъл, за това как хората ще приемат музиката на Agust D, поради което представихме и IU. Издаването на тази музика под името Agust D е нещо като изпитание. Всъщност съм малко притеснен.

“People Pt.2” (с участието на IU) разбира се следва “People” от микстейпа на D-2 . 👤Какво беше важно за продължаването на тази история с IU?

🐱: Това е история, която вие лично ще харесате. Заглавието първоначално не беше „Хората, част 2“. Всъщност, “People” от D-2 лично е любимата ми песен и всъщност работихме по “People Pt.2” преди три години. Когато пусках моята фотосесия [Photo-Folio Wholly or Whole Me ], компанията всъщност разкри [демо] версията на ръководството.

Но както и да е, вече беше завършен, когато работехме върху D-2, така че си помислих: „О, трябва да пусна това, трябва да пусна това.“

Но трябваше да продължим с “Butter” и “Dynamite”, така че не получихме този шанс.

Първоначално заглавието беше „ Сара (사라) “, без „М (ㅁ)“, защото това е една съгласна по-малко от думата „ сарам (사람 )“, която на корейски означава „хора“.

В зависимост от това коя съгласна поставяте в края на думата sara (사라), тя може да стане „saram (사람)“, „хора“ или може да стане „sarang 사랑“, „любов“ на корейски. Така че изборът на слушателя е да постави, която съгласна желае в края на „сара“ (사라). Някои хора го чуха като „ sal-ah (살아) “, което означава „на ��иво“ на корейски и аз си казах: „Това няма да проработи.“ Така че в крайна сметка финализирахме заглавието да бъде „Хора“.

И някои хора ме наричат ​​Август Д, други - ​​Ах -Густ Д, но всъщност съм Август Д.

Така че, знаете ли, хората приемат името ми по различен начин и трябваше да синхронизираме лицето SUGA и Август Д. Това е песен, която съвпада с този синхрон. Имаме нужда от този мост и синхрон между моя микстейп и този официален солов албум. За да събера този синхрон, трябваше да направя песента, много поп.

Не се опитахме да направим музикалното видео толкова интензивно - и в този смисъл IU наистина изигра важна роля в това. Също така мисля, че това е жанр, който мога да правя най-добре, т��зи поп-фокусирана песен.

Има този синхрон между песните, но темите и текстовете са много различни, нали?

„Хората“ беше саморефлексия и разглеждаше преценките на други хора, но

👤: „Хората, част 2“ изглежда повече за връзката и борбата със самотата. Какво най-много различава двете според вас?

🐱: В миналото винаги съм казвал това в моите интервюта — лично аз смятах, че самотата означава да сте заедно в съвременното общество. Винаги говоря за самотата в моите интервюта. Не само аз, всеки има тази самота в себе си до момента, в който умре. Колкото и да сте в дълбока връзка, колкото и много да сте ангажирани с други хора, колко приятели срещате или колко често се срещате със семейството си, винаги имате самотата вътре в себе си.

И така, започнах с тази ключова дума „самота“ преди три години и не бих казал, че има голяма разлика в това, че всеки може да почувства болка. И при мен е така. Независимо дали съм аз от BTS, SUGA, Min Yoongi или Agust D, винаги нося това в себе си. Хората може да ме възприемат като човек, който няма да има никакви притеснения, но аз също изпитвам тези емоции. Опитвам се да намеря начин да се боря с тях и да ги преодолея.

Този албум също не финализира всичко в своето послание. Така че може да има възможност по-късно да има „Част 3“.

Засега просто се опитваме да кажем: „Нека не се мразим. Нека намерим начин.”

👤:Това ми харесва, защото дори в трейлъра на документалния филм „Пътят към деня D“ има момент, в който казвате, че често обмисляте да спрете музиката. Но когато хората се съберат, това те кара да осъзнаеш, че можеш да го направиш и да се забавляваш. Връзва ли се това с темите на „People Pt.2“?

🐱:Това е доста трудна тема, защото започнах да правя музика и да пиша текстове когато бях ��а 11 или 12 години. Правя музика през всичките тези години и сега съм на 30. Не беше лесно да напиша “People Pt.2” и албума като цяло, но хората наистина не знаят целия процес на това. Въпреки че съм правил музика повече от половината от живота си — когато за първи път започнахме на K-pop сцената, бяхме в това двусмислено положение да не ни приемат като музиканти, а просто като идол��. Но музикантите, които са близо до мен, знаят, че съм много сериозен и искрен в музиката и че съм много естествен човек.

И така, документалният филм започна, тъй като просто исках да уловя и покажа този процес. Започна с цел да покаже SUGA като продуцент и автор на песни, но някак завърши с мирогледа на процес на създаване на албум. Опитах се да покажа нормалната, индивидуална страна от мен колкото е възможно повече, но тъй като съм корейски идол, много сцени бяха редактирани. Имаше повече от онези естествени моменти и някои много добри мигове, които не успяха да влязат във финалната версия. Документалният филм и “People Pt.2” се опитват да разкрият естествената страна на човека Мин Юнги. Просто исках да покажа, че съм просто един обикновен и скромен човек.

👤:Един ден трябва да пуснете своята „Режисьорска версия“. Докато D-Day и документалният филм идват, искам да ви поздравя за световното пускане на D-2 и Agust D тази седмица. Любимата ми песен, „Agust D“ със семпла на „It's a Man's Man's Man's World“, най-накрая също беше добавена към стрийминг. Споделихте как J. Cole одобри извадката „Born Singer” на BTS , какво можете да споделите за процеса с наследството на Джеймс Браун ?

🐱:Пуснах Agust D, когато бях още много млад, така че дори като го слушам сега, звучи някак незряло — ако слушате тона, самият рап не беше много организиран, исках да направя много неща по това време. Просто продължава да върви много плътно и бързо. Но след като правя толкова много разнообразна музика, мисля, че хората обичат песните, които са издавани по-скоро, отколкото тези, които са издавани тогава.

И приемам, че аз, като част от BTS, и Min Yoongi, и SUGA, и Agust D, бях признат за музикант. Наистина не мисля, че по-широката публика ще я приемат, защото това не е популярна музика. Все пак смея да предположа, че най-накрая ни разпознават като музиканти.

https://www.billboard.com/music/pop/bts-suga-agust-interview-people-pt2-iu-1235299416/

[iso91]

Новата функция на Instagram, подобна на Myspace, ще направи профилите ви по-живи!

Новата функция на Instagram, подобна на Myspace, ще направи профилите ви по-живи!

Instagram ще въведе нова функция, подобна на музикалната функция на MySpace, с която потребителите ще могат да добавят музика към профилите си. Ето и подробностите! Instagram се готви да въведе в платформата си функция, популяризирана в MySpace в началото на 2000-те години. С наскоро обявената актуализация потребителите ще могат да добавят всички песни, които искат, в своите профили. И така, как да добавяте песни в профила си с тази функция?

Функция за добавяне на песни към профила в Instagram

Благодарение на новата функция на Instagram потребителите ще могат да добавят музикална песен към профила си. Веднъж добавена, песента ще бъде една от видимите характеристики на профила, докато не бъде премахната или променена от потребителя. Забележително е, че за разлика от функцията за автоматично възпроизвеждане в MySpace, песните в Instagram ще се пускат и спират ръчно от потребителите. С други думи, ако лицето, което посещава даден профил, иска да слуша песента в този профил, ще трябва да я стартира само. Добавянето на песен е доста лесно. Потребителите, които искат да редактират профила си, ще могат да изберат песен от обширната музикална библиотека на Instagram и да я добавят в профила си. Те ще могат да персонализират профила си, като изберат 30-секунден отрязък от песни от тази библиотека, използван в реплики или публикации. Тази функция, която скоро ще бъде достъпна за всички потребители на Instagram, има за цел да направи платформата по-забавна. Е, какво мислите за функцията за добавяне на песни към профила? Можете да споделите мнението си с нас в коментарите. Read the full article

[gabriellezz]

Три пролети, ренсаку

Димитър Анакиев /ДА/Габриела Цанева /ГЦ/ /ДА/Украинскатамартеница е кърваваот три пролети —украинцитесе бият и за нас. /ГЦ/три пролетиУкрайна цъфтис червени цветя –кървавото знаме наРусия в съня на света. /ДА/Нощен лайна кучета ме събуждаот сън –а може ли светътда се събуди със стих? /ГЦ/думите – образи,думите – хищници…свисти песента на щурцицвете цъфти в руинитеи една книга /ДА/Всички…

[orleff]

The Dead Daisies с ново видео, вижте „Light ‘Em Up“

[vprki]

Космополитен. (Не)благонадежден. Или за поезията на Валери Вергилов

 „Емил (Андреев) пишеше проза. Всички прописаха, но Емил се ориентира рано към прозата. Валери – рано към поезията. Беше странен. Но животът при него се стече така, че той прекъсна задълго заниманията с поезия. И, връщайки се към поезията, той трябваше да преживее още веднъж чудото на успешното писане, което не идва с първия надраскан лист, с първото хващане на перото след дълго отсъствие.“ Каза Ани Илков,  поет, публицист и преподавател за стихосбирката на Валери Вергилов „Природи и реалности“ (Издателство за поезия ДА, 2024).

Тримата Валери, Емил и Ани са съученици от първия випуск на Английската гимназия във Видин. Това дългогодишно приятелство е много специално за тях, определило по нелеките пътища на живота присъствието им като автори и индивидуалности тяхната неподражаемост, извън конюнктурата и всекидневието.

Валери Вергилов е роден през 1956 г. в крайдунавското село Арчар. Учил е в София и различни училища от селата на Видински окръг. Завършил е първия випуск на Видинската АЕГ и журналистика в Софийския университет. Работил е в редакцията на някогашния седмичник „Поглед“ и в програма „Хоризонт“ на БНР. След като напуска България, е работил дълги години в BBC World Service, където става първият българин, оглавил редакцията за предавания на български език. Автор е на две книги с публицистика: Still In the Queue: Bulgaria Waits for Democracy (IEDSS, London 1990) и „Трохи по пътя“ (Фабер, 2023). Предишните му две стихосбирки са: „Не си отивам кротък“ (Жанет 45, 2018) и „Течението на безследната вода“ (Фабер, 2021).

Признавам, че тези негови поетични книги съм пропуснала и в известна степен беше неочаквана премиерата на третата „Природи и реалности“. Но знакът, че е издадена от Издателство за поезия ДА е вече е критерий за талантлив поет, за ярка авторска индивидуалност…Затова и представянията, които правят от издателството са винаги нещо много повече от среща с поета или преводача, те разказват истории, които осмислят живота, времето, човешките преживявания.

Но да продължим с думите на Ани Илков: “Наблюдавал съм в първите му книги как той се бори, надработва и по някакъв начин намира своя стар странен стил на писане. И едновременно с това изработва една нова стилова програма. Най-ясно това личи в тази книга – така, както е разделена на 3 части. В първата част, в която той говори без спомен, в малката поема, „Език“ той дори влиза по-назад от спомена, в някаква форма на архиезик, където говорът е асинтактичен, не е някаква форма на диалект. Няма „здрасти“, „как си“, всичко се люлее по един сюрреалистичен начин, но има ритъм, има и смисъл. Всичко това са подеманията, които той дава от едно време. Той се връща назад и едновременно с това създава някаква дълбочина. За мен поемата „Език“ е много добро, изключително постижение.

Първата част се казва „Северозапад“ за хората,родени край Дунава – има чудесно стихотворение „Дунавски елегии“, посветено на съпругата му Даниела. Не може да бъде посветено на мен, не съм роден на Дунава – за мене други елегии! Всичките тези неща, които са в първия цикъл, ме ангажират много силно. Харесвам този маниер на писане, харесвам това усещане за миналото – за минало и ��еография, две в едно, като ти си отдалечен, на друго, далечно място. Тази топологическа игра на мен ми харесва много.

Валери Вергилов

Другите два цикъла правят други неща: понякога в тях има и публицистичен момент. Вторият цикъл, за да контрастира с разказите за Северозапада, повече е свързан със събития, свързани с „обратната страна“ – с Шотландия; поемите са за места и събития извън България. Това са частите, свързани с природата.

Третата част започва с едно дълго стихотворение, което също може да бъде наречено кратка поема – „Песента на клетките“, където Валери влиза ту в микро-, ту в макросветовете. Това е маниер, който е изработен, но на моменти звучи публицистично, на моменти много лирично. Той има способността да мисли философски света през някакво всеобщо чувство за любов. Органичното, космичното той се опитва да превежда в идеята за нещо, което съществува любовно - еротично. Това е философията на третата част.

Тези три части съставят една разнолика на моменти книга, една книга, изпълнила трите части през три стила. Това е най-успешната от трите му поетични книги, най-пълноценно представяща го. Да не вярваш - той се върна в поезията, след дълги години прекъсване. И се върна съвсем пълноценно, осъществено – този Валери знаем от дете, все се пазеше, все не иска да се напие докрай! Ние с Емил се напиваме, той се пази…“

Емил Андреев /л/, Валери Вергилов /ц/ и Ани Илков /д/

Тримата приятели, независимо, че бяха пред публика в клуб „Писмена“ на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, сред която техни съученици и приятели, сякаш сляха в разговора си цели 52 години от шестнайсет годишни до помъдрялата си възраст на наближаващите седемдесет…Май са същите момчета, успели във времето да не изневерят на онези, уж, далечни пориви на младостта и несъгласието, Въпреки.

И разказът на Валери Вергилов като продължение на споделеното от Ани Илков: „В един разговор  ме попитаха защо заглавието е в множествено число? Защото в единствено число „Природа и реалност“ щеше да бъде име на някой научен труд. А „ПРИРОДИ И РЕАЛНОСТИ“–рефлектира, може би, е една от централните и свързващи теми в моята поезия. Самият Ани, който е редактор и на трите ми книги е наясно. Освен това тези двамата са акушери на издаването на трите ми книги – без тяхна помощ, пряко съдействие и практическо, и като хора, които са ме окуражавали да пиша малко повече. Ани беше казал веднъж, че тази моя поезия била огледалният образ на този конфликт между духа и материята, беше казал „страда духът в материята, но и материята в духа“ – така по свой начин беше нарекъл този светски скандал. Това е фактически природи и реалности: природата е партизанският дуализъм, деленето – и едното, и другото си имат своето място в историята; на него до голяма степен се дължи големият просвещенски тласък на развитието на естествените науки – оттам идва името, от това, че са освободени учените да мислят за природата като за нещо от Господа и да не мислят повече за него, да го мислят като механика. Когато достигне връхната си точка, все още това е връхна точка на науката – квантовата механика казва, че природата е единството на природа и съзнание. Тоест, реалност е природа плюс съзнанието.

Ани Илков

Колкото до миналото, Ани, за да ме утеши, от верност и от състрадание ми е казвал, че са ме публикували, защото съм бил много авангарден в сравнение с тях, да ме плаши. Това че седмица или след това, когато на всички останали издадоха стихотворенията, а моите не излязоха, във всички случаи нанесе много голям удар върху самочувствието ми на поет, върху желанието ми да пиша и т.н. По никакъв начин не е повлияло на приятелството ни, защото аз съм бил свидетел на тези ювенални пиянски нощи и на всички от първите стихотворения на Ани – някои от тях може би аз съм ги чувал за първи път, чел съм ги от тетрадки! Както и когато се раждаха прекрасните научни разкази на Емил. Аз се убедих, опитах нещо друго, смятайки, че чрез превод ще се върна в поезията или по някакъв начин ще бъда припознат… Да, публикуваха едни мои преводи на Дилан Томас, пет стихотворения бяха в списание „Съвременник“, всъщност това бяха първите преводи на Дилан Томас, публикувани на български. От друга страна, правих преводи на Уитман – основната, голямата „Поема за самия себе си“: „Възпявам себе си в стръкчета трева…“

Не си спомням точно колкото бях превел с Кръстан Дянков в неговата мансардна квартира, с дамаджана вино, естествено. Той взимаше оригинала на Уитман, аз четях ред по ред; ред по ред сме редактирали този превод. Аз бях много сигурен в него. И когато вече стана връзката при Вера Ганчева в издателство „Народна култура, отговорът беше, че не може, защото те вече имат сключен договор с Владимир Свинтила… Така и не се издадоха тези преводи. Тогава вече аз отидох към журналистиката. Чак след като се пенсионирах, първата ми книга („Не си отивам кротък“. Жанет 45, 2018) имаше едно спонтанно раждане, защото беше свързано, без да навлизам в никакви подробности, с едно много ярко предусещане за смърт, което не е напълно осъзнато, то се осъзнава в самата поезия, в някои от стихотворенията. Ани беше първият, който реагира много насърчително и оттам вече започнах да пиша тази първа стихосбирка. Това е, което мога да кажа, за да допълня Ани.“

Емил Андреев

След поетите Емил Андреев, все пак, продължи поетично: „Благодаря, че уважихте моя приятел и брат, както наричам Валери. Тук вече стана дума – само трябва да се гордея, че имам такива съученици, има също и няколко съученици, които са дошли да ни уважат, също да са живи и здрави. Бих прибавил към всичко, което се каза дотук, песенността, владеенето на българския език, което малко ми напомня за силата на Пенчо Славейков (и друг път сме си говорили за това). Още като ученици сме говорили за това, че неговата песенност, неговата поетичност много ми напомня тази на Пенчо Славейков. Философията и дълбочината на поезията пък ми напомнят за любимия поет, автора на „Котките“ Томас Елиът. Наистина с песенността и полета на поезията на Уитман – неслучайно той превеждаше Уитман… Злощастното непубликуване на стихотворенията беше преди 52 години. Така или иначе, Валери не попадна на страниците на „Червено знаме“, след което написа едно кратко двустишие, 2 куплета, които много харесвах тогава. Сега ще се опитам да ги възпроизведа, да си ги припомня:

Били ли сте у нас? Елате!

Ще ви предложа мястото на канапето.

Ще рукне вредна струйка от позлата.

Ще поговорим за хляба и стиха.

Аз много скоро сам ще се убия,

защото знайно в мен тежи имането на ветровете.

Със еротическия прах ще го покрие.

Дано пък вие станете поети…

Е, Валери, беше… “

Трите части на книгата, за които вече стана дума по-горе са озаглавени – първата е „Българският ми живот“, втората е „Животът ми във Великобритания“, третата е „Вътрешният живот“. Две-три от стихотворенията във втората част са писани на английски и после авторът си ги е превел на български. В този контекст Валери Вергилов се аргументира защо пише български. Независимо, че по-голяма част от живота си живее в Англия, може да пише и стихотворения на английски, но... „Обяснявам го по следния начин: научаваш един език, можеш да бъдеш перфектен – давам пример с Набоков, който се смята може би за най-големия стилист. Но кажете ми къде Набоков е описал американската действи��елност, където живее, където започва да пише на английски език – никъде! Той не може да слезе от полата на езика, който човек е започнал да попива още като бебе. Разбира се, става дума за език, не говорим за смисъла на думите. Започва да попива един език. Когато се хвърлиш толкова дълбоко в този език, това, според мен, можеш да правиш само на своя матерен език.“

Силвия Чолева

Традиционно в тези почти представления, които успява да създаде на премиерите на книгите си издателство за поезия ДА, авторът прочете стихотворения по свой избор от различните части на книгата. Но Силвия Чолева като издател и модератор, но по-скоро като откривател и за себе си на поезията на Валери Вергилов го помоли да прочете стихотворението „Досие, май 1973 г.“. То е много лично автобиографично, а и разкрива вълненията му във времето на юношеството и предчувствията му  от 70-те години.

ДОСИЕ, МАЙ 1973 г.

Роден в Арчар

отгледан там и в Симеоново

израсъл в София, частично в Алдомировци

основното образование – в училища от влашките села

на дунавския Златен Рог

гимназиалното – в английската езикова във Видин

адресна регистрация – апартамент

от старата еврейска къща Меворах, в Калето

живее сам, родителите му понастоящем в Африка, Алжир

очаква се да следва и за известно време да работи в София

но май че ще избяга – най напред в Париж, а после в Лондон.

Експертно мнение: Космополитен. Неблагонадежден.

Силвия Чолева и като поетеса и литератор го попита, по-скоро, за да отговори на личните си усещания за тази силна поезия: „Първата част е за самоиронията, която присъства, и по някак естествен, всъщност, много странен начин прелива в ранимост, в свръхчувствителност, в меланхолия – това е едното. И другото е как толкова време човек задържа поезията в себе си и успява да не ѝ мине срокът на годност, така да се каже…“

И отговорът на Валери Вергилов: „Ние бяхме тази приятели от първия випуск на Английската гимназия във Видин, които образувахме някакво ядро. И тази група приятели  ни обедини едва ли не необяснимо тогава и литературата, и философията донякъде. И как да се извлича от душата на човека – неговата душевност, неговата духовност. Това по никакъв начин не може да изчезне. След толкова много години – споменаха се 52 – след първата книга 2018 година, след толкова много години не съм възнамерявал да го подценявам. Родиха се няколко стихотворения, които, както се казва, са написани с Божията ръка: в теб нахлува емоцията и мисълта, те се спояват в едно нещо, което никога не можеш да постигнеш, колкото и да го мислиш. Такива бяха няколко от първите стихотворения. Тогава започваш да дълбаеш в рудника на поезията, започваш да намираш…“

Емил Андреев /л/ и Валери Вергилов /д/

"За първата стихосбирка на Валери Вергилов „Не си отивам кротък“ бях написал следното: „Стиховете му са възторжено-тъжни философски песни, изваяни със смазваща езикова вещина. Мъдри и дълбоки, те тътнат като прииждаща вода с бучащия си ритъм от думи и рими. Разтърсваща поезия! Напомня ми за Уитмън, Пенчо Славейков и Елиът“. За „Природи и реалности“ ще добавя съвсем малко към досието на поета: затрогващо роден, космополитен и много благонадежден!" - Емил Андреев

И за финал едно от великолепните стихотворения на Валери Вергилов:

РЕЧНА РЕЧ

Разказват - реката замръзнала

и хора по нея се плъзнали

да разнасят кой квото има

наводки, карета, ковьорчета, дръзки за брадви

балонье и гребенье, изкушения, трипер

а някакъв смахнат

пробил дупки в леда и във времето

и нагоре изплували думите

членски внос, химкомбинат, гастарбайтер...

Днес мост държи двата бряга скачени

и неспирни потоци

разнасят и в двете посоки

разочарование

контрабанда и трипер

а под моста реката

с безразличие влачи

две думи лишени от смисъл

след дългите пътища:

живея, обичам. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S.на „въпреки.com”: Издателство за поезия ДА стана на 12 години, уникален проект. Да са честити Силвия Чолева, Калоян Игнатовски и Иглика Василева като негови създатели! А ние благодарим за поезията и всяка издадена книга!

[whowasnoone]

Поседнали пак бабата и детето,

този път не в дома, не в градината, а на полето.

"Нов урок ще учиш чадо" думите на бабата тихичко просмукаха се измежду шума на песните.

Песните на природата, не на хората. Детето ги чуваше сега, разпознаваше ги и сякаш баба му знаеше да не ги безспокои и как гласа си да премени че с тях да ехти.

В ръце й сито държеше, а в ситото боб белеше и пресяваше. Седяха на полето, под една стара джанка. Тяхната джанка, посадена от техния род, но и джанка на всички под чиято сянка всеки утеха си намираше.

А под тях Родопско одеало. Детето усещаше как боцка, как неприятно бе за пипане то. Но усещаше й че на него седейки е едно с природата. Одеалото не обезпокояваше почвата, нито пък боцкаше на паячето което в долния му ъгъл се разхождаше.

"Кат научиш се ти да летиш и да кацаш требе да можеш" каза бабата, все така с мирния си глас. Думите й сякаш носеха се по вятъра, заедно с песните на птиците и течащата вода. Имаше и други хора на полето, от техните усти излизаха песните на хората. Народни песни, някои прости, други богати. Някои пълни с тъга, други с щастие, някои любовни, други за смъртта. Всяка песен заедно с природата се движеше, в нейния ритъм. За някой друг може би щеше природата да украсява песента на хората, но детето знаеше.

Знаеше, че песните на хората украсяват тези на земята. А земята обичаше техните песни, любимия й инструментал бяха.

Бабата остави ситото обратно на одеалото и фасула взе. Обърна нежно главата на детето, погледа да ��у насочи към старите си ръце. А ръцете й груби бяха, от години, десетилетия работа. Детето загледа се във фасула, видя я как отваря го и отделя бобчетата от него. Едното цяло стана две отделни. Две различни, но все така еднакви. Едно дошло от другото.

Усмиха се бабата и подаде на детето от фасула да бели. "Виждаш вече чадо" и почнаха да белят заедно и в ситото да слагат. "И ние хората сме като боба, а природата е нашата шушулка. Едно с нея, ама отделно. Еднакви, но различни." Обясни бабата на детето гледащо с любопитни очи.

Погледна към ситото където боб се беше натрупал вече, взе го, нежно в ритъма на песните разтърси го и каквото от боба не трябваше си отиде през дупките. "И сито си имаме, ей го е, чуваш го. В песните на хората се крие." И детето се заслуша и във всяка песен ясно чу за труда, за работата, борбата. Дали ще е емоция, дали ще е труд с ръце. За болката, за тъгата, дали от любов или от смърт.

Седяха си така, старостта научила бабата да не бърза, а младото дете от нея учеше се бавно да гледа света и да го изучава.

И после през боба в ситото минаха, всяко бобче през ръцете й. Опипваше ги, гледаше ги. Едни изхвърляше, други оставяше. Някои видимо не ставаха, детето тях виждаше. Други изглеждаха видно прекрасни, но сякаш бабата знаеше че няма да са вкусни и отделяше и тях.

Едно по едно така всичко през ръцете мина им и малко по малко и детето почна до усеща кое става и кое не. А бабата с усмивка гледаше го докато се учи едно с природата да е.

"В полета си недей се губи чадо, там красиво е при соколите." Каза баба му, бавно изправяйки се от одеалото. Събираше нещата им че да си ходят вкъщи. Боба вече готов да го измие и накисне.

"Всяко нещо важно е. Както боба требе, така й фасула, така й тоз за изхвъляне" посочи на детето да събере всичко в отделни съдове, а после й боцкащото одеало да сгъне. А паячето и то гледаше. Ама на него урок не му трябваше. Бабата се усмихна към малкото същество, подаде му ръка че да го върне обратно на джанката и тръгнаха към дома.

Вървяха до асфалтовия път, бавно и внимателно. Коли преминаваха до тях и детето все се цупеше на шума, пък бабата с усмивка на лице ходеше и не спираше. Тук таме се разминат и с някой от селото, пък си кажат по две приказки, някоя клюка. Разговори за сватби, раждания, погребения. А бабата все с усмивка на лице говореше за всяко и слушаше.

Слушаше и разбираше.

На всеки мъките поемаше и накрая на всеки разговор докосваше хората. Дали прегръдка, дали ръка да пипне, дали просто ръкостискане. Все с усмивка на лицето и в очите говореше.

Детето гледаше изумено как всеки с усмивка си тръгваше, дори ядосан да е бил, тъжен или нещастен. А щастливите отив��ха си смирени, все с усмивка, но в покой. Спокойна.

Времето сякаш бе спряло в тази уж кратка разходка от полето до дома. Детето не осъзна че часове са минали и слънцето вече залязва.

Стигнаха си вкъщи, оправиха боба и поседнаха пак в градината. Горската шира пред тях, а другото паяче, там в шубрака, с тях седеше.

"Разбрали чадо, как се каца и защо?" Попита бабата и детето не знаеше как да отговори.

"Нищо чадо, като полетиш ще разбереш." И с тези думи стана, престилката изтупа си и отиде в кухнята гозба да твори.

А детето вече човек, пораснал и летящ - отвори очи. Стана, отиде да намери одеалото и тръгна. Полето вече парк беше, но джанката още там седеше и сянка даваше на всеки кой я иска.

По пътя си човека срещна много хора, кои млади, кои стари, кои семейства и кои сами. Всеки се спираше и го поглеждаше и човека почна да говори с тях. Питаха го чий е, той им отговаряше. Казваха му мъките си, клюките на селото, за сватби, раждания и погребения. Човека все с усмивка гледаше ги, и все с усмивка отговаряше. Като се разделят все докосваше ги, дали прегръдка, дали ръкостискане, дали просто допир и хората с усмивка тръгваха си.

Стигна човека до джанката след кратко ходене, но часове на приказки. Гледа, гледа и полетя отново.

Знаеше как да каца сега. Разбра урока. Хората са боба, а природата е тяхната шушулка. Те са едно и две различни неща. Но хората са също шушилка с боба вътре в тях и от тоя боб едни зрънца стават, други не.

Чувствата са ситото,

разговора е разклащането му.

А когато боба ти мине през ръцете, някои бобчета ги виждаш че не стават пък други ги усещаш и на ръце ги пресяваш.

Защото този който може да лети, да каца трябва че полета си да сподели. На хората ръка да подаде, че да видят и те синьото небе.

Човека отвори очи след полета си. И там пред него на одеалото паяче видя. Замисли се как одеалото вече не му боцка, ръцете на човека груби и те от години работа.

Подаде ръка на паячето, на джанката го върна. Одеалото събра и пак по пътя тръгна, а по пътя срещна хората.

Кой сърдит, кой щастлив, кой тъжен, кой весел.

И все с усмивка слушаше ги и разбираше.

Все с усмивка си отиваха.

Часовете минаха и си отидоха, времето спряло бе за човека да се научи как да кацне.

А баба му,

там някъде в природата,

при соколите

летеше и гледаше.

Как детето се превърна в човек който може да лети.

Пораснало беше детето вече, зряло и силно. Нейна рожба, от нейна кръв и нейния си род. Тя едно с него, то едно с нея. Но две отделни и различни части от едно цяло.

И гордо гледаше го как лети, как каца. Човек вече, едно с хората и природата.

А бабата в покой, преминала към други светове усети си мира.

Безсмъртна бе тя, част от човека и човека от нея.

[magdalenagigova]

Рут Колева със завладяващ нов сингъл „Оригами“

Рут Колева със завладяващ нов сингъл „Оригами“ Видеоклипът е вдъхновен от японско аниме Рут Колева отключва лятото с новия си проект „Оригами“. Това е 5-тият сингъл на една от най-успешните български изпълнителки в партньорство с  Warner & Orpheus Music. Продуцирана от Георги Линев (Kan Wakan) и написана от талантливата Илияна Недялкова, „Оригами“ не се поддава на жанрово определение. Песента…

[radiotoradz]

Кратки истории от 2022 [i]

Наричането на такова нещо Житейски етюди ме кара да се чувствам застаряващо. Това беше първата ми идея. Трябва да се засрамя. Не беше позитивна година. Само лятото, общо взето.

........................................................................................

Ако нещата бяха различни...

Обичам влакове! Колко е колоритно да стоиш на гарата с вестник в ръка. Сам да си чакаш и чакаш, докато не дочакаш голямата машина да издаде своя грохот. Би било неразумно да не разкажа и на вас. Щеше да е самотно без моите читатели и без седналият до мен мъж. В ръката му беше отворена книга - поезия. Текстът в нея имаше стил, приличен на Шарл Бодлер, когото аз обожавам да чета. Но не беше от особено значение сега, когато вестникът ме привличаше с жълтите си статии. Една от статиите беше за дошлата пролет на промяната и според зодиака - на любовта. Естествено чрез тази хартия, която можеше и да е пи-полезна за други неща ме грабна здраво, за да я прочета изцяло. Липсваше ми само една лула в момента. И тогава се случи нещо странно, сякаш някаква песен от детството ми се въртеше в главата.  Тотално забравих за човека до мен и върху пейката дрънчах с ритъма, който помнех докато си я припявях тихо. Беше април все пак, птичките пеят, а земята се възраждаше. Повтарях само двата реда, които помнех. Исках да спре, но човекът до мен го направи вместо това. "Пролет, а?", - каза той, затваряйки си книгата. - "Не можеш ли да я изпееш цялата?" - ��ой не ме изплаши, но ме изненада. Помислих си, че тихо ще се измести когато чуе някой да си пее сам на себе си. - "Това беше преди шест или седем години, буквално помня само припева. Беше някаква песен от учебник по музика. Дори не се сещам кой я пееше." - Казах бързо, исках да го избегна. Знаех какви неща би казал. Но в погледа му не можех да прочета нито съжаление или гняв, а чисто любопитство. "Разбирам те, дете. На твойте години и аз знаех имена на песни, певци, автори и композитори. Като всяко дете…да."

Аз погледнах със симпатия и се пошегувах: "И нека позная, има някаква мрачна история зад песента, като приспивните песни на британците." - казах саркастично, защото ми обръща твърде много внимание. "За съжаление е така. В кой клас си?" "В десети клас съм." Това сякаш го удовлетвори, защото отвори книгата си на някоя страница и изкара снкмка на момиче, което изглеждаше на мойте години. Имаше много изразително лице, но не беше усмихната. Очите й бяха тъмни, но мъртви и можеше да потънеш в тях. "Вярваш или не, с нея се изгубихме заедно в университета. Беше толкова бързо, но никога не забравих онзи тъп семинар." Ако бях учен човек щях добре да знам кое е момичето на снимката и дали мъжът лъже. Заинтригува ме, защото винаги исках да уча в университет. Щеше да разкаже още за нея докато не го прекъснах за маловажен и незрял въпрос. "Какво е чувството да сте завършили университет… и то с такова момиче?" "Тя не доживя да го види." "Какво?" - не очаквах такъв отговор. Но той предвиди объркването ми. Не искаше да се усмихва за такова нещо, но аз винаги разсмивам хората...

23.03.2022, недовършено

........................................................................................

Мълчание

Защо все мълчиш? Така ли се мъчиш? Знай, че и мен измъчваш така. Това е по-тежко от онзи камшик, с който те срещнах преди 12 години. Беше млад и яздеше кон в полетата около селцето ми. Не приличаше на типичния рицар от кралския двор. С камшика си гонеше децата, които с камъчета замеряха лебедите и гъските. Като някаква змия се суркаше по земята голямото въже. Представях си най-грозните картини на измъчени грешници, с кървави голи гърбове от камшици. Или онези клетници, които биват влачени в гротеската кал. Няма да забравя тези крясъци, така както и червената ти пелерина, непознати човеко. Приближих се, исках да те спра, защото децата не мислят лошо никому. Те са само глупави, малки, чисти създания, които попиват като парцал цялата ни мъдрост. Вече стоях висока като планина пред теб, гледах те право в очите. Дотогава не бях виждала толкова тъмносини ириси. Потъвах в тях. Не можех да кажа и дума, давех се, усещах товар на раменете си, не престана. По-тежък е и от доспехите ти. Моля те само да ме чуеш сега, когато знам, че си уплашен. Войната не е шега работа, мили мой. Ще плача ако не те видя повече, но тръгвай...и знай, че всичко ти е простено.

13.05.2022

........................................................................................

Карикатура // Олицетворение (i.e Лятна омраза и сънища граничещи с лудост, нищо лично тук, наистина нищо.)

„Искам да ми обясниш какъв е проблемът?“ – казаха ми да започна да говоря. Лицето ми показваше истинска тревожност, сърцето ми биеше толкова бързо, сякаш щеше да се изкопчи от мен! В стомаха ми се връзваха възли, които след този час няма да мога да развържа. „...сънувам, странни неща. Различни животни, песни, аз ги пея, а те идват...и ме слушат докато си правят земната работа...“ „Разкажи нещо“ – каза човекът и застана удобно да ме слуша. А какво му казах ли? Всичко казах, всичко за себе си, всичкото си казах! Съжалявам се! По дяволите! Обсебват ме тези животинки!! Ако разкажа, това ще е лудост! Ако не, пак ще е лудост, защото ще покажа липса на възпитание и смирение със себе си.  Върви си човек, за света е глух, но все със слушалки стои. Напук прави, такъв си е. Наперен, замислен, с усмивка на лице, създава си сюжет чрез музиката. Иска да е някъде другаде. И познайте кой е този човек? Това съм аз. Пак съм аз. Не се променям. Затварям очите си и виждам съвсем друг свят, където всичко е различно. Времето върви по-бавно, а всички тези хора, които познавам стават животни.     До мен гордо ще върви змия, която ще се качи и застане кротко на рамото ми. Ще ми шепне как черното е най-красивият цвят. Ще съска и врещи, когато някой друг иска моето внимание, особено сестрата на тази змия. Защото тя има повече да ми казва, отколкото другите, като някоя клюкарка. И винаги ще почне с една и съща реплика – „Вреш сссси носссса навсссякъде, проклетницо!“ , после продължава с приятните – „И как сссса отношенията ви?“, „Хайде, ссссъберете сссе вече!“, „Нека любовта въззтържессствува!“ – и само това ще повтаря, още само една минута. Миг спокойствие, търпение и...нека мине по-бързо вече. Ходът на времето за младите е бавен, нали? Камбаните на църквата наблизо бият силно вече, както и първият звънец, до който има още 5 минути. 3...2...1! Затворих си очите и очаквам да ги отворя в друг свят – близък до моя, далечен от змийския. Мирише на прясно окосена трева, н�� пръст и...лисица! Вие не можете да си представите колко ясно без очилата си я видях! Колко е млада и пъргава! Изглежда все невинна, но нещо в онзи миг я изплаши. И вече не изглеждаше красива, тревожеше се като човек. Бягаше толкова бързо от мен и от тези часовници. „Явно искаш време, което нямаш.“ Пред мен тя рови в земята, иска нещо там. Безмълвно. „Какво търсиш? Книга? Химикалка? Най-вероятно е нещо училищно, щом бягаш от звънеца.“По-добре да я оставя да си търси сама, затова ще се обърна на 180 градуса и тръгвам към входа на даскалото. А зад мен вече няма лисица, там стои вълк и вие през деня. Това няма логика, въобще няма. Той видя някакъв телефон и го зарови в земята. От това цвете няма да поникне. „Науката ли те заслепява? Претендент е за уважението ти, не се предавай де! Не разбираш ли промяната? Бягай в природата!" Ех, нямам причина да се намесвам. Какво дори видя това животно в телефона! По-добре да бягам и аз. Продължавам напред, а там листата падат, пък сме април все още. И сега птиците летят далеч, но не една или две, а поне 600. Похриха небето и го направиха тъмно. Готови са за зимата, да мигрират, да търсят храна. Но не си избивам от главата въпроса как става това. Летят в кръг, събират се в едно. Пекна слънце, да си бъдат спокойни и те. Поне като мен не хвърчат безцелно в облаците сега. Стига с тази музика за днес! Сякаш едно и също слушам! Война, насилие, безсилие, бедност, погром, мутация, а къде е щастието? Любовта гори, доверието е жар, а миналото е духана от вятъра пепел. – това какво пък ще значи. И пак си съчиняваш глупости, учи си уроците! – Ами ако не искам? – Няма такива неща. Учи, учи здраво! – Учех, и нищо не се случваше! Все едно и също!!Това ти е наказанието! Учи иначе ще ти пишат двойки една след друга! Престани да си пилееш времето! Целият ви клас е изтъкан от досада! Дяволите да ви вземат! Чуваш ли какво ти казва��?

?????

........................................................................................

И праведните отиват в Ада.

Цял живот не съм убивал, удрял или тормозил никому. Унижението си е тяхно, не мое. И къде въобще съм? Някаква си малка стая, черни стени, червена лампа, само една маса. Имаше всякакви хора на нея. Такива, които съм срещнал през живота си. Гад сред умове, грешник сред светци. Всичките им глави надолу, и моята също. Нещо ще се случи ли? Хайде де...бавите ме...!

Някой се изправи, застана смело и заговори само добри неща за мен. Не ме познаваше въобще, нито пък аз нея. Късаше ми сърцето всяка година...защото имах емоции. Добре де, не беше само тя. Всички искаха да ме видят да страдам.

Но защо? Защо, мамо? Защо, тате?

Сетне друг ще стане, ще каже нещо и ще седне. И така следващия, това ли е Страшният съд, за който толкова ме плашеха приживе? 30.07.2022 03.01.2023

........................................................................................

Цвят в бетоненото безцветие. (вдъхновено от J, Wolfenstein: The New Order, горкият...и той е на 17)

Поредната бомба падна. Невинни души пак бяха взети напразно. Мъже с оръжия, крещят и бягат напред. А ние, децата, жените и старците? Ние седим назад. Чакаме. Друго не остана.    С моите малки и незначителни години, не можех да проумея колко лесно им беше да се бият като пламък във вятъра.  Но защо да мисля за това? Това не ме ли прави по-мрачен от обикновено. Не трябваше ли аз да съм опората на самотната ми майка, отгледала пет деца? Колко щеше да се радва, че всички искахме да ѝ помагаме с реколтата. Та аз съм най-големият, хайде да се стегна! Kолкото и отвътре...да ме мъчи всичко. Стяга ми се душата да слушам всяка секунда писъците и куршумите. Крием се поне сега. Сложили са ни подкрепление, някаква си резервна рота. Чудя му се на един, преди да дойдем тук, за поредната битка, двамата говорихме. Той и аз си приличаме, влече ни нещо друго, да създаваме изкуство. Той пише поезия, аз свиря. Веднъж измислих песен от негови любовни стихове, имаше рожден ден ��огава. Истински ми се усмихна, въпреки ситуацията. Липсва ми онази усмивка. Липсва ми четенето на стихове вечер, моето свирене докато той мисли какво да напише, питането за рими и дали ми харесват написаните едва-едва прочувствени думи. А сега какво? Той е капитан на нашата рота. Но от всички, в неговите очи има най-много тъга. Клепачите му тежат, а ръката му, сочеща към врага трепери. По лицето му се лееше по-студена и от фронта пот.

— Братко... — Ще умра тук. — каза той. — Как така знаеш? — Усещам го. Ние...аз де...поетите...сме така. Каза ми го един друг поет преди години. — Не, ти няма да умреш! Ти си този, който не мисли дрънкането на китарата за грозно и безсмислено! И ти искаш да избягаш духом от тук. Дръж се! — Да, но имаме задачата да умрем за държавата си. Колкото и да искам да се върна вкъщи, не мога. Трябва да свършим това. — Какъв е планът, капитане? — До смърт! Изглеждат леко уморени, но ние сме здрави и силни. Ще ги победим! Напред!

И вече не исках да се бия. Усетих как сърцето ми биеше още по-бързо около него, но беше различно. Преди той ми даваше сили, а сега? Той е капитанът, той ще ни води към вечността. Няма да бъдем забравени един ден. Няма!

12.09.2022

........................................................................................

Всеки е главен герой в своята история.

Всеки...

Изведнъж някой изкрещя: "Влакът е такова хубаво място, нали така, мили хора?! Повярвайте на този чийто глас се надигна над хорските ви глави. На всевиждащия! Толкова гордо и смело, като...“ Не продължи мисълта си. На хората не им пука. За какво ще слушат? Де да беше дете, щяха да му се усмихнат, да се смеят, даже и да запишат този миг. Уви не беше дете, а голям човек. Някаква си жена, средно висока, оранжева коса, боядисана допреди няколко дена със сигурност. От това разстояние трудно ще се видят нейните очи, а и беше със слънчеви очила. Срамежливо си излезе между вагоните да мисли и даже навън още стоеше с този „макиаж“, както каза един от коментиращите. Крие си лицето явно. Всеки във вагона ни бе от различен по-различен....

Всеки...

В единия ъгъл имаше много деца, млади, хубави, облечени прилежно в училищните си униформи. Но си говореха на висок глас. Подиграваха се на жената. А от другата страна възрастни хора. Пътниците са различни все пак. И всеки си прави нещо, с което се отличава. Едни четат книги и вестници, а други си говорят си тихо. Няма защо да ги слушаме. За разлика от тази жена, която всеки ден ходи на работа именно с този влак. Но днес за нея беше различен?

Всеки...

Децата по едно време спряха да говорят и се загледаха в екраните на чудовищата наречени „телефони“. Изяждаше ги бавно. Де да бяха само видео игри, де да бяха и учебни видеа. За нещастие не бяха такива неща. Изведнъж изчезна и блясъкът в очите им, няма го това детско и невинно въображение. Където бяха те – всичко избледня. Въображението се изниза с куфар и бе заменено с току що пристигналият градски пример, в който всеки ще се намери поне малко. Чуди се как да си пропилее съзнателните дни и нощи в празни надежди за промяна. Всеки ли си намери другарче в чудовището вече? 

Всеки...

Дори тези, малките, не като мен, които искаха модел за подражание, а не глистяви модели, които не ядат почти нищо и излизат на сцената без да знаят къде се намират. Затова и уважавам младите – мислят различно! Тези модели, които не уважаваме нямат лице, а е само колективен образ в главите ни вече. Събират някаква задна мисъл в мрачната действителност. Далеч от очите, далеч от ума и неговата слава, която вече не ми трябва. Но да мисля за такива не бива, всеки иска да бъда щастлив човек. Да не бъда като Серафим или Албена. Ако някой не знае кои са – ще се учудя. Навярно всеки ги знае.

Всеки...

И до един мъж, облечен в хубав черен костюм с червена вратовръзка, стоеше младо момиче. Нейните очи изглеждаха уморени и можеха лесно да се видят сенките под тях, а русата ѝ коса бе небрежно вързана набързо. Учебниците на девойката бяха сложени до нея, прилежно подвързани, и с етикет, на който пишеше името и фамилията ѝ. Ясно беше, че е капнала от толкова учене в гимназията или университета. Падна ѝ главата като круша на рамото на този мъж. Той не се ядоса. Направи ми добро впечатление как се държеше като баща с нея, но ясно си личеше, че не беше такъв. Всъщност това бяха само идеите ми. А какво реално ставаше? – Нейното поведение показваше, че тя просто бе недоспала, а човекът до нея продължаваше да си чете най-спокойно. Сякаш не я забелязваше, а просто се примиряваше с младежта днес. Книгата беше на чужд за мен език, а той четеше с някакво удовлетворение. Замислих се, дали е от книгата или от момичето до него, чиято глава не помръдна. Пак потънах в мисли заради един негов жест. Той искаше да я погали, като животинче, но се отказа. Единствено се усмихна и я остави да стои така. Даже се оглеждаше по едно време, сякаш спирката му е сега, но се чудеше как да я остави да спи н�� твърдите седалки. Затова и остана с нея. Добри хора има, добри. Чудя се за какво ли става въпрос в книгата? Беше черна, а сякаш щастлива, заради танцуващите около огън хора на корицата. Момичето се събуди изведнъж и изкрещя колко ужасно съжалява. Никога не ѝ се е случвало да заспи във влака преди. Мъжът пак се усмихна и си стиснаха ръцете в някакво ненужно премирие. Но мнозина не го видяха, защото не бяха като мен за последна спирка. Тогава и те слязоха и вече влака беше празен. Всеки си беше по домовете.

Всеки...

Освен мен. Влакът си трака по релсите и спира някъде далеч, в мъглата, в неизвестното. В тунела на моите мисли се виждаха само светлините на влака и тъжното му свистене. А влакът продължаваше бавно и внимателно да пъпли, точно като картините в съзнанието ми. Там откъдето никой не се е върнал, за да разкаже какво се крие там. Аз ще видя днес. А вие? Вие утре, вдругиден, след много време, не знам. За вас не знам, но с увереност казвам, че всеки ще го види.

Всеки...

16.09.2022

........................................................................................

Комедия (почти действителен случай)

Филип: Че каква комедия ще ми правиш ти? Даниел: Каква ли? Червена, оранжева, жълта...зелена... Филип: Дани...какво по- Даниел: Замълчи! Синя, лилава, бяла, черна, мога и шарена комедия да ти направя, Филко! Само кажи какви съставки да има в чорбата без греховете на отеца. Филип: Абе, Дани, ние не готвим, ние трябва да учим! Имаме домашно, а ти се шегуваш с мен! Даниел: Ох, Филко. Ме-та-фо-ра. Метафора, повтаряй след мен. Метафора.  15.12.2022, недовършено, отново.

........................................................................................

Това е краят. Благодаря за прочитанията!

[keeptolking]

"Омръзнах ти и някой изгаси света Не обичам да се обобщава какво е времето, в което живеем, но понякога то самò ни напомня за себе си по остър и болезнен начин. Все едно някой лекичко забива игла под ноктите и те гледа в очите, за да види как точно ще го приемеш, ще възразиш ли, или ще се закашляш, за да не се разплачеш… И по-конкретно нека да е, за да заболи истински – онова усещане, че вече не си интересен на другия човек, дори не е задължително да е гадже или потенциално такова. Може да е просто същество, с което си споделил най-съкровените си мисли и чувства. Онова присъствие зад екрана, което седмици наред те караше да си лягаш часове по-късно и да спиш с отворени очи на работа. Всичко, всичко ��т малкия космос под сърдечната клапа му беше интересно. Какво си обядвала, коя книга те хвана за гърлото, песента, на която танцуваш в кухнята. Учителката по химия, която ти писа забележка. Защо винаги носиш червено червило в тъжни дни и си подстригваш косата сама в пристъп на ярост. Искрен интерес към филмите, които си гледала повече от веднъж, и хората, с които пътуваш в трамвая. Непрестанен поток от разменени спомени и предчувствия, които са така хубави, че натискат пауза на бутона, отговорен за интуицията. И после онова, което вече е тръгнало, наистина идва. Сийн. Усмивка. Кратки отговори от „да“ и „не“ до мхм. Все едно имаш рожден ден, но засядаш в асансьора. После си изпускаш тролея, чупиш си токчето на новите обувки и си губиш ключа. Не всичко, което започва добре, завършва така, дори тъкмо напротив. И все пак, и все пак можем ли да не го преживеем, да го прескочим? Да угасим света, да се скрием зад пердето и да се предпазим? Може би за известно време, но истината е, че рано или късно човек забравя, замазва болката и разочарованието, слага бяла престилка и тръгва със сърцето си на кобалтовосин поднос, готов да го сервира алангле. Пък и сякаш може нещо друго да направи. Ако можеше, някой поет досега щеше да го е уловил и пуснал на свобода по страниците. Но да се върнем на кактусите в стомаха, от които нито една пеперуда не остана жива. Омръзнах ти и небето ми заприлича на болничен коридор. Пускам чешмата и плача, за да не изпитвам ненавист към себе си. Мисля си за това, как захвърляме хора, кожени якета, стари книги и слънчеви очила. Интересът има срок на годност, който е по-силен от нас, закодиран. Новото винаги е интересно, опознатото е изгнила круша на промоция, която всички подминават с неудобство в погледа. Не обичам вече думи, които започват с „о“, защото, докато си подхвърляхме обожание на народна топка, отегчението започна да скача на въже и да се киска. Е, нищо, че светът е изгасен. Понякога е нужно единствено да се изплачеш целият и да си припомниш, че и сам можеш да светнеш нощната лампа." - Неизвестен автор

[vasetovp]

"Чували сте често как Родопите са наричани – ”Родопите – планината с душа.“

Ето защо е така.

Родопи е планината, чиято красота спира дъха ни и ни кара да се чудим може ли толкова хубост да бъде събрана на едно място – гори, поляни, реки, потоци, които сякаш ни говорят и разкриват една душа, душата на Родопа.

Родопите ни показват своята душа с всяко едно камъче, с всеки един звук, стига да имаш душа и сърце, за да ги отриеш, ето защо и тя винаги буди нашето любопитство, кара да се завърнем пак. Винаги, когато посетим Родопите, планината ни показва една малка частица от своята душа, частица, която ни зарежда и пленява. Тази частица, се крие във всеки един родопчанин, във всяка една забележителност, във всяко едно поточе.

Кое се крие зад израза ” Родопите – планината с душа “?

- Родопската песен – тя не се пее с глас, тя се пее с душа. Тя е необятна като вселена. В родопската песен е концентрирана душата на Родопите. Пренесена през времето, песента е растяла, крепнела, помъдрявала. Родопската песен прониква в сърцето и остава завинаги там.

- Родопските села – Всяко едно селце е, като малък резерват, чисто и свято. Усещането на душата на тази планина е най-силно в селата , усещането на традицията, човечността, усещането на истинската храна е нещо много различно, много истинско и не зависимо, което селце ще посетите, то ще ви запознае с ” Родопите – планината с душа” Всяко едно селце има своята мистика и история.

- Родопчани – те са успели да запазят душата на Родопите непокътната и да успеят да я запазят и пренесат и до днес. Въпреки всичките трудности и тежките времена в Родопите, тук, все още е запазена душата на Родопите. Пренесена от поколение на поколение."

Хамид Имамски

[iso91]

Дизайнът на Spotify се променя

Дизайнът на Spotify се променя: Ще бъде добавена страница „За вас“, подобна на TikTok

След почти една година бета, промените в дизайна на музикалната платформа Spotify най-накрая бяха представени. Ето подробностите! Поддържайки лидерството си на върха сред музикалните платформи в продължение на много години , Spotify натисна бутоните за спешни случаи след неудържимото излизане на Apple Music и YouTube Music в процеса, който изоставихме. Значителни подобрения и промени в дизайна очакват потребителите в близко бъдеще. Промените, които бяха включени в бета процеса миналата година, бяха официално обявени с изявлението, направено днес. Сред новите промени вниманието привлича страницата „ За теб “, която явно е вдъхновена от TikTok.

Ето новия изглед на Spotify

Една от новите функции, които ще бъдат добавени към Spotify, които се очаква да направят голяма разлика, ще бъдат списъци за предварителен преглед , които ще ви позволят бързо да изпитате различна музика и платформи. В тези списъци ще можете бързо да слушате епизоди или песни въз основа на вашите лични подкаст и музикални предпочитания и да плъзнете през песента, която не харесвате, точно както в социални медии като TikTok и Instagram. Вашите предпочитания ще бъдат взети под внимание при създаването на следващия списък за визуализация. Сред тези списъци ще има списъци като Discover Weekly, който е в Spotify от дълго време, с по-приятен графичен дизайн. Smart Shuffle, от друга страна, осигурява голямо удобство за тези, които се затрудняват да добавят нови песни към списъка си. Ако активирате Smart Shuffle във вашия съществуващ списък, видовете музика във вашия списък се анализират и песните, които са най-близки до вашите предпочитания, автоматично се добавят към вашия списък. Така музикалните списъци, състоящи се от няколко песни, вече могат да станат много по-живи и цветни. От друга страна, AI DJ, който засега е достъпен само за потребители в САЩ и Канада, кани потребителите в собствената си дискотека за изключително интересно изживяване. Диджей с изкуствен интелект ще изготви списък за вас в съответствие с вашите предпочитания и ще представи песните с оригиналния си глас. Read the full article

[pylnigluposti]

* * *

Чуваш ли я песента?

Мелодията от когато бяхме малки, тя носи нещо в себе си, дърпа ни назад към миналото.

Знам го, защото и моето сърце сякаш се превърнало в олово и виждам по твоето лице че и в теб е натежало.

Тежи, че бяхме толкова свободни. Тежи, че имахме яснота, знаехме накъде отива света, знаехме къде е следващата крачка.

А виж го сега... Какво означава дори да имаш посока? Защо е толкова лесно за една песен да раздира така душата?

Защо има в мен толкова сбъркано, че нито да имам решение, нито силата най-после да го намеря? Просто лежа в агония, чакам...

Чакам за нещо.

Песента се носи все още, а аз тук сричам, опитвам се да намеря думите, но губят се някъде по пътя към листа.

Знаеш ли, в момента не ме бива в стихове да говоря. Та не знам какво друго ми остана освен да се свия на кълбо и да плача.

Защото няма какво друго тези емоции от мен да изкара. Няма да има помощ или възмездие за болката и за самотата

и за нещата останали назад в душата.

Защото там ги оставих с надеждата да се върна при тях, но тази мелодия и моята неспособност

ми показват, че няма как да стане.

Прекрачил веднъж в бъдещето, няма връщане назад към липсата на мисли. Само напред към нещо неясно, което да приемам и да се опитвам да обосновавам

сякаш е било така замисл��но.

Песента полека притихва докато заспивам. Утре пак няма да я има и ще се събудя, за да съм в неясното и да си търся за него обяснения.

Що за глупост е това?

- Без багажник

[orleff]

The Dead Daisies: нов сингъл, нов албум и световно турне

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се ��ащо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[ethereum-sss]

По това време преди десет години също беше пролет. Беше малко по-хладно от сега, слънцето залязваше, светлината ставаше по-мека, идваше най-хубавото време за снимки, най-хубавото време за слизане до плажа, за обичане, но тогава още не го знаех, пътувах в такси, облегната на рамото на майка ми, мъчейки се да разбера какво си говорят баща ми и шофьора. Отивахме на гости, беше началото на май, четири дни преди рождения ми ден, последната пролет на баща ми, последната моя с него, последната ни за тримата. Миришеше на люляк, на море и на ароматизатор на такси. Три неща, които понякога са напълно достатъчни, за да те дръпнат назад. По радиото женски глас съобщаваше, че тази година Великден се пада на 5-и май, точно на рождения ми ден, и че ще бъде така отново чак след 10 години, тогава баща ми се обърна, погледна ме, ще ставаш на 20, ще имаш юбилей и ще си прекрасна, наистина ще си прекрасна. Започнах да смятам наум на колко години ще бъде майка ми, на колко ще е баща ми, правех го винаги, защото се страхувах да не остареят и да не ги загубя, после разбрах, че няма ред, а сестра ми и брат ми, а децата им, пак ли ще се съберем много хора, сигурно ще имам и гадже тогава, притеснителен смях от моя страна, заканващият се смях на баща ми, да го видим какъв ще е, умната само, момиченце, умната, защото ще си невероятна и нямам търпение да те видя.                                                     *** 10 години по-късно в първата ми италианска пролет си мисля колко точно далеч съм от думите на баща ми. Не съм прекрасна. Искам да съм по-висока с 5 сантиметра, по-слаба, да имам разстояние между зъбите, да не си гриза ноктите, да не изглеждам по един и същи начин в 4 сутринта и в 3 следобед, да съм спретната, с подредена коса, да мога да вървя на високи обувки, да вървя плавно, да съм изправена, да не съм толкова бяла, да се обръщат след мен, да мога да изпращам една-единствена усмивка като съобщение и тя да предизвиква двучасово размишление и съвети от приятели, да не съм аз тази, която звъни и търси, да чета повече книги, вместо стари чатове, да правя повече нови снимки, вместо да си гледам старите, да докосвам повече хора на живо, отколкото в мислите ми, да не се страхувам, да не съм специалист по намиране на профили във фейсбук, да не съм толкова искрена, да съм по-спокойна, по-добра с хората, които обичам, по-добра с майка ми, по-толерантна, да не ревнувам, да не обичам с окови като Превер, а да позволя на някой да огледа лицето ми на светлината от надписа на звънеца пред входа, който понякога ми се е струвал като цяла стая от свещи, да не си мисля, че ще се проваля, да не си стискам зъбите толкова много от яд, от усилие или от безсилие, да се усмихвам повече, да съм от онези позитивни хора, които се будят щастливи, снимат си кафето и пожелават прекрасна седмица, "защото днес е чудо, утре също, бъдете възхитителни и уверени, момичета, обуйте токчетата и завладейте света", а на мен как ми се иска да го завладея боса, бавно, леко, тихо, нежно, като обичане, като обичане паднало от небето, като изненада, като разходка след дъжд.

*** Няколко месеца след онази пролет си мислех, че никога няма да стигна дотук, че никога няма да навърша 20. Че животът ми ще е ад. Че на света има само черно и бяло, а в моя живот само черно. Майка ми ми показа нюансите. Тя износи моите 10, за да гледам капаците на прозорците от балкона ми в Италия, за да уча точно това, което искам, за да мога да пътувам, за да говоря езици, за да пиша, за да съм щастлива, за да обичам точно така, както обичам сега, за да мога да знам колко точно са 20 лева, за колко точно време мога да ги изкарам, с кои хора искам да ги споделя, за да знам колко добре мога да си прекарам и без тези 20, не ме научи да готвя, нито да чистя, но ме научи всяка вечер, преди да си легна, когато си казваме лека нощ, да казвам нашата вълшебна дума "майната му", защото тя лекува, не ме научи как да зашивам копчета или да пускам пералня, но ме научи да си паля свещи, да вадим колоните на терасата и да пускаме Отис Рединг, по нейна инициатива, разбира се, после любимото й парче на Манхатънс, Комадорс, Ал Грийн и AC/DC, научи ме как да спя три часа и да ставам за работа, излекува ми треперенето на краката, страха, ужаса, паниката, приземява ме, вярва ми, по някакъв собствен начин знае, че ще стигна до Зуахатанео, не спира да плаче, когато чете всичко написано от мен, мисля, че е горда с мен, последно ми го каза преди няколко седмици, когато видя, че съм изпила повече от нея, без да ми има нищо, а аз сега изливам червено вино по пода, в памет на татко, с надеждата да направя някакъв кръг, невидим кръг на винените капки, в който за секунда да сме  тримата заедно въпреки моите хиляди километри от нея, въпреки измеренията от баща ми. Майка ми, която ме спаси, без да иска нищо в замяна, освен щастието ми "и много искам да слушате "La vie en rose" на някоя поляна, той да е облечен с бели ленени дрехи и бавно да танцувате и много, много да те обича, ще стане, аз знам." Тя знае.                 *** След 4 дни ставам на 20. Ще казвам, че съм на 17, защото искам да ме поздравяват с песента на Ивана "Като на 17" и да умирам от смях. Ще бъда с приятелите ми на плажа, а на онези, които ги няма, ще звъня по скайп и ще крещя, че само те ни липсват, и че лятото е наше, и че сме млади, и животът е пред нас, и как трябва да работим върху себе си, за да винаги, щом срещаме хора, които си струват, да се подаряваме, да даваме части от себе си, не знам защо ме слушат, най-лошото е, че ми вярват, защото са от малкото, които все още си пожелават само едно нещо, докато учат, докато се мъчат, докато не спят, докато им е трудно, пожелават си да се влюбват, Тео, искам да се влюбя и тя да е моето момиче,  любимото ми изречение, и знам, че в този момент, тази вечер, когато съм единствената будна на една истинска италианска улица, точно такава, за каквато бях писала преди, нямам какво друго да направя освен да се обърна назад, да видя как през лятото на 2002-ра всеки следобед излизах в 2 следобед, за да отида на работа, в салона на Красимира, за да чистя подстриганата коса с метла, по-висока от мен, свършвах в 6, взимах си сладолед и вървях през уличките на Гръцката махала, чувствах се като Тим Робинс с бирата в ръка на покрива на Шоушенк, обичам пътя, целият извървян път, обичам да се обръщам назад и да видя колко много минах, без да очаквам някой друг да го забележи, няма как, то е вътре в мен, някакви невидими пътеки, тихи битки, порастване, израстване, ставане, преживяване, просто протегнах ръце, надигнах се на пръсти и започнах да взимам всичко, което исках, тече кръв, ще тече пак, но междувременно имах: любов, книги, удовлетворение, щастие, успех, тераси, море, фар, пристанища, хора, които ме чакат, пътувания, семейството ми, погледи, шепнения, приятели, разговори, споделяне, докосвания, пролетни, летни, зимни, есенни, 6 следобед през лятото, светлината, хората, които се влюбват в мен, хората, в които аз се влюбвам, случаите, когато е споделено, драмата тогава, драмата, когато не е,  причините, спасителите, цяла вечер гледам как левият ти рус кичур се начупва, да обича ръцете ми и коленете, велики дни, велики мигове, мълчания, съобщения, чакане на телефона, разходки, Варна през всички сезони, Милано, което заобичах силно, с моите места, нищо повече няма да ми се случи и целият живот, който се изсипва веднага, след като го кажа, моментите, когато изчезвам аз и си ти. *** Тези 5 сантиметра повече, които ми се иска да имах, карат ръцете ми да се протягат, а стъпалата ми да се повдигат. Чувала съм, че съм красива в 3 сутринта, докато ям кюфтета и лютеница. Щастливка съм. Понякога ни отнема прекалено дълго време, за да разберем думите на някои хора. Събувайки обувките си, качвайки се нагоре по пътя, започвам да вярвам на баща ми. И само гледам да не разлея чашата си с вино.

Теа Денолюбова