#Жан - Люк Годар

[sancho2023]

Влезать в чей-то кинопроцесс — это все равно что перекрашивать чужой холст.

—  Френсис Форд Коппола

С девяти лет каждый день я выходил на улицу и рисовал. Я видел красоту там, где другие видели грязь. И это прижилось во мне — меня притягивают темные истории и темные сюжеты.

—  Ридли Скотт

Как только люди видят что-то непривычное на экране, они прикладывают огромные усилия, чтобы понять истинный смысл, копнуть глубже. Когда режиссер показывает публике простейший образ — например, человека пьющего чай или машущего рукой, — она схватывает его на лету, но тут же пытается осмыслить. Зачем? Я думаю, что людям не понравился мой фильм „Женщина есть женщина“, потому что они не поняли, какой смысл в нем кроется. А он на самом де��е ничего не значил.

—  Жан-Люк Годар

Итак, стоит запомнить — 12 ноября 70-го года я бросил курить. Честно говоря, давно пора. Что-то последние недели у меня как-то пусто на душе и тупо. То ли от болезни, то ли оттого, что чувствую себя в тупике. Так и подохнешь и ничего не сделаешь. А сколько хочется сделать…

— Андрей Тарковский

 снимал «Под покровом небес» на краю Сахары и однажды в крошечной деревушке на юго-западе Алжира зашёл посмотреть прелестную маленькую часовню, о которой заботились несколько католических монахов. Она была построена так, чтобы свет заходящего солнца всегда оказывался в раме дверного проема. Как раз у входной двери стояла кропильница, в которую вместо воды поместили песок. В пустыне песок считается самой чистой и непорочной стихией в мире. Мусульмане когда молятся, подстилают под колени коврик, в пустыне встают прямо на песок. Образ этой кропильницы остался запечатленным в моей памяти, потому что мне кажется, что она прекрасно символизирует встречу двух культур и религий, христианства и ислама. Это идеальная метафора возможного и прекрасного соединения веками враждовавших культурных, исторических, социальных традиций.

Но, как говорил Кокто, "истории я предпочитаю мифологию, потому что история начинается с правды и приходит к обману, а мифология начинается с обмана и идёт к правде".

Бернардо Бертолуччи

📽 Art Cinema

[annaaboutcinematography]

История развития киножанров. Артхаус и авторское кино

Понятие "артхаусное" кино используется только в России, в других странах - это авторское, эксплуатационное, независимое кино.

Режиссёры-авторы:

Стэнли Кубрик, "Космическая одиссея 2001" 1968 г., "Заводной апельсин" 1971 г., "Цельнометаллическая оболочка" 1987 г. и др.

Представители французской новой волны - "На последнем дыхании" 1960 г., реж. Жан-Люк Годар, "Четыреста ударов" 1959 г., реж. Франсуа Трюффо, "Хиросима, любовь моя" 1959 г., реж. Ален Рене и др.

Годар, Трюффо

Серджио Леоне, "Однажды в Америке" 1984, Долларовая трилогия 1964-1966 гг. с Клинтом Иствудом в главной роли и др.

Джордж Рой Хилл, "Буч Кэссиди и Санденс Кид" 1969 г., "Афера" 1973 г., "Бойня номер 5" 1972 г. и др.

Мартин Скорсезе, "Таксист" 1976 г., "Бешеный бык" 1980 г., "Славные парни" 1990 г. и др.

Леоне, Скорсезе

Фрэнсис Форд Коппола, "Крестный отец" 1972 г., "Разговор" 1973 г., "Апокалипсис сегодня" 1979 г. и др.

Акира Куросава, "Расемон" 1950 г., "Семь самураев" 1957 г., "Телохранитель" 1961 г. и др.

Федерико Феллини, "Сладкая жизнь" 1960 г., "8 с половиной" 1963 г., "Амаркорд" 1973 г. и др.

Коппола, Феллини

Микеланджело Антониони, "Приключение" 1960 г., "Ночь" 1961 г., "Красная пустыня" 1964 г. и др.

Пьер Паоло Пазолини, "Сало или 120 дней Содома" 1975 г. и др.

Бернардо Бертолуччи, "Последнее танго в Париже" 1972 г. и др.

Антониони, Бертолуччи

Джим Джармуш, "Мертвец" 1995 г., "Пес-призрак: путь самурая" 1999 г., "Кофе и сигареты" 2003 г. и др.

Терри Гиллиам, "Бразилия" 1985 г., "Страх и ненависть в Лас-Вегасе" 1998 г., "Страна приливов" 2005 г. и др.

Братья Коэны, "Старикам здесь не место", 2008 г., "Фарго" 1996 г.,"Большой Лебовски" 1998 г. и др.

Джармуш, Коэны

Эмир Кустурица, "Папа в командировке" 1985 г., "Андеграунд" 1995 г., "Жизнь как чудо" 2003 г. и др.

Дэвид Линч, "Голова-ластик" 1997 г., "Синий бархат" 1986 г., "Малхолланд драйв" 2001 г. и др.

Ларс Фон Триер, "Танцующая в темноте" 2000 г., "Догвилль" 2003 г., "Антихрист" 2009 г. и др.

Кустурица, Фон Триер

Милош Форман, "Пролетая над гнездом кукушки" 1974 г., "Амадей" 1984 г., "Человек на луне" 1999 г. и др.

Ингмар Бергман, "Земляничная поляна" 1957 г., "Персона" 1966 г. и др.

Андрей Тарковский, "Зеркало" 1973 г., "Сталкер" 1979 г. , "Андрей Рублев" 1966 г. и др.

Форман, Тарковский

Альфред Хичкок, "Психо" 1960 г., "Головокружение" 1958 г, "Окно во двор" 1954 г. и др.

Вернер Херцог, "Фицкарральдо" 1982 г., "Агирре гнев божий" 1972 г., "Строшек" 1977 г. и др.

Квентин Тарантино, "Криминальное чтиво" 1994 г., "Убить Билла" 2003 г., "Бесславные ублюдки" 2009 г. и др.

Хичкок, Тарантино

Дэвид Финчер, "Семь" 1995 г., "Бойцовский клуб" 1999 г., "Социальная сеть" 2010 г. и др.

Дэнни Бойл, "На игле" 1996 г., "28 дней спустя" 2004 г., "Миллионер из трущоб" 2008 г. и др.

Пол Томас Андерсон, "Нефть" 2007 г., "Ночи в стиле буги" 1997 г., "Мастер" 2010 г. и др.

Финчер, Андерсон

Михаэль Ханеке, "Забавные игры" 1997 г., "Белая лента" 2007 г., "Любовь" 2010 г. и др.

Николас Виндинг Рёфн, "Бронсон" 2008 г., "Вальгалла: сага о викинге" 2009 г., "Драйв" 2011 г. и др.

Дарен Аронофски, "Пи" 1998 г., "Реквием по мечте" 2000 г., "Черный лебедь" 2010 г. и др.

Ханеке, Аронофски

Стивен Содерберг, "Секс, ложь и видео" 1989 г., "Траффик" 2000 г., "Одиннадцать друзей Оушена" 2001 г. и др.

Алехандро Гонсалес Иньярриту, "Сука-любовь" 2000 г., "21 грамм" 2003 г., "Вавилон" 2006 г. и др.

Ричард Линклейтер, "Под кайфом и в смятении" 1993 г., "Помутнение" 2006 г., "Отрочество" 2014 г. и др.

Содерберг, Линклейтер

Гаспар Ноэ, "Необратимость" 2002 г., "Экстаз" 2018 г., "Вход в пустоту" 2009 г. и др.

Такаши Миике, "Кинопроба" 1999 г., "Посетитель Q" 2001 г., "Киллер Ичи" 2001 г. и др.

Дьёрдь Пальфи, "Икота" 2002 г., "Таксидермия" 2006 г., "Окончательный монтаж! Дамы и господа!" 2012 г. и др.

Ноэ, Пальфи

[dyadkova]

Список фильмов, которые Андрей Тарковский на своих лекциях выдавал студентам для обязательного просмотра:

Микеланджело Антониони

Итальянский кинорежиссёр и сценарист, классик европейского авторского кино, которого называли «поэтом отчуждения и некоммуникабельности». В центре его внимания - рассмотренные под углом философии экзистенциализма проблемы современного общества: духовное омертвение, эмоциональная усталость, одиночество людей.

Хроника одной любви (1950) Дама без камелий (1953) Побежденные (1953) Любовь в городе (1953) Подруги (1955) Крик (1957) Приключение (1960) Ночь (1961) Затмение (1962) Красная пустыня (1964)

БУНЮЭЛЬ ЛУИС Андалузский пес Золотой век Забытые Виридиана Ангел-истребитель Дневная красавица Земля без хлеба Дневник горничной Назарин

БРЕССОН РОБЕР Дневник сельского священника Приговоренный к смерти бежал, или Дух веет, где хочет Карманник Процесс Жанны д'Арк Наудачу, ��альтазар Мушетт Кроткая Возможно, дьявол

БЕРГМАН ИНГМАР Лето с Моникой Вечер шутов Седьмая печать Земляничная поляна Девичий источник Дьявольское око Лицом к лицу Причастие Молчание Персона Стыд Страсть Шепоты и крики Час волка Сцены из супружеской жизни Змеиное яйцо

ПАЗОЛИНИ ПЬЕР ПАОЛО Аккатоне Евангелие от Матфея

ФЕЛЛИНИ ФЕДЕРИКО Дорога Джульетта и духи 8 с половиной Сатирикон Клоуны Амаркорд Казанова Феллини

РЕНЕ АЛЕН Хиросима, любовь моя Люблю тебя, люблю

МИДЗОГУТИ КЭНДЗИ Сказки туманной луны после дождя Управляющий Сансё

КУРОСАВА АКИРА Расемон Семь самураев Жить

ТЭСИГАХАРА ХИРОСИ Женщина в песках

ХИЧКОК АЛЬФРЕД Птицы Психо

РЕНУАР ЖАН Правила игры Великая иллюзия

ГОДАР ЖАН-ЛЮК На последнем дыхании Маленький солдат

ДРЕЙЕР КАРЛ ТЕОДОР Страсти Жанны д'Арк Вампир: Сон Алена Грея

АНТОНИОНИ МИКЕЛАНДЖЕЛО Приключение Ночь Затмение Китай

ДОВЖЕНКО АЛЕКСАНДР Земля

ЭРМЛЕР ФРИДРИХ Крестьяне

ПАРАДЖАНОВ СЕРГЕЙ Цвет граната

ИОСЕЛИАНИ ОТАР Пастораль

БЕККЕР ЖАН Дыра

ВИГО ЖАН Ноль за поведение Аталанта

ИВЕНС ИОРИС Дождь

КАЛАТОЗОВ МИХАИЛ Соль Сванетии

КОКТО ЖАН Кровь поэта Орфей Завещание Орфея

ГРИРСОН ДЖОН Рыбачьи суда Траулер из Грэнтона

ФЛАЭРТИ РОБЕРТ Нанук с Севера

-Дорога (Федерико Феллини) -Сказки туманной луны после дождя (Кэндзи Мидзогути) -Маленький солдат (Жан-Люк Годар) -Дьявольское око (Ингмар Бергман) -Хиросима, любовь моя (Ален Рене) -Расемон (Акира Куросава) -Дневник сельского священника (Робер Брессон) -Великая иллюзия (Жан Ренуар) -Земля (Александр Довженко) -Евангелие от Матфея (Пьер Паоло Пазолини)

Любимые фильмы Бернардо Бертолуччи:

-Правила игры (Жан Ренуар, 1939) -Управляющий Сансё (Кэндзи Мидзогути, 1954) -Германия, год нулевой (Роберто Росселлини, 1948) -На последнем дыхании (Жан-Люк Годар, 1960) -Дилижанс (Джон Форд, 1939) -Синий бархат (Дэвид Линч, 1986) -��гни большого города (Чарльз Чаплин, 1931) -Марни (Альфред Хичкок, 1964) -Аккаттоне (Пьер Паоло Пазолини, 1961) -Печать зла (Орсон Уэллс, 1958)

Франклин - Джеральд МакМорроу

Дикие истории - Дамиан Сифрон

Сломленные - Руфус Норрис

Кошка напрокат - Наоко Огигами

Глухие стены - Густаво Таррето

Сумма всех моих частей - Ганс Вайнгартнер

Баффало 66 - Винсент Галло

Орел девятого легиона - Кевин МакДональд

Сестры Магдалины - Питер Муллан

Ветер, который качает вереск - Кен Лоуч

Павел Лунгин

"Остров", Петр Мамонов/ 2006, реж. Павел Лунгин

«Такси-блюз» |1990| Режиссер: Павел Лунгин | драма

Русский фильм Царь (2009 г.) Режиссер: Павел Лунгин

Дама Пик (2016) трейлер русский язык HD / Павел Лунгин /

Павел Лунгин в передаче "Минаев Live"

Дирижёр (Павел Лунгин) [2012, Россия, драма, 720p]

Луна-парк / Luna Park (1992 Павел Лунгин)

Ветка сирени / Павел Лунгин, 2007 (драма, музыка)

Мой герой - Павел Лунгин

Белая студия - Павел Лунгин, 22.11.2014

Режиссер «Соляриса» и «Сталкера» – о тех фильмах, которые помогут развить художественный вкус.

[plympi]

Эстетическая новизна кинематографии второй половины 20-го века прорастает корнями к критикам, желеющим лестных слов на Монпарнаских режиссеров, изображающих жизнь в зазеркальной утопии. Сценарий подобных фильмов походил на книги Вальтера Скота, которые характеризуются или словами белокурых рыцарей в латных доспехах или бурлеском*. Всё снятое было за гранью реального. Оперетар постоянно менял камеру на говорящего, из-за чего фильм походил на лист с фотокарточками, меняющимися одним нажатием, как на презентации. Не забываем, что мир пережил две войны, осудил холокост и вместо сложного обдумывания поступков получил: "Дьявол во плоти", "Пасторальная симфония", "Красная харчевня". Не стану пересказывать сюжеты, не кретиковать освященное, скажу только, что сцены были моментами глупы, слишком романтичны, не поднимающими на общее обозрение тот быт, который происходил на улицах. Предвозвещая всякие возгласы, люди, жившие столетие назад, нуждались посмотреть на себя со стороны. Царящее насилие должно быть осуждено. Этими судьями предстали перед нами критики: Франсуа Трюффо, возможно, с лучшим дебютом за всю историю кинематографии, Жан-Люк Годар, живое воплощение французской жизни, с нарочито выпячивающимся "На последнем дыхании", ставшим символом "Новой волны", сменившей вековые традиции сьёмки. Про само движение можно рассказывать часами, пересчитывая на пальцах актеров чарующих своей внутренней литературн��й меланхолией, которая умещается в одно слово - интеллигенция.

Никому не хочу навязывать свои вкусы, просто лучших вечеров проведенных перед экраном показывающим "Новую волну", я и не знал.

*бурлеск - жанр пародийной поэзии высмеивающий серьезные темы, такие как война, чума и м.д.

[infonotes-ru]

Как получилось, что торт в лицо стал популярной шуткой?

  Бросить торт в лицо в шутку или назло - повторяющаяся тема как в кино, так и на телевиден��и. Даже если в повседневной жизни это не обычный жест, он встречается в десятках старых фильмов и комедийных скетчах. В определенный момент это трансформировалось в политический жест протеста. Бросание или "битвы" тортов стали известны в начале двадцатого века благодаря американскому немому кино. Его происхождение неясно, но вероятно, оно восходит к водевилю. Жанру, импортированному из Франции, основанному на комических ситуациях. Первые торты появились в фильме "Шарло Машинист" режиссера и исполнителя главной роли Чарли Чаплина в 1916 году. Одной из первых войн тортами в лицо стала "Битва века" 1927 года. Вторая половина которой и ее ролик считались утерянными (как и тысячи других голливудских немых фильмов). Самая масштабная и известная из них произошла в "Большой гонке" 1965 года.     Десятилетия спустя торты, прилетающие в лицо продолжали появляться в бесчисленных комедийных скетчах. Например, в английской группе "Монти Пайтон". Их можно увидеть в многочисленных сериалах, таких как "Теория большого взрыва", "Офис " и "Клан Сопрано", а еще раньше в знаменитом мюзикле " Смазка" (1978). Или в сцене из "Поющих под дождем" (1952), в которой один из главных героев говорит, что выучил жест бросания торта прямо из кино.  

Комический жест

  По некоторым реконструкциям, первым кинематографическим тортом стал тот, который был брошен в короткометражке " Мистер Флип" в 1909 году.     Но канонизация жеста в кино происходит главным образом благодаря кинокомпании "Кистоун". Часто комические моменты в фильмах "Кистоун" основывались на бросании тортов. Как, например, в фильме 1913 года "Шум из глубины". Обычно торты делались с кремом или сливками. И с толстой и тяжелой корочкой, чтобы обеспечить более эффектные траектории. Короче говоря, бросание тортов было одним из наиболее часто используемых приемов в так называемых фарсовых комедиях начала двадцатого века. Которые были основаны именно на карикатурном комическом языке. Часто выражавшейся в погонях, драках или неожиданных жестах. Эффект был фарсовым и веселым, а действия почти всегда легко узнаваемыми и знакомыми публике. В своей автобиографии знаменитый режиссер и актер Бастер Китон, объяснил, что из-за обилия подобных моментов в киносценариях, оба стали очень разборчивы в отношении характеристик тортов, которые они использовали в фильмах.     Если ударяемый был блондином, в него добавляли начинку из ежевики и взбитых сливок. Если бы вместо этого лицо были коричневыми, то начинку пришлось бы делать из безе. Чтобы создать больший контраст в черно-белых фильмах. Торты не следовало бросать в металлических формах, чтобы не повредить цель. Иногда актрис и актеров, которых собирались снимать, не уведомляли, чтобы эффект был еще более спонтанным.  

Из кино в политику

  Многие историки кино полагают, что немое кино получило распространение от водевильных комиков. Которые начали врем�� от времени показывать его в кинотеатрах. Некоторые утверждают, что этот жест восходит как минимум к 1905 году. И что он должен быть возрожден именно потому, что режиссеры и продюсеры поняли, что увидеть, как кого-то бьют тортом, безусловно, будет развлечением для аудитории.     Даже если иногда настоящие торты не использовались или крем заменялся кремом для бритья, в течение двадцатого века этот жест практически не изменился. Помимо циклического возвращения на комедийную сцену, антивоенные движения 1970-х годов превратили бросание торта в политическую акцию протеста. Среди прочих, известного американского предпринимателя Билла Гейтса ударили тортом во время визита в Брюссель в 1998 году. А несколько лет спустя то же самое произошло с медиамагнатом Рупертом Мердоком. Когда он давал показания о скандале с прослушиванием телефонных разговоров в Палаты общин Соединенного Королевства.     В 1985 году на Каннском кинофестивале французский режиссер Жан-Люк Годар также получил торт в лицо. Отправленный человеком, которому не понравилась его книга "Je vous salue, Mari". Которая переосмысливала библейскую историю Девы Марии в современной интерпретации. В целом Годара, казалось, это позабавило, и он ��рокомментировал эту историю словами. "Вот что происходит, когда немое кино встречается со звуковым".       Read the full article

[iliabold]

Deaths in 2022 celebrities #shorts знаменитости умершие в 2022-м году В 2022-м году умерли Мит Лоуф (74), Виктор Мережко (84), Леонид Куравлёв (85), Евгения Брик (40), Уильям Хёрт (71), Мадлен Олбрайт (84), Александра Яковлева (64), Владимир Жириновский (75), Вангелис (79), Рэй Лиотта (67), Джеймс Каан (82), Ивана Трамп (73), Руслана Писанка (56), Дэвид Уорнер (80), Пол Сорвино (83), Оливия Ньютон-Джон (73), Энн Хейч (53), Цвика Пик (72), Михаил Горбачёв (91), Елизавета II (96), Жан-Люк Годар (91), Юрий Шатунов (48), Луиза Флетчер (88), Борис Моисеев (68), Кулио (59), Антонио Иноки (79), Анджела Лэнсбери (96), Дэн Маккаферти (76), Кёрсти Элли (71), Пеле (82), Эдуард Артемьев (85), Бенедикт XVI (95).

[vprki]

Критичен поглед: За Годар най-добрият начин да правиш критика е като направиш филм

Името Годар действа като паро��а за киноманите по целия свят - така те се познават като съзаклятници от Заверата на новото кино. Непосилно е да се каже нещо съвсем ново за Годар и все пак... Това пише кинокритичката Боряна Матеева в текст за „въпреки.com“ за Жан – Люк Годар, който на 3 декември навършва 90 години. Спомняме си първия му филм „До последен дъх“ през 1960 година, когато видяхме едно кино, каквото не бяхме виждали до тогава – рошаво, предизвикателно, различно от шестващото по екраните тогава.

Жан-Люк Годар става на 90 и е един от последните живи класици, пише Боряна Матеева. Но влиянието му се простира далеч отвъд филмите, 129 на брой. Самият той е основна част от аудиовизуалната среда от 60-те години насам с участията си в огромен брой документални филми и телевизионни предавания. Тук не броим статиите и книгите – за него и от него. Още през 1968 влиятелната редакция на списание „Кайе дю синема“ издава неговите текстове в книгата „Жан-Люк Годар от Жан-Люк Годар“. Защото преди да стане режисьор-звезда той започва като филмов критик. И филмите му, до последния „Книга на образите“ (2018, Специална „Златна палма“ ) са вид продължение на тази му дейност с други средства.

Годар сега

Тогава за Годар като за Годар – цитатите, колажът са нещо естествено. Да започнем отзад напред, от едно интервю за предпоследния му филм „Сбогом на речта“ (2014, Награда на журито в Кан). На въпрос „Мислили  сте, че сте гений?“ Маестрото отговаря „Никога!“. И се самоопределя като „аутист от високо ниво. Бих казал аутист ниво „К“ (има предвид формàта на снимане и прожекция 4К). За това, че го слагат сред най-великите отговаря: „Големите класици са нещо като полубогове. Не мисля, че съм равен на тях. Киното беше нещо различно. Режисьорите, които обичахме, не са полубогове. Разбрахме, че можем да сме в това семейство, да седнем в края на масата. Докато другите са полубогове, които ни пазят.“  На друг въпрос „Имате ли чувството, че сте участвали в революция?“ отговаря „Не, съвсем не. Може би един бунт, както e казал Юго в „Клетниците“.

Жан - Люк Годар и Франсоа Трюфо

Трюфо, негов приятел и съмишленик от първите години, го описва може би най-точно: „Жан-Люк Годар не е единственият, който снима както диша, но той диша най-добре. Той е бърз като Роселини, язвителен като Саша Гитри, музикален като Орсън Уелс, ефикасен като Хичкок, дълбок като Ингмар Бергман и дързък като никой друг.“ От всичко изредено, Годар се съгласява с последното и казва:

„Дързък, може би.“

Но думата insolent, използвана от Трюфо има още синоними, изгубени в превода: нахален, безочлив, безсрамен; високомерен, надменен, надут, горделив, наперен; нечуван, необичаен... От висотата на своята почтена възраст Годар признава още че обича схватката, престрелката, „това, което някога се наричаше спор“. И демонстрира чувство за черен хумор, когато интервюиращият му припомня какво е казала третата му жена Ан-Мари Миевил, съратник �� много негови филми, че на гроба му трябва да се напише „Обратно“, визирайки пословичния му и неизтребим дух на противоречие. С кротка усмивка се съгласява: „Винаги обратно“...

Годар и Ан-Мари Миевил

Годар е всъщност френско-швейцарски режисьор, но счита себе си за французин „бежанец в Швейцария“. Роден е през 1930 в буржоазно семейство, баща му е лекар с частна клиника, а майка му е наследница на прочута фамилия швейцарски банкери-протестанти. Възпитанието му е било строго и стриктно, ходел е на неделно училище. В края на 40-те учи в Сорбоната етнология. После идва срещата със себеподобни - Трюфо, Ривет, Ромер, неизброимите прожекции в Синематеката и първите опити в кинокритиката от 1950, после „битката на два фронта“ - писането за списанията „Ар“ и „Кайе дю синема“. Тогава се оформя киномисленето му, на което влияят теориите на Андре Базен и целия кръг около „Кайе дю синема“. Годар многократно припомня, че той е от поколението, което за първи път има дълбоки познания по история на киното. По този повод ще каже:

„Да се пише, това бе вече правене на кино,

защото между писането и снимането разликата е само количествена, но не и качествена“ и още, че най-добрият начин да правиш критика е като направиш филм... Школата на „Кайе дю синема“ става платформа за бъдещите режисьори от Новата вълна. Те харесват американското кино на Хичкок и Хауърд Хокс, филмите „категория В“, класиците на нямото кино и яростно отричат съвременното френско кино, т.н. „кино на татко“. Провъзгласяват „политиката на авторите“, която в своето време е силно провокативна. На преден план е ��зведена режисурата, погледът на автора. През 1959 на дискусия Годар произнася прочутата си фраза, „движенията на камерата са въпрос на морал“. В нажежената от спорове атмосфера се ражда и филмът-манифест на Новата френска вълна „До последен дъх“ (1959), дебютът на Годар в голямото кино.

Клод Шаброл и Жан - Люк Годар в редакцията на „Кайе дю синема“

Каква е

естетиката на прословутата Нова вълна,

която ще преобърне световното кино и ще провокира цунами от „нови вълни“ по света? На първо място начина на продуциране – нискобюджетни филми, независими от големите студия, даващи свобода на творчеството. Авторът-режисьор е и сценарист, няма предварителен твърд сценарий и голяма част в диалога и актьорската игра е оставена на импровизацията. Снимките са в естествен декор. Снимачният екип е малък, само няколко души. Звукът е директен, записван на място с микрофони-брошка. Осветлението е естествено, използва се много чувствителна лента, камерата е от ръка. Използват се непрофесионални актьори, но ако все пак се ангажират актьори, трябва да са нови лица. Във всичко се търси  непринуденост на изображението, близка до документалния поглед. Има пряко влияние от стила „синема-верите“, въведен от Жан Руш.

Джийн Сибърг и Жан - Пол Белмондо в “До последен дъх”

Ето свидетелство на Раул Кутар, операторът на Годар в първите му филми: „Снимахме както се правеха репортажите по онова време, с камера на рамо и без осветление. Имах чувството, че правя военен репортаж. Но нямаше истински риск.“ Годар признава, че тогава им е било лесно, като „малко бунтари и анархисти“, да поемат по забранени пътища. „После разбрахме, че позволените пътища са още по-трудни от забранените“ - ще каже по-късно. Границата между документалното и игралното в онези първи години съзнателно е заличавана.

“Малкият войник”

Що се отнася до начина на разказване, той варира при различните автори. Това, което ги обединява е вдъхновението от собствените им биографии, интересът към „духа на времето“, настроенията на младите, новия морал. Новаторство има и в монтажа и тук най-радикален отново е Годар. Още с „До последен дъх“ той руши правилата на класическата композиция, използва „синкопиран монтаж“ (jump-cuts), което му докарва неразбиране и обвинения в аматьорство. Но някъде ще каже и че „Всеки монтаж е лъжа“... Филмите му изглеждат трудни за възприемане от конвенционалния вкус, свикнал на разказвателното холивудското кино, но са радост за младите и свободомислещите интелектуалци. Според Андре Дюма „Годар не е преставал да разбива континуитета на видимостите за да изкара ново от старото, което е смазано.

“Да живееш живота си”

Той извършва революция в киното

по начина на кубистите в живописта и човек се вълнува, че дори Франсоа Трюфо, неговия разделен и противопоставен брат, е казал: „Киното никога няма да бъде същото след „До последен дъх“, както не е било и след „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс.“ Същият автор намира Годар за „съвършено непочтителен“, което се дължи на неговото протестантско образование. „Този мъж не е чаровник. Той е иконоборец - ще каже още той.

След пробива на „До последен дъх“ Годар снима като в транс и изстрелва по два филма на година: „Малкият войник“, 1959; „Жената си е жена“, 1961; „Да живееш живота си“, 1962; „Карабинерите“, 1963; „Презрението“, 1963; „Особняците“, 1964; „Една омъжена жена“, 1964; „Алфавил“, 1965; „Лудият Пиеро“, 1965; „Мъжки род, женски род“ 1966; „Made in USA“, 1966; „Две или три неща, които знам за нея“, 1966; „Китайката“ 1967; „Уикенд“, 1967 – това са най-познатите му филми. И май е напълно вярно твърдението му, че  

“Уикенд”

„Не ти правиш кино, киното прави теб“.

В този п��рви период се оформя стилът Годар - колаж от всевъзможни цитати и знаци от масовата култура, съвместяване на висока и ниска култура, различни надписи, рушене на илюзията за реалност на действието, показване на „правенето на кино“. Изследователите отбелязват уроците на Брехт за отстранение от ставащото. Годар никога не е търсил съпреживяване като в традиционното кино - „Не смятам, че трябва да се изпитват чувства към един филм. Трябва да се изпитват към жена. Не можеш да целуваш филм.“ – ще каже той. Но не трябва да оставаме с впечатлението, че ЖЛГ /Жан-Люк Годар/, както често го изписват, е чист формалист. Като разбива стари форми и търси нов език, във филмите си той отпраща и към актуални теми.

Ана Карина и Еди Константин в “Алфавил”

Ако в „До последен дъх“ историята беше от частно-интимен (и сюжетът бе зает от черните филми „категория В“, които режисурата пълни с ново съдържание) в посочените работи от първия му период се провиждат по-големи събития и проблеми – войната в Алжир, войната във Виетнам, убийството на Кенеди, проституцията и трагичната съдба на тези момичета, американизацията на живота, насилието, отчуждението, тревогата за бъдещето и т.н. „Уикенд“ вече ни представя един деградирал свят на канибали. – пише Ивайло Знеполски.- Мирей Дарк, присъединила се към група съвременни човекоядци от комитета за обществено спасение на департамента Сен-е-Оаз, гризе вкусен кокал и си разсъжда��а, че това е може би е кълката на мъжа й. На тази реплика филмът свършва.“  

Ан Вяземски и Жан - Пиер Лео в “Китайката”

След „Уикенд“ се затваря един цикъл, за което роля изиграват основно политическите събития от 1968. Годар след този период е слабо познат за широката публика извън Франция, а и едва ли е разбираем. Най-общо след „маоисткото му десетилетие“ и „видео годините“, в които прави филми-есета и политически ангажирано кино в партньорство с Жан-Пиер Горен. „Най-коментираните филми от този период са „подземните филми“ на Годар, направени със сътрудничеството на групата „Дзига Вертов“ и нейния лидер Горен през 1968-1969“ – пише Мая Димитрова и добавя, че Годар се възползва от телевизията, за да дооформи своя стил, а „Кайе дю синема“ издигат филмите му като „знаме за ляворадикалната си „теория на деконструкцията“... Сложна материя, трудно разбираема и за познавачите. Това са множество лабораторни експерименти, които едва ли някой помни.

Жан - Люк Годар и Ана Карина

Следват „Страст“, 1982 , „Поздравявам ви, Мари“, 1984, „най-строго теологичният филм в историята на киното“ и „Нова вълна“, 1990 които, според вече цитирания Дюма, говорят нетрадиционно за главните сюжети на теологията, но го правят не директно и открито, а приглушено- алегорично. Става дума за Разпятието, Благата вест и Възкресението. В „Поздравявам ви, Мари“ например става д��ма за колежанка, която забременява без да е правила любов...  Освен с политика, Годар се занимава много сериозно и с религиозни теми. „Силата на Библията е в това, че е един красив сценарий“ - ще каже някъде той.

Разбира се, невъзможно е тук да се огледат всички филми от огромната филмография на ЖЛГ. Затова ще прескочим директно на последните два, които майсторът прави вече в патриаршеска възраст „Сбогом на речта“ и „Книга на изображенията“. Те третират философски и екзистенциални проблеми и бяха очаквани от световната кинообщност като откровения.

“Книга на изображението”

Спомням си пощурелите тълпи в Кан,

отчаяно търсещите билети, огромните опашки от трескаво желаещите да видят новия филм на „свещеното чудовище“ ЖЛГ. Видях колко е жив митът Годар. Тези филми не могат да бъдат разказани, защото нямат сюжет в общоприетия смисъл на думата, техният сюжет е киното, може би ЖЛГ. Те са свидетелство за неизтощим експериментаторски дух, за будна съвест, за радикално елитарен път, възможно най-далече от общоприетите правила на мейнстрийма и комерсиалното кино. Казвано е, че Годар измисля киното, тук го измисля отново, като вкарва 3D изображение за да се приближи повече до истината, до реалността. Ето отново цитат, който дава някакъв ориентир: „Езикът не е речта. Речта не се пише на хартия. Когато има „реч“ нещо, което не може да се изкаже с думи, преминава през живите същества. Само музиката, живописта, поезията отварят пространство, създават смисъл, който надхвърля думите.“ Затова може би и главните герои са една двойка и едно куче на брега на Женевското езеро.

“Сбогом на речта”

В „Книга на изображението“ ставаме свидетели на едно изригване от образи от всякакъв формат, цвят, рекадрирани, оцветявани, деформирани, документални, хроникални, игрални кадри. Човешката история видяна като апокалиптична визия от войни, стрелби, пламъци, насилие. Човечеството е в опасност и върви към самоунищожение, но ще загинат не само хората, но и произведенията на изкуството, които дават смисъл на живота. От висотата на своя опит и възраст, Годар, като истински мъдрец-и патриарх, бие финална тревога с това, което разполага – образите. Той борави

вече не с киното, а с късове от човешката история, 

запечатана в движещи се изображения. Материята на филма е много гъста и буди асоциации едновременно, образите се блъскат един в друг и няма време за осмислянето им. Изглежда това става на подсъзнателно ниво. Това, което се помни и което е фокусът на филма, е кадър на ръка с показалец, сочещ нагоре. Към търсенето на Абсолюта и призоваващ следователно към смирение.

“Книга на изображението”

За финал, едно интервю в „Льо Монд“ от 2014 : „Отдавна съм разбрал, че има само едно място, където можеш да промениш нещата: това е начинът да правиш филми, да кажем киното. Това е малък свят. Не е отделен индивид, а жива клетка от обществото.“ Попитан дали тя се казва „клетката Годар“ ЖЛГ отговаря: „Няма клетка Годар. Но го има все така желанието малка група хора да успее да промени нещата. Новата вълна беше кратък момент. Съвсем кратък. Ако имам малко носталгия, тя е за това. Трима души – Трюфо, аз и Ривет, няколко чичковци като Ромер, Мелвил, Леенхарт. Бяхме три момчета, напуснали семействата си в търсене на друго семейство...“ Дали скрит в швейцарското си убежище в Рол старият отшелник с пурата го е намерил няма как да знаем. Знаем обаче, че е преобърнал историята на киното и негово семейство са, обичайки и мразейки го, всички синефили по света.

Филмите на Годар стават известни на киноманите/синефилите у нас

през  60-те, най-вече през 70-те. В богатата си колекция Българската национална филмотека пази копия от 8 филма от първия му период, придобити чрез обмен с други киноархиви. Те се въртят в специализирани цикли на филмотечни прожекции в култовото кино „Дружба“. Преди всеки киносеанс от кабината на преводачите (филмите са със симултанен превод на живо) се четат специално написани беседи с автори млади и амбициозни киноведи. По-късно ще станат кинокритици - за тях Годар е светъл пример, нали и той започва като критик в „Кайе дю синема“. Някои от филмите се въртят из страната в рамките на кинолектории, където ��ектори-апостоли агитират разпалено за революцията на Френската нова вълна пред една жадна аудитория. Качеството на копията е лошо, вадени са набързо, почти всичките са черно-бели. Но все пак ги има и един кръг от запалени киномани не само ги гледат, но и пламенно ги обсъждат на дискусии. Духът на киноклубовете го има и в България – в някои елитни училища, в Софийския университет, в провинцията. За съжаление, днес разбираме, че впечатленията ни от тези филми са били доста непълни и изкривени – да гледаш „Презрението“ и „Лудия Пиеро“ в  черно-бял вариант... Особено за „Лудия Пиеро“ това е голям минус, защото как да влезеш в драматургията на цвета, когато героят на Белмондо, преди да се взриви, ритуално намазва лицето си със синя боя... Но нещо все пак е повече от нищо.

Годар и Ан Вяземски

Стари заклети киномани разказват как, за да гледат филми от Новата вълна в Седмица на френското кино, е трябвало е да се редят на дълги опашки за билети поне 10 дни по-рано от прожекцията. Пътували по тъмно с първия трамвай сутрин в 4-5 часа, нареждали се чинно и можели да вземат до 6 билета за различни филми, които после се разменяли между приятели... Така могли да видят „До последен дъх“ и „Лудият Пиеро“. „Тия младите днес нищо не знаят!“ – заключават те с горчивина. Било е интимно преживяване, особен ритуал, но и посвещение в киното, запознаване с друг свят.

Освен живото слово от лекториите има и писани текстове и те остават. В книгата си „Актуалното кино“ от 1969, Ивайло Знеполски първи разглежда „Трудността да бъдеш Ган-Люк Годар“ в отделна глава и прави сериозен анализ на темите и стила Годар. Единствено, безценно четиво за своето време. По-късно в „Авторското кино“ от 1995 Мая Димитрова също отделя цяла глава на Годар - „Жан-Люк Годар „азът в суперкрупен план“. Там посветените могат да намерят и пълна филмография на режисьора до момента.

Погледнат през очилата на Годар интересен случай у нас е учителят на поколения критици и киномани Тодор Андрейков. Ето как го вижда Робер Додлен , дългогодишен приятел на Андрейков и БНФ. „Тодор Андрейков, годаровски режисьор, професор в Киноакадемията в София и директор на Филмотеката в продължение на години, си беше наумил да организира финансиране на проект за Световна история на киното през България.“  И макар гигантоманското начинание да на се осъществява по ред причини, това признание говори за мащаба на мисленето на Тодор Андрейков и творческата му енергия.

“Лудият Пиеро”

По свой начин той повтаря модела на френските критици,

зачинатели и строители на Новата вълна. Отначало пише критика, после се захваща и с режисура, като през цялото време си остава запален киноман и пропагандатор, човек влюбен в историята на киното и познаващ я из основи, досущ като Годар, който ще направи 8 телевизионни мин�� серии „Истори/я/и на киното“ от 1989 до 1999. Андрейков снима документални филми и игралния „Неделните мачове“ (1975), решен в небрежен документален стил, с непрофесионални актьори. Виждаме го и като актьор. Налага се и друга, външна, прилика – тъмните очила. Реципрочно да кажем, че пък Годар никога не е имал брада...

През дългата си кариера Годар е вдъхновение за много режисьори по света. Той е един от вдъхновителите на Тарантино. Режисьорът казва, че Годаровите филми му се струват като ръчно направени, но много умно, откривал ги е едновременно с музиката на Дилън, те го водят нанякъде, усеща вътре кинокритика, но всъщност за тях го е запалила една рецензия на Полин Кейл за „Особняците“. Ето как я цитира: „Това е сякаш няколко луди по киното французи са взели банален американски роман и са записали поезията, която са прочели между редовете.“ Когато прочита това, буквално му светва, че иска да прави точно това, че това е неговата естетика. Признава, че много обича Годаровите филми, но оценката на Полийн Кейл го е вдъхновила дори повече от филмите... Затова нарича продуцентската си компания „Особняците“. Затова прави дискретни препратки към филми на Годар, с многозначително намигане към киноманите – докосването на устните в „Имало едно време в... Холивуд“, например, повтаря знаковия жест на Белмондо от „До последен дъх“.

Кадър от „Изключителният: Моят Годар“ на Мишел Азанависиус

През 2017 в Кан се появи един смущаващ филм „Изключителният: Моят Годар“ на Мишел Азанависиус, заснет по автобиографичния роман на Ан Вяземски, втората съпруга на Годар. Първата е Ана Карина. Той визира един кратък и критичен за Годар и цяла Франция период от една година, ключовата 1968. Филмът няма претенции да е изчерпателно биографичен, ��оказва ни режисьора през погледа на съвсем младата Виаземски, но и през този на Азанависиус, с хумор, доза непочтителност, но в крайна сметка с обич. Режисурата използва умерено похвати на Годар и го виждаме като бунтар, неразбран в своето време, способен да скъса със статута си на звезда и да разруши сам имиджа си. Този филм обърква почитателите на Годар, защото не е радикален като обекта си. Обвиняват го в поп-арт стил, в това, че донякъде демистифицира своя герой, потапяйки го в бита, но всъщност той е полезен като приближаване на младите до мита Годар. През заиграване с филмите на Годар, с вътрешни цитати-пастиши от „До последен дъх“, „Да живееш живота си“, „Лудия Пиеро“... Една реплика:

„Изключителният: Моят Годар“

„Кино без сценарий, без декори, без театър и без литература!“

казва популярно всичко за Новата вълна. А вметката „И без зрители!“ допълва с ирония картината. Да добавим, че операторската работа търси внушенията и визията на Раул Кутар. В крайна сметка е отдаване на почит към Маестрото, свежо, с дозиран хумор и без сляпо преклонение.

Не може да не споменем и „Мечтатели“ (2003) на Бертолучи със заемка от „Особняците“, и възторга на Скорсезе, и влиянието върху бразилците от Синема ново, и върху датската Догма 95. Със сигурност има още безброй примери на цитиране, закачки, препратки, вдъхновение. В модерното и постмодерното кино, разпрострял се като мост през 20 и 21 век, оспорван и възхваляван, обвиняван в снобизъм и признат за класик, „опасният“  и безкомпромисен Жан-Люк Годар остава една от последните живи емблеми на киното. ≈

Текст: Боряна Матеева

Снимки: архив

[avokiluk-yairotkiv]

Жить своей жизнью \ Vivre sa vie, 1962

dir. Jean-Luc Godard

cin.  Raoul Coutard

А я думаю, что мы отвечаем за свои поступки, мы свободны. Я поднимаю руку — я в ответе за это, поворачиваю голову — я в ответе за это, я несчастна — я в ответе и за это... Я забываю, что за всё отвечаю, но это так. Всё зависит от нас.

[artnotes]

Сегодня умер французский режиссер Жан-Люк Годар. Человек, придумавший один из самых моих любимых фильмов. Режиссер, с которого, наверное, для меня началось знакомство с “серьезным” кино. Автор, который многое объяснил мне про мои любимые советские фильмы, потому что почти все они очень обязаны ему. К его фильму “На последнем дыхании” я в юности делал коллажи, постеры и видеоклипы, причем на собственную музыку. Моим товарищам такое творчество очень нравилось, потому что все они тогда были влюблены в главную героиню этого фильма. Признаюсь, я не питаю теплых чувств к позднему творчеству Годара, для меня он - человек и режиссер из 60-х, только так. И сейчас я понимаю, что Жан-Люк Годар - последний великий из мира кино того десятилетия. Больше уже никого и не осталось.

Жан-Люк Годар      Мужское-Женское, 1966

[lina-vas-dom]

«Крадите» всё, что вдохновляет вас или дает пищу воображению...

Хватайте старые фильмы, новые фильмы, музыку, книги, картины, фотографии, стихи, сны, случайные разговоры, архитектуру, мосты, дорожные знаки, деревья, облака, воду, свет и тени....

Для "грабежа" выбирайте только то, что трогает напрямик вашу душу. ..

В любом случае, помните что сказал Жан-Люк Годар: «Не важно откуда вы берете – важно куда»."

/Джим Джармуш

[danasava]

- Мы им что-нибудь расскажем.

- Что?

- Что угодно. Про взятие Константинополя или историю самоубийства Николя де Сталя, не знаю. Или про Уилсена. Однажды он столкнулся со своим двойником и искал его, чтобы убить. Но когда ему это удалось, он понял, что убил самого себя. Остался только двойник.

"Безумный Пьеро" Жан-Люк Годар

[keterinarose]

Ничего оригинального нет. Крадите все, что вдохновляет вас или дает пищу воображению. Хватайте старые фильмы, новые фильмы, музыку, книги, картины, фотографии, стихи, сны, случайные разговоры, архитектуру, мосты, дорожные знаки, деревья, облака, воду, свет и тени. Для грабежа выбирайте только то, что трогает напрямик вашу душу. Если вы будете делать именно так, ваши работы (и кражи) будут аутентичными.    Аутентичность не ценна; оргинальности не существует. Не нужно даже беспокоится сокрытием кражи – празднуйте ее, если она вам удалась. В любом случае, помните что сказал Жан-Люк Годар: «Не важно, откуда вы берете, важно – куда».

Джим Джармуш

[mynatasham]

Ничего оригинального нет. Крадите все, что вдохновляет вас или дает пищу воображению. Хватайте старые фильмы, новые фильмы, музыку, книги, картины, фотографии, стихи, сны, случайные разговоры, архитектуру, мосты, дорожные знаки, деревья, облака, воду, свет и тени. Для грабежа выбирайте только то, что трогает напрямик вашу душу. Если вы будете делать именно так, ваши работы (и кражи) будут аутентичными. Аутентичность не ценна; оргинальности не существует. Не нужно даже беспокоится сокрытием кражи – празднуйте ее, если она вам удалась. В любом случае, помните что сказал Жан-Люк Годар: «Не важно, откуда вы берете, важно — куда».

Джим Джармуш.

P.S. Увидев фото моста (см. предыдущий пост) я была отчего-то очарована - для меня это без сомнения был мост с “историями”. Я искала текст, чтобы их с фотографией “поженить” - и вот что получилось (см. предыдущий пост;-)))

 Всем уютного вечера и приятного просмотра! 

[m-mistake]

Крадите все, что вдохновляет вас или дает пищу воображению. Хватайте старые фильмы, новые фильмы, музыку, книги, картины, фотографии, стихи, сны, случайные разговоры, архитектуру, мосты, дорожные знаки, деревья, облака, воду, свет и тени.

Для грабежа выбирайте только то, что трогает напрямик вашу душу. Если вы будете делать именно так, ваши работы (и кражи) будут аутентичными.

Аутентично��ть не ценна; оргинальности не существует. Не нужно даже беспокоиться сокрытием кражи – празднуйте ее, если она вам удалась.

В любом случае помните, что сказал Жан-Люк Годар: «Не важно, откуда вы берете, важно – куда».

[littlefennel]

Ничего оригинального нет.

Крадите все, что вдохновляет вас или дает пищу воображению. Хватайте старые фильмы, новые фильмы, музыку, книги, картины, фотографии, стихи, сны, случайные разговоры, архитектуру, мосты, дорожные знаки, деревья, облака, воду, свет и тени.

Для грабежа выбирайте только то, что трогает напрямик вашу душу. Если вы будете делать именно так, ваши работы (и кражи) будут аутентичными.

Аутентичность не ценна; оргинальности не существует. Не нужно даже беспокоиться сокрытием кражи - празднуйте ее, если она вам удалась.

В любом случае помните, что сказал Жан-Люк Годар: «Не важно, откуда вы берете, важно — куда».

Джим Джармуш