#Етюд-и-те на София

[ourbalancedlife]

[yhspace]

Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

[my-world-my-feelings-my-freedom]

Етюд-и-те на София

[unkristallisiert]

от етюд-и-те на софия

[avemaria-furia]

A breath of spring

source: Етюд-и-те на София/ Sketches of Sofia

[yhspace]

by “Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia”

[vprki]

Валентин Щинков: Време е да излезем от провинцията

„Духът на онова време е революционен. То е, когато стават промените – най-динамичното време. За да се появят хора като Кристо, трябва да се мине през това време”. Казва в разговор за „въпреки.com” художникът и дизайнер Валентин Щинков, организатор на изложбата „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България”.

И продължава: „Художниците в края на по-миналия и началото на миналия век са били доста далеч от западните художници. Такъв е бил и животът. Имаше едно трикрако столче и бяхме го сложили в изложбата. Това беше един символ – животът тук е бил на земята, на миндера, полегнал. Аз не говоря, не го свързвам с това, че народът не е бил трудолюбив. Напротив. Но, колкото си по на Изток, толкова животът ти минава повече в хоризонтално положение. Изведнъж за тези 20-30-40 години на миналия век хората се изправят, сядат на столове, на маси.

Това е като еволюцията.

По съвсем друг начин устройват самия си живот. Тогава самата динамика е била по-голяма от сега, въпреки, че не е имало тези комуникации. Нещата са се изградили по един начин, който и след 50 години комунизъм не можаха да се изтрият”.

Каталогът за проекта

Така художникът обосновава избора си за този проект, който е съпроводен и с прекрасен каталог. Това е проект, който дава особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А двете изложби, едната вече приключила в галерия „Средец” на Министерството на културата и другата в галерия „Интро”, която продължава, демонстрират точно това. Проектът е подкрепен финансово от Културната програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г. на Национален фонд „Култура”. Той беше по-широк – трябваше да се развие в три изложби, с участието на студенти от Академията, един филм, по-пълно представяне на архитектурата, но заради финансовите ограничения не беше представен в цялата си пълнота. Но и така, беше достатъчно впечатляващ. А и е имало доста хора, които са помагали безвъзмездно.

Част от изложбата в галерия “Средец” на МК

Текстовете в каталога са на изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова /част от тях можете да прочетете във „въпреки.com” тук/, която в думите си при откриването на изложбата в галерия „Интро” след като отбеляза домакинството на Валентин Щинков /собственик и на галерията/, с когото са започнали проекта, попита: „Защо точно стола? Защото той има многовековна история, той е навсякъде около нас - незабележим, пренебрегван или будещ възхищение.

Столът остава и едно от предизвикателствата

за най-добрите архитекти и дизайнери и един от критериите, коронясващи големите имена в света на изкуството. Сред тях са Михаел Тонет, Антонио Гауди, Анри ван де Велде, Чарлз Макинтош, Льо Корбюзие, Франк Лойд Райт…  Решихме да доразвием темата, като поканим няколко значими съвременни артисти, които чрез творбите си да пресъздадат тяхното възприятие за заобикалящия ги свят чрез символиката на стола. Една от най-възвишените черти на изкуството е, че обединява нации и култури, традиции и новаторство, творчески вселени и творци. Изложбата за пореден път доказва този многоспектърен характер. Това е изложба, която съчетава изкуството на Димо Колибаров, Мирослав Богданов, Валентин Щинков, Зоран Мише, Горан Тричковски, Лора Пармакова, Георги Цачев, Иван Хаджийски”.

В галерия “Интро” Валентин Щинков показа и свои творби по темата

Двете изложби са доста различни по характер. Докато в „Средец” бяха изложени по-скоро столове от онова време и въпросното трикрако столче, както и пана с историята на архитектурата от тогава, в „Интро” присъства съвременният поглед на творците. А колкото за избора на стола като централна вещ в експозициите, Валентин Щинков го обосновава с едно свое посещение преди години в Дания в Музей на дизайна. „Там разбрах какво значи столът за общия дизайн. Три зали, в които имаше единствено столове – всякакви, от всякакви времена, във всяко време правени, от всякакви автори. Просто фантастично нещо като усещане. Столът се явява като един отрязък от целия дизайн на това време, през който можеш да покажеш цялото развитие. А самата епоха за мен в нашия проект като задание е много добре намерено – да се види връзката между Европа и България. Следващото европредседателство е във Виена – не знам дали има по-добър символ от това да покажем връзката с Виена и прехода натам и оттам - насам.

И това е най-динамичното време за България

за мен тогава и в период от 20-30-40 години има такива постижения в тази област и не само в нея. Запознах се с много от нещата покрай тази работа, има ги в каталога.

Читалнята в сградата на Народната библиотека и музей в Пловдив, 1909 - снимка от каталога

Разбираш, че хората отиват, учат на Запад в онези години, връщат се и постиженията са им на големи архитекти, български архитекти. Хубавите сгради в София са на такива архитекти – учили, взели от в Европа, дошли тук и ги направили. Претенциите на тази изложба беше с едни предмети да покажеш това нещо. И аз не разбирам кое би било по-подходящо от един стол. Защото той е символ в самия дизайн. Столът не беше само стола, той беше като предмет и символ в изложбата. Човек като прочете каталога вижда, че тук се разискват проблемите на архитектурата. И по принцип архитектурата е водещата. Вътрешният дизайн вече е следващото. Просто в стола могат да се вкарат тези пречупвания през новото и през това време, в което сме сега. Имаше обекти, в които авторът ги пречупва през сегашното – има авторско и художествено участие”, казва дизайнерът.

Част от инсталацията на Лора Пармакова в “Интро”

Той самият донякъде колекционира картини и антикварни вещи. Някои от тях са свързани с ��аботата на неговата „Идея Дизайн Студио“, които събира във връзка с негови задачи и използва за аранжиране на теми за клиентите си. Има доста неща събрани през годините. Казва, че това, с което се занимава – графичен дизайн изисква друг вид съсредоточаване и отваряне към света. И колекционерството малко запълва празнотата, когато няма време да рисува или да се отдаде само на себе си. Някои от рисунките са му подарявани от художниците или купувани в някои случаи. Колкото за предметите в изложбата по проекта, повечето от столовете са на негов приятел, който наистина ги колекционира. Той навремето поддържал двама реставратори и е един от хората, които го насочили към този избор. Защото, когато влезеш в неговото ателие, ти сядаш на стол от 100-120 години, казва Валентин Щинков.

Валентин Щинков /л./ и Димо Колибаров /д./ в “Интро” с графична преса, специално донесена в галерията

Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. „Ние си останахме в много близки отношения, дори идеята за тази галерия беше негова. Той обича да провокира и поощрява”, казва за своя учител художникът. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн. „Естеството на тази работа, която върша е

известно затваряне и анонимност.

Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медия, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, казва Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро”.

Валентин Щинков е убеден, че журито и за техния дизайн на стоките са самите купувачи

Питаме го обаче какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн. „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, казва Валентин Щинков. И дава пример с Кристо. „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш.

Рисуването е в основата.

Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, смее се Валентин Щинков.

Една ог графикатурите на Иван Газдов, която е в офиса на  „Идея Дизайн Студио“

За галерия „Интро” казва, че пространството не е голямо, но е достатъчно спокойно да се покажат интересни изложби. Галерията има своя естетическа посока, която може да се проследи. Тя е свързана със съвременни и по-млади художници, но и с други, които дават всичко в общуването си с младите. Такива като Иван Газдов, Иван Кирков и други. „В душата на тези хора е заложено да обучават, да помагат на младите. И да ги запалват в нещо. И има други хора, които горят в тази преподавателска област – да запалиш едни деца, което отнема страшно много в��еме и енергия”, казва Валентин Щинков и добавя, че имат идеи за бъдещи изложби с такива хора, които са дали изключително много на младите. Но не са се опитвали да канят съвсем мастити художници. Може би тяхното място е някъде другаде, отбелязва художникът.

Много са картините на приятели и колеги, на които се радва Валентин Щинков

Заговаряме и за това, което го притеснява сега у нас не само като художник. „Много неща са притеснителни. Най-притеснителното е нивото на хората, които разполагат с някакви средства. Ние сега сме във фазата на първоначалното натрупване на капитал. Капиталът се натрупва по два начина – на Запад е натрупан чрез колонии и оттам се извличал капитал. Другият начин е чрез държавни поръчки. Ние тук нямаме колонии, няма и да имаме. ��става, че ще се натрупва чрез държавни поръчки. Този начин не е измислен от сега, това е измислено откакто целият свят - светува. Но трупайки парите, те трябва не само някой да ги получи, но и да ги развие. За да има някакъв абсолютен смисъл в това, което се прави. Защото няма нищо лошо в това някой да вземе пари. Лошото е, че ако ги разходва само за себе си и

да си чеше единствено егото са глупости.

Защото не виждам тук нито един от така наречените забогатели хора нещо да направи и така да остане във времето. Да кажеш – ето този човек доведе един световен архитект или построи една сграда, която да остане след 500 години. Ама такава сграда, която наистина да говори. В Чехия има улица, на която всяка година канят световни архитекти и те един след друг се изреждат там и си построяват по една сграда и става музей на открито от световни архитекти. Това не се финансира от държавата. Това се финансира от хора, които са спечелили чрез държавата. Тук това го няма. Нивото ни е малко леко провинциално и без самочувствие. Иначе за плюене сме добре”, казва Валентин Щинков.

И в този смисъл се връщаме отново към проекта, с който започнахме разговора. Защото целта му е била чрез него и други подобни идеи и реализации да станем отново това, което сме били. И е искал да покаже, че посоката е била много правилна на времето, но след това отрязването й – не е. Такава негативна промяна по времето на соца е имало за цяла Източна Европа – Чехословакия, Полша, Унгария, Източна Германия… Но там традициите са съществували. И крачките към връщането към тези морални и естетически ценности при тях по-бързо се извървяха. А е време и ние да излезем от провинцията, убеден е Валентин Щинков. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[yhspace]

by “Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Валентин Щинков представя изложбата „Disruption“ в галерия „Интро”

Художникът и дизайнер Валентин Щинков откри своя нова изложба озаглавена „Disruption“ /„Прекъсване” – б. р. / в своята галерия „Интро”. Не знаем какво е прекъсването, но посоката на художника продължава. Въпреки, че понякога прекъсва своята графична работа, ценена от колеги и приятели, в името на графичния дизайн. Но това е творчество и то какво…

Преди време в разговор за „въпреки.com” Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медиа, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, каза Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро”. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди време беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн.

Валентин Щинков

А колкото за това какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн беше отговорил: „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, каза Валентин Щинков. И даде пример с Кристо: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, каза тогава Валентин Щинков.

Но да се върнем към сегашната изложба. При откриването й изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова каза: „Преди около 2 години бях поканена да курирам една ��върде различна изложба на художника Валентин Щинков, в пространството на същата галерия. Тогава нейният автор ни представи артистичното си виждане за времето, пространството, физическия и имагинерен свят в една серия, която аз условно ще нарека серия от графики. Казвам условно, защото неговата техника е трудна за класификация. Тя съчетава фотографията и възможностите на дигиталните технологии с характерните особености на рисунката – линия, форма, обем, петно. Изчиствайки композиционното поле от определени характеристики, неговите графики бяха почти лишени от образност. Абстрактните форми и цветовите съчетания, с които той изграждаше композиционното поле, не носех почти никакъв спомен за реалността, макар че бяха инспирирани от дълбокото авторово преживяване на материалния свят. Художникът Валентин Щинков много задълбочено и методично продължи да изследва връзката между формата и цвета, и много последователно, доразви формално-пластичните си търсения. Тази вечер този артистичен почерк можем да открием като продължение в сегашната изложба „disruption“.

Преди две години беше казала: „Аз лично от много време си представях една конкретна изложба, а именно с произведения на Валентин Щинков, който след период на самоналожено мълчание ни прави съпричастни с най-новите си творчески търсения. Въпреки, че ние го познаваме сякаш по-малко в тази светлина, той никога не е спирал да рисува и да създава. Не мога да отрека, че чисто изкуствоведското ми любопитство бе провокирано какви са темите, които вълнуват Валентин, какви са неговите формално-пластични търсения, какво е отношението му към цвета, предвид дългогодишната му работа в областта на дизайна и приложната графика”.

А сега продължи: „Изложбата поражда немалко въпроси. Между тях е как да дефинираме изложба, която далеч надхвърля представите за графиката и не само това – тя ни кара да преосмислим техниката, технологията и същността на изразните средства, успоредно с това тя създава в зрителя и алюзия за живопис, чрез засилената изразителност на експресивните цветови съчетания. Цветът в произведенията на автора е натоварен не само с естетически, но и с сугестивни качества. Творбите носят особена вътрешна сила, която ни тласка към нови измерения на символични пространства, форми, цветове, емоции. Всеки импулс възникнал в душата на автора се претворява в нови форми и цветове, които провокират в нас различни душевни състояния. Колоритът, оригиналната мисловност и спонтанната непосредственост в творбите на Валентин ги правят запомнящи се и ни карат да се връщаме отново към тях. В палитрата от дръзновения и самоизненади се крие вълнуващото очарование на крайния резултат и цялостното художествено въздействие. Всяка една от графиките в залата е наситена със сетивност, емоционален живот и енергия. Фигуративната образност е разрушена и е намерила индивидуален и независим пластичен изказ.

Художникът Валентин Щинков е артист в пълния смисъл на думата. Експериментаторският му дух го отвежда на различни етапи на съзидание и това може би се дължи на факта, че той дълг�� години работи в областта на дизайна и приложната графика. За него изкуството и творческия процес са висша форма на съществуване. Повечето от присъстващите тук знаят, че Валентин Щинков е не само мой колега, но и добър приятел. За това смело мога да заявя, че той притежава безкомпромисна критичност, а към стиловото безвкусие, имитацията и повторяемостта е непреклонен. А това ми напомня за една притча, която искам да ви разкажа.

Учителят, известен с мъдростта си, показал на своите ученици един празен буркан с широко гърло и сложил на дъното няколко големи камъка. След това взел шепа чакъл и я изсипал в буркана. Накрая взел и шепа пясък, изсипал я в буркана и тя го изпълнила. Тогава попитал своите ученици: пълен ли е бурканът?

Повечето отговорили: „Да, учителю“. Тогава учителят взел чаша с вода, изсипал я в буркана и тя бързо попила в пясъка.

„Какъв беше смисълът на този опит?“ - попитал учителят. Един от най-умните му ученици отговорил:

„Независимо колко цели си поставяме в живота, винаги има място за още една“.

„Не!“ - възразил учителят. Смисълът е, че ако не сложите първо големите камъни, пясъкът ще изпълни цялото шише и за тях няма да има място. Големите камъни са важните неща, базата върху която ще градите живота си.

Боряна Вълчанова и Валентин Щинков

Разказах ви тази притча, защото художникът Валентин Щинков винаги е успявал да отсее чакъла, пясъка, водата, дребните неща в живота си. Неговият вечно търсещ артистичен дух и дълбока чувствителност ще ни изненадват все повече, разкривайки непознати страни от една творческа вселена с висок художествен хоризонт, стъпил здраво върху големите камъни по своя път”, каза при откриването на сегашната изложба на художника д-р Боряна Вълчанова, куратор на изложбата. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

„Триумфът на твореца” е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес на Цветан Тодоров

„Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители”. Това пише големият интелектуалец, философ и литературовед Цветан Тодоров в книгата си „Триумфът на твореца” /изд. „Изток – Запад”/ с подзаглавие „Революцията и творците – Русия: 1917 – 1941”.

В нея Тодоров говори за творци като Бунин, Булгаков, Блок, Пастернак, Цветаева, Шостакович, Манделщам, Майерхолд, Малевич… Пуб��икуваме предговора за книгата на проф. Стоян Атанасов, човека свързан приятелски и интелектуално с Цветан Тодоров през годините. Убеждението ни е, че книгата е важна не само като любопитна история от миналото в първата комунистическа страна, но и като част от вечната борба на твореца за свободата на духа в тоталитарните общества. Заглавието на текста на Стоян Атанасов е „Съдбата на твореца в постреволюционна Русия”:

„Триумфът на твореца” е последната книга на Цветан Тодоров. Той успя да я завърши месеци преди смъртта, но не доживя да я види публикувана. Книгата излезе в Париж дни след неговата кончина на 7 февруари 2017 г. Издателят ускори нейното отпечатване, отдавайки посмъртно почит на автора. Тодоров бе започнал работа по тази книга с по-различна идея. С този труд, за който бе мобилизирал всичките си сили и чието публикуване предвиждаше за 2018 г., той искаше да каже какво мисли за Октомврийската революция, 100-годишнината от която предстоеше да бъде отбелязана.

След загубата на мислител от величината на Тодоров читателите са склонни да търсят в последната му книга своеобразен завет. Тодоров не я замисляше като завет. В книгата – нелишена от лични признания и реминисценции – няма и следа от заболяването, с което се бореше и което пораждаше у него предчувствието, че тя ще е последната. Заглавието „Триумфът на твореца” Тодоров обяснява с бъдещата победа на творците, чието творчество надживява загиналия от „естествена смърт“ строй, но за своето несигурно бъдеще авторът не споменава никъде. Противно на много поети от XVI в. (например Ронсар), които в цветущо здраве непрекъснато говорят за близката смърт, за да изтъкнат безсмъртието на своите творения, Тодоров остана до последния си ден непр��ницаем за онова, което го очакваше и което той отлично съзнаваше. Затова съм склонен да виждам в „Триумфът на твореца” по-скоро продължение на проблематика, занимавала автора през последните десетилетия, отколкото надгробен камък на човек, предчувстващ своя край. „Триумфът на твореца” е не завет, а завършек на многогодишен изследователски процес. Ще се опитам да посоча основните жалони в този процес с надеждата да покажа мястото на последната книга в огромната научна продукция на Тодоров. Надявам се също в следващите редове да разкрия някои страни, свидетелстващи за дълбокото единство на няколко измежду петдесетте книги на Тодоров, които впечатляват с тематичното си многообразие.

През 2014 година Цветан Тодоров беше в София и участва в открита дискусия на тема "Бъдещето на демокрацията в Европа" - снимка © Стефан Джамбазов

Предмет на изследването е съдбата на видни творци – писатели, художници, композитори, режисьори – в Съветска Русия през периода 1917–1941 г. Първата част на книгата съдържа очерци за петнадесетина творци, докато втората проследява по-комплексно житейския и творческия път на художника авангардист Казимир Малевич. Във въведението към книгата Тодоров отдава дължимото към трима нейни „кръстници“: към баща си Тодор Боров, познавач и ценител на руската литература, към световноизвестния лингвист Роман Якобсон, приятел от младежките години на някои от героите на книгата, и към руската литературоведка Лидия Гинзбург, авторка на очерк за тези творци. Благодарение на тях у него се заражда интерес към руския авангард в годините след Октомврийската революция и към руската литература изобщо. Този интерес съвсем не е въпрос на моментно хрумване, реализирано в „Триумфът на твореца”. Неговата предистория откриваме и в предишни изследвания на Тодоров.

На първо място ще спомена етюда „Художници и диктатори“, публикуван в български превод в книгата „Тоталитарният опит”. Той задава рамката на „Триумфът на твореца”. Основен акцент в този етюд е еволюцията от творчески амбиции към диктаторски действия, която Тодоров наблюдава при Мусолини, Хитлер и Сталин. На младини и тримата са се увличали по изкуство, преди властолюбието да ги обхване изцяло. Аналитичната перспектива в „Триумфът на твореца” е обратна на тази в „Художници и диктатори“, доколкото интересът на изследователя е насочен не към вътрешната еволюция на диктатора, а към взаимоотношенията между творците и тоталитарната власт. В тези взаимоотношения напрежението, а нерядко и трагичната участ на твореца зависят в голяма степен от неговия стремеж към самостоятелно изкуство. А за такова в тоталитарното общество място няма. „Политическата революция – отбелязва Тодоров – няма нужда от революционно изкуство до себе си.“

Тодоров прави паралел между оригиналното или авангардното творчество и социалната революция на фона на по-общата констатация за християнската религия като учение за спасението на душата и комунистическата идеология като доктрина за спасението тук на земята. Характерна черта на новото време, пише той в „Художници и диктатори“, е, че „политическите религии заемат мястото на традиционните вярвания“. Общото между социалната революция и художествения авангард е стремежът им да скъсат с миналото и да променят коренно живота на хората. В друга своя книга, също съзвучна с „Триумфът на твореца”, „Красотата ще спаси света”, Тодоров предлага следното определение за „творец“ (на френски artiste): „Под ‘творец’ разбираме в най-широкия смисъл на думата човек, който не се задоволява да приема света такъв, какъвто е, а се стреми да го промени чрез изкуството.“

снимка © Стефан Джамбазов

Амбициите на художествените творци да променят живота на хората не са от вчера. Тодоров ги съзира още при първите немски романтици. Така например в своите „Писма за естетическото възпитание на човека” (1794) Шилер застъпва идеята „всеки да преобрази живота си така, че да го подчини на изискванията на красотата“. В близкото минало у нас програмата на Людмила Живкова за естетическото възпитание също си поставяше подобни цели.

Утопичният волунтаризъм е отличителна черта и на творческия авангард, и на тоталитарната идеология. Тодоров напомня думите на Сталин, обявяващ тази идеология за всесилна: „Няма такава крепост, която болшевиките да не могат да превземат“ („Триумфът на твореца”, с. 35). А Лисенко, ученикът на Мичурин, заел се да приложи в практиката повелята на Маркс за човека господар на природата, не се свени да каже: „В нашия Съветски съюз хората не са родени. Аз не съм бил роден като човешко същество. Бил съм направен човешко същество. В нашата страна чудесата са възможни“ („Триумфът на твореца”, с. 36). За днешния читател, който би се запитал защо Тодоров се занимава с отминала епоха, отречена от всички, нежелана от никого, ще напомня една аналогична на Лисенковата мисъл на френската култова писателка Симон дьо Бовоар, която днес е особено актуална. В книгата си „Вторият пол” Симон дьо Бовоар пише: „Човек не се ражда жена, а става жена.“ На тази крилата фраза се позовават днес привържениците на крайния феминизъм и на „джендър“ теориите, според които разликата между половете била въпрос на социален конструкт. Но ще оставя Лисенко, който вярвал в чудеса, и хората, вярващи в „джендър“ теории, за да се върна към основната конфликтна линия между творците и властта в постреволюционна Русия. Поуките от тези конфликти и последвалите трагедии за творците могат да се окажат особено полезни и за нас.

Както видяхме, на пръв поглед целите на взискателния творец и на революционната власт са сходни. Защо тогава властта потиска твореца? Отговорът на Тодоров е, че „в тоталитарните страни колективният абсолют смазва и най-малкото желание за съхраняване на индивидуалния абсолют“. В контекста на „Триумфът на твореца” индивидуалният абсолют, жертва на принудите на тоталитарния режим, е за предпочитане пред колективния. С други думи, симпатиите на Тодоров безусловно са на страната на творци, отстояващи индивидуалната си свобода (например Борис Пилняк, Осип Манделщам, Исак Бабел, Всеволод Майерхолд, Марина Цветаева и много други). По принцип обаче Тодоров е скептик относно всякаква проява на абсолют, включително и на художествения. На този проблем в книгата си „Красотата ще спаси света” той посвещава очерци за Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева – творци, на които се възхищава, без да споделя обаче художествения им идеал, в името на който те са провалили живота си. Тук очевидно гледната точка на литератора отстъпва на заден план пред ценностната система на хуманиста Тодоров, отстояващ във всички кризисни ситуации като върховна ценност щастието и достойнството на отделния човек, независимо дали той е творец, или не е.

Тодоровият хуманизъм задава – макар и негласно – идейния фон, на който са представени драмите между творците и властта в Съветска Русия. Този хуманизъм отхвърля всякакъв вид прекомерност, наричана, подобно на социолози като Пиер Бурдийо, с гръцката дума „хюбрис“. Прекомерност срещаме на множество равнища. Тя поражда противоречия между индивидуалното и колективното начало, между творчеството и битовото всекидневие, между теорията �� практиката, между „ние“ и „другите“. Хуманистичният възглед може, смята Тодоров, да преодолее тези противоречия. Така си обяснявам защо той подхожда към конфликта творец–тоталитарна власт не теоретично, а посредством кратки разкази за съдбата на творци, живели и работили в първите десетилетия на Съветска Русия. Ето как описва Тодоров своя подход: „Пред панорамната снимка предпочетох техниката на стоп кадъра, така че от отделните парченца да сглобя като мозайка портрета на едно поколение“ („Триумфът на твореца”, с. 40).

снимка © Стефан Джамбазов

Стремежът на Тодоров да изхожда от конкретния случай, преди да осмисли общото явл��ние, наблюдаваме още в „Завладяването на Америка”, излязла във Франция в 1982 г. Близо две десетилетия по-късно Тодоров определя подхода си в тази своя книга по следния начин: „Вместо да представям теоретичен и систематичен анализ на изучавания предмет, възприемам за начало по-скоро исторически подход, едновременно наративен и „илюстративен“. Наративен, защото се занимавам със съдбите и опита на хора, с авторите или героите на разказите, които чета. Опитвам се същевременно да изясня илюстративната стойност на тези истории, уроците, които те съдържат за нас днес.“ Подобен подход възприема Тодоров и в друг свой фундаментален труд, „Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века”. Тук аналитичната равносметка на големите събития и явления, белязали XX в., се редува с биографични очерци за личности, чиято съдба е повлияна от въпросните явления. В сравнение с този баланс между равносметката на историка и очерка на биографа в една по-късна книга – „Непокорни” – Тодоров отдава предпочитание на очерка. В изложението на „Триумфът на твореца” преобладава също поредицата от очерци. Тодоров избягва прибързаните обобщения за отношението на творците към съветската власт. Той си дава сметка, че въпреки приликите всеки отделен случай заслужава сам по себе си внимание. Все пак групирането на представените случаи е възможно. Тодоров ги поставя в три общи категории: 1) авангардисти (Малевич, Блок, Майерхолд, Айзенщайн, Шостакович); 2) писатели, симпатизиращи на революцията, но с резерви към художествения авангард (Горки, Пастернак); 3) безпартийни творци, които не са против комунистическия строй, но и не раболепничат пред властта (Замятин, Есенин, Булгаков, Цветаева).

Без да пренебрегваме конкретните случаи, общото между всички инакомислещи творци е, че те са живели и работили под заплахата на безмилостна тоталитарна власт. Открито противопоставяне на нея е било немислимо. То би било равносилно на самоубийство. Михаил Булгаков говори метафорично за незавидната ситуация на твореца, принуден на компромиси в името на оцеляването. В своята романизирана биография на Молиер „Животът на господин Дьо Молиер”, където абсолютната монархия от времето на Луи ХІV в много отношения напомня за сталинската епоха, Булгаков сравнява принудителната необходимост писателят да орязва своята творба, за да оцелее, с гущера, който предпочита да му отрежат опашката вместо ��лавата: „[...] под натиска на силата авторът прибягва към умишлено осакатяване на своето произведение. Краен изход! Така постъпват гущерите, когато, уловени за опашката, я откъсват и избягват. Защото всеки гущер разбира, че е по-добре да живее без опашка, отколкото изобщо да се лиши от живот.“ Булгаковата метафора за писателя-гущер ми напомня едно писмо на Флобер, в което той също се оприличава на гущер. На 18 октомври 1846 г. Флобер пише на Луиз Коле: „Аз съм само един литературен гущер, който по цял ден се пече на яркото слънце на прекрасното.“ Разликата между ситуацията на Булгаков и тази на Флобер е красноречива: докато Булгаков приема да живее като гущер с отрязана опашка, Флобер се отдава свободно на литературните си занимания като гущер на припек. Ако продължим сравнението – в случая по пътя на уподобяването, – една мисъл на Пастернак напомня за тази на Флобер. Тодоров цитира Пастернак, който образно оприличава изкуството не на фонтан, който разпръсква, а на сюнгер, който попива. И в Пастернаковата метафора за писателя-сюнгер, и във Флоберовото сравнение за писателя-гущер, творецът попива нещо, което е извън него – слънце (при Флобер), действителност – при Пастернак. В метафората на Пастернак за писателя-сюнгер долавяме и намек за свободно претворяване на действителността, от която творецът се пропива – за разлика от мисията на социалистическия реалист, който не твори, а изпълнява раболепно партийните повели.

Въпреки всичките различия във взаимоотношенията между творците и съветската власт, налага се общата констатация за тяхното подчинено положение, което е противопоказно за истинското художествено творчество. И все пак творците – победени или премахнати – оставят след себе си творби, които надживяват и тях самите, и режима, който ги е потискал. Тодоров пише: „Нашият разказ за битката, разгърнала се между комунистическия режим и онези творци, които жадуват за свобода, може да се сведе до констатацията, че режимът печели многобройни отделни сражения, но губи войната. В крайна сметка творците удържат победа над политическите ръководители“ („Триумфът на твореца”, с. 159). Победата, за която мнозина са заплатили с живота си, а всички, без изключение, с цената на много страдания, е в очите на следващите поколения истински триумф, защото творбите на инакомислещите и свободомислещите се оказват в повечето случаи основополагащи за модерното изкуство, четат се, гледат се, слушат се и от широката публика, докато с историята на тоталитарната власт се занимават днес само шепа изследователи или потомци на нейни жертви.

Втората част на книгата, посветена на художника Казимир Малевич, заслужава особено внимание. Изложението на Тодоров следва, общо взето, три посоки. От една страна, той проследява творческия път на авангардиста Малевич, първоначално окрилян от идеята за социална революция, но впоследствие все повече притискан от властта; от друга, Тодоров полага естетиката на Малевич в контекста на еволюцията на модерн��та живопис; от трета, Тодоров предлага лаконичен, но много прецизен коментар на творби на художника.

Случаят с Малевич се вписва напълно в аналитичната перспектива на Тодоров за сходствата и несъвместимостите между авангардната естетика и комунистическия режим в постреволюционна Русия. Живописната теория на Малевич, наречена от самия него супрематизъм – претенциозен етикет, според който над това „върховно“ изкуство не може да се постави нищо друго, – предполага радикално скъсване с традиционната живопис и отказ от фигуративно изобразяване, подменено с геометрични фигури (квадрат, куб, триъгълник), на които Малевич приписва космическа символика. В творческото си самочувствие художникът започва да се родее с Бога демиург, доколкото и той като него създава свят, съществуващ сам по себе си, неподвластен на нищо извън него. Не е чудно, че подобен абсолютистки проект съдържа и амбицията да промени революционно живота на хората – не само на просветените, а на всички членове на новото общество. Проблемите за Малевич започват от момента, в който той си дава сметка, че революционната цел е обсебена от властта, олицетворявана от обожествяван ръководител, власт, която приема творците не като съдружници, а като изпълнители и пропагандисти на своите предписания. Пък и властта, по-заземена от Малевич, разбира отлично, че една новаторска естетика ��е достигне по-трудно до широките маси. За тяхното идеологическо манипулиране традиционното изкуство като форма е далеч по-подходящо. Затова властта се отнася с недоверие, а впоследствие и открито враждебно към Малевич. Нерадостната му житейска и професионална съдба е логична последица от това враждебно отношение.

снимка © Стефан Джамбазов

Творчеството на Малевич е показателно и за естетическия статус на супрематизма като авангардно изкуство. От дълго време Тодоров осмисля процеса на преминаване от традиционна към ��одерна живопис. В книгата си „Възхвала на всекидневието”, посветена на холандската живопис през XVII век, Тодоров представя този процес като „преход от репрезентация към презентация“. При него художниците „отхвърлят репрезентативния статус на създаваните от тях образи“. Така „образът продължава да бъде фигуративен, но е лишен от едно от своите измерения, което ни е позволявало да навлезем в изобразения свят“. С други думи, в традиционната живопис образът се вписва в една действителност, където жестът, тялото, облеклото, интериорът, пейзажът и др. са културно обусловени, тъй че образът загатва за целия този външен спрямо него свят. Обратно, в модерната репрезентация образът има автономен статус. Подчертавам този повратен момент, защото той е определящ и за съвременното изкуство, отстояващо своята независимост от външни фактори. Художественият авангард в Съветска Русия ще радикализира този възглед. Неслучайно театралът Всеволод Майерхолд, съмишленик на Малевич, резюмира най-важното от своя неотдавнашна беседа в 1917 г. така: „Говорих за разделението между изкуството и държавата [...] В смисъл да потвърдя независимостта на изкуството по отношение на политиката“ („Триумфът на твореца”, с. 59).

В многобройните си теоретични трудове Малевич отстоява творческата си независимост по отношение на надстройката (властта) и на обкръжаващия го свят. Наблюденията на Тодоров относно живописта на Малевич потвърждават констатацията му (отпреди две десетилетия) за същността на модерното изобразително изкуство: „[...] художникът вече не рисува, за да представи предмет, който съществува и извън картината, а рисува, за да постигне една чиста репрезентация, тоест създаването на нов предмет“ („Триумфът на твореца”, с. 194). Малевич се явява кулминация на тенденцията на обновяване на изкуството в условията на пълна творческа свобода. Режим, който преследва и наказва и най-малките прояви на подобна свобода, се оказва абсолютно несъвместим с авангардните търсения на този художник.

Краят на частта, посветена на Малевич, съдържа кратки анализи на картини на художника, десет от които фигурират като илюстрации и в настоящото издание. И тук, подобно на други свои изследвания върху материал от живописта, Тодоров изхожда от идеята, че художникът е мислител и че възприемането на изобразителното изкуство също е мисловен процес. Няма да се спирам на Тодоровите анализи на Малевич. Те свидетелстват за способност да вниква – на базата на конкретни наблюдения – в едно загадъчно творчество. Анализите на Тодоров – ясни и логични – в същото време очертават границите на разбираемото, които дръзкият гений на Малевич често престъпва.

Макар и дискретно поднесени, коментарите на литературоведа и изкуствоведа ��одоров за героите на тази книга показват, че чисто историческият подход не е достатъчен, за да разкрие пред нас драмата на творци, работили в трудните години на Съветска Русия. Техния триумф – или реванш – над тоталитарната власт може да долови само изследовател, съчетаващ анкетата на историка, критическите умения на познавача на изкуствата и ценностния критерий на хуманиста. През неговия поглед съдбата и творчеството на тези многострадалци имат повече шансове да достигнат и до нас”, пише Стоян Атанасов. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Кристо или страстта да създаваш по Андрей Паунов

Разтворените ръце на Кристо, които моделират триъгълник на фона на огромната пустиня е финалът на документалния филм на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода“. Кристо е на върха на един огромните пустинни хълмове. Само като точица в далечината се вижда колата, която го е довела до тук.

Епизодът е заснет седем месеца, след като е приключил проектът му „Плаващите кейове“ /2016/, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола. Новият проект насред пустинята предстои, световният артист представи неговата генерална репетиция с временната скулптура от над 7500 варела, издигната върху езерото Серпентайн в Хайд парк за цялото лято 2018 година. Но това негово творение, както и последващият го проект „Мастаба"  в пустинята откъм Абу Даби вероятно ще бъде в следващ филм. Този проект замислен от Христо Явашев и покойната му съпруга Жан-Клод датира от 1977 година. Състои се от 410 хил. варела в ярки цветове - като мозайка, вдъхновена от ислямската архитектура. Опитваме се да надникнем в бъдещето, както са избрали авторите на „Да ходиш по вода“ да провокират въображението ни преди финалните надписи.

Ръцете на Кристо пред новия проект - снимка Стефан Джамбазов от филма по време на прожекцията

Този филм, с който се откри 23 София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“. Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И в този смисъл е изключително ценен изборът на екипа на Феста да открие поредното си забележително като програма издание с документален филм. И какъв филм, дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Част от екипа на “Да ходиш по вода” - Владимир Явашев, Изабела Ценкова и Андрей Паунов /от ляво надясно/ по време на представянето на филма пред журналисти в Дома на киното в София - снимка Стефан Джамбазов

Андрей Паунов и екипът му трябва да се справят с над 700 часа заснет материал. Тук като че отново става дума за търпението и страстта. А режисьорът признава, че го интересува човека Кристо. „Човекът Кристо, аз се занимавам само с хора. Ние живеем в света на Инстаграм и цялата тази информация, която ни залива отвсякъде, така че предишните филми са били, когато хората специално отиват в киносалоните. Трудно е да направиш филм за човек, за който вече има филми и който е в интереса на всички медии. Този филм е възможност да се види човешкият аспект на Кристо. Винаги ми е било мечта да направя филм за Кристо и просто в един момент нещата се събраха. За мен беше невероятно приключение не само да се потопя в света на Кристо и в цялата тази машина, но и да направя един филм като сериозна американска продукция и по някакъв начин да го осъвременя“.

Кристо и Жан - Клод при представянето на проекта “Вратите” - снимка архив на София филм фест

За Кристо и съпругата му Жан-Клод, която напусна нашия свят преди 10 години, но той винаги подписва и последващите си проекти от името на двамата, са направени много филми. Но няма друг филм с толкова приближаване и представяне на живота му като артист, като перфекционист, като човек, който радва хората по света, а и себе си в моментите, когато реализацията отговаря на идеята, планирана с години, дори десетилетия. Това е първият реализиран проект на Кристо след смъртта на Жан - Клод, въпреки че е замислен от двамата в далечната 1970 година. Не получават разрешение да се реализира в устието на река Ла Плата в Аржентина, отказват им след време и в Япония. Но проектът живее и идва неговият час.

“Плаващите кейове” от хеликоптер - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

Инсталацията представлява плаваща пътека с дължина 3 км и ширина 16 м, свързваща брега при Сулцано с островите Монте Изола и Сан Паоло. Пътеката е изградена от около 220 000 полиетиленови кубове с висока плътност, които са сглобени като мозайка. Те са покрити със 100 000 кв. м. жълто-оранжев плат. За 16-те дни „Плаващите кейове“ са посетени от над 1 200 000 души или средно по над 72 000 човека всеки ден. Филмът изгражда всичко това по забележителен начин, без интервюта, без „говорещи глави“, а като творчески процес в детайли с напрегнати моменти около реализацията на проекта. И тук вмъкваме много важни думи на изкуствоведа Филип Зидаров за Христо Явашев - Кристо, които не са просто смисъл, а факт, който незнайно защо понякога у нас не само подценява, но и интерпретира в гротескови и нелепи патриотарски оценки: „Кристо е единственият роден в България артист със значение за посоките и историята на съвременното изкуство.“

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

Опитваме се да си представим как от толкова часове заснет материал се прави филм и то толкова великолепен и разказващ невероятната история за раждането на фантастичен проект преди всичко през неговия създател. А Андрей Паунов е лаконичен: „Смисълът на един документален филм е да преживееш нещо, което е уникално, а не просто да рециклираш изображения. Основното е желанието да видиш проекта. И да се види цялата човешка машина около него“. И допълва: „Преди хората са ходели на кино за да видят нещо, което иначе не могат. Сега хората ходят на кино, за да видят нещо, което вече са виждали. Затова човекът Кристо е най-важен, а не проектът", казва Андрей Паунов, като уточнява, че самият артист „много обича да гледа филма, защото сякаш го съпреживява“. Кристо е наминавал да види как върви работата по сглобяването на документалната продукция, отнасяйки се с голямо уважение към Паунов и самоирония към себе си: „Има ужасно много хора, които просто биха цензурирали половината от това, което показахме._ Това е триизмерен портрет на един човек с всичките му малки странности, големи странности, усмивки, крясъци._"

Кристо при изграждането на “Плаващите кейове” - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

Това са големите. Те не се вълнуват как изглеждат пред камерата или фотоапарата, не се притесняват какво са казали и после да го редактират, за да ги помислят за по-умни. И най-важното – уважават артиста в другия и неговата гледна точка и избор. И тук неминуемо ще стане дума за свободата. Свободата, която си е извоювал Кристо, но разрешава и на другите. Въпреки, че както се вижда от филма, Кристо държи на своето усещане и не прави неизбежните компромиси, които съпътстват подобна мащабна реализация. Но търсенето на тази свобода обяснява и изборът му да остане и работи на Запад без тесните граници и в изкуството на родната му България.

Кристо работи в своето ателие сам и то преди реализацията на проектите си - снимка архив на София филм фест

Кристо не прави компромиси не само с това, което създава, но и с финансирането му. Той не търси спонсори за разлика от други свои колеги, а влага свои средства. Това наистина го прави свободен и независим да реализира своите идеи максимално. Основната част от парите за тях идва от продажби на неговите картини по съответния проект. Във филма става ясно, че той ги рисува още преди самата реализация. И така  той си доизяснява идеята. Това е възможно и заради друго – че Кристо е прекрасен рисувач още от Художествената академия в София. Така има и свободата да работи с различни изразни средства, а не както някои съвременни артисти, които не успели да овладеят живописната техника се опитват да създадат с��ранни претенциозни творби. За Кристо важното е удоволствието за него и за хората, за които твори.

И още от ателието - снимка архив СФФ

А колкото до овладения занаят предшестващ големите му проекти, един от художниците, които му се възхищават Валентин Щинков, ученик на Иван Кирков, беше казал в разговор за „въпреки.com”: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, усмихва се Валентин Щинков.

При изграждането на “Плаващите кейове” се случват и физически контузии, както в случая с едни обувки, които подлъгали Кристо - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма

В целия филм на Андрей Паунов има много планове, подтекстове, които разкриват не само вселената Кристо, а хиляди малки и големи неща, които очертават и света на хората като артистизъм, отговорност, преданост, любопитство, въображение, вдъхновение и още, и още. В този контекст във филма има невероятни епизоди като съвещанието на службите в Бреша за осигуряване безопасността на посетителите в километровото „ходене по вода“, в предаността на хората, изграждащи кейовете през езерото, в необичайното вълнение на Кристо и екипа му пред срещите с публиките. Много са. И тук едно от големите достижения на филма са и другите, извън големия артист. Жан-Клод е тук, независимо че само за кратък миг се появява портретът ѝ в ателието на Кристо. Не сянката ѝ, тя самата живее във филма, особено в хеликоптера със съпруга ѝ на борда, който отвисоко оглежда оранжевия път през водите на езерото Изола, препълнен с възторжени хора, които преживяват удоволствието да ходят по вода. Лети хеликоптерът и сянката му се отразява във водите на езерото, но сякаш това е Жан-Клод щастлива в небесата, че най-после кейовете ги има точно за тези 16 дни с три уикенда и са направили щастливи повече от милион хора да ходят по вода.

Владимир Явашев при един от напрегнатите моменти, когато се оказва, че дошлите хора на “Плаващите кейове” са значително повече от предвижданията и има опасност от инциденти заради недостатъчните организационни мерки на италиански��е власти - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията пред журналисти

Но има и един друг човек, който е специален много важен персонаж във филма – Владимир Явашев, племенник на Кристо, син на брат му, актьора Анани Явашев, който трийсет години е до чичо си. За щастие той е тук и неговата дума е винаги важна не само във филма. „Има различни процеси на работа и Кристо винаги стига до правилното решение сам и с Жан-Клод преди, също. Но в един момент трябва да се замисли за някои неща. Това не е спор, това е диалог и все пак сме семейство и това го прави много по-лесно. Ако не бях от семейството, може би щях да бъда уволнен“. Казва през смях Владо, а всъщност благодарение на предаността му, на универсалните му умения едва ли не, да следи, контролира реализацията на проекта, той се случва. И отговаря за всичко – от екипа, който строи пътя през езерото, до справянето с бюрокрацията на италианските власти, до проблема със загубилото се шестгодишно момиченце по оранжевия път през водите, до лепенките по лицето на наранилия се Кристо, до продажбите, които осигуряват средства за проекта, дори „отговаря“ за неблагоприятната метеорологична прогноза с буря и дъжд над езерото. Усмихнат е, но невинаги. Внушава сигурност, че всичко ще бъде добре и с това неговото, когато най-после проработят неработещите микрофони: „Успяхме!“.

Владимир Явашев по време на пресконференцията - снимка Стефан Джамбазов

От Владо Явашев се излъчва мощ, одухотвореност и наистина, като че ли за него няма невъзможни неща. А той разказва със страхотна почит и уважение за работата си с чичо си: „Кристо никога не прави картини след като проектът се е случил. Той няма асистенти, дори слага сам картините си в рамка. Ние продаваме всичко, което има като изкуство от 1958 година досега, има много периоди и много различни неща. И изложба, с ко��то можахме да платим разходите по този проект беше около експозицията за опаковането на Райхстага и тя е там в момента. Един германски индустриалец я купи и подари на Райхстага за 300 години и тя е изложена там. Продадохме я за доста добра сума и имахме сигурността за реализацията на проекта. Работим и с банки, имаме кредити, не може само да разчитаме на колекционери. Трябва да плащаме и на работниците всяка седмица“. А те са много и са всеотдайни, независимо от бурите и дъждовете, непосредствено преди финализирането на „Плаващите кейове“. В този контекст е и един от финалните епизоди на филма. Кристо сам в хотелската си стая опакова багажа си, сам слага тиксото на поочукания си сребрист куфар, гаси лампите. Приключил е и продължава. Този път към пустинята. Трябва да реализира и този проект, замислен от него и Жан-Клод през 1977 година…

Наред с многото си умения, Владо Явашев може да управлява и моторница, както демонстрира и в Созопол при показването на творбите на скулптора Павел Койчев - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем към Владо Явашев. Той беше част от екипа заедно с Росен Желязков работил също за „Плаващите кейове“ , които абсолютно безплатно реализираха проекта на забележителния ни скулптор Павел Койчев в яхтеното пристанище на Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ през 2017 година. И както в езерото Изола разходи с моторна лодка приятелите на Павката около неговите светещи скулптури и после прибрани след приключването на фестивала. Усмихнат, щастлив, че това в неголямото пространство се случва и хората са възторжени да видят това красиво творчество. Владо е също специална порода човек, всеотдаен максималист. За този човешки максимализъм е и филмът на Андрей Паунов. Мащабите на хората са различни, но винаги всеотдайността и посвещението личат, важното е да имаш сетива да ги откриеш и най-вече да разбереш. И един друг момент от филма Кристо в Сикстинската капела с взор нагоре пред величието на Микеланджело – тишина, величие, преклонение и някаква особена самота, почти като в пустинята, колкото и да е различно.

Изабела Ценкова - снимка Стефан Джамбазов

Всичко това са субективните усещания и коментари за този прекрасен филм, за който може да се говори и пише много повече. Важното е, че го има и дано да има своя път и зрители навсякъде по света. А те му предстоят. Изабела Ценкова като продуцент на филма „Да ходиш по вода“ споделя: „Въпреки, че има много филми направени за Кристо, този ще е първият много широко разпространен по кината. Вече беше показан в Локарно, Торонто, пътува по фестивали. Ще бъде разпространен в цяла Германия, почти в цяла Европа и света, супер трудно е документален филм да вкараш в кината. Шансът да се види от много хора е страхотно и в България, също, разбира се“.

Част от “Плаващите кейове” от хеликоптер - снимка Стефан Джамбазов от прожекцията на филма в Дома на киното

Да отдадем заслуженото на режисьора Андрей Паунов, който с всичките си филми досега доказва не само таланта си, но и същността на документалното кино като част от живота, без вмъкване на интервюта като от телевизионни предавания, а като процес и развитие преди всичко на човешкото присъствие, което по свой начин движи света и това, което ни се случва. Това е традиция в българското документално кино, което правеха творци като Юлий Стоянов, Никола Ковачев, Оскар Кристанов и малкото им, но талантливи последователи. Андрей Паунов с филмите си „Георги и пеперудите“, „Проблемът с комарите и други истории“ и други разшири тази традиция и по свой авторски почерк важността на човека като център на разказа в изследването да разберем кои сме, какви сме. А с този свой „Да ходиш по вода“ Андрей мощно представя човека Кристо като личност, която дава с таланта си друго познание за света на творчеството, мигновението му да съществува за дни и независимо от това принадлежността му към вечността.

„Мастаба”, както и други проекти на Кристо и Жан-Клод бяха показани на голяма изложба в Софийска градска художествена галерия през 2015 година /за изложбата във “въпреки.com” можете да прочетете тук/ – снимка Стефан Джамбазов

Тук е мястото да припомним за филмите, посветени на забележителните проекти на Кристо и Жан-Клод в годините, които отбелязват от София филм фест. Във фестивалната програма е включена специална селекция с филми, представящи прочутите инсталации на Кристо и Жан-Клод и важни моменти от съвместния им път в изкуството. Двама от най-известните американски режисьори - документалисти Албърт и Дейвид Мейзълс посвещават част от своето творчество на Кристо и Жан - Клод. Двамата са признати за пионери в „директното кино“ - ясно изразената американска версия на френското „cinema verité“ да правят не-художествени филми, в които се разгръща същността на човешкия живот такава, каквато е, без предварителен сценарий и други влияещи на реалното съдържание текстове и похвати. Мейзълс запечатват за поколенията неповторимите художествени проекти на Кристо и съпругата му Жан-Клод. Не бива да пропускаме и българските филми, правени за него, които са част от програмата на 23 – ия София филм фест. Програмата, посветена на Кристо и Жан-Клод включва и няколко документални филма на журналистката Евгения Атанасова, продукция на Българската национална телевизия. „Пътят към Портите“ e за проекта „The Gates“ в Сентръл Парк, Ню Йорк. „Кристо и Жан-Клод. Изкуството е за двама“ (2010), „Бялата планета на Кристо“ (2013) и „Опакованият Райхстаг – 20 години по-късно“.

Стефан Китанов и Евгения Атанасова при представянето на филма в Дома на киното в София пред журналисти - снимка Стефан Джамбазов

Това е историята накратко, без да споменаваме многобройно интервюта по телевизии, радиа, вестници. Но важен е този документален филм „Да ходиш по вода“, защото той е светът на Кристо, кой както иска да го разбира. И на финала нещо споделено от Евгения Атанасова, когато го попитала с какво най-много му липсва Жан-Клод след кончината ѝ, Кристо отговорил „със споровете“. Останалото е мълчание… Изключително начало за 23 – ия София филм фест, извън обичайното. С присъщото си чувство за хумор и ирония Андрей Паунов на откриването при представянето на филма отбеляза, че чак на 23-то издание на София филм фест той се открива с документален филм, дано не чакаме още 23. Още повече, че както се оказва, понякога документалното кино е по-силно и по-убедително от игралното… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест

[vprki]

Валентин Щинков показва изложба „SIZE 75 X 56” в галерия „Интро”

Художникът и дизайнер Валентин Щинков /на снимката/ откри изложба „SIZE 75 X 56” в своята галерия „Интро” в София. Галерията скоро навърши една година и през това време представи много интересни и провокативни художници и изложби. Но сега самият Щинков излиза от анонимност и като творец.

Преди време в разговор за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медиа, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, каза Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро” и сегашната му изложба. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн.

Иначе с него свързваме и един интересен проект преди време, за който във „въпреки.com” сме писали /можете да прочетете тук/ - „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България”. Така беше озаглавена изложбата, която се откри в две галерии в София – „Средец” на Министерството на културата и „Интро”. Това е проект, който даваше особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А колкото за това какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн беше отговорил: „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, каза Валентин Щинков. И даде пример с Кристо: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, каза тогава Валентин Щинков.

А сега вече показа своите графични произведения. Изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова, с която работят, каза при откриването на изложбата: „Аз лично от много време си представях една конкретна изложба, а именно с произведения на Валентин Щинков, който след период на самоналожено мълчание ни прави съпричастни с най-новите си творчески търсения. Въпреки че ние го познаваме сякаш по-малко в тази светлина, той никога не е спирал да рисува и да създава. Не мога да отрека, че чисто изкуствоведското ми любопитство бе провокирано какви са темите, които вълнуват Валентин, какви са неговите формално-пластични търсения, какво е отношението му към цвета, предвид дългогодишната му работа в областта на дизайна и приложната графика. 

Фактът, че с него имаме не само обща работа, но аз мога да го нарека и приятел, смятах, че ще улесни моят коментар тази вечер, но редейки изложбата, осъзнах, че това ще е сложна задача. Не само защото по някой път трудно успяваме да разберем дори и най-близките хора около нас, но най-вече, защото неговото творчество трудно се поддава на класификация. Той е автор със специфичен стил, който много последователно изгради артистичната си територия. Със своя нерафиниран визуално-пластичен език Валентин Щинков ни представя серия от графики със заглавие 75х56, обединени от формата на хартията, на която са отпечатани. Въпреки че граничат с абстракцията, те са базирани на дълбокото авторово преживяване на физическия свят, най-вече на природата, архитектурата, спомени от пътувания, срещи с приятели, които не рядко първоначално е запечатал с фотоапарата си. Той пресъздава всички тези емоции чрез цветови съчетания и абстрактни форми, които не носят спомен за реалността. Зад привидната лекота се крият размисъл, тематични търсения, извървян път. 

Изчиствайки композиционното поле от всякакви форми, графиките са почти лишени от образност. Произведенията му носят особена вътрешна сила, която ни тласка към нови, непознати измерения на символични пространства, форми, цветове, емоции. Валентин задълбочено и последователно изследва връзката формата и цвета. Неговото изкуство повлиява на възприятията ни по начин, който надхвърля физическата реалност. „Изкуството е илюзия за спонтанност” казва големият японски гравьор Утагава Кунисада. И наистина първото впечатление от една творба винаги е най-силно. С него е свързано и връщането ни към дадена работа отново и отново. Колоритът, оригиналната мисловност и спонтанната непосредственост в творбите на Валентин Щинков, ни карат да се подчиним на това субективно привличане и оправдана интуиция. В един безметежно движещ се около нас свят, художникът ни оставя с творбите си, всяка от които въздействаща по индивидуален начин на всеки един от нас. И тука ще се натъкнем на личността на автора, на неговото въображение, на изявения - ясно и непринудено - индивидуален почерк. В палитрата от дръзновения и самоизненади се крие вълнуващото очарование на крайния резултат и цялостното художествено въздействие. 

Графичното изкуство на Валентин Щинков говори за опит, но и за тънка чувствителност, за традиции, но и за прехвърляне на граници и удоволствие от летенето. Докъде ще стигне? Зависи от смелостта! А творческото амплоа на човека и художника Валентин Щинков никога не е страдало от липса на такова. И както знаем, съдбата помага на смелите. На добър път в летенето!”, каза д-р Боряна Вълчанова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов