#учителка

[sims4littlebird]

Выпускной у Ким, Вольфа и Эйдана!

Ким торжественно открывала выпускной вечер речью лучшего выпускника школы! Заслушались все! Тетя смотрела на Ким и чуть не прослезилась от гордости за свою племянницу. Тогда она поняла, что наверное зря была так строга с Ким и так давила на нее, ведь она самая лучшая и самая... любимая.

Оууу :3 ребята вместе болтают пока другим начали раздавать аттестаты. Примечание: если что я больше половины уже не помню, что происходило, так давно это было пхах поэтому сорри за скудный текст в некоторых местах.

Но то что Кумбз бухала по-черному в этот счастливый день - это я пооомню!)) Заколебали детишки знатно видимо) Празднует их уход. Скорее всего в начале года она проговорилась: Если мои засранцы сдадут все экзамены выше проходного бала, я напьюсь! Ну вот сдали)

Кто-то уже получил свои аттестаты, я все переживала, что что-то заба��уется и Ким ничего не получит, но неет тьфутьфу все прошло как по маслу. (не считая того, что выбор мантии выпускника так и не открылся) Вышли в своем парадном одеянии. Типа мы такие бунтари и плевать хотели на правила униформы!

Ой на сцене директриса встретила Ким как родную! Ну, конечно, кто все олимпиады по информатике за школу выигрывал!

Учителка: Рит, может пора остановиться? Третий стакан - сердечко прихватит. Тут врачей нет, откачивать некому. Ритка: Я. Не. Остановлюсь. Проклятые дети. *нервно дергается глаз*

Пофоткаться тоже не забывали! С тетей совместных фото очень мало за жизнь было. Все потому что она не любила фотографироваться, а зря.

Эйдану тоже выдали аттестат.

Директор: Поздравляю вас, Эйдан Купер, с окончанием школы и желаю хорошо устроиться в жизни! Эйдан: Спасибо, устроюсь. Будь проклята ваша школа :)

Директор: Что простите? Эйдан: Процветания школе говорю! Директор: Ааа! Спасибо!

Ооууу, мои счастливые зайки :3

И недовольная петрушка.

[sofia-dedre]

За госпожа Димитрова /учител тип "Дъмбълдор" по химия/

Другари, Оралната хирургия ме изцежда отвътре. И по-точно: Лицево-челюстната хирургия ме изцежда отвътре. Уча за държавен. В тези моменти се чудя какво ли прави госпожата ми по химия от гимназията. Може би има някаква заслуга да запиша Дентална медицина при положение, че до преди нея си исках "като порасна да стана" учителка по биология /естествено, отново вдъхновена от учител - госпожата по биология/.

Госпожа Димитров по химия е една много нормална всъщност жена. Не успяваше да въдвори особено ред в стаята, но как обясняваше! Не съм сигурна до каква степен съучениците ми я слушаха и до колко им беше направило впечатление, но така може да ти отговори на въпросите, че осъзнаваш колко всъщност лесен са били ��акто въпросът, така и отговорът. Лесен и логичен, трябвало е само малко да помислиш. Но не си мислете, че това те кара да се чувстваш глупав, даже напротив! Задаваш въпрос, който ти се струва супер зверски сложен и тя, мила и добра, старателна и усмихната, ти отговаря с прости думи по няколко пъти така, че да го разбереш. Търпение. Талант. Учител.

Всъщност ето в каква последователност се случиха заветните събития, които доведоха до сегашното ми страдание:

1. Приеха ме /по първо желание, извинете/ и записах в езикова гимназия.

2. В девети клас започнахме да изучаваме и останалите предмети като химия и биология и други /в езиковите осми клас преминава в изучаване на о, чудо! - чуждия език/.

3. Много си харесвах госпожата по биология - строг, но справедлив човек. Първо обяснява, а след това си иска обясненията обратно - с изпитване! В моя свят по-добър метод за научаване не съществува. И исках да стана като нея! Точка!

4. Химията в девети клас...Беше ужас, нищо не разбирах.

5. В десети клас вече имахме нова госпожа по химия - една от най-добрите учителки по химия, познати на човечеството. И така, видиш ли ти, започнах да я "разцъквам" и химията. Благодарение на г-жа Димитрова.

6. Някъде по това време се наложи ортодонтско лечение за сестра ми, а след това и за мен /е, не може едната да има, а другата не!/

7. Една мисъл като следствие от споменатите събитията по това време - "Хмм, разбирам биологията /отдавна/, разбирам химия /вече/...А как ги местят тези зъби, без да падат??!!?!?!?!?!? Наистина интересно."

8. Още една мисъл след това - "Хммм, след като разбирам химия и биология, мога да вляза в медицинския! А след като ми е интересно онова там за зъбите, може даже Дентална медицина! Пък и зъболекарите пари вадят!!!"

9. Частни уроци по химия и биология с цел подготовка за приемните изпити.

10. Бум! - Две пълни 6-тици /извинете/ и максимален бал /извинете/ за прием Държавна поръчка - звездата на деня - аз - записах Дентална медицина.

Ох.

Е, надявам се да е щастлива учителката ми по химия, де! Отнасяла е по някое друго "защо се появи в живота ми и ме научи??" - все пак ако не беше тя, нямаше да се мъча така сега. Но пък от друга страна /по-голямата/ - добре, че беше тя.

Хайде, продължавам с ученето.

Цунки

ХоХо

[iustitia-bg]

Виновна ли е Елисавета Багряна за смъртта на Никола Вапцаров?

Виновна ли е Елисавета Багряна за смъртта на Никола Вапцаров?

Багряна идва за първи път в Пирин слeд смъртта на любимия си проф. Боян Пенев заедно с Константин Щъркелов и двамата отсядат у Вапцаре. Младият Никола е неволен свидетел как обичаната от него поетеса тайно скърби за любимия мъж, търсейки разтуха в красивите планински самоти… Че бъдещият поет е познавал поезията на „вечната и святата“, можем да не се съмняваме. Вече с кристализирали леви идеи, интерниран след Соболевата акция в Годеч, той чете „буржоазната“ авторка, както свидетелства запазената му от това време библиотечна карта… Пламен Русев, Кольо Главата и Жельо записани на камера докато убиват момчето на Новата поща (ВИДЕО)

Елисавета багряна По горчива ирония на съдбата Багряна и Щъркелов ще се явят пак заедно, призовани като защитници на Никола Вапцаров пред съда във фаталното дело № 585/42… Може би защото и двамата са „приближени до двореца“, а Щъркелов дори се е радвал на откупка на цяла своя изложба от цар Фердинанд, както и на шанса да бъде автор на шлагера „Разлъка“, любим на цар Борис III. С други думи той е двоен фаворит на царската фамилия – и като акварелист, и като текстописец! И винаги ми е изглеждало странно защо Багряна и Щъркелов не си поделят солидарно убийствената масова неприязън, която връхлита поетесата през 60-те години и й лепва клеймото „виновница за смъртта на Вапцаров“. Неизличено и до днес, щом посетителите на софийския музей продължават да задават неизменния въпрос: „Наистина ли Багряна е виновна…?“ Не е справедливо. И заради собственото й поведение, а и защото документално е установено, че Константин Щъркелов се държи пред Вапцаровите обвинители значително по-безотговорно от заклеймената поетеса… С риск да се поотклоня от темата си, ще приведа едно анонимно свидетелство за кипящата ненавист срещу поетесата, чийто талант и ненамеса в политиките й е осигурил (заслужено!) място и при „царския режим“ и при „народната власт“. Удивително е, че тя не го е унищожила, а го е оставила непокътнато в архива си… В брой 654 на „Стършел” от 22 август 1958 г. Христо Радевски е публикувал следната епиграма: Тя вчера блудствуваше с фашистките злодеи. И днеска блудствува, но с нашите идеи. Нека направя още едн��, този път повече oт необходимо отклонение. Мисля, че дори самият произход Елисавета Белчева, бъдещата Багряна, предполага социална чувствителност у нея. Тя е родена в семейство от „средна ръка“ като първородна дъщеря, поела грижата за по-малките си братя и сестри. Животът й по-нататък е на работещо момиче, народна учителка в българската провинция. Осанката си на аристократка голямата поетеса дължи на вътрешното си излъчване, не на реалния си социален статус. Документален факт е, че в много случаи Багряна проявява на дело безспорна гражданска отговорност. Тя слага подписа си в Изложението до министър-председателя от 22.Х. 1940 г. срещу Закона за защита на нацията – в защита на българските евреи! Рамо до рамо с други видни български интелектуалци. Застава и зад каузата за освобождение на Добруджа, при това със своята вечна „съперница“ Дора Габе… Вече разполагам и с една поразителна история на човешко съпричастие към страдащ свободолюбец – журналистът от Хасково Делчо Василев Демиревски, когото поетесата спасява от заточение в страховития лагер Куциян през 1944 г.

Никола вапцаров Очевидно Багряна е заставала зад каузи и в още по-голяма степен зад конкретни човешки съдби! Тя не се побира в тенденциозната сатирична представа за светска дама, „поетеса, на два режима метреса“… Без да бъде партийно или идеологически определена (а с това и обременена), тя не е обитавала поетическа кула от слонова кост, нито е била безгръбначна и ce6ично затворена в себе си. В ред случаи, кой знае защо останали десетилетия „в архив“, тя е проявявала обществен кураж, застрашаващ реномето й на галеница на режимите… Какво точно се случва на процеса, в който Вапцаров е осъден на смърт? Поетът и неговите близки са знаели, че могат разчитат на Багряна, която считат за „етичен човек”, щом решават да я изберат сред толкова големци, близки на Вапцаровото семейство… Не само и не толкова фактът, че са я посрещали в дома си в Банско, ги ръководи в това решение. И за разлика от действащите политици, приятели на Йонко Вапцаров – Таско Стоилков и Никола Мушанов, които „изчезват”, за да не им бъде предадена призовката за свидетели по №585/1942, Багряна се явява в съда! Това само по себе си е значим факт. Бойка Вапцарова си спомня, че видяла как преди да влязат да свидетелстват, с Багряна и Щъркелов е извършена неправомерна от юридическа гледна точка манипулация… Докато чакат в двора на сградата, където тече процесът, прокурорът Стоманяков разговарял дълго със свидетелите. Очевидно им е оказан явен натиск. Предупредени са, че процесът повдига тежки обвинения към подсъдимия и няма никакъв смисъл да бъдат обстоятелствени в показанията си, за предпочитане е да отговарят кратко… Дали това не изплашва повече Щъркелов, за да се държи той дистанцирано и безотговорно спрямо съдбата на Никола Вапцаров? А преди години поетът му е посветил есеистична апология, в която го рисува като жрец на четката. Самият художник пък е подарил за сватбата на Никола и Бойка Вапцарови три свои акварелни творби, които се съхраняват във Вапцаровия музей в София. Тягостен е епилогът на семейната и творческа близост, който се случва в съда. Но Щъркелов и Вапцарови е тема на отделен, макар твърде болезнен анализ… Помните ли Крачун, Малчо и кучето на Троянеца ? Как постъпва Багряна на процеса? Отговаря едносрично. И все пак по спомените на присъствалата в залата Бойка Вапцарова – на всички зададени въпроси тя отговаря положително! Самата Багряна в анкетата с Иван Сарандев споделя: Трябва да кажа, че самия Вапцаров аз лично не познавах. Когато през лятото на 1927 г. ходих с Щъркелов в Банско, Вапцаров го нямаше. Преди процеса не съм следила поетическите му прояви. И никой от приятелите му по време на процеса не дойде при мен да ме подготви, да ми разкаже за живота и поезията му. Вечерта преди да се явя като негова свидетелка, при мен дойде Матвей Вълев и ми донесе стихосбирката .Моторни песни“, екземпляра на Б. Ангелушев. И аз цяла нощ ги четох. На сутринта отидох в съда и ме държаха на едно слънце, което печеше толкова сил��о, че едва не ми прилоша. Когато влязох вътре, председателят ме предупреди да не гледам в залата и да му отговоря на три въпроса с „да“‘ или „не“. Първият: – Познавате ли лично Никола Вапцаров? Отговорих: – Не го познавам! Втори: – Познавате ли неговата поезия? – Да, познавам я! (Макар да не беше истина, защото аз се бях запознала само през нощта. Други неща не бях чела.) Трети въпрос: – Има ли родолюбие в неговата поезия? – Да, има! И следва показателното вметване на поетесата -лаконично, но категорично: „Това са фактите около моето явяване и свидетелствуване по време на процеса. Останалото е само безотговорно разпространение на клюки. Още повече, че съдебните протоколи са налице и един ден ще бъдат публикувани. Наистина документите от процеса не са фиксирали какво точно е изрекла и как си е поклатила главата поетесата, дали се е държала двусмислено, като думите й са били отричани от жестовете й или не… Съдим по косвени данни за поведението й, по спомените на очевидци. И по злодумствата на несвидетели на процеса като Крум Радонов. По дълголетното огорчение на баба Елена, че Багряна не защитила сърцато чедото й, че не се борила страстно за неговото спасяване, че не вложила пламенност в показанията си… (Това ми разказа вапцароведката Мария Радонова, беседвала откровено с майката на поета). Но Багряна е такава – колкото стихийна като поетеса, толкова сдържана в човешкото си поведение, включително и спрямо собственото си дете, което, както е известно, изоставя, когато напуска съпруга си. И нещо друго — патриархалната жена, добрата християнка Елена не може да разбере „немайчинската“ студенина на модерната еманципирана „кукувица“ Елисавета… Дълбоко понятна е майчината реакция, която не може да прости премерените слова на утвърдената „поетка“. Дори и след години, когато двете се оказват посланички на България на конгреса за мир във Варшава и поетесата й посвещава стихотворението си „Двете майки“ (втората майка е тази на Зоя Космодемянская)… На Багряниния пиетет към Елена Вапцарова като към велика родителка (каквато тя самата не е и добре е съзнавала този си „грях“), Елена Вапцарова отговаря с глуха, ала откровена неприязън. Но да се запитаме: щом самата Елена Вапцарова не е успяла въпреки личното си познанство с Царя да трогне сърцето му след неколкократни отчаяни опити той да помилва размирния й син, какво повече би постигнала Багряна в един пред��оставен процес? По времето, когато действа драконовският Закон за защита на нацията?… Виж целия текст в Литературен вестник, бр. 40, 9 декември 2009 г. Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Елисавета Багряна Никола Вапцаров Read the full article

[vprki]

Пътуванията на Греди Асса като пътешествие в света на изкуството

До 2 май почитателите на проф. Греди Асса ще могат да се насладят на юбилейната му изложба, „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ. В експозицията са включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

 Куратор на проекта, който е подготвян с екипа на СГХГ повече от година, е Иво Милев.

От изложбата

Греди Асса споделя, че с тази изложба идеята му е да покаже българския пейзаж (а и пейзажа по принцип) в нова, различна светлина, да обърне повече внимание на въздействието и впечатлението, което оставят пейзажите у зрителите. За автора е важно публиката да може веднага да разпознае и свърже картината с конкретното място, което тя изобразява – без значение дали това е Витоша, Исландия, Флоренция, Франция... Сериите рисунки (кубинска, китайска, еврейска, турска, гръцка), заедно с живописните платна, покриват възможно най-пълно понятието пътуване.

"Исландия"

Това заглавие може да бъде възприето, както буквално, така и метафорично – пътуванията на автора из различни държави и континенти, пътуването из творчеството му, личното негово пътуване из собственото му съзнание, пътуване към себе си, пътуване във времето – от най-ранната му творба до най-новата, а изследователски погледнато може да бъде проследено и пътуването от рисунката като първоизточник към живописта и създадената неразривна връзка между двете. Греди Асса признава за себе си: „За мен това не са толкова пътувания, колкото едно пътешествие. Първото е по-скоро винаги с една конкретна цел – отиваш и се връщаш. Пътешествието има разклонения, то обогатява и променя човек.“ Художникът свързва темата и заглавието на изложбата и с природата на евреите, които по негови думи „винаги стоят 10 сантиметра над земята“, постоянно търсят земя, движение, промяна – и това е част от тяхното „пътуване“. Космополитни, както казва Греди, защото „винаги имат съмнение дали дадена земя е тяхна или не“, винаги в готовност и не особено склонни към постоянство и застояване на едно място.

Еврейската тема в рисунки

Историята на Греди и „превръщането“ му в художник започва може би още с думите на любимата му учителка по български език и литература, за която той си спомня с радост и признателност. След едно недотам сполучливо негово съчинение, г-жа (тогава другарката) Юлия Джонева казала с въздишка: „Ти си художник.“ С това изречение тя очевидно предрича целия му живот и първа осъзнава какво ще е призванието му. И до ден днешен Греди споделя, че най-хубавият комплимент, който някога е получавал, се съдържа точно в тези думи – „Ти си художник.“ Той ми разказва още как по време на казармата с един войник от Варна измислили „готин дуел“ – двамата нарисували портрети един на друг в стила на Майстора.

Живописни творби на Греди Асса от началото на 80-те години в изложбата

Но да се върнем на пътуванията – в тази връзка художникът разказва: „Отначало си мислех, че ако опознаеш света, опознаваш себе си. Но в крайна сметка, аз опознах не толкова себе си, колкото изобразителното изкуство – картината, линията, петното, цвета. Всичко това ме омагьоса много повече от онова, което виждам в реалния свят.“ Говорим си за хората – за това колко е важно да помниш кой ти е подал ръка и същевременно да оценяваш и онези, които са те спънали по пътя, да извлечеш урока от отрицателното, да виждаш хубавото в лошото. Спомня си и за личностите и колегите, оставили след�� у него –Анселм Кифер, Кристо, Иван Кирков, Христо Стефанов, Димитър Аврамов... И подчертава: „Има художници-законодатели, които са много малко. Такива, които могат да измислят нови форми на поведение, в които хората да видят свобода, да намалят страха си от смъртта, защото и литературата, и изкуството се занимават именно с това.“ Думите му ми припомнят и един определен цитат от романа в драматична форма на Кормак Маккарти, „Сънсет Лимитид“:

От изложбата

„Ако страхът от смъртта бъде прогонен от сърцата на хората, те няма да живеят нито ден повече.“ Дали е така или пък е тъкмо обратното? Опитва ли се изкуството да изкорени този страх и ще настане ли хаос, ако това наистина се случи? До безкрайно щастие и безгрижие ли би довела липсата му или до онова, за което пише Маккарти? Не бихме могли лесно да открием отговора, но както казва Греди Асса: „Най-великата победа е да накараш хората да не мислят за нищо лошо, дори за секунди, минути. Когато вървяхме по кейовете /става дума за „Плаващите кейове“ на Кристо в езерото Изео-б.а/, срещахме щастливи хора, без да знаят защо са щастливи. Люлеенето във водата, вятъра, слънчевото зайче, което минава през теб, цветът на кейовете, който някак напомня на цвета на косата на Жан-Клод... Това е една голяма магия, която, ако я създадеш, значи си създал много.“

"Езеро"

От Яндзъ до пустинята, от Адриатическо и Средиземно море, нагоре към Черно море, оттам по пътеките на Стара Планина и Витоша –  този кръг някак се затваря в творбите на художника. „Пейзажът, може би, най-добре дава оптическата ти нагласа за средата, в която ти искаш да съществуваш. А от друга страна можеш да превърнеш пейзажа в чиста абстракция, без проблем. Липсата на човешка фигура още повече те освобождава“, казва Греди. В този контекст споделя, че мястото, откъдето винаги тръгва е езерото (или по-скоро язовира), на което посвети цяла изложба в галерия „Ракурси“, за която разказахме през януари във Въпреки /може да прочетете тук/. Един пейзаж, който художникът рисува в продължение на 30 години – верандата, дървото, което пречи и винаги се получава вляво на платното, а през зимата, когато то е оголено, вече може да се види езерото в пълната му величественост – как си сменя цвета в зависимост от небето, как си комуникира с мъглата... Усилията на ветровете да правят фигурки по повърхността на водата, нощните разходки, по време на които в почти непрогледната тъмнина не знаеш какво точно животно си видял и дали то въобще съществува или е плод на въображението ти...

"Остров"

Животът около езерото е едно константно повторение, което Греди преодолява, връщайки се към началото, към истинското, значимото, чувственото, далеч от изкуствения интелект. „Живописта винаги ще се състои в това да останеш насаме с природата, да се стремиш да я наподобиш или пък да нарисуваш любимите си предмети. Уникалността на всеки художник, без значение дали е добър или лош, е в неговата сетивност, усещане, поглед – това са качества, които в бъдеще започват да се тълкуват, защото са неповторими, единствени“, казва авторът. Може би това е най-любопитното у Асса – че всеки негов пейзаж може да бъде възприет като абстрактна работа и обратното. Тук е важно да споменем работи като „Триптих“ (2020), „Пустиня“ (2014), „Миг“ (2019), „Мъгла (Нагоре-нагоре)“ (2020), „Ангел“ (2020), „Дъжд“ (2020), „Балон (Куба)“ (2010), „Остров“ (2014).

Рисунки от кубинската серия

Сериите рисунки са, безспорно, много ценна част от експозицията в изложбата „Пътувания“. Всяка една от тях носи белезите, на онова, което разкрива – гръцките носят усещането за Класика, китайските внушават характерното чувство за движение при туша, кубинските – за ритъм, цветност, празник и музика (в тази връзка Греди Асса споделя, че обича да танцува, докато е пред статива – намира ритъма, равновесието и баланса за изключително важни в работата си). Художникът признава, че именно с рисунките от края на 70-те – началото на 80-те години публиката и колегите започват да го опознават и следят като автор, а боята и четката определя като най-благодатния начин на работа, в сравнение с туша или с химикалката, с която също понякога рисува. Във връзката с темата за пътешествията и свободата, споменава книгата на „един от големите интелектуалци на България“ писателят Боян Биолчев „Антарктида – окото на космоса“. С всяко едно пътуване човек своеобразно увеличава границите на родината, връща се обогатен, с променен код, копнеещ по още нови светове и усещания като разходката по скърцащия бял пясък на Куба, напомнящ на пудра захар.

Боян Биолчев /л/ и художникът Динко Ненов /д/ на изложбата на Греди Асса

„Другостта е част от свободата“, казва Греди Асса, след което го питам какво е да си успешен художник в България. „Няма успешен художник у нас. Всичко, което е различно и талантливо, често бива изгонено от България“, отговаря авторът. А дали има пазар, търсене на абстрактно изкуство у нас? „За съжаление абстракцията няма такава тяга все още. Свикнали сме на фигури – седнала, права, легнала... Рано или късно обаче силата у този, който много е рисувал, започва да си личи. Абстракцията не е случайна, тя е плод на много предварителни упражнения и премислена работа. В нея има има много образи, които преди това си носил в себе си. Първо си ги видял, после ги изолираш или по-скоро намираш под формата на абстракция“, казва Греди Асса. В тази връзка е интересна темата за постепенното разпадане на образа и плавното преминаване от конкретно към абстрактно (тук се сещаме за бика на Пикасо). Този път, разбира се, представлява един строго индивидуален подход – той може да бъде постигнат чрез стилизация на формата, редукция на цветовете, максимално денатурализиране или напълно скъсване с всякаква конкретика и природна форма – абсолютно разпадане на образа.

От изложбата

Достигането до нефигуративността в живописта изисква определен и солиден професионален опит – т.е., естествено, винаги се започва от образа. До някаква степен това преминаване можем да открием и в изложбата „Пътувания“ – от най-старите рисунки, през фигуративната живопис, след това към по-ранните абстрактн�� работи, все още богати откъм форми, елементи и колорит („Композиция“ /1982/, „Палитра“ /1981/), през пейзажите, част от които съвсем спокойно можем да възприемем и като абстрактни произведения и накрая – стигаме до най-освободените и ефирни голямоформатни творби, които, макар и по-лаконични цветово и образно, носят голям емоционален заряд и въздействие.

Греди Асса

„Пътувания“ на Греди Асса е изложба, за чието разглеждане си струва да се посвети повече време, внимание и размишление. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. Можем да завършим единствено с думите на на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“  ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

[deiphobahileev]

Владимир Сорокин "Норма" (5)

Владимир Сорокин “Норма” (5)

нормални подаръци нормални родители нормални обувки нормални панталони нормално шляпване по врата нормална есен нормална униформа нормално училище нормален букет нормална раница нормална учителка нормален клас нормален чин нормална тетрадка нормална химикалка нормални чертички нормални кръгчета нормални плитчици нормално междучасие нормален дежурен нормален пример нормална задача нормално…

[a-beautiful-lie]

Едно от нещата, които ни се набива в главата от малки, и това което аз много мразя, е как трябва да имаме уважение към всички, особено към по-възрастните.

И според мен това е пълна глупост.

Отне ми доста време да осъзная, че това не е така. Не може уважаваш някой учител, който се държи с теб като с най-големия боклук или най-тъпото дете. Или някой, който те гледа постоянно отвисоко.

Родители и роднини? Същата работа. Едно е да си благодарен, че са те отгледали, друго е да ги приемаш като водеща фигура в живота си, която да уважаваш.

Уважението се печели и се дава на тези, които наистина го заслужават, независимо на каква възраст си.

И е страшно тъпо според мен да караш детето ти да уважава тъпата учителка, която го засрамва пред целия клас щото е допуснало правописна грешка например. Или родителите, които изсмукват цялата мотивация от него и го карат да се чувства все едно е нещо по-малко от другите деца.

Не може да имаш уважение към някой, който те подценява като личност, това е.

[whenthepancake-explodes]

като ти видях никнейма се сетих, че точно същото казваше озлобената ми учителка по химия преди да се ядоса: “ama q vnimavaite da ne izbuhne palachinkata” :000000

[simonsmilee]

– Къщата е потънала в мръсотия, мърла такава, мързелищина, а тя все книги чете. – Отец Константин я изгледа страшно.

Госпожа Любов примигна няколко пъти след

този неочакван удар под кръста, замисли се дълбоко и като си пое въздух, започ��а битка на живот и смърт.

– Имах една колежка в училище. Учителка по химия. С нея нямахме много-много какво да си кажем, все колбите и епруветките гледаше.

Симо и Дидка я погледнаха с интерес.

– Химията тя успешно прилагаше в приготвянето на лютеница, кисело зеле, компоти, мариновани камби и прочее... Знаете, прозата на живота.

Отец Константин се прозя дълбоко и започна да се върти на стола.

– Двамата с мъжа ѝ много се караха. Той професор, с много публикации тук и в чужбина. Признато име в целия свят. Та един ден ѝ казва: „Омръзна ми да те гледам все с престилка, все компоти вариш, правиш лютеница, чистиш, миеш. Искам един път да те видя с книга в ръка, като се прибера вкъщи“.

Госпожа Любов спря да си поеме дъх. Симо и

Дидка я погледнаха невярващо. А съпругът ѝ се изхили.

– С книга в ръка, как ли пък не! Щото не е видял и другото, затова. Къщата да е потънала в мръсотия, да няма сготвена манджа, прането да не е изгладено. Накарай мързеливия на работа, та да те научи на акъл...

– Един ден те се разведоха – госпожа Любов продължи, все едно че нищо не е чула, а Симо и Дидка подскочиха.

– Просто двамата нямаха за какво да си говорят, какво да си споделят – обясни тя. Професорът не се интересуваше от това колко грама аспирин е сложила в доматите и колко е кисело киселото зеле.

– Е чак пък да си зареже къщата и на мъжа си едно ядене да не сготви – обади се Симо. – То тогава за какво ти е тая жена!

Дидка започна да си гризе ноктите и погледна уплашено госпожа Любов.

– Добре, Симо, съгласна съм, ама ние с теб досега не сме си говорили за чушки и домати, а за книги. Така ли е? За книгите, които дядо ти е оставил. Ти сам каза какви хубави стихове е написал навремето.

Симо я погледна внимателно.

– С майка ми избрахме едно от най-хубавите му стихотворения и поръчахме да го издълбаят на паметната плоча на гроба му. Той затвори очи и издекламира с много чувство:

Потънал в космическата тишина,

абсолютна, бездънна, безбрежна...

Скрий в ръцете си капчица нежност

и с цветето на гроба ми я остави.

Една минута нежност за цяла вечност ми стига.

– Ето това ��, това е... Видя ли, разбра ли за какво говоря? – Госпожа Любов стисна силно ръцете си. – С това ще бъде запомнен дядо ти и ще продължи да живее с книгите...

[pifyy]

В едно селско училище назначили нова учителка - стара мома. Един ден кметът я извикал в кметството:

- Госпожице, полицаят е ерген, не искате ли да се омъжите за него? Малко е простоват, но е свестен.

Учителката се съгласила.

След сватбата, първа вечер:

- Жено, мама ми е казвала, че преди вечеря трябва да опъна жена си.

Сутринта невестата предложила да направи закуска и кафе.

- На мен тате ми е казвал, че преди закуска трябва да опъна жена си.

За обяд баба му била казвала първо да опъне жена си и т.н. След няколко месеца кметът пак вика учителката, да я разпитва:

- Как е семейният живот?

- Абе, вярно - човекът е простоват, ама... е от добро семейство!

[banitsa]

да не ти е майка детска учителка бате

[bg-ol-albireo]

Трябваш да говориш колкото трябва

Двайсет и осми юли

Днес през цял урок на български език четяхме една книга. Четем бългаски текст и превеждаме на руски. Обикновено ние четохме едно изречение и го превеждаме и потом следващтото. Понякога, по желание, някой чете целият абзац и след това го превежда.

На предишния урок нашата учителка казала че нататък да четем както правим на уроци на испански: четеш цяло парчето, който трябва да ти прочете (това е няколко абзаци), а после се връщаш към началото на своето парче и четеш и превеждаш по изречението – така е по-добре за закрепване на навик на четене на чуждестранен език.

На предишния урок сме четели четире човека, сме всичко шест. На този урок един от нас дочитал своето парче и после четели още двама.

Когато започнал да четял следващият подир дочитващия, той станал да четял и превеждал по едно изречението. Сме му казали че четем първо цялото парче, а след това пък четем и превеждаме по изречението.

Ученик прочетял парчето и станал да превеждал без да прочетял по български. Тук станало ясно, че тоя ученик нито на предишния урок нито на тоз не чул или не разбрал както ние сега сме четели, дори когато сме обяснявали още един път :)

И ето, още един ученик, от тях кои чели на предишния урок казал: я пък не сме чел така! И на него не бе разбрано, оказва се. Но «черешка» се случила когато всички дочитали и учителка казала да четел той, който «чете не така». И нали отново ученикът направил не така както учителка помолила.

Представете си, колко пъти трябваш да кажеш едно и същто, че би човекът да разбере какво му говориш?

[sims4littlebird]

А Ким: Эээйдан, любимый, ты что! Ты же мой самый классный, самый лучший парень на деревне . Прости, пожалуйста, это просто дружеский чмок, он ничего не значит. Мы случайно встретились на пристани и... Эйдан: Лучше молчи, пожалуйста. Не хочу ничего знать. Я люблю тебя, Ким, и никому не отдам, понятно?

Ким: Да. Понятно.

А потом тетя увидела мальчика на пороге и: "А ктооо это у нас? Что за гости, Ким?" Ким: Ээээээ... (после ситуации с Вольфом она уже боялась что-либо рассказывать тете)

А Эйдан сразу: Я Эйдан, парень самой прекрасной, милой, умной, обаятельной девушки во всей вселенной.

Ким расстаяла. Тетя тоже: Оуу, как мило :) Какой хороший мальчик) Приятно познакомиться, проходи в дом, чай попьем.

С питомцами тоже познакомился.

А рядом было важное совещание о том, кто будет убирать кучу листьев.

- ну и кто будет убирать? - а зачем ее убирать? - ну она будет вонять. куча большая, потом сгниет, не хорошо. - ааа. ну точно не я. я богатая и знаменитая, мне нельзя. - а я вообще учителка, прощайте!

Ну вот серьезно. Не понятно чем им эта куча не угодила, выглядело это максимально странно.

Еще успели покупаться. Ким была так рада и удивлена, что тете понравился Эйдан несмотря на цветные волосы, пирсу и накрашенные глаза... они очень воодушевленно делились впечатлениями об этом знакомстве.

[fill-it-up]

я девушка и меня ОЧЕНЬ БЕСЯТ ЭТИ ТУПЫЕ ФЕМИНИТИВЫ ИЛИ КАК ТАМ БЛЯТЬ ЧО ЗА ХУЙНЯ АВТОРКА МАСТЕРКА ЧО ЗА ДЕБИЛИЗМ НУ ОК ТАМ ХУДОЖНИЦА УЧИТЕЛЬНИЦА НУ ЭТО ВАЩЕ НЕ ПОНИМАЮ ЭТОГО ИСКРЕННЕ

кста однажды увидела где-то написали УЧИТЕЛКА бляяялляо

[ferdagagov]

Посветено.

Лятото за последен път докосва кожата й, чрез лъчите на слънцето и я кара да се почувства обичана. Сърцето й се пълни със спомените от изминалите кратки четиринайсет години - живот.

Целува любимия, танцува отново в онази голяма локва, държи за ръка майка си, подава любимата риза на баща си, прегръща най-добрата си приятелка

и поднася цветя на любимата учителка.

Сбогува се.

Клепачите вече тежки се оставят на времето, затварят прозореца към този свят и я водят надалеч.

Среща всичко изгубено и душата й се приближава до свободата, която е чакала, за да намери своя мир.

Минава през тъгата на всеки, който се е докоснал до липсата й.

Утешава ги. Плачът им става силен, когато допрат устните си до студеното й чело и затворят тялото в дървения ковчег.

Знаят, че докато е все още тук, но никъде наоколо, тя ще обикаля сънищата им. Знаят, че повече няма да видят зелените й очи, с които винаги ще я помнят.

Болката в майчиното сърце се насъбира и натежава във всяко друго около нея. Душите скърбят, а ръцете им правят опити да се протегнат към безкрая.

В този момент нямат вяра в нищо.

Земята под краката им подсказва, че адът тук се състои от едно просто нещо: загубата.

Няма Бог над тях,

единствено широко небе, което ще поглеждат в следващите месеци, дори години с мъка.

Колко ужасяващо е да обичаш нещо, което смъртта може да докосне.

Ferda Gagov

[vprki]

Чародейство без възраст

Обичам Цветана Манева. И на екрана, и на сцена, и на улицата... Често се срещаме в близкия хипермаркет. Гледам я отстрани – редова, негримирана, приятна жена на възраст. Но усмихне ли се, годините са пометени. Единствена е. Неподражаемо чаровна. Респектираща. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

И вече е на 80 (30 януари 1944).

Чаровница с характер е Цветана Манева. През годините се е изявявала къде ли не, но си остава актриса, съпруга, майка, баба, дама. Отдаде дълги години на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на преподаване в Театрален колеж „Любен Гройс“ и в НБУ. През 2013 с уникалния си глас невъобразимо вълнуващо рецитира стиховете на Никола Вапцаров в разтърсващия документален филм на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. През 2018 най-невъзмутимо се появи в клип на Азис.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на МТФ "Варненско лято"

През август 2023 Цветана Манева стана почетен гражданин на Варна – за значимия ѝ принос към театралния живот на града с дългогодишната ѝ дейност в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и театъра.

Родена е в Пловдив. Баща ѝ Георги Манев е дългогодишен актьор в Пловдивския театър. Още като ученичка играе в „Когато розите танцуват” от Валери Петров. Колебае се между актьорството и медицината. Не я приемат във ВИТИЗ. Започва работа в обувния завод „Петър Ченгелов”. На следващата година влиза в класа на проф. Моис Бениеш.

Цветана Манева в "Калоян"

През 1963 дебютира в киното – в „Калоян” на Дако Даковски и Юри Арнаудов е русата невинна Деница с разкошни плитки. В „Най-дългата нощ” (1967) на Въло Радев е пак руса, но немска секретарка.

В „Автостоп” (1972) на Никола Петков е първата ѝ главна роля – на отраканото Момиче. С тъмна коса и къса пола пътува на стоп за морето и стига до бензиностанция... Филмът излъчва френски чар. Цветана Манева много си го обича.

Цветана Манева и Николай Узунов в "Автостоп"

След завършването на ВИТИЗ постъпва в Пловдивския театър. През 1967 дебютира на сцената с ролята на принцеса Еболи от „Дон Карлос”. Там е до 1979, където играе все скъпоценни роли: Жулиета, Медея, Нора, Антигона, Албена...

До документалния филм „Възстановителна репетиция“ (2014) на Светослав Овчаров за Любен Гройс (1934 - 1981) знаех, че е значима фигура: и за българския театър (най-вече през пловдивските му постановки от 70-те), и за голямата Цветана Манева на сцената. Посветен на 70-годишнината му, филмът се опитва да извлече естетическия екстракт „Гройс“ през едно-единствено представление отпреди четвърт век – „Медея“. И по-точно - през енергийното градиране на реминисценциите за него: участниците, облечени в неръкотворно-тъканите костюми на Елена Камбуров��, пясъчната сценография на Веселин Ковачев, немите черно-бели кадри от едновремешния спектакъл или на самия Гройс... В потока на любовно-сакралните думи за работата с него хората от екипа, начело с Цветана Манева, извършват не само значим археологически ритуал, но и интимна житейска рекапитулация. А иззад издевателски провисналите костюми и грапавия декор зрителят улавя неистовите вибрации на естетски лаконизъм, непосилно екзотичен за българския театър от онова време.

Цветана Манева в "Медея"

После Цветана Манева е в театър „Сълза и смях”... Играе и на други сцени. С хазартен хъс се хвърля в разни театрални начинания. Едно от най-красивите е участието ѝ в спектакли на „Сфумато” (1993 - 1999) На Маргарита Младенова и Иван Добчев. „Има нещо сходно между киното и работата в „Сфумато” – от теб се изискват разни варианти, да можеш да изхвърляш, да прибавяш. Само че отсъства понятието „край”  - всяко представление е предизвикателство за мен.” Там игра в „Луда трева”, „Вуйчо Ваньо”, „Платонов”…

"Последната дума"

В киното Цветана Манева международно се прославя с трагиката на късокосата Учителка майка в „Последната дума” (1973) на Бинка Желязкова. Там свежата хубост на героинята е атракция, от която авторка и актриса създават метафора на идеологиечския блян. Филмът участва в конкурса на Кан и прави впечатление.

Цветана Манева е от малкото актриси в българското кино, способни да излъчват страстност в кадър. И до днес ме пробива изкусителността на офицерската съпруга (Царицата) от прекрасния дебют на Киран Коларов „Служебно положение ординарец” (1978) – красива и сладострастна до жестокост, примамлива с цялата поквара на всепобедната плът. Независимо дали на екрана е изкусителка или еманципантка, Цветана Манева залага на интелигентната женственост – телесна и чародейна.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Примижава със зелен поглед, полуоткрехва сочни устни, разсича кадъра със сипкав смях, броди из постели и влакове, заводи и старчески интериори с мекотата на хетера и с хъса на просперитетка. И зад подчертаната еротика на присъствието ѝ внезапно изскача неудовлетворение или детска спонтанност, съмнение или коварство. Да си спомним Бела Ица с цедилото, чембера и усмивката от „Мера според мера“ (1981) на Георги Дюлгеров.

При Бинка Желязкова играе и две журналистки („Басейнът”, 1977 и „Нощем по покривите”, 1988). Ако Дора със своята руса перука и фалшива усмивка с микрофон е бутафорен контрапункт на душевните мъченичества на дъщеря си, Диана Пеева достига до спазматичното прозрение за житейската несъстоятелност на кариеризма. „Тези героини изостриха собствения ми характер, провокираха собственото ми майчино чувство.”

Цветана Манева в "Откога те чакам"

Интересно място във филмовата биография на Цветана Манева заема сестра Николова в „Откога те чакам” (1984) – дебют в игралното кино на голямата документалистка Анна Петкова. Героинята ѝ, чието име е Цветана, е ведра и отзивчива към самотните стари хора, ��а които се грижи като социален патронаж. С присъствието и добротата си осветява края на живота им.

Навремето ми беше казала, че би се снимала във филм на Людмил Тодоров. „Вярвам много на момчетата от края на 80-те, но знам – по мен и името ми има едни наслоения...“ Цветана Манева се снима при Иван Черкелов в „Търкалящи се камъни (1995). Тя е Мария – втората съпруга на Бащата (Георги Черкелов). Епизодична, деликатна и потисната, на героияната й не остава друго, освен да пуши сред луксозното мълчание на семейната дисхармония. Тя е фина, но все пак грешна. Защото иска да живее добре сега. Без да е обвинявана, просто е прогонена – за такива като нея няма място по пътя към Бога...

Цветана Манева и Иван Андонов в "Трудна любов"

Цветана Манева играе разнообразни персонажи и във филми на Иван Андонов: влюбената и силна Екатерина в „Трудна любов” (1974), забавната Пехливанова в „Дами канят” (1980), Вела Благоева в „Мечтатели” (1987).

От „Версенжеторикс“ (2001) на Жак Дорфман започна да залага на интелигентността в превъплъщенията си в по-възрастни майки. Такава е в „Една калория нежност“ (2003) на Иванка Гръбчева. Героинята ѝ е красива, остроумна, деспотична и безпомощна пред връхлетелите я емоции... Цветана Манева е фина и ранима като майката на Калина (Параскева Джукелова) в покъртителната драма за комунистическите безчинства „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов. Видяхме я и като майката на Диана (Касиел Ноа Ашер) в разправата с досиетата на ДС в „Зад кадър“ (2010) на Светослав Овчаров), и на Мария в ченгесарско-театралната драма „Досието Петров“ (2014) на Георги Балабанов. При Светослав Овчаров играе още два пъти: в любовната етно-мелодрама „Лист отбрулен“ е селската леля Гичка, а в копнежно-живописния „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) - гувернантката.

Цветана Манева и Пенко Господинов в "Далеч от брега"

„Най-притегателното в киното за мен е начинът на работа, суетнята, усещането за общност. Видя ли застинал зад камерата технически работник, значи, че съм успяла с този кадър... Давам си сметка, че малко от филмовите ми роли са успешни, но що за актриса съм, ако не приемам провалите.”

Последната ѝ засега роля е очарователната и мъдра актриса с минало в театралната драма по време на соца „Далеч от брега“ (2018) на Костадин Бонев.

През 2021 излезе биографичната книга „Тя, Цветана Манева” (изд. „Книгомания”) с автори Георги Тошев и Яна Борисова, където казва: „Не влача шлейфа на миналото. Имам ясен поглед за предстоящото, макар да не се знае колко ще трае то. Не се обръщам назад. Безсмислено е. Боря се вътрешно с това и често си припомням една реплика от пиеса на Калин Донков „Да простиш, значи да забравиш.“

Днес на рождения ѝ ден във Филмотечно кино „Одеон” ще бъде показан „Автостоп”, а през февруари зрителите ще могат да видят „Трудна любов”, „Служебно положение ординарец” и „Откога те чакам”.

Цветана Манева и Атанас Атанасов в “Хората от Оз” в Театър 199 “Валентин Стойчев”, автор Яна Борисова, режисьор Галин Стоев

На 22 февруари в Младежкия театър „Николай Бинев ще се състои театрално-музикалният спектакъл “За любовта...Честит рожден ден, Цветана” по идея на Яна Борисова. Посветен е на 80-годишнината на актрисата-икона.

Цветана Манева

На 23 март на 28-ия София Филм Фест тя ще получи Наградата на София на Столична община като признание за нейния принос към изкуството на киното.

Честита да си, скъпа Цветана! ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на СФФ, БНФ

[plussizefotograf]

#школа #учитель #учителка #училки #родители #родитель #предки #ученик #школота #школьник #нож #перемена #дочка #доча #бег #мальчики #юмор #анекдот #анекдоты