#Боряна Сечанова

[vprki]

Критичен поглед: Младата хореография в очакване на себе си 

За 11-ти път на сцената на Музик��лен театър се проведе Конкурсът съвременна хореографи „Маргарита Арнаудова“ върху българска музика, който е и 3-то международно издание. Той е учреден от академик Калина Богоева през 1996 година. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф и педагог.

Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ представи на 6 октомври четиримата предварително селекционирани финалисти на конкурса: Рафаел Миро Холцер (Австрия), Стефани Ханджийска (България), Елена Маринова (България) и Микел Александър Тоетръп (Дания) /от спектакъла му на водещата снимка/.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, (Дания) получи наградата на публиката и  наградата на журито в състав: Академик Калина Богоева, Боряна Сечанова, доц., д-р Илия Граматиков, Мария Русанова, Георги Елкин, Идън Коен  (Израел), Аршак Галумян (Армения/Германия), Асен  Наков и Мила Искренова. Като член на журито няма да навлизам в субективен анализ на четирите танцови пиеси, но ще се опитам да предам видяното на сцената и да очертая някои общи характеристики.

Маргарита Арнаудова (1941-1994)

И четиримата млади хореографи бяха подходили амбициозно към предоставената им възможност да работят с трупа от доказани професионалисти, което им позволява да изразят свободно своите идеи. Техните авторски почерци все още се оформят, но в показаните творби се забелязва стремеж към оригиналност и творческа самобитност. Стилът е постоянно търсене в хореографията, езикът е обект на постоянно обогатяване и не може да бъде оценяван строго  и изискван от един танцов постановчик в началото на кариерата му. Както казва един известен американски критик: „ Младият хореографски стил е сбор от ексхибиционизъм и имитация.“ Хореографската мисъл, обаче, винаги прозира през постановъчните решения и тя определя степента на оригиналност и автентичност в едно произведение.

Тази година и четиримата хореографи бяха избрали музиката на Милен Апостолов, (диригент и композитор, носител на много престижни наши и чужди награди.) Този избор даде още по-добра възможност за оценка на различните интерпретации на една и съща музикална основа.

„Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер, снимка: Костадин Чернев

В своята пиеса наречена „Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер показва стилово единство и силна изчистеност на хореографската линия в едно подчертано естетизирано танцово действие, доста мрачно  и водещо към внушенията на „черната поезия“ - черните костюми буквално се сливат с мрака на сцената, композицията се развива плавно в преливащи се сюрреални образи, които напластяват усещане за бездънен декаданс.  В тази „трансцедентална одисея“, както   авторът нари��а своята пиеса, се срещат „светлината и мракът, смъртта и любовта.“ Всъщност, на сцената виждаме добре развити композиционни и визуални решения, които ни изпълват с очакване за някакво събитие, което така и не се случва. Изненадващ и някак внезапен е финалът, който изведнъж завърта две фигури в любовна прегръдка, като в спасителен вихър, в който би могла да се появи бленуваната светла надежда.

„Всичката  любов, към всички, през цяло��о време“, Стефани Ханджийска, снимка: Никола Гюлмезов

Във втората представена пиеса, „Всичката  любов, към всички, през цялото време“, Стефани Ханджийска, представя своите визии за взаимоотношенията в отвъдния свят, в които рефлектират съвременните социални връзки, доведени до екстремни срещи на еднотипни под шарената си външност индивиди, сред които се появява и един извънземен персонаж. Според хореографката „творбата изследва неистовостта на копнежа и стремежа за среща, крехкостта ни като хора, възможността да бъдем заедно и възможността да бъдем сами.“ Тя разглежда, според думите ѝ, отношенията  след смъртта.  Героите на нейния хореографски разказ са напълно самотни в общността си, с едва загатнати взаимодействия и неустановени сюрреални връзки. Визията е драстично предизвикателна с ярките цветове на лъскавите костюми, покрити със стигащи до кабаретен кич украшения. Тази пъстроцветна тълпа се движи от неясни пориви, игнорирайки отделния индивид. Езикът е крайно минималистичен и всъщност напълно достатъчен, за да изрази липсата на естествен социален контакт в едно общество, което е представено като „отвъдна“ реалност.

Елена Маринова „Светлотърсач“, снимка: Владимир Груев

Елена Маринова, хореограф на третата пиеса, „Светлотърсач“, казва, че  „проследява нишката на деперсонализирания образ на Светлотърсача, който преминава през турболенцията на непосилна умора, социално напрежение, чувство за самота и борба с вътрешното аз.“ Интересна заявка, която би могла да послужи за основа на цялостен спектакъл, но в случая е развита в рамките на 20-те минути определени от регламента на конкурса и от лимитите на музиката, която в този случай е почти напълно игнорирана и представена от шумове и човешки глас. Творбата е твърде директно декларативна, композиционно повтаряща се и без особено развитие на заявените конфликти. Искреното чувство се размива в сцени с еднотипно присъствие и остава безизходно в своя порив. Откроява се женското соло, изпълнено експресивно от Бенедета Граси, в което кулминира чувството на неудовлетвореност и копнеж по „светлината“, в един по-разширен, метафоричен смисъл.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, снимка: Никола Гюлмезов

Четвъртата пиеса в конкурсната вечер „Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, която според автора „предизвиква обществените норми и подтиква към интроспекция чрез многопластово преживяване, което изследва теми за дисхармония, устойчивост и стремеж към човечност.“ Темата отново е достойна за по-обемно представяне, може би, поради това  авторът е направил един колаж от експресивни образи, които подсказват съдържанието, без да го развиват в пълнота. По същия начин стои и заявката за разказвателност, която остава на ниво резюме. Цялото действие се развива на фона на почти постоянна прожекция, която постепенно преминава от красива абстракция към живо човешко лице. Спектакълът е издържан стилово, с интересни визуални решения и ексцентрични сцени, в които унифицираните герои (боядисани с глина глави и сходни  костюми) демонстрират странно и понякога алогично поведение в една естетика, сценично позната от 40 години насам, но интерпретирана по нов начин.

И четиримата хореографи показват силно отношение към социалния контекст, стремеж към оригиналност и добро владеене на съвременния танцов език. В лимитираните от регламента на конкурса възможности те представиха своите визии и усещания за социума и неговите проекции в личността в многообещаващо различие.

Голям принос за въздействието и на четирите пиеси има работата на сценографите Елица Георгиева и Вероника Благоева, както и на репетиторите Олеся Пантикина, Теодора Стефанова и Ангелина Гаврилова, които с деликатна вещина спомагат за извеждането на хореографските идеи.

Калина Богоева на занимание с младите

Конкурсът „Маргарита Арнаудова“, както вече отбелязах е учреден от изключителната прима балерина и педагог  академик Калина Богоева през 1996 година. Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ показва всеки път способността си да влиза в различни танцови стилистики и да ги защитава с високо изпълнителско майсторство. През представяне в този конкурс са минали всички водещи български хореографи, които както и чуждестранните участници се радват и на международен успех.

Оставаме в очакване на следващите издания на Конкурса „Маргарита Арнаудова“ -  една ��апазена марка на откривателство на млади хореографски таланти. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимки: Костадин Чернев, Никола Гюлмезов, Владимир Груев, архив на балет „Арабеск“

Конкурсът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата

[mikamagazine]

Трагичната история за съдбата на двамата влюбени от Верона, гениално пресъздадена преди 420 години в шедьовъра на Уилям Шекспир, се превръща в символ на първата голя... http://ift.tt/2G5dzrO

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Боряна, каквато я познавам

Твърде сложно и отговорно е да описваш човек, когото познаваш отдавна и, с когото си в една професия и даже в един жанр. Опитвам се да бъда безпристрастна, но едва ли ще успея да се дистанцирам от личното си възприятие и чувство към един от най-значимите творци в полето на танца у нас -  Боряна Сечанова, която на 12 април празнува своята 60-годишнина.

Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

Нейната творческа биография започва от Държавното хореографско училище, което завършва през 1981 г., като класическа балерина, след което е приета в състава на балета на Софийската опера. Продължава образованието си в Москва, при проф. Олга Тарасова в ГИТИЗ, където се дипломира през 1990 със специалност балетна режисура. От 1991 започва нейното развитие като хореограф с постановки за множество трупи и театри, между които Национална опера и балет, Народен театър “Иван Вазов”, Държавна опера Стара Загора, Държавна опера Варна, Държавна опера Русе, театър “Пантданс” и други. От 2000 година е директор на Балет „Арабеск“.

Разбира се, спомените ми за Боряна са още от Балетното училище, но истинската ми среща с нея се състоя през 2001, когато станах част от екипа ѝ, като хореограф на „Арабеск“. Вече знаех за нейната работа с различни трупи, за преподавателската ѝ дейност в НУТИ и НБУ ( 1994-1997 г. е преподавател и директор на програма “Балетна режисура”), в Американския Университет в Благоевград и в  “St.JONЕ” Университет, Сеул, Корея ( 1997-1998 е преподавател по модерни танцови техники ). Нейното образование и професионален опит ме респектираха силно и предизвикваха голяма отговорност към ангажимента ми с трупата на „Арабеск“.

Мила Искренова на репетиция на "Следобедът на един Фавн" на балет "Арабеск"

Днес ми изглежда невероятно, че оттогава са изминали цели 22 години. Времената бяха, меко казано, доста променливи. Многобройни проблеми съпътстват всекидневно живота на трупата и се отразяват в широко отворените очи на нейния директор. Боряна посреща изпитанията с голямо храброст и стоицизъм, нагърбва се с непосилни задачи, понякога плаща със здравето си. Отнася се с такт и разбиране, както към артистите от „Арабеск“, така и към своите сътрудници и колеги от други жанрове. Шие костюми. Подрежда декори - веднъж с вода в дробовете и последвало лечение в болница... Тя сигурно няма да одобри, че разказвам тези неподозирани от публиката детайли от всекидневната дейност на един директор, но точно те са ме поразявали най-силно в личността на Боряна. Волята, стоицизмът, търпението и даже чувството за хумор, с които посреща изпитанията на съдбата и оценява житейските събития.

"Пандора"

Звучи респектиращо, че вече 22 години Боряна Сечанова ръководи трупата на „Арабеск“. През този период тя успя да съхрани основните традиционни линии в развитието на трупата от нейното създаване, като преносител на най-доброто от съвременните тенденции в развитието на танца. Тя поддържа постоянно професионалния тонус и артистичните рефлекси на танцьорите, срещайки ги с утвърдени европейски, американски и български хореографи. Дава път на младите таланти в хореографията и смело защитава правото да се експериментира в полето на танца чрез нестандартни опити на начеващи хореографи. Изисква ниво и винаги настоява за високи критерии при оценката на едно произведение, особено, ако е от репертоара на трупата.

Оставям на критиците и теоретиците да изследват и анализират  хореографското творчество на Боряна Сечанова. Моят субективен, колегиален поглед  винаги е бил обусловен от професионално любопитство, проследяващо отблизо стилистичното развитие в нейните творби. В спектаклите на Боряна се наблюдава постоянно присъстващ, монолитен синтез между академичната основа и постоянно променящите се принципи на съвременното танцово мислене. Тя никога не залита към повърхностната атрактивност и евтиния ефект.

"Ромео и Жулиета"

Напротив – остава вярна на строгостта на академичната рамка спрямо композицията и музикалната интерпретация, но същевременно  разчупва тяхната „правилност“ с оригинални хореографски и театрални хрумвания. Танцовият език е елегантен, изобретателен  и музикално обвързан –  успяващ да доведе авторската мисъл до съзнанието и емоцията на зрителя.

„ Птиците“ (2002), „ Фауст“ (2003) „Кармина Бурана“ (2006), “Дневникът на един съблазнител“ (2004),  „Дон Жуан – обожание и насилие“ ( 2007),  „Колекция Кармен“ (2013), „Пандора“ - камерна опера с хореографски сцени (2015), за него може да прочетете на https://въпреки.com/post/117505380931/,  „ Ромео и Жулиета“ ( 2017),  „ Пафа“(2021), „Ефектът Галатея“ (2022), за него може да прочетете на https://въпреки.com/post/677410943979913216/ и други, придружени от много пътувания и награди, очертават и експонират развитието на нейния хореографски почерк и интереса ѝ към вечни, понякога митологизирани теми в изкуството. Боряна Сечанова се отнася с респект към класическите сюжети и ги разработва прецизно и с артистично вдъхновение. Хореографските образи са визуално подплатени и изваяни – едно истинско удоволствие за изкушения от танца зрител.

"Ефектът Галатея"

Повече от две десетилетия Боряна Сечанова успешно съчетава таланта на хореограф с уменията на ръководител. Нейното присъствие на сцената и в общността на танца у нас е един от гарантите за високи критерии в изкуството. Искрено се надявам, че взаимодействието ѝ с трупата на Балет „Арабеск“ ще продължи още дълго време, за да радва публиката с все по-интересни и очарователни спектакли.

Текст: Мила Исренова

Бележки на редактора: Преди пет година за „въпреки.com” Боряна Сечанова каза: „„Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!”. И продължи:  „Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство  е вече „Арабеск”!

Боряна Сечанова

Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка, да преосмислиш света около себе си. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”. Разговорът с нея тогава може да прочетете на https://въпреки.com/post/164564014051/

Боряна Сечанова при получаване на наградата "Аполон Токсофорос“за балет „Арабеск“ на фондация „Аполония“ 2019

И продължава заедно с колегите си красивия път на „Арабеск“ с въображение, любов, Да е честита, здрава, вдъхновена и вдъхновяваща! Пожелаваме ѝ го с обич и уважение! ≈

Снимки: архив на балет „Арабеск“ и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Награди на Боряна Сечанова: През 1996 получава Първа награда за съвременна хореография на Международния балетен конкурс във Варна, Носител е и на наградата на Софийската община за най-добър спектакъл – за  “Фауст” ( 2003 г. ) 2004 г. – Награда на град Варна за  най-добър спектакъл – “Дневникът на един съблазнител”, заедно с Цветанка Петкова-Стойнова получават наградата “Кристална лира” за творчески екип за спектакъла “Кармина Бурана” през 2006 г., награда „Аполон Токсофорос“за балет „Арабеск“ на фондация „Аполония“ 2019 и други.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Балет „Арабеск“ с наградата „Аполон Токсофорос” на “Аполония”

Балет „Арабеск“ получи наградата „Аполон Токсофорос” при откриването на 35-тото юбилейно издание на  Празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Статуетката се връчва традиционно от фондация „Аполония” на творци със забележителен принос не само в българското, но и в световното изкуство.

Прието е наградата да е индивидуална, но след приза на Българската компания „Агитпроп” през 2008 година на 24-я фестивал на изкуствата Аполония  отново престижният приз е за артистична трупа, каквато вече повече от 50 години е „Арабеск“. Наградата на Фондация „Аполония” се присъжда за изключителен принос в развитието на българската култура и разпространението й зад граница. Тя беше връчена на директора на трупата Боряна Сечанова, забележителна хореографка, при откриването на 35-тото издание на фестивала от артистичния директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова /на снимката горе/.

Съвсем естествено трупата откри Празниците в Амфитеатъра на Созопол с различни свои постановки през годините, за да ни припомнят част от върховите моменти на „Арабеск“ във времето. Те са много повече, казваме го без условности, защото в годините сме следили и сме се възхищавали на новаторската смелост и преданост на екипа, въпреки трудностите. Преди две години Празниците на изкуствата „Аполония“ бяха открити с балета „Ромео Жулиета“ с музика на Сергей Прокофиев, постановка на Боряна Сечанова, с която започна знаменателната 50 годишнина на трупата. По този повод тогава тя сподели за „въпреки.com”: „Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!.  Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Арабеск танцува, както любимите на българската публика „Болеро“ на Морис Равел /включено в програмата за откриването на „Аполония“, хореография Маргарита Арнаудова/   и  „Нестинарка“ на Марин Големинов, създадени в началото на седемдесетте години, така и най-новите постановки на  Боряна Сечанова, Маргарита Градечлиева, Мила Искренова, Олеся Пантикина, Галина Борисова, Росен Михайлов, Асен Наков. На всеки три години Балет Арабеск организира конкурс за съвременна хореография върху българска музика за наградата на името на Маргарита Арнаудова – един от най-ярките хореографи и дългогодишен директор на трупата. Изключително талантлива, тя за жалост много млада напусна нашия свят, но остави изключително наследство като артист и творчески максималист. Остана завинаги емблемата на „Арабеск“.

Боряна Сечанова с наградата

За връзката си с нея и за ролята в личната и творческа биография Боряна Сечанова сподели преди време за „въпреки.com”: „Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка. Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време,  каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински…“.

В албума, издаден миналата година по повод 50 годишнината на трупата хореографката Мила Искренова, която е и изследовател и историк на балета беше написала: „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти.“.

Честита награда, „Арабеск“! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Цената на успеха е и да можеш да отказваш

Актьорът и режисьор Владимир Пенев /на снимката/ бил поканен в някакво риалити шоу. Убеждавали го, че това негово участие ще се забрави за три дни, но му давали толкова пари, колкото той не е виждал никога за свое участие в театър или кино. Но отказал, защото за него по-важно е името. Това той сподели в първата от серията срещи „Цената на успеха” с изявени творци на „Аполония” в Созопол.

Отделен е въпросът за забравата, на която се спря Владо Пенев. За историческата памет, за паметта от събития, които дори не са толкова далеч от нас. Но най-важно все пак е името, което човек си е създал. И за това не може да приеме за разлика от доста други свои колеги парите като компенсация за собствения резил. Всъщност това е цената, за да можеш да кажеш, че се стремиш към истинското изкуство. „Аз съм достоен човек и искам да си прекарам живота достойно. За мен тези думи – чест и достойнство означават нещо. Виждам, че за хората навън тези думи не означават нищо. По простата причина, че за съжаление това, сред което живеем, няма никаква памет. То не ��омни нищо. Грам памет за вчерашния ден няма. Да не говорим за някаква дълбока историческа памет”, това беше казал Владимир Пенев преди време в разговор за „въпреки.com”.

Пластиките на Павел Койчев в морето могат да се видят и през нощта

И очевидно, че не се отказва от тези свои думи. В някаква степен и премиерната постановка под негова режисура „Class” от Чарлс Еверед, осъществена от Фондация „Аполония” и Театър 199 „Валентин Стойчев” също разглежда темата за компромиса. Вероятно така ще бъде и в следващите участници в „Цената на успеха” – Стефан Командарев, Пламен Джуров и Павел Койчев, който тази година получи наградата „Аполон Токсофорос”. За много неща стана още дума в срещата с Владо Пенев. За участието му в театъра и киното, в сериалите. За това, че при Чехов най-важно е да се четат ремарките. За партньорството в театъра, което е решаващо за успеха или провала. За това, че един спектакъл трябва да е насочен към точно определена публика, а не към публика изобщо и с евтини трикове да се привлича в салоните. Дори и за това, че иска да промени една софийска улица – „Иван Вазов”, където живее и тя да стане своеобразен архитектурен музей на строителството там през годините.

Спектакълът “Ромео и Жулиета” излъчва енергия и красота

Колкото до „Аполония”, безкомпромисните събития продължават. Така беше и с предпремиерата на „Ромео и Жулиета” на балет Арабеск с хореографията на Боряна Сечанова. В разговор с нея за „въпреки.com” я попитахме защо точно този спектакъл. И тя отговори така: „Защото имам двама прекрасни танцьори /Виктория Петрова, Филип Миланов – б.а./, които са точно за тези роли. Винаги съм мислила спектаклите си по хората, за които ги правя. И може би, защото с възрастта вече започвам да мисля, че един такъв тип среща, такава любов е дар да ти се случи в живота. Разбира се и музиката на Прокофиев, но най-вече мисля, че трупата в момента има прекрасни млади хора, които могат да направят този спектакъл. Позволила съм си да направя вътре съкращения, но по-скоро съм се съобразила с това каква идея имам по повод на този спектакъл. Опитала съм се да изтегля една нишка, която ме вълнува в момента. Нишката на хората, ��оито ти помагат, но ти вредят най-много. Обстоятелствата, които възникват в една такава любов и помощта на дойката, която иска да помогне и на падре Лоренцо… Дали заради тях или поради странни стечения на обстоятелствата, но те всъщност са и виновниците за смъртта на Ромео и Жулиета. Това ми е било съображението да направя една компактна партитура, нищо не съм променяла вътре, освен че съм съкратила някои части, защото съм следвала тази своя идея. Разбира се, има боевете между Капулети и Монтеки, няма как, и смъртта на Тибалт…Не съм правила такъв голям спектакъл от доста време”, призна Боряна Сечанова. Сценографията е на Иван Токаджиев, костюмите на Николина Костова-Богданова и репетитор - Олеся Пантикина. А ние очакваме още една безкомпромисна премиера - концерт на 30 август – на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” с диригент Пламен Джуров и с участието на Георги Василев, китара и Красимир Щерев, акордеон. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Боряна Сечанова: Вярвам в мисията на „Арабеск”

„Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!”. Споделя за „въпреки.com” хореографката Боряна Сечанова, директор на забележителната танцова трупа.

И продължава: „Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство  е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би,

пътят на „Арабеск” никак  не е лесен,

защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Откъс от разговора с Боряна Сечанова можете да чуете тук

“Ромео и Жулиета” - снимка Гергана Дамянова, архив на “Арабеск”

Разговаряме с Боряна Сечанова малко преди поредната репетиция на „Ромео и Жулиета” на Сергей Прокофиев, чиято премиера предстои на 30 септември в София, с която ще се открие 50-ият юбилеен сезон на знаменитата ни трупа. Спектакълът е финансиран по Програма "Култура" на Столична община и подкрепен от Министерството на културата. Но преди това е предпремиерният спектакъл на 28 август в Амфитеатъра в Созопол в рамките на „Празниците на изкуствата „ „Аполония”. Но за това малко по-късно. Съсредоточаваме се върху феномена „Арабеск”. „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че

„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Категорично с много любов говори Боряна Сечанова за трупата и нейния екип от млади и много талантливи хора. За себе си споделя, че не я е страх от експерименти, защото когато човек иска да каже нещо, той трябва да го каже. „Най-хуб��вото е, когато мислим различно и в обмена на тази информация на мисли, не бих казала, че са чак експерименти, защото нямаме чак толкова материална възможност да направим истински в областта на културата. Поизостанахме последните 20 години в областта на съвременните изкуства. Но мисля, че имаме дух и все още не са успели да ни сложат клишето на консумативното изкуство така, както е примерно в много области”. През цялото време на разговора ни хореографката говори за танц, за танцьори, така както ни се случвало в срещите с колежката й, силно свързана с трупата, Мила Искренова. „Арабеск” не е просто балетна трупа, а наистина сложен и различен артистичен състав, своего рода институция в съвременната ни култура. Но се връщаме във времето, за да усетим как за Сечанова „Арабеск” става съдбовна част от творческата й биография. Това е взаимно, защото в петдесет - годишнината на трупата хореографката и като директор има и продължава да има своя личностна диря като творец. А тя с вълнение разказва:

„За трупата това е един много солиден куп от време, защото е имала много сложности и въпреки всичко тя оцелява. Най-вече, защото

не е изградена случайно, не е събрана и случайно.

Тя е събрана преди всичко с много любов, с много пожелания. Знаем, че първите изпълнители в тази трупа са Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, по-късно Вера Кирова и много още. Те са били от водещите солисти на балета на Националната опера. Те са искали да правят нещо различно, нещо съвременно, свързано с времето, в което живеят. Така е създадена трупата и така до ден-днешен. Трупа, създадена първо да може да се танцува различно и второ - „Арабеск” е като едно малко семейство, което в годините, когато заедно доказват, че такава трупа може да съществува само, когато има мисия, визия за това, което прави. Знае защо прави тези неща”.

Маргарита Арнаудова

Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. „Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но

с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка.

Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор.”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време, тя каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински. Но тя почина, но беше заложила вече този спектакъл в „Арабеск”. Тя почина 1994 г., а аз 1995 г. направих „Сватба”. Това беше спектакъл, с който трупата хем се забавляваше, хем от друга страна отдаде почит, защото току-що се беше разделила с Маргарита…В трупата имаше едно изключително желание да се направи нещо стойностно, нещо, което да остане. „Сватба” се игра много дълго време. По това време беше директор Калина Богоева, след това Румяна Маркова. Срещнах се отново с трупата 2000 година. Много съм щастлива, защото те ме приеха много радушно от една страна, но от друга страна, няма да забравя ��еодора Стефанова, примата на „Арабеск” тогава ми каза: „Пожелавам си ти да заобичаш „Арабеск” така, както обичаш Националната опера!”. Затова искам да кажа, че „Арабеск” са специални артисти!”. Разказва за началото си в „Арабеск” Боряна Сечанова.

Репетиция на “Ромео и Жулиета” - снимка Стефан Джамбазов

Питаме я как подбират танцьорите или те идват. С усмивка тя отговаря: „Много хубав въпрос! И двете. Аз подбирам, но и те идват.

Т�� идват, за да играят нещо различно,

защото пътят на танцьора е много кратък. Той е не повече от 15-20 години. Особено в последните години „Арабеск” е мястото, където по-бързо се сменя и репертоарът. Идват все още, макар и трудно много чужди хореографи. Работата с млади хореографи е нещо много заразително”. В залата на Музикалния театър преди доста години сме гледали трупата на знаменитата Марта Греъм. Всички бяхме запленени от филма на Вим Вендерс „Пина”, посветен на изкуството на голямата Пина Буш и още и още вълнуващи моменти с големи звезди на съвременното изкуство, а излязоха и доста книги с техни изследвания и философията им за танца и човешкото тяло. Част от тях ни ги е представяла в книгите си Мила Искренова. В тази посока Боряна Сечанова допълва, че познаване на написаното е част от тяхната работа, особено когато тръгват да правят нов спектакъл. Много коментират обсъждат. „Не случайно и последните години имаме специални образователни програми. Мила Искренова, Олеся Пантикина работят с тях. Ние сме нарекли този модул „Как да четем танца”. Тоест работим много усилено в тази посока, изнасяме лекции и в Софийския университет, и в училища. Запознаваме по-младите хора, пишещите. Последните лекции в Университета бяха направени за хората, които пишат и за хората, които въвеждат младите хора в изкуството. Запознавахме ги с историята на съвременния танц, с различните хореографи и направления в съвременното изкуство. Това е важно да се знае и „Арабеск” осъзнава своята мисия в тази посока”. А Мила Искренова подготвя с нейни текстове книга по повод юбилея на трупата „50 мига от живота на „Арабеск””.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

Но заедно с Боряна Сечанова се връщаме към предстоящата премиера, а и вече я чакат за репетиция в залата. И все пак – защо „Ромео и Жулиета”? „Защото имам двама прекрасни танцьори / Виктория Петрова, Филип Миланов – б.а./, които са точно за тези роли. Винаги съм мислила спектаклите си по хората, за които ги правя. И може би, защото с възрастта вече започвам да мисля, че един такъв тип среща,

такава любов е дар да ти се случи в живота.

Разбира се и музиката на Прокофиев, но най-вече мисля, че трупата в момента има прекрасни млади хора, които могат да направят този спектакъл. Позволила съм си да направя вътре съкращения, но по-скоро съм се съобразила с това каква идея имам по повод на този спектакъл. Опитала съм се да изтегля една нишка, която ме вълнува в момента. Нишката на хората, които ти помагат, но ти вредят най-много. Обстоятелствата, които възникват в една такава любов и помощта на дойката, която иска да помогне и на падре Лоренцо… Дали заради тях или поради странни стечения на обстоятелствата, но те всъщност са и виновниците за смъртта на Ромео и Жулиета. Това ми е било съображението да направя една компактна партитура, нищо не съм променяла вътре, освен че съм съкратила някои части, защото съм следвала тази своя идея. Разбира се, има боевете между Капулети и Монтеки, няма как, и смъртта на Тибалт…Не съм правила такъв голям спектакъл от доста време”. Сценографията е на Иван Токаджиев, костюми - Николина Костова-Богданова и репетитор - Олеся Пантикина. Боряна Сечанова споделя, че Токаджиев, който познаваме преди всичко като сценограф, следващ класическите форми, което по пр��нцип не е характерно за спектаклите на „Арабеск”, си е останал класик. Но се ограничава в един прекрасен минимализъм, който от една страна създава една среда на този спектакъл, изключително аскетична. „Казвам остана си класик, защото не позволи тази среда да бъде третирана въобще. Остана в епохата, направи прекрасна визия като саркофази, като част от колони. Верона – не съвсем, но остана в класическата визия на сценографията”. В Созопол „Арабеск” подготвя и специална атракция – пространството пред амфитеатър „Аполония” ще бъде арена на улични сцени, фрагменти от спектакъла „Ромео и Жулиета”.

“Пандора” - снимка  Костадин Чернев, архив на „Арабеск”

Заедно с Боряна Сечанова влизаме в репетиционната зала. Звучи музиката на Прокофиев и се завърта почти веднага „битката” на Капулети и Монтеки. Завладяваща е мощта на танцьорите, усеща се сблъсъкът на страстите, на враждите в забележителен танц, сякаш въздухът в репетиционната се нажежава. Оставаме с очакването на вълнуващ спектакъл скоро на сцената на „Аполония”.

С „Ромео и Жулиета” започва юбилейният сезон на „Арабеск”.

Боряна Сечанова разказва, че със сигурност ще има нови спектакли от младежите, както тя ги нарича - Асен Наков, Филип Миланов. Очаква, че ще завърши преговори с голям чужд хореограф, който да дойде в края на сезона, през юни 2018 година, но засега не издава името му и спектакъла, върху който ще работи. Подготвят ретроспектива през целия сезон на най-добрите спектакли, създадени в „Арабеск”. След „Ромео и Жулиета” ще припомнят спектаклите на Маргарита Арнаудова – „Нестинарка” на Марин Големинов, „Болеро” на Морис Равел. Ноември  ще е месец на младите. Тогава ще възстановят спектакъла на Асен Наков „Огледало”, ще излезе новият спектакъл на Асен и Филип Миланов. Ще покажат най-интересните части на печелившите спектакли от конкурсите на името на Маргарита Арнаудова. Декември са обявили като „Арабеск” и класиката -  ще покажат „Кармина Бурана” на Карл Орф, „Вива Ла Класика”, създаден от три малки неща – „Лебедово езеро” на хореографката Ани Донева, „Баядерка” на Татяна Соколова и „Дон Кихот”, един неин фрагмент. Тогава ще бъде и  „Лешникотрошачката” за малките. Януари са обявила като месец на Мила Искренова и нейните спектакли. „Живот и здраве, може би март ще възстановим „Пандора” / камерна опера с хореографски сцени по музика на холандския композитор Пол ван Брюхе и българския композитор Петър Дундаков – б.а./, ще покажем някакви мои фрагменти. Април месец е идеята ми да почнем работа с чуждия хореограф, ще го научите в момента, в който приключим преговорите. Ясно е кой ще е спектакълът, но още водим преговори. През целия този сезон ще имаме една съпътстваща програма, освен спектаклите. Правим голяма изложба от фотографи, които снимат „Арабеск” от години. Изложбата ще се открие през януари в г��лерия „Средец” в Министерство на културата. Още сме в преговори, но много ни се иска всеки месец БНТ да пуска филми, заснети за „Арабеск”, имат изключителен архив. Мислим да стане един празник целия сезон!”. А репетицията продължава … ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Арабеск”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Най-важното е, че „Аполония” съществува вече 35 години

Когато попитахме артистичния директор на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тази година във фестивала, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Разбира се, събитията са много и едва ли можем да ги изброим в един текст, но дълголетието на тези празници и неговото място в културата на България е неоспоримо.

Присъствали сме на фестивала по различни времена – и когато беше разглеждан като дисидентско сборище по времето на соца, и когато беше обругаван след настъпването на демокрацията като място, в което предишната власт е давала социален и културен отдушник на интелигенцията. Но както се казва, времето отсява стойностите. А това е, че „Аполония” продължава е гаранция за необходимост. Не само на представящите се творци, а и на публиката, която не винаги има възможност в София да отдели време през напрегнатите си делници за култура. А тук хората могат да видят повечето от най-стойностното, което са пропуснали, а и неща, които не могат да видят в големия град. Защото например в музикалната програма на „Аполония” идват артисти, които завладяват световните сцени. А и други, които е приятно отново да чуем в друга атмосфера. Защото курортът не е само да се печем по плажовете и да се напиваме по кръчмите, а да усетим културата като част от нашия живот.

Маргарита Димитрова - снимка Стефан Джамбазов

Тазгодишното издание на Празниците на изкуствата „Аполония” ще бъде открито от Балет „Арабеск”, който скоро навърши петдесет години. Това е единствената  трупа в България за постановки, вдъхновени от неконвенционалните тенденции в съвременния танц. Известни хореографи  от цял свят осъществяват на сцената на „Арабеск” свои спектакли, различни по стил и по отношение на използваните модерни танцови техники. В репертоара си трупата има над 200 постановки на български и чужди хореографи. „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти”, пише в албума 50 години Балет „Арабеск”.

“Ромео и Жулиета” в интерпретацията на “Арабеск” - снимка Гергана Дамянова

Хореографката Боряна Сечанова, директорка на забележителната танцова трупа беше казала така за нея в разговор за „въпреки.com” преди едно друго представяне на състава на „Аполония” – на „Ромео и Жулиета” от Прокофиев: „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че „Арабеск” е вид пространство за култура”.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

И добави: „У нас по-традиционно се възприема класиката и класическият балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Проф. Свилен Стефанов - снимка Стефан Джамбазов

Както вече стана дума, „Аполония” обръща внимание на всички изкуства. И винаги в първите дни на фестивала, малко преди официалното откриване има откриване на изложба в Художествената галерия, сред творбите на която се провеждат представянията на книги. Тази година изложбата се нарича „Великата красота” с куратор проф. Свилен Стефанов, който е и художник. За това също сме писали във „въпреки.com”, а участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. „Под маската на колективния показ, кураторът Свилен Стефанов прави модел на  един микросвят, представен като художествена реалност. Изложбата  „Великата красота” задава на зрителите въпроси, които крият потенциал за нерационални отговори и спектакъл от преживявания”, пише в анотация за изложбата Георги Тенев.

Хубен Черкелов - снимка Стефан Джамбазов

Един от участниците в изложбата Хубен Черкелов е добре познат у нас с участието си в създадената през 1996 г. Галерия XXL в София. След 2000 г. Хубен заминава за Щатите и се установява в Ню Йорк, където работи и сега в студиото си в Бруклин. Ето как обясни своето заминаване за САЩ в разговор преди време за „въпреки.com”: „Не само аз, но от ХХL разбрахме, че има един стъклен похлупак над това, което правим. Бяхме и малко заблудени, че след промените нещата много бързо ще се развият не само за българското изкуство, а и за българското общество като цяло. И след средата на 90-те години стана ясно, че нещата може би няма да се развият по този начин и изобщо няма да се развият. До тоя момент никой от XXL няма закупени творби от градска галерия или от националната галерия. Има все още един стъклен похлупак върху определени хора или групи като XXL. Или върху определен вид изкуство. Все още имам приятели и те не искат да губим тази връзка”, казва той за идванията си в България.

Участниците тази година в изложбата на “Аполония” през обектива и погледа на Росен Тошев

Група XXL се появява през 90-те години на ХХ в. в София. Тя е създадена от Генади Гатев, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Георги Тушев, Свилен Стефанов, Иван Кюранов и Слави Славов. През годините съвместно с групата работят автори като Красимир Добрев, Георги Ружев, Росен Тошев, Димитър Яранов, Борис Сергинов, Дейвид  Д’ Агостино, Ива Яранова, Георги Янков и много други. Започнала като алтернатива на менталното наследство на комунизма и патологията на посткомунистическата реалност в изкуството, XXL  символизира анархистично поведение, незачитане на „авторитети“ и изграждане на цялостна контракултурна позиция. Но все пак да не забравяме, че изложба на групата беше организирана и в Националната галерия при директор Слава Иванова в края на 2017 година.

Кристо преди откриването на “Плаващите кейове” - снимка архив

Освен това „Плакати за арт фестивали” е изложба, с която Международното триенале на сценичния плакат представя деветото си поредно издание в същото пространство. Създадена специално за „Аполония”, селекцията представлява близо 500 плаката на автори от 26 държави и предстои да бъде представена във всички фоайета на НДК през ноември 2019. Публиката на „Аполония” има възможността първа да види избрани плакати, посветени на различни арт фестивали, да надникне в пъстрата културна сцена на света и да се убеди, че изкуството има нужда от своите плакати, които не само го регистрират или рекламират, а създават неповторима визуална среда, паралелна артистична и духовна реалност, взаимодействаща и провокираща въображението зрителя.

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

А искаме да отбележим и още инициатива на „Аполония” – срещата с известни творци в рубриката „Цената на успеха”.Тази година срещите ще бъдат на 30 август с проф. Свилен Стефанов, на 31 август с Андрей Паунов, на 1 септември с Теди Москов и на 4 септември с ФСБ. Искаме по този повод специално да отбележим, че филмът на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода” за създаването на проекта на Кристо за плаващите кейове ще бъде представен на „Аполония” на 30 август. Този филм, с който се откри 23 - ия София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията тогава режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“.

Кадър от филма “Да ходиш по вода” - снимка Стефан Джамбазов по време на прожекция

Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Владимир Явашев в Созополския залив, където помогна за поставянето на пластичните фигури на Павел Койчев на една предишна “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Разбира се, за да се реализира този филм огромна е ролята на племенника на Кристо – Владимир Явашев, когото помним освен всичко от една предишна негова помощ отново в „Аполония” – на прекрасните пластични фигури на Павел Койчев в Созополския залив. Но не можем да разкажем за всичко в един материал. Защото „Аполония” е и история – не само на културата, но и на поколенията. Тези, които бяха деца и идваха в Созопол, вече се представят на сцените тук, но Беба /Маргарита Димитрова/ и Димо Димов, не спират да работят. Когато свърши предния фестивал, започва следващият… Но да се върнем към този.

Александрина Пендачанска - снимка Стефан Джамбазов

Специален акцент в програмата на „Аполония” 2019 е първият по рода си майсторски клас на българската оперна певица Александрина Пендачанска. Събитието ще се проведе от 25 до 30 август във ваканционно селище Санта Марина. Майсторският клас е за оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години. Всеки одобрен кандидат работи по един академичен час на ден с Александрина Пендачанска. Всички активни участници не само ще получат диплома за успешно приключване на Майсторския клас, но ще имат възможност и да се включат в официалния концерт на оперната прима на 30 август в Созопол. А Джиджи, както всички приятели я наричат беше участничка в едно от първите издания на „Цената на успеха”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

За своя успех беше казала в разговор за „въпреки.com” преди време: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу пре�� годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова. А самият концерт ще бъде на 30 август.

Марио Бионди - снимка архив НДК и “Аполония”

Както вече стана дума, едва ли можем да изброим всички събития, а и дори тези, към които сме пристрастни. Очакваме и името на новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”, който ще бъде обявен в първия ден на фестивала. В Археологическия музей и Амфитеатъра ще участват музиканти като Живко Петров, Станислав Хвърчилков, Атанас Кръстев, Виктория Василенко, Людмил Ангелов, Белослава, Сузана Клинчарова, Милен Кукошаров, Веселин Веселинов – Еко, Стефан Вълдобрев, Стоян Янкулов, Васил Петров, Кирил Маричков, ФСБ, БИГ бенда на БНР с Росен Захариев, Венцислав Благоев, Михаил Йосифов и диригент Антоний Дончев, Хилда Казасян и още ред други. Ще има спектакли, представяне на книги, филми, а и традиционната Детска Аполония. В крайна сметка, „Аполония” организира програмата си цяла година и събира всичко в малък отрязък от време – от 29 август до 7 септември. Така че вижте програмата и направете своя избор. А по случай 35-ата си годишнина Фондация „Аполония” организира за първи път съвместно с НДК грандиозе�� концерт на известния италиански изпълнител Марио Бионди. Певецът с най-отличителния и чувствен глас в съвременната соул музика ще завладее сърцата на публиката на 18 октомври в Зала 1 на НДК, София. Така че „Аполония” продължава и след финала си тази година. ≈

 Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[mikamagazine]

снимка: ПР В юбилейния 50-ти сезон на Балет „Арабеск“ ще представи едни от най-впечатляващите спектакли от творчеството на Боряна Сечанова на 15 март. Спектакълът е .... http://ift.tt/2HvH5HD

[mikamagazine]

снимка: ПР Екстравагантният спектакъл “Кармен-колекция” на балет “Арабеск” пленява с драматизъм и зрелищно изпълнение На 7 март Балет „Арабеск” ни кани на един ... http://ift.tt/2ELGOn6

[vprki]

Петър Дундаков: Не обичам „полицията” в музиката

„Според мен това, което движи една музика е духът й, в смисъл дълбоките й принципи, които никога не са неподвижни. Подвижността на тези принципи, възможността да ги пресъживяваш, е всъщност липсата на граници. Това е вечността на заниманието, търсенето на подвижност на границите”, казва в разговор за сайта „въпреки.com” композиторът Петър Дундаков.

И продължава: „Аз самият се опитвам да не си поставям граници. Това, което не обичам в музиката е „полицията”. Докато учех в Ротердам имахме преподавател по джаз хармония и той говореше на шега  за „jazz police”. За първи път тогава чух този термин и ми стана интересно определението. Всъщност, под „jazz police” той имаше предвид всички, които ограничават джаз музиката, опитвайки се да я вкарат в някакви застинали рамки, свързани с определени периоди от развитието й. През годините ми прави впечатление, че всяка една музика има такава полиция - като погледнеш фолклора си има фолклорна полиция, съвременната класическа музика има също своята. От една страна това е нужно - да има хора, които да „пазят” границите, от друга страна - когато предразсъдъците по отношение на пазенето на границите  вземат превес, това може да действа много задържащо за развитието и да доведе до застой и изчерпване. И това не засяга само феномена на музикалната култура. В това отношение аз се опитвам да не страдам от предразсъдъци, защото музиката към която гледам като автор не е определена от норми или авторитети. Знам, че с времето музикалните ми търсения се задълбочават. Гледам на себе като на човек, който се развива и все още ми се вижда, че съм в началото… едва ли не. Бих се радвал да продължа по този път - всяка една работа за мен е крачка напред към намирането на уникалността на гласа ми като композитор, към на една музика, която аз с интуицията си усещам каква е”, казва Петър Дундаков.

Откъс от разговора с Петър Дундаков можете да чуете тук

Той е композитор, но и философ, защото това е първото му образование в Софийския университет. След това, през 2005 г., завършва консерваторията в Ротердам в класа по композиция на Пол Ван Брюхе, с когото по-късно работят заедно. Продължават и досега. Трудно е да се изброят всичките му музикални реализации в театъра, киното, балета, а и музикалните проекти в областта на симфоничната музика и фолклора. За всичко това става дума в нашия ��азговор. Но все пак най-предстоящото е наградите „Аскеер”, където Петър Дундаков е номиниран за театрална музика за спектакъла „Еквус” от Питър Шафър, постановка на Стайко Мурджев в Младежкия театър „Николай Бинев” в София.  „Към написването на музиката за спектакли тръгвам различно. Не обичам да имам система. Понякога присъствам повече на репетиции, понякога работя чисто интуитивно. Слава Богу съм успявал да работя с хора, с които съм направил връзка. За мен един спектакъл е също и форма на общуване между участниците в него. Важно е да си във връзка с работата си,  независимо, че понякога като професионалист можеш да работиш с някой, когото изобщо не познаваш, все пак  трябва да ви свързва това, което правите” –   споделя Петър Дундаков.

Сцена от “Еквус” - снимка Гергана Дамянова, архив на Младежкия театър “Николай Бинев”

Според него в България има малко повърхностна представа, че  театралната и филмовата музика е единствено приложна. „Някакъв предразсъдък може би от 70-те и 80-те години. В крайна сметка музиката може да бъде добра или.… Не мога да се сетя кой беше казал, че  има два типа музика - хубава и такава от другия тип. От тази гледна точка филмът и театърът дават възможност да продуцираш и да създаваш музика, свързана с определен наратив, с определена идея, която - ако успееш да използваш пълноценно - можеш да направиш и чисто музикален принос. Единствено илюстративната интерпретация на тази музика профанизира самото естество на заниманието. Естествено, и другата крайност не е хубава. Самият аз не бих се занимавал само с театрална и филмова музика. Все повече усещам, че интересът ми отива единствено в музиката и в създаването на моя собствена музикална „крепост”. Това минава през възможността да намериш начин да  комуникираш чрез музиката си с една по-голяма аудитория. Дори с идеи, които погледнати отстрани, не са комерсиални и не са профанни. Мисля, че това е, което липсва в момента като възможност за развитие на много места в културата. Именно… възможността за привличане на по-голяма аудитория към идеи, които не са свързани само с желанието да бъде привлечена голяма аудитория. А с идеи, които имат дълбочина и хуманитарни основания. Когато успееш да интегрираш своя глас като автор към нещо по-голямо, което има хуманитарен хоризонт, тогава той може да бъде споделен и от по-голяма аудитория. Не просто, защото хората биха искали да го консумират, а защото човешкото същество има нужда от споделяне на някаква духовна истина. И не вярвам, че което и да е време може да му отнеме това”, казва композиторът.

И добавя: „Нотите за мен, когато не прехвърлят конкретността си на звуци за възпроизвеждане, могат много лесно да се превърнат във фон. А аз вярвам, че

музиката сама по себе си не е просто фон.

Не мога да отговоря какво е това, което е зад нотите. Но знам, че когато го няма, тя лесно става манипулация или тапет”, убеден е Дундаков. Според него публика за силна и интересна авторска музика има. И това не се отнася само за другите европейски страни и Америка, но и за България. „Възможността да намериш хора и да общуваш с тях чрез това, което правиш  дава и различен смисъл на изкуството. Защото то започва да работи с някаква общностна идентичност. Понякога изкуството се приема като монумент отвъд времето и историята. За мен, освен всичко друго то е също и начин за отбелязване на пребиваването ти в едно време и е обърнато към човека до теб. Поне моето разбиране е това. Такова е било и когато съм работил в  полето на поп културата през 90-те годи-ни и сме създавали техно музика, която в основата си беше освен музикално и социално явление. Естествено, когато напуснеш територията на поп - културата трябва да слезеш на по-дълбоко ниво на изразяване, а то предполага по-задълбочено познаване на фундаментите на музиката, както и  по-силен и по-уникален авторски език. Намирането му изисква време, много работа и духовни усилия, дори с риск понякога да се почувстваш изолиран”, убеден е Петър Дундаков.

Трите певици в “Пандора” - оперната прима Цветана Бандаловска и двете певици от “Ева квартет” и “Мистерията на българските гласове” - Даниела Димитрова и Евелина Христова, снимка Костадин Чернев - архив на “Арабеск”

Както вече стана дума, той е завършил философия преди музикалното си образование и очевидно това е повлияло и на музиката му. „Учил съм философия, но не съм практикувал професионално и винаги съм си мислил, че в един период от живота си вероятно ще се върна повече към философията. Тя е огромно море, което изисква много време да отделиш за да започнеш да плуваш. Търсенето на по-дълбоки основания в това, което правя вероятно има  връзка с философията. Това търсене ме накара и да напусна България за определен период от живота си и да замина да уча композиране в Холандия. Имах глад към задълбочаване на музикалните си търсения, в края на 90-те години границите на поп - музиката бяха тесни за това, което исках да правя. Исках да се развия като композитор.  Усещането за пътешествие и развитие е дълбинно за мен”, казва музикантът.

С Пол Ван Брюхе, един от учителите в Холандия, изграждат връзка  освен като с учител, но и като с приятел и колега. „Работим по много проекти и в момента. И това е едно от много важните за мен неща, защото ме държи в някаква по-голяма будност по отношение на това да не влизам единствено в предразсъдъците на локалния контекст. Някак си връзката ми с него ми носи едно постоянно неспокойствие по отношение на търсене на нови неща и едно много високо изискване към музиката, която правя. За мен той е важен не само като учител, но и като един от най-близките ми хора. Направихме освен “Res nullius”, „Пандора” /спектакъл на балет „Арабеск” по музика на  Пол Ван Брюхе и Петър Дундаков с диригент Пламен Джуров и хореография на Боряна Сечанова – б.р./ и много неща като записи, филмова музика. Работим по реализирането на нов проект, който вярвам  съвсем скоро ще бъде представен пред публика”, казва Дундаков.

Сега предстои нов изключително интересен концерт.

Става дума за концерта на хор „Мистерията на българските гласове” на 6 юни в София в зала „България” и на 8 юни в Античния театър в Пловдив. За концерта пристига и магнетичната певица Лиса Джерард, която участва и в записите на проекта. Лиса е позната на меломаните от групата Dead Can Dance, а също и като композитор, и изпълнител на филмова музика. През 2000 – та година тя печели „Златен глобус“ за музиката към филма „Гладиатор“, създадена съвместно  с композитора Ханс Цимер. Освен новите хорови композиции, в двата концерта ще бъдат представени също и съвместните произведения на хора с Лиса Джерард. В част от песните участва и световният шампион по бийтбокс – SkilleR, а почти всички нови композиции от албума са подплатени от невероятното присъствие на немския перкусионист Дейвид Кукерман, който от дълги години работи и концертира с Лиса Джерард и Dead Can Dance. В песните слушателите ще доловят присъствието и на китара, гъдулка, контрабас, кавал и струнни инструменти. Всички тези произведения са включени в предстоящия нов албум на „Мистерията на българските гласове“ и през юни ще бъдат изпълнени за първи път на живо. Албумът се продуцира от Шуберт Мюзик Пъблишинг, а по-голяма част от песните в него са композирани от Петър Дундаков, който също така е музикален продуцент на студийните записи и музикален директор на концертите.

Петър Дундаков с Лиса Джерард - снимка Shubert music publishing (c) фотограф: Светлана Бекярова

„Работя по този проект от около две години. Бях поканен от международната компания Шуберт Мюзик Пъблишинг и управителя на българското подразделение Бояна Бункова, които са издател и продуцент на този албум, да участвам като композитор и музикален продуцент. Още от самото начало това беше голямо предизвикателство за мен. Естествено, първо чувстваш огромен респект към нещо, което е много по-голямо от нас, каквото е традицията. От друга страна предизвикателството на това е, че можеш да не си съгласен с всичко. Например с това, което за теб се е превърнало в клише и без да го  отричаш, да виждаш възможността за някакъв различен, свой глас. Това може да бъде в някакъв смисъл самонадеяно и смело, но може и да е силен първоначален тласък.  

Фолклорната традиция е огромно богатство.

В началото си тя не е свързана с авторство в смисъла на Западно европейската музикална традиция, а по-скоро е общностен феномен. Звучност, възникнала на базата на общуване и ритуал. В един момент в хода на развитието на музикалната култура фолклорът започва да бъде преработван в духа на класическата музикална традиция от композитори.  В България той е обработен по гениален начин от някои от нашите класически композитори. В края на миналия век с получаването на наградата „Grammy” от хора на „Мистерия на българските гласове” този модел на интерпретация на фолклорната традиция бележи връхна точка на развитие у нас и е световно признат. Напълно разбираемо, в някакъв смисъл се превръща в реликва. Понякога обаче страхът реликвата  да не бъде докосвана е по-голям от смелостта да се опиташ да работиш с нея. За първи път в камерната опера „Пандора” с Пол Ван Брюхе използвахме два гласа, които са на певици от „Ева квартет” и „Мистерията на българските гласове”- Даниела Димитрова и Евелина Христова. Тогава си дадох сметка, че трудността в случая е не само как да създадеш музиката, но и как да я комуникираш с конкретния изпълнител, защото този изпълнител има специфична азбука, на която ти трябва да съумееш да общуваш. Целият този комплекс от фактори създава многопластовост на работата с такъв ансамбъл. Все още не мога да кажа, че съм намерил  рецептата за това, но се опитвам в работата си все повече да мога да заставам и от другата страна - тази на изпълнителя. От една страна да имам възможност да общувам с традицията по начина, по който тя умее да изявява качествата си, но от друга страна да имам свободата като композитор да я променям, да избирам решения, които не са клише. Балансът е труден и изисква усилена работа и време за да бъде намерен”, казва Петър Дундаков.

„В този концерт ще бъде представен материал от новия албум на „Мистерията на българските гласове”. В центъра са изключителните певици на хора и техния диригент Дора Христова. Проектът обаче е развит като колаборация между български и интернационални изпълнители. Освен Лиса Джерард, която е голямата звезда и уникален изпълнител, който участва в част от проекта, като интернационален гост се изявява и перкусионистът Дейвид Кукерман. Той е германец и както мене е завършил Ротердамската консерватория, която е един от центровете на World music в Европа. Дейвид е учил като започнеш от индийска перкусия, минеш през всякакви world percussion инструменти и има много широк поглед върху музикалния език на различни традиции. Той е и перкусионист на Dead Can Dance на последния им тур. Лиза Джерард го препоръча, като започнахме да работим като възможен колаборатор, и той наистина допринася много в голяма част от този албум. Дейвид ще бъде тук заедно със своя колега Себастиян и изключителните български музиканти Петър Миланов - китара, Христина Белева - гъдулка, Костадин Генчев - кавал, камерен струнен оркестър. Ще имаме и гост кибордист Jules Maxwell, който също участва като съавтор в някои от песните. Лиза ще има своя част в концерта, която ще представя нейното творчество и някои нови неща, които са направени с „Мистерия на българските гласове”, на които  тя е и композитор и автор, и аз също участвам в някои от тях като съавтор.

“Мистерията на българските гласове” - снимка архив на състава

„В албума взима участие и бийт боксерът SkilleR /Александър Христов Деянов, известен като SkilleR, е български музикант, световен шампион по бийтбокс – б.р./. За мен бийтбоксът от продуцентска гледна точка е възможността за присъединяване към традиционния фолклор на някакъв, условно казано, съвременен фолклор. Бийтбоксът - за по-голямата част от публиката, която не знае - това е ритъм, който се произвежда от устата. Чисто физически това е изключително трудно нещо, за мен - ако трябва да го изпълнявам - просто невъзможно.  

Чрез бийтбокса и SkilleR в този албум правим връзка

в някакъв смисъл и с всички съвременни пулсации и модерни движения,  основани на ритъма. Бийтбоксът обаче не е електронен звук, а глас. Интересно е, че както в традицията, един фолклорен певец е повлиян от областта, от която идва, от семейството си, от времето, в което е живял, така един бийтбоксер като SkilleR, който е самобитен талант, е повлиян от теченията в музиката, които са около него. През него  можеш да вкараш влиянията на съвременната поп и електронна музика,  без  обаче да разрушиш връзката с акустичната вокалната традиция. Получи се много интересна колаборация в някои от песните. Изключително вълнуваща в този албум е и срещата за мен с китариста Петър Миланов и гъдуларката Христина Белева, както и кавалджията Костадин Генчев. Изпълнители, които също много допринасят за звученето на  албума и които успяват с интерпретацията си на фолклора да разширяват границите му. С тях общуването с фолклора не е като с музеен експонат, а като с жива движеща се форма.”, казва още композиторът.

Този проект е част от търсенията на Петър Дундаков в музиката. А те продължават и в съвместната му работа със „Софийски солисти” и диригента и композитор Пламен Джуров. Съставът вече изсвири негови произведения, извън „Пандора”. „Когато си композитор и работиш с един ансамбъл, който изпълнява музиката ти, връзката е много дълбока и може да бъде много инспирираща, доколкото изпълнителят е именно този, през чийто инструмент твоят авторски глас се сдобива с живот. Това за мен винаги е било много специално общуване - композитор - изпълнител. Когато един изпълнител или оркестър са на високо ниво те се превръщат в известен смисъл в съавтор на музиката.

Изключително преживяване за мен е да работя със „Софийски солисти”.

Пламен Джуров е един от хората, които чувствам много свързан с музикалната ми кариера. Когато се върнах от Холандия, БНР продуцира запис на мое произведение за струнен оркестър и тромбон – (”Нощта”, което беше селектирано  през 2006 година на Международната трибуна на композиторите в Париж). Проф. Пламен Джуров беше диригент тогава на оркестровия запис. Когато се срещнахме за първи път, в едно кафене поиска да му опиша с по една дума всяка една от трите части на произведението. Дълго мълчах. Западноевропейската традиция на композиране предполага максимално  точно записване от композитора на всичко, което е имал предвид в нотния текст. Но има неща, които не могат да бъдат изписани с чисто музикални термини, свързани са с някакви архетипи или подсъзнателни визии. Начинът, по който Пламен се обърна към произведението, ми даде много силно вдъхновение, че работя с диригент, който може да гледа през видимото, и да оживява не само нотите, но и духът на музиката. Впоследствие работата със „Софийски солисти”, които са невероятни инструменталисти, за мен е едно от най-вълнуващите ми преживявания като композитор. Техният ансамбъл е музикално богатство и трябва да се стремим не само да го съхраним, но и да му се дават повече възможности и подкрепа, за да бъде активен участник на европейската сцена”, убеден е  Дундаков.

Петър Дундаков - снимка Стефан Джамбазов

И отново се връщаме към музиката и комуникацията й с публиката: „Най-добре би било ако успеем да разширим аудиторията на музиката, не говоря за поп-музиката, говоря за съвременната арт музика, за дълбоката музика. Няма да я наричам  класика, джаз и т.н.  Вярвам, че тази музика има пазар като изкуство. Говоря за възможността идеите й да бъдат споделяни, а не просто продавани като бърза храна или като скъпо опаковано елитарно занимание. Аудиторията й не трябва да бъде от милиони и стотици хиляди, но може да бъде стабилна аудитория, която има траен интерес. За това се воюва. И се воюва не само чрез съхраняването на старото, но чрез създаването на ново. Генерирането на различни и нови идеи, смелостта въпреки вечността  и необятността на Традицията,  все пак да се опиташ да я пресъздадеш през своята история, историята на времето, в което живееш. Това виждам и като  един от смислите на работата си като композитор, не само в Европа, но и тук в България, където много неща понякога изглеждат като живот в ехо от едно друго време. Естествено, държавата трябва да помогне за това. Аз съм човек с изцяло пазарна ориентация. Като поп-музикант  навремето тръгнахме от едно мазе и никога до 2000 година не съм си мислил, че с нещо държавата трябва да ми помогне. Отивайки в Холандия обаче и виждайки как се развива и поддържа една силна традиция на съвременната музика, разбрах, че това не може да стане без участието на държавата и тя не трябва да абдикира от това. От друга страна музикалните дейци и то най-вече композиторите трябва действително сериозно да поставят този въпрос, защото по някакъв начин съвременният български композитор е изместен много в маргиналите.

Композиторите като общност трябва смело да изискват –

да има комисиониране (поръчка) на нова музика и да търсят общуването с публиката чрез своите произведения и отвоюването на място в съвременното общество. Чисто пазарно ако върнем нещата - един композитор може да бъде заплатен в театър, може да бъде заплатен в кино, в различни други форми на изкуства, но няма фонд, който да се занимава специално със субсидирането на музикални произведения, с изключение на Музикаутор, който е вътрешен фонд. Слава богу, Столична община има Програма „Култура” и аз съм благодарен, защото тя подпомогна мои произведения. Но трябва да има специален фонд, който да се занимава само със субсидиране на създаването на музикално изкуство и музикални форми. Това е единственото, което може да професионализира и да повдигне нивото. Както и самите филхармонии, опери, и музикални институции, които по някакъв начин държавата субсидира трябва да имат задължението и възможността, най-малко за няколко български премиери в годината, които да са поръчани от самите тези институции. Това ще върне кръв в съвременната музика в България. Може би звучи утопично, но държавата трябва да подпомогне, не изцяло, но поне да създаде възможност за пазар”, казва Петър Дундаков. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов