#Петер Хандке

[artnotes]

Просто остаться дома — вот дневная удача? Сидеть, читать, смотреть в потолок, щеголять никчемностью. Что ты сегодня делал? Я слушал. Что слушал? О, я слушал дом… Почему же ты выходишь из дома, если там, с книгой, ты был на своем месте? Чтобы на свежем воздухе внять прочитанному.

Петер Хандке «Эссе об удачном дне»

[vprki]

Критичен поглед: Пътешествия с Олга Токарчук във време на изолация

Досега във „въпреки.com” някак си се бяхме разминавали с книгите на Олга Токарчук. Знаехме, че е лауреат на Нобеловата награда за литература за 2018 година, но вниманието ни беше като че ли по-скоро насочено към другия нобелист обявен заедно с нея, макар и за 2019 година – Петер Хандке.

Което беше малко несправедливо, защото прозата на Токарчук е космополитна, но и по-близка да нашето славянско светоусещане. Но може би и скандалите около наградата на Хандке отместиха нашето внимание. А и той има перфектен преводач – проф. Владко Мурдаров, който сподели пред „въпреки.com” преди време защо превежда Хандке /прочетете тук/. Впрочем, и Токарчук има прекрасен и отдаден преводач като Силвия Борисова. Но в крайна сметка всяка истинска среща се получава, когато сме узрели за нея. Така стана и с нашето запознанство с книгите на Токарчук. По време на изолацията, когато книжарниците бяха затворили, а издателствата не печатаха книги, ровейки в домашната библиотека, за да намерим нещо непрочетено, попаднахме на „Правек и други времена” от Олга Токарчук. Книгата е издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи. И когато издателствата започнаха да печатат отново се появи „Карай плуга си през костите на мъртвите” /издателство ICU в превод на Силвия Борисова/.

Бяхме пропуснали срещата с полската писателка при посещението й в България, но сега в изолация имахме възможност да се докоснем до нейния свят. А той е изключително богат – на интелект, ерудиция, наблюд��ния, позиции, оценки, случки. При това, тя не пише псев��оинтелектуално, неразбираемо и маниерно, както има доста случаи в съвременната литература, включително и в българската. Стилът й е четивен, но същевременно не за сметка на разкриването в дълбочина философията на човешкото битие. А на Панаира на книгата пред НДК тази година открихме и „Бегуни” /изд. ICU в превод на Силвия Борисова/ от Токарчук  – роман за движението и пътешествията, които точно в този момент ни бяха отнети. И така, този роман, както и другите й, за които споменахме, попаднаха на точното място в точното време за нас. Книгите на Олга Токарчук са наистина полифонични произведения и разказват за пътешествията на духа. Това не са романи в класическото им разбиране, особено „Бегуни”, а модерна проза, в която няма и не е нужна чистота на жанровете.

Даже някои отричат определението за роман на „Бегуни”, въпреки че това е един истински постомодерен роман. А писателят Георги Господинов го определя така: „Книга лична и световна едновременно. Роман отвъд конвенциите на романа, отвъд уседналостта на света и литературата, който не се страхува да събира истории, да наблюдава, да спира и тръгва пак. Роман за пътуващия през света и времето човек. За бягащия, за неуседналия и тревожния. За неспокойството да си жив и любопитен. Една от най-добрите европейски писателки днес с един от най-хубавите романи на новия век”. Заглавието препраща към руската старообрядческа секта на бегуните, които вярват, че съприкосновението със злото може да бъде избегнато чрез непрестанно движение в пространството. Останеш ли на място, си уязвим; движиш ли се, душата ти може да бъде спасена. Токарчук извайва множество истории с различни герои и различна дължина – от няколко изречения до цели страници. Читателят следва пътешествениците от век във век, от пристанище на пристанище и от летище до летище. Това физическо пътуване е предпоставка за едно друго, по-дълбоко и напълно непредсказуемо пътешествие – навътре към глъбините на собствената ти душа. Общото между всички истории е копнежът по свободата и търсещият дух.

Олга Токарчук и Георги Господинов - снимка архив

Художествено и реално се преплитат, а до тях се нареждат разсъжденията на Токарчук по най-разнообразни теми: козметика за път; структура на летищата и тяхното въздействие върху човешката психика, маорите, Уикипедия, и още, и още… Съвършено преплетени разкази, предназначени за пътуване, както и размисли на тема човешкото, животът и смъртта. Олга Токарчук повежда читателя отвъд повърхностния пласт на модерността, все по-дълбоко и по-дълбоко, до сърцевината на човешкото. А самата тя казва в лекцията си при получаването на Нобеловата награда: „Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост”.

Иска ни се да направим и един паралел на нейния стил и творби с български автор – Георги Господинов. При него по подобен начин във „Физика на тъгата”/изд. „Жанет 45”/, а и във „Времеубежище” /изд. „Жанет 45”/се преплитат случки, истории, времена без да са извън времето и пространството. Впрочем, голямата литература е точно такава – без да е външно актуална, да попада в тъканта и епицентъра на събитията и времето. Така, както се случва във „Времеубежище” на Георги Господинов и в „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото в романа на Токарчук има теми, които станаха актуални не само заради изолацията. Да споменем реакцията на света срещу расовата дискриминация и възмутените писма в романа на Йозефина Солиман до Франц I, император на Австрия по повод на неговата Стая на чудесата, където е поставено посмъртно чучело на баща й, чернокожия Анжело Солиман, дворянин при чичо му император Йозеф. При това гостите на монарха могли да разглеждат екземпляра, облечен само с препаска от трева. И друга актуална тема, която е в „Карай плуга си през костите на мъртвите” – за природата, животните и нашето място в техния свят. А не за тяхното място в нашия жесток свят на ловци и мошеници.

Олга Токарчук по време на нейната реч при получаването на Нобеловата награда - снимка архив

Или пък за отговорността на полската държава към своите евреи, за която някои националисти в нейната страна искат едва ли не изгонването й. Но както казва Токарчук: „Няма полска култура без еврейска култура“. Токарчук оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, написал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша.

И за още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук ни се иска да отбележим. Както във „Физика на тъгата”, така и в „Бегуни” липсва класическата фабула и действието се изгражда от фрагменти на истории, които тръгват, после изчезват и по-късно се появяват пак дори без финал, спомени, случки, притчи, преживявания. Те заедно създават енергията и движението на сюжета, потопен в минало, настояще и бъдеще. Това определено е в съзвучие и с фрагментираното светоусещане на съвременния човек. Подобно повествование обаче не винаги се възприема добре от публиката. Една българска читателка /Ина/ беше написала във форума под „Бегуни”: „Трудно разбираема. Накъсани истории без връзка помежду им. Неясно послание. Не успях да я прочета до края. За мен загубено време”. На което пък преводачката Силвия Борисова беше отговорила: „Колко жалко. Разминали сте се с една уникална по форма и съдържание хубава смислена книга, Ина”. А друга читателка Р. Я. беше категорична: „Не ми хареса. Стилът е кичозно - интелектуален, мисълта - хаотична, но не в романтичния смисъл, като цяло не открих нищо, което да си заслужава в книгата”…

Впрочем, тези мнения са разбираеми. Защото българският читател не е много приучен да възприема по – сложната извънфабулна литература. Въпреки, че много читатели пък харесват книгите на Георги Господинов. И има, разбира се, и други мнения по повод ��а „Бегуни”. Читател Узунов в свой текст беше написал: „Писането, от което имам нужда - на пръв поглед хаотично, разказва множество истории, в които можеш да се изгубиш, истории, в които привидно няма единна фабула, няма стиковка, но писане, което преживяваш. Може би преди време не бях дозрял за тази книга, затова и я оставих”. И още: „Искало ли ви се е да пътувате, да не седите на едно място, да не сте потънали в делника - с една дума да бъдете БЕГУН? Копнея да бягам без посока, да изследвам света в неизследваните му кътчета; да се губя из летищата, да се сблъсквам с множество хора, които никога повече няма да видя. В известен с��исъл да живея като номад, защото животът е движение, той не харесва уседналостта. Спреш ли, значи вече си мъртъв - това е посланието на „Бегуни". И завършва: „Не може да я преразказваш, не може да я опишеш по някакъв друг начин, но трябва да препускаш с нея, с историите й, за да осъзнаеш, че посланието, което животът винаги ти е давал, е изразено с думите на авторката: „Мърдай, върви, не спирай. Благословени вървящите”!

Токарчук пише в книгата: Какво говореше онази жена, бегунката

– Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволно и безсилно.

Значи движи се, клати се, люшкай се, върви, тичай, бягай, à си забравила и си спряла, à са те сграбчили ръчищата му, ще те превърнат в кукла, ще те задуши дъхът му, вонящ на дим и изгорели газове, и на големите извънградски сметища. Той ще превърне твоята пъстра душа в малка плоска душичка, изрязана от хартия, от вестник и ще те заплашва с огън, болести и война, ще те преследва, докато не изгубиш покой и не те замъчи безсъние. Ще те дамгоса и ще те впише в списъците си, ще ти даде документи за падението. Ще наблъска мислите ти с маловажни неща, какво да купиш и какво да продадеш, къде е по-евтинко, къде скъпо. И ще почнеш да се вълнуваш само от незначителни въпроси – цената на бензина и влиянието й върху изплащането на кредитните вноски. Ще се мъчиш всеки ден, сякаш живееш за наказание, но никога няма да узнаеш кой и кога е извършил престъплението и какво е то /…/

/…/ Който спре – ще се вкамени, който се задържи, ще бъде закарфичен като пеперуда, сърцето му ще бъде прободено от дървена игла, ръцете и краката му – продупчени и приковани към прага и пода.

Точно така умря този, който се разбунтува. Хванаха го, приковаха тялото му към кръста, да не мърда като насекомо, на показ пред човешките и нечовешките очи, особено обаче пред нечовешките, щото те най-много обичат всякакво театро; не е чудно, че ��о пресъздават всяка година и се молят тържествено пред едно мъртво тяло.

Тъкмо затова всички тирани, слуги адови носят в кръвта си омраза към номадите – затова преследват циганите и евреите, затова насила изселват и разместват по земята свободните люде, дамгосват ни с адрес, който е присъда за нас /…/

В крайна сметка романите, за които стана дума – на Олга Токарчук и на Георги Господинов, ни карат да преосмислим пътуването – дали да бъде просто мъкнене насам – натам, без особен смисъл и просто да се преместваме в пространството, за да избягаме от себе си. Или да намерим себе си и свободата в тишината на дома, но да пътуваме с книгата и духа като интелектуално предизвикателство. И още нещо общо между романите на Господинов и Токарчук – тяхната кинематографичност. Но не от гледна точка на тяхната възможност за визуализиране, въпреки че и такава има, както доказа Тео Ушев с филма по „Физика на тъгата”. А от структурирането и композирането на фрагментите, чрез който се изгражда цялостното повествование по нелинеен път.

Не говорихме подробно в този текст за другите два романа, които споменахме – „Правек и други времена” и „Карай плуга си през костите на мъртвите”. За „Карай плуга си през костите на мъртвите”, който представи у нас преди време, Токарчук сподели, че е нещо като предизвикателство да пробва възможностите си да напише криминален роман. Резултатът е наречен от критиците „еко трилър” и става по-скоро многопосочна творба, надхвърляща границите на жанра. Макар да има всички негови белези, книгата поставя важните теми на съвремието за отношението към природата и животните, за равновесието, което е нарушено, но също говори и за проблемите на посттоталитарното общество. А в „Правек и други времена” Токарчук умело преплита усещането за времето и успоредното протичане на човешкия живот в селището Правек, колкото реално, толкова и сякаш откъснато от света, но не и от хода на историята място. Един микрокосмос на съдби и истории — истории за природата, ангелите и човека. „Метафизическа приказка”, както самата Олга Токарчук го нарича.

Олга Токарчук с романа си “Книгите на Яков” - снимка архив

А ние се надяваме, че ще можем скоро да прочетем един друг много нашумял неин роман  – „Книгите на Яков”. Основната фабула в него се върти около живота на историческата личност Яков (Якуб) Лейбович Франк – евреин по произход, живял във втората половина на 18 век. Човекът, дал началото на религиозното движение – сектата на франкистите. Сменил три религии – юдаизъм, ислям и католицизъм и създал своя собствена. Пребивавал 13 години в католическия затвор в Ясна гура – Ченстохова – едно от най-светите места за поляците. Книгата проследява историята на неговите последователи, преминавайки между другото и през богомилите. Част от действието се развива във Влашко, където Франк пребивава като дете. Почти 1000 страници, на които авторката търси отговор на въпроса за облика на днешна Европа и разказва за един изключително неудобен за католическа Полша образ и историческа личност.

Когато Токарчук за първи път прочита за Франк, тя разбира, че много хора имат силни мотиви да забравят историята му: полските католици, смутени от начина, по който Франк се отнася към църквата (той е бил затворен в манастир за тринадесет години); ортодоксалните евреи, които смятат Франк за предател; и дори полските потомци на Франкистите, неговите последователи, които може би не искат да им се припомнят еврейските корени. Така че очакваме и на български език този нашумял роман на Токарчук, в който както и до сега авторката върви смело, компетентно и майсторски ��рез времето и историята. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S. Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. Сред престижните призове, на които е носителка, е Man Booker International 2018 за английския превод на „Бегуни” (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда IMPAC, през 2012 г. е номинирана за Нобеловата награда за литература, а през 2019-а я получава. Тогава е и финалист за Man Booker International. Психолог по образование, Токарчук е последователка на Карл Юнг, чиито произведения сочи за свое вдъхновениe. Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

[vaseljenska]

Хандке: Србија нема новац да исприча своју верзију приче

Хандке: Србија нема новац да исприча своју верзију приче http://www.vaseljenska.com/vesti-dana/handke-srbija-nema-novac-da-isprica-svoju-verziju-price/

[serwear-blog-blog]

ПЕТЕР ХАНДКЕ 📝. Његови есеји о Србији спадају међу најтемељније и најсадржајније критике медија писане последњих година. Србија 🇷🇸 је за њега само метафора, повод за његове литерарне и филозофске расправе о „дереализацији света“. За разлику од његових колега и непријатеља, који су окренули леђа Балкану и, сасвим у тренду, устају против рата у Ираку, Хандке је остао доследан: Србији као кључној метафори за искривљавање истине кроз медије.#петерхандке #peterhandke #nobelsprize #srbija #serbia #србија #сербия🇷🇸 #srbiuaustriji #srbiubecu #srbiusvedskoj #srbiunorveskoj #srbiunemackoj #serbsinamerica #srpskaistorija #srpskinarod #serbsinaustralia #serbsinuk #serbsinlondon #serbsinusa #srpskosarajevo https://www.instagram.com/p/B58Vnh9g7wO/?igshid=uaiyiuzfaft6

[booksx8]

#Зарубежная_проза Петер Хандке - Воровка фруктов #Петер_Хандке_Воровка_фруктов «Эта история началась в один из тех дней разгара лета, когда ты первый раз в году идешь босиком по траве и тебя жалит пчела». Именно это стало для героя знаком того, что пора отправляться в путь на поиски. Он ищет женщину, которую зовет воровкой фруктов. Следом за ней он, а значит, и мы, отправляемся в Вексен. На поезде промчав сквозь Париж, вдоль рек и равнин, по обочинам дорог, встречая случайных и неслучайных ��юдей, познавая новое, мы открываем главного героя с разных сторон. https://www.instagram.com/p/CgWO8x-Ns7W/?igshid=NGJjMDIxMWI=

[mimora47]

[theukone-news]

«Выбор настораживает»: писатели критикуют неоднозначную победу нобелевского лауреата Петера Хандке (The Guardian, Великобритания)

За двадцать лет до того, как Петер Хандке (Peter Handke) стал лауреатом Нобелевской премии, он завоевал еще один титул. В 1999 году в «Гардиан» (The Guardian) Салман Рушди (Salman Rushdie) назвал его соискателем, занявшим второе место в номинации «Международный дебил года» за «серию страстных высказываний в оправдание творившего геноцид режима Слободана Милошевича» (победителем стал ... Читать далее

[oi5]

Нобелевская премия по литературе за 2019 и 2018 годы. Информация о победителях

Шведская академия (одна из королевских академий Швеции) назвала имя лауреата Нобелевской премии по литературе. В 2019 году им стал австриец Петер Хандке. Награду, которую Нобелевский ��омитет не смог вручить прошлом году, получит польская писательница Ольга Токарчук. После обеда 10 октября Нобелевский комитет в здании Шведской академии назвал имя лауреата премии по литературе 2019 года – австрийского писателя Петера Хандке. Как заявил представитель академии, его отметили «за влиятельную работу, которая с... Читать дальше: https://oi5.ru/n288100392

[chenewsnet]

Объявлены лауреаты Нобелевской премии по литературе 2018 и 2019 годов

Объявлены лауреаты Нобелевской премии по литературе 2018 и 2019 годов

В Стокгольме объявили лауреатов Нобелевской премии по литературе 2018 и 2019 годов. Об этом говорится в сообщении Нобелевского комитета в Twitter.

Премию за 2018 год получила польская писательница Ольга Токарчук, а за 2019 год австриец Петер Хандке.

BREAKING NEWS: The Nobel Prize in Literature for 2018 is awarded to the Polish author Olga Tokarczuk. The Nobel Prize in Literature for 2019 is…

[artnotes]

Биография музыкального автомата. Петер Хандке. „Эссе о джукбоксе“

Завтра, 17 апреля, в 19-30 в Некрасовской библиотеке состоится моя лекция. Вход свободный, пре��варительная регистрация по ссылке - https://nekrasovka.ru/afisha/17-04-2023/4448

Главным героем эссе австрийского писателя, лауреата Нобелевской премии 2019 года Петера Хандке становится музыкальный автомат джукбокс.

Когда о прошлом рассказано всё, определены и названы главные герои эпохи и важные исторические события, наступает очередь людей, событий и даже предметов, не вошедших в «большую историю», оставшихся на её периферии. Популярный в современной литературе жанр «биографии вещи» остроумно осмысляется Хандке в «Эссе о джукбоксе», превращая обычный музыкальный автомат из героя личной ретромании писателя в культурный символ ушедшей «аналоговой» эпохи.

Автор погружается в ностальгический трип в мир своей юности, пытаясь буквально нащупать ушедшее время в старых музыкальный автоматах, разбросанных по всему миру, но уже так редко встречающихся в конце XX столетия. Помимо этого, одной из целей Хандке становится попытка разобраться «как писать о музыке?», что укладывается в традицию метаповествования, особенно актуальную для литературы постмодернизма.

Встреча пройдёт в рамках проекта «Слушать текст — читать музыку».

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Излезе на български най-личната творба на Хандке

При връчването на Нобеловата награда за литература през декември 2019 година на австрийският писател и драматург Петер Хандке, той изненада публиката, защото в своето слово не говори за политика, а за майка си Мария, която се самоубива на 51 години.

Наградата му е присъдена за „въздействащо творчество, което с езикова изобретателност изследва периферията и спецификите на човешкия опит“, обоснова се Шведската академия. В речта си в Стокхолм писателят споделя, че историите, които му е разказвала майка му като дете са били решаващи в живота му на писател. В повечето случаи тя му е разказвала за двамата си братя, загинали на Източния фронт по време на Втората световна война. Едната от историите описва как 1943 година единият й брат се върнал в отпуска от фронта край Крим и бил човекът от семейството, на който отговарящият в селото да съобщава лошите новини от войната му връчил писмото, че най-малкият брат му е загинал „умрял от смъртта на героя за Отечеството” в тундрата. През цялото време, докато бил в отпуска братът не казал на никого в семейството за гибелта му, като се стремял да не стои вкъщи. За всички това било странно, защото бил „домошар“. Едва, когато вече се връщал на фронта разрешил само на сестра си да го изпрати и тогава й казал за гибелта на брат им. И този по-голям брат Грегор не се връща от Източния фронт. На плочата в селското гробище дори пишело, че са погребани един върху друг някъде в чуждата земя. „Малките случки, които ми е разказвала майка ми дадоха тласъка за почти доживотната ми кариера на писател.“

Питър Хандке получава Нобеловата си награда от крал Карл XVI Густаф от Швеция в Konserthuset Stockholm на 10 декември 2019 г. © Nobel Media. Снимка: Александър Махмуд

Хандке споделя и влиянието на изкуството върху него, което му е дало по-скоро уроците как да се изразява. Но е и категоричен, че най-ранните му трепети, свързани с творчеството не са дошли от изкуството, а от църковните словенско-с��авянски песнопения, които слушал в църквата близо до техния дом, където го водила майка му. „А тези едновременно монотонни, но и толкова мелодични призиви, насочени към небето, все още ме раздвижват и оживяват на седемдесет и седем. Те са струните, които съпътстват по-нататъшния ми път като писател. Тази дълга чудна литургия отправена към Дева Мария съдържа може би сто епитета и призиви, от които ще цитирам няколко тук, умишлено ги оставям без превод, с изключение на повтарящия се отговор „Prosi za nas“/ на словенски/ „Молете се за нас“.

Петер Хандке - снимка архив

Издателство „Блек Фламинго Пъблишинг“  по този повод издава неговия текст от 1972 година „Нечакано нещастие“, посветен на майка му, който го представя като много нараним човек, търсещ опора в своето творчество. Тогава Хандке е на 30 години. Разказът, както го е обявил авторът е по-скоро новела, но това едва ли е толкова съществено. Той се публикува за първи път в България в превод на проф. Владко Мурдаров в елегантно издание през март тази година. Той е преводачът, който от десетилетия ни среща с този автор, един от най-превежданите австрийски, а и европейски писатели. Затова може да прочетете споделеното от проф. Мурдаров за „въпреки.com” по повод Нобеловата награда на Хандке тук.

„На погребението й той изведнъж изпитва силна потребност да пише за нея, защото мисли, че знае много за майка си и за това как се е стигнало до смъртта й, и разказът му ще бъде много по-верен от  информацията на някой случаен репортер, който вероятно без мъка ще свърже този случай с някоя религиозна, индивид��ална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата“. Отбелязват издателите. Тук няма да коментираме дискусиите ЗА и ПРОТИВ връчването на Нобеловата награда на австрийския писател. Принципно подобен диспут може да се води и за други нобелисти не само в областта на литературата, както и за различни хора на науката или изкуството в контекста на трагедиите и жестокостите на 20-ти век. Кошмарите от първите две десетилетия на 21-вия тепърва ще осмисляме, макар че те са тук и ги преживяваме затворени и често самотни, независимо от призивите за заедност, разбиране на другия и емпатия. Но това е друга тема.

Парадокс или не преди 48 години надсловът към „Нечакано нещастие“ на Хандке е цитат на американския поет, композитор, певец Боб Дилън, нобелист за литература 2016 година, чиято награда също беше силно оспорвана. Но тогава в началото на 70-те той беше една от най-вдъхновяващите личности на следвоенното поколение. „Той не бе зает да се роди, а зает да умира“. И още нещо към надслова, но вече от Патриша Хайсмит / 1921-1995, американска писателка на психологически трилъри/ от „Откуп за куче“: „Здрачът бързо падаше. Това стана малко след 19 часа, а месецът беше октомври“. Тук ще си позволим два откъса от началото и края на разказа, а после малко уточнения и коментар, твърде важен в контекста на 75 години от края на Втората световна война и незарасналите белези.

Началото…  

„В рубриката РАЗНИ в неделния брой на каринтския „Вестник на народа” пишеше следното: „През нощта срещу събота една 51-годишна домакиня от А. (Община Г.)  се е самоубила, като е взела свръхдоза приспивателни.”

Междувременно отминаха почти седем седмици, откакто моята майка е мъртва и аз искам да се заловя за работа, преди потребността да пиша за нея, която беше толкова силна на погребението, да се превърне в тъпо безмълвие, с което откликнах на съобщението за самоубийството. Да, да се залавям за работа: защото потребността да напиша нещо за майка си, колкото и неочаквана да изглежда, от друга страна, е толкова неопределена, че е необходимо да се напрегна да работя, за да не започна, както е типично за мен, да удрям  постоянно на хартията една и съща буква от пишещата машина. Няма да имам полза само от подобна терапия с движение, тя ще ме направи само още по-пасивен и по-апатичен. Със същия успех бих могъл да замина – на път, по време на пътуване моята дрямка, лишена от мисъл, и мотаенето освен всичко друго по-малко биха ме дразнили.

От няколко седмици съм станал по-раздразнителен от обикновено, вече почти не може да се говори с мен, при безпорядък, студ и тишина се навеждам  на земята за всяка прашинка и троха хляб. Понякога се учудвам, че неща, които държа, отдавна не са паднали от ръцете ми, толкова безчувствен се чувствам изведнъж при мисълта за това самоубийство. И въпреки това копнея за подобни моменти, защото тогава безразличието престава и мислите ми стават съвсем ясни. Това е ужас, при който отново се чувствам добре: най-накрая вече няма скука, тялото ми не се съпротивлява, няма напрягащи разстояния, времето тече, без да причинява болка.

……………..

Когато пиша, ми е нужно да пиша за нещо минало, за нещо  преживяно поне за времето, докато пиша. Занимавам се с писане както винаги механично и делово като машина за спомени и за формулировки. А пиша историята на майка ми веднъж, защото мисля, че знам за нея и за това как се е стигнало до смъртта й повече от някой чужд интервюиращ, който  вероятно без мъка ще свърже този интересен случай на САМОУБИЙСТВО с някоя религиозна, индивидуална психологическа или социологическа таблица за тълкуване на сънищата. Пиша освен това и поради собствен интерес, защото се оживявам, когато имам какво да правя, и накрая, защото искам да представя това самоубийство също като някой външен интервюиращ, макар и по друг начин.

Разбира се, всички тези обяснения са съвсем случайни и могат да бъдат заместени с други, също така случайни. Просто имаше кратки моменти на крайно безмълвие и потребност да ги формулирам – това са същите поводи да пиша, както е ставало винаги“.

Кейти Мичъл реализира сценична версия на историята, написана от Дънкан Макмилън във Виенския Burgtheater. Дороте Хартингер като мъртва майка, Даниел Стрейзер като скърбящ син - снимка Herbert Neubauer

Финалът…

„Не е вярно, че писането ми помага. През седмиците, в които се занимавах с тази история, самата история не преставаше да ме занимава. Писането не беше, както си мислех в началото, спомен за един приключил период от моя живот, а постоянно присъствие на спомена във формата на изречения, които само създават впечатление, че дистанцират. Все още продължавам да се будя понякога рязко през нощта сякаш някой леко ме побутва насън и ми се струва, че ако спра дъха си от ужас, за една секунда буквално ще изгния. Въздухът е толкова спокоен в тъмнината, че всички неща ми се струват сякаш губят равновесие и се движат. Носят се само беззвучно наоколо без опора и скоро окончателно ще паднат от всички страни и ще ме задушат. Под  тези лавина от страх човек  се чувства като гниещо животно и не изпитва  някакво апатично блаженство, в което всички усещания се свързват свободно помежду си,  а апатично натрапчив обективен ужас. Разбира се, че описването е просто процес на припомняне; но то, от друга страна, не подготвя нищо за следващия път, печели само от състоянията на страх  чрез опита за приближаване с възможно подходящите формулировки малкото удоволствие, произведено от блаженството да се плашиш и да си спомняш. През деня често изпитвам чувството, че някой ме наблюдава. Отварям вратите и проверявам. В началото ��ъзприемам всеки шум като атентат срещу мен. Разбира се, че понякога, докато работя върху тази история, аз се изтощавам от това да бъда открит и честен и понякога копнея скоро отново да започна да пиша нещо, когато ще мога малко да лъжа и да се преструвам, например да напиша театрална пиеса. 

…………………………………    

Причинява ми болка споменът за нея, докато всеки ден действам,  преди всичко в кухнята. Когато се ядосаше, тя не удряше децата, а най-много силно им изстискваше носа. Изпитвах ужас от смъртта, когато се събуждах нощем, а лампата в коридора светеше. Преди няколко години имах план да снимам приключенски филм с всички членове на семейството ни, който изобщо нямаше да има нещо общо с тях. Като дете аз бях сомнамбул. Точно в дните от седмицата, когато тя почина, си представих особено живо смъртните й болки. В петък се развидели болезнено и после притъмня. Видях жълтите лампи на селската улица в нощната мъгла; мръсния сняг и вонята от канала;  видях свитите ръце в креслото пред телевизора; чух последното пускане на водата в клозета, два пъти. Често, докато работех върху тази история, имах чувството, че по-добре би отговаряло на събитията да напиша музика. Sweet New England…„Може би има нови, неподозирани видове отчаяние, които ние не познаваме”, казваше селският учител в криминалната серия „Комисарят”. Във всички местни джубоксове имаше плоча със заглавие „Полка за световното недоволство”. Наближаващата пролет, калните локви, топлият вятър и дърветата без сняг са много далеч от пишещата ми машина.

„Тя отнесе своята тайна в гроба!” В един сън тя имаше и второ лице, което беше обаче вече доста изхабено. Тя беше мила с хората. И после нещо отново много весело: сънувах, че виждам само неща, които, докато ги гледам, ми причиняваха непоносима болка. Изненадващо се появи някой и просто отне сякаш изведнъж болезненото от тях. Но и това усещане беше насън. През лятото бях веднъж в стаята на дядо ми и гледах през прозореца. Не се виждаше много: един път извеждаше през селото нагоре към сграда, боядисана в жълто (като двореца Шьонбрун), бившата гостилница, и там завиваше. Беше НЕДЕЛЕН СЛЕДОБЕД и пътят беше ПУСТ. Изведнъж изпитах горчивото усещане, че  собственикът на стаята скоро ще умре. Но това чувство беше омекотено от съзнанието,  че смъртта му ще бъде съвсем естествена.Ужасът е нещо напълно закономерно: страх от празното пространство в съзнанието. Представата тъкмо се появява и изведнъж забелязва, че повече няма нужда от нея. От това тя рухва като фигура от анимационен филм, която разбира, че вече отдавна просто се движи във въздуха. По-късно ще пиша по-подробно за всичко това“.

Написано през януари/февруари 1972 година

Петер Хандке и Вим Вендерс - приятели от дълги години - снимка CAPTURE D'ÉCRAN FRANCE 5

За много хора, вероятно, разказът на Хандке ще бъде възприет като драмата на човек загубил майка си и това, че се е самоубила. Но той е много повече, защото между началото и финала е историята на едно младо, красиво интелигентно по природа момиче, което живее в бедност и неистовите спестявания на баща си, а мечтае да се образова. И още по-страшно  ще приеме идването на нацизма в Австрия като включване в общност и е щастлива. За много австрийци е така. Но точно това ще съсипе живота й и като екзестенциални усещания за света и хората около нея. И тя ще е толкова сама, че няма как да не поиска да умре, макар че преди това болестта на душата й е дала знаците си. А първородният й син Петер Хандке, рожба на единствената й любов, според разказа му, ще разбере. Майка му не е като другите, но спазва правилата и това я убива.

През 2014 година английският режисьор Кейти Мичъл реализира сценична версия на историята, написана от Дънкан Макмилън във Виенския Burgtheater. По този повод в авторитетния вестник „Die Presse“ Норберт Майер пише: “Книг��та се превръща в драма, която постепенното въздейства в решението си като документален филм в този часа и половина спектакъл, дълго аплодиран от публиката. Изпълнителите се движат по сцената, сякаш генерират стотици кадри с камери на живо. Усилие си заслужава и като резултат представя тънката проза на Хандке. Една от най-силните сцени е когато синът търси снимката, от която е изрязано лицето на майката му. Най-накрая я намира, скрита в рамка за снимки с други фрагменти от снимки. Взети заедно, можете да видите как при пристигането на Адолф Хитлер в Каринтия майката с радост вдигна ръка, за да поздрави Фюрера...“.

Кадър от филма  „Страхът на вратаря от дузпата“ - снимка архив

Хандке е роден през 1942 година, но вече влиза в графата първото поколение след войната. Това, може би, след години в 1966 ще ги събере с бъдещия световен режисьор Вин Вендерс, роден 1945. Дебютът му като режисьор е през 1972 с филма „Страхът на вратаря от дузпата“, заснет по едноименната книга на Хандке. В момента проф. Владко Мурдаров я превежда. Очакваме я! А от този филм започва дългото и непрекъснато сътрудничество между Вендерс и Хандке и като съсценаристи и като продуцентство от страна на режисьора, когато писателят застава зад камерата. И най-бляскавият им филм е „Криле на желанието“ /1987/.

Бруно Ганц във филма “Криле на желанието” - снимка архив

В рамките на ретроспективата на Вим Вендерес през пролетта на 2015 година в музея MoMA в Ню Йорк с участието и на Петер Хандке и двамата коментират в дискусия темата за вината на следвоенното поколение на Германия, а в това не може да бъде изключена и Австрия.Тук отваряме и една скоба – това вълнува и следващите поколения. Това е друга тема. Само ще споменем австрийския писател, актьор и режисьор Роберт Зееталер /1966/ и неговите романи „Цял един живот“ /издателство „Аквариус, превод Даря Хараланова/ и „Продавачът на вестници и цигари“ / издателство „Колибри“, превод Жанина Драгостинова/. Гледахме филм по втората книга, където в ролята на Зигмунд Фройд беше знаменитият актьор Бруно Ганц /1941-2019/, който така ни заплени от „Криле на желанието“.

И нещо лично за финал - „Нечакано нещастие“ на Петер Хандке е от най-тъжните, които съм чела. Откривам и се опитвам да разбера какво значи да загубиш душата си си, себе си. Носиш го в себе си, знаеш го като майката на Хандке, но му се противопоставяш едва, когато решаваш да избереш смъртта, оценявайки ужасния си живот на съгласие в обществен и личен план. Това е и много важна и съществена част от живота на писателя, белязала го завинаги.  Най-силното му признание е вероятно речта му при връчване на Нобеловата му награда за литература… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Да превеждаш Петер Хандке

Белетристът Петер Хандке става известен със своя роман „Стършелите“, който излиза  през 1966 година. Драматургът Петер Хандке става известен с пиесата си „Обругаване на публиката“, която излиза през същата година. Тъкмо с тази пиеса започнах и аз, когато реших да превеждам драматургията на Петер Хандке. Написа за „въпреки.com” проф. Владко Мурдаров, преводач и езиковед по повод удостояването на австрийския писател и полската писателка Олга Токарчук с ��обелова награда за литература за тази и миналата година.

Всъщност най-много ме привличаше пиесата „Каспар“, появила се на бял свят година по-късно, защото навсякъде заради нея се изтъкваха невероятните качества на Хандке като драматург. След тях последваха „Пророчество“,  „Самообвинение“, „Викове за помощ“, „Часът, когато не знаехме нищо един за друг“ – общо в първия том, който нарекох „Блус под земята“ по името на много ефектната, почти монологична пиеса, издаден от  издателство „Рива“ през 2007 година, се съдържат девет пиеси. И тъй като апетитът идва с яденето, веднага продължих и с втория том, наречен „Игра на въпроси“ пак по заглавието на пиесата, включена в него, излязъл през същата година отново при издателство „Рива“, който съдържа общо шест пиеси. И тъй като вече бях навлязъл в проблематиката „Петер Хандке”, бях много доволен, когато от издателството ми предложиха да преведа книгата „Петер Хандке“ от Ханс Хьолер, която излезе от печат през 2008 година и ми помогна още по-добре да разбера твореца.

Петер Хандке - снимка hollywoodreporter.com

По това време бях щастлив, че открих във Виена току-що излезлия роман „Дон Жуан“ (разказано от самия него) за един Дон Жуан, който е много по-различен от онова, което ни е известно, със своя разум и мъдрост. Този Дон Жуан се появи  на български през 2008 година при „Рива“.  Пак във Виена открих и пиесите на Хандке  „Докато денят ви раздели“ и „Хубавите дни от Аранхуес“, които се появиха вече при издателство „Блек Фламинго Пъблишинг“ през 2012 година. Така преведените до момента от мен пиеси на Петер Хандке са седемнайсет. Но на бюрото ми чакат и „Все още буря“,  и „Невинните, аз и непознатата край шосето“…

Тази година се върнах отново към този автор и преведох  детската история „Луси в гората с онези неща“, издадена от „Блек Фламинго Пъблишинг“, която ме привлече с изключителното съчетание на поетичност и ирония, с което е разказана. Разказвам за своите преводи на текстове от Петер Хандке, но бързам да добавя, че той е изключително продуктивен автор. Човек се задъхва, когато го гони и не може да го стигне. Затова и моите преводи представляват много малка част от онова, което е сътворил. И все пак докосването до написаното от него, предлага на преводача действително невероятни творчески мигове. И затова не мога да не съм му много благодарен. ≈

Текст: Владко Мурдаров

P.S. Полякинята Олга Токарчук и австриецът Петер Хандке взеха Нобеловите награди за литература за миналата и тази година. Шведската академия не връчи „Нобел” за литература през 2018 г.заради скандал за секс тормоз. Беше решено през 2019 г. да бъдат присъдени 2 награди.

Полската писателка е отличена за „въображението си на разказвач, който с енциклопедична страст представя пресичането на граници като форма на живот". А Хандке – „за влиятелната си работа, която с лингвистична находчивост изследва периферията и спецификата на човешкия опит".

[artnotes]

Лауреатом Нобелевской премии по литературе в этом году стал австрийский писатель Петер Хандке. Мои студенты вряд ли его знают. Да и знает ли его вообще кто-то у нас? Тем не менее творчество этого автора появлялось на страницах artnotes. Однажды после лекции, посвященной экзистенциальной литературе, студенты попросили меня посоветовать какие-нибудь кинокартины, которые возможно было бы привязать к теме нашего разговора на занятии. После этого я сделал специальную заметку в блоге, где выложил следующие фильмы: “Человек, который спит” Кейзанна, “Посторонний” Висконти и “Страх вратаря перед пенальти” Вендерса. Последний является экранизацией о��ноименной повести Хандке 1970 года. Она переведена на русский язык и достаточно небольшая по объему, поэтому познакомиться с творчеством нового нобелевского чемпиона не так сложно. Или просто посмотрите фильм - увидите что-то вроде “Преступления и наказания” по-австрийски.

[vaseljenska]

Хандке: И кад сам писао о снегу у Србији то је био скандал

Хандке: И кад сам писао о снегу у Србији то је био скандал http://www.vaseljenska.com/vesti-dana/handke-kad-sam-pisao-o-snegu-u-srbiji-je-bio-skandal/

[booksx8]

#Зарубежная_проза Петер Хандке - Второй меч #Петер_Хандке_Второй_меч «Второй меч» – последнее на данный момент произведение Хандке, написанное сразу после получения писателем Нобелевской премии. Громко и ясно звучит голос Хандке, и в многочисленных метафорах, едва уловимых аллюзиях угадываются отголоски мыслей и настроений автора. Что есть несправедливость и что есть месть? И в чем настоящая важность историй? «Второй меч» – книга, как это часто бывает у Хандке, о духовном путешествии и бесконечном созерцании окружающего мира. В каждой детали Хандке отыщет поэзию, которую сложно представить. Даже самые обычные улицы Парижа, даже стук трамвайных колес на его страницах заиграют новыми, яркими красками. https://www.instagram.com/p/CgVBAuZtMRu/?igshid=NGJjMDIxMWI=

[booksx8]

#Зарубежная_проза Петер Хандке - Уроки горы Сен-Виктуар Петер Хандке – лауреат Нобелевской премии по литературе 2019 года, участник «группы 47», прозаик, драматург, сценарист, один из важнейших немецкоязычных писателей послевоенного времени. Тексты Хандке славятся уникальными лингвистическими решениями и насыщенным языком. Они о мире, о жизни, о нахождении в моменте и наслаждении им. Под обложкой этой книги собраны четыре повести: «Медленное возвращение домой», «Уроки горы Сен-Виктуар», «Детская история», «По деревням». Живописное и кинематографичное повествование откроет вам целый мир, придуманный настоящим художником и очень талантливым писателем. https://www.instagram.com/p/CfofgSnt1Q5/?igshid=NGJjMDIxMWI=