#частно училище

[realistimo]

👧 Малките експерти с МнОгО интересни отговори на сложни имотни теми пред Реалистимо 🎙️

🤔 Ето какво мислят децата за професията брокер на имоти, както и в къща или апартамент предпочитат да живеят

📽️ Вижте всички техни отговори в новото ни интересно видео - много се смяхме докато го правим..

🫶 Специални благодарности на смелите малчугани от Първо частно училище "Леонадро да Винчи"

[magdalenagigova]

Националната гвардейска част с урок по родолюбие в столично училище

Националната гвардейска част с урок по родолюбие в столично училище

Националната гвардейска част с урок по родолюбие в столично училище Как ученици се възпитават на национално съзнание, разбиране и почитане на историята Химнът на Република България, изсвирен на живо от Националната гвардейска част, тържествено издигане на българското знаме в двора на училище и поставяне на венец пред паметника на цар Симеон Велики – на това станаха свидетели учениците от…

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София 

 Частно училище с изучаване на немски език „ВЕДА“ е съвременен образователен комплекс с ранно чуждоезиково обучение, създаден през 1998 г., за да отговори на все по-високите изисквания на родителите към знанията и уменията на учениците, към учебната среда и не на последно място – към индивидуалните грижи за децата.

[vprki]

Критичен поглед: За Годар най-добрият начин да правиш критика е като направиш филм

Името Годар действа като парола за киноманите по целия свят - така те се познават като съзаклятници от Заверата на новото кино. Непосилно е да се каже нещо съвсем ново за Годар и все пак... Това пише кинокритичката Боряна Матеева в текст за „въпреки.com“ за Жан – Люк Годар, който на 3 декември навършва 90 години. Спомняме си първия му филм „До последен дъх“ през 1960 година, когато видяхме едно кино, каквото не бяхме виждали до тогава – рошаво, предизвикателно, различно от шестващото по екраните тогава.

Жан-Люк Годар става на 90 и е един от последните живи класици, пише Боряна Матеева. Но влиянието му се простира далеч отвъд филмите, 129 на брой. Самият той е основна част от аудиовизуалната среда от 60-те години насам с участията си в огромен брой документални филми и телевизионни предавания. Тук не броим статиите и книгите – за него и от него. Още през 1968 влиятелната редакция на списание „Кайе дю синема“ издава неговите текстове в книгата „Жан-Люк Годар от Жан-Люк Годар“. Защото преди да стане режисьор-звезда той започва като филмов критик. И филмите му, до последния „Книга на образите“ (2018, Специална „Златна палма“ ) са вид продължение на тази му дейност с други средства.

Годар сега

Тогава за Годар като за Годар – цитатите, колажът са нещо естествено. Да започнем отзад напред, от едно интервю за предпоследния му филм „Сбогом на речта“ (2014, Награда на журито в Кан). На въпрос „Мислили  сте, че сте гений?“ Маестрото отговаря „Никога!“. И се самоопределя като „аутист от високо ниво. Бих казал аутист ниво „К“ (има предвид формàта на снимане и прожекция 4К). За това, че го слагат сред най-великите отговаря: „Големите класици са нещо като полубогове. Не мисля, че съм равен на тях. Киното беше нещо различно. Режисьорите, които обичахме, не са полубогове. Разбрахме, че можем да сме в това семейство, да седнем в края на масата. Докато другите са полубогове, които ни пазят.“  На друг въпрос „Имате ли чувството, че сте участвали в революция?“ отговаря „Не, съвсем не. Може би един бунт, както e казал Юго в „Клетниците“.

Жан - Люк Годар и Франсоа Трюфо

Трюфо, негов приятел и съмишленик от първите години, го описва може би ��ай-точно: „Жан-Люк Годар не е единственият, който снима както диша, но той диша най-добре. Той е бърз като Роселини, язвителен като Саша Гитри, музикален като Орсън Уелс, ефикасен като Хичкок, дълбок като Ингмар Бергман и дързък като никой друг.“ От всичко изредено, Годар се съгласява с последното и казва:

„Дързък, може би.“

Но думата insolent, използвана от Трюфо има още синоними, изгубени в превода: нахален, безочлив, безсрамен; високомерен, надменен, надут, горделив, наперен; нечуван, необичаен... От висотата на своята почтена възраст Годар признава още че обича схватката, престрелката, „това, което някога се наричаше спор“. И демонстрира чувство за черен хумор, когато интервюиращият му припомня какво е казала третата му жена Ан-Мари Миевил, съратник в много негови филми, че на гроба му трябва да се напише „Обратно“, визирайки пословичния му и неизтребим дух на противоречие. С кротка усмивка се съгласява: „Винаги обратно“...

Годар и Ан-Мари Миевил

Годар е всъщност френско-швейцарски режисьор, но счита себе си за французин „бежанец в Швейцария“. Роден е през 1930 в буржоазно семейство, баща му е лекар с частна клиника, а майка му е наследница на прочута фамилия швейцарски банкери-протестанти. Възпитанието му е било строго и стриктно, ходел е на неделно училище. В края на 40-те учи в Сорбоната етнология. После идва срещата със себеподобни - Трюфо, Ривет, ��омер, неизброимите прожекции в Синематеката и първите опити в кинокритиката от 1950, после „битката на два фронта“ - писането за списанията „Ар“ и „Кайе дю синема“. Тогава се оформя киномисленето му, на което влияят теориите на Андре Базен и целия кръг около „Кайе дю синема“. Годар многократно припомня, че той е от поколението, което за първи път има дълбоки познания по история на киното. По този повод ще каже:

„Да се пише, това бе вече правене на кино,

защото между писането и снимането разликата е само количествена, но не и качествена“ и още, че най-добрият начин да правиш критика е като направиш филм... Школата на „Кайе дю синема“ става платформа за бъдещите режисьори от Новата вълна. Те харесват американското кино на Хичкок и Хауърд Хокс, филмите „категория В“, класиците на нямото кино и яростно отричат съвременното френско кино, т.н. „кино на татко“. Провъзгласяват „политиката на авторите“, която в своето време е силно провокативна. На преден план е изведена режисурата, погледът на автора. През 1959 на дискусия Годар произнася прочутата си фраза, „движенията на камерата са въпрос на морал“. В нажежената от спорове атмосфера се ражда и филмът-манифест на Новата френска вълна „До последен дъх“ (1959), дебютът на Годар в голямото кино.

Клод Шаброл и Жан - Люк Годар в редакцията на „Кайе дю синема“

Каква е

естетиката на прословутата Нова вълна,

която ще преобърне световното кино и ще провокира цунами от „нови вълни“ по света? На първо място начина на продуциране – нискобюджетни филми, независими от големите студия, даващи свобода на творчеството. Авторът-режисьор е и сценарист, няма предварителен твърд сценарий и голяма част в диалога и актьорската игра е оставена на импровизацията. Снимките са в естествен декор. Снимачният екип е малък, само няколко души. Звукът е директен, записван на място с микрофони-брошка. Осветлението е естествено, използва се много чувствителна лента, камерата е от ръка. Използват се непрофесионални актьори, но ако все пак се ангажират актьори, трябва да са нови лица. Във всичко се търси  непринуденост на изображението, близка до документалния поглед. Има пряко влияние от стила „синема-верите“, въведен от Жан Руш.

Джийн Сибърг и Жан - Пол Белмондо в “До последен дъх”

Ето свидетелство на Раул Кутар, операторът на Годар в първите му филми: „Снимахме както се правеха репортажите по онова време, с камера на рамо и без осветление. Имах чувството, че правя военен репортаж. Но нямаше истински риск.“ Годар признава, че тогава им е било лесно, като „малко бунтари и анархисти“, да поемат по забранени пътища. „После разбрахме, че позволените пътища са още по-трудни от забранените“ - ще каже по-късно. Границата между документалното и игралното в онези първи години съзнателно е заличавана.

“Малкият войник”

Що се отнася до начина на разказване, той варира при различните автори. Това, което ги обединява е вдъхновението от собствените им биографии, интересът към „духа на времето“, настроенията на младите, новия морал. Новаторств�� има и в монтажа и тук най-радикален отново е Годар. Още с „До последен дъх“ той руши правилата на класическата композиция, използва „синкопиран монтаж“ (jump-cuts), което му докарва неразбиране и обвинения в аматьорство. Но някъде ще каже и че „Всеки монтаж е лъжа“... Филмите му изглеждат трудни за възприемане от конвенционалния вкус, свикнал на разказвателното холивудското кино, но са радост за младите и свободомислещите интелектуалци. Според Андре Дюма „Годар не е преставал да разбива континуитета на видимостите за да изкара ново от старото, което е смазано.

“Да живееш живота си”

Той извършва революция в киното

по начина на кубистите в живописта и човек се вълнува, че дори Франсоа Трюфо, неговия разделен и противопоставен брат, е казал: „Киното никога няма да бъде същото след „До последен дъх“, както не е било и след „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс.“ Същият автор намира Годар за „съвършено непочтителен“, което се дължи на неговото протестантско образование. „Този мъж не е чаровник. Той е иконоборец - ще каже още той.

След пробива на „До последен дъх“ Годар снима като в транс и изстрелва по два филма на година: „Малкият войник“, 1959; „Жената си е жена“, 1961; „Да живееш живота си“, 1962; „Карабинерите“, 1963; „Презрението“, 1963; „Особняците“, 1964; „Една омъжена жена“, 1964; „Алфавил“, 1965; „Лудият Пиеро“, 1965; „Мъж��и род, женски род“ 1966; „Made in USA“, 1966; „Две или три неща, които знам за нея“, 1966; „Китайката“ 1967; „Уикенд“, 1967 – това са най-познатите му филми. И май е напълно вярно твърдението му, че  

“Уикенд”

„Не ти правиш кино, киното прави теб“.

В този първи период се оформя стилът Годар - колаж от всевъзможни цитати и знаци от масовата култура, съвместяване на висока и ниска култура, различни надписи, рушене на илюзията за реалност на действието, показване на „правенето на кино“. Изследователите отбелязват уроците на Брехт за отстранение от ставащото. Годар никога не е търсил съпреживяване като в традиционното кино - „Не смятам, че трябва да се изпитват чувства към един филм. Трябва да се изпитват към жена. Не можеш да целуваш филм.“ – ще каже той. Но не трябва да оставаме с впечатлението, че ЖЛГ /Жан-Люк Годар/, както често го изписват, е чист формалист. Като разбива стари форми и търси нов език, във филмите си той отпраща и към актуални теми.

Ана Карина �� Еди Константин в “Алфавил”

Ако в „До последен дъх“ историята беше от частно-интимен (и сюжетът бе зает от черните филми „категория В“, които режисурата пълни с ново съдържание) в посочените работи от първия му период се провиждат по-големи събития и проблеми – войната в Алжир, войната във Виетнам, убийството на Кенеди, проституцията и трагичната съдба на тези момичета, американизацията на живота, насилието, отчуждението, тревогата за бъдещето и т.н. „Уикенд“ вече ни представя един деградирал свят на канибали. – пише Ивайло Знеполски.- Мирей Дарк, присъединила се към група съвременни човекоядци от комитета за обществено спасение на департамента Сен-е-Оаз, гризе вкусен кокал и си разсъждава, че това е може би е кълката на мъжа й. На тази реплика филмът свършва.“  

Ан Вяземски и Жан - Пиер Лео в “Китайката”

След „Уикенд“ се затваря един цикъл, за което роля изиграват основно политическите събития от 1968. Годар след този период е слабо познат за широката публика извън Франция, а и едва ли е разбираем. Най-общо след „маоисткото му десетилетие“ и „видео годините“, в които прави филми-есета и политически ангажирано кино в партньорство с Жан-Пиер Горен. „Най-коментираните филми от този период са „подземните филми“ на Годар, направени със сътрудничеството на групата „Дзига Вертов“ и нейния лидер Горен през 1968-1969“ – пише Мая Димитрова и добавя, че Годар се възползва от телевизията, за да дооформи своя стил, а „Кайе дю синема“ издигат филмите му като „знаме за ляворадикалната си „теория на деконструкцията“... Сложна материя, трудно разбираема и за познавачите. Това са множество лабораторни експерименти, които едва ли някой помни.

Жан - Люк Годар и Ана Карина

Следват „Страст“, 1982 , „Поздравявам ви, Мари“, 1984, „най-строго теологичният филм в историята на киното“ и „Нова вълна“, 1990 които, според вече цитирания Дюма, говорят нетрадиционно за главните сюжети на теологията, но го правят не директно и открито, а приглушено- алегорично. Става дума за Разпятието, Благата вест и Възкресението. В „Поздравявам ви, Мари“ например става дума за колежанка, която забременява без да е правила любов...  Освен с политика, Годар се занимава много сериозно и с религиозни теми. „Силата на Библията е в това, че е един красив сценарий“ - ще каже някъде той.

Разбира се, невъзможно е тук да се огледат всички филми от огромната филмография на ЖЛГ. Затова ще прескочим директно на последните два, които майсторът прави вече в патриаршеска възраст „Сбогом на речта“ и „Книга на изображенията“. Те третират философски и екзистенциални проблеми и бяха очаквани от световната кинообщност като откровения.

“Книга на изображението”

Спомням си пощурелите тълпи в Кан,

отчаяно търсещите билети, огромните опашки от трескаво желаещите да видят новия филм на „свещеното чудовище“ ЖЛГ. Видях колко е жив митът Годар. Тези филми не могат да бъдат разказани, защото нямат сюжет в общоприетия смисъл на думата, техният сюжет е киното, може би ЖЛГ. Те са свидетелство за неизтощим експериментаторски дух, за будна съвест, за радикално елитарен път, възможно най-далече от общоприетите правила на мейнстрийма и комерсиалното кино. Казвано е, че Годар измисля киното, тук го измисля отново, като вкарва 3D изображение за да се приближи повече до истината, до реалността. Ето отново цитат, който дава някакъв ориентир: „Езикът не е речта. Речта не се пише на хартия. Когато има „реч“ нещо, което не може да се изкаже с думи, преминава през живите същества. Само музиката, живописта, поезията отварят пространство, създават смисъл, който надхвърля думите.“ Затова може би и главните герои са една двойка и едно куче на брега на Женевското езеро.

“Сбогом на речта”

В „Книга на изображението“ ставаме свидетели на едно изригване от образи от всякакъв формат, цвят, рекадрирани, оцветявани, деформирани, документални, хроникални, игрални кадри. Човешката история видяна като апокалиптична визия от войни, стрелби, пламъци, насилие. Човечеството е в опасност и върви към самоунищожение, но ще загинат не само хората, но и произведенията на изкуството, които дават смисъл на живота. От висотата на своя опит и възраст, Годар, като истински мъдрец-и патриарх, бие финална тревога с това, което разполага – образите. Той борави

вече не с киното, а с къс��ве от човешката история, 

запечатана в движещи се изображения. Материята на филма е много гъста и буди асоциации едновременно, образите се блъскат един в друг и няма време за осмислянето им. Изглежда това става на подсъзнателно ниво. Това, което се помни и което е фокусът на филма, е кадър на ръка с показалец, сочещ нагоре. Към търсенето на Абсолюта и призоваващ следователно към смирение.

“Книга на изображението”

За финал, едно интервю в „Льо Монд“ от 2014 : „Отдавна съм разбрал, че има само едно място, където можеш да промениш нещата: това е начинът да правиш филми, да кажем киното. Това е малък свят. Не е отделен индивид, а жива клетка от обществото.“ Попитан дали тя се казва „клетката Годар“ ЖЛГ отговаря: „Няма клетка Годар. Но го има все така желанието малка група хора да успее да промени нещата. Новата вълна беше кратък момент. Съвсем кратък. Ако имам малко носталгия, тя е за това. Трима души – Трюфо, аз и Ривет, няколко чичковци като Ромер, Мелвил, Леенхарт. Бяхме три момчета, напуснали семействата си в търсене на друго семейство...“ Дали скрит в швейцарското си убежище в Рол старият отшелник с пурата го е намерил няма как да знаем. Знаем обаче, че е преобърнал историята на киното и негово семейство са, обичайки и мразейки го, всички синефили по света.

Филмите на Годар стават известни на киноманите/синефилите у нас

през  60-те, най-вече през 70-те. В богатата си колекция Българската национална филмотека пази копия от 8 филма от първия му период, придобити чрез обмен с други киноархиви. Те се въртят в специализирани цикли на филмотечни прожекции в култовото кино „Дружба“. Преди всеки киносеанс от кабината на преводачите (филмите са със симултанен превод на живо) се четат специално написани беседи с автори млади и амбициозни киноведи. По-късно ще станат кинокритици - за тях Годар е светъл пример, нали и той започва като критик в „Кайе дю синема“. Някои от филмите се въртят из страната в рамките на кинолектории, където лектори-апостоли агитират разпалено за революцията на Френската нова вълна пред една жадна аудитория. Качеството на копията е лошо, вадени са набързо, почти всичките са черно-бели. Но все пак ги има и един кръг от запалени киномани не само ги гледат, но и пламенно ги обсъждат на дискусии. Духът на киноклубовете го има и в България – в някои елитни училища, в Софийския университет, в провинцията. За съжаление, днес разбираме, че впечатленията ни от тези филми са били доста непълни и изкривени – да гледаш „Презрението“ и „Лудия Пиеро“ в  черно-бял вариант... Особено за „Лудия Пиеро“ това е голям минус, защото как да влезеш в драматургията на цвета, когато героят на Белмондо, преди да се взриви, ритуално намазва лицето си със синя боя... Но нещо все пак е повече от нищо.

Годар и Ан Вяземски

Стари заклети киномани разказват как, за да гледат филми от Новата вълна в Седмица на френското кино, е трябвало е да се редят на дълги опашки за билети поне 10 дни по-рано от прожекцията. Пътували по тъмно с първия трамвай сутрин в 4-5 часа, нареждали се чинно и можели да вземат до 6 билета за различни филми, които после се разменяли между приятели... Така могли да видят „До последен дъх“ и „Лудият Пиеро“. „Тия младите днес нищо не знаят!“ – заключават те с горчивина. Било е интимно преживяване, особен ритуал, но и посвещение в киното, запознаване с друг свят.

Освен живото слово от лекториите има и писани текстове и те остават. В книгата си „Актуалното кино“ от 1969, Ивайло Знеполски първи разглежда „Трудността да бъдеш Ган-Люк Годар“ в отделна глава и прави сериозен анализ на темите и стила Годар. Единствено, безценно четиво за своето време. По-късно в „Авторското кино“ от 1995 Мая Димитрова също отделя цяла глава на Годар - „Жан-Люк Годар „азът в суперкрупен план“. Там посветените могат да намерят и пълна филмография на режисьора до момента.

Погледнат през очилата на Годар интересен случай у нас е учителят на поколения критици и киномани Тодор Андрейков. Ето как го вижда Робер Додлен , дългогодишен приятел на Андрейков и БНФ. „Тодор Андрейков, годаровски режисьор, професор в Киноакадемията в София и директор на Филмотеката в продължение на години, си беше наумил да организира финансиране на проект за Световна история на киното през България.“  И макар гигантоманското начинание да на се осъществява по ред причини, това признание говори за мащаба на мисленето на Тодор Андрейков и творческата му енергия.

“Лудият Пиеро”

По свой начин той повтаря модела на френските критици,

зачинатели и строители на Новата вълна. Отначало пише критика, после се захваща и с режисура, като през цялото време си остава запален киноман и пропагандатор, човек влюбен в историята на киното и познаващ я из основи, досущ като Годар, който ще направи 8 телевизионни мини серии „Истори/я/и на киното“ от 1989 до 1999. Андрейков снима документални филми и игралния „Неделните мачове“ (1975), решен в небрежен документален стил, с непрофесионални актьори. Виждаме го и като актьор. Налага се и друга, външна, прилика – тъмните очила. Реципрочно да кажем, че пък Годар никога не е имал брада...

През дългата си кариера Годар е вдъхновение за много режисьори по света. Той е един от вдъхновителите на Тарантино. Режисьорът казва, че Годаровите филми му се струват като ръчно направени, но много умно, откривал ги е едновременно с музиката на Дилън, те го водят нанякъде, усеща вътре кинокритика, но всъщност за тях го е запалила една рецензия на Полин Кейл за „Особняците“. Ето как я цитира: „Това е сякаш няколко луди по киното французи са взели банален американски роман и са записали поезията, която са прочели между редовете.“ Когато прочита това, буквално му светва, че иска да прави точно това, че това е неговата естетика. Признава, че много обича Годаровите филми, но оценката на Полийн Кейл го е вдъхновила дори повече от филмите... Затова нарича продуцентската си компания „Особняците“. Затова прави дискретни препратки към филми на Годар, с многозначително намигане към киноманите – докосването на устните в „Имало едно време в... Холивуд“, например, повтаря знаковия жест на Белмондо от „До последен дъх“.

Кадър от „Изключителният: Моят Годар“ на Мишел Азанависиус

През 2017 в Кан се появи един смущаващ филм „Изключителният: Моят Годар“ на Мишел Азанависиус, заснет по автобиографичния роман на Ан Вяземски, втората съпруга на Годар. Първата е Ана Карина. Той визира един кратък и критичен за Годар и цяла Франция период от една година, ключовата 1968. Филмът няма претенции да е изчерпателно биографичен, показва ни режисьора през погледа на съвсем младата Виаземски, но и през този на Азанависиус, с хумор, доза непочтителност, но в крайна сметка с обич. Режисурата използва умерено похвати на Годар и го виждаме като бунтар, неразбран в своето време, способен да скъса със статута си на звезда и да разруши сам имиджа си. Този филм обърква почитателите на Годар, защото не е радикален като обекта си. Обвиняват го в поп-арт стил, в това, че донякъде демистифицира своя герой, потапяйки го в бита, но всъщност той е полезен като приближаване на младите до мита Годар. През заиграване с филмите на Годар, с вътрешни цитати-пастиши от „До последен дъх“, „Да живееш живота си“, „Лудия Пиеро“... Една реплика:

„Изключителният: Моят Годар“

„Кино без сценарий, без декори, без театър и без литература!“

��азва популярно всичко за Новата вълна. А вметката „И без зрители!“ допълва с ирония картината. Да добавим, че операторската работа търси внушенията и визията на Раул Кутар. В крайна сметка е отдаване на почит към Маестрото, свежо, с дозиран хумор и без сляпо преклонение.

Не може да не споменем и „Мечтатели“ (2003) на Бертолучи със заемка от „Особняците“, и възторга на Скорсезе, и влиянието върху бразилците от Синема ново, и върху датската Догма 95. Със сигурност има още безброй примери на цитиране, закачки, препратки, вдъхновение. В модерното и постмодерното кино, разпрострял се като мост през 20 и 21 век, оспорван и възхваляван, обвиняван в снобизъм и признат за класик, „опасният“  и безкомпромисен Жан-Люк Годар остава една от последните живи емблеми на киното. ≈

Текст: Боряна Матеева

Снимки: архив

[rugbypodbg]

Josh Bayliss: "Разочароващо е, когато хората казват, че всеки, който е учил в частно училище, е благородник

Josh Bayliss: "Разочароващо е, когато хората казват, че всеки, който е учил в частно училище, е благородник #ръгби

Кейт Роуън се среща с номер 8 на Бат в неговата алма матер, Millfield, за да защити зависимостта на английското ръгби от системата на частните училища Джош Бейлис е в дългия списък с талантливи възпитаници на Millfield по ръгби Ако преди Еди Джоунс не е бил наясно, че обсебването на класите е истинският национален спорт на Англия, то сега вероятно вече е. Мина седмица, откакто австралиецът…

[nevidimite]

Търновски етюди II – градският пришълец от село Дечковци

- Тука осъзнах, че не трябва да имам часовник. И че най-хубавата музика е тишината. Че може с малко градинка всички зеленчуци да си ги произвеждаме екологично и без химии и така нататък.

След нелеката ни среща с Кина в село Гащевци поемаме по стръмен асфалтов път към село Дечковци, разположено на хълмово възвишение с чудна гледка към зелените околности. Там ни очаква нашият нов герой – сякаш по поръчка пред вратата на дома си стои Димитър – 75-годишен човек с интелигентно и будно излъчване, който с готовност и ентусиазъм се отзовава на молбата ни да сподели и разкаже за живота си в поредното селце в района с едноцифрен брой жители.

Тъкмо се каним да пристъпим в градината, откликвайки на поканата на стопанина, когато до нас дотичва Ясна. Както при Кина в Гащевци, така и тук, в Дечковци, малкият човек отваря с лекота всички врати, често непреодолими за нас възрастните:

- Това е Ясна.

- Браво! Много се радвам като видя малчуган!

- Да, този път решихме да я вземем.

- Аз имам 5 момчета внуци. 5 момчета, обаче никой още…те са големи. Имам на 31, на 30, на 28. Най-малкият е на 17. Обаче не спазват нещо, което…как да кажа…Младите хора сега бързат да печелят пари. Много са заети. Искат да се развиват, което е много хубаво. Ама – сега да направят кариера, да се устроят... И така минават 30-35 и нагоре. Чак тогава почват да мислят за семейство. Аз се радвам такива мушмороци да бягат из вкъщи, да правят бели, да има глъчка, с обелени колена, омазани.

Отношението на Димитър към децата е първото най-сигурно доказателство за нас, че сме попаднали на добър и чист човек. Следва да видим отблизо и двора, който той и жена му поддържат с много грижи и труд на това пусто, но красиво и пленително място.

- Ето тук можете да видите как си гледам градинката. Ако ви представлява интерес.

- Твое ли е мястото, помниш ли селото като малък?

- Не, това място е било празно, а аз съм присаден тук. Не съм виждал селото като дете. Аз съм си от Търново и с извинение викам на жената – „Аз съм присаден салкъм на слива“. Мястото беше празно, докато не решихме, че в града е прекалено шумно и мръсно. А тук е друго. Ей сега, ако не беше вашата кола, никой нямаше да дойде през деня. Само птичките пеят. Въздухът е…виждате, няма замърсяване, няма нищо. Нищо тук не се изхвърля, всичко се прибира и се слага където му е мястото.

Докато ни разказва, Димитър ни развежда из големия просторен двор, раждащ разнообразни земеделски култури:

- Боб, краставички, доматки, малко пиперки, лук, моркови, целина, бабина душица. А така - тука имам и девесил, всички видове подправки ги имам. Направил съм си капково напояване - мъничко, само за домашна употреба.

- Хубава ли е водата тук?

- Изворна е. Няма хлор, няма нищо. Много е хубава.

Очевидно Димитър е впрегнал всичките си сили, енергия и набор от знания и умения, за да изгради този оазис далеч от града, където намира нужните мир и спокойствие. Инженерно-техническата му мисъл и образование са му помогнали да направи всичко със завидна точност, така че всяко кътче от градината му да получава точно толкова, колкото му е необходимо, за да процъфтява.

- Знаеш ли случайно колко души са живяли тук навремето?

- Да, да. Преди да започне това преселение на народите...тъй го наричам аз...от селото към града. Това са 60-те години най-вече, защото почват да правят в градовете завод�� и хората казват така – тука много трудно ще си изкарваме прехраната. И въпреки всичко само тази махалa е била 120 човека. Само тази.

- Това Дечковци ли е или е част от Дечковци?

- Самата  махала се казва Дечковци. Тук децата са били между 7 и 12 на семейство. И е било обработваемо. Горе там, оттатък, всичко е било ниви. Сега всичко е обрасло, защото няма кой да го гледа. Но тук всяко семейство е имало волове, с които орат земята, сеят жито. Просто не е имало хляб да се купува. Всеки, който има, трябва да си произведе житото, да си го смели, да има брашно. Да си меси хляба, всичко – на местна основа.

Макар и не родом от селото, нашият нов познайник явно силно се е интересувал от миналото и историята на Дечковци и околността. През цялото време той разказва с интерес и ерудиция, присъщи на добре запознатите с темата.

- Хората са били много трудолюбиви тогава и нивата ги е карала да се трудят...но след като излизат в осемчасов работен ден във фабриката и получават и доходи, с които да си задоволяват нуждите, става така, че половината от селото се изселва в Казанлък, другата половина - в Търново.

Продължаваме да говорим с Димитър за селото - разпитваме за традиции, предания, събори и обичаи, останали от миналото до днес. Оказва се, че родовата среща, за която Кина от Гащевци ни е разказала, важи и за Дечковци.

- Тук се събират един път в годината на родова среща. Сега беше на 16-ти. Бяха се събрали хора, които не са се виждали дълги години, които са пръснати из цялата страна, из чужбина. Идват и почват с музика, с туй-онуй. Тая година бяха малко - 60 човека. Миналата година бяха 120.

- А колко жители живеят в момента в Дечковци?

- В момента постоянно живее един човек. Това е нейният брат – на съпругата ми - мой шурей. Ей там, вие сте минали една неизмазана висока вила. И той има животинки. Гледа там крави. Аз съм тук от март до декември. А бил съм и зимата, когато правиха път тук, асфалтиран. Бяха ме пазарили да бъда охрана на техниката вечерно време. И тогава ми се наложи три зими да сме тук. Падна един сняг... Не мога да отида до работата,  да се върна. Но изкарахме.

- Знаеш ли откъде идва името на мястото?

- Ами, да. От някой-си Дечко, който се е заселил тук. А пък долното - Гащевци - там е имало шивач, който е шиел гащи. Всичко е свързано с името на човек, който е живял там. Или с името на занаят. Много от имената тук са свързани с историята, която е била преди 100-200 години, че и повече.

Заговаряме и за нашумялото напоследък дело за преименуване на над 800 местности с турски имена в Старозагорско. Любопитно ми е какво има да сподели този начетен и кадърен човек относно решението на местните власти в града на липите, поетите и правите улици.

- Сега, не знам колко е правилно или не. Не съм нито противник, нито привърженик. Едните казват - да са български имена. Да, обаче “Леге” защо така е кръстено? А “Позитано”? Това са френски, италиански посланици, които са заслужили. По таз логика трябва всичко, което не е българско, да се прекръсти.

Отговорът на Димитър и тук е балансиран и обоснован. Противно на властващите по други места мракобесие и омраза, в лицето на нашия герой в село Дечковци говори разумът.

- Докато се подготвяхме за това пътуване научихме, че около Търново и Габрово има най-много села с по-малко от 10 жители. Защо според теб е така?

- Аз си го обяснявам по следния начин и съм разговарял с други хора. Значи, тая миграция от селата към градовете започва, защото поминъкът се измества. А има и градове близо – ето оттук Търново е на 30 километра. Създава се промишленост. Габрово става след 9 септември българският Манчестър. Създава се кожарска промишленост, металообработваща промишленост, тъкачество. И голяма част от работниците ги вземат от таки��а махали. Градовете се разрастват. Изчезват първо училищата. Тук училище така или иначе не е имало, защото е било малко. Моята съпруга е учила в Гащевци до 3-то отделение. След туй до 7-ми клас във Въглевци и след туй икономика в Търново.

Димитър продължава с анализа на причините за обезлюдяването на района, стигайки до теза, споделяна ни вече и от други невидими хора, съхраняващи до последно искрицата живот в българското село:

- За мен най-голямата грешка е одържавяването на всичко, което е било частно. ТКЗС-то...Тука е било ДЗС - държавно земеделско стопанство - защото е високо. Всичко е национализирано и на дървото, което е било, са му отсекли корените и то си търси нови…

Тази гледна точка не ни оставя нищо друго освен за пореден път да се замислим сериозно върху всички трайни последици, които действията на тогавашното българско ръководство в посока урбанизация предизвикват върху всеки един аспект от съвременния ни живот - от пейзажа на панелните градски квартали до обезлюдените села в иначе така красивата и пълна с потенциал Централна България. Остава неотговорен въпросът колко ли хора щяха да ни чакат в Дечковци, ако България не се беше сдобила със свой Манчестър.

И все пак, макар и сам, Димитър далеч не се е предал и не се е оставил на безделие и унилост. За времето, което е прекарал в Дечковци, той е успял да премине една от най-трайните и непреодолими граници в българското общество - тази между гражданина и селянина.

- Докато се оженя, аз не знаех от коя страна се държи мотиката, абсолютно нищо, разбираш ли? Ожених се тук и попаднах на нейния баща. Той обаче всичко умееше. И започна да ме учи. Въпросът е дали аз искам или не искам. Аз исках да се науча. Питай аз какво мога да правя сега. Всичко, каквото - жънал съм...със сърпа, с паламарката. Гега имам, паламарка, сърп. Косата - да кося, да жъна. Снопи да вържа. Да вършея. Всякаква селска работа, която се е работила тука, съм я научил.

За съжаление от всички 5-тима внуци на Димитър само един изявява желание да получи уменията и знанията, с които дядо му разполага. И това обаче е нещо. Защото докато има приемственост, корените няма да са напълно отсечени, дървото няма да е напълно умряло. Пък и кой знае? Може би такива градски бежанци от шумния към по-спокоен и хармоничен селски живот ще стават все повече занапред. Да му се не види!

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова  / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /    

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

[kimreiki]

PLAY dodgeball WITH US ! Инициативата "PLAY WITH US!" на Федерация Народна топка България отново набира скорост заедно с учебната година 2020. Вече посетихме 164, 104, 140, 108, 128-мо, 96-то, 105-то, 45-то, 56-то, 163-то, Частно училище Дружба, Професионална Гимназия А. С. Попов , 29-то, 120-то, Национална Финасово- Стопанска гимназия, ЧОУ Петър Берон, СМГ, 201, 49, 4 , 156, 48, 62, св.св. Кирил и Методий - Самоков, частно училище Фюжън- София, ПГОСУ - Дупница, СУ Нешо Бончев - Панагюрище, lll ОУ Христо Ботев - Сандански, село Трудовец и много други 📷 ... .... 35, 55, 38, 81, 106, 124, 30, 32, 12 , Център Лозенец за деца с увреждания , в гр. Рила, Кочериново, Дупница, Благоевград, Варна, Пловдив, Бургас, Самоков, Етрополе, Димитровград, Бяла - Русе , Велико Търново, Болярово, Ямбол, Враца, Търговище, Костенец, Пазарджик, Нови пазар, ..... PLAY dodgeball WITH US! Турнирът, който се организира всяка година в началото на учебната година, е част от инициативите на Федерация Народна топка България - " Да се справим с агресията в обществото чрез спорта народна топка! Спорт за всички, игра за всеки!" , " PLAY WITH US!" и " Аз съм Българче! ". Поканете Федерация Народна топка България и във вашето училище, гимназия, университет, град и в рамките на ��яколко учебни часа по физическо възпитание , ние ще ви запознаем със спорта доджбол/народна топка! Всяко учебно заведение, което стане част от нашата инициатива " Play with us!" , ще има възможността да участва през месец ОКТОМВРИ в турнир по народна топка за купата на федерацията DODGEBALL CUP "PLAY WITH US!" по новите световни правила с 5 топки! Турнирът в София ще се провежда всяка година в Национална спортна акадения "Васил Левски"(НСА) - Многофункционална спортна зала . Разберете повече за нашата инициатива PLAY WITH US 2018/19 на адрес..https://www.narodnatopka.com/play-with-us/ и за всички наши бъдещи планове за развитието на спорта Доджбол в България! Свържете се с нас на тел: +359 885 94 84 96 - Kim Reiki Пишете ни на имейл : magicmanstudio@abv.bg 📷 #G #GOTCHA® #KimReiki #DodgeballBulgaria #DodgeballFederationBulgaria #TheSmarts #dontgiveuponme #azsambalgarche #азсъмбългарче #несеотказвайотмен #sportforallgamefo https://www.instagram.com/p/CKazvd9DFZH/?igshid=k0ijxeu8k0g6

[deiphobahileev]

Тя е ангелът на булгари

Тя е ангелът на булгари

  Тя е ангелът на булгари Всичко почна в частно училище За деца на мутри На учителката с любов И 120 кинта за екзегезата На паисий на вазов Тя е ангелът на булгари Побеснява хване ли през уикенда Прахосмукачката и мопа Добре е детето да вижда Повече баща си вика и вече Го усеща вътре в себе си Дано любовникът има пари Тя е ангелът на булгари.

[swubg]

Китайско бойно изкуство демонстрираха в ЮЗУ „Неофит Рилски“

Днес в Югозападния университет "Неофит Рилски" студенти, преподаватели и гости отбелязаха традиционния китайски празник "Средата на есента". Инициатор на тържеството, което се състоя в класна стая "Конфуций" бе Филологическият фа��ултет.

Специален гост на празника бе майсторът по китайско бойно изкуство Тай чи - Валери Иванов - Лао шъ, един от основателите на школата "Кунгфу център Сюангуей", основана през 1995 г. Той впечатли гостите с демонстрация на древното китайско бойно изкуство.

"Тай чи е популярното наименование, което е дошло от транскрипцията от английски език на китайския термин, който се употребява със значението "юмрук". Това, че се казва "Бойно изкуство" не означава, че се използва само за бой, а бойните изкуства стават изкуства, когато спират да се практикуват като нещо, което може да се употребява по време на война. По скоро практиката е насочена към това да съхранява живота и да се грижи за него, отколкото това да го разрушава. Тай чи е начин, по който древната китайска философия на живота достига до нас и се предава по един практически начин", каза Валери Иванов. Той отбеляза, че бойното изкуството Тай чи се практикува в България повече от 40 години и печели все повече последователи.

За китайския празник разказа деканът на Филологическия факултет проф. д-р Магдалена Панайотова: "Днес празнуваме двоен празник. Празникът "Средата на есента" е популярен в Китай. Разбира се, най-известният празник е посрещането на пролетта, така наречената "Китайска нова година", но празникът "Средата на есента" е също нещо много интересно, защото символизира събирането на семейството. Ние решихме, че годината, в която започваме обучението по китайски език, трябва да е свързана със събиране на нашите студенти, като събиране в един кръг. "Средата на есента" се празнува в средата на осмия месец (около 15 октомври), тъй като в китайския календар - 7-и, 8-и и 9-и месец са есенни месеци". Проф. Панайотова подчерта, че се увеличава броят на студентите, желаещи да изучават китайски език и отбеляза, че от тази година в Югозападния университет "Неофит Рилски" се предлага нова специалност -  "Педагогика на обучението по български и китайски език", която ще привлича желаещите да изучават екзотичния език.

Гости на тържеството бяха г-жа Гао Чунли (Gao Chunli) - директор от китайска страна на институт "Конфуций", г-жа Аксиния Колева - директор от българска страна на институт "Конфуций", г-жа Олга Ялъмова - директор на Първо частно училище с изучаване на китайски език в София, проф. д-р Антони Стоилов и проф. д-р Георги Апостолов - заместник- ректори на ЮЗУ "Неофит Рилски".

http://www.swu.bg/news/11-10-2018-chinese-martial-art-demonstrates-in-swu-neofit-rilski.aspx

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

“Албион” е държавата на най-Nation се играе на изхода на обединеното Кралство Великобритания “Албион” е държавата на най-Nation се играе на изхода на обединеното Кралство Великобритания Какво е съществена особеност на английския провинциален градина? На стария дъб, в легло от рози, или добре подстриженный тревата? В едно имение, което е на фона на “Албион”, новата игра на Майк Бартлет, има ги всички. По-забележително, отколкото всеки от тях, обаче, е почвата. Реална почва изкопан, стана и хвърли за leafy набор от Мириам Buether с изостави. Позоваване на “английска земя” не става дума само за компост. Това е за предизвикване на национална територия, и Шекспиров “земя величество”, които са се образували в Англия, “друг Рай”. Экспансивные на държавата-нация, г-н Бартлет игра (първата по рода си, за да се стигне, след като референдум изхода Великобритания) етапи на ожесточена борба за двата вида почва, буквално и национално. Умелото посоката на Рупърт Гулд води до създаване на богато текстурирани алегория, не оставяйки с вкус озеленяване камък английската национална психика камък. Агресорите в тази битка-е Одри (Виктория Хамилтън), упертый домашно райони предприемач, който управлява компанията шумен стоки за дома, за средни класове (всичко, което е в нейните магазини, съдейки по всичко, бял—включително клиенти). Да се скрие, нейният съпруг (приятно еластични, Николас Роу) и дъщеря си от Северен Лондон, тя се движи към нея се срути купчина предци, мечтаете за ремонт на веднъж завиждат на английски градина в своя отминалото великолепие. “Жалко плебисцит” 2016 г., се споменава само веднъж, но сравнение на излизане на Великобритания от ЕС в проект градина не е трудно да се разпознае: дяволски трудна и скъпа задача, която се осъществява по отношение на всички бъде разумно да се оценят консултация в Името на английски дух и патриотичната носталгия. При договаряне градинари плащат, Одри дори докосване Тереза Мей за нея. “Честна сделка”, тя изисква: “пари в замяна на услуги”. Срещу изпълнението полюс Катрин (Хелън Шлезинджър), стар приятел на Одри университет, скрита митрополит писател ��портни цветя в косата си. Тя току-що завърши сатиру за малката Англия, с участието на герои с имена като “Патриша Smallmind” и “Хари постигнат тъпо”. Главните герои (изненадващо, тъй като жените), за да образуват мощен център на тежестта, на всеки представител на една фракция разделена на страната. Тази алегория рискува да се превърне неестествено, и главната метафора на спектакъла трябваше да направи много упорита работа. Но г-н Бартлет темперамента му отчаяно се наблюдава и психологически многослоен, портрети на съвременни Англия елит племена. Малко в публиката Альмейды Islington не научаваме случайно-имаха привилегията Зара (Шарлот Хоуп), хиляда години дъщеря Одри. Тя признава, че скуката в отивате директно от частно училище в Кеймбридж, “каране на ски и плажовете, в почивките между”. Но още по-малко ще бъде не съчувства на нейните преживявания, стремежи, идеализъм и разочарование, толкова те оказвате. Заедно с плодородна почва, Шекспировите градина в Англия бе определен от него формална на Рая, и на нея не и за нарушители. Политическите напрежения “Албион” центрове за неговото проучване, които е позволено да пресичат границата стена градина, която има право да контролира вратите си, а кого оградена земя по право принадлежи. “Контрол граници” – това е повече, отколкото подрязване на ръбовете на лехите. Едно е ясно символично под-парцел вижда недоволни възрастни хора персонала на дома preempted по-евтини полски труд. По-съмнително е твърдението в градината Анна (Vinnette Робинсън), бивш партньор на друго дете Одри, капитан от армията подорвался на IED. Има Sophoclean борба за власт над кремирани син остава, хлътва претенциите на майка, любовница и на страната един срещу друг, и прощупывание места на Британската военна носталгия id Brexiteer. Лична загуба силно се преплита с чувство на национална загуба. С цялата си политика, истинско удоволствие на мистър Бартлет градина нейните гъсти храсталаци и литературна аллюзия. Кима в страната на Чехов в изобилие. Одри разбрах, като модерна версия на Витсавее Эвердин, упорит герой на Томас Харди “далече от Нещастната тълпата”. Ферма-момче от квартала, Гавраил, кръстен в чест на друг характер, Габриел Oak, както и оригинал на акциите на дома градинар името на Уэзербери, измислена селото, в която роман на Харди се намира. Следователно, успехът на “Албион” идва от неговото разбиране, че в английската литературна история, от Джефри Чосър до Том Стоппарда чрез Андрю Марвелл градина рядко просто градина. Това е апостолически говение, или изкусителни беседка, или на участието на държавата в миниатюра. Градина в “Албион”, в различни точки на всичко три. Как човешката драма, дълбоко засягащи и смешно. Като портрет на една нация, която изпитва дълбока криза на идентичността, той прави за етерично гледане. Нататък”смъртта на Сталин” е нестабилно комедиен експеримент Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[alena-murr-blog]

Знакомство.

Всем привет) я решилась начать оформлять все свои мысли в текст и ещё делиться накопившимися знаниями и всякими интересностями из мира искусства. Очень надеюсь что это будет полезно и увлекательно читать!) Поэтому честно расскажу вкратце о себе. Я не была художником с рождения или с детства, начала этим заниматься только с 15 лет и сразу - серьёзно) Мой дед был художником - самородком нигде не учился и стал достаточно востребован. Мама у меня тоже художник, поэтому я противилась этому знанию до конца школы) Потом все же решила стать дизайнером интерьера(не ясно почему))) и стала заниматься. Сначала частно у одного преподавателя, который закончил МАРХи. Далее решила поступать в Художественное училище им.1905года и ходила заниматься к двум педагогам и на подготовительные курсы. В общем после творческих метаний я решилась поступать в театрально-художественный колледж. Факультет выбрала гримёрный. Показалось это очень увлекательным) и не зря. Сейчас я уже 8 год работаю художником-гримером в МХТ им.Чехова и преподаю пару курсов в частной довольно сильной ИЗОстудии. Да и дизайн появился)) окончила институт по дизайну среды и работаю визуализатором компьютерной графики. Как все успеваю?)) не знаю. Сейчас вот и блог решила вести 😅 В общем метаний было много. Учиться я тоже люблю везде и всему самому крутому))) может позже буду вкидывать интересные события из жизни в записи)

[magdalenagigova]

Частно основно училище „Цар Симеон Велики” втора поредна година следи за емоционалното състояние на деца и родители по време на онлайн обучението

Частно основно училище „Цар Симеон Велики” втора поредна година следи за емоционалното състояние на деца и родители по време на онлайн обучението

Частно основно училище „Цар Симеон Велики” втора поредна година следи за емоционалното състояние на деца и родители по време на онлайн обучението За съжаление продължителното обучение пред компютъра въздейства неблагоприятно на психическото състояние на децата, което води и до по-ниска ефективност и мотивация за учебния процес За втора поредна година Частно основно училище „Цар Симеон Велики”…

[offcialportalbulgaria]

Частно Основно училище и детска градина Дъга, Банкя 

 ДЪГА е член на Българската асоциация на частните училища (БАЧУ), Движението за съвременно училище в България (ДСУБ) и Скаутското движение в България (СДБ). „ДЪГА” е мястото, където децата Ви ще бъдат обучавани, възпитавани и обичани!

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Екзюпери – един от най-своеобразните френски писатели на 20 век

„Ако ме свалят, няма да съжалявам абсолютно за нищо. Бъдещият свят на термити ме ужасява. И ненавиждам  роботската им добродетел. Лично аз бях създаден за градинар“                        30 юли 1944

Последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери до приятеля му Пиер Далоз

На 29 юни се навършват 120 години от рождението на Антоан дьо Сент-Екзюпери /на френски: Antoine Marie Jean-Baptiste Roger de Saint-Exupéry/, бащата на „Малкият принц“, най-четената книга на френски език, героя от войната, загинал за Франция и един от най-своеобразните френски писатели от 20 век. Пише за „въпреки.com” Галина Меламед, изтъкната преводачка от френски език и университетска преподавателка.

Роден в Лион през 1900 година в аристократично семейство, той загубва баща си много рано и израства с майка си, леля си и четирите си сестри. Единственият му брат Франсоа умира на 15 години и Сент-Екзюпери изживява тежко загубата му. Майката на Сент-Екзюпери разполага със скромни доходи, но полага големи грижи за възпитанието на децата си. Самата тя рисува и се занимава с благотворителност. Може да се каже, че бъдещият писател има щастливо детство, обграден е с хора, които го обичат, а освен това общува с цвета на френското общество.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Сент-Екзюпери учи при йезуитите, и се справя добре, макар че строгата дисциплина не му е по сърце. Обича техниката и през 1912 година за първи път се качва на самолет. Взима бакалореата /матурата/ и се записва в лицея Сен Луи, за да се подготви за престижното Военноморско училище. В Париж живее при своя роднина и в нейния дом се запознава с Андре Жид, Гастон Галимар, Жан Прево. За съжаление, пропада на устния изпит и се записва като свободен слушател в Художествената академия в секцията по архитектура. През 1921 постъпва в армията и частно учи за пилот. По онова време да си пилот е изключително престижно и привлекателно за младите хора. Не случайно още в началото на века Гийом Аполинер възпява летящата машина като символ на новия век. 

След като получава свидетелство за пилот в гражданската авиация, той може да продължи обучението си като военен пилот. В края на 1921 в Мароко получава и удостоверение за военен пилот, но продължава да се учи. През 1922 г. самолетът му се разбива при излитане, той е ранен,  лежи в болница и на следващата година военната му служба завършва. Има намерение да постъпи във военновъздушните сили, но годеницата му Луиз дьо Вилморен го разубеждава. Отначало става контрольор във предприятие за тухли,  но това не го задоволява. Скъсва с годеницата си, става представител на камионите Сорер, пътува из цялата страна, не продава нито един камион, но започва усилено да пише.

Антоан дьо Сент-Екзюпери с Андре Прево и техния Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Aéroport de Paris - Le Bourget, 29 декември 1935 г. 

През 1924 по препоръка на свой близък постъпва в компанията Латекоер (бъдещ Aéropostale). Той транспортира поща от Тулуза до Сенегал и след това заминава за Южна Америка през 1929.  Вдъхновен от преживяванията си като авиатор, той публикува първите си романи: „Южна поща“ през 1929 г. и „Нощен полет“ през 1931 г. (награда Фемина), които имат голям успех. От 1932 г. Сент-Екзюпери се посвещава на журналистиката. Пише репортажи от Москва през 1935 г., от Испания през 1936 г., и впечатленията му  залягат в основата на разсъжденията му върху хуманистичните ценности. „Земя на хората“, публикувана през 1939 г., получава голямата награда за роман на Френската академия. 

Антоан дьо Сент-Екзюпери до останките на своя Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Bureau d'Archives des Accidents d'Avions

През 1939 г. служи във военновъздушните сили, назначен  е във въздушна разузнавателна ескадра. По време на примирието през юни 1940 г. той напуска Франция за Ню Йорк с цел да привлече американците във войната. Мечтае да лети, въпреки че е възрастен за летец, той най-накрая се присъединява, през пролетта на 1944 г. в Сардиния, а след това в Корсика, към отряд, отговарящ за фотографската разузнавателна дейност. Изчезва в морето със своя самолет по време на мисията си от 31 юли 1944 г. Самолетът му е открит и официално идентифициран на 3 септември 2003 година край Марсилия. Тази кратка биографична бележка ми беше нужна, за да подчертая колко особен е животът на този забележителен французин: аристократ, пилот, писател, журналист, човек, който най-вече цени действието, участието и взаимоотношенията между хората.

Катастрофиралият Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив    

Когато днес чета Сент-Екзюпери, ме поразява неговата модерност. Той е модерен не само с темите си, някои от които са вечни, но и с трактовката им. Живот и смърт, същност и съществуване, любов и омраза, предателство, активно участие, пасивно наблюдение, нравственост и безнравственост, богатство и бедност – всичко това се среща в книгите на Екзюпери, но макар и създадено преди десетки години, звучи много съвременно. Сент-Екзюпери не е писателят-индивидуалист, който стои сред книгите в библиотеката и се задоволява с писане. Противно на писателите, запленени от ужаса, абсурда и трагичността на човешката участ, той се вдъхновява от достойни постъпки, от благородни и щедри хора и разкрива радостта от съзиданието и от творческата мощ на вярата и надеждата.

Екзюпери в неговия Lockheed P-38 - снимка архив

Първата ми среща с творчеството на Екзюпери бе с романа „Земя на хората“ и по-точно с един текст от тази книга. „Седнах срещу една двойка. Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинари се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша радост гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е осъден.

Екзюпери като писател - снимка архив

И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора почти не се измъчват от своята участ. И съвсем не е милосърдието, което пък измъчва мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една вечно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувстват. Тук сякаш не отделната личност е ранена, а целият човешки род е ощетен. Аз почти не вярвам в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, съвсем не е тая нищета, в която в края на краищата човек се нагласява тъй добре, както и в мързела. Цели поколения на източните народи живеят в мръсотия и това им е приятно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди съвсем не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт.“

Нима не звучи съвсем съвременно този текст, нима и днес не сме свидетели на мизерия, бедност, грозота, непрекъснати вълни от емигранти? Прав е Екзюпери да не вярва в милосърдието и в безплатните обеди. Истина е, че хората свикват с мизерията, както и с мързела. Страда не само за отделната личност, но и за целия човешки род. В това се състои и хуманизмът на Екзюпери, който замества индивидуализма, възвисяващ инстинктите и желанията, с човечност, основана на духа и на любовта. Пред егалитарната и материалистична демокрация, която очаква икономиката да спаси човека, този хуманизъм настоява за демокрация, насочена към духовния прогрес.

Безспорно най-известното произведение на Сент-Екзюпери преведено на почти всички езици на света е „Малкият принц“, написано в Ню Йорк по време на войната и публикувано с негови акварели през 1943 г. в Ню Йорк и през 1946 г. във Франция от издателство Галимар. В цитирания по-горе пасаж вече виждаме, че образът на принца от приказките владее съзнанието на Сент-Екзюпери. Това е детето у всекиго от нас, това е, може би частицата от погубения Моцарт. Това странно момченце се среща с разказвача в пустинята Сахара и в продължение на седем дни (колкото са дните на Сътворението) те са заедно: катастрофиралият пилот и извънземното дете. Очевидно Сент-Екзюпери използва схемата на вълшебната приказка, в която принцът трябва да спечели красивата принцеса, но в случая принцът е дете, а красавицата е цвете и то съвсем често срещано – обикновена роза. Принцът и разказвачът се запознават и откриват, че са близки по дух с помощта на една рисунка, която нито един възрастен човек не е разбрал, но малкият принц веднага схваща: става дума за боа, глътнала слон, а не за шапка. И едва когато пилотът е нарисувал сандък, в който е затворена овцата, принцът е напълно доволен. Още в самото начало Екзюпери е изказал основната идея, която ще повтори на няколко пъти в приказката: същественото е невидимо за очите. Виждаме добре само със сърцето. Тази приказка е толкова богата на метафори, символи, на философски внушения и незабравими образи, че сигурно може да се напишат много трудове, а и вероятно вече са написани. Бих искала да обърна внимание на някои особености.

Почти всички „персонажи“ в книгата са в мъжки род, освен розата (цветето), водата и извора, звездата, сълзата, звънчетата (гласът на принца). Естествено при превода това се губи – в българския превод са използвани думи като боа, овца, лисица, змия – все в женски род и поради това изчезва опозицията, създадена от Сент-Екзюпери. Струва ми се че това противопоставяне не е случайно – най-ценните за малкия принц неща са от женски род. В един мъжки свят, женското начало има нужда от грижа, разбиране и обич. В книгата има и друго противопоставяне: възрастните и децата. Многократно е казано, че възрастните не разбират,  че тях ги задоволяват само цифрите, че те са забравили да обичат и да се радват. „Ако ви разказах тия подробности за астероида В 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!““

Но освен тези опозиции в „Малкия принц“ има и редица препратки към библейския текст. Така например Змията е първото същество, което принцът среща на земята. Обратно на библейския текст, обаче, тя не е зла, не го прогонва от Рая, а го връща обратно на неговата планета. Обитателите на различните планети, посетени от малкия принц в известен смисъл персонифицират някои грехове като властолюбие, алчност, тщеславие, пиянство.  Единствено фенерджията и географът вършат някаква полезна работа. А от географа Малкият принц научава, че красивото е ефимерно и че, планетата Земя се ползва с добро име. Най-главният урок за любовта и приятелството Малкият принц получава от Лисан (а не лисица), много популярен герой от френския фолклор. Но Екзюпери и него е променил, той вече не е хитрец и измамник, а мъдрец.

„ - Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш - каза лисицата. - Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел - опитоми ме! ….

- Хората са забравили тая истина - каза лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.“

Малкият принц е градинар и вероятно по това прилича на автора си. Той се грижи за розата, изкоренява баобабите и чисти вулканите, поддържа планетата си и не позволява да се замърси. По времето, когато е писана книгата, пък и сега, темата за баобабите, символ на мракобесни идеи, остава много съвременна:

„И наистина върху планетата на малкия принц, както върху всички планети, имаше полезни треви и вредни треви. Следователно полезни семена от полезните треви и вредни семена от вредните треви. Но семената са невидими. Те спят скрити в земята, докато на някое от тях хрумне да се събуди. Тогаз то се протяга и изпърво несмело пуска към слънцето едно очарователно кротко стръкче. Ако то е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте, както си ще. Но ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне. Ала върху планетата на малкия принц имаше страшни семена… семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях. И ако човек премного закъснее да се занимае със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите — многобройни, те я пръсват.

„Аз казвам: „Деца, бъдете нащрек с баобабите!“ И много се трудих да направя тая рисунка, защото исках да предупредя моите приятели за опасността, която не подозират и край която също като мене минават съвсем близко. Урокът, който им дадох, си заслужава труда. Вие може би ще ме запитате: защо в тая книга няма други такива грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се да направя, но не успях. А когато рисувах баобабите, бях вдъхновяван от чувството за нещо неотложно.“

Някои изследователи виждат в трите баобаба, символ на тристранния пакт и дори свастиката. Това не може да се твърди със сигурност, но предупреждението е съвсем актуално! Много съвременно звучат и някои иронични пасажи в книгата. Например намекът за откривателя на астероид  В 612, който бил турчин, но откритието му било признато едва когато облякъл съвременни дрехи; търговецът, който открил хапче против жажда, за да спести на хората 53 минути. Модерни са и отношенията между розата и принца. Очевидно съжителството им е трудно Тя е разглезена и суетна, но когато се разделят, той мисли за нея с много тъга:

„Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

Малкият принц е и книга за постоянния конфликт между материалното и духовното, между разума и чувствата, между пресметливостта и любовта. Всеки се е питал кой е всъщност Малкият принц. Дали е само детето, което носим у себе си. Дали не е нашата духовна същност, която живее на някаква далечна и непозната планета? Дали не е творческата ни сила, която често пренебрегваме и потискаме? Едва ли някога ще може да се отговори на този въпрос. Но дори фактът, че си го задаваме е много благотворен. Не случайно Малкият принц казва: „Пустинята е хубава поради това, че някъде в нея има скрит кладенец…“

Трудно е да се опише красотата на „Малкият принц“. И е абсолютно сигурно, че тази книга никога няма да бъде забравена. Колкото до модерното звучене на творчеството на големия хуманист Сент-Екзюпери, достатъчно е да си припомним следните думи от „Военен пилот“: „Моята цивилизация, наследница на бога, направи всеки отговорен за всички хора и всички хора отговорни за всекиго. Отделната личност трябва да се пожертва за спасяването на един колектив, но тук не е въпрос за глупава аритметика. Въпросът е за уважението към човека през отделната личност. Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека.

В тая светлина разбирам ясно значението на свободата. Тя е свободата на растеж на дървото в силовото поле на семето. Тя е климатът за възвисяване на човека. Тя прилича на благоприятен вятър. Благодарение само на вятъра платноходите са свободни в морето. 

Аз вярвам, че превъзходството на човека установява единственото равенство и единствената свобода, които имат някаква значимост. Аз вярвам в равенството на правата на човека, като се има пред вид всяка отделна личност. И вярвам, че свободата е свобода за възвисяването на човека. Равенството не е еднаквост. Свободата не е възбуждане на отделната личност срещу човека. Аз ще воювам срещу всеки, който поиска да подчини на отделна личност — както и на множеството от отделни личности — свободата на човека“.

Подготовка за „Последната мисия“ - снимка архив

Не е възможно в наши дни да оспорим тази хуманистична философия, която приема напълно ценностите на цивилизацията, като подчертава духовността им и се старае да изгради хармонично съзнанието на човека отвъд въздействието на природните подбуди и далеч от крайните ограничения на обществото. ≈

Текст: Галина Меламед

Снимки: архив

[danovinite]

Учителка: Деца, за домашно напишете предсмъртно писмо

"Плащаме по 40 хил. долара годишно, а някаква шантава учителка ги кара да пишат предсмъртни писма. Истинско безобразие!", казва бащата на един от учениците Преподавателка по литература в частно училище в Ню Йорк даде за задача на учениците си да напишат предсмъртни писма. "Представете си, че сте решили да се самоубиете. Самоубийците обикновено оставят предсмъртни писма. За домашно всеки от вас трябва да напише такова", казала учителката Джесика Барик на втрещените ученици. Всяко писмо трябвало да бъде написано от името на героинята на романа "Тайния живот на пчелите" от писателката Мей Боутрайт, публикуван през 2002 г. Боутрайт приключва живота си именно със самоубийство. Писателката, по чиято книга през 2008 г. излезе филм с Дакота Фанинг и Куин Латифа, очевидно е любима на даскалицата. Това обстоятелство обаче може да й коства работата, тъй като родителите на нейните ученици са силно разгневени. "Плащаме по 40 хил. долара годишно, за да могат децата ни да учат в престижно училище, а някаква шантава учителка ги кара да пишат предсмъртни писма. Истинско безобразие!", казва бащата на един от учениците. Училищният директор Роналд Стюарт обаче изтъква, че до момента при него не е постъпила нито една писмена жалба от родител. "Ако получим такава, веднага ще я разгледаме. Колкото до г-жа Барик, тя е добър преподавател, ерудиран и съвестен". Случаят не е прецедент. През декември м.г. учител във Франция също поиска от учениците си да си да напишат предсмъртни писма, представяйки си, че са решили да се самоубият, заради което бе уволнен.

[magdalenagigova]

„Tабела на ценностите“ висока 2 метра дари ЧСУ "Цар Симеон Велики на Банкя

„Tабела на ценностите“ висока 2 метра дари ЧСУ “Цар Симеон Велики на Банкя

Банкя осъмна с двуметрова „Tабела на ценностите“ Табела на ценностите изненада жителите и гостите на гр. Банкя тази сутрин. Арт инталацията е с височина 2.5 м. и в своята същност представлява масивна конструкция  с цветни стрелки, сочещи в различни посоки, на които са изписани едни от най-важните думи в българския език – благодарност, честност, отговорност, търпение, добротворчество и…