#Красимир Илиев

[vprki]

Галина Шехирян с дръзки съчетания на цветове създава омайващи картини

 „Марин Върбанов ни отвори очите – като че ли отвори някакъв прозорец, от който нахлу свеж въздух. Даде ни смелостта да търсим нови територии, да експериментираме.“ Сподели преди по-малко от година в разговор за „въпреки.com” художничката Галина Шехирян /на снимката/.

И продължи:  „Непрекъснато повтаряше: „Всичко може!“ Нещо, което за нас беше абсолютна новост – че всичко може. До този момент бяхме учили, че нещата трябва да се правят по някакъв определен начин. Покрай неговото присъствие в Академията ние станахме други хора.“

От изложбата в галерия "Пролет" на Галина Шехирян

Тогава разговаряхме с нея по повод прекрасната ѝ изложба „Линия, форма, цвят“ в галерия „Средец“ на Министерство на културата през ноември 2023 година. Преди дни на 8 август в бургаската галерия „Пролет“ се откри изложбата на Галина Шехирян „Споделени пространства“, която продължава до 13 септември. Във въведението към нея кураторът Красимир Илиев пише:

„Дали защото е учила при Марин Върбанов, Галина Шехирян е измежду малкото български художници, които непрекъснато експериментират с материали. Завършила специалност Текстил, в първата си самостоятелна изложба през 1987 г. тя показва пластики от дърво. Това са необичайни за времето си, авангардни, провокиращи творби. Селскостопански оръдия на труда, носещи дълговечна история, са преобразувани в скулптури, минало и настояще са сплетени чрез играта на въображението. По време на нейния дългогодишен престой в Ню Йорк се ражда идеята за експерименти с противоположния на дървото материал – стъкло. Тя се насочва към древна техника, използвана още в Египет, позната като Verre eglomise, при която позлата или пигмент се полага между слоеве стъкло, като модернизира процеса, използвайки за запечатването на рисунката съвременни материали. В продължение на 15 години нейните филигранно изрисувани съдове и пластични предмети пътуват между Бостън и Маями, за радост на ценящите изящното.

През 2018 г. Галя Шехирян събра дървопластики и произведения от стъкло в ретроспективна изложба. Те общуваха учудващо хармонично помежду си в пространството на галерия „Контраст“, въпреки дистанцията на времето, въпреки толкова различните материали. От тогава нейното присъствие в художествения живот на страната ни е деликатно, но осезаемо. Самостоятелните ѝ изложби в Градската художествена галерия, Варна; в галериите „Аросита“ и „Средец“, София, доказаха нейния експериментаторски дух, който си играе с материите – хартия, платно, плексиглас. С виртуозност на фокусник, който сам себе си изненадва.

Настоящата изложба, озаглавена „Споделени пространства“, е втора в галерия „Пролет“, три години след първата. Както при предишното представяне, и сега присъстват работи със стъкло, но видимо, все по-целенасочено, я вълнува живописната плоскост. Независимо от материала, отново и отново, Галина Шехирян, използвайки дръзки съчетания на цветове или пастелни нюанси, успява да създаде омайващи картини. Завивайки по нейните спирали, трептейки по нейните шагренови повърхности, изгубвайки се в плетеницата от линии, изведнъж намираме пристан в някоя геометрична форма, за да отплаваме авантюристично в привидно плоското пространство, бълбукащо от вибрации.“

Красимир Илиев

По повод споменатата изложба в галерия „Средец“ миналата година изкуствоведката и куратор на експозицията проф. Аксиния Джурова написа: „Галина Шехирян е от художниците, които не можем да не забележим с  дискретното и запомнящо се присъствие и с излизащата извън познатата у нас  стилистика. Тя е от тези художници, които с изложбите си винаги ни изненадват  със своите търсения и експерименти.“

И продължава: „Спомням си как също в началото на 80-те години тя извади от конкретната функционалност познати предмети от бита за да ги превърне в артефакти пренасяйки ги от една времева среда в съвременната. Така те бяха определени от критиката като „нова предметност“. Тя припомня в текста си и как Галина Шехирян ни изненада и в 2018 г., когато се завърна от САЩ с обща изложба с нейния съпруг Рафи Шехирян, който вече беше напуснал нашия свят. Тогава показа изящни съдове от стъкло, изпълнени в познатата още от Ренесанса техника Verra Eglomese(reverse painting). Оттогава не е излагала в София, а във Варна Бургас. Но в разговора ни повод изложбата ѝ в галерия „Средец“ каза, че в експозицията преди пет години нейните творби са били малко, основно произведения на съпруга ѝ са били представени в галерия „Контраст“ в негова памет.

Галина Шехирян в галерия "Средец", ноември 2023

30 години след като е живяла в САЩ със съпруга си художника Рафи Шехирян художничката окончателно се връща в България. „Този достъп, който имах във всичките тези музеи и галерии, мисля, че беше по-голяма школа от Академията, която съм завършила. Много е важно един художник да си сверява часовника непрекъснато. Благодарна съм за времето, което прекарах там, за нещата, на които ме научи животът. Много важни  са и срещите с други хора, от други националности, с друг манталитет, с друга емоционалност. Сега се завръщам към позната среда – с близки хора, с колеги, с които сме прекарали младежките си години – това определено ми дава комфорт, че съм си у дома.“ Сподели за себе си преди почти година за нас Галина Шехирян.

Тук за малко ще се върнем във времето отпреди три години, когато в ГХГ във Варна „Борис Георгиев“, през юли, беше експонирана забележителната изложба „Непознатите Рафи и Галина Шехирян“ с куратор Румен Серафимов. / той заедно с проф. Аксиния Джурова, Филип Зидаров и Цветан Колев са автори на книгата „Рафи Шехирян“, иницирана от съпругата му и сина му Джулиан Шехирян – б.р./.

Роден в България и завършил Художествена академия, Рафи емигрира през 1988 г. в Америка заедно със съпругата си Галина, където живее и твори до смъртта си през 2011 г. Година по късно, съкрушени от неочакваната загуба, група от близки приятели издават книга в САЩ - сбирка от лични преживявания и спомени от срещите си с Рафи, илюстрация за ярката следа, която той оставя в хората, с които е общувал.

Ще цитираме кратки откъси от написаното по повод изложбата в ГХГ във Варна тогава от Румен Серафимов и, защото показва аналитичния поглед на изкуствоведа с последващите изложби, както и сегашната в галерия „Пролет“ на Галина Шехирян.

„И тя завърши Националната художествена академия през 1981 г. при изключителния професор и художник Марин Върбанов. Великолепната ѝ дипломна работа показва склонността ѝ към художествено изразяване с едри мащаби и модерни пластически форми, както и стремежа ѝ да бъде далеко от стандартното мислене и подражателната образност. И нейната работа, като тази на състудента ѝ и бъдещ съпруг Рафи Шехирян, беше остро критикувана и отхвърлена от Димо Балев, но беше категорично защитена от Иван Кирков и Марин Върбанов. След известно мълчание и вътрешно натрупване тя създаде изящни произведения, в които с поразителен вкус, прецизност и чистота съчетаваше текстил, метал и дърво, за да постигне изразителни съотношения между различни материи и по абстрактно-условен начин да обозначи взаимодействието между различни сили и същности.“

Художествената практика на Галина Шехирян през годините е вдъхновена от непрекъснатите експерименти с необичайни техники и материали в различни територии. През 80-те години създава творби в които трансформира предмети и пособия от някогашния бит в изразителни и съвременни концептуални пластики. Те нямат аналог в тогавашното българско изкуство и се превръщат в новаторски значим художествен феномен. През 1998 г. в Ню Йорк създава Gali Studio, което придобива висока репутацияв артгалериите като водещо студио за рисувано стъкло. Възражда старата техника Verre Iglomise - използвана в Ренесанса - която дава богати възможности за многопластово нанасяне на рисунък и цвят. В последния си цикъл от работи Галина Шехирян експлоатира процеса на намеса и трансформация в сферата на живописта. Като използва основи отразлични материали - платно, дърво, органично стъкло, хартия - тя сътворява метафизични пейзажи, които разместват границите между интериор и ��кстериор, и наподобяват карти на пространства и на преживявания.

Румен Серафимов и Галина Шехирян на откриването на изложбата в галерия "Пролет"

Нейните картини и монотипии пресъздават усещане за противопоставяне на близки и далечни хоризонти с фрагментирани мотиви и усещане за двойственост, като внушават медиативна хармония чрез цвят и композиция.

В следващите месеци предстоят изложби на Галина Шехирян в столичните галерии „Нюанс“ и Gallery 88. Очакваме ги с интерес и нетърпение като нови срещи и преживявания с изкуството ѝ. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Пролет“, личен архив и Стефан Марков

[mihaylovblog]

23.04.1971 г. – Премиера на българския игрален филм "Гневно пътуване" на режисьора Никола Корабов, по сценарий на Дико Фучеджиев. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Участват актьорите: Йосиф Сърчаджиев, Доротея Тончевa, Северина Тенева, Никола Тодев, Георги Калоянчев, Досьо Досев, Коста Цонев, Йорданка Кузманова, Васил Попилиев, Петър Божилов, Гинка Станчева, Богомил Симеонов, Александър Вазов, Стефан Илиев, Анани Явашев, Иван Обретенов, Марио Маринов, Весела Радоева, Елена Жандова, Красимир Койчев, Владимир Братанов, Константин Джидров и др. Снимки: енциклопедия „Български игрални филми“, 3-ти том, Галина Генчева, изд. „Д-р Иван Богоров“, София, 2008 г.

[swubg]

Тържествено бе открита новата академична 2019/2020 г. в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/30-09-2019-new-academic-year-20192020.aspx

С тържествена церемония днес официално бе открита новата академична 2019/2020 година в Югозападния университет "Неофит Рилски". Празникът по традиция започна с полагане на венци и цветя пред паметника на Неофит Рилски. Церемонията бе открита от ректора на университета проф. д-р Борислав Юруков.

"В последните години често чуваме колко агресивни и нетолерантни са младите хора, как не четат и не желаят да се образоват. Аз не съм съгласен с това. Фактът, че вие, скъпи колеги, сте решили да тръгнете по пътя на знанието доказва, че тук в Югозападния университет има амбициозни, образовани и целеустремени млади хора, които искат да знаят, да могат повече и да променят света към по-добро", каза в приветственото си слово проф. Юруков.

"Съвременният свят, в който живеем е изключително динамичен. Днес имаме неограничен достъп до всякаква информация, това изисква от нас да умеем да се адаптираме към промените, да откриваме вярната информация сред океана от данни и да я използваме правилно. Затова не е достатъчна само получената диплома. За да следваме тенденциите и да сме подготвени за заобикалящия ни все по-технологичен свят, всички ние трябва да научаваме нещо ново всеки ден, да бъдем гъвкави и да не спираме да се образоваме, защото страна без образовани хора, няма работещи институции и гражданско общество", каза още ректорът проф. Юруков. Той отбеляза, че специалностите, в които студентите са избрали да се обучават, ще им дадат личностно удовлетворение и перспектива за широка професионална реализация. Ректорът подчерта, че възпитаници на университета заемат високи позиции в управлението на България и в много международни компании, управляват бизнес за милиарди и правят света по-добър и по-благоустроен.

Приветствие към студентите отправиха също министърът на образованието и науката Красимир Вълчев, първият ректор на ЮЗУ "Неофит Рилски" академик Благовест Сендов, заместник-министърът на правосъдието Десислава Ахладова и Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Серафим.

Министър Вълчев подчерта важното място на университета и отбеляза, че всички системи в България разчитат на кадрите на Югозападния университет "Неофит Рилски". "Фактът, че тук има толкова много представители на различните институции е показателен затова. Всички ние подкрепяме Югозападния университет", каза министър Вълчев.

От името на първокурсниците слово поднесе Емел Юсуф, студентка в специалност "Българска филология".

По време на церемонията ректорът на университета проф. д-р Борислав Юруков и министърът на образованието и науката Красимир Вълчев връчиха студентските книжки на първокурсниците, приети с най-висок бал: Михаил Димитров, Сашка Кандиларова, Кирил Илиев, Виктория Андонова, Ивелина Палова, Наталия Иванова, Станислав Михайлов, Ангел Георгиев и Емел Юсуф.

Сред гостите на тържеството бяха Елхан Кълков - народен представител в 44-то Народно събрание на Република България от Първи Благоевградски многомандатен избирателен район, областният управител на Благоевград Бисер Михайлов, председателят на Общински съвет Радослав Тасков, кандидатът за кмет на Община Благоевград за трети мандат д-р Атанас Камбитов, заместник-кметът по култура и хуманитарни дейности на Община Благоевград Христина Шопова, заместник-областният управител на Благоевград Антоанета Янчева, председателят на Административен съд - Благоевград Мария Тодорова, председателят на Районен съд - Благоевград Вера Коева, заместник-районният прокурор на Благоевград Елица Калпачка, директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград старши комисар Дойчин Дойчинов, заместник-директорът на Областна дирекция на МВР - Благоевград

комисар Димитър Кръстев, началникът на Регионалното управление на образованието в Благоевград Ивайло Златанов, кметът на Община Симитли и кандидат за следващ мандат Апостол Апостолов, директорът на Регионалната здравна инспекция в Благоевград д-р Калоян Калоянов, директорът на Радио Благоевград Елисавета Каменичка и други представители на централната и местната, законодателна, изпълнителна и съдебна власт, представители от системата на основното и средното образование, представители на медиите, бизнеса и обществеността.

[sportfile-blog]

new post from the journal "Sport File" СпортФайл

New Post has been published on http://sportfile.com.ua/chempionat-evropy-po-biatlonu-2017-itogovyj-medalnyj-zachet.html

Чемпионат Европы по биатлону 2017. Итоговый медальный зачет

Редакция СпортФайла представляет Вашему вниманию итоговый медальный зачет Чемпионата Европы по биатлону 2017.

Лучше всех на европейском первенстве в этом году были российские биатлонисты, которые заняли первое место в медальном зачете "настреляв" в общем 13 медалей:

6 золотых наград - Александр Логинов (индивид. гонка), Ирина Старых (индивид. гонка), Александр Логинов (преследование), Ирина Старых (преследование), Одиночная смешанная эстафета (Виролайнен и Гараничев), Смешанная эстафета (Старых, Слепцова, Волков, Логинов).

4 "серебра" - Светлана Слепцова (индивид. гонка), Александр Логинов (спринт), Светлана Слепцова (спринт), Евгений Гараничев (преследование);

3 "бронзы" - Алексей Слепов (индивид. гонка), Ирина Старых (спринт), Светлана Слепцова (преследование).

Сборная Украины по биатлону заняла почетное второе место на Чемпионате Европы по биатлону 2017, выиграв 4 медали:

1 "золото" - Юлия Джима (спринт);

1 "серебро" - Юлия Джима (преследование);

2 "бронзы" - Анастасия Меркушина (индивид. гонка) и Смешанная эстафета (Меркушина, Джима, Жирный, Ткаленко).

В тройку лидеров общего медального зачета европейского первенства по биатлону вошли болгарские спортсмены:

1 "золото" - Владимир Илиев (спринт);

1 "серебро" - Красимир Анев (индивид. гонка);

1 "бронза" - Красимир Анев (спринт).

м страна 1 место 2 место 3 место Всего 1 Россия 6 4 3 13 2 Украина 1 1 2 4 3 Болгария 1 1 1 3 4 Норвегия 0 2 0 2 5 Латвия 0 0 1 1 6 Польша 0 0 1 1

Напомним, что 9 февраля в австрийском Хохфильцене стартует Чемпионата мира по биатлону-2017, календарь смотрите здесь.

[dobrinovini]

http://ift.tt/2jfCgdO

Владимир Илиев спечели първото за България злато от европейско първенство по биатлон. Той грабна първото място на първенството в Душники Здруй /Полша/ в спринта на 10 км. Повод за гордост даде и биатлонистът  Красимир Анев, който спечели бронзов медал в същата дисциплина и сребърно отличие в индивидуалното представяне на 20 км. 29-годишният Илиев пребори нелеката [&hellip

The post Европейско злато за Владимир Илиев и бронз за Красимир Анев в биатлона! appeared first on Добри новини.

[vprki]

Пулсът на Земята в изобразителния разказ на Феникс Върбанов

Помня вълнението ми от срещата с творбите на Феникс Върбанов, изпълнили с тъмна светлина и трансцеденталност пространството на галерия „Райко Алексиев“. Тогава изложбата „Следи по пътя“ (2016) остави дълбока следа в мен. Артистичният път на художника се движи по много специфичен личен път.Написа за „въпреки.com” Мария Ландова,  художничка, арт журналист и продуцент, като въведение към текста си за експозицията на художника “Пулсации“ в галерия „Стубел“.

Романтичната рамка

Първо, в гените му си дават среща Китай и България, а после следва живот и творчество в мултикултурния Париж. Когато се споменава името му, тук задължително се започва с романтичната, почти вълшебна приказка за звездната любов, свързала майка му и баща му. Любов преминала през иглените уши на изпитанията, точно като в приказките.

Сун Хуай Куей и Марин Върбанов, снимка архив Икар Прес

Родителите му са артисти от световна величина. Легендарната Сун Хуай Куей е първата проевропейски ориенти��ана художничка-бунтарка, още по времето на Мао, а баща му Марин Върбанов е създател и разпространител по света на монументалната текстилна пластика - принос към изкуство на 70 -те и 80-те години на ХХ век. Те са и първата смесена брачна двойка в комунистически Китай. В онези години на ограничения двамата с талант и упоритост, успяват да се изплъзнат от железните решетки на комунистическите режими в Китай и България, за да бъдат граждани на света. Силата на тяхната любов и плодотворно им партньорство напомня за връзката между  Жан Клод и Кристо.

Извън рамката

Феникс Върбанов е автор с индивидуален облик и лично присъствие в света на визуалните изкуства. Той не обича рамките. Неговите творби не се нуждаят от тях. Те са свободни - могат да се мултиплицират безкрайно и да влизат в различни конфигурации.

Предисторията му, обаче е нужна, доколкото наистина се изискват усилия да се еманципираш от влиянието на родителите, особено когато те са с мощна артистична аура. Феникс Върбанов го постига. Последователно и осъзнато анализира богатството, което му е завещано като наследник на две много различни култури. Артистичната атмосфера, която диша – първо в семейството и после в арт-средите на Париж - формира вкуса и философията на изкуството му. Той определя себе си като „космополит, посредник между три култури“.

Осем години след „Следи по пътя“, пътят на художника довежда изложбата „Пулсации“, в камерното пространство на галерия „Стубел“. Куратор отново е изкуствоведът Красимир Илиев, тънък познавач на китайската традиция в графиката и рисунката, и в частност  на творчеството на Феникс Върбанов.

Феникс Върбанов и Красимир Илиев, в гръб Маргарита Енева

Художникът и тук остава верен на любимите си материали – китайски туш и тънка китайска хартия. Той познава в дълбочина техните възможни взаимодействия и може да постигне желаното въздействие, чрез разливане, сгъване, опъване, рязане и колаж.

Макро и микро свят

Изложбата е решена в две части, които звучат в напълно различни емоционални регистри. Експозицията посреща зрителя с голямоформатни, демиургични композиции,  изпълнени с характерната за автора монументалност. Отделните пана влизат във взаимоотношения по между си. Създават ритмични групи с общо внушение. В чернобялата тъкан на творбите художникът врязва драматични червени зони, като вулканични реки от лава. Повечето композиции са решени във вертикален ритъм и създават усещане за тектонични движения, за драматични изригвания и затишия.

Геодезичната динамика бива прекъсвана от кръгови композиции, които засилват всеобщото усещане за планети, протуберанси – победа над гравитацията. Концепцията на автора е абстрактна, но в нея откриваме космогония пълна с предчувствия, дори в централното пано изненадващо ни посреща сливащия се с хаоса силует на човека-бог - сякаш точно той задвижва със своите мускули планетите във Вселената и създава скрития порядък на хаоса.

Като формален и сюжетен контрапункт на монументалните творби авторът ни поднася  съвсем нова за него, вълнуваща серия от малки абстрактни рисунки – камерни и лирични. Тук сякаш стихиите са се успокоили. Катаклизмите на Сътворението са отминали. Настъпила е тишина и безвремие. Бушуващите енергии и първични материи бавно се разливат, наслагват и утаяват в хоризонтални наносни слоеве тук те са създадени от гравитацията.

Дантелени разливи и нежни, едва доловими пеперудени движения правят тази серия особено задушевна и интимна. Тук авторът продължава своите експерименти, но този път с флуиден туш, който в допир с водата образува феерични дантелени мрежи. И сякаш пред очите ни се разиграва „ефектът на пеперудата“. Нежната енергия, струяща от малките рисунки отеква в отсрещните монументални опуси и там, в лоното на Сътворението се превръща – изригва с нова сила в мощни визуални пулсации и емоционални експлозии.

Феникс Върбанов

В тази изложба Феникс Върбанов генерира свой собствен Код на хаоса.

Въпрос на време е двуизмерните пана да напуснат плоскостта на стените и като триизмерните гоблени на Марин Върбанов да започнат своя нов живот, в пространството.

Изложбата продължава до 3 май. Гледайте я. ≈

Текст: Мария Ландова

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Разказът за Любомир Далчев продължава…

Изложбата с творби на Любомир Далчев в СГХГ, озаглавена „Неспокойният дух“ и своеобразното ѝ продължение в галерия „Васка Емануилова“ (15 юни – 6 септември 2022 г.)  за дълго ще бъде изключителното събитие не само в културния ни живот, а ни дари със широта и познание за цялото ни общество в сложното ни, дори драматично време за забележителния автор, белязал с изкуството си не само отминалия 20-ти век.

Тази година се навършват 120 години от рождението на изключителния български скулптор Любомир Далчев (27 декември 1902 -11 юли 2002 г.) По този повод Софийска градска художествена галерия представи две изложби: в залите си и във филиала -  галерия „Васка Емануилова“ – „Любомир Далчев. Неспокойният дух“. Годишнината се отбелязва и с издание, състоящо се от албум, изкуствоведчески изследвания, биография, библиография и каталог на негови произведения. Изключително издание, което вече държим в ръцете си. Това е първото систематизиране на огромното творчество на автора и второто монографично издание за него след публикуваната през 1942 г. студия от Н. Мавродинов.

Изпитваме възхищение  и уважение за благородните и професионални усилия на екипа на галерията за представянето на завладяващата духа експозиция и забележителната книга. Огромен изследователски труд, който „оживя“ в залите на галерията с въображение и артистизъм остава завинаги в печатното издание, за да се докосне публиката до таланта, до личността  на Любомир Далчев, както го наричат „човекът на отминалото столетие“, но сме убедени, че той е от тези творци, които ��стават неподвластни на времето…

Припомняме, че не само през годината различни публикации във „въпреки.com” представяха изключителния Любомир Далчев. В текстове за забележителната изложба в СГХГ, за драматичните събития около скулптурата му „Бунт“ от 1962 година, за срещата ни със сина му, който дойде в София след повече от 40 години, за приятелството и подкрепата му към сложния творчески път на талантливия художник Атанас Пацев, който е и писал прекрасни текстове за скулптора, което е  отбелязано и в библиографията към изданието „Любомир Далчев.  Неспокойният дух“ и други. /Част от тези текстове при нас може да прочетете тук , тук , тук  и тук . /

От изложбата "Неспокойният дух" в СГХГ

Преди да разкажа за великолепното представяне на книгата за Любомир Далчев в СГХГ на 27 октомври от директора ѝ Аделина Филева и кураторите Красимир Илиев и Галина Декова, автори и на текстовете, ще отворя една скоба на пръв поглед в различен контекст, но не съвсем. Фондация „Въпреки“, на която съм изпълнителен директор, предложи екипа на изложбата, посветена на Любомир Далчев в СГХГ за наградата на София в категорията „Визуално-пластични изкуства“ с максимална аргументация, което дори не бе толкова необходимо, като на цялата ни общественост резултатът от тези усилия с преживяното от експозицията е известен. Това предложение не беше одобрено, наградата бе връчена на Тодор Тодоров за "Щрайх" - юбилейна скулптурна изложба в галерия "Райко Алексиев"(19 ноември до 4 декември 2021 г.). Някой спомня ли си тази изложба, освен семейството на автора и, че е записана в изложбения календар на СБХ. Моите уважения към автора, но има изложби и изложби.Някой би казал, че награденият е жив и продължава да твори, а Далчев…Не приемам този аргумент, защото 2021 г. наградата бе връчена на авторите на проекта „Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“, изложба в залите на СБХ на ул. „Шипка“ 6. /също предложение на Фондация „Въпреки“/. Забележителна изложба, от незабравимите. Така, че тазгодишното решение на комисията е най-малкото странно, да не кажа нелепо, при това членовете-експерти по визуални изкуства изцяло са подкрепили със ЗА проекта на СГХГ.

Ако проследим периода, който трябва да обхваща предложенията за наградата, може да кажем в името на справедливостта, компетентната оценка и познание, наградата, връчена тази година показва лош вкус, непознание. Да, принципно решението на комисията, която и да е тя, е субективно, но в случая става дума за безпринципно лобиране на всяка цена, който иска да разбере защо го подчертавам, да види кои организации в роднински план стоят зад изложбата на Тодор Тодоров. Толкова по въпроса, но от Деня на София 17 септември, когато се връчват традиционно наградите, това, извън всичко дълбоко ме възмущава и не само мен.

“Автопортрет”, 1930, маслени бои върху платно, собственост на НГ, снимка: архив на СГХГ

Но възникват и други въпроси – Любомир Далчев и от Отвъдното изглежда продължава да плаши, да е пренебрегван за сметка на посредствеността. Това е положението. Но тук слагам точка, защото времето отсява всичко и краткотрайното си остава затворено в тесните си мащаби, които не могат да стигнат дори до Калотина…Само ще допълня за тези, които решат, че изпитвам ревност, че нашето предложение не е удостоено с наградата на София, две наши идеи за отличието получиха приза в две други категории.

След този коментар, който се чувствах длъжна да направя от доста време, да се върнем към основната ни тема в този текст – забележителното издание на СГХГ, посветено на изумителния Любомир Далчев.

В пространството на великолепната изложба в СГХГ „Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“ и красиви музикални изпълнения бе представена уникалната книга „Любомир Далчев.  Неспокойният дух“, която както споменахме по-горе е втората за него след 80 години.

Аделина Филева, Красимир Илиев и Галина Декова

„Когато решихме преди година и половина да работим по този проект, той за нас беше предизвикателство да научим нещо ново, да навлезем в творчеството на един художник, който на пръв поглед изглежда много познат, защото негови творби ни заобикалят на много места в София и в страната, който само до преди 20 години беше жив. И, разбира се, за този творец се разказваха най-различни легенди, истории. Но така е винаги с творците.“ Каза Аделина Филева, припомняйки идеята за изложбата на Любомир Далчев. И продължи: „Припомням, че изборът на екипа беше тя да бъде много обрана, с малко творби – 40 на брой, да покаже посоките на неговите търсения и да продължи след това изследването на неговото творчество. Територията на изследването на Далчев постепенно се разшири и сега в книгата ще видите много по-голямо художествено творчество. Желанието ни беше да се събере всичко, да се каталогизира, дори и до там, че включихме всички произведения, които ни бяха известни, макар и през периодичен печат или през снимков материал, запазен, но така че те да послужат като една изходна точка впоследствие на допълнителни търсения и, ако се открият тези произведения, защото ние се надяваме, че не всичко е унищожено. Съдържанието на книгата предлага различни възможности за срещи с Далчев. В нея са текстовете на моите колеги Красимир Илиев и Галина Декова, които по различен начин погледнаха към скулптора. В самата книга има албум, негова биография, избрана библиография. Една от най-важните части с научен принос е каталожното събиране на произведенията, които вървят по хронология.

От каталога

Който разгърне този албум, ще си създаде представа как върви Далчев в своето творчество. Този творец не е спирал никога да учи през своя живот още от самото начало на своето творчество за него специално Сирак Скитник пише още 1932 година, че вижда художник, който няма да спре да учи. Всички уроци, които той успява да получи през годините постепенно претопява в амалгамата на своя талант така, че сега неговите работи приемаме като даденост на неговия талант. Той е знаел какво точно ще направи – неговата скулптура е функция от самия него. Лично мен като историк на изкуството ме възхищаваше не само как успява да създаде своите произведения, но винаги са специални ръцете в творбите на Далчев. Не са много скулпторите, които успяват да работят по този начин с човешките ръце и те да имат еднакъв смисъл и с лицето, и с тялото, и с духа, така че самите ръце да носят този дух. Затова и когато стана подборът на нашата изложба, ние успяхме именно това да достигнем, да покажем тези жестове, с които той успява да предаде към нас послание с определени свои произведения.Той е един от големите ни бележити скулптори и не само, че създаде изключителни произведения, той остави и отвори нова врата в българската скулптура, остави и школа след себе си и възможност българските скулптори да вървят в различни посоки, нови, през свободата, през своето изкуство.“ А на авторите на текстовете и куратори на изложбата Красимир Илиев и Галина Декова благодари като каза, че „трябва да са влюбени в работите на този скулптор, за да работят така.“

Веселин Праматаров

И допълни за автора на графичния дизайн Веселин Праматаров, „който изтърпя всички наши капризи“ / припомняме, че той е създателят на  „На конци. 1968. Една действителна история“, която е без прецедент в историята на българския комикс/. Книгата и от тази гледна точка е великолепна. Самата тя е произведение на изкуството.

Книгата е разказът за Далчев и за работата по нея Красимир Илиев сподели пред публиката, изпълнила пространството на галерията: „Обичайно, когато човек изследва един художник и се опитва да го опознае, колкото повече материал натрупва, колкото повече неща научава, той като че ли отваря една врата към него. При Далчев с мен стана точно обратното – колкото повече научавах за него, толкова като че тази врата в най-важните точки се затваряше. От моя гледна точка Далчев е енигматичен художник, един художник много скрит, изключително трудно разпознаваем и труден за разкриване. Точно обратното на това, което би трябвало да бъде, защото в неговата творческа съдба има такива невероятни обрати, превъплъщения и тематични събития, че всъщност, той когато стига до възрастта и славата, когато може да говори за себе си, той като че ли повече замъглява своя образ, отколкото да го разкрива пред публиката.

Красимир Илиев

Какви са фактите, които могат да се видят, въпреки тази мъглявост, въпреки това сфумато на неговия живот? Те говорят за това, че той още от най-ранното си детство преживява много силно драматично събитие заедно с брат си Атанас - смъртта на малката им сестричка, която е на 2 години, когато се случва това. Любомир Далчев е по-чувствителната душа и като че по-малкият брат е трябвало да прикрива неговите бели. Необичайна среда. Драматични събития през целия живот, но не знаем какво се случва с него, когато заминава за Америка. Неизследвано е. Второто събитие е в Художествената академия. Той попада в класа на проф. Никола Маринов в една среда на изключително даровити художници – Иван Милев феномен, дава уроци на своите преподаватели, около него са Илия Бешков, Иван Пенков – близки приятели бохеми. Далчев дружи с Илия Петров, малко темерути, самотни хора. Завършва Академията с чувството, че е недоучил художник и заминава за Рим. Неговият преподавател Никола Маринов им е говорил за Италия, но и там се чувства недоучил и заминава за Париж, където учи пластична анатомия. Когато се връща в България не го приемат в Академията да преподава. Далчев е в непрекъснат сблъсък със съдбата, която е около него.

Автопортрет, 1977, теракота

На много от задаваните му въпроси защо изоставя живописта и започва да се занимава със скулптура не успява да даде обяснение. Но той е непрекъснато недоволен от това, което прави. Това е особено негово качество. Започва и то съвсем случайно да се занимава със скулптура, защото за своя изложба е направил нещо от глина, прави портрет на баща си и на една негърска глава, която се намира в музея в Панагюрище и изведнъж разбира, че това е неговият материал и започва да прави скулптура. Прави великолепна творба „Движение“, която е в Националната галерия. Приета е с възторг и след това прави няколко слаби работи…Непрекъснати обрати в неговата съдба. Но печели конкурса за Съдебната палата и изведнъж човек, който е правил само портрети, женски фигури трябва да направи 4 огромни композиции. И той ги прави с невероятна лекота. Тъкмо се оформя като един вече познаваем скулптор, на който на 40 години му  издадена монография, всъщност, тази монография, която е издадена преди нашата – само 80 години има разлика между двете книги и изведнъж идва 9 септември. И той какво трябва да направи – да се преобърне, както повечето български художници, това, което е правил до този момент. И отново едно голямо унижение за него. Приет е като преподавател в Академията, но в Приложния отдел, докато Иван Фунев, според него, който има много по-ниски качества ще преподава скулптура в Изящния отдел. Става член на Партията, напуска я. Да направиш това в онези години е нещо като ритуално самоубийство, защото Партията не може да бъде напусната, може само да те изгонят, но не и сам да я напуснеш. Тоест отново Далчев навлиза в една драма, която сам си я е направил. И отново непрекъснати сблъсъци с идеологическата система, която се налага в Академията. На едно заседание си подава оставката, защото ателието му е наречено Американска зона, получава доклади срещу себе си. Обвиняват го, че има американски начин на преподаване. Никой не знае какъв е американският метод, но те го обвиняват.

"Бунт", 1962 , снимка: архив на Калин Николов

Стигаме до това, че Далчев ст��га до своя стил на 60 годишна възраст 1962 година и прави скулптурата „Бунт“, която разтърсва тогавашната критика, на 60 години. Той е Далчев, ние нямаме такъв художник, нямаме такъв пример. И какво се получава -  той вече е станал Далчев и е нападнат от всички страни. Отново поредна драма в него. Когато го питат защо е направил “Бунт“, той казва, че се бунтувал срещу себе си. Вече е в Америка и е можел да каже, че се бунтува срещу системата, но казва друго./скулптурата „Бунт“ е в Калининградския областен музей за изобразителни изкуства, както е уточнено в изданието – б.а./ И изведнъж от 1962 до 1979 ние виждаме едно ужасяващо голямо творчество. Той е намерил себе си като една машина произвежда паметници, скулптури и всичко това, което ние виждаме до такава степен, че не можем да обозрим неговото творчество, защото то е пръснато в цялата страна от Смолян до Русе, от Варна до Белоградчик. Цялата страна е покрита с негови паметници. Уникално скулптурен парк само на един автор за Самуиловите войници. И в този момент, когато е на върха на славата си, когато е направил вече Свети Климент Охридски, този целия парк със ослепените самуилови войни, той си взима шапката, емигрира първо във Виена след една изложба и със своето семейство. След това потъва в Америка, изчезва за нас, изчезва от нашия хоризонт. Изоставя това, което е направил тук. Всичко това трябва да намери своето обяснение. Може би, четейки нашата книга и особено текста на Галина Декова, която свързва Далчев с контекста на световното и европейското изкуство, ще успеете и вие малко да открехнете тази врата, но има и нещо друго. Може би, не е необходимо всичко да се знае, може би през процепа се вижда по-ясно, защото през процепа се разбира  какво е положението с блендата. Може би, когато блендата е свита, изображението е по-контрастно върху негатива.“ Много емоционално говори за Далчев Красимир Илиев, сякаш наелектризира с чувствата си публиката. Неговият труд в книгата е озаглавен лаконично: „Любомир Далчев“.

“Самуиловите войници”, снимка: Стефан Джамбазов

А надсловът му е стих от брата на скулптора, изящния поет Атанас Далчев от стихотворението му „Съдба“, написано 1927 година:

…Къде отиде времето, когато

   е крепнела невръстната душа,

   играла е с палавия вятър

  и е била сестра на вси неща?...

Галина Декова беше по-кратка в изложението си, но видимо развалнувана във вглъбеността си като изследовател на Далчев в този забележителен проект, който сякаш ни върна Далчев, но дали е така? „Беше много трудно и това беше очевидно в нашата работа. Това е един невероятен диапазон в нашите човешки измерения. Любомир Далчев се ражда през 1902 година, но е поданик на Султан Хамид, роден е в Солун и умира през 2002 година в САЩ, когато президент е Джордж Буш-младши. Неговият баща е депутат в Османския парламент, синът му работи в областта на нанотехнологиите в медицината. Това за нашия живот обхваща различни периоди. Но е огромен диапазон, който трудно може да се вмести. Освен това и информацията за него е оскъдна. Тоест ние не винаги имаме такава среща с един мит, по-скоро с мита Далчев, който тепърва трябва да бъде разискван, проучван.

Галина Декова

В моя текст се опитах да направя такъв преглед и по някакъв начин да го вместя в европейската история на изкуството. Това, разбира се, е много трудно, защото е почти невъзможно по отношение на българското изкуство, защото то се развива в собствено русло и в собствени релси. Това е съвсем нормално, но ние знаем, че въпреки изкуството да е над национално, на практика това не винаги е така. В изкуствоведческата работа също си проличава. Така, че не знам как да окачествя моя опит в такова синхронно четене. Трудността идва и от степента на развитие на нашата наука, също, защото ние винаги сме писали една логична, линейна история на изкуството, като тук имаме една личност, която има толкова невероятен обхват с връзки, парадоксални, контакти навсякъде. Искам да върна само към ръцете, които госпожа Филева спомена, защото при Далчев, наистина, има емоция и много интересен експеримент, който той провежда през целия си живот във всички измерения на своята работа дали като художник или като скулптор. Този преход също много добре си личи в работите му. В живописните му работи и след това в прехода към скулптурата, защото той се интересува преди всичко от емоцията и от предаването на много фини нюанси на човешкото състояние. Това той взима от Италия в досега си с изкуството на Ренесанса от една страна и от друга страна с работата, с която се докосва до проф. Анри Мез в Екол де Боз` Арт , работил с проф.Пол Рише във Франция, който е известен невролог и, въпреки че е лекар има изключителен принос за развитието на изкуството и разширяването на емоционалния ефект. При това той е много интересен и характерен за модернизма, за експеримента, който е показателен за новаторския и експериментаторски дух на самия Далчев. Той попада в тази атмосфера и след това донася всичко това обратно в България. Ние за щастие, все пак, разполагаме с тези негови произведения, всяко едно, от които представлява и разрез на всичко това, което той е получил в различните свои докосвания до световната култура. Това е много голямо богатство за българската пластическа култура.“

От каталога

Представянето на книгата в СГХГ беше някак си необичайно за подобни събития. Стана вълнуващо повествование за личността и творчеството на Любомир Далчев като драматичен разказ и публиката не просто го оцени, а и преживя.

А Аделина Филева обобщи с поглед в бъдещето: “Трудът е ценност и при такива таланти си даваме сметка, че наистина е нещо изключително, когато някой работи отдадено, с цялата си душа, сърце, ум и талант, за да имаме ние такова наследство днес. Книгата ще бъде възможност за следващи изследователи на този огромен материал, който е събран, на тази нова територия за Далчев, която Галя и Краси подготвиха. Надяваме се следващите поколения да разкрият това, което липсва.“

Аделина Филева

И важно допълнение – в книгата по много елегантен начин са отбелязани не само авторите на проекта и работилите по изданието, а всички, които са помагали и са предоставяли материали от различните галери, фотографи, конкретни хора…

На финала на този текст припомням малко от разговора ни със сина на скулптора, който също се казва Любомир Далчев, към него има пуснат по-горе линк, но държа да акцентирам на този момент от срещата ни с точен цитат:

Любомир Далчев-син на изложбата на баща си в СГХГ

„На въпрос дали майка му Ана Далчева би направила изложба в София, той отговаря, че трябва да питаме нея. Това е повод и да отбележа, че се чуват разумни гласове с идеята, че трябва има къща-музей на двамата, може би дома им с ателието, където са живели, която е в Бояна. Екипът на СГХГ не беше допуснат до него в подготовка на изложбата. „Възможностите са отворени за един такъв музей – всичко е възможно. Но не знам още, нямам отговор. От страна на България трябва да дойде предложение.“ Лаконичен е синът.“ Мога единствено да поставя многоточие… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

23.04.1971 г. – Премиера на българския игрален филм "Гневно пътуване" на режисьора Никола Корабов, по сценарий на Дико Фучеджиев. Оператор е Борис Янакиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. Участват актьорите: Йосиф Сърчаджиев, Доротея Тончевa, Северина Тенева, Никола Тодев, Георги Калоянчев, Досьо Досев, Коста Цонев, Йорданка Кузманова, Васил Попилиев, Петър Божилов, Гинка Станчева, Богомил Симеонов, Александър Вазов, Стефан Илиев, Анани Явашев, Иван Обретенов, Марио Маринов, Весела Радоева, Елена Жандова, Красимир Койчев, Владимир Братанов, Константин Джидров и др. Снимки: енциклопедия „Български игрални филми“, 3-ти том, Галина Генчева, изд. „Д-р Иван Богоров“, София, 2008 г.

[mihaylovblog]

11.02.1991 г. – Премиера на българския игрален филм „Бронзовата лисица“ на режисьора Никола Рударов, по сценарий на Иван Голев. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. В ролите: Георги Стайков, Елена Бойчева, Анета Сотирова, Асен Кисимов, Домна Ганева, Никола Рударов, Веселин Недялков, Михаил Витанов, Николай Кимчев, Иван Истатков, Найчо Петров, Васил Тошев, Красимир Дамянов, Валентин Бурски, Линда Русева, Калин Арсов, Цветан Ватев, Венцислав Илиев, Никола Рударов, Георги Георгиев и др.

[mihaylovblog]

11.02.1991 г. – Пре��иера на българския игрален филм „Бронзовата лисица“ на режисьора Никола Рударов, по сценарий на Иван Голев. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. В ролите: Георги Стайков, Елена Бойчева, Анета Сотирова, Асен Кисимов, Домна Ганева, Никола Рударов, Веселин Недялков, Михаил Витанов, Николай Кимчев, Иван Истатков, Найчо Петров, Васил Тошев, Красимир Дамянов, Валентин Бурски, Линда Русева, Калин Арсов, Цветан Ватев, Венцислав Илиев, Никола Рударов, Георги Георгиев и др. Снимка: www.bnt.bg

[mihaylovblog]

02.01.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Свобода или смърт“ на режисьора Никола Корабов, по сценарий на Васил Попов. Оператор е Константин Джидров. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски. В ролите: Милен Пенев, Коста Цонев, Кирил Господинов, Стефан Илиев, Апостол Карамитев, Всеволод Сафонов, Васил Михайлов, Георги Михов, Иван Братанов, Иван Несторов, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Иван Братанов, Александър Диков, Георги Григоров, Анатолий Полянски, Ангел Ангелов, Васил Колов, Антон Горчев, Петър Ралев, Асен Георгиев, Иван Йорданов, Матей Иванов, Андрей Аврамов, Димитрина Савова, Любомир Ялъмов, Христо Домусчиев, Петко Карлуковски, Мариана Аламанчева, Меди Димитрова, Стефка Берова, Жана Стоянович, Анна Никова, Олга Попова, Мария Саева, Мария Вацулска, Свобода Молерова-Панайотова, Виолета Спиридонова, Катя Попова, Мая Драгоманска, Мария Славчева, Корнелия Божанова, Пенка Цицелкова, Ваня Дренкова, Светла Димитрова, Светла Чернева, Катя Махлебашиева, Димитър Хаджиянев, Богдан Семерджиев, Мария Карел, Веско Зехирев, Тодор Иванов, Аспарух Сариев, Марио Маринов, ��орис Радивенски, Богомил Атанасов, Цанко Петров, Борис Сарафов, Никола Корабов и др.

[mihaylovblog]

02.01.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Свобода или смърт“ на режисьора Никола Корабов, по сценарий на Васил Попов. Оператор е Константин Джидров. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски. В ролите: Милен Пенев, Коста Цонев, Кирил Господинов, Стефан Илиев, Апостол Карамитев, Всеволод Сафонов, Васил Михайлов, Георги Михов, Иван Братанов, Иван Несторов, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Иван Братанов, Александър Диков, Георги Григоров, Анатолий Полянски, Ангел Ангелов, Васил Колов, Антон Горчев, Петър Ралев, Асен Георгиев, Иван Йорданов, Матей Иванов, Андрей Аврамов, Димитрина Савова, Любомир Ялъмов, Христо Домусчиев, Петко Карлуковски, Мариана Аламанчева, Меди Димитрова, Стефка Берова, Жана Стоянович, Анна Никова, Олга Попова, Мария Саева, Мария Вацулска, Свобода Молерова-Панайотова, Виолета Спиридонова, Катя Попова, Мая Драгоманска, Мария Славчева, Корнелия Божанова, Пенка Цицелкова, Ваня Дренкова, Светла Димитрова, Светла Чернева, Катя Махлебашиева, Димитър Хаджиянев, Богдан Семерджиев, Мария Карел, Веско Зехирев, Тодор Иванов, Аспарух Сариев, Марио Маринов, Борис Радивенски, Богомил Атанасов, Цанко Петров, Борис Сарафов, Никола Корабов и др. Снимка: https://sofiapress.com/

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с незабравими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познание, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за изключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната галерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 – 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в из��раждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанровете, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния детайл и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, толкова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови прете��ции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в трайните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които би трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от тях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината и предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също като при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да търся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, авторката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновява и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cребристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) в СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да обмислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо на Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува двайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за не малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[vprki]

Впечатления от „Август в изкуството“, 2023

Десетото издание на фестивала на визуалните изкуства "Август в изкуството" се случи благодарение на финансовата подкрепа на Националния фонд Култура. Девет години след деветото издание и след като бях обявил неговата смърт в статията "Раждането и смъртта на "Август в изкуството", 2016. Написа за „въпреки.com” Румен Серафимов, изкуствовед, куратор на "Август в изкуството" 2023 /на снимката/.

Изложбите в Градската художествена галерия на Варна, където традиционно е центърът на фестивала,  станаха мащабни и качествени. Там бяха представени 69 художници от четири творчески поколения. Доайените Павел Койчев, Альоша Кафеджийски, Кина Петрова и Стоимен Стоилов показаха прекрасни работи и защитиха репутацията си на големи творци.

Стоимен Стоилов

Бях поканил немалко художници от силното поколение, което влиза в изкуството ни в самото начало на 80-те години миналия век. Милко Божков е от него и ретроспективна му изложба на целия първи етаж на галерията беше богата и категорична като естетическа стойност.

Милко Божков

Безупречни и впечатляващи бяха пластиките на Зиятин Нуриев, Стефан Лютаков, Иван Русев, Емил Попов, Венелин Иванов, Пламен Аврамов и Георге Фаркашиу (Ръмъния), големите ахроматични платна на Станислав Памукчиев, сияещите с цвета и техниката си работи върху стъклени повърхности на Галина Шехирян, драматично-екзистенциалните човешки състояния на Веселин Начев, темпераментната живописна стихия на Георги Лечев, концептуалните визуални интерпретации на Димитър Трайчев, Мария Зафиркова,

Галина Шехирян

Илия Янков, Ангел Ангелов, Илиян Лалев, Владимир Иванов и Калия Йорданова, имагинерните и хроматично наситени картини на Долорес Дилова, Атанас Хранов, Васил Василев, Валери Чакалов, Петко Ломски, Иван Обретенов и Валентин Узунов, веществено-пластичните и релефни повърхности на Пламен Михайлов, Николай Тодоров, Бранко Николов и Тодор Тачев.

В "диалог" Катрин Томова /л/ и Долорес Дилова /д/

Малко по-младите се представиха с чудесни, внушителни творби. Тук блестеше абстрактното полихромие на Любен Генов, Катрин Томова и Иван Минчев. Големите сюрреални автопортрети на Иво Бистрички въвличаха в иреални пространства. Сетивните с изтъканата си материя митологични видения на Стефка Георгиева бяха хипнотични и величествени.

Един до друг Любен Генов /л/ и Иво Бистрички /ц/

Оранжевата и чиста като знак пластика на Симеон Стоилов "звънеше" и фокусираше вниманието. Магически въздействаше видеоинсталацията на Нина Ковачева и Валентин Стефанов с бягащите мъж и жена, прожектирани върху две големи стъклени вази. По египетски сложният като рисунка и композиция триптих на Моника Попова беше не само мащабен, но и зашеметяващ с енергиите си.

Нина Ковачева и Валентин Стефанов

Поредицата платна-алюзии на класически европейски портрети с гравиран върху тях надпис на английски (Носталгия по изгубеното изкуство) на Красимир Русев, беше дълбоко смислена концептуална творба. Свободният и овладян живописен жест в едроформатните платна на Цветелина Максимова беше изразителен и поетичен. Двете едри и обобщени глави (тъмна и светла като истината и лъжата) в двете картини на Албена Коева имаха тотално внушение. Интелектуален и сериозен беше Данил Йорданов в сиво-черните абстрактни пространства на моделираните с графит и восък платна. В подобен контекст звучаха големите рисунки от втечнен графит на по-възрастния Пламен Братанов.

Симеон Стоилов

Артистите от най-младото поколение участваха достойно. Чрез фотографските образи на старец Венелин Шурелов посочваше тъжни човешки състояния. В критично-песимистичен контекст Мартиан Табаков беше изобразил голи мъжки и женски фигури с неоекспресионистичен маниер върху големи, стоящи в пространството шперплатови плоскости. Антони Райжеков беше измайсторил с въображение инсталацията си от падащи водни капки и звукови ефекти. Еротиката в цветната композиция на Доника Кирова беше откровена и провокативна. Интересни съвременни работи показаха Калоян Илиев - Кокимото, Велина Гребенска, Виктор Петков и Мартин Пенев.

Росен Донев

На фотографията беше отделено немалко внимание. В самостоятелна зала бяха експонирани забележителните черно-бели фотографии на тримата най-значими фотографи от Варна – Росен Донев, Гаро Кешишян и Александър Николов. Франк Уърдън (САЩ) и Атце Бос (Нидерландия) показаха качествени цветни фотографии на абстрактно звучащи материални повърхности.

Цветан Кръстев

Видеоизкуството беше представено от изразителни и умни творби на Цветан Кръстев, Надежда Олег Ляхова, Саша Панчич (Сърбия), Георги Кръстев и Розе Шулце (Германия). Освен филма си от танцов пърформънс в изоставени казармени помещения на съветски военни части, Розе Шулце участваше и с великолепна инсталация от 90 листа ръчно формована хартия с релефно моделирани върху тях очертания на многобройни предмети. Бяло-златните хартиени обекти, нежно и крехко внушаваха в особена древноегипетска светлина усещането за преходност, за следи и останки от човешки живот.

Розе Шулце (Германия)

"Това ли ще остане от нас?" – гласеше тревожно заглавието на творбата. Топлата красота на хартиените обекти струеше и от инсталацията на Недко Недков.

Макар и по-камерни, изложбите в осемте частни галерии и в Художествения музей Георги Велчев бяха също качествени с творбите на още 20 артисти.

Дария Василянска

Ще посоча специално изразителния диалог чрез живописни картини и рисунки между покойната, изключителна Дария Василянска и дъщеря ѝ Теменуга Станчева. Адмирирам представянето на Атанас Парушев, Веско Велев, Мария Чакърова, Деан Даракчиев, Георги Йорданов, Пламен Монев, Цветана Векова, Тереза Зиковска, Боян Боев, Деян Веков, Галина Станева, Калина Мавродиева.

Изложбите бяха наречени с определени понятия, насочващи към  характера на изкуството в тях – автентично, диалогично, градивно, експресивно, хроматично, имагинерно, пластично, романтично, поетично.

Монтиране на творбата на Станислав Памукчиев

Десетото издание на фестивала предложи и интересни дискусии, презентации и лекции, свързани с историята на форума и с явленията в съвременното изкуство. Активен и свръхпрофесионален в тях беше изкуствоведът Филип Зидаров.

Накрая и аз като Розе Шулце ще задам логичния въпрос: Какво ще остане от "Август в изкуството"? Творческото и културното битие обаче не е само "задаване на въпроси", както много често обичат да твърдят хората на изкуството. Има огромна необходимост от отговори на същностните състояния и феномени в обществото и културата.

Илиян Лалев

По отношение на "Август в изкуството" – ще останат десет мащабни издания на този най-голям у нас фестивал. Издания, богати на съвременни визуални стилове, на свободен индивидуален избор, на празнично общуване и преживяване, на позитивна  оценка от творци, експерти и публика. Ще остане високопрофесионалното равнище на художествено изразяване, което винаги е било основната цел на този форум. Отново ще припомня, че възприемам и интерпретирам понятието "Август" преди всичко в неговото древно латинско значение на "божествен", "възвеличен".

Веселин Начев

Или по-опростено и непатетично казано, фестивалът се стремеше и успя да представя високото, значимото, сериозното, истинското в съвременното изкуство. За моя голяма радост "Август" се явяваше и живееше във всички издания на фестивала все по-силно и магнетично. "Август" тържествуваше и в десетото юбилейно издание – безусловно и в пълната си духовна светлина. ≈

Альоша Кафеджийски

Текст: Румен Серафимов

Снимки: Александър Николов и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове по темата публикувани при нас.

[mihaylovblog]

10.06.1991 г. – Премиера на българския игрален филм „О, Господи, къде си?" по сценарий и режисура на Красимир Спасов. Оператор е Пламен Сомов. Създаден е по новелата „Записки в нощта" на Любен Петков. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Стефан Мавродиев, Васил Михайлов, Наум Шопов, Вълчо Камарашев, Васил Банов, Георги Новаков, Ивайло Христов, Марин Янев, Румена Трифонова, Димитър Еленов, Станка Калчева, Георги Русев, Анета Сотирова, Атанас Атанасов, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Вълчо Камарашев, Меглена Караламбова, Илия Палагачев, Хенриета Василева, Кръстьо Лафазанов, Никола Чиприянов, Леонтина Ардити, Светозар Неделчев, Грета Ганчева, Стефан Германов, Димитрина Савова, Сава Георгиев, Грациела Бъчварова, Владимир Давчев, Георги Стефанов, Марин Караджов, Анемари Димитрова, Антон Димитров, Васил Василев, Сашо Симов, Никола Тодев и др.

[mihaylovblog]

10.06.1991 г. – Премиера на българския игрален филм „О, Господи, къде си?" по сценарий и режисура на Красимир Спасов. Оператор е Пламен Сомов. Създаден е по новелата „Записки в нощта" на Любен Петков. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Стефан Мавродиев, Васил Михайлов, Наум Шопов, Вълчо Камарашев, Васил Банов, Георги Новаков, Ивайло Христов, Марин Янев, Румена Трифонова, Димитър Еленов, Станка Калчева, Георги Русев, Анета Сотирова, Атанас Атанасов, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Вълчо Камарашев, Меглена Караламбова, Илия Палагачев, Хенриета Василева, Кръстьо Лафазанов, Никола Чиприянов, Леонтина Ардити, Светозар Неделчев, Грета Ганчева, Стефан Германов, Димитрина Савова, Сава Георгиев, Грациела Бъчварова, Владимир Давчев, Георги Стефанов, Марин Караджов, Анемари Димитрова, Антон Димитров, Васил Василев, Сашо Симов, Никола Тодев и др. Снимка: www.bnt.bg