#обичане | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 2 years ago

Text

Поезията на Луиз Глик е безкраен, мъчителен разговор със себе си

„Вярвам, че като ми присъжда тази награда, Шведската академия избира да уважи интимния, индивидуален глас, който едно публично изявление понякога може да усили или разпространи, но никога да замени.“ Казва американската поетеса Луиз Глик в Нобеловата си лекция при получаването на наградата.

През 2020 г. американската поетеса Луиз Глик получи Нобеловата награда за литература за "неповторимия си поетичен глас, чиято аскетична красота превръща индивидуалния опит в универсален". Три от най-важните ѝ стихосбирки „Триумфът на Ахил“, „Дивият ирис“ и „Медоулендс“ излязоха на български език във великолепна книга на издателство за поезия ДА в края на 2022 г. в превод на Надежда Радулова и Калоян Игнатовски.

Двамата преводачи пишат в текстове за поетесата: "Стихотворенията на Луиз Глик са едновременно болезнено чувствителни и режещо хладни – алхимично взрени в предмети и природи, притежания и загуби, връзки и разкъсаност, траур и травми, меланхолично потънали тук и сега, но и някъде, някога, далече там… Формално прецизен, изящно изваян, текстът на Глик вибрира между пределна яснота и мистериозност; на неговата всекидневно-предметна сцена се разиграват големите метафизичеки спорове за тялото и душата, за крайното и безкрайното." - Надежда Радулова

"Характерните теми – желанието и глада, болката и загубата, раздялата, травмата и отношенията в семейството, самотата, природата, човешкото и божественото битие – авторката разработва с емоционална интензивност, но и отстранено. Прониква в дълбочини – философски, психологически, за да изведе своята поетическа истина. На места бистра, на места сложна, мрачно-красива. Глик не щади в искреността си, като в същото време проявява емпатия въпреки най-често резките и сурови тонове. И внушава мъдри утешения. "Няма друго за обичане"." - Калоян Игнатовски

Надежда Радулова/л/, Силвия Чолева/ц/ и Калоян Игнатовски

Премиерата на книгата "Триумфът на Ахил. Дивият Ирис. "Медоулендс", след излизането ѝ в края на 2022 се състоя, организирана от издателство за поезия ДА и Културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в театралната зала на Университета на 5 април с участието на двамата преводачи, издателката Силвия Чолева и всички, които почетоха събитието. Това са специални вечери с поклон и обич към поезията, за които сме писали неведнъж и сега ще се опитаме отново да ви въведем в атмосферата на поетичния празник, посветен на изключителната Луиз Глик. Емоцията от срещата с нейната поезия си заслужава заради нас самите…И още нещо много важно - диалогът между двамата преводачи, взаимно редактирали се и търсели, всеки по своему, пътя си към поезията на Луиз Глик. Без да сме сигурни, но май ни се случва за първи път…

"Сутринта получих обаждане. Мъж, който се представи като секретаря на Шведската академия, каза „Обаждам Ви се, за да Ви кажа, че спечелихте Нобеловата награда“. Не си спомням какво отговорих, но се отнесох с подозрение. Мисля, че не бях подготвена." Луиз Глик пред New York Times

На вечерта Калоян Игнатовски и Надежда Радулова прочетоха много стихове на американската поетеса, но както препоръчва често издателката Силвия Чолева и ние се присъединяваме към апела ѝ, че най-добре е поезията да се чете насаме със себе си. И все пак публикуваме стихотворението, едно от не малкото, с които Калоян Игнатовски тръгна към своя разказ за Луиз Глик от първата стихосбирка „Триумфът на Ахил“ ( 1985, Национална награда на литературната критика), която е в негов превод.

ТРИУМФЪТ НА АХИЛ

В историята за Патрокъл

никой не оцелява,

дори и Ахил, който бил почти бог.

Патрокъл приличал на него;

Те носели едни и същи доспехи.

При тези приятелства

единият неизменно служи на другия.

Единият е по-незначителен от другия;

йерархията

е винаги очевидна,макар че на легендите

не може да се вярва -

техен източник е оцелелият,

този, който е изоставен.

Какво били подпалените гръцки кораби

в сравнение с тази загуба?

В шатрата си Ахил

скърбял с цялото си същество.

А боговете видели,

че той е вече мъртъв, жертва

на онази част, която обича.

Онази част, която е смъртна

Книги на Луиз Глик, снимка: Credit: Getty Images

Но преди да прочете стихове от тази първа стихосбирка, публикувана в книгата Калоян Игнатовски каза: „В „Триумфът на Ахил“, първата от тези 3 книги / в изданието- б.р./, тя разглежда идеята за травмата, за изоставения човек. При нея това е много важно. И, пристъпвайки към работата над тези книги, като знаеш част от тази нейна биография, вече подхождаш по друг начин. Две събития бележат мисленето и творчеството ѝ – едното е детето, което семейството ѝ загубва преди да се роди тя, т.е. тя има една починала сестричка. И при нея този мотив за травмата от това, че тя е детето, което замества липсващото ��ете, тази болка е, дори несъзнателна… А другото – в своите ученически години тя заболява от анорексия. Това също е много силен личен проблем. Тя дори не завършва гимназия, затова и не записва да учи в университет. Посещава курсове по поезия в колежа „Сан Лорънс“ в Колумбийския университет, но така и няма завършено образование – по тази причина. Този проблем с анорексията – това е спасителното за нея – обръща се към психоанализата. И тя е споделяла, че психоанализата ѝ е помогнала да остане жива и е оформяла до голяма степен начина ѝ на мислене, а и на писане.“

Президентът Барак Обама връчва на Луиз Глик Националния медал за изкуство и хунитаристика на церемония в Белия Дом, 2016,снимка: Alex Wong | Credit: Getty Images

А Надежда Радулова продължи мисълта му: „Тя по някакъв начин тематизира тази история с анорексията – не открито, но я има в книгите ѝ. Изобщо тази етика и естетика на отказа, на ограничението, на един вечен дисбаланс между жаждата и това, което си позволяваш, специално в „Дивият ирис“ е много силно. Иначе митологичните фигури, които, изобщо – митологичните мотиви, които присъстват в творчеството ѝ, също са свързани с тези драми, за които Калоян споменава. И тя абсолютно рефлектира върху това – например, твърди, че като дете непрестанно е четяла старогръцките митове, това е било буквално всекидневно спасително четиво. И в един момент е имала, явно, някакъв дълъг и тежък период на борба с майка си – като всяко амбициозно момиче, както самата Глик казва. „В един момент обаче аз престанах да обвинявам майка си, а започнах да обвинявам Деметра…“ Твърди, че Персефона е любимият мит – и през всичките тези 70-80 години тя ��родължава непрестанно да чете историите за този мит, около този мит.“

А Калоян Игнатовски уточни, като че ли на живо пред публиката продължаването на съвместната им работа с Надя Радулова по превода. “В „Триумфът на Ахил“ това, което Надя спомена – за тези митологични образи – там нейните теми, които ние споменахме, са разработени чрез личните истории – нейни и на нейни познати, вече с библейски митологични образи: Аполон и Дафна, Сизиф, Хиацинт, цар Давид… Това ѝ дава възможност да се отстрани от преживяванията и от идеите си, а нейните идеи да добият форма на митове, да звучат по-универсално. В този смисъл критиците, колкото и да се опитват да я вкарат в някакъв контекст, а и читателите – също, тя трудно се поддава – т.е. тя не е чисто изповеден поет, чисто интелектуален, тя си има свой почерк, модел.“

Снимка: @Blog of Ivan P.

И още едно стихотворение на Луиз Глик от тази стихосбирка:

ЛЕГЕНДА

Бащата на баща ми дошъл

в Ню Йорк от Длуа.

Едно нещастие, последвано от друго.

В Унгария - образован, заможен човек.

После провал:имигрант,

който свивал пури в един студен сутерен.

Бил досущ като Йосиф в Египет.

Нощем се разхождал из града;

пръските на пристанището

ставали сълзи по лицето му.

Сълзи на тъга по Длуа - четиридесет къщи,

няколко крави, които пасели тучните поля.

Казват, че голямата душа е

звезда, фар,

при все че по-скоро тя наподобява на диамант;

нищо на този свят

не е достатъчно твърдо, за да я промени.

Несретен живот. Престанал ли си да усещаш

величието на света,

което, подобно на тежък товар, оформило

душата на дядо ми?

Като тъжни птици мечтите му отлита��и

от фабриката към Длуа, сграбчили в клюновете –

сякаш влажна земя, в която човек би могъл да види

контурите на своите стъпки, -

разпилени образи, мъгляви фрагменти от селото;

и докато пристягал листовете, в душата му

тази тежест сгъстявала късчета от Длуа

до принципи, абстракции,

достойни за предизвикателството на неволята:

в свят като този: да презираш

привилегиите, да обичаш

разума и справедливостта,неизменно

да говориш истината –

което е било

спасението на нашия народ,

тъй като да изричаш истината, ти дава

илюзията за свобода.

Луиз Глик, снимка: Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images

След това прочетено стихотворение издателката Силвия Чолева се намеси, прекъсвайки аплодисментите в залата: “Докато слушах Калоян като четеше, и стана дума за това, че тя е от еврейски произход, а пък празнуват Коледа, се сетих за един наш разговор с Надя по телефона за нейното отношение (на Луиз Глик) към Бога. До голяма степен това е свързано и с „Дивият ирис“ (1992, с награда „Пулицър“, тази част от книгата е превод на Надежда Радулова – б.р. ), т.е. има някакъв пантеизъм в нея, нещо, което е отвъд разбирането ни за Бог. Струва ми се, че сега е моментът да кажем за това.“

„Има пантеизъм доколкото има много други неща, доколкото има Йехова, доколкото има Христос. В един момент от живота си тя е била и будистка… Но всъщност, истината е, че няма Нищо. През цялото време Луиз Глик пише за тази празнота отвътре, която не може да бъде запълнена с Бог, с храна, с любов дори – до момента, в който не осъзнаеш, че трябва да живееш с нея. Това са стихотворения много прецизно, много режещо описващи тази вътрешна празнота, това Нищо“. Каза Надежда Радулова, която преди години първа превежда стихове на Луиз Глик. И продължава: „В „Дивият ирис“ всъщност има един подвеждащ момент, в който дори аз бях залитнала в началото, възприемайки книгата като полифонична – тя вътре така е структурирана, този цикъл от стихотворения е структуриран през много гласове. Но всъщност е една много натъртващо, обърнато навътре към себе си монологична книга. Разбира се, разпластена по този илюзорно-многопластов начин.

Луиз Глик, 1977, постер за нейно представяне в Поетичния център на музея за съвременно изкуство в Онтарио

В „Дивият ирис“ имаме стихотворения, които са озаглавени с имената на растения, на цветя най-вече; цветя, които растат в една северна градина във Върмонт, където Луиз Глик живее с първия си съпруг и със сина си известно време. Така че това са стихотворения, които са написани от гледната точка на тези растения. Друга част от стихотворенията са озаглавени „Утреня“ или „Вечерня“ и в тях винаги гласът е на стопанката на тази градина, която едновременно се обръща към своите творения – растенията, и към своя Творец, който не е нито един конкретно от познатите ни божества, а са всички заедно. И също така – ей това Нищо, за което споменах. Има и една трета група стихотворения, които са озаглавени с имената на различни части на деня, природни стихии, „Залез“, „Изгрев“, „Край на лятото“, „Начало на зимата“ и т.н. – всъщност през тези иначе природни явления говори този Творец, към когото се обръща стопанката на къщата, към която – като към божество – се обръщат всички тези растения в градината. Това, от една страна, ако четем по-повърхностно, се възприема като една реплика на Небесната градина. Бихме могли да реферираме към какви ли не класически произведения, залегнали във фундамента на стихосбирката, но става дума за един безкраен, мъчителен разговор със себе си.“

От книгата с поезия на Луиз Глик, снимка: Стефан Марков

За съвместната работа по превода Калоян Игнатовски сподели, навлизайки в изумителния поетичен свят на Луиз Глик: „Сядаш и целият си в слух за гласа на тази мощна поезия. Много хубаво в Нобеловата си лекция тя говори за това как като малка е четяла Емили Дикинсън на дивана. И след това се е връщала към такива поети, които са ѝ говорели, все едно те са си двете, те са елит, на дивана, говорят си двете. Емили Дикинсън говори на Луиз Глик. По този начин и преводачът… сядам, и тя ми говори с гласа си, аз предавам това, което тя казва. Много добре, според мен, се получи нашата съвместна работа. Надя редактира моите преводи, аз – нейните. Така си мисля, получи се съзвучието, дано. Сега, да премина към „Медоулендс“ (1996, преводът на тази стихосбирка е на Калоян Игнатовски –б.р.). Що е медоулендс? Преди да прочета цялостно и задълбочено книгата, мислех си, че са ливади, пасторална картина. Но се оказа, че по морални причини, може би, тя в това заглавие е направила едно намигване – ако човек си помисли, че това е спортен комплекс, това заглавие би било иронично намигане. Защото тя в „Медоулендс“ на места е доста комична, иронична, саркастична. Да, тя не щади. „Медоулендс“ е име на спортен комплекс в Ню Джърси и така се казва стихосбирката.

Иначе историите сдвояват два сюжета, две сюжетни линии – едната история е за съвременно семейство, което преживява криза, даже е пред разпад – мъж и жена в съвременния свят. ): Другата линия е нейната тяга към митовете и към тези образи, архетипните. Прозвучават гласовете на героите от историите за Одисей и Пенелопа. Тук много интересни са гледната точка на Телемах и на Кирка. Те дават една допълнителна интерпретация на основната нишка. Телемах, например, звучи на моменти мрачно-меланхолично: нали детето, пред очите му се случва тази криза; в същото време звучи като психоаналитик. И това също задава по-ироничен тон. Тук например, понеже става дума за полифоничност, много гласове звучат. Аз подходих така: отделих гласовете на Телемах, на Кирка и ги превеждах отделно, защото иначе щеше да се получи някаква какофония. Но така предпочетох…“

Независимо от много прекрасни стихотворения, които прочетоха двамата преводачи в един момент, точно в контекста на „Медоулендс“ се оказа, че и тримата заедно със Силвия Чолева много държат да прозвучи „Ностос“ от тази стихосбирка. Надя Радулова поясни: “Това стихотворение не би могло да впечатли един автор като нея – заради начина, по който тя пише – но после си дадох сметка, че това, за което говора, е стихотворението „Ностос“ – „поглеждаш веднъж детството си, после всичко това е спомен“. Това по особен начин откънтява в писането ѝ нататък. И в тези толкова тежки разговори със Създателя. Със Създателя Нищо.“

НОСТОС

В двора имаше ябълково дрво –

Трябва да е било

Трябва да е било преди четиресет години, - зад него

Само ливади. Туфи

Минзухари във влажната трева.

Стоях на онзи прозорец;

Краят на април.Пролетни

Цветя в двора на съседа.

Колко ли пъти ябълката

Е разцъфтявала на рождение ми ден,

Точно на датата, нито

Нито по-рано, нито по-късно2 замяна

На менливото, растящото

С нещо неизменно.

Замяна на безмилостната пръст

С някакъв образ. Какво ли

Знам за това място,

За ролята на дървото десетки години наред,

Иззета от бонзай, гласове,

Долитащи от тенис кортовете –

Поля. Мирис на избуяла трева, прясно окосена,.

Какво се очаква от един поет.

Поглеждаме свет�� веднъж, в детството.

Останалото е спомен.

След това стихотворение ни се иска да сложим точка и да помълчим. Само ще отбележим, че подобни срещи-дискусии се превръщат в празник на поезията и големите автори; в разговори за оформлението, особено на поетичните книги; за сложността и дълбокото търсене на езика за преводачите; за познанието и още и още.

Луиз Глик на церемонията при връчването ѝ на Националната литературна награда на САЩ, 2014, снимка: Credit: Getty Images

Завършваме този текст с думите на издателката Силвия Чолева: „Не се дава лесно Луиз Глик при четене, но така и трябва. Така и трябва. Много ми се иска нещо да се превърти у българския читател и да почне да търси тези книги, преводните книги. Ето тук е Димитър Кенаров – той се потруди и преведе за нас Джак Гилбърт „Да се откажеш от рая“. Не се оплаквам – никой не очаква, като сме направили издателство само за поезия, да продаваме висок тираж. Но това е много труд. Преводът, и на другите книги разбира се, сега да не изреждам всички преводачи, това е много труд. Не става дума за купуването, става дума да стигне тази поезия до повече хора. Книгата с поезията на Луиз Глик не е финансирана от никъде, нямаме спонсор. Няма и как да бъде. Но това не значи, че ще се откажем. Да завършим така…“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Alex Wong | Credit: Getty Images, Henrik Mongomery | Credit: TT News Agency/AFP via Getty Images, Стефан Марков и личен архив

#Луиз Глик #Надежда Радулова #Калоян Игнатовски #Силвия Чолева

0 notes