#Франко Дзефирели

[vprki]

Киномания почита с любов оперното изкуство на Дзефирели и Мария Калас

За втори път в историята си Киномания отдава почит на знаменития италиански режисьор в операта и киното Франко Дзефирели. Тазгодишното, 37-мо издание на Киномания ще има специален фокус върху операта.

Поводът е 100-годишнината от рождението на Франко Дзефирели – режисьора, майстор на оперните постановки, както за сцен��, така и за голям екран. Наред с филмите на великия Дзефирели, зрителите ще могат да се насладят и на легендарния спектакъл на Мария Калас в Париж през 1958 година.

Припомняме, че на 33-тия фестивал „Киномания“ през 2019 година специален акцент в програмата бе посветен на големия италиански режисьор Франко Дзефирели, който  напусна тогава нашия свят на 96-годишна възраст със селекция от негови филми. Публиката в кино „Люмиер” се наслади на едни от най-известните му филмови заглавия, като „Укротяване на опърничавата“ (негов дебют 1967 с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън) , „Ромео и Жулиета“ (1968, който го прави известен и обичан в киното) „Хамлет“, и „Братко Слънце, Сестро Луна“. Дзефирели е носител на награда БАФТА, два пъти е печелил награда „Еми“, пет пъти – наградата „Давид на Донатело“ и има две номинации за „Оскар“. Дзефирели е преди всичко забележителен оперен режисьор, има поставени над 100 оперни постановки, като е работил с най-големите певци на неговото време като Лучано Павароти, Гена Димитрова, Елена Образцова, Пласидо Доминго и още, и още.

Франко Дзефирели

Четири знакови оперни филма публиката ще може да гледа още преди официалното откриване на фестивала на 16 ноември.

На 13 ноември от 18:00 ч. Филмотечно кино „Одеон“ ще прожектира „Бохеми“ – филм, режисиран, продуциран и сценографиран от Франко Дзефирели в средата на 60-те години на XX век. Западногерманската филмова продукция на едноименната опера на Пучини от 1896 г. е заснета в миланско студио, като певците играят въз основа на собствени предварителни аудиозаписи. Финалният запис, който слушаме във филма, е записан в Мюнхенската опера под диригентската палка на Херберт фон Караян.

"Бохеми" с Мирела Френи

Предварителната оперна програма продължава в „Одеон“ на 14 ноември с „Травиата“ /на водещата снимка/. Музиката на филма на Дзефирели, изпълнена от оркестъра на Метрополитън опера, под диригентството на Джеймс Ливайн, печели награда „Грами“ за най-добър оперен запис. Както пише Винсънт Канби в рецензията си за „Ню Йорк Таймс“: „постановката е пищна, без да е суетна – грандиозно преживяване, което не е за изпускане“.

Пласидо Доминго в "Палячи"

На 15 ноември зрителите във филмотечното кино ще могат да се насладят на още два от оперните филми на Франко Дзефирели с участието на любимия му Пласидо Доминго – „Селска чест“ и „Палячи“. Първоначално италианската телевизионна мрежа RAI проявява интерес към запис на живо на премиерата на „Селска чест“, но Дзефирели иска да я заснеме (също както и в случая с „Палячи“) като филм, а не като сценична продукция на живо. За по-голяма авт��нтичност някои сцени са снимани и на място във Визини, Сицилия.

„Палячи“ е заснет в Ла Скала, под диригентството на Жорж Претр, в ден, когато няма официално оперно представление. Филмът е показан извън конкурсната програма в Кан през 1987 г., а Дзефирели получава награда „Еми“ за най-добър режисьор в категорията „Програмиране на класическа музика”.

Операта присъства в селекцията на фестивала и отвъд предварителната програма в „Одеон“. От филмите на Дзефирели ще бъде показан и „Отело“, отново с Пласидо Доминго.

Пласидо Доминго в "Отело"

Припомняме и, миналата година в София гостува в за участието си в традиционните Новогодишни концерти на Софийската опера забележителната италианската оперна певица Фиоренца Чедолинс. В автобиографичната си книга, издадена в поредицата „Амаркорд“ на „Колибри“, 2012 г. изключителният оперен и филмов режисьор Франко Дзефирели /1923-2019/ пише кратко за Фиоренца Чедолинс за съвместната им работа, когато поставя в Арена ди Верона, като я нарича „много силна жена“, без да уточнява защо. Но певицата сподели тогава личната си версия за казаното от големия маестро: Дзефирели имаше три премиери в Арена ди Верона „Аида“, Трубадур“ и „Мадам Бътерфлай“. Той обожаваше жените, влюбваше се много, особено в жените със силен характер. Имаше ясна представа за първите две постановки. По-различно беше с третата, а се отбелязваха 100 години от премиерата на „Мадам Бътерфлай“ /17 февруари 1904 в Ла Скала, Милано – б.р./, изключителен спектакъл. Художникът на костюми бе Еми Вада /1928-2012/, която има награда Оскар /1985/, за костюмите във филма „Ран“ на Акиро Куросава.

Франко се страхуваше от Бътерфлай, не знам защо, но си помислих, че той е израсъл без баща, едно изоставено дете, незаконно дете и майка му заради скандала го дава да го отгледат нейни приятелки. Болезнена история е бил за него и сюжетът на операта, особено от второто действие до края. Наричаше операта брутална и, че и самата Мария Калас /1923-1977/ не е обичала да я пее. Аз му казах, защото се страхува от нея. След работата по първото действие излизаше от репетициите и ние работихме заедно с асистента му. Обичам ролята на Мадам Бътерфлай като тялото си. Тогава направих това, което искам, Дзефирели ме остави на свобода. Вероятно е написал това като посвещение за смелостта ми на сцената и за любовта ми към посланието на операта, което е любов.Това е моето виждане, а вече няма как да знаем какво е искал да каже Франко…“.

Мария Калас

Другата незабравима оперна звезда, която ще видим на голям екран, е Мария Калас, чиято стогодишнина не само музикалният свят отбелязва тази година. Учи оперно пеене в Гърция и става известна в Италия, където дебютира в Ла Скала през 1951 г. Парижкият ѝ дебют от 19 декември 1958 г. е знаменито събитие, посетено от висшите кръгове на тогавашното френско общество. Днес представа за историческия рецитал на Калас ни дава филм, щателно възстановен от наскоро намерените оригинални 16-милиметрови ленти и новооткрит звуков източник. В рамки��е на Киномания са планирани три прожекции – на 18, 26 и 27 ноември. За нея знаменитата Райна Кабаиванска казва: „Мария Калас е най-високият връх в певческото изкуство на ХХ век. Гласът ѝ беше феноменален, на основата на невероятна техника, съвършена музикалност и магнетично присъствие на сцената. Тези уникални качества я направиха мит в историята и във въображението на обществото...“

На 2 август 2019 г. във Верона легендарната дива Райна Кабаиванска получи наградата Мария Калас. Церемонията по връчването е кулминацията на събитията от фестивала Мария Калас, провеждащ се под егидата на фондация Арена ди Верона, община Верона и регион Венето. Учредената през 2013 г. награда се присъжда на италиански творци в областта на оперното изкуство с исторически принос за славата на Арена ди Верона. Българската дива е единствената неиталианка получила високия приз.

 Мария Калас

Мария Калас e една от най-големите оперни певици на ХХ век. Легендарните ѝ роли продължават да пленяват и омагьосват милиони хора 46 години след смъртта ѝ на 16 септември 1977 година.

Обожавана в еднаква степен от публиката и критиката, тя притежава брилянтна вокална техника и драматичен талант, които ѝ печелят прозвището La Divina. Репертоарът ѝ варира от сериозни класически опери до белкантови партитури от Доницети, Белини и Росини, до шедьоврите на Верди и Пучини и дори Вагнер. Ла Скала поставя редица постановки специално за Калас, под диригентството на Херберт фон Караян и режисирани от Франко Дзефирели и Лукино Висконти. По-късно Висконти ще каже, че се е захванал с оперна режисура само заради Калас.

Мария Калас и Пиер Паоло Пазолини по време на снимките на "Медея"

През 1969 г. италианският режисьор Пиер Паоло Пазолини избира Калас за ролята на Медея в едноименния филм. Продукцията е изтощителна и според съобщенията Калас припада след ден на изморително тичане под слънцето. Филмът не постига комерсиален успех, но си остава единственото филмово участие на Калас, което не е оперно.

За 37-и път отново през ноември фестивалът Киномания, организиран от НДК и Фондация „Имам идея” привлича с прекрасна програма, селекционирали Владимир Трифонов и Хермина Азарян. Но Владо, както го наричахме приятелите отлетя внезапно от нашия свят на 3 октомври твърде млад и в силата си…

Прекрасно е, че  плакатът за Киномания, 2023 на Борис Десподов, аниматор, художник и режисьор е с обич и почит към Владимир Трифонов, който обичаше и познаваше киното, смисъл на живота му да ни свързва с него.

Очаква ни силна и вълнуваща Киномания, 2023, която се открива с филма на Стефан Командарев „Уроците на Блага“, който вече има над 15 авторитетни награди и българското участие, кандидат за наградите Оскар за чуждоезичен филм. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на „Киномания“ и „въпреки.com”

[magdalenagigova]

View this post on Instagram

A post shared by Dromomania. bg (@dromomania.bg)

Музеят на Франко Дзефирели във Флоренция (at Florence, Italy) https://www.instagram.com/p/CSRsOw1o7Ab/?utm_medium=tumblr

[vprki]

Голямото „завръщане“ на Тео Ушев на Киномания 2019

„Направих първите плакати за Киномания – 3 или четири през 90-те години. Тогава Хермина Азарян от екипа на НДК, която ме покани, изигра огромна роля в развитието ми като плакатист, като графичен дизайнер, художник“. Каза през септември във видеообръщение знаменитият артист Тео Ушев при първото представяне на 33-та Киномания.

И продължи: „Аз много се гордея с тези плакати и ги показвам в абсолютно всички изложби, които правя на плакатите си и са от най-хубавите неща, които съм правил някога“. Тазгодишното издание на Киномания ще започне на 14 ноември в зала 1 на НДК с прожекция на филма „Засукан свят“ с режисьор Мариус Куркински – екранизация по едноименния разказ от сборника „Диви разкази“ на писателя Николай Хайтов. Филмовата панорама ще бъде до 28 ноември, а акцентите в програмата са повече от любопитни. Киномания 2019 предложи на своята публика повече емоции с първото издание на Танц Филм Фест, който предшества фестивала през септември, затова и наричат това издание 33 ½. Както повелява традицията амбициите на организаторите от НДК са да ни представят най-новите български филми, но и тези от световния екран не само нашумели по авторитетните международни фестивали.

Мариус Куркински в “Засукан свят”

Остават броени дни до откриването на Киномания, а организаторите неуморно ни представят обогатена програма, в която ще съжителстват най-нови творби и филми отдавна станали класика в световното кино. Но за това малко по-късно. Сред специалните и може би най-интригуващи и очаквани акценти в програмата на 33 ½ издание на Киномания, е „Нарисувай ми тъга“ – вечер на Тео Ушев на 17 ноември от 19 часа в зала 1 на НДК. Тогава ще имаме шанса да гледаме българската премиера и единствена прожекция на филма на Тео Ушев „Физика на тъгата“ по едноименния роман на Георги Господинов. Филмът имаше своята световна премиера на фестивала в Торонто, а беше отличен и със специална награда в категория „Късометражно кино“ от престижния международен фестивал. За най-новия си филм Ушев казва, че не следва стриктно сюжета на книгата, не е филм-биография, а филм-лабиринт, капсула на времето, в която са събрани обекти, случки, спомени, мелодии. Филм за носталгията, пропилените шансове и неслучилите се мечти на цяло едно поколение, премерен през личния разказ.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата”

Другото събитие, с което ще започне вечерта, озаглавена „Нарисувай ми тъга“, е музикално-визуалният спектакъл „Четирите годишни времена” на Вивалди. Проектът е реализиран от Токийския университет на изкуствата, като визуални��е картини на четирите годишни времена са дело на четирима художници от Естония, Япония, Русия и България в лицето на Тео Ушев. Музикалното изпълнение на живо в зала 1 на НДК ще бъде на Quatro ансамбъл със солист Иван Пенчев. „Възможността да представя пред българска публика в този кино-концерт двата ми най-амбициозни проекта през последните 8 години, е огромна радост и вълнение за мен. Надявам се за зрителите той да бъде любопитно и интересно пътешествие чрез картини и музика“, каза в посланието си Тео Ушев и обясни: „Моят сезон е зимата, анимацията е новата цигулка в оркестъра. Не знам защо избраха мен за зимата, може би, защото живея в Канада. Ще видите най-лятната зима, която сте гледали в живота си“. Колкото до избора си да работи по романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов е лаконичен. „Прочетох я за една нощ, не го познавах тогава, не бяхме приятели още. Филмът не следва директно книгата. Използва текстове от книгата, но това, което се случва е доста различно. Това е портрет на една генерация. Вечерта е озаглавена „Нарисувай ми тъга“. Изображението ще осмисли тъгата, да видим накъде ни води тъгата и откъде идва и по този начин да се почувстваме по-малко тъжни, след като излезем от залата“. Тео Ушев е работил 8 години върху този свой проект. 

Тео Ушев - снимка Стефан Джамбазов

А ние припомняме, че през февруари 2018 година в СГХГ той представи за първи път в България инсталация с миксирана реалност - най-новия си визуален авторски проект тогава „Като в тъмно огледало / In the mirror, dimly”. В дните на експозицията пред галерията се виеха опашки от желаещи да я видят, усетят и преживеят.„И тъй остават ти трите: любов, вяра, надежда, но най-голямото е любовта”. Това бе част от споделеното от артиста в тази негова особена реалност, в която ни въведе. „Като в тъмно огледало“ беше разсъждение върху смисъла и безсмислието на живота отвъд привидното. Но беше и конкретен в посланията си към нас, които живеем тук и сега в България, където, има три Българии – мислеща, ретроградна и индиферентна, според него. Нямаше как да го опровергаем. Тогава сподели и, че е дълбоко е потресен от липсата на емпатия и, че агресията е завладяла до такава степен обществото ни. Извод, който много от събеседниците ни във „въпреки.com”, независимо от артистичните сфери, в които творят споделят с тъга и огорчение.

Част от „Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly” - снимка Стефан Джамбазов

„Като в тъмно огледало/ In the mirror, dimly”  беше първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготви у нас извън киното. Готвил го е шест месеца. Проектът беше финансиран по Програма „Култура” на Столична община, в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Националния филмов борд на Канада /NFB/. През 2017 година анимационният му филм „Сляпата Вайша” по разказа на Георги Господинов беше номиниран за „Оскар” и оттогава Тео Ушев е член на Филмовата академия за високия приз. През 2018 година гледахме и дебюта му в игралното кино „Кристин, която маха от влака", по едноименния  разказ на Георги Господинов, част  от филма-омнибус „8 минути и 19 секунди“ (8’19”) по шест кратки разказа на писателя, показан в рамките на 22-рия София филм фест. Припомняме тези важни моменти от творчеството на артиста, за да покажем поне малка част от едновременно последователността и неуморността му да създава и да подчинява по своему и технологиите, които му служат да разкрие и ни предаде художествения си и философски поглед към света на човека, уязвим и тъжен. Очакваме неговия нов разказ, вдъхновен от обичания роман на Георги Господинов.

“Засукан свят”

За 12-и път Киномания е част от Културния календар на София в партньорството на НДК и Столична община. Организаторите от Двореца отново откриват кинофорума с премиера на български филм – „Засукан свят“ по разказа на Николай Хайтов с режисьор и в главната роля Мариус Куркински, и продуцент и оператор Иван Тонев. Ивайловград, Долно Луково, Мандрица и Свирачи са магическите места в Родопите, в които ще ни отведе филмът. Красивата природа на магичната планина, богатата българска култура и съхраненият през годините бит са неговият естествен декор. Тази година организаторите провеждат специална кампания „Гледай“, инспирирана от „Засукан свят“, с която целят  чрез цитати от филма и разказа, както и загадъчни визии с очите на актьорите, да привлекат вниманието на аудиторията.  Да гледаме с отворени сетива, да гледаме през очите на другия и да се вглеждаме повече в детайлите са само част от посланията на откриващия филм. А киноизкуството е онзи магичен обектив, през който гледаме една история, а виждаме себе си, убедени са от екипа на Киномания.

“Котка в стената”

В програмата е и българският филм „Котка в стената”, игрален дебют на режисьорския тандем Мина Милева и Весела Казакова. Награждаван и номиниран многократно на едни от най-престижните кинофестивали, филмът ще има своята софийска премиера в рамките на Киномания. Преди дни„Котка в стената” получи престижната Награда на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на кинокритиците) във Варшава. Филмът заслужено беше отличен и с Награда за дебют на фестивала „Златна роза 2019” във Варна, а преди това беше в конкурсните програми на фестивалите в Локарно и Сараево. „Скрийн Интернешънъл” постави филма на челно място от всички филми от световните летни фестивали, а немското списание „Максимум синема” го класира на четвърто място в своята селекция от 11-те най-добри филми от Локарно тази година. Сюжетът разказва за българско семейство във Великобритания, което влиза в остър конфликт с живеещите на социални помощи свои съседи заради изоставена котка. Докато спорът се разгаря, зрителите виждат непозната, разяждана от противоречия Великобритания. Семейната комедийна драма умело съчетава политическата тема за Брекзит с емигрантския живот на българите в Лондон.

„Един дъждовен ден в Ню Йорк”

Програматорите на Киномания Владимир Трифонов и Хермина Азарян влагат много усилия да ни представят силни премиерни заглавия, които ще видим в зала 1 - „Един дъждовен ден в Ню Йорк”, режисьор Уди Алън , „Болка и величие“, режисьор Педро Алмодовар, както и други хитови заглавия от световното кино. Традицията е спазена и тази година в програмата присъства най-новият филм на режисьора Уди Алън – „Един дъждовен ден в Ню Йорк”. Романтичната комедия събира на едно място звездите Тимоне Шаламе, Ел Фанинг, Селена Гомес, Лийв Шрайбър, Джуд Лоу и дава сериозна заявка, че ще се превърне в едно от събитията ��а тазгодишното издание на фестивала, продуциран от НДК. Забавен и очарователен, „Един дъждовен ден в Ню Йорк” е най-романтичният филм на легендарния режисьор Уди Алън от години насам, заснет виртуозно от трикратния носител на „Оскар”, операторът Виторио Стораро.  

Антонио Бандерас в “Болка и величие”

Филмът „Болка и величие“ (Dolor y gloria) на знаменития испански режисьор Педро Алмодовар, чиято 70-та годишнина отбелязахме тази година, плени жури и публика на кинофестивала в Кан тази година. За участието си в него Антонио Бандерас получи наградата за най-добър актьор на фестивала. „Болка и величие“ е вдъхновен от филма „8½“  на Фелини и разказва историята на остаряващ режисьор, който се връща към важни събития от миналото си. Творбата засяга големите теми за любовта, смъртта, вдъхновението и празнотата от невъзможността да твориш. Филмът търси отговор и на въпроса дали човек намира смисъл в живота си без творчеството. В ролята на режисьора Салвадор Майо се превъплъщава Антонио Бандерас, който майсторски пресъздава пътуването в миналото на един самотен вече творец и емоцията от срещите му с всички онези хора, които оставят траен отпечатък в живота му. 

Пенелопе Крус

Изключителната Пенелопе Крус ще се появи в рекон��труирания свят на Салвадор Майо като важна част от неговия емоционален пъзел. „Хората си мислят вероятно, че ние живеем на червения килим, но това не е вярно. Ние страдаме много, правим саможертви и у всеки актьор има много болка. Но има и слава, и това е моята нощ на слава.” Това каза Антонио Бандерас при получаване на наградата в Кан, която той посвети на Алмодовар. „Това е зряла творба, майсторски изваяна, от която бликат много от познатите щрихи на Алмодовар – ярките цветове, страстните прегръдки, както и препратки към вдъхновявалите го филми (от Лиз Тейлър до Фелини), всичко това опаковано в най-добрата партитура на постоянния му композитор Алберто Иглесиас до днес. Алмодовар взема съзнателното решение да отхвърли явната мелодрама в търсене на по-фина автентичност. За зрителите, които са му верни в последните 30 години, това е неговият най-катарзисен филм – за пръв път виждаме душата на маестрото така искрено разкрита.” Това е откъс от рецензия за „Болка и величие“ на Питър Дебрюге в престижното сп. „Variety”. 

Антонио Бандерас с наградата в Кан

По повод на играта на Бандерас Питър Дебрюге пише: „В ролята на Салвадор, Бандерас не „играе” Алмодовар по подразбиране. Изпълнението му е повлияно от тяхното десетилетно приятелство, разбира се, но няма подражание. Ставаме свидетели на акт на дълбока признателност и доверие към близък артист, заради което Бандерас сваля маската на звездна мъжественост и се представя емоционално уязвим, като своя режисьор.” След епизодичните им появи в „Свалки в облаците“ (2013), това е първият филм на Алмодовар, в който двама от предпочитаните му актьори – Антонио Бандерас и Пенелопе Крус - играят главни роли. И двамата са изключително свързани творчески и приятелски с режисьора през годините.

“Укротяване на опърничавата”

Киномания отдава почит на големия италиански режисьор Франко Дзефирели, който ни напусна тази година на 96-годишна възраст със селекция от негови филми. Публиката в кино „Люмиер Лидл” ще се наслади на едни от най-известните му филмови заглавия, като „Укротяване на опърничавата“ /негов дебют 1967 с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън / , „Ромео и Жулиета“ /1968, който го прави известен и обичан в киното/ „Хамлет“, и „Братко Слънце, Сестро Луна“. Дзефирели е носител на награда БАФТА, два пъти е печелил награда „Еми“, пет пъти – наградата „Давид на Донатело“ и има две номинации за „Оскар“. Дзефирели е преди всичко забележителен оперен режисьор, има поставени над 100 оперни постановки, като е работил с най-големите певци на неговото време като Лучано Павароти, Гена Димитрова, Елена Образцова, Пласидо Доминго и още, и още. Милиони хора по света свързват и до днес Ромео и Жулиета с лицата на актьорите, увековечени във филма на Франко Дзефирели. Със своята отдавна превърнала се в обичана класика екранизация, режисьорът дръзва да наруши традицията за ролите на Ромео и Жулиета да се избират утвърдени актьори. Той залага на абсолютните дебютанти Ленард Уайтинг и Оливия Хъси, тогава на 17 и 15 години, както е в пиесата на Шекспир.

“Ромео и Жулиета”

Безспорно голяма част от филмите на Дзефирели предизвикват изключителен интерес. Сред тях е и екранизацията на шекспировия „Хамлет“ от 1990 г., в чиято главна роля е Мел Гибсън. Както може да се очаква, актьорът предлага една силова версия на Хамлет във всяка сцена – предизвикателен, гневен и затормозен. Дзефирели мотивира съкращенията си на шекспировия текст с ефикасния си финален резултат – стегнат, приземен и съвременен прочит на пиесата, което му носи награда „Давид на Донатело“, две номинации за „Оскар“ и номинация за БАФТА. Друг филм на големия режисьор, който е широко диск��тиран и ще имаме възможност да гледаме е „Братко Слънце, Сестро Луна“ от 1972 г. Филмът разказва за живота на Свети Франциск – невероятно сложна и противоречива фигура, чието влияние върху обществото в неговото време е било наелектризиращо. Дори и днес много хора са повлияни от неговите визионерски послания за универсална толерантност.

“Александър Невски”

Една от изненадите на Киномания са прожекциите на част от признатите като най-великите класически филми - дело на най-голямата руска и съветска кинокомпания „Мосфилм” от миналия век. Режисьорите Сергей Айзенщайн и Дмитрий Василиев създават истинска новаторска творба с филма „Александър Невски” през 1938 година, първият филм със звук на Айзенщайн. В главната роля е знаменитият актьор Николай Черкасов. Като драматизира усилието на княз Невски да отблъсне бруталните тевтонски рицари от Свята Русия от XIII в., филмът залага на установените литературни и артистични средства на изразяване. Новаторското е, че зрелищното действие е до такава степен синхронизирано със специално написаната музика на Сергей Прокофиев, че самият Айзенщайн нарича структурата на филма си „симфонична”. А кантата „Александър Невски“ на композитора се изпълнява и до днес от филхармониите в света и големите хорове. Тук само вмъкваме почти с образователна цел, че композитори като Прокофиев, Дмитрий Шостакович и Алфред Шнидке не са били долюбвани от Съветската власт, не са изпълнявани произведенията им. Разрешавало им се да пишат театрална или филмова музика, но и тя е ��вангардна и забележителна.

“Дерсу Узала”

Съветско-японската продукция „Дерсу Узала“  /1975 година/ с режисьор знаменития Акира Куросава по мотиви от книгите на руския учен и пътешественик Владимир Арсениев е за походите му из Усурийския край в началото на 20-ти век и срещата му с местен ловец. Филмът получава изключително международно признание - 1975 г. – Златен медал и премия ФИПРЕССИ на IX Московски международен кинофестивал;1976 г. – Награда „Оскар“ в категорията „Най-добър чуждоезичен филм“;1977 г. – Награда „Давид на Донатело“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм“, Италия и Награда „Сребърна лента“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм – най-добър чуждестранен режисьор“ на Италианския национален съюз на филмовите журналисти; 1978 г. – Награда в категорията „Най-добър чуждестранен филм“ на Френския съюз на филмовите критици. Киноманите ще имат възможността да гледат и легендарната постановка на Болшой театър балета „Спартак”, музика Арам Хачатурян постановка на хореографа Юрий Григорович 1975 година и заснета и показана 1977 година. Изключителен спектакъл в главните роли двама от считаните за едни от най-великите балетисти на отминалото столетие Владимир Василиев /Спартак/ и Марис Лиепа /Крас/. По-възрастното поколение е гледало и познава тези филми, но за младите ще бъдат ново познание за историята на киното.

До началото на фестивала вероятно организаторите ще ни зарадват и с други изненади от света на киното. Те правят и един много мил и красив жест в памет на големия и незабравим киноман Георги Ангелов, който напусна нашия свят преди месец. Той беше човекът, може би и единственият, който не пропускаше нито един филм не само на Киномания. Как успяваше? Остава загадка. Той е кръстникът на Киномания, която е създадена преди 33 години под името Световна кинопанорама, а през 1993 г. променя наименованието си на Киномания по негово предложение. Фестивалът обявява награда за Киноман на годината, посветена на Георги Ангелов. Всеки зрител на Киномания може да претендира за наградата, като гледа филмите от програмата от фестивала във всички кина в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и запази билетите си от прожекциите. Зрителят с най-голям брой билети ще получи Наградата „Георги Ангелов“ за Киноман на годината – безплатен достъп до всички филми от програмата на фестивала през следващата година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Повелителят на изяществото Лукино Висконти

„Понякога твърдят, че филмите ми са малко театрални, а театърът ми е донякъде кинематографичен. Така да бъде, не възразявам. Всички средства са добри... Разбира се, може и да греша: възможно е да прекалявам с похватите, нетипични за к��нематографа. Но би било неправилно да се избягва театралността, още повече, ако се замислим за произхода на киното. Мелиес, например“. Това казва пред списание Cahiers du Cinéma през 1959 Лукино Висконти (2 ноември 1906 – 17 март 1976) - аристократ и комунист, неореалист и естет, мъжкар и гей.

Написа за „въпреки.com” Геновева Димитрова, кинокритик по повод 115 години от рождението на забележителния Висконти.

Един от най-великите, изтънчени и оспорвани режисьори в киното, театъра и операта. Недоброжелателите му го наричат сноб, грандоман, деспот. „Какъв ти комунист, като се храни с най-фин порцелан и сребърни прибори.“ А той е свободен да прави каквото си пожелае, стига това да изнася на продуцентите - неслучайно има не един нереализирани филмови проекти. Пуши по 120 цигари на ден. Не крие своята сексуална ориентация - известни са връзките му с фотографа Форст, Франко Дзефирели, Хелмут Бергер... Колкото и да са различни, независимо дали са исторически или съвременни, черно-бели или цветни, създадени по литературни произведения или по оригинален сценарий (и в двата случая почти неизменно с участието на Сузо Чеки д‘Амико), филмите му се отличават с уникално изящество, призвано да помирява романтизъм и реализъм в изобразяването на човешките колизии и белязано от величава музика, актьорски пикове, понякога еротика. „Само най-простият жест на човека, крачката му, произтичащите от нея колебания и импулси са способни да съобщят поезията и трепета не нещата, които обкръжават човека и сред които той се разполага.“ И повечето му филми са недокоснати от времето.

Истинското му име е Висконти ди Модроне, а пълното и титлата - дон Лукино Висконти ди Модроне, граф Лонате-Поцоло, сеньор ди Корджено.

Гербът на аристократичната фамилия Висконти

Гербът на фамилията е със сребърен фон. На него има виеща се синя пепелянка със златна корона, поглъщаща мавър. Девизът е „Vipereos mores non violabo“ (Няма да нарушавам нравите на пепелянките). Фамилията има разни имения из Италия. В Рим Висконти обитава разкошен дом на ул. „Салария“ - „нещо като селска къща, много стилна. Беше построена от баща му, Джузепе Висконти ди Модроне, до парка на Вила Савоя. Говореше се, че херцогът бил любовник на кралица Елена и че тя искала да е близо до нея. Лукино още от дете се бе движил в средите на Савойската фамилия и за неговите отношения с тогава младия принц Умберто се носеха всякакви слухове и клюки“, пише Франко Дзефирели във вълшебната си „Автобиография“ (ИК „Колибри 2012).

Всеизвестно е, че Лукино Висконти е роден в старинно аристократично семейство. В Милано. От малък се увлича по театъра и музиката. Фамилията му е сред меценатите на „Ла Скала“. Със сестрите и братята си играе в домашни спектакли на баща им. Невръстен изчита целия Шекспир. Много чете и размишлява и това се отразява на бъдещото му творчество. Когато е на 16 бяга от колежа заради любовно увлечение. Минава през кавалерията. Пет години се занимава успешно с коне. Пътува из Африка и Европа. До 30-та му годишнина никой не подозира, че от него ще излезе толкова фин, дълбок и предизвикателен режисьор. Но се оказва в Париж. Коко Шанел го запознава с Жан Реноар и Лукино Висконти е негов трети асистент в „Разходка в полето“ (1936). „Пребиваването ми във Франция и запознанството с човек като Жан Реноар ми отвориха очите за много неща. Разбрах, че киното може да ни помогне да се приближим до някои истини, от които бяхме страшно далече, особено в Италия. Спомням си какво неистово впечатление ми направи филмът на Реноар „Животът ни принадлежи“. Мога да го съпоставя с „Рим - открит град“. В онова бурно време на Народния фронт последвах всичките му идеи - и естетически, и политически. Групата на Реноар открито стоеше на леви позиции... Наистина ми се отвориха очите - бях дошъл от фашистка страна, където бе невъзможно нищо да знаеш, да четеш, да слушаш, да придобиеш някакъв опит. Изпитах шок. И се върнах в Италия силно променен.“ През 1939 асистира на Реноар и в „Тоска“, но започва Втората световна война и филмът е завършен през 1941 от немския режисьор Карл Кох, който е първи асистент, и Висконти. „Ужасен е. Но нищо по-добро не можехме да направим.“

Лукино Висконти

През 1942 се появява взривният дебют на Висконти „Натрапчивост“ с Клара Каламаи и Масимо Джироти по мотиви от романа „Пощальонът звъни винаги два пъти“ на Джеймс Кейн, но не е посочен заради авторски права. Оператори са Алдо Тонти и Доменико Скала. Страстен, настървен и напълно новаторски с шоковия си реализъм, филмът показва упадъка на нравите по времето на Мусолини. Предизвиква луд скандал и бурни овации. Озарява пътя на италианския неореализъм, чието влияние е валидно до днес. „Натрапчивост” е признат за един от най-силните дебюти в историята на киното. Както самият Висконти твърди, създаден е с продадени бижута на майка му и с пари на Италианската комунистическа партия. Той вече е неин член, смело участва и в Съпротивата. Между другото, арестуван е от Гестапо и по чудо се спасява от смърт.

След „Натрапчивост“ за няколко години се отдава на театъра. Всъщност още през 1928 Висконти започва да работи като художник в миланския „Театро Еден“. Но чак през 1945, когато свършва войната, той получава възможност да е самостоятелен режисьор. Тогава създава постановките „Ужасните родители“ на Жан Кокто, „Петата колона“ на Ърнест Хемингуей, „Антигона“ на Жан Ануи, „Стъклената менажерия“ на Тенеси Уилямс, „Престъпление и наказание“ по Достоевски, „Розалинда или както ви харесва“ на Шекспир... После през десетилетията създава още и още, както и оперни спектакли, сред които „Травиата“ с Мария Калас и „Дон Карлос“ с Борис Христов...

През 1947 Висконти, заедно с младите си асистенти Франко Дзефирели и Франческо Рози, заминава за Сицилия - седем месеца прекарва в градчето Ачи Треца, където наблюдава неимоверно тежкия живот на местните рибари. Така се появява първият му следвоенен и истински неореалистичен филм - „Земята трепери“ (1948) по „Семейство Малаволя“ на Джовани Верга, заснет от Г. Р. Алдо. Замислен е като първа част от трилогия, но остава единствен. Заснет е без сценарий в естествена среда и с автентични сицилиански рибари и техните семейства. Говорят на местния диалект. Тъй като той е неразбираем в континентална Италия, е въведен задкадров текст, четен от Висконти, съсценариста му Антонио Пиетранджели и Амилкаре Петинели. „Земята трепери“ е сред върховете на неореализма, да не и най-високият. За него Микеланджело Антониони пише през 1949: „Видимо рибарското селище Ачи Треца няма нищо общо със света на Висконти. Неговите обитатели са хора от „друга“ порода, в жилите им тече различна кръв. Но може би все пак трябва да се направи изводът, че в тази изначална отдалеченост на автора от средата и персонажите се таи източникът на лирическата чистота, постигната в това произведение“. Според Орсън Уелс: „Висконти снима рибари, както снима големи актриси”.

В сатирата на киноиндустрията „Най-красивата“ с Ана Маняни (1951, „Сребърна лента“ за женска роля) и новелата „Ана Маняни“ от омнибуса „Ние, жените“ (1953), Висконти е верен на неореализма, но „Чувство“ (1954) с Алида Вали и Фарли Грейнджър, заснет от Г. Р. Алдо по разказа на Камило Бойто (сътрудници за диалозите са Тенеси Уилямс и Пол Боулс), е костюмна мелодрама. В нея Висконти въвежда класическата театралност на Шекспир, Чехов, Кокто. Въпреки че „Чувство“ е възприет не особено дружелюбно и е обвинен в „естетизъм“, той не отстъпва от експериментирането с театралността на екрана и в „Бели нощи“ (1957, „Сребърен лъв“ от Венеция) по повестта на ��остоевски с Мария Шел, Марчело Мастрояни и Жан Маре.

Лукино Висконти /л/ и Марчело Мастрояни/д/

За първи път оператор на Висконти е Джузепе Ротуно (1923 - 2021), белязал доста от филмите му, както и на Фелини. Той започва като фотограф в Чинечита през 1940. Преминал през войната и немски плен, през 1945 се връща като асистент на оператора Г. Р. Алдо, когото смята за учител, а няколкото заснети кадъра в ”Чувство” - за свой дебют. Именно с Висконти се разлиства талантът му - черно-бялото изящество на „Бели нощи” и „Роко и неговите братя” (1960), аристократичното моделиране на средата с багри, сенки и отражения в „Работа” от омнибуса „Бокачо-70“ (1963), „Гепардът” (1963), новелата „Вещицата, изгорена жива“ със Силвана Мангано и Ани Жирардо от комичния омнибус „Вещиците“ (1966), „Чужденецът” (1967) по романа на Албер Камю с Марчело Мастрояни и Ана Карина.

В „Роко и неговите братя” по мотиви от романа „Мостът на Гизолфа” на Джовани Тестори (Специална награда на журито от Венеция, награда на ФИПРЕССИ) Ален Делон е красивият свестен младеж Роко Паронди, пристигнал с майка си и тримата си братя от сицилианско село в Милано при петия. Момчетата си търсят прехрана, тренират бокс, но само сериозният Роко с изпито лице става знаменитост. Непрестанно е нападан от гадния си брат Симоне (Ренато Салватори) и най-вече заради проститутката Надя (Ани Жирардо), която, благодарение на Роко, влиза в правия път и се връща към Симоне. Тя става негова жертва, но дори и това не е повод Роко да се откаже от семейството си. С драматизъм, който стига до трагизъм, филмът в строго повествование изследва безизходицата - социална и екзистенциална.

Ален Делон в "Роко и неговите братя"

С автентизма си „Роко и неговите братя“ е нещо като продължение на „Земяти трепери“. Франсис Форд Копола толкова харесва филма, че кани композитора Нино Рота да напише музиката за „Кръстникът“ (1972). С „Роко...“ Висконти ��одава една от най-важните си теми занапред - романните семейни отношения.

„Гепардът” („Златна палма“ в Кан) е по романа на Джузепе Томази ди Лампедуза, който разказва за Сицилия през май 1860, когато Гарибалди слиза в Марсала и се вихри гражданската война за обединението на Италия. Принц Фабрицио ди Салина (Бърт Ланкастър) и семейството му се преселват от Палермо във фамилния замък в Донафугата. Красивият му племенник Танкреди Фалконери (Ален Делон) се запознава с виталната Анджелика Седара (Клаудия Кардинале). Харесват се. Танкреди на Ален Делон е салонен лъв конформист. В началото се увлича по идеите на Гарибалди, но бързо става офицер на Савойския крал. Проницателният чичо е сигурен, че времето на „гепардите” и „лъвовете” е обречено. Изискана и софистицирана семейно-историческа драма на фона на обществено-политическите промени, в която витае смъртта. Най-често е наричана „романтична фреска от епохата на Рисорджименто“.

"Гепардът"

Навремето доста са се обсъждали отношенията между Висконти и Делон, дори се носела мълва, че Роми Шнайдер, с която тогава актьорът бил сгоден, го дели с великия италианец. По-важното е, че Висконти го е засилил към славата. За него Ален Делон признава: „Няма ден в живота ми, в който да не се сетя за Лукино Висконти. На него дължа всичко, което съм…Този мъж и още няколко като него бяха авторитети! Незаменими…Знам, че няма да съм жив да се запозная с онези, които някой ден биха могли да заемат мястото им”. Между другото, Сергей Юткевич разказва, че през 1961 Висконти го кани в Париж на премиерата на пиесата „Колко жалко е да се нарече развратница“ от Джо�� Форд - съвременник на Шекспир. Освен режисьор, той е и сценограф, както често се случва в театралните му и оперни спектакли. В ролите са любимците му Ален Делон и Роми Шнайдер. И двамата не са стъпвали на сцена. „Ако Роми Шнайдер срамежливо, но мило произнасяше текста като прилежна ученичка на изпит в театрална школа, Ален Делон трудно изричаше думите, облян в пот и мъчително движейки вдървеното си тяло - двамата бяха жалко зрелище! На финала ги освиркаха, спектакълът беше провал, а аз не намерих сили да отида при режисьора зад кулисите.“ След време Висконти успешно снима Роми Шнайдер в новелата „Работа“ и във филигранния филм „Лудвиг“ (1973), а след „Гепардът“ за Делон подготвя роля в екранизация по „По следите на изгубеното време“ на Пруст, която остава неосъществена.

„Бледите звезди на Голямата мечка“ (1965, „Златен лъв“ от Венеция) с Клаудия Кардинале, Майкъл Крейг и Жан Сорел и заснет от Армандо Нануци е ситуиран в малко градче в Тоскана, където младата италианка Сандра се връща с американския си съпруг. Филмът изследва търсенето на истината, прокъсването на семейните връзки и драмата на отчуждението. В “Залезът на боговете“ (1969) с Ингрид Тюлин, Дърк Богард, Хелмут Бергер и Шарлот Рамплинг, заснет от Паскуалино Де Сантис (1927 - 1996), Висконти показва трагедията на разпада на някога дружно фабрикантско семейство на фона на възходящия нацизъм.

Идеята е инспирирана от желанието му да постави „Макбет“ в нова епоха и от вестникарска статия за фамилията Круп, която финансира военната индустрия на Третия райх. Според френския критик Марсел Мартен, „Залезът на боговете“ е шекспировска трагедия, поставена като Вагнерова опера“. Филмът е първият от т. нар. немска трилогия на Висконти - след него са „Смърт във Венеция“ и „Лудвиг“.

Възхитителният „Смърт във Венеция” (Италия/Франция 1971, Специална награда от Кан, 4 БАФТА, 4 „Сребърна лента”) е базиран на едноименната новела на Томас Ман, написана през 1912.

"Смърт във Венеция"

Заснет е потресаващо живописно от Паскуалино Де Сантис. Композиторът Густав фон Ашенбах (Дърк Богард) знае, че му остава мъничко да живее, и заминава за Венеция, където се увлича до маниакалност по полското момче Тазио (Бьорн Андресен), отседнало в същия хотел с аристократичната си майка (Силвана Мангано). Смутен от чувствата си, Фон Ашенбах се опитва да си тръгне, но, за нещастие, се заразява с опасен вирус и последните мигове от живота си прекарва на плажа, наблюдавайки играта на Тазио. В новелата на Томас Ман главният герой е известен писател, чийто образ е вдъхновен от Густав Малер. Във филма Висконти фактически се връща към първоизточника, правейки Густаф фон Ашенбах композитор. Киноисторикът Лоурънс Дж. Куирк пише в книгата си „Най-великите романтични филми” (1974), че „някои изображения на Бьорн Андерсен във филма могат да бъдат изложени в Лувъра или в музеите на Ватикана - те са символ на красотата, вдъхновявала Микеланджело и Леонардо да Винчи“.

Филмите на Висконти от 70-те биха могли да се определят и като цикъл, свързан с фокусирането върху нравствено-философската проблематика, търсенето на смисъла и единството на стила.

Любим ми е и „Семеен портрет в интериор” (1974, 4 „Сребърна лента”, Давид на Донатело за филм и чуждестранен актьор на Бърт Ланкастър, награда на Японската академия за чуждестранен филм), заснет бляскаво от Паскуалино Де Сантис. Пенсиониран американски професор (Бърт Ланкастър), страстен колекционер на класическа живопис, живее усамотен в умопомрачителен дворец в Рим. Натриса му се красивата и арогантна италианска маркиза Бианка Брумонти (Силвана Мангано) с неизменна цигара, която настоява да наеме апартамента на горния етаж с величествена гледка.

Хелмут Бергер и Бърт Ланкастър в „Семеен портрет в интериор”

Покрай нея професорът се натъква на доста по-младия й любовник Конрад Хюбел (Хелмут Бергер), с когото се сближават, на дъщеря ѝ Лиета (Клаудия Марсани) и приятеля ѝ Стефано (Стефано Патрици). Тихият му живот е пометен от настаналия хаос, но не остават недокоснати и другите. Освен с обърканите семейни отношения, властта на парите, пустотата, самотата и смъртта, „Семеен портрет в интериор“ повдига и важни за Висконти социално-политически проблеми. На въпроса „За какво е филмът?” той отговаря „За това, че животът е борба”.

В едно от последните си интервюта, попитан защо се е захванал с Габриеле Д’Анунцио (приятел на семейство Висконти) и „Невинният“ (1976, „Давид на Донатело“ за музиката на Франко Манино) - неговият последен филм, той отговаря: „За ваше успокоение, ще ви призная, че, ако можех, вместо Д’Анунцио щях да направя още един „Роко...“. „Невинният“ с Джанкарло Джанини и Лаура Антонели е заснет през 1975 от Паскуалино Де Сантис. Филмът е завършен от асистентите на Висконти и премиерата му е през май 1976 в Кан - два месеца след неговата смърт.

„Стендал е завещал на надгробната му плоча да напишат: „Той обожаваше Чимароза, Моцарт и Шекспир. Аз също искам на гроба ми да напишат: „Той обожаваше Шекспир, Чехов и Верди“. Верди и италианската мелодрама бяха първата ми любов. Почти винаги работите ми имат нещо от мелодрамата, независимо дали са филми или театрални постановки. За това ме упрекват, но, според мен, това е по-скоро комплимент.“ Висконти произнася тези свои знаменити думи през 1960.

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  към себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да осъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белосл��ва, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получава Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-зна��ителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно �� трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „Всички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят суперлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и особено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈

[vprki]

Критичен поглед: Фелини не може да се разказва

Така се случи, че когато великият Маестро Федерико Фелини напусна този свят на 31 октомври 1993 г. бях в Италия, на един от техните национални фестивали Premio Grolle d’oro (Златният граал) в алпийското градче Сен Венсан, в долината на Аоста. Фелини от няколко дни бе в тежка кома и всички на сутрешната закуска се питаха с мълчалив поглед „Как е?“ Това споделя кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов за „въпреки.com” по повод 100 години от рождението на режисьора на 20 януари.

В този искрен интерес нямаше клюкарско любопитство, нито суетно кокетиране с лично познанство или колегиална близост, нито фалшива любезност. А в мълчаливия диалог се долавяше загриженост, тревога и съчувствие към обичан човек, който в професионалните среди на италианските кинематографисти се ползваше с огромен авторитет и безпрекословно признание.

При посещенията ми в Италия все не случвах да отида до неговото родно Римини. Но на фестивала в Бари (април всяка година) нарочно се отбивах в малкото барче „Аmarcord” – нищо особено като интериор и атмосфера, пък и кафето в Италия навсякъде е хубаво. Ала ходех там всеки ден ей така, заради името! Барчето е почти на крайбрежната улица и все ми се привиждаше слепецът с акордеона, който се взира да види преминаващия голям круизен кораб! За себе си той го вижда във въображението, както и аз „виждах“ Маестро Фелини на съседната маса в „Аmarcord“ - със сако рибена кост, черна филцова шапка, от която се подават немирни побелели коси, мек червен шал от мерино, затъкнат в сакото и черни рогови очила под любопитните бръчки на челото. Чете „La Repubblica” или „Corriere della Sera“ и не ме забелязва, представете си! Но когато влиза Алберто (Сорди),  или Марчело (Мастрояни), или Пепино (операторът Джузепе Ротуно), той оставя вестника, ръкуват се приятелски и разговарят шумно. Аз унесен „чувам“ думите им, докато на вратата се появява миньончето Джулиета (Мазина). Тогава другите изчезват, и аз изключвам въображението си, за да останат само Той и Тя както през целите 50 години на съвместния им живот - уви, зловещо белязан още в самото начало от смъртта на сина им като едномесечно бебе.

“Амаркорд”

Режисьорските му филми не са чак толкова много – 27, а има други на неговата възраст с 40-50 заглавия. Сред неговите са и  няколко епизода от телевизионни сериали, и последното му участие в един рекламен омнибус „The King of Ads“ (1991) с 50 сегмента от знаменити имена като Франко Дзефирели, Клод Шаброл, Карлос Саура, Серджо Леоне, Андрей Кончаловски, Роман Полански, Дейвид Линч, Жан Жак Ано, Ридли Скот, Клод Льолуш, Джузепе Торнаторе и кой ли още не! Как да не участваш в такава компания! А иначе статистиката е безспорна: 4 „Оскара“ от 12 номинации и един почетен (1993); 2 награди БАФТА и 2 номинации; „Златна палма“ в Кан за „Сладък живот“ (1960); плюс много други от различни фестивали и институции.

Джулиета Мазина в “Нощите на Кабирия”

Но забележителните му заглавия от „Белият шейх“ (1952) до авторско-монологично-изповедалния „Интервю“ (1987), създаден по повод 50-годишнината на знаменитата киностудия Cinecitta, са известни и обичани от всички! А между тях са прекрасните филми „Пътят“ (1954), „Нощите на Кабирия“ (1957), „Джулиета на духовете“ (1965), „Сатирикон“ (1969), „Казанова“ (1976), „Репетиция на оркестър“ (1978), „Градът на жените“ (1980), „И корабът пътува“ (1983), „Джинджър и Фред“ (1986). И най-високо, на недостижимия връх – великите вечни шедьоври „Сладък живот“ (1960), „8 ½“ (1963), „Рим“ (1972), „Амаркорд“ (1973)! Който не е гледал тези изключителни филми, е пропилял половината си живот! А който си е отишъл, без да ги види, дори и в Рая ще му бъде скучно!

“И корабът пътува”

Фелини не може да се разказва, затова не бива да се обяснява или анализира стандартно. Защото той е необикновена вселена от авторска енергия и стихия на въображението. Във всеки миг може да извика спомен от детството или сън от предната нощ, и от него да построи великолепен епизод, който да остане завинаги с непомръкващ блясък в аналите на световното кино! В големите му филми има детайли и нюанси (актьорски откровения, спонтанни импровизации, реплики от диалога, монтажни връзки и т.н.), които остават като вечни бисери в паметта на зрителите. И аз имам такива любими „молекули“, които никога не ще забравя.

Анита Екберг и Марчело Мастрояни във фонтана “Ди Треви” в “Сладък живот”

Как да пресъздадеш, дори с най-виртуозни думи, екстаза и сластната лудост на пищната Анита Екберг във фонтана „Ди Треви“, томителния поглед на Марчело Мастрояни до нея и изпълзялата някъде от разсъмващите се римски улици омайна музика на Нино Рота! „Сладък живот“, разбира се! Милионите туристи във Вечния град не знаят нищо за величието на древния Рим, но знаят и търсят в телефона си „онзи фонтан от италианския филм“. С който и Еторе Скола, 14 години по-късно, се поклони на Маестрото с изящен цитат в своя прекрасен опус „Обичахме се толкова много“ (1974). А когато киното с някои от своите велики шедьоври замества величието на историята, то самото започва да пише история!

Марчело Мастрояни във филма „8 ½“

Ами самият Марчело с филцовата шапка на Маестрото и неговите черни рогови очила в „8 ½“! Много режисьори се опитват да правят филми – самоанализи, нещо като упражнение „поглед отстрани“ (арт-селфи!) с психоаналитичен нюанс. Мнозина го правят, но Фелини го постига! Или както казва един друг неизмерен гений, Пикасо: „Аз не търся, аз намирам.“ Някои тълкуватели на филма го отпращат към влияния от аналитичната психология на Юнг. Може и така да е, ала на светлинни години от тезисите на швейцарския лекар, претопени в стихията на необуздан талант плюс фина самоирония с личен авторски аромат. Затова „8 ½“ е абсолютен шедьовър, виртуозно откровение и неповторимо жонглиране с житейски детайли, фантазно въображение, дискретни психологически намеци, деликатно отстранение и перфектен кинематографичен език! А заглавието е проста аритметика: осмият самостоятелен филм на Фелини, след половинката (½) от „Luci del varietà“ (1950), направен съвместно с Алберто Латуада.

“Амаркорд”

Или как Мусолини „проговаря“ от огромния портрет от цветя, докато екзалтираната тълпа френетично аплодира Дучето в „Амаркорд“. 21 години по-късно подобен гигантски портрет на Сталин „оживя“ в „Изпепелени от слънцето“ (1994) на Никита Михалков. Само този великолепен „цитат“ е достатъчен за невидимата, но очевидна парабола в симетрията на авторитарните диктаторски режими. Ами изкусителната Градиска от пубертетните спомени в „Амаркорд“! Магали Ноел има 96 роли във филмографията си, но ще остане в паметта на зрителите тъкмо като Градиска! Нищо друго да не бе изиграла, тя пак ще е завинаги Градиска от магията „Амаркорд“!

Магали Ноел като Градиска в “Амаркорд”

Още от 17-и век Молиер ни завеща вечните персонажи на лицемера Тартюф и скъперника Арпагон. Бен Джонсън остави в театралната класика ненаситната алчност на Волпоне. Сред „мъртвите души“ на Гогол се притаява Плюшкин - и до днес символ на патологичен събирач на ненужни вещи. Дали нашите светски репортери, които се възпаляват от раздути клюки за набедени „звезди“ знаят, че гордото им лого Папараци идва от името на репортера Папарацо в „Сладък живот“? Защото тъкмо неговото име остана завинаги емблема на категорията „третостепенни журналисти“.

………………………………………..

Марчело Мастрояни, Федерико Фелини и София Лорен

Изкушавах се да назова тези редове „Моят Фелини“, за да подчертая още в заглавието, че това не е портрет или дори бърза скица на великия Маестро. И да е ясно, че това са мои лични рефлекси и следи в паметта от прекрасните филми на неповторимия властелин на екрана. Ала изпитвах неудобство от непремерено самонатрапване. Защото така могат да си позволят да говорят или пишат за Фелини само (почти) равни нему – режисьори като Били Уайлдър, Милош Форман, Иржи Менцел, Уди Алън и някои други. Те в своето ДНК очевидно имат подобен или дори същия хромозом на таланта. И са го доказали с филмите си! А аз гледам и разчитам, надявам се достоверно и пълноценно, неповторимата магия на неговото въображение и виртуозния слог в увлекателния разказ от екранните му шедьоври. За това не са нужни специални „хромозоми на таланта“, достатъчни са непредубедени сетива и чувствителни валенции на всеотдайното зрителско доверие.

Е, след тези уговорки,  все пак си позволявам да кажа „моят Фелини“! Scusa, Maestro! ≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: Архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Изкуство и власт“ – нова категория филми на „Master of Art”

„Трябва да даваме на българското кино за документални филми повече територия, където да бъде видяно. Идеята на създаването на този фестивал беше именно да мога да споделя с българската публика тези прекрасни филми, които иначе няма как да стигнат до тази публика“. Каза Найо Тицин в анонс към четвъртото издание на фестивала „Master of Art” в качеството си на създател и артистичен директор на кинофорума.

И продължи: „В същото време съм изкушен да призная и да кажа, че много се радвам, че по някакъв начин може би и ние допринасяме с нещо за промяната на средата. Като променяме средата трябва да говорим и за следващите поколения, защото тази среда я променяме, за да може следващите поколения да стъпят върху някаква нова качествена среда.“ Тук е мястото да припомним какво каза Найо Тицин ден след като приключи първото издание на фестивала през 2016 година за „въпреки.com”: „Ще цитирам баща ми /Атанас Нейков, художник – б.а./, който казваше за себе си: „Аз съм един обикновен пехотинец в културата на страната ни“. Опитвам се и аз да бъда обикновен войник, който да завладява културни територии в общото. Без претенция, но с хъс и воля някак си да подбутваме всички малко, да даваме възможност за повече досег с културата”. Тогава говореше Найо с много надежда и амбиция какво би искал да се случи на второто издание на фестивала, а тази година вече ни предстои четвъртото от 4 до 25 април в София, Пловдив и Варна. Той е единственият фестивал в Източна Европа за документално кино, посветено на изкуствата. Забележителният кинофорум по традиция е подкрепен от Програма „Култура“ на Столична община и тази година в програмата му са включени 85 заглавия от 23 страни, разделени в конкурсни и извънконкурсни категории.

Пресконференцията за фестивала - снимка Стефан Джамбазов

Целта на „Master of Art”  да представя най - добрите документални филми в областта на изкуството и културaта, рекламни арт продукции и други, създадени по света през последните години. По този начин фестивалът се стреми да приобщи максимално българската публика към съвременните световни тенденции за разбиране и задълбочаване в изкуството като висша сфера на човешкия талант и начина му на общуване с публиката като преживяване, познание и разбиране. Всички заглавия от програмата са премиерни за страната ни. Сред тях са филми за творци като: Франко Дзефирели, Ингмар Бергман, Харуки Мураками, Питър Грийнауей, Орсън Уелс, Реицо Пиано, Мис ван Дер Рое, Кевин Рош, Банкси, Огюст Роден, Климт, Шиле, Рафаело и много други. И не само това, а възможност да отворим сетивата си за създаденото от тях в сложността и драматизма да отстояват избора си като автори и артисти, съвсем невинаги разбрани и оценени. Не е възможно да анонсираме всеки един филм от програмата на „Master of Art”, но наистина ни предстои вълнуващо преживяване, защото познавайки или не творчеството, позициите, отстояването на героите, много, от които вече легенди в историята на световното изкуство и новаторските му въжделения в наше време, ще открием и разберем техния свят, сложен, индивидуален, духовен  и извисяващ.

“Рокендрол” на Борислав Колев открива фестивала - снимка архив „Master of Art”

Фестивалът се открива на 4 април в кино „Люмиер Лидл“ с филмите - българския „Рокендрол” на режисьора Борислав Колев и италианския „Климт и Шиле: Ерос и Психея“ на режисьора Микеле Мали. „Рокендрол” е изграден върху спомените на член��вете на легендарни рок групи от 80-те години, сред които „Ревю“, „Ера“ и „Ахат“, които въпреки че са се зародили в ъндърграунда,  се превръщат в носители на обществената промяна. „Филмът е носталгичен, но има и много смешни неща, има настроение, има енергия. Не сме се опитвали да направим видеоенциклопедия, а филм с групи, които покриват стиловия спектър – хард рок, има хевиметъл, по-брутален хевиметъл, има ню уейв, има пънк рок има и хардкор. Основното, на което се набляга в този филм, са текстовете на групите, защото това беше нещото, което сериозно ги отличаваше от това, което официално течеше по радиото и телевизията с България по онова време.“, сподели режисьорът Борислав Колев. Но и допълни, че сегашното ни време не е по-различно и затова тези песни, онези текстове звучат актуално не само носталгично.

Густав Климт - снимка архив

А другият филм не само ни връща в едно време на скандали, сънища, обсесии в Златната епоха на Виена. Документалният филм „Густав Климт и Егон Шиле: Ерос и Психея" разказва за този необикновен период: вълшебен момент за изкуството, литературата и музиката с появата на нови идеи. Фройд открива механизмите на психиката, а жените започват да се борят за своята независимост. Това е времето, когато Рихард Щраус създава изключителните си опери „Саломе“ и „Еле��тра“. Разпадат се държави /Австро-Унгарската империя/, Първата световна война разбива илюзиите, родени в началото на 20-ти век, усеща се не само икономическата криза, която идва, но и големите творци и мислители усещат, предчувстват нова угроза, която след години ще доведе до кошмара на нацизма, прегазил зловещо в Европа. Едно пътешествие из Виена на Климт и Шиле и творбите в „Албертина“, „Белведере“, Музея на историята на изкуството, музея „Леополд“, Музея на Фройд и Виенския музей. Найо Тицин не само като организатор на „Master of Art”, но и като журналист сподели, че онова време напомня на всичко това, което ни се случва в днешния ден със разпадането на държави, с възраждането на национализма, на антисемитизма, на ксенофобията. И това съвсем не е безобидно.  

Найо Тицин представи и имената на членовете на международното жури - снимка Стефан Джамбазов

Петчленно международни жури ще оценява филмите в различните категории. Негови членове са проф. Божидар Манов – кинокритик, Джон Бридкът, режисьор от Великобритания, Катарина Йешке – генерален секретар на IMZ International Music+Media Centre – Австрия, Пол Смачни, носител на наградата „Еми“ документалист и продуцент от Германия и Найо Тицин. 51 пълнометражни филма в това число и 6 български ще се състезават за голямата награда на фестивала от 5000 евро. При представянето на журито Найо Тицин специално отбеляза присъствието на Божидар Манов в него, защото авторитетният критик, който пътува много и познава мнозинството от световните кинофестивали винаги му се обажда и го информира за нови филми, посветени на изкуството. Шестте български филма се състезават и за наградата на фондация „Америка за България“ за най-добър български документален филм на стойност 1000 евро. За втора поредна  година фестивалът има и Младежко жури, което определя наградата за най-добър дебютен пълнометражен филм, където се състезават шест филма. Единият от тях е „Азбуката на Питър Грийнауей“, дебют на съпругата му Саксия Бодеке, 60-годишна… Той създава азбука за и с помощта на дъщеря си Зое като копие на своя живот. Фантазиите на режисьора са уловени като пеперуди и подредени в азбука - форма, която му отива идеално като на енциклопедист. Чрез личните разговори със схватливата му 16-годишна дъщеря Зое ние откриваме „кой, какво и защо“ за Грийнауей.

Знаменитият фриз “Бетовен" на Густав Климт е в сградата на сецесиона във Виена - снимка Стефан Джамбазов  

Във връзка с 30 - годишнината от падането на Берлинската стена фестивалът създава и нова конкурсна категория „Изкуство и власт“. Филмите в тази категория разказват за драматичните и понякога убийствени взаимоотношения между артистите и тоталитарните режими. Между тях са: „Творци на протест" - Полша, Италия (2018), режисьор Елена де Варда. Между 1975 г. и 1989 г. в Полша се развива най-важното в света съвременно творческо движение на ъндърграунд и независимата култура. През 1981 г., по време на военното положение, полски творци подписват документ, в който заявяват, че няма да се изявяват и да участват в представления или изложби в пространства, принадлежащи на държавата (телевизии, галерии, вестници и т.н.), тъй като държавата е враг. Някои от тях дори отказват да участват в Биеналето във Венеция. „Последното приключение на кактусчето" - Сърбия, Александър Зограф - световноизвестен карикатурист, открива необикновен комикс от Втората световна война. Героят на комикса е Кактусчето – малък кактус в саксия, който прилича на Мики Маус. Заинтригуван, Зограф проучва живота на създателя на Кактусчето – малко известния художник Велко Коцкар. Скоро открива, че Коцкар е арестуван от комунистите точно след освобождаването на Белград през 1944 г. Обвинен е, че е бил агент на Гестапо и е екзекутиран едва на 24 години. Разследването на Зограф разкрива обаче друга картина, имал е карикатура, изобразяваща Сталин. Трагичната съдба на Коцкар напомня много на живота на Райко Алексиев.

“Дворците на народа” - реж. Борис Мисирков и Георги Богданов - снимка архив „Master of Art”

„Белите стени не казват нищо“ -  Аржентина, режисьори Джони Робсън и Гейтс Брадли е документален филм за поколения активисти и творци в Арженитина, излизали на улицата, за да изразят себе си чрез изкуството. Традицията на изразяване в публичното пространство, на преплитане на изкуството и активизма, е превърнала улиците на Буенос Айрес в бунт от цвят и комуникации, давайки на света урок как съпротивата може да стане красива. В тази категория е и българският „Дворците на народа“ на Борис Мисирков, Георги Богданов, който имахме възможност да видим на София филм фест, както и други филми. За първи път тази година гилдия Критика към Съюза на българските филмови дейци ще връчи своя награда на критиката за филм от програмата на фестивала. Със сигурност ще бъдат затруднени не само за заради многото филми, но и заради високите им художествени качества. Няма как да ви представим всеки един от тях, а и ние сме в очакване на филмови преживявания. Повече за тях можете да научите от фейсбук страницата на фестивала, а и скоро предстои излизането на каталога. Само ще споменем няколко филма. „Надар – Първият фотограф“ /наскоро имаше негови фотографии, изложени в Националната галерия, по проект на „Фотофабрика“ – б.а./. Феликс Надар е фотографът на суперзвездите на 19-ти век. Той успява да покани в студиото си всеки от тези великани на европейската култура, за да го снима за поколенията. Изследвайки възхода на фотографията чрез тези емблематични фигури, филмът показва как възпроизвеждането на реалността разтърсва света. С появата на това ново средство, достъпно за всички, известността на знаменитостите придобива безпрецедентни мащаби. Създател на икони и сам суперзвезда – така Надар остава в историята като основоположник на „културата на знаменитостите“, която ние продължаваме да тачим и днес.

“Музика и власт” - Германия 2018, режисьори: Мария Щодмайер и Иза Вилингер - снимка архив „Master of Art”

„Купка – Другата история на модернизма" - Франция, режисьор Жак Льоий е документален филм за бащата на абстрационизма. 85-те години на Франтишек Купка (1871-1957) обхващат период, когато най-важните течения в съвременното изкуство се предизвикват помежду си – импресионизъм, футуризъм, кубизъм, дадаизъм, сюрреализъм, супрематизъм, експресионизъм, конструктивизъм... С толкова много авангардни движения това е един от най-оживените периоди в историята на изкуството. Пръв сред тях е Франтишек Купка. „Очите на Орсън Уелс" – Великобритания е с режисьор Марк Казънс. След като получава изключителен достъп до стотици частни рисунки и картини на Орсън Уелс, Марк Казънс се гмурва дълбоко във визуалния свят на този легендарен режисьор и актьор, за да разкрие портрет на художника, какъвто никой не го е виждал – през собствените му очи, скициран със собствената му ръка, нарисуван със собствената му четка. Един документален филм, който всеки киноман трябва да гледа; След изключителното преживяване на ONE DANCE WEEK през есента на 2018 г., българската публика има нов шанс да се срещне с изкуството на Димитрис Папайоану . Гръцкият документален филм „Димитрис Папайоану зад стената“ проследява подготовката на най-загадъчна и важна творба, наречена STILL LIFE (Натюрморт). Филмът се фокусира върху визията и философията на Папайоану, върху метода му на работа и обичайните му практики, както и върху всеотдайните му сътрудници. Филмът прокарва паралел между творческия процес и мита за Сизиф, изтъквайки, че животът и работата на големите творци съществуват в симбиоза., както и още много, много филми, показвани на престижни фестивали, но за жалост, не показвани в България. Благодарение на „Master of Art”  имаме този шанс.

Проф. Божидар Манов е председател на журито на фестивала - снимка Стефан Джамбазов

По време на първото издание на фестивала, когато имаше прекрасни филми, изпитахме огорчение, че публиката беше малобройна. Днес Найо Тицин споделя статистиката – с всяка година зрителите се увеличават и все пак биха могли да бъдат много повече, като имаме предвид програмата и подбора, който съвсем не е бил лесен. Няма да коментираме, но си даваме сметка какви усилия се изискват, за да се случи този фестивал, независимо от подкрепата и партньорите. А Найо отново повтори това, което ни каза преди години след първото издание на „Master of Art”  „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”. Найо Тицин винаги е подчертавал своите пристрастия към документалното кино, особено посветеното на изкуството и на сложните процеси в създаването му като авторски почерк и смисъл в днешния ни днес. В този контекст подчерта, че откриването на току-що приключилия 23-ти София филм фест с документалния филм „Да ходиш по вода“, посветен на Кристо Явашев, режисьор Андрей Паунов, е ярко доказателство за красотата и непреходността на автентичния разказ в документалистиката.

Филмът на Борислав Колев “Рокендрол” открива „Master of Art” - снимка архив НДК

Фестивалът предстои. Насладете му се. А и ще научите и разберете много. Вълнението ще е лично преживяване, но понякога, без да подозирате милиони хора по света са почувствали нещо близко до вашето усещане. Може би ще разберете и това с филма „Чудото на малкия принц“ - Холандия, режисьор Мариолейне Боонстра. Документален филм за най-превежданата книга в света - „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери - преведена на повече от 375 езика. Защо хора от съвсем различни общества избират точно тази книга, за да запазят живи своите застрашени езици и култури? И не само…Така, че подгответе сърцето си, както казва Лисицата на Малкия принц, какво да очаквате и видите. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art”