#Валери Попова

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир Иванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични ��идения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъжни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеои��куството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха нарече��и с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публика. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[vprki]

Проф. Захарий Кръстев описва историята на квартала около площад „Журналист“

Трилогията „Кварталците“ на проф. Захарий Кръстев, авторитетен и забележителен лекар изследва историята на квартала на София около площад „Журналист“ в долната част на „Лозенец“. Наскоро до публиката достигна и третата книга „Кварталците 3. Жени“. Той я представи, като първо се поклони пред жените на Украйна. Беше тъжен…

Споменът за живота в кв. “Лозенец” през първите 100 години запазва и разказва в книгите си проф. д-р Захарий Кръстев. Първата е за заселването на Журналистическия квартал е в съавторство с неговата майка Адриана Кръстева; втората  е „Площад „Журналист“ разказва първите сто години“ в съавторство с Михаил Михайлов и Марта Иванова, която е и редактор на трилогията.

При представянето на първата книга от трилогията преди около две години проф. Кръстев споделя пред БНР: „Разказът обхваща къща по къща, човек по човек, най-малко 150 човека с�� споменати в книгата. Аз съм написал много книги по медицина, но съм доволен, че сега съм се отдалечил малко от медицината и това ми дава възможност да видя тази памет - 100 години от историята на България…“. Уникален е и подходът на проф. Захарий Кръстев, както го определя журналистката Ирина Недева - от плана, видян през архивна аеро-фотография, каретата от улици и самите улици, през къщите, къща по къща, до техните обитатели, които могат да бъдат групирани в няколко категории - хора на словото, на сцената, и на вестникарството.

Повечето от театралите са съседи от ул. "Елин Пелин" - Адриана Будевска, Добри Дундаров, Златина Недева, Александър Миленков, Домна Ганева, Кръстьо Сарафов, Марта Попова. От там е и Александър Божинов, който е направил декорите и костюмите в представлението  "Борислав" от 1901 г., в която почти всички участници след това се оказват съседи на ул."Елин Пелин". Художниците попадат в раздела "Четките" и сред тях са имена като архитект Димитър Андрейчин, Александър Фурнаджиев- първият български сценограф, Антонина Бочева, скулптор,  братята Асен и Петър Балакчиеви, съответно живописец и скулптор и архитект, Добрин Пейчев - авангардист, Миньон и Александър Миленкови- баща и дъщеря прочути художници по костюмите, работили дълго в Народния театър. Сред юристите са личности като самата Адриана-Одринка, майка на професор Захарий Кръстев, по чиито бележки е изготвена документалната книга, Александър Кръстев, Нисим Меворах  /бащата на Валери Петров – б.р./, адв.Маринчевски, Любен Кулишев, Шиварови, Илия Моралиев. Много от тях са дипломирани прависти от престижни университети като тези в Мюнхен, Лайпциг и Женева. Сред хората на науката четем езиковедът Любомир Андрейчин, който е живял на ул. Цанко Церковски, Петър Берон, биоспелеолог, а сред личностите свързани с музиката -  музикологът и композитор Марин Големинов, композиторът Парашкев Хаджиев.

Не са малко и писателите, живели в този уютен софийски квартал - Ангел Каралийчев, Александър Кипров, Валери Петров, самият Елин Пелин, живял в съвсем малка и скромна къща, въпреки, своята приближеност до Двореца, "бащата на модерната символична фантастика" писателят Светослав Минков са само някои от известните имена от българския интелектуален елит свързани с Квартала.

Къщата, в която са живели юристът Нисим Меворах и синът му Валери Петров. Сега е домът на внучката на поета Ани Хаджимишева и семейството ѝ, снимка: Стефан Джамбазов

В края на март проф. Захарйи Кръстев представи третата книга, последна от поредицата „Кварталците“ в едно уютно кафене на площад „Журналист“. Денят беше един от малкото истински пролетни в този месец и гостите не само от квартала изпълниха и пространството пред заведението. Отново пред БНР авторът разказва: „Преди години синът ми донесе един свитък в панделка и каза „Ето на баба ми писмата“. Погледнах и се оказа, че не са писмата на майка ми, а писма до майка ми. Чета ги тези писма и се чудя какво става – това са писма от 1933, 1938, 193939 и 1940-та година. Писмата са на софийските госпожици от 30-те години. Не знаех как да ги представя, нямах идея. В едни разговори изведнъж става въпрос, че ще напиша за кварталците и жените. Избрах един много малък отсек. Това е сърцето на квартал „Журналист“ – то е от гората до ул. „Артист“, която сега се казва Сава Огнянов, още едно-две семейства и създадох едни модели на живота, който е бил тогава. Включих и писмата на софийските госпожици. Това са едни изключително интелигентни, търсещи жени.“

В книгите си за квартала, проф. Кръстев представя 350 значими за България личности, както и 600 фотографии на първите къщи в квартал “Лозенец”, животът в дворовете, децата по улиците. Той специално благодари: „Има много снимки, много качествени снимки и много благодаря на всички. Това са фамилните архиви на хората, които са описани в книгата.“

Проф. Захарий Кръстев, снимка: Стефан Марков

През 1920 г. е приет Закон за застрояване със жилищни сгради на парцели, извън границите на града (по това време кварталът е бил извън границите на стара София). Целта е била е да се дава земя на безимотни софиянци, като земята е била регулирана и са давали парцели по 500 кв. м., от които 250 кв. м. е трябвало да бъде застроената площ, с преден и заден двор. „Кварталът се оформя, като се изсича дъбовата гора и се формират тези парцели, които след това се раздават. Тези земи са се предоставяли на заслужили българи, отличили се във войните, на бежанците от Вардарска Македония Това е след Първата световна война, когато България започва да се съвзема. Те са бедни хора, всички са били с ипотеки тука. Тук няма големи къщи.“ Уточнява професорът. Той направил предложение на кмета, но не бил чут, както каза. „Да сложи по една паметна плоча – истинска красива на всяка къща кой е живял там, защото са живели много съществени хора и второ да насядат във всички дворове по една глициния, за да се възстанови духът, защото липи не може навсякъде да се насадят. Кметството трябва да го направи като политика на квартал „Журналист“, може и за „Лозенец“ да го направи. За всяка къща има какво да се каже. Това беше фурната на Пандо, не е нужно повече. Това да пише на тази къща, защото това беше животът, това беше хлябът.“

Поредицата на проф. Захарий Кръстев е личен изследователски труд и е вдъхновил и убедил съкварталците му да се включат и сега не само те, но и не малко софиянци са щастливи, че ги има тези, направени с обич и последователност книги. Изразяват надежда, че за техните квартали трябва да се разкаже по начина, по който го е направил професорът. Тези три книги са уникален документ за времето и хората от един не голям софийски квартал, но от най-китните и с много атмосфера, независимо от новото строителство. Те трябва да се изучават…

Проф. Любомир Канов, един от съкварталците и проф. Захарий Кръстев, снимка: Стефан Марков

Публикуваме уводните думи на проф. Кръстев за третата му книга, посветена на жените и предговора към нея на Матей Стоянов. Това е като наша лична препоръка да прочетете книгите, за да откриете едно неподозирано и много красиво лице на столицата ни хората живели в квартала.

ЗАХАРИЙ КРЪСТЕВ

 Преди около 2 години синът ми донесе един свитък, препасан с панделка, и каза „Намерих писмата на баба ми“. Те поседяха у дома, един ден от любопитство ги отворих и видях, че не са нейните писма, а са писмата до нея. Писмата до Одринка, писмата до Адриана. Много се учудих на духа, на помислите, ��а търсенията, на стремежите, на оценките, на анализите на тези жени от началото на 30-те години. Тези момичета и жени от 30-те години.

Нямам писмата на майка ми до тези госпожици. Въртях ги и се чудех как можем да покажем каква е била България през 30-те години. Така постепенно – тъй като събитията се разиграват на сцената на квартал „Журналист“, се роди идеята да разкажем за Жените на квартал „Журналист“. Но не можем да разкажем за всички жени на квартала. Затова избрах един много малък отсек – от началото на „Руен“ до улица „Артист“, сегашната „Сава Огнянов“, и още 2-3 семейства, носещи паметта на Времето.

Нашето изложение не е изчерпателно. То чака Вашите реплики.

Проф. Захарий Кръстев, снимка: Стефан Марков

Опитахме се да представим деня и духа на жените, които са изграждали семействата на Кварталците. Преди три седмици книгата завършваше с думите на Олга Кирчева: „….какво ще става в България, какво ще остане от България – никой нищо не знае.“ Животът на жените от квартал „Журналист“ бе разтърсен и посърна от войната и от нейното последствие. Аз съм биолог и знам, че животът е много силен, по-силен от правилата. И реших да завърша с „Дървото на Живота“.

За съжаление, времето съвпада с трагедията на един народ, който прокужда жените и децата си, пръска ги из цяла Европа, със залога и надеждата, че ще продължи да съществува. Злото няма нужда от определение. То само може да предизвика съпротива и надежда.

Честита пролет 2022.

МАТЕЙ СТОЯНОВ

НЕЖНИ ГЛАСОВЕ ОТ ПЛОЩАД „ЖУРНАЛИСТ“

Преселването на големи групи хора години наред отне на мнозина връзката с родното място. Динамичният живот, професионалната обвързаност разпращат на��ите сънародници в различни посоки. Все по-малко се публикуват регионални описания на бит, история, традиции в отделни части на страната ни.

А какво остава за столицата, притегателен център за какви ли не интереси? Непозната и чужда за пришълците, омръзнала на кореняците... Как да разкажеш за някогашните софийски махали, с техните отличителни белези, с местния им колорит? Да, някога те имаха своя специфика, но какво знаят за това в комплекс „Люлин“?

Това прави с възрожденско постоянство професор Захарий Кръстев, посветил вече трета книга на своите съжители в най-артистичната част на Лозенец. Тази книга, която държите в ръцете си, е посветена на жените, живели в Журналистическия квартал, родно място на автора.

В своето пътуване към миналото той включва изповеди, грижи, тревоги на редица жени, оставили следа в нашия културен живот. С една отличителна черта в подхода му – успява да научи много повече за тях чрез всекидневието им. Да открие и там техния чар.

Особено въздействаща със своята искреност .идеализъм и стремеж към знание е кореспонденцията на софийски госпожици от 30-те години. Един забравен възвишен свят, отлетял заедно с епистоларната литература.

Наред с артистичния елит професор Кръстев дава думата и на една съвсем различна прослойка от миналото – домашните прислужници. Тогава в повечето случаи семействата, които са наели тези момичета, се отнасят към тях като към роднини. Не са проявявали кастова надменност. Често работодателите им са поемали грижата и за тяхното образование. В тази книга ще прочетете мило, трогател��о писмо на едно от тези момичета, пристъпило по-високо в своето познание. Авторът ни предлага различни гласове от Журналистическия квартал. Възприема всяка обитателка с нейната неповторимост.

В своя разказ за всекидневието на Долни Лозенец Захарий Кръстев деликатно подминава политиката. Край някои събития и дати, отбелязвани като светли и бележити, пристъпва на пръсти. Вероятно го възпира възпитанието – в присъствие на дами не се говорят непристойни неща. Позволил си е само в един случай повече: подробностите са по повод злодейство, което не може да се премълчи. Атентатът в църквата „Света Неделя“ през 1925 година, описан от генерал Шишков във вестник „Пряпорец“ скоро след експлозията, взела толкова жертви.

Общото впечатление от „Кварталците 3“ на Захарий Кръстев е големият брой женски образи в книгата. Успял е да създаде внушителен групов портрет на личности, намерили своето място и смисъл в живота си. Направил го е, като се е вгледал в техния прелестен делник. Без патос, без излишен блясък.

Част от публиката, снимка: Стефан Марков

Другото, което оставя в съзнанието ни тази книга, е вкусът на очакването. Жените от онази епоха са носили у себе си оптимистичен трепет. Понякога наивен, но непоклатим поради здравите си морални устои. Къде да го потърсим днес? Да започнем първо от себе си. 

От „въпреки.com”: Поредицата „Кварталците“ е личната кауза на проф. Захари Кръстев да съхрани в книги историята на квартала около площад „Журналист“. Той е международно признат учен, преподавател и лекар, специалист по въ��решни болести и гастроентерология. Лекува болните човешки тела шест десетилетия, сега с проекта си се грижи да се съхрани паметта за времето и хората в сто годишната история на един забележителен софийски квартал… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов                       

[vprki]

Критичен поглед: Танцът на човешките отношения

Най-новият хореографски проект на Филип Миланов включва танцьорите Валери Миленков, Марина Попова и актрисата с балетно образование Василена Винченцо. Името на спектакъла, „Lovecage”, идва от думите на английски за любов и клетка. Написа за „въпреки.com” театроведката и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ Елена Ангелова.

И действително – в разбираема и кохерентна логика е разказана една универсална човешка история за грешките и възмездието в човешките отношения, затворени в призмата на любовта; за изневярата и за неизбежната самота, за любовното чувство и за произтичащата от него лекота, за прошката и за възприемането на другия през макар и временното, но окриляващо чувство за заедност. Виждаме трима съвременни и анонимни в присъствието си танцьори, преплитащи своите човешки истории в класически любовен триъгълник между две жени и един мъж. Ситуацията, която се разиграва пред зрителите, е неразрешим конфликт между тримата и като че ли именно изразността на съвременния танц довършва сложните вътрешни състояния и движения на сърцето, които логиката на думите трудно биха могли да направят.

Едно от категоричните качества на хореографа Филип Миланов в работата по „Lovecage” е умението да изгради екип от трима артисти, които безспорно успяват да заявят една и съща естетика на представлението, използвайки единствено сценичното присъствие, партньорската работа помежду си и енергията на изпълнение, която влагат в своето придвижване по сцената. Техният танцово-театрален език на общуване включва разнопосочни изразни средства – разпознаваеми от живота жестове, съвременни танцови техники, които завихрят инерцията на тялото в бър��и преходи, сменяйки рязко посоката на движение и позициите на тялото. Това предполага интуитивна изобретателност в използване на потенциала на тялото, приближавайки полето на абстрактния език на танца към конкретиката на драматургичната линия за преходността на човешките взаимоотношения. По този начин постановката съчетава механизмите на физическия, танцовия театър и съвременния танц в една освободена от категоризации ситуация, в която водещ е потенциала на точно тези артисти, в именно създадената за тях хореографска конструкция.

Спектакълът започва, разкривайки минималистичната сценографска среда в пастелни, ненатрапчиви цветове – един удобен диван, разположен в дъното на сцената подсказва, че предстои да видим един свят „зад затворени врати“. Даниела Николчова, авторът на сценографията и костюмите, е избрала максимално близка до реалността естетика, пресъздавайки лесно разпознаваеми от съвременността образи като изчистена визия и усещане за елегантна комфортност в облеклото на танцьорите. Техните сценични костюми са сякаш взети от реалността, поддържайки впечатлението, че гледаме близка до реалността образност. Като че ли още от самото начало на преден план излиза човешката, вместо танцовата история: макар и като цяло в постановката изпълнителите да се придвижват чрез динамични и интензивни комбинации от ту плавни, ту резки движения, на преден план е позиционирано именно тяхното човешко усещане и присъствие; присъщата на човека амалгама от емоции, но структурирана и дисциплинирана през хореографския език. Вероятно скъсената дистанция в пространството на сцена „Дерида“, където зрителите и изпълнителите се намират в непосредствена близост, предопределя търсеното органично присъствие на изпълнителите дори и в тяхната лицева експресия, сякаш ��ицето и погледа продължават телесното усилие и историята, абстрактно разказана през тялото.

В „Lovecage” танцьорите развиват всекидневни ситуации с движения на границата между танца и физическия театър, които още от самото начало балансират в дистанция от битовото изобразяване на ежедневния живот, пазейки се от наподобяването на житейски буквализъм. Още от първата сцена виждаме как танцьорите един по един се свличат в бавен ритъм през дивана, сякаш телата им натежават от гравитацията и се преобръщат на забавен каданс в сумрак, предвещаващ мистериозна завръзка. Първите сцени между Марина Попова и Валери Миленков (които условно можем да определим като „двойката“) пресъздават синхронизиран, ритмичен, безусловно партньорски танц, в който като че ли движенията на единия довършват мисълта на другия. Единствено звуковата среда (автор Станислав Генадиев) подсказва, че тази хармония между двамата е заредена с напрежение, подобно на тиктакаща бомба. Индустриалните звуци, изпълващи сцената с усещане за високо напрежение пораждат мрачно предчувствие, което се изпарява напълно от появата на Василена Винченцо (която изпълнява ролята на „другата жена“). В дуета ѝ с Валери Миленков като в контраст с предишната сцена виждаме нежността, невинността и чистотата, усещането за начало, с която тя му предлага, като че ли нова възможност за живот, за промяна, за сбъдване.

Умението на автора на концепцията, Филип Миланов, е именно в пресъздаването на човешки отношения чрез окрупнен жест, хармонично вплетени според потенциала на танцьорите, в хореографията. Дуетът между Винченцо и Миленков започва от простичкия жест на подаване на ръка за запознанство, но се разгръща и прелива, до ясното положение на вече съществуваща зависимост между тях, която е в конфликт с предварително съществуващата ситуация.

Елегантността на танцьорите, изобретателността на хореографията и промените в звуковата среда, която присъства като още един сетивен пласт в историята, предпазват постановката от умозрителност и банализиране. Всяка следваща сцена е изненада, неочаквано събитие за публиката, в което изпълнителите редуват епизоди на драматичното с премерен хумор. Като една от най-запомнящите се сцени, бих отличила, дуета между Миленков и Винченцо, където ги виждаме облечени в почти абсурдни костюми – той е в черно-бяло трико на черти, а тя – също в дълго плътно трико, наподобяващо Капитан Америка. Разбира се, това е една фантазия-сън, която сякаш се развива повече във въображението, отколкото в реалността. Предизвиквайки усмивки сред зрителите заради хиперболизираната веселост, всъщност, това е образ на доведената до крайност фантазия, която още повече контрастира със застиналата в неподвижност (като в спомен) фигура на облечената в черно Марина Попова. Докато тя слуша нежната мелодия, напомняща „Time to say goodbye” на Андреа Бочели на сцената виждаме две напълно противоположни ситуации – веселата игра между влюбени и самотата на изоставената. Въпреки, че така противопоставени, тези отношения изглеждат по-скоро драматични, в следващата сцена Филип Миланов избира да надгради света на забавлението и удоволствието в още един фантазен свят (сън). В него виждаме двете изпълнителки, облечени еднакво в кукленски рокли, танцуващи в синхрон заедно с мъжа в неговата сбъдната фантазия, където би могъл да има и двете. Тази сцена определено приковава зрителското внимание – интерактивна, но без да преминава границата на добрия вкус, тя освобождава и окуражава търсенето на повече лекота и забавление – нещо, което вероятно е липсвало на протагониста в предходната му връзка. Тези две сцени биха могли да се възприемат като две прожекции – първата – в съзнанието на жената, и втората – в съзнанието на мъжа.

В края на историята, обаче, ролите отново се разменят или по-скоро, се връщат в първоначалната позиция, но вече трансформирани. Във финалния, виртуозно изпълнен дует между Марина Попова и Валери Миленков виждаме тяхната партньорска работа в засилена динамика и търсено в хореографията усещане за следване на другия. Взаимност, трансформация, катарзис произлизат от последния дует, отново разположен в контраст заедно на сцената със самотната фигура на „другата жена“ (Винченцо), която този път е на мястото където Марина Попова слушаше мелодията. В този финал, както в музиката, така и в логиката на движение, се разбира, че тази промяна е за постоянно – с нея се слага точка на отношенията между тримата, без да се търси възмездие.

Необичайна за българската танцова сцена, тази постановка се нарежда сред постиженията на хореографа Филип Миланов поради няколко причини. Освен споменатия по-горе безспорен успех по отношение на кастинга, е важно да се спомене актуалността на темата и увереността, с която екипа взима решения по отношение на преливането на границите между съвременния танц, физическия и танцовия театър. Въпреки рисковия (поради буквализъм) момент с изразяване на сложността между човешките отношения през танц, екипът се справя благодарение на следване на единна логика на сценично поведение; партньорска работа, конкретика и яснота на всеки един от изпълнителите в надграждащия се интензитет от построени сцени. Зрителският интерес по време на трите премиери от края на юни и началото на юли подсказва, че вероятно предстои дълъг живот за „Lovecage” и след предстоящия му гастрол в Ниш, Сърбия, където е поканен. Тази силна заявка събужда любопитството към предстоящото развитие на хореографа и на изпълнителите, които показват своята творческа зрялост и умение, както да задържат зрителското внимание, така и да проведат своята актуална гледна точка в съзвучие със съвременните тенденции на все по-бързо развиващото се изкуство на съвременния танц, физическия и танцовия театър.

Текст: Елена Ангелова

Снимки: Архив на спектакъла

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  към себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да о��ъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белослава, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получа��а Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-значителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно с трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „Всички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят с��перлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и особено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естетическ�� цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, Георги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Кат�� почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като пример: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на краен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ситуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на всичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искра Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „��о другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Джиджи е не само голяма певица, но и изключителен човек

Концертът на участничките в първия майсторски клас на изключителната ни певица Александрина Пендачанска на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол не беше само поредният прекрасен концерт на фестивала, а урок на живо пред публика, където я открихме в една нова и не по-малко прелестна изява. Не само като певица, но и като педагожка, който не само преподава, но и подкрепя безрезервно участничките. Без да се притеснява, че някой ден те може да я засенчат…

Майсторският клас беше за млади оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години, който се проведе  от 25 до 30 август 2019 г. в Созопол, във Ваканционното селище „Санта Марина“. Негови участници бяха кандидатите, одобрени от Александрина Пендачанска. Тя избира от 20 кандидати, които са изпратили техни видеозаписи. Избира седем, които са в активен певчески статус. „Не избрах млади, защото си дадох сметка, че няма как да допринеса за това кратко време. Избрах момичета, които вече са напред с материала, за да можем в тези няколко дни да надградим нещо”, споделя Пендачанска пред медии. Майсторският клас, първи за нея, е бил и „някаква проба” за самата оперна певица. Това предизвикателство за първи майсторски клас е вече част от последователността на Празниците на изкуствата „Аполония“ да отваря нови хоризонти към младите и да кани наши знаменити артисти да дебютират като преподаватели. Така беше през 2017 година, когато на „Аполония” свой първи майсторски клас имаше световната оперна прима Красимира Стоянова, а сега и Александрина Пендачанска. Идеята за тези специални моменти на „Аполония” са на артистичния директор Маргарита Димитрова. Тя ни сподели, че Красимира отново има желание като педагог да се върне на „Аполония”.

Антонина Бонева беше на първия ред и в Созопол

Но да се върнем към преживяването в Археологическия музей на Созопол – концерта на седемте певици от майсторския клас на Александрина. Тя започна с думи на благодарност към своите учители – преди всичко към майка си Валери Попова, изключителната оперна дива с невероятна кариера, но съдбата определи много рано да напусне нашия свят, към големия диригент и учител на младите дарования Михаил Ангелов и към сестрата на майка си - талантливата българска пианистка и педагог Антонина Бонева. Тя стоеше на първия ред и през целия концерт го съпреживяваше, така както винаги е до Джиджи и ни информира в социалните мрежи за световните й изяви. Само ще допълня, че когато преди две години по идея на Александрина Пендачанска на 9 май беше изпълнен Военния реквием на Бенджамин Бритън  с нейно участие и великолепна колаборация между съставите на Софийска филхармония и БНР, Антонина беше тази, с която Александрина се съветваше на репетициите, прослушваха и коментираха заедно отделни елементи от частите с толкова сложните сопранови изпълнения. Тя благодари и на фондация „Аполония“ за поканата, която й е дала шанс да открие нещо ново в себе си – да преподава и да учи по-младите певици. Тази всекидневна работа с тях по осем часа на ден страшно й е харесала, вдъхновила я е не по-малко от преживяванията й като артистка на световните оперни и концертни зали.

Пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас

За себе си открила, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм научила от майка ми и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни срещи с публиката. Направи го на другия ден, сутринта, след изключителния си концерт с великолепния ни пианист Людмил Ангелов за откриването на фестивала. Тя беше и от първите ни събеседници, когато създадохме „Въпреки.com” дни след блестящия й концерт в залата на Националната опера в края на декември 2013 година. Повярва ни и наистина ни дари със своята щедрост. Тогава тя каза: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. 

И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу, през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова.

Александрина Пендачанска с Людмил Ангелов при тяхно представяне на ”Аполония”

Независимо от изпитанията на съдбата и за самата Александрина, тя е от най-прелестните звезди не само в операта, но и в ораториалното пеене, в камерните концерти на днешното време. И не само това – от нея се излъчва добронамереност, разбиране на другия, почит към колегите и заедно с това категорична гражданска позиция, без да пести себе си, неподвластна на конюнктурата. Представяйки всяка една от седемте млади певици в майсторски клас, тя специално акцентира на техните преподаватели, които са ги учили и подготвяли за голямата сцена с изключителна почит и уважение. Това правят само големите! Специално благодари на пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас. За всяка една от певиците специално Александрина отбеляза техните качества като гласове, като певици, като музиканти и как са работили заедно в тези дни. Призна, че не само ги е учила с нейния феноменален певчески и артистичен опит, но е получила много от тях и е разбрала и много неща за себе си не само като преподавател. След всяко от прекрасните изпълнения на избранничките й Весела Янева, Гонца Богоромова /Република Северна Македония/, Леонора Илиева, Далиборка Люн-Скибински /Република Северна Македония/, Неда Атанасова, Гергана Георгиева и Христина Лазарова, тя правеше и изискваше отново да изпълнят някои детайли от ариите. Дори седна на рояла, за да разпее една от певиците. Беше преценила, че е необходимо. И още нещо, на пръв поглед не толкова музикантско, спря са на детайлите как се произнасят в текста италианските думи – какво да е Т-то и как да звучи двойното L, така характерни не само за оперния език. Все пак трябва да са готови и за италианската сцена, така ревнива и пунктуална към оперното изпълнение.

Публиката в Археологическия музей, благодарение на Александрина Пендачанска, се запозна безспорно с талантливи млади оперни певици. Тя представи всяка една като талант, като избор в работата за напред. С някои от тях се е срещала и преди. В контакта между тях и нея явно е имало много работа, много отдаденост и споделени неща за последователността и упоритостта на артиста. Всички момичета бяха прекрасни, усещаше се връзката, която са създали заедно с Джиджи и сякаш изпълненията им бяха за нея, а публиката се наслаждаваше на младостта им, на гласовете им, на желанието им да продължат в света на голямата музика. А те са готови за нея и, без да звучи патриотично за кой ли път се уверихме как в нашия регион се раждат невероятни музикални таланти. Въпросът е с техните усилия да имат добрия шанс да завладеят света. Но това е друга тема. Специално искаме да отбележим изключителната Весела Янева, мецосопран, плътен красив глас, рядко срещан. Природата е била щедра, а и тя явно е работлива и амбициозна. Финалът беше отреден за Гонца Богоромова Краловски, красива и много талантлива. Александрина призна, че нейната Лиу от „Турандот“ на Пучини я е разплакала. И я разбрахме, когато чухме изпълнението на младата певица. Заедно с великолепното изпълнение на прекрасната музика на Пучини тя и разказа за силата на любовта, което винаги е ней-голямото вълнение, когато слушаме последната опера на великия композитор.

Естествеността на Джиджи в този концерт – урок – спектакъл беше най-голямото преживяване за всички нас в залата на Археологическия музей в Созопол. Певица с невероятна кариера по света тя завладя всички ни с неподозирания си и за нея талант да насочва младите си колежки към стремежа да усъвършенстват себе си по пътя към голямото изкуство. Дадено е не на всеки. И тук припомняме думи на изключителния Людмил Ангелов пред „въпреки.com”, с когото са свързани с Александрина не само като музиканти, а като почти брат и сестра в предаността си на музиката. „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, сподели преди време изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен пианист, какъвто е той. Това с пълна сила важи и за Джиджи, която споделя и как след часовете работа с младите певици не е заспивала с мисълта как ще продължат на следващия ден. Всяка от певиците получи от ръцете диплом на Аполония за участието си в нейния първи майсторски клас. При връчването им артистичният директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова само каза: „Това е Джиджи!“. Да, това е Джиджи! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Военният реквием на Бритън – повик за помирение след ужаса на войните

„Невероятен е текстът на поета Уилфред Оуен във Военния реквием на Бенджамин Бритън, много ми се иска да бъде разбран, прочетен”, казва Александрина Пендачанска след една от репетициите в зала „България” на забележителното произведение на един от най-големите композитори на 20-ти век. Личност, космополитна, нетрадиционна с не лека съдба като житейски път, с изстрадано творчество и трудно възприет в родната си Англия заради различността си – това е великият Бритън.

А Александрина сбъдва мечтата си в София да бъде изпълнен Военният реквием на Бритън и тя в сопрановата партия. Заедно с нея над 220 музиканти от Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на БНР, Хоровата капела “Светослав Обретенов”, Смесения хор на БНР и Детския радиохор ще изпълнят „Военен реквием” в Деня на Европа 9 май 2017 г. от 19,30 ч. в зала “България. Диригент на мащабната продукция ще е Росен Гергов, а солисти са и Александрина, и младият английски тенор Магнус Уокър, и немският баритон Карстен Мевес.

Произведение, което копнее и говори за мир. Първият досег с Реквиема на Александрина беше в Москва преди три години с Лондонската филхармония под диригентството на Владимир Юровски време на фестивала на ��мето Мстислав Ростропович, организиран от неговата и на Галина Вишневская дъщеря Олга Ростропович. Произведението е написано от Бритън в началото на 60-те години с идеята за помирение и с идеята да включи в солистичния състав певци от воюващите страни през Втората световна война в знак на помирение. Така и става - солисти са руското сопрано Галина Вишневская, английският тенор Питър Пиарс /дългогодишният партньор на композитора/ и германецът, един от най-ярките баритони на 20-ти век Дитер Фишер -Дискау. Премиерата е през февруари 1962 г. в реставрираната катедрала  на Ковънтри, разрушена по време на войната. Първият запис е направен през 1963 г. отново с този солистичен състав. Той е музикалната картина на филма „Реквием за войната”, създаден през 1988 г. и финансиран от BBC с режисьор Дерек Джарман, продуцент Дон Бойд,  в главната роля самият Лорънс Оливие, за когото това е последната роля. За озвучаването на филма е използван първият аудиозапис на реквиема от 1963 г. Записът е реализиран с Лондонски симфоничен оркестър и Бах-хор, под диригентството на самия композитор. Продуцентът е  Decca Records, от където  изискват единствено да звучи този запис, без добавени звукови ефекти или други тракове.

Катедралата в Ковънтри

С днешна дата Александрина Пендачанска споделя, че този концерт в Москва е бил за нея голямо изпитание. Но много й се приискало Военният реквием на Бритън да бъде изпълнен в България. Когато я поканили за концерт от Софийска филхармония тя им предложила да изпълнят тази грандиозна творба. Малко преди началото на сезона тогавашната и.д. директор на филхармониците Светлина Терзиева акцентира, че за концерта с диригент Росен Гергов на 9 май 2017 г. – „Военен реквием” на Бенджамин Бритън, един от най големите композитори на 20- ти век съвместно със Симфоничния оркестър и смесения хор на БНР, участието на НФХ „Светослав Обретенов” и Детския радиохор  са поканени като солисти Александрина Пендачанска, Магнус Уокър и Карстен Мевес. Гениално произведение, написано през 1961 г., когато все още споменът за Втората световна война е жива рана. Творбата не е изпълнявана в България повече от 30 години, когато диригент е бил Иван Маринов с участието на хор „Родина” от Русе с диригент незабравимия Васил Арнаудов.

Наскоро в разговора ни за “въпреки.com” по време на София филм фест с режисьора Тони Палмър той сподели, че именно Бенджамин Бритън го е вдъхновил към избора му преди всичко да се занимава с филми, посветени на музиката и на големите личности в света. „По чудо аз попаднах на световната премиера на Военния реквием на Бенджамин Бритън във възстановената катедрала на Ковънтри. Спомням си, че в края на изпълнението на Военния реквием не просто не можеше да се говори, а нямаше възможността да се говори. Човек оставаше безмълвен. Сега вече зная, че по някакъв начин изпълнението беше смълчаващо. Това беше първият път, когато имах сблъсък с такова нещо. След финала всички стояха сковани, не можеха да ръкопляскат. В катедралата всички бяхме останали с виснали уста и изпълнителите не знаеха какво да правят, защото нямаше аплодисменти. И много интересно - по-късно попитах самия Бритън и той каза, че по някакъв начин е било провал, защото не е имало никакви аплодисменти. Но аз му казах, че ние не можехме да ръкопляскаме, защото бяхме слисани. Когато отидох зад кулисите заедно с двамата диригенти /на хора и оркестъра/, единият реагира, че всичко е брилянтно, а Бритън каза: „Мисля, че идеята беше добра!”. Това е единственото, което е казвал за една от най-важните творби на 20-ти век нейният автор. Това ме шокира, потресе ме и за дълго време не можех да се откъсна.  И не бих искал да кажа, че цялата ми страст идва от този момент, пробуждането. Това беше моментът, в който осъзнах, че това е нещо много важно. Смятам, че музиката е най-красноречивият език, с който разполагаме и надминава думите, както е при Бритън и при Шостакович - музиката описва живота, в който живеем и никой никога не може да го забрави”. Палмър е създател на не един филм за Бритън, включително и на „Ноктюрно” по повод 100 годишнината от рождението на композитора.

Но да се върнем към „Военният реквием”. Композиторът се вдъхновява от английския поет Уилфред Оуен, описал с шокиращ реализъм ужасите в окопите на Първата световна война. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията лежи в песента…има само едно нещо, което един поет може да направи днес: да предупреждава“, се казва в поемата „Днес“ на Оуен. Той загива в окопите на тази война малко преди края й през 1918 година. А Александрина Пендачанска, извън своята бляскава артистична кариера по световните сцени отбелязва, че това е  мисията на артистите да търсят обединение, да търсят еднаквостите между нас, независимо от вяра, пол, убеждения. „Ние сме хора преди всичко, независимо от различията ни – това е вопълът на поета и вопълът на композитора. Оуен е загинал в окопите на Първата световна война и всъщност 100 години има плашещо актуален смисъл неговата поезия, толкова дълъг период без война в Европа и прекалено много с лекота го приемаме за даденост, а изисква всекидневно усилие да се запази”, казва Александрина Пендачанска.

Във „Военен реквием” английските стихове на поета Оуен са съчетани с латинските текстове на Реквиема като образност и всестранност на изказа за болката, тъгата от смъртта, покосила без време живота, особено под ударите на войната. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията е в страданието... Единственото, което поетът може да направи днес, е да предупреждава.“ - това са думи на Уинфред Оуен, чиито военни поеми са вплетени в либретото наред с каноничния литургичен текст на католическата заупокойна меса.

Бенджамин Бритън

Присъствахме на две репетиции в зала „България”, едната по-техническа и генералната. Александрина държеше да знае как звучи в този грандиозен ансамбъл на два оркестъра и три хора. Детският Радиохор е разположен от двете страни на сцената в ложите на първи балкон. На генералната репетиция записа правеше прекрасната ни пианистка и педагог Антонина Бонева, сестра на сестрата на майка й незабравимото сопрано Валери Попова. Извън емоцията в това изпълнение на Военния реквием за Джиджи, както приятелите наричат Александрина Пендачанска тя държи да усети себе си на висотата на тази, наистина божествена музика. Полу на шега, полу с професионално изискване към самата себе си подхвърля като за приятели, че такава мощ на гласа, който да се извиси над този огромен оркестър и грандиозен хор трябват възможностите на Гена Димитрова или Бригит Нилсен. Но Александрина го прави така, че спира дъха и те завладява с вопъла си, с преживяването си. Божествена музика, изпълнена с болка и надежда войната да не случи, а тя уви се случва и е тук до нас. И нашата Европа, в която се е воювало през вековете непрекъснато, един изстрадал континент, но поучил се в такъв ден като 9 май трябва да припомни личната болка на хилядите, загинали по нейните полета, за да не повтори.

Военният реквием, който ще звучи в зала „България”, както при първото си изпълнение със солисти от различни страни ни дава важен знак да отстояваме постигнатия мир, който носи човешко щастие от живеенето в мир. Това са теми, които силно вълнуват Александрина, която е звезда на световните оперни сцени със своите почти 70 роли, но и с пристрастия към камерната и ораториалната музика. Натоварената й професионална кариера по никакъв начин не й пречи винаги да изразява своята гражданска позиция. В един съвсем не топъл ноемврийски ден преди почти четири години на антинацистко шествие в София си помислихме за Александрина, че въпреки страхотната си кариера на оперна прима, не се притесняваше за гласа си в студения ден да изрази позицията си на хуманист и космополит. Срещата с нея, с изкуството й правят света около нас не само по-поносим, но и по-надежден за самите нас като избор и лична ангажираност.

А този Ден на Европа, когато ще прозвучи Военен реквием на Бритън ��е е само празник и фойерверки, а ден за размисъл, за почит и разбиране на собствената ни отговорност към света, в който живеем. Мирът все още не е победил. ≈

Текст: Зелма Алмалех