#филип миланов

[vprki]

Критичен поглед: Танцът на човешките отношения

Най-новият хореографски проект на Филип Миланов включва танцьорите Валери Миленков, Марина Попова и актрисата с балетно образование Василена Винченцо. Името на спектакъла, „Lovecage”, идва от думите на английски за любов и клетка. Написа за „въпреки.com” театроведката и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ Елена Ангелова.

И действително – в разбираема и ко��ерентна логика е разказана една универсална човешка история за грешките и възмездието в човешките отношения, затворени в призмата на любовта; за изневярата и за неизбежната самота, за любовното чувство и за произтичащата от него лекота, за прошката и за възприемането на другия през макар и временното, но окриляващо чувство за заедност. Виждаме трима съвременни и анонимни в присъствието си танцьори, преплитащи своите човешки истории в класически любовен триъгълник между две жени и един мъж. Ситуацията, която се разиграва пред зрителите, е неразрешим конфликт между тримата и като че ли именно изразността на съвременния танц довършва сложните вътрешни състояния и движения на сърцето, които логиката на думите трудно биха могли да направят.

Едно от категоричните качества на хореографа Филип Миланов в работата по „Lovecage” е умението да изгради екип от трима артисти, които безспорно успяват да заявят една и съща естетика на представлението, използвайки единствено сценичното присъствие, партньорската работа помежду си и енергията на изпълнение, която влагат в своето придвижване по сцената. Техният танцово-театрален език на общуване включва разнопосочни изразни средства – разпознаваеми от живота жестове, съвременни танцови техники, които завихрят инерцията на тялото в бързи преходи, сменяйки рязко посоката на движение и позициите на тялото. Това предполага интуитивна изобретателност в използване на потенциала на тялото, приближавайки полето на абстрактния език на танца към конкретиката на драматургичната линия за преходността на човешките взаимоотношения. По този начин постановката съчетава механизмите на физическия, танцовия театър и съвременния танц в една освободена от категоризации ситуация, в която водещ е потенциала на точно тези артисти, в именно създадената за тях хореографска конструкция.

Спектакълът започва, разкривайки минималистичната сценографска среда в пастелни, ненатрапчиви цветове – един удобен диван, разположен в дъното на сцената подсказва, че предстои да видим един свят „зад затворени врати“. Даниела Николчова, авторът на сценографията и костюмите, е избрала максимално близка до реалността естетика, пресъздавайки лесно разпознаваеми от съвременността образи като изчистена визия и усещане за елегантна комфортност в облеклото на танцьорите. Техните сценични костюми са сякаш взети от реалността, поддържайки впечатлението, че гледаме близка до реалността образност. Като че ли още от самото начало на преден план излиза човешката, вместо танцовата история: макар и като цяло в постановката изпълнителите да се придвижват чрез динамични и интензивни комбинации от ту плавни, ту резки движения, на преден план е позиционирано именно тяхното човешко усещане и присъствие; присъщата на човека амалгама от емоции, но структурирана и дисциплинирана през хореографския език. Вероятно скъсената дистанция в пространството на сцена „Дерида“, където зрителите и изпълнителите се намират в непосредствена близост, предопределя търсеното органично присъствие на изпълнителите дори и в тяхната лицева експресия, сякаш лицето и погледа продължават телесното усилие и историята, абстрактно разказана през тялото.

В „Lovecage” танцьорите развиват всекидневни ситуации с движения на границата между танца и физическия театър, които още от самото начало балансират в дистанция от битовото изобразяване на ежедневния живот, пазейки се от наподобяването на житейски буквализъм. Още от първата сцена виждаме как танцьорите един по един се свличат в бавен ритъм през дивана, сякаш телата им натежават от гравитацията и се преобръщат на забавен каданс в сумрак, предвещаващ мистериозна завръзка. Първите сцени между Марина Попова и Валери Миленков (които условно можем да определим като „двойката“) пресъздават синхронизиран, ритмичен, безусловно партньорски танц, в който като че ли движенията на единия довършват мисълта на другия. Единствено звуковата среда (автор Станислав Генадиев) подсказва, че тази хармония между двамата е заредена с напрежение, подобно на тиктакаща бомба. Индустриалните звуци, изпълващи сцената с усещане за високо напрежение пораждат мрачно предчувствие, което се изпарява напълно от появата на Василена Винченцо (която изпълнява ролята на „другата жена“). В дуета ѝ с Валери Миленков като в контраст с предишната сцена виждаме нежността, невинността и чистотата, усещането за начало, с която тя му предлага, като че ли нова възможност за живот, за промяна, за сбъдване.

Умението на автора на концепцията, Филип Миланов, е именно в пресъздаването на човешки отношения чрез окрупнен жест, хармонично вплетени според потенциала на танцьорите, в хореографията. Дуетът между Винченцо и Миленков започва от простичкия жест на подаване на ръка за запознанство, но се разгръща и прелива, до ясното положение на вече съществуваща зависимост между тях, която е в конфликт с предварително съществуващата ситуация.

Елегантността на танцьорите, изобретателността на хореографията и промените в звуковата среда, която присъства като още един сетивен пласт в историята, предпазват постановката от умозрителност и банализиране. Всяка следваща сцена е изненада, неочаквано събитие за публиката, в което изпълнителите редуват епизоди на драматичното с премерен хумор. Като една от най-запомнящите се сцени, бих отличила, дуета между Миленков и Винченцо, където ги виждаме облечени в почти абсурдни костюми – той е в черно-бяло трико на черти, а тя – също в дълго плътно трико, наподобяващо Капитан Америка. Разбира се, това е една фантазия-сън, която сякаш се развива повече във въображението, отколкото в реалността. Предизвиквайки усмивки сред зрителите заради хиперболизираната веселост, всъщност, това е образ на доведената до крайност фантазия, която още повече контрастира със застиналата в неподвижност (като в спомен) фигура на облечената в черно Марина Попова. Докато тя слуша нежната мелодия, напомняща „Time to say goodbye” на Андреа Бочели на сцената виждаме две напълно противоположни ситуации – веселата игра между влюбени и самотата на изоставената. Въпреки, че така противопоставени, тези отношения изглеждат по-скоро драматични, в следващата сцена Филип Миланов избира да надгради света на забавлението и удоволствието в още един фантазен свят (сън). В него виждаме двете изпълнителки, облечени еднакво в кукленски рокли, танцуващи в синхрон заедно с мъжа в неговата сбъдната фантазия, където би могъл да има и двете. Тази сцена определено приковава зрителското внимание – интерактивна, но без да преминава границата на добрия вкус, тя освобождава и окуражава търсенето на повече лекота и забавление – нещо, което вероятно е липсвало на протагониста в предходната му връзка. Тези две сцени биха могли да се възприемат като две прожекции – първата – в съзнанието на жената, и втората – в съзнанието на мъжа.

В края на историята, обаче, ролите отново се разменят или по-скоро, се връщат в първоначалната позиция, но вече трансформирани. Във финалния, виртуозно изпълнен дует между Марина Попова и Валери Миленков виждаме тяхната партньорска работа в засилена динамика и търсено в хореографията усещане за следване на другия. Взаимност, трансформация, катарзис произлизат от последния дует, отново разположен в контраст заедно на сцената със самотната фигура на „другата жена“ (Винченцо), която този път е на мястото където Марина Попова слушаше мелодията. В този финал, както в музиката, така и в логиката на движение, се разбира, че тази промяна е за постоянно – с нея се слага точка на отношенията между тримата, без да се търси възмездие.

Необичайна за българската танцова сцена, тази постановка се нарежда сред постиженията на хореографа Филип Миланов поради няколко причини. Освен споменатия по-горе безспорен успех по отношение на кастинга, е важно да се спомене актуалността на темата и увереността, с която екипа взима решения по отношение на преливането на границите между съвременния танц, физическия и танцовия театър. Въпреки рисковия (поради буквализъм) момент с изразяване на сложността между човешките отношения през танц, екипът се справя благодарение на следване на единна логика на сценично поведение; партньорска работа, конкретика и яснота на всеки един от изпълнителите в надграждащия се интензитет от построени сцени. Зрителският интерес по време на трите премиери от края на юни и началото на юли подсказва, че вероятно предстои дълъг живот за „Lovecage” и след предстоящия му гастрол в Ниш, Сърбия, където е поканен. Тази силна заявка събужда любопитството към предстоящото развитие на хореографа и на изпълнителите, които показват своята творческа зрялост и умение, както да задържат зрителското внимание, така и да проведат своята актуална гледна точка в съзвучие със съвременните тенденции на все по-бързо развиващото се изкуство на съвременния танц, физическия и танцовия театър.

Текст: Елена Ангелова

Снимки: Архив на спектакъла

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тялото като храм за танца

„Танцът не се основава на окото, както изобразителното изкуство, а най-вече на едно шесто сетиво, на усещането за тяло, дори и окото да е сетивният посредник за въздействието на танца“, казва немският танцов критик Ханс Бранденбург преди век, цитиран от Ангелина Георгиева, главен редактор на годишното издание „Списание за танц” в увода към неговия втори брой.

Фокусна тема на броя е срещата на танца с другите изкуства. Именно интензивното „усещане за тяло“ и за неговия потенциал за движение различава танца от другите изкуства, но и особено ги привлича. Още от средата на 19 век движението в танца започва да провокира живописта, пластичните изкуства и прохождащата фотография. Те търсят нови изразни средства, за да го пресъздадат на статичното платно, в твърдия материал на скулптурата или на застиналата снимка, като този процес води до тяхното обновяване. Целият 20 век е белязан от активно взаимопроникване между изкуствата. Хореографията, танцът и пърформансът навлязоха и в контекста на големите музеи и биеналета за визуални изкуства по света, се отбелязва в увода към броя. А то�� е наистина много богат – със статии, анализи, интервюта, мнения на наши и световни личности в областта на танца. Тялото като инструмент, но и като храм на танца, който е и емоция, и мисъл, а и начин на изразяване и послание към света и човека. Всичко това е разгледано в списанието и от аналитична, но и от образователна гледна точка – дори и в исторически контекст. Затова списанието има не само актуален, но и енциклопедичен контекст.

„Списание за танц” е единственото българско издание, посветено на изкуството на танца и танцовата култура. То излиза веднъж годишно и чрез съчетание от думи и богато визуално съдържание разказва за настоящето, миналото и предлага поглед към бъдещето на балета, съвременния танц и любителската танцова култура в България и Европа. „Броят беше замислен и до голяма степен подготвен преди пандемията от вируса COVID-19. Тя хвърли света в несигурност, а културният живот застина. Изправени пред неизвестността на бъдещето, можем да сме уверени в едно – потребност от танц и от това той да ни свързва ще остане. Може би под нови форми, с нов импулс, с нови основания, с ново осъзнаване за неговата свобода.”, споделя главният редактор Ангелина Георгиева. Списанието продължава да изпълнява своята мисия да създава споделено пространство между професионалистите в областта на танца и да гради връзки с неговите публики. Целта му е да отразява многообразието от идеи и практики и всеки път наново да осмисля ролята на танца като част от изкуствата, културата и живота, добавят от редакционния колектив.

За корица е ползван кадър от пърформанса „Агрегат" на румънската хореографка Александра Пиричи от представянето му по време на изложение за съвременно изкуство „Арт Баз��л" през 2019 г., заснет от Andrei Dinu. Цялостният графичен дизайн на изданието е на Теодора Симова („Луноход Студио")"

Корицата на броя е от новите събития в тази тенденция – пърформансът „Агрегат“ на румънската хореографка Александра Пиричи, представен на престижното изложение за съвременно изкуство „Арт Базел“ през 2019 година. В него шейсет изпълнители се носят в обособеното бяло пространство като ято сред потока от посетители. Те пресъздават звука на океана или песента на птица от изчезващ вид, в жест и поза въплъщават поредица от произведения – от египетски фрески, през скулптурата „Давид“ на Микеланджело, до песни и танци на поп-певицата Риана... Този пейзаж с фрагменти от природни и културни феномени подтиква да си представим човешката общност като едно живо тяло, изтъкано от споделена сетивна и културна памет. Но как проникването на хореографията и движението в институциите за визуални изкуства ги променя? И още – защо и модни дизайнери все повече използват перформативни подходи и танц при представяне на своите колекции? Дали няма нещо общо между стила на танцуване и стила на писане? Темата на броя е посветена на тези въпроси, огледани от изявени български и чуждестранни автори.

Мила Искренова - снимка Стефан Джамбазов

Броят започва с желанието да бъде отбелязан 60-годишният юбилей на Мила Искренова, който беше в началото на 2020 г. /6 февруари/. Тя не само допринася за развитието на българския танц през последните десетилетия, но и оказва влияние върху няколко поколения изпълнители. От списанието са се обърнали към Мила Искренова с поканата да отговори на един своеобразен хореографски лексикон, през който се разбира повече за нейния подход към танца. Ето част от това, което отговаря: „За всеки танцьор и хореограф тялото е инструмент. В по-широк смисъл за всички нас то е „инструмент на съдбата”. Ние сме „осъдени” на нашите тела и през/чрез тях преживяваме сетивния свят. Тялото е израз на земното ни пребиваване, съд на духа, негов храм. Тялото ни дава безкрайната възможност да се изразяваме, а танцът довежда тази възможност до абсолют. Победите, удоволствията, наказанията и възмездията, радостта и страданието, покрусата и екстаза се осъществяват във и чрез него. Моят стремеж е да превърна тялото в поетичен знак, в нещо отвъд самото него, в многосказателен образ, стремящ се към вечност.” Близки сподвижници в творческия път на Мила Искренова ни разкриват различни страни на артистичната ѝ природа – Владимир Петков, Георги Арнаудов, Елисавета Груева и Ангелина Гаврилова.

В рубриката „Антологии“ се представя за първи път на български език есета на един от пионерите на интердисциплинарността в танца на 20 век – Мърс Кънингам. И още: Мария Русанова разказва за историята на Международния балетен конкурс във Варна и защо е важно той да продължи да съществува; Артистът Иво Димчев в интервю на Стефан А. Щерев; Как европейската мрежа „Life Long Burning” работи за устойчивостта на съвременната танцова сцена – интервю на Ина Дублекова с Рио Рютцингер от danceWEB – Виена и статия на Ангелина Георгиева за инициираните от мрежата международни хореографски срещи Choreographic Convention. В рубриката „Профили” е представен Калоян Бояджиев, балетмайстор на Норвежкия национален балет, в разговор с Мария Русанова.

София Цуцакова - ��бенанти - снимка Стефан Н. Щерев

В „Нови лица на танцовата сцена” Елена Ангелова представя Филип Миланов, Марион Дърова и солист - балерината в Софийската опера и балет София Цуцакова – Абенанти. Публикуван е и разговор по време на пандемия на Мира Тодорова с влиятелния шведски танцов теоретик и артист Мортен Шпонгберг за „Съвременното като граматика на възприятията”. В какво немският артист Марко Донарума вижда потенциала на използването на изкуствен интелект и нови технологии в контекста на хореографията и пърформанса – интервю на Венелин Шурелов в рубриката “Перспективи”. Ина Дублекова разказва за бума на кей-поп индустрията, достигнала и България. А Ангелина Георгиева пише за началото на модерния танц в България. И това не е всичко, но най-добре е всеки да си вземе списанието и да го прочете. Най-удобният начин за сдобиване с изданието е като се посети сайта на „Списание за танц“ на dancemag.eu и да бъде последван във Фейсбук и Инстаграм (@dancemageu). „Списание за танц“ e инициирано от фестивал „Антистатик“ в рамките на европейския проект „Life Long Burning”, финансиран от Програма „Творческа Европа“ на ЕС. Реализира се от „Брейн Стор Проджект“ и „Номад Денс Академи България“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ и със спонсорството на магазин „Гришко“. ≈

[vprki]

До��ринка Табакова: Композирането ме намери

„Признавам, че не съм много запозната със случващото се в България, но много се притеснявам за това какво става с оркестъра на Националното радио. Притеснявам се за колеги, с които съм работила и, които толкова уважавам и знам колко много дават от себе си“. Споделя за „въпреки.com“ композиторката Добринка Табакова, музикантка със световна кариера и призната за един от най-авторитетните автори в музиката.

А тя продължава: „А и ние като музиканти от седем годишни, а и по-малки от пет годишни си посвещаваме живота на едно изкуство, за което след това някой да каже: „Не сте ��и толкова важни!“. А ние да знаем защо го правим и защо премълчаваме много неща. Проблемът, за съжаление, не е единствено само в България. В момента тече и голяма дискусия в Англия по този въпрос, специално за оркестрите. Не мога да се изкажа нито позитивно, нито негативно – гледам да съм оптимист и да подкрепям колегите си, защото от тях получавам толкова много. Ето сега с една такава програма такъв чудесен концерт фестивалът също много добре върви досега. Надявам се такива форуми да са фокус към това, което се стремим да направим като професия и да привличаме хора“.

Разговаряме с нея в зала „България“ по време на генералната репетиция на ансамбъл „Софийски солисти“ под диригентството на маестро Пламен Джуров малко преди концерта им на 49-ия Международен фестивал „Софийски музикални седмици“

със забележителна програма и страхотни солисти:

Луиджи Бокерини – Интродукция и фанданго за китара и струнен оркестър, солист Георги Василев; Добринка Табакова – Концерт за виолончело и струнни, солист Атанас Кръстев; Астор Пиацола – концерт за китара, акордеон и струнни със солисти Георги Василев и Красимир Щерев; Едвард Григ – Квартет опус 27. На пресконференцията преди откриването на фестивала през май Пламен Джуров не беше сигурен дали Добринка Табакова ще успее да дойде на концерта. Но тя успя и в кратките паузи на репетицията с малки прекъсвания си приказвахме с нея, а и имахме и шанса да я видим в реакциите ѝ по време на репетицията на нейния концерт за виолончело и струнни. Той е написан през 2008 година за латвийската челистка Кристина Блауман, премиерата е на Амстердамското чело биенале с Амстердам Симфониета. За първи път е изпълнен в България преди година и половина в Пловдив, както припомни Табакова със солистка самата Блауман.

Георги Василев и Красимир Щерев на репетицията за концерта в зала “България”

Наблюдавахме композиторката по време на репетицията на концерта й. Беше седнала на средните редове в празната зала. Не спираше изпълнението и само между частите, когато маестро Джуров се обръщаше към нея, тя отиваше към сцената даваше не толкова съвети или инструкции, а споделяше своите усещания и разбирания за изпълнението и интерпретацията на Атанас Кръстев и оркестъра с деликатност, уважение и обич към изпълнителите. После сподели: „Концерт за чело и струнни в три части – първата се нарича „Бурна“, ��тората „Копнеж“, и третата „Сияеща“.

Много бързо Атанас Кръстев се подготви.

Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. За първи път концертът се свири в България, в Пловдив, преди година и половина, а в София ще е за първи път. В Пловдив го свири латвийската челистка, за която е писан - Кристина Блауман. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек /Той е от фамилия челисти, син на проф. Анатоли Кръстев, разговора ни с него може да прочетете тук и брат на Калина Кръстена – Тийкър – б.а./ . Много съм доволна от репетицията. В зала „България“ нямам много опит за чело концерти, предимно съм била на цигулкови концерти. Току-що говорихме, че е трудна зала за солови чело концерти и Дворжак, и Чайковски /Рококо вариации за виолончело – б.а./. Може би, защото е толкова „дървена“ и попива някои от обертоновете. Не знам, но не е лесна за чело. Първо, защото концертът е труден физически и технически концертът, и плюс и залата те карат още повече да даваш. Ще е едно физическо и музикално изпитание – надявам се хубаво преживяване“. А малко по-късно, буквално минути преди концерта на среща с журналисти и почитатели Атанас Кръстев сподели: „Няма значение колко е трудно произведението, както каза Добринка, това е един много уморителен концерт. Обаче, когато в процеса на работа се упражнявах и го учех и се запознавах с музиката, всеки път загубвах представа за времето. Изведнъж се стъмва и аз продължавам да свиря и дори не съм разбрал кога е минало това време, защото това е една толкова прекрасна и гениална музика. От все сърце го казвам, че не случайно, че тя е използвана във филми, защото чувствата, които предава са страшно ясни и страшно силни. Беше ми лесно да се потопя в това какво изразява този концерт. За мен е огромна чест да го изпълня за първи път на софийска сцена тази вечер“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев

Концертът се превръща в класика на 21-ви век

и е изпълняван от челисти в цял свят. Произведението привлича с емоционалното си въздействие, чиста структура и виртуозно предизвикателство. Части от концерта са използвани във филми, като най-известни са последните два филма на знаменития френски режисьор Жан - Люк Годар и двата наградени в Кан „Сбогом на езика“ /2014/, “Le livre d’image” /2018/. Концертът става популярен сред водещи съвременни хореографи и танцови трупи – Танцова компания, Сидни /2016/, Американски балетен театър, Регенсбургския театър в настоящия сезон. През 2015 година Филип Миланов и Антони Мидълтън правят постановка в балет „Арабеск“.

Разбира се, този наш разговор с Добринка Табакова не е съсредоточен само към концерта, а към всичко свързано с нея и не само музиката. Малко накъсан разговор от репетицията на „Софийски солисти“ под ръководството на маестро Пламен Джуров, преживяване не по-малко вълнуващо от самия концерт заради процеса, в който се сътворява финала за пред публиката. Питаме я какво е специално за нея в музиката. „За мен е важно да се комуникира и да има диалог и разбирателство между слушатели и сцена. Израснала съм в семейство на научни работници, които са уважавали музиката. Тяхната обич към музиката е това, което ме запали. Затова винаги връзката между сцената и аудиторията за мен е водеща и се радвам, че вече в 21-ви век този диалог е значително по-силен, отколкото като започнах като композитор преди 20-25 години. От съвсем мъничка!“. В предишни свои интервюта тя подчертава, че не приема термина „съвременна музика“, а „безвременна“. Защо? „Безвременна и жива музика. Съвременна музика – няма никакъв проблем, но най-важното е, че

тя се твори в момента от живи композитори и е свързана с времето,

в което живеем, пропито с енергията, с проблемите, които имаме. Социалните проблеми, националистични, най-различни – това по някакъв начин се вплита в музиката. Това, според мен е хубаво. Публиката да чувства, че има този диалог на сцената не само естетически и професионален, но и човешки, социален.

Безвременна музика е нещо, което говори на човечеството – по същия начин, както се вълнуваме, когато слушаме Бах вече толкова векове, след като той е писал. Вълнуват ни същите неща. Това е безвременна музика. Другите са скъсаните дънки. Добре са засега, а след петдесет години кой ще ги оцени! Това е за мен и в културата, и в модата, във всичко естетически безвременното, което ни свързва с хора от други векове“.

Цитираме ѝ авторитети, които твърдят, че изкуството в различните му жанрове „изостава“ от случващото се в света като проблеми като вълнения, не успява като че ли да реагира бързо на промените, които ни съпътстват всеки ден. А според нея „за всяко едно изкуство да си в крачка с времето е различно от това да си точно в това какво е модното, каква е тенденцията и, което се случва в момента. Защото в изкуството дълбоките неща ги осмисляме по малко по-различен начин, може би по-бавен, наистина. Няма нужда да сме в крачка точно със секундата на времето, но има едно вълнение и едно безпокойство в сегашното време, което се пропива в изкуството. Не е необходимо да е толкова директно казано с всички политически неща, които се поставят. Но общото чувство на хората в момента е еднакво – притесняваме се за екологията, за социални проблеми, притеснени сме и в същото време това, което търсим в определени събития е разбирателство. Това е работата на твореца да е вид мехлем, но и в същото време да покаже мненията, което всеки един от нас усеща. Но вече е различно дали ще си в стъпка точно с времето, с пулса. Това е различното, което прави музиката безвременна, а не модна“.

Пламен Джуров и Добринка Табакова

Продължаваме темата с конкретните ѝ преживявания от току-що приключилия на 12 юни Истанбулски музикален фестивал под надслов „Семейни връзки“. „Първото ми впечатление от фестивала беше от организацията и до каква степен те са абсолютно включени в това какво става в света по всякакви най-високи сцени. Ходят на холандския фестивал, взимат идеи, колаборират.

Забележително са в крачка с времето,

много са заинтересовани, много са съсредоточени и в същото време с голяма чувствителност към проблемите, които имат в страната. Фокусът на този фестивал беше семейството. С това те също се опитват да привлекат публиката и правят събития, с които да заинтригуват по-млада публика. Организаторите ми споделиха, че посещаемостта е около 95-98% на техните фестивали, което е огромно. Вярно мащабите там са големи – това е 17 милионен град. Но все пак, залите са големи, не са малки камерни зали, а са за 2-3 хиляди души и всичко е препълнено. Фокусът и интересът, който има в Истанбул е към фолклорна и на премесване на националните музики. Бях на много интересен концерт в знаменития „Капълъчаршъ“ , големия покрит пазар, където имаше и българско участие – Нешко Нешев акордеонист, имаше музика от Сърбия, Македония, България, Гърция, Турция. Всичко бяха премесили в едно цялостно преживяване, което беше едно от най-успешните събития. Разбира се и в концерта, в който аз участвах /концерт за две пиана и ударни в изпълнение на Амстердамската Симфониета и солисти, който беше в църквата „Света Ирина“, забележителна църква и пак огромен интерес, много хора. Много бях впечатлена и си личи, че фестивалът иска да даде и да ��овдигне духа на хората в Турция, които имат по-европейски поглед към нещата“.

Още през 2015 година специалистите определят Добринка Табакова сред 10-те съвременни композитори, които променят света на класическата музика. А тя с усмивка казва не само по този повод: „Композирането ме намери, не съм го търсила специално. От импровизация тръгна – исках да изразявам нещо. Почнаха уроци по пиано и вече имах техника, с която да изразя тези неща. След това започнах и да ги записвам. Бях на 11 години, когато се преместихме в Лондон и там започнах и формално да уча композиция. Не знам – стана!“. И признава, че ако е имала някакъв шанс, който е предопределил съдбата ѝ това са нейните родители, които са я разбирали и подкрепяли в избора ѝ. За себе си като композитор споделя, че започва от формата, от структурата към едно произведение и дава пример с концерта си за виолончело. „Беше ми съвсем ясно каква искам да е втората част, идеята, знаех какво искам да направя. Всъщност произведението се „разплете“ от втората част. Различно е, но обикновено

структура и заглавие са първите импулси.

Вътрешното усещане си е винаги там. Но не мога да кажа по какъв начин ще го впрегна или канализирам в произведението. То си е винаги там, но трябва да го намеря, затова казвам, че формата е важна, защото вдъхновението е навсякъде, но трябва да знаеш по какъв начин да го структурираш. Визуалното е едно от нещата. Хора са ми казвали, че музиката ми им предава някакви картини. И на мен много неща ми предават картини, тази синестезия /от гр., смесено възприятие, например в музика и цветове/, която много композитори като Александър Скрябин и други. Бих се сложила в тази група от композитори, които виждат цветове като чуят ноти. Но не мога да кажа, че това е акцентът върху всичко, защото е толкова незнайно нещо за мен музиката. Точно какво прави. Дано никога не разбера! “.

Продължаваме разговора ни с Добринка Табакова вече във фоайето на зала България“, защото на сцената „Софийски солисти“ репетират финално Григ. Почти през цялото време на записа ни с нея звучи музика и то великолепна музика в прекрасното изпълнение на знаменития ни ансамбъл със знаменити солисти. Преживяване, което имаше своята кулминация на самия концерт малко след репетицията. Слушахме всичко на два пъти за к��атък отрязък време, но си заслужаваше. На този фон споделеното от Добринка Табакова звучи съкровено и силно за музиката като духовно постижение и емоционално лично усещане на талантливата композиторка. А тя споделя музикалните си пристрастия към съвременните автори, в чийто авторитетен списък е и тя, макар и толкова млада. „Любим композитор ми е Гия Канчели, определено и като човек, и като композитор. Третата му симф��ния беше първото му произведение, което чух. Гидон Кремер е изпълнителят, който запозна света с него и с много от произведенията на София Губайдулина, на Арво Пярт и на Леонид Десятников, друг мой любим композитор, който е направил на Пиецола „Четирите сезона“. Десятников ги аранжира и вдига Пиацола, според мен, на едно още по-високо ниво, защото за мен в него има много фолклористика в музиката му. Но това, което прави Десятников с този аранжимент е едно друго ниво“. За себе си признава, че използва фолклора като усещане, като чувство, „но внимавам да не е взет мотив от фолклора, да не го пренасям. В сегашно време, когато толкова пътуваме и толкова много имаме достъп до истинската народна музика, трябва да се потрудим като композитори да си ги пречупваме тези неща през нас. Различно е било през 20-ти век, когато не се е пътувало толкова. Начинът да се запази тази музика е било да я цитират директно, но сега е друго време. Смятам, че трябва да бъде пречупена, а не директно взета“.

Питаме какви са отстрани, доколкото с днешните комуникации може да се каже така, са впечатленията от българската музика и българските музиканти. „Имам добро приятелство с

композитори като Георги Арнаудов и Петър Дундаков.

Композитори, които се знаят извън България и имат толкова широко познание и работят в различни жанрове. Знае се, че правят българска музика, но в същото време е и международна – много интересна и впечатляваща за изпълнителите по цял свят. Все повече се радвам, че има ансамбли, които правят старинна музика. За мен е важна тази чувствителност към различните времена. Да, те я свирят на стари инструменти, но чувствителността към всяко едно време обогатява бъдещето на културата. Цигуларката Зефира Вълева точно обогатява сцената и познанията и финеса, с който човек оценява музиката. Много се радвам, че има толкова много българи, които са първи цигулки на водещи оркестри в света“. Заедно се смеем на думите на Веско Ешкенази, който преди време каза за „въпреки.com“, че са толкова много българските концертмайстори и водачи на групи по света, но няма да могат да направят оркестър, защото всеки ще иска да е първа цигулка. Това, разбира се, е в ра��ките на шегата…но и не съвсем.

За себе си признава, че времето ѝ е разграфено, всичко е на часове, дни, минути. В момента пише произведение за ББС, което през декември ще има премиера с концертния оркестър, с който работи като резидентен композитор. „Завърших в момента резиденцията си в катедралата в Труро в Корнуол в Англия, записахме диск, който ще излезе в края на годината или началото на следващата – хорова музика и оркестър. Пиша и за хорове.

Имам много за писане.

Гледам да не мисля…“. С диригента Кристиян Ярви, който е гостувал в България са направили няколко програми от октомври м.г. досега – април-май с нейни произведения в Лайпциг.

Интересно ни как е привлечена като резидент – композитор към такива елитни музикални състави. „Обикновено е един човек или някой от оркестъра, който е чул произведение и след това искат да работим заедно. Често са и артистичните директори на тези оркестри като в Амстердамската Симфониета – имат забележителен артистичен директор, който търси как да направи интересна добра програма. От BBC се свързаха с мене от директорско ниво и се запознах с техния мениджър, който е много, много симпатичен човек. Всичко от тези големи неща става между двама души – как ще протече разговорът и как ще се харесате, какво ще си кажете и оттам вече се гради“. За конкретната си работа споделя, че винаги работи за определен солист, определен оркестър, защото е важно да си го представи как ще е на сцената произведението. „Например за Максим Рисанов /виолист и диригент, смятан за наследник на Юрий Башмет – б.а./който е свирил тук съм писала доста и сега за Амстердамската Симфониета двоен концерт за пиано за двама млади холандци Артур и Лукас Юсен“. Сюита за виола, клавесин и струнни на Добринка Табакова със солист Максим Рисанов е включена в авторския ѝ диск, издаден от ЕСМ на композиторката, номиниран за наградата Грами 2013 година в категорията класически албум.

Успяваме в този наш разговор на части, прекъсван от прекрасна музика да я попитаме какво прави в малкото си, както разбираме, свободно време. „Когато имам свободно време, обикновено съм някъде на път и гледам да попивам от културата на това място, обичам да чета. Сега взех на Таня Шахова „Германката“. Чета, чета и…“. На срещата с нея малко преди концерта и малко след репетицията я попитаха за статистиките, популярни не само във Велико��ритания за съотношението мъже – жени предимно като композиторки и диригентки в сравнение с колегите им. Добринка Табакова е категорична, че не иска да е част от статистиката: „Важно е да има някаква подкрепа, но от друга страна не искаш да си там заради статистиката, а

искаш да си сериозен професионалист,

който си е извоювал мястото и си е доказал, че има защо да е на тази сцена“. А Пламен Джуров се присъедини към разговора като каза, че те като мъжки състав оценяват женската чувствителност, която винаги крие изненади…Забавно, но и специална оценка беше казаното от маестрото. След минути започна концертът, може би най-силният от многообразната програма на 49-ия фестивал „Софийски музикални седмици“ с акцент към младите в сътрудничество с НМА „Панчо Владигеров“ и Софийска филхармония. А съвсем скоро ни предстои нова среща с музиката на Добринка Табакова. На 28 септември на откриването на сезона на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на маестро Марк Кадин ще бъде изпълнена нейната „Орфеева комета“. Произведение, посветено на 50 годишнината на Еврорадио, поръчка и откупка на EBU. Беше изпълнено за първи път през ноември м.г. в Лондон под диригентството на Андреас Вилднер и излъчено по БНР. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скрити и открити букви шестват из София

Нашите букви са в центъра на вниманието на обществото ни в тези празнични дни. Рисуват ги, изработват ги, изговарят ги, изпяват ги, изчитат ги… Спомняме си преди доста време в ученическите ни години как ги носехме на манифестации. Сега обаче отново те придобиват материален смисъл и то от гледна точка на изкуството.

В началото на годината артинсталация на Валентин Шурелов с българските букви в Брюксел, която продължава все още, отбеляза началото на българското европредседателство. А сега по случай 24 май буквите ни отново бяха интерпретирани като обект на изкуството. През седмицата азбуката ни на постери се появи и на оградата на полското посолство в София. Това стана на изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа”, резултат на мащабен проект, иницииран от Международното триенале на сценичния плакат в София и посветен на българската азбука. Участвали са изявени майстори на плаката (27 чуждестранни и 3 българи) от 20 страни в реализацията на проектите на 30 български букви. Koлекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа” е представена в Мадрид, ��ариж – в рамките на Европейския салон на изкуствата, Ню Йорк, Музея на печата – Токио, в ЮНЕСКО – Париж, Международното биенале на плаката (Колорадо, САЩ), Музея на плаката в Лахти и Финландия.

За Ярослав Годун, Божидар Йонов и посланик Кшищоф Краевски изпълнението на учениците от Националното музикално училище „Любомир Пипков” при откриването на изложбата на оградата на полското посолство беше приятна изненада

Не е случайно, че точно на оградата на Полското посолство бяха експонирани тези букви. Известно е отношението на членовете на мисията към българския език и към нас българите. Н. Пр. посланик Кшищоф Краевски знае прекрасно български език, както и Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София. Те бяха на откриването на изложбата на оградата заедно с проф. Божидар Йонов, един от основните организатори на Международното триенале на сценичния плакат. Колкото до отношението на полската мисия към езика ни, не можем да не споменем техните клипове преди време с рецитации на членовете на посолството на български език по повод празниците ни 3 март и 24 май. При това в един от клиповете облечени в народни носии от различните области в България. А тази година четоха на български език по БНР прогнозата за времето. Така че полските жестове на приятелство и съпричастност към нашата култура и език не са от днес. И само да припомним речта на български език на един друг поляк – Доналд Туск, председател на Европейския съвет, при откриването на нашето ротационно европредседателство, който отново се позова на българската култура и история. Така че, това отношение на Полша и поляците не е мода или реверанс към домакините, а осъзнато уважение към другата култура.

Стихотворението на Надежда Радулова „Чешмяно” е върху буквата „Ч” и е до чешмите на бившата Централна минерална баня в София, сега Музей за история на София

Едни други букви се появиха тези дни в столицата. Те са под формата на пейки и са по проекта „Скритите букви" на Фондация „Прочети София", който вплита в обща идея поезия, типография и градска среда, и създава нови места за четене. 12 оригинални пейки с формата на буквите от кирилицата (Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я), без графичен аналог в латиницата и гръцката азбука са поставени на различни места в София. Прикрити в центъра на града, пейките очертават и своеобразен маршрут с ��якои от най-интересните и значими имена в съвременната българска поезия, като Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова. При всяка пейка е поставено по едно стихотворение, вдъхновено, посветено или въображаемо, свързано с дадена буква. Според организаторите това е начин да се опознае и литературната история на София като за целта се организират и специални турове.

Председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов връчи на актьора Васил Михайлов Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство

А на самия 24 май в София в театър "Българска армия" Фондация „А’Аскеер” връчи за 28 път своите престижни награди. Тук азбуката ни не е написана, а изиграна с думите, които произнасят актьорите. Много са наградите и не можем да ги изброим сега, само ще отбележим, че обект на внимание са били 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако се включат и сценичните творби, станали обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер”, са 118. А тъй като говорим за български език и букви, не можем да не споменем наградата за съвременна драматургия, която получи  Оля Стоянова за пиесата си „Цветът на дълбоките води“ /постановка на Бойка Велкова в Народен театър „Иван Вазов“/. За първи път, откакто е учредена наградата за драматургия през 2005, се печели за втори път /Оля Стоянова беше удостоена през 2014 г. за пиесата си „Покана за вечеря“, постановка Теа Сугарева в Драматичен театър „София“/. А извън класацията искаме да отбележим изявата на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафо��” от класа на проф. Атанас Атанасов и музикален педагог Петя Диманова, които пяха и играха чудесно. И разбира се, накрая празничният спектакъл завърши по традиция с химна „Върви, народе възродени”, за която даде тон Васил Михайлов, носител на Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство.

Писателката, поетеса и журналистка Оля Стоянова получи за втори път „А��кеер” за съвременна драматургия

И още празници на културата и духовността имаше тези дни в столицата. Започна Международният фестивал „Софийски музикални седмици”. Там също са много събитията - фестивалът включва над 40 концерта на представители от 16 държави. Ще бъдат отбелязани редица годишнини, ще има световни премиери на творби от Айварс Калeeйс, Албена Петрович-Врачанска, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Джем Есен, Дора Драганова, Еремира Читаку, Йовчо Крушев, Йордан Дафов, Йордан Гошев, Стефан Драгостинов, Стоян Бабеков, Филип Павлов, Юли Дамянов. Премиерни за България ще са произведения от Дебюси, Добринка Табакова, Ерих Урбанер, Ернани Агуиар, Йоханес Мария Щауд, Карл Шиске, Лио Тиешан, Мануел Морено Пенейа, Мао Юан, Марко Инджениери, Михаел Публих,  Римски-Корсаков, Нино Рота, Николай Метнер, Саймън Уилс, Саломоне Роси, Сергей Танеев, Тойво Керки, Хендел, Янис Мèдинч. За първи път специално за фестивала обединяват творческите си енергии Марк Кадин и Минчо Минчев, Лиляна Кехайова и Софийска филхармония, Николай Николов и Даниела Дикова, Георги Вълчев и Сузана Клинчарова, „Камерата Орфика НБУ“ и Михаел Публих, Шири Хершковиц и Мила Павлова, Албена Петрович - Врачанска и Старозагорска опера, Атанас  Кръстев и Струнен квартет „Фрош“, Рикардо Авербах и „Симфониета „София“ и други. Така че има много какво да се чуе и види до 27 юни, когато в зала 1 на НДК ще бъде изпълнена грандиозната Осма симфония на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков.

_Проф. Пламен Джуров, председател на фондация 

Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, представи програмата на фестивала тази година_

А като говорим за книги, букви и четене, не можем да не завършим с едно предстоящо събитие. На 29-ти май започва най-голямото пролетно книжно изложение у нас – „Пролетният базар на книгата“. Тази година за първи път той ще се проведе на открито в парка пред Национален дворец на културата. Любимото пролетно събитие и тази година ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки близо 100 български книгоиздатели и книготърговци в парка между булевардите „Фритьоф Нансен” и „Патриарх Евтимий”, пишат организаторите. В рамките на шестте дни на изложението, на специално изградената за целта сцена, както и на различни места в София, ще се проведат над 40 събития – премиери на книги, четения и срещи с български и чуждестранни автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма предстоят десетки срещи с автографи с български писатели и поети. Ще има и специална програма в последните дни на седмицата, насочена основно към детската и младежка аудитория, с която ще бъде отбелязан и Денят на детето. „Пролетният базар на книгата" е част от Календара на културните събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Цената на успеха е и да можеш да отказваш

Актьорът и режисьор Владимир Пенев /на снимката/ бил поканен в някакво риалити шоу. Убеждавали го, че това негово участие ще се забрави за три дни, но му давали толкова пари, колкото той не е виждал никога за свое участие в театър или кино. Но отказал, защото за него по-важно е името. Това той сподели в първата от серията срещи „Цената на успеха” с изявени творци на „Аполония” в Созопол.

Отделен е въпросът за забравата, на която се спря Владо Пенев. За историческата памет, за паметта от събития, които дори не са толкова далеч от нас. Но най-важно все пак е името, което човек си е създал. И за това не може да приеме за разлика от доста други свои колеги парите като компенсация за собствения резил. Всъщност това е цената, за да можеш да кажеш, че се стремиш към истинското изкуство. „Аз съм достоен човек и искам да си прекарам живота достойно. За мен тези думи – чест и достойнство означават нещо. Виждам, че за хората навън тези думи не означават нищо. По простата причина, че за съжаление това, сред което живеем, няма никаква памет. То не помни нищо. Грам памет за вчерашния ден няма. Да не говорим за някаква дълбока историческа памет”, това беше казал Владимир Пенев преди време в разговор за „въпреки.com”.

Пластиките на Павел Койчев в морето могат да се видят и през нощта

И очевидно, че не се отказва от тези свои думи. В някаква степен и премиерната постановка под негова режисура „Class” от Чарлс Еверед, осъществена от Фондация „Аполония” и Театър 199 „Валентин Стойчев” също разглежда темата за компромиса. Вероятно така ще бъде и в следващите участници в „Цената на успеха” – Стефан Командарев, Пламен Джуров и Павел Койчев, който тази година получи наградата „Аполон Токсофорос”. За много неща стана още дума в срещата с Владо Пенев. За участието му в театъра и киното, в сериалите. За това, че при Чехов най-важно е да се четат ремарките. За партньорството в театъра, което е решаващо за успеха или провала. За това, че един спектакъл трябва да е насочен към точно определена публика, а не към публика изобщо и с евтини трикове да се привлича в салоните. Дори и за това, че иска да промени една софийска улица – „Иван Вазов”, където живее и тя да стане своеобразен архитектурен музей на строителството там през годините.

Спектакълът “Ромео и Жулиета” излъчва енергия и красота

Колкото до „Аполония”, безкомпромисните събития продължават. Така беше и с предпремиерата на „Ромео и Жулиета” на балет Арабеск с хореографията на Боряна Сечанова. В разговор с нея за „въпреки.com” я попитахме защо точно този спектакъл. И тя отговори така: „Защото имам двама прекрасни танцьори /Виктория Петрова, Филип Миланов – б.а./, които са точно за тези роли. Винаги съм мислила спектаклите си по хората, за които ги правя. И може би, защото с възрастта вече започвам да мисля, че един такъв тип среща, такава любов е дар да ти се случи в живота. Разбира се и музиката на Прокофиев, но най-вече мисля, че трупата в момента има прекрасни млади хора, които могат да направят този спектакъл. Позволила съм си да направя вътре съкращения, но по-скоро съм се съобразила с това каква идея имам по повод на този спектакъл. Опитала съм се да изтегля една нишка, която ме вълнува в момента. Нишката на хората, които ти помагат, но ти вредят най-много. Обстоятелствата, които възникват в една такава любов и помощта на дойката, която иска да помогне и на падре Лоренцо… Дали заради тях или поради странни стечения на обстоятелствата, но те всъщност са и виновниците за смъртта на Ромео и Жулиета. Това ми е било съображението да направя една компактна партитура, нищо не съм променяла вътре, освен че съм съкратила някои части, защото съм следвала тази своя идея. Разбира се, има боевете между Капулети и Монтеки, няма как, и смъртта на Тибалт…Не съм правила такъв голям спектакъл от доста време”, призна Боряна Сечанова. Сценографията е на Иван Токаджиев, костюмите на Николина Костова-Богданова и репетитор - Олеся Пантикина. А ние очакваме още една безкомпромисна премиера - концерт на 30 август – на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” с диригент Пламен Джуров и с участието на Георги Василев, китара и Красимир Щерев, акордеон. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Боряна Сечанова: Вярвам в мисията на „Арабеск”

„Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!”. Споделя за „въпреки.com” хореографката Боряна Сечанова, директор на забележителната танцова трупа.

И продължава: „Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство  е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би,

пътят на „Арабеск” никак  не е лесен,

защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Откъс от разговора с Боряна Сечанова можете да чуете тук

“Ромео и Жулиета” - снимка Гергана Дамянова, архив на “Арабеск”

Разговаряме с Боряна Сечанова малко преди поредната репетиция на „Ромео и Жулиета” на Сергей Прокофиев, чиято премиера предстои на 30 септември в София, с която ще се открие 50-ият юбилеен сезон на знаменитата ни трупа. Спектакълът е финансиран по Програма "Култура" на Столична община и подкрепен от Министерството на културата. Но преди това е предпремиерният спектакъл на 28 август в Амфитеатъра в Созопол в рамките на „Празниците на изкуствата „ „Аполония”. Но за това малко по-късно. Съсредоточаваме се върху феномена „Арабеск”. „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че

„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Категорично с много любов говори Боряна Сечанова за трупата и нейния екип от млади и много талантливи хора. За себе си споделя, че не я е страх от експерименти, защото когато човек иска да каже нещо, той трябва да го каже. „Най-хубавото е, когато мислим различн�� и в обмена на тази информация на мисли, не бих казала, че са чак експерименти, защото нямаме чак толкова материална възможност да направим истински в областта на културата. Поизостанахме последните 20 години в областта на съвременните изкуства. Но мисля, че имаме дух и все още не са успели да ни сложат клишето на консумативното изкуство така, както е примерно в много области”. През цялото време на разговора ни хореографката говори за танц, за танцьори, така както ни се случвало в срещите с колежката й, силно свързана с трупата, Мила Искренова. „Арабеск” не е просто балетна трупа, а наистина сложен и различен артистичен състав, своего рода институция в съвременната ни култура. Но се връщаме във времето, за да усетим как за Сечанова „Арабеск” става съдбовна част от творческата й биография. Това е взаимно, защото в петдесет - годишнината на трупата хореографката и като директор има и продължава да има своя личностна диря като творец. А тя с вълнение разказва:

„За трупата това е един много солиден куп от време, защото е имала много сложности и въпреки всичко тя оцелява. Най-вече, защото

не е изградена случайно, не е събрана и случайно.

Тя е събрана преди всичко с много любов, с много пожелания. Знаем, че първите изпълнители в тази трупа са Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, по-късно Вера Кирова и много още. Те са били от водещите солисти на балета на Националната опера. Те са искали да правят нещо различно, нещо съвременно, свързано с времето, в което живеят. Така е създадена трупата и така до ден-днешен. Трупа, създадена първо да може да се танцува различно и второ - „Арабеск” е като едно малко семейство, което в годините, когато заедно доказват, че такава трупа може да съществува само, когато има мисия, визия за това, което прави. Знае защо прави тези неща”.

Маргарита Арнаудова

Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. „Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но

с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка.

Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор.”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време, тя каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински. Но тя почина, но беше заложила вече този спектакъл в „Арабеск”. Тя почина 1994 г., а аз 1995 г. направих „Сватба”. Това беше спектакъл, с който трупата хем се забавляваше, хем от друга страна отдаде почит, защото току-що се беше разделила с Маргарита…В трупата имаше едно изключително желание да се направи нещо стойностно, нещо, което да остане. „Сватба” се игра много дълго време. По това време беше директор Калина Богоева, след това Румяна Маркова. Срещнах се отново с трупата 2000 година. Много съм щастлива, защото те ме приеха много радушно от една страна, но от друга страна, няма да забравя Теодора Стефанова, примата на „Арабеск” тогава ми каза: „Пожелавам си ти да заобичаш „Арабеск” така, както обичаш Националната опера!”. Затова искам да кажа, че „Арабеск” са специални артисти!”. Разказва за началото си в „Арабеск” Боряна Сечанова.

Репетиция на “Ромео и Жулиета” - снимка Стефан Джамбазов

Питаме я как подбират танцьорите или те идват. С усмивка тя отговаря: „Много хубав въпрос! И двете. Аз подбирам, но и те идват.

Те идват, за да играят нещо различно,

защото пътят на танцьора е много кратък. Той е не повече от 15-20 години. Особено в последните години „Арабеск” е мястото, където по-бързо ��е сменя и репертоарът. Идват все още, макар и трудно много чужди хореографи. Работата с млади хореографи е нещо много заразително”. В залата на Музикалния театър преди доста г��дини сме гледали трупата на знаменитата Марта Греъм. Всички бяхме запленени от филма на Вим Вендерс „Пина”, посветен на изкуството на голямата Пина Буш и още и още вълнуващи моменти с големи звезди на съвременното изкуство, а излязоха и доста книги с техни изследвания и философията им за танца и човешкото тяло. Част от тях ни ги е представяла в книгите си Мила Искренова. В тази посока Боряна Сечанова допълва, че познаване на написаното е част от тяхната работа, особено когато тръгват да правят нов спектакъл. Много коментират обсъждат. „Не случайно и последните години имаме специални образователни програми. Мила Искренова, Олеся Пантикина работят с тях. Ние сме нарекли този модул „Как да четем танца”. Тоест работим много усилено в тази посока, изнасяме лекции и в Софийския университет, и в училища. Запознаваме по-младите хора, пишещите. Последните лекции в Университета бяха направени за хората, които пишат и за хората, които въвеждат младите хора в изкуството. Запознавахме ги с историята на съвременния танц, с различните хореографи и направления в съвременното изкуство. Това е важно да се знае и „Арабеск” осъзнава своята мисия в тази посока”. А Мила Искренова подготвя с нейни текстове книга по повод юбилея на трупата „50 мига от живота на „Арабеск””.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

Но заедно с Боряна Сечанова се връщаме към предстоящата премиера, а и вече я чакат за репетиция в залата. И все пак – защо „Ромео и Жулиета”? „Защото имам двама прекрасни танцьори / Виктория Петрова, Филип Миланов – б.а./, които са точно за тези роли. Винаги съм мислила спектаклите си по хората, за които ги правя. И може би, защото с възрастта вече започвам да мисля, че един такъв тип среща,

такава любов е дар да ти се случи в живота.

Разбира се и музиката на Прокофиев, но най-вече мисля, че трупата в момента има прекрасни млади хора, които могат да направят този спектакъл. Позволила съм си да направя вътре съкращения, но по-скоро съм се съобразила с това каква идея имам по повод на този спектакъл. Опитала съм се да изтегля една нишка, която ме вълнува в момента. Нишката на хората, които ти помагат, но ти вредят най-много. Обстоятелствата, които възникват в една такава любов и помощта на дойката, която иска да помогне и на падре Лоренцо… Дали заради тях или поради странни стечения на обстоятелствата, но те всъщност са и виновниците за смъртта на Ромео и Жулиета. Това ми е било съображението да направя една компактна партитура, нищо не съм променяла вътре, освен че съм съкратила някои части, защото съм следвала тази своя идея. Разбира се, има боевете между Капулети и Монтеки, няма как, и смъртта на Тибалт…Не съм правила такъв голям спектакъл от доста време”. Сценографията е на Иван Токаджиев, костюми - Николина Костова-Богданова и репетитор - Олеся Пантикина. Боряна Сечанова споделя, че Токаджиев, който познаваме преди всичко като сценограф, следващ класическите форми, което по принцип не е характерно за спектаклите на „Арабеск”, си е останал класик. Но се ограничава в един прекрасен минимализъм, който от една страна създава една среда на този спектакъл, изключително аскетична. „Казвам остана си класик, защото не позволи тази среда да бъде третирана въобще. Остана в епохата, направи прекрасна визия като саркофази, като част от колони. Верона – не съвсем, но остана в класическата визия на сценографията”. В Созопол „Арабеск” подготвя и специална атракция – пространството пред амфитеатър „Аполония” ще бъде арена на улични сцени, фрагменти от спектакъла „Ромео и Жулиета”.

“Пандора” - снимка  Костадин Чернев, архив на „Арабеск”

Заедно с Боряна Сечанова влизаме в репетиционната зала. Звучи музиката на Прокофиев и се завърта почти веднага „битката” на Капулети и Монтеки. Завладяваща е мощта на танцьорите, усеща се сблъсъкът на страстите, на враждите в забележителен танц, сякаш въздухът в репетиционната се нажежава. Оставаме с очакването на вълнуващ спектакъл скоро на сцената на „Аполония”.

С „Ромео и Жулиета” започва юбилейният сезон на „Арабеск”.

Боряна Сечанова разказва, че със сигурност ще има нови спектакли от младежите, както тя ги нарича - Асен Наков, Филип Миланов. Очаква, че ще завърши преговори с голям чужд хореограф, който да дойде в края на сезона, през юни 2018 година, но засега не издава името му и спектакъла, върху който ще работи. Подготвят ретроспектива през целия сезон на най-добрите спектакли, създадени в „Арабеск”. След „Ромео и Жулиета” ще припомнят спектаклите на Маргарита Арнаудова – „Нестинарка” на Марин Големинов, „Болеро” на Морис Равел. Ноември  ще е месец на младите. Тогава ще възстановят спектакъла на Асен Наков „Огледало”, ще излезе новият спектакъл на Асен и Филип Миланов. Ще покажат най-интересните части на печелившите спектакли от конкурсите на името на Маргарита Арнаудова. Декември са обявили като „Арабеск” и класиката -  ще покажат „Кармина Бурана” на Карл Орф, „Вива Ла Класика”, създаден от три малки неща – „Лебедово езеро” на хореографката Ани Донева, „Баядерка” на Татяна Соколова и „Дон Кихот”, един неин фрагмент. Тогава ще бъде и  „Лешникотрошачката” за малките. Януари са обявила като месец на Мила Искренова и нейните спектакли. „Живот и здраве, може би март ще възстановим „Пандора” / камерна опера с хореографски сцени по музика на холандския композитор Пол ван Брюхе и българския композитор Петър Дундаков – б.а./, ще покажем някакви мои фрагменти. Април месец е идеята ми да почнем работа с чуждия хореограф, ще го научите в момента, в който приключим преговорите. Ясно е кой ще е спектакълът, но още водим преговори. През целия този сезон ще имаме една съпътстваща програма, освен спектаклите. Правим голяма изложба от фотографи, които снимат „Арабеск” от години. Изложбата ще се открие през януари в галерия „Средец” в Министерство на културата. Още сме в преговори, но много ни се иска всеки месец БНТ да пуска филми, заснети за „Арабеск”, имат изключителен архив. Мислим да стане един празник целия сезон!”. А репетицията продължава … ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Арабеск”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Интензивност на изпълнението и яснота на идеята във „F63.9“

Любовта е тема, която крие едновременно риск и потенциал. Нейните интерпретации в изкуството са безкрайни и всяко ново докосване е съпътствано от необходимостта от оригинална и сериозна гледна точка към тази толкова изследваната идея. Най-новото представление на Derida Dance Company „F63.9“ приема това предизвикателство и предлага изненадващо и провокиращо преоткриване на любовта. Това пише в рецензия за „въпреки.com” младата театроведка Елена Ангелова.

Още от заглавието си „F63.9“ подсказва, че любовта ще се разглежда като конкретна тема, подлежаща на рационален подход, максимално дистанциран от тенденцията към сантименталност. Всъщност „F63.9“е наименованието на любовта в света на менталните и поведенчески разстройства според класацията на Световната здравна организация.

Този код е сигнал за проблем, нарушено равновесие на нормалното и разтроен баланс на адекватните функции на човешката физиология и психика. В рамките на това определение хореографът Живко Желязков развива своята нова танцова концепция, подкрепен от музиката на Иван Шопов и изпълнението на Стефани Ханджийска и Ясен Попов. Колаборацията между четиримата е резултат от дългогодишно партньорство - Живко Желязков и Иван Шопов работят в тандем от дълги години, докато танцьорите от представлението са завършили Денс Порт Дерида, програмата за професионален тренинг на Дерида Денс Център /за други спектакли на формацията четете във „въпреки.com” тук и тук/.

Първото, което прави впечатление от „F63.9“, е белият цвят, който изпълва пространството - пода, костюмите и стените на залата са бели, създаващи усещането за спокойствие и чистота. В самото начало на представлението, докато зрителите се настаняват, Ясен Попов стои приведен над отворения прозорец и тази органична, непосредствена връзка с външния свят придава нетрадиционно начало на пърформанса и събужда любопитството към следващите действия на изпълнителите. Когато той се изправя на главата му виждаме плътна, прилепнала по главата му синя шапка, която той оправя и придърпва над челото си. Очевидно е, че спокойствието се измества от напрежение.

Когато по-късно звуковата среда се намесва в действието, това усещане се утвърждава: на преден план се оформя представата за лабораторна среда, сякаш всичко протичащо пред очите на зрителя е експеримент. Сред неопределимия, но съсредоточаващ съзнанието шум, създаден от Иван Шопов се долавя бегло човешки пулс, който започва да оформя ритъм, предопределен за накъсване и деформации. Атмосферата донякъде напомня тази на „Дзен плей“, (хореография: Живко Желязков, музика: Иван Шопов, изпълнение: Диана Александрова, Филип Миланов, Марион Дърова) където (де)конструирането на човешкото същество беше основен обект на изследване. По подобен начин в стерилна, клинична среда се поставя любовта и се проследява нейното развитие като симптом, проблем и възможност за трансформация. Двамата танцьори са вид преносители на тази енергия, не толкова на чувството „любов“. Затова и техните персонажи приличат на силно прецизирани скици. Костюмите им, създадени от Снежана Папазова, почти изцяло покриват телата им с полуприлепнал бял плат. Те нямат за цел да изпъкват и да подчертават формата на тялото, а да осигурят максимално неутрално и универсално присъствие, което да кореспондира с атмосферата на клиничност, стерилност на сценичната среда.

„F63.9“ се развива в естетиката на механичното движение. Тoзи ключ въвлича зрителя във възприемането на съвременността – роботизирана, лишена от хуманност, тя се вселява в телесността на изпълнителите. Формата на движението е постоянен обект на трансформации. Танцьорите са придобили противоположно на естественото човешко поведение. Техните движения биха могли да се опишат с общото впечатление за отсеченост, рязкост, схематичност. Тялото присъства като скица, в която може спокойно да се проследи размаха на хореографската мисъл. Тази донякъде строга телесност е организирана през прецизираната изолация на отделните елементи на тялото, чрез което танцьорите могат да развият пълния си физически потенциал, достигайки до виртуозност на изпълнението. Силно впечатляващи са сцените, в които двамата танцьори се движат в пълен контакт един с друг сякаш телата им образуват общ организъм и не е ясно дали това е симбиоза или напротив – вплитането между двамата пречи на движението.

Друг любопитен момент е играта на контрол – доколко единият се оказва способен да позволи доминацията на другия и колко предопределящо е това за собственото му съзнание. Тази възлова ситуация е и първичният източник на конфликт между двамата, който се надгражда до разрив със силно драматичен заряд. Това е и кулминацията на представлението, подхранена от напрегнатата звукова среда, итензитета на танцовия език, силата на светлинния дизайн. Живко Желязков създава общо преживяване за сетивата, в което се изпитва до краен предел болезнената, жестока страна на любовта като вирус, болест, проблем. Страданието деформира човешката психофизика и само по себе си създава свят – пространство за възможна смърт или промяна. Ироничното е, че за да се излекува, на „болния“ от F63.9 му трябва друг човек, който да зарази и да превърне в катализатор за собственото си излекуване.

Но макар и жестока, приро��ата на заболяването не е безнадеждна. Представлението завършва с развръзка като след почти пълна деконструкция, деформация и ожесточение двамата танцьори се намират отново един срещу друг само че вече не танцуват, а просто се взират един в друг в акт на автентично човешко действие. В този момент на преосмисляне и преодоляване на проблема, вируса, симптома, любовта се превръща в това, което всъщност е – трансформираща сила, катарзис и пречистване. Интензивност на изпълнението, оригиналност и яснота на идеята - „F63.9“за пореден път доказва хореографския талант на Живко Желязков, нареждайки се сред неговите най-добри постижения. Можете да гледате „F63.9“на 1.04.2017 от 20:00 часа г. в Дерида Денс Център. ≈

Текст: Елена Ангелова

Снимки: Владимир Груев, Filmadelyx, архив на спектакъла